tonkata3

има едно стихче на пеньо пенев зе секса... някой има ли го?

Абе мога да го пейстна от един форум друг /ако си и там "Тонев" знаеш за кой говоря/, ама дори атеистите се изчервиха и разграничиха от него

# Буддизм: 53%

# Агностицизм: 25%

# Атеизм: 0%

# Христианство: 98%

# Сатанизм: 0%

# Ислам: 65%

# Язычество: 21%

# Индуизм: 28%

Веселко е, макар че някой въпроси са доста многозначителни

"Братя и Сестри,

На 10 януари Гръцката Православна Църква канонизира за светец един от най-достойните български духовници на нашият век монах Паисии Атонски/Зографски/.

Роден през 1921 година, завършва семинария и се отегля в монашески подвиг в Света гора Атон.

През целят си живот тои е помагал на хората идващи с молба за помощ.Осъден от народния съд 3 пъти на смърт.

Много пъти бившият режим се е опитвал да го убие,но никога не е успял,а всички дръзнали да посегнат Бог ги е наказвал скоропостижно.

Последнят изпратен убиец е още жив.Когато отива в монастира , посяга с дясната си ръка да го застреля ръката му се вдървява и след време е отрязана заради гангрена.

Повярвайки в Бог "убиецът" Кирил Иванов Георгиев от Кюстендил отишъл с сълзи на очи и му е поискал прошка за деянието си.Старецът Паисий го накарал да остане в монастира за нощта и с денощна молитва към Бога измолва изцеляването му.

Да....невероятно, но факт и то документирано в архивите на ДС,медицински и други документи доказващи това.Те са предадени на Гърция от тогавашният министър на здравеопазването,сега се съхраняват в Атинският Църковно-истори4ески музеи.

Още много чудеса са ставали приживе-деца са били лекувани от него с молитвите към Бог и именно затова сега в Гърция го имат за закрилник на боледуващите деца.

Много пъти монасите от Зографският монастир са отправяли молби до президентите,нашата Църква за канонизирането му но напразно.

На 26 декември по решение на монасите е изкопан гробът и тялото му е било нетленно с благодатен аромат.

Следва отново молба,този път лична с делегация до Светия Синод-но.. глас в пустиня.

Тогава се обърнали към Гръцкият Свети синод и той е извършил Канонизацията,но като гръцки светия и закрилник на Гърция.Мощите били пренесени в гр.Солун и положени в храма "Свети Димитрии Солунски" за поклонение.

Стичат се хиляди хора ежедневно...

Братя и сестри,

Помогнете ми да се преборя с нашият"Свети Синод",трябват ми вашите мнения по въпроса,вашите подписи ,събирайте и ги сканирайте и пращаите тук!

В името Божие и за България!

Нека всеки напише лична молба тук до Гръцкият Свети синод да ни го върнат-в Зографският монастир или в София,без значение!

Той е нашата гордост, наравно с закрилникът ни Свети Иван Рилски!

Мястото му е тук в България1

Имам благословията на всички зографски монаси в писмен вид,която ще приложа и тук!

Срокът е само месец,моля ви помогнете,тук не се искат пари, а само помощ - морална!

Нека Бог да благослови всеки които положи подпис затова свято дело!

Нека един път сме единни ,без значение,кой-какъв е ,и в какво вярва-става въпрос за България! АМИН! "

ето тук

Нека всеки по съвест реши за себе доколко духовното ни наследство е важно да бъде съхранено

да подаде своя глас в тази петиция.

Само да уточня, че след като ви изпише съобщение, че вашият глас е добавен името ви няма автоматично да излезе в списъка. Трябва да влезете след това в електроната си поща, където сте получили имейл за потвърждение - следвайте указанията

Тук и по-долу демонстрирате именно фанатизма като най-лоша черта на вярващите. Защо, не мога да разбера, толкова трудно се приема чуждо мнение? Защо, когато не мога да разбера какво казва другия, веднага хуквам да го нападам: има ли, няма ли любов и т.н. И то, без да го познавам?! Критикувайте моя текс, а не мен, защото наистина се излагате. Да не говорим за обърквацията относно вашите разбирания за дух и материална реалност, които се опитвате да ми внушите.

Кога съм критикувала Вас, а не текста т.е. споделеното от вас????

Какво е това ум аз няма да ви казвам. Бих ви казал ако подхождахте смирено и без перчене в нашия кротък познавателен разговор, но уви. Вие си имате такъв, проучете и разберете. Никое общество не е ръководено с разум, защото при светлите същества разумът е отделен от страстите, което е недостижимо за обикновените хора, при които ум и чувства съществуват в смесено състояние. Има разлика как възприема света един професор по физика и един невежа, нали! И двамата имат умове, но...

Интересно как ви хрумна кои светли същества визирам, при положение, че не съм ги споменал?! Това е направо нахалство да нападате човека за неща, които не е казал, при което положение не мога да продължа този разговор! Съжалявам!

Попитах ви кои са те. Е, ако сте се почувствали засегнат - моля за извинение.

Това че трябва разума да е отделен от страстите - да, така е, прав сте - с това съм напълно съгласна /като правим разлика от "чувства" и "страсти". Но отделяне не е възможно - човек не може да се раздели на някакви си "парчета". Разум, воля, чувство - това в цялост е човека. Чувства без разум и разум без чувства - последиците са трагични /имам предвид еднот да доминира над другото, не изключването на някое, което е невъзможно/. Разтройството у човешката природа при Грехопадението беше именно това - дисхармонията между разум, воля, чувство. Липсата на синхрон, противоборството, противоречието.... Ще се съгласите ли с това виждане на Православието - "дръж ума в сърцето си и няма да сбъркаш"?

Ако сметнете, че си заслужава и имате възможност, време, може да се запознаете с точното обяснението на това виждане, което се съдържа в тази статия:

тук

В раздел "Религии" ли е по-удачно да стои темата?

Тази философия все още не се е превърнала в религия.

То и дъновистите ако питаш - дъновизма не е религия Да, не са религия, а са култ.

За основните разлики между учението на Ваклуш Толев и истините на Православната Църква

Милка Христова

Pravoslavieto.com

Кратка биография

Ваклуш Толев е роден на 7 януари 1923 г. в село Поповица, Пловдивско. След 1944 година е репресиран от комунистите. Завършва богословие в София, след което работи като библиотекар в Пловдивската митрополия, а през 1991 г. чете лекции по История на религията в Пловдивския и Софийския университети.

Толев е автор на книгите "Седемте Лъча на еволюцията" и "История и теория на религиите", на списание "Нур" и "Послания на Планетния Логос".

Ваклуш Толев е създател на учение, наречено от него "Път на Мъдростта", институционализирано чрез т.н. "Дом на Мъдростта" (замислен като "първообраз на храма на бъдещето - без олтар и обреди"), и на сдружението "Общество Път на Мъдростта". Една от инициативите на сдружението е "от уставите на религиите да бъде премахнато наказанието анатема" и в Хартата за правата на човека на ООН да бъде добавена нова клауза за защита правата на душата.

"Учителят Толев" е смятан от последоваталите си за проницателен тълкувател, който пръв в света формулира т.н. "Доктрина за йерархия на Духовните вълни" и прокламира "поредната Духовната вълна – на Мъдростта". Те вярват също, че с това Толев дава "нов поглед върху присъствието на духовното и окултно знание в битието на човечеството".

