К.ГЕРБОВ

Преди 8 часа, sir said:

Ако пише "архон", а ние ще заменяме с "княз", то седянката е за разтуряне.

Ами ти го въртя сука и ги омеша: канас, княз, цесар, пък има и архонт. Според надписа на Омуртаг "канас" е "архонт от бога". Въпросът е дали канас е  княз?

Било е време, когото са приемали, че е така.

Преди 4 часа, sir said:

1. Освен ако не са направени напоследък някакви сензационни открития, за които не съм чул, титлата канасубиги е регистрирана само в надписи на двама последователни владетели - Муртаг (aka Омуртаг) и Маламир. Ето това е факт. Титлата не е регистрирана в никакви други източници и по отношение на никакви други владетели. Това също е факт.

Това е откъс от „За церемониите”.

На съчетанието, преведено като „канартикин”, съответства в гръцкия оригинал „Канара кеинос”, а на „вулиатаркан” съответства „Вулиас тарканос”. Разделението на думите, разбира се, е на състаавителите. Направено е предположение, че „канар“ било погрешно изписване на „канас“.  Но след това титлата на български не е модифицирана, за да се види как ще изглежда тя, като свързана с „канас“.

В следващия пасаж се отбелязва, че след 945 г. има промяна на въпросите на логотета и вече не се споменават Канара кеинос и Вулиас тарканос. Което означава, че вероятно става дума за конкретни високопоставени личности, които вече ги няма. Т. е. не става дума само за титли или длъжности.

Логично е приемането, че византийските писари не са записвали правилно имената и титлите на българите. Но ако отчетем този момент, не е ли по-логично да предположим, че „кеинос“ и „канос“ са погрешно чути и записани „канас“? Тогава под канартикин ще видим, че става дума за княз Канара. А вулиатарканът може да е княз Вулиастар или пък да става дума за Вулия стария княз (като Стария Асен, например).

Ето как са записани пратенците на българския княз Михаил на Осмия вселенски събор:

Преди 4 часа, sir said:

2. "При наличието на собствена писменост българският владетел се нарича „кънѧsь“" - това също е факт. Нарича се обаче и по други начини, например цѣсар҄ь - и това и то е факт. И сега аз мога да пробвам да задам например следния въпрос: Има ли исторически сведения, които свидетелстват за замяна на титлата кънѧsь с титлата цѣсар҄ь, примерно отнасящи се до Симеон (който е наричан с втората)? Ако няма такива, то какви изводи можем да си направим по тази логика - че титлата на българските владетели от най-древни времена е била цѣсар҄ь и всякакви други трактовки са "безпочвени"?

И в каменните надписи и на печатите, българските владетели сами са се определяли като архонти. А архонт не съответства на цесар.

Гъба пъстърва /Polyporus squamosus/ представлява вид базидиева гъба, позната у нас още с наименованието ястребка. https://gotvach.bg/n7-54826-Гъба_Пъстърва

Нариман Тарихи, част 5 (на руски)

Нариман тарихи, част 5 (на български)

http://www.voininatangra.org/modules/xfsection/article.php?articleid=587

Грешка при редактирането.

Това е съчинението:

А това е авторът:

Преди 5 часа, Petrovich said:

И защо целият този цитиран пасаж от Книга V на Продължителя на Теофан е било нужно да се превежда от руския превод на Я.Н. Любарский Продолжатель Феофана. Жизнеописания византийских царей, 2009, c. 142-143, при положение, че имаме все пак сносен превод на И. Дуйчев http://macedonia.kroraina.com/gibi/5/gal/5_119.html? Само заради "Мутрагон" ли, както е в гръцкия текст и в руския превод, а не "Муртагон" в българския; или пък заради "Булгарон архон" в гръцкия, коректно предаден от Дуйчев като "владетел на българите", а не - сигурно "правилното" - "болгарский князь" на Любарский?

Не позна! Важното в пасажа съм го подчертал: „когато преди да си тръгне за дома, християнският народ се събра при княза, той забеляза момчето Василий“. Реших да използвам руския превод, защото при него е включена цялата биография на Василий. Не знаех предварително какво ще цитирам.

В руския превод има и какво е станало по-нататък с детето Весилий, след като той се прибрал с родителите си у дома. Но прецених, че откъса, който съм дал е достатъчен и по инерция почнах да го превеждам. После, след като го постнах, се сетих, че всъщност вече съм го представил във варианта на Йоан Скилица.

Осъзнах, че съм се минал. Обаче мнението беше написано ад хок и бързах да приключа. Имам си и друга работа, затова съм се разсеял.

Извинявам се, ако нещо не съм превел правилно. Може би и запетайките не съм поставил както трябва, за което също се извинявам.

Преди 5 часа, Petrovich said:

И не на последно място - как звероподобният Мутрагон, избил маса родственици на Василийчо, ще дундурка в скута си невръстното дете и ще сложи на главата му "невероятна" по размери ябълка, колкото и красиво да е бъдещото благородие?

На този въпрос може да ти отговори само Константин Багренородни. Впрочем, щом ти е направило впечетление, вероятно си разсъждавал върху написаното. Може да ни просветиш. Аз не съм разсъждавал върху него, както и защо Багренородни описва Омуртаг, както ти го определяш, като звероподобен.

Василий II, също представител на Македонската династия, е наредил да се състави християнски календар на светиите и мъчениците, наречен „Месецослов“. Там в откъса за „Мануил, Георги, Лъв и на убитите с тях от безбожните българи при царуването на Лъв Арменец”,  не се посочва името на Омуртаг. Лъв V Арменец встъпва на византийския престол още по времето на Крум, се казва в „Месецословът“. Отбелязано е, че самият Крум е мъчил и посякъл епископ Емануил, а после ослепял и намразен от народа си, бил удушен с въжета. След това „безбожният Цок“ се разправил с останалите пленници-християни.

Преди 4 часа, Евристей said:

Ако се приеме , че е бил пеленаче през 813/814 г. пленен от Крумовите хора и на 12-14 г. когато е награден с ябълка от Омуртаг, то тогава със  сигурност не е сред македонците от-татък Дунав. Но пък и няма да се върне във "Византийските предели" на 24-25 години - а ако е сред македонците и бягството им става около 30-те години на IX век то възрастта му пасва..

Че кой е казал, че Василий се връща от България на 24-25 години? Ти май не си схванал сцената, която е нарисувал Скилица.

На нея е показан „пленения народ“, който е освободен от Омуртаг и е тръгнал да се връща. Затова хората са нарисувани с гръб към владетеля. Василий е още дете, когато освобождават византийските пленници. Това е станало скоро след пленяването им, когато е подписан 30 годишният договор между Омуртаг и Лъв V. 

