проф. Добрев

Сурсувул е брат на втората жена на Симеон, арменката Мариам, майка на тримата му сина и на дъщеря му Елена, бъдещата княгиня Олга. Има тюркутски вожд на име Силзибул, а в тюркутите има прабългарски субстрат, докато при арменците има такъв суперстрат. ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Ние българите доизградихме основите, създадохме, укрепихме и утвърдихме като държава Великая Русь; покръстихме русите и им предадохме българската книжнина, писменост и православна култура.С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е П Р Е Д И С Л О В Северните българи и русите Волжските българи и русите Дунавските българи и русите Полагане основите на Киевското Княжество Женитбата на княгиня Елена за княз Игор Безименната, безродната и безотечествената княгиня Олга Дъщерята на цар Симеон, княгиня Елена-Олга Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий Наполовина българинът княз Светослав Последно-други свидетелства и доказателства за княгиня Елена Княгиня Елена-Олга начело на Русия Българската княгиня Анна и руският княз Владимир Святое Крещение Великой Руси Дъщерята на цар Борис ІІ, княгиня Анна Християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура Национално- и глобално-историческото значение и роля на християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура П О С Л Е С Л О В Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА ИЗТОЧНИЦИ СЪКРАЩЕНИЯ Страница 27-28: Проучвайки все пак точно в тази връзка още и общо взето не особено широко известното и не съвсем ясното семейно положение на цар Симеон, ние установяваме, че от брака си с Кубера, за която е повече от съмнително да е куманка, чисто и просто защото по това време куманите едва навлизат в Източна Европа, той има един син, а от втория си брак с арменката Мариам се сдобива последователно с трима сина – Петър, Иван, Боян-Вениамин, и една дъщеря с неизвестно име. Тъкмо за тази негова дъщеря, като допускаме, че Симеон се жени първия път най-късно през 895 г. и като даваме средно по две години за раждане на всяко едно от децата му, стигаме до извода, че тази негова единствена дъщеря е родена около 903 г. или към началото на 20-те години тя вече е в най-подходящата за онези времена възраст за женене от 17-18 год., което в никакъв случай не би могло да се получи, ако тук ставаше въпрос за дъщеря на Владимир-Расате (В. Наков), която няма как да не е родена преди известните събития през 893 г., или пък за дъщеря на цар Петър, която в най-добрия за противните тук тези може да се роди най-рано в края на 927 г. и то при условие, че той се жени съвсем в началото на същата година. Така че единствено и само годината на раждане на Симеоновата дъщеря се съгласува и дори напълно съвпада с извежданата по много неясно какви методи и пътища на основата на различно-други източници, сведения и данни, година на раждане на кн. Олга в лицето на 904 г., като по силата на друг род съображения пък отпада горецитираното предположение, че кн. Олга е дъщеря на най-малката дъщеря на княз Борис-Михаил, Анна [вж. и срв. Златарски 2009, 353; Ольга Мудрая 2009, 1-4; Симеон I Великий 2009, срв. Иванов 2009, 9-10; ~*~2009а, 1-2; Иванов Ив. 2009, 2; Корисян-Меонлина 2009, 3; Наков 2009, 1; Никитин 2009, 9; ~*~2009а, 170-172].

