Летописец

Благодаря, съгласен съм с нещата, които каза.

Благодаря ти. Понякога даже си мисля, че народопсихологичния елемент, генетично вкодиран в несъзнателната памет на наследниците на старите българи, избива в желанието на македонците днес империята на Александър да е тяхна, а при наследниците на вожките българи в Татаристан, избива в посока да си присвоят монголската империя на Чингиз. Ако съществуваше архетип на колективното несъзнато, както твърди Юнг, при нас то е в усета, че сме имали действително имперско величие в миналото, но то не е нито памирско, нито монголско, нито еладско, нито пан-тюркско. Не сме погледнали реално към европейската хунска империя, единствено от хунофобията в Европа, която е съществувала много по-рано от появата на всякакъв вид ксенофобия. Склонни сме да мразим онова, което по традиция е негативно за Европа, но в Италия и Франция, по исторически причини и до днес името българин (бугр) е мръсна дума. Нашето европейско присъствие е още през ІV в., когато Европа реално не съществува, освен като географско понятие, а Рим е средиземноморска цивилизация и анаторийско-месопотамска. Това в духа на разсъжденията, още веднъж благодаря.

Благодаря ти, повярвай ми не съм бил влюбен в хунската тематика, но определено не мога да възприема, че благодарение на априорни стереотипи за тях, нямаме адекватна ранна българска история. За да пише човек за хуните първо трябва да обеснява, че не са монголи. После, че не са тюрки, накрая трябва да се изумява защо, след като всички късно-антични автори определят прародината им в Предкавказието, просвещенско-модерната историческа наука ги праща в средна Азия. За хуните се знае толкова, колкото и за вандалите, въпреки, че последните имат 98 годишна държава в Картаген и северна Африка. Вандали и хуни, още като го изречеш и сякаш ти става гадно. Защо? Ами за тях няма обективно историческо изследване...Готите първи превземат Рим, а десетилетие по-късно вандалите, но мръсната дума е "вандал", нали. Готите са протогерманци и в един момент в началото на ХХ в. гледаш, че европейската късно-антична история е удобно поделена между пан-германизма и пан-славянизма...Това ли е летописната истина? Не, учим доктрини по история, това е. Къде ще отиде Златарски през 1918 г. по отношение на хунския произход на утигури и кутригури? Никъде....просто се съгласява с Иностранцев и неговата теория от 1900 г., че произхода на хуните е средно-азиатски. Днес, хабилитирани учени историци в България, ако ги питаш за хуните, не могат нищо да ти кажат. Имах удоволствието да присъствам на една премиера, която ръководеше проф. Рашо Рашев, преди неговата трагична смърт . На нея той каза пред всички, че в България няма един добре подготвен аваролог...Ами да не би хазаролог да има? Ами хунолог? На всичко отгоре се пръкна някаква пан-иранска памирска теория, според която етнонимът българи е от вовеки-веков....И сега, какво? Стогодишните усилия да се посочат етноними, различни от името българи, които етноси обаче формират етногенезата на българите след 486 г., отива всуе. Заради гордостта, че името българи, било известно още на Савската царица...Дай да спасим историята на ранните българи, иначе истината няма да ни прости, че сме проспали онова, което е реалността на българското минало.

