Zara Thustra

Бил ли е Робърт Опенхаймер съветски агент? Автор: Джон Уеър Година: 2021 Джулиъс Робърт Опенхаймер е научният ръководител, който застава начело на американския проект по създаването на атомна бомба по време на Втората световна война. Опенхаймер е брилянтен учен, чиито приноси са от жизненоважно значение за успешното разработване на атомната бомба. Ген. Лесли Гроувс, ръководителят на това, което ще стане известно като проекта „Манхатън“, свидетелства за това как Опенхаймер е работил изключително усърдно и как той свършва „забележителна работа по отношение на военните усилия“.[1] Въпреки великолепното му представяне в проекта „Манхатън“ обаче, репутацията на Робърт Опенхаймер е белязана от обвинения, че той съзнателно е предавал тайни относно атомната бомба на съветски агенти. Тази статия обсъжда доколко верни са тези обвинения. --------------------------------------------------------------------------------------------------- Свидетелствата на Павел Судоплатов Павел Судоплатов е военновременният ръководител на елитен отдел към съветското разузнаване, наречено Администрация за специални задачи. Судоплатов твърди, че през декември 1941 г. Григорий Хейфец, агент на НКВД, работещ под прикритие в Сан Франциско, се среща насаме с Робърт Опенхаймер за обяд. Хейфец е опитен съветски агент, който е знаел, че има по-добри начини да завърже контакт с Опенхаймер от обичайния метод на пари или заплахи. Вместо това Хейфец завързва общи интереси и идеали, които двамата мъже да могат да обсъждат и да съпоставят. През 1943 г. Хейфец докладва как Опенхаймер, чийто баща е германски емигрант от еврейски произход, е останал дълбоко трогнат от вестта за политиките на Сталин, сложили край на съветския антисемитизъм. Двамата обсъждат плановете на Сталин за осигуряване на място за евреите в Съветския съюз чрез установяването на автономна еврейска република в Крим след спечелването на войната срещу фашистите.[2] Судоплатов твърди, че други съветски агенти също са използвани в превръщането на Опенхаймер в източник на информация. Елизабет Зарубина е капитан от НКВД, който Хейфец използва в опит да завърже приятелство с жената на Опенхаймер, Катрин. Посредством Катрин Зарубина и Хейфец убеждават Опенхаймер да се сдържа от публични коментари, симпатизиращи на комунизма или левичарски групи, за да не привлича излишно внимание към себе си. Те също така убеждават Опенхаймер да се съгласи да назначава, повишава и споделя информация относно програмата за атомната бомба с „антифашисти от немски произход“.[3] Един от тези антифашисти от немски произход е Клаус Фукс, германски комунист, принуден да търси убежище в Англия през 1933 г. Фукс е инструктиран да използва кодово изречение по време на срещата му с Опенхаймер и да се идентифицира като единствения човек от британския екип, избягал от германски затворнически лагер. Именно по този начин Фукс успява да спечели уважението и доверието на Опенхаймер и посредством него да получи достъп до материали, които иначе е нямал никакво право да разглежда. Според Судоплатов Фукс докладва на съветите тайна информация, отнасяща се за проекта за атомната бомба с пълното знание и одобрение на Опенхаймер.[4] След Втората световна война съветите организират кампания за помиряване срещу атомното въоръжаване, която е спазвана до момента, в който те взривяват своя собствена атомна бомба през 1949 г. Разоръжението и неспособността да си служат с атомно изнудване е щяло да отнеме предимството на Съединените щати по отношение на атомните оръжия. Чрез Клаус Фукс съветите също така посяват идеята у Опенхаймер и други водещи учени против разработването на водородна бомба. Според Судоплатов Опенхаймер наистина е бил верен на принципите си и не е знаел, че е бил използван от съветите.[5] Доказателствата на Уилям Бордън Уилиям Бордън, възпитаник на юридическите факултети на Принстънския и Йейлския университети, е изпълнителният ръководител на Съвместния конгресен комитет по атомната енергия (JCCAE). Тъй като Робърт Опенхаймер постоянно е давал съвети, противоречащи на това, към което програмите на JCCAE са се стремели, Бордън започва да изпитва все по-голямо недоверие у Опенхаймер. Бордън започва да обмисля възможността дали Опенхаймер не е нелоялен американец.[6] Малко преди да напусне JCCAE към края на май 1953 г., Бордън получава от ФБР секретното досие на Опенхаймер. Преглеждайки досието му, Бордън започва все повече да се убеждава, че Опенхаймер е съветски агент.[7] Бордън изпраща писмо до директора на ФБР Д. Едгар Хувър. В това писмо Бордън казва, че по време на първото акредитиране по сигурност на Опенхаймер през 1942 г.:[8] „Той [Опенхаймер] е внасял солидни ежемесечни суми в Комунистическата партия; връзките му с комунизма надживяват Нацистко-съветския пакт и съветското нападение над Финландия; жена му и по-малкият му брат са били комунисти; освен комунисти той не е имал други близки приятели; имал е поне една комунистическа любовница; с изключение на професионалните му принадлежности, той е членувал само в комунистически организации; хората, които той наема за ранния военновременен ядрен проект в Бъркли са били изцяло комунисти; играел е жизненоважна роля в набирането на хора за Комунистическата партия; поддържал е постоянен контакт със съветски шпиони. През май 1942 г. обаче той или спира да допринася суми за Комунистическата партия, или продължава да извършва транзакциите си посредством някакъв все още неразкрит поток; през април 1942 г. името му е било официално изпратено за акредитация по сигурността; самият той тогава е знаел, че името му вече е било спуснато; затова и от този момент нататък той започва постоянно да дава невярна информация на ген. Гроувс, Манхатънския окръг и ФБР относно периода между 1939 г. и април 1942 г. Той е отговорен за назначаването на няколко комунисти, някои от тях без дори да разполагат с нужните технически компетенции, във военно време в Лос Аламос; той селектира един от тези индивиди в изготвянето на официалната история в Лос Аламос; до 6 август 1945 г. (Хирошима) той е бил отявлен поддръжник на програмата за водородна бомба, денят, в който той лично призовава всеки един старши работник в областта да преустанови намеренията си; той също така остава и ентусиазиран спонсор на програмата за атомна бомба до края на войната, след което той веднага започва открито да призовава към закриването на Лосаламоската лаборатория. Той играе изключително важна роля в повлияването на военните власти и Комисията по атомна енергия да преустановят разработката на водородна бомба в периода между средата на 1946 г. и 31 януари 1950 г.; от 31 януари 1950 г. нататък пък той работи усърдно за възпрепятстването на програмата за водородна бомба на Съединените щати; използва силното си влияние срещу следвоенните опити за разширяване капацитета на производството на материали за атомни бомби; той използва силното си влияние и срещу всяко едно следвоенно начинание, насочено към сдобиването с по-големи доставки на уранови суровини; той използва силното си влияние срещу всяко едно голямо следвоенно начинание, насочено към развитието на атомната електроенергия, включително и срещу програмите за подводници и самолети, захранвани от ядрено гориво, както и срещу всякакви индустриално-енергийни проекти.“ От тези факти Бордън стига до заключението, че „е много вероятно Д. Робърт Опенхаймер да е бил твърдо убеден комунист, заради което той или доброволно е предоставял разузнавателна информация на съветите, или се е съгласявал на исканията за такава информация… и оттогава е действал под съветска насока в оказването на влияние върху американските въоръжени сили, атомна енергия, разузнаване и дипломатически политики“.[9] Изслушванията на Комисията по атомна енергия В края на краищата акредитацията по сигурност на Опенхаймер е преустановена и той е помолен да си подаде оставката като съветник на Комисията по атомна енергия (AEC). Когато Опенхаймер решава да не го направи, Комисията организира изслушване във Вашингтон, окръг Колумбия, провело се от 12 април 1954 г. до 6 май 1954 г. с цел да се установи дали акредитацията по сигурност на Опенхаймер трябва да се отнеме.[10] Опенхаймер и адвокатите му работят усърдно, за да защитят репутацията му. На 5 март 1954 г. те опровергават обвиненията на Комисията по атомна енергия с отговор от 42 страници, написан под формата на автобиография.[11] Въпреки това обаче изслушванията на Комисията не отиват на добре за Опенхаймер. Роджър Роб, адвокатът на Комисията, успява ефективно да подкопае интегритета на Опенхаймер. Според клетвените показания на Опенхаймер, Опенхаймер си измисля, по негови думи, „приказки от хиляда и една нощ“ и я разказва на един охранител като действителност. В допълнение на това Опенхаймер е лъгал по такъв начин, че е поставил приятеля си Хакон Шевалие във възможно най-лоша светлина. Когато Роб го пита защо го е направил, Опенхаймер отговаря: „Защото бях идиот“.[12] Роб след това развежда Опенхаймер през всичките подробности на лъжливите му изявления, отправени в разговор с друг охранител, полковник Борис Паш. Роб след това пита Опенхаймер: „Понастоящем не е ли правилно да се посочи, д-р Опенхаймер, че сега според Вашите собствени показания вие сте изрекли не една лъжа пред полковник Паш, а цяла една мрежа и паяжина от лъжи?“. Опенхаймер отговаря: „Правилно.“[13] След като Опенхаймер си признава в изричането на няколко лъжи, вече няма никакво значение колко изтъкнати личности ответната страна привиква, които да гарантират лоялността на Опенхаймер. Опенхаймер си признава под клетва, че на няколко пъти е лъгал, след което Роб не спира да напомня на свидетелите откъм ответната страна в изслушването за тези очевидни факти. Единственото нещо, което Роб трябва да прави, е да повтаря показанията на Опенхаймер и да пита свидетелите дали такива показания са присъщи на един честен, надежден и доверен човек.[14] Роб дори успява да подкопае всичките ласкателства, които ген. Лесли Гроувс изрича относно Опенхаймер. Роб пита Гроувс: „Г-н Генерал, с оглед на Вашия опит с неща, свързани със сигурността, както и с оглед на осведомеността Ви относно досието на д-р Опенхаймер, понастоящем бихте ли акредитирали д-р Опенхаймер?