Благодаря Ви за въпроса, но не познавам предмета в този му аспект и не мога да взема отношение. Доколкото зная имаме само един владетел Курт и това е Кубрат, а въпросните способности на Боян все още не са достатъчно основание за подобна идентификация и то през и чрез лингвистико-ономастичната плоскост. Свидетелствата и доказателствата в това отношение не са едно и две. За преголямо съжаление тях първи в научно обращение ги вкарват чужденци, а не ние българите. ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Ние българите доизградихме основите, създадохме, укрепихме и утвърдихме като държава Великая Русь; покръстихме русите и им предадохме българската книжнина, писменост и православна култура. С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е П Р Е Д И С Л О В Северните българи и русите Волжските българи и русите Дунавските българи и русите Полагане основите на Киевското Княжество Женитбата на княгиня Елена за княз Игор Безименната, безродната и безотечествената княгиня Олга Дъщерята на цар Симеон, княгиня Елена-Олга Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий Наполовина българинът княз Светослав Последно-други свидетелства и доказателства за княгиня Елена Княгиня Елена-Олга начело на Русия Българската княгиня Анна и руският княз Владимир Святое Крещение Великой Руси Дъщерята на цар Борис ІІ, княгиня Анна Ние българите покръстихме русите и им предадохме българската книжнина, писменост и православна култура Национално- и глобално-историческото значение и роля на християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура П О С Л Е С Л О В Б И Б Л И О Г Р А Ф И Я ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА ИЗТОЧНИЦИ СЪКРАЩЕНИЯ Страница 39-42: Последно-други свидетелства и доказателства за княгиня Елена Това, че княгиня Олга е дъщеря на цар Симеон, допълнително към настоящото изследване и по свой начин аргументира и доказва и А. Никитин [2009], който съвсем определено и дори категорически заключава и твърди, че името Боян попада сред киевските руси благодарение на това, че синът на цар Симеон и братът на княгиня Олга, Боян-Вениамин придружава и пристига в Киев със сестра си, когато тя е изпратена тук, за да стане жена на княз Игор, и по-късно той пътува с нея и до Цариград [8-10]. Но факти и свидетелства с изключителна доказателна сила за това, че княгиня Олга наистина е дъщеря на цар Симеон и то тъкмо на име Елена, са видът и характерът, а и формата и начинът на провеждане на приема, който ромеите дават на княгиня Олга и който преспокойно може да се нарече едновременно уникално-неповторим, високо-приповдигнат и тържествено-помпозен. Тук прави впечатление най-напред това, че самата тя разговаря с императора и императрицата без посредничеството на преводач. Това очевидно-безспорно е повече от невъзможно за една славянка или всякаква друга жена от отечеството й, но пък е напълно възможно и дори е съвсем в реда на нещата за една княгиня, родена и израсла в двореца на най-образования и висококултурен европейски монарх, където тя без всякакво съмнение още от много малка под ръководството на собствено-лични учители изучава гръцки, латински, музика, танци, богословски, философски и природно-математически науки. Ромеите още от времето на нейната женитба за руския княз знаят много добре коя е тя, а още по-добре пък кой е нейният баща и наблюдават най-внимателно-отблизо нейните вътрешно- и външнополитически изяви и прояви, тъкмо поради което й оказват възможно най-почетния прием, от който най-напред е изключен задължителният по протокол троен поклон с лягане на пода, заменен само с леко навеждане на главата, и разрешение да седи в присъствието на императора и императрицата и да беседва с тях толкова, колкото си пожелае, както и освен това и да се оттегля заедно с тях във вътрешните им покои на непринудено-дружеска беседа. Именно по време на някоя от тези беседи императорът наистина трябва да й е направил и онова прословуто и непрекъснато разнасяно из летописите предложение за женитба, което обаче, както вече видяхме по-горе, изобщо не е нещо ново и само повтаря и потвърждава направената навремето уговорка между техните бащи. На възможно най-високото ниво на оказания на княгиня Олга прием от страна на ромеите като че ли първи обръща внимание френският историк Ж.-П. Ариньон. Това той го обяснява с предположението си, че ромеите още от началото били гледали на княгинята като на свекърва на тяхна принцеса [по Никитин 2009а, 184]. Тъкмо едно такова обяснение ние няма как да приемем, чисто и просто защото на началния етап на преговорите това все още не се знае и тежкият дворцов протокол не може да се нагласи и програмира съобразно един по същество трудно прогнозируем резултат. В противовес на това самият А. Никитин [2009а] пък обяснява високото ниво на приема чрез много неясно какво и по каква линия роднинство на княгинята с тогавашния български цар Петър: Однако была ли Ольга/Эльга в глазах императора представительницей «варваров»? На этот вопрос уже сейчас можно ответить отрицательно, и не только потому, что она была христианкой и ее сопровождал священник. Сам факт неординарного приема княгини росов в императорском дворце таким блюстителем этикета, каким был Константин VII, заставляет вспомнить происхождение Ольги «из Плиски», что является недвусмысленным свидетельством ее родства с царствующим домом Первого Болгарского царства и непосредственно со здравствующим в то время царем Петром Симеоновичем, который был женат на Марии-Ирине, внучке Романа Лакапина. В таком случае Ольга/Эльга приходилась императору, как бы он того не хотел признавать, свойственницей, почему и была принята во внутренних покоях дворца, куда не допускались иностранные послы и вообще иноземцы. Следует также помнить, что Константин VII оставил описание только торжественных приемов Ольги/Эльги, на которых ее сопровождала свита, официальные послы и купцы, как то требовалось по этикету, в то время как между ними должны были происходить и полуофициальные встречи с императорской семьей в жилых помещениях, закрытых для посторонних.