Кои са кутригурите ? Самоназвание: бенед, бунджар, бун, бундурки, боян, бояндур, в-н-н-т-р, v.n.nd.r, vhndur... Външно название до ок. 465 г.: е-в-д (Евдоусия), а-в-т (Авито-хол), адон, аудан, ултин, ултинзури Външно наименование след 465 г.: котраги, кутригури Проблемът за това кои са кутригурите не е мръднал в българската историческа наука от 20 – те години на ХХ век и си стои на същото научно ниво, на което го оставя през 1918 г. Златарски. Атила умира през 453 година. Две години по-късно най-доверените му съюзници гепидите се обръщат срещу неговия син и воюват с престолонаследника на Хунската държава Елак при река Недао в Панония. Елак губи битката и е убит в 455 година. Йордан пише:”Останалите братя, след като той бе убит, ги изтласкаха до бреговете на Понтийското море (Черно море – бел.м.), където, както ние вече описахме, са били преди готите.” Ото Манчън-Хелфън смята, че се е случило почти същото, което към 375 година сполетяло готите, когато те, прогонени от хуните, дошли до северните брегове на река Дунав и търсели място от византийския василевс за заселване на юг от реката. „Така отстъпваха хуните,- пише Йордан- пред които преди това отстъпваше целия свят (ойкумен, вселена). Разделението и низвержението между съюзниците, които преди с обединени сили всяваха ужас, бе пагубно. Делото на Ардарих, владетеля на гепидите, донесе щастие на различни племена, които дотогава против своята воля се подчиняваха на властта на хуните. То насочи техните души – отдавна пребиваващи в дълбока печал – към радостта на желаното освобождение.” Готите все още са съюзници на хуните при гепидската битка на река Недао, когато Елак умира. Победата на гепидския васал на хуните Ардарих над престолонаследника Елак, е онова „дело”, което според Йордан, зарадвало душите на готите. Те се възползват от променената ситуация и ”изпратили посолство до римската земя, където били приети с величайша милост от тогавашния император Маркиан”. Това готско посолство до император Маркиан е втория тежък удар върху Хунската империя, след военните действия малко преди това на гепидите на Ардарих. Готите измислят хитър, почти одисеев дипломатически ход. Те буквално предлагат на Маркиан областта Панония, която дотогава е част от Хунската държава, да бъде върната на Рим и отново да стане римска провинция. За себе си те поискали в Панония „да получат отредените им (от императора-бел.м.) места, в които да се заселят” (Йордан). Гепидите пък, според Йордан, взели „хунските поселения” в „пределите на цяла Дакия” като победители. Те били „делови хора” и „не искали от Римската империя нищо, освен мир и ежегодните дарове по приятелски (разбирай: за федерати-бел.м.) договор.” Така се оказва, че без военни действия и почти мигновенно Рим си възвръща огромни територии, завзети от хуните до смъртта на Атила, в своите бивши земи в Дакия и Панония. Очевидно още до края на 455 година гепиди и готи са засвидетелствали федеративно вероподаничество на Рим, понеже Ото Манчън-Хелфън цитира в своята монография от 1973 година един панагерик на поета Сидониус Аполинарис (Panegyric on Emperor Abutus), в който поета на 11 януари 456 година в Рим възхвалява новият западно-римски император Авитус, че е „възвърнал изгубената Панония след много поколения”.. Една част от хуните, явно тези, които са изтласкани от горна Дакия от гепидите, с разрешението на византийския василевс Лъв (457-474), са допуснати на юг от р.Дунав и се заселват в областта между гр.Лом (Алмом) и р.Вит (Утом). Друга част от тях намира подслон в Мала Скития (дн.Добруджа) на север от р.Дунав, до Черно море, според готския историк от VІ век Йордан. Основната маса от хуни обаче все още е в Панония. Когато Денгиз, втория син на Атила, разбира за готското съглашение с Рим относно Панония, той напада готите. Йордан пише:”синовете на Атила тръгнаха против готите”. Което ще рече, че това събитие е преди 465 година, когато Ирник (третият син на Атила) се отделя с утигурите на изток. Братята воюват с готския владетел Валамир, според Йордан. Конкретен повод е притеснението, което готите оказват на садагиите (явно славянско население в Панония, от „сад”, градинари; това племе е известно и като сагадии, в „Чудесата на Св.Димитър Солунски” през VІ в., по време на аваро-кутригуру-славянското нападение над гр.Солун). В тази битка с готите, Денгиз и Ирник губят, но Денгиз не е убит. Неговото убийство е чак през 469 година, когато според историка Марцелиан Комес, главата му е занесена в Константинопол. За нас е важно да уточним това време точно, понеже в периода между битката на Денгиз и брат му с готите преди 465 година (когато той не е убит) и битката от 469 година, когато е убит от гот-федерат с римски военен чин Анагаст, е важният над петгодишен (може би около 10 годишен) период, през който хуните действително масово се изселват от Панония на изток. Знае се, че през 465 година Ирник и утигурите вече са към Приазовието. Те, според Прокопий, се върнали на „старите си места”, за да „владеят сами” тези земи. Отметката на Прокопий, че те се върнали сами, има смисъл единствено, ако с тях не са се върнали още някои от хуните, с които те преди са владеели заедно там. Незавърналите се, са наречени от Прокопий (от позицията на около век след тези хунски разслоения), с името „кутригури”. Според Йордан, по негово време (т.е. около 551 година, когато пише своя исторически труд) имало хуни, заселени във Византия, които той нарича „сакромонтизи и фосатизи”. В това свое съобщение Йордан отъждествява две, хронологично раздалечени заселвания на хуни във Византия. Около 457/8 г. (с възцаряването на Лъв), както вече казахме, хуни са поселени в региона на гр.Лом до р.Вит на изток. Тези хуни, Йордан нарича „фосатизи”, от римското понятие за „военен лагер”. Те са заселени от Лъв с традиционната римска уговорка да защитават военно земята и да не пропускат на юг външни врагове. Така те играят ролята на „фосатизи” (преден военен лагер на Византия). Що се отнася обаче до ония хуни, които Йордан нарича „сакромонтизи”, това име е неточно предаване от него на византийския топоним „Стримон” (областта на заселване е около дн.Струмяни в България, по поречието на р.Струма, около превала между планините Рила и Пирин-б.м.), където хуни са заселени не по времето на Лъв, а по времето на Юстиниан І, т.е. след 527 година. Но Йордан по принцип е прав за наличието там на хуни-сакромонтизи (чети:стримони), тъй като „по негово време”, т.е. към 551 година, те вече са там. Да се върнем на първото нападение на Денгиз срещу готите, предизвикано от тяхната измяна и от опита им да прогонят „садагиите от владенията им във вътрешна Панония” (Йордан). Вследствие загубата на Денгиз, започва голямото изгнание и преселение на хуни от Панония. Тук става дума не за военни подразделения, а за изселване на покъщина. Хуни и готи са живеели съвместно по тези места повече от „50 години” (Йордан). Къде отиват изгнанниците ? Йордан пише: „ те се отправиха към онези области на Скития, по които протичат водите на р.Днепър, която на своя хунски език те наричат Вар”. Явно и р.Вардар в Македония носи името си от хуните-стримони; р.Кубан, според „Арменската география” от VІІ век на Анани Шираканци, също е била наричана „Вардар”... И така, землище на пост-атиловите хуни, след тяхното прогонване от новите римски федерати (остроготите) от Панония, към 465 година става територията от Мала Скития (дн.Добруджа), където е северния ръкав на р.Дунав (р.Серег), до р.Днепър (на хунски език - р.Вар). Именно тази територия през Х век Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” именува като топоним „Атилкезе”. През VІІ век тази земя аспаруховите българи наричат „ол” (Ογλον), т.е. „дом”. Благодарение на намесата на Иречек „ογλον„ стана „ογγλον„ и бе преведена чрез славянски като „онгъл” (ъгъл), а дори Крум през Х век нарича жилищата си „ол”/αυλήν/, което на тюркски е „аул”. Хуните в Атилкезе стават известни, чрез Прокопий, с името „кутригури” (котраги, хотраги). Още по-наизток, край река Дон и Азовско море, се заселват утигурите с Ирник. Фактически двамата братя Денгиз и Ирник се прибират с кутригурите и утигурите в „западната” (от Добруджа до Днепър) и „източната” (Дон, Приазовието и Предкавказието) части от остатъчната атилова хунска империя, без загубените земи в централна и западна Европа. И така кои са кутригурите? Откъде произхожда това наименование? Това е един от най-заплетените въпроси в българската етногенеза. Пренебрегването му е непростимо, защото етнонима „кутригури” се отнася за същия народ, който преди е наричан „ултин”. Същият този народ хазарския каган Йосиф през Х век нарича „в-н-н-т-р”, а някои арабски летописи още преди това го именуват „V.n.nd.r”. Този народ пък се самонарича „бояни” (и „бояндур”)... Нека проследим метода, чрез който Златарски идентифицира утигурите като българи. Той анализира съобщението в сирийската хроника (555 г.) на Псевдо-Захарий Ритор, където има изброени „13 хунски народа”. Между тях липсва „утиг” (утигурите), но затова пък е посочен народ „бургар” (българи). Златарски към 1918 година направи извод, че „утиг” на гръкоезичните византийски историци, съответства на „бургар” на сирийският византийски автор от 555 година, известен като Псевдо-Захарий Ритор. Йордан през VІ век пише, че когато „хуните се уплашили от готското оръжие” Денгиз имал под своя власт „ултинзури, ангискири, битугури и бардори”. Битугурите, според Ото Манчън-Хелфън, по-късно изоставят хуните. Той предполага, че и други племена са сторили същото. Но между тях явно не са „анчийците” (антите), които можем да разчетем при Йордан под етнонима „ангискири”... Най-важния народ, който командва Денгиз е първи в списъка на Йордан, това са „ултинзури” (ултин, аудан). Ако приемем метода на Златарски, бихме могли да кажем, че „ултинзури” на Йордан съответства на „кутригури” на Прокопий... Имаме ли основание да направим такава идентификация? Необходимо е да повторим, че името „Улдин” ни е известно още от времето на римския генерал Стилихон (ок.365-408), когато войската на Улдин (явно прозвище на Харатон) му оказва помощ. Улдин е споменат от Зосим, Созомен, Агатий, Йордан. Ние допускаме, че „ултин” е етноним, така както пише и Йордан за „ултинзури”. Кога се появява името „кутригури”? Можем ли да допуснем, че „хотраг” (котраги, кутригури) е външен етноним на „ултин”? Мисля, че да. Той им е даден от антите (анчийците) и неслучайно се появява по време на преселението на хуните от Панония в междуречието на реките Прут, Днестър, Буга и Днепър. Преди това етнонима „кутригури” е непознат... Единственото място, откъдето можем да научим нещо за произхода на названието „хотраги” е летописа от ХІІІ век „Барадж тарих”. Там е казано: „А в древността това племе се наричало сохот или по сербийски хол, но след това думата се променила и станала хот или хотраг”. Анчийската (славянска) дума за къща е „хат”. „Со хот” е всъщност „със къщите (покъщината)” и отразява именно времето на преселението на денгизовите хуни в Атилкезе. Сербийската дума „хол” ни е позната от „Именника на българските канове” като добавена към „Авито” (Ултин, Аудан), т.е. „Авито-хол”; а така също като „ол”, „аул”...Византийският император Никифор през 811 година, според Теофан, превзел и изгорил крумовите жилища ( „ол”). През Х век византийския император Константин Багрянородни в своя трактат „За устройство на империята” надлежно описва териториите на симпатичните му печенеги, в които вижда евентуални мощни съюзници. Той пише (гл.37), че на запад страната Пачаникия е на един ден път разстояние от Киевска Рус, на четири дни от Унгария и на половин ден от балканската държава България. Императорът-писател уточнява, че на територията от четирите дни път между Пачаникия и Унгария живеят „ултин,древляни и лензити”... Последните два народа са славянски, а може би и антски... ”Древляни” (горци) и „поляни” (от lend, лензити). „Ултин”, които Багрянородни поставя на първо място, вече знаем кои са, това са кутригурите... Сега, след като дешифрирахме, че именно дингизовият народ „ултинзури” (Йордан) е онзи, който получава външен етноним „хотраги” от антите (прото-украинците), сме изправени пред не по-малко сложният въпрос: а кои всъщност са „ултин” (аудан, авито)? Отговора получаваме от арабската средновековна историческа школа, която на същото географско място, където през Х век Багрянородни поставя (гл.37) „ултин”, сочи по същото време народ „V.n.nd.r”. За щастие арабоезичните източници по този въпрос са внимателно и детайлно представени от Минорски. Единственото, на което той не е обърнал внимание е, че арабските историци не слагат знак на равенство между наименованието на даден народ и наименованието на страната, в която обитава. В случая, те поставят на едно и също място народ „V.n.nd.r” и независимата държава с име „Аскал” (Исигел). Наименованието на тази държава влиза в употреба в арабоезичната историография след 922 година, когато е посолството на Ибн Фадлан в гр.Болгар на реките Волга и Кама. В своите „Записки” (Рисала) Ибн Фадлан пише, че владетеля на гр.Болгар е „малик” (цар) на „ас-сакалиба” (ас-к.л.)175. След това Фадлан обяснява, че княза на Аскал е подчинен на Алмъс, владетеля на гр.Болгар. Фактът, че Ибн Фадлан посочва двама владетели, би трябвало отдавна да насочи изследователите на този щекотлив въпрос в историческата наука, към предположението, че техните правомощия не са на една и съща територия. В противен случай не биха били двама. Фадлан не бива да бъде подценяван, той е грамотен мъж и много добре е знаел, че владетеля на гр.Болгар е „балтавар” (васал), спрямо Хазария, в чиито земи е този град. Спрямо земята на Аскал обаче, която на запад граничи с Маджария (Унгария е в Панония), а на изток с печенегите, за Алмъс може да бъде казано, че е „малик” (цар). Ето защо, според Ибн Фадлан, владетеля на гр.Болгар е „малик на ас-сакалиба”. Това княжество, чиято територия е „4 дни” (Багрянородни), е волжко-българско, независимо, че по-голямата част от поданиците са славяни (ас-сакалиба). Аскал (Есегел) е българска провинция с особен статут, която обаче се е подчинявала на владетеля на гр. Болгар. Къде е била тази държава? Какво казват за нея арабските източници? Ибн Русте (Х век): „Мадиар. Между земята на печенегите и земята на българския Есгел лежи първият от краищата на мадиярите.” Гардизи и Бакри компилират свободно от Ибн Русте. Точното географско разположение се уточнява от „За устройство на империята” от К.Багрянородни. Самият Фадлан пише: „Друга група била с царя на някакво племе, когото наричаха цар Аскал. Той (Аскал) бе поданик на него (царя на Болгар)”. Така става ясно, че народа „ултин” на Багрянородни съвпада с „V.n.nd.r” на арабоезичната средновековна историческа школа. През същия Х век хазарския кагат Йосиф пише в писмо до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут, че народа на Аспарух (VІІ в.) се казвал „в-н-н-т-р”. В тази светлина, която идва от арабските източници за „V.n.nd.r”, е необходимо отново да бъде критично преразгледано наименованието на народа „Venet” на Йордан, който по негово време живее съвместно с анти и славяни... Според Ото Манчън-Хелфън етнонима „Venet” Йордан го е преписал от Касиодор. Йордан волно пише, че още Херманарих бил победил „Venet”, но забравя да ги впише в списъка на покорените под този владетел народи, който той нарочно подготвя. В началото на ХХ век панславянизма в Русия реши да превърне „Venet” в славянско племе, въпреки сериозните възражения на А.Шахматов. Оттогава аз лично съм прочел само една руска статия (П. В. Шувалов, 2003), в която се допуска, че този народ е може би част от пост-атиловите хуни... Забележка: при внимателно проследяване на дадените във форума сведения за хуно-българите, читателят може логически да направи своите умозаключения. С уважение: Летописец.