Макар че Ваклуш Толев е завършил православен Богословски факултет и се обявява за православен, религиозната доктрина, която проповядва, не само че не е православна, а дори някои от основните идеи в нея са антихристиянски. С други думи - учението, проповядвано от Толев, представлява синкретизъм (смесица) от православно християнство, източни религии, окултизъм, езотеризъм и дори прабългарска символика. Нещо повече - въпреки че Толев критикува остро основни концепции на Дънов, в някои от разсъжденията си той е повлиян силно от идеите на Бялото братство. Неслучайно Петър Канев го окачествява в статията си "Religion in Bulgaria after 1989: historical and sociocultural aspects" като следдъновистки окултист.

Освен към дъновизма, Толев показва също така жив интерес към орфизма, питагорейството, херметизма, кришнаизма, антропософията, теософията, окултизма, розенкройцерството, кабалата, агни йога, неоплатонизма, астрологията и зодиакалните знаци и пише статии и книги за тях.

Ето в детайли някои от основните разлики между религиозното учение на Толев и догматическите истини на Православната Църква.

За Бога

Вземайки предвид интереса на Толев към горепосочените учения, може със сигурност да се каже, че идеите му относно Бога са силно повлияни от езотеричните и теософски течения. Те са безспорно ясно изразени в няколко конкретни идеи на Толев.

Да вземем например идеята му за "планетния Логос" и дори самия термин. Нито учението, нито терминът имат нещо общо с християнството и двете идват по права линия от езотеризма. За езотериците Логосът е Бога, проявеното божество. Що се отнася специално до планетния Логос, той е космическото същество, което е душата на една планета, той е Отец и Господар на света. В случая с Толев, планетният Логос е Господар на планетата Земя.

Толев посвещава също така някои от своите статии на "Всемирната Майка", която "сътрудничи на Духа, за да има материя". С тези си идеи той се доближава до гностическите концепции на Валентин, които пък от своя страна са възприети от езотериците, проповядващи мъжкия и женския принцип на Бога. Алис Бейли, "мaйкaтa" на Ню Ейдж, също учи за Отец-Дух и Майка-материя.

В заключение, нито идеята на Толев за планетния Логос, нито тази за Всемирната Майка са приемливи от православна гледна точка.

Православното християнство не учи за Бог Отец-майка, а за един Бог, троичен по лица - Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Светий. Нещо повече, според православното учение Христос е Словото (Иоан. 1:1), т.е. Логоса (гр. Λόγος), но не и планетния Логос на Толев, господаря на нашата планета.

Антропология

Антропологическите идеи на Толев са също така силно повлияни от езотерически, окултни, розенкройцерски и теософски концепции, а християнските са по-скоро рядкост.

Например учението на Толев относно човека като "бог в процес на развитие" и като "божествена същност", не е оригинално, защото и двете идеи са проповядвани от религиозни течения преди него. Теософът Бенджамин Крийм (Benjamin Creme) обяснява в своя Речник на езотеричните термини, че "чрез процеса на еволюция човек би проявил по-ясно божествената си природа". От своя страна розенкройцерът Макс Хайндел (Max Heindel) отбелязва в книгата си Космогония на розенкройцерите, че "целта на еволюцията е развитието на човека от статичен към динамичен Бог, т.е. създател". Разбира се, както при Крийм и при Хайндел, така и при Толев, това обожествяване на човека предполага нескончаеми прераждания.

От православна гледна точка, обожествяването на човека не се извършва благодарение на еволюционния процес, в който играят роля безкрайните прераждания. Според православната догматика, богочовечността става възможна за всеки един от нас едва при идването на Словото Божие на земята, чрез Неговото въплъщение в човешко тяло. Едва след като стане член на Христовата Църква, чрез кръщението, християнинът започва да се богоочовечава, и то не извън Църквата или в някаква общност. Той се богоочовечава, за да се изпълни с божествени сили, с богочовешки сили и това е процес, който продължава през целия му живот и през вечността.

Освен тази еволюционна концепция, Толев учи също така за "небесния Адам-андрогин" и за "създадения Адам също андрогин". Но, нито идеите за двамата Адамовци, нито изразите сами по себе си са толерирани от православното християнство. Вероятно Толев ги е заел или директно от еврейската Кабала или е бил повлиян от франкмасонските и теософските учения, в които те съставят едни от основните концепции.

Кабалата учи за Адам Кадмон или идеалния човек, т.е. небесния Адам-андрогин, и го противопоставя на земния Адам, т.е. създадения. Толев проповядва съвсем същатата идея, подчертавайки, че "Адам и Ева са едно", защото "преводът на Кадмон, значи на Адам, означава първочовек, андрогин".

Теософите също учат за един небесен и за един земен Адам, дори една от основателите на Теософското общество Елена Петровна Блаватска подчертава в своята Тайна доктрина, че "Адам е първият андрогин, т.е. той е бил божествен хермафродит, който впоследствие е разделен на мъж и жена".

Православието не подкрепя тези андрогинни идеи на Толев, свързани с Адам. Библията говори за "първия човек Адам, който стана жива душа", и който е "от земя", т.е. земен и за "последния Адам - животворен дух", който е "Господ от небето" (1Кор. 15:45, 47), но там става въпрос за създадения от Бога Адам и за Христос, а не за някакъв земен Адам-андрогин и за идеалния човек - също андрогин.

За Толев, "Адам не живее пълноценно, а вегетира преди да получи диханието, т.е. Духа". Тази идея не се основава нито на библейски свидетелства, нито на светоотечески извори. Библията не говори за един определен период, през който Адам вегетира в очакване на диханието за живот. Тя е ясна: "Господ Бог създава човека от земна пръст" и веднага "му вдъхна в лицето дихание за живот" (Бит. 2:7). Следователно Адам няма никакво време да вегетира!

За сметка на това, идеята на Толев е много близка до гностическото учение за създаване на човека, според което преди демиургът да вдъхне разум на Адам, този последният е само едно несъвършено и странно създание, без дух, без същност. С други думи, живее формално, между другото.

И накрая, Толев подкрепя идеята за "седемте тела на човека", но споменава имената на само три от тях - физическо, ментално (духовно тяло) и астрално (душевно тяло). Фактически, Толев не приема истински православното учение за душа и тяло или дух, душа и тяло (1Сол. 5:23), а се придържа към терминологията и доктрината на езотеристите относно човешкото тяло и в същото време усвоява антропологията и терминологията на св. ап. Павел.

Христос-Изкупител

В съчиненията си Толев не отделя много място на Христос като Изкупител и на учението за спасението. Въпреки това от малкото идеи, които развива, една голяма част са в противовес на православното учение. Например заедно с гностиците, розенкройцерите, теософите, последователите на Християнска наука, антропософите и Петър Дънов и той разделя "Иисус Христос на две личности". Христос е за него "духовната вълна, въплътеното божество", а Иисус е "личността, синът на Дева Мария, който биде разпнат и страда". Това не е християнско учение! Православното християнство учи, че Христос или помазаник, Месия, е име дадено именно на Иисус, за да подчертае Неговата мисия. Всеки, който разделя Иисус Христос или с други думи "всеки който отрича, че Иисус е Христос" е лъжец (1 Йн 2:22).

