Mariya Chulova

Това, което Глишев забелязва, е темата ми за нова педагогическа полемика. Посочените случаи на комбинации от професионални знания и умения и поставения проблем за развитието на нацията одобрявам. Без патос не можем да излезем от личното и да се приобщим към национална кауза. Можете да се присъедините към групата ми във Фейсбук: "В България има много квалифицирани кадри без работа". Там ще попълните по избор анкета: Колко ли от кандидатите за изборните длъжности са безработни? Прибавете отговор по личен избор. Това, че отговаряме по един начин с Красимир Байрактаров и др. приятели, не означава, че мнението на Глишев и Лъвската кралица не може да е по-смислено от нашето.

Словото-воин и за по-нататашната борба за знание В един от личните ми блогове публикувам творби, които ще помогнат за по-доброто разбиране на текстологичния вътък и на някои от моите текстове.

Lion Queen, се разкрихте най-сетне, че сте отхранвана на държавната трапеза на българското образование. Предишният ми опит на училищна и университетска преподавателка не може да ме лиши от обективността ми. Аз също съм работила в образователната система и съм си изработвала учителски заплати и съм участвала в гладната стачка /три дена/, когато имахме искане да се увеличат учителските заплати. Сега са увеличени незначително, защото всяко правителство увеличаваше учителските заплати с 9 % годишно. С цялата си наглост зам.министър Дамянова се изказа в новинарска емисия, че интересът към учителската професия се е увеличил и при това при младите, защото в 118-то столично училище са кандидатствали 300 български граждани за 6 учителски места. Познанията по статистика на човек на държавен пост да не са оценени дори за среден от най-обикновен университетски преподавател по статистика - това е някаква инертност на хора без познания, които могат да останат само на експертен пост, а никога няма да станат лидери. Инертност и манипулация, защото средната възраст на учителите е 50 години. Дори в 118-то столично училище да назначат учители на възраст от 22-49 години, няма да променят средната възраст на учителите на 49 години. Крайни егоисти са висшистите с едно "кирливо" висше образование, когато говорят за доходи от 700 или 400 лева, когато хората, които не симпатизират на сатанистите получават по 42,90 лева за 56 часа труд. Под едно "кирливо" висше образование не отричам, че има разлика между висшист с успех от дипломата от 5,80-6,00 и друг с успех 3,40-4,40 и пр. В ОУ "Св. Климент Охридски" в Хисаря назначиха учителка със среден успех от дипломата по АФ 3,40. Вие може да сте била отличничка преди 12-15 години. Заплатата Ви се сформира по принципа на уравниловката. Вие сте граждански активен човек и може би някога ще поставите и проблема дали човек научен за среден може да преподава за отличен. Един истински политик не може да си позволи да твърди, че основно се печели от сивата икономика. Така обижда народа си и всички честни българи. Втренчеността в гилдията на учителите може да помогне на някого от народните представители, които подкрепяте от предходните парламентарни избори, да Ви обърне внимание. Имате умение да четете задълбочено от "своята камбанария", имате страст, която ще Ви бъде полезна в конструктивния диалог с народния представител. Тази втренченост от някои се нарича целенасоченост, а от други - "като кон с капаци". Как ще поставите сред приоритетите проблемите на учителите, когато повечето от тях са с едничкото си образование и нямат очи да видят проблемите на родителите, които с 42,90 лева месечно и с четири висши образования на майката и три висши образования на бащата се опитват да подпомагат възпитателната работа на учителите и да изхранват себе си и децата си. Тук пак някой би заподозрял във феминизъм, защото се изказвам за бащата, че е с едно висше образование по-малко от майката. Директорите, които назначават по принципа удобност, за такива родители като посочените от мен могат да изглеждат като смучещи кръвта на кърмачета и определящи кой учител да се размножава, защото е на постоянен трудов договор и получава посочените от Вас 600 лева. Няма да спрат ромите, защото единствени те не се страхуват от Бойко-Борисовата криза на нищета и самодоволство, а не спират да пълнят българското училище с деца. Ще успокоим учителите. Могат по-дълго да получават техните 400-800 лева, защото българският ром не се страхува от предписанията на властващите, а пълни родното школо с предизвикателства и живи хора. Може да се запознаем някой ден и разговорът да протече естествено. Имаме си прилики и разлики. Благодаря за общите интереси.

Мога да се съглася с печатната грешка за Хипокрит. В никакъв случай плещите на учителите не са крехки. Получават заплата около средната в страната. Дори през миналата година съобщиха, че средната учителска заплата е достигнала 730 лева. Педагозите работят на осемчасов работен ден. Само клеветник може да си позволи да твърди, че есето ми е преводно.

