Vistosky

На такива дни обикновено си задаваме въпроси относно личността, която честваме. Левски е дал много на България. Популярно валят сравнение между "днес" и "някога" - анцентът всякога е върху сегашното ни окаянство и нищожество. Левски обаче е част от модела, по който си представяме идентичността си на българи - една биография, част от редуването на биографии от хан Кубрат към Бойко Борисов. Дали по този начин, използвайки историята като низ от биографични описания, не възпитаваме чрез нея тъкмо мислене, основано на хора и лични близости, а не на каузи, които стоят далеч по-стабилно в обществения живот като морални ориентири? Съчиних ето това кратко текстче по въпросите, които ме вълнуват. Вярвам, че не само мен.

Опасявам се, че референдумите биха могли да решат проблемите дали да прокараме метро в даден квартал, дали да се построи градинка или супермаркет, но когато става дума за исторически свидетелства, там трябва експертен разговор. Всеки има мнение, но въпросът е дали всяко становище трябва да бъде превръщано в основа на вземане на решение. Убеден съм, че това е не само ненужно, но може да бъде и опасно. Както аз, историкът, нямам думата за ядрената енергетика, защото мога да причина щети, така онези, които нямат подготовка, навярно би следвало да разсъждават, проследявайки казаното от специалистите, без да настояват тъкмо тяхното да бъде калкулирано в проекта за това какво да се прави с паметниците. И горзното свидетелство за миналото носи информация за него. Проблемът изобщо не е дали да съхраним тези данни - решавайки се на хода да ги изтрием, правим същата социална инженерия, която са сторили някога комунистите. Ако вземем, че запазим тези монументи, как точно да ги отграничим и обозначим - тъй като Аушвиц е музей, но маркиран ясно като такъв и показан с всичкия ужас на нацизма, за да сужи за негативен пример. У нас, за жалост, комунистическият режим все още не е оценен така, както немците осъзнаха времето на Хитлер, концлагерите, газовите камери и всичката човеконенавист. У нас тя не е била по-малка или по-слаба, просто мнозина без шанс бяха превърнат в галена, партийна номенклатура и предават илюзията за добрия тоталитаризъм по наследство. Та, какво да правим? Изглежда, че въпросът не е толкова прост и се отнася изобщо до идеята какво общество искаме да имаме утре.

Колеги и приятели, Несъмнено всички виждаме немарата по отношение на какво ли не. Този път обектът е в центъра на София, а проблем е състоянието на част от културното наследство на града. По този повод с моя съученик и приятел Наско произведохме тази статия: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2013/05/01/%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%B0-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BA%D0%BE%D0%BF%D0%BA%D0%B8-%D0%B2-%D1%80%D0%B8%D1%81%D0%BA/ Струва ни се, че нещата не би следвало да продължават така. Независимо какви процедури текат и кой е виновен, видимо Министерството на културата е безумен стопанин, направо безстопанственик.

Скъпи колеги, Позволявам си да предложа един наскоро излязъл мой текст, посветен на турските сериали и ролята им в смекчаването на твърдолинейния националистически наратив относно падането на България под османска власт и османските векове в българската история: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2013/01/14/nation-vs-region-turk-serials/ Статията има и българска версия, достъпна също в блога ми, която се различава не малко от настоящата: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2010/11/25/turkserialshist/ Бих се радвал на всяко споделено мнение.

