Мълчаливец

За мен този въпрос е от значителна важност. Ако в България ромите имат кастова система, която повтаря индийската, то те са носители на висока цивилизация. Обаче какво означава да нямат касти? Дали не са напуснали или изгонени от Индия някои маргинални части от населението без традиции и авторитет? Това не дискриминира хората, но дава яснота за етноса- неговата структура и функциониране. Зная, че си имат цигански "барони" и съд- "мешере", но не и делене на касти. Кога и защо са изпаднали кастите, при относително затворения етнос и запазен език не е ясно. Има ли някакви известни знания или мнения по темата?

Дойде ми наум следното сравнение: Лесните 80% са като да усвоиш средно образование, където учебниците съдържат неща, с които всички са съгласни и няма съмнения и вероятности. Горните 20 са като висшето образование, в което има висша математика, равностойни противоречащи си хипотези, шанс и вероятности, а и бог. Много от тези, които са постигнали повече от обикновените смятат, че е с божия помощ. По- разумните смятат, че е шанс, вероятност, а най- сериозните имат по- земни обяснения свързани с тях и средата им. Канеман предполага 2 системи в мисленето, което обяснява нещо, но едва ли всичко е плод на мислене.

1., 2., 3. и бам-м-м до там

Приех идеята за платото, но я разделих. В единия случай платото се дължи на изчерпване на ресурси. Примерно някой се явява 10 път на шофьорски изпит и пак не може да го вземе. В другия платото е лъжливо. То е време в което уж няма натрупване на знания, но те се автоматизират, обработват или преобработват. Пак пример от шофьорлъка- учи ляв и десен завой. След това- нищо ново, обаче уменията за ляв и десен завой се затвърждават и автоматизират. Утре ден учи изпреварване. То- също. Има период на учене и за 20% усилия се постигат 80% резултати, а после- уж нищо... Тези елементи от Кормуването са фрактални етапи в общия стъпаловиден процес на научаване. При това Кормуването също е стъпаловидно и след като изкара изпита, шофьорът уж нищо на научава, но повтаря, повтаря докато всичко стане автоматично. Така се формира плато, което е лъжливо- то е шанс за следваща категория. Просто е равнище от стъпало. Надявам се съм разбираем

Ако увеличим още мащаба, примерно до времето на Децемвирите, ще видим добрите им желания за законност съвместно с олигархичен терор. Отбелязах аналогията с Якобинския терор. Ако още повече увеличим мащаба, ще видим, че един водач има периоди на толерантност и на враждебност. Това е чудната проява на фракталите в социалните отношения. Тези елементи на враждебност и толерантност съставляват всякакъв ред, отношение, закон. Направо е красиво и просто.