В Продължителя на Теофан в книга пета, която се води биография на Василий, се казва:

„Но когато небезизвестният Крум след дълга обсада на Адрианопол принуждил града, който останал без провизии, да се предаде, той преселил всичките му жители, заедно с епископа на града Мануил в България. В българската земя отишли заедно с останалите, родителите на Василий и техния син, все още бебе в пелени. Този удивителен епископ и неговият народ запазили непоклатимата християнска вяра в чуждата земя и обърнали много българи към истинската християнска вяра (този народ още не беше обърнат в благочестие) и посял навсякъде семената на християнското учение, отклонявайки скитите от варварските си заблуди и ги води към светлината на познанието за Бог. Поради тази причина наследникът на Крум, Мутрагон, пламнал от гняв и когато опитът му да ги принуди да се отрекат от Христос останал неуспешен, той след дълги мъчения предал на мъченическа смърт светия Мануил и мнозина от уличените, които били с него. Така много роднини на Василий били почетени със славата на мъченици, така че дори тук той не е лишен от величие. Но Бог не изоставил неговия народ и му подготвил избавление (тъй като българският княз вече не можел да се бие с римската армия и отново се съгласил да се покори), и когато преди да си тръгне за дома, християнският народ се събра при княза, той забеляза момчето Василий, с приятна и жива усмивка го привлече към себе си и му даде ябълка с невероятни размери. Момчето, невинно и без смущение, седна в скута на княза и показа своето благородство като простодушно му благодари. Това стресна княза, но предизвика тайната ярост на неговите телохранители. И така (пропускам подробностите) всички християнски хора, взети в плен, по Божията милост, се отправиха по родните си места и родителите на Василий вървяха заедно с всички, водейки любимия си син. Още в зародиш му се случило чудо, предвещаващо бъдещата му съдба, нещо, което не може да бъде пренебрегнато.

Би ли се опитал да обясниш къде е бил Василий от момче на 6-7 години до въпросните 24-25 г.? Да не би сега да кажеш, че версията със заточението на пленниците отвъд Дунав е по-приемлива. Кой е излъгал - Лъв Граматик или Константин Багренородни? 

Преди 3 часа, T.Jonchev said:

4.Всичко това доказва, че описаното връщане на пленниците се е случило във втората половина на 30-те години на IX век, а не половин столетие по-късно и на тази база идентификацията на Валдимер (в случай, че е толкова наложителна) трябва да се направи с Маламир, а не с Владимир. Но ако в текста има някаква интерполация, според мен тя е именно съобщението кой е управлявал България по това време.

"Георги Амартол (Грешник) или Георги Монах (на гръцки: Γεώργιος Ἁμαρτωλός, Γεώργιος Μοναχός) е византийски монах и летописец, живял през 9 век. Предполага се че е роден в Александрия[1]. Автор е на популярната във Византия, България, Сърбия и Русия „Хроника“, която излага световната история от сътворението на света до 842 година." https://ru.wikipedia.org/wiki/Георгий_Амартол

Значи би следвало въпросният Георги Монах, когато е пишел историята си, да е знаел, че вече заточените са се върнали. Но не би. Написал е само: „Той [Крум] обсадил Адрианопол и го превзел заедно с премногобройна войска, преселил благородните македонци и ги настанил при реката Дунав.“ Нито дума дори за някакво начинание за връщане на македонците с кораби.

Преди 3 часа, T.Jonchev said:

Дилемата във връзка с този въпрос е кое известие в разказа да бъде отхвърлено: че събитията стават по времето на Теофил или че по времето, в което стават, в България владетел е "Валдимер, внук на Крум, баща на Симеон"?

Няма никаква дилема. Разказът е за Василий Македонец, който излиза на политическата сцена при Михаил III, син и приемник на Теофил. За да стане това е необходимо, плененият Василий да се завърне в Константинопол при Теофил. Възниква, обаче, въпросът, защо тогава в разказа се споменават Владимир, Михаил, унгарците?

Отговорът е, че Василий и Теофил са вмъкнати в оригиналния разказ, за да се създаде биография на Василий. Направено е доста грубо. Багренородни не я харесва и праща Василий не отвъд Дунав, а само отвъд Стара Планина, в двора на Омуртаг.

Константин Манасий е привел биографията на Василий, от която се е тръгнало да се обяснявя с политически привкус, къде Василий е бил в плен.

 А той може и да не е бил. Такава версия застъпва Шарл Дил, който е написал: „Историците, които по това време са живели при двора на Константин VII, внук на Василий, а и сам Константин VII, се постарали да съставят една по-прилична и дори славна генеалогия на този основател на династия. Според техните думи знаменитият цар произхождал по баща от един царски род от Армения, а по майка бил роднина с Константин I и Александър Велики. Всъщност обаче неговият произход бил много по-скромен. Той се родил около 812 година в никому неизвестно селско семейство в околността на Одрин, едно семейство на бедни преселници от арменски произход, които животът заставил да се преселят в Македония и които смъртта на бащата лишила от средства за живеене. Василий, единствената подкрепа на майка и сестри, бил по това време 25, 2б-годишен. Той бил висок, силен, млад мъж, широкоплещест и енергичен. Гъсти и къдрави коси окръжавали изразителното му лице. Впрочем той бил съвсем неграмотен — не можел нито да чете, нито да пише. С една дума, той бил едно красиво животно в човешки образ. Но това условие било достатъчно, за да му донесе щастие. Василий, на чиито грижи останало семейството му, разбрал, че не ще може да го изхрани със земеделие в бедната си родина и затова най-напред постъпил на служба при управителя на провинцията. Скоро след това той тръгнал да търси щастието си в столицата...“ http://istorianasveta.eu/история/средните-векове/византия/102-невероятните-приключения-на-василий-i-македонец.html?fbclid=IwAR3V3HkS4BglG7p6ir22qEjy2YA2zyZxPc4e2Z8c-2A9DAj75fJ2JVq5fMQ

Като се махнат от разказите на Лъв Граматик и Продължителят на Георги Монах редовете, в които се споменават Василий и Теофил, ще се получи истинската история на македонците, прехвърлени отвъд Дунав. В този си вид тя ми прилича на истинска. Разбира се и със споменаването на Владимир.

Ето на това вярвам. То действително може да бъде защитено със сведенията, които привеждам.

Варда, синът на Кордил, уговорил корабите с Теофил. Обаче, когато те пристигат отвъд Дунав, вожд на македонците вече не е Варда, а Кордил. Може би това е син на Варда, внук на Кордил?

В разказа изглежда нещо е изпуснато, за да се споменава Теофил и после веднага да се преминава на Владимир.

Преди 3 часа, sir said:

На маджарите тепърва им предстои да бъдат разбити и изгонени от печенегите и Симеон, тъй че няма как да са в Панония по времето на Владимир.

Владимир Расате е княз на България от 889 до 893 г. https://bg.wikipedia.org/wiki/Владимир_Расате 

В 889 г. абат Регинон записва, че унгарците са в Панония и вече нападат България.

В 892 г. във Фулденските летописи е отбелязано, че Арнулф опустошава Моравия със своя войска и с отряд унгарци. Изпратил писмо на Владимир.

Както се вижда от разказа на Лъв Граматик, македонците са искали да се приберат в родината си, защото новодошлите унгарци са ги ограбвали.

Василий не е бил в групата на македонците, заточени отвъд Дунав. Изглежда Крум е оставил по-знатните пленници в България, за да иска откуп за тях. Архиепископ Мануил също е бил сред тях и Скилица го е нарисувал, как го посичат в присъствието на Омуртаг.

Лъв Граматик е предал цялата история на заточените македонци. Писанията за македонците на отделните автори са противоречиви. Противоречия има и при Лъв Граматик. Механично е прикачил и Василий, но от разказа се вижда, че македонците се завръщат във Византия по времето на Владимир. Тогава Михаил „отишъл в Солун“. Споменава се и Симеон, за никакъв Маламир не може да става дума.

Угрите-маджари по време на Владимир вече са били в Панония. Крум е поселил македонците отвъд Средния Дунав. Нали уж тези земи той ги отвоювал от аварите. Но и да не ги е отвоювал, просто е прехвърлил македонците оттатък Дунав, да се оправят сами. Прехвърлянето е можело да стане по-лесно, където Дунав е бил по-тесен, вероятно е имало и брод. 

Заточените македонци са си създали собствена организация: управлявал ги Варда, син на византийския управител на Македония. Земите, в които са пребивавали македонците не са били български: комесът е бил отсам Дунав и за да спре македонците се наложило да мине (разбира се с войската) оттатък. 

Пратени са кораби, които са влезли в Дунав. Ако македонците са били преселени в Бесарабия, качването на корабите е можело да се осъществи по всяко време от всяка точка на черноморския бряг. Комесът въобще нямаше да забележи, кога са си заминали македонците.

Преди 6 часа, Евристей said:

Лошото е, че Омуртаг не връща почти никой или нека да е огромна част от византийците намиращи се в България, а ответната страна в лицето на Левон Арцуни едва ли е държала много точно на тази клауза..

Същото е написано преди това в Продължителя на Теофан, но там не се споменава името на бълтарския владетел, който освободил византийските пленници. Скилица не само е уточнил името, но го е и нарисувал, като е добавил и титлата му: василевс.

Така в 815 г. е сключен 30-годишен мирен договор скрепен с взаимна клетвена церемония в Цариград при която император Лъв V Арменец извършва прабългарска езическа клетва, а българският владетел изпълнява християнски обичай.^[9] Част от текста на договора намираме в Сюлейманкьойския надпис открит при село Сечище, Шуменско. Договорът се е състоял от 11 клаузи, като до нас са достигнали първите четири:

• Първата клауза уточнява границата в Тракия. Тя започвала от Черноморското крайбрежие при Девелт, минавала по окопа Еркесия, продължавала към Макри Ливада (Хасковско) на река Марица и оттам – към Родопите и Стара планина, но без да включва Пловдив и областта му;
• Втората клауза урежда въпроса за славяните, които живеят в пределите на Византия.
• Третата клауза урежда въпроса за славяните от крайморската област.
• Четвъртата клауза урежда размяната на пленници.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Омуртаг

Симеон Радев пише, че сред кандидатите за български княз е имало и българин, но дава неласкава оценка за него: „Кандидати за българския престол бяха се явили доста в последните месеци. Имаше кандидатури едва ли не хумористически, както оная на Александра Екзарха, местен аристократор, който даваше в своите печатни програми обещания, напомнюващи реториката на атинските политици в комедиите на Аристофана.“

Преди 18 часа, Евристей said:

Все пак Теофилакт е един от малцината ромеи които пишат за Владимир/Владимер/ посочва точните му години на управление (4), вярната роднинска връзка със Симеон (не както Амартол и сие , че са баща и син) , това, че Борис (точно предаване) се отказва от светската власт след..36 годишно управление (точна датировка) и се отдава на монашески живот, натам е по младият брат Симеон, споменава се и за комитата му Дристър ..все неща които се засичат и в Продължителя на Теофан и при Логотет и Метафраст и при Амартол - тоест официоза. 

Теофилакт е бил възпитател на императорския син Константин Порфирогенит, син на Михаил VII Дука. Значи е ползвал свободно императорската библиотека на Македонската династия и литературата, която си посочил. Само че Борис, който уж бил „точно предаден“, го няма споменат така нито в Продължителя на Теофан, нито при Логотет и Метафраст, нито при Амартол. Те пишат за Богорис (Продължителят) и Михаил (Симеон Магистър и Логотет, същото е и в Продължителя на Георги Монах).

За „Борис“ (Борисис, Борисин) пише Константин Багренородни. От там Теофилакт е взел това име.

Това е от „За управлението“, „За сърбите“. 

На практика с Житието на Климент Охридски и Мъченичеството на Тивериуполските мъченици името на „българския княз Борис (или Бориша)“ се разпространява в славянската литература, въпреки, че е съмнително дали се е казвал така. Във всички съвременни нему извори – гръцки, латински, български, той се отбелязва с името Михаил. И така трябва да фигурира в научната литература. Подробно съм разгледал този въпрос в https://www.forumnauka.bg/topic/6591-sschestvuval-li-e-prez-srednovekovieto-„sveti-boris-blgarski”/?_fromLogout=1

Теофилакт Охридски в ХІІ в. въвежда исторически персонажи, които не се споменават в по-ранните хроники. „Мъченичеството на Тивериуполските мъченици“ е сродно на „Чудесата на св. Димитър“: смесица е от реални факти и измислици, с които се отстоява конкретна богословска идея.

Историята за Кинамон, Енравота, Маломир и Омбритаг е измислена от Теофилакт. Разказът в първата си част идва, за да потвърди думите: „Най-беззаконен и най-свиреп народ, наречен българи, нахлул от страните на Скития, като преминал така наречената река Истър и се явил като тежък бич, изпратен от Бога на западните области...“

Омбритаг затворил Кинамон защото не искал да се отрече от религията си. И му казал: „Не унижавай нашите богове. Че тяхната сила е голяма, за доказателство служи това, че ние, като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава.“ Пресилени думи, за да се охарактеризира Омуртаг като надменен, горделив и войнствен владетел-езичник. На него е противопоставен Борис, при чието царуване имало трайно спокойствие и немалко народи му се покорили, защото се уповававал на Бог, който прекратявал войните.

Не може обаче, Омуртаг да е казал на Кинамон: ”...ние покорихме цялата ромейска земя...”, тъй като подписва мирен договор с Лъв Арменец от позицията на победен, а не на победител. Теофилакт е пропуснал да спомене този детайл в историята на Омуртаг, от който излиза, че Бог е помогнал и на него, като е прекратил войната му с византийците.

В хрониките, писани преди Теофилакт, се споменава за пленения Теодор Куфара, който бил ревностен християнин и бил върнат в родината си. Уж това станало при княз Михаил, но по правдоподобно е било това да е станало при Омуртаг, който съгласно 30 годишния мирен договор е трябвало да освободи всички византийски пленници. Тогава Василий Македонец, който е бил пленен, се връща в родината си. „По божие благоволение целият отвлечен в плен християнски народ се върнал в земята си“ пише в Продължителя на Теофан.

В историята на Теофилакт, обаче, Кинамон не се връща. Тук авторът се разминава с историческите факти. Понеже е бил запознат с Продължителя на Теофан, можел е да добави, например, че когато пленените византийци са тръгнали да се връщат и Омуртаг дал на Василий Македонец ябълка, Кинамон са го забравили в затвора. Но пък тогава е следвало да спомене, че Омуртаг е освободил пленените византийци, което ще провали идеята на автора за безбожния и свиреп езически български владетел.

Цитирай

Цитат. Омрутаг вероятно се е казвал Муртаг/Муртагон. Име което се среща в Македония чак до 19 век.

Родолюбиви българи са македонците, чели са История славянобългарска: „Като умрял Крун, след него стъпил на престола брат му Муртагон...“ https://chitanka.info/text/3746-istorija-slavjanobylgarska/4#textstart

Васил Златарски е проучил подробно въпроса и е написал това:

http://macedonia.kroraina.com/vz1a/vz1a_b2_2.html

Преди 17 часа, Й. Табов said:

Преди много години писах на едно място, че "ТАГ" е титла - нещо, което трябва да се знае.

Демек: „Кан субаши Омур бег е от бога архонт“.

Според древнотюркския речник ТАГ е „планина“. На турски език обаче, „планина“ е ДАГ.

Преди 13 часа, tantin said:

"От фюфюлските и от аравитските писания като се научиха, българите вкусват от сквернотата, изтичаща от срамните удове. Те са по-скверни и по-проклети от всички народи."

Дали са били тенгрийци, будисти, манихейци или магове?   "Словото на Тълкувателя" не ни казва кой знае колко много.

Но все пак нещо ни казва.  Пили са някаква скварна течност... Дали това е било кръв, дали някаква друга течност не става ясно. 

срамной уд: устар. мужской половой член https://ru.wiktionary.org/wiki/срамной_уд

Бъдещият мъж е заставен да пие спермата на старейшините, за да възмъжее по-бързо.  https://palatka.bg/2019/07/23/3-stryaskashti-seksualni-rituali-na-plemena-i-narodi-po-sveta/

Печатът на Българското привременното началство в 1862 г.

Чети и гледай в прикачения файл: legia_racovski.pdf

On 11.03.2021 г. at 22:00, Й. Табов said:

Първата част на дисертацията на Ценов е свързана с историята на българите. Тя е озаглавена: „Кирил и Методий не са гърци, а българи”. Какво е пишело в нея? Ние не знаем. Може да правим предположения защо от многото му произведения – публикувани, забранявани, скривани в секретни отдели – най-изтриваната информация е точно за това изследване. Какво в него е било неприятно за някои заинтересовани кръгове?

Целта на тези редове е да обясни проблема за произхода на Кирил и Методий, да видим аргументите за различните теории в науката, борбата между тях, средствата, които се прилагат …

Все пак преди да се мине към „обяснение на проблема за произхода на Кирил и Методий“ и „ да видим аргументите за различните теории в науката, борбата между тях, средствата, които се прилагат …“, нека да видим какво все mак е писал Ганчо Ценов за Кирил и Методий. Долните редове са глава VIII от книгата на Ценов „Кроватова България. Покръстването на Българите“.

МНИМОТО ПОКРЪСТВАНЕ НА БОРИС

1. Иконопочитателство и иконогонителство

Колкото повече византийският морал отслабваше, толкова по-лоши епитети се приписваха на българите.

Досега тракоилирийците се считаха за еретици, т.е. за хрис­тияни, но не православни. Отсега те започнаха да се определят като идолопоклонници, което е равно на езичници. Гръцката ду­ма идол значи картина, образ. Същото значи и гръцката дума икон, или икона. Понеже българите обичаха изкуството и поне­же не разполагаха с книжовна ученост, от която да черпят поз­нания за християнската вяра, те рисували образите на Христа, на Божата майка, на светиите и пр. И при наблюдаването на те­зи картини се сещали за Бога и по този начин изпитвали богопочит. Твърде е вероятно, че без това средство християнството едва ли щеше да хване дълбоки корени у българския народ. То­ва гърците наричаха идолопоклонство. Българският цар Омур­таг е обозначаван поради това като идолопоклонец. Най-отчаян гонител на иконите бе византийският император Константин Копроним. Дългите омразни войни, които той води против бъл­гарите, се водеха главно, защото той гонеше иконите, поради което иконопочитателите го нарекоха Копроним (Лайното). Когато император Лъв (813 — 820 г.) запитал монаха Сабатион, какво да прави, за да подчини българите, той му отговорил: Унищожи от основа всяка помисъл за иконите и тогава чак ще можеш да подчиниш българите и да царуваш в мир.

Въпреки това Омуртаг подписа тридесетгодишен мир с то­зи император. Понеже договорът им предизвиква недоумение, нека кажем, че продължителят на Теофан, от когото научаваме за този договор, пише, че Лъв го бил сключил с хуните, които се наричат българи. А хуните живееха покрай Дунав, предимно отвъд Дунав, иконопочитателите българи живееха главно в Тра­кия и Македония. В 821 г. се вдигна тракиецът Тома против Ми­хаил II (820-829 г.), наследник на Лъв. Тома, който получи им­ператорска корона от антиохийския патриарх, се опираше глав­но на жителите между Одрин и Мраморно море, към които се присъединили и солунчани, или македонците. Южна Тракия някога принадлежеше към Македония. Тези тракийци и македон­ци се бяха вдигнали против Михаил, защото той не искал да спре преследването на светите икони.

Омуртаг обаче, поддържайки свързания с Лъв тридесетго­дишен мир, стоял на страната на Михаил и му предложил услу­гите си против Тома, но те не били приети. Тома и синът му пад­наха в отчаяната борба, в която се бяха хвърлили, но тяхната идея не угасна.

След смъртта на Омуртаг, по времето на българския цар Михаил, положението на южните българи се измени.

Император Михаил бе наследен от сина си Теофил (829 — 842), който също така бе голям противник на иконите.

По негово време сред гърците се появи едно движение за иконопочитта, предводителствано от родения в Сиракуза цариг­радски монах Методий. Разярен от Методиевата опозиция, им­ператор Теофил го хвърлил в тъмница. После обаче се смилил, повикал го в двореца си и установил към него благосклонни от­ношения. Методий използвал това, за да спечели императорския двор, особено императрица Теодора, за своята кауза. Когато в 842 г. Теодора, след последвалата тогава смърт на Теофил, пое регентството над малолетния си син Михаил III (роден в 839 г.), тя веднага уволни иконоборския цариградски патриарх Йоан и на негово място назначи иконопочитателния Методий за цариг­радски патриарх. След отхвърлянето на иконоборството от страна на Византия започнало сближаване между българи и гър­ци. Исторически погледнато, гърците приеха българския прин­цип, обаче по-късната византийска историография, която всичко добро приписва на себе си, изопачава този факт. Тя говори за сближаването между Теодора и Борис следното:

Българският княз Борис бил страстен ловджия, затова по­канил при себе си гръцкия монах, художника Методий, да му нарисува една ловджийска картина вкъщи, за да може чрез нея и когато е у дома си, да се наслаждава на лова. Вместо лов­джийска картина, Методий му нарисувал Страшния съд: как, от една страна, праведните блаженствали, а, от друга, грешните се измъчвали. Борис, като видял картината, ужасил се: обзел го страх божи и решил да приеме християнството. Кръстник му станал тригодишният тогава Михаил III и го кръстил на името си — Михаил. След това настанал мир между българи и ромеи. Теодора тогава задоволила исканията на българския цар, като му отстъпила земята от Загора до Дебелт.

Тук имаме едно очевидно изопачаване на факта.

Със своята картина Методий показа влиянието на иконата (картината) за богопочит. С нея обаче Методий обърна цариг­радския двор към иконопочитта, а не българския към християнството, защото, както посочихме, българите бяха иконопочитатели, за което се преследваха от гърците. Методий нямаше за цел да покръства, а да покаже силата на иконата за богопочит; това се отнася до Теодора, а не до Борис. Вероятно е само, че понеже Теодора прие иконопочитта на българите, тя се е сбли­жила с Борис, и че Борис, за да подчертае това сближаване, е приел името на сина на Теодора Михаил, но това е само едно предположение, защото най-старите свидетелства не го пот­върждават. Вероятно е, че и братът на св. Константин Философ е взел по този начин името на цариградския Методий, но и то­ва е предположение.

Същите тези византийски историци пишат, че когато Бо­рис се научил, че жена управлява империята, което е било през 842 г., той веднага съобщил на Теодора, че разваля мирните договори (сключени от Омуртаг с византийския император) и иска да й обяви война. На това Теодора му отговорила, че тя храбро ще се защитава и ако би я победил, той би победил же­на, а не мъж. Тези Теодорини думи смирили Борис; той се уп­лашил от Теодора, и за да не го нападне, решил да се покръс­ти. И това са приказки, защото Теодора не смири Борис с то­ва, че го заплаши с война, а с това, че му отстъпи земята меж­ду Загора и Дебелт. А защо е искал Борис тази земя? Защото тя се населяваше от българи, а Борис си бе поставил за цел да освободи българите от гърците не само в църковно, но и в по­литическо отношение.

От по-положителните факти ние обаче получаваме друга картина на тези събития. Така например Хамартол (стр. 728) пише, че българите в Тракия и Македония правели внезапни нападения. Това е накарало Теодора да отстъпи на Борис земя, а не, че Борис бил покръстен от тригодишния й син Михаил.

Задълбочим ли се в този проблем, ние разбираме, че сбли­жението между българи и гърци, за което тук става дума, е за­почнало по-рано, преди Теодора, още по времето на император Теофил. Както споменахме, Теофил е бил отначало върл против­ник на иконопочитателите. Към края на живота си той се сбли­жил с Методий. Тогава може би е започнало и сближаването с българите. Преселените поради гръцките преследвания от Крум тракийци, или македонци, като чули, че техните братя в Тракия и Македония се надигат, изявили желание да се върнат в отечес­твото си. Хамартол пише, че по времето на император Теофил, предводител на тези македонци, бил избран Кордил. Той обаче предал управлението на македонците отвъд Дунав на своя хра­бър син Вардан (чисто българско име) и отишъл при император Теофил да иска помощ от него. Теофил му изпратил кораби да вземат македонците и да ги докарат в града (Солун?). Българс­ки господар (на Дунав) по онова време бил Владимир, Крумов потомък и баща на Симеон. Народът решил да се изсели с же­ните и децата в Романия. И „когато българинът Михаил, който се намираше в Солун, излезе (от Солун), започнаха да премина­ват Дунава с всичко що имаха“. Сега пък вероятно е имало разбирателство между българите в Македония и Цариград.

След това Хамартол пише, че македонците имали на Дунав разпри с българи-хуни, унгри (уногури), турки (торлаци, както и днес се наричат жителите на запад от Искър), които възпрепят­ствали преселването им, обаче македонците ги отблъснали. По­неже тези хуни се появили пак на следващия ден, тогава изпък­нал младият македонец Лъв, който станал подстратег (подвойвода), отблъснал хуните, след което македонците се завърнали в отечеството си.

Щом се казва, че македонците взели да преминават Дунав, когато българинът Михаил излязъл от Солун, явно е, че това движение е станало по един общ план, съставен от цар Михаил. Българинът Михаил е владеел Солун, когато на Дунав е князувал Владимир, бащата на Симеон.

Това свидетелство е извънредно важно, защото от него на­учаваме, че оня цар Михаил, който изпрати солунчаните Конс­тантин и Методий да просвещават козарите и панонските сла­вяни, е бил българин, български цар, и е резидирал в Солун, и още по времето на император Теофил. Към това свидетелство нека прибавим и онова, което се казва в Малкото житие на св. Климент Охридски. А то е, че князът на българите Борис бил подновил възраждането си чрез кръщене, а след него неговият син Михаил, който пръв бе наречен цар (император, василевс) на българите, през време на управлението си убеди българите да живеят според обичаите на християните.

От това пък свидетелство виждаме, че солунският българс­ки цар Михаил не е бил самият Борис, но с друго име, а Бори­сов син, макар че Константин Порфирогенет (Бонското изд. цар, II.154) го нарича Михаил-Борис. Понеже този Михаил е живеел по времето на император Теофил, тогава пък и преди Теофил е живял и Борис. Върху този въпрос ние тук не можем да се спираме, ще споменем само, че когато на Дунав е князувал Крумовият потомък Владимир, тогава в Солун господстваше Михаил. А това показва, че обширната по онова време българска земя е имала разни господари. Как да се разбира това?

Днес при наличието на железници, телеграфи, телефони и пр., едно лице може да управлява стотици милиони хора. Някога не е било така. Тогава всяка област и всяко племе е имало свой господар. Големите държави се създадоха после, като господарите на отделните племена бяха принудени да признаят преимуществото на един от своите сънародници. Тъй е било и в България. И в България отделните племена са воювали помежду си. Омуртаг, например, който господстваше на Дунав, подписа тридесетгодишен мир с император Михаил и даже му предложи услугите си против тракиеца Тома, който начело на тракийци и македонци се бе вдигнал срещу Михаил, защото не искал да спре преследването на светите икони. Сега пък начело на същите застава солунският Михаил. Двата български дяла не са следвали впрочем същата политика. Крум беше преселил едно време известен брой македонци отвъд Дунав. Тези македонци искали сега да се върнат в отечеството си, но потомъкът на Крум, Владимир, не е искал да ги пусне доброволно и оттук препирнята между македонците и българите на Дунав. И сега, както винаги, са описани предимно делата на македонците или илирийците, които пълнят страниците на българската история.

Понеже Михаил владееше Солун още по времето на Теофил, легендата, че той е получил името си от сина му Михаил III, се вижда невероятна. Това се подсилва от факта, че съвременниците му, каквито са патриарх Фотий, Анастасий Библиотекарят, пък и архиепископ Теофилакт, са имали работа само с българския цар Михаил. Името Борис, както ще видим по-нататък, не са споменавали.

Тук нека да споменем още, че подстратегът Лъв, който върна македонците в отечеството им и в Солун при българския цар Михаил, е бащата на Кирил и Методий. Този факт е много важен, защото от него се вижда, че Кирил и Методий са македонски българи, а не гърци. Че те, като родени в Солун, който се владееше от българина Михаил, са били хора на българския а не на гръцкия император, както твърдят някои, които не са проучвали тези работи.

Българите, след като си взеха Дебелт и други български градове, се заловиха за културна дейност.

За да се вдигне моралът на народа, е трябвало да се възста­нови западналата българска църква. Като казваме българска църква, разбираме църквата на тракоилирийците, църквата на Евсевий, Улфила и др. За дейността на Михаил в това отноше­ние архиепископ Теофилакт пише следното: Тимотей, Комазий, Етимазий, Евсевий и Теодор напуснаха Никея (след синода в 325 г.) и се върнаха в отечеството си в Солун. След това напус­наха и Солун и отидоха в Тибериупол, който се намираше на се­вер от Солун. Тимотей станал епископ на Тибериупол. Тези све­тни, които отдавна били умрели, се появили по времето на бъл­гарския цар Михаил на мястото, където били погребани и пра­вили чудеса. Щом това стигнало до ушите на българския цар Михаил, той заповядал да им се издигне храм в Брегалнишката епископия и там да се поставят мощите им. С тази работа бил натоварен благородният българин Таридина, Твърдина. За този божи храм бе определено отделно духовенство, което бе обуче­но да слави Бога (да служи винаги (само) на български).

Много се казва в тук споменатото.

От него се разбира, че Михаил е бил предимно македонски цар. Най-важното обаче, което ние научаваме от горните думи, е че Михаил е бил български патриот, който е искал да освобо­ди българите от гръцко влияние. За да повдигне духа на българ­ската народна църква, той събрал мощите на Тимотей, който е един от първите проповедници на християнството в Македония, както и тези на Евсевий и Теодор, които се считат за основате­ли на тракоилирийската, или българската църква. Понеже гър­ците са считали тези светни за еретици, фактът показва, че Ми­хаил поддържал тракийската църква и е стоял в опозиция към гръцката. Опозицията му се изразява и в това, че след като пос­трои храм на светите хора, считани от гърците за еретици, той нареди да се служи в него само на български, а не и на гръцки, както е ставало дотогава. Тъй като тази Михайлова дейност за­почва още от времето на император Теофил, тя опровергава ле­гендата, че Михаил до 865 г. е бил езичник, и че тогава са го покръстили императрица Теодора и синът й Михаил.

Поради своята културна дейност на Брегалница той получи титлата цар.

В едно старобългарско съобщение се казва, че същият цар (Михаил) бил построил църкви из българските земи „и на реце Брегалници и ту прием царство“.

Храмът на Брегалница се построи от благородния българин Таридина, или Твърдина, който въведе в него българския език. В славянските легенди обаче този Твърдина се нарича Константин. Понеже славянското или българското твърдина на латинс­ки се казва констанция, името Твърдина е преведено на латин­ски като Константин.

Че Твърдина е наречен Константин, се вижда и от Успение­то на св. Кирил, в което за иконоборския цариградски патриарх Йоан, когото Теодора замести с иконопочитателя Методий, се казва следното:

„Беше тогава Цариградски патриарх Йоан, който бе въздиг­нал ерес, като хулеше светите икони, и затова биде свален от светия събор. При него дойде философът Константин, посрами и поправи злочестивата му ерес. Подир това отиде в Брегални­ца, където приобщи някои от славяните към християнството. Кръсти ги и ги приведе в православната вяра. Написа им и кни­ги на славянски език и пр.“

Тук Твърдина е наречен Философ Константин, защото Твърдина, по поръка на българския цар Михаил, не само че въ­веде българския (славянския) език като църковен език между жителите в долината на Брегалница, но построи и храм там, за да приведе брегалничани към християнството. Но понеже Твър­дина, когото ние отсега ще наричаме Константин, бе роден в Солун, който от сведующите се считаше за гръцки град, и поне­же той бе човек на цар Михаил, което име носеше и цариградс­кият император по онова време, несведующите тези факти ка­заха, че Константин е бил грък и е действал по подбудата на ца­риградския император.

За да се засили започнатото дело, трябваше и да се намери нова азбука. Изнамерената от Улфила глаголица беше много трудна за изучаване. Почти всеки от нас е запознат с глаголица­та, обаче, освен филолозите, малцина са онези, които биха мог­ли да прочетат един глаголически текст. Тя е трудна за изучава­не и трудна за писане, затова не е могла да хване дълбок корен. Освен това тя се обяви от гърци и римляни още при появяване­то си за еретическо писмо. За да премахне тези неудобства и да сближи българското писмо с гръцкото и латинското, Констан­тин изнамери други писмена. По-точно той не изнамери много, а взе гръцките и латинските букви от онова време, като приба­ви към тях само белези за звуковете, които не се намират в гръцкия и латинския език.

С тази азбука той написа разни богослужебни книги, еван­гелието обаче той не е превел; то е преведено от Улфила.

Върху тази тема тук не можем да се простираме. Ще кажем само, че в далматинско Хърватско, което бе заето от готи, кои­то днес са хървати, и сега се употребява глаголицата като све­щено писмо: едно доказателство, че готите са писали с глаголи­ца, която се нарича и готица.

Освен това трябва да кажем, че Улфила и неговите прибли­жени действаха предимно в Мизия и Скития, а Югозападна България слабо бе докосната от неговата дейност. А в малкото Житие на св. Климент се казва, че Климент бил заучил писмо­то, което Кирил преработил с помощта на Бога за тукашния (македонския) български диалект.

От това се разбира, че преди Константин е имало и друго българско писмо, което се оказало негодно за македонския ди­алект, та Кирил го е преработил в друго. Твърде е вероятно, че Константин даде нова форма на Улфиловата азбука и затова, защото македонските и тракийските българи не са се намирали по онова време в единомислие с дунавските българи, които бя­ха приятели на гърците и с които македонците трябваше да во­юват, за да се върнат в отечеството си и да започнат онази кул­турна работа, която извършиха. Опозицията им против дунавс­ките българи ги накара да дадат и нова форма на Улфиловата азбука, която се използваше в земите покрай Дунав.

Когато козарите (днешните украинци) и горнопанонците се научили за това, те се обърнали с молба до цар Михаил да им изпрати някой учен човек, който да направи и у тях същото. Цар Михаил им изпратил същия Константин Философ. Така се раз­пространи българското писмо и между другите скитски или славянски народи.

Цитирай

▼Марияна Петкова Николова.

Документи по защитата на Марияна Петкова Николова.

Защита на докторската дисертация на Марияна Петкова Николова на тема: „Кибер етика в управлението на информационните процеси при е-Управлението“ за присъждане на образователната и научна степен „Доктор“ в професионално направление 3.5. „Обществени комуникации и информационни науки“ по докторантска програма „Организация и управление на информационни процеси“.

Председател на научното жури: проф. д-р Евгени Петров Манев

Рецензенти:

• проф. д.н. Кристоф Щукелбергер (Prof. Dr. Dr. Christoph Stückelberger)
• проф. д.ик.н. Гошо Кирилов Петков 
• https://www.unibit.bg/research/faculty-development/procedures ►Марияна Петкова Николова.

Успехът на защитата й обаче отсега е поставен под въпрос, защото в рецензията на дисертацията ѝ, на стр. 4 професор д.н. Кристоф Щюкелбергер критикува именно плагиатстването й, сигнализират от БОЕЦ. Парадоксът е в това, че тя говори за етика, а постъпката и е в пълен противовес с тази морална категория.

Ето какво се казва в рецензията на професора:

“ (…) Някои страници включват дословни текстове, дума-по-дума, без да се споменава препратката: например, стр.72е, в края на глава 2.3, една цяла страница на моя статия е взета буквално, без препратка към моята статия и без кавички за цитиране. По същия начин в глава 2.8 (стр. 89-92) значителна част е взета от моята статия за етиката на тайните служби, от книгата ми “Кибер-етика 4.0”, от стр. 427 до стр. 431. Книгата като цяло се споменава в библиографията, но статията не е в списъка. Тук не става дума за мен като автор, а изобщо за принципа на академичната честност. Като други примери за горните забележки могат да бъдат посочени липсата на цитати (текстове в кавички) и липсата на препратки, които трябва да бъдат коригирани! (…)”

Това означава, че министърът на туризма – която е и заместник на премиера Бойко Борисов, Марияна Николова, безогледно е преписала чужд труд, и то не от кого да е, ами от рецензента си. https://narod.bg/2021/03/15/скандал-марияна-николова-лъсна-като/

ИЗ НОВОГО СПИСКА ГЕОГРАФИИ, ПРИПИСЫВАЕМОЙ МОИСЕЮ ХОРЕНСКОМУ

Скифия.

По старым спискам:

Скифия, то-есть, Апахтарк, то же, что страна Турков, начинается от реки Этиля, простирается до горы Емаона (Imaus), и далее за ней тянется до страны Ченов. Гора же Емаон выше и длиннее всех гор. В Скифии живут 44 народа: Согды, Тухары, Ефталиты и другие народы с варварскими именами. В ней много гор, больших рек, пустынных равнин, а также жаркая и безводная область, а в ней огненное поле. Согды живут между Туркастаном и страной Арийцев. Они богаты, промышленны и занимаются торговлею.

По новому списку:

34-я страна Азии — Скифия, начинается у реки Атль и простирается на юго-запад до горы Емаон, которою разделяется на две части: на Апахтарк и на Туркастан. К северу она граничит [32] с Неизвестной землей, с запада Сарматией у реки Атль, к югу Врканским морем, Арией и Индией у южного рукава горы Емаон. Далее идут горы Емода, которые отделяют Скифию от Индии. К востоку Скифия граничит страною Ченов. В Скифии обитают 43 народа, между которыми Ихтиофаги, Галактофаги, Херибаци (Rhibii), живущие в Хреав, стране, отнятой у них Берсами. Остальные народы носят такие варварские имена, что излишне перечислять их. Из них мы знаем только народ Бушхов, который в настоящее время живет в той стране. В Скифии есть горы, поля, пустынные и безводные пространства. В ней 5 стран, из которых назовем Согдиане, то-есть, Сагастан или Саке (следует на оборот: Согдиане и Сагастан или Саке (oi Sakai). В этих двух областях обитают до 15 народов богатых, промышленных, торговых, на пространстве между Туркастаном и Арийцами у горы Емаон, которая выше и длиннее всех гор, и имеет форму циркуля или армянской буквы люн, имеющей згиб с востока на юг (?). Один рукав этой горы тянется на запад на 1280 миль, другой на север на 1550 миль, а третий идет по направлению к Неизвестной стране. На 300 миль от локтя к северу на горе находится дорога и ночлег (каравансарай)? для идущих из Сагастана в страну Ченов (Serica) через каменную башню (turris lapidea) в Удивительной долине. Из пятнадцати народов один называется Масагеты, царица которых умертвила Кира; за тем народ Бхух; за ним на северо-западе народ торговых Холозмийцев, где в области Тур добывается Холозмийский камень (должно быть: Харазмийский, то-есть, лапис-лазули) и лучший сердолик. И еще другой народ (пропуск), и еще народ Тухары. Из 43 народов один называется Хептал (Ефталиты), другой Алхон (?), третий Валхан (?), названные так по городам, лежащим на великой реке, Думос. Из гор их вытекает еще до десяти рек.

Преди 14 часа, Данчо1 said:

Един народ е толкова силен колкото е силна вярата му в Бога. Господ ни е предал определена власт, но когато човек няма време за Бога и Бог не може да влезе в ежедневието на един човек, народ... Не агитирам никой за размирици, а да опознаем по добре какво е дало сила на народа тогава, когато сме били силни и единни. Къде Левски е намерил толкова смелост? Бил е дякон, преминал е християнско обучение.

ЗАХАРИЙ СТОЯНОВ, ВАСИЛ ЛЕВСКИ (ДЯКОНЪТ) - ЧЕРТИ ИЗ ЖИВОТА МУ, 1883 Г.

В качеството си на дякон, учител, певец, слуга и пр. Левски имал възможност да се запознае най-добре и с лицемерната набожност, под маската на която се криели най-големите кепазета. Ето защо той нямал никакво вземане-даване с божите работи и с оня свят.

- Разправете ми най-напред: ходи ли тоя човек често на черкова и има ли намерение да посети Света гора? - питал той предварително, когато му обадели, че еди-кой желае да се запише за работник.

- Кога ще да се освободим поне от гърците и нашите чорбаджии? - попитали го един път в събранието, частно, в хана на Червен Стояна в Пазарджик.

- Когато захванете да ядете месо и през великите пости - отговорил той.

Късно една вечер, когато пристигал той в Т. Пазарджик заедно с бай Ивана Арабаджията, срещнали на пътя няколко калугери на коне, които кръстосвали наоколо по проситба. Левски пламнал. Щом той видял тия отвън света хора, които ходели между простото население да го лъжат и заблуждават, наумил си минали години, когато и той ходел така и бил принуден да кисне в килийските развратни вертепи.

- Безсрамници, харамоедци! Не ви е срам да крадете и лъжете в името на бога, да ходите да се храните от потта на народа, като че турските бюлюкбашии и заптии му са малко!

- Да бъдете проклети во веки веков! Още повече че вие имате пълна възможност да извършите големи добрини! ...

Така поздравил Левски някогашните свои во Христе братя, които не се обадили ни черно, ни бяло, а навели глави и заминали. Треперещият тон на Левски, неговият огнен поглед поразил манастирските бикове.

Въобще той се е пазел твърде много, когато предлежало да се приеме за работник някой поп или калугер.

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=874%3Aim&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61&fbclid=IwAR3p_qrW7zR-cxYSACumGsPYCI4S8sFvzh5yDbMxqzfffNviZoOsgihU_pA 

Как е извършвано „възстановяването“ на някои архитектурни забележителности в България

Във в. Култура - Брой 20 (3034), 30 май 2014 бе публикувана статията „Изгубената автентичност“. В нея се прави следната ретроспекция:

„През 2008 година директорът на Националния исторически музей Божидар Димитров публикува програмна статия „Всеки град със своята крепост“. В нея той споделя една своя мечта: да бъдат възстановени до зъбер крепостите по българските земи, които сега са в силно руинирано състояние (по негови данни, у нас съществуват над 6000 крепости). Той уверява, че това е напълно възможно, тъй като Венецианската харта го позволява при обстоятелства от технологичен и естетически характер. В статията се предлага списък на близо 30 крепости, които могат да бъдат бързо възстановени с помощта на европейски и общински пари или чрез концесии, за да станат сигурен източник на доходи от културно-исторически туризъм. Никъде в статията не се посочва значението на автентичността на културното наследство.

Днес, близо 6 години по-късно, можем да установим, че мечтата на директора на НИМ е на път да се сбъдне. Той самият всеотдайно се е посветил на тази кауза. В многобройни медийни изяви убеждава, че вдигането на паметници изцяло съответства на практиката в Европа и света, където вдигат на поразия хората. Доволен е, че вдигат вече и у нас. Възстановени са до зъбер: порта, кули и част от крепостната стена в Созопол, Пернишката крепост и Цари Мали Град, в момента се надгражда стената на Яйлата, готви се проект за възстановяване на крепостта на Небет тепе в Старинен Пловдив, предлага се да бъде възстановена крепостта в Старинен град Несебъри пр. Засега се очертават около 30 крепости за възстановяване. Финансирането на тази дейност се осъществява чрез европейска безвъзмездна помощ по линия на Оперативна програма Регионално развитие. По данни на Министерството на културата, през последните години в това направление са изразходвани над 80 млн. лв. (за сравнение, държавата осигурява ежегодно 500 хиляди лв. за опазване на цялото българско културно наследство).“

По нататък в статията се отбелязва: „40 години след приемането на Венецианската харта, ИКОМОС отново потвърждава валидността на нейните принципи. Няма основания да смятаме, че днес, 50 години след приемането на Хартата, тя е изгубила своето значение на професионален кодекс на научната реставрация.

Доктрината за автентичността засяга в пълна степен и подхода към Световното наследство. Ръководството за приложение на Конвенцията за световното наследство (задължително за държавите, ратифицирали Конвенцията от 1972, между които и България) определя необходимия тест за автентичност и подчертава (вж. параграф 86), че що се отнася до автентичността, реконструкцията на археологически следи или на паметници, или на исторически квартали е оправдана при изключителни обстоятелства. Реконструкцията е приемлива само ако се основава на пълна и детайлна документация и ако в никакъв случай не е хипотетична.“ http://newspaper.kultura.bg/bg/article/view/22251

Днес Медиапул публикува статията  „Как крепостната стена на Созопол се оказа незаконна“. Става дума за същата крепостна стена в Созопол, спомената в горната статия.

В Медиапул се казва: „Част от крепостната стена на Созопол е незаконна и трябва да бъде съборена. Това е записано в решение на районния съд в Бургас. Става дума за участък от южната стена, построен чрез проект за реставрация и консервация преди повече от 10 години. Според съдебното решение зидът влиза в имота на жалбоподателя Иван Манолов и блокира гледката към морето. Самият той твърди, че е бил принуден да затвори ресторанта си, след като стената затворила имота му.“

По казуса са водени две дела. Съдът установява следното: "Вещото лице е констатирало и че на място няма видими следи от съществуващ старинен архитектурен паметник крепостна стена. Процесната е новоизградена – от нивото на крайбрежната алея, без да представлява възстановка на основи от такава от Античността или Средновековието, чрез надграждане. Със същата е затворена улицата, която осигурява достъп на имота на ищеца до крайбрежната алея, като му е отнет и изгледът към морето. Това от своя страна препятства ползването на собствеността попредназначение – като сезонно заведение".

Съдът посочва: "Твърденията на ответната община, че крепостната стена е архитектурно-строителен паметник на културата и частичното премахване на строежа ще го увреди, се опровергават от заключението на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, видно от което е, че в случая се касае за изцяло нов строеж. Т. е. безспорно се установява твърдяното от ищеца в исковата молба неоснователно действие от страна на ответника – незаконно изграждане на процесната част от крепостната стена. Със същото несъмнено се смущава пълноценното ползване на собствения му имот по предназначение – за сезонно заведение. Като собственик той не е длъжен да го търпи и може да иска преустановяването му чрез премахване на съответната част от обекта".

Стената пречела на собственика на имота и той иска да я премахне. И съдът приема, че собственикът е прав, защото стената не била архитектурно-строителен паметник. Интересно колко ли такива архитектурно-строителни паметници има днес в България, при които обаче няма собственик, който да оспори видът им?  https://www.mediapool.bg/kak-krepostnata-stena-na-sozopol-se-okaza-nezakonna-news319119.html

Преди 8 часа, Sirene said:

Това племе Кайъ не е ли от по-късен етап? Има ли други прилики между тях и прабългарите освен знакът, който може да са взели от тях?

Тангризмът е сравнително късна религия. Вижда се и от съчинението на Ибн Фадлан, което е от началото на 10 в. По това време огузите са почитали бог Тенгри, но не се отбелязва това да са правили българите. Може и арабският пътешественик да не е попаднал на случка при тях, в която е замесено името на Тенгри. Но все пак около българите е имало племена, които са го почитали. Фадлан обаче, прави разлика между тюрки, каквито са огузите, и българите, които определя като сакалиба. Каквото и да означава това, българите не са определени като тюрки. Става дума за волжките българи.

Името на тюркския бог е фиксирано писмено за първи път в Орхонските надписи, които се приемат, че са от 8 век. При това богът не се е казвал Тангра (т. е. не е завършвал на „гра“), а Тенгри. Като не се знае кога точно, преминавайки от китайски език в протюркски език (?) името му е станало от Cheng-li на Teŋri. Последното твърдение подхранва впечатлението ми, че най-големите изненади в историята се раждат на лингвистична основа.

Сведенията за Тенгри научих с помощта на Гугъл от английската статия в Уикипедия, в която обясняват: The oldest form of the name is recorded in Chinese annals from the 4th century BC, describing the beliefs of the Xiongnu. It takes the form 撑犁/Cheng-li, which is hypothesized to be a Chinese transcription of Tängri. (The Proto-Turkic form of the word has been reconstructed as *Teŋri or *Taŋrɨ.) Alternatively, a reconstructed Altaic etymology from *T`aŋgiri ("oath" or "god") would emphasize the god's divinity rather than his domain over the sky. The Turkic form, Tengri, is attested in the 8th century Orkhon inscriptions as the Old Turkic form 𐱅𐰭𐰼𐰃‎ Teŋri. In modern Turkish, the derived word "Tanrı" is used as the generic word for "god", or for the Abrahamic God, and is used today by Turkish people to refer to any god. The supreme deity of the traditional religion of the Chuvash is Tură.[4]. https://en.wikipedia.org/wiki/Tengri

На практика най-ранното сведение за съществуването на Тангра, като Тенгри, е от 8 ми век. Нашето изглежда е второто такова. Можем де се опитаме да се похвалим с този факт, но е хубаво да се премислят фактите относно битуването на Тангра по българските земи.

Теофилакт Охридски доста е пофантазирал относно съдбата на Омуртаг и неговите синове, но вероятно, точно е отразил светогледа на българите. Написал е, че българите са почитали Слънцето, Луната (Месеца) и другите звезди. Вярно, че те също се намират на небето, но все пак става дума за отделни божества.