Замисълът принадлежи на моите приятели Кин Стоянов и Емил Янев. Без тях все още нямаше да знаем как, прочее, би могла да се произвежда литература в реално време. Повече за осмата радиокнига от поредицата “Български Риалити Романи”: “Спускане в средновековието. Краят на 14 век. Одрин или Едирне, по турски. Първата европейска „стъпка“ (резиденция) на османския султан. „Козните на харема“. Една история за жените и мъжеството. Разказът за едно величаво и трагично време. Време, в което историята на Балканите се пише с кръв. Ятаганът посича меча. Картината на един грандиозен сблъсък между две цивилизации, две култури и две религии – с предопределен край. И все пак. Търсим друго – какво се случва, когато 112 жени от всички краища на Балканите, с различна външност, възраст и народност имат общ съпруг – всемогъщият султан на бъдещата империя. И точно те, обречените на нежност, да застанат като невидими гвардейци пред входа на Европа.” Можете да се насладите на разказаната от мен глава тук: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/12/31/reality-novel8-theharem/ А целият роман може да се чуе, слагайки един ляв бутон на мишката тъкмо тук: http://radiosofia.bnr.bg/Audio.aspx?lang=1026#http://radiosofia.bnr.bg/Shows/Cultural/Rialiti-roman/Pages/111010koznitenaharema.aspx Честита Нова година на всички!

Честит празник! http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/12/08/saint-clement-ohridski/

Скъпи съфорумци, ситуацията в българската наука, както знаем не от вчера, е плачевна. Едно от проявленията на това е изборът на последните няколко председатели на БАН - процедура, която отговаря на актуалното равнище на достойнството на науката, пасва идеално на равнището на професионализъм и на културния ценз на българския учен. В нея, не на последно място, се отразява и фактът, че у нас научна общност няма, че на нейно място има групи, корумпиращи всеки опит за създаване на гилдия на учените, имаща свои правила и бдяща за качеството на произведения академичен продукт и за адекватността на членовете към предназначението си. Споделил съм размисли по тези и други въпроси тук: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/12/05/white-room-no-morph/

В дни като тези, особено тежки за Църквата и за православните вярващи, ми се струва, че този ден придобива още по-голямо значение. Навярно празникът няма да отмие агентурното минало на митрополитите, нито ще направи боричкането им за патриаршеския трон по-малко подло. Християнинът измерва достойнството си по това на Христос. Ето защо говорим за "епископско достойнство", за "патриаршеско достойнство" и т.н. В следващото видео съм се опитал да разсъждавам, поставяйки основни за мен въпроси относно празника и за този конкретен празник. Опитал съм се да разбера как стоят нещата около мен, дали като цяло се мисли по тези питания. Отговорът ме изненада. http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/11/21/praesentatio-sanctae-mariae/

Историците отново станахме за смях. И все повече ще ставаме, предвид мощта на колегията, която се задава изад ъгъла, мотивираните студенти, от които утре ще станат преподаватели и какво ли още не. Стокхолмският синдром беше формулиран много по-остро преди повече от петнадесет години от парламентарна трибуна, коментирайки спечелването на избори от наследниците на БКП. Тогава депутатът, чието име не се сещам вече няколко седмици, директно заяви, че когато някой 45 години оножда някого, страдащият поняса в началото, а след това просто свиква, това става част от живота му и поради това след премахването на властовата позиция на насилника оноденият продължава да го търси, сякаш му е бил особено ценен. Преразказвам, разбира се, но онождането е автентичен детайл, както и логическата схема. И самият Сатана може би проявява някога и нежност, но това не го прави по-малко зъл. Ето защо да бъдеш част от престъпен режим, бидейки малко по-малко насилник от обкръжението не те прави морално чист и безукорен като сълза на сърна. И какво е това "културно отваряне", питам аз, което соц-муцуните размахват като нарушен мирен договор преди битика? Малцина пиеха кафе в Париж на Айфеловата купа, обядваха във въртящия се ресторант в Берлин и хапваха десерт във Виена, но дали всеки можеше да стори това? За някои имаше безплатни апартаменти с размери на хиподроми, автомобили със шофьори 24/7, а можеха ли всички да се докоснат до тези блага, ако имаха средства да си ги позволят? Днес всеки може да живее в жилище, по-луксозно от Белия дом, да кара кола, по-скъпа от целия гараж на султана на Бруней, да иде даже на Луната, стига да има кинти. Тогава нищо не даваше никаква възможност - седиш тук, през деня действаш на поточната линия или пред струга и траеш, защото иначе може да те споходи неочаквана екскурзия без гарантирано завръщане.