Нещо повече, с думите си, че "няма изкупление, а Голготско служение" и, че "не съществува спасение, а победа над смъртта", Толев явно показва, че не признава изкупителното дело на Христос така, както учи православното християнство. Що се отнася до победата над смъртта, Православието учи, че Христос побеждава смъртта чрез смъртта си, но едновременно с това учи, че Той се въплъщава, за да спаси човешкия род. Ако Толев не признава спасителното дело на Христос, то значи той е по-скоро привърженик на учението на Ню Ейдж, според което сам човекът е строител на своето спасение.

Други идеи на Толев в разрез с православното учение

Толев учи за "седемте духовни вълни на еволюцията", от които петата е тази на мъдростта, за която именно проповядва Толев, както и за "седемте лъча на еволюцията и техните господари". Самата идея за еволюцията е чужда на Православието, което учи за сътворение на света и човека, а не за еволюция (виж Сътворение и еволюция). Еволюционната теория се поддържа от множество езотерични школи, включително и от Бялото братство на Петър Дънов. Нещо повече, още Бейли (Тайната школа) развива подробно в Трактат върху седемте лъча идеите за седемте лъча на еволюцията и за техните господари Мория, Кутхуми, Венецианеца, Серапис, Арион, Иисус и Ракоси.

Във връзка с еволюционната теория Толев поддържа също така и идеите за "коренните раси", за "подрасите", за "бъдещите култури" и за "шестата коренна раса" или с една дума - все езотерични идеи. Блаватска (Теософско общество) в Тайната доктрина и Хайндел в Космогония на розенкройцерите развиват в детайли идеите за расите, подрасите и за основната роля на шестата раса. Тези учения не са присъщи на Православието.

Толев се изразява положително и в защита на източните учения за "прераждането" и за "кармата", а православното християнство учи за възкресението. Всъщност Толев не поддържа оригиналното индуистко учение за прераждането и за кармата, а разработва своя синкретична теория, включвайки в нея и християнското учение за възкресението. Такъв еклектизъм от две взаимоизключващи се идеи, идващи от две различни религиозни традиции, е немислим за православния християнин.

Православието не учи като Толев, че "злото не съществува и, че то е нееволюирало добро". От православна гледна точка, злото съществува и Св. Йоан Дамаскин подчертава, че "демоните са тези, които замислят злините" и, че "злото е лишение от доброто". За несъществуването на злото учи още в началото на XIX век Мери Бейкър Еди, основателката на Християнска наука, и Бейли, за която "злото е изоставено добро".

Толев признава само три тайнства - "Кръщение, Евхаристия и Брак", и изразява особено мнение, което противоречи на православното учение за тайнствата.

Толев учи също така за "третото око", за "кундалини", придава особен смисъл на "виолетовия цвят" и подчертава "сакралното значение на числото седем", свързвайки го със "седемте раси", "седемте лъча на еволюцията", "седемте тела на човека" и други. Така той подкрепя и защитава едни от основните езотерични и теософски идеи.

По примера на Дънов, който организира годишни срещи в Рила, Толев организира срещи в Родопите. Този избор не е случаен, защото както за Дънов, така и за Толев в двете планини се намират орфически, т.е. езически светилища. Дънов избира Рила, за Толев остават Родопите!

Заключение

Ето, това е накратко доктрината на Ваклуш Толев, разгледана в светлината на православното християнско учение. От казаното по-горе може да се заключи, че Толев и неговото общество проповядват идеи, чужди на християнството, а според св. Игнатий Брянчанинов "всеки, който отрича и един-единствен догмат от Христовата доктрина, се отрича и от самия Христос".

Следователно Толев не само не може да бъде наречен православен християнин, а и нещо повече: той се самообявява за "учител", нещо, което самият Христос никога не е правил.

Създаденото от него общество може без колебание да бъде класирано в групата на съвременните Ню Ейдж движения.

Ха-ха-ха! А вие може би вашата вяра я възприемате чрез краката?! Вяра, разум – все от един дол дренки хитрини на ума. Само си въобразявате, че вашата вяра идва от друго място, а не от ума. Атеистите не е задължително да са анти-теисти или поне аз не съм такъв. Атеистите имат по-малко илюзии от вярващите, които са склонни към фанатизъм. Многобройни са също примерите в световната история за престъпления на вярата. По-многобройни, защото разумът не е доминирал даже на 50 процента в никое общество. Носители на разум и морал не могат да бъдат групи от хора и общества, а само единични светли същества. Вярата е всеобщо достъпна и доминираща цялата история на човечеството. Намираме я също в комунизма и фашизма, в илюзията, че светът може да стане по-добър и т.н.

Ааахааа, ясно - "хитрини на ума". И какво е това "ум"? Интересно защо подчерта това, че "в никое общество" разума не е доминирал и на 50 процента - що го някак отдели от вярата, а пък били "от един дол дренки"?!

И кои са тез "светли същества" - Дънов? Подразбира се. Ошо - и той, нали? И - давай да чуем и другите, ще е интересно после да обсъдим тяхното светлоносене

Много интересно и любопитно как някой може да има опит в област, надхвърляща материалния свят?! Опит означава нещо, което е обект на сетивата и ума. Другото е фантазиране, което също е обект на ума.

Опита на духа също е реалност - е, не е опита от света на материалната реалност, но е опит от друга реалност Дори опита ни в материалната реалност не е просто перцепция, а аперцепция т.е. пак е плод на същия дух, пак духовен опит, защото не е просто усещане, а възприятие и то лично -"мое" Творчеството също е резултат от фантазиране Да, иначе и духа човешки може и в материалния свят да бъде подведен и да придобие лъжовен опит и в духовния също

Вие имате ли опит от приятелство, от любов....? КОе в този опит се свежда до сетивата - малко мисля. Докосването по ръката от случаен човек е, както и докосването от страна на любимия/ата - едно е за сетивата, но пък виж различие "аз-а" разчита

И поради каква причина човек, който създава поредното синкретично теософско учение е в раздел "философия"?

Иде ред на Блаватска тук...

Правилно! Чисто съзнание! Не мечтаете по невъзможни неща.

Само чистото от мисъл съзнание е обективно, тъй че съвсем СУБЕКТИВНО е решението да си атеист и то не се гради на знание, а на незнание - липсата на опит в област надхвърляща материалния свят не е ЗНАНИЕ, а незнание "Невъзможни неща" - това е свидетелство от Вашия опит, а не е от нашия

Едно не ми е ясно - всички се занимават с християнството. Очевидно с останалите религиозни системи проблем няма, но с християнството по някаква причина има. Каква ли ще да е тя? При това съществената част от критикуващите християнството определено не се афишират като християни, т.е. критиката е външна.

Парацелз : "-Защо, мъдрецо, имам толкова много противници?

- Ами виж, слез долу ниско /в тълпата/ и няма да имаш толкова противници".

Явно не си запознат, но така наречения Ошо проповядва, че чрез секс може да се влезе в Царството Божие. Това е в пълно противоречие с казаното от Христос, че само ако станем като децата/ невинни и чисти/ можем да влезем в Царството Божие.

Чрез Сахаджа йога се постига Второто раждане, което е обещано от Христос.

Затова и Сахаджа йога разбира и претворява думите на Божия Син.

