проф. Добрев

Както можете да се убедите при добро желание след повторно преглеждане на моите редове, аз пиша единствено и само това, че в китайска транскрипция или казано на езиковедски жаргон, в китайска фонотактическа интерпретация каган звучи подобно(!!!) на формата на титлата в маджарските хроники и нищо повече. И все пак в маджарските хроники не се появява китайското(?) "каган", а прабългарското "каган", което много по-рано преди това обаче се появява и в древнокитайските летописи по силата на това, че прабългарите мигрират от Централна Азия към Централна Европа. Цитираният китаист потомствен китаец откри в летописите доста прабългарски думи и на първо място под различни форми и етнонима болгар. По този начин той даде своя немалък принос за развитието на световната наука Прабългаристика.

Границата през Средновековието не е това, което е съвременната граница. Добре, че Симеон поби един надпис някъде около Солун, та да си знае, че югозападната му граница е някъде там. Но при отсъствието на гранична бразда и граничари,това не ангажира никого. Единственото свидетелство и доказателство за принадлежността на тези земи към България е покоряването на местните племена, което в някои от случаите може да бъде и формално-номинално, т.е. като признаване от страна на местния княз на Симеон за сюзерен и толкова. Чисто и просто късноантичната и ранносредновековната държава не е това, което е съвременната държава, което обаче изобщо не означава, че тя пак не е държава.

