проф. Добрев

А той пише и за прабългарските князе и жупани в Отвъддунавска България през 9-11 в.!??

Не познавате даже собствената си медиевистична литература!? Мене историците медиевисти и то най-ерудирано-компетентните, а такива са единствено и само тези, които са и лингвистически грамотни, не само ме цитират много отдавна вече, но ме и вземат в качеството на изходна основа при решаването на кардинално-фундаментални проблеми от Българската Медиевистика! СЛАВЯНИ, ТЮРКИ И ИНДО-ИРАНЦИ В РАННОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ (ЕЗИКОВИ ПРОБЛЕМИ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОГЕНЕЗИС – КЪМ ПОСТАНОВКАТА НА ВЪПРОСА) Стефан ЙОРДАНОВ (В: Българистични проучвания. 8. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Седма международна научна сесия. Велико Търново, 22-23 август 2001 г. Велико Търново, 2002, 275-295) Проблемът за българския етногенезис напоследък отново вълнува умовете на онези будни българи, които не се занимават професионално с него; редом с това професионалното му анализиране бе отново подето в литературата малко по-активно. Трудно е да се каже кои са факторите в това отношение и доколко професионалният и любителският интерес към тези проблеми не само си влияят, а и взаимно се индуцират, което за литературата от последно време като че ли е в значителна степен точна констатация. Независимо от различните становища, несъмнено е едно – че българският средновековен етнос се формира в хода на интензивното етнокултурно взаимодействие между такива големи етнолингвистични масиви на ранното средновековие, като славяни, тюрки, индо-иранци. Ето защо към този въпрос в предложеното изложение ще бъде хвърлен поглед именно с оглед на ролята на тези етнолингвистични групи в българския етногенезис. Този аспект на проблема възниква във връзка с твърде активно анализираната напоследък етнокултурна и лингвистична характеристика на Аспаруховите българи, в науката традиционно обозначавани като прабългари или първобългари, с чието установяване на Балканския полуостров се свързва изграждането на българската държава и впоследствие на българската народност. Затова тъкмо вписването на прабългарите в етническата картина на ранното средновековие и по-конкретно отношението им към големите етнолингвистични общности на славяни, тюрки и индо-иранци ще бъде основният проблем, чийто най-общ анализ ще предложим на вниманието на читателите по-долу. Проблемът за етнолингвистичната принадлежност на прабългарите вълнува изследвачите не от вчера, а собствено проблемът за иранския дял в прабългарския етнос – също (срв. историографския преглед у Бешевлиев, В. 1981, с. 15 и сл.). Общо взето, т. нар. тракийска и т. нар. славянска теория за етно-лингвистичната принадлежност на прабългарите понастоящем нямат привърженици в научната общност и дори могат да бъдат окачествени като окончателно преодолян етап в анализа на този въпрос. Но останалите възможности – прабългарите да са тюрко-алтайски, фино-угорски, сармато-алански или смесен по етнолингвистична принадлежност народ, битуват в различни варианти и понастоящем. Сред тях напоследък се възражда старата идея на А. П. Смирнов (1948, с.17; 1957, с. 6;) и В. Т. Сиротенко (1961, с. 41), че прабългарите са тюркизирано сармато-аланско или направо сармато-аланско население (вж. постановката на проблема и историография у Бубенок, О. Б. 1997, с. 17 и сл.). Тази теза се застъпва в българската литература от Ал. Бурмов, у когото тя се оформя до известна степен и под влияние на яфетическата теория на Мар [1]. В. Бешевлиев, един от най-добрите познавачи на историята и културата на прабългарите, приема, че като цяло прабългарите са тюрко-алтайско население, но в личните имена се проследява немалък брой ирански по произход имена, и то сред имената на властвуващите в Първото българско царство династии, което би могло да означава наличието на ирански инфилтрации (Бешевлиев, В. 1968, с. 237-247). Напоследък към тази идея въз основа главно на археологически данни се накланят някои съвременни изследвачи. Между тях Р. Рашев твърди, че прабългарите представляват иранско население, повърхностно тюркизирано, респ. подчинено от господстваща династия от тюркски произход (Рашев, Р. 1993). Обстойно се занимаха с иранските елементи в археологическите култури на Северното Причерноморие някои археолози. Искаме да подчертаем още в началото, че решаването на проблема за произхода на прабългарите може да дойде единствено след комплексен анализ на всички налични данни – и археологически, и писмени, и лингвистични, и антропологични. Анализът поотделно на всяка от тези групи данни не позволява категорични изводи. Въз основа единствено на археологическите данни проблемът за произхода на прабългарите се изяснява твърде противоречиво и несигурно – не само поради несигурността в корелацията между археологическа култура и етнос (предмет на недовършено обсъждане и досега), но и поради все още дискусионната връзка между отделните конкретни археологически култури и недостатъчно пълното изясняване на тяхното взаимовлияние, смяна и историко-генетична връзка. Писмените извори също са неясни, противоречиви и не съдържат пряка и пълна информация по тези въпроси. Все пак обаче, изворите отчетливо фиксират и диференцират българите, указвайки също така, макар и твърде общо, ако не етнолингвистичната, то поне етнокултурната им принадлежност. Отграничавайки в Северното Причерноморие три етнически масива – хуни, германци и славяни, без да долавят другите два етнолингвистични масива – фино-угорския и сармато-аланския – и активно архаизирайки етничната номенклатура тук, изворите ни предоставят нуждаещи се от детайлен анализ, а не преки известия, които обаче в отделни случаи дават и по-прецизна информация за лингвистичната принадлежност на прабългарите. Така например запазено е едно сведение за приликата между езика на прабългарите и езика на хазарите. [2] Противоречието между тази категоризация и респ. твърде популярната напоследък идея за иранската им етнолингвистична принадлежност са, впрочем, основният проблем, който стои за решаване в така очертания кръг от проблеми. По принцип в настоящата работа ще се спрем главно на някои аспекти на лингвистичните данни, не само защото по принцип етническата история не би могло да бъде изследвана без тяхна помощ, но и защото тъкмо етнолингвистичната характеристика на прабългарите е предмет на оживен интерес напоследък. 1. От езика на Аспаруховите българи са се запазили езикови остатъци, които представляват съвкупност от различни по етнолингвистична принадлежност лексеми. По наличните езикови остатъци се долавят два, респ. три етнолингвистични пласта лексеми: тюрко-алтайски, в това число монголски; ирански и вероятен фино-угорски пласт. Въз основа на тази етнолингвистична разнородност на езиковите остатъци от езика на прабългарите би могло да се поддържа всяка една негова лингвистична принадлежност. Но тъй като прабългарите все пак са принадлежали към конкретна етнолингвистична общност, проблемът е коя е тя, ако се съди по прабългарските езикови остатъци. Проблемът изглежда решим въз основа на обстоятелството, че във всеки език има домашен лексикален фонд и фонд от няколко пласта езикови заемки. Но по отношение анализа на езика на Аспаруховите българи проблемът се усложнява от обстоятелството, че изключително фрагментарното състояние, в което обичайно достигат до нас т. нар. мъртви езици, какъвто е и езикът на прабългарите, не позволява категорично да се определи кой точно лексикален пласт представлява домашният фонд лексеми. Ето защо именно в това отношение са големият брой научни и псевдонаучни спекулации, особено от неспециалисти, в последно време. По наше мнение езикът на прабългарите все пак представлява език от тюрко-алтайското езиково семейство, за което могат да се приведат следните основни доводи: 1. 1. По относителен дял в езика на прабългарите най-обемен е именно онзи пласт лексеми, които са с тюрко-алтайско езиково потекло и характеристика, което определя този пласт лексеми като домашния фонд в лексикалното богатство на езика, а самия език – като тюрко-алтайски по етно-лингвистичен облик. Ако към запазените в надписите или във византийските извори лексеми прибавим и езиковите остатъци в съвременния български език, то количеството на тюрко-алтайските по лингвистичен характер лексеми в езика на прабългарите се увеличава значително. 1. 2. Проследява се сравнително сигурно функционирането на словообразувателни модели, типични именно за този пласт, докато други словообразувателни модели във функциониращо състояние почти не се проследяват. 1. 3. Проследяват се почти всички по-типични фонетични характеристики в техния развой, които са типични за именно този лингвистичен пласт. Анализът на О. Притсак в неговото засега най-системно проучване на езика на прабългарите (вж. Pritsak, O. 1955) говори именно за това. 1. 4. Проследява се генетична връзка между лексеми от прабългарските езикови остатъци и лексеми от живи негови наследници (чувашки и др.), както и с тюрко-алтайски прабългарски по произход лексеми – заемки в съседните езици. 1. 5. В старобългарския език се проследяват главно тюрко-алтайски по произход лексеми, респ. лексемите от друга лингвистична принадлежност показват следи от битуване в тюрко-алтайска езикова среда. Впрочем, аналогично е и положението в староруската литература. Вън от проблема за проникването на лексеми от езика на прабългарите посредством старобългарския език и неговото активно ползуване като еталонна културно-историческа реалия в староруското общество, такъв паметник като ”Слово о полку Игореве” съдържа преди всичко тюркизми – и прабългаризми, и заемки от езика на хазарите – и по-малко иранизми. Това състояние на нещата явно е детерминирано от етнополитическото господство на тюркските народи в Източна Европа, но то в значителна степен отразява и етнолингвистичната ситуация в този регион. 1. 6. Проблемът за иранските лексеми в новобългарски език трябва да се решава изключително внимателно и едва когато се установи, че те идват в него като наследство от езика на прабългарите, от това да се правят съответните изводи в етногенетичен план, без да бъдат пресилвани поради априорна позиция по въпроса. 1. 6. 1. Както се установява, редица лексеми от ирански произход в български език – вина, гуня, мед, рай, сто, янтар, топор, самодива, стопан, бог и др. – са ирански заемки в славянските езици още от времето на иранската и славянска общност далеч преди заселването на славяните на Балканския полуостров (Добрева, А., Добрев, И., 1983, с. 40-41, с лит.). Относително точно датирани чрез методите на лингвистическия анализ, те не могат да бъдат обяснени чрез установяването на многобройно ираноезично население в днешните български земи, доведено от Аспарух, тъй като това не съответства на хронологията на езиковите процеси. Техният преносител до съвременния български език са славянските племена от т. нар. българска група, настанили се в нашите земи в ранното средновековие и стоящи в основата на българския етногенезис. Впрочем, що се отнася до абсолютното количество на лексемите от ирански произход в съвременния български език, то е твърде значително. Дори и когато изключим от него късния пласт, достигнал до българския език чрез посредничеството на османотурски, както и онези лексеми, чийто преносител са северните тюркски езици (печенежки, кумански, татарски и т. н.), остават доста значителен брой думи, които са от явен ирански произход. При това част от тях се фиксират и в старобългарски писмени паметници (например: корда, мъст, темник, чертог [срв. приетата чрез османотурско посредничество лексема чардак], булван, крагуй и др.). Но за някои от тях, подобно на лексемата чертог / чардак, може би трябва да се укаже едно вторично заемане през епохата на османското робство, тъй като в новобългарски език те се появяват във форма и със семантика, които трудно биха ги представили като пряко продължение на средновековните лексеми. Но така или иначе, в количествено отношение делът на иранските лексеми сред прабългарските езикови остатъци никак не е малък. Проблемът е да се установи изричното им функциониране не като заемки в друг език, а като домашни думи в един език от иранската група езици, тъкмо за което според нас засега липсват убедителни доводи. 1. 6. 2. В съвременната българска топонимия на практика почти липсва ираноезичен пласт. И в това отношение чисто количествено преобладават онези топоними, които, представлявайки евентуално наследство от езика на прабългарите, са с тюрко-алтайски доосмански лингвистичен облик (Сунгурларе, Осмар, Шумен, Тутракан и др.). Мощен ирански топонимичен пласт – такъв, какъвто е налице в Източна Европа – в българските земи липсва. От досега установените случаи може да се посочат само топонимите от типа на селищното име Шереметя (село до Велико Търново) и подобни в други краища на страната, както и селищните имена Дерманци и Чиракман. Първото от тях показва явни следи от битуване в тюркоезична среда и може да е сравнително късно, а за другите две изследвачите изрично указват проникването им посредством такъв преносител като късните тюркоезични номади, достигащи през XI-XII век нашите земи, част от които взимат участие в българския етногенезис – узи, печенеги, кумани (Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 46-47). Единственото изрично свидетелство за топоними, донесени на Балканите през ранното средновековие заедно с ираноезично население, са упоменатите в изворите две имена на планински крепости, окачествени чрез съответните топоними като ”сарматски [крепости]” (цит. по: Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 40). Като цяло тази картина може да означава единствено, че в епохата на Великото преселение на народите в нашите земи проникват само отделни и то незначителни инфилтрации от ираноезично население. 2. Смятам, че засега няма нови данни, които да разколебаят старата, но фактологически и методически напълно актуална констатация, че прабългарите представляват население от тюркски произход, подложено на силно иранско влияние и в областта на езика, и в областта на културата (Венедиков, Ив. 1954, с. 290). И все пак гореизложените съображения, въз основа на които тази констатация е изведена, се атакуват приблизително със следната аргументация: Налице са данни за ираноезичие на прабългарите (лексикалният пласт с иранска езикова принадлежност), следователно, прабългарите са вероятно иранци. Иранският лингвистичен пласт е основен (домашен), защото, първо, е сравнително обемен; второ, има системен характер, тъй като например някои езикови остатъци-фразеологизми са може би индоирански (Ант. Делева, Цв. Степанов); трето, съществуват следи в археологическите култури, свързвани с прабългарите – салтово-маяцката и др., които демонстрират иранско влияние и инфилтрации. Смятам, че тези възражения произтичат главно поради две причини. От една страна, това е слабото внимание у историците към решаването на лингвистичните проблеми на тези въпроси, и от друга страна, това е преднамерената позиция спрямо материал, който по принцип е дискусионен и не търпи прибързани решения. 2. 1. Относително значимият пласт ирански заемки в езика на прабългарите има своя генезис в етническата история на Евразия от древността и ранното средновековие. По принцип този въпрос се вписва в голямата проблематика на ирано-тюркските взаимоотношения в периода от I хил. пр. н. е. до I хил. от н. е., доколкото по-ранните връзки между индоевропейски и алтайските езици са феномен от малко по-различно естество [4]. Така например, в етнокултурната ситуация преди разселването на тюрко-монголските народи се регистрира, съгласно изследванията на И. Н. Шервашидзе (1989; 1990), развитието на процес на активна акултурация на тези народи най-вече под китайско и индо-иранско влияние със съответните отражения в езика. Така че има основания да се твърди по-скоро, че основната част от лексемите от ирански произход в езика на прабългарите е исторически ранна; тя се дължи на ранното влияние от средноазиатските ирански езици, което оставя почти идентични заемки във всички тюрко-монголски езици през т. нар. пратюркска епоха. Разбира се, установяването на точната хронология на иранските заемки е въпрос на конкретен анализ; докато лексемата хубав би могла да е много ранна заемка от източноиранските езици (Цв. Тафраджийска например я извежда от съответната лексема в монголски, вж. Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 45, с лит.), то лексемата кумир като че ли е по-късна заемка, дължима на етнокултурната ситуация в Северното Причерноморие. Разбира се, точното решение на такъв род частни проблеми ще дойде след съответното проучване, тук само маркираме възможността и необходимостта от прецизна хронологическа стратиграфия на иранските по произход лексеми, откривани в старобългарски писмени паметници, в известия на средновековни исторически извори или в новобългарски език. Такъв подход ще даде възможност за действително прецизни изводи и в етногенетичен план. 2. 6. Значителният пласт лични имена от ирански произход сред имената на българските владетели говори според някои автори именно за ираноезичието им, или поне, както гласи по-внимателният извод на Бешевлиев, за ирански инфилтрации (Бешевлиев, В. 1967, с. 245). От друга страна, обаче, такъв извод е в противоречие с някои нови концепции за иранския произход на прабългарите, които твърдят, че преимуществено ираноезични са поданиците на прабългарските владетели от периода на Велика България в Северното Причерноморие, докато начело стояла тюркска по произход династия и свързания с нея етнически слой (Рашев, Р. 1993, pass.). И в случая, обаче, е необходимо анализът да бъде прецизен и точен. Бихме илюстрирали този проблем само с един пример. Иранското по произход име на основателя на българската държава, Аспарух, е било неведнъж предмет на анализ. Представляващо (и според нас) едно несъмнено иранско име, то има многобройни етимологични изяснявания, определящи го и като иранско, и като тюркско име. Струва ни се, че един от най-прецизните анализи засега е онзи, който е предложен в проучването на А. Добрева и И. Добрев, представящ го като продължение на древноперсийското vis(i)yapura 'благородник, принц, наследник' (вж. Добрева, А., Добрев, И. 1983, с. 44). Следователно това е още един от примерите за развитие на лично име въз основа на титла. Процесът е много специфичен и което е важно във връзка със занимаващата ни тема, той датира още от старотюркската епоха, където тъкмо същата титла е приета в различни варианти, в това число вариантите Ъшбара, Ишбара и др., доближаващи се плътно до варианта на това име в старобългарски писмени паметници – Испор, до чувашките Аспар, Йашпар, Ишпар, Еспер и др. По принцип вярно е, че една твърде значителна част от титулатурата на прабългарската държавност е иранска по произход. Но това е така още у древните тюрки. Изследванията установяват, че при тях от домашен произход са главно термини от типа на буйрук, ичреки, субаши, докато най-активно използваната социополитическа терминология е или от китайски произход (хаган, тегин, тархан, тудун), или от индоирански (шад, хатун, батур или багатур), или от друг нетюркски произход (чур, еркин, боила – вероятно старогръцки, ябгу – тибетски) и т. н. (Шервашидзе, И. Н. 1990;). Тези заемки присъстват още в пратюркската лексика и се срещат в социополитическата терминология на тюркютските каганати, на аварската и хазарската държава и т. н. Досега обаче присъствието на ираноезичен пласт в социополитическата терминология на тези тюрко-алтайски народи никого не е подбудило да постулира ираноезичието им, тъй както едва ли означава ираноезичие мощният пласт лексика от ирански произход, която навлиза заедно с арабската в османотурски език. Основният извод, който се налага от казаното дотук – независимо от предварителния характер и неизбежната неизчерпателност на извършените наблюдения – е установяването, че в анализа се допуска една базисна грешка от методическо естество. Тя се състои според нас в смесването на етнокултурна и етнолингвистична общност. В етническата история примерите за взаимовлияния и уеднаквяване на етнокултурния облик на народи с различен етнолингвистичен произход не са малко и прабългарите са един от тези примери. По етнокултурен облик те принадлежат на средновековния индоирански свят, но по своя етнолингвистичен произход те спадат към групата на тюрко-монголските народи. Бих посочил също така, че тази констатация е валидна за една голяма част и от останалите тюрко-монголски народи. Ако в случая с прабългарите при отделни изследвачи не се стига до тази констатация, напълно оправдана от наличната изворова база и нейния анализ, причините за това са две – на първо място, състоянието на познанията ни за езика на прабългарите, което може да породи алтернативни и противоречиви мнения, и на второ място, преднамереният подход към проблематиката. Както се вижда от изложеното, привържениците на двете алтернативни становища – за тюрко-алтайската и за иранската етнолингвистична принадлежност на прабългарите – в методическо отношение се опират на практически идентични доводи. Прецизният анализ обаче, дори и преди да се отиде към комплексния анализ на всички извори, осветляващи проблема, показва, че в редица случаи се правят изводи, които не са достатъчно обосновани и не говорят за иранска етнолингвистична принадлежност на прабългарите. Разбира се, и в това поле на научното дирене, по думите на американския етнолог Фр. Боас, ”the solid work is still all before us”. Но на настоящия етап на анализ по-обоснованият извод е изводът за тюрко-алтайски етнолингвистичен произход на прабългарите. ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА Добрева, А., Добрев, И., 1983 – Ани Добрева и Иван Добрев. Предпосылки иранского языкового влияние и его результаты в болгарском языке. – Балканско езикознание/Linguistique balkanique, XXVI, 2 Йорданов, Ст. 1993 – Ст. Йорданов. Бележки върху социалната организация на прабългарите. - В: Studia protobulgarica et mediaevalia europensia. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, Университетско издателство "Св. св. Кирил и Методий", 1993 Йорданов, Ст. 1995 – Ст. Йорданов. За организацията на граничната охрана в епохата на Първото българско царство. - В: 1100 години Велики Преслав. 1. Шумен, 1995 Йорданов, Ст. 1996 – Ст. Йорданов. Проблеми на титулатурата в епохата на Първото българско царство в изследванията на Юрдан Трифонов. - В: Научна сесия Академик Юрдан Трифонов (1864-1949). Плевен, 24 ноември 1994 г. Доклади и научни съобщения. Научна редакция и съставителство: проф. д-р Георги Данчев, ст. н. с. к.и.н. Михаил Грънчаров. Враца, 1996 Йорданов, Ст. 1997 – Ст. Йорданов. За социално-политическата организация на Кубратова Велика България: II. Системата тьолис-тардуш и двудялбата "българи - котраги" в "Старата Велика България" - В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Том шести. Велико Търново, 1997 Йорданов, Ст. 1997 а – Ст. Йорданов. По повод на една предполагаема антична реалия в ранносредновековна България (Титлата колобър у Аспаруховите българи и воинският танц колабрисмос у древните траки). – В: Българистични проучвания. Актуални проблеми на българистиката и славистиката. Втора Международна научна сесия. Велико Търново, 20-21 август 1996 г. Велико Търново, 1997 Йорданов, Ст. 2000 – Ст. Йорданов. За социално-политическата организация на Кубратова Велика България: III. Административната организация на ”Старата Велика България” и тричастното племенно деление на Волжска България. - В: Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материали. Том седми. Велико Търново, 2000 Шервашидзе, И. Н. 1989 – И. Н. Шервашидзе. Фрагмент общетюркской лексики. Заимствованный фонд. – Вопросы языкознания, 1989, № 2 Шервашидзе, И. Н. 1990 – И. Н. Шервашидзе. Фрагмент древнетюркской лексики. Титулатура. – Вопросы языкознания, 1990, № 3 Pritsak, O. 1955 – O. Pritsak. Die Bulgarische F rstenliste und die Sprache der Protobulgaren. Wiesbaden, 1955