Не се сърдете, ама вашият диалог си е - "Присмял се Хърбел, на Щърбел"

Търсач, ако имаш възможност посочи ми по-точно от коя книга на Ошо е това, което проповядва - важно ми е! А иначе от "Смелостта" е прословутото - "семейството, родителите, приятелите, обществото, политиците .... пречат на любовта да се.... случва" и че под "любов" разбира "секс" е ясно пак от същата книжка. Та ако има нещо от друга книга, нещо от сорта - посочи ми, моля те от коя - трябва ми за един друг спор, с ошовист

А Сахаджа йога пак е секта, Търсач

Кръщението само по себе си не прави човека християнин. Сред нас мнозина се водят за християни, посещават храмовете, но не приемат св. Причастие. Те реално са мъртви членове на Църквата, тоест не са християни.

Св. Серафим Саровски казва: "Който се причестява, ще бъде спасен. А който не се причестява, мисля, че не!"

Истинският християнин е длъжен да приема Св. дарове най - малко четири пъти годишно (на четирите поста: Коледен - който е постоянен от 14.XI до 25.XII., велик - през пролетта, Петров - през лятото и Богородичен от 1 до 15.VIII.).

Реално, християнин, който не приема св. Причастие не е християнин... Ето ви един безспорен критерий за това що е то “истински християнин”...

Точно така - Кръщението ни отваря възможността да бъдем Едно с Христа чрез достъпа до Тайнствата Христови, чрез които се изливат даровете на благодатта на Св.Дух. Причастието с Тялото и Кръвта Христова - ние мистично се свързваме с Тялото Христово и като негови членове ние наистина сме християни, не просто номинално /което не ни ползва особено/, а реално.

Имам удоволствието да познавам хора от доста религии и моето мнение, е че християните има най-много нужда от корекция. Мюсулманите редовно си правят намаза и са много по-чисти от нас. Хиндуистите стриктно си следват тяхните порядки и писания. Будистите са също чисти и духовни същества. Евреите са като християните, но една степен по-пречистени.

Ако говорим за смъртните присъди никой не може да бие во веки рекорда на християните. Не знам дали някой е смятал общата бройка. Няма да навлизам в международен план, а само някой да каже колко са били изклани при покръстването на българския народ и дали това е в съзвучие с канона.

Православните светци ни учат, че няма по-голямо знание от това да опознаеш себе си и да можеш да видиш греховете си; няма по-голяма победа от тази да победиш себе си т.е. греховните си нагласи. Но пък тук във форума имаме уникалната възможност да попаднем на човек, който не само е осъществил и двете, но е наясно - има знание за душевното състояние на хората изповядващи няколко религии. Поклон пред тавквизи душеприказчици

До 2-3 в. Бог давал, но после се разсърдил и не дава?! Преди 2 хил. години Бог сключил своя Нов завет и оттогава мълчи и никакъв го няма?! Нали е казано, че "Бог е Бог на живи, а не на мъртви" (цит. по памет).

Богоборците трябва да се обичат, защото ако критиките им са разумни, това най-малкото означава, че са чели внимателно и познават писанията. Богоборците изваждат ортодоксията от хилядолетния сън на самоизмамата, че знанието може да бъде вкарано в една само книга и да се повтаря, и зубри.

Православието най-малко пък може да бъде упреквано, че е вкарало Бог в една само книга - това правят протестанти и всички вариации на простентантизма с лозунга "Само Библията". Православието винаги е твърдяло, че Бог и Църквата не престават да съществуват с написването и на последната буква в Словестната Икона на Бога /Библията/, а продължава да говори на хората и тази опитност в православиетоо се съдържа в т.нар. Св.Предание. Но Православието има и опита в мистиката и знае, че дявола може също да приема образа на светъл ангел и да прави чудеса. Православната Църква, в която са се подвизавали толкова много подвижници е запазила критериите за разпознаване на духовете като пази ревниво в своята духовна съкровищница опита на тези, които са преживяли тази борба и техния живот е ръководство в трудната битка. Ролята на Църквата е именно тази - да насърчава мистичното общение с Бога и да разпознава дяволските козни имитиращи такова едно общение, да напътства, но и предпазва тези, които надценяват себе си, своя разум, ролята на своите чувства и интуиция. Виж хилядолетния опит на православните светци-мистици. Има много хубава книга, в която това знание се споделя по един много достъпен начин и там са описани всички хитрости на лукавия да отдели живи членове от Тялото Христово чрез чудеса, дарби и пр. довели до тщестлавия и горделивост, до самопрелест притежателите им. Виж потърси и прочети "Христос и духовете на земята" от издадетлство "Омофор". Чудесна книга:

ето я тук, но мисля, че не е цялата

Много от православните светци съветват, че е по-доБре човек да пренебрегне истинско чудо или истинска дарба, която усеща в себе си от страх да не бъде подведен от Лукавия, отколкото да се им се отдаде воден от собствената си интуиция, защото Бог знае мотива му, който не е да оскърби Бог като го пренебрегне, а искренна ревност и страх да не изгуби любовта Му служейки неволно на своето тщестлавие. Още по-лошо е пък човек да търси, да се моли и да желае да притежава такива дарби - сатаната знае това и действа именно там, където човека е най-податлив и се прилепва като компютърен вирус именно към тази програмка /тази мисъл и желание/, която е най-желана, най-нужна ... и очаквана

Наистина, жертвата в Стария завет е „храна за огъня”, както пише в Писанието, но има и податки по които съдим, че Богу са приятни жертвите на хората:

Битие 8:21. И помириса Господ приятно благоухание, и рече Господ (Бог) в сърцето Си: няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих;

И ако е вседостатъчен, т. е. не се нуждае от нищо, както ни казва Писанието (Псалом 49:8-14) защо тогава се гневи, когато човек принася жертва с недостатък? (Например в Малахия 1:7-9)

Или пак ще се измъкнем със склонноста на семитите да антропоморфизират Иахве?

Бог както го представя писанието е не само антропоморфичен (човекоподобен), но и антропопатичен – присъщи са Му човешки чувства, като например обич. И това не са мои изрази, а понятия от сферата на богословската наука...

Жертвата Христова е следствие от любовта Божия към Неговото творение - нуждае ли се Бог да обича творението Си?

Иоан 3:16. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.

И ще цитирам един автор на когото ще скрия името: „И Бог има Свой ад – това е любовта Му към хората...”

"приятна" не означава "необходима" "Гневи се" от това, че жертвата с недостатък говори за душевната нагласа и състоянието на "сърцето" на принасящия - това е, на което се гневи. Не се измъквам - да, на много места в Библията Бог е антропоморфизира /включително му се преписват и чувства/. Все пак човек не може да избяга от човешкото си мислене Всичко, което стигне до ниво на разбиране от човека, то значи е пречупено пред всички характерни особености на този процес на познание.

При любовта мотива не е ли ...любов Бог от любов създаде обекта на своята любов - човека, но това не означава, че му е нужен - причината е любовта.

Марк 14:36

„и казваше: Ава Отче! За Тебе е всичко възможно; отклони от Мене тая чаша; но да бъде не каквото Аз искам, а каквото Ти.”

Тук ясно се вижда конфликта между човешката воля на Иисус и волята на Бог Отец. „Тая чаша” е голготската жертва, която се изисква от Първия Ипостас на Светата Троица и която Иисус по човешкото Си естество иска да отхвърли, но се покорявя на Отческата воля.