[185]. Според нас обаче думата тук си е казала преди всичко силно респектиращата демонстрация на сила от нейна страна посредством флотилията, начело на която тя пристига и известна част от която през цялото това време непрекъснато е на котва в Златния Рог с готовност на скочи на брега и да започне да се бие и плячкосва, за което изобщо няма начин ромеите да не са си мислели постоянно, още повече че те имат горчивия опит от това през последните стотина години. Но освен това едва сега ние си даваме сметка и разбираме защо направо болният по протокола и церемониала и иначе с бистър ум Константин Багрянородни не иска да спомене княгинята с нейното моминско име – ами че нали навремето цар Симеон искаше да я жени точно за него, а пък и самите ромеи още поколения напред няма да забравят дръзкия варварин полугрък Симеон, който не само посегна на техния свещен престол, но и в писмата си до патриарха на безупречен гръцки език и с помощта на риториката, която той беше усвоил от самите тях именно тук, в Магнаурската Школа на същия този Магнаурски Дворец, си позволи да им чете и лекции по богословие, философия, политика и други науки, да не говорим за неизброимите материални и морални щети, които той им нанесе с непрекъснатите си победни войни и битки, стигайки до там да пали и руши техни черкви и манастири, а бойните му полета години след това да белеят от костите на загиналите там ромеи. Наистина какво по-голямо изпитание от това за толкова точния, дори скрупульозно-педантичния и много красив, но и многократно уязвен от българите, доста честолюбив византийски протокол и етикеция! Именно този протокол за първи път е не просто длъжен по силата на вътрешните си закони и правила, а направо е насилен и принуден от външни обстоятелства, правейки се, че не знае коя точно е пристигналата чуждестранна владетелка, да й организира възможно най-шумно-бляскавия и непознат дотогава прием. Само породеният от всичко това дълбок вътрешен смут и дори потрес могат да накарат лингвистичното въображение на високомерния ромей Багрянородни да роди уродливо-грозния ономастичен хибрид Хелга, Έλγα в гръцка графика, от първата сричка на нейното българско име и от последната сричка на нейното руско име. И ако сега и тук слухът ни долавя през вековете някакво скърцане, то това не е от перото по пергамента, а от неговите зъби, дори и вече тогава да ги няма, докато пише долуприведените редове. Съобщавайки за пристигането на княгиня Олга в Цариград и описвайки нейното пребиваване там, хронистите не могат да се въздържат да не отбележат, че тя буквално го е превзела. Но единствено и само ние българите знаем какво точно означава тази тяхна толкова кратка бележка: Спи спокойно вечния си сън, Велики Симеоне - все пак и въпреки всичко ти го превзе този пусти Цариград! КОНСТАНТИН БАГРЯНОРОДНЫЙ О ЦЕРЕМОНИЯХ Книга II Глава 15-я Второй прием Ольги Русской Девятого сентября, в среду116 состоялся прием, во всем сходный с вышеописанными,117 по случаю прибытия Русской княгини Ольги. Княгиня вошла со своими родственницами княгинями и избраннейшими прислужницами, причем она шла впереди всех других женщин, а они в порядке следовали одна за другою; она остановилась на том месте, где логофет обычно предлагал вопросы.118 Позади ее вошли апокрисиарии Русских князей и торговые люди и стали внизу у завес; последующее совершилось подобно вышеописанному приему. Выйдя снова чрез сад, триклин кандидатов и тот триклин, в котором стоит балдахин119 и производятся магистры, княгиня прошла чрез онопод и Золотую руку, т. е. портик Августея, и села там. Когда царь по обычному чину вошел в дворец,120 состоялся второй прием следующим образом. В триклине Юстиниана было поставлено возвышение, покрытое багряными шелковыми тканями, а на нем поставлен большой трон царя Феофила и сбоку царское золотое кресло. Два серебряных органа двух частей (=димов) были поставлены внизу за двумя завесами, духовые инструменты121 были поставлены вне завес. Княгиня, приглашенная из Августея, прошла чрез апсиду, ипподром и внутренние переходы того же Августея122 и, вошедши, села в Скилах. Государыня воссела на вышеупомянутый трон, а невестка ее на кресло. Вошел весь кувуклий и препозитом и остиариями были введены ранги;123 ранг 1-й - зосты; ранг 2-ой - жены магистров; ранг 3-й - жены патрикиев; ранг 4-й - жены протоспафариев служащих; ранг 5-й - прочие жены протоспафариев; ранг 6-й - жены спафарокандидатов; ранг 7-й - жены спафариев, страторов и кандидатов. Затем вошла княгиня (введенная) препозитом и двумя остиариями, причем она шла впереди, а за нею следовали, как сказано выше, ее родственницы-княгини и избраннейшие из ее прислужниц. Ей был предложен препозитом вопрос от имени Августы, и затем она вошла и села в Скилах.[48] Государыня, вставши с трона, прошла чрез лавсиак и трипетон, вошла в кенургий и чрез него в свою опочивальню. Затем княгиня со своими родственницами и прислужницами вошла чрез триклин Юстиниана, лавсиак и трипегон в кенургий и здесь остановилась для отдыха. Когда царь воссел с Августою и своими багрянородными детьми, княгиня была приглашена из триклина кенургия и, сев по приглашению царя, высказала ему то, что желала.