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ДА БЪДАТ ПРЕОДОЛЕНИ ИДОЛИТЕ НА ФРАНСИС БЕЙКЪН? Предразсъдъците владеят човешкия разум и моделите на мислене и поведение векове наред са вкоренени в него. Това дори прехвърля века на индивидуализма. Компютърът работи с шаблони от информация, към която се подхожда с вярна парола, ето така идолите владеят духа, който трудно се подлага на класификации. За разлика от духа за характерите имаме отличен труд на Теофраст - „Характери“. Достъпът до истината в реалния живот се затруднява, когато се осъществяват дискусии между хора, подвластни на различни идоли (например партии). Според класификацията на Франсис Бейкън в книга първа на „Нов органон“ типичният начин, по който човешкият ум става жертва на систематични интелектуални сривове, е следният: „Идолите на пещерата“ представляват прояви на непълноценност, които възникват поради индивидуални навици, образование и други явления на развитието. Някои от нас могат да бъдат много силни в логиката, а други – много слаби, някои добри в разграничаването на нещата, които са очевидно подобни, а други – твърде неспособни да схванат това“ (“Философията на Запада“,с.346). „Идолите на пазарището“ са недостатъци, коренящи се в езика... Този вид абстракция може да ни съблазни да направим изводи, нямащи никаква основа в природата“ . Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването, те не са вродени, нито проникват тайно. Идолите на племето имат за основа самата природа на човека. Връзката между представата на Бейкън за идолите и понятието ”абсолютна истина” е амбивалентна. Дори достигането на истината не е достатъчно за коренно преодоляване на идолите. Възможно е една индивидуалност да опознае заблудите си, но това ще е „капка в морето“. Личността, дори да е месия, не би могла да приложи по верен път опита си сред същите тези хора, които робуват на идола си. През 30-те години на ХХ век някои от тях са били наричани „лумпени“ в Русия . Ако някому бъде даден достъп до истина: например, значението на протеините и това на гените, той се изправя пред трудни дилеми: като степента на собствено развитие на човек с родители без образование, но попаднал в интелектуална среда и възможности да поддържа нужното ниво на протеини в организма си и друг – при противоположни условия, за да се изясни кое точно влияе на индивида. Природните науки за човека и хуманитаристиката ще доразгадават генома десетилетия наред. В литературата се крие енигма, понякога самите автори не могат да отговорят на запитвания за смисъла на изреченото от тях. В развитието на поезията в началото на 21 век се забелязва употреба на все по-отдалечени от обозначаваното метафори. Абсурдните наблюдения и светоусещания получават награди. Поетите бягат от мъртвите метафори с риск словото да се окаже безсмислено. В прозата тъкмо обратно – търси се откритост, показност, прозрачност. Сближава се с точността на логиката, с науката или с булевардното, със стила на престъпника, който говори за своя свят, като чистият съдник остава в сянка. Едни от най-явните примери за това са творбите на Александър Томов и на Георги Стоев. Точността е задължителна за журналистиката, политиката, съдебната система. Прагматизирането на литературата навлича беди. Абсурдно ще ми изглежда, ако се приеме заплащане за всяка дума и ред, произведени на конвейер. Сега писателите сами са си продуценти, когато книгите са им „самиздат“, а други разчитат на партийно крило. Доводите, че в напредналите страни е така, водят до грешки и изстъпления. Писатели като Дикенс и Достоевски са писали по поръчка; ако бяха задоволени, не биха направили компромис с таланта си. Превръщането на магистрати, парламентаристи и представители на изпълнителната власт в идоли чрез имунитет ни подсказва, че свалянето му е застраховка. Например случаят с бившия депутат Владимир Кузов, който злепоставя целия ни парламентаризъм. Убийствата сред върхушката през вековете – на монарси, патриарси, католици, и други - убиващи или жертва, поради правата си до живот или забраните за цял живот, са една предвидима форма на агресия. В България ключови фигури от елита и магистрати бяха показно екзекутирани през деня. Предразсъдъкът се превръща в тиранин за недиференцираните хора, доколкото не могат да си избистрят съзнанието от идоли. Без имунитет всички сме равноправни пред закона. Асоциациите са сродни на литературата, но не и на точността на хирургическия скалпел. Възприятията – на сетивата, на ума, стават съобразно природата на индивида, а не на света. Гласувайки за партия, ние не носим отговорност за попадналия под номер 87 престъпник, понеже не дочитаме цялата листа, и не можем да я поправим. Алтернативата е бързо да променим партията и сред опонентите „имунизираният“ да се окаже с номер 5. Веднъж избран, представителният трябва да се откъсне от идолите на рода и пазара. Обаче у всекиго има собствена пещера или празнина, която пречупва и изопачава естествената светлина. Мажоритарните избори през 2009г. узакониха изборния туризъм, защото позволяват да си извадим удостоверение и да гласуваме там, където е нашият фаворит. Пътниците от Турция имат свои фаворити по изборите. Подразделение на идолите на пещерата ще наречем трансформацията „дяволско гърло“, когато дадена информация се приема като предразсъдък и се заблуждава длъжностно лице, дава се изопачена представа на обществеността или се постига цел чрез представяне само на едната страна. Директор, който няма лични впечатления, за да си изгради мнение, слуша заместника си и по този начин е завладян от „дяволското гърло“. На годишен съвет директор казва, че прикритите грехове са по-малки. Всеки различно си представя категорията „грях“. Разумът може да заповядва на думите, но те биват оцветени със съдържание според прагматизма на масите. „Идолите на пазарището“ оказват влияние и на личната допустимост на греховност. Ревнуващият човек реагира остро на всяка заплаха за територията