vovito

....Миналото е девствено...И ние газим в миналото си като "следотърсачи". Но не да го напуснем непокътнато, а да го стъпчем с нарочна цел, за да променим смисъла на настоящето в своя полза.......В общественото съзнание се лутат какви ли не, заредени с историческа преломност, образи като например този на чушкопека - българското инженерно чудо на двадесети век, според зрителите на БНТ. Защо точно чушкопекът, а не, да кажем, Баташкият водносилов път? Вероятно защото едното чудо е въпрос на лично стопанисване, а другото на обществено, въпрос на съкровено интимна привързаност. Максималният български фетиш.....- Рационалният подход не е никак невинен, доколкото все повече се ползва за маскиране на лични интереси, оправдаване на лични проекти, спасяване на кожи чрез вторични нарочни рационализации на едни или други реалности....Реформите не постигнаха целта си, обществения си смисъл и не донесоха споделено благо за тези, които им се довериха. Днес думата „реформа” означава предумишлено кощунство с народа. В подобни моменти се задействат социокултурните инстинкти, битовият манталитет на нацията, която желае да се подчини не на студени социални инженери, а на просторечиви яйцевидни водачи с топли мишци и пружинираща походка, пастири, предлагащи не непонятни формули на спасението, а шаячна утеха. Пастири с подражаеми телодвижения и неподправено простодушие, олицетворили комунално битови еманации, а не експертни рационализации. Дошло е време не за експерти, а за болкоуспокояващи политически пенкилери. .....Надделява табиетът на всеки комшулук да кротува на теферич, приседнал край софра, и да гледа сеир, да сърба и да се секне встрани, да одумва тия, дето пикаят на показ срещу вятъра на реформите. Тракането на броеницата отмерва времето. Денят и нощта се преживяват като седене на хлад и припек. Самосъзнанието е в плен на самоусещането. ....- Преди Девети политическият живот в България прилича на кланица, кървава баня, политически убийства, атентати и сеч по улиците. Последва период на бутафорен комунизъм, особено в късната му фаза. След Десети животът бавно, но сигурно се превърна в един безкръвен цирк, народно позорище на политически жонгльори, апаратни акробати и ловки фокусници, дето крадат часовници и портфейли от зяпналите ги олигофрени. .....Очевидно е как в днешния попфолк аграрният културен тип на българина шумно мутира. Попфолкът е симптом на спонтанна и в много отношения пошла културна трансформация, на взривно разкрепостяване на колективното подсъзнателно, на сексуалните му фрустрации и секретните му помисли, на криминалните му тежнения, на сгълчаната му похотливост. Пошлостта е неизбежна, доколкото попфолкът безочливо публикува една силно угнетена и болезнено сподавяна воля за телесна колективна свобода, за обругаване на читалищното клише, за изопачаване на напетото приличие на ансамблово организираното народно творчество, за усукване на аграрното начало. И от духа на попфолка ще се роди собствено българската градска култура, от разкази за тръпнещите бедра на бърнести и едрозърнести певици в компанията на легендарни бандюги, тъпкани с грешни пари, на лъстиви гърли с раздърпани фризури и изядено червило, на хитроумни прахосници и тям подобни обитатели на градското дъно, където всеки е бил, за щяло и не щяло, поне веднъж инкогнито.......[Вадислав Тодоров] http://www.kultura.bg/bg/article/view/16476