Отиди на
Форум "Наука"

К.ГЕРБОВ

Потребители
  • Брой отговори

    2468
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    8

К.ГЕРБОВ last won the day on Февруари 19 2013

К.ГЕРБОВ има най-харесвано съдържание!

1 Последовател

Всичко за К.ГЕРБОВ

Лична информация

  • Пол
    Мъж

Последни посетители

41841 прегледа на профила

К.ГЕРБОВ's Achievements

Collaborator

Collaborator (7/14)

  • Conversation Starter Rare
  • Dedicated Rare
  • Very Popular Rare
  • First Post Rare
  • Collaborator Rare

Recent Badges

2k

Репутация

  1. При византийското изкуство има период, наричан „Палеологов Ренесанс“.Русский Макар да датират началото на този период от 1261 г., фреските в Бояна, които са от 1259 г., също са включени към този период. Български Годината на началото на Палеологовия ренесанс,трябва да се свърже не с възцаряването на Палеолозите, а с настаняването на кръстоносците в Цариград. Интересен прочит на изображението на Десислава в Боянската църква е направил изкуствоведът-византолог Андрей Грабар. Според него стенописите в Бояна са дело на византийски майстор от Цариград, който е познавал и готическото, т. е. латинското, изкуство, привнесено там от кръстоносците. Ето какво пише той за стенописа на Десислава: „Когато кръстоносните походи поставили в тесен и непосредствен досег двата християнски свята, от тази среща се възползували не само латинците. Православният свят и преди всичко византийците от Цариград от своя страна също се поддали значително на влиянието на онези франки, които те виждали от много години вече да живеят между тях. Предимно византийското висше общество и цариградският двор изпитали влиянието на донесените от Запад нрави. Както е известно, турнирите, на които самите „василевси“ идвали да се борят с френските барони, заместили традиционните игри на Хиподрома; навиците в живота на замъците нарушили строгия и изтънчен етикет на императорския двор; византийската войска усвоила въоръжението на западните воини; висшите слоеве на цариградското общество възприели рицарския роман и култа към дамата. И изкуството не е могло да не се поддаде на всевъзможните прояви на това общо движение. Но за съжаление загубата на цариградските паметници ни е лишила от онези произведения, излезли из ателиетата на имперската столица, в които би могло повече или по-малко доловимо да се види влиянието от живота на хората от Запада или от „латинската“ естетика. Няколкото редки творби, произхождащи от други места на православния свят, ни дават известна представа за това, което са могли да бъдат паметниците от този вид. Изображенията, които поместваме…., представляват едни от най-важните доказателства измежду малкото, запазили се до наше време. Може би дори нашият паметник да е единствен от този вид, в смисъл че осъществен от православни художници за православни владетели в среда, която като че ли е съвсем чужда на латинската култура, той запазва особености, дължащи се без съмнение на Запада... Става дума за един стенопис в Бояна, близо до София, в България. Датиращ от 1259 г., той бил поръчан от севастократор Калоян, местен владетел, който признавал суверенитета на българския цар от Търново, Константин Асен Тих (1257—1277г.). Боянският стенопис принадлежи на произведенията от най-чисто византийско изкуство, създадено в ателиетата на цариградските дворци и пренесено през XIII в. в двора на българските царе и при князете, техни васали. Много признаци свързват Бояна тъй тясно с византийските паметници, че тези изображения могат да се смятат за репродукции от модели, създадени в града на Константин Велики. Но някои елементи и особено образите на владетелите са замислени на самото място. Ето защо онова, което свързва Бояна със Запада, представлява двоен интерес, тъй като то характеризира византийското изкуство не по-малко, отколкото българското изкуство. Едно от най-забележителните творения в Бояна е портретът на Десислава, жената на севастократора, ктитор на черквата. Тя стои обърната в три-четвърти надясно и вдига ръцете си в молитвен жест, леко наклонила глава . Великолепната й одежда, чийто византийски произход е неоспорим, засега не ни интересува. Напротив, насочваме вниманието си върху грациозната осанка на Десислава, върху изящните й пропорции и хубавото движение на дясната ръка, която обтяга с един пръст шнура, придържащ края на дрехата й. Много ясно се чувствува, че замисълът на този образ се различава напълно от византийския шаблон при иконното представяне на някоя императрица или благородничка в парадно облекло. В Бояна портретът на Ирина, жената на цар Константин Асен Тих и дъщеря на никейския император Теодор Ласкарис, също ни дава пример от този вид на стереотипен портрет; Ирина стои съвсем изправена, тялото — сковано, главата във фас — неподвижна; в едната си ръка държи скиптър, другата е вдигната в молитвен жест. Портрети от този тип срещаме в миниатюри и византийски релефи от X, XI и XII век. Но тъй женствената грация на Десислава, леката й усмивка, дългите и тесни очи, крехките и полегати рамене, тънките пръсти и най-сетне тази гъвкава линия на силуета — откъде идват те, тези черти, толкова хубави и изящни, а същевременно толкова чужди на портретната традиция на Византия? Смятаме, че движението на провиращия се в шнура пръст издава родината на моделите, които може би са служили на художника, но по-вероятно е да идва от родината на самата грациозна севастократорка на Бояна. Защото дарбата на художника ни дава възможност да доловим в това изображение една много подчертана индивидуалност. Ако — след като е нарисувал другите три портрета, които също се намират в черквата и които са от същото време, в съвсем византийски стил — той е представил Десислава в друг вид, то това трябва да отдадем на самата личност (която ние познаваме само от този портрет), на стойката на нейното тяло и на жеста на ръката й — сиреч на онези черти — които отличават нейния образ от този на Ирина и на останалите. Но тази стойка и този жест, възприети от Десислава, когато е позирала пред художника, тя не ги е измислила, научила ги е навярно в обществото на дамите от Запад, нейни съвременнички. Впрочем да разгледаме женските образи от епохата на готиката. Старинните печати именно ни дават най-многобройната група. А в тази поредица едва забелязваме няколко дами, които да не са представени в стойката на Десислава; почти всички пресъздават най-характерните черти на този лик от Бояна: както пръста, проврян в шнура на мантията, тъй и удължените пропорции, приведената глава и онази лека извивка на тялото, която се получава, когато раменете са отхвърлени назад, а коремът се поизпъчва. Всички тези портрети се отнасят към XIII и първите години на XIV век. Следователно те са от същото време, както и изображението в Бояна. Най-изисканите личности в латинското общество от онова време ни се представят под тези черти. Да посочим между многото други: Жана дьо Франс, кралица на Навара и графиня д’Еврьо; Бланш дьо Кастил, майка на Людовик Свети; Йоланда дьо Бретан; Жана, кралица на Кастилия и Леон; Сибила, графиня дьо Савоа; Мао, графиня дьо Болон; Мари, графиня дьо Понтйо; и т.-н. Използуването на тази стойка се разпространила в латинските владения на Изтока, в Ерусалим и Цариград, тъй като виждаме Маргарита, кралица на Ерусалим и Сирия; Маргарита от Цариград, графиня на Фландрия и най-сетне цариградската императрица Катерина, представени по същия начин. Това са именно онези дами от латинския двор във Византия (1204—1261 г.), които може би са послужили като непосредствени образци за боянската севастократорка… Жестът на ръката, обтягащ леко шнура на мантията — ако се вземе под внимание прекомерното му използуване при портретите на най-елегантните жени на онова време,—-е бил практикуван през XIII в. от френските благороднички като едно от онези движения на сдържаност — изящно и същевременно удобно — и не само възприето, но и „препоръчвано“ от модата… Впрочем трябва да отбележим, че когато някой художник от епохата на готиката в XIII в. е искал да изобрази хубава и изящна жена или пък леконравна красавица, представя я с интересуващия ни жест: виждаме го у много савски царици и безумни девици (напротив, разумните деви никога не слагат ръката си върху шнура!). Но този жест се използува и при изобразяването на други жени. Такива са например благородничките, стоящи между избраниците в Страшния съд, като светата патрицианка; и други. Всички тези готически паметници — дългата поредица от портрети, като например тези на савските царици и на безумните деви — не будят никакво съмнение за мястото, откъдето произхождат тъй изящната стойка и жестът на ръката у Десислава в изображението от Бояна. Също както и понастоящем и може би със същата скорост женската мода идвала от Франция и дошла чак до околностите на София в замъка на един български владетел.” Вероятно преводът не е съвсем точен, тъй като на едно място пише, че моделът, т. е. Десислава е заучила маниера с дясната ръка „навярно в обществото на дамите от Запад, нейни съвременнички”. По-вероятно е обаче този жест да е добавен от художника. В крайна сметка цялата „екипировка” на знатните особи от четирите портрета също може да са предадени от него „по памет” от Константинопол. ––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Андрей Грабар е открил латински елементи и в стенописа, представящ св. Никола в бурното море. Пише: „В същата тази стенна украса на Бояна друг един стенопис привлича нашето внимание. Това е една сцена из живота на свети Никола — прочутото Чудо на морето, любима тема на легендите и на средновековното изкуство. Мостът при кърмата на кораба на свети Никола води началото си от дълбоката древност (за търговските кораби по Средиземноморието). Боянският майстор обаче — и това наистина е един интересен мо­мент — е имал идеята да подсили уточняването на типа на кораба, който ни показва. По външната страна на моста той изобразява два щита (без да продължи поредицата им отвъд кърмата) с umbo върху единия от тях и с полумесец върху другия. Разположението на тези щитове показва много ясно, че те не са могли да служат за защита на кораба, както щитовете, покриващи бордовете на галерите. Те са служили само за украса на кораба. И тъй в този начин на украса на кърмата ние откриваме похват, който е бил разпространен в западните флоти през XIII и XIV век: „и когато тръгвали по море, рицарите имали обичай да окачват щитовете си по продължение на външната стена на задната кула“. Жофроа дьо Вилардуен споменава за подобен похват: „И когато корабите бяха натоварени с оръжия и храни, с рицари и оръженосци и щитовете им бяха окачени по бордовете и куличките на кораба и знамената, които бяха толкова хубави…“ Тук трябва да поправим Грабар, защото щитовете са с гербовете на лицата, които ги носят. Те не служат за украса, а за разпознаването на тези лица. Конкретно, например, в миниатюрата "Водачите на Четвъртия кръстоносен поход" от хрониката на Жофроа дьо Вилардуен, щитът с черния лъв на жълт фон е на граф Балдуин Фландърски.
  2. Правилно ли разчитаме старобългарските титли? Нюансът не е дали разбираме какво означава една титла, а дали правилно я разчитаме. Т. е., първо, точно ли я идентифицираме в оригиналния текст, когато той е на гръцки език. Тук трябва да се има предвид, че е възможно съставителят на текста, ако той не е българин, да не е знал как точно българите са произнасяли дадена титла. И второ: отчитаме ли ограничените възможности на гръцката азбука да възпроизведе правилно старобългарската фонетика на оригиналната титла. Прави впечатление, че много от титлите в Първата българска държава са познати само от текстове, написани на гръцки език. Това са текстовете във византийските хроники и тези, от българските каменни надписи от предхристиянската епоха. Повечето от „разчетените” досега от тези източници „титли” не ги срещаме изписани в текстове на старославянски език. При разчитането са възможни и грешки главно в две посоки. Първата е: да не бъде правилно идентифицирана думата за титлата, така, както тя е ситуирана в оригиналния текст. Тук възможността за грешка идва от често срещаните случаи с титлата да върви и името на нейния носител. Когато имаме съчетание на познати имена и познати титли, лесно разчитаме. Например: „Крум архонта” или „архонта на българите”. Но когато става дума за съчетание на непознато име с непозната, по-скоро неточно идентифицирана титла, можем ли да считаме за правилно първото, което ни идва на акъла от буквалния прочит? Естествено, че резултатите не са убедителни, ако и авторите на „разчетените” титли да имат друго мнение за работата си. Повечето от твърденията на „разчелите” титлата са голословни, посочват се някакви произволни „дадености” и съвсем свободни, уж фонетично възможни превращения на изначалната дума. Пример с текста на Константин Багренородни. Преводачът обяснява, че „канартикеинос“ се състояло от „канар“ и „тикеинос“. В оригиналния гръцки текст, обаче, няма „канартикеинос“, а става дума за „Канàра кеинос“. „Канàра“ може да е име: да идва от птицата „канàр“. На ръководителя на оркестъра за народна музика „Канàрите“, Атанас Стоев, му викат Канàра. При „вулиятаркан“ става дума за „бъйля“, която дума в старославянския речник е определана като „господар“, „болярин“. Така че тук титлата е само „таркан“.
  3. Цитатът не е точен, има манипулация в наименованието. Не е Онгъл, а Оглос. Така че търси латинска дума сходна на Оглос или Оглон.
  4. http://histpol.pl.ua/ru/ivan-petrovich-kotlyarevskij-i-ego-eneida/eneida-ivana-kotlyarevskogo/slovar-i-kommentarii-k-eneide-ivana-kotlyarevskogo?id=12652
  5. Византийският придворен хронист Йоан Скилица не се стеснява да нарича Омуртаг василевс. Приема се, че думата "княз" е свързана с английското king, немското König и скандинавското konung. Смята се, че в праславянски kъnędzь е много ранна заемка от вече съществуващото прагерманско Kuningaz. https://bg.wikipedia.org/wiki/Княз
  6. Решение за снабдяване на българската армия с аероплани На 25 юли 1909 г. Луи Блерио пресича със своя аероплан Ламанша и доказва, че летателните машини са вече не само средство за спорт и атракции, а са придобили качествата на бързо транспортно средство. Този резултат дава тласък на авиационното дело. В пресата започват редовно да се появяват съобщения за проявите на пионерите на авиацията в Европа и Америка. Съобщава се и за правителствата на държавите, заели се със задачата да осигурят на своите армии сигурни летателни апарати в необходимите количества. Докато цивилните виждали в аероплана възможност за бърз транспорт, военните възприели летящата машина за ефикасно оръжие. У нас също започват да се публикуват материали, изясняващи въпроси от областта на аваиацията. Повдига се и темата за снабдявяне на българската армия с аероплани. Така във в-к „Софийски новини“ от 23 май 1910 г. се отбелязва, че въздухоплаването във Франция стои на първо място и затова немците обръщат сериозен поглед към него, като искат да надминат Франция в това отношение. Те искат да употребят за военни цели балоните, но немският генерал Брен заявил, че „въздушните кораби“ не са показали успехът, който се очаквал от тях. Във военно време въздушният кораб бил отлично средство за опериране, само ако се вдигне на височина до 1500 метра. Но и в този случай, ако се изпречи някой облак, от балона не може свободно да се наблюдава. Балонът, който добил широко разпространение в Германия, вече имал за голям свой конкурент аероплана. „Аеропланът върви твърде бързо, твърде годен е и за управление и е смел за нападение; аеропланът може да бъде отличен активен елемент във време на война, те ще бъдат един вид „въздушни торпильози“, се заключава в кратката статия във вестника, озаглавена с печатна грешка: „Еропланите“. Във в-к „Воля“ от 10 септември 1911 г. се съобщават подробности за участието на аеропланите в големите френски военни маневри, проведени в Белфор от 5 до 15 септември (23 август – 2 септември ст. ст.) (виж илюстрацията от в. Le Petit Parisien от 24 септември 1911 г.) Преведена е и статия, озаглавена „Аеропланът като военно оръжие. Една поука от последните френски маневри“, отпечатана във френския вестник „Матен“. В нея, присъствалият на маневрите директор на вестника Стефан Лозан прави равносметка на участието на аеропланите в проведените маневри и обръща внимание на предимствата, които могат да се извлекат от тях при водене на военни действия. Лозан пише, че по време на война аеропланът ще бъде „най-бързият преносвач на съобщения“. При последните маневри с аероплани били пренасяни съобщения за 25 мин. на разстояние от 50 км. Аеропланът щял да бъде и „най-чудесен разузнавач“. Нито разузнавателен патрул, нито кавалерия, нито шпиони могат да осведомят по-добре за мероприятията на противника, за характера на неговите сили, за разположението на неговите батареи, отколкото аероплана, отбелязва френският журналист. Аеропланът ще бъде във време на война „най-страшният прицелвач на топовете“, продължава да изрежда Лозан възможностите на аероплана и обяснява, че „за да може да стреля най-разрушително, артилерията трябва точно да забелязва целта си“. Състоянието на природата, почвата, мъглата често пъти слагат завеса пред нея. Аеропланът виждал всичко и затова той можел да бъде „окото на батареята, което гледа от 700 м високо във въздуха“. По-нататък Лозан отбелязва, че аеропланът ще бъде във време на война „най-страшният уред на разрушението“. Френският капитан Ешмол много съжалявал, че когато се връщали от своите въздушни разузнавания, неговите авиатори нямали под ръка бомбички с 500 гр мелинит (пикринова киселина), която да хвърлят при прелитане над неприятеля. Не само войските можели да се разбиват от висотата на атмосферата. Имало и мостове, железници, водопроводи, лагери, които щели да бъдат разрушени моментално. Имало и групи от генерални щабове, от генерали, от маршали, които се подлагали на известен риск, когато военната птица минава над техните глави. Накрая авторът на статията обръща внимание на „леката преносимост на аеропланите“, всеки от които можел да бъде разглобен и сглобен за един час време. И препоръчва всеки армейски корпус да се снабди със специална въздухоплавателна рота и с 200 аероплана. Пак във „Воля“, в броя от 6 октомври 1911 г. коментират, че „аеропланът вече окончателно става четвъртото оръжие на модерните армии“ (другите са пехота, артилерия и кавалерия – бел. К. Г.). В това се убедили при последните маневри не само французите, но и германците. Последните, подкрепяни от брата на императора, принц Хайнрих, който застанал начело на движението, на практика започнали да реализират идеята за снабдяване на армията с „голяма флота от аероплани“. Германското военно министерство предвиждало да набави аероплани за всички дивизии, за крепостите и за военните пристанища. Французите, които имали преднина в организацията на военната авиатика, следващата година пак щели да отпуснат нови кредити за тази цел. Информацията завършва с въпроса: „А нашето военно министерство?“. Въпросът не трябва да се разбира като „кога българското военно министерство ще започне да се занимава с въпроса за придобиването на български аероплани“, а се пита конкретно за кредитите, които министерството трябва да отпусне за закупуване на тези аероплани. По това време работата по организиране на авиационна част в българската армия вече е била започната, като със задачата се заел назначеният на 19 март 1911 г. за военен министър генерал-майор Никифор Никифоров. „Софийски новини“ от 20 март, след като представя неговата биография, обобщава: „Генерал Никифоров е един от способните български висши офицери. Това го показват извършените дела от него през дългогодишната му военна служба. Неговото назначаване за военен министър е не само като награда за заслугите му към отечеството, но той е призован като министър на войната и по дълг, защото ще трябва да поправи много грешки на предшественика си генерал [Данаил] Николаев, който внесе значителен разстрой в армията и нейната дисциплина. И когато този злобен генерал искаше уволнението на Никифоров от военната му служба, Негово Величество Царят даде хубава плесница на Николаев: назначи за негов заместник тогова, когото той искаше да уволни. Сега Николаев е подчинен на Никифоров. Назначението на последния за военен министър се посрещна с голяма радост от офицерството. Симпатиите си Никифоров дължи на своите способности и интелигентност, доблест и храброст. Той владее езиците: френски, немски, руски и турски. Това показва колко интелигентен е той.“ Една от задачите, които си поставил военният министър Никифоров била „да снабди българската армия с аероплани“. За това към военното министерство била създадена специална комисия с участието на експерта по въздухоплаване, капитанът от инженерни войски Васил Златаров, която да изготви конкретно предложение за закупуване на самолети от чужбина. Първоначално се предвиждало да се поканят известни фирми за аероплани да пристигнат в България и да направят опити в околността на София, като от одобрените модели бъдат закупени за армията четири самолета. Впоследствие министерството се отказало от тази идея, тъй като през юли 1911 г. в Париж предстояло да бъдат проведени демонстрации и състезания „в голям размер и при участието на множество фирми“. Тогава българското правителство щяло да купи от аеропланите, които се окажат най-добри и отговарящи на целта. В първото полугодие на 1911 г. началникът на фортификационното отделение на инженерните войски инженер майор Васил Ранков бил изпратен във Франция да проучи състоянието на аеропланното дело там и да подготви предложения за развитие на българската военна авиация, а в края на годината военното министерство се заело с въпросите по подготовката на необходимите специалисти – пилоти и механици, и закупуването на аеропланите. Поради липса на финансови средства през 1911 г. аероплани не били закупени, но използването на авиация от италианците в Триполитанската войне в Либия дало повод със заповед на военния министър от 17 октомври 1911 г. в щаба на италианската армия да бъдат командировани двама български офицери – капитанът от Генералния щаб Александър Ганчев и лейтенантът от флотата Неделчо Недев. Двамата заминали на 20 октомври. Отбелязва се, че те са развили бурна дейност. Само Ганчев бил изпратил над 50 донесения, съдържащи различни сведения за бойната дейност на аеропланите, привързаните аеростати и дирижабли в италианската армия. „Софийски новини“ от 25 февруари 1912 г. разкрива бъдещите намерения на военния министър, по които вече се работело: той решил да създаде в българската армия въздухоплавателен отдел. В статията „Промените в армията. Въздухоплавателният отдел“ се казва: „Големите промени, които направи вооенният министър г. генерал Никифоров в армията заслужават не само нашето внимание, но и това на всички български граждани, които милеят за преуспяването на българската военна мощ. Една веща ръка е нагласила и извършила тия промени, защото те се налагаха, бяха необходими... Промените се изискваха не в името на личните интереси на този или онзи офицер, а в името на възвишените интереси на армията. Единствено от тоя мотив се е ръководил военният министър генерал Никифоров, когато е посегнал да ги направи. По повод на тия промени във висшия и нисш офицерски персонал ние чухме ред мнения от офицери и граждани, които ги намират напълно уместни и справедливи. От раздвижването в офицерския корпус се чувстваше отдавна нужда. Но трябваше една желязна енергичност, която да ги направи и приложи на практика. Генерал Никифоров извърши достойно това и предизвика истинските похвали на всички, които ценят значенито на постъпката му. С тези промени се премахнаха много фаворизации, останали в наследство на сегашния военен министър от предшественика му, които дразнеха офицерското тяло, даде се заслуженото място на много способни офицери, които бяхя онеправдани... Но тук му е мястото да се спрем върху още едно хубаво дело на сегашния военен министър. Той е решил да снабди българската армия с аероплани, т . е. да създаде въздухоплавателен отдел в нашата войска. В това направление генерал Никифоров заслужава истинските и искрените благодарности на целия народ. Нашата армия, която се ползва в целия свят с такова хубаво име, не бива да остане назад от другите армии в това отношение. Аеропланите за съвременната войска станаха необходимост. Тях ги притежават войските на Англия, Франция, Германия, Русия, Турция, Румъния и др. Турско-италианската война даде бляскави доказателства, какво може да се направи с военните аероплани във време на война. Италианските военни аероплани пущаха бомби от въздуха над турците и арабите в Триполитания и всяха ужяс и трепет между редовете им. Те не само разкриваха за италианците, где се намира неприятеля, но и го разбиваха с бомби. Всичко това стресна всички държави, за това виждаме в това отношение трескавите им приготовления да се сдобият час по-скоро с военни аероплани. При това положение, особено когато и нашите съседи се проготовляват с аеропланите, може ли българската войска да остане назад в това отношение и не трябва ли да побърза тя с набавянето на аероплани, които играят толкова голяма роля в съществуването и бойната подготовка на армията? Решението на военния министър да се създаде въздухоплавателен отдел в нашата войска се посрещна от всички с пълно задоволсто. То ще внесе нови сили в боеспособността на нашата войска. Към решението на военния министър да се създаде въздухоплавателен отдел за нашата войска се присъединява целият български народ. И нека знае генерал Никифоров, че по тоя път на възраждане на българската армия, той ще носи най-хубавите награди от името на народа, награди, които се изразяват в истинските народни благодарности.“ Веста, че българското правителство ще закупува аероплани, породила идеята парите за тях да бъдат събрани чрез парични дарения от българите. Вестник „Камбана“ от 24 февруари 1912 г. информира, че предния ден на събранието на повечето столични ежедневни вестници била възприета идеята да се открие подписка във вестниците за купуване на два аероплана за армията. „Макар и да има много други належащи народни нужди, посочването на които от печата може да се манифестира по същия начин, идеята да се изнесе въпросът за усъвършенстването на военната разузнавателна служба чрез публична подписка за два военни аероплана, може да се подкрепи от всички добри българи“, считат журналистите от вестника. На 27 февруари „Утро“, съобщавайки, че столичната преса е обявила инициатива за откриване на всенародна подписка „народът да подари на армията няколко аероплана“, добавя, че болшинството от народните представители обещали да се включат във високо патриотичната инициатива и да принесат и те своятя лепта пред народното дело, като пожертват по един ден от своите дневни. На следващия ден вестникът продължава: „Инициативата на столичната преса за откриване всенародна подписка, от получените суми на която да се купят няколко аероплани за армията се посреща с всеобщо въодушевление, както в столицата, така и в провинцията. В редакцията ни са получени множество поздравителни телеграми, които ще почнем да печатаме тия дни. Начинът, по който ще се организира тая подписка, ще бъде съобщен идната седмица, когато и ще се открие самата подписка.“ Такава подписка, обаче, не се открива, тъй като държавата решава, че тя трябва да финансира мероприятието. Министърът на финансите щял да иска кредит от камарата (народното събрание) от 100 000 лева за доставката на аероплани за армията. Изплащането на двата аероплана, за закупуването на които било взето решение още миналата година, военното министерство щяло да направи със суми от редовния си бюджет, по съответния параграф. Поръчването на трети и повече аероплани вече щяло да зависи от кредита, който Министерският съвет, или Народното събрание ще отпусне, както и от еденичната цена на аероплана, която във всеки случай нямало да бъде по-голяма от 20-25 хиляди лева.“ („Утро“, 29 февруари 1912 г.) На 17 март 1912 г. „Утро“ обявява, че описанията и условията за доставка на аеропланите в армията са вече привършени и след няколко дни те ще ще бъдат поръчани. Вестник „Камбана“ от 20 март, пък, в статията „Аероплани за войската“ изнася информацията, че Военното министерство щяло да поръча от Франция три аероплана, от които един моноплан на Блерио, един биплан на Фарман и един биплан на Вуазен, като е направило следното зааключение: „Монопланът на Блерио е деликатен, има голяма бързина, много е чувствителен и по-опасен, а биплана на Фарман е дал най-добри резултати за висота на полета, стабилност, по-малко чувствителен е, леко се спуща на земята – с него може да полети и по-неопитен пилот. Действително Блерио със своя моноплан е префъркнал Ламанша, но това е можел да направи само той, като най-изкусен въздухоплавател, па и още сам изобретател, но нашите бъдещи авиатори с 3-4 месечна практика и то не самостоятелно, едва ли биха могли да действат с този моноплан, без да не им бъде живота в опасност. Столичаните са имали случай да видят както моноплана на Чермак, тъй и биплана на Маслеников, и да си съставят понятие кой е по-практичен и по-сигурен за нас. Както се види този въпрос не е бил изучен добре, затова именно искат да купят три разни системи аероплани и да ги изпитат. Обаче, неуместно е да се харчат пари за опити, когато на Запад въпросът е изучен вече, изпитани са всички системи и най-добри резултати са дали бипланите.“ Това становище обяснява защо повечето от първите аероплани, закупени от България, са биплани: „Албатрос“, „Сомер“, „Воазен“, „Фарман“. На 21 март 1912 г. бил проведен първия търг за доставка на три самолета. Постигнати са следните резултати за цените: за доставка на моноплан „Блерио“ от Франция – 29 000 лева и за биплан „Райт“ от Германия – 24 000 лева. За доставката на биплан „Воазен“ от Франция единият представител С. Г. Ноев представил цена 23 500 лева, а другият, Блюменфелд – 28 000 лв. („Воля“, „Утро“, 29 март 1912 г.) За доставката на биплан „Воазен“ възникнал спор между военното министерство и къщата Воазен кой да я осъществи. Постигнато било споразумение аеропланът да бъде доставен на армията за цена 23 500 лева, т. е. такава, каквато бил оферирал първият представител на фабриката С. Г. Ноев, но доставката да се извърши от Блюменфелд. (в-к „Утро“, 6 май 1912 г.) Пак в „Утро“ от 23 април съобщават, че за армията били одобрени още два аероплана: моноплан „Бристол“, английски тип, който ще струва 27 000 лева, и биплан „Сомер“, френски тип, с цена 23 500 лева. Министерският съвет бил вече издал постановления за закупуването на двата аероплана по обявените цени. От съобщение в „Утро“, отпечатано на 24 юни 1912 г., става ясно, че германската фирма „Райт“ е нарушила условията на договора, като е предложила да приготви поръчания аероплан с две витла, докато според поемните условия той трябвало да бъде направен с едно витло. Затова военното министерство се счело за освободено от своите задължения и се отказало от аероплана „Райт“, като е конфискувало залога, даден от същата къща. Впоследствие се водели разговори за закупуване на още един аероплан „Вуазен“ вместо „Райт“. В “Утро“ от 24 юли е публикувана новината за голямото събитие, което предстояло в София. Под заглавието „Първите български авиатици“ вестникът информира, че изпратените да се подготвят за пилоти механици в къщата на Блерио (Франция) поручиците С. Петров, Топракчиев и Богданов, вече са завършили курсът на своята подготовка и им е предписано да се завърнат в България. След няколко дена те щели да бъдат в София, заедно с приетия от тях един аероплан – моноплан „Блерио“ за българската армия и софиянци ще можели да видят как българските офицери летят с аероплан. Аеропланът „Блерио XXI“ Първият самолет, предназначен за българската армия, е докаран в София на 11 август 1912 г. Това е поръчаният във фирмата на Луи Блерио аероплан-моноплан (едноплощник) „Блерио XXI“, изработен във фабриката в Етамп, Франция. На следващия ден в. „Утро“ съобщава: „Вчера в хангара на железопътната дружина бе докаран от Франция поръчания за армията аероплан система моноплан „Блерио“. Той е добре опакован в специален сандък с размери 7 м дължина, 3 м широчина, 2 м 50 см височина. При разтоварването му на тукашната гара бяха се стекли маса любопитни. Веднага с пристигането на аероплана, особна комисия прегледа състоянието му, за да не би да е получил повреди през време на пътуването. Комисията констатира неговото отлично състояние. Този е първи от поръчаните за армията аероплани. След няколко дена упражнявалите се с този аероплан офицери, поручиците С. Петров, Топракчиев и Богданов ще почнат своите упражнения с този аероплан, а през време на крепостните маневри ще вземат участие с него.