си на влияние. Влюбеният в ревността си надхвърля авторовото въображение. Автор, който краде чужда история без да има емпатийно отношение, отнема от светлинката и вкарва читателя в пещера. Нека да считаме за съмнително онова, което най-силно е увлякло разума, то вероятно е идол на пещерата, който пречи на безпристрастността. Само пещерната „светлина” би заблудила личност, че правото по рождение е по-ценно от краткотрайно придобито право чрез свободната воля на личността и избирателите. С раждането на младия крал Артур, той е отделен от родителите си. Баща му е уважаван, когато е доказал силата си на владетел, но със смъртта му започват бунтове, гражданска война, защото младият крал Артур не е възприет като обединител в началото. Възцаряването му е право по рождение, но после по заслуги той спечелва сърцата на много народи и е възприет като митологичен герой. Принудително е оттеглянето на цар Симеон ІІ от България през неговото ранно детство, после по заслуги е избран за мандатна длъжност. Заради своя идол народът избира и неизвестни личности, които представят свитата, антуража . Преди изборите през 2001г. журналистът Явор Дачков твърдеше, че царят ще се лиши от ореола си на цар и от правата на короната, ако се кандидатира за президент. След смяна на правителството свалиха от ефир предаването „Гласове“ на Дачков. Придобитото право по заслуги, мимолетно или не, заслужава повече удовлетворение. Идолите подвеждат тълпите, но невинаги оправдават очакванията. Професията „имиджмейкър“ също противоречи на правдата, тя е изиграване на постановка по сценарий. Предразсъдъците на театъра са възприети от превратните правила на доказването. Измислиците на театъра са по-изящни от правдивите разкази от историята, те дават представа в общественото пространство, която увлича публиката. Паметта е избирателна, но невинаги изборът е съответен. Обвиняем или свидетел биха могли да си спомнят избирателно, а за важни факти да са в амнезия. Религията опрощава, но защо и правосъдието напоследък? Адвокатите - идолите на словото, отлагат наказанието. Караславовият герой Юрталана е уверен, че изкупва греха си – убийство – чрез даряване на овен на манастира. В какъв размер да бъде овенът, какъвто се дарява на църквата, но този път като за гаранция на престъпник пред Съда, поради неиздържан вид на следствено дело? Когато децата са действащи лица, много повече възрастни дърпат конците на импулсивната им природа. В училище се правят провокации по сценарии, за да се провери как учители, други длъжностни лица и ученици могат да реагират. Тарторът на училищна групичка води племето си, но при благословията на по-възрастен наставник. Слушат водача, но дали дързостта и цинизмът на младия невеж дух могат да се сравнят със слабохарактерието на стария циник, който ползва младите духове за цели, които не може да постигне сам? Армиите, водени от хора „по-близо до нощното напикаване“, постигат краткотрайни победи или Пирови победи. В домовете за сираци имаше случаи, когато възрастен възпитател подстрекава по-големите да бият по-малките, които не му се подчиняват. Той самият няма право на физическо насилие, за да въдвори ред. Чиновниците само разписват, а действащите лица са използвани за мръсната работа. Под давление на директор се е случвало непълнолетни лица да нападнат учител. Политик може да изглежда като лъскав пес от анимационен екшън сериал, който си почива при изпълнението на каскадите, понеже се е уморил да изглежда усмихнат и загрижен за хората. Каскадите са за анонимни лица. Угодническата популистика, печалбарската стратегия често намират израз в едностранчивостта. Идолите на племето са наречени така, защото имат за основа стереотипното мислене, представата за нещата на общността, което води до предрешени случаи. Племенният вожд се допитва до жреца и тогава действа. Войската има нужда от Лъжеивайло, за да си възвърне духа. Царят може да се откаже от идола на племето, защото подсилването на защитата от врага отвън може да доведе до засилване на врага отвътре. Ограниченията и промените на сетивата понякога водят до възприятие на чуждата представа, на мълвата на племето. Християнството проповядва, че духовната слепота е по-опасна, но блажени са простите. Видимото и същността са друго противоречие. Естетичният външен вид е необходимост, но не бива да води до идолопоклонничество. Спортисти и артисти, популярни лица привличат мнозина подражатели. Зад красивата форма се крие понякога порочно съдържание. Увличането на футболни фенове в сблъсъци не помага на отборите. Момчешки труп във вана във видеоклип на песен на сладникави момичета отвращава дори феминистките. Идолите сред учениците може да не са естетични. Движението сатанисти се отличава с липса на хигиена, избиване на котки, вяра в силната раса, проповядване на омраза към циганите и пр. Учителският съюз и бившият министър на образованието и науката доц.д-р Даниел Вълчев предлагат връщането на оценката за поведение на учениците, на графата за поведение в бележниците и дневниците. Свободата да се приема и отхвърля доброто и злото има нужда от контрол, разглеждането на нещата от позицията на пренебрежението води до погрешни виждания. Външната намеса не води до самоконтрол, но това е пътят за преодоляване на идолите у младите. Някои представи се възпитават. Ако разчитаме на свръхразум, ще се озовем в хаоса. Вместването на човек в норми поддържа предразсъдъците, но съвременното общество не може да се върне в състоянието на абсолютната власт от времето на Луи ХІV. Самооценката се гради бавно, но за нея помагат външните представи и опитът. Без да пренебрегваме правото на пълноценен живот, не отричаме етикета за приемане в обществото, за да го наречем предразсъдък. За етикета в развитите демократични общества пишат мнозина, но да предпазим младите от обсебващи духове – на племето, пещерата, театъра и пазарището... Мария Чулова гр. Пловдив

Много полезна публикация и коментари към нея.