От своя страна обл. Банат е югозападната част на сравнително по-обширната географска обл. Трансилвания с обща площ 102 хил. кв.км, която по време на Първото българско царство (681-1018), е част от България, но по-точно, не от някакво си, ограничено по население и площ ханство, за каквато я смятат някои български историци, а от тогавашната българска империя, както и доколкото през Ранното Средновековие, българската държава обхваща и включва земите и населението на днешните Румъния, Молдова, Македония, България, част от Югославия, Унгария и Украйна и съществуването на която империя се приема и признава от немалък брой главно чуждестранни изследователи, сред които не липсват дори и унгарски, каквито са например авторите на колективната монография Histoire de la Transylvanie [1992, 105]. Още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), западната граница на Първото българско царство, върви западно от гр. Срем, дн. сръбската Сремска Митровица, по р. Сава, свива под прав ъгъл на север под големия завой на Дунава на изток, излиза и се движи нагоре по Дунав до малко по-назапад от Будапеща, преди големия му завой на юг и оттук по права линия върви на север по течението на р. Хрон, докато стигне Карпатите. Северната граница на Отвъддунавска България следва билото на Карпатската верига, която образува широка дъга от запад на югоизток, напуска я някъде около днешния украински град Борислав и се прехвърля върху р. Днестър в горното й течение, върви надолу по реката до големия завой малко след гр. Каменец-Подолск, устремява се на североизток и достига р. Днепър северно от гр. Кременчуг, тръгва надолу по течението на реката и излиза на най-северната точка на Черно море -Херсонския залив, източно от днешния гр. Одеса [вж. Балкански 1996, 5; ~*~1996б, 44; Димитров М. 1980, 115; Златарски 1994, 373-376; Коледаров 1979, 37-39,48,62, Карти №№ 8,9; Михайлов 1971, 191-192; Фехеръ 1924, 13,16; ~*~1997, 119; Lang 1976, 42; Kiss-2, 213; WdAtl].