“ Българският „Блерио XXI“ бил готов в Етамп на 10 юли (27 юни) 1912 г., след което с него били извършени полагащите се изпитания. Вестник „L’Aero“ от 11 юли (28 юни) 1912 г. съобщава, че българското правителство, получило предния ден първия аероплан от марката „Блерио“, предназначен за неговата армия. Това било двуместен аероплан, тип XXI, с двигател Gnome 70 HP. Пилотът Перейон, от школата на Блерио в Етамп, вземайки обучаващият се в школата лейтенант Топракчиев като пасажер, извършил успешен тричасов полет с него по маршрута Етамп-Блуа и обратно. Разстоянието от 230 километра е изминато за 2 ч. 55 м., като авиаторите достигнали височина 2 000 метра. След това те се приземили с планиращ полет от височина 900 метра. На практика с облитането на самолета, той е тестван за продължителност и височина на полета, както и за възможността да се приземи плавно с изключен двигател (планиране). На 21 (8) юли Перейон тествал „машината Блерио тип XXI на българското правителство“ при порив на вятъра 12-15 м. Вземайки за пасажер лейтенант Н. Богданов, който също се обучавал в школата на Блерио в Етамп, и натоварен с пълни резервоари с бензин и масло, той се спуснал с планиращ полет от 300 м височина. На 23 (10) юли е проведен тест по сглобяване и разглобяване на българския аероплан. В „L'Aéro“ от 24 (11) юли под заглавие „Един Блерио за България“ се отбелязва: „Последният приемен тест за двуместния аероплан тип XXI, който фирма Блерио достави на българското правителство, се проведе вчера в Етамп с изключителен успех. Аеропланът беше разглобeн и повторно сглобен. Демонтажът, опаковането и товаренето му на ремарке бяха извършени за 22 минути. Разтоварването на повторно сглобената машина и подготовката ѝ за полет отне само 15 минути. Г-н лейтенант Петров, председател на приемната комисия, който пилотира отлично този аероплан, бе във възторг от скоростта на действията, които бяха извършени пред очите му.“ От 23 (10) юли до 3 август (21 юли) с българския аероплан в Етамп летят обучените там и получили лиценз за пилот-авиатори поручици: Христо Топракчиев, Симеон Петров и Никифор Богданов. Българският аероплан е бил превозен до София с товарен влак в открит вагон, придружаван и охраняван от подофицера Иван Платников и двама цивилно облечени подофицери. Платников бил също на обучение в Етамп, но за авиомеханик. На 11 август 1912 г. българският аероплан и придружителите му са посрещнати на гара София от тримата български пилоти, които вече се били прибрали в България на 1 август с конвенционален влак. Заедно с тях при посрещането на аероплана имало и група войници от 4-ти артилерийски полк и от Първа инженерна дружина, които трябвало да обслужват и пазят аероплана. За първото българско летище, звучно назовавано „аеродрум“, била избрана ливадата зад гара София – мястото, където днес са разположени ТЕЦ „София“и Котлостроителния завод „Георги Кирков“. Наблизо до това място се намирало „селището на софийските бездомници“. Там през август 1912 г. била образувана първата военно-самолетна част в България, наречена Аеропланно отделение при Железопътната дружина. Материалната част на формированието представлявала един самолет „Блерио XXI“ и един брезентан хангар. Авиаторите били трима: Топракчиев, Петров и Богданов. „Блерио XXI“ е създаден от Луи Блерио през февруари 1911 г. и представлява модернизирана версия на разузнавателния аероплан „Блерио XI“, близка до модела „Блерио XI-2 бис“. Седем цилиндровият ротационен двигател Gnome Gamma 7 с мощност 70 конски сили задвижва витло с две лопатки. Дължината на аероплана е 8,31 м, а площа на крилата - 29 кв. м. Максималната скорост е 95 км/ч, а нормативната височина на полета 1500 м. „Блерио XXI“ е с напълно облечено тяло и има „рибешка“ опашка. Пилотът и наблюдателят седят в открита кабина в тандемна конфигурация „един до друг“ („côte à côte“ на френски език). Контролната колона (кормилото) е монтирана в средата, два комплекта педали към кормилото позволяват управление от всяка седалка. Първите полети в България с военния аероплан „Утро“ в броя си от 15 август 1912 г. под заглавието „Над София. Първите полети с военния аероплан“ съобщава: „Вчера след обяд в селището на бездомницте – зад лагера, се направи опита за хвъркане с новопристигналия военен аероплан система „Блерио“. Към 5 часа след обяд на определеното място, около палатката на аероплана, се сбраха повечето от офицерите-пионери, начело с командирите на железопътната и пионерната дружини. Към 5 и половина часа пристигат един по един авиаторите поручици Никифоров, Богданов, Симеон Петров и Топракчиев (бел. К. Г. - допусната е грешка, да се чете Никифор Богданов). Погледите на всички офицери са насочени към младите им другари-авиатори, които изглеждаха бодри. Команда войници извадиха на открито аероплана. Монтьорът-подофицер прегледа изправността на апарата. Дохождат авиаторите в униформа на пилоти и се залавят за работа около аероплана. Последният има форма на птица с две разперени крила, дълга опашка и отдолу две колела, подобни на велосипедните, я крепят на повърхността. Между крилете е закрепен моторът от 70 конски сили и зад него личи мястото на авиаторите. След като съобщиха, че всичко е готово, пристъпи се към проверка действията на мотора. Поручик Петров се качи на аероплана, а подофицерът постави в движение мотора чрез завъртване на витлото. Едно заглушително бучене обхвана околността. Апаратът силно затрепера и от образувания от въртенето на витлото вятър се разхвърчаха шапките на всички стоящи около него. Около 10 души войници държаха здраво крилата и опашката на аероплана. След няколко минути пилотът спря движението на мотора и съобщи, че в кондака (?) на мотора има някаква повреда. Направи се проверка на целия механизъм на апарата и се оказа действително една нередовност. След това се направиха още няколко опити за изправността на апарата, които излязоха напълно сполучливи. В 6 и половина часа апаратът бе готов за летене. Дружинният командир (генерал Симеон Янков) на няколко пъти запитва авиатора готов ли е за летене и след утвърдителен отговор, разреши да се почне летенето. Авиаторът нареди щото апарата да се постави срещу вятъра. Войниците изтласкаха на около 100 метра апарата и след това го обърнаха срещу вятъра – на югозапад. Силата на вятъра бе 50 километра в час. Авиаторът постави в движение мотора. Отдалече вече по-внушително се чувстваше силата на бучащото чудовище. Командата бе дадена. Аеропланът запълзя по полето и след 50 метра се отдели от повърхността. Още няколко секунди и той бързо се издигна над гарата. Би повярвял човек, че гигантска птица красиво бе разперила криле и величествено навлизаше във въздушното пространство. След минута аеропланът бе издигнат на стотина метра на изток. Със скоростта на стрела той отхвъркваше все по-високо и по-високо и след 10 километра път достигна на 500 метра височина. Сега вече той се забелязваше във величината на една чучулига. Авиаторът дава направление към аеродрума. Аеропланът се изви срещу зрителите. Когато той бе вече срещу аеродрума, забеляза се бързото му слизане към земята. Скоростта, с която ставаше това, учуди всички. Докато летящият аероплан се забелязвяше далеч колкото една птица, след няколко минути само той забуча на 100-200 метра разстояние от зрителите. Няколко пъти прекъснати спирания на мотора бяха досттатъчни да отпуснат апарата над повърхността на земята, а след няколко секунди колелетата го задвижиха по меката трева. В 6 часа и 40 минути аеропланът спря движението си. Зрителите бурно акламираха облечения в кожен костюм авиатор, който току що слезе от аероплана. Другарите му го радостно поздравяваха с щастливото пътешествие и изказваха възхищението си от сполучливия полет. На една страна стояха другите двама авиатори – Богданов и Топракчиев и очакваха заповед за качване на аероплана. Дружинният командир, обаче, ги повика при себе си и им съобщи, че летенето ще продължи днес след обяд (т. е. на другия ден, 15 август, когато излиза вестника – бел. К. Г.). Макар авиаторите да бяха особено разположени за полети, пред заповедта на началника си се подчиниха и съблякоха кожените си костюми. След няколко минути войниците откараха аероплана до палатката му, а офицерите зрители заедно с авиаторите се зъвърнаха в града. Дружинните командири с автомобил тоже отпътуваха от аеродрума. Сега вече се забеляза усилено прииждане на любопитни. Види се хвърчащият аероплан бе забелязан във висините и интересът към новия спорт пращаше стотици зрители към аеродрума. Скоро, обаче, всички се завърнаха в града.“ Репортажи за първия полет с българския „Блерио XXI“ над София публикуват и други столични вестници: „Дневник“, „Реч“, „Воля“, „Камбана“. Всички те посочват, че полетът е проведен на 14 август, а не на 13 август, както се твърди в съвременните публикации по темата. Демонстрационни полети в София с „Блерио XXI“ авиаторите Богданов, Петров и Топракчиев провеждат през целия август. Столичната преса ги следи и отразява по-интересните от тях. Както се вижда от репортажа на „Утро“ за първия полет, снижаването на аероплана при кацане е ставало чрез спирания на мотора по време на полета и последващо планиране. Тримата пилоти са били обучавани във Франция на такова снижаване и кацане. Симеон Петров го демонстрирал в София на 17 август. „Реч“ описва този полет така: „Още на заранта авиаторът поручик Симеон Петров е извършил един полет, колкото смел толкова и любопитен. В 7 часа монопланът „Блерио“ управляван от поручик Петров се е издигнал от аеродрума зад гарата, полетял е по направление към село Враждебна; от там на една височина от 800 до 1000 метра смелият авиатор е отправил моноплана над Горубляне като е летял на река Искър по течението ѝ. От там красивата въздушна птица се е отправила към София над която симпатичният пилот е направил няколко кръга при състояне „vol plané“ (движение на аероплана без действието на мотора) след което слизайки спираловидно, се е отправил за аеродрума и слязъл. Полетът е бил извършен при бързина 120 километра в час и е достигната височина 1000 метра. Мнозина софиянци разбудени от силния щум на апарата са наскачали от леглата и са се любували на хубавата гледка.“ Пак „Утро“ за един от полетите отбелязва, че поручик С. Петров в 7 часа сутринта, след като летял над София и околностите, направил по един кръг над черквата и площада пред двореца, след което отишъл с бързина 120 кил. на час към двореца „Враня“, където царят го е наблюдавал и го е поздравявал с махане на кърпичката си. „Научаваме се – отбелязва вестникът – че свършилите курса авиатори тия дни щели да бъдат приети от царя на аудиенция“. Че царят е поздравил Петров, когато минавал над Враня, отбелязва и в-к „Камбана". 21 август бил обявен за Ден на генералните полети с военния аероплан. Сутринта тримата авиатори се явили на аеродрума и подред направили полетите си. Най-напред Богданов и Топракчиев направили „малък полет“ и после полетели на височина 1000 метра, като обиколили цялата столица и околността. След тях поручик Петров направил „първото въздушно пътуване“, според в-к „Дневник“, което било и „най големият полет с аероплан“, според в-к „Пряпорец“. Направлението което взел отначало Петров след излитането си било София-Враня, оттам той се изгубил към Новоселци. От височина 800 метра над Враня, близо до Новоселци аеропланът се издигнал на 1000 метра височина и през дефилето достигнал над Вакарел, като след няколко минути бил над Ихтиман. За да възбуди любопитството на ихтиманци, които при голямата височина на която лети може да възприемат аероплана за орел, авиаторът бързо спуснал машината ниско над града и изпълнил два виража около него. Това се извършило в разстояние на броени минути, през което време жителите на целия град наискачали от жилищата си и приковали очи в летящия аероплан. От височините авиаторът дочул възторжените овации отправяни към него: продължително „ура“ се носело от всички краища на учудения град. Виковете се усилили още повече, когато аеропланът бързо се спуснал над града на височина 500 метра. След още няколко минути крилатото чудовише взело посока на запад. Пред авиатора се открила гледката на широкото софийско поле и той полетял отново към висините. Над Вакарел бил вече на 1500 метра, а над Новоселци – на 2100 метра. Тук, обаче, въздушните течения оказвали опасни влияния върху аероплана и авиаторът бил принуден изведнъж да слезе 400 метра по-надолу. Петров достигнал в София на височина 1800 метра. След като направил един кръг, бързо се „забил“ като стрела почти вертикално към земята над града. Този начин на слизане бил най-опасният, понеже само в една минута аеропланът достигнал само на 200 метра над земята. В това положение авиаторът долетял откъм юг. И след още няколко секунди той насочил машината към аеродрума, приближил се до земята, нежно я опрял, подскочил два пъти и спрял. За 1 час и 22 минути Петров бил изминал разстояни 150 км при височина до 2100 метра. Поручикът слязъл от аероплана почти напълно замръзнал, макар да бил облечен в специално кожено авиаторско облекло. Подобно дълго пътешествие той не бил практикувал дотогава. „Как беше Монка? Май доста си измръзнал?“ – попитал го Христо Топракчиев. А Никифор Богданов забелязъл безгрижно: „Ще трябва да се навличаме още повече.“ В 6 часа и 15 минути след обяд в Деня на генералните полети Топракчиев и Богданов отново се качили на аероплана и със светкавична бързина полетели във въздушното пространство в западно направление. Те бързо се издигнали на височина около 900 метра и се изгубили от очите на зрителите. С невъобразима скорост достигнали над Сливница и обиколили военните паметници „Три уши“ и „Мечката“. След което се любували на възторжените овации на сливничани. След като направили още един кръг те се отправили обратно към аеродрума. Авиаторите не са знаели точното местоположение на Сливница и до там са стигнали, летейки над железопътната линия. На връщане точно в 7 часа аеропланът се приближил към Божурище. В този момент авиаторите били в голяма опасност. Над устието на владайското дефиле, при борба на две ветровити течения, аеропланът е бил безсилен да се бори и започнал силно да се колебае. „Сърцатите“ авиатори, обаче, запазили спокойствие и бързо обърнали аероплана срещу силния вятър. В 7 часа и 5 минути аеропланът бил на аеродрума. Полетът на авиаторите траял 45 минути. В 7 часа и 15 минути аеропланът полетял с поручик Петров. Той летял над столицата на височина около 60-70 метра. Когато стигнал до Борисовата градина, се отправил по посока на булевард „Цар Освободител“ и продължил до военния клуб. Гражданите аплодирали нисколетящия авиатор. От военния клуб той издигнал аероплана и се отправил за аеродрума. Полетът се прекратил в 7 ч. и 30 мин. („Утро“, Камбана, 22 август 1912 г.) На 1 септември Симеон Петров направил нощен полет над София. На следващия ден в-к „Утро“ под заглавие „Нощният полет. Фееричният изглед на столицата. На 1000 метра в нощната тъмнина“, помества репортаж за събитието, в който се казва: „Вчера към 8 часа вечерта, когато в столицата имаше най-оживеното движение, смелият български авиатор С. Петров, направи нощен полет с аероплана си „Блерио“. Още преди обед аеропланът бе изкаран на аеродрума, дето монтьорите под надзора на авиатора прегледаха дали всички части на аероплана са в изправност. За да може аеропланът да се вижда от долу, към него бяха здраво прикачени 2 солидни лампиони с матови червени стъкла. В 7 и половина часа вечерта моторът беше пуснат в движение и смелият авиатор зае мястото си. Само за един миг и от аероплана се виждаше само светлината от червените лампи и се чуваше бухтенето на мотора. След направените няколко кръга над аеродрума, нужни за да се изкачи на по-голяма височина, авиаторът се отправи за града на една височина от 1200 метра. Тук авиаторът с един рефлектор освети на няколко пъти града. Предвид голямата опасност, която представляват нощните полети, той се е ограничил да отиде само до „Търговска улица“. Грамадната навалица граждани, която се движеше из улиците, в миг дигна очите си нагоре и наблюдаваше движещото се червено тяло. Предположенията бяха най-различни. Едни твърдяха, че това е балон, други че хвърчи труп и че е метеор, а по внимателните, че това не е нищо друго освен аероплан. След слизането си авиаторът ни разправи следното: „Никога хвъркането не ми е направило такова красиво впечатление. При всичко, че при тоя полет опасността е най-голяма, аз почти се бях захласнал без да обръщам внимание на действието на мотора, в красивите, величествени и дивни картини, които представляваше столицата. Електрическите ламби като нанизани блещяха като същински брилянти. Тук-таме високи къщи, осветени по-силно, се забелязваха. „Но най-много на „Търговска улица“ се любувах, която най-добре беше осветена. Градът в моите очи се представяше само от светулки.“ За да може авиаторът да намери аеродрума и да се избегнат възможни нещастия, на аеродрума бяха поставени няколко прожектора и бяха запалени на 4 места големи огньове, които трябваше да осветяват мястото на слизане.“ Във в-к „Реч“ от 4 септември под заглавието „1000 метра над земята“ Христо Топракчиев също споделя своите впечатления от полета над София. „Летенията на нашите военни авиатори с красивия моноплан „Блерио“ обърнаха вниманието на софиянци – пишат във вестника. – Когато авиаторите ни цепеха въздуха и летяха с неописуема смелост над София и отиваха от Сливница до Ихтиман и от Люлин до Араба Конак, ние всички чувствахме народната гордост, че наши неустрашими военни, покориха въздуха и в 3 месеци придобиха нужната опитност, за да принесат всичката полза, която се очаква от четвъртото оръжие – аероплана. Хиляда метра над София! Това е нещо ново и необикновено. Какво нещо представлява София, гледана от хиляда метра? Ето един въпрос, на който само трима щастливци могат да отговорят: Петров, Богданов, Топракчиев са тези трима щастливци. Помолихме г-н пор. Топракчиев да сподели с читателите на „Реч“ своите впечатления и чувства от летенията му над столицата на България, дето сега се решава може би съдбата на един велик народ, на едно велико дело! Г-н Топракчиев бе любезен да ни изпрати следните редове: „София е неузнаваема гледана от една височина над 1000 метра. Картината се съвършено променя от представата, която сме свикнали да имаме за столицата. Под вас се разстила едно грамадно селище с тук-там масивни здания. Нещо, което привлича на пръв поглед вниманието, това са куполите на църквата „Ал. Невски“, които лъщят като два грамадни лоба. Най-гиздава част от града, като ирония за обитателите от „Три кладенци“ е техният квартал (днес „Възраждане“ – бел. К. Г.). Той е правилно нарязан на красиви геометрични форми, които гледани от птичи полет биха задоволили най-взискателния вкус. Напротив, Подуене е най-разхвърлената и разръфана част, като че се е противила да влезе в рамките на столицата. Много красива е „Борисовата градина“ със залесената ѝ околност, в която зелена маса тихо се гушат семинарията и военното училище. Панорамата е величествена, когато обхванете с поглед цялата околност и надникнете в необитаемите пазви на Витоша и Балкана. Неуържимо желание ви обхваща да ги прелетите и пресечете тясната верига от планини, които грижливо опасват Софийското поле.“ Военният аероплан участва в Шуменските крепостни маневри през 1912 г. Ръководството на Военното министерство отчело, че в предстоящата война срещу Турция основни препятствия за българската армия ще бъдат крепостите Лозенград и Одрин. Шуменската крепост имала много общи черти с тях. Във военно отношение Шумен представлявал добре укрепен град – бивша османска военна крепост, развивана и усъвършенствана през вековете, включително с помощта на немски военни инженери. Тези особености, както и теренните условия били определящи за избора на Шумен като място на големите армейски маневри през 1912 г., които били генерална репетиция за Балканската война По своя размах и привлечени сили (три пехотни дивизии, две кавалерийски бригади, артилерия и допълващи части) Шуменските маневри са нов етап в подготовката на българската армия. На практика се проверяват основни елементи от оперативния план за водене на военни действия срещу турската армия, разработен от генерал-майор Иван Фичев. А замисълът на генерал-лейтенант Радко Димитриев за построяване на армията, за приближаване, обход и атака на Шуменската крепост, бил повторен при превземане на Лозенград. При Шуменските маневри нападащата и отбраняващата страна били комплектувани с пехота, артилерия, кавалерия, инженерни и спомагателни войски. Нов момент е използването на балони и авиация в полза на артилерията и пехотата. В предварителния замисъл на маневрите е било предвидено всяка от страните да има самолет и балон, но поради забавяне на доставянето им, същите се редуцират и щатовете се променят. В маневрите участват Втора и Трета армия. Трета армия, която е нападаща, е с командир генерал-лейтенант Радко Димитриев. Към армията е включено новосформираното Аеропланно отделение с единствения за момента военен аероплан „Блерио ХXI”. Отделението се базира на летище Ески Джумая (Търговище). Армията на генерал Радко Димитриев заема изходно положение на линията Разград – Ески Джумая със задачата да проведе настъпателно движение към крепостта Шумен, да открие и атакува противника извън крепостта, като с това го отслаби, след което да обсади и впоследствие да щурмува и превземе самата крепост. Защитата на крепостта е поверена на Втора армия с командир генерал-майор Стилиян Ковачев. В разпореждане на армията е предадено съществуващото още от 1906 г. Балонно отделение, което е снабдено с газодобивна станция и балон. Отделението се разполага в околностите на Шумен, откъдето издига балона за наблюдение на противника. Чрез разузнавателната си дейност балонистите трябва за помогнат на Втора армия да провежда контраатаки и да корегират артилерийския огън на обкръжените. Армията трябва да разкъса обръча и да се освободи от обкръжението. Аеропланът е пребазиран в Ески Джумая (Търговище), а газодобивната станция и балонът на Балонното отделение – в Шумен. Резултатите от въздушното разузнаване при издиганията на балона и полетите на аероплана се докладват в щабовете на съответната страна. Информация за Шуменските маневри публикуват вестниците „Утро“ и „Ден“, като първият се хвали, че редакцията на вестника, която никога не се е спирала пред никакви жертви, в желанието си да държи своите читатели в течение на работи, които ангажират вниманието на всички българи, и този път, въпреки, че изрично било забранено участието на кореспонденти в крепостните маневри, изпратила от София специален такъв, който щял да съобщава „ония работи, които не са от естество да увредят на националните ни интереси и да открият някои военни данни“. Става ясно, че на 1 септември в Ески Джумая започнали да пристигат разните войскови части, от които щяла да се комплектова настъпващата армия. Аеропланът бил разглобен и ескортиран от Иван Платников бил превозен с влак до Ески Джумая. Там бил пренесен от гарата на полето край турските гробища, където мястото представлявало „идеален аеродрум“. Отделните части на машината били сглобени и приготвени за летене. Авиаторите Топракчиев, Петров и Богданов също пристигнали там. След вестта за пристигането и пренасянето на аероплана на импровизирания аеродрум, целият град се запътил към това място. Дълго време тълпите се сменяли една след друга и всеки бързал да изкаже впечатленията си, придобити от гледката на грамадната, готова за летене птица, кацнала гордо и величествено зад построените пред нея крепостни оръдия. Офицерите авиатори с помощта на войници за кратко време поставили в изправност аероплана и един от тях заявил, че на 3 септември, жителите на Ески Джумая ще имат случай да видят грамадната птица да се извие високо към небето над града и околността. По причина на извънредно лошото време и поради силния проливен дъжд, който валял непрекъснато от сутринта, излитането обаче, било отложено. На 3 септември цялата околност на Шумен вече била изпълнена с войски и превърната във военен лагер. Търновски и части от русенските войски заели място между Попово и Разград. Те щели да атакуват Шумен и укрепленията, които ще се защитават от шуменските и разградските полкове. Главната квартира се намирала на изток от гарата. Целият генерален щаб бил там. Правели се трескави приготовления за посрещането на царя. На 4 септември бил направен първият пробен полет с аероплана над град Ески Джумая. В 8 часа сутринта своеобразното бръмчене на мотора на аероплана изкарало всички жители на града по улиците. В миг погледите им били обърнати към въздушното пространство, където грамадната бездушна птица, гордо и величествено се виела над града. Тя била приковала към себе си погледите на мало и голямо и била следена с най-голям интерес, докато се изгубила от взора на гражданите. Дълго след нейното изчезване ескиджумайци не снемали погледите си от необятното пространство и чакали повторното ѝ появяване. В това време обаче, аеропланът, въпреки силния вятър благополучно бил кацнал на своя аеродрум, край лагера на крепостния баталион срещу гарата. На 5 септември в 7 часа сутринта, след стичането на грамадна тълпа народ, аеропланът, управляван от поручиците Петров и Топракчиев се вдигнал от аеродрума и отлетял към Шумен. Постепенно той се издигнал доста високо във въздушното пространство и на една грамадна височина над върха Фисек преминал Шуменските планини и се изгубил от взора на наблюдателите в небесните висини. Задачата му била да отиде до Шумен и Разград и от там да се върне в Ески Джумая. „Реч“ предава и какво казвали турците за аероплана: „Вай Аллах! Бу шейтан иши дьр (Ей, Господи това е дяволска творение)“, коментирали те и мнозина от тях се обръщали към ходжите да чуят тяхното мнение за аероплана. Последните не можели да дадат друг отговор, освен и те да кажат, че аеропланът е творение на дявола. Други турци пък разправяли по кафенетата, че тая „учан машина“(?) – аероплана, била изнамерена от някой си Кьор ходжа и понеже бил счетен като творение на дявола, по заповед на везира бил турнат и затворен в една пещера, където бил намерен от един англичани. Последният се качил на аероплана и отлетял, като по този начин занесъл в отчеството си гениалното откритие на Кьор ходжа. Началото на маневрите било дадено на 6 септември 1912 г. в 7 часа. На Аеропланното отделение в нападателната армия била поставена задача „да разузнае местоположението на противника“. Аеропланът управляван от Симеон Петров се издигнал във въздуха и започнал старателно да кръжи над „неприятелската територия“ и град Шумен, за да се узнае разположението на войските, които са в крепостта. В това време наблюдателят на този полет, поручик Топракчиев, изготвя внимателно и точно моментното разположение на отбранителните войски. Обозначава също посоката на придвижване на частите, както и защитните съоръжения, които се изграждали или били вече изградени. С аероплана била направена рекогносцировка (разузнаване) по цялото поле и се наблюдавало движението на войските. След като направил обиколка из околността, аеропланът направил няколко обиколки и над град Шумен. Това било посрещнато с голям възторг от шуменци. След като завършил своята мисия, аеропланът се завърнал назад и към 10 часа сутринта слязъл в Разград. Полетът завършил с инцидент. Тежестта на аероплана била „доста чувствителна“, понеже той летял с двама пилоти - поручиците Симеон Петров и Топракчиев, което ускорило бързината при слизането. След извършване на обиколките пилотът поставил апарата в положение за слизане и той „като сокол се спуща направо към земята и се забива в нея“. При този сблъсък машината се повредила. Благодарение на щастливата случайност и умелото ръководене на аероплана, управляван от поручик Петров, пилотите не пострадали. Обаче витлото на аероплана било повредено. Пилотите бързо слезли от машината и съобщили за резултатите от направената рекогносцировка за разположението на войските. Веднага телеграфирали за повредата на поручик Богданов, който се намирал в главната квартира на нападателната армия в Ески Джумая. Богданов с един военен автомобил пристигнал при аероплана като донесъл със себе си необходимите материали за поправката на повредения аероплан. Авиомеханикът поручик Иван Платников отстранил за кратко време повредата и аеропланът влязъл отново в строя за изпълнение на нови задачи. „Може да се каже, че за сега отбранителната войска, която се намира в Шумен и околността, е открита от неприятеля“, констатира в-к „Утро“ от 7 септември 1912 г. Това се дължало на аероплана, който направил рекогносцировка на околността на Шумен и на самия град. Разположението на войските в града, състоянието на крепостта, всичко това станало известно на щаба на нападателните войски. Отбранителните войски в Шумен също направили въздушно наблюдение. Балонът на Балонното отделение, който се намирал от дясната страна на гарата, бил напълнен и готов за поход. На 6 септември в 10 ½ ч. преди обяд пред стеклите се граждани и ученици капитан Йордан Казанджиев направил излет на 150 м височина. Балонът се понесъл над източната част на града към мястото, където щяла да стане срещата на войските. Кореспондентът на „Утро“, изпратил това сведение, предполага, че вероятно с балона ще бъде разгледан целия неприятелски лагер, като се открият и пътищата на придвижване на нападателните войски. Точно в 3 часа неприятелските стрелкови полкове взели да настъпват към главните сили на окопите около Йъдъз табия, но били обстрелвани силно от артилерийски огън. Другите колони се явили на малки отряди и настъпили да атакуват Москов табия. Царят със свитата си, която стояла близо до село Белокопитово, възседнал на кон се движел по всички страни и наблюдавал със спокойствие вървежът на маневрите и от двете страни. Към обяд кавалерийските части на двете войски се срещнали и неприятелите се открили един за друг. Взема участие и артилерията, която открива огън близо до с. Мордалар. Включват се също пионерите и пехотата. Според плана на маневрите настъпващите войски, заедно кавалерия, артилерия и пионери трябвало да почнат да се приближават към Шумен, като окупират най-напред околността, а после и самата крепост. Борбата около превземането на шуменската крепост щяла да продължи вероятно 3 дни и след това войските щели да се скрият в крепостта, от където ще се защитават. Тогава следвало да започне генералната обсада на крепостта. Три дена трябвало да има сражения в околността на Шумен и след това предстояло генерално сражение за крепостта. Войските в Шумен трескаво се приготовлявали за предстоящата обсада на града и чакали настъпващия неприятел, с когото ще се сражават. На 7 септември, продължили действията за завземане на Шуменската крепост. Кореспондентът на „Утро“ намеква, че все пак това са маневри, а не истински сражения, като подхвърля шеговито: „Като куриоз съобщавам заявлението на един съвременник на турския терор преди освобождението и ратник за свободата на България, който заяви, че когато загърмят топовете, полето трябва да се изпълни с лешове (трупове – бел. К.Г.)" „Сражението“ продължава цялия ден и цялата нощ. Вечерта през гъстия дим шуменци забелязали аероплана. След като обиколил няколко пъти крепостта, той напуснал града и се отправил към лагера. На 7 септември точно в 3 часа неприятелските полкове започнали да настъпват към главните сили на окопите около Йълдъз табия. Другите колони се явили на малки отряди и настъпили да атакуват Москов табия. Неприятелските войски се движели по всички линии с голяма бързина. Царят със свитата си, която стояла близо до с. Белокопитово, възседнал на кон се движел по всички линии и наблюдавал със спокойствие вървежа на маневрите и от двете страни. От Йълдъз табия, точно в 3 ч. и 10 мин. се издигнал на голяма височина балонът, за да наблюдава движението на неприятелските войски. След огледа той успешно слязъл в укреплението. В 3 и 15 ч. царят, придружен от генералите Драганов и Марков, заедно с цялата си свита се отправил с автомобил към лагера, откъдето след това заминал към Шумен. В 6 часа аеропланът се изкачил на височина 600-800 метра и се движел между неприятелските колони, точно в 6 и 15 минути се издигнал над табиите Йълдъз и Москов и слязъл ниско, за да наблюдава разположението в крепостите, а в 6 и половина часа се появил, идващ от Шейтанджик и взел направление към Каспичан. В 9 часа маневрите още продължавали. Неприятелските войски настъпили на три фронта. Аеропланът бил пуснат на малка височина да разузнае последното положение на войските. Прожекторите и на двете страни ярко осветявали околността и особено височините и табиите. Нощната отбрана на крепостта завършила в полза на нападателя. Той в гъсти колони наближавал към крепостта, защитавана най-упорито от войските вътре. Рано сутринта на 8 септември нападателят открил чест артилерийски огън. Точно в 10 часа той с всички сили се устремил към крепостта. Гръмогласно „ура“ процепило въздуха и войниците стремително завзели главната крепост Йълдъз табия. В 11 и половина часа по всички военни части се разнесла заповедта на царя, главнокомандващ на маневрите, за прекратяването им. Всички по-нататъшни военни операции били спрени и войниците се изтеглили от крепостта. Всички войскови части, участвали в маневрите се прибрали в Шумен, за да участват следващия ден в парада. В статията „Последният ден на шуменските маневри“ в-к „Утро“ от 11 септември окачествява в подзаглавията военният парад в Шумен като „величествен“ и „грандиозен“. Той започнал на 9 септември в 10 часа и в него участвали 45 хиляди войници, количество, каквото Шумен не бил виждал никога. В 9 часа, след пристигането на царя, който нощувал във Варна, се започнало представянето на войските, а после и дефилирането им. Царят, царицата и князете били облечени в униформите на шефските си полкове. На коне те направили преглед на войските. Царят останал много доволен от дефилирането на войниците и поздравил с „отлично“. Парадът свършил около 11 и половина часа. В информациите на двата вестника, отразяващи маневрите не се споменава за участието на аероплана на парада, но в „Реч“ от 12 септември е отпечана голяма илюстрация, където аеропланът е изобразен летящ над маршируващите войски. Първият български военен аероплан не взема участие в Балканската война На 17 (30) септември в България е обявена обща мобилизация. Към Железопътната дружина на Инженерните войски се сформира Въздухоплавателен парк, съставляващ Балонното отделение с командир капитан Йордан Казанджиев и Аеропланното отделение с командир поручик Симеон Петров. Ръководят се от щаб с началник майор Васил Златаров. Балонното отделение разполага с два сферични балона – „Годар“ и „София 1“, непригодни за маневрени бойни действия. Аеропланното отделение има в бойна готовност само един самолет „Блерио XXI“. Освен командира в състава на отделението са още летците Христо Топракчиев и Никифор Богданов. Във „Войната между България и Турция 1912-1913. Том 1. Подготовка на войната, изд. 1937 г.“ е отбелязано, че на 2 октомври 1912 г. Аеропланното отделение заминава от София по железницата и вечерта стига в Търново Сеймен (Симеоновград). На следващия ден поручик Никифор Богданов прави пробен излет, при който апаратът се поврежда. На 4 октомври апаратът бил пренесен на бивака и се започнало поправянето му, което завършило на 9-и октомври. Него ден пристигнали три биплана „Албатрос“, които на 10 октомври били превозени по железницата в Свиленград, където се пребазирало Аеропланното отделение. За повреда на „Блерио XXI“ още преди започване на войната става дума и в биографичната книга за Симеон Петров. Там се посочва, че на 3 октомври 1912 г. „все още единственият ни боеготов аероплан“ бил изпробван за бойни условия от поручик Никифор Богданов над аеродрума при Търново Сеймен. Облетян бил и бъдещия район на войната. Последват още един-два полета, при един от които при кацането на неравния терен аеропланът е повреден от Богданов. Затова всички чакали с нетърпение завръщането на поручик Симеон Петров от Русия, който заминал там, за да закупи достатъчно аероплани и резервни части за тях. Въпреки твърдението, че повреденият „Блерио XXI“ бил поправен, изглежда повредата е била сериозна, защото за този аероплан не се споменава повече. А в статията „Първи самолети, първа война“ в aero-bg.com е отбелязано, че при започване на Балканската война авиационният парк на Аеропланното отделение се състоял от един повреден при облитане „Bleriot XXI“ и три новопристигнали самолета „Албатрос F 2“. Как е изглеждал българският „Блерио XXI”? За горната фотография в „Симеон Петров. Първият сред орлите“ се сочи, че е единствената запазена снимка на първия български самолет „Блерио XXI“. В кабината е поручик Никифор Богданов, а пред аероплана вторият от ляво е наблюдаващ сръбски офицер. Снимката трябва да е направена на летището в Търново Сеймен преди 2-ри или 3-ти октомври 1912 г., когато българския „Блерио XXI“ е бил повреден. Същата снимка с уточнението „Bleriot XXI ВВС Болгарии“ е поместена и в таблицата към авиационната енциклопедия „Уголок неба“ http://www.airwar.ru/enc/other1/bleriot21.html. В тази таблица има и още една снимка, посочена като „Bleriot XXI ВВС Болгарии“, но информацията е неточна: аеропланът е „Блерио XI“. Вижда се, че тялото на машината не е напълно облечено. В интернет на няколко места е показана снимка на поручик Продан Таракчиев пред аероплан, който в биографичната книга за Симеон Петров е уточнен, че е „двуместен „Блерио“, френска направа“. Такива, обаче са „Блерио XI-2“, „Блерио XI-2 bis“ и „Блерио XXI“. Кой от тях е на снимката? Да намерим отговора помага снимката на Таракчиев пред аероплан, залепена върху художествен картон. Отзад тя е надписана: „Подарявам за спомен на семейство Табакови, родители на моя незабравим другар Коста. Пор. Таракчиев, 5.X.1912, гр. Сливен“. Снимката е подарена три дена след повредата на „Блерио XXI“. По това време друг аероплан в България няма. Значи Таракчиев се е снимал с „Блерио XXI“ в Търново Сеймен, и тъй като след повредата му е нямало какво да прави там, е решил да навести родниа си град Сливен, където е подарил снимката.
  7. Прочети докрай информацията в "24 часа". "Намерените монети, макар да са заприходени в музея, се пазят в БНБ и едва ли някога са били разглеждани от неговия шеф. Той би видял, че само около 1/3 от тях са турски. Другите са сечени от Древния Рим или във Венеция по времето на дожите. Има и австрийски минцове и френски монети отпреди революцията. Така че тази торба с пари е по-скоро нумизматична колекция, но в никакъв случай касова наличност от членски внос на бедните революционни комитети на Левски." "Комитетското съкровище" не е комитетско, още по-малко Левски е имал някакво отношение към него.
  8. Тука е на руски, има коментари и поясняващи линкове, но не всички са активни. https://proza.ru/2010/10/10/1330
  9. Небето над България бе озарено от полярно сияние в неделя. Необичайната гледка на оцветения в червено небосклон предизвика интереса и множество въпроси, както и множество публикации в социалните мрежи. „От България такова явление може да се види само в редки случаи, след мощно изхвърляне на коронарна маса от Слънцето и то ако изригването е било в посоката, в която се намира Земята в момента“, каза пред БТА физикът Пенчо Маркишки от Института по астрономия с НАО при Българската академия на науките и от катедра „Астрономия“ във Физическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. След като потокът от заредени частици пропътува разстоянието между Слънцето и Земята, той бомбардира земната магнитосфера и дори я огъва откъм нейната дневна страна. Поражда се геомагнитна буря, която може да доведе до смущения в радиовръзките, добави Маркишки. Частиците слънчева плазма, които навлизат във високите слоеве на земната атмосфера, пораждат полярните сияния. В редки случаи, когато процесът е много интензивен, полярните сияния могат да се наблюдават и от по-ниски географски ширини, каза физикът. Той обясни, че интензивността на потока от заредени частици, т.е. на корпускулярната радиация от Слънцето, се оценява по геомагнитния ефект, който тя предизвиква, чрез т.нар планетарен Kp индекс. Това е балометрична (логаритмична) величина, която може да има стойности от 0 до 9 и се определя от множество наземни геомагнитни станции, намиращи се в северното и в южното полукълбо на Земята. https://mirogled.com/news-view/silna-geomagnitna-buria-ozarila-nebeto-v-cerveno-atakuva-zemiata-dnes Още https://www.google.com/search?q=червеният+цвят++на+небето+при+силна+магнитна+буря%3F&client=opera&hs=z7K&sca_esv=580054589&sxsrf=AM9HkKngecxJ7EDMBF21z7OZALuQLANyWQ%3A1699343188338&ei=VOtJZazUE_6Nxc8P9cu8oA0&ved=0ahUKEwiszt3YsrGCAxX-RvEDHfUlD9QQ4dUDCA8&oq=червеният+цвят++на+небето+при+силна+магнитна+буря%3F&gs_lp=Egxnd3Mtd2l6LXNlcnAiW9GH0LXRgNCy0LXQvdC40Y_RgiDRhtCy0Y_RgiAg0L3QsCDQvdC10LHQtdGC0L4g0L_RgNC4INGB0LjQu9C90LAg0LzQsNCz0L3QuNGC0L3QsCDQsdGD0YDRjz8yBRAAGKIESPOAAVAAWNdpcAB4AJABAJgBogegAc0dqgEMMi4xMi40LTEuMC4yuAEMyAEA-AEBwgIEECEYCuIDBBgAIEGIBgE&sclient=gws-wiz-serp#ip=1
  10. Камберов (от астраган): в „Българските фамилни имена – извор на минало и родолюбие“ http://authors.ometeo.net/101kb/05.pdf, раздел „Фамилни имена, свързани с професии и занаяти“, с. 8. Астраган е вид скъпа обработена агнешка кожа с къдрав черен или сив косъм от току-що родени каракулски агнета. Намира приложение най-вече при изработката на облекла. Възможни професии на основателя на фамилията: Шивач https://dve.bg/Палто-от-астраган-view16029.html Доставчик https://www.olx.bg/d/ad/estestveni-agneshki-kozhi-CID262-ID7DUAp.html?