Здравейте, всички Вие, които се вълнувате от конкурсната тема. В хижа "Рилски езера" участвах в симпозиума на тема "Новата педагогика" с доклад и презентация на идеите от спечеления от мен конкурс по поставена задача от "КЕИТ", Единение Д.Е.Н. и "Минута е много". На 12 август 2011 г. получих грамота за спечелен конкурс за най-добър отговор на задача: "Допълнителни стеганографски правила, решения и послания в магическия квадрат на Четвероевангелието на цар Иван Александър". На 5 ноември 2011 г. ще се излъчи записът от награждаването, където можете да ме видите пред Вълчитрънското съкровище и да се наслаждавам на картина от професор Иван Гонгалов. Понеже историците са дейни тук, ще подскажа, че следващата загадка има връзка с колобъра. Много не бива да ми завиждате за издаването на книга, защото тези, които са писали, много добре знаят пътя до публикуването... А колкото до паричната награда... Вече почерпих в литературен клуб "Младост" в гр. Пловдив, неколцина от моя род от страна на поборника Марин Савов от гр. Баня и предстои да почерпя приятелите. филология, култура и политика

Магически квадрат по огледалния метод л е г г а в а р т е т я р я т е т р а в а г г е л е г г а в а р т е т я р а р я т е т р а в а г г е г г а в а р т е т я р а ц а р я т е т р а в а г г г а в а р т е т я р а ц а ц а р я т е т р а в а г а в а р т е т я р а ц а р а ц а р я т е т р а в а в а р т е т я р а ц а р д р а ц а р я т е т р а в а р т е т я р а ц а р д н д р а ц а р я т е т р а р т е т я р а ц а р д н а н д р а ц а р я т е т р т е т я р а ц а р д н а ∑ а н д р а ц а р я т е т е т я р а ц а р д н а ∑ е ∑ а н д р а ц а р я т е т я р а ц а р д н а ∑ е л е ∑ а н д р а ц а р я т я р а ц а р д н а ∑ е л а л е ∑ а н д р а ц а р я р а ц а р д н а ∑ е л а iῶ а л е ∑ а н д р а ц а р я р а ц а р д н а ∑ е л а л е ∑ а н д р а ц а р я т я р а ц а р д н а ∑ е л е ∑ а н д р а ц а р я т е т я р а ц а р д н а ∑ е ∑ а н д р а ц а р я т е т е т я р а ц а р д н а ∑ а н д р а ц а р я т е т р т е т я р а ц а р д н а н д р а ц а р я т е т р а р т е т я р а ц а р д н д р а ц а р я т е т р а в а р т е т я р а ц а р д р а ц а р я т е т р а в а в а р т е т я р а ц а р а ц а р я т е т р а в а г а в а р т е т я р а ц а ц а р я т е т р а в а г г г а в а р т е т я р а ц а р я т е т р а в а г г е г г а в а р т е т я р а р я т е т р а в а г г е л е г г а в а р т е т я р я т е т р а в а г г е л Съдържанието на квадрата от Четвероевангелието на цар Иван Александър Спечелих наградата на "Единение Д.Е.Н." Ще издадат една от моите книги и ще получа парична награда. С есето за магическия квадрат ще участвам в конференция в Рила през август 2011г.

Концепцията зa кръста в “Похвално слово за Константин и Елена” от Патриарх Евтимий Търновски Мария Чулова Григорий Цамблак сравнява Евтимий с апостолите и го нарича „стълба към небето“. Почти толкова народ се стича при Патриарха, колкото и в Йерусалим. Заточеният българин е сред сънародниците си. Макар да проповядва исихазма, Евтимий не е отшелник, а прекарва последните си години в апостолски подвизи. Голямо негово достижение е словото – същност на „логоса“ и на името, като същност на „енергията“. Той избира пътя на опознаване на божественото безмълвие в мирни времена. Евтимий е утешител на поробените и укрепва вярата им чрез проповеди, когато е застрашена. Патриархът Български е високо политически ангажиран, граждански отговорен и изявен патриот. По този начин Евтимий не само че не причинява душевното любомъдрие, а възвисява християнската вяра, като я отстоява и става мъченик. Евтимий Търновски пристъпва към писането като към икона, която украсява със стила “плетение словес”“ Въздигнал душата си до „Епибазис“ и просветил ума си, познал Таворската светлина, Патриархът по Божия воля пише за честния кръст. В „Похвално слово за Константин и Елена“ изобразява пълноценни образи, чрез което съчетава темата за божествената любов и земната привързаност. Женското присъствие е нововъведение, подобно на Божията майка при богомилските легенди и апокрифи, жената заема важно място. Елена е откривателка на кръста и чрез нея Евтимий изразява своята концепция за възприятията за този символ, като възхвалява вярата. Българският Патриарх не е първият, който разработва тази тема. Всички византийски автори, с които Евтимий се запознава, четейки творбите им, черпят (непосредствено или чрез междинни съчинения) от основен източник – съчинението на Евсевий Кесарийски, наречен Памфил, съвременник и приближен на Константин Велики. Евсевий е първият християнски писател и историограф, защитаващ основни идейни и политически концепции на държавно и църковно устройство. Патриарх Евтимий е познавал речта от 25 юли 335 г. „На Евсевий Памфил от живота на блажения цар Константин“ Чрез припомняне на историята на приемане на християнството българският писател цели да укрепи нашата държавност. Похвалното слово е подходящ жанр. Евтимий би се затруднил да хвали Иван Шишман, когато държавата се разпада, но косвено възхвалява властта. Още патриарх Фотий означава творбата на Памфил като „Похвално четирикнижие за великия цар Константин“ в своята „Библиотека“. Това насочва Евтимий към възхвалата. Докато по-старото произведение е образец на риторично житие, неосвободено от естетическите норми на „втората софистика“ Евтимиевото е образец на похвално слово, изградено според реформата, която провежда. Няколко века по-късно християнската легенда за равноапостолите Константин и Елена се обогатява с моменти, несъществуващи в ІV в. Възниква едно пространно житие за Константин. Познат е от Х в., тъй като е включен като образ в четириминейните сборници на Симеон Метафраст. Евтимий превръща образа на императирицата в централен. Едва около 385г. поклонничка Етерия отбелязва, че Елена е откривателка на Кръста Господен. Оформянето на легендата за намирането на кръста може да се датира приблизително между 347 и 385 г. Сюжетът не разказа за откриването на кръста е завършен към V в., когато се обогатява с легенда за благочестия евреин Иуда Кириак, разузнал грижливо пазената тайна за мястото на трите кръста, съобщил я на Елена и сам приел християнството. Разказът на Патриарх Евтимий за пътуването на императрица Елена из светите места в Палестина и за нейните строежи е изцяло построен върху гръцкото житие на Константин Велики. Първородният син на Константин – Крисп е убит от самия император заедно с майката на Крисп в 326г. Евтимий само възхвалява Константин: „и целият човешки род, и вси множества – народи и племена и страни – му отправят единогласно славословие, признават, че той е и Цар и Владика, и Бог над всичко и преди всичко“ (Патриарх Евтимий 1990: 113). Елена е вдовица и има мистичен брак с Христос. Дори още приживе на Конста тя е пренебрегната заради Теодора, наложена за съпруга от Римския владетел. Дълго време властват законите на многобожието и многоженството. Дори приближените на Константин са желали да изкъпят царя си с кръвта на кърмачета, но той отказва. Единствено кръщението може да спаси от проказа. От ръката на блажения Силвестър приема кръщение, след като получава знамение в съня си. След покръстването Константин устоява на отрови и коварства. Максимилиан се озлобява при вида на кръстния знак и заповядва на войската да стреля безпощадно. Обзет от страх, хуква да бяга без багреница. Максимилиан сам се отказва от скверните си идоли и посича собствените си служители. Люта болест поваля обезумения враг на християнството. В мирните години Константин укрепва вярата, като строи църкви. Започва да преследва елините и да удостоява християните. Околните народи сами прииждат да приемат светото кръщение. Ликиний подема гонения срещу християните, а Константин му се противопоставя. След отсичане на главата му настъпва дълбок мир. В град Виз царят отново чете писание на небето. Тук той вижда кръст от звезди: „С този знак ще погубиш всичките си врагове”. Тогава Константин приема кръста от дърво за символ на християнството. Императорът изгражда град на свое име, като издига колони, в основата на които полага свещени символи. Победата над скитите е покровителствана от кръстния знак, който се явява на небето. Мостът е поредния символ на кръст, но хоризонтално в пространството. В чест на победата царят издига редица църкви и строи Еленинград. Раздорите идват от Арий. Константин смирява Александър с Арий. Мирът се постига със събор в Ника, който продължава три години и половина. („И един град всички ги приемаше, сякаш някакъв велик светителски венец, украсен от прекрасни цветове“). Единодушно йереите прогонват Арий, правотата на постъпката им се потвърждава с чудото със свитъка. Тогава определят времето на постите – 40 дни. Константин кани отците на всенароден празник в Константинопол. Освен че пише „по ляпоте“, Евтимий е склонен към плеоназъм, когато описва отците на пира. След смъртта на Теодосий в 1363г. Българският писател изследва литературните паметници във Византия, затова описаното е подробно. Там в Константинопол се появява философ-елин, който разпространява вредно учение. Патриарх Александър му се противопоставя и той замлъква. Бог го превръща в хвалител. Забравено е вече мястото на разпятието и “Онова животворящо дърво, чрез което светът бе спасен и мъчителят бе стъпкан, и смъртта бе умъртвена“ (Патриарх Евтимий 1990: 132). Преди да разпусне събора Константин коронясва майка си Елена и й дава пълномощия да търси Краниевото място. Евтимий черпи вдъхновение от „Песен на песните“. Сравнява Константин с Давид. Има доближаване между житийна и ораторска проза. Преливане на биографизъм с паногиризъм. Евтимий се изявява като писател летописец. Колекцията “Студион” от седем тома се приписва на Евтимий. Ще търсим смисъла на символиката на кръста и съчетанието на думите – метафразата и контекста. Елена открива мястото, където Исус е излекувал „кръвоточивата“ и издига църква в името на животворящия кръст. На всяко от местата на чудесата Елена създава църква. Интересна е кръстообразната църква във Витлеем. „И като почете светия патриарх Макарий с много дарове, върна се при своя син и велик цар Константин, носейки частта от честния и животворящ кръст, която пазеше, и свещените Спасителеви…“ мощи. Звуково ритмично-мелодичното изграждане