sirius

Можем да се влюбим с разума, с чувствата или с душата си. Когато участва разумът, вие наблюдавате някого и си мислите, че това, което виждате, ви харесва: ослепителна усмивка, крака, предизвикващи фурор, великолепни очи, невероятна фигура. Мисълта ви трескаво работи и вие решавате да проследите тази личност. После се задействат и чувствата: те ви подтикват да се запознаете с лицето, привлякло вниманието ви. А със сърцето си усещате, че това може би е липсващата половина от вас самите, която сте търсили ревностно толкова дълго време.

Но всички тези мисли, чувства и стремления не могат да съществуват и да бъдат задоволени без тяло. Без тялото си вие не сте способни да мислите, да чувствате и да изпитвате желания.

Голямо мазало става тука. Разумът и харесването нямат връзка. Разумът изчислява, то не харесва. Той може да реши да направи нещо, но не и да има отношение (харесва). Няма смисъл да продължавам.

А балонче с формата гюле дали ще пада със същата скорост?

Телата падат с една и съща скорост, при еднакъв "външен" вид, при еднаква форма - не зависи от масата им

Не зависи от масата, ако няма въздушно съпр. Има ли в.съпр. масата вече е от значение. Това е защото силата, която кара телата (с различни маси)да се ускоряват ще е различна и от там въздушното съпотивление ще повлияе повече на по-слабата.

или с други думи:

F=m.a силата е равна на масата по ускорението

щом ускорението е едно и също, а масата различна, значи и силата ще е различна

или съвсем различни сили ускоряват (по един и същи начин) тела с различни маси. (докато не се намеси друга сила)

тази неясна сила май се наричаше ТЕГЛО, а то си зависи от масата.

"според някои" може да се ползва единствено като някакъв вид "справка", но винаги най-важното ще е какво се случва в моята глава. Щото според някои може да е едно, а според мен друго.

Ето един материал за философстване:

- Признавам, Дон, този живот може да е интересен или скучен, или

всякакъв друг, какъвто решим да го направило. Но дори в мигове иа прозрение

не съм проумявал най-вече защо сме тук. Кажи ми нещо за това.

Подминахме железарията (беше затворена) и киното (имаше прожекция:

"Бъч Касиди и Съндънс Кид") и вместо да ми отговори. Дон се спря на

тротоара и се обърна.

- Нали имаш пари?

- Колкото искаш. Защо?

- Я да идем на кино - предложи той. - Ще купиш ли билети?

- Не знам, Дон. Ти върви. Пък аз ще се върна при самолетите. Не ми се

ще да ги оставяме толкова дълго.

Какво ли изведнъж го бе прихванало, та толкова държеше да ходи на

кино?

- Няма да им стане нищо на самолетите. Хайде да видим филма.

- Вече е започнал.

- Какво от това!

Вече си купуваше билет. Последвах го в тъмното, седнахме почти в

дъното на салона. Я имаше, я не петдесетина души.

След малко забравих защо сме влезли и се захласнах по филма - винаги

съм си мислел, че е върхът, гледах го сигурно за трети път.

Времето в киносалона сякаш се движеше по спирала и нямаше край, както

във всички добри филми; гледах просто от професионален интерес... как е

заснет а всяка сцена, как е напасната към следващата, защо е монтирана

точно тук, а не по-нататък. Опитах се да гледам филма по този начин, но се

улисах в сюжета и се отказах.

На мястото, където Бъч и Съндънс са обкръжени от цялата боливийска

армия, почти към края, Шимода ме докосна по рамото. Наведох се към него,

без да откъсвам очи от екрана - толкова ли не можеше да ми каже, каквото

имаше да ми казва, след края на прожекцията!

- Ричард!

- Да!

- Защо си тук?

- Филма си го бива. Дон. Шш!

Целите в кръв, Бъч и Съндънс си говореха, че си струва да заминат за

Австралия.

- Защо си го бива? - не мирясваше Дон.

- Интересен е. Шш! После ще ти кажа!

- Не се вдетинявай! Събуди се! Всичко е илюзия.

Вече ми късаше нервите.

- Остават само няколко минути, Доналд, после ще си говорим за каквото

искаш. Не ми пречи, нека си догледам филма!

Той продължи да шушука като обезумял.

- Защо си тук, Ричард?

- Слушай, тук съм, защото настоя да влезем.

Обърнах се и се опитах да догледам края.

- Не беше длъжен да идваш, можете да кажеш: "А, без мен!"

- ФИЛМЪТ МИ ХАРЕСВА.

Мъжът отпред се обърна и ме изгледа.

- Филмът, Дон, ми харесва. Какво толкова се чудиш?

- А, не се чудя - отвърна той и си замълча, не продума, докато

прожекцията не свърши и ние не поехме отново в тъмното, покрай паркинга за

селскостопански машини към нивата със самолетите.

Канеше се да вали.

Сетих се колко странно се беше държал в киното.

- За всяка твоя постъпка ли си има причина, Дон?

- За някои.

- Ами филмът? Какво те прихвана, та ни в клин, ни в ръкав реши да

гледаш "Бъч и Съндънс"?

- Зададе ми въпрос.

- Да. Имаш ли отговор?

- Тъкмо такъв е моят отговор. Отидохме на кино, защото ми зададе

въпрос. Филмът дава отговора на него.

Взимаше ме на подбив, знаех си.

- Какъв беше въпросът? Последва дълго мъчително мълчание.

- Въпросът ти, Ричард, беше, че дори в мигове на прозрение не

проумяваш защо сме тук.

Спомних си.

- И филмът беше моят отговор.

- Да.

- О!

- Нищо не разбираш - каза ми той.

- Така си е, не разбирам.

- Филмът беше хубав - рече Дон, - ала и най-хубавият филм на този свят

пак си остава илюзия, нали? Кадрите дори не се движат, само създават

представа за движение. Променлива светлина, която сякаш се движи по плоския

екран, опънат в тъмното, нали?

- Ами да.

Вече започвах да проумявам.

- А другите хора, които и да било хора, които ходят на които и да е

филм, какво търсят те в киносалона, след като знаят, че това е само илюзия?

- Искат да се нозабавляват - отговорих аз.

- Приятно им е. Точно така. Това едно.

Биха могли да си извлекат някакви поуки.

- Така. Винаги отговарят по този начин. Заради познанията. Това второ.

- Фантазия, бягство.

- Това е пак, за да се забавляват. Първо.

- От любопитство. За да видят как е сниман филмът.

- Заради познанията. Второ.

- Бягство от скуката.

- Бягство. Вече го каза.

- За да общуват помежду си. За да са с приятели - отговорих аз.

- Това е причината да отидат на кино, но не и да гледат филма. Ала пак

опираме до забавлението. Първо.

Каквото и да изтъкнех, той свиваше двата си пръста: хората ходят на

кино, за да се забавляват, за да научат нещо или и заради двете.

- А един филм е като живота, нали. Дон?

- Да.

- Защо тогава се случва някой да избере тежък живот, филм на ужасите?

- Такива хора ходят на филми на ужасите не само за да се забавляват;

когато влязат в киносалона, те вече знаят, че ще гледат филм на ужасите -

рече ми той.

- Но защо го правят? - Обичаш ли филми на ужасите?

- Не.

- Ходиш ли понякога на такива филми?

- Не.

- Но нали се намират хора, които пилеят време и луди пари, за да

гледат ужасни или мелодрами, скучни и отегчителни за другите...

Остави ме аз да отговоря на въпроса му.

- Да.

- Ти не си длъжен да гледаш техните филми и те - твоите. На това му

викаме свобода

- Но защо някои искат да бъдат плашени? Или да им е скучно?

- Защото си мислят, че си струва - за да плашат някои друг - или пък

обичат да треперят от ужас, или смятят, че филмите по принцип трябва да. са

скучни. Можеш ли да повярваш, че мнозина - по причини, които им се виждат

твърде основателни - изпитват наслада да си мислят, че са безпомощни в

собствениге си филми? Не, не можеш.

- Не мога - потвърдих аз.

- Докато не го проумееш, ще има да се чудиш защо някои хора са

нещастни. Нещастни са, защо то са предпочели да са нещастни, и в това,

Ричард, няма нищо лошо.

- Хм...

- Ние сме същества, които си играят и се забавляват, ние сме

галениците на Вселената. Ние не можем да умрем, ние можем да бъдем уязвени

точно колкото илюзиите върху екрана. Но затова пък можем да повярваме, да

си втълпим, че сме уязвени. Можем да повярваме, че сме жертви, че сме убити

или че убивамс, че се люшкаме между късмета и несретата.

- Много ли животи имаме? - поинтересувах се аз.

- Колко филма си гледал?

- А!

- Филми за живота на тази планета, за живота на други планети, всичко,

което се измерва с времето и пространството, е филм, илюзия - обясни ми

той. - Но за кратко можем да научим страшно много, да се забавляваме

неописуемо с илюзиите си, нали?

- Докъде ще стигнеш. Дон, с тези филми?

- Ти докъде искат да стигна? Тази вечер гледа филма отчасти защото аз

исках да го видя. Миозина предпочитат един живот пред друг, защото им

доставя удоволствие да правят нещо заедно с някого. Актьорите от

тазвечершния филм са играли заедно и в други филми - преди или по-късно,

зависи кой филм си гледал първо, можеш да ги гледаш и едновременно върху

различии екрани. Купуваме си билети за тези филми, плащаме си, след като

сме приели да повярваме, че пространството, времето са нещо реално... Нито

времето, нито пространството е реално, но който не иска да плати цената, не

може да се появи на нашата планета, в никоя времева и пространствена

система.

- А срещат ли се хора, които нямат живот във времето и в

пространството?

- А срещат ли се хора, които не ходят на кино?

- Ясно. Те сигурно трупат знанията си по други начини.

- Точно така - потвърди той, доволен от мен. - Школата на

времето/пространството е доста примитивна. Ала мнозина не се разделят с

илюзията, дори тя да е скучна, и държат лампите да не светват преди края на

филма.

- А кой. Дон, пише тези филми?

- Не с ли странно, откриваме, че знаем толкова много именно когато

питаме себе си, а не някой друг! Кой ги пише тези филми, Ричард?

- Ние - отговорих аз.

- Кой играе в тях?

- Пак ние.

- Кой е оператор, киномеханик, директор на киното, контрольор,

разпоредител, кой гледа всичко това? Кой нма свободата да си излезе по

средата, по всяко време, да промени сюжета, ако намери за добре, кой има

свободата да гледа един и същ филм до премала?

- Чакай да помисля - казах аз. - Всеки, който поиска ли?

- Тази свобода не ти ли стига? - попита ме той.

- Затова ли си падаме толкова много по киното? Защого инстинктивно

знаем, че филмите са аналог на живота ни?

- Може би да... Може би не... Не е толкова важно, нали? Какво

представлява прожекционният апарат?

- Нашият разум - отвърнах му. - Не, въображение. Нашето въображение,

каквото и да ми говориш.

- Ами филмът? - попита ме той.

- Сега ме хвана натясно.

- Може би онова, което приемаме да вкараме във въображението си?

- Сигурно да, Дон.

- Можеш да подържиш в ръце ролката с филмовата лента - продължи той, -

с готовия филм, който си има начало, среда и край. И те съществуват

едновременно, в една и съща секунда, в милионна част от секундата. Филмът

съществува извън времето, което е запечатал, и ако знаеш за какво е, си

наясно какво в общи линии ще се случи още преди да си влязъл в киносалона -

знаеш, че ще има битки и приключения, победители и и победени, любов,

ужасни; знаеш всичко от игла до конец. Но за да се залисаш, за да се

прехласнеш, за да получиш най-голяма наслада, трябва да пуснеш лентата през

прожекционния апарат и да я изгледаш открай докрай... За да изживееш

илюзията, се искат време и място. Така, че си плащаш билетчето, настаняваш

се на мястото си, забравяш какво става извън киносалона и за теб филмът

започва.

- И никой всъщност не страда, нали? Значи това не е кръв, а доматен

сок?

- Не, кръв е - отговори ми Дон. - Но ако изхождаме от въздействието,

което има върху истинския ни живот, можем да приемем и че е доматен сок.

- Ами действителността?

- Действителността, Ричард, няма нищо общо. Майката не се интересува

каква роля изпълнява детето й, докато си играе: един ден е апашът, на

другия - стражарят. Азът дори не подозира за илюзиите и игрите ни. Той

познава единствено Себе си и нас - доколкото сме негово точно и съвършено

копие.

Кое е реално и кое - не? За мен този откъс дава много въпроси. Дето чакат да им отговорим. Лично. Въпросите са за всеки персонално и затова отговорите също са лични. Въпроса за "истината" за мен не съществува, щото явно универсална истина няма. За мен търсенето на универсалната истина отвежда или до научното или до религиозното поле. Пък то се оказва, че дори атеизма е вид религия, защото се основава на ВЯРВАНЕТО че бог не съществува. Да не задълбаваме повече..

Принципът е: за да наблюдаваме нещо (някакво явление), то, до нас-наблюдател трябва да дойде сигнал (фотони от взаимодействията на нещото с полетата); но този сигнал, пътува до нас с ограничена скорост (Свак, например). Значи: Принудени сме, като Наблюдатели, да "виждаме" само миналото (на вече случили се събития).

Неявно сравняваме (това е важно, че сравняваме) с явления от околността (репери, КС - явления, които са условно неподвижни спрямо наблюдаваните)- за което е също необходим времеви интервал, и това си състояние го наричаме с понятието "Сега".

Всъщност май наистина не наблюдаваме действителността. Обаче самото наблюдение показва, че имаме отношение към наблюдаваното явление. Т.е. ние наблюдаваме "миналото" и дори не си даваме сметка за сегашното си отношение. Защо наблюдаваме, какво търсим, искаме да потвърдим нещо или да отхвълим, а дали като го направим то наистина ще е така?

Аз съм наясно с физиката (поне донякъде щото това съм учил 5 години), но се оказа че процесите в човека не могат да се обяснят физически. Т.е. с елементарен трик може някой дотолкова да го приеме за истина, че да лудне. Затова и не си позволяваме да се майтапим с майката относно живота на детето и. Ми нали сума измами с пенсионери станаха с подобен трик?

Друго. Ако сте се интересували и чели, има доста литература по въпроса за пътуването насам-натам. И много боза излезе по въпроса, та е трудно да се отсее плявата. Някой да е чел Кастанеда? А за Ванга, за Севрюкова? има и други ама се иска четене. И така... Та нали ние "правим" времето. Въпрос на труд е да се постигне "посоката" на времето.

Ако с един пистолет направим два последователни изстрела под един и същ ъгъл, почти невероятно е двата куршума да паднат на едно и също място по ред причини, било заради вятъра, било заради различното количество или качество на барута, било ако щете заради гравитационното взаимодействие с близко прелитащият самолет.

Нищо случайно няма - всяко събитие е резултата от множество предходни събития, все по назад в историята, докато стигнем до големият взрив. По всяка вероятност, в първите секунди енергията се е разпространявала равномерно във всички посоки, създавайки тримерното пространство, но настъпва моментът, в който симетрията се нарушава, за да може в последствие материята да се концентрира в различни точки от пространството с различно количество материя.

Кое е събитието, което е накарало тази симетрия да се наруши, защо материята се е струпвала по различен начин във вселената?

Извинявам се, ако не се изразявам правилно, не съм професионален физик, но пък това живо ме интересува.

Ами ако материята е илюзия? Точно както половината ябълка залепена за огледалото?

Ние все искаме да изследваме материята, а да не изследваме себе си. Ако нямаше живи организми, всичко бихме могли да предвидим. Обаче какво влияе на човека, който натиска спусъка? Може ли да се предвиди кога точно ще го натисне, и дали? Прочутия пример със филма. Примера е с ролка на филм, но и със СД става. Та, имаме филм на компа, знаем за какво става дума, но за да се насладим на филма, трябва да си седнем, да си го пуснем и да "изхарчим" определено време за да възприемаме и преживяваме едни образи. Ако щете и пиксели. Усещате ли каква съвършена машина за реализиране на илюзии сме? Ние хората.