Апропо, преди да станат християни (след Осроен, където християнството е първата в света държавна религия), арменците пак ли знаеха за "библейския Тогарма" ? Това да не е същият Тогарма, за който през Х в., в обкръжението на юдейски свещенници, пише в писмото на каган Йосиф до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут. Хазарския каган, вашият "библейски Тогарма" ли познава като прародител на Агийор (Гар, Гур, а както показа още Мар, с ротацията r-z, съхранена в чувашкия gar/gaz, оттук Газан, Хазар и т.н.), Хазар, Болгар...Изумявате във форума Вие, с Вашата неподправено желание да изплюете, каквото сте прочели някъде...

Книгите не горят....Време е да осъзнаете, че с глотогенетичните ви паралелни светове, нищо не може да помогнете на българската ранна история....Четете летописите, дори да са убити летописците!

Нали ви трябваше четвърти човек за белот в тоя форум.

Именно, интерпретаторът на ат-Табари А.М.Ахунов, ги изписва "бунджар" и посочва, че в преписа на Бел`ами, те дори са изписани "булджар"...

бре, бре..машала....за следващият път да подготвиш есе за превземането на Нове от Атила през 447 г.

Напротив, мойта хипотеза е много ясна, а с текста за кутригурите, който предстои, ще завърша логически задачата. Но нека не спорим за това, възползвам се от твоето добро отношение и от готовността ти да помогнеш и имам конкретен въпрос. Ако можеш отговори ми на него. Елише (така ли трябва да го изписвам) пише за народ "хайландур". Да допуснем (просто да допуснем), че това е указателен етноним, т.е. "ландур", които живеят на земята на "Хай" (прародителя на всички кавказки народи, според Хоренаци и Леонти Мровели). Въпросът ми е, ако това е така, как, според арменският език, звучи точно името (ландур, гандур, хандур)....Как? Предварително ти благодаря за отговора.

Неволно дублирах текста, извинявам се на модератора.....

Западно от устието на Волга, според Птоломей, както пише арменският географ, били народите „Адон”, „Алаидон”, „Сондас” и „Геруа”. Последните два, действително ги има при Птоломей, докато първите два, които явно са две форми на едно и също име, са наречени при Птоломей „Венед”. Понеже венед не са жители на остров Грав, а са около западното крайбрежие на Каспийско море, Птоломей нарича по тяхното име „Венедския залив на Океана”. Там, в западната част на Кавказ е и „Венедската планина”, която според Птоломей граничи около Дербендският проход с Алания (Албания, Алуанк). Как стана така, че народа „Венед” (Бенед) от другите запазени компилации на Географията от ІІ в. от н.е., в арменската компилация от VІІ в. е предаден като „Адон”, „Алаидон”? Причината, както ще покажем след малко, е обективна. Още през ІІ в. от н.е. народа „бенед” изглежда влиза в съюз с пост-кимерийският етнос „урус” (утиг). Тяхното държавно формирование, чието име е запазено при историка Ариан като „Евдоусия”, демонстрира очевидно съюз между „Е-в-д-о” (Aдон, Аудан, Авито) и „Усия” (урус, утиг, урог). Това, разбира се е хипотеза, но обеснява две неща. В езика на „урус” (утиг, урог) бенед са очевидно познати с външен етноним адон. Сведението на Ариан, ако е от ІІ в. от н.е., се потвърждава от „Именника на българските канове”, където отново е посочен ІІ в. от н.е. за „Авито-хол”. Но, всъщност доскоро се смяташе, че Ариан от ІІ в. от н.е. не е авторът на „Анонимният Перипл на Евксинския Понт”, където е посочена страната „Евдоусия”. Това съчинение се тълкуваше като византийско, т.е. писано след ІV в. от н.е., но проучването от 1987 г. на Агбунов „Античная лоция Черного море” доказа, че е на Ариан. В началото на ІІ в. от н. е. римският историк Ариан написва един трактат, известен като „Перипл на Ариан”, който той посвещава и подарява на император Адриан (117 - 138 г. от н. е.). През 1987 г. М. В. Агбунов анализира в книгата си „Античная лоция Черного море” познатото анонимно средновековно произведение, известно като „Перипл на Черно море” (Евксинския понт). Дотогава в историческата наука се смяташе, че това произведение е на анонимен византийски географ, т. е. писано е след ІV в. от н. е. Агбунов доказва, че т. нар. „Перипл на Черно море” не е на византийски автор, а е на Ариан от ІІ в. Последният подарява кратка редакция на своя труд на император Адриан, а „Анонимният Перипл на Черно море” е всъщност разширена редакция на същото произведение. „Този текст действително е бил по-късно (т. е. след ІV в. от н. е. - б. м.) в ръцете на византийски географ, но той само е променил стадиите в мили, понеже в негово време не са се ползвали вече стадии, и е превел някои съвременни нему названия. Следователно, ръкописите известни като Перипл на Ариан и Перипл на Анонимен автор, не са две различни произведения, а кратка и разширена редакция на едно и също произведение - Перипл на Ариан”. (Античная лоция Черного море, М., 1987,с.12, с.13). Ако това е така, тогава още в началото на ІІ в. Ариан посочва до река Танаис (Дон) една страна „Евдоусия”. Ние тук очевидно няма да открием топлата вода, но е необходимо да бъдат проучени тези варианти, понеже „Евдо-усия” на Ариан, ако е от ІІ в., тогава сведението в „Именника на българските канове” за „Авито-хол” има паралел в римски първоизвор и дава възможност да се интерпретира, че Авито-хол, който в „Именника ...” е „300 години”, не е патроним или някаква библейска личност, а етноним на „Адон, Алаидон” (Арменската география от VІІ в.), които форми са външно наименование на народа, познат от Птоломеевската „География” като азиатско-сарматският (т.е. от Предкавказието) народ „бенед” (венед). „Барадж тарих” ни е оставил много оскъдни данни за Атила, но в едно е прецизен извор – Атила от рода Дуло, имал „прозвище Аудан”. Прозвището в хуно-българската именна култура съдържа и етнонимен субстрат. Освен това хунски пълководец с прозвище „Улдин” е известен от църковните историите от V в. на Зосим и Созомен, още от действията му през 400-та г., когато Улдин обезврежда близо над Дунав при Нове (Свищов) генерал Гайна. Йордан пише за народ „ултинзури” (VІ в.), който към 456 г. е най-важният народ под командването на Денгиз, вторият син на Атила, поел властта над хуните след убийството през 455 г. на първородния Елак. Константин Багрянородни дори пред Х в. познава народ „ултин”.