Погледнато най- общо е така. В монархията, където управлението е на монадата, съперник не се търпи. При републиката е необходимо някакво съгласие и се проявява толерантност. Обаче нека увиличим мащаба и разгледаме два периода от съществуването на Рим: царския и републиканския. В очакването ни е, че монарсите до един са кърваво жестоки към съперниците, както Ромул към Рем. Но не. И в републиката, и в монархията има личности и периоди, които са ту враждебни, ту- толерантни Ромул „кървава враждебност“ Братоубийството при основаването на Рим символизира желанието за абсолютна власт. Нума Помпилий → „авторитет и толерантност“ Миролюбив цар, въвеждащ закони с цел институционална стабилизация и не така кървав ред в отношенията. Тул Хостилий разрушителят на Алба Лонга → „кървава враждебност“ Това разрушаване на града и рода от който тръгват римляните е повторение на нетърпимостта на Ромул към независимост в какъвто и да е смисъл Анк Марций → „толерантност към плебеите“ Въвжда закони, приемащи плебса. Тарквиний Приск → популизъм, подхранван с военна плячка Нови родове стават „невраждебни”- увеличава куриите и други имат достъп до сенаторство, ,търси подкрепа на плебса чрез зрелища и раздаване на плячка. Убийство на Тарквиний Приск → „кървава враждебност“ Убит от синовете на предшественика му. Сервий Тулий → „толерантност и разделяне на триби“ Реформите му дават по-широко участие на плебеите в народното събрание чрез цензови класи. Институционална интеграция на плебса. Убийството на Сервий Тулий и властта на Тарквиний Горди → „кървава враждебност“ Тиранин, свалил законен цар. Свалянето на Тарквиний Горди → „кървава враждебност“ → Република Насилствено сваляне след „позора на Лукреция“. Учредяване на консулството → Толерантност (между патрициите) Двама консули, ежегодна изборност → властта е споделена. Ранни сецесии на плебеите (494 пр.н.е.) → Кървава враждебност Плебсът играе ролята на „брат, който отказва подчинение“. Създаване на народни трибуни → Институционална толерантност Трибуните получават право на вето. Първи реален механизъм за защита на плебеите. Децемвирите злоупотребяват с власт → Кървава враждебност Вражда, бунтове, разправа, олигархичен терор. Дванадесетте таблици (Аналогия с революцията във Франция) Втора сецесия. Връщане към предишния ред Толерантност чрез кодифициране на закона, който е достъпен за всички. Достъп на плебеите до магистратури (IV–III в. пр.н.е.) → Редуващи се вълни Постоянна съпротива на патрициите. Закони, отварящи достъп до консулство Средна република (III–II в. пр.н.е.) → Фасадна толерантност Толерантност, но подхранена с плячка (аналогия с Тарквиний Приск). Късна република: Гракхите (II в. пр.н.е.) → Кървава враждебност Повтаря се братоубийствената логика → „Двама не могат да споделят властта“. Марианско–Сулански конфликти (I в. пр.н.е.) → Гражданска враждебност Списъци на проскрипции → масови убийства. Толерантността изчезва → пълна милитаризация. Цезар и Сенатът (I в. пр.н.е.) → Фасадна толерантност → кървава враждебност Цезар е избран диктатор, но търси консенсус. Сенаторите го убиват (44 пр.н.е.). Толерантността е несъвместима с абсолютната власт. Втора триумвират – Антоний, Октавиан, Лепид → Фасадна толерантност → враждебност Граждански войни – Антоний срещу Октавиан. Фасадата рухва. Август и Принципатът → Институционализирана фасада на толерантност Сенатът официално запазва роля. В действителност властта е монополизирана. Толерантността е „инсценирана“, за да се избегне нова вражда. Уви, Римската република следва същата вълнообразна логика като царския период: Вражда → кръв → институционална промяна → временна толерантност. Толерантността е винаги условна и често се поддържа с военна плячка или фасада. Най-често тя е примирие до следващата вълна на вражда. Враждата е условна и се компенсира от толерантност към доброволно подчинилите се, към временно съгласие за да не се стигне до тотален разпад

Защо продължаваме отвъд „достатъчното“? Когато говорим за принципа на Парето- идеята, че 20% от усилията носят 80% от резултатите. Логично изглежда да спрем до там: вложили сме малко, получили сме много. Но човешкият опит показва друго- мениджъри, учени, индустриалци, творци и обикновени хора продължават да надхвърлят достатъчното. Защо? 1. Физиологични основания Натрупването на ресурс е дълбоко вградено в биологията ни. Дори когато нуждите са покрити, човек търси „повече“- като защита срещу бъдещи стресове и несигурности. В еволюционен план това е било гаранция за оцеляване: пълният склад или дебелите запаси са щит срещу глад, бедствия и болести. 2. Психологически подбуди Не всичко се свежда до сигурност. Хората често действат отвъд необходимото заради вътрешни мотиви: игра и удоволствие от процеса любопитство и жажда за ново страх от застой или загуба алчност и неудържим апетит за още 3. Социално-психологически фактори Ние сме социални същества и усилията ни рядко се измерват само индивидуално. Надхвърляме достатъчното, защото: съперничим за статус търсим сътрудничество и признание работим за общността, семейството или организацията поддържаме взаимопомощ и обвързаности Така личният труд става част от по-голямо съревнование или съвместен проект. 4. Културни и ценностни влияния В много общества „повече усилие“ е норма: традиции, религии и етични учения възнаграждават упоритостта и трудолюбието. Трудът може да се възприема като добродетел, изпитание или дори духовен дълг. Семейни и образователни модели насърчават амбицията и перфекционизма, поддържайки стремежа отвъд прагматичното „стига“. 5. Системни и исторически обстоятелства Не на последно място, средата създава условия, които тласкат към повече: пазарната конкуренция институционалните правила възможността за икономии от мащаба новите технологии, които намаляват цената на допълнителното усилие Дори ако човек сам би спрял, системата често го подтиква да продължи. И така, усилията отвъд достатъчното са много повече от ирационален каприз. Те са резултат от преплитането на биология, психология, социални взаимодействия, културни норми и структурни обстоятелства.

Благодаря за препратките. Впечатли ме пречупването на графиката на Ебингхаус на 93% ,но още повече ме впечатли, че след "платото" има спад. Оценявам, че двете неща са различни и ще дообмисля.