“. Ген. Гроувс отговаря: „Към този момент не бих акредитирал д-р Опенхаймер, ако бях член на Комисията…“[15] Капитанът от Американската армия Пийр ДеСилва, член на охранителния екип в Лос Аламос, заявява, че „Д. Р. Опенхаймер играе важна в опитите на Съветския съюз да се сдобие, чрез шпионаж, със строго секретна информация, която е от жизненоважно значение за сигурността на Съединените щати.“. ДеСилва казва, че Опенхаймер е „позволил на тясна клика от доказани комунисти или комунистически симпатизанти да заемат все повече позиции около него в рамките на проекта, докато в един момент те вече не съставляват огромна част от ключовия персонал, в чиито ръце успехът и секретността на проекта са поверени.“. По мнението на ДеСилва Опенхаймер трябва да е или изключително наивен, или изключително хитър и нелоялен.[16] Бордът на Комисията по атомна енергия гласува да не възобнови акредитацията по сигурност на Опенхаймер. В доклада на мнозинството се подчертава, че те не се съмняват в предаността на Опенхаймер към страната му. Въпреки това обаче те решават, че възобновяването на акредитацията на д-р Опенхаймер не би било напълно основателно спрямо интересите на сигурността на Съединените щати.[17] Учените, историците и журналистите отхвърлят свидетелствата на Павел Судоплатов. Те заявяват, че „досиетата Венона“ на американското правителство не съдържат никакви доказателства, че Опенхаймер е бил член на Комунистическата партия или че е предоставял секретна информация на съветски агенти, докато е работил по проекта „Манхатън“. На това Джеролд и Леона Шектър, които интервюират Судоплатов за книгата „Специални задачи“ („Special Tasks“), отговарят, че атомният шпионаж е минавал през Санта Фе до Мексико Сити с цел избягването на вашингтонското разузнаване. Докладванията от проекта „Манхатън“ следователно не са регистрирани, защото са минавали през канали различни от „Венона“.[18] Съмнения в достоверността на Судоплатов Някои историци посочват, че е невъзможно Опенхаймер умишлено да е вербувал Клаус Фукс в Лос Аламос. И все пак, Александър Феклисов, който е бил офицерският наставник на Фукс, пише, че „към края на 1943 г. Робърт Опенхаймер, ръководителят на работата по създаването на американската атомна бомба, който цени високо теоретичните разработки на Фукс, моли Фукс да бъде включен като част от британската научна делегация, пристигаща в САЩ, за да сътрудничи в проекта.“[19] Други критици на Судоплатов посочват, че той е бил един стар, изкуфял човек, който прави няколко грешки в интервютата си. Судоплатов например казва, че в Дания отношенията към руснаците са били особено топли веднага след Втората световна война, защото Дания е била освободена от Червената армия. Дания очевидно е освободена от британците, а не от руснаците.[20] Американското физическо общество също провежда пресконференция, на която петима експерти отхвърлят изказванията на Судоплатов относно Опенхаймер „като невъобразимо неточни и вероятно измислици“. 40-членният съвет на организацията изразява своята „изключителна тревожност“ по отношение на обвиненията, „отправени от човек, който се самоопределя като майстор на измамата и заблудата.“[21] Въпреки това обаче сем. Шектър изнамират документално доказателство, потвърждаващо думите на Судоплатов. Както и се посочва във „Венонските тайни“ („The Venona Secrets“):[22] „През 1953 г. Судоплатов е вкаран в затвора от съветското правителство заради близките му взаимоотношения с тогава дискредитирания Лаврентий Берия. През 1968 г. той е освободен и през следващите няколко години се опитва да получи изслушване от Комунистическата партия, надявайки се да бъде реабилитиран и отново да се издигне в очите на съветското ръководство. През 1982 г. например той изпраща молба до Юрий Андропов и до Политбюро, в която обобщава кариерата си и моли за реабилитация. В този секретен документ Судоплатов се хвали как ‚оказвах значителна помощ на нашите учени, предоставяйки им най-актуалните материали за изследванията по атомната бомба, получени от източници като известните ядрени физици Р. Опенхаймер, Е. Ферми, К. Фукс и други‘. Няма логика Судоплатов да лъже Андропов, бившият ръководител на КГБ и диктатор на Съветския съюз, който много лесно би го разкрил. Допреди свидетелствата на Судоплатов дори „Венона“ не успява да докаже, че Опенхаймер си е сътрудничел със съветското разузнаване; единственото заключение е било ‚шотландска присъда‘—недоказано—или, според изказванията на Агенцията за национална сигурност, ‚проблематично‘. С оглед на информацията на Судоплатов обаче ние можем със сигурност да кажем, че Опенхаймер наистина съзнателно е предоставял класифицирана информация относно атомната бомба на Съветския съюз.“ Заключение Пълната картина и последната дума относно инфилтрирането на проекта „Манхатън“ от съветската шпионска мрежа остават скрити до разсекретяването на допълнително съветски архиви.[23] И все пак към настоящия момент съдържанието на наличните доказателства сочи, че Робърт Опенхаймер съзнателно е предавал тайни относно проекта „Манхатън“ на съветски агенти. Какъв обаче е бил мотивът на Опенхаймер зад подобна незаконна дейност? Със сигурност той не го е правил с цел парични облаги. Опенхаймер е роден в заможно еврейско семейство и той получава огромно наследство след смъртта на баща си през 1937 г.[24] Сем. Шектър обобщава обяснението на Судоплатов защо Робърт Опенхаймер и други учени предават атомни тайни на съветски агенти:[25] „Никой от западните учени, предоставящи атомни тайни на Съветския съюз, не е бил контролиран агент, в такъв смисъл, че им е било плащано или че са сключили договори за служба. Техният страх, че Хитлер е можел пръв да създаде атомна бомба, е първичната мотивация зад тяхното споделяне на знания със съветски учени. По-късно те започват да вярват, че равнопоставеността на Съветския съюз със статут на суперсила би допринесла за световния мир. Занимавайки се с тях, Судоплатов разбира, че учените се самовъзприемат като нова порода от свръхдържавници, чийто мандат надхвърля всякакви национални граници; той и офицерите му се възползват от това високомерие.“ Бележки: 1. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., pp. 165, 167. 2. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, pp. xiii, 175-176, 188. 3. Ibid., pp. 189-190. 4. Ibid., pp. 193-194. 5. Ibid., pp. 207-208. 6. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, p. 386. 7. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, p. 620. 8. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, p. 387; also Major, John, The Oppenheimer Hearing, New York: Stein and Day, 1971, pp. 29-33. 9. Teller, Edward, ibid., p. 388. 10. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, pp. 621-622, 633. 11. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 496. 12. Teller, Edward, Memoirs: A Twentieth-Century Journey in Science and Politics, Cambridge, Mass.: Perseus Publishing, 2001, pp. 375-377. 13. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., p. 149. 14. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, p. 637. 15. In the Matter of J. Robert Oppenheimer: Transcript of Hearing Before Personnel Security Board, Washington, D.C., p. 171. 16. Major, John, The Oppenheimer Hearing, New York: Stein and Day, 1971, p. 55. 17. Monk, Ray, Robert Oppenheimer: A Life Inside the Center, New York: Doubleday, 2012, pp. 643-644. 18. Schecter, Jerrold and Leona, Sacred Secrets: How Soviet Intelligence Operations Changed American History, Washington, D.C.: Brassey’s, Inc., 2002, p. 300. 19. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, p. 193, footnote 18. 20. washingtonpost.com/archive/lifestyle/1994/05/27/the-book-at-ground-zero/3fbc2131-dea8-4fd8-95aa-80771f4e2e0e/. 21. Romerstein, Herbert and Breindel, Eric, The Venona Secrets: Exposing Soviet Espionage and America’s Traitors, Washington, D.C.: Regnery Publishing, Inc., 2000, pp. 274-275. 22. Ibid., p. 275. 23. Schecter, Jerrold and Leona, Sacred Secrets: How Soviet Intelligence Operations Changed American History, Washington, D.C.: Brassey’s, Inc., 2002, p. 300. 24. Bird, Kai and Sherwin, Martin J., American Prometheus: The Triumph and Tragedy of J. Robert Oppenheimer, New York: Vintage Books, p. 2006, p. 128. 25. Sudoplatov, Pavel and Sudoplatov, Anatoli, Special Tasks: The Memoirs of an Unwanted Witness—A Soviet Spymaster, New York: Little, Brown and Company, 1994, p. xiv. Източник: https://inconvenienthistory.com/13/2/7820 https://web.archive.org/web/20230928080010/https://inconvenienthistory.com/13/2/7820 (архивиран линк)

Не съм те разбрал правилно, за което се извинявам. И все пак, изключително несериозно и неприятно е, когато някой тръгне да ти омаловажава труда, наричайки го руска агитпропаганда и други подобни определения (костваше ми много усилия, за да се добера до тези материали). Отдавна не следя отблизо какво се случва в Украйна и региона и както виждаш от активността ми във форума, не проявявам никакъв интерес към тези събития. Не виждам защо непременно трябва да се търсят някакви скрити замисли в неща, които не се нравят на някого или някои.

Много добре видях откъде е информацията, но явно ти самият не си прочел изцяло статията, защото иначе щеше да видиш, че там не се посочват абсолютно никакви конкретни източници. Последният пост в темата е от септември миналата година, а не от година. Не лъжи, ако обичаш В случай че досега не си забелязал, темите, които пускам в този конкретен раздел, са периодично допълвани от моя страна с нова информация, когато намеря нужното време и желание да превеждам съответните материали. В темата ми за плановете на Сталин за съветска инвазия например там имам няколко пуснати различни статии, публикувани през определен период от време. Наскоро пък бях изправен пред дилемата дали да преведа статия за Опенхаймер или да пусна още една за Гладомора, в случая накрая реших да е първото, защото лично за мен това ще е напълно нов вид информация, различна от повечето статии, които съм пускал в раздела.