Преди Магнаура Симеон трябва да е преминал през Славянската Школа на патриарх Фотий. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Другият център на интензивно-широкомащабна културно-просветна дейност е столицата Велики Преслав, където под непосредственото ръководство на самия цар Симеон Велики се създава Преславската Книжовна Школа и тук монаси книжовници превеждат от други езици, главно от гръцкия език на български език научно-художествени съчинения; пишат оригинални природно-философски и художествени творби на славянобългарски език, които като цяло и по принцип са началото и основата не само и единствено на старобългарската научно-художествена литература, но и на писмеността и книжнината, а следователно и на ядрото на духовната култура на повечето от славянските племена и народи, които са основното население на земите от Среден Дунав до Волга, и особено мощно, дълбоко и в големи мащаби най-вече на Русия, която общославянска писменост и книжнина дори чак до ХVІІ в. се гради и развива на основата на създадения в Преславския книжовен център ”литературно-типологически модел” (Цв. Чолова). Според стар български ръкопис, ”Симеон цар български написа много книги и като цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко обичаше книгите”, тъкмо което в непрогледната тъма на Ранното Средновековие не може да се нарече дори и рядкост, а единствено и само ослепително-уникална звезда, изгряла за много малко на Небосклона, хвърлила обаче ярка светлина векове напред, каквато звезда цялото антично-ранносредновековно човечество е имало възможността да види и да познае само за миг, но много столетия преди това. Високата си култура и образованост Царят не дължи само на обучението си в Константинополския университет, а безспорно много повече на своя баща, чистия и все още неподправен прабългарин княз Борис, той пък на своя баща прабългарин и т.н. Ето защо никакъв комплимент не е за нас българите това, че гърците величаят и смятат цар Симеон за полугрък, от който ”комплимент”, необяснимо защо продължават да се прехласват не само нашите историци (История на България), но и чужденците (Ср. Пириватрић), защото Българският цар, благодарение най-напред на наследената си природна интелигентност, върху която той съумява да надстрои допълнително не само във въпросния университет една по-нова и висша култура и образованост, единствен в целия тогавашен свят е на нивото и е в състояние, размишлявайки и разсъждавайки върху най-абстрактните, сложни и заплетени проблеми на Битието и Отвъдното, да ги обсъжда и дори да опонира на най-образования и начетен мъж сред ромеите, патриарх Фотий. На фона на тълпата от полуграмотни, без всякакъв морал, грубо-недодялани и дори с животински изглед императори, крале и султани от това време, че дори чак до ХVІ-ХVІІ в., където особено силно-осезаемо е присъствието на английските крале, любимото занимание на които, освен да се тъпчат или да бият глигани, е да екзекутират кралиците си, чисто и просто, за да освежат леглото си, след което си отиват от този свят, покосени от подагра или венерически болести, но и на турските султани, първата работа на които при получаването на короната е да удушат братята си, Той, Царят Български, след кърваво-жестоки битки по границите на царството си или отегчително-досадни преговори с натрапчиво-мазни хитреци и долнопробни мошеници с княжеско-посланически сан, които дори и родния си гръцки език не умеят да говорят като хората, докато той е вещ, чете, пише и води най-учени и други разговори на прабългарски, славянобългарски, гръцки, латински, еврейски, печенежски и никак не е изключено, дори и на персийски и сирийски език; внимателно потапя пачето перо в мастилницата, благоговейно изписва всяка една буква върху жълтеникавия пергамент, дума подир дума, часове, дни и нощи, самият Той пише книги: ”Това е То, Словото Божие!”; свири на позлатена арфа: ”Това е Той, Гласът на Господа-Бога!”; тревожно-неспокоен не заспива от мисъл по всичко що-е около Него и отвъд Него: ”Не е ли Господ-Бог в мисълта и душата на Човека?!” – кой, кой друг народ е имал, познал и расъл под крилото на такива царе?!

Не е съвсем ясно дали наистина има двама Салановци или пък маджарските хронисти и проучватели на въпроса грешат в хронологията. Тук аз обобщавам следните извори и изследователи, без да си поставям за цел да решавам докрай и този проблем, защото той не е съществен за моята тема: Коледаров 1979, Олайош 1987, Тот, Фирштейн 1970, Фехеръ 1924, ~*~1925, ~*~1926, ~*~1997, ~*~2000, Шимони 1980, Юхас 1980, ~*~1985, Gyцrffy 1942, ~*~1965, ~*~1988, Halasi-Kun 1976, Histoire de la Transylvanie 1992, Kristу 1993, Liptбk 1983, Jancsу 1921, ЛтИзв-1, ~*~-2, ~*~5.1, ХрИБг, Gombos-1, ~*~-3, RmİEnc.

Вие искате прекалено много от него, защото той дори и да успее да го прочете, пак няма да разбере нищо! Всъщност тук Абария е име на Верея, дн. Караферия, Бер, който го обсажда и превзема Самуил през 989 г. по време на голямата си военна кампания на юг и югозапад. В тази си форма името очевидно е плод на преводаческо творчество върху арабската му графика примерно във вида ал-б-рйа, където поради незнаене на изходния ойконим се възстановява не Е, а А. А "комптентността" на този тук велик капацитет по всичко се простира до там да повтаря изводите на преводача, направени на основата на един не особено коректен графологически анализ. Но дано този път да прочете и проф. Златарски, за да се убеди, ако изобщо му стига акъла за това, че етимологичен анализ се прави единствено и само при достатъчно коректно-ясно експлицирана културно-историческа основа или от субектвно-индивидуална гледна точка, при минимално-допустима историографска компетентност на лингвиста етимолог. И употребили хитрость оба сына Самуила, [21] царя болгар 143, которых Иоанн Цимисхий взял и держал в заключении во дворце, и бежали из своего места заключения на лошадях, которых они приказали держать наготове для себя. И когда они очутились на перевале ведущем в Болгарию, обе лошади, на которых они сидели, остановились. И слезли они с них и скрылись в горах, боясь быть догнанными, и пошли пешком. И опередил старший из них на пути младшего своего брата. И был он переодетым, и заметила его толпа болгар, которые охраняли ту гору от разбойников. И выстрелил один из них в него, не узнав его, так как он был один 144 и убил его. И пришел по следам его младший брат и объявил им кто он. И увели они его и потом сделали своим царем. И был у него раб, известный под именем Комитопула 145, и действовал тот за одно с ним, и собрались к нему болгары и воевали страны греков. И отправился против них царь с большим войском и подошел к их городу, именуемому Абарией 146, и осадил его. И пошел слух по его войскам ночью, что перевал им отрезан. И обратился тогда в бегство царь и все его войско во вторник 17 Аба (Августа) 1297 (986) т. е. 7 Рабиа II 376 147 и устремились к перевалу. И преследовали его болгары и разграбили его обоз и казну, и погибло многое множество его войска. И было это в десятом году его царствования. 146) Абария *** читают оба списка Яхъи, рукописи ал-Макина и турок. В этом чтении мы должны видеть смешение с упоминаемым ниже городом Бариею ***, смешение, в котором виноваты по всей вероятности переписчик, снабдившие представлявшееся им без диакритических точек имя *** теми же точками, какие имело другое несколько раз встречающееся, т. е. ***, так как они приняли оба города за один и тот же. Я полагаю, что в основание формы *** (с точками ***) легло первоначальное *** (с точками ***, 'т-ри-а-д-фа, т. е. . Изменения, которым подвергаются имена собственные, особенно иностранные, под пером переписчиков благодаря несовершенству арабской азбуки, бывают часто так значительны, и вместе с тем так случайны, что переход первоначального *** в *** не представляет ничего необычайного. Во всяком случае несомненно, что разумеется под Абарией Триадица или Средец, как это и доказано уже на основании несколько сокращенного рассказа ал-Макина В. Г. Василевским. 1. с. 142-143. И встретил царь Василий болгар и обратил их в бегство и взял в плен их царя и возвратил его в темницу, из которой он бежал. И спасся Комитопул, начальник его войска, и управлял государством болгарским. И оставался царь Василий враждовать с ними и воевать их страны в течение четырех лет. И выступал он зимою в области земля болгарской и воевал и полонил, и взял в течение этого времени несколько их крепостей, и удержал за собою некоторые из них и разрушил из них те, которые по его мнению не могли быть удержаны. И разрушил город Барию 183 в числе тех, которые разрушил. 183) А. читает *** без точек, В. и ал-Макин *** Бариа, турок — Абариа. — Яхъя нам не сообщает, в каком именно году была взята Бариа, но мы знаем из Асохика, пер. Эмина, стр. 188, что это случилось в 991, и вероятно в конце этого года. — Четыре года (991-995), по словам Яхъи, император воюет с болгарами, [229] берет в плен бежавшего в 986 г. из Константинополя болгарского царевича и одерживает многие победы над болгарами. Тут решительно все резко противоречит общепринятому взгляду на ход болгарского восстания и хронологию царствования Василия. Оказывается, что как раз в те годы, когда по словам А. Гильфердинга (a. Собр. соч. I, 213 и 241; ср. Дринова, Южные славяне и Византия, стр. 144, Jirecek, Gesch. der Bulgaren, p. 193.) «ни болгаре, ни Византия не предпринимали друг против друга никаких важных действий», шла упорная борьба с ними самого императора, увенчавшаяся победой последнего. Предоставляя специалистам полную оценку и критику показаний Яхъи, я должен однако же заметить, что по моему мнению сам император в эти годы скорее был в Македонии, чем в Азии. Мы имеем у Яхъи и Асохика целый ряд несомненных хронологических данных, весьма точно определяющих годы его походов в Сирию и Иверию, и кроме того внутренняя вероятность говорит, мне кажется, всецело против возможности каких-нибудь экспедиций в Иверию и тому подобные отдаленные страны немедленно по окончании междоусобицы. Первою заботою Василия по необходимости должны были быть болгарские дела. Это не мешало ему конечно посылать какой-нибудь отряд и против Давида или других сообщников Варды Фоки в Азии. Виноват во всей хронологической путанице Скилиций-Кедрин, который отмечает слишком рано смерть Давида Куропалата; см. выше, прим. 178. Беглый болгарский царевич, опять взятый в плен, упоминается тоже у Скилиция-Кедрина, только опять в несколько другой обстановке. Он является правителем Скопля, от имени Самуила, и изменнически передает этот город грекам во время похода 1002-аго года; см. Гильфердинга 1. с. I, 249, Racki, Borba Juznih Slovena в Rad. Jugosl. Akad. XXIV, 122-23. На коренную разницу во взглядах на роль этого последнего [230] представителя древней болгарской династии у Яхъи и византийцев мы имели уже случай указать; см. стр. 188. — Издание ал-Макина здесь, как и выше, опускает именно весьма любопытное известие о Комитопуле и тем совершенно затемняет рассказ Яхъи. Но берлинская рукопись и турок опять сходятся с Яхъей. В берл. рук. наше место гласит (a. Cod. Berol. f. 163a.): (арабская цитата). т. е. «И встретился царь Василий с болгарами и разбил их и взял в плен их царя и заключил его в темницу и спасся К-м-ту-ф-л-с, начальник его войск и стал управлять государством болгарским. И оставался царь Василий, проходя по их (земле) и воюя их страны четыре года» и пр. У турка же (b. Л. 203b.) читается следующее: (арабская цитата). «Василий, воевав с болгарами, взял их бегов (c. В списке ал-Макина, с которого переводил турок, вероятно стояло *** (их царей) вм. *** (их царя).) и заключил в темницу. Их военачальник, убежав, вслед за тем управлял государством улгар (d. Здесь и в следующей строке и еще кое-где турок пишет так вм. болгар. На л. 216a он объясняет: «в 408 году, в месяце Шеввале, царь пошел в государство болгар, которых ныне называют улгарами» (олгарами). Ср. ниже, прим. 358.). Василий [231] проходил в четыре года государство улгар, и взял их крепости и замки. Те, которые могли быть удержаны, он удержал, а неудержимые он опустошил и разрушил. Из числа разрушенных им был город Абариа. По истечении четырех лет он опять пришел в Константинополь». Самуил след смъртта на Арон според думите на Иван Скилица станал самовластен ( ), т. е. той вече не разделял властта с никого и цяла България сега преминала под негово управление начело с номиналния цар Роман. Заедно с това бил сложен край на всички възможни вътрешни сътресения под влиянието на византийското правителство, а пък с подновяването на гражданската война във Византия с избухването на бунта на Варда Фока и на Евстатий Малеин през август 987 г. се давала възможност на Самуил и българите свободно да продължат войната. И наистина Скилица съобщава, че “Самуил и другите местни воеводи ( ) като получили свобода да действуват безнаказано, когато той [императорът] бил зает с въстанията, немалко тревоги причинили на ромейските власти”. Обаче де са действували българите и в какво се състояли тия тревоги, Скилица нищо не посочва. Нещо повече ни дава Яхъя, [6] който пише: “И през времето на бунта на Фока и когато император Василий бил зает с войната против него, българите се възползували и нападнали ромейската страна няколко пъти и я опустошавали до гр. Салуника и правили нападения на ония ромейски области, които са на запад.” [7] И тъй, в периода от 14. XI. 987 до 13. IV. 989, т. е. докато траела гражданската война, българите нападали “много пъти”, т. е. постоянно и техните нападения се простирали в Солунската област и в ромейските области, които били на запад, но понеже Солунската област се намира “на запад”, разбира се, от столицата, то под другите области, които се определят като “западни” очевидно от Солун, ще трябва да разбираме несъмнено тия, които още се намирали под властта на Византия, а това са Драчката тема и Епир. Тия две области в 995/6 г. се намирали вече в ръцете на българите, а понеже след 989 г. не става нийде дума, че те са били завоювани от Самуил, то имаме достатъчно основание да приемем, че Самуил през посоченото време обърнал вниманието си тъкмо към тях, главно към Драчката тема, която била от голяма важност за византийците, понеже тя служела като главна база за техните военни и търговски интереси на Адриатическо море и за връзка с южноиталианските им владения. За да унищожи ромейската власт по Адриатика и да се освободи от всяка опасност откъм тила, Самуил при съдействието на западнобългарските местни воеводи завоювал и тая област заедно с град Драч, който му се е предал без голям отпор 1) в силата на роднинските връзки с тогавашния протевон (кмет) на града Иван Хрисилий, за чиято дъщеря Агата според добавката на епископ Михаил Самуил бил женен и от тоя брак се родил Гаврил-Радомир, [8] и 2) поради беззащитното положение на града, който бил предоставен на своята съдба в даденото време. [9] Тогава вероятно е била присъединена към българската държава и областта Епир. Едновременно с тия завоевания българите, както видяхме, нападали и опустошавали и Солунската тема дори до самия Солун. В какво се изразявали тия опустошения, изворите също не съобщават; но едно е вън от всяко съмнение, че тия нападения и опустошения са имали за цел да подготвят и улеснят превземането на Солун, който бил един от главните обекти на Самуиловите завоевания и чийто ред сега дохождал, особено след превземането на Драч. Но преди да пристъпи към тая трудна задача, на Самуил се налагало предварително да завоюва главните крепости в Солунската тема, превземането на една от които се отнася тъкмо към даденото време. Лъв Дякон, като говори за появяването на нова комета и за някакви огнени стълбове, които се показвали в тъмна нощ на северната част на небето, изтъква, че тия явления предсказвали станалото след това превземане на Херсон от тавроскитите (русите) и завладяване на Верея от мизите (българите). [10] Въпросната комета се явила през април 989 г., [11] следователно Верея (днешна Караферия, Бер) минала в български ръце през втората половина на същата година. [12] Към това време ще трябва да отнесем и завладяването на силната и важна крепост Сервия ( , днешния град Селфидже), която се отбранявала от ромейския стратег Магирин и двама таксиарси (хилядници), всеки със своята хиляда. Българският воевода Димитър Полемархий след едногодишна обсада можал само с хитрост да излови стратега и таксиарсите, след което тоя от природата укрепен и непревзимаем град бил завзет без кръвопролитие. [13]