Тук е ясно Кой е обекта или получателя на жертвата.

Това, че волята на Отец е да се помири с човека и да му даде възможност за общение с Него не означава, че Е ПОЛУЧАТЕЛ на жертвата! Бог не се нуждае от нея, Бог няма НУЖДА ОТ НИЩО.Той няма проблем, за да бъде разрешаван чрез Жертвата на Сина. Проблем имат хората - жертвата е пренесена за нас, ние имаме нужда от нея, за да станем ново творение, за да съучастваме в победата над смъртта, във Възкресението, чрез обновената човешка природа съединена с Божеството в едната ипостас на Иисус! Грехът на Адам и Ева внесе повреда в човешката природа, внесе разстройство в нея като последица от греха - противоборство между разум, воля и чувство; подчини духа на плътта; и като естествена последица от греха доведе със себе си и смъртта. Жертвата на Христос е ПОПРАВЯНЕ НА СТАРОТО ТВОРЕНИЕ, връщане на първоначалното му състояние на благодатно общение с Бога и възможност за достигане до обожение, до богоподобие.

А според човешката с и природа Иисус наистина страда и е разбираема молитвата му да го "отмине" тая чаша и това, че волята на Отец е да се жертва за човечеството т.е. това че жертвата е угодна на Бога не означава, че му е нужна!

И да стане ясно: няма жертва в религиозен смисъл без получател: идеята е приносителят да отдаде нещо свое, което има ценност за него на обекта на своето богопочитане, с което засвидетелства верността си. Сам Бог определя жертвите в Петокнижието, в конкретния случай различна жертва (всесъжение, мирна жертва и др. ).

Изход 29:18

и изгори целия овен върху жертвеника: това е всесъжение Господу, благоухание приятно, жертва Господу.

29:25. и вземи ги от ръцете им и изгори върху жертвеника с всесъжението, за благоухание пред Господа: това е жертва Господу.

29:41. другото шиле принасяй вечер: с брашнян принос, както утринния, и с такова също възлияние го принасяй за приятно благоухание, за жертва Господу.

Това не пречи на Бог в един момент да отхвърли установените от Него жертви:

Книга на пророк Исая:

[1:11] За какво Ми са многото ваши жертви? казва Господ. Преситен съм на всесъжения от овни и на тлъстина от угоен добитък; и кръв от телета, от агнета и козли не искам.

Ясно е, че от един момент насетне вече е необходима друга Жертва.... Кой я изисква? Мисля че е повече от ясно.

Старозаветните жертви също не са били нужни на Бог - те са били необходими за юдеите, за да се събуди у тях усещането и осъзнаването на греховността им и това да доведе до искрено покаяния, за да се подготвят да приемат истинската Жертва.

Явно си привърженик за дуалистичния модел, който за мен е доста първосигнален. Част от теченията в Индийската философия изповядват недуализма.

Там вместо Зло има Илюзия. Има една с-ма и закон, която трябва да се следва и този, които не я следва просто го плескат през пръстите.

Да, да, илюзия е злото - вервай си. Обаче това, което си написал/а под аватарчето май не е илюзия - "часа и мястото на събитието..." да не е рекламка нещо?

6. Да не създава теми с призиви против действащото в страната законодателство, с расистки характер, с остър политически характер (призиви на действащи партии и групировки), с подбуди към престъпления, дискриминация, лично или обществено опасни действия, съдържащи реклама, порнография.

Библията прави извънредно точно разграничение между чистия сок на лозата и ферментиралите вина. Дори тези два вида вина са посочени като символи на Божието благословение и наказание: Исая 55:1-3, 65:8, Псалми 75:8, Еремия 25:15,16, Откровение 14:8-10 .

В Стария завет ние четем на много места за одобрено и неодобрено вино.

одобрено вино – Бит. 27:28, Втор. 32:13,14, 11:13,14, Пс. 104:15, Екл. 9:7, Ис. 65:8, Амос 9:13-15

неодобрено вино – Пр. 20:1, 23:32-35, Ис. 5:11,12

Сладкото вино беше твърде популярно сред евреите и другите древни народи. То се приготвяло чрез сваряване на пресния гроздов сок до пълното му сгъстяване, до състояние на гъст сироп, който по късно при употреба се разреждал с вода.

Докато в българския превод на Библията ние срещаме само една дума за виното, то евреите и гърците са правели строго разграничение между три вида вино:

Думата ТИРОШ (евр.) или ГЛЮКОС (гр.) се среща в Бит. 27:8, Втор. 14:23, Съдии 9:13, Втор. 11:13,14, 18:4, 28:51, Пр. 3:10 и др.

Терминът ТИРОШ се среща 38 пъти в Стария завет, а ГЛЮКОС, един път в Новия завет, Деян. 2:13. Така наричали почти във всички случаи сладкото неферментирало вино. Най-типични в това отношение са Неемия 8:10, Исая 65:8. Но това означава, че евреите постоянно са употребявали сладки вина.

АИН (евр.) или ОЙНОС (гр.)

Този термин се употребява в Стария завет 141 пъти и 38 пъти в Новия завет. Така наричали и двата вида вино (сладкото и ферментиралото), без да се конкретизира.

Бит. 9:21, 14:18, 29:40, Пр. 23:31,32, I Царе 1:14,15, Лука 1:15, Еф. 5:10, I Тим. 5:28, II Тим. 3:8, Тит 2:3

ШЕКАР (евр.) или СИКЕРА (гр.)

Терминът е употребен 21 пъти в Стария завет и един път в Новия завет. Обикновено се смята, че с него се визират спиртните напитки, но има значение и на сладко вино (Ис.24:6-11).Левит 10:8-11, Числа 6:8, Втор. 14:25, I Царе 1:15, Пр. 20:1, Ис. 28:7

На едно място в Стария завет се срещат едновременно и трите термина, което показва, че евреите са ги разграничавали при веселие (Ис.24:6-11).

В българския превод съвсем неправилно са дадени всички под общия термин “вино”.

Чудно наистина, а дали въобще са правили разлика тогава между ферментирал гроздов сок и неферментирал такъв, че с три различни думи са означавали две неща ЕДНОВРЕМЕННО Имат ли си думичка само за ФЕРМЕНТИРАЛ СОК или не щото го пият заедно с НЕФЕРМЕНТИРАЛИЯ Това "обикновено визират", "но има значение и на" - е доста интересен похват да се замаскира нещо си

Я обясни, ако обичаш, що тогава "опивам, замайвам" /οινοω / е производно от οινος /ойнос/, като с тази дума се означавало и... неферментирано вино.

Още - древните юдеи, та и днес в синагогите, се извършва кидуш - благославяне на вино и хляб !!!

Никъде в Стария и Новия Завет думата "яйн" /при теб "аин"/ не се разбира като неферментирал гроздов сок!

Не стана ясно Кой е прносителят и Кой получателят на Христовата жертва? Кой е обекта и Кой субекта на Христовата жертва?

Дали тази жертва не е форма на мистично общение между ипостасите на единната Божествена същност?

Първите два въпроса - доста лаконични. Би ли разяснил малко по-подробно В контекста на третия ти въпрос ли са зададени - "получател и приносител", "обект-субект" - ипостасите?