Че говори за хипотетично жизнено пространство на изток в някакъв неопределен период в бъдещето, да, това никой не го отрича. Че мнението му относно славянските народи далеч не е позитивно, това също е вярно (макар че някои от вижданията му през 1920-те години коренно се променят през 1930-те и 1940-те, но това е друга тема). За изтреблението на славяните обаче продължавам да твърдя, че такова нещо той никъде не споменава в "Моята борба" и ще бъда повече от благодарен, ако някой ми посочи конкретната страница, където това се казва. Тук обаче също така е важно да се спомене и периода, в който той написва книгата, а именно, че между Октомврийската революция и написването й са изминали едва няколко години, когато целият свят е насочил погледа си към Болшевишка Русия и към установения там режим на терор. По това време не само германците, а и целият западен свят възприема този кървав режим като сериозна и екзистенциална заплаха за страните си, напълно наясно с подривните дейности на Коминтерна и риска от провокирани революции и размириции, подобно на самообявилата се за автономна република Баварската съветска република, която благодарение на ветераните от ПСВ (Фрейкорпс) е набързо разпусната. Враждебните настроения на Хитлер към славяните са насочени по-скоро конкретно към руснаците и породени от факта, че там е центърът на Световната пролетарска революция, застрашаваща да погълне целия свят. Наскоро публикувах една интересна статия относно расовите схващания на нацистите в различните етапи от съществуването на Райха, показваща, че нещата не са съвсем черно-бели: https://www.forumnauka.bg/topic/25610-triumf-na-raznoobrazieto-chuzhdestrannite-voyski-na-hitler/

Хм, за първи път тук някой да ме обвинява в руска пропаганда, макар че досега с нищо да не съм показвал каквито и да е симпатии към Русия. Предполагам, че за всяко нещо си има първи път и че сега е модерно ad hominem-ите да са от такъв тип Би ли споделил някакви източници на това твърдение? Защото в тази (сензационно поднесена) статия не откривам никакви препратки към никакви източници. От статията: Доколкото ми е известно в "Моята борба" не се говори за никакво изтребление на никакви народи. Ще ми е интересно обаче да видим какви са тези негови указания, директиви и речи, в които той уж ги казва. Между другото, ако германците толкова много са мразили славяните и са ги възприемали като подчовеци, защо между 1942 и 1945 г. над един милион руснаци, украинци, хървати, чехи и други славяни се бият доброволно на страната на Германия, някои от тях получавайки дори свои собствени елитни Вафен-СС войскови подразделения (като например украинската 14-та гренадирска дивизия)?

Шовинизмът на Полша преди 1 септември 1939 г. Съпоставка на действителните и (според полската историография) исторически западни граници на Полша, включително и огромни части от Германия и Чехословакия според изследванията на полските историци Станислав Козеровски (28 септември 1874 г. - 1 февруари 1949 г.), който е също така и свещеник, и Владислав Семкович (8 май 1878 г. - 12 февруари 1949 г.) Появява се в познанския вестник "Dziennik Poznanski" малко след като Великобритания връчва "празния чек" на Полша през пролетта на 1939 г. Легенда на картата: - Германия днес - най-крайно достигнатите от славяните западни земи според географските местоположения, дадени от Отец Ст. Козеровски - западната граница на Полша под управлението на Болеслав Храбри според проф. Вл. Семкович - западната граница на Полша под управлението на Болеслав Кривоусти според проф. Вл. Семкович - западната граница на Полша днес "Нас ни нямаше от вчера. Стигнахме далеч на запад" - полски пропаганден плакат от преди 1939 г., на който са изобразени германски земи, които според полската историография преди са били част от Полша под управлението на Болеслав I Храбри (владетел на Полша в периода 992 - 1025 г.) и попадащи в сферата на полските териториални интереси. В тях са включени градовете Любек, Берлин, Липск (Лайпциг) и Вроцлав Друг вариант на същия плакат, този път с текстово допълнение: "Духът на Болеслав Храбри живее в Полша! Поляци! И най-дребните кътчета ще се завърнат при татковината" "И всеки един от вас носи в душата си семето на бъдещата праведност и мярката на бъдещите граници. /Адам Мицкевич/" - пощенска картичка от юни 1939 г., широко разпространявана в Полша, изобразяваща границите на "Новата Полша" според намеренията на полския шовинизъм Легендата, изложена на три езика (полски, английски и френски): - исторически западни граници на Полша - настоящи граници на Полша

Не съм напълно съгласен. За щастие все още има една немалка част от днешната младеж, която не се поддава на такъв тип зловредни влияния и въпреки упадъчната обстановка около тях те все пак съумяват да станат цивилизовани и оправни хора. Както казах в предишния си пост, външната социална среда също е от значение, но тя е от второстепенно значение, защото най-напред родителите са тези, които трябва да направят всичко по силите си, за да възпитат и научат децата си на елементарни морални ценности и културно държание. В днешно време на болшинството родители или не им се занимава да обръщат достатъчно внимание върху личностното развитие на децата си, или просто те самите не виждат нищо нередно, когато например сварят детето си да употребява наркотични вещества, да ходи и остава по дискотеките до ранни утрини, да се напива до козирката на някоя пейка в парка, да псува учителите си или да налита на бой на връстниците си при най-дребната провокация. Често такъв тип родители, чрез бездействието си или чрез нежеланието да предприемат някакви мерки, съзнателно или несъзнателно поощряват подобно поведение, което води до един порочен кръг с тежки последствия за бъдещето на детето. Не съм фен на тогавашния комунистически строй у нас и съм далеч от мисълта, че той е бил някаква утопия или рай, но тук повдигате малко или много нерелевантни въпроси. Пропускате първоначалния замисъл на видеото, а той е, че трябва да се намери някакъв баланс между прекомерната свобода и неограниченото поле за изява и чувството за споделена отговорност между гражданите на едно общество или държава; между индивидуалното добруване и колективното добруване, или казано накратко, стремежът към изграждането на една пълноценна държава, следваща да инвестира средства и полага усилия в качественото образование на децата и младежите, което да ги подготви за бъдещите им роли в обществото и да им помогне в избирането на кариерен път, едновременно с това предоставяйки им реализация в съответната сфера, както и финансова осигуреност, която да ги стимулира към конкурентоспособост и задържане във вътрешния пазар на труда. Разбира се, в една нормална страна трябва също така да има и действаща съдебна/правораздавателна система, некорумпираност по етажите на властта, компетентни институции, склонни да си вършат работата както трябва и т.н. Те законите си ги има, въпросът е доколко се спазват, а нарушаванията им - наказват. За съжаление обаче изглежда, че в България никоя от тези институции не е склонна да носи каквато и да е отговорност пред гражданите.

Че изпълнителната и съдебната ни власт куца и не си върши работата по всички нива на обществото, това е ясно на всеки. Тук обаче съвсем не става дума за това, а за самата ценностна система на младите (и тази на родителите им), която е преобърната с краката нагоре. В този случай държавата има ограничено влияние и тя няма как да се заеме с възпитанието на тези деца и младежи, защото това най-напред е работа на техните родители. След това идва училищната среда и накрая обществената среда, които за съжаление не помагат особено много в предоставянето на нормални условия, където едно дете да може да израстне с правилната морална насока и мироглед.

За съжаление упадъчното състояние на голяма част от днешната младеж започва да се проявява все повече и у нас. Линията между свободата и слободията понякога може да бъде доста тънка.