Кеан има в латиноезичните маджарски хроники, а и по подобен начин звучи китайската транскрипция на каган. Българските князе, жупани и воеводи в Отвъддунавска България По средата на ІХ в., Отвъддунавска България, както съобщава анонимният Баварски географ, е “страна грамадна с многочислено население” и е разпределена на редица отделни княжества или воеводства, подчинени на върховната власт на Българското царство, като са и добре известни имената и седалищата на някои от тях – княжество Трансилвания на дук Дюла с главен град Ерделю; боляринът жупан Салан, със седалище най-вероятно креп. Олпар, дн. Тисаалпар на Средна Тиса, за когото Анонимус твърди, че е внук на хан Крум и земите му се простират от Бодрог през Алфьолд чак до Долни Дунав (П. Юхас; ЛтИзв-5.1); приема се, че е потомък на хан Крум и контролира подножието на Карпатите [boba 1982, 74], но по-вероятно владее и управлява като наместник на българския владетел земите между Дунав и Тиса, които на север се простират чак до границата на поляците и рутените, т.е. частта от днешно Словашко на запад докъм р. Хрон (П. Коледаров), докато влизащата в тези доста обширни земи област на днешния унгарски гр. Земплин, я управлява дук Лаборц, дори и името на когото според унгарския езиковед J. Melich [1921, 1; ~*~1923, 69] е прабългарско и има за основа праб. *алп-барс “хероят пантер”, т.е. “източноазиатски лъв”, както превежда и пояснява проф. П. Коледаров [1979, 18], а след него тази етимология я приема и редакторът на последните латински извори (ЛтИзв-5.1). Според нас обаче Името произхожда по-скоро от общотюркския изобщо и прабългарския в частност апл *алабарс “вид пантера”, букв. “пъстър барс”, от втората част на което сложносъставно име, както ще се види малко по-долу, са и имената на редица българи от Панония и Трансилвания, и който произход достатъчно подробно и многостранно се обосновава и доказва по-нататък в друго наше изследване върху българските собствени имена от източноезиков произход и по-специално с оглед произхода и развитието на името на цар Борис Кръстител, предварителната публикация върху което име може да се види в нашия личен сайт [Dobrev 2004]. През първите години от царуването на хан Омуртаг (814-831), франките подстрекават славяните тимочани и абодрити, те пък правят опити да се преселят в земите на франките; славяните между Дунав и Тиса правят опит да се отцепят и да завземат територии от българската държава, като прибягват и търсят помощта пак на франките; хан Омуртаг няколко пъти пише, предупреждава и умолява чрез пратеници франкския император Людовик, да се въздържа от вземане на страна, иска съдействие при уреждането на спора, но императорът не бърза да уреди двустранните отношения и протака преговорите. През 826 г. (ЛтИзв-5.1) или през 827 г. (Histoire de la Transylvanie) български войски навлизат с флот по р. Драва, нападат владенията на франките между Драва и Сава и “с цената на една многогодишна война” българите отнемат Сирмия от франките; “нападат Моравия, разположена по западния бряг на крайбрежието Гарам” и разоряват с огън и меч славяните в Горна Панония, прогонват техните князе и назначават на тяхно място български управители измежду висшите сановници в Столицата или от вътрешността на Страната, която мярка обаче не е повсеместна и българските царе от това време, главно хан Крум и хан Омуртаг, определят и назначават за жупани, областни управители, също така и някои от местните князе, боляри или воеводи (История на България; П. Коледаров; ЛтИзв-2; Histoire de la Transylvanie), с което фактически, може да се каже, не само се осъществява и регулира и административно-териториалното деление на тези български земи конкретно и на Държавата като цяло, но се и доуточнява и стабилизира и нейната северозападна граница. Князе, дукове, банове или жупани на българите и славяните по тези български земи, през различно време, са Алпбарс, Болуг, Борс, Булчу (955), Кеан, Ахтум, Гладъ, Морут, Менуморyт, Дюла-старши, Дюла-младши, Лаборц, Салан, Тухутум, Хуба, Добока, Литовой, Сенеслав и др., именно поради което, без да сме в състояние да преценим и определим по-точно броя на комитатите върху западните отвъддунавски земи, те надали са се свеждали само до един единствен – по Тиса и Седмиградско, както приема като че ли проф. П. Коледаров [1979, 20], а това, че по времето вече на Арпад, обл. Заранд, дн. гр. Арад в Румъния е комитат, се потвърждава и от Анонимус [ЛтИзв-5.1, 56]. Сред жупаните, определени и назначени от българските ханове и царе, има и сановници от техния, царския род и такъв например е княз Салан, за когото в летописите се казва, че е потомък на великия хан, който някога присъединил тези области към своята държава – хан Крум или синът му хан Омуртаг, и който княз владее земите източно от Дунав и западно от дясното крайбрежие на Тиса със северна граница южно от днешна Будапеща, така че центрове на тази обширна и богата област са градовете Тител, Чорнград и Алпар (П. Коледаров), но главното място сред тях, както съобщава Анонимус, като че ли се пада на Алпар (Gombos-1), който следва да се приеме съответно и за нещо като столица или поне главен град на Областта. Колкото пък до алтернативното решение на проф. П. Коледаров относно това на кого всъщност е потомък княз Салан – на хан Крум или на хан Омуртаг, трябва все пак да се има предвид, че тези земи към българската империя, както вече на няколко места се отбеляза по-горе, ги присъединява хан Крум, докато хан Омуртаг воюва и лично ръководи военните действия срещу панонските славяни на запад от Дунав, следователно княз Салан най-вероятно трябва да е потомък на хан Крум по линията на различно-друго от това на хан Омуртаг, разклонение на неговото родословно дърво. Княжеството на войводата Гелу е с център около днешния град Клуж, докато Темешки Банат има за главен град Кеве, сега гр. Кубин; воеводството на княза на секелите Менуморут, който е внук на княз Морут (ЛтИзв-5.1), владее земите между Тиса и реките Самеш на север и Муреш на юг с главен град, крепостта Бихор (Gombos-1), докато западно и източно от р. Олта има още две воеводства, второто от които е банството на Басарабите. Лансирано е мнение, според което мли Морут е собствено хазарско по произход [Khazarian Names 2001, 2], откъдето като че ли трябва да се направи изводът, че и самият княз е хазарин, в противовес на което обаче в действителност при излишно подробния си, но безуспешен опит да докаже, че княз Морут не е българин, а поморавски славянин и то син на моравския княз Коцел, I. Boba [1987], наред с някои пропуски или недоглеждания от културно-исторически характер, като например това, че в Изворите няма данни обл. Бихар да е населявана от западни славяни, напразно се опитва да обоснове славянския произход на мли Morot като собствено унгарска интерпретация на отхидронимния “южнославянски”(!?) генм Moravac на основата и като резултат от характерната за средновековния унгарски език фонетична промяна c>t, защото само я декларира тази промяна, а в действителност не привежда никакви доказателства под формата и на други имена или думи, видоизменили се на същата основа и доказващи по такъв начин нейното историческо проявление, пък и в края на краищата се оказва, че тогава си съществува и “Hungarian clan name “Maroth”, първо, и второ, въпреки че й придава знач. “жилище”, не посочва произхода и лексико-граматичната принадлежност на лекс. lak, според него, но всъщност laka от назв. “Marot Laka” с коректно определеното знач. “мястото, където живее Марот”, което според нас обаче не може да е нито славянско, нито пък унгарско, а единствено прабългарският суф. -lak със знач. “наличие на голям брой от предметите, назовани посредством основата”, т.е. цялото име вече има знач. “мястото, където се намира, живее родът Марот” и който род очевидно-безспорно е наименован така по името на неговия родоначалник българина Марот, а самото име пък на основата и по силата на характерната едновременно за прабългарския, унгарския и южнославянските езици лабиализация на краткото неударено а се видоизменя в Morot, откъдето като цяло, разбира се, следва, че това мъжко лично име надали име нещо общо с името на известната река [710-713]. Между впрочем основателността и коректността на целия този анализ се потвърждава още и от наличието в унгарския език на ойкнм Nándorlaka [Kiss-2, 221], при който, доколкото първата съставка на Името възниква на основата на предимно унгарския етнм nándor като друго название на ранносредновековните българи, общо-резултативното значение на производната лексема, на основата на която възниква този ойконим, безспорно-очевидно трябва да е “място, където има или живеят българи”. Маджарите се опитват да преминат р. Темешъ и тогава насреща им излиза с голяма войска от пехота и конница “жупан Гладъ”, а след като е победен, той се оттегля в българските земи отвъд р. Олта, докато воеводството Темешки Банат просъществува още някое време, до 1003 г. (Л. Милетичъ). Откъм средата на Х в. богат поземлен собственик, не само в басейна на р. Марош (Л. Милетичъ), както ще се види малко по-долу, е боляринът Гиляд, който, според Анонимус, “дошъл от Бъдин град с помощта на куманите” (ЛтИзв-5.1) и който, както и неговият потомък, воеводата княз и жупан Ахтум, според едно от мненията, владее земите, ограничени от Тиса, Дунав, Криш и Хацегулуй, с център гр. Морисена на р. Муреш (RmİEnc), а според друго - единствено и само “земите по р. Марош до замъка Хором” [Gombos-1, 249]. В действителност според далеко по-адекватното и убедително според нас виждане, българският жупан княз Гиляд владее и управлява като че ли най-големия на север от Дунав, Видинския комитат, който се простира между Западна Стара планина на юг и вододела на реките Марош и Бели Кереш, т.е. планините Заранд и Корду на север, като най-северната опора на тази българска военно-административна единица е крепостта Марошвар, днес гр. Чанад в Западна Румъния, и тъкмо този жупан е сред онези областни управители, за които “Има основание да се допуска, че към края на управлението на цар Петър по-важните комитати с ключеви позиции за отбраната на страната са били поверявани на съвсем близки родственици на династията” (П. Коледаров). Затова, представител на местната българска администрация и власт в земите между Западна Стара планина, р. Тиса, р. Марош и р. Олт на изток, по средата на Х в. и по-точно, по времето на цар Петър (927-970), областен управител и по-точно, жупан на по-голямата част от отвъддунавската българска територия и същевременно богат поземлен собственик в басейна именно на р. Марош, е българският болярин княз Гиляд, който не само по произход е от гр. Видин, но е и назначен за управител на тази българска провинция от своя родственик българския цар. И като се има предвид току-що цитираното съобщение на Анонимус, както и съществуващата практика за управители на жизнено важни и значими за българската държава области да се назначават сановници от царската династия, трябва да приемем, че княз Гиляд е най-вероятно внук на цар Борис Кръстител, по линията обаче на различно-друго от това на цар Симеон (893-927), разклонение на неговото родословно дърво, а е назначен за областен управител от цар Петър с цел да прегради пътя и да спре непрекъснатите разбойнически набези на маджарите срещу и през българските земи и особено към Византия, с което те създават и допълнително напрежение между двете съседни държави с необратимо-трагични исторически последици за българската държава, както по-подробно ще се види по-долу. Личното име на този български княз областен управител се среща в няколко фонетически нетъждествени форми, като в средновековния унгарски език например неговият облик е Keled, Kelаd, в староунгарска латиноезична грамота то има вида Quelede, а при византийския историограф Кинам – Κελαδής [Бьодей 1989, 462; Gombos-3, 2155] и според проф. Т. Балкански [1996а] се образува на основата на праб. ак алат “бели алати” [36], а от унгарски езиковеди се извежда от топнм Gilâd, Galad, безспорно налице и в името на манастир във вида Galadmonstora [Györffy 1965, 42], а така също и в банатския ойкнм Ghlad [WdAtl], докато най-популярната и разпространена форма на същото Глад, очевидно-безспорно е неговият славянизиран вариант, резултат от действието на характерната за южните славянски езици ликвидна метатеза. Според нас обаче този вид топоними и домоними – названия на сгради, по-често и по принцип възникват и се образуват на основата на антропоними – названия на лица, ето защо ние сме принудени да приемем, че по-скоро горните названия възникват и се развиват на основата на личното име на този български сановник, най-разпространената форма на което обл. Глад безспорно е неговият славянизиран вид, резултат от действието на известната ликвидна метатеза. Самото име засега, поне за нас, си остава доста неясно по структура и произход, въпреки че в Изворите и Литературата нерядко попадаме на близки по гласеж славянски, византийски или други по произход и принадлежност мъжки лични и фамилни имена като например фамилното име на солунския управител през 1004 г. Йоан Халд [История на България 1981, 415], мли Хилвуд, Хиливуд на славянски вожд, когото император Юстиниан назначил през 531 г. за управител на Тракия със задачата “да защищава дунавската погранична линия” от набезите на хунобългари и славяни [Златарски 1970, 91-92,98] или пък прозв Голиад Поморавски на императора на франките Людовик Благочестиви (814-840), с които хан Омуртаг воюва много успешно [Бешевлиев 1982, 44; Златарски 1970, 400-407]. Наред с това, като приемаме и резервите по въпроса и на проф. П. Коледаров [1979], все пак не можем да се съгласим, че мли Глад няма нищо общо с току-що цитираните “местни патронимистични имена”, а “се среща в латинизираната форма Kadalorum, която се споменава като фамилно име на граф Bulgar или Bulgarellus” [18], защото при тази форма се наблюдава съвсем друго разположение на последните две съгласни и евентуално протеклата метатеза се нуждае от специално историколингвистично доказателство и аргументация, да не говорим за това, че в там цитираното проучване за славянското влияние в романските езици и диалекти, като че ли няма никакви податки за тъждествеността на този граф с добре известния от немалко извори и източници, тъкмо с това си име български жупан, иначе проф. Коледаров би ги привел и тях в качеството на допълнителен, но много важен и съществен аргумент в полза на своята, доста интересна, и все пак нереалистична теза. Приемник и наследник “от първитh години на ХІ в.” (Г. Фехеръ) на жупан Глад е неговият внук или син (?), пак българският болярин жупан Ахтум (История на България), славянизираната форма на името на когото трябва да е Охтум [срв. Коледаров 1979, 56] и много добре известен и достатъчно пълно-подробно представен не само в по-новата и съвременната унгарска научна литература, но и в старите унгарски хроники и предания, под името Achtum, както е например в Житието на св. епископ Герхард (ЛтИзв-5.1) и което трябва да е неговата първично-оригинална форма, но наред с това и под собствено унгарската форма на Името във вида Ajtony, Айтонъ, носителят на което е “могъщ български княз по р. Марош”. Тази общо взето справедливо-обективна характеристика обаче ни най-малко не може да ни накара да се съгласим с нейния автор, проф. Д. Немет, че въпросното българско име, както и полученият на негова основа унгарски ойкнм Ajtony, водят своето начало от “Altïn [Turkish “gold”]…”, т.е. от тюрк. altïn “злато” [Németh 1971, 14], повторено напълно безкритично и заимствувано с незначителни промени и от най-пълния и много богат топонимичен унгарски речник, според който ойкнм Ajton води началото си от тюрк. altun “arany”, т.е. злато [Kiss-1, 62-63], пренесено по същия начин и в Histoire de la Transylvanie [1992, 129], защото съвсем друга е най-напред генетичната основа на това име, а освен това, ако името на един български княз, въобще възниква на основата на този или кой да е друг апелатив, то самото име в никакъв случай не може да бъде изобщо “тюркско”, а единствено и само българско и по-конкретно – болгарско или което е същото - прабългарско. Нелепите измислици и небивалици около и във връзка с княз Ахтум се разнообразяват и дообогатяват и от Gy. Györffy [1988], според когото той произхожда от “черните унгарци”, които са същевременно и “кавари”, а името му е “тюркско”, но с хазарска основа [119].