Преди разяснението ще пробвам да ти отговоря все пак: Иисус принася себе си в жертва. Ако кажа, че е "приносител", то излиза, че трябва да има и "получател". Но Жертвата Христова не е принесена НА НЯКОГО, щото Бог Отец няма нужда от нея.

Ха сега изясни какво имаш предвид под "обект" и "субект" в Жертвата Христова?

Християнството се превръща постепенно в уважавана традиция, какъвто е логическият край на всяка една религия. Да не забравяме, че все пак е на около 2000 години.

Не на всяка, на християнството

"За нашето поражение"

3. Датата на Иродовата смърт

В датирането на това събитие трябва да се имат превид два основни момента, който е редно да бъдат детайлно разгледани: 1. сведенията на ЙФ относно времето на събитието - лунното затъмнение, което настъпило в навечерието на смъртта и пасхалният празник след нея; 2. хронологията на Иродовите наследници ;

ЙФ свидетелства, че Ирод Велики царувал 34 години след смъртта на Антигон и 37 години от времето на провъзгласяването му за цар от римляните. Уточнено е вече, че ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО му е станало в 40г пр.Р.Хр. и възкачването на престола през 37 г.пр.Р.Хр. В такъв случай според Юлианския календар и метода на инклузивното изчисляване, смъртта на Ирод се пада в 4 г. пр. Р.Хр.

В "Юд.древности" ЙФ споменава, че малко преди смъртта на Ирод настъпило лунно затъмнение "и същата тази нощ имаше лунно затъмнение". Той отбелязва също така, че "празникът Безквасници, който юдеите наричат Пасха" бил празнуван скоро след Иродовата смърт. Пасхата ни насочва към пролетта. Според астрономически пресмятания през 4 г. пр. Р.Хр. нисан започнал на 29 март, а 14 нисан съвпадал с 11 април.Що се отнася до затъмненеието, това е единственото лунно или слънчево затъмнение, споменато от ЙФ в неговите съчинения. В периода около 4 г.пр.Р.Хр. били наблюдавани 3 подобни явления: 15 септември 5 г.; 12/13 март 4 г. и 9 януари 1 г. пр. Р.Хр.Последната дата обаче е твърде късна за смъртта на Ирод предвид другите свидетелства за последните дни от живота му и трябва да се изключи. От друга страна, затъмнението, което било наблюдавано през нощта на 12/13 март 4 г.пр.Р.Хр. се пада най-близо до времето, когато била празнувана Пасхата. Следователно датата на Иродавата смърт би могла да се постави през м.март/април 4 г. пр.Р.Хр. Това се потвърждава и споменатото във връзка с лунното затъмнение събитие - изгарянето на двама законоучители /Юда и Матия/ и техните ученици, защото искали да свалят златния орел над храмовите порти - това събитие Флавий го свързва с нощта на лунното затъмнение. Процесът срещу тях се състоял в амфитеатъра в Йерихон, където очевидно Ирод е живеел по това време - там е бил зимния му дворец. През септември в Йерихон и в Йорданската долина като цяло е изключително горещо - следователно той е бил в своя зимен дворец в началото на м.март т.е. времето на затъмнението през 4 г. пр.Р.Хр.

Относно наследниците на престола след Ирод Велики ще дам инфо само за един: Архелай /Мат. 2:22/ - според сведенията на Йосиф Флавий Архелай бил лишен от власт в 10-тата година от царуването си. Сравнени сведенията на ЙФ с тези на Дион Касий /Римска история, 55, 27, 6/, който споменава, че наследника на Ирод е бил детрониран от Август през време на консулството на Емилий Лепид и Луций Арунций - т.е. 6 г. сл. Р.Хр..излиза, че датата 4 г. пр.Р.Хр. относно смъртта на Ирод Велики хармонира с продължителността на царуването на Архелай.

След разглеждането на тези свидетелства относно годината на смъртта на Ирод Велики и връзката й с Рождество Христово могат да се конкретизират следните заключения: Първо. Ирод Велики бил провъзгласен от сената за юдейски цар в края на 40 г. пр.Р.Хр., а през лятото на 37 г. пр.Р.Хр. с помощта на рим.армия влязъл във владение на царството си.

Второ. При своето пресмятане на годините на управление на Ирод велики ЙФ си служи с Юлианския календар и метода на "невъзцарителната година".

Трето. Относно смъртта на Ирод Велики убедено може да се заключи, че датата 4 г. пр.Р.Хр. е най-точното решение.

Следователно въз основа на това изследване свързано с датиране смъртта на Ирод Велики и в светлината на свидетелствата на евангелистите Матей /2:1/ и Лука /1:5/ може да се направи извода, че раждането на Иисус Христо не може да бъде датирано по-късно от пролетта /март-април/ на 4 г. пр. началото на христ. ера.

Август прави три, а не едно единствено преброявание на населението в империята.

Декретите на Август за преброяване на населението, цитирани в началото на разказа от Лука за раждането на Христос, се потвърждават от един надпис, намерен в Анкара, Турция – известният Res Gestae (“За постигнатото“). Тук римският император с гордост твърди, че три пъти е преброявал своите поданици. Фактът, че съпрузите или бащите е трябвало да запишат своите семейства, като се върнат в родните си места, се удостоверява и от няколко папируса, открити в Египет.

ето цялата статия

Квириний е бил военен комендант в Сирия през 744-748 г. a.u.c. /"от основаването на града" -Рим/, а Иисус е роден 748-749 г. a.u.c.; Ирод пък заема престола 714 г.a.u.c., а умира 750 г. a.u.c.

Още когато бях ученик, в учебника по история пишеше, че е спорно кога Синът Божий е роден. В Евангелията се срещат 4 година преди Христа (Матей), в Евагелието на Лука - 6 година след Христа. Срещнал бях някъде, че Христос се е родил и през 7 година. Затова аз реших да попитам, коя е вероятната година на Рождението Му. Какво мислите вие?

Ще ти отговоря с копиране на мои постинги, които пуснах в подобна тема, но в друг форум:

Според ев.Матей раждането на Иисус е станало през времето на юдейския цар Ирод Велики: "...а когато се роди Иисус във Витлеем в дните на цар Ирода" /2:1/. Ев.Лука започва разказа си за раждането на Спасителя с "..в дните на Ирода, цар иудейски" /1:5/ - СЛЕДОВАТЕЛНО, въз основа на сведенията на евангелистите ориентир за датиране на събитието е смъртта на Ирод Велики. Но това всъщност е начало на дискусия за това коя е първата и последната година от царуването на Ирод . Чудно е обаче, че никой не отрича съществуването на този цар или не поставя под съмнение делата му като изтъква за аргумент спора около датирането на периода, в който е на власт, както се похожда спрямо делото и живота на Спасителя. Не че до скоро нашите прабаби и дядовци не датираха своето раждане като "по време на жътва", "по време на Великия пост".... Дали да се усъмним в реалността на съществуването им? Е, сигурно не, защото ще подложим на съмнение собствената си интелигентност. Но по отношение на Иисус Христос сме някак особено педантични. Евангелията са писани по времето на съвремениците на Иисус и за тях датиране на раждането Му "по времето на цар Ирод Велики" е било достатъчно добре конституирано времево. Установяването на празник във връзка със събитието на определена дата е от необходимостта да се припомня това събитие и достойно да бъде почетено от тези, които обичат Иисус, да си спомнят за всичките му благодеяния и да възпламенат отново и отново любовта си към Него. Църквата удачно е установила дата да бъде 25 декември и това да е денят, в който се ражда "Слънцето на правдата" - Иисус Христос. А ако това, че някой нещо е празнувал друго на този ден няма никакво значение /освен за есейските днешни ревнители/ - ако някой твърди обратното, то ще се радвам да посочи този ден от календара, за който Е ТОЧНО УСТАНОВЕНО, че езичниците в древност нищо и никога точно тогава не са празнували и ще се съглася, че тяхната ревност по есейска култова чистота е по разум wink.gif

За да се определи годината на раждането на Иисус първо трябва да получат отговор въпросите: Кога е началото на царуването на Ирод Велики?; С какъв метод си служи Йосиф Флавий при изчисляването на годините на царете?; Коя е годината, която има най-много основания да бъде приета за година на смъртта на Ирод Велики?;

1. Иродовото царуване.

Йосиф Флавий съобщава, че Ирод е получил власт от Антоний и Гай Октавиан /Август/ в "184 олимпиада, във второто консулство на Гней Домиции Калвин и в първото на Гай Азиний Полион" /"Юдейски древности" ХІV, 389/. Консулската дата на Гай Полион отговаря на 40 г. пр. Р.Хр. Йосиф Флавий отбелязва, че Ирод Велики не отишъл в Рим преди настъпването на зимата, следователно той е провъзгласен за цар през 185 олимпиада или в края на 40 г. пр.Р.Хр. Провъзгласен т.е. де юре, но де факто той не е във владеене на царството - то е под властта на сина на Аристовул ІІ Антигон. Сравнявайки информацията на Йосиф Флавий /в Юд.древн. и Юд.война/ и Тацит /История, V, 9/, Дион Касий /Римска история, 49,22/ се стига до извода, че с помощта на рим.армия Ирод Велики започва де факто царуването си в "консулството на Марк Агрипа и Каниний Гал, в третия месец на 185 олимпиада". Консулската дата на Агрипа и Гал отговаря на 37 г. пр.Р.Хр. Йосиф Флавий споменава, че "след свършването на зимата Ирод ... се приближил до самия Йерусалим и се разположил на лагер. Това било вече 3-та година от провъзгласяването му в Рим за цар" /Юд.древн. ХІV, 465/. Ирод Велики е провъзгласен за цар 40 г. пр.Р.Хр. - следователно Йерусалим е превзет 37г. пр.Р.Хр.

2. Методът, който Йосиф Флавий използва при изчисляването на царските години

За разрешаването на този въпрос е необходимо да се обърне внимание на три важни момента: - календарът, с който си служи ЙФ, пресмятането на царските години и инклузивното изчисляване.

Относно началото на юдейската година ЙФ отбелязва следното: "Мойсей определил нисан за пръв месец на религ.година... тъй като в този чесец той извел евреите от Египет. Този месец също така служил у него за отправен момент на всички религ. постановления..... Мойсей запазил първия от назованите месеци като начало на годината" /Юд.древн. І, 80-81/. От цитата се разбира, че първи месец на годината е ТИШРИ /септември-октомври/.

Употребата на два календара от юдеите проличава в Стария Завет /в Изх.23:14-17 и 34:18-23/: изброяването на празниците започва от пролетта, с месец авив. В други текстове /Изх. 34:22; 23:16; Цар.1:20; Пс. 18:1/ и в земеделския календар от Гезер - началото на годината се отнася към есента.

По въпроса с какъв метод си служи ЙФ при изчисляването на царските години - общото мнение е, че той използва метода на "не-възцарителната година". Така части от години се пресмятат като цели години т.е. това е т.нар. инклузивно изчисляване. Употребата на този метод при датировка от ЙФ се доказва и в разказа му за уреждането на атлетическите игри от Ирод Велики в чест на Август. Той казва, че те били провеждани на всеки 5 години /Юд.древн ХV, 268; ХVІ, 138/, когато всъщност игрите били на всеки 4 години. Също според ЙФ между влизането на Ирод Велики в Йерусалим през лятото на 37 г. пр.Хр. и превземането на града от легионите на Тит в 70 г. сл.Р.Хр. са минали 107 г., а всъщност годините били 106. Същото се забелязва и в неговото датиране на битката при Акциум през пролетта на 31 г. пр. Хр. Той отбелязва, че тя се е случила в 7-та година от царуването на Ирод Велики, когато това била едва 6-тата негова година. Следователно, за римския период /а той пише историята на юдеите за римския читател/ ЙФ използва метода на инклузивното изчисляване на годините.

ЙФ датира царуването на Ирод Велики според Юлианския календар, метода на "невъзцарителната година" и инклузивно.

ЧУВСТВОТО ЗА ВИНА

Друго следствие на греха, изразено с езика на библейските образи, е чувството за вина и свързаният

с него опит за самооправдание. Първите хора чуват стъпките и гласа на „Господа Бога, когато ходе-

ше низ рая по дневната хладина” и ги обхваща страх – страх толкова силен, че те бързат да се укрият

„от лицето на Господа Бога между райските дървета” (Бит. 3:8). Тогава Бог призовава Адам, разпит-

вайки го за причината на тази уплаха, и онзи се позовава на голотата си. Дори пред лицето Божие се

усеща той сега гол, дори взорът на Бога му изглежда като заплаха, посегателство върху индивидуал-

ността му. Господ престава да се възприема от Адам като близък и възлюбен, отношенията му с него

са изгубили любовния си и животворен характер. Сам Бог става в Адамовите очи „чуждият”, „другото”

същество, способно само с присъствието Си да стесни индивидуалната автономия на човека. „Да не

би да си ял от дървото, от което ти забраних да ядеш?” – пита Бог. В отговор Адам бърза да стовари

отговорността върху жената: „Жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох.” Тогава

Бог се обръща към Ева: „Защо си сторила това?” – и тя, от своя страна, се самооправдава: „Змията ме

прелъсти и аз ядох” (Бит. 3:11-13). Стореният грях се проявява напълно в тези опити за самозащита, в

стремежа им да прехвърлят отговорността си върху другиго и да се самооправдаят.

Ако усещането за голота и срамът разкриват загубата на личностния начин на битие, то стремежът

за избавяне от отговорност и самооправданията, свързани с чувство за вина и страх, са най-вероятно

израз на тревогата и мъката, предизвикани от загубата на истинския, вечния живот. Това е страхът

от смъртта. Ние стигаме до този извод не произволно, а опирайки се върху критериите на църковната

интерпретация на библейските текстове. Нека се запитаме: от какво се плаши Адам, криейки се от

Божието лице? От какво иска да се защити, хвърляйки отговорността за своя грях върху жена си? Какво

е това – страх пред някаква външна заплаха, предусещане за обективна опасност? Та нали у него отсъ-

ства все още опитът на подобни преживявания и, логично погледнато, страхът трябва да му е също

толкова непознат, колкото и на детето, протягащо ръчичките си към огъня.

Обикновено моралистите отговарят на тези въпроси много просто: Адам е престъпил заповедта на

Бога и сега се страхува от наказание. Ала самите понятия за престъпление и наказание са породени

от опита на човешкия живот в света след грехопадението. Ако ги издигнем в абсолют и приемем като

единствено обяснение за Адамовия страх, ще трябва де сблъскаме с нови въпроси, водещи до задънена

улица: как е могъл Адам да изпитва страх пред Бога, Когото е познавал до този момент като дълбоко

любещ и даряващ живот?