Тези нотариални актове са известни най-вече като тапии. Издават се от Дефтерхането и потвърждават и узаконяват правото на собственост върху съответните имоти. Показвани са на османист или ходжа и той е разчел имената и останалото важно за случая, което е и записано на гърба. Това поята очевидно е име на местност, а тръля трябва да е кошара, в моя диалект е търла.

Нещо много бързате да демонстрирате, че не разбирате нищо и от кухнята на Науката - Прицак аз не го нападам или ругая, а критикувам, опровергавам и ревизирам и ако той няма да разбере за съществуването ми, не само поради простата причина, че вече е покойник, то специалистите по въпроса отдавна разбраха моите преводи и моите етимологии на имената на клана на Атила! Впрочем никак не е трудно да се досети човек, че квалифицирате по подобен начин моята критика понеже не разбирате изобщо за какво там се спори, а и очевидно никак не ви е приятно и даже ви е много мъчно, че не ръкопляскам и аз на духовния ви баща Счетоводителя!

Името Маламир най-вероятно се образува на основата на праб. *баламир “голяма скала; планина” през набюдаващото се и при други прабългарски имена редуване Б-М и която дума е от източноирански произход. На същата основа възниква и името на прабългарския хан от 376 г. Баламир.

Може ли да посочите автора, заглавието и страницата от историческата граматика на иранските езици, в която е описано това окончание? Благодаря Ви предварително!

Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Заграбването на отвъддунавските български земи от маджарите Отвъддунавските български земи остават в границите на българското царство не само след смъртта на цар Симеон Велики през 927 г., както и след 971 (П. Коледаров), 973 (Л. Йончев) или 972 г., когато ромеите завладяват фактически останалата без цар след смъртта през 970 г. на цар Петър, Източна България до р. Искър, но дори и след подялбата на отцепената през 969 г. или 976 г. (Й. Иванов), с въстанието на комитопулите – синовете Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ, на силния българомакедонски областен управител комит, т.е. княз Никола, син на по-големия брат на цар Симеон – Гаврил, и с вероятно седалище Средец, и арменката Рипсимия (Б. Благоева; Й. Иванов; П. Коледаров), западна половина на Царството, след която единият от по-големите братя на по-сетнешния цар Самуил (978-1014) – княз Арон, започва да управлява днешната Софийска област, в центъра на която гр. Средец, той установява за известно време и столицата си, докато за самия княз Самуил се предполага, че по това време има за седалище гр. Видин (П. Коледаров). Именно поради всичко това, тъкмо тук, макар и донякъде в предварителен порядък, трябва непременно да се отбележи, че областта на днешния гр. Надь Сент-Миклош в никакъв случай не е българско владение единствено в рамките на много по-краткия отрязък от време от началото на ІХ в. до времето на неговото, изобщо несъстояло се не само според нас, завладяване от Арпадовите маджари през 896 г., т.е. до края пак на същия този век, както обикновено приемат и твърдят не само унгарските изследователи (Gy. Lásló, İ. Rácz; D. M. Lang), но още и български историци, според които земите, западно от Карпатите са българска територия до края на ІХ в., като цар Симеон е последният български владетел, който може да бъде наречен “царуващ на север от Дунава” (Ем. Михайлов); дори не и до края на Х в., когато маджарите за първи път и фактически се появяват в Трансилвания (Г. Фехеръ), което обаче все още не означава, че “след кръвопролитни войни”, те са я завладели цялата, както може да се прочете на места, без изобщо да се посочва времето на това завладяване (Т. Балкански), и най-после, пак поради същите причини и по същия начин, българите не са владели отвъд Дунава единствено и само Южна Трансилвания и то за съвсем краткото време от 804 до 895 г., т.е. от войната на хан Крум с аварите до тяхното, на българите, изтласкване от тези земи, от чергаруващите на запад маджари, както е записано в специално посветеното на Трансилвания колективно унгарско изследване [Histoire de la Transylvanie 1992, 105]. Според староунгарската хроника на Анонимус, потомството на Тухутум владяло Трансилвания чак до времето на крал Стефан І (997-1038), докато мястото и областта, където е намерено Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, според нас, остават под българска юрисдикция най-малко до края на първото, но твърде възможно и докъм края на второто десетилетие на ХІ в., през което, както ще се види по-подробно малко по-долу, местната българска войска, предвождана от жупан Ахтум е разбита, а самият той загива в състоялата се малко неясно къде точно, но във всички случаи, вероятно през 1003 г., без да е напълно изключено, разбира се, и през 1008 г. (Gy. Györffy), а може би дори и през 1018 г. (Histoire de la Transylvanie), битка генерално сражение между българи и маджари, подкрепени, за съжаление, и от част от кръвните братя на българите, секелите. С това, фактически, се отваря път на маджарите за окупация и навлизане на обединените маджарско-секелски войски по долината на р. Марош чак до югоизточните краища на Седмиградско, в резултат на което маджарското господство се налага окончателно и безвъзвратно в Трансилвания не по времето на Арпад, както съобщава Анонимус, а едва след 1050 г., когато са превзети най-после и градовете Дъбика, Клуж, Бълград, докато градовете Турда и Бихаря са завладени след 1075 г., веднага след което маджарите разделят областта на комитати и им назначават управители, наречени comes, така че едва през втората половина на ХІІ в. вече са окончателно обособени и утвърдени и споменаваните в изворите от това време, десетина трансилвански воеводства с центрове градовете Алба, Арад, Бихор, Караш, Ченад, Клуж, Красна, Дъбака, Сату Маре, Солнок, Търнава, Тимиш и Заранд (RmİEnc). Според проф. П. Коледаров [1989] крал Стефан сломява съпротивата на местните български управители в територията до Тиса към 1015 г., а по тази до Карпатите – едва около 1030 г. [15]. Именно така и по това време Областта като цяло излиза от българска и преминава под маджарска юрисдикция, но независимо от това и въпреки всичко тя си остава в рамките на “българския културен кръг”, проявата и влиянието на който обаче в никакъв случай не приключват до началото на ХІ в., както приема пак проф. П. Коледаров, а преминават през Времето и продължават в известна степен и до наши дни, което проличава особено ярко от направените напоследък от български езиковед конкретни езиковедско-социално-културологически наблюдения и описание на тукашното население и специално на сегашните румънски шкеи, бивши славянобългари шкеи и още по-назад, бивши тюркобългари или прабългари секели (Т. Балкански). Така или иначе, тези земи като цяло са български от етническа, административно-политическа, юридическа и стопанско-икономическа гледна точка, в продължение на един период от почти 600 год. с начало империята на българския хан Атила и край – годината на разгромяването на българските войски с убийството на княз Ахтум, като специално тяхното постепенно-частично заграбване, завладя- ване и усвояване от страна на маджарите, поради все още властва- щия сред тях особено силен респект и дори страх пред цар Симеон (893-927), заради нанесения им от него жестоко-твърд, но напълно справедлив и търсен от самите тях удар-кървава разплата през 895 г. в Ателкузу, изобщо не започва по негово време, а по време на неговия приемник цар Петър (927-970), когато маджарите, преминавайки през български земи, осъществяват редица опустошителни набези върху византийска територия, докато първия си опусто- шителен набег по българските земи те извършват през 934 г., т.е. едва седем години след Симеоновата смърт, в резултат на което като цяло се стига до предявяване на искане от страна на ромеите българите да не пропускат маджарите да преминават през техните земи; до сключване през 965 г. на мир от страна на цар Петър с маджарите и напрягане до последен предел на ромейско-българските взаимоотношения (П. Мутафчиевъ). Допълнително към всичко това обаче, добре е тук да се приведат и някои детайли от Gy. Györffy [1988], според когото цар Самуил поисква ръката на едната от сестрите на крал Стефан, след голямата византийска офанзива през 1001 г.; през 1008 г. крал Стефан напада Айтони, побеждава го, но не оказва помощ на България срещу византийците, следователно Самуил не постига преследваната чрез брака цел и прогонването на маджарската княгиня вероятно е станало след разбиването на Айтони, когато е била особено актуална темата за непосредствена помощ за България срещу Византия [170-171]. Никак не е било лесно на цар Самуил да вземе решение за прогонването на бременната си снаха дори и при тези външнополитически условия, но подлото вероломство на крал Стефан и особено гибелта на неговия кръщелник, съратник и даже близък приятел, на княза, както и самият той, от преславен български царски род жупан Ахтум; разгромяването на неговите войски и то от безспорно добре познатия му или най-малкото известния му видински българин Чанадин, а и още по-страшното – маджарите вече заграбват по-голямата част от отвъддунавските български земи, майка България все по-страшно и неудържимо лети към своя неизбежен край, тогава ще да го е пронизало за първи път сърцето... Началото на заграбването на отвъддунавските български земи поставя още княз Арпад, който в началото на Х в., през царуването на Симеон, воюва с княз Менуморут, болярина Глад и др., навлиза в земите на княз Салан, който принуден да признае господството на маджарите, им предоставя част от собствените си земи, заедно с живеещите там хора (П. Ников), и продължава и при крал Стефан І (997-1038), който води войни последователно срещу князете Купан, Дюла и Кеан – dux Bulgarorum et Sclavorum (Gombos-1). Заграбването и завладяването на отвъдвунавските български земи се осъществява чрез и в рамките на маджарските набези, организирани от Арпад, който най-напред изпраща воеводите си, сред които и българинът, както особено добре проличава от самото име, Хуба, да завладеят най-северозападните български земи, а по същото време и българските земи на изток от Тиса, където владетел управител е княз жупан Салан, и обикновено има за кулминация някое голямо сражение, което в повечето случаи печелят маджарите и като резултат установяват властта си над съответната област или възлова крепост. От изследванията на сериозно-задълбочени и не особено много предубедени унгарски историци обаче става ясно също така, че срещу Салан воюва по-късно още и крал Стефан и то през 1015 г., т.е. 40 год. след първото откъсване на български земи от маджарите и към края на управлението на цар Самуил, в резултат на която война маджарите реализират второто си териториално разширение в Областта за сметка на България, като откъсват междуречието на Среден Дунав и Тиса с главна опора крепостта Тител. По този начин фактически започва и орязването и стесняването на българските граници, които обаче в останалата си част засега остават същите, каквито са по време и след управлението на хан Омуртаг и както са описани съвсем в началото на тази глава. Свидетелство доказателство за постепенно-поетапния, но методично-неудържимо осъществявания процес на заграбване на български земи от страна на маджарите е и постепенно-поетапното учредяване на католическите владишки катедри в този край, както и очертаването на границата между Католическата и Източно-православната черква, като епископството в Егер с епархия, обхващаща дн. Североизточна Унгария и по-голямата част от долината по десния бряг на Тиса, крал Стефан основава през 1009 г., докато за Чанадското епископство нещата не са толкова ясно-определени и именно поради това се приема, че то е учредено между не дотам полезните като исторически податки за целите на нашето проучване, 1000 и 1038 г., а за Калоча и Бач липсват каквито и да било сигурни данни [вж. Коледаров 1979, 52, Карта № 8; Györffy 1965, 49]. Заграбването и завладяването на отвъддунавските български земи от страна на маджарите безспорно не протича равно и гладко, защото пак според старите унгарски хроники дук Глад се бори срещу унгарското нашествие в крепостите Кувин, Оршова и Хором, начело на войската си, формирана от българи и кумани или печенеги (?); княз Менуморут се бори героически срещу маджарите нашественици и както научаваме този път не само от Анонимус, но и от румънските историци, с голямо достойнство и смелост отговаря на предложението на крал Арпад да предаде земите си, с думите: “Земята, която е поискал с нашата добра воля, никога няма да му я отстъпим, докато сме живи; нито от страх няма да му отстъпим и педя земя. Неговите думи не ни плашат, макар и да твърди, че произхожда от рода на Атила”, след което той все пак е победен с помощта на секелите, повикани на помощ от маджарския крал (Т. Балкански; ЛтИзв-5.1). Основно и главно поради всичко това, нека в качеството на неоспоримо свидетелство и доказателство за великата борба между българи и маджари за отвъддунавските български земи, в това число и за Трансилвания, но и като основен водещ стълб за всички по-следващи разсъждения и съображения, приведем именно сега и тук, достатъчно подробно-аналитично обоснованото и аргументирано заключително обобщение на проф. П. Коледаров [1989], според когото крал Стефан не сполучва да проникне отвъд Карпатите освен при военните походи; той сломява съпротивата на местните български управители на територията до Тиса към 1015 г., а на тази до Карпатите – едва около 1030 г.; крепостта Срем на р. Сава е покорена от византийците чак през 1018 г., което се дължи на нейната подкрепа от страна на запазилите свободата си отвъд- дунавски части от Царството; с падането на Охрид през 1018 г. българската държавна територия не е изцяло завладяна, защото най-малко десетилетие и половина след това, в Банат и Седмиградско продължават да управляват “българските местни боляри като поставленици или назначени от българските владетели, а в изобщо непокорените земи между Карпатите и Долни Дунав останали да се разпореждат единствено и самовластно първенците на тамошното българско или обългаряващо се вече печенежко население” [15]. Съвършено вярно и справедливо като цяло заключение, но все пак много тъжно и не съвсем точно в някои от съществените си компоненти, най-вече при секелите и по повод окончателното заграбване на тези земи, защото според Дубницката хроника крал Стефан (997-1038) “обърнал войската срещу Кеан, вожда на българи и склави, който народ обитавал природно добре защитени места”, “с много труд и пот най-сетне едвам победил споменатия вожд и го убил, и придобил неизброимо множество богатства, сред които главно злато, скъпоценности и скъпоценни камъни” [ЛтИзв-5.1, 95]. Така фактически са завладени и тези части на Трансилвания, т.е. Седмиградско, което между впрочем в един по-обобщен вид се констатира още от проф. Г. Фехеръ [1924, 15], но може би именно по този начин приключва и нейното окончателно заграбване, разграбване и завладяване, което във всички случаи става не съвсем в началото на царуването на въпросния, български по произход маджарски крал, а по-скоро към неговия край, защото през първите десетина години от Второто хилядолетие той общо взето е зает с по-близките до Дунав области, което проличава достатъчно определено и от това, че според Илюстрована хроника тази война е третата война на “светия крал Стефан срещу вожда Кеан” [ЛтИзв-5.1, 76] - доста ще да се е поизмъчил Светиня му с българите на вожда Кеан, на което безспорно се е престрашил поне десет-петнадесет години, след като си е излекувал комплекса “Ахтум”. Българското население обаче от така заграбените български земи дълго време остава само частично-ненапълно покорено и подчинено на централната власт, като при това то прави и напълно успешни опити да възвърне пълната си свобода и изконните си исторически права върху някога собствените му земи и градове и такъв е случаят със секелите в Седмоградско, които дори през втората половина на ХІІІ в. вдигат въстание, завладяват и добиват правото на собственост върху замъка Торда, близо до р. Араньош, около който впоследствие се изгражда и столът Араньош [Györffy 1942, 9]. Заграбването и завладяването на отвъддунавските български земи е мащабно-продължителен и сложен исторически процес и за двете страни, по силата на което и сега не се минава без обичайните предателства и преминавания на “другата” страна, какъвто например е случаят с княз Булчу, който начело на секелски войски взема участие на страната на маджарите в проиграната от тях битка с баварския херцог Хенрих, при Лех през 955 г. и пленен, бива обесен (П. Мутафчиевъ). Подобно е положението и с Борсу, който “бил изпратен със силна войска срещу страната на полоните”, която експедиция безспорно се е състояла, но не срещу все още несъществуващата полска държава, а срещу българските градове и крепости на северозапад [срв. ЛтИзв-5.1, 31] и все пак, тук първенството, очевидно, както се видя и малко по-горе, държи, разбира се, Чанадин – най-близкият съратник, боен другар и дори близък приятел, най-доблестният войн около Ахтум, причините, мотивите и целите на което предателство поне староунгарските хроники като че ли не разкриват, но това едва ли може да бъде единствено намерението на Ахтум да го убие, което той не би се захванал да прави, но по-точно и по-вярно – не би замислял, ако наистина вече нямаше достатъчно солидни и основателни причини и съображения за това. Изглежда в резултат на постоянните разбойнически набези на маджарите през Дунав и дори оттатък Тиса, населението и управителите на отделните комитати, тогава още жупи или банати, започват да се чувствуват все по-малко сигурни и защитени и именно поради това проявяват склонност към колаборационизъм и дори предателство и такъв като че ли е случаят и с воеводата Дюла, за който надали може да се предполага, че е “Един от първите воеводи на Трансилвания, свален от крал Стефан І през 1002 г. (?) по обвинение в сепаратизъм и езичество”, както пишат нашите издатели на латиноезичните староунгарски извори [ЛтИзв-5.1, 11], когато по това време Трансилвания все още не е завладяна, прабъл- гаринът секел Дюла, тази етническа принадлежност на когото изобщо не подлежи на съмнение, щом като и проф. Д. Немет я потвърждава и провъзгласява по-горе, продължава да е управител и господар на неговата си крепост и област, но очевидно взема участие в съдбовната за Отвъддунавска България битка с княз Ахтум през 1008 г. на страната на маджарите и дори може би самолично занася главата му на краля, като твърди, че именно той го е убил на бойното поле, опровержението на което от страна на Чанадин с помощта на мнимия според нас отрязан език, му навлича изгонване от Двореца заради лъжа, според Отеца хронист, но съдбата и на този български жупан изобщо не е такава, ако той е онзи Дюла-младши, срещу когото, както беше вече казано малко по-горе, крал Стефан води война, убива го и завладява княжеството му през 1002/3 г. Допълнителна светлина върху мястото и ролята на същия този Дюла в заграбването на отвъддунавските български земи от страна на маджарите, хвърля и Gy. Györffy [1988], според когото през 1003 г. крал Стефан лично оглавява похода срещу вуйчо си Дюла, седалището на когото е гр. Дюлафейхервар и когото местните славяни наричат “Потомъка”, а тукашните унгарски племенни князе го наричат “Войводата”; Дюла “не оказал съпротива и се предал с жена си и двамата си сина Buja и Bonyha”, бил приет в свитата на крал Стефан и няколко години по-късно оглавил похода срещу Айтони [118]. Окончателното и невъзвратимо административно-политическо заграбване, завладяване и покоряване обаче на тези изконно български територии се осъществява малко преди или след освобождаването на България от византийско иго през 1187 г., с продължаващите вероломно-опустошителни нападения и нахлувания на маджарите като например превземането на гр. Срем през 1057 г. (Г. Фехеръ) и на гр. Ниш през 1183 г.; към 1190 г. маджарите изглежда държат околностите на Белград, защото при р. Сава, византийският император Исаак ІІ Ангел гостува “много дни наред” на своя тъст, маджарския крал Бела ІІІ; през март 1232 г. маджарите отново окупират Белград и Браничево, навлизат в българска терито- рия и обсаждат Видин, но биват посрещнати и отблъснати от Александър, брата на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) и управител на областта Средец със седалище център, крепостта Бояна.