Триумф на разнообразието: Чуждестранните войски на Хитлер (оригинално заглавие: „Въоръжените сили на Адолф Хитлер: Триумф на разнообразието?“) Автор: Вероника Кларк Година: 2009 Триумф на разнообразието: точно тези думи характеризират Германските въоръжени сили към 1945 г. по време на Втората световна война. Въпреки че много историци трудно биха приели това, те все пак са точно обобщение на случващото се в Европа през 1930-те и 1940-те. Макар германците да започват войната на расова основа, основа, която има за цел да създаде „Нов ред“ за Европа с Германия в центъра й и германски елити на върха на европейската политическа и расова йерархия (един вид германската версия на т.нар. „Товар на белия човек“), германците така или иначе е трябвало да се откажат от тази расова доктрина и да я заменят с такава, която насърчава интернационализма и толерира мултикултурното и междуетническото сътрудничество, както и близките взаимоотношения. Много нацисти са били дълбоко повлияни от негерманците, редом до които се бият и с които работят. Фриц Фрайтаг например направо захвърля нацистката доктрина в кофата и вместо това започва да се съсредоточава върху изграждането на украинска освободителна армия. В едно телефонно интервю с „Г.“ (идентичността му се налага да се запази в тайна)—германец, оцелял Втората световна война—аз за първи път научих, че чужденци, работещи в Германия по договори за „принудителен труд“ като цяло са имали толкова свободи, колкото и самите германци. Според Г. самото определение „принудителен труд“ е било подвеждащо. На чужденците им се е заплащало за труда и им е било позволено да докарват семействата си с тях в Германия. Те са се радвали на отдих, докато десетки хиляди етнически германци са били изтребвани на Източния фронт. В Третия райх е имало множество фундаментални разминавания между теорията и реалността, затова освен ако не разговаряме пряко с хората, които по това време за живели в Европа, ние никога няма да разберем какво наистина се е случвало между германците и негерманците в ежедневието им. Настоящото изследване има за цел да даде колкото се може по-добър отговор на този въпрос, тъй като вече той дълго време или се е пренебрегвал, или се е подминавал. Нека само кажа накратко няколко думи за терминологията. Когато използвам нацистките термини мишлинг (Mischlinge), волюде (Volljude) и халбюде (Halbjude), аз не го правя с расистки намерения. Използвам ги само защото нацистите са ги използвали през този период от историята, така че моля не бъркайте нацистката терминология с моята. Второ, тук използвам термина мулат само в историческия смисъл на думата. Използването на термина в този контекст не се прави с расистки намерения, той се използва само защото е по-подходящ и исторически акуратен, имайки се в предвид настоящата тема. Опитах се да бъда колкото се може по-обективна спрямо Третия райх и лидерството му и основно се водих по контекста, докато анализирах историята и историографията. Моля онези историци, които подхождат субективно към Хитлер и Третия райх, да се въздържат от коментари относно намеренията или пристрастията ми, докато не са прочели изцяло книгата ми „Черни нацисти! Изследване на расовата двойственост във военния сектор на Нацистка Германия“, откъдето е взета и настоящата статия. Неслучайно представям тезата си по такъв начин, затова и се надявам, че от това изследване на „войната и обществото“ колегите ми историци ще придобият по-задълбочено разбиране на: · расовата динамика във всички западни общества преди и след Втората световна война; · историята на силите на Оста като цяло; · съюзническите военни престъпления; · негерманците на служба във Вермахта и СС (особено доброволческата служба); · расовите разбирания на Адолф Хитлер; · расовите промени, възникнали в официалния нацистки етос (Weltanschauung) в резултат на войната; · непредсказуемото отношение към евреите, чернокожите и хората от смесен етнос в Нацистка Германия. Тук използвам термина „расова двойственост“ в буквалния смисъл на думата: а именно, че много нацисти буквално са били „раздвоени“ по отношение на расата и етноса. Историята, свързана с националсоциалистическата ера обикновено е преизпълнена с емоции и предубеждения, като тази субективност пречи на всички историци да видят какво наистина се е случвало в Третия райх и защо. Малцина историци са си задавали въпроса защо толкова много етнически малцинства и чужденци са подкрепяли националсоциалистическия военен апарат. По подобен начин малцина са си задавали и въпроса как така толкова много мулати, африканци и евреи оцеляват през войната въпреки зверствата, извършени срещу тези етнически групи. Това изследване се фокусира върху онези, които са оцелели нацисткия режим и защо са го оцелели, а не върху онези, които са загинали поради ред причини. Вафен-СС е бил предимно съставен от негермански доброволци. Повечето историци продължават да пренебрегват мотивите на тези мъже и жени, които се бият за Хитлер, за разлика от съюзническите войници. Помислих си, че от историческа гледна точка това е нещо неприемливо, имайки се в предвид, че всяка страна смята каузата си за оправдана. Като цяло историците описват този междурасов феномен като „необясним“, когато в действителност има повече от достатъчно доказателства, които сочат обратното. Не само Хитлер е бил раздвоен относно собствените си расови и етнически схващания, но също така и редица други известни нацисти като Франц Вимер-Ламкет и Алфред Розенберг. Винаги съм поддържала становището, че освен ако намеренията за толерантност и приемственост спрямо „другия“ не се наблюдават у която и да е от двете страни, то тогава такава толерантност или приемственост спрямо „другия“ никога не може искрено да съществува. Много нацисти стават големи приятели с негерманци. Както Хитлер, така и Химлер полагат огромни усилия, за да се сближат със своите арабско-семитски доброволци. Хитлер успява да се срещне с главния мюфтия, но не успява инак да се срещне с „арийския“ лидер на Съединените щати Франклин Рузвелт. От този пример можем да заключим, че Хитлер е бил готов да противоречи на собствения си мироглед (Weltanschauung), за да осъществи това, което е искал да постигне в политически и военен аспект. Интересно е да се посочи, че тази често срещана двойственост не се е наблюдавала само в армията. Тя се е наблюдавала и в обществото на Третия райх както преди, така и по време на войната. Един отличен изследователски труд за СС, озаглавен „Чуждестранните дивизии на Хитлер“ на Крис Бишоп, предлага следното обяснение относно интернационалния характер на СС: „Много малко хора осъзнават всъщност колко интернационални германските сили са били през Втората световна война. Смята се, че близо два милиона души от чуждестранни националности служат под свастиката. Въпреки че към края на войната много от тях са били прехвърлени към СС, голям брой от тях остават да служат в Германската армия, конкретно на Източния фронт. Най-отдадените от тези чуждестранни доброволци намират дом в СС, докато не се стига до момент, в който части от него започват да заприличват все повече на германския еквивалент на Френския чуждестранен легион, отколкото на елитната прослойка на германската раса.“ Въпреки че до средата на конфликта в Русия СС не приема негермански доброволци, идеята за набирането на такива мъже произлиза още от преди войната. В стремежа си да създаде една пангерманска Европа, през 1938 г. райхсфюрер-СС Хайнрих Химлер постановява с декрет, че негерманци от подходящ „скандинавски“ произход могат да се запишат в Алгемайн-СС.[1] Почти невъзможно е човек да не се съгласи с тази генерална оценка на същността на Вафен-СС. Сред по-изтъкващите черти на анализа на Бишоп е заключението, което той прави относно естеството на бъдещия германски елит според вижданията на Химлер. Заключението на Бишоп е почти същото като моето в това, че и двамата смятаме, че бъдещият германски елит е нямало непременно да се гради на расова основа, а по-скоро на комбинация от „физиономия, ментална и физическа издръжливост, характер и дух“. Бишоп правилно заключава, че Химлер си е представял една „аристократична“ прослойка, в която „харизматичната власт“ е съчетана с „бюрократичната дисциплина“. В този случай това би следвало да очертае „един нов човешки тип—този на воина, администратора, експерта и лидера—всичко, събрано в едно, чиято месианска мисия е следвало да бъде репопулацията на Европа“[2]. Абсурдната идея на „Свръхчовека“ се е дължала на съюзническата пропаганда, която е използвала и експлоатирала някои от по-радикалните идеи, замисляни не от Хитлер, а от Фридрих Ницше, на когото Хитлер не се е възхищавал кой знае колко много. В личните си разговори с Ото Вагенер—един от първите лидери на СА и един от първите му икономически съветници—Хитлер е поддържал почти същото виждане като това на Химлер по отношение на бъдещата германска лидерска сърцевина. Въпреки това обаче по това време и по-късно през 1944 г. Хитлер, за разлика от Химлер, е имал склонността да набляга повече върху характера, честта и достойнството, отколкото върху биологията. Хитлер винаги е бил човек на достойнството и често това е ставало тема за разговор в много от расовите дискусии, които той е провеждал с най-различните му подчинени и длъжностни лица. Хитлер обаче е проявявал и наченки на двойственост, той е бил буквално „раздвоен“, когато е ставало на въпрос за расовото и етническото наследство—той винаги е бил готов да прави расови изключения по отношение на идеологията му. В един момент той споделя на Вагенер, че в ранното германско общество „наемниците“ (негерманците) са били толкова често срещани, колкото и „героите“ (расовите германци). Контекстът и посоката на точно този разговор, както и на други, предполага, че Хитлер до известна степен е бил отворен към идеята за толерантност спрямо чуждата кръв в германското народно тяло (Volkskörper), поне доколкото може да се заключи от английския превод. Той е продължавал да прави изключения дори и когато е бил твърдо против смесването на германската с еврейската кръв. Военното и организационното представяне и отдадеността на най-различните етнически малцинства, като например това на Ерхард Милх и Бернхард Роге (и двамата евреи), както и на чужденци като главния мюфтия ал-Хусейни (арабин) и Анте Павелич (хърватин) със сигурност е повлияло на расовите представи на Хитлер. Той дори се възхищава на много от чуждестранните си съюзници, включително и на главния мюфтия и на казаците. Според личния разказ на Лорънс Денис, веднъж той и Хитлер са разговаряли лице в лице. Денис е бил наполовина чернокож[3]. Хитлер също така е разговарял и с афроамериканеца д-р С. Д. Райт през 1932 г., за което съм писала допълнително в книгата ми. Както повечето от