повече инфо тук

Сега ще постъпиш традиционно - след като получиш отговор ще изчезнеш или ще зададеш нов в нова тема Коментар?

Няма единение в любовта,

което да е задължително или наложено отвън. Това значи, че и в райското си състояние първите хора

са имали възможност за друга употреба на свободата си– да разкъсат битийната си връзка с Бога и

да минат към едно автономно съществуване, черпещо сили само в тварната си природа.

Тази възможност е изразена в библейския текст чрез символа на „дървото за познаване на добро и

зло” (Бит. 2:9 и 2:17) – също едно от дърветата на рая, но изключено от адресираната до човека Божия

благословия: чрез вкусването на плодовете му не можеш да се причастиш към Бога. Това дърво симво-

лизира не нещо друго, възможността човекът да усвоява храна и значи да реализира своя живот, ала не

в единение с Бога, а независимо, покрай Бога; сиреч да се храни изключително за самосъхранение, за

биологическо оцеляване. В този случай човекът съществува вече не като личност, чийто живот е вко-

ренен в битието чрез връзките на любовта, но като природен индивид, като екзистенциална монада,

живееща за сметка само на собствените си сили и енергии, на функциите, присъщи на тварта.

Бог забранява на първите хора да вкусват плодовете на „дървото за познаване на добро и зло”. Значи ли

това, че Той желае да предпази хората от сблъсък с етичните дилеми и да ги задържи в едномерно нрав-

ствено пространство? Тук трябва да се направи едно уточнение: понятията „добро” и „зло” изразяват

в този контекст нещо различно от смисъла им в съвременния език. Това не са отвлечени категории, со-

чещи правилата на морала или пък юридически норми, отделящи „социално полезното” от „социално

вредното”. Тук, както и навсякъде в Свещеното Писание, понятията „добро” и „зло” обозначават възмож-

ността за живот, от една страна, и отдалечаването от живота, сиреч вероятността за смърт, от дру-

га. Бог разяснява това на първите хора, предупреждавайки ги: „А от дървото за познаване на добро и зло,

да не ядеш от него; защото в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17).

В приведените думи на Бога има не заплаха за наказание, но предупреждение и увещание. Ако хората

вкусят от „забранения” плод, те не просто ще се отклонят от правия път или ще нарушат заповед,

дадена им „свише”. Работата е друга: тогава ще се окажат нарушени предварителните условия на

живота, което ще повлече след себе си смърт. Това ще е опит да се реализира животът не в съответ-

ствие с конституиращия го начин на битие (сиреч според образа на Троичното единение в любовта),

но по един диаметрално противоположен начин, само за сметка на тварните, а значи и ефимерни

възможности на собствената природа. Този начин се основава върху представата, че индивидуалната

природа съдържа в себе си собствената си причина и цел.

И така, „доброто” и „злото” не просто образуват тук понятийна опозиция, в която „злото” е не повече

от едно обикновено отрицание на „доброто”, но се противопоставят в един по-дълбок смисъл. Става

дума за „хубавия” („добър”) и „лошия” („зъл”) начини за реализиране на живота: ето дилемата, пред

която се оказали първите хора. „Лошият” начин съблазнява с възможността за автономия, при която

тварта съдържа уж в самата себе си своята причина и цел – с други думи въможността да се издигне

самостоятелно в божествен ранг, да се само-обожестви. Но това е лъжлива надежда, самоизмама,

приемаща за истински живот отричането на живота и пътя към смъртта. Библейският текст изразя-

ва справедливото желание на Бога да предпази хората от познание за смъртта, защото това позна-

ние е необратимо и, бидейки веднъж придобито, не се поддава вече на закъснелите опити да се огра-

ничат трагичните му последици.

И все пак първите хора предпочели „злото”, сиреч пътя на смъртта. Посочването на Божественото

предупреждение в библейския текст подчертава факта, че изборът е бил направен съзнателно, че хо-

рата били напълно осведомени за последиците му.

ГОЛОТАТА

Тъй се извършило грехопадението на човека. Казвайки „грехопадение”, ние имаме

предвид не просто понижаване на стойностното ниво, но промяна в начина на

битие, цялостно извращаване на живота. Библейският текст рисува този битиен

прелом и следствията му с обемни и точни образи.

Като първо следствие на греха се явява усещането за голота: „Тогава се отво-

риха очите на двамата, и разбраха, че са голи, па съшиха смокинени листа и си

направиха препасници” (Бит. 3:7). А преди момента на грехопадението „бяха и

двамата голи, Адам и жена му, и не се срамуваха” (Бит. 2:25). Какво означава

това усещане за голота, този срам от голотата, съпровождащ греха? Чрез него се

изразява съзнанието за факта, че впитият в мен поглед принадлежи не на любе-

щото и любимо същество, в когото аз храня пълно доверие, а на чуждо. В този

поглед няма любов; чуждият ме разглежда само като обект на своите желания и

въжделения. С погледа си той сякаш ме „обективира”, превръща ме в някакъв без-

личен предмет, лишавайки ме от неповторимата ми, най-дълбока единственост.

Усещането за голота означава разрив на личностното отношение, отричане на лю-

бовта, потребност за самозащита срещу опасността, която се въплъщава от този

момент в другия човек. И аз се браня със срама си, аз прикривам своята голота,

за да запазя собствената си личност, да се укрия от чуждия поглед, да не се

превърна в обект, служещ за удовлетворяването на чуждата егоистична похот.

Преди грехопадението цялостното човешко тяло е изразявало чрез себе си

личностната неповторимост; в него е бил въплътен динамичният призив към

жизнено единение, към себеотдаване в любовта. Усещането и срамът от голотата,

напротив, възникват в момента, в който животът престава да се стреми към са-

моосъществяване в любовта и целта му става индивидуалната самодостатъчност –

удовлетворяване на потребностите и въжделенията на индивида. Ето защо след

грехопадението само истинският ерос може отново да превърне голотата в израз

на доверие и висше самоотдаване, избавяйки я от бремето на срама. „В истинска-

та любов душата крие тялото”, казваше Ницше, който при целия си войнстващ

атеизъм не е губил никога чувството си за истина. От другия край един христи-

янски светец, Исаак Сириец, допълва тази мисъл: „Любовта не знае срам… Любовта

не познава срама по природа и забравя за всяка сдържаност”

Усещането за голота и срамът от голотата са най-ясното свидетелство за извращаването, което

човешката природа е претърпяла в резултат на грехопадението. Образът Божий, явен в човека, се е

оказал унизен и изкривен (ала не съсипан напълно). Този образ се въплъщава в личностния, Троичен начин на битие, в личностната любов, която единствена може може да възсъедини

живота, волята и енергията на естеството. Ако ли пък любовта на личността се

подчинява (макар и частично) на индивидуалистичната потребност за автономно

природно съществуване, тя се превръща в инстинкт, неразумно влечение, сляпа

страст. В резултат природата се троши на множество индивиди, всеки от които

живее само за себе си; индивиди, вероломни в отношението си един към друг и ос-

порващи помежду си правото си на живот.