Скъпи колеги, Убеден съм, че темата за почти провалената конференция е значима и през нея могат да бъдат прогледани съществени проблеми на историческата наука, на нейното производство и още какво ли не. Позволявам си да заявя лична позиция, която се намира в този текст: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/10/25/conf-liud-zhiv/

Драги колеги, Предлагам на вниманието Ви резултатите от един експеримент, свързан със създаване на исторически роман в реално време. Времето на действие е наситеното със събития лято на 1886г. Щефетно разказват десетима историци, голямата част от които - преподаватели в Историческия факултет на СУ. Линк към кратко описание на замисъла, участниците и други детайли: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/10/01/rus-reb-reality-nove/ Приятно слушане!

Съгласен! Терминът е избран от огранизатора на събитието под влияние на факта, че на английски е така. Присъединявам се обаче към идеята поне да правим усилия да зазвучаваме новите понятия на нашия език, тъй като "уебинар" трудно пасва.

Да си призная, хич не ми пука за различността на гейовете. Всеки е свободен да бъде такъв, какъвто иска. И няма по-нормално от това. Моите принципни възражения са срещу манифестирането на различията, каквито и да са те. Нямам проблем да застана и срещу парад на херетосексуалните, бих сторил същото и срещу парадиране с религия, етническа принадлежност и т.н. Една от причините е фактът, че парадът е събитие, което поставя дадена ориентация над останалите, доколкото не може всички заедно да направим парад - не само технически, но и идеологически, подобно действие е безмислено. Доколкото появяването по площади и улици с разни лозунги не равнопоставя, а напротив - разнопоставя, задълбочава различието, то къде е либералното в него? Или отново ставаме свидетели на опит за диктат на либералите, за своеобразна либерастия - ситуация, в която от прекалено много усилия либералното начало престава да може да носи самото себе си.

Аз благодаря за мнението. Не всичко, което правим, може да бъде безотказно полезно, но все нещичко може да бъде и приятно, а в приятността има все някаква полза, макар и не от материален порядък. Текстът в православие.бг е доста смислен и съдържа доводи, с които не бих могъл да не се съглася - в крайна сметка те дори не продават музика с направеното, защото нямат такава. Предлагат на публиката си само скандал, което е симптом за обществото и дразнителите, на които то реагира.

Уважаеми съфорумци, Събитията около руските пънкарки станаха широко известни. Те обаче предоставят шанс не само на темата за свободата на личността, а и на куп други да влязат в нашия дневен ред. Една от тях е пътят към храма. Тя, разбира се, би могла да бъде разглеждана както от верови позиции, така и от съвършено атеистични. Можем дори да се лишим напълно от всякакви религиозни смисли, оставяйки я някъде в полето на културата и традицията. Струва ми се, че в бунта, осъществен в църквата, виждаме и още нещо - развитието на днешните ПиАр стратегии, в които уважението към духовните пространства и спазването на правилата за поведение напълно липсват. Моят анализ по въпросите: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/08/31/pussy-riot-road-to-temple/

Скъпи съфорумци, предлагам един текст, който няма никаква претенция да изчерпва обекта си. В него всъщност са вплетени доста идеи, а сред тях е отдавна тревожещото ме наблюдение, че левите и либералите са доста плътно едни до други в определени отношения, макар точно в тях да се самоопределят като радикално различни. Статията предлага една консервативна гледна точка, която, подобно на всяка друга, лесно би могла да бъде дестабилизирана. Надявам се това да стане в дискусията тук, а самото четиво е тук: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/07/03/lib-freed-homsex-norm/

Скъпи колеги, предлагам ви една предварителна версия на текст, отнасящ се до някои апспекти от историята и теоретичните принципи на музея - като институция и през примера на един конретен музей. В края на материала ще намерите и линк към визуалната му част. http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/04/30/usa-light-day/

Писмен вид на последната част ще има в най-скоро време. Част от представените идеи са вече написани, можете да ги прочетете в блога. Има цяла статия за маргинализацията на академичния исторически разказ (http://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/06/23/acad-deconst-chalga/), има и материали за положението в БАН и университетите (http://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/08/01/lucky-cop/, http://dimitaratanassov.wordpress.com/2011/01/18/good-news-bad-news/, http://dimitaratanassov.wordpress.com/2010/11/08/bigoutwit/, http://dimitaratanassov.wordpress.com/2010/06/28/reformali/).