нас знаем, Винифред Вагнер, както и други, на няколко пъти, подобно на Хайнрих Хофман, успява да убеди Хитлер да подобри отношението си към някои евреи. Хиляди такива получават неговата лична „германска“ милост (Deutschblütigkeitserklärung). Фактът, че евреи са можели да станат „германци по кръв“ е била безпрецедентна демонстрация на етническа толерантност през този период. Дори САЩ не е правила същото за своите чернокожи или еврейски граждани по това време. До началото на Движението за граждански права през 1960-те и 1970-те чернокожите и евреите не са били смятани за „WASP“[4], като дори и тогава статутът им не е бил толкова сигурен. Няма друг историк, който да е свършил толкова обстойна работа при изследването на нацистко-еврейския феномен, колкото Брайън Марк Риг. Въпреки това обаче Риг, както и много други, не успява да даде адекватен отговор на въпроса защо Хитлер въобще е проявявал снизходителност към някои евреи. Макар и правилно да твърди, че Хитлер е правил изключения спрямо собствената си идеология от военна целесъобразност, той не успява напълно да обясни защо Хитлер е бил благосклонен към Милх или към други евреи преди войната. Нито пък успява да даде адекватен отговор на въпроса защо през 1944 г. и 1945 г. се е наблюдавала такава снизходителност—период, в който Хитлер вече е знаел, че е губел войната. Освен това аргументът му не дава обяснение и на факта, че през 1944 г. и 1945 г. Хитлер е освобождавал евреи и цигани (Zigeuner) от служба в период, в който Германия се е нуждаела от всеки един наличен физически годен мъж. Хитлер дава независимост на руския колаборационист Андрей Власов едва през 1945 г. Ако той е бил толкова отчаян за човешки ресурс, защо тогава е държал настрана руските доброволци на Власов, докато вече не е било твърде късно? Това са въпроси, на които Антонио Х. Муньоз, Владимир Баумгартен и Питър Хъксли-Блайт намират по-адекватни и задълбочени отговори. И все пак, дори и тези историци не поставят под въпрос надеждността на руснаците и тяхното използване на Източния фронт. Всички те изглежда са на едно мнение, че ако Хитлер и нацистите са били по-расово отворени от по-рано, те са щели да спечелят войната. Това обаче е чиста спекулация. От това, което знаем, тези чужденци вероятно са щели да предизвикат преждевременна военна загуба на Германия много по-отрано, отколкото когато я губят поради ред причини—като например слаба мотивираност, недисциплинираност и т.н. Бригадите „Дирлевангер“ и „Камински“ са били преобладаващо съставени от чужденци и са включвали немалко цигани и славяни, но тяхното представяне обаче е било толкова лошо и техните военни престъпления толкова брутални, че се е наложило германците да ги разпуснат. Много от „азиатските“ мъже в Дивизията „Нидермайер“ не са се представяли добре под напрежение. Всичко това е било докладвано на Хитлер и затова е вероятно лошото представяне на повечето руснаци да е изиграло важна роля в решението му да използва руснаците на Власов за политически вместо за военни цели. Фактът, че Хитлер е нямал намерение да освобождава руснаците също изиграва важна роля в решението му да не използва войниците на Власов от по-рано, но това негово отношение се променя драстично към края на войната. Стенографските записи представят един Хитлер, който е знаел, че единственото, на което е можел да се надява, е да забави руското настъпление. Той се е надявал американците, французите и британците „да се вразумят“, като помогнат на него и на армията му да спрат и отблъснат болшевиките, което накрая и се случва по време на последвалата Студена война. Тук е важно да осъзнаем, че ако нацистите са били такива големи расисти, каквито повечето историци смятат, че са били, те никога нямаше да успеят да съберат такава голяма неизмерима подкрепа. Дори и след Сталинград испанци, славяни, франки и десетки хиляди други негерманци продължават доброволно да се бият за нацистите. Френски и арабски доброволци дават живота си в последната битка за берлинската столица през 1945 г. Хитлер продължава да позволява на хиляди евреи да служат, като много от тях го правят с невероятна издръжливост и храброст. Човек трябва да си зададе въпроса дали всички тези евреи и негерманци наистина са били толкова против нацисткия режим, колкото твърдят след войната. В много от случаите издръжливостта и решителността им предполагат другояче. Еврейските военнослужещи Бернхард Роге, Хелмут Вилберг, Ерхард Милх и Ернст Прагер веднага идват наум. Ханс Хоук, наполовина чернокож мъж, е искал да се присъедини към Вермахта, за да докаже, че е бил не по-малко „германец“ от един бял германец. Той избира да остане в съветски плен, въпреки че му се дава шанс да си тръгне с другарите си. Той прави това, за да докаже, че е германец. Подобно поведение изглежда немислимо, имайки се в предвид какво са ни казвали за нацисткото отношение към чернокожите и хората от смесен етнос в обществото на Третия райх. Истината е, че отношенията са били далеч по-гъвкави, динамични и сложни, отколкото повечето историци ни карат да вярваме. Хоук дори е бил повишен до частна първа класа. Именно това беше главната причината да избера тази тема за магистърската ми дипломна работа. Когато за първи път попаднах на книгите за всички тези чужденци и етнически малцинства на служба в Нацистката армия, аз останах потресена. Историците не бива да са спокойни от факта, че много хора дори с професионално образование (тогава аз все още бях студентка) са нямали или продължават да си нямат идея, че около два милиона чужденци и етнически малцинства са се сражавали за Оста. За да обясня този феномен, аз се заех да изуча техните мотиви и мнения, както и мотивите и мненията на Хитлер и други нацисти. Това беше причината да започна да изучавам военнопленниците, трудовите лагерници, набраните войници и доброволците: а именно, за да придобия по-ясна представа през какво тези мъже и жени са преминали и какво въобще са си мислели за всичко това. Това е един предимно игнориран аспект на Оста и Втората световна война като цяло. Затова и реших, че е време да задам нова инерция на темата. След като прочетох част от речта на Хитлер, изнесена на 26 май 1944 г. в хотела „Платерхоф“ и поместена в отличната биография на Джон Лукач „Историческият Хитлер“, аз реших да закупя речта от Мюнхенския институт по съвременна история и да я преведа на английски (с известна подкрепа). До този момент нито един историк не беше превел цялата реч, която сама по себе си е забележителна. Това е една разкриваща реч, чийто пълен вариант е включен във второто издание на „Расова двойственост“ и в която Хитлер открито признава, че е поддържал грешни виждания относно расата и народа. Макар мирогледът на Хитлер да си остава „народно-национално“ ориентиран, той търпеливо признава, че силата на германския народ като цяло се е дължала на многото й различни расови ядра. Той признава, че германският народ е „расово смесен“ народ, но пък за сметка на това се е стремял да подхранва скандинавското расово ядро повече от останалите, тъй като той е вярвал, че точно това ядро е най-квалифицираното, когато става на въпрос за лидерство и организационна способност. Следователно, макар и мисленето на Хитлер все още да е било расово ориентирано, той изглежда е съзнавал, че отделните германци са били по-важни в някои отношения поради скандинавските им наклонности, отколкото немския народ като цяло (за когото той е смятал, че трябва да бъде воден от по-способните скандинавски типове). В тази реч Хитлер набляга най-вече на достойнството и постиженията. Това ме кара да заключа, че той е свързвал качествата на скандинавската раса с достойнството и постижението, като можем да видим, че това мнение е било частично отклонение от официалната расова догма на самата националсоциалистическа идеология; понеже всеки човек със скандинавска кръв притежава биологичната наклонност към лидерски и организационен талант, независимо дали той е бил „чист германец“, или не. В тази връзка Хитлер е бил по-отворен към негерманците за разлика от, например, ген. Хайнц Гудериан. (Според стенографските документи от военните конференции на Хитлер, Гудериан неведнъж е изисквал „расово чисти“ дивизии). Ако един наполовина еврейски войник е проявявал лидерски и организационен талант, тогава този еврейски индивид е получавал личното одобрение на Хитлер. Ако решим да спекулираме, както и правят прекалено много историци, тогава можем да кажем, че, имайки се в предвид тази реч и промяната във възгледите на Хитлер, той е щял да бъде по-расово отворен, ако беше спечелил войната, тъй като някои от най-добрите му лидери и най-отдадени военнослужещи са били расово смесени или от чужд етнос (като например адм. Бернхард Роге, фелдмаршал Ерхард Милх и Леон Дегрел от Валонската СС дивизия). Предполага се, че двамата сина на Сабак ел Шер[5], Херберт и Хорст, и двамата мулати, също получават одобрение от Хитлер и им е било позволено да служат във Вермахта (единият от тях дори служи в Stahlhelm[6] през 1935 г.). Още в началото Хитлер осмива „примитивния биологизъм“ на Химлер и други нацисти. Това е показателно, както вече казах, за факта, че Хитлер е бил много по-расово отворен, отколкото се е предполагало. Мемоарите на Ото Вагенер са пълни с двойствените изказвания на Хитлер относно расата и етноса. Подобно на тях, „разговорните записки“[7] на Хитлер също противоречат на класическия му образ по много начини. Тъй като Хитлер изглежда постоянно е казвал противоречиви неща, можем да заключим, че той постоянно е бил „раздвоен“ по отношение на някои деликатни теми, включително и расата. По мое мнение това обяснява по много по-убедителен начин личната му благосклонност към толкова много еврейски и чуждестранни войници в германските редици. На този етап бих добавила, че Риг също така дава и ирационално обяснение на „арианизирането“ на Христос от страна на Хитлер. Ако от самото начало започне да се разглежда какво Хитлер наистина е казвал за Христос, то може да се види, че той наистина е смятал Христос за неевреин. Това става пределно ясно от мемоарите на Вагенер и записките на Борман („Разговорните записки на Хитлер, 1941-1944“). Хитлер обаче не е бил единственият с подобни виждания. Много германски теолози, които не са били нацисти или хитлеристи също са смятали, че Исус Христос не е бил евреин. Доколкото ми е известно няма друг историк, който да е свършил по-добра работа в изследването и анализирането на този германски феномен от Ричард Стайгман-Гал. Неговото проучване дава рационално обяснение на „арианизирането“ на Христос от толкова много германци и нацисти и човек няма да сбърка, ако прочете какво е написал. За жалост обаче Риг не се представя много добре по тази тема, въпреки че проучването му относно мотивите и мненията на еврейските войници си остава едно от най-добрите. За да се върна обратно на темата, предлагам следния преглед. Въпреки че в нацистка Германия със сигурност е имало расова дискриминация, расова дискриминация също така е имало и в Америка, Великобритания, Франция, Полша, Русия, Япония, Китай, Нова Зеландия, Австралия, Канада и Италия. Всъщност, Гералд Хорн (автор на „Расова война!