Разбира се, че е допринесъл. И защо толкова се засягаш от турмина "компилатор", това не е мръсна дума; арабоезичната средновековна историография е изцяло компилативна...благодаря, за Ширакаци, ще гледам да съм по-прецизен с арменските имена, за да не те дразня...Ако се откажеш от квалификациите по отношение на личността, мога даже и да те поканя за редактор...

„РИМСКИЯ СВЯТ И СТАРА ЮДЕЯ” През 324 г. Константин нарежда да започнат строителни работи по възстановяването на гр. Византион на Тракийският босфор. На 11 май 330 г. новият Рим е осветен като християнска столица. Четиридесет години по-късно римският свят е потресен от хуните, които превземат цяла Скития и са на източната граница с римската провинция Панония. Първата хунска вълна в Европа ощетява най-много готите, които навлизат към 375 г. в Панония и Мизия като огромна бежанска маса. Двадесет години по-късно, през 395 г. хуните са на персийската граница на Византия. Римският свят попада сякаш в шепите на хунската империя, с дясната си ръка хуните са вече в източна Панония, а с лявата си ръка са при горен Ефрат и Тигър. През 408 г. Йероним, преводача на библията на латински, живее в Йерусалим и от духовната висота на божия град гледа на римският свят с тревога. През юни 408 г. той написва знаменателните думи, че заради хуните „днес голяма част от Римският свят напомня на древна Юдея”. В църковните истории от V в. и в църковните хроники след VІ в. се говори предимно за догматични въпроси, светската информация е второстепенна и е едва една четвърт от теологичната. Църковните писатели не приличат на днешните историци, за тях историята е божи промисъл, а библейският език и теологичният речник е основното средство за световъзприятието на ойкумена (света, вселената). Ойкуменът е част от Божията воля и Йероним пръв си задава въпроса каква е ролята на хуните в новият римски свят. През 404 г. в Едеса свещенник Абсамий, племенник на Ефрем Сирин, пише омилий за хунското нападение в земите на старият Осроен и въпросите му тревожно питат Бог защо е допуснал първият християнски град да пострада от хуните. През 408 г. в Йерусалим Йероним решава да даде теологичен отговор за ролята на хуните, като част от Господната воля в историята, и формулира доктрината за бичът Божий. Йероним сравнява хуните с ролята на асирийците и халдеите при стара Юдея. Господ, според него, е изпращал последните срещу израилтяните, заради неверието на божия народ. Хуните днес изпълняват същата Господна воля срещу римският свят, който страда от неверие и ереси. Несторий, който е автор на ереста, че дева Мария не е Богородица, също обвинява от заточение колегите си, че страдат от хуните, защото са пренебрегнали учението му. Църковната историческа литература е преди всичко догматична история, в която светските данни са присъдружни сведения, а основният език е в библейските образи и теологичната реч за триединството. Последните са първичната историческа интенция, необходима за да се схване правилно късно-античния римски свят. Клерикалният образ за хуните като бич Божий се формира до 408 г. и е културологичният архетип, който в модерната историческа литература е пренебрегнат. Последната формира своя исторически образ за късно-антична Европа от ІV и V в., само на базата на второстепенните светски интерполации в църковните хроники и летописи. Така образа на хуните е тотално изкривен, на преден план е изведен готският фактор в територията на двете римски империи, а фундаменталната роля на хуните в Европа и света през ІV и V в., е потисната и дори отречена в просвещенско-модерната историческа наука. Нито един модерен историк няма да повтори думите на Ромул от провинция Норик, изказани пред Приск Панийски през 448 г. в Панония: „Никога на никой от предишните владетели на Скития или даже на други страни не се е удавало да извършат толкова много за толкова кратко време, и да владеят, както островите на океана, и отгоре на това цяла Скития, дори и римляните да имат за свои данъкоплатци”. Хуните, според Ромул, свободно стигали от Меотида (Азовско море) за 15 дни до Персия и дори били я нападали (395 г.)...Ако те превземат Персия, заключава той, това ще е първата крачка от окончателното поробване на римската земя. За да продължим е добре читателя да бъде запознат с някои от разбиранията на античните и късно-античните географи за ойкумена. Германската група народи в Европа са известни на историците от І в. Тацит и Плиний Старши, и на историка от ІІ в. Птоломей. Те живеят в европейският топоним Германия, който е на север от средни Дунав, а на изток стига до Карпатите, откъдето започва на изток топонима Сарматия. По този начин още през І в. от н.е. Тацит и Плиний Старши делят варварските народи в Европа на германски и сарматски. Късно-античният топоним Европа е включвал всички онези земи, които и днес знаем като Европа. Границата на Европа на изток е стигала до р. Танаис (Дон), при устието й в Меотида (Азовско море). Това е била южната точка на източната граница на Европа. За да внесе яснота коя е северната точка на източната граница на Европа, Птоломей през ІІ в. въвежда географското понятие „Венедски залив на Океана”. Античните географи са смятали, че Каспийско море на север се свързва почти веднага с Океана. По времето на Ал.Македонски (ІV в. пр.н.е.) вече се е знаело, че Каспийско море е „залив на Океана”. Още Херодот през V в. пр.н.е. съобщава, че океана заобикаля сушата отвсякъде. Географите през следващите векове се предполагали, че Индийският океан има южен залив, т.е. Червено море, а след това обикаля зад Индия и Каспийско море е неговият северен залив. Птоломей през ІІ в. уточнава, че всъщност Каспийско море е залив на северният, Сарматски океан. Дори за да е по-точен, по името на народа, който е живял на западното Прикаспие, именува залива „Венедски залив на Океана”. Компилаторът от VІІ в. на Птоломей („Арменската география”, приписвана на Анани Шираканци), вече знае за река Волга, изписвайки я с всеизвестното й тогава име Ател, но не я отъждествява с птоломеевският хидроним „Ра”. Арменският компилатор разкрива как е изглеждала Волга тогава при устието й в Каспийско море. Тя е била широка като море и под птоломеевското „Ра”, очевидно трябва да се разбира „босфор”. Огромен остров (Птоломей го нарича „Грав”) се е намирал точно на устието на Волга, а на юг, според Гумильов е бил с размерите на Нидерландия. През острова са минавали 70 ръкава, според „Арменската география от VІІ в.”, които са идвали от Волга и тези реки като мрежа са опасвали острова, а в южният му край са се събирали и са се вливали в Каспийско море. През 669 г. островът е хазарска територия, а потъването му под нивото на Каспийско море е един дълъг период от V до ХІІІ в. От тази тучна хазарска земя, която каган Йосиф през Х в. хвали в писмото си до андалузкият евреин Хасдай ибн Шапрут като зеленчукови и овощни градини на държавата му, днес са останали като спомен само беровските могили при устието на Волга. Птоломей през ІІ в. си е нямал понятие колко на север точно е Ра, босфорът, който свързва Сарматския океан със своя залив (Венедския залив, северо-западната част на Каспийско море), ето защо за да въведе северна точка на източната граница на топонима Сарматия, прибягва до научно понятие. Той свързва в една меридианна линия извора на р. Висла в Карпатите, извора на р. Танаис (Дон, според него, извира край дн. руски град Донецк) и „Венедския залив на Океана”. Така смята, че си е свършил работата. На север, между посоченият извор на Танаис и Венедския залив, е „непозната земя”, според Птоломей. Тези уточнения са необходими, понеже за късно-античните географи варварската земя на Европа, е съставена основно от два топонима: Германия и Сарматия. Това са топоними, а не етнически названия. Германия на изток е свършвала до Карпатите, а Сарматия е имала две части. Европейската част на топонима Сарматия е от извора на р. Висла в Карпатите до извора на р. Танаис (при дн.гр.Донецк). Това е северната точка, както вече бе уточнено, южната е устието на Дон в Азовско море (Меотида) и Керченският провлак (Боспор, т.е. босфор, Кимерийски). Топонимът Сарматия има и азиатска част, тя всъщност е Предкавказието, ако под последното разбираме земите на изток от Дон до устието на Волга в Каспийско море, а на юг до дербендския проход в Кавказката планина. Под Задкавказие ще разбираме земите на юг от Кавказ, т.е. на юг от Дербендския проход. В този смисъл Птоломей пише, че „Венедската планина” стигала до земите на аланите, последните са при Дербенд. Очевидно през ІІ в. венед (бенед) са един от основните народи в Предкавказието, след като по техният етикон Птоломей е именувал „Венедски залив” и „Венедска планина”. Още през І в. Тацит и Плиний Старши дават сведения за сарматски венед (да не се бъркат с адриатическите енети), които извършват до Карпатите военни опознавателни набези, и за двамата историци сарматските венед не са германски народ и нямат уседнал начин на живот в припонтийските степи и Карпатите. През ІІ в. Птоломей посочва на същото място и за първи път в историята името „хуни”. През VІ в. готският историк Йордан (през 551 г.) дава странно сведение, според него готският крал Херманарих, който умира към 375 г., бил воювал с венет и ги победил. Изворът на Йордан (явно зает от готският хронист Касиодор, писал своята хроника към 519-530 г.), е очевидно в стари легенди, но заслужава внимание. Йордан е автор на списък с народите, които живеят до Дон под властта на Херманарих, венет ги няма в този списък. Образът на Херманарих във фолклорните епоси на германци, англичани и скандинавци, е изключително героичен. Според английската сага „Видсид” (към VІІ в.) Херманарих е поставен на трето място сред всички пълководци, след Ал. Македонски и Атила. В историята на Йордан обаче има един скалъпен образ на Херманарих, който още при първото нападение от страна на хуните, се самоубива от страх. Причината е, че Йордан се доверява на легендата на Евнапий (ІV в.), че хуните преди 375 г. не са даже знаели, че на запад от керченския провлак има земя. Истината очевидно е някъде по средата. Ако птоломеевите хуни са военните формирования на венед, тогава Херманарих преди да се самоубие от хунската инвазия след 370 г., е водил вече битки с венет и ги е побеждавал, както пише Йордан. Ала държавата на Херманарих определено не е стигала на изток от Дон и Йордан не вписва „венет”, в списъка на народите, под властта на Херманарих. Венед са в азиатска Сарматия, но още от І в. техни отряди извършват опознавателни набези до Карпатите (Тацит, Плиний Старши). Мощната атака на хуните към 375 г., когато те, без помощта на сърни и други вълшебни средства, безпрепятствено стигат до Карпатите, показва, че хунската инвазия не е преселение, а война срещу готите на Херманарих. Наличието през ІІ в. от н.е. на хуни в припонтийските степи и Карпатите, е оправдано единствено, ако тези хуни от ІІ в., имат нещо общо със сарматските венед на авторите от І в. Тацит и Плиний Старши. Хунската прародина, е в Предкавказието и оттам започва онази война, която слага край на готската държава на Херманарих. Преди тази война хуните са военните формирования на сарматския народ венед или по-точно, венед са един от народите, които до 375 г. създават в Предкавказието военна коалиция, станала известна в историята, като хуните. Няма народ хуни, това е наименованието на съюза от хунски народи, както между впрочем става ясно и от сирийския летопис на Псевдо-Захарий Ритор (555 г.), който изброява 13 хунски народа и нито един от тях няма етноним хуни. Те през 375 г. изтласкват няколко готски народа от европейска Сарматия в територията на Римската империя и провинциите Панония и Мизия на римската земя са залети от бежанска готска вълна. Така е поставено едно ново начало в събитията на Римската империя, готите стават авангарда на германските народи, които от 375 г. до края на западната римска империя при Одоакър, създават римо-германския синтез в Европа. Това глобално събитие се случва, благодарение на Хунската империя, която след 375 г. става световна сила, наред с Римската империя и Персия.