е първостепенна грижа, както и по-късно при поетите символисти. Логичното начало запазва водещата си роля. Интонационната сила на израза също изпъква. На противниците на кръста – отрицатели на материалната природа – просто дърво, на което е разпнат Христос, Константин се противопоставя чрез възхвала и строежи: „И, потрудил се с голяма ревност и старание, направи три кръста според числото, що му се яви в битките: първо в Рим, второ във Византия и трето – когато съгради мост на река Дунав“ (Патриарх Евтимий 1990: 138). Елена има извънсъзнателно внушение, че трябва да открие Светия кръст, и по провидение го намира. Императорът също има видение по време на битките и затова прославя светците с въздигане на кръстове. Освобождава робите християни. Историографските данни за Константин са много повече от тези за майка му Елена. Още приживе царят си избира място, в което построява църква в чест на апостолите и решава там да бъде погребан. Императорът просвещава п одвластните си за задгробния живот: „какви неща са запазени от Бога за богообичните, каква красота, какви отплати, какви венци, какви почести, каква радост, какви обители“ (Патриарх Евтимий 1990: 144). Самата смърт на Константин е на Петдесетница. Евтимий го нарича поборник на благочестието, изяснител на истината…чрез майсторство утвърди с божествени знания вселенската скиния, сиреч – съборната църква; втори Павел, …насаждащ благочестието (Патриарх Евтимий 1990: 146). Още от увода авторът вмъква ключ за разгадаване. Най-чести са сравненията и разгърнатите епитети, градиращи се и противопоставени. Прояснява се, че Константин олицетворява царя – Бог. Характерни за Похвалното слово са еднокоренните думи и асонанси, които изграждат внушение над слуха и зрението. Синтактично-интонационно оформление и неологизми, подобни на византийските сложни думи, напомнят за произхода на героите, личните местоимения се повтарят, което сближава писателя с владетеля. Изоколните структури с еднакви по смисъл „фонични“ и „идейни сигнали“ се срещат често в стила „плетение словес“. Като дешифрираме кода на произведението, разбираме, че всички важни прояви на властта са благословени, местата на победите са увенчани с църкви. Религията служи за укрепване на властта. Евтимий прави паралел на делата на Цар Иван Шишман и царица Сара-Теодора с Константин и Елена. Постъпките на Константин се разглеждат през призмата на Библията, така че се появяват чудеса и знамения. Тъй както поданиците на Византия почитат великия си император, така и българите да почитат своя владетел. В този случай няма история за мощите, тъй като това няма да засили родолюбието, няма нищо общо с нашата родина. Въпреки, че в ортодоксалната книжнина жената е по-податлива на съблазни, Елена първа приема християнството. Това се обяснява с „мъжкия разум“, който се противопоставя на дяволските козни. Мистическото богословие е представено чрез символа на светлината, универсален символ на духовната реалност – смисленост, екстазис на зрението. Псевдо-Дионисий Ареопагит говори за същността на Троицата като за “свръхсъщностен блясък на божествената тъма“. Сиянието образува светъл в себе си кръг, който съдържа светилникът. Така Елена стига до „Ентелехия“ изцелява не само своето битие, а убеждава сина си. Като пропуск на Евтимий можем да изтъкнем, че не приема идеята на Черноризец Храбър за езиковия развой. Произведенията на Патриарха са достъпни само за посветени. Още приживе думата му се е слушала и в чужбина. За това съдим от Посланието до Киприян, йеромонах Никодим, митрополит Антим. Словото на Евтимий служи за източник на Нягое Бесараб за написването на „Поучение към сина му Теодосий“ в Молдова и Влашко. Георги Михаила посвети книга за значението и ролята на Евтимий. „Многожелателно съкровище“ е словото на Патриарха, което произнася като “любим дар” на Иван Шишман. Пропагандата на образеца на християнски ръководител укрепна България. За нас най-ценно е народностното значение на творбата. Цитирана литература Патриарх Евтимий. 1990. Похвално слово за свв. Константин и Елена. В: Климентина Иванова (съставителство, послеслов и бележки), Патриарх Евтимий. Съчинения. София: Наука и изкуство. За автора Мария Чулова е хоноруван преподавател по български език в Департамента за езиково и специализирано обучение на Медицинския университет в Пловдив. Има магистърски степени по българска филология, английска филология и международни икономически отношения, които е придобила в ПУ „П.Хилендарски”. По майчина линия е от рода на поборника от Възраждането Марин Савов от с. Баня, Карловско. Автор е на стихосбирката „Минутата, отлитнала от тебе” (2010 г.) и сборника с критика и есета „Без идоли”. За една от статиите в „Без идоли” е получава стипендията на фондацията „Отворено общество” за високи постижения в науката и изкуството. Електронен адрес: thulova@mail.bg Quote this article on your site To create link towards this article on your website, copy and paste the text below in your page. Preview : Концепцията за Кръста Събота, 24 Юли 2010 Концепцията за... © 2010 - Littera et Lingua Powered by QuoteThis © 2008

Списание за филология, култура и политика "Прометей" Тези от Вас, които очакват нови публикации от мен, могат да разгледат блоговете ми "Прометей" и "Сладуна", където имам литературоведски и публицистични материали, а в "Прометей" имам два блога, обединени от потребителския ми профил, като в единия публикувам и творби на поети, писатели и публицисти от Пловдивска област и по изключение стихотворение от автор от морето. Sladuna

Отрицанието на войната в творчеството на Йордан Йовков Литературна интерпретация от Мария Чулова „Навсякъде човек трябва да има съвест” Йордан Йовков Баталната проза на Йордан Йовков богато илюстрира и категорично отрича най-голямото зло на човешката цивилизация – войната. Открито изявено или скрито вложено в тъканта на художествените образи, отношението на писателя към най-голямото зло в човешката история е сложно и противоречиво – в него се преплитат патриотичните мотиви за любовта към родината, верността към войнишкия дълг и саможертвения героизъм на българина с благородната хуманистична скръб за поруганата човечност и вътрешно отрицание на противоестествената и враждебна на човека същност на войната. Преди всичко Йовков като убеден хуманист разглежда войната като народно страдание, като едно с нищо неоправдано бедствие. Чрез образите на облечените във войнишки шинели селски труженици авторът успя да ни внуши колко безпомощен е човекът да се пребори с жестоките механизми на войната. В много разкази и особено в повестта „Земляци” авторът показва целия трагизъм на народното страдание. Повестта е апотеоз на най-човешкото у човека – жаждата за мирен живот. Спокойния, разумен и сдържан Стоил, ексцентричният, буен и приказлив Никола, плахият и свит Димитър, детски непосредственият Илия са обединени не просто от произхода си от едно село, но преди всичко от онова, в което Йовков вижда чертите на българския войник – простодушното и честно селско сърце, което бие под военните униформи, еднаквата селска психика, общия копнеж по мирен труд. Особено ярко художникът е разкрил душевността на българския селянин в изживяванията на Стоил с настъпването на пролетта. Душевността на героя се ръководи от неписания народен календар, който разделя годината според вида и характера на селската работа. Затова в безсънната нощ Стоил с изострен инстинкт долавя, че от юг идва „нещо жизнерадостно и силно” – пролетта. Мислите за земята, за мъката, че няма кой да изоре земята остават да вълнуват Стоил дори на фронта. Стилът на автора целенасочено е антипатетичен. Стоил е обикновен, изтъкната е неговата тромавост и неугледност. Колкото се старае да се стегне, толкова по-неугледно изглежда в униформата. С този сполучлив детайл писателят внушава, че у този герой най-устойчива е връзката с мирновременното минала, с постоянните ценности, неограничавани от задачите и обстоятелствата на момента. Той неволно кара заобикалящите го да зачитат всяка негова постъпка. Човечността и мъдростта му печелят уважение и той се превръща в морална опора за земляците и другите. Героите от „Земляци” постоянно поддържат душевната връзка с дома. Разговарят за село вечер. Това укрепва силите им, придава смисъл на лишенията, които търпят. Последователността и принципите им никога не се ръководят само от моментната ситуация, от слепия инстинкт за самосъхранение. Затова ятото жерави, прелетели над фронта на север, предизвиква „внезапна и луда радост”. Трагичният край – героиски загива Стоил край цъфналата шипка – показва, че и при нечовешка ситуация човек може да съхрани нравствеността си. Страстният човеколюбец Йовков откриваме и в разказа „Последна радост”. Това е творба – химн на човечността и добрината. Чрез образа на Люцкан писателят внушава, че дори и най-жестоките страдания на войната не са в състояние да унищожат прекрасното у човека. Отричането на войната авторът постига чрез яркия контраст между картината на мирния живот и мобилизацията. Особено в празничен ден романтиката на града особено голяма. Йовков разкрива живота в цялата му многостранност. Всички жители – и търговци, и чифликчии, и „големци”, и отрудените са на празника. Всичките те са бодри и радостни. В ударите на камбаните звучи „голяма и чиста радост”, а когато възвестяват мобилизацията, те бият „продължително и тревожно”. Хората съобщават новините, като „възбудено жестикулираха” и „всичко беше някак сдържано, спокойно, загрижено”. Люцкан е прекрасен образ на опоетизирания душевно чист човек и е истински щастлив на празника. Тогава продава красивите си цветя, придружени с наивни тълкувания. Но с обявяване на мобилизацията и той заминава на фронта като всички мъже. Всред грубите войнишки фигури бледоликият младеж с кръст на шапката и хризантема на гърдите изглежда странен. Люцкан живее непрекъснато с мисълта за цветята, щастлив е, когато му поднасят цветя и силите му се изчерпват, когато раздразнен войник смачква подарената му хризантема. Загубата на това цвете за него символично означава загуба на любовта. Той до последен дъх носи в себе си спомена за Цветана. Основно изразно средство за постигане на авторовите внушения е контрастното