“) казва, че британците, въпреки отричащата им пропаганда, редовно и скрито са дискриминирали чернокожите войници. Чернокожите не са били повишавани само защото са били чернокожи. Според Хорн в много от случаите британците буквално са използвали индийски набрани войници за пушечно месо по време на боевете в Китай. Бялата британска кръв очевидно е била твърде ценна, за да бъде пролята в битките с китайците, които британците редовно са презирали, тормозили, безпричинно убивали и накърнявали. Както вече споменах, двамата сина на Сабак ел Шер, и двамата „мулати“, служат в хитлеровия Вермахт, както и Манденга Нгандо (през 1940 г.)[8], германец с камерунски произход. Член VII от Първия допълнителен указ прави това възможно. Много чернокожи участват в Битката при Москва, като поне един от тях загива там. Според най-новата книга на Риг от 2009 г. „Животите на еврейските войници на Хитлер“, около 2,000 евреи, 60,000 полуевреи и 90,000 четвърт евреи служат в хитлеровите Вермахт и СС. Възможно е дори реалните цифри да са по-високи. Просто няма как да знаем. В един момент поне два милиона негермански чужденци и представители на етнически малцинства служат във въоръжените сили на Хитлер. Без чуждата и негерманска помощ германците никога нямаше да успеят да се подготвят навреме за съюзническата инвазия на запад. Нека помислим за две неща тук. Комбинацията Вермахт-Вафен-СС на Хитлер е една от най-разнообразната военна сила в западната история в културен, етнически и религиозен план. И въпреки този факт, всички ние трябва да вярваме, че той е бил някакъв хипер-расист (мой термин) като някои други нацисти. Какво имам в предвид под хипер-расист? Ами, както някои индивиди в капиталистическото общество стигат до върха и стават хипер-капиталисти (например главни изпълнителни директори-милиардери), въпреки че те не са вярвали в държавната капиталистическа система, същото може да се каже и за много влиятелни и проспериращи хора в етнодържавите и техните общества. Много нацисти не са били закоравели „расисти“ и точно тези нацисти (включително и Хитлер) са се отклонявали от пътя, когато е ставало на въпрос за политическа власт. Хипер-расистите обаче, като хипер-капиталистите, са били изключително амбициозни и жадни за власт хора. Някои може и да не са били чак такива големи расисти, но все пак те са играели тази роля, за да може се издигнат както за политически, така и за лични цели. Напълно възможно е Химлер да е бил един от тези хипер-расисти, тъй като от доста рано той започва да се въодушевява от (и да бъде отворен към) арабо-семитите, източнославянските доброволци и циганите. Неговата демонстрирана расова толерантност кара човек да се запита дали наистина той е бил толкова голям расист, колкото се е изкарвал. Според откритията на Антонио Муньоз, както и снимковото доказателство, включено във „Вермахта и СС“ на Борсарело и Палинк, той също така е бил отворен и към вербуването на сенегалски и африканско-британски военнопленници, които да служат на Германия по някакъв начин (но не непременно на фронта). Както Ричард Стайгман-Гал по подобен начин изобличава хипер-антихристиянството на Борман в книгата му „Свещеният Райх: Нацистки концепции за християнството, 1919-1945“, така и много историци изобличават хипер-расизма на Химлер—и то може би непредумишлено. В един момент политическата власт на Хитлер като че ли започва да избледнява. След като Борман и Химлер, с подкрепата на Гестапо (Gestapo) и Службата по сигурността (Sicherheitsdienst), узурпират голяма част от реалната му власт, той започва да функционира повече като идеологическо и морално вдъхновение за немския народ и есесовците, отколкото като играч с реална власт в Партията или СС през последните две години от войната—въпреки че неговата дума продължавала да е последната, когато се е касаело до повечето военни и политическо-съдебни въпроси. Долните ешелони на Вермахта, СС, СА и офицерските корпуси продължават да са верни на Хитлер до края на живота му, но в същото време той губи и немалко лоялност спрямо по-горните слоеве на Вермахта и други елитни клики. Както повечето вече знаят, и Химлер, и Гьоринг накрая предават Хитлер. Имам следния въпрос към онези историци, които все още смятат, че Хитлер и нацистите са били „бели супремасисти“: как тогава си обяснявате невероятната проява на сътрудничество от страна на негерманците и етническите малцинства (напр. 150,000-те хиляди евреи и мишлинги) през Втората световна война? Пак казвам, около два милиона негерманци помагат на нацистите. Ако можем да вярваме на изчисленията на Муньоз, тогава близо 1.5 милиона от тези доброволци и набрани войници са били руснаци. Нека сравним това с друг подобен съвременен пример, като си зададем въпроса дали ционистките евреи, като членове на една съвременна етнодържава, могат наистина да се похвалят с такава проява на чуждестранно и етническо малцинствено сътрудничество и доброволчество? Ами не толкова отскорошните бели южноафриканци от бивша Родезия? Стотици хиляди нацистки колаборационисти са били доброволци. Колко палестинци, персийци, йорданци или сирийци са се записали да се бият доброволно за Израелските отбранителни сили и днешната израелска етнодържава? Някои от тях, разбира се, са се били, но не и близо два милиона. Чужденци и негерманци дори се записват на доброволческа служба в колаборационистките полицейски поделения и батальони (Schuma), СС и Гестапо по време на режима на Третия райх. Може ли израелският Мосад да се похвали със същото? Това са съпоставителни въпроси, които трябва да си зададем и да анализираме, без да влагаме емоции, за да разберем какво наистина се е случвало в Нацистка Германия и защо. Трябва също така да признаем и че нацистите далеч не са били такива големи расисти, каквито ги изкарват историците. Това е от особено важно значение, когато имаме в предвид историческия контекст. Рузвелт е заставал против законите срещу линчуване на афроамериканци от политическа целесъобразност. В едно невероятно признание, което той прави на Уолтър Уайт, председателят на NAACP[9], той казва: „Ако сега реша да застана зад законопроекта против линчуване, те ще започнат да отхвърлят всички мои законопроекти, представени пред Конгреса, които да предотвратят колапса на Америка. Просто не мога да поема такъв риск.“ Освен това, според Енциклопедията на Новия свят, „След 1942 г., когато Рузвелт научава за изтреблението на евреите от равина Стивън Уайз, полския емисар Ян Карски и други, той отказва да се съгласи на всякакви систематични опити за спасяване на европейските еврейски бежанци и приемането им в САЩ“[10]. И до ден днешен голяма част от американската общност не знае за тези невероятни примери на расизъм и арогантност от страна на Рузвелт. Някои чернокожи индивиди буквално са били изгаряни до смърт от враждебни бели тълпи, които са нямали търпение да изкарат агресията си върху някоя лесна мишена[11]. Въпреки че в Нацистка Германия много африканци и афрогерманци са били дискриминирани, нацисткото правителство никога не е насърчавало или подкрепяло линчуването на чернокожи в нацистката държава, нито пък расизмът срещу африканците е бил институционализиран. Всъщност, оцелелият Втората световна война Фридрих Берг изрично заявява, че въпреки расата му, германските деца са изпитвали огромно възхищение и благоговение към Джеси Оуенс[12]. Това е било предадено на г-н Берг от човек, който по това време е живял в Нацистка Германия. Наистина, няма причина да се съмняваме в истинността на това твърдение; германците са отправяли радостни викове към Оуенс и многократно са крещели името му—„Джес-а О-венс, Джес-а О-венс!“—на Олимпийските игри през 1936 г. в Берлин. Самият Оуенс разказва на пресата как не са го карали да седи най-отзад в германските автобуси и как не му е бил отказван престой в най-хубавите хотели. Познатият на г-н Берг също така споменава, че Оуенс е можел да влиза в който и да е бар в Германия и да получи същото отношение като на един германски редовен клиент. Нека сравним това с факта, че във Великобритания и Съединените щати дори и известните чернокожи често са били карани да стоят изправени в автобусите и никога не им е било позволено да посещават изискани места, предназначени само за белите. Афроамериканският журналист и автор Рой Отли си спомня за много от ежедневните ужасни случаи на отношението на британците и американците към чернокожите в книгата му „Без зелени пасища“. Не би трябвало да ни изненадва, когато Отли докладва как британски момчета били подпалили „къдравата коса“ на Самуел Колридж-Тейлър, „за да видят дали ще пламне“[13]. Днешните историци като цяло пренебрегват този върл расизъм сред британската младеж по онова време основно защото той не приляга на съвременния оневинен образ на Съюзниците. Може би това е една от причините много историци да премълчават факта, че камерунецът Луи Броуди е участвал като борец в Германския цирк „Кроне“ през нацисткия период, както и че е бил най-известният афрогермански актьор от 1920-те до 1940-те[14]. Дори още по-малко историци знаят, че през 1936 г. Мартин Борман спуска циркулярни писма до всички гаулайтери (регионални ръководители), с които той нарежда въвеждането на трудова протекция за африканци и афрогерманци, които живеят и работят в Германия. Тази заповед идва като изневиделица в лицето на Нюрнбергските закони от 1935 г.[15] Можем да предположим, че Хитлер е имал пръст в тази защитна мярка, тъй като не е ясно със сигурност дали самият Борман е бил толкова загрижен за добруването на чернокожите. Йоахим фон Ланг твърди, че Борман е правил всичко по силите си да укрива от Хитлер писма от евреи за помилване и снизходителност, както и всякаква смущаваща информация относно войната. Не е трудно да си представим по какъв негативен начин действията на този човек са можели да засегнат афрогерманците и други чернокожи, живеещи и препитаващи се в Германия, особено като се има в предвид и бързо влошаващото се здравословно състояние на Хитлер, както и затихващата му политическа активност през втората половина на войната. Като заключение бих искала да добавя, че истинските расисти не се отказват току-така от супремасистката си доктрина само защото изпитват военни затруднения. Белите южноафриканци и израелците продължават да следват техните си расово супремасистки доктрини въпреки негативния международен отзвук и военните затруднения. Израел продължава да не допуска палестинци до високопоставените си правителствени постове. По подобен начин Съединените щати все още отказват да поверяват високопоставени военни и правителствени правомощия на цветнокожи индивиди. Оставяме на историците и политиците да решат дали някоя от тези съвременни държави се класифицират като наистина расистки. Те обаче трябва да го направят без да изпадат в истерия, присъща на подобни спорни исторически и сравнителни анализи. Ако историците не могат да преодолеят типичната за историографията на Третия райх истерия, как тогава следва да обяснят феномени като Jüdische Ordnungsdienst (Еврейския полицейски орган), който помага на германците с полицейския надзор над големите гета в Полша? По време на нацистката окупация около 2,500 еврейски мъже служат във Варшава, а в гетото в Лодз около 1,200.