Въпреки ниският коефициент на интелигентност, ще се опитам да издържа до 33 мнения в тоя форум; влизам за първи път и съм втрещен от нивото.

Защо темата за хуно-българите не се води по същество от моите опоненти, защо никой не се занимава с историческата проблематика по същество. Чакам да бъде оборено, че хунският цар, който побеждава Пероз през 448 г. не е от Боспор, моля да бъде оборена изследователската дейност на Н.Пигулевска, която първа към 1941 г. показа, че пленените сирийци-християни от гр. Амид, не са пратени на изток от Персия, а на Боспор. Кавад си връща трона на Персия през 499 г., когато хунския цар му дава "голяма войска"(Прокопий), с нея той през януари 503 г. превзема византийския град Амид и в знак на благодарност към хунския цар, същият, който през 448 г. убива баща му Пероз, му изпраща 18 500 сирийци-християни пленници (Йешу Стилит). Изпраща ги обаче не в Согдиана , а на Боспор, до Азовско море. Юстин І, преди да предаде трона на Юстиниан І, им изпраща керван с храни и свещенни съдове (Псевдо-Захарий Ритор). Ако всичко това е верно, тогава хунският цар победил Пероз през 448 г. е пост-атилов хун. Оборете ме, ако не е така. Е ли този субект, същата личност, която Паисий Хилендарски нарича "пръв български цар", който е превзел "Армения и Мидия". Някой знае ли за друго превземане на Персия по това време, освен това през 448 г.? От 387 г. Армения е поделена мужду Теодосий І и Шапур ІІ, като почти цялото Задкавказие, освен земите на лазите, е персийско (Персоармения). Вас не Ви ли интересува историята на Паисий Хилендарски, дотам ли стигаме в глотогенетични псевдо-теории, че сме готови, о юроде, да предадем и Паисий? Кой е този "пръв български цар", който е превзел Персия ("Армения и Мидия"), според Паисий?

Явно Маркс е бил прав, като е заел от древните автори, че стилът, това е човека....Аз няма да се правя на психотерапевт, като Вас...Може да продължите да специализирате при Карбовски.

Аз му отговорих, ако и Вие ми зададете въпрос, ще отговоря и на Вас; арменските историци днес са тези, които твърдят, че Мар Абас Катина е писал на гръцки, а не аз; Вашият приятел ме обвинява в манипулация, ат-Табари бил изписвал народа "банджар", а не "бунджар", при условие, че дори и Цани Гинчев явно знае, че в арабския не се изписват вокали; няма да се връщаме в детската градина...

За това явно не знаеш, че в арабския не се изписват вокалите; на теб кой ти каза, че етикона е банджар, а не бунджар;

Чел ли си теорията на възрожденският книжовник Цани Гинчев, че българите са траки?

Имаш 966 мнения в тоя сайт, браво. Като станат 1001 ми се обади да ги издадем в книжка.

СИРИЙСКИ ИЗВОРИ ЗА БЪЛГАРИТЕ ...НА ОНЯ ОТ ФОРУМА, ДЕТО КАЗА, ЧЕ НЯМАЛО СИРИЙСКИ ЛЕТОПИСЦИ Значението на късно-античните и средновековните сирийски летописи за българите е изключително важно, понеже сирийските автори още от времето на Мар Абас Катина (ІV в.) пишат за българи. Компилатор на Катина през V в. е арменският историк Мовсес Хоренаци. Той научава от сирийския автор, че арменската местност Вананд, съвпада с „тази земя, която в древността наричали горен и безлесен Баоеан, а впоследствие била заселена от вхндур на Българина Вунд, по чието име е наречен Вананд.” И така, в този откъс научаваме много неща, но първото от тях е, че Катина е писал на гръцки, ето защо името на народа е бхндур, то съвпада с името на Бунд и по тази причина основателно може да бъде реставрирано като „Бундур”. Тук трябва да кажем, че този народ е известен в Кавказ през V в. в грузинският летопис „Мокцевай Картлисай” като „бунтурки” (чети: бундурки). През Х в. арабоезичният историк ат-Табари също знае за този народ, наричайки го „бунджар” в своята книга „История на царете и пророците”. Бунджар (изписван на места от ат-Табари и като „бурджан”) са предкавказки народ и на тях Персия плаща данък, до идването към 560 г. на тюрките на ябгу Истеми. Древните, според Хоренаци, наричали Вананд преди с името „горен Баоеан”/кн.ІІ,гл.6/. Тук историка споменава, както стана ясно след разчитане на урартурските клинописи в ХХ в., самоназванието на Урарту - „Бийан”. Територията на север от ез. Ван до извора на р. Кура (Cyrus), където е местността Коха (Кола), е областта Вананд. И така, ясно става, че Бунд е не само патроним, но и етноним Бундур. Защо тогава Бунд е наречен българин? Кн.ІІ,гл.6: ”/Валаршак/ се спусна към зелените пасбища на предела Шара, който древните са наричали Безлесен или Горен Баоеан, а впоследствие, заради колонизаторите българи Вндур на Бунд, заселили се там, били наречени по неговото име Вананд. И досега селища там носят названия, получени от имената на неговите братя и потомци.” Кн.ІІ,гл.9: ”В дните на Аршак възникнаха големи смутове в пояса на великата планина Кавказ, в Страната на българите. Много от тях се отделиха , дойдоха в нашата страна и се заселиха за дълго време под Кола/Kogh/, на плодородна земя, обилна на хляб.” Както обърна внимание на времето Патканов, тази местност Кола е срещу гр. Алтена (Олтия), който се намира на южното Черно море между гр.Трапезунд и гр.Фасиз (Севастополис). Kogh (Ког,Кола) е територията около извора на р.Кура (Cyrus). Под Кола, т.е. на юг от Кола, е всъщност Вананд... Тоест, и двата текста на Хоренаци говорят за местности на почти едно и също географско място, очевидно визират едно и също събитие, но то, както става ясно от липсата на топоним „Вананд” при Агатангелос (писал преди Хоренаци), не се е случило през ІІІ в. пр. н.е., а след 330 г. от н.е. (ум.Трдат). Всъщност М.Хоренаци отнася произхода на името Вананд в началото на арменската история, която според него започва от ІІІ – ІІ в. пр. н. е., единствено за да изгради династичен образ на легендарните Валаршак и син му Аршак. Това патетично желание на арменските историци да изведат произхода на своята династия още от времето на Аршакидите прави впечатление още през VІ век на Прокопий Кесарийски, който в своя трактат „За сградите” пише: „Нека никой не мисли, че Аршакидите са родом арменци, както ни съобщава за това историята на Армения”. И така, от заетото от Мар Абас Катина сведение в арменската история от V в. на Мовсес Хоренаци, ни става пределно ясно, че народа на Бунд се е казвал бундур, а самият той е наречен българин, понеже той и народа му живеят „в Страната на българите”, която се намира „в пояса на великата планина Кавказ”. През 555 г. сирийският летописец Псевдо-Захарий Ритор изброява 13 хунски народа в Кавказ и сред тях е „бургар – народ езически и варварски, имат градове и свой особен език”. Летописецът посочва също така кутригурите и ефталит. В хрониката на Йоан Антиохийски, която обхваща събития до 610 г., е написано, че „двамата Теодорихи отново всяли смут в римските дела и принудили Зенон за първи път да склони към съюз с така наречените българи”. Зенон управлява една година (474-475) и след това е император на Византия от 476 до 491 г. През 475 г. остроготският вожд от рода на Амалите Теодорих е имал щаб-квартира в Нове (до дн. Свищов), а другият готски вожд Теодорих, с прякор Триария, е причина за опустошения в Тракия. През 488 г. Теодорих от Амалите се изнася в Италия. През 507 г. епископ Енодий пише панагерик за Теодорих от Амалите, възхвалявайки го, че е победил българи, като изрично пише, че този народ не е бил побеждаван до победата на Теодорих. „На него до теб принадлежеше всичко, което той искаше”, пише патетично Енодий. Касиодор в своята Готска хроника (ок. 519 г.) под 504 г. е записал: „В това консулство, след като благодарение на доблестта на крал Теодорих бяха победени българите, Италия отново овладя Сирмиум”. И още: „Пълководецът Толвин в младостта си участва в сирмийският поход, изпита триумфът на хуните, в числото на тези народи и обрече на смърт българите, страшни по цялата земя.” Мовро Орбини през 1601 г. твърди, че е запознат с готската хроника на Касиодор, която днес липсва. „Марк Аврелий Касиодор пише, че българите се сражавали с ромеите още по времето, когато владетел на тази империя бил Теодосий І (ум. през януари 395 г. - б.м.); след много битки българите били победени около 390 г. и Италия си възвърнала Сирмиум.” (Мавро Орбини. Царството на славяните 1601. С., 1983, с.51-52). Историците не са обърнали внимание на този съхранен текст от Касиодор при Мавро Орбини, но на нас благодарение на него ни става ясно защо Касиодор към 504 г., когато пише за победа на Теодорих над българите, отбелязва „Италия отново овладя Сирмиум”. Това „отново” има смисъл единствено спрямо 390 г., когато хуните завладяват Сирмиум по времето на Теодосий І. Още през 1918 г. българският учен Златарски ясно осъзнава, че история на ранните българи не може да бъде написана, ако се ползват единствено буквалните данни за етнонимът българи в късно-античните летописи и той стига до извода, че етикона българи има събирателно значение. Името „българи”, според него, става общо название, както на утигурите, така и на кутригурите. Златарски пръв отбелязва, че народа, който Псевдо-Захарий Ритор през 555 г. нарима „бургар”, е познат в гръкоезичните византийски летописи на Прокопий, Агатий и Менандър като „утигури”. Този принос на българският учен е атакуван през 1972 г. от съветският историк В. Т. Сиротенко. Теорията на Златарски за общ характер на името „българи” се потвърждава от неизвестният източник от края на VІІ в., от който черпят данни за старата Велика България хрониста от VІІІ в. Теофан и патриарх Никифор от ІХ в. Теофан: „Тук е необходимо да кажем за древността на унновундо (уно-гундурите-бел.К.М.), българите и котрагите. По тази страна на северните брегове на Евксинския понт (Черно море – бел.К.М.), зад езерото, наричано Меотийско (Азовско море – бел.К.М.), откъм страната на океана по сарматската земя тече река Ател (Волга – бел. К.М.); към тази река се приближава р. Тапаш, която извира от Иберийските (Грузинските) врата в Кавказ; от сближението на р.Танаис (р. Дон) и р.Ател, които са над Меотийското езеро и се разклоняват в различни страни, извира р. Куфис и се влива в Понтийско море, близо до мъртвите врата, срещу полуострова Овнешко чело. От горепосоченото езеро морето, подобно река, се съединява с Евксинският понт при Боспор Кимерийски (Керченският провлак – бел.К.М.), където вадят мурзила и друга риба. На източните брегове на Боспор Кимерийски, зад гр. Фанагория, освен евреи, живеят много народи. Зад това езеро нагоре, където е р. Куфис, в която ловят българската риба ксист, се намира древната Велика България и живеят съплеменните на българите котраги. По времето, когато Константин беше на запад (стъпва в Италия през 662 г.-бел.К.