Между впрочем до приблизително същата идея и за мотивите на Светослав за тези две войни, и за идентификацията на Переяславец като Велики Преслав по свой път и начин достига и А. Никитин [2009а], съответният текст на когото се цитира тук не толкова за пълнота и достоверност на изложението, колкото поради това, че този изследовател навлиза по-надълбоко във вътрешнополитическата ситуация и иманентно-скритите вътрешни механизми на българския двор, докато ние пък като че ли се съсредоточаваме или пък изхождаме повече от психологията на Светослав: В этом плане особенный интерес для дальнейших исследований может представлять известное заявление, вложенное «краеведом» в уста Святослава, о его желании «жити в Переяславци в Дунай, яко то есть среда земли моей». Почему-то оно не вызывает удивления ни у его «бояр», ни у матери, которая только просит подождать ее смерти, после чего «иди, амо же хощеши» [Ип., 55], хотя на самом деле является своего рода программой и оправданием последующих «болгарских войн». На первый взгляд, здесь идет речь о завоевании Болгарии с целью переноса туда столицы «Руси» — замысел дерзкий, но возможный, однако его реализация, как это представлено у Льва Диакона, вызывает множество недоумений у историка, поскольку «завоевание» сопровождается беспрецедентным в истории фактом сохранения правящей династии, царской сокровищницы, захваченной впоследствии Цимисхием, и отсутствием посягательства Святослава на какие-либо реальные властные функции, титулы и инсигнии, кроме объединенного командования росами/русами и болгарской армией против греков. Удивление вызывает и та легкость, с какой, воспользовавшись приглашением императора Никифора «воевать Болгарию», переданным через Калокира, Святослав всего с 10 тысячами росов захватил Первое Болгарское царство, не вызвав, по сути дела, серьезного сопротивления болгарского войска и населения. Перечисленные обстоятельства, а также странное в его устах выражение, что Переяславец на Дунае «есть среда земли моей», заставляет сопоставить всё изложенное, во-первых, с вероятным фактом происхождения его матери из болгарской Плиски, а, во-вторых, с беспрецедентным приемом ее Константином Порфирогенитом, сопоставленным Ж.-П.Ариньоном с приемом «опоясанной патрикии», т.е. свойственницы императора ромеев. И то, и другое заставляет видеть в Ольге если и не племянницу царя Симеона, то, безусловно, представительницу боковой ветви его рода, что, в свою очередь, делает вполне реальными (и обоснованными) притязания Святослава на свою долю «болгарского наследства» после смерти царя Петра Симеоновича 30.1.969 г., женившегося еще в 927 г. на византийской принцессе, которому наследовал его сын, Борис II Петрович. У нас нет оснований не доверять рассказу Льва Диакона о подстрекательствах Святослава византийским двором к военным действиям против Болгарии, однако только в свете предположений о его родственных связях с болгарской династией становится понятным, почему выбор пал именно на него, а не на печенегов или угров. С другой стороны, приурочение автором ПВЛ намерения Святослава отправиться в «Переяславец на Дунае» (в котором вероятнее видеть не городок в низовьях Дуная, как то обычно считают, а болгарскую столицу Преславу/Переяславль) ко времени перед смертью Ольги, последовавшей 11.7.969 г., т.е. вскоре после смерти Петра Симеоновича, указывает на династическую подоплеку событий, что привело, в конечном итоге, к разделению не земель, а власти (на светскую и военную) между Борисом II и Святославом по принципу, хорошо известному у тюркских народов в древности, в том числе и у болгар.[198-199].