Сведенията в тези извори са за времето на хан Крум, а тук аз говоря за един много по-ранен период, с което опонирам на цитирания автор, че тези земи са присъеднинени към България в началото на 9-ти век. Всъщност трябва да се каже, че тези земи са български още от времето на хан Атила-Авитохол, защото даже малко преди него тях ги обитават прабългарски и славянски племена, които след създаването на българската държава започват да се присъединяват към нея. Надали може да има друго обяснение фактът, че българските ханове от Аспарух и след него изобщо не водят войни на запад от Карпатите, а към началото на ІХ в. тези земи в действителност и фактически се оказват в границите на тяхната империя, затова при тъкмо тази насока и резултат от развитието и приобщаването на българо-славянските племена на север от Дунав към българската държава вече се очертава като много приблизително и дори направо невярно-неадекватно твърдението, че българската държава присъединява земите западно от Карпатите още в началото на ІХ в. [Михайлов 1971, 188], което тя няма защо да прави, щом като горният исторически процес отдавна е в ход, а по това време той вече е реализиран и приключен.

Какви грешки, точно ти ли си този, който ще ми ги посочва и то когато си излюпил поредната простотия с този "Волонтир"? Не стига, че си повече от неграмотен по цялата тази проблематика, ами на всичкото отгоре си и късопаметен, но по-точно правиш се на такъв: 'Armand O'BOLG':Казано накратко примерите доказват какъв "голям учен лингвист" ни е удостоил с вниманието си и колко е презизен и точен когато цитира и уточнява някакви дати, години, издания и... всичко!!! В качеството си на университетски преподавател бих препоръчал да не му обръщате внимание - простено му е!!!

Бихте ли ми дали линка, искам да се запозная с тези "лингвистични аргументи".

В мътната вода на "Алтайската Хипотеза" може да се лови всякаква риба, но никой сериозен изследовател не се ангажира с нея, а лично аз получавам уртикарии от толкова много простотия, събрана на едно място. Въпроса за това Л го поставихте вие, когато започнахте да ме поучавате как трябва да се изпише - Калан- или Каган-. Но вие явно не следите литературата за прабългарите на Кавказ, за да видите, че там наистина има, най-меко казано, доста излишни писания по въпроса. Що се отнася до релациите с Папата, вие очевидно не сте добре и с българската фразеология - справете се с фразеологичен речник. Подмятанията ви за моята лингвистична квалификация още в първата ви реплика и то без аз да съм ви предизвикал с нищо, не правят чест на никой порядъчен човек и затова не аз, а вие трябва да ми се извините!

През Х-ХΙ в. българите и русите имат еднакъв в главното и основното Символ на Вярата, който обаче е коренно различен от символа в Гръцкото Християнство. И все пак и въпреки всичко главното и най-съществено различие и отличие на Българското Християнство спрямо византийското си остава Символът на Вярата, който не само е фактически гръбнакът на цялата християнска религиозна догматика, а и на самата християнска доктрина изобщо, но при това и заема особено важно и съществено място и в самото богослужение, защото задължително “се чете от човека, който приема Светото Кръщение ("оглашен"), по време на извършване на тайнството. При кръщаване на дете Символът се чете от възприемниците. Освен това Символът на вярата се пее в църква по време на литургия и следва да се чете ежедневно на утринните молитви” (еписк. Александър). Съвременни руски изследователи, които проучват проблематиката на покръстването на русите, непрекъснато се сблъскват с направо абсурдно-парадоксалното и повече от все още неясно-необяснимото за тях положение, че Християнството, което русите получават, всъщност и в действителност не е ортодоксалното гръцко Християнство, а едно много странно и неясно откъде, от кого и защо видоизменено, модифицирано Християнство. Трансформацията при него се наблюдава особено лесно-отчетливо и най-вече в Символа на Вярата, съдържащ някои очевидно-безспорно ариански формулировки, произходът на които според тези изследователи и до настоящия момент си остава неясен (Р.Скрынников). Други от тях пък се питат по какъв път е достигнала до Русия собствено арианската формулировка на Символа, който произнася княз Владимир при покръстването си и която съдържа редица отклонения от православната догматика и по същество е еретически документ и като отговор допускат, че тя трябва да е отглас на яростната полемика между Рим и Константинопол около Добавката Филиокве (М. Брайчевский). А трети пък изобщо не смятат за необходимо да прикриват удивлението си и даже едва сдържат сарказма си по повод на това, че при покръстването си русите на практика едновременно пребивават в две християнства и в две езичества, като при приемането на Свето Кръщение княз Владимир произнася доста странен, направо еретико-ариански Символ на Вярата, откъдето следва, че князът едва ли не е приел арианството!?! Но според цитиран пак тук специалист той в действителност приема не православната, а някаква неортодоксална версия на Християнството, подложена на изключително силното влияние на арианското вероучение (А. Елисеев). Всъщност и в действителност единствено и само по силата на това, че русите приемат Християнството от българите, то през Х-ХΙ в. българите и русите имат напълно еднакъв и тъждествен в главното и основното Символ на Вярата, който обаче е съвсем различен и пак в главното и основното не съвпада с този на гърците. Но ето как по-точно е представена и изглежда цялата тази проблематика в най-стария руски летопис, където като че ли трябва да е отразена тъкмо тогавашната българска богословска концепция: Когда же Владимира крестили и научили его вере христианской, сказали ему так: "Пусть никакие еретики не прельстят тебя, но веруй, говоря так: "Верую во единого Бога Отца Вседержителя, творца неба и земли" - и до конца этот символ веры. И еще: "Верую во единого Бога Отца нерожденного и во единого Сына рожденного, в единый Дух Святой, исходящий: три совершенных естества, мысленных, разделяемых по числу и естеством, но не в божественной сущности: ибо разделяется Бог нераздельно и соединяется без смешения, Отец, Бог Отец, вечно существующий, пребывает в отцовстве, нерожденный, безначальный, начало и первопричина всему, только нерождением своим старший, чем Сын и Дух; от него же рождается Сын прежде всех времен. Дух же Святой исходит вне времени и вне тела; вместе есть Отец, вместе Сын, вместе и Дух Святой. Сын же подобосущен Отцу, только рождением отличаясь от Отца и Духа. Дух же пресвятой подобосущен Отцу и Сыну и вечно сосуществует с ними. Ибо Отцу отцовство, Сыну сыновство, Святому же Духу исхождение. Ни Отец переходит в Сына или Духа, ни Сын в Отца или Духа, ни Дух в Сына или в Отца: ибо неизменны их свойства... Не три Бога, но один Бог, так как божество едино в трех лицах. Желанием же Отца и Духа спасти свое творение, не изменяя людского семени, сошло и вошло, как божественное семя, в девичье ложе пречистое и приняло плоть одушевленную, словесную и умную, прежде не бывшую, и явился Бог воплощенный, родился неизреченным путем, сохранив нерушимым девство матери, не претерпев ни смятения, ни смешения, ни изменения, а оставшись как был, и став каким не был, приняв вид рабский - на самом деле, а не в воображении, всем, кроме греха, явившись подобен нам (людям)... По своей воле родился, по своей воле почувствовал голод, по своей воле почувствовал жажду, по своей воле печалился, по своей воле устрашился, по своей воле умер - умер на самом деле, а не в воображении; все свойственные человеческой природе, неподдельные мучения пережил. Когда же был распят и вкусил смерти безгрешный, - воскрес в собственном теле, не зная тления, взошел на небеса, и сел справа от Отца, и придет вновь со славою судить живых и мертвых; как вознесся со своей плотью, так и сойдет... Исповедую же и едино крещение водою и духом, приступаю к пречистым тайнам, верую воистину в тело и кровь... принимаю церковные предания и поклоняюсь пречестным иконам, поклоняюсь пречестному древу и всякому кресту, святым мощам и священным сосудам. Верую и в семь соборов святых отцов, из которых первый был в Никеи 318 отцов, проклявших Ария и проповедовавших непорочную и правую веру. Второй собор в Константинополе 150 святых отцов, проклявших духоборца Македония, проповедовавшего единосущную Троицу. Третий же собор в Эфесе, 200 святых отцов против Нестория, прокляв которого, проповедали святую Богородицу. Четвертый собор в Халкидоне 630 святых отцов против Евтуха и Диоскора, которых и прокляли святые отцы, провозгласив Господа нашего Иисуса Христа совершенным Богом и совершенным человеком, Пятый собор в Царьграде 165 святых отцов против учения Оригена и против Евагрия, которых и прокляли святые отцы. Шестой собор в Царьграде 170 святых отцов против Сергия и Кура, проклятых святыми отцами. Седьмой собор в Никее 350 святых отцов, проклявших тех, кто не поклоняется святым иконам". Не принимай же учения от латинян, - учение их искаженное: войдя в церковь, не поклоняются иконам, но, стоя, кланяются и, поклонившись, пишут крест на земле, и целуют, а встав, становятся на него ногами, - так что, ложась, целуют его, а встав - попирают, Этому не учили апостолы; апостолы учили целовать поставленный крест и чтить иконы. Ибо Лука евангелист первый написал икону и послал ее в Рим. Как говорит Василий: "Чествование иконы переходит на ее первообраз. Больше того, называют они землю матерью. Если же земля им мать, то отец им небо, - изначала сотворил Бог небо, так же и землю. Так говорят: "Отче наш, иже еси на небеси". Если, по их мнению, земля мать, то зачем плюете на свою мать? Тут же ее лобзаете и оскверняете? Этого прежде римляне не делали, но постановляли правильно на всех соборах, сходясь из Рима и со всех епархий. На первый собор в Никее против Ария (папа) римский Сильвестр послал епископов и пресвитеров, от Александрии Афанасий, а от Царьграда Митрофан послали от себя епископов и так исправляли веру. На втором же соборе - от Рима Дамас, а от Александрии Тимофей, от Антиохии Мелетий, Кирилл Иерусалимский, Григорий Богослов. На третьем же соборе - Келестин римский, Кирилл александрийский, Ювеналий иерусалимский. На четвертом же соборе - Лев римский, Анатолий из Царьграда, Ювеналий иерусалимский. На пятом соборе - римский Вигилий, Евтихий из Царьграда, Аполлинарий александрийский, Домнин антиохийский. На шестом соборе - от Рима Агафон, Георгий из Царьграда, Феофан антиохийский, от Александрии монах Петр. На седьмом соборе - от Рима Адриан, Тарасий из Царьграда, Политиан александрийский, Феодорит антиохийский, Илия иерусалимский. Все они сходились со своими епископами, укрепляя веру. После же этого, последнего, собора Петр Гугнивый вошел с иными в Рим, захватил престол и развратил веру, отвергнувшись от престола иерусалимского, александрийского, константинопольского и антиоxийского. Возмутили они всю Италию, сея учение свое повсюду. Одни священники служат, будучи женаты только на одной жене, а другие, до семи раз женившись, служат; и следует остерегаться их учения. Прощают же они и грехи во время приношения даров, что хуже всего. Бог да сохранит тебя от этого". [ПВЛт, 33-34]. В действителност в приетата си и утвърдена преди 879 г., когато на специален събор в Константинопол се приема и утвърждава валидният и понастоящем и за българите християни Никео-Цариградски Символ на Вярата, своя гръцко-ортодоксална формулировка Символът на Вярата предпоставя и допуска, че Дух Свети изхожда само от Отца, към който догмат се придържат и Светите Братя. Но в привнесената и наложена и при българите своя, не само собствено-римокатолическа като че ли по произход според нас формулировка този символ вече предпоставя и допуска, че Дух Свети изхожда не от Отца само, но и от Сина. Този догмат е известен най-вече като Добавката Филиокве, въведена за първи път през ΙΧ в. в Испанската Църква и приета и призната официално от Римската Църква “едва през 1014 г. при папа Венедикт, с което целият християнски Запад отпаднал от Едната, Вселенска, Православна Църква” (арх. Серафим). Това от своя страна рефлектира върху редица други по-частни догмати и постулати, включително и върху взаимоотношението между духовна и светска власт, както и поражда или предизвиква появата и на нови такива. Според нас обаче цялото това различие-разграничение е само във външния генеалого-функционален план, просто като външна проява или действие, докато във вътрешно-онтологически план, собствено като форма или начин на съществуване, то се състои и заключава в това дали Син е единосъщен, както се приема на Никейския Събор през 325 г., което се формулира още и като the holy consubstantial Trinity; the Word of God, who is one of the Holy Trinity; He is the primaeval Word the Creator together with His Father (supremely) good and the Holy Lifegiving Spirit, Consubstantial Trinity for evermore; the Father, and the Son, and the Holy Spirit, the con substantial Trinity или пък точно обратното – подобосъщен на Отца, при което неизбежно се стига до Christ into two natures; one nature of Christ into two distinct natures in its manifestations и др.: Now the people of Elwarikon had refused to accept the letter of Leo which he dispatched to them from Rome. But when the oppression of Marcian and his magistrates became severe they began to fear lest they should experience the violence which befell Dioscorus the patriarch of Alexandria. And the emperor Anastasius, the servant of God, agreed with the terms of the letter of the emperor Zeno. And subsequently he gave orders that the faith professed by the three Councils, Nicaea, Constantinople, and the first at Ephesus, should be established. But Euphemius, the patriarch of Constantinople at that period, was a Chalcedonian, who divided the one nature of Christ into two distinct natures in its manifestations, saying that it was the Word of God that had wrought the miracles, but the weak human nature that had submitted to the passion. And he changed likewise the trisagion which we recite thus: 'Holy God, holy Strong One, holy Immortal One, who hast been crucified for us, have mercy upon us.' But he did not recite it as we, but in the following terms: 'Holy God, holy Strong One, holy Immortal One, have mercy upon us.' Indeed he declared, 'I do not recite it as ye do, to prevent the application of this formula to the Holy Trinity in three persons. Him who was crucified we adore together with the Father and the Holy Spirit. Now it was not the Father and the Son and the Holy Spirit who suffered. He that became incarnate without separating Himself (from the Trinity) and suffered is consubstantial with the Father and the Holy Spirit, but He did not suffer in His divinity. And there is none other than He—God forbid! Now whilst one of the Holy Trinity, He is capable of suffering in the body which is united with Him and the reasonable soul which are combined in (one) person, but He is not capable of suffering in His divinity which is consubstantial with the Father and the Holy Spirit, as our holy Fathers have taught us.' The wise Proclus joined the Nestorians in saying: 'If Christ was in every respect incapable of suffering after His incarnation, He could no more suffer in body than could the divinity of the Son.' But in so saying he speaks falsely, for the Son of God could not then have suffered in reality. These are the pestilent words of those who say there are four persons instead of three (John) [вж. и срв. Александр 2009, 1-10; Белкин 2009, 7-9; Брайчевский 2009, 66-67,115; Васильев 2009, 10-11,158; Елисеев 2009, 1-4; 7 Неделя 2009, 2; Пивоваров 2009, 9-10; Серафим 2009, 2-12; Simvol Veruju 2009; ЛаврЛт, 7-10; John, 7-74].