Бих свързал настоящите си разсъждения и с темата Възникват различни нива на разбиране на предмета. Едно е разбирането на този, който е в зоната на онези 20% усилия, а друго на този, който е положил 80 или 100%. Тук пропускам разбирането на заядливци, които са в същите 20% усилия, но малко различни знания и се заяждат с други положили своите 20 % усилия, но с различни знания. Те едни на други се перчат кой е по- по- най, защитавайки и имайки за основа своите различни подмножества от множеството знания за предмета. Така с разпредалението/закона на Парето може да се обясни стратификацията в обществото, поне на 3 страти. Най- ниска е тази, при която положените усилия са на минимално- ученическо ниво. Следват онези с 20% лични усилия и най- високо са тези, които са вложили 80-100% за върхови постижения. Така обяснението на това "Що е велосипед?" може да е на ниво потребител (Спомням си позната, която за автомобила знаеше само "дупката с капачката", но добре си го ползваше) Може да е на ниво "Обща представа", а и също "Професионална представа". Всяко от тези разбирания отговаря на някакви лични изисквания и потребности. ( като зная какво е карбуратор, и?, порасна ли ми авторитетът?, да се заяждам ли с други?- колите са вече без такива джаджи).

Един хубав пример за разпределението на Парето е медиен разговор между учен и журналист. Ученият е посветил голяма част от живота си на проблема, а журналистът малка, дори може само дни или часове. Въпреки това те могат да говорят като равни за проблеми, които са общодостъпни, т.е. журналистът за своите часове обучение е получил толкова много информация, че тя е достатъчна за някои смислени съждения. Обаче ако иска сериозно да работи в областта, журналистът трябва да положи неколкократно повече усилия за да стигне до малко по- големи знания, които при това са специфични, неинтересни и неразбираеми за широката публика. Прочее, това се наблюдава и добре илюстрира с препирните тук по сложни теми от лаици. Като се задълбочим в науката, разбираме, че не ни стига вътъка (ума), а за да покорим науката се изисква "прекалено много" време и труд и при добро възпитание напускаме научния ринг.

Това е само една бележка, която няма шанс да се превърне в дискусия. В основата й са два мита. Според единия, Ромул убива брат си, който е престъпил през неговата детска градска стена. Този мит е предвестник на Империята с нейното коварство. Според другия, Темучжин, бъдещият Чингис хан, като дете след делба на плячка убива в сговор с брат си Хасар, техния полубрат Бектер. В Османската империя след възкачване на нов султан също е било обичайно братоубийството на съперничещи. Друга форма е и отстраняването от власт както е направил с баща си могъщият император на китайската династия Тан- Тай Дзун, който убил двама от братята си- единият престолонаследникът за по- голяма убедителност. Да не поставяме под съмнение смъртта на Филип Македонски преди Македонската империя. Очевидно е, че дръзките братоубийства или убийства на политически братя при чистки са предвестник на имперско поведение и решителност, която води до мощна империя.

Мисля си, че разпределението на Парето отбелязва една черта, от която нататък има друго натоварване, изисквания, необходимост от още нещо и това е качествена разлика. Натрупва се нещо и по- нататък промяната е качествена. За различните явления, процеси, функции, променливите са различни, но щом участва човек, те се пречупват в един момент. Дали човек се уплашва да престъпи още, дали става непосилно или друго, не ми е ясно, но повечето хора се отказват. Шампионите са единици. Благоразумните, които преценяват, че това не е за тях са повече, но има и едни, за които казват "Луд умора нема", които продължават да се товарят, но пътищата, които избират никога не са правилните.

Едно съществено разминаване. Парето разглежда случая с разпределението на доходите при което установява, че 20 % фамилии притежават 80% от богатствата. В случая имаме ограничение на ресурса и за да станат едни по- богати, други трябва да станат по- бедни, а това предизвиква взаимоотношения на борба между хора. В моето изследване човек не се бори за надмощие с други. Той полага усилия за да постигне някакъв резултат. До някое равнище тези усилия са общодостъпни, но след някаква граница се налагат ограничения от други дейности и допълнителни средства. Става необходимо старание и прилежание, осмисляне, организация, усъвършенстване, намиране човешка помощ или механизация и автоматизация. В случая умишлено игнорирам дарбите, естествената предразположеност към някаква дейност и смятам, че в конкретната дейност те не са необходими. И тук е въпросът за амбиции, мотивация. Иска ли човек да бъде по- добър в нещо или иска да бъде неразличим от другите. ("казал храстът на дървото, тук до мен и ти се наведи"- Кръпката). Така отново се връщаме в социалната среда, която поражда тези амбиции. Човек се съизмерва с другите и само откъснатите от света и изключителни ленивци могат да живеят без да правят и постигат това, което правят и постигат околните. Другото е за задълбоченост и широта. Дали човек да постига резултат в нещо, хвърляйки се на 100% в него или да отделя по 20% в много неща, постигайки там добрия резултат от 80%? Дали да гледа паралелно семейство, здраве, имот или да бъде като велики хора на изкуството без трайно семейство и имот, с разклатено здраве, но Велики.