[16] След всичко казано до тук остава само един факт: нацистите няма как да са били истински расисти, освен ако всички останали етнодържави по това време (и оттогава) също са били истински расисти. Хари Труман, не Адолф Хитлер, казва следното: „Мисля, че всеки един човек е добър, колкото другия, стига той да е честен и почтен и да не е негър или китаец. Веднъж Чичо Уил… бе казал, че Господ е създал белия човек от прах, негъра от кал, а накрая останалото е нахвърлил на една камара и от него се пръкнал китаецът“. Ако Хитлер бе изрекъл тези думи, историците със сигурност щяха да ги използват като доказателство за неподправения му расизъм. И все пак, макар подобни изявления никога да не излизат от устата на Хитлер, дори и в личните му разговори за евреите, историците все пак продължават да твърдят, че той е бил един неподправен расист, едновременно с това удобно игнорирайки дръзкия и понякога наистина нечовешкия расизъм както на съюзническите лидери, така и на негерманските такива от Оста. Британците са извършвали „налудничави тестове за расова чистота“, но така или иначе само „тестовете за расова чистота“ на Берлин са подложени на критики и атаки от международната общност[17]. Гералд Хорн казва, че „дори когато Империята изглеждала на ръба да бъде превзета от хищните японски войски, Лондон продължил да не приема предложената им подкрепа от хора, които не били от ‘чист европейски произход’—особено що се е отнасяло за по-високопоставени позиции.“ Той продължава: „Това е важало и за ‘кадетството и директното кандидатстване за кадет’ в Дартмут, където е било ‘практика на интервюиращата комисия’ да отхвърля ‘младежи, които имат очевидни цветови оттенъци’”[18]. Британците умишлено не включват подобни расови предпочитания в официалните меморандуми заради риска те да попаднат в антибритански ръце. Цитирам друг пример: през Втората световна война хърватите не са били никак толерантни към сърбите, и все пак повечето учебници по история не пишат за това. Дали това пък не е защото хърватите и сърбите не са достойни за нашето историческо изследване? Да не би те по някакъв начин да са „по-малко хора“ или „по-малко важни“ от други етнически групи от този период? Истинският расизъм на Хитлер, както предпочитам да се изразявам, е едно неисторическо сътворение. Очевидно тогавашните историци са решавали кой е бил расист и кой не на базата на спечелилите Втората световна война. Въпреки това обаче историците няма как да съчетаят и двете неща: те трябва или да представят всички западни лидери като расисти, или да не представят който и да било като такъв—в историческия смисъл. Ние нямаме как да посочваме кой е бил расист и кой—не. В противен случай ще трябва да се върнем много по-назад в историята и да посочим император Адриан като геноциден антисемит, Наполеон като античернокож расист и геноциден маниак (имайки се в предвид действията му срещу ромите и чернокожите) и римляните като расисти спрямо гърците. На този етап бих искала да добавя и че германците никога не са се придържали към каквато и да е „расово супремасистка“ доктрина. Herrenvolk не означава „господарска раса“. Това определение възниква в резултат на погрешното съюзническо тълкуване на Führerprinzip, както и на антинемската военна пропаганда. То означава „елитен лидерски корпус“, което тогава се е отнасяло за Европа, а не за целия свят. Хитлер не е имал световни амбиции, а европейски. Още повече, че германските термини народ (Volk) и раса (Rasse) не са синоними. Herrenvolk („лидерски народ“) не означава същото като Herrenrasse, като нацистите никога не са използвали думата Herrenrasse („лидерска раса“). Самият Хитлер прави разграничение между двата термина в хотел „Платерхорф“. Там той казва, че „Volk und Rasse ist nicht dasselbe“ („Народът и расата не са едно и също нещо“). Изглежда, че историците, под влиянието на съюзническата военновременна пропаганда, а не самите нацисти, създават този термин и последвалата му расистка конотация. Това обяснява защо толкова много западни съюзнически лидери остават шокирани, когато виждат руснаци да се бият за нацистите на Западния фронт и индокитайци да се бият в Ostlegionen (Източните легиони) и защо до ден днешен историците нямат особено голямо желание да пишат за тези нацистки расови динамики. Гералд Хорн описва японската расова идеология като „достатъчно гъвкава, за да изглежда… привлекателна по един особен начин […]“[19]. Това описание важи също и за нацистката расова идеология. Антонио Х. Муньоз дори подлага под съмнение рационалността на испанските доброволци, след като Франко официално нарежда войските му да бъдат изтеглени. По този начин той не може да намери отговор на тази дилема, а именно, че силите на Оста не са се възприемали конкретно като расисти, нито пък са смятали както военните си действия и начина им на провеждане, така и целите си за неоправдани. Безброй испанци презират комунизма и доказват желанието си да помогнат на Германия в борбата й срещу тази политическа философия. По този начин те искрено са вярвали, че Европа ще продължи да бъде независима от Русия. Мнозинството войници от Оста, включително и тези, които са били набирани от нацистите, са били антикомунисти или антиболшевики. Други пък, като например французите, са били антибританци. Голяма част от тях сами по себе си са били наричани расисти, и то с право. Хърватите са избивали етнически малцинства дълго преди началото на германската окупация в Хърватия, която им помага да постигнат независимост. До 1943 г. пък лоялисти на Вишиска Франция продължават да оказват съпротива на британските и американските усилия да „освободят“ Франция: Последната фаза на тази периферна война е инвазията в Северна Африка, когато силите на Вишиска Франция наброяват 100,000 души. Въпреки двойното нападение от страна на американските, британските и свободнофренските сили над Мароко и Алжир, гарнизоните на Вишиска Франция, особено нейните кораби и подводници, показват, че са много по-устремени в съпротивата си, отколкото се е очаквало. Американците потапят френска ескадрила край брега на Мароко, при което загиват 500 френски моряци, а други 1,000 са ранени[20]. Немалко французи воюват срещу Съюзниците до самия край на войната, след което същите се бият и загиват по улиците на германската столица. Целта на напомнянето за тези малко известни факти е да окуража историците да спрат да гледат на Третия райх и Оста през такава стриктна призма и вместо това да променят възгледа си, като постоянно имат наум тяхната динамика и трансформация. Войната оказва дълбоко влияние на нацистите. Много от тях се отричат от расизма си заради дружбата, която развиват с техните негермански другари и подчинени. Както потвърждава и белоемигрантският руски изгнаник Григорий фон Ламбсдорф, повечето негерманци са се възприемали като равни, а не като расово нисши. Оттам веднага и възниква въпросът по какъв начин нацистите наистина са се отнасяли към своите негермански военни другари въпреки официалната пропаганда. Ако Ламбсдорф и други са се възприемали като равнопоставени, тогава нацисткото расово накърняване или не е съществувало, или е било много по-малко разпространено, отколкото твърдят историците. Бих искала да завърша с една новинарска статия, в която се съобщава за нарастващия брой неонацисти и бели супремасисти в Американските въоръжени сили (които се бият в Ирак и Афганистан)[21]. Въпреки официалната отдаденост на Америка да се бори срещу расизма и етническото и социалното неравенство, тя все пак съзнателно и с охота набира расисти, по този начин толерирайки расизма във военния сектор. Належащите изисквания на войната пораждат този американски феномен, точно както належащите изисквания на войната карат нацистите да не следват официалната им расова доктрина. В резултат на подобни стечения на обстоятелствата се наблюдава една всеобща и нарастваща приемственост на хора, които тъкмо е започвало да бъдат толерирани (същите тези хора, които преди са били избягвани), а не обратното. Онези индивиди, които обикновено са били избягвани и които сега са толерирани започват да накланят везните в тяхна полза, тъй като належащите изисквания на войната естествено предпочитат онези, които вече „са нужни“, имайки се в предвид влошаващата се обстановка. Изхождайки от това заключение, можем наистина да смятаме, че расизмът при нацистите се е смекчавал много по-бързо, отколкото при Съюзниците, тъй като те са били принудени да забързат процеса на междурасова интеграция и сътрудничество поради належащите изисквания на войната. Така войната се превръща, използвайки думите на Тина Кампт, в позитивен „инструмент на промяна“ в Третия райх. Нацистите никога не са прибягвали към расова сегрегация на войниците си. Чернокожи, славяни, азиатци и араби се бият рамо до рамо с германците. Сега, ако разгледаме какво се случва днес в Съединените щати, ще видим, че расистите във въоръжените сили ще са онези, които ще имат последната дума поради необходимостта от тях. В момента властта е в техен превес заради належащите изисквания на войната. Вероятно е това да доведе до расиализиране на Американските въоръжени сили, чието главно командване продължава да е от бял произход въпреки официалната антирасистка доктрина на равнопоставеност на Америка, едновременно с това виждайки как Америка става все по-расистка и идеологически супремасистка от Нацистка Германия[22]. В това отношение войната на Америка се доказва като негативен „инструмент на промяната“. Целта на това сравнение е да покажа, че вече не можем да разглеждаме историята или съвременните развития от статична гледна точка, защото както нацистите успяха да се променят, така и ние трябва да се променим. Бележки: [1] Hitler’s Foreign Divisions: Foreign Volunteers in the Waffen-SS 1940-1945, ed. Chris Bishop (London, UK: Amber Books, 2005), 8-9. [2] Ibid., 10. [3] Gerald Horne, The Color of Fascism: Lawrence Dennis, Racial Passing, and the