Хубави-лоши, все е по-добре, отколкото да нямаш никакви като тебе, а само си чешеш езика по форумите! За твое сведение книгата ми почти се изчерпа първите пет месеца след излизането си, а дори и получих много добри отзиви, да не говорим за 3-те положителни рецензии, с които тя беше представена пред Специализирания научен съвет по езикознание! И понеже си от махлата: А бе, ти ли си най-умният и кадърен на този Свят? Я да ми се махаш от главата, щом като не можеш да вържеш и две приказки на кръст!

Извадил съм от този автор само най-важното и необходимото за моето изследване и затова мога да ви предложа само библиография: Boba I., The Pannonian onogurs, khan Krum and the formation of the Bulgarian and Hungarian polities. – Първи международен конгрес по българистика, т. 2.1. София, 1982. ~*~Moravia, Bulgaria, “messianic” and “sclavi” in medieval Hungarian sources. – Втори международен конгрес по българистика, т. 6. София, 1987.

Мене ли питате? Но нали знаете всичко за Кавказ открай докрай, с изключение, разбира се, къде в българския език се слага запетайка и кога се употребява звателният падеж?!

Гръцките и римските автори обикновено пишат за варвари, хуни или скити, но в немалко случаи изследователите разбират единствено и само българи. Четете долупоместения текст внимателно, пък дано да се научите как се прави етническа атрибуция и идентификация. И вместо да се опитате да разберете как аз лично я правя тази етническа атрибуция и идентификаци, вие се правите на много умен, но всъщност ни най-малко не сте и задавате повече от дилетантски въпроси. Това, че сте тюркологически абсолютно неграмотен, изобщо не означава, че сте прав! И позволете един много личен въпрос, дано само модераторите не ме санкционират: Вие някога изобщо чували ли сте нещо за такт, етика и добро възпитание? И щом като твърдите, че аз съм най-обикновен плагиат, събрахте ли вече достатъчно доказателства за това и дали те ще издържат в един бъдещ съд? Но независимо и от това простотията ви няма край! А що се отнася до невежеството, което приписвате на арменските автори, вие чисто и просто не сте в час! Аз винаги чета като хората и то по няколко пъти това, върху което пиша, а вие лично така и не разбрахте какво съм ви написал предния път, тъкмо поради което ви го и повтарям, дано да го проумеете! а

Напълно излишно е всичко това да се коментира по същество, когато за вас тюрк. мен е индоевропейско по произход!? Това пък кое е най-ранно и откъде идва, не ви ли се струва много неприлично да продавате краставици на краставичар? А що се отнася до "прословутото арменско Л", вие изобщо не сте разбрали това, което писах по-горе, и все още продължавате да се пишете по-голям католик и от Папата, въпреки че даже не сте и католик! Благодаря ви за разговора!

В кои извори са тези сведения? Цитирайте текстовете тук, за да ги видим и анализираме.

Браво, доста морално-етично, няма що! Но вие повече от сигурно сте поне два пъти по-млад от мене, а и понякога ме и срещате по стълбите на ЦИЕК!?! Би трябвало да ви е срам да ме погледнете за всичко това, но съвсем очевидно на вас ви е много чужда тази велика Божа Дарба! И като сте толкова голям арменист, защо все още не сте го направили или кога ще го направите това прословуто "пълно издание с всички разночетения"? А и защо не можете да разберете, че аз ползвам рускоезично издание и там имената се транскрибират съгласно отдавна възприетите и утвърдени за това правила и норми, включително и онова прословуто арменско Л, с което ни проглушихте ушите през последните десетина години и кой знае защо сте си втълпили, че само единствено вие го разбирате и транскрибирате правилно и така се пишете по-големи католици и от Папата! Браво, много хубаво!