Винаги ме е впечатлявал с широкото си приложение Законът на Парето ТУК и на други езици по- подробно. Това ме накара да се самоизследвам и да го проверя. За целта реших да използвам някаква непозната за мен дейност. Избрах писането на китайски йероглифи. Чрез ИИ ДийпСийк получих 20 прости йероглифа, един от които игнорирах- числото 1, което се пише с една хоризонтална черта. Писането и проверката на верността на написаните йероглифи се осъществяваше от Гугъл- преводач, който позволява да се пише върху поле ръкописно и превежда разбрания от него йероглиф. Думите и съответните йероглифи бяха: две, човек, планина, вода, огън, дърво, уста, слънце, луна, голям, малък, горе, долу, среда, куче, насекомо, жена, дете, почивка. Писането ставаше на дати, които не бяха строго последователни в зависимост от свободното време, като пишех по 2 йероглифа. Отбелязвах необходимите повторения на предходните йероглифи и новите, които бяха необходими за да бъде приет един йероглиф от Гугъл-преводач за верен или от мен за достатъчно приличен. Първоначално изписвах всички научени преди йероглифи, докато ги приема преводача, след това новите до приемането им. Резултатите са следните: Думата на бълг. бр. повторения за да е четлива и вярна две 2 човек, планина 8 вода, огън 18 дърво, уста 5 слънце, луна 5 голям, малък 4 горе, долу 3 среда, куче 15 насекомо, жена 14 дете, почивка 10 Големият брой повторения при изписване на йероглифите в третия ден се дължи на усвояване на умението да се пише по специфичния начин в Гугъл- преводача. Статистически очаквания: Според закона на Парето, пренесен върху този процес на научаване, около 20% от повторенията са необходими за усвояване на 80% от материала, както и 80 % от повторенията са необходими за усвояване на 20% нов материал + поддържане на стария. Статистически изчисления: Общият брой повторения е 84, за 10 дни. Средно 8.4 на ден. Максимум 18, минимум 3. За първите 7 дни са направени 45, а за 8- 60 повторения, което е съответно 53.6% и 71.4% от всички. Максималното усилие, брой повторения, в късния етап е 14-15, а 20 % от тях е 2-3 повторения, т.е. 2-3 повторения са достатъчни за усвояване на 70% от материала, т.е. 14 йероглифа. Самонаблюдение Особеният, непознат начин на писане със средствата на компютъра предизвика силно изкривяване на резултатите във втория и третия ден и по този начин на цялостния резултат. След седмия ден установих отегчение, липса на прилажание при писането. Това може да се дължи както на повишени, вече естетически критерии, така и на нежелание да се занимавам с тази работа. Вниманието се отвлича лесно и без интерес, настъпва дълга пауза до подновяването на експеримента. В допълнение, изписването на заучените йероглифи е с тенденция да става механично и да се интериоризира. В последния- десети ден от самонаблюдението установих финална възбуда, в която е повишена продуктивността от желанието да се свърши най- сетне. Коментари: Връзката със закона на Парето е относително потвърдена- за 70% от дните повторенията, усилията са приблизително толкова, колкото за останалите 30 % от дните- съответно 53.6/ 46.4. От голямо значение е, че дейността е с натрупване- освен новонаученото трябва да се повтаря и наученото преди. В другите дейности също не се приключва с приемането на новото, същевременно се повтаря и старото, все едно какво е то. Ако дадем пример с бизнеса, освен придобиването, трябва да се използва по печеливш начин и старото, за него също трябва внимание, организация, контрол, иначе то скоро се изчерпва. Извод: Много хора не се наемат да стигнат до високи постижения, защото за постигане на средни резултати е необходим значително по- малко труд, отколкото за постигане на максимални резултати. В изследването- ако „изгладим” графиката с първоначалното обучение в ден 2 и 3, ще видим, че в началото са били необходими 3- 5 повторения, но с натрупване на знания, а то и други придобивки стават необходими много повече усилия. Това, естествено отблъсква хора с по- ниска мотивация и те остават в долната класа на Парето. Перспективи: Допускам, че изписването на тези 19 йероглифа би изисквало все по- малко повторения и би предизвикало отегчение, доколкото не е свързано с необходимост от голямо значение. Ако би прераснало в траен интерес за изучаване на китайската писменост, то би потвърдило Закона на Парето в по- значителна степен, но това се потвърждава и в живота- изпитите в Китайската империя са преодолявали малка част от хората. Тези, които са стигали до висока степен на грамотност са незначителна част от големия брой неграмотни и нискограмотни, независимо от мотивацията към облагите, които е давала грамотността.