Прабългарското племе на сабирите са първите и най-големи сапьори на Европа: Добрев Ив., Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. При това положение очевидно хуните се придвижват и напредват на запад върху широка полоса от двете страни на Дунав, като на минаване покрай яката крепост Асимус, в устието на р. Осъм, ”с безбройна войска и пълководци, които имали голяма слава всред скитите”, провеждат няколко сражения извън крепостния окоп, но не успяват да превземат крепостта; нападат голямата и многолюдна крепост Рациария, при дн. с. Арчар, Видинско; през 441-443 г. обсаждат, превземат, разрушават, оплячкосват и изоставят по-късния граничен град Наисус, дн. Ниш, където прилагат и използуват нова за ромеите сапьорно-инженерна техника и тактика като построяване мост над реката, обсадни машини от големи греди на колела с покрити площадки отгоре за стрелците, подвижни стенобойни машини тип ”овни” и др., след което завъртат левия си фланг на север, навлизат в римската провинция Панония и продължават да напредват от двете страни на Дунав, чак до полите на Карпатите, докато столицата им остава някъде по средата и източно от Среден Дунав и тъкмо там пристига и византийското пратеничество през 448 г., секретар и съветник на което е и гръцкият хронист Приск Тракиец. Според стара хроника, водена от 444 до 567 г., сабирите, тук наречени ugni, нападат Анатолия през 515 г. (D. Nйmeth); могат да екипират до 20 хил. добре въоръжени конници и често предоставят на византийските императори многочислени военни контингенти, като същевременно изумяват специално Прокопий с това, че измислят лекия закрит таран за обсада на крепости и живеят на хълмове, обградени със стена, но въпреки всичко са победени от аварите през 558 г. и изглежда именно на това се дължи и присъствието на част от тях в Панония, като най-после и със статута на изключително рядък случай, който обаче заслужава много повече от специално внимание, следва да се отбележи още и това, че само при Йорданес сабирите – Sabiri, са едно и също племе с оногурите – Hunuguri (J. Maenchen-Helfen).

Тежката конница на прабългарите изнася на гърба си Първата Велика Битка на Народите на Каталунското поле през 451 г., а това е доста преди пак те да преминат Дунав. Но тежка конница има още прабългарският хан Багатур-Маотун в Централна Азия през ІІ в. пр.н.е., някои от конните полкове на когото са с един и същи цвят на косъма на конете. Случайно да знаете кой народ много по-късно го повтаря това?

Това не е статия, а преамбюл на тема във форум с два абзаца извадка от моята книга. Цялото това е само поставяне или маркиране на въпросите, които впоследствие ще получат необходимата конкретизация. Благодаря ви все пак, че взехте отношение, и съм доволен, че тук има поне още един човек, който ги знае тези неща, макар и не с тази категоричност и определеност, за които аз настоявам.

Според А. Никитин появата на името Боян при киевските руси се дължи на това, че княз Боян-Вениамин придружава сестра си, когато баща му я дава за жена на княз Игор, и остава в Киев до смъртта си. Никитин А. Л. О КУПЧЕЙ НА «ЗЕМЛЮ БОЯНЮ»* Однако у Бояна нет отчества — ни в «Слове о полку Игореве», ни в тексте купчей. Если в первом случае его социальный ранг не требует определения, то во втором — в официальном юридическом документе Х1-Х11 века — без отчества могли выступать только три категории людей — 1) слуги, 2) духовные лица и 3) князья. Отнесение Бояна купчей к первой категории невозможно по социальному положению представляющих его интересы лиц и по отсутствию уменьшительного суффикса, наличествующего даже в имени одного из попов («Стипъко»); отнесение его к духовенству невозможно по тем же обстоятельствам и по причине его «мирского» имени. Таким образом, остается лишь третья возможность, которая находит подтверждение 1) в титулатуре его жены («княгиня Бояня»), 2) в социальном статусе его представителей, поименованных с отчествами, и 3) в специфике их имен, принадлежащих к той же этнической общности, что и имя "Боян", на рассмотрении которого следует теперь остановиться. До находки С.А.