Напротив, на основата на това, което показват броячите на темите, които аз водя и в които пиша, трябва да се заключи, че аз съм единственият в България изследовател, когото го четат толкова много, в това число и вие. Това изобщо не е пресилено, защото стандартът тук поне за 90% от работещите в Науката е много добре известен - четат ги трима души, единият от които е самият автор, а останалите двама са рецензентите му. Но ако той е професор, тогава са четирима, защото рецензентите са четирима. За добро или лошо такава е съдбата на почти цялата ми останала научна продукция, но тя пък е отворена към лингводидактиката, така че и тя не остава без реализация. За ваше сведение речникът ми не е научна продукция, но там пък ще имам читатели за още най-малко 50 г. напред. Но книгата ми наистина се чете много било заради темата, било заради това, че се разполага в редица научни области, било пък поради по-четивно-достъпния стил на изразяване, към който се стремях и постигнах в нея. Правите си много голям, но повече от незаслужен комплимент, защото аз не ви искам изобщо нищо, все пак макар и професор и аз си имам своето достойнство, което ще го разберете едва, когато и вие станете професор, т.е. никога. Чисто и просто ви репликирах по конкретен проблем и лансирах конкретна теза, която онагледих и с подходящ текст от книгата си, за да стане по-достъпно-разбираемо за такива като вас. Не съм много убеден, че я четете достатъчно внимателно и целенасочено тази научна литература, защото не можете да се справите и да отговорите на една набързо формулирана и лансирана теза. И така, какво стана с Онази Теза?

Много лично - дано да се досещате какво означава да говорите от името на хората, които не са ви упълномощили за това! Изобщо не сте точен и още по-малко справедлив, в което можете да се убедите сам, стига да можете да броите по броячите на темите, които водя, и на тези, в които пиша. Независимо и от това все пак не четете научна литература, в това число и моите писания тук, за да си съхраните нервите, а най-добре четете детски приказки! Но докога с тази простащина да ме занимавате лично със себе си?

Отново не познахте - книгата ми отдавна е постната многократно по форумите с напразната надежда да просветя някои от участниците по въпроса кое тук е важното и същественото, по което си струва и трябва да се разговаря, и кое не. Имате възможността да ме опровергаете, като кажете нещо по моята теза за орязването и даже осакатяването на българската история от съвременните български историци медиевисти.

Явно направил е не важно, а глобално значимо и съществено научно откритие! Но не за Комитопулите, а за имената и топонимите от времето на Комитопулите! Бре, този наистина им изяде хляба на езиковедите, жалко за хорицата! Но дано това столетие да видим нещо конкретно, само и то да не е като "арабското име на Средец"!

Какво арабско име на Средец? Арабите и до София ли са стигали? Ние тук в научен форум ли се намираме или в .......?

Е, добре, и аз го познавам този млад човек - много интелигентен млад човек, юрист, навярно с добра работа. Защо му трябва да се занимава и с лингвистика и да гради въздушни кули върху Счетоводителските Пясъци? А ти лично си лишен от всякаква мярка и благоприличие, защото без да имаш и понятие от Тюркология и Прабългарска Етимология, си позволяваш да ругаеш специалистите, които са си казали мнението по въпроса!? Ами запази си тогава перверзното удоволствие, като не ме четеш и толкова!

Проблемът е твой, защото не знаеш, че думите, в това число и етнонимите, имат пряка и преносна употреба, като при достатъчно продължителна реализация на втората, те се и ресемантизират. А тази глупост "псевдоетноним" си е лично твой патент - ако го разгърнеш и обосновеш на 250-300 стр., ще ти се даде я "доктор", я "доцент" за изключително големи приноси в Лингвистиката.

Клеветнико жалък и неграмотен, ти повече ли разбираш от тези неща от професора по тюркология, който вече повече от 40 год. се занимава само с това?! Ако това не е турцизъм, как тогава ще обясниш, къде, кога и по какви пътища или което е същото, при какви културно-исторически условия тази безспорно арабска дума се появява в украинския език? Ако за тебе лично всичко това е излишно, то за Науката това е изключително важно и съществено, то е първостепенно! А последната ти простотия, тя изобщо не подлежи на коментар!

Явно опитвате се да кажете нещичко за орязването в дълбочина и даже осакатяването на българската история, но понеже сте не само много зле осведомен, но и силно предубеден, чисто и просто бъркате адреса. Всъщност тъкмо благодарение на моите скромни усилия и старания в тази насока българската история се пренася назад във Времето последователно най-напред в Централна и Източна Европа преди 453г. – смъртта на хан Атила-Авитохол и разпадането на прабългарската държава Западнохунска Империя; в Средна Азия през Ι-ΙV в.; в Централна Азия около Китай, от ΙΙΙ в. пр. н.е. насам и в Минусинската Котловина, от началото на ΙΙΙ хил. пр. н.е. насам. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Между впрочем, изобщо не може дори и да се помисли, че в наскоро публикуваната История на българите [2003], поради причини очевидно от чисто субективно-интелектуален и морално-етичен характер и порядък, е отредено подобаващото място и е осветлен даже минимално обектноадекватно и великият български хан Атила-Авитохол [22,34-37] и то когато по принцип народите спорят и се избиват един друг дори за далеко по-маловажни неща, ние пък с лека ръка и напълно доброволно се отказваме от хан Атила и неговите хунобългари, за които още от тогава чак до днес, а и до края на Света ще продължават да се носят, слагат и пеят песни, легенди, поеми и даже опери(!!!), и ги отстъпваме и предоставяме на кого ли не, само защото някой си измежду нас, по силата не толкова на някакво политико-научно недоразумение, колкото заради изцяло користолюбиви цели и намерения, а и чисто и просто от напълно разбираемо, но никак непростимо невежество и мързел, не понася прабългарите да бъдат тюрки,... ...пък и самият той, този някой си, мисловно-интелектуално е дотолкова ограничен и предубеден, че не е в състояние да разбере и схване, че с него и без него, нещата наистина стоят точно така и не той е “лицето”, което ще ги промени, както и това, че никой народ по Света не избира и не определя кой и какъв да бъде неговият родител, равно и еднакво на това пред хората да се отречеш и да заплюеш в лицето майка си и баща си, което най-велико срамно-позорно деяние, не търпи и не прави никой нормален човек по Света и още по-малко пък Българинът, и което деяние никога не се забравя и прощава и стократно ще им се връща на онези измежду нас, ренегати, бакали и търгаши разни, които вече са го сторили. Малко по-конкретно и в действителност, тази “История на българите” оставя доста странно впечатление и дори неприятно чувство у що-годе запознатия с проблематиката и основните съчинения, читател, защото според нея историята на българите започва съвсем мъгляво-неопределено едва и някъде от Средна Азия към началото на Новата ера, с което фактически се орязва и изхвърля на бунището поне още 2000-годишна първокласна българска история, с каквато надали може да се похвали някой друг народ по Света, дори само ако си помислим за Великата китайска стена, но тук фактически самите “древни българи” са безплътно-безформен фантом сянка, за който не можеш да разбереш как изглежда, с какво се препитава, какво яде и пие, какъв език говори, какви песни пее, откъде идва и накъде отива… И за да добие Читателят още по-ясна представа за степента и характера не толкова на престъпното нехайство, с което се орязва собствената ни история, колкото на безсрамно-наглото безочие с което Него вече повече от двадесет години го лъжат и може би още дълго ще продължават да го лъжат, нека да забележим, че не от вчера и днес, посредством контактолингвистичния подход и метод, езиковедите индоевропеисти, иранисти, тюрколози и угрофиноведи проникват в историята назад на иранските, тюркските и угрофинските племена и народи и достигат едва ли не до началото на ІІІ хил. пр.н.е. [напр. Абаев 1981; Sammallahti 2001], именно в светлината на което не може да не се направи изводът, че посредством така представеното издание, в действителност, не на нас, българите ни се предлага, а ние, българските учени поднасяме на Света една изцяло окастрена и дори осакатена българска история, което изобщо не прави чест на нито един българин и още по-малко пък на всички български учени без изключение.

Би ли ги събрал и изброил всичките ми "кошмарно неграмотни грешки" в един нов постинг, като не пропуснеш да започнеш от цитирането, с което и фактически започна всичко? В противен случай ти си само един жалък клеветник, който, като няма какво да каже, се залавя за начина ми на цитиране! И на това ли искаш да ме учиш?

Приличат, изглежда, че наистина има такива. След като всички те се обработят и докажат и лингвистико-етимологически, ще е налице още едно много сериозно основание да се твърди и претендира, че българите тюрки по принцип и аварите в частност имат немалък дял в езика, етногенезата и културата и на тези народи.