Този герой, който ще представя е поне второкласен, а не третокласен и то не толкова заради значението му, колкото заради малкия брой наименувани персонажи: Татко Гобила от новелата "Преден пост на прогреса" на Джоузеф Конрад. Ето какво пише, дума по дума, за него авторът: Подучени от управителя си, "носителите на прогреса" организират веселба с алкохол за своите негри, което бива посетено и от хората на Гобила. Това "празненство" е предназначено да опие негрите, които друго племе планира да отвлече за продан, като заплати за отвлечените със слонски бивни. При това нападение е убит един от хората на Гобила, а други са отвлечени... "Най-лошото е, че там е имало и хора на Гобила, които също са били отвлечени. Най-трезвият се е събудил и е бил наказан за това със смърт. Що за страна, боже мой! Какво ще правим сега?" казва един от героите, поставяйки акцента върху проблема с отвличането на "неправилните". Следват отново думи за племето на Гобила Общоприетото мнение, парадигмата при интерпретиране на образа на Гобила се състои в оценката му като притворен, двуличен. Демонстрира външно приятелство- усмихнат, добродушен и привидно готов да помага, но тази усмивка бива оценявана като двусмислена, прикриваща дистанция, в която вождът иронично наблюдава безпомощността на „господарите“. Гобила олицетворява местната устойчивост и прагматизъм. За разлика от европейците, които се разяждат от леност, завист и алчност, той запазва спокойствие и достойнство, макар и да не е лишен от хитрост. За мен Гобила е талантливо пресъздаден образ на "дивак", който боготвори белите, клекнал вляво от вратата, като в храм, говоре нещо, което никой не разбира, а може да е вдъхновена ода или молитва пред "божествата". Същевременно племето носи провизии, като приношение пред белите божества. Пречупването е в момента, когато биват отвлечени и убити хора от племето, а "божествата"нищо не правят, Гобила се разочарова в тяхната божественост и цивилизационна роля, магията се разпада, „мисията на прогреса“ се оказва куха и тогава вождът ги отпъжда от живота на племето. Кумирите са рухнали! Образът на татко Гобила може да се чете като огледало на процеса „обожествяване – разочарование“, което преживяват местните спрямо цивилизаторите- колонизатори. Поведението на героя също хвърля светлина върху кривите разбиранията на цивилизаторите. Те смятат, че даровете на племето са нещо подразбиращо се, някаква сделка, някакъв техен интерес. При това става дума не само за героите от новелата, а за европейските читатели, които пречупват действията през собствения си мироглед, оцветен в изгода и прагматизъм. Според тези разбирания, Гобила има интерес и плаща данък за да бъде закриляно племето, а щом белите не изпълняват своята част от сделката и той я смята за невалидна. В действителност поведението на Гобила е антропологично вярно и повтаря поведението на траки, елини, египтяни и каквито и да са аборигени пред техните божества. Всички тези, с ниски степени на развитие вярват, че има всемогъщи, стоящи на друго ниво и на практика вечни същества, пред които богоговеят. Правят жертвоприношения, възхваляват и се молят за нещо. Боговете обикновено остават безмълвни и често дори не разбират езика на просителите. И тук се поставя въпросът, дали древните жреци, пък и съвременни свещеници и вярващи, извършват ритуали, обреди, поклонения, строили са и строят храмове, за да подкупят божествата или за да ги възвеличаят, приемайки ги за племенни покровители? Мнението ми е, че Гобила, този прост "дивак" няма усет за прагматичност, договореност и сделка. Той е щастлив да има в съседство божества, на които не може да се търси никаква сметка за неизпълнение на договор. Тези божества, вярва той, могат да правят чудеса, дори могат да са вечни. Това, че точно тези не са истински божества, отнася към своя грешка, продължавайки да вярва, че има други- по истински. Тази вяра и до днес изпълва света с лъжепророци, лъжецаре, лъжеучители, като в нея няма сметкаджийство, а проста вяра в нещо изключително и свръхестествено, съпроводено с усещане за своята немощ и потребност от тях. Така, за мен образът на Татко Гобила е изображение на древни вярвания, разбирано от съвременните читатели според нагласите и предръзсъдъците от тяхната, а то и наша среда.