Rise of Right-Wing Extremism in the United States (New York, NY: New York University Press, 2006), xv. [4] бел. прев. Съкращение на „бял англосаксонски протестант“ (White Anglo-Saxon Protestant). [5] бел. прев. Густав Сабак ел Шер (1868-1934), германски военен музикант от африкански произход, служил в Кралската пруска армия. [6] бел. прев. Der Stahlhelm, Bund der Frontsoldaten (на български: „Стоманеният шлем, лига на фронтовите войници“), германска паравоенна ветеранска организация от Първата световна война, просъществувала от 1918 г. до 1935 г. Командването й е официално поето от Хитлер през 1933 г., а през 1934 г. е окончателно интегрирана в редиците на СА. [7] бел. прев. “Hitler’s Table Talk” (на немски „Tischgespräche im Führerhauptquartier”), в буквален превод „Разговорите на маса на Хитлер“, е колекция от монолози на Адолф Хитлер, транскрибирани между 1941 г. и 1944 г. от Хайнрих Хайм, Хенри Пикер и Мартин Борман и по-късно публикувани в различни издания под различни заглавия на четири езика. Колекцията се смята за автентична, но и отчасти спорна заради разминавания и несъответствия в различните преводи и издания. [8] Marianne Bechhaus-Gerst, Treu bis in den Tod: Von Deutsch-Afrika nach Sachsenhausen—Ein Lebengeschichte (Berlin, DE: Ch. Links Verlag, 2007), 154. [9] бел. прев. Национална асоциация за подпомагане развитието на цветнокожите (National Association for the Advancement of Colored People, NAACP) [10] New World Encyclopedia, “Roosevelt, Franklin Delano,” http://www.newworldencyclopedia.org/entry/Franklin_Delano_Roosevelt (accessed August 29, 2009). [11] Friedrich Berg, interview by author, August 27, 2009. [12] Ibid. [13] Roi Ottley, 27. [14] Bechhaus-Gerst, 76. [15] Ibid. [16] David Littlejohn, Foreign Legions of the Third Reich Vol. 4: Poland, the Ukraine, Bulgaria, Romania, Free India, Estonia, Latvia, Lithuania, Finland and Russia (San Jose, CA: R. James Bender Publishing, 1987), 27. [17] Gerald Horne, Race War! White Supremacy and the Japanese Attack on the British Empire (New York, NY: New York University Press, 2004), 237. [18] Ibid., 236. [19] Ibid., 147. [20] Christopher Silvester, “England’s Last War Against France: Fighting Vichy, 1940-1942,” The Telegraph on the Web, September 1, 2009, http://www.telegraph.co.uk/culture/books/bookreviews/6121052/Englands-Last-War-Against-France- Fighting-Vichy-1940-1942.html (accessed September 3, 2009). [21] Matt Kennard, “Neo-Nazis are in the Army Now,” Salon on the Web, June 15, 2009, http://www.salon.com/news/feature/2009/06/15/neo_nazis_army/index.html (accessed July 1, 2009). [22] бел. прев. Тъй като тази статия е писана през 2009 г. и оттогава е минало доста време, с оглед на антибелите и „антирасистки“ политики, които продължават да се имплементират на културно, обществено, образователно, икономическо и държавно ниво в американския цайтгайст от известно време, може спокойно да се твърди, че понастоящем това твърдение вече не важи. Вероника Кларк През 2005 г. Вероника Кужняр (позната още и като Вероника К. Кларк) получава бакалавърската си степен по свободни изкуства и международна политика с отличие от щатския калифорнийски университет „Сан Маркос“ в Северен Сан Диего; през 2009 г. завършва магистърската си степен по военна история с отличие в Университета в Норич, а през 2010 г. завършва няколко докторантски курса с максимална оценка в денвърския университет „Rockies”. Към момента е превела, редактирала, написала и/или публикувала над 35 научни труда и книги. --------------------------------------------------------------------------------------- Източник: https://inconvenienthistory.com/1/3/3102 http://web.archive.org/web/20220706135254/https://inconvenienthistory.com/1/3/3102 (архивирана версия)

Съжалявам, но това не е уникална присъща черта на комунистическите режими, а на тоталитарните, авторитарните и диктатурните такива като цяло. А и не смятам, че това сравнение между комунизма и феодализма е удачно, първо на първо защото през Средновековието е нямало средства за масова комуникация. По-удачно би било да се приведе някакъв друг еквивалент на такива репресивни мерки, като например ако даден човек заяви, че не вярва в геоцентричния модел и след това бъде изгорен на кладата, или вярата в "ереси", проповядвани от преследвани групи като богомилите и катарите.

В исторически план комунизмът и феодализмът имат много повече общи черти, отколкото различия или противоречия. В Сталинова Русия например всичката обработваема земя и всичкото животновъдство на практика са се притежавали от Генералния секретар на ЦК на КПСС (короната), които пък са се администрирали от местните власти (васалите), подчинени на Народния комисариат по земеделието (благородничеството) и накрая са се обработвали от селячеството или колхозниците (крепостните селяни). Някой може да каже, че колхозниците са имали правото да притежават някаква частна земя от няколко декара, но в действителност всичката тяхна лична земеделска и животновъдна продукция са били облагани с данък/налог под формата на парични средства и/или продукция, което само по себе си не се различава особено от крепостническата система на Царска Русия. В новия "осъвременен" комунистически строй според мен ще наблюдаваме някакъв вид индустриално-технологичен (корпоративен) феодализъм, където няма да има такова нещо като частна собственост и където болшинството хора ще живеят в малки апартаменти (комунални апартаменти или комплекси от pods) дадени под наем от държавата, където притежанието на лично превозно средство ще е лукс (придвижването на плебеите ще се извършва основно чрез градски транспорт) и където услугите на малкия и средния бизнес ще бъдат заменени с вериги и франчайзинг клонове на големите корпорации. Дали? Както при комунизма, така и при (нео)либерализма имаме еманципация на жените като допълнителна работна ръка; имаме расова и етническа равнопоставеност (при комунистическите общества такова нещо като расови различия няма), имаме разпределяне на обществените блага и даване на привилегии на всички "онеправдани" малцинства ("От всекиго според възможностите, всекиму според потребностите"), имаме силна проява на антагонизъм спрямо автономни и самоустойчиви общности, способни да защитават частната си собственост благодарение на правото да притежават оръжие, имаме и лов на вещици спрямо политически некоректните инакомислещи (Cancel Culture). Мога да дам и още паралели между двете групи, но засега само тези ми идват наум.

Пропуснали сте акцента на Безменов върху т.нар. полезни идиоти - това са именно онези неомарксисти и левичари, действащи под маската на либерализма/неолиберализма, повечето от които следва да бъдат подменени в последния етап на нормализиране с идването на новата власт; това са хората, заемащи всякакви академични, административни, политически и други обществени постове, както и онези активисти и "борци" за равенството, дейно участващи в социо-политическия живот и активното му преобразуване и оформяне спрямо тяхното собствено виждане и това на техните "работодатели", които ги финансират и им дават трибуна за изява. Що се отнася до новия политически обществен строй, естествено, че новият комунизъм няма да бъде съветски тип, защото в 21-ви век във вече масово утвърдилия се цайтгайст не се наблюдават нужните основи и предпоставки за такава морално остаряла политическа система (може би с изключение на Северна Корея). Според мен новият комунизъм ще бъде нещо подобно на политическата система в Китай, където се наблюдава тотален контрол и следене върху населението (не че в съвременните западни демокрации то не се следи и наблюдава постоянно и по всякакви начини), където властта е централизирана (една-единствена олигархична партия, разполагаща с абсолютна и неограничена власт), където всякакви политически дисиденти и опозиция биват затваряни в концлагери или направо елиминирани, без никой да чуе и дума за това, където всички богати "капиталисти" са задължени неотклонно да следват партийната линия и където демократичната концепция на правото на самоопределяне фактически не съществува. Не знам как стоят нещата в Китай с т.нар. универсален базов доход и дали въобще там има такова нещо, но се обзалагам, че през следващите няколко години той ще започне да се имплементира все повече в западните страни с оглед на настоящата финансова и демографска криза и липсата на висококвалифицирана работна ръка (последното често се дължи на драстичното занижаване и влошаване на качеството на образование, както и липсата на мотивация сред младите (основно бели) хора да са част от един все по-враждебно настроен към тях свят). И тъй като заговорихте за богатите, тук мисля, че в новия посткапиталистически комунистически свят ще се начертае някаква нова линия или праг на състоятелност, където по-малко богатите хора ще станат жертва на предстоящата световна финансова криза и няма да имат друг избор освен да фалират; в тази връзка съм също така и на мнението, че средната класа ще бъде елиминирана и процепът между богати и бедни ще стане още по-голям. Ще наблюдаваме постепенното заформяне на един пролетариат от плебеи и крепостни бачкатори, всички целокупно работещи за върха на йерархичната финансова пирамида от управленчески елити и "богоизбрани" феодали, които в замяна ще предоставят на поданиците си някакъв приличен и финансово осигурен начин на живот.

За същото между другото предупреждава и Юрий Безменов, бивш агент от КГБ, който преди да дезертира на Запад се е занимавал с т.нар. "активни мероприятия" на идеологическо инфилтриране и подкопаване на социо-политическия и обществен живот на цели държави извън Източния блок с крайна цел цялостното преобръщане на политическия им строй посредством деморализация на населението, предизвикване на кризи и серии от революции и вътрешни размирици и накрая "нормализиране" на обстановката с идването на новия режим на власт, явяващ се като "спасител", който ще избави хората от всичките тези беди и кризи. Всъщност, всичките тези настоящи политкоректни политики на Запада по отношение на толерантността, приемствеността и насилствената инклузивност спрямо (небелите) етнически малцинства, спрямо хомосексуалистите, трансджендърите и гей парадите, по отношение на еднополовите бракове, феминизма и лесната смяна на пола (вече активно насърчавана и сред малките деца и тийнейджърите), както и активната пропаганда срещу традиционните семейни, религиозни (християнски) и национални ценности, морал и устои - всичко това е явление на т.нар. културен марксизъм, чиито най-ярки и видни представители са членовете на неомарксистката Франкфуртска школа от 20-ти век, основана през 1920-те години във Ваймарската република и проповядваща т.нар. Критична (расова) теория. Бонус видео: