Летописец

Като цитирате Гумильов, цитирайте и С.П.Толстов, според когото юеджи са масагетите.

Егише-Елише, Валашарк-Вагашарк...хубаво е да не бързаш, ако не знаеш нещо, например за арменската езикова ротация g(l Кажи ми честно, защо Егише нарича ромейската държава, източната римска империя (Византия)....гръцка.

През 1891 г. де-Бор, на основание на един парижки ръкопис от ХІV век, публикува списък на епископиите (Notica episcopatuum), който произхожда към VІІІ век.121 Дороската митрополия, в Готската епархия, включва 7 епископски катедри, между които: хотцирска (т. е. готи-тетраксити), атилска (в Хазарската столица), оногундурска (което показва, че във Велика България е имало християнски епископ), хунска (утигска), тмутарканска и още две... Към 860 г. Св. Кирил, по време на своята хазарска мисия, е бил подпомаган около Херсон от „двама самаряни”, както става ясно от житието му123. Самаряните са арамейско говорещи сирийци. Те имали книги на юдейски език и Св.Кирил лесно е четял от тях, явно е знаел еврейски. Но те имат и други книги. Голяма част от тях са на арамейски, който е от същото симитско езиково семейство. Имало обаче и текст, който е по-различен. Той съдържал християнски преводи на Св. Писание и бил с „роски писмена”. Изследователите на кирило-методиевото дело са категорични, че става дума за източен алфабет, близък до сирийския. Св.Кирил се учил да различава гласни от съгласни, понеже явно гласните не са се изписвали. Все пак автора на житието му е категоричен, че текстовете от Св.Писание с роски букви, не е нито еврейско, нито арамейско. Дори, според житието, имало хора, които говорели на този език. В историческото познание никога това Св.Писание, което е видял Св.Кирил, не е свързвано с преводите на Св.Писание с „хунско писмо” (т.е. на утигски език), които са направени, според Псевдо-Захарий Ритор, от приближени на боспорския епископ Кардост към 537 г.

Така е, дотам сме я докарали. Ако кажеш на някой, че Авито (в Авито-хол) има нещо общо с Ефталит, ще ти се изсмее...Ако готите имаха документ като "Именника на българските канове" днес щяхме да четем навсякъде, че готската история започва от 165 г. от н.е., но за българските учени "Именника..." е второразряден първоизвор, добре, че беше открит в Русия, иначе и него Иречек щеше да го отрече, както отрече твърденията на Раконвски за древен кимеро-български произход...Трагедия, а не проблеми....Това е истината. Но пък Летописец съветва младите български историци да преинтерпретират първоизворните летописи. Четете летописите, летописите.... Моля, съобразявайте се с модераторските предупреждения при цитиране. Безкрайните цитати натоварват форума и технически. Т.Йончев

През 1601 г. дубровнишкият историк Мавро Орбини (не знам дали в България е кръстена поне една улица на него) пише първата сериозна историческа хронология на българите след Ренесанса. Орбини първи се докосва до някакъв източник, от който научава за български цар, чието име било „Касан” (с.62). Орбини веднага решава, че той е „неправилно наричан от гърците” (с.61, 62) така и го прекръства на „Ясен Велики” (с.61). „Той тръгнал срещу Гвалд Втори, арабски халиф, победил го и съсякал двадесет хиляди араби. И възвръщайки си към царството Армения и Медия, заслужено получил от император Лъв името цар. Ясен бил наследен от Добре...” (с.62) Хронологично този Касан (Ясен) е вместен от Орбини след Тервел, изключително прочут с битката си срещу арабите край Константинопол през 717/718 г. Сиреч, Мавро Орбини е нагодил „Касан” към анти-арабската военна политика на Тервел. Освен това не трябва да се доверяваме на Орбини, че източника, откъдето черпи данни за Касан, е непременно гръцки. Мавро Орбини бърка дори сведенията на Теофан, като ги приписва на Павел Дякон. Но това се дължи очевидно на библиотеката, от която черпи сведения, а не на първоизворите. Към това ще се върнем. И все пак, по-важното е друго. По времето на „император Лъв” (ако това е Лъв І) „Армения и Медия” (т.е. Персоармения и Персия) са действително превзети през 484 г. А името „Гвалд” (с.62), което Орбини е превърнал в несъществуващ арабски халиф, учудващо съвпада с името „Кавад”, сина на Пероз. Но Кавад и Пероз, както и Лъв І, са исторически фигури от V в., а не от VІІІ в.? Още Шарл Дюканж се усъмнява в съобщението на Мавро Орбини. „Азанер (така пък той нарича Ясен, Касан – бел.К.М.) наследил баща си Тервел; ако е истина това, което разказва Мавро Орбини” (с.34) Паисий Хилендарски през 1762 г. в своята „История славянобългарска” компилира от Мавро Орбини. Паисий нарича този владетел „ пръв български цар” (с.178) и смята, че гърците „ от завист го нарекли Хасан, Касан” (с. 177). Той го именува „Асен Велики” и „Асен Първи” (с. 177). Освен това „Гвалд” (Орбини) при Паисий става „Кафила” (с.177), а „император Лъв” (Орбини) е модифициран от Паисий на „Лъв Исавър” (с.177). С развитието на историческата наука става ясно, че Тервел няма син Касан (Ясен, Азанер, Асен) и внук Добри. Касан е забравен като прабългарин. Още през 1918 г. българският учен Златарски отхвърля западната хипотеза (нейни адепти през целият ХХ в. са Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе...), че Ернак (третият син на Атила) и Ирник (от „Именника на българските канове”), са едно и също лице. Нито един български историк не е преразглеждал този въпрос. Българската наука за прабългарите още от началото на ХХ в. е под изключителното руско, а след 1944 г. и съветско влияние, съгласно което българите не са хуни, а каганатски тюрки. „Дуло” били, според Плетньова, същото като тюргешкия род „дулу”. Хуните имат история от ІV в. от н.е. Става дума за европейските хуни, които единствено руско-съветската историческа наука смята, че са едно и също нещо с монглоидното племе от Китайската равнина Hsiong-nu, чието съществуване от ІІІ в. пр.н.е. до І в. от н.е., е засвидетелствувано в китайските извори. Изследователите на европейските хуни от ХХ в. Томпсън (1948 г.) и Ото Манчън-Хелфън (1973 г.) отхвърлят тази грешна, според тях, руско-съветска хипотеза. „Именника на българските канове” е най-важният ранно- български документ, който ако някоя друга от европейските нации притежаваше, щеше да го превърне в еталон за първоизвор. „Именника....” ясно казва, че преди 681 г. българите на Аспарух, са имали „отвъд Дунав” минало от „515 години”. Учените правилно датират, че това ще рече от 165 г., т.е. от ІІ в. от н.е. Но след 1944 г. се налага съветската хипотеза, че българите са каганатски тюрки, а те се появяват в историята едва в началото на VІ в. Изводите на Бартолд за едноезиковостта на българи и хазари, чийто език е бил непонятен на тюрките, е пренебрегнат. Династията Дуло е отъждествена от съветската хазарология (Плетньова, Новоселцев) с тюргешкия род „дулу” и всъщност цялата история на т. нар. „прабългари” до 681 г., се разглежда като номадско-родова, дори няма „държава” Велика България на Кубрат, според съветските хазаролози, а това било „номадско-родово обединение”. Тези изводи са наложени и в учебниците в Република България. В тях никъде не се говори за династична история на прабългарите, независимо от уникалният „Именник на българските канове”. А щом няма династична история, няма и държавна предистория до 681 г. При което, доскоро (края на ХХ в.) и държавата на Аспарух, в чиято първа столица Плиска има монументално строителство, бе наричана „номадска”... Българската историческа наука, вместо да се бори за собствен метод на интерпретация на първоизворите, различен от руско-съветската догма за прабългарите, става заложник на глотогенезата. Глотогенетичният бум и езиковите реконструкции, са явен показател за сериозна криза на българската историческа наука за прабългарите, понеже глотогенезата като метод, е доказала, че не е съвсем обективно, а много повече про-националистично познание. Индоевропейската арийска теория и пан-тюркизма са явно доказателство, че пан-германизма, пан-славянството и пан-тюркизма целят преди всичко националистични доктрини. Ето защо късният пан-иранизъм в българските изследвания от края на ХХ в. и началото на ХХІ в. за митични и антични българи, не е някакъв нов, чудотворен метод, а добре познатите рецидиви на глотогенезата. Необходимо е завръщане към летописните първоизвори и тяхното ново, задълбочено интерпретиране. Младите историци в България са изправени пред библиографски проблем в тази насока, но не това е най-голямата беда. На тях им е необходимо философско мислене, за да осъзнаят вроденият порок в българската историческа наука, в която се отрича радикалния поврат в представите за прабългарите и се твърди, че истината е само в промяна на детайлите. Да се върнем на Мавро Орбини и неговата хроника за българите от 1601 г., която в монографията му „Царството на славяните”, има обем от „ 77 печатни страници от 397 до 474” (с.21). За да състави своя труд основно Мавро Орбини ползва библиотеката на дука Д`Урбино в италианския гр. Пезаро. Град Пезаро, заедно с Равена и още три града, е формирал прочутият в средновековието „Равенски Пентаполис”. От Теофан знаем, че точно там се бил заселил един от петте сина на Кубрат с хората му. Според историците, това е Алцек, за който пише през VІІІ в. Павел Дякон в своята „Лангобардска история”. Българите на Алцек се заселили в Италия. Дякон пише само, че по неизвестни причини се отделили от своите и дошли. Той твърди, че лангобардския крал Гримоалд (662-671) ги поселил в Кампания, около дн. гр. Неапол. До Беневент. Гръцките историци от VІІІ в. и ІХ в. Теофан и Никифор не споменават името на владетеля на българите Алцек, но твърдят, че кубратов син отишъл в Равенския Пентаполис. Всъщност, особено противоречие между данните на Павел Дякон и Теофан, няма. Напротив, от интегрирането им даже научаваме маршрута на заселване. Българите явно са били и във византийският екзархат в Италия, но те не стават „римски поданици”, а лангобардски. Обръщат се към лангобардският крал Гримоалд (662-671), който – според Павел Дякон – ги изпратил при своя син Ромуалд и той им дал пусти места около дн. гр. Неапол. Известието от 1601 г. на Мавро Орбини за български владетел „Касан”, който завоювал „Армения и Медия”, произхожда от гр. Пезаро в Равенския Пентаполис. Основателно можем да допуснем, че това сведение е свързано като произход с легенди на алцековите българи. Как те са попаднали в библиотеката на дука Д`Урбино в Пезаро, си остава загадка.

Това и правим, сами се оправяме, но желанието да ни дадете урок по класическа позивистична история, е достойно. Ваш си остава проблема, че след Макуарт приемате, че АБДАЛ са хуните-ефталит на Ирник от Предкавказието. Прокопий например на познава други хуни-ефталит, освен "голямата армия", която през 499 г. хунският цар дава на своя нов зет Кавад. Дори и Паисий Хилендарски знае за "български цар", който е "превзел Армения и Мидия", но ние и Паисий забравихме, нали е "неук монах"...

Приятелю, персийският цар Пероз изпраща васала си Вараскен още през 465 г. на дербендския проход, за да воюва с хуни. Според Приск, по това време Ернак водил някаква своя "местна война" на изток и не помогнал на брат си Денгиз. Коя е тази "местна война" стана ясно от "Житието на Шушаник" на грузинския свещенник от V в. Яков Цуртавели. Не вярвай много на хронологията при арменските историци, нито при Егише, нито при Сабеос...Арменската история е етноцентрична и всички външни сведения, които попадат в нея, е необходимо внимателно да се интерпретират. А че "хон Херан" е една и съща личност с Ернак, третият син на Атила, свързващото звено е грузинският житиеписец Яков Цуртавели...

Годините 472-484 са „гордиевия възел” на въпроса имало ли е пост-атилови хуни по това време или са изчезнали от битието, както твърди модерната позивистична историография. Към 474 година и през 484 година хуни воюват с Персия. И в двете битки персийския цар Пероз е победен, а във втората загубва живота си. Персия, според Прокопий, е две години под властта на тези варвари. Кои са тези хуни, откъде се появиха? В историческата наука се налага тезата, че това не са пост-атилови хуни, а някакви други хуни, независимо че Ото Манчън-Хелфън посочи важното наблюдение, че китайските извори ги изписват Hun, а не Hsiong-nu. Прибързано е издигната в съвременната историческа наука хипотезата, че тези хуни идват от изток на Персия през 474 и през 484 години. Като изворов материал е посочена само арменската историография от V век, в която има противоречиви сведения по въпроса. Арменският историк от V век Егише например бърка кушани и хуни, по същата логика, по която нарича ромейската държава гръцка. Хипотезата обаче, че източни хуни нападат Пероз се налага в позивистичната историческа наука и по традиция авторите, които пишат за този период на сасанидска Персия, повтарят, че Пероз през 484 година е победен от източни на държавата му хуни. За събитието подробно през VІ век пишат Прокопий и Агатий, но от тяхните съчинения не може да се разбере точно откъде са дошли хуните, победили Пероз. От Кавказкия проход или някъде от изток на Каспийско море. През 1971 година руския учен Маршак, четейки хрониката на сирийския автор от началото на VІ век Йешу Стилит, в която хуно-персийската война по времето на Пероз е подробно разказана, си задава въпроса, който интересува и нас: на запад от Каспийско море или на изток от него са станали военните действия? „Кое е заставило почти всички специалисти да считат, че в разказа на сирийската хроника се съобщава за събития в източното, а не в западното Прикаспие”146? Понеже, ако са станали на запад от Каспийско море, допълваме ние, сме изправени пред една сериозна ревизия, че пост-атиловите хуни са изчезнали безследно. Въпросът на Маршак отшумява и проблема не е изследван, не е поставян на масата и не е акцентирано върху него. Шлагерът продължава да включва две познати остаряли хипотези, те се въртят безотказно на грамофона на историческата наука: пост-атилови хуни няма, а хуните, които побеждават Пероз през 484 година са от източно-согдианен произход. Даже се заражда странна наука, която иска да докаже, че ефталитската династия, която е известна в петдесетгодишен период до втората половина на VІ век, е всъщност някаква много стара държава147. Вследствие така очертаната картина, се оказва, че проблема сякаш вече е решен, няма защо да се задълбочава. И естествено започват абсурдите. Първо, никой не вярва на сирийската хроника от 555 година на Псевдо-Захарий Ритор, че ефталит са кавказки народ. Второ, в сирийската хроника от началото на VІ век на Йешу Стилит, се разказва, че през януари 503 година, след като Кавад, сина на Пероз, превзема византийския град Амид, 18 500 сирийци-пленници са изпратени от Кавад на същия хунски цар, който през 484 година е победил баща му. И това е действително така. Въпросът е, че учените (като Н.Пигулевска), които проследяват съдбата на тия сирийци-християни, имат поле за плодотворни изводи, понеже могат да локализират къде са били заселени. Сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор дава тази информация, тя влиза в научен оборот и става ясно, че те са заселени на ...Боспор. На Азовско море. Това е невероятно доказателство, че хунския цар, който побеждава Пероз през 484 година и на когото Кавад, сина на Пероз, през 503 година изпраща 18 500 сирийци-пленници, е от Боспор. Сериозния удар върху хипотезата, че Пероз е победен от източни, а не от предкавказки хуни, не води обаче до преосмисляне на тази грешна теория в модерната историческа наука. Авторът, който би се наел с това преосмисляне, ще се сблъска с още по-голяма псевдо-научна теория, която е наложена като догма в научната литература. Тази догма виси като дамоклев меч над специалистите по въпроса. Според нея, само 18 години след европейският пик на хуните (451 г.), те – NB – били безследно изчезнали (469 г.). Как един автор иранист да отхвърли хипотезата, че няма пост-атилови хуни? Изправени пред такава сложна задача, повечето автори, които пишат исторически книги за сасанидска Персия, или започват своите изложения след времето на Пероз и Кавад148, или пък заобикалят въпроса и повтарят наизуст вече познатия шлагер. Така двата проблема, като тектонични плочи, очакват сериозно земетресение, при което един специалист по сасанидска Персия да се нагърби и с пререшаване на въпроса кои са всъщност хуните, победили Пероз? Те пост-атилови хуни ли са? Такова научно „земетресение” обаче няма да се случи, докато сериозно и отговорно не бъде поставен и пререшен в учебниците по история въпроса за пост-атиловите хуни. С други думи, сасанидска Персия по времето на Пероз и Кавад няма да има и не може да има правдива история, докато не бъде смъкнато от пиедестала статуквото, че пост-атилови хуни е нямало. Това е действително тежка научна задача. Необходимо е обаче, да се конституира проблема. Крайно време е. Тоест, случайно появилото се на бял свят научно откритие, че Кавад изпраща на хунския цар пленници в Боспор, а не някъде на изток от Персия, трябва да добие пълнота, необходима за едно преразглеждане на остарял исторически въпрос. Още с поставянето на такава задача, изследователят може да посочи, че не работи силогистично, а на основата на първоизточници. В сирийската хроника на Бар-Ебрей от ХІІІ век е ясно и категорично посочено, че хуните отишли при Пероз, по времето на римския император Зенон, и му поискали данък, такъв какъвто вече взимали от римляните. Те дошли, според Бар-Ебрей, от северо-запад. Не от изток. Сиреч, дошли са именно от Предкавказието. Това са хуни, които вече са получавали данъци от Рим, тоест пост-атилови хуни. Йешу Стилит, Псевдо-Захарий Ритор и Бар-Ебрей са истинския исторически потенциал за преразглеждане на хуно-персийската война от 484 година. Допълнително, биха могли да бъдат използвани летописите на Прокопий, Агатий и Малала. Съвсем страничен извор от Х век са сведенията в историята на ат-Табари.

Ефталитският въпрос Проблемът кои са ефталит все още не е решен, включително и въпроса дали са автохтонно явление в историята или не. Литературата за ефталит е значима, но тук няма да я разглеждаме. Целта на това кратко изложение е да формира хипотеза, която се основава на следната опорна точка: а/ Ако персийския цар Пероз е победен през 484 година от хуни-ефталит, тогава „произхода” на неговите победители е пост-атилов, както става ясно от сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор (VІ век). И особено от сирийската хроника на Бар-Ебрей (ХІІІ век): „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”139 а.1/ Според сирийският летописец Йешу Стилит, през януари 503 година персийския цар Кавад превзема с помощта на хуните-ефталит град Амид. Тези хуни-ефталит, както става ясно от Прокопий, не са нищо друго, освен „голямата войска”, която хунския цар дава през 499 година на своя зет Кавад. а.2/ Хунския цар, който убива през 484 година Пероз, е същият който възкачва сина му Кавад през 488 година на трона, а през 499 година омъжва дъщеря си за Кавад. През 496 година Кавад бяга от персийската столица, поради конфликт с духовенството (Кавад поддържа маздакизма), и търси подкрепа от хунския цар. Три години живее при него. Става му зет. Накрая получава „голяма войска” (Прокопий), за да си върне трона. Това са хуните-ефталит. а.3/ Кавад не само си връща трона през 499 година, но с помощта на хуните-ефталит, т.е. все същата голяма армия, напада византийския сирийски град Амид и през януари 503 година го превзема. В знак на благодарност, както пише Йешу Стилит, той изпраща 18 500 пленници сирийци-християни на хунския цар. Праща ги на Боспор, при Азовско море, както става ясно от хрониката на Псевдо-Захарий Ритор. Към 526 година племенника на император Юстин посещава Боспор и узнавайки за сирийската християнската диаспора, казва на Юстин. Той пък праща на общността керван с храни и свещенни съдове140. а.4/ Освен това историческо доказателство за предкавказки, т.е. пост-атилов произход на хуните, които през 484 година побеждават Пероз и които през 499 година помагат на Кавад, има още едно ясно съобщение в хрониката на Бар Ебрей (ХІІІ век), което вече цитирахме, където черно на бяло е написано, че хуните, които са победили Пероз по времето на византийския император Зенон, са взимали преди това данъци от ромеите. Тоест, почти директно се казва, че това са пост-атилови хуни. Така стигаме до питането възможно ли е „ефталитската проблематика” да произхожда като исторически въпрос именно от „голямата армия”, която в периода 499 – 505 години помага на Кавад, а след това не се връща в Предкавказието, а приема подарени от Кавад земи на изток, в Тохаристан, както пише през Х век арабоезичния историк ат-Табари141? Според Йешу Стилит, към 505 година Кавад все още разчита на хунската армия, но след тази дата вече не се говори за нея до 527 година, когато Юстиниан І праща посолство до хунската царица, за да се оплаче от хунските пълководци Глон и Тиранкс, които Кавад викал на помощ срещу Византия. През 516 година, според китайската хроника „Бей-ши”, вече има ефталитски цар, в чиято столица – както съобщава един китайски монах – имало будиски храмове. И.Маршак пише: ”К.Еноки показа, че съгласно китайските източници към 479-510 г.г., но не по-рано, се отнася експанзията на ефталит на север и на изток от Тохаристан142.” И така, ние твърдим, че хуните-ефталит известни след 484 година, са пост-атилови хуни. Резонен тогава е въпроса: може ли „ефталитската тема” в историческата наука да бъде разделена на два периода. До 484 година и след 484 година? Явно, не! Тоест, ако „ефталитския въпрос” след 484 година е пост-атилов, няма как да има автохтонен ефталитски етнос преди 484 година! Един от хунските пълководци, от които през 527 година Юстиниан се жалва на хунската царица-вдовица (чийто мъж се казвал „Валах”, както пише Малала), бил Глои. Кой е той? Глон (Глом, Глои) е известен и в летописа на Прокопий Кесарийски (оттам и у Агатий). Това е човека, който Кавад прави градоначалник на превзетия през януари 503 година град Амид. Наистина Прокопий пише, че той е персиец, но от Малала става ясно, че е хун. Явно Прокопий го отбелязва като персиец, за да наблегне, че е чужд градоначалник на византийски град. Другият хунски пълководец Тиранкс, срещу когото се жалва Юстиниан, имал към 526 година, според Малала, 20 000 конница. Посолството на Юстиниан до хунската царица Воа, е показателно, че хунската „голяма армия”, дадена през 499 година на Кавад, не се е върнала при хунския цар. Тези хуни поемат своя съдба. Това става ясно още след 499 година, когато Кавад си връща трона, а те продължават да стоят при него. През 503 година хуните-ефталит са армията, с която Кавад напада Византия. През 516 година, хуните-ефталит вече са в Тохаристан, те излъчват първият от ефталитските царе, които ще са на власт в този регион и в Согдиана, до идването на тюрките на Истеми през 555-565 години. Според Прокопий, Пероз през 484 година обявил война на хуните-ефталит в региона на град Гурган. Гурган (Гиркания) е до самото юго-източно крайбрежие на Каспийско море. Както правилно отбелязва И.Маршак, Гурган наистина е изходен пункт, откъдето персийската армия тръгва за своите източни военни походи (и това негово значение продължава и до началото на VІІ век), „но това не е доказателство, че целта на похода (на Пероз-бел.м.) са били земите около Гурган”143. Да се опитаме да изтълкуваме извода на Маршак. Според Прокопий, хуните-ефталит воюват на два пъти с персите. Към 472/4 година и през 484 година. Ако Пероз атакува хуните-ефталит през 484 година в Гурган, т.е. в сърцето на Персия, тогава излиза, че още след 474 година хуните-ефталит са завзели половин Персия на изток от Гурган. Един такъв извод е обаче неприемлив и не среща подкрепа нито в летописа на Йешу Стилит, нито в този на Прокопий, където 484 година е посочена като фатална за Пероз и държавата му. Прокопий дори изрично подчертава, че Персия е била само „две години” под властта на тези варвари. Много изследователи пренебрегват съобщението в сирийската хроника от 555 година (Псевдо-Захарий Ритор), че ефталит са кавказки народ. Още в средата на VІ век за този автор е било ясно, че хуните-ефталит, които през 484 година побеждават Пероз, са предкавказки хуни. Пост-атилови хуни. Точно той дава сведение, че християни-сирийци, взети в плен от Амид през 503 година, към 555 година имат диаспора на Боспор. Видно е от летописа от VІ век на Прокопий Кесарийски, че хуните, които побеждават Пероз през 484 година, са познати на този автор като „хуни-ефталит”. Прокопий ги свързва с атиловите хуни, за които той през VІ век знае само от преданията. Освен това Прокопий знае за хуните кутригури и утигури. Последните Юстиниан скарва и те не са под ръководството на един цар. Прокопий ги разграничава от хуните-ефталит, които били „под управлението на един цар, съставляват благоустроено гражданство и прокарват между себе си и своите съседи справедливост, не по-лоша от римската или на някой друг.” Този реторичен стил е присъщ на Прокопий, едва ли чрез него се говори за времето на Атила, както смята Гумильов144. Атила е пример за управление под властта на един цар. По-скоро не трябва да забравяме, че за Прокопий пост-атиловите хуни вече са два народа (макар и с общ баща, както става ясно от легендата) „кутригури” и „утигури”. Политика на Юстиниан е те да не са под властта на един цар и Прокопий е дал израз точно на този актуален по негово време, т.е. още от 528 година, въпрос. Важно е да бъде повдигната темата за предкавказкият произход на ефталит в историческата наука!

от сирийската хроника на Бар-Ебрей (ХІІІ век): „(79) Дойдоха хуните (hunaje), които са на северо-запад от персийското царство, по същата причина, както и в дните на Зенон. А тогава: отправили се хуните към персийския цар Пероз и му казали: „Не ни удоволетворява данъка, който ни даваш, ромеите дават двойно. Ето защо ни давай колкото ромеите, а ако не, ще се готвим за война”. (80) Пероз ги излъгал и казал, че ще даде. При тези условия хуните си отишли. Пероз обаче, когато придобил сила, предал на смърт хуните, които били оставени да получат данъка и решил да преследва тези, които заминали. В това време, някакъв търговец Евтимий, ромей, които бил с хуните, ги подстрекавал... Бог обезсилил персите, задето излъгали [хуните]. Когато направил Той това, те се сбили с персите и убили Пероз, след това опустошили Персия и се завърнали в своята земя.”139

Арабоезичният историк ат-Табари е от Х в., докато хуно-персийската война от 484 г., когато персийският цар Пероз е убит, е добре да се чете през хрониката на Йешу Стилит от ок.517 г., като могат да се използват хрониките и на Прокопий, но той е по-малко точен; и Агатий; от всички тях Ат-Табари е най-далече от истината; дори Бар-Ебрей е много по-добре осведомен през ХІІІ в.

Да, но в летописите пише за хуни, утигурите и кутригурите са пост-атилови хунски народи, според хронографията от VІІІ в. на Теофан българи и хуни са едно и също. Учените казват, че летописците използвали етикона "хуни" метафорично, както някога наричали различни народи скити, но в персийско-византийският договор от 562 г. е записана като първа клауза Персия да не допуска пред дербендския проход в сирийските византийски земи "хуни" (Менандър); в официален договор не се пишат метафори; ние не познаваме ранната българска история, понеже не познаваме хунската история. Всички западно-европейски учени (Бийор, Макуарт, Рънсиман, Вернадски, Мюсе) отъждествяват Ернак, тритият син на Атила и Ирник от "Именника на българските канове"...Трябва да се научим да четем летописите, летописите......

През януари 503 година персийският цар Кавад, с помощта на отпуснатата му от хунския цар Ирник през 499 година „голяма войска” (Прокопий), превзема гр. Амид, който е сирийската книжовна и граматична столица на Византия. Амид е бил източната стратегическа крепост на Византия. След 527 година император Юстиниан не само укрепва стените на гр. Амид, но и построява голяма крепост на изток от Амид, град Дар, за да може тази крепост, а не Амид, да посреща първите удари при нападения откъм Персия117. Амид, за разлика от гр. Антиохия, не е бил само богословски, но и светски културен и научен център. Благодарение на амидската граматична школа, са създадени арменската и грузинската азбуки. От сирийската хроника на Йешу Стилит (VІ в.) научаваме, че „18 500” пленници от този регион са изпратени на хунския цар. Тяхното местопребиваване през 526 година, според сирийската хроника на Псевдо-Захарий Ритор (555 г.), е на Боспор / Азовско море/. Оказва се, че тези хора не са били изпратени от Кавад на Ирник с цел робство. Те не са продадени в робство, а са заселени на Боспор, където имат своя диаспора и свободно практикуват християнските си ритуали. През 555 година Псевдо-Захарий Ритор среща двама от тях, които са се върнали от Боспор в региона на Амид. Единият се казвал Тома, а другият – Йоан. Последния по времето на срещата, е епископ в манастира Бет Айшахун край гр. Амид. Те разказват на Псевдо-Захарий Ритор следната история, която е част от тяхната биография. „След като пленените били отведени от [земята] на ромеите и откарани при хоните, те (става дума не за цялата диаспора, а за тези двамата - б. м.) останали в тяхната земя 34 години.” През това време сирийците „си взимали там жени, имали деца”118. Йоан, епископа на манастира Бет Айшахун, разказва, че през това време християнската колония имала и епископи, те идвали от аранската митрополия. Седем години преди да си тръгнат Йоан и Тома към Амид, т. е. в срока на тези общо 34 години на тяхното пребиваване на Боспор, дошъл епископ Кардост. Йоан разказва за него следното: имал видение от ангел, дошъл от Аран през Кавказ, покръстил „много хуни” и - най-важното - по време на неговото епископство в сирийската диаспора, се извършил превод на „Св. Писание на хунски език”119. Псевдо-Захарий Ритор много точно казва, че това станало „20 години назад”, т. е. назад от 555 г. (времето на срещата му с Тома и епископ Йоан). Сирийските пленници са отведени след януари 503 година. Като прибавим 34 години пребиваване на Боспор на Тома и Йоан, в които влиза и седем годишната мисия на Кардост, се оказва 537 година, т. е. действително около 20 години назад от 555 г. Ще рече, точният период на създаването от амидски граматици на хунски алфабет и преводи чрез него на части от Светото Писание на хунски/утигски/, е между 530 г. и 537 г. Основателно можем да допуснем, че граматични и книжовни работи от сирийци на Боспор има дори преди 530 година, т.е. още след 503 година. През V век и VІ век на Кавказ се появяват три алфабета: арменски, грузински и още един, който все още не е разчетен ( учените условно го наричат „аланско писмо”). И трите азбуки имат сходна ортография. Псевдо-Захарий Ритор съобщава, че Кардос на гръцки означавало „Теоклет”. Така става ясно, че именно хуните са нарекли този епископ с името „Кардост”, т. е. „божествен”, от хунското име за бог (Куар, Кубар)120. Кардост бил заменен от арменския епископ Макарий. През средата на VІІ век сред хуните е епископ Исраел...

Хунската империя, която според Приск Панийски към 449 г. е от Дон до Рейн и Дунав, е най-голямата европейска държава, която според позивистичната просвещенско-модерна историческа наука, е тотално пренебрегната с един ефимизъм "велико преселение на народите". През 451 г. хуните са на върха на своята европейска мощ, но според догмата за пост-атиловите хуни, те изчезнали през 469 г. Как така хуните изчезват от битието за 18 г., да не са динозаври?

Задочния спор между Л.Н.Гумильов и Ото Манчън-Хелфън През 1960 г. (ВДИ,4) съветския историк Л.Н.Гумильов подлага на критика възраженията от 50-те години на ХХ век на американския изследовател Ото Манчън-Хелфън226, в които се посочва, че въпроса за произхода на европейските хуни все още не е окончателно решен в историческото познание. В своята статия227 Гумильов си поставя за цел да защити хипотезата от 1900 г. на руския учен Иностранцев за това, че средно-азиатския народ „гсиен-ну” (Hsiong-nu) и европейските хуни (Hunns) са един и същ етнос. Защитавайки Иностранцев и превръщайки го в нещо като гуру на руските исторически изследвания за Средна Азия, Гумильов възприема себе си като част от една дълга традиция на руската наука за този регион, която според него държи монопол върху историческото познание по въпроса. В тази своя статия Гумильов разработва идеята за „конния отряд” гсиен-ну (”хуну”, „сюну” на руски), който избягал от гсиен-пи (”сянбийци” на руски) и стигнал до Волга, там те си взели жени и по логиката на „пасионарната теория” създали за два века нов народ – „гуни” (европейските хуни). По-късно Гумильов посочи и историка от ок. І-ІІ в.в. от н.е. Дионисий Периегет като автор, който доказва хипотезата му за наличието през ІІ век от н.е. на хуни при Волга. В своята посмъртна монография228 от 1973 година Ото Манчън-Хелфън в гл.Х (”Ранните хуни в Източна Европа”) намира начин да отговори на „съветските историци”, както той пише, които решават да превърнат неясното сведение на Дионисий в Perigesis в авторитет за средно-азиатския произход на европейските хуни. Американския учен обръща внимание, че сравнителния филологически анализ на първоизточниците показва, че Дионисий е заел от Страбон (ХІ,516) името „Труни”, което пък Страбон на свой ред го е заел от Аполодор. В каталога на народите на Дионисий, най-източно са „серите” (предположително: китайците). При преводите на Дионисий до VІ век от н.е. става редакционна промяна от „труни” в „уни”. Ото Манчън-Хелфън проследява погрешната преписваческа еволюция детайлно по извори до Касиодор, от който компилира Йордан. „Три народа в Getika- пише Манчън-Хелфън- хуни, албани и сери се явяват тези, с които започва и свършва изброяването в „поправения” Perigesis, където „хуни” заема мястото на „труни”” 229. Изследователят обръща внимание, че вследствие новите филологически разработки по въпроса, изданието на Мюлер на Perigesis в частта му Scythica et Caucasica e негодно, а точно него ( І,1,186) е превел през 1948 г. във „Вестник Древней истории” (ВДИ, 1, 23,241) съветския историк Латишев „без всякакви изменения и с някои коментари. Съветските историци – продължава американския професор – са останали назапознати с филологическите разработки, направени в периода след превода на Латишев и все още сочат този излязъл от употреба текст, като крайъгълен камък при тяхната реконструкция на историята на хуните. Виж, например, Бернштайн 1951,135; Тревер 1959,192; Артамонов 1962,42; А.П.Смирнов в „История на СССР-т.1”(Москва,1966,15т.),323. Понякога техните идеи за Perigesis са немалко странни: Смирнов нарича Дионисий, който е съвременник на Птолемей, „византийски писател”. Г.Б.Федоров (МИА 83,1960,15) го бърка с Дионисий от Халикарнас. Л.Н.Гумильов (ВДИ 1960,4,123-125) отива най-далече в изводите си, произтичащи от превода на Латишев. В 155 г., под натиска на гсиен-пи /сянбийци в речника на Гумильов – бел.м./, гсиен-ну /хуну в речника на Гумильов-бел.м./ побягнали от Тарабаг на запад. В 160 г. те вече били на Волга. При други обстоятелства /от тяхната история – бел.м./ гсиен-ну са се преселвали с покъщина, но сега те преодолели без нея 2600 км за две или три години. Постоянно воювайки с преследващите ги гсиен-пи /сянбийци-бел.м./ те не смогли да вземат със себе си деца, жени и стари хора. Те продължили да бягат на запад от изгрев до залез слънце дотогава, докато техния враг най-накрая ги изоставил. Само най-издръжливите оживели в отчаяното бягство. Мъртвите тела на хунските жени били разпръснати по цяла Средна Азия. В тези хиляда дни на преход, всички видове висока социална организация били разрушени, всички прекрасни културни достижения на миналото били изгубени. На р. Волга воините гсиен-ну били длъжни да намерят жени от чужди народи. Гсиен-ну се превърнали в „гуни”. Това наистина е чудесна история, само където още по-чудесна се явява елементарната грешка в смятането: 2600 км разделени на 1000 дни не е 26 км на ден преход, а 2,6 км. Дистанция, която не би била трудна даже за бременните хунски жени.”230 Преразказът, направен от Ото Мачън-Хелфън на популярната хипотеза на Л.Н.Гумильов за произхода на хуните, отразява точно съдържанието на оригинала. 3. Л.Н.Гумильов и С.С.Миняев – две гледни точки върху едно и също събитие Средновековната оценка на почти всички клерикални източници за хуните (ІV - V в.в.) е, че те са избраният от бога народ, който трябва да бъде „бич Божий”, т. е. хуните са „инструмент” на Бога, с който са наказани европейските владетели, които грешат пред Христос. В началото на април 451 година войските на Атила превземат един от най-важните градове на Галия, Мец. Епископът на Тур – Григорий, описва, че един дякон, на име Стефан, съхранил своята молителница. Тя не била разрушена. Преди това хуните превземат и разрушават Сердика (дн. София), но Ротондата (църквата) и до днес е съхранена. Този дякон Стефан бил обсъждал, според Григорий Турски, задаващото се нашествие със самите свети апостоли Петър и Павел. Те му казали: „Върви си в мир, възлюбени братко, тази твоя молителница ще бъде пощадена от огъня. Градът обаче не ще получи тази милост, тъй като божествената присъда е вече произнесена. Греховете на жителите му станаха толкова много, че ехото на тяхната извратеност достигна до Господа. Ето защо този град ще бъде опожарен.”231 Атила върши онова с грешните жители на град Мец, което старозаветния Бог със Содом и Гором. Тази клерикална оценка проследяваме във всички църковни източници за народа „хуни”, наречени „бич Божий”. През ХVІІІ век и ХІХ век хунската империя и етногенезата на хуните (кои са, откъде са) не са изследвани сериозно от европейските национални историци. Единствено клерикалната оценка е преведена на секуларативен език и така се ражда кухата формула „велико преселение на народите.” През 1900 година един руски учен, К. А. Иностанцев, публикува изследването си „Хунъ-ну и Гунны”, в което развива хипотезата, че упоменатите в китайските източници (ІІІ - І в. пр. н. е.) Hsiong-nu и европейските Hunns (ІV в. от н. е.), са един и същ етнос. Така средно-азиатските гсиен-ну (Hsiong-nu), които на руски ги превеждат „хуну”(?), и европейските хуни (Гунны, Hunns), са отъждествени и тази историческа догма упорито се отстоява и до днес. Независимо, че късно-античните и ранно-средновековните исторически извори, изрично подчертават, че прародина на хуните са земите около Меотида (Азовско море), река Танаис (Дон) и Кавказ. През 1945 година в поредица от статии американският историк Ото Манчън-Хелфън атакува като несъстоятелна хипотезата на руския учен от 1900 година Иностранцев за техния произход. През 1960 година Л.Н.Гумильов решава да вдъхне нов живот на хипотезата на Иностранцев, като си поставя за цел да я премоделира. Гумильов внимателно проучва китайските извори и установява, че всъщност „велико преселение” на азиатски Hsiong-nu към Меотида (Азовско море) явно няма. Той сякаш единствен съзнава, че ако имаше някакво масово преселение на Hsiong-nu, китайските историци, които внимателно следят от ІІІ век пр. н. е. тяхното поведение, щяха да го забележат и отбележат. Там не се споменава, че Hsiong-nu са потеглили на запад. Знае се за временното им отстъпление при юеджи между 214 - 210 г.г. пр. н. е., но те се връщат. Това обаче не променя „стратегическата цел” на Гумильов: да препотвърди изводите на Иностанцев (от 1900 г.), за да покаже на западният историографски опит (в лицето на американския хунолог Ото Манчън-Хелфън), че „древната история на Средна Азия вече 100 години принадлежи на руската наука”232. Въоръжен със собствената си „пасионарна теория” Л. Н. Гумильов съвсем сериозно смята, че един етнос може за 200 години да се зароди, укрепне и да превземе цяла Скития и западна Европа. Той разработва една почти холивудска хипотеза, според която само един „конен отряд” (а не „преселение”) Hsiong-nu избягал от сянбийците и дошъл на р. Волга. Те били без жени и деца. Яздили всеки ден в продължение на 3 години по 26 километра233. Дошли на Волга и си взели жени от маджарското (унгарското) племе. Така се родили метиси (да не забравяме, че гсиен-ну са монголоиди) и постепенно мелезите започнали да командват маджарите. Ставали все повече и повече. Дошли през средата ІІ век от н. е., а през ІV век от н. е. монглоидите останали една четвърт, а другите станали европеиди и този народ превзел почти цяла Европа /?/. Този разказ е наречен от Ото Манчен-Хелфън „чудесен”, но става още по–чудесен (направо чудотворен), ако се запитаме за кой конен отряд хуну (сюну, гсиен-ну), нападнат от сянбийците (гсиен-пи), става дума? За същият отряд пише С.С.Миняев. Той е изследовател и архиолог, който проучва средно-азиатските сюну. Същите тези, които Л.Н.Гумильов нарича „хуну”, а Ото Манчън-Хелфън – „гсиен-ну”. „...Наконец, об исторической судьбе союза сюнну, о возможности появления сюнну в Европе. Выше отмечалось, что исходным толчком, который привел к возможной миграции сюнну и трансформации их в европейских гуннов, чаще всего называют либо события, связанные с перекочевкой отряда шаньюя Чжичжи на запад, в стану "Канцзюй", либо поражение сюнну от сяньбийцев, в конце 1 в. н. э. Рассмотрим достоверность обеих версий. Согласно сведениям письменных источников, вместе с Чжичжи до "Канцзюй" дошло 3 тыс. человек, которые жили в "городе" шаньюя на берегу р. Дулай, отождествляемой иногда с р. Талас в Киргизии. Однако, в Таласской долине, хорошо изученной археологически, до сих пор не найдено ничего похожего на поселение сюнну или тем более город. Существенно, впрочем, другое. При разгроме ставки шаньюя в 36 г. до н. э. из пришедших с ним сюнну убито 1518 человек и свыше 1200 попало в плен. Естественно, это обстоятельство перечеркивает попытки связать эпопею шаньюя Чжичжи с началом перемещения сюнну на запад. Обратимся к другой версии. Разделение сюнну на "северных" и "южных" привело к обострению противоречий в их среде, в результате чего "северные" сюнну терпят ряд поражений, разделяясь, в свою очередь, на целый ряд мелких орд. Во главе каждой стоял вождь, по-прежнему именовавший себя шаньюем, но не обладавший той значительной военной силой, которая отличала племенной союз сюнну во II-1 вв. до н. э. Ряд поражений, которые терпят эти орды в 1 в. н. э. приводит к бегству их вождей, но отнюдь не на запад, как принято иногда думать. Рассказывая об этих событиях, хронисты используют неопределенные выражения: "шаньюй отошел на 1000ли" (около 500 км. - С. М), "шаньюй бежал далеко". После поражения в 91 г. н. э. - "северный" шаньюй "бежал неизвестно куда". Каждый раз речь идет о разных вождях, войско которых не следует за ними, а остается на месте и вливается в состав либо "южных" сюнну, либо других племен. Так, в 91 г. н. э. оставшиеся сюнну в количестве 100 тыс. кибиток "сами приняли название сяньби". Важна для нас и следующая фраза источника: "С этого момента началось усиление сяньби". Таким образом, военная сила, которой располагали сюнну в 1 в. н. э. не исчезла, она служила в Центральной Азии основой для усиления других племенных группировок, в первую очередь сяньби, которые вскоре на недолгий срок завладели азиатскими степями. Не случайно письменные источники упоминают о сюнну и во II, и в III, и в 1V-V вв. н. э. т. е. тогда, когда европейские страны уже испытали на себе силу кочевых народов. Историческая судьба сюнну связана в раннем средневековье с Центральной Азией: западнее Саяно-Алтайского нагорья нет ни одного раннего памятника сюнну, а те, которые здесь имеются, относятся к эпохе Маодуня, когда сюнну контролировали и Южную Сибирь, и многие другие районы азиатских степей. Однако кочевые народы, наводившие ужас на цивилизованные страны Европы в первые века новой эры, не случайно, видимо, получили имя "гунны". Европейские историки, конечно, знали о существовании в Центральной Азии мощного племенного союза во главе с сюнну. Сведения о нем могли поступать по Великому шелковому пути, который служил не только для обмена товарами- по нему в обе стороны поступала, видимо, и информация о событиях самого различного характера. Отметим, что некоторые участки этого пути сюнну контролировали в период своего могущества. Сведения о мощном центральноазиатском союзе кочевых племен были, очевидно, столь впечатляющими, что название "сюнну" быстро получило в Европе нарицательный характер; в латиноязычных источниках оно могло быть записано со слуха в различных вариантах. Поэтому, когда кочевые орды появились на границах европейских государств, их стали называть именно таким собирательным термином "гунны", окончательно закрепившимся после их военных успехов. Эти события составляют интереснейшую и во многом еще не прочитанную страницу европейской истории и, конечно, заслуживают отдельного разговора. Как видно, предлагаемая версия не решает проблему происхождения европейских гуннов, а напротив - подчеркивает ее сложность. Исследования этой и других проблем продолжаются, и не раз еще придется вернуться к яркой и насыщенной событиями истории кочевых народов евразийских степей и задуматься над новыми находками и материалами.”234 Написването на обективна и пълна история на европейските хуни предстои.

За философия явно не трябва да се говори с Вас, а книгата на Ото наистина може да се намери трудно, препоръчвам Ви книгата "Първият български владетел" на Кирил Милчев, има я в сайта на книжарници "Пингвините", откъдето ще Ви стане ядно, че десетки години сме лъгани от руска0съветската историческа наука, че европейските хуни са монглоиди от Китайската равнина.

На фактологията на всички късно-антични летописи, които никога не са превеждани на български.

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ЗА ХУНИТЕ Otto J. Maenchen - Helfen. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture. University of California Press, 1973 Американският историк Ото Манчън-Хелфън умира през 1969 г. Няколко дни преди кончината си той предоставя на издателството на Калифорнийският университет своя ръкопис „Светът на хуните”. Текста е издаден през 1973 г. Американският хунолог, който е известен още от 50-те години на ХХ в. със статиите си за европейските хуни (O. Maenchen-Helfen. The Huns and Hsiung-nu. Vol. 22. The legend of origine of the Huns. Vol 22; Byzantion, 1945.), е подготвял до края на живота си пълен енциклопедичен обзор на късно-античните и ранно-средновековни извори, които са необходимата база, за да се напише обективно изследване за европейските хуни (375-455 г.). Монографията The World of the Huns: Studies in Their History and Culture е издържана изцяло в академичен стил, тя прилича повече на лекционен справочен материал. Ото Манчън-Хелфън много добре е съзнавал, че европейската хунска история е пресъздадена още в късно-античните римски летописи на границата между мита и историята, ето защо в началото на труда си обръща внимание, че демонизацията на хуните започва дори при историка от ІV в. Амиан Марцелин. В този смисъл „демонизацията” на хуните в монографията на Томпсън от 1948 г., според Ото Манчън-Хелфън, не е нищо друго, освен възпроизводство на шаблонни оценки. Откровенното неприязнено отношение на немските професори и на съветските историци към хунското минало, определено дразни Ото, който като академичен тип учен деликатно намеква, че дори епископите на църковният събор в Халкедон през 451 г., не са били толкова крайни, независимо че варварите-хуни са били на километри от тях. На много малко места американският хунолог си позволява да намекне, че хунското минало в периода 375 – 455 г. е крайно време да получи обективна оценка, извън всякакъв род пристрастия. Очевидно още след 50-те години на ХХ в. Ото Манчън-Хелфън е разбрал, че няма смисъл от полемични професорски спорове (през 60-те Л.Н.Гумильов го напада, защото оборвал теорията на Иностранцев от 1900 г. за произхода на хуните в Европа от средно-азиатският народ Hsiong-nu), единственият начин да постигне целта си е да се нагърби с преразглеждане на всичките късно-антични летописи, за да открие в тях преки или косвени сведения за хуните. Той си поставя за задача да изкара на бял свят всички данни от първоизворите за хуните, да ги съпостави и да пренапише хунската история на тяхна основа, а не да следва европейските историци от ХІХ и ХХ в., които създават картината от ІV в. и V в. за хуните само на базата на няколко първоизвора, чиито сведения интегрират с пикантни византийски сплетни за порочната Хонория и всякакъв вид други легенди, които тотално са подменили обективният анализ. Ето защо монографията на Ото прилича повече на академичен справочник, но тя дава нова парадигма изобщо на феномена европейски хуни и е благодатен материал за всеки талантлив историк-разказвач, който би могъл да популяризира академичната версия на Ото Манчън-Хелфън. Материалът е толкова благодатен и неочакван в тази посока, че оставя неясна причината защо четиридесет години енциклопедията на Ото Манчън-Хелфън за европейската ранна история, не влиза в реален исторически оборот сред научните кръгове в Европа. Не съм убеден, но мисля, че е преведена само в Австрия. Трябва да признаем, че причината е очевидна: американският професор срива старата доктрина за хуните и тяхната роля в Европа през ІV и V в. Монографията на Ото предлазполага не само към нова историческа версия на европейските хуни в периода 375-455 г., но и към нов прочит на реалните събития от времето на т.нар. „велико преселение на народите”. Тоест, нов прочит как е създадена Европа от ІV и V в. ? До каква степен създаването на Европа, чиято етническа карта е тотално резместена с хунската инвазия след 375 г., е римо-хунски фундамент? Ще рече, ако изводите и проучванията на американският хунолог бъдат допуснати в оборот в медиевистиката, е наложително да бъде ревизирана доктрината от ХІХ и ХХ в., че късно-антична Европа е римо-готски проблем. „Европейска хунология” като наука няма, всички автори, които пишат за хуните в периода 375 – 455 г., са всъщност изследователи на римската история (източната и западната империя), което действително е задължително изискване за академичен подход, но тяхната концепсия за римо-християнският свят, е всъщност римо-готски въпрос. Не случайно Томпсън през 1948 г. смята, че единствената историческа заслуга на Атила е, че е ускорил развитието на готските държави в Тулуза и Италия. Ото Манчън-Хелфън преобръща тази парадигма, неговата визия размества изобщо пластовете и връща на историческата сцена реалният фактор, без който изобщо не би съществувал ефимизмът „велико преселение на народите”. Изглежда европейските учени все още не са готови на сериозна радикална редакция на просвещенско-модерната доктрина за римо-готското случване на Европа през ІV-V в., ето защо основателно можем да квалифицираме монографията на Ото Манчън-Хелфън като пост-модерно предизвикателство. Не е никак неудачно да се потърси дори философско-историческия принос на Ото. Методологията на американският професор е в лоното на философската феноменология и херменевтика. Започва „отначало”, на чисто... Приема, че няма нищо друго преди себе си, освен първоизворите и старателно въвежда в оборот всички сведения, не само тези, които са били общоупотребителни дотогава. От древните летописи надигат гласове Йероним, който сравнява Римската империя със Стара Юдея, откакто са дошли хуните. Еретикът Несторий пък бичува богословските си врагове и вижда в хунското нашествие възмездие за теорията си. Писателите-църковници възкресяват доктрината за старозаветният народ „Гог и Магог”, чието време е дошло. Събитията от ІV и V в. са потресаващи за Европа, тогава начева нейната реална история. Хунската инвазия размества пластове от Дон до Испания, дори бягството на алани и вандали в Африка, е вследствие хунската политика от началото на V в. Ото Манчън-Хелфън е уникален събирач на сведения за хуните от летописите, на места чак е досаден в детайлите. Този енциклопедичен фонд му дава базата. Ала тя все още не е достатъчна за изследователя. Той всъщност не е архивар, интересува го не сбора от пълното число летописи, а фактологията в тях. Тук е гениален, понеже подлага на преоценка дати и години, които повече от столетие си се въртят в историческите книги, по навик. Методът на Ото е сравним с философската редукция при Хусерл, която стига до чистото значение на феноменологичният факт. Резултатът от къртовската дейност на Ото Манчън-Хелфън е изумителен. Изследванията на историците за хуните до него, вече приличат повече на алхимически уравнения. Само един факт! Всички ние продължаваме да смятаме, че най-епохалното събитие във военната дейност на Атила е прочутата Каталунска битка (locus Mauriacus) от 451 г., но според Ото Манчън-Хелфън неговият военен апогей е през 447 г. в земите на дн. България. Това не е единственият пример за преоценка на хунският фактор в Европа, но е най-показателният, от който страдат особено романистите, които пишат за Атила, а те всъщност са реалните популяризатори на хунският владетел, така както в средновековна Европа той е всеизвестен не от хрониките, а от легендите. На фона на детайлната и пространна хунска история в монографията от 1973 г. на Ото Манчън-Хелфън, всичко останало написано за европейските хуни изглежда като общи приказки. Стилът на американският професор вдига много високо научната летва как трябва да се пише за хуните, как трябва да се работи с материала от първоизворите и неслучайно след 1973 г. няма сериозно академично изследване за европейските хуни. Уважаващите себе си историци вече не могат да пишат за хуните в духа на Томпсън, нито да твърдят, че те са диваци без ред и пълчища, след като знаят от Ото Манчън-Хелфън, че същата хунска конница, която през 390 г. е в Панония, през 395 г. вече е в Задкавказието (Персоармения) и воюва там, като навлиза дълбоко в земите на Византия, откъм източната граница в Мала Азия на империята (персийско-византийската граница). Някак не се връзва това да са необразованите хунски банди на Томпсън (1948), които даже, според него, не можели да правят лъкове и стрели с железни накрайници. Един уважаващ себе си историк няма как, след Ото Манчън-Хелфън (1973), да не преразгледа тяхното военно-държавно устройство. Както вече посочихме, монографията „Светът на хуните” на Ото Манчъ-Хелфън, е преди всичко справочно-енциклопедичен обзор, авторът само на няколко места е полемичен към старите шаблони за хуните, той е много повече аналитичен учен. Но определено е съзнавал, че ценността на неговият труд предстои в онзи момент, когато новата парадигма не може да бъде прескочена при един синтетичен обзор. Ото е кабинетен учен, но в продължение на почти 50 г. след Втората световна война, е извършил епохална работа, концепсията му всъщност блокира възпроизводството на старите научни доктрини от ХІХ и ХХ в. По важното в случаят е, че той дава не само нов отговор на хунската история (от която никой не се интересува), а че изисква нов отговор за реалните фактори, довели до случването на Европа през ІV и V в., което си е направо катастрофа за позивистичните догми на историческата европейска наука от ХХ в. Тук е основното послание на монографията на американският професор. Ако той, в духа на академичното мислене, би изискал от своите европейски колеги едно обективно отношение към европейската хунска история, това не би било вече пречка днес. Ала той иска от тях нова редакция изобщо на науката за късно-антична Европа. Ето това е истинската причина монографията на американският професор, която той през януари 1969 г. дава за печат на University of California Press, вече 40 г. да е отбягвана от европейските историци.