Вие отново ме възприемате твърде елементарно, защото аз не преписвам от никого, а чисто и просто чета дякон Агатон, когото съвсем очевидно вие не познавате. Но тъждеството на българите с оногурите се приема най-малко от още 4-ма изследователи, само единият от които има нещо общо с унгарците. Тезата за изключително голямото културно-историческо влияние на прабългарите върху маджарите е моя теза и аз я защитавам с не един или два примера, като не пропускам и да експлицирам пределно ниското социално-културно ниво, на което те се намират преди това, а така също и това, че именно маджарите са най-големите и безсрамни крадци на български културни достояния, в това число и на Съкровището от Наги Сент-Миклош. Ето защо обвинението ви към мене за някаква си маджарофилия и плагиатство едновременно не само е напълно безпочвено-необосновано, но и много непочтено-несправедливо. Ив. Добрев, Златното съкровище от българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Това обаче не е всичко и предпазливата мъдрост или мъдрата предпазливост, проявени едва тук и сега, изискват да се въздържим от приемането на което и да е от горните обяснения и да се втренчим безизразно-глупаво “в очевидния факт, че в изворите от този период кутригурите и утигурите не са назовани “българи”, а “хуни” [История на българите 2003, 42-43, подчерт. – И.Д.], което може и да е точно така, но няма защо тъкмо това да се очаква от тях, когато много добре се знае, че, служейки си с един-два най-общи термина, ранносредновековните извори никога не съобщават нещо за дадено племе с упоменаване на неговото видово название и с едновременното посочване и на неговото родово название, с което обаче съвсем не искаме да кажем, че няма и такива не много редки, а направо единични и затова щастливи изключения, както например, когато дякон Агатон пише за събитията от 713 г., че “българите оногури извършили нападение, пленили и избили голям брой християни” [ГрИзв-6, 182-183]. С полагането основите на първата българска държава от хан Аспарух през 681 г., който стои начело на прабългарите-уногондури (В. Бешевлиев; В. Гюзелев) или българите оногури (Gy. Moravcsik; I. Boba; K. Menges; М. Артамонов) или пък води след себе си едновременно българските племена уногондури и кутригури (М. Димитров), земите на север от Дунав се присъединяват към нея и дори образуват по-голямата част от нейната територия, докато според Chronicon pictum Vindobonense, след хуните, Панония я владеят “мизийски българи” (Gombos-1). Създаването на Първата българска държава през 681 г. с център на юг от Дунав е решаващо-повратен момент в живота на прабългарските и славянските племена от Днестър до Тиса, на запад от която интегриращо-притегателен център е Аварският хаганат, но на изток от нея такъв интегриращо-притегателен център е Първата българска държава и тези племена намират в нея сила и опора за всички свои вътрешни и външни начинания, именно поради което с нейното създаване и укрепване започва и тяхното бавно, поотделно-постепенно, културно-икономическо и политическо обръщане и приобщаване към нея, в процеса на което автономията на племенните вождове и старейшини се ограничава и стеснява до ниво и степен признаване и приемане превъзходството и първенството на българския хан, по силата на което като цяло и северозападната граница на техните земи се превръща в граница и на българската държава, а самите племена и техните земи се оказват вече и неделима част от нея. Надали може да има друго обяснение фактът, че българските ханове от Аспарух и след него изобщо не водят войни на запад от Карпатите, а към началото на ІХ в. тези земи в действителност и фактически се оказват в границите на тяхната империя, затова при тъкмо тази насока и резултат от развитието и приобщаването на българо-славянските племена на север от Дунав към българската държава вече се очертава като много приблизително и дори направо невярно-неадекватно твърдението, че българската държава присъединява земите западно от Карпатите още в началото на ІХ в. [Михайлов 1971, 188], което тя няма защо да прави, щом като горният исторически процес отдавна е в ход, а по това време той вече е реализиран и приключен. Но ако трябва все пак да се обхване и погледне много по-назапад от Карпатите, което обаче в никакъв случай не е “западно от Карпатите”, то именно в началото на този ІХ век българските ханове Крум и Омуртаг, както отново ще се отбележи малко по-долу, разгромяват аварите и славяните на запад от Дунав, докато прабългарите между Дунав и Тиса въстават и се присъединяват напълно доброволно, със земите си, разбира се, към българската държава и то толкова осезателно-убедително, че дори и един от тях заема престола на самата българска държава, какъвто е случаят с хан Крум, а границата на самата държава се оказва изместена на р. Дунав, пък след Омуртаг и още по-назапад – просто и за тях, подобно на останалите севернодунавски български и славянски племена, Първата българска държава е такъв интегриращо-притегателен център, сила и опора. Пълното и окончателно ориентиране и разплитане на тази малко объркана и донякъде неясна в някои от детайлите си, етнолингвистична ситуация, ние на драго сърце предоставяме на унгарските изследователи, защото именно там е втората начална точка на техния етногенезис, което пък от своя страна си е техен собствен проблем и разбира се, с основателното, предполагаме, напомняне, че нещата изобщо не са толкова прости и лесни, колкото на тях им се струва, а така също и че българските извори, както проличава и достатъчно ясно от направената тук извадка, са много по-детайлни, верни и обективни от византийските, именно поради което заслужават и много по-голямо доверие, внимание и непредубеден анализ и заключения. По този начин, да се надяваме, съвременните унгарци ще могат да се реваншират и реабилитират най-малкото в собствените си очи, защото никак не говори добре за тях и тяхната наука, онзи доста отдавнашен, но все още злободневно-актуален и очевидно именно поради това и непрекъснато преразказван, почти анекдотичен случай, при който попитали техния най-голям специалист по “старотюркските” заемки в унгарския език, акад. Золтан Гомбоц, какво е значението и откъде все пак произхожда името на техния прародител Алмуш, на което същият отговорил, усмихвайки се наивно-добродушно и без да проявява, според нас, особено голяма лингвистична интелигентност, че той лично е в състояние и е готов да изведе това име от всеки един език, който му бъде посочен от неговия събеседник [László, Rácz 1984, 85,90] - ами да бяхте ни го обяснили, уважаеми, на ескимоска или индианска езикова почва, колко му е!?... И това при условие, че мли Алмуш се препредава от техния български прародител и на по-следващите поколения маджари, един от князете на които например, около 1106-1113 г. пак е Almus [Gombos-1, 646-647], но няма защо да се учудваме на всичко това, когато пак същият унгарски езиковед, без много-много да се замисля, извежда името на основателя на унгарската държава от праб. árpa “овесъ; ячмень” [Gombosz 1912, 38-39]. Но независимо и от това и все пак, нека да маркираме и първата, изходната времево-пространствена точка в етногенезиса на унгарците, която по същество е и широко и добре известната тяхна прародина от преди ІІІ в. пр.н.е., в областта на реките Об и Иртиш, което е някъде върху 60-ия паралел, на височината например на Санкт-Петербург, Хелзинки, Стокхолм и Осло и където по онова време те не могат да бъдат нищо повече от ловци и плодосъбирачи, което в действителност е едно доста ниско и първично ниво на социално-икономическо развитие, а единствената им грамотност се простира до това да могат да броят на пръстите на двете си ръце убитите животни и да си ги съобщават или запаметяват за по-продължително време чрез нарези по клоните на дърветата. По времето на ц. Симеон и ц. Петър маджарите не са нищо повече от шайка главорези, които се препитават само от разбойничество, но Великият им забива такъв шут, че те прелитат Карпатите и се приземяват чак там, където сега им е столицата. Маджарите са най-големите и безсрамни крадци на приносите и достоянията на прабългарите и за да не бъдем голословни, нека кажем, че те все още смятат Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон Велики за напълно и безрезервно свое и за да поддържат тази своя претенция и в международен план непрекъснато пишат и го описват най-интензивно-често това съкровище като свое в множество “научни” монографии и статии, които изобщо не пропускат да преведат и на известно кои западни езици, по добре обясними причини. Маджарите са напълно убедени и много си вярват, когато тръбят навсякъде, че прабългарският хан Атила е маджарин. Не зная кой точно седи в дъното на тази международно-конспиративна инсинуация, но най-отгоре се мъдри техният акад. Гюла Немет, който не пропусна случая да напише и цяла книга за “хуните на Атила”, която книга пък, много добре ясно защо, турците му я преведоха и издадоха у тях, имаме я в Народна Библиотека. Същият “академик” между впрочем изигра и дълго след смъртта си ще продължава да играе много подло-неблаговидна роля и по отношение българския произход и принадлежност на Златното Съкровище на Българските Ханове.

А защо ти мислиш, че аз не съм забелязал, че той е от унгарски произход, но какво общо има това с въпроса? И като имаш даже диплома, защо не се сети да отидеш да го питаш именно него за всичко това? Явно толкова ти струва и дипломата - колкото стрък маруля, така че преспокойно започвай да си я ядеш!

Нали?! Той Теофан не е извор, а изворът на студена вода си ти!? И онзи американец и той не струва нищо, а ти знаеш много повече от него!? Я, не ме разсмивай посред нощ!

Гръцките и римските автори обикновено пишат за варвари, хуни или скити, но в немалко случаи изследователите разбират единствено и само българи. Четете долупоместения текст внимателно, пък дано да се научите как се прави етническа атрибуция и идентификация. И вместо да се опитате да разберете как аз лично я правя тази етническа атрибуция и идентификаци, вие се правите на много умен, но всъщност ни най-малко не сте и задавате повече от дилетантски въпроси. Това, че сте тюркологически абсолютно неграмотен, изобщо не означава, че сте прав! МИР ГУННОВ Исследования их истории и культуры Отто Дж. Маенхен-Гельфен На Западе Проспер не имеет ни одного слова о вторжении в Галлию в 451. Возможно, он на то имел личную причину. В своей вражде к Аетиусу, Проспер, может быть, не хотел отдать ему дань победы. Однако, он не смог бы пройти мимо вторжения молча, без того, что он и не только он, принял его как лишь один из постоянных вторжений варваров в империю, т.е. как эпизод, подобно поздним мадьярским рейдам. Также, как в восьмом и девятом столетиях никто не думал, что мадьяры могли бы сделаться хозяевами Европы, так и мысль, что Аттила мог бы взять Константинполь и удерживать его, была абсурдной для римлян. На западе южнее Дуная Норикум оставался римской провинцией. В 449 восточно-римские послы встретились с Промотусом, губернатором Норикума, во дворе Аттилы.588 Севернее Дуная лангобарды успешно защитили свою независимость от гуннов. С помощью сказания об Агелмунде, Ламиссо и вулгарах можно 586 Malchus fr. 2, FHG IV, 114. 587 EL 128[7]. 588 Там же, 132[20-21]. 161 восстановить споры между двумя народами в широком спектре. Сказание было сохранено в Historia Langobardorium Паула Диакона, который взял его из книги Origo Gentis Langobardorum, написанной около середины седьмого столетия. Не из-за этого, а из-за ее пробелов и несоответствий,589 Origo является историческим документом первого порядка. Относительно жизненных традиций лангобардов она несравненно стоит ближе к готтскому cantus maiorum чем История готов Джорданеса-Кассиодоруса. Рассказ следует таким образом:590 Говорят, что лангобарды обладали годами Антгаибом и Бантгаибом и таким же образом, Вургундаибом. Здесь они сделали своим королем Агелмунда. Он провел их через реку, защищаемую амазонками. После перехода через нее лангобарды, когда они пришли на земли за рекой, на некоторое время оставались здесь. Между тем, поскольку они не подозревали ничего враждебного по отношению к себе, уверенность заготовила для них несчастье безмерной величины. Ночью, когда все отдыхали, смягченные беспечностью, вулгары, внезапно напав на них, вырезали многих, еще более поранили и так пронеслись через их лагерь, что они убили Агелмунда, самого короля и увели с собой его единственную дочь. Тем не менее, лангобарды, восстановившие свою силу после таких несчастий, сделали своим королем Ламиссио. И он направил свои войска против вулгаров. И теперь, когда началсь первая битва, лангобарды повернули свои спины к врагу и побежали в свой лагерь. Тогда король Ламиссио обратился к ним защищаться... руками. Воспламенившись обращением своего вождя, они бросились на врага, сражались свирепо и победили своих врагов с великой резней. Ламиссо был унаследован Лету, Гилдеоком и Гудеоком, в чье время Одовакар победил руги. «Тогда [под Гудеоком ] лангобарды, будучи вытеснены со своей территории, пришли на Ругиланд и из-за тучной земли они оставались там многие годы».591 589 «Безнадежно пытаться получить какую-либо схему хронологии Ломбардии из ранних глав Павла», Hodgkin 1898, 5, 99. 590 Hist. Lang. I, 16-17. Пропуская некоторые приукрашивания, я следую переводу в Foulke 1906. 591 Там же. I, 19. 162 После своей победы над Руги зимой 487-88, Одовакар сломил их последнее сопротивление в 488. Ругиланд является нижней Австрией севернее Дуная и западнее Кронебурга. Это есть первое идентифицируемое географическое название в Historia Langobardorum и 488 есть первая идентифицируемая дата. Кажется, что все до этого должно быть потеряно в непроницаемом тумане. Любая интерпретация кажется должна была быть такой же хорошей, как и любая другая. Кемп Малон датирует войну между лангобардами и вулгарами последней половиной второго столетия и распологает место истории на Балтике. Он достигает этого ошеломительного результата, беря vulgares в латинизированной форме лангобардского *Wulg(w)aras=wulg, «wolf»-самку, и немецкого суффикса для множественного числа.592 По-видимому, трудно найти более причудливую этимологию, выдуманную при полном игнорировании текстового материала. Убежденные в том, что лангобарды жили в Силезии до того, как они переехали в Ругиланд, некоторые ученые расположили место битвы на Одере.593 Клебел более конкретен. Согласно ему, лангобарды победили вулгаров в районе Глогау или еще дальше на восток.594 Он думает, что вулгары и есть булгары в южной России; он даже выводит их название от названия Волга.595 Проблема заключается не в этимологии вулгаров, а в том, что обозначает этническое имя в записях Павела. В Historia вулгары были (1) врагами лангобардов; (2) они были народом, живущим среди лангобардов в Паннонии, позднее в Италии;596 (3) последователи дуче Алзеко, который покинул свою страну и присоединился к лангобардам при правлении Гримоалд (662-671); поселенцы в бывшем Самниум;597 (4) вулгары на нижнем Дунае.598 Булгары (3) и (4), очевидно, не являются вулгарами в нашем рассказе. Паннонские булгары (2), по-видимому, племя или племена, которые стояли в Венгрии после падения кролевства Аттилы, 592 Malone 1959, 86-107. 593 Совсем недавно Mitscha-Märheim 1963, 112. 594 Kiebel 1957, 28. 595 Там же. 79. 596 Hist. Lang.II, 26. 597 Там же. V, 29. К литературе, цитированной Moravcsik, BT 2, 357, следует добавить Pochettino 1930, 118. 598 Hist. Lang.VI, 31, 49 (gens, quae super Danubium). 163 появились под этим названием лишь в 480 годах, намного позднее для этого расссказа. Также не заслуживает доверия Origo и Паул, когда они дают названия мест при миграции лангобардов,599 в перечислении королей, они следуют традиции, подобно той, которая существует для готов и бургундианов, где имена правителей и их наследников хорошо сохранены. Ламиссио правил сорок лет. Как долго правил его наследник Лету, не известно.600 Допустив ему править лишь полтора года, самое краткое правление лангобардским королевством из доверительных источников, и , предположив, что Гудеок вел свой народ в Ругиланд в первый год своего правления, война с вулгарами будет падать на 446. Средний срок правления лангобардских правителей составлял девять лет. Допуская Гилдеоку девять лет правления, победа падает на 439. Исчисления являются предположительно чем угодно, только не исчерпывающими. Тем не менее, обе даты указывают на первую половину пятого столетия. Сильным врагом лангобардов должны были быть гунны. Это предпологалось довольно давно и никогда, не должно были подвергаться к сомнению. Однако, почему Паул называл гуннов вулгарами? Потому, что, если бы он говорил о гуннах, то его читатели могли бы подумать, что он имеет в виду аваров. В Historia Langobardorum Hunni всегда являются аварами, «которые сперва звались гуннами, но впоследствии звались по имени их короля : аварами» (qui primum Hunni, postea de regis proprii nomine Avares appelati sunt).601 Gregory of Tours также называл аваров гуннами и также поступил лангобард, который написал Origo. В историографии Византии шестого, седьмого и восьмого столетий является обычным делом использование Οΰννοι вместо ˝Αβαροι.602 599 Их идентификация со средневековыми или современными названиями мест является исключительно произвольной. «Bardengau» в люнебергской степи, который, предположительно сохранил свое этническое название, на самом деле был так назван после того, как граф Бардо в девятом столетии здесь имел свои имения; см. R. Dorgereit, Deutsches Archiv für Erforschung des Mittelalters 10, 1960, 601. 600 Точные даты, предназначенные для Агелмунда и Ламиссио в издании Проспера от 1483 года (CM I, 489-490), не имеют значения. Интерполированные отрывки, относящиеся к лангобардам, взяты от Павла и пригнаны под хронологическую конструкцию Проспера. 601 Hist. Lang. I, 27. 602 Moravcsik, BT 2, 234. 164 До недавнего времени было невозможно определить место, где лангобарды воевали с гуннами. Благодаря Вернеру, исследовавшему археологические факты,603 мы теперь знаем, что южная Моравия удерживалась лангобардами до тех пор, пока они осели в Ругиланде. Двадцать четыре находки свидетельствуют об их длительном пребывании на данной местности.

Наистина не се нуждаете от отговор, защото поставяте много съществени въпроси, независимо че не само изданието не ви е известно, а при това се пишете и за арменист!? Така че в случая аз не ви отговарям, а чисто и просто ви поздравявам: Браво, великолепно!

Нали, той професорът затова е професор, защото пасе трева, а ти си най-грамотният на Света?! И понеже твоето ниво са най-сложните неща, затова непрекъснато се занимаваш с научното ми звание и с личните ми качества. Никак няма да се изненадам, ако в най-скоро време започнеш да надничаш и в бельото ми под одобрителния поглед на модераторите!? Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), западната граница на Първото българско царство, върви западно от гр. Срем, дн. сръбската Сремска Митровица, по р. Сава, свива под прав ъгъл на север под големия завой на Дунава на изток, излиза и се движи нагоре по Дунав до малко по-назапад от Будапеща, преди големия му завой на юг и оттук по права линия върви на север по течението на р. Хрон, докато стигне Карпатите. Северната граница на Отвъддунавска България следва билото на Карпатската верига, която образува широка дъга от запад на югоизток, напуска я някъде около днешния украински град Борислав и се прехвърля върху р. Днестър в горното й течение, върви надолу по реката до големия завой малко след гр. Каменец-Подолск, устремява се на североизток и достига р. Днепър северно от гр. Кременчуг, тръгва надолу по течението на Реката и излиза на най-северната точка на Черно море -Херсонския залив, източно от днешния гр. Одеса [вж. Балкански 1996, 5; ~*~1996б, 44; Димитров М. 1980, 115; Златарски 1994, 373-376; Коледаров 1979, 37-39,48,62, Карти №№ 8,9; Михайлов 1971, 191-192; Фехеръ 1924, 13,16; ~*~1997, 119; Lang 1976, 42; Kiss-2, 213; WdAtl]. Все по същия въпрос американският историк I. Boba [1982], главно на основата на съобщение от Теофан, доказва, че през 670-680 г. българи оногури от Кубратовата Велика България, като конфедерати на аварите, но управлявани от свои собствени родове и фамилии и под съвместния контрол на Аспарух и неговите съюзници аварите, заемат югоизточната част на Панония и териториите по течението на р. Южна Морава, по посока на р. Вардар, с център гр. Сирмиум, който тогава се наименова и Оногория, а когато през 800-803 г. се разпада ръководената от аварите федерация, българите оногури се изтеглят от Панония, пресичат Дунав, заемат степите между Дунав и Тиса и част от Трансилвания и по този начин се оказват част от една друга конфедерация или държава, каквато е дунавскобългарската; Панония е родината на хан Крум, и тук приемайки аргументите и съображенията на проф. П. Коледаров, авторът само отбелязва, че бидейки от друг, различен от Аспаруховия, клон на Кубратовия род, Крум поставя началото на нова ханска фамилия, но понятийно-терминологически по-добре според нас – на нова царска династия, без обаче да е чужденец за дунавските българи и без да завладява Дунавска България, а извършва нещо като държавен преврат, при това изглежда безкръвен, с което фактически отново хан от рода Дуло обединява дунавските българи и панонските оногури, всеки един от които два дяла води началото си все от Кубратовите оногури [68-77].

И от коя по-точно династия е хан Крум?

Ами смейте се тогава и то без да сте в състояние да проумеете как филолози по образование доказват, че Златното съкровище от Наги Сент-Миклош е единствено и само прабългарско по произход и принадлежност, докато великите ни историци и сега продължават да редят глупост след глупост за него! И като сте толкова невъзпитан, защо не цитирате тук научните си публикации, за да ви видим и вас колко сте велик? Или и на вас единственото, което можете да правите, е само да ругаете и обиждате?!!

Бихте ли ги цитирали тези езиковеди тук, за да се насладим и ние на непостижимата им етимологична квалификация!? Най-забавно-смешното е когато историци само по образование се правят на велики лингвисти и то етимолози!!!

Ако бяхте малко по-интелигентен, щяхте да забележите, че това не е моя етимология. Авитохол/Атила е хан от рода Дуло на болгарското племе оногури, а оногурите в частност, както и всички болгарски племена по принцип са най-близките родственици на хазарите.