Етно-лингвистическата принадлежност и произход на прабългарите се характеризира с различни диагностико-оперативни стойности за отделните дялове или научни дисциплини на Прабългаристиката - по-големи примерно за лингвистиката и по-малки, да кажем, за етнографията, като за всяка една от дисциплините тези стойности се повишават с приближаването към изходната точка на етно-лингвогенезата и обратното. Частично иранизираните прабългари тюрки имат писменост много преди Н.Е., а това ще рече и преди много други народи по Света. Тъкмо те донасят на европейските народи, а чрез тях и на още много други народи предмета и понятието за книга. От тях ние сме наследили уникално-неповторимата българска народна музика и танци, пък и не само това. Но даже никак няма да бъде пресилено, ако кажем, че цялата световна(!) история от най-стари времена до края на Ранното Средновековие се прави от прабългарите тюрки или най-малкото - заедно с тях или заради тях, защото Светът дотогава е земята, местата или територията, върху която те са пребивавали, преминавали или до която са достигали, а това е необятната територия от ез. Байкал до върха на Апенините, а може би и до Ирландия от изток на запад и от Скандинавския Полуостров на север до Средиземно Море на юг! http://forum.mediapool.bg/viewtopic.php?t=4629&postdays=0&postorder=asc&start=450 Днес се откриват 29-те Олимпийски Игри. Олимпийският огън премина и по Великата Китайска Стена. Пожелавайки здраве и успех на нашите момчета и момичета там, от Тук ние им казваме: Нашите велики предци прабългарите я построиха тази стена, полагайки свещените си кости по чукарите и в пясъците под нейните зъбери. А те не се нуждаеха, не искаха и не търсеха нищо повече от вода и трева за стадата си, парченце месо и купичка мляко за децата си! Вечна слава и вечна им памет, Мила Родино!... http://forum.mediapool.bg/viewtopic.php?t=...c&start=450 Владимир Луценко, Тюркские народы в судьбе украинцев и их предков Глава I. Гунны, кутургуры Гунны. История гуннов берет свое начало в Северном Китае и Монголии где с IX в. до н.э. обитали их предки, известные по китайским источникам как хунну или сюнну. C III в. до н.э. хунну начали предпринимать активные нападения на Китай, который для защиты от них в конце этого века начал строительство Великой Китайской стены. В антропологическом отношении хунну принадлежали к палеосибирскому типу монголоидной расы [Мамонова Н.Н. К антропологии гуннов Забайкалья (по материалам могильника Черемуховая падь) // Расогенетические процессы в этнической истории. Москва, 1974. С. 228]. В I-II вв. нашей эры часть народа хунну под давлением враждебных соседей переместилась на территорию Средней Азии и нынешнего Казахстана. Здесь в течении нескольких веков в результате смешения с местным ирано-язычным населением образовался племенной союз гуннов [Бернштам А.Н. Очерк истории гуннов, Ленинград, 1951. С.144-148]. К началу 370 гг. гунны продвинулись до степей Предкавказья, где разгромили ирано-язычный народ алан [Бернштам А.Н. Очерк истории гуннов. Ленинград, 1951. С.147]. Затем в средине 370-х гг. гунны под предводительством вождя Баламбера переправились через Дон и вторглись в Северное Причерноморье, которое на то время было территорией варварского королевства остроготов. Этому германскому племени подчинялись множество соседних народов, включая восточно-славянское племя антов. Гунны в нескольких сражениях разгромили остроготов и в течении нескольких лет заняли степи Северного Причерноморья, что вызвало массовый исход за Дунай огромных масс германских и аланских племен. Таким образом, вторжение гуннов послужило началом эпохи Великого переселения народов, которая кардинально изменила этническую карту Европы того времени, а также впервые столкнула славян с тюркскими кочевниками. После захвата Северного Причерноморье в средине 370-х гг., дальнейшее продвижение гуннов на запад временно приостановилось, а их племенной союз распался на несколько независимых племенных образований. В то же время предводители отдельных племенных образований гуннов начали предпринимать набеги на Римские провинции. В 400 г. во время очередного нападения на Восточноримскую империю один из гуннских вождей потерпел сокрушительное поражение, после чего на некоторое время набеги гуннов римские провинции прекратились. [Бернштам А.Н. Очерк истории гуннов. Ленинград, 1951. С.152-153]. Новое усиление гуннов началось при вожде Ругиле (умер в 433 г.), который по свидетельствам римских историков вновь объединил гуннов под единым началом. После смерти Ругилы гунны 12 лет были разделены под властью двух его племянников Аттилы и Бледа. В 445 г. после смерти Бледы единоличным вождем гуннов стал Атилла. В период с 433 г. по 441 г. гунны установили контроль над Паннонией, куда также частично переселились и куда Атилла перенес центр своего государства [Hrvoje Gračanin, HUNI I JU@NA PANONIJA // Scrinia Slavonica. Vol.5 No.1. Zagreb, 2005. р. 26-33]. При Атилле гунны опять возобновили вторжения в римские провинции и начали нападать на варварские племена Западной Европы. Конец этому был положен в 451 г., когда военное могущество гуннов было подорвано в знаменитой Каталаунской битве. После смерти Атиллы в 454 г., власть над государством гуннов стала предметом раздора среди его многочисленных сыновей. Этим не преминули воспользоваться покоренные гуннами гепиды, которые восстали и в 455 г. во главе коалиции нескольких германских племен в битве у реки Недао в Паннони разгромили гуннов и их союзников. Согласно Иордану в этой битве погиб старший сын Атиллы Эллак, который претендовал на единоличное правление гуннами. После этого поражения основные силы гуннов ушли из Паннони на Нижний Дунай, в Причерноморья и Предкавказье, а единое государство гуннов окончательно распалось [Бернштам А.Н. Очерк истории гуннов. Ленинград, 1951. С.164-165]. Общий гуннский период пребывания в Северном Причерноморье согласно археологическим данным ограничивается рамками 375 – 480 гг. [Комар О.В. Населення степів Північного Причорномор'я VI - початку VIII ст., Киев. 2002.]. Антропологический облик гуннов, так же как и представителей всех других тюркских народов, последовательно после гуннов вторгавшихся в Причерноморские степи, являлся результатом разной степени смешения европеоидов и монголоидов. Метисация монголоидов и древнего европеоидного населения Южной Сибири и Центральной Азии началась за несколько тысячелетий до н.э. и продолжалась до эпохи монгольской экспансии. Последними наследниками центрально-азиатских европеоидов были средневековые енисейские кыргызы, которые согласно письменным источникам имели ярко выраженный европеоидный облик, а европеоидные черты в антропологическом облике населения Минусинской котловины преобладали до начала монгольских завоеваний [Худяков Ю.С. Проблемы истории древних кыргызов (первоначальное расселение) // Этнографическое обозрение. 2001. № 5. С. 75-83]. Российский исследователь Грум-Гржимайло Г.Е., посетивший в 1903 г. западную Монголию и Туву, отмечал среди тувинцев наличие метисных европеоидно-монголоидных типов и отдельных ярко выраженных европеоидов. Кроме этого исследователь также писал о том, среди тувинцев на то время иногда встречались блондины и связывал эти проявления европеоидности у тувинцев с древним автохонным европеоидным населением Центральной Азии [Грум-Гржимайло Г.Е. Западная Монголия и Урянхайский край. Ленинград, 1926. т. III. выпуск I. С.2,3,4]. Известный советский историк и антрополог академик Алексеев В.П. писал по поводу формирования антропологического облика древних тюркских народов следующее: «…палеоантропологический материал показывает, что древние тюрки ни в коей мере не могут рассматриваться как чистые монголоиды и что европеоидная примесь в их составе достигала заметного процента. Ещё в предшествующую скифо-сарматскую эпоху на территории Тувы мы застаем заметное преобладание европеоидного типа над монголоидным, который, по-видимому, и вошел в состав древних тюрков. Таким образом, ещё на своей первоначальной прародине древние тюрки впитали европеоидную примесь» [Алексеев В.П., Очерк происхождения тюркских народов Восточной Европы в свете данных краниологии // Археология и этнография Татарии. Вып. 1. Казань, 1971. С.232-233]. Таким образом, гунны, начав свое движение на Запад из Центральной Азии уже не являлись чистыми монголоидами. Об этом в частности свидетельствуют черепа из гуннских захоронений III-IV вв. на территории Средней Азии, которые характеризуются признаками «ослабленной монголоидности» [Неразик Е.Е. Некоторых направлениях этнических связей населения Южного и Юго-Восточного Приаралья в IV-VIII вв. // История, археология и этнография Средней Азии. Москва, 1968. С. 197-207] (в этой связи следует отметить, что некоторые тюркоязычные народы в результате смешения с местным населением Средней Азии превратились в европеоидов или преимущественно европеоидов [Гинзбург В. В. Краниологические материалы из Северного Казахстана и вопрос о происхождении ранних тюркских кочевников. Докл. совете., делег. на VI Международном конгрессе антропологов и этнографов.Москва, 1960]). По мере продвижения на Запад, гунны, как и более поздние тюркские кочевники, несомненно продолжали смешиваться с местным европеоидным населением. В результате антропологический облик тюрко-язычных кочевников, вторгавшихся в Европу, также как правило был неоднородным и среди них встречались как носители преобладающих монголоидных характеристик, так и европеоидных, равно как и носители смешанных типов. Об этом свидетельствуют краниологические исследования черепов из гуннских погребений на территории Венгрии, Румынии и Словаки, подтвержлающие, что народ гуннов был расово смешанным. В захоронениях погребены как монголоиды так и европеоиды, а также носители смешанных европеодно-монголоидных типов. При этом исследователи затрудняются как с выделением чистого «гуннского» антропологического типа так и, в следствие немногочисленности находок, с определением соотношения численности представителей разных расовых групп в составе гуннов [Maenchen-Helfen Otto J. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. Berkeley, 1973. Р. 364, 365, 366, 367]. Однако следует отметить, что «ослабленная монголоидность» в облике гуннов, которые появились в Европе, была по всей видимости достаточно выразительной, поскольку вызывала удивление у римлян, до этого никогда не сталкивавшихся с людьми подобной внешности. Гунны и славяне. Первые достоверные подробные сообщения о славянах появляются в европейских письменных источниках в VI в. Готський историк Иордан описывая славян, разделяет их на три народа: венедов, склавен и антов. Византийский историк того же века Прокопий Кесарийский разделяет славян на два народа: антов и склавен. Согласно описаниям обеих авторов ареал расселения, как антов, так и склавен частично захватывал территорию нынешней Украины. Считается установленным, что народу склавен соответствует Пражско-корчакская археологическая культура, ареал которой охватывает территорию от правого берега среднего Днепра до среднего течения Эльбы. Антам соответствует Пеньковская археологическая культура, которая занимает лесостепное пространство от верхнего бассейна Северского Донца до нижнего Днестра [Седов В. В. Славяне в раннем средневековье. Москва, 1995. С. 30, 83]. Наиболее древние известные подробности, касающиеся истории славян сообщает Иордан. Используя сочинения своих предшественников, он информирует о том, что во времена господства гуннов в Восточной Европе они и анты находились в союзных отношениях. Согласно Иордану часть покоренных гуннами остроготов с целью освобождения власти гуннов напала на антов: «По смерти короля Германариха остроготы, отделённые от везеготов и подчинённые власти гуннов, остались в той же стране, причём Амал Винитарий удержал все знаки своего господствования. Подражая доблести деда своего Вулътулъфа, он, хотя и был ниже Германариха по счастью и удачам, с горечью переносил подчинение гуннам. Понемногу освободившись из-под их власти и пробуя проявить свою силу, он двинул войско в пределы антов и, когда вступил туда, в первом сражении был побеждён, но в дальнейшем стал действовать решительнее и распял короля их Божа с сыновьями его и семьюдесятью старейшинами для устрашения, чтобы трупы распятых удвоили страх покорённых. Но с такой свободой повелевал он едва в течении одного года: [этого положения] не потерпел Баламбер..» [Иордан, О происхождении и деяниях гетов (Getica). Санкт-Петербург, 2000. С.108]. Гуннский вождь Баламбер разгромил войско Винитария, а его самого убил, таким образом вступившись за антов. Описываемые события происходили на территории Северного Причерноморья во время начального этапа пребывания там гуннов. Некоторые другие сведения свидетельствуют также об определенной интеграции славян в гуннский племенной союз. Тот же Иордан, описывая погребения вождя гуннов Атиллы, упоминает о поминальном угощении гуннов под славянским названием «страва» [Иордан, О происхождении и деяниях гетов (Getica), Санкт-Петербург, 2000. С.110]. Византийский дипломат Приск Панийский, описывая свое путешествие в Паннонию к гуннам в 448 г., рассказывает о хмельном напитке под славянским названием «медос» (мед), которым членов его миссии угощали деревенские подданные Атиллы. Кроме этого он сообщает об использовании местными жителями для переправ через реки так называемых моноксил (лодок, выдолбленных из цельного ствола дерева), которые упоминаются у более поздних византийских авторов только в связи со славянами [Приск Панийский. Готская история. Вестник древней истории. 