Скъпи колеги, линкът по-долу ще ви отведе към дискусия, свързана с висшето образование в България. Ще чуете мнения по основни проблеми, един от които е нововъведената рейтингова система. Бих бил особено радостен, ако дебатът продължи и тук. http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/04/24/webinar-high-edu/

Тъй вярно.

Скъпи колеги, предлагам ви един кратък опит върху премоделирането на историята и изковаването на нови наративи от съществуващ материал. Казано с други думи - нека проследим (зло)употребите на историческия терен на Балканите: http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/03/22/kos-hist-narr/

Скъпи колеги и приятели, предлагам един по-различен поглед към всеизвестното писмо на Теодор Метохит до Никифор Хумнос. Текстът е писан преди време, днес към доста от нещата бих подходил другояче, но това не е негова окончателна версия. За първи път той се появи във вече далечната 2007г. Последната му редакция ще бъде готова до 10-ина дни. Ще дам линк и към нея, тя в момента е в процес. http://dimitaratanassov.wordpress.com/2009/02/21/naked-body/

Позволих си изобщо да направя това интервю тъкмо поради факта, че човекът е оригинален, заразителен и дълбинно мислещ. Едва ли има двама човека в света, които да са напълно съгласни един с друг на всяко равнище. Ако има, то клишето гласи, че единият е лицемер. Склонен съм да се доверя в случая. С начина си на мислене, с аргументите си, с представянето си, Калин Янакиев заразява с мисловност. Самият аз в множество случаи съм съвършено несъгласен с казаното от него и имам своите доводи, които тежат, но респектът ми към подобен своеобразен човек и идеите, които сякаш излизат от самия него, е безкраен, ето защо занимавам и вас с казаното от него. Самото интервю продължава около 25 минути. Може би някога ще намеря време и вдъхновение, за да го монтирам в цялост и да дам линк.

http://dimitaratanassov.wordpress.com/2012/02/06/int-kalin-yanakiev/ „Смисъла на тези неща изглежда може да види само човек, който има вкус да се замисля. За който битието, което живеем, не е безпроблемно. Ако се решим да мислим – това е вече наградата на философа – ние ще се срещнем с един невероятен празник. С ето този, например, мисловен пир, че ще се убедим, че битието е чудо. И това чудо ни го доказва разумът. Онова, което никога няма да мога да обясня: какъв е смисълът да си мислим за тези неща. Какъв е смисълът да се питаме за тези неща, защото ние можем изобщо да не се питаме за тях и да си живеем, както си живеем, без да ни интересува чудо ли е нашето съществуване.“

По въпроса за таксата за слушатели - слава Богу, но това недоразумение в крайна сметка не част от правилата на Конгреса. Убеден съм, че науката, правена езотерично и затваряна зад стени и заключени врати, не я очаква нищо добро. Нашата е чудесен пример в това отношение. Малко вътрешна информация - идеята за събиране на пари от слушателите беше отхвърлена вечерта преди началото на самото събитие, а дебатите бяха повече от горещи, но в крайна сметка здравият разум победи и се реши, че е добре, ако някой реши да дойде и да чуе, този шанс да му бъде даден, пък нищо чудно чутото да мотивира някой млад човек, който да реши да се влее е редовете на все по-оплешивяващата ни медиевистика. Сборници, разбира се, няма да има. При 1200 участници докладите ще се поберат в има-няма 30 тома. Всеки търси място за публикуване, а множество от текстовете са вече (до болка) познати. Сред българите за всеобщ срам имаше такива със статии на по 10-ина години, които дори не си бяха дали труд да преведат на разбираем от повече люде език.