М.), Кроват, владетеля на България и котрагите, починал...” (с.138) Никифор: „Сега е нужно да се каже още и за така наричаните хуни и българи, за произхода и устройството им. Около Майотийското езеро, по река Куфина била разположена отдавна още така наричаната Велика България и така наричаните котраги, които са едноплеменни с тях. По времето на Константин, който умрял на запад, Куврат, който бил господар на тези племена, умрял...” (с.49) Неизвестният източник е категоричен, че българите са едноплеменни с котрагите, което ще рече, че утигурите трябва да бъдат разглеждани като първите, които стават носители на етнонима „българи”, а понеже този етноним е известен още от 354 г. в анонимният латински хронограф, е изключително важно да бъде дешифрирано името на патронима, от който според хронографа, произхождат българите. Тоест, „Зиези, от които са българите”. Латинската дума „зиези” е явно калка на гръцката „дзури”, която пък е езиковият маркер, употребен от Приск (V в.), а след това и от готският историк Йордан (VІ в.), за идентификация на хунските племена. Утигите и кограгите, са също познати като утигур и кутригури, което ще рече, че „зиези”, е всъщност калка на „гур”. Що е „гур”? От това име произхожда не само думата „гора”, но и общото название на планинците в Кавказ. Още през ІІ в. от н.е. Птоломей фиксира „геруа”, които са между венед ( до западния бряг на Каспийско море) и сондиас (синдийците в Приазовието). „Геруа” е общото название на кавказките народи в Предкавказието, буквално планинците... Авторът на латинският анонимен хронограф е написал през 354 г., че българите на Зиези, са от коляното на Сим. По същото време Мар Абас Катина упоменава, че Бунд е българин, а Кавказ е страната на българите. Народа на Бунд е бундур, защо тогава владетелят Бунд е наречен „българин”? Очевидно, владетелят на народа бундур, е господар (бал) на геруа (гур, гар), т.е. на предкавказките планинци. Според грузинският летопис „Мокцевай Картлисай” именно бундурките, които се заселили отдавна на древните земи на Херки (кавказкият прародител, известен като Хай, при арменците), са дали земя на „военното племе хони”. Тоест, кавказкото име „хони” не се появява в региона като етноним, а като название за военните подразделения на бундур. По същият начин арменският историк от V в. Тавстос Бузанд пише, че масагетският цар имал „хунска войска”, но никъде не упоменава за наличието на масагетска войска, т.е. хунската войска на масагетският цар не е чуждоетнична армия, а собствената му военна машина, която се е наричала „хуни”, термина е имал военна семантика. Масагетите са познати в китайските извори като юеджи през ІІІ в. пр.н.е., вожда на номадите хсиен-ну Туман избягва през 214 г. пр. н.е. при тях от армията на китайският пълководец Мън Тян. Очевидно предположението на С.С. Миняев, че страшното име на войствените номади хсиен-ну, е занесено в Предкавказието, при миграцията на някои от етносите, ще се окаже верно. Хсиен-ну никога не са стъпвали в Предкавказието (Миняев), а войнският термин „хуни” (хони, куан, кионаи, хионит) е пренесен в региона от два народа: масагетите и бояните, които в края на старата ера и началото на новата, мигрират откъм Седморечието, през южното Прикаспие в Кавказ. Бояните в ираноезичната среда на юеджи (те са масагетите, според П.С.Толстов) са били чуждоезичен народ и затова отрано са наричени „дур” (от Тур, Туран, чужденци). Масагетите и бундур са народи, които туземните кавказки етноси са знаели винаги като чужденци (ekn, на арменски). Етнонимът на Катина бундур по-късно, през различни векове, е познат като Woghchondor (в арменската география от VІІ в. на Анани Шираканци); „в-н-н-т-р” (в писмото на каган Йосиф от Х в. до андалузкия евреин Хасдай ибн Шапрут), „хоно-гундур” и „унно-гондур” във византийските източници, където „г-н-д-р” е калка на „в-н-н-т-р” Защо сирийските летописци Мар Абас Катина, Псевдо-Захарий Ритор, Йоан Антиохийски познават името „българи”, което гръкоезичните автори като Прокопий, Агатий и Менандър не знаят ? Защо през ІV в. за Катина Кавказ е „страна на българите”, какво значи за този автор „бал-гар”, след като очевидно Бунд е от народа бундур, но е „бал-гар”, т.е. владетел на Кавказ? Относно произхода на името „бал-гар” не бива да се пропуска и персийския надпис от ІІІ в. от н.е. на мага Картир („Кааб Зороастър” в Накш-и Рустам), където изрично е посочено, че страната на север от Алания (последната стига до дербендския проход в Кавказ), се нарича „Баласакан”. Сирийските късно-антични летописци са владеели много добре персийски език. От арменските автори през V в. Егише знае за страната Баласакан, нея бил превзел „хон Херан” преди да покори персийските земи до границата с Византия. В топонима Баласакан определено можем да експлицираме думата „бал” (владетел) и древноиранската дума cana (от корена „kan”, копая). Не бива да ни притеснява широката употреба в региона на Задкавказието, Предна Азия и в Предкавказието на месопотамската дума „бал” (господар). Тук само ще обърнем внимание, че при разчитането на урартурските клинописи стана ясно, че урартурските наместници, които често съвместявали тази „длъжност с военната”, се наричали bēl paŋāti.³Разпространението на думата „бал” е повсеместно и понеже в арамейският на сирийците-християни думата е носела същото значение за господар, по теологични причини термина за господар става „мар”, за да не се бърка с Бал, теонимът на божеството срещу което воюват израилските вехтозаветни пророци. По-интересното в случая е, че земята отвъд Кавказ, като се започне от тесният дербендски проход нагоре и на север от аланите, е наричана от персийците „Баласакан”, което буквално ще рече вкопаните (в Кавказ) владения (Балас), с други думи Баласакан не е нищо друго, освен името на самият дербендски проход и ивицата от равнинната земя на север от Кавказ. Тя действително сякаш е вкопана в планинската верига на Кавказ. Когато хон Херан, според Егише, станал „цар на Баласакан”, той нападнал на юг, в аланските земи, персийската армия и стигнал до страната на гърците, т.е. превзел е почти всички задкавказки владения на Персия, които са в нейната територия след договора с Византия от 387 г. През 484 г. персийският владетел е убит от хунската армия и владетел на Персия за 4 г. (484-488) става Балас (Прокопий, Агатий), Балаш (Йешу Стилит). През 527 г. Юстиниан І изпратил посолство до хунската царица-вдовица Воа. Нейният мъж, според хрониката на Йоан Малала, се казвал „Балах” (!). Според Йешу Стилит, хунският цар, който победил Пероз през 484 г., още на бойното поле се оженил за неговата дъщеря. Тяхното дете момиче, през 499 г. е омъжено за Кавад, син на Пероз и това е майката на Хосрой Ануширван. През VІІІ в. Теофан, в своята хроника, пишейки за персийският цар Балас, изрично подчертава, че точното име е Бал./ЦИТАТ Византийските историци (гръкоезичните Прокопий и Менандър; сироезичните Йешу Стилит и Йоан Малала) запомнят в летописите си този владетел като Балас. Обаче във волжко-българската памет той е известен като Газан (летописа от ХІІІ в. „Барадж тарих”), а през 1601 г. Мавро Орбини попада на източник в италианският град Пезаро за български цар Касан, който превзел „Армения и Мидия” (т.е. Персоармения и Персия). В историческата литература от V в. единствено при Приск има сведение, че сарагурите са нападнали Персия, това станало след посолство до Византия, по времето на император Лъв (457-474). Хронологично посолството е поместено преди 747 г., когато според Прокопий за първи път хуните-ефталит обкръжили Пероз в един проход, но му пощадили живота, превръщайки го в данъкоплатец. Кавад бил взет в плен. Пероз, според Йешу Стилит два пъти обложил страната с данъци, за да събере налога, дори искал заем от византийският цар Зенон. През 483 или през 484 г. Пероз изплатил данъка и си върнал Кавад, веднага след това нападнал отново хунския цар. За тази битка през ХІІІ в. пише в своята хроника сирийският летописец Бар Ебрей: „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.” През 555 г. сирийският летописец Псевдо-Захарий Ритор дава сведения, че хунският цар, който побеждава Пероз живее на Боспор, при Азовско море. Но в историческата наука се налага грешната доктрина, че хуните, които побеждават Пероз са живеели на изток от държавата му, а в началото на ХХ в. Макуарт превежда етонимът абдал като ефтал и източно-кушанската култура е приписана на тези хуни-ефталит, които побеждават през 484 г. Пероз, при условие, че Прокопий много ясно дефинира, че т.