1948. No. 4 С. 244-267]. Это определенно указывает на наличие славянского населения в гуннской Паннонии в средине V в. Известный советский и российский археолог академик Седов В.В. считал, что первые славяне на среднем Дунае появились вместе с гуннами, что может свидетельствовать о вовлечении определенной части славян из Причерноморья в гуннские миграции. [В.В.Седов, ЭТНОГЕНЕЗ РАННИХ СЛАВЯН. ВЕСТНИК РОССИЙСКОЙ АКАДЕМИИ НАУК. 2003. т. 73. № 7. С.594-605]. Европейские источники сообщают о том, что правители гуннов брали в жены представительниц европейских народов, так Баламбер был женат на готской принцессе, последняя жена Аттилы носила германское имя Илдико, гепид Мундо был потомком Аттилы [Maenchen-Helfen Otto J. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. Berkeley. 1973. Р.364]. Судя по всему смешанные браки были распространены не только среди правящей верхушки гуннов, но и среди простого народа. В этом случае следует предположить также наличие смешанных браков между гуннами, оставшиеся в причерноморских степях и их северными соседями антами. Впрочем, нам, к сожалению, ничего не известно о состоянии славяно-гуннских отношений в гуннский период за исключением описываемых Иорданом событий. Однако, исходя из косвенных данных, можно предполагать мирное сосуществование этих народов. Археологические данные свидетельствуют, что Пеньковская культура, ассоциируемая с антами, начала складываться в V в., т.е. после разгрома гуннами готов в Северном Причерноморье. Кроме этого основным и преобладающим типом поселений пеньковской культуры являются открытые селища, что свидетельствует об отсутствии конфронтации между антами и соседями-гуннами [Седов В. В. Славяне в раннем средневековье. – Москва. 1995. С.69, 81]. Кутургуры. Вскоре после распада государства Атиллы в степи Северного Причерноморья и Предкавказья с востока начался приток новых родственных гуннам племен. Согласно сообщению Приска Панийского в 463 г. Византию посетили послы сарагуров, урогов и оногуров, «выселившиеся из родной земли вследствие враждебного нашествия сабиров, которых выгнали авары, в свою очередь изгнанные народами, жившими на побережье океана» [Приск Панийский ГОТСКАЯ ИСТОРИЯ Вестник древней истории. Москва, 1948. No.4, С.244-267]. Племена новой волны, которых многие исследователи считают родственными булгарам и которые включали в своем составе также и самих булгар, вскоре подчинили остатки гуннов и к 480 гг. придвинулась вплотную к Дунаю. Первое достоверное сообщение о появлении булгар у пределов Византии датируется 479 г. [Сиротенко В.Т. ПИСЬМЕННЫЕ СВИДЕТЕЛЬСТВА О БУЛГАРАХ IV – VII ВВ. В СВЕТЕ СОВРЕМЕННЫХ ИМ ИСТОРИЧЕСКИХ СОБЫТИЙ // Славяно-Балканские Исследования. Москва, 1972. С.195-218]. Это сообщение также согласуется с археологическими данными, свидетельствующими о том, что гуннский период в Северном Причерноморье закончился около 480 г. [Комар О.В. Населення степів Північного Причорномор'я VI - початку VIII ст. Киев, 2002]. Со временем новые кочевые переселенцы и остатки гуннов образовали на территории Северного Причерноморья новый племенной союз под именем кутургур, который упоминается в византийских источниках начиная с 550-х гг. Кутургуры по нижнему Дунаю граничили с Византией, а по Дону с родственным им племенем утургур. Византийские авторы часто продолжали традиционно называть новые племенные образования кочевников гуннами, или указывали, что тот или иной народ принадлежит к гуннскому племени. Кутургуры и утургуры враждовали между собой, чему активно способствовала Византия, страдавшая от частых нападений кутургур. В результате частых и изнуряющих войн между этими народами к средине VI в. кутургуры и утургуры были в значительной степени ослаблены. Византийский историк VI в. Агафий Миринейский писал по поводу результатов вражды между этими народами «… [кутургуры и утургуры] в течение долгого времени были заняты взаимной борьбой, усиливая вражду между собой. То делали набеги и захватывали добычу, то вступали в открытые бои, пока почти совершенно не уничтожили друг друга, подорвав свои силы и разорив себя. Они даже потеряли свое племенное имя. Гуннские племена дошли до такого бедствия, что если и сохранилась их часть, то, будучи рассеянной, она подчинена другим и называется их именами» [Агафий Миринейский. О царствовании Юстиниана. Москва, 1996. С.206]. Около 558 г. обескровленные кутургуры были без труда завоеваны аварами и последний раз они упоминаются в византийских письменных источниках в связи с событиями 568 г. уже в качестве аварских вассалов. Кутургурский период (480-559 гг.) на территории Украины археологически представлен 4 погребениями и 2 комплексами из разрушенных погребений, а также одним монетным кладом. Обряд погребения отличается от погребений гуннского периода и свидетельствует о появлении новой группы кочевников [Комар О.В. Населення степів Північного Причорномор'я VI - початку VIII ст. Киев, 2002]. Отрывочные сведения из византийских источников, касающихся событий VI в., позволяют предполагать, что союзнические отношения между антами и наследниками гуннов - кутургурами, сохранялись и после распада единого гуннского государства. Прокопий Кесарийский сообщает о многочисленных совместных нападениях задунайских гуннов и славян на Византию начиная с 527 г. [Прокопий Кесарийский. Война с персами. Война с вандалами. Тайная история. Санкт-Петербург, 2001. С.310; Прокопий Кесарийский. Война с готами. О постройках. Москва, 1996. С.248]. Описывая события 550 г. Прокопий также сообщает о смешанном отряде, состоящем из гуннов и славян, на службе у Византии и указывает на совместное проживание этих народов на левом берегу Дуная [Прокопий Кесарийский. Война с готами. О постройках. Москва, 1996. С.104]. О существовании союзнических отношений между гуннами и славянами пишет и другой византийский автор Феофан: «… год 551 по Р. X. в том же году появилось во Фракии великое множество гуннов и славян и завоевали они Фракию и многих убили и взяли в плен» [ФЕОФАНОВА ЛЕТОПИСЬ ОТ ДИОКЛЕТИАНА ДО МИХАИЛА И СЫНА ЕГО – ФЕОФИЛАКТА.// Древние славяне в отрывках греко-римских и византийских писателей по VII в. н. э. Вестник древней истории. 1941. № 1. стр. 230]. Позволявам си да ви кажа, че вашите представи за тези неща са повече от първобитно-ограничени, защото интелигентните хора разсъждават за тях по начина и на нивото, които можете да видите в долуприведения материал. Допълнително към това нека да си припомним още, че в етногенезиса на казахите съществено място заемат прабългари от рода Дуло, които в тяхното Шежире – Родословие са описани и представени като Дулати. Точно тук е записано, че основната и по-голяма част от този род е продължила на запад и е основала държавата Дунавска България. Разбирате, надявам се, че нито тюрките като цяло и още по-малко пък прабългарите в частност са това, за което се опитвате да намекнете. КОЧЕВАЯ ЦИВИЛИЗАЦИЯ И ШЕЖИРЕ Большинство древних цивилизаций: Египет, Междуречье, Древняя Греция, Рим, Китай и др. возникли в субтропическом поясе. Климатические условия субтропиков определяют наиболее эффективным видом ведения хозяйства - земледелие. Эти цивилизации, возникшие в разных местах и в разное время, формировались вокруг определенных центров, где в последствии мы находим большое количество памятников материальной культуры. Главной ценностью их была плодородная земля. И все отношения в обществе строились на основе собственности этой земли. Большая концентрация населения на протяжении многих веков создавала эти уникальные очаги древних цивилизаций. В отличие от земледельческих цивилизаций кочевая культура возникла в степи. Если посмотреть на карту, то видно, что значительную часть Евразии занимают степи. Степь - это место проживания тюркских народов. За тысячелетия до нашей эры здесь возникла такая форма ведения хозяйства как кочевое скотоводство. Оно сохранилось до наших дней, так как является наиболее оптимальным способом жизни в степи. Все пастбища были разделены между родами. Объединение людей по родовому признаку давало ряд преимуществ: легче было удерживать территорию, легче вести хозяйство. В условиях кочевого скотоводства структурной единицей государства был род. Имущественное и социальное положение каждого человека определялось его положением внутри рода. Во время военных действий каждый род выставлял определенное количество воинов. Внутри рода все дела решал глава рода. Большие рода подразделялись на подрода, рода же в свою очередь объединялись в союзы родов - жузы. Глава государства каган или хан решал все основные вопросы управления государством с главами родов и жузов. Эта структура была неизменной на протяжении столетий. Поэтому для каждого индивидуума было жизненно важно знать свою принадлежность к роду. Без принадлежности к своему роду человек был выкинут из жизни общества. Практически невозможно было прибиться к чужому роду, и тем более, занять там какое либо значимое положение. Поэтому самым страшным наказание для кочевника было изгнание из рода, эта была крайняя мера наказания, значительно суровее смертной казни. Кочевое скотоводство не требуя больших затрат людских резервов, дает большой прирост продукта. При правильном ведении хозяйства, скот быстро размножался и с избытком обеспечивал кочевников всем необходимым - пищей, одеждой, жильем. Поэтому часть высвободившихся людей могло осваивать другие виды деятельности: добыча и обработка металлов, деревообработка, изготовление керамики, выделка кож и тканей, войлочное производство, ювелирное искусство, медицина, астрономия, наука и религия. В оазисах степи, где были подходящие условия, развивалось земледелие. Там население вело оседлый образ жизни, строились города, и развитие культуры было сходно с развитием оседлых культур. Наличие оседлой и кочевой части населения вело к различиям в производстве продуктов и как следствие к возникновению товарообмена и развитию торговли. Наличие свободных человеческих ресурсов в степи с хорошо развитыми навыками преодоления больших расстояний, развитое коневодство и верблюдоводство, изобретение колеса и повозки привело к интенсивному развитию торговли. Так возник Великий Шелковый Путь, который просуществовал более трех тысячелетий, вплоть до 16 века нашей эры, пока не был проложен морской путь из Европы в Азию и открыта Америка. Казахи все до единого бережно хранят свою генеалогию. Это сидит глубоко в подсознании даже современных казахов. Люди не всегда отдают себе отчет для чего они хранят свои шежире, но они твердо уверены, что это очень важно. И пусть многие не знают наизусть всю свою родословную, но они однозначно знают к какому роду принадлежат. В каждой казахской семье есть шежире. Шежире - это генеалогические записи. Они передаются от отца к сыну и состоят из нескольких поколений предков мужской линии. Иногда в эти записи включают и наиболее выдающихся женщин. Кроме имен эти записи содержат биографии, историю и географию наиболее значимых событий, легенды. Часто в семье хранят как реликвии вещи своих предков: книги, седла, одежду, украшения и т.д. Нередко это вещи 16-18 веков. Знание своей родословной казахами является естественной вещью и не воспринимается как что-то необычное. Но если посмотреть на это с точки зрения других народов, то это явление выглядит неординарно. Многие наши друзья не казахи очень удивлялись, узнав, что мы знаем около тридцати поколений своих предков. Богатое наследие досталось нам от древних цивилизаций, существовавших в Степи. Много белых пятен, временных искажений, многое не понято. Мы хотим внести свой вклад в изучение и популяризацию истории и культуры казахского и других тюркских народов в целях взаимопонимания, взаимообогащения и сближения людей. В последнее время с угасанием кочевой цивилизации теряются и ее ценности. Уходит поколение наших дедов и отцов, а с ними и память. Еще пару поколений и забудутся шежире. Нам хотелось бы сохранить это наследие древних цивилизаций. Тюрки-кочевники господствовали по всей Евразии в период от крушения Римской империи и других государств и до изобретения эффективного огнестрельного оружия и артиллерии. От этих правяших тюркских верхушек возникли аристократии всех народов Евразии. Забавы аристократии - езда верхом, охота с ловчими птицами. Для других народов это было чуждым, а у тюрков-кочевников - это всенародные занятия, а не только аристократии. Тюрки-кочевники создали и дали названия многим новым оседлым народам Евразии - в том числе болгарам, китайцам, туркам, азербайджанцам, татарам, карачаевцам, кумыкам, балкарцам, якутам, венграм, халха-монголам, чувашам, узбекам и уйгурам (сартам - т.е. не средне-вековом понимании).

Абсолютно нищо, просто едно субективно-индивидуално слухово впечатление, на основата на което не може да се правят никакви изводи и заключения, просто го споделих.

Ще ви бъда изключително благодарен, ако цитирате тук поне десетина топонима от този куп.