противопоставяне на красивото и нравственото на ужасите на войната. Въпреки нееднократното споменаване на ограничените умствени способности на Люцкан, ние разбираме симпатиите на Йовков и емпатийно сме съпричастни към чувствата на героя. В унесеността и вътрешната съсредоточеност на героя повествователят достига до най-висшите прозрения за живота. На фронта е ясно подчертано неадекватното му, ирационално присъствие, но цветопродавецът е истински необходим и пълноценен в естественото си обкръжение – там на „Моста на въздишките” с „препълнена табла в ръка”. Във Венеция наричат мост на въздишките мястото, откъдето са превеждали осъдените затворници. Люцкан се озовава сред осъдените на фронта. В родния му градец този мост е място за разходки и размяна на погледи. Очарованието на Люцкан не се накърнява от комичните и неловки положения, в които се озовава всеки момент. Злополуките на Люцкан протичат в благосклонна среда, най-малкото защото присъствието му разведрява духовете. Характеристиките, които му дава авторът, го обгръщат с ореол на духовно обаяние: „Възторжената и светла душа на Люцкана беше създадена за свърталище на любовта”. Чувствата на цветопродавеца са представени с дълбоко съпричастие и разбиране. Душевната нагласа на Люцкан и войната с нейните груби закони и бруталност не могат да бъдат съгласувани. Погълнат от своите мисли, „поетът” стоически понася несгодите на походите. Той е най-слаб, най-непригоден за военна служба, но физическите страдания с нищо не променят вътрешния му живот. Един скрит, неназован героизъм се проявява у този физически немощен човек: в душата си той не изменя на това, което обича. Люцкан, който не познава смисъла на войната, който знае как е попаднал тук, и бленува за красота, знае само едно: „Войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана”. Войната в „Последна радост” е показана с цялото зло, което носи – глад, смърт, болести. Засилвайки страданието и ужаса, Йовков я отрича неизменно: „Редът, другарството, най-простата човещина – всичко се удави и заличи в свирепата и груба проява на инстинкта. У всеки, дори у най-кроткия, заговори само звярът”. Тук авторът е стигнал до пряко обвинение чрез един необикновен образ – Рачо Самсара. Гледайки многобройните, умиращи от холера войници, той казва: „Ето я нея, страшната и безмилостна война! Няма по-голямо бедствие от това на земята!”. Картината на смъртта на Люцкан, въпреки дълбоко трагичната окраска, е утвърждаване на живота. Тя е описана реалистично – Люцкан е откъснат от другарите си, останал съвсем сам, той в последната си минута протяга ръка към самотно цвете. В последния жест на умиращия е въплътен вечен копнеж по живота. В разказите „Пръстенът” и „Песента на Солвейг” Йовков вниква в душевния свят на героите си и съпоставя действителността на романтично-сантименталните пориви по един далечен всят на красиви изживявания. Пръстенът е символ на нескончаемост на нравствения живот. В „Пръстенът” Ламбрев стои изправен до прозореца и вижда осмисля. Много близък на Люцкан по натюрел е Живко от „Чудният”. Той изглежда ненормален всред другите войници, неговата изолираност и отчужденост от реалността го сближават с цветопродавача. Освен това, че не успява да се ориентира в неговите войнишки задължения, при Живко има и „чудновата болест”. Той изживява чуждата смърт с непоносимо страдание, свръхчувствителен и съчувстващ на всяка болка. В разказа „Белите рози” също срещаме герой с „чудновата болест”, която се уврежда от безсмислието на унищожението около него. Опълченецът Спас проумява символиката на белите рози, вехнещи на пътя, където са се сбогували двамата млади. В разказа „Балкан” войната не присъства пряко, но болезнено отекват последиците от нея. Поводът за написването му – голяма част от Североизточна Добруджа е дадена на Румъния. Едно куче изразява болката си от промяната на границата и напускането на войниците. Свикнало е да обикаля старата граница и се завръща там. Тогава го приемат и му се радват, даже кръчмарят, който някога е бил ухапан от Балкан, сега го мисли за другар. В разказа „Вълканин говори с бога” последиците от войната са най-жестоки. Героят се отчуждава от хората и разговаря единствено с бога. Чрез образа на Вълкадин е изказана болката по загубените територии: „Кои са тези, дето съдят на хората и редят световните работи, кой им дава таз сила, нямат ли господ? Не са ли родени и те от майка и няма ли да умрат като всички хора? Как може да се тегли границата....да оставиш гробищата в една държава, а в друга – близките на умрелите”. Сюжетен център в разказа става метафората на прозореца, през който Вълкадин вижда границата, зад която са останали жена му и болното му дете. Един от най-големите уроци, които ни завеща Й.Йовков, е ненавистта към насилието и святото преклонение пред човека: той ни показа, че както в честити времена, така и в часове на изпитания, хората не трябва да загубват своята съвест. В творчеството му се утвърждава тезата, че думите са недостатъчни и не е посилно да изразят същността на нещата. Над всичко остава съвестта у духовните личности. Автор: Мария Чулова