нар. хуни-ефталит са просто „голямата армия”, която през 499 г. хунския цар дава на Кавад. Прокопий дори говори за градската култура на хуните-ефталит и ги сравнява със старите европейски хуни, но освен това Прокопий никога не е ходил по на изток от Задкавказието, той не е бил в Согдиана, ето защо описанието му на градският бит на хуните-ефталит явно има кавказки произход. През 555 г. сироезичният автор Псевдо-Захарий Ритор също пише, че ефталит са един от 13-те хунски народа, които живеят на Кавказ. За първи път хипотезата, че етикона „българи” има събирателно значение, е изказана през 1876 г. Тази хибридна хипотеза е изказана от казанските учени Григорович, Казимбег и Березин. Тя очевидно не се харесва на патриотите-националисти, които в момента са си поделили българското старо минало на пан-тюркско и пан-иранско и искат да докажат, че името „българи” е старо, поне колкото еврейското. Грешките на Златарски относно датите в „Именника на българските канове” се основават на опита му да дешифрира някакво особено „българско летоброене”, което започвало при Аспарух. Днес изводите му са отхвърлени. Това обаче никак не омаловажава заслугата на Златарски, чиято история от 1918 г. и до днес е пример за епохално трудолюбие и изнамиране на извори. Златарски ще остане ценен като историк, понеже не се опитва да подменя летописните първоизвори с глотогенетични езикови реконструкции, което е характерно за голяма част от следовниците му, които пишат за ранните българи. Всъщност, ако бъдем обективни, през 1912 г. руските историци все още смятат, че волжките българи са местно явление около реките Кама и Волга, включващо тюркски и фински елементи. С излизането през 1918 г. на първият том от епохалната история на Златарски, в световната наука окончателно се приема, че дунавските българи, както и волжките, имат един и същ произход, който е в предкавказките българи на Кубрат от VІІ в. Златарски е ценен и с това, че доказа, че етническата история на ранните българи, включва и етноними, които са различни от този на името „българи”, но се отнасят към същият сбор от етноси, които след 486 г. вече масово се наричат от летописците „българи”. Така българската ранна етногенеза включва, според него, утигурите и кутригурите, ето защо онези, които искат с лека ръка да редактират Златарски и да вменят, че етнонима „българи” е с античен произход, явно не си дават сметка, че отрязват голяма част от българското минало, правейки си глотогенетични хипотези, с което лишават ранната българска история от сведенията за нея в късно-античните летописи. За съжаление, метода на Златарски не е продължен в българската историческа наука, а дава основание при ревизия на една грешна хунска доктрина, наложена от руската наука през 1900 г., да се потърси произходът на българското минало още в пред-атиловите хуни и да се намери отговор защо в първоизворите българи и хуни са масово отъждествявани? Нещо повече, както Златарски разшири представите за българското минало, чрез проучванията си върху утигурите и кутригуриту, така неяснотите около ранните българи биха били по-малко, ако не се налагаше да бъде отричан български произход там, където се пише в хрониките за хуни. Може би дори самият Златарски щеше да се съгласи, че е необходимо да задълбочи своята хуно-българска хипотеза, ако не се бе предоверил на априорната доктрина на руският учен Иностранцев (1900 г.), че европейските хуни са един и същ етнос с номадите-монглоиди от Китайската равнина хсиен-ну, за които сведения има до І в. от н.е. в китайските хроники. За европейските хуни има първи сведения от ІV в. от н.е., а „Именника на българските канове” допълва данните за ранната епоха на кавказките хуни, посочвайки, че в историческата памет на пристигналите с Аспарух на Дунав през 681 г. българи, тяхното минало започва от ІІ в. от н.е. (ок. 165 г. от н.е.). Теорията на Иностранцев за идентичността на хсиен-ну с европейските хуни днес не се приема сериозно от европейските и американските хунолози, тя е на почит само в руско-съветската наука. Ето защо именно в дълг към Златарски е, да бъде прояснена съдбата на утигурите и кутригурите като пост-атилови хуни. Понеже Златарски е бил подведен през 1918 г. от теорията от 1900 г. на Иностранцев и именно това е причината в неговата хуно-българска хипотеза хуни и българи да са дуализирани. Независимо, че следвайки изворите, Златарски доказва, че пост-атиловите хуни стават утигури и че кутригурите също са пост-атилов народ, той не посяга да идентифицира българите като старите атилови хуни, с което мнозина летописни сведения, в които се говори за българи (Касиодор, Павел Дякон) още в пред-атилово време, и до днес не са включени в научен оборот за ранното българско минало. В този смисъл едва ли днес Златарски би отричал, че Ирник от „Именника на българските канове” и Ернак, третият син на Атила (летописа на Приск Панийски), не са една и съща личност. Ако стогодишната история на държавата на Ирник, според „Именника...”, е заложник на грешна хипотеза за произхода на европейските хуни, тогава е сигурно, че Златарски не би жертвал 100 г. период от ранната българска история, за да не се противопостави на руската доктрина на Иностранцев. Но по времето на Златарски в началото на ХХ в., хунофобията е обща черта на европейските национални историци, които с уравнението „велико преселение на народите”, изгодно са ниглежирали европейската късно-антична хунска история. Рънсиман е свидетел на епохата от началото на ХХ в. и саркастично отбелязва: „Неотдавна Европа бе залята от милитаристична вълна и всяка войнствена нация започна да се хвали със страховитите си прадеди; всички те с гордост наричаха Атила, ако не свой дядо, то поне братовчед. От всички тях българите като че ли имат най-голямо право да претендират за това...” (кн.І, гл.І) „Методът” на Златарски изисква, дори в противовест на някои негови хипотези, уясняването на българската ранна история да върви по линията на експлициране на всички етноними, под които израства българската етногенеза, в това число и задълбочаване на утигурите и кутригурите към тяхното хунско минало преди средата на V в. от н.е. Което ще рече, че българската етногенеза не е нито тюркска, нито иранска, а хуно-българска. И понеже, според всички късно-антични летописи, произходът на ранните хуни преди 375 г. е Предкавказки, следователно българската прародина е там: на север от Кавказ, в Приазовието, а на северо-изток до делтата на Волга в Каспийско море. Там била създадена, според Никифор някога „стара Велика България”. Там била, според Теофан, „древна Велика България”. Теофан, който е по-многословен от Никифор, пише, че хазарите превзели „Задпонтийска България”, а после я нарича „първа България”, явно имайки предвид от позицията на VІІІ в., че Аспарух през 681 г. създава втора в Мизия. По-интересното в случая е, че той не нарича превзетата от хазарите българска държава „древна Велика България”, което ще рече, че под последната има предвид много по-стара страна от тази, която хазарите превземат (?). Теофан познава две Българии: „древна Велика България” и „Задпонтийска България”, последната пък, в сравнение с държавата на Аспарух именува също „първа България”. Това е страната превзета от хазарите, според Теофан, но защо той й дава друго название, различно от „древна Велика България”, което вече е изписал в началото на прегледа си за региона? В началото на VІІ в. Орган и Кубрат създават своя държава България, която е приемник на традицията на тази стара Велика България, за която пишат Теофан и Никифор? Техният неизвестен източник е от края на VІІ в., ще рече за него създадената от Кубрат държава в началото на VІІ в., няма как да е „древна” („стара”) държава... Неизвестният източник на Теофан и Никифор не отбелязва Кубрат като първи създател на „древна Велика България”. Създателят на „стара Велика България” не е тайна за „Именника на българските канове”, който го е изписал преди Кубрат – „Ирник от рода Дуло”. Държавата на Ирник, просъществува според „Именника...” сто години, тя обхваща периода 465-565 г. В някои преписи на „Именника...” е отбелязана като „150 годишна”, но очевидно в този период е включен и вархонския съюз между кутригури и авари от 568 до 619 г., когато Орган отива в Константинопол и рода Дуло изоставя политиката на аварския каган, насочвайки се към своя държава в Приазовието и Предкавказието, която – според новите интерпретации на прабългарския календар - е обявена през 629 г.

Вие сигурно и не знаете, че Никифор е превзел крумовите "ол" (жилища), но пък сте ми симпатичен; и аз смятам, че савската царица от времето на Соломон, не е първата българка, както пише поета Ст.Цанев; глотогенезата е прояла отвътре цялата късно-антична история на т.нар. прабългари

Какво общо има ефталитската династия, която е известна само в 50 годишен период, само от началото на V в., и согдианската култула?