  11. Плетнева С.А. Проблема «протоболгар» в работах советских археологов Советская болгаристика. Итоги и перспективы. Материалы конференции, посвященной 1300-летию Болгарского государства. Москва. 1983. В данном кратком обзоре я остановлюсь только на тех выводах наших археологов, которые основаны на археологических материалах. Работы, в которых археологи опираются на письменные источники, привлекая данные археологии в качестве иллюстраций, являются историческими исследованиями, отличаясь от последних нередко только менее профессиональной интерпретацией письменных памятников. Проблема протоболгар в археологической литературе возникла с открытием памятников, которые можно было связывать с протоболгарами. Первым таким открытием был знаменитый могильник у хутора Зливки на среднем Донце, где археолог В.А. Городцов в начале XX в. раскопал 35 погребений, совершенных в простых ямках и ориентированных головой на запад, с сосудами и костями жертвенных животных в головах или ногах погребенных.1) По керамике и другим находкам (преимущественно украшениям) погребения хорошо датировались VIII—IX вв., т.е. были синхронны с ранее открытым и не менее знаменитым в археологии катакомбным могильником Верхний Салтов, находящемся на верхнем Донце.2) Так Зливкинский могильник сразу же был включен в обширный круг вопросов, связанных с выявленной в первые десятилетия XX в. археологической культурой, получившей название салтово-маяцкой.3) Катакомбные погребения салтово-маяцкой культуры исследователи сразу связали с аланами, поскольку аналогии были в большом количестве обнаружены на Северном Кавказе и вполне убедительно отождествлялись с аланами.4) Антропологически все погребенные в северокавказских и донецких катакомбах были долихокранами.5) Зливкинские же погребения характеризуются резкой брахикранностью. Все они европеоиды, но с небольшой примесью монголоидности, сказывающейся в некоторой уплощенности лицевых костей, в высоте скул и пр.6) Несмотря на то, что все эти археологические и антропологические наблюдения были сделаны в первые десятилетия XX в., никаких этнических определений зливкинским захоронениям не давалось. Считали, что они принадлежали кочевому населению донских степей VIII—IX вв. Серьезное исследование памятников было начато М.И. Артамоновым (9/10) в начале 30-х годов. Он обнаружил и обследовал ряд поселений на нижнем Дону, которые датировал VIII—IX вв. и, главное, начал стационарные работы на одном из самых крупных поселений — на развалинах хазарского города Саркела.7) Работы здесь продолжались и после войны, когда этот город был почти полностью раскопан экспедицией во главе с М.И. Артамоновым.8) Саркел в свете протоболгарской проблемы интересен по двум причинам. Во-первых, по керамике и вещам совершенно очевидна связь этого города с салтово-маяцкими (особенно зливкинскими) древностями. Во-вторых, на древних кладбищах Саркела захоронены люди, антропологически идентичные «зливкинцам»,9) т.е. Саркел заселяли те же этнические группы, которые кочевали в степях. Открытиями, позволившими считать погребения брахикранов, совершенные в простых ямах почти без вещей, протоболгарскими, были исследования в середине 50-х годов Кайбельского и Больше-Тарханского могильников в Волжской Болгарии (в совр. Тат. АССР) и Ново-Пазарского могильника в Дунайской Болгарии близ Плиски.10) Оказалось, что погребения во всех этих могильниках в целом синхронны, однообрядны и идентичны антропологически зливкинским погребениям и погребениям у Саркела. Новые могильники были определены как ранне- или протоболгарские, поскольку найдены они на территории, занятой в те столетия протоболгарами. Раскопки поселений и в частности Фанагорийского городища, представляющего развалины города, который письменными источниками связывается с протоболгарами,11) дали, помимо характерного погребального обряда, комплекс типичной для протоболгар керамики.12) Этот комплекс, как и погребения «зливкинского» типа, распространен всюду, где письменные источники фиксируют протоболгар. Все выводы археологов как будто бы хорошо укладываются в давно созданную схему расселения древних болгар в Европе после гибели так называемой Великой Болгарии: на Дунай, на Дон, в Северное Причерноморье и Крым. Расселение произошло, как мы знаем, в VII в. и вот в этой-то дате и заключено основное противоречие между письменными сведениями о протоболгарах и археологическими материалами, которые четко датируются не ранее середины VIII в. Интересно, что и в современной Болгарии, куда Аспарух с ордой пришел в VII в., также нет ни одного памятника, который можно бы было отнести к этому времени. Там также временем ранее VIII в. ни один протоболгарский (10/11) памятник не датируется. Объяснить это противоречие пытались по-разному. Прежде всего была подвергнута сомнению археологическая датировка салтово-маяцкой культуры. Однако в настоящее время хронологическая шкала степных средневековых древностей Евразии настолько разработана,13) что допустить возможность ошибки невероятно. Второе объяснение заключается в том, что ранние памятники будто бы еще не найдены. Это также маловероятно, поскольку территория салтово-маяцкой культуры пересечена сотнями маршрутов разведок и ни в одном из них пока не встретилось памятников VII в. Иногда археологи пытаются связать тот или иной этнос с малоисследованной, только недавно обнаруженной культурой. М.И. Артамонов считал, например, что открытая в 60-х годах так называемая пеньковская (или пастырская) культура принадлежала кутригурам, т.е. одному из древнеболгарских племенных объединений.14) Он говорил о примерном совпадении территории расселения кутригуров и памятников пеньковской культуры. Однако по мере накопления материала представления об ареале этой культуры и о ее датировке меняются. Сейчас можно говорить только о том что в этой культуре была какая-то кочевническая примесь. Но кто были эти кочевники, говорить еще рано. Я предлагаю еще одно объяснение противоречия датировки протоболгарских древностей с источниками, упоминающими их в VII в. Объяснение это принимается большинством археологов-кочевниковедов. Объяснение основано на давно известном этнографам факте существования в степях трех форм кочевания: круглогодичного («таборного»), полукочевого (с постоянными зимниками), и полуоседлого, почти пастушеского. В средневековье первая форма кочевания была характерна для кочевников, ведущих завоевание, находящихся в состоянии «нашествия», вторая — для начавших «обживание» степи, третья стадия экономического развития типична для степных государств.15) Сопоставив эти наблюдения с археологическим материалом, мы приходим к выводу о практическом отсутствии археологических памятников населения, находившегося на первой стадии кочевания. Представляется очевидным, что до середины VIII в. протоболгары оставались кочевниками стадии «нашествия» занятыми борьбой за захват пастбищ. Именно поэтому никаких стационарных памятников они не оставили. Только в середине VIII в. протоболгары начинают оседать. Естественно, что где бы они ни были в степях Причерноморья, они создают в общем единую культуру. Это было обусловлено единством этноса, его исторических судеб, влиянием (11/12) Византии и Ирана и — главное — постоянным взаимодействием между кочевым и полукочевым населением степей. Теория о взаимодействиях и передвижениях протоболгар в эпоху раннего средневековья утвердилась среди археологов в последнее десятилетие. Суть ее в том, что протоболгары рассеялись по Европе не только в гуннское время и в VII в. В начале IX в., когда хазарский каган принял иудаизм,16) часть населения каганата, до того подчинявшаяся центральной власти, откочевала в отдаленные от столицы (Итиля) районы. Судя по датировкам археологического материала, какая-то часть болгар тогда отошла на среднюю Волгу, образовав там государство Волжскую Болгарию. Тогда же протоболгары в значительном количестве откочевали в лесостепные районы Подонья, а также в Дунайскую Болгарию.17) Видимо, в то же время протоболгары заселили и молдавские степные районы (Балкано–Дунайская культура, выявленная молдавскими археологами; датируется не ранее IX в.).18) Вторая археологически прослеживаемая волна переселений относится к началу X в. и связывается с нашествием печенегов. Степное население вновь было вынуждено оставить обжитые места и двинуться на север и запад — подальше от путей передвижения печенегов.19) Итак, в настоящее время археологи могут уверенно говорить о выделенной ими степной культуре, которую можно связать с этносом протоболгар. В восточноевропейских степях протоболгары были основным этническим компонентом населения Хазарского каганата, в значительной степени создателями его культуры, которая в археологической литературе получила наименование салтово-маяцкой.20) Исследование древностей, объединенных понятием «салтово-маяцкая культура», продолжается. Встают новые общие и частные проблемы. Так, уже выявлены памятники протоболгар на Северном Кавказе, что согласуется со сведениями письменных источников о пребывании там древних болгар с V—VI вв.21) На материалах протоболгарских памятников среднего Донца изучаются процессы оседания кочевников в раннее средневековье. Изучается экономика, процесс сложения культуры, появление и развитие ремесела.22) Интереснейшая проблема слияния двух этнических общностей начинает выявляться при раскопках алано-болгарских памятников в верхнем Подонье.23) Археологические источники практически неисчерпаемы. Чем серьезнее и глубже ведется их изучение, тем большую информацию они дают. Чрезвычайно плодотворно при этом международное сотрудничество, т.е. совместная разработка (12/13) общих проблем советскими и болгарскими археологами, которое вот уже второе пятилетие осуществляется путем организации симпозиумов и общих экспедиций, проводимых на территории СССР и Болгарии. Дальнейшее сотрудничество, несомненно, даст нам в руки громадный материал, с помощью которого будут заполнены многие пустые сейчас страницы истории древних болгар. 1) Городцов В.А. Результаты археологических исследований в Изюмском уезде Харьковской губернии 1901 г. — Тр. XII АС, М., 1905, T. 1. 2) Покровский А.М. Верхне-Салтовский могильник. — Там же. 3) Ляпушкин И.И. Памятники салтово-маяцкой культуры в бассейне р. Дона. — МИА, 1958, № 62. http://annales.info/blacksea/small/prabolg.htm
  12. Аз съм посочил това, което зная. Това не пречи да си дискутирате въпроса за арменските хроники. Но доколкото разбирам, докато не се подобри състоянието на археологическите проучвания, дискусията по изворите едва ли ще донесе нещо ново. Трябва де се докаже все пак, дали българите са живели на Хипийската планина, както пише в арменските хроники.
  13. Това е на база археология. В района на Ергени няма открити български некрополи, но по реките Кубан (Варданис, Куфис) и Терек, реки в Северен Кавказ, има. Значи сведението за Хипийската планина не е съвсем точно, по точно е това за Куфис. Прави впечатление, че българските поселения са край реки.
  14. https://ru.wikipedia.org/wiki/Ергени Карта, поясняваща арменските хроники и картата по Птолемей.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...