Высоцкого имя "Боян" было известно на территории Восточной Европы, главным образом, из «Слова о полку Игореве» (Боян - поэт второй половины XI в.), «Задонщины» (куда он попал из «Слова...») и по двум письменным источникам, связанным своим происхождением с Великим Новгородом. Так, в тексте Новгородской Первой летописи дважды упоминается «Бояня улка» в связи с церковью св. Димитрия -сначала в 1300 году в связи с ее строительством, а затем при упоминании о происшедшем пожаре14. Второй документ, приводящий это имя — «рядная» Тешаты и Якима, датируемая 1266-1291 гг., в которой среди свидетелей упомянут и некий Боян15. Кроме того, при раскопках Новгорода были найдены три берестяных грамоты с упоминанием двух Боянов, из которых один жил в интервале 1065-1117 годов, а другой - в третьей четверти XII века16. ____________________ 14 «В лето 6808 <...> срубиша 4 церкви: святыя Богородица в манастыри въ Зверинци, и святого Лазоря, и святого Дмитрия на Бояни улке» [НПЛ, 91]; «В лето 6834 <...> месяца августа 28 загореся на Бояни улке» [НПЛ,97]. 15 "ГВНП, с.317 № 331. 16 Зализняк А.А. Словоуказатель..., с. 267. О КУПЧЕЙ НА «ЗЕМЛЮ БОЯНЮ»__________________________________________________397 Отсутствие имени "Боян" в корпусе древнерусской книжности Х1-ХУ11 вв. и дошедших от того времени документов официального характера как нельзя лучше свидетельствует о малой распространенности этого имени в среде восточнославянских народов, и, наоборот, имя это оказывается весьма популярно у южных славян, в первую очередь у болгар, где оно широко бытует в качестве антропонима с глубокой древности и по настоящее время. Пришедшее в болгарскую (славянскую) среду от древних тюрок, имя "Боян" имело определенное сакральное значение17, бытуя в среде староболгарской знати и более узко - в царской семье. Имя "Боян" носили: 1) сын хана Кубрата (VII в.)18, 2) болгарский хан, заключивший в 764 г. мирный договор с Константинополем19, 3) брат хана Омортага, казненный в 833 г. за приверженность к христианству20, 4) сын того же Омортага21 и 5) Боян-Вениамин, сын царя Симеона. Последний для нас особенно интересен. По словам кремонского епископа Лиутпранда, посетившего Константинополь в 949-950 гг., Боян-Вениамин получил блестящее образование в византийской столице, прославившись как поэт, музыкант и — волшебник, который по своей воле мог превращаться в волка или орла22. Подобная характеристика, приуроченная к имени "Боян", поразительным образом совпадает с тем, что двести с лишним лет спустя писал автор «Слова о полку Игореве» о своем предшественнике, который чаровал слушателей игрой на гуслях и «растекался... серым волком по земле и сизым орлом под облаками». Последнее обстоятельство позволило Е.Л.Мороз, основываясь на тюркском происхождении имени Бояна, представить его легендарным певцом-шаманом, память о котором восходит к глубокой языческой древности народа23. ____________________ 17 Менгес КГ. Восточные элементы в «Слове о полку Игореве». Л., 1979, с. 80-83; Баскаков Н.А. Тюркская лексика в «Слове о полку Игореве». М., 1985, с.143-146. 18 Дуйчев И. Най-ранни връзки между пръвоболгари и славяни. // И.Дуйчев. Българско средновековие. София, 1972, с. 88. 19 Иречек К. История на българите. София, 1978, с. 178. 20 Дуйчев И. Връзки между чехи, словаци и българи. // И.Дуйчев. Българско средновековие..., с. 341. 21 Иречек К. История..., с.165. 22 Златарски В.Н. История на Българската държава през средните векове, т. 1, ч. 2. София, 1971, с. 495-496; Дуйчев И. Проучвания върху българского средновековие. II. Боян Магесник. // Сборник Българската Академия на Науките, т. 41, клон историко-филологичен, бр. 21. София, 1949, с. 9-19. 23 Мороз Е.Л. Следы шаманских представлений в эпической традиции древней Руси. // Фольклор и этнография. Связи фольклора с древними представлениями и обрядами. Л., 1977, с. 64-72. 398_______________________________________________________ИССЛЕДОВАНИЯ И СТАТЬИ Случайно ли такое совпадение? Если на основании свидетельства Лиутпранда сначала Ю.Венелин, а вслед за ним Вс.Миллер склонны были видеть в Бояне «Слова о полку Игореве» воспоминание о Бояне-Вениамине, почерпнутое из болгарского источника24, то реальный русский поэт, писавший во второй половине XI века об усобицах «ярославлих внуков», вполне мог быть прямым (хотя и далеким) потомком этого сына царя Симеона, уехавшего из Болгарии на Русь, правда, не в результате русско-болгарских и болгаро-византийских войн второй половины Х века, как о том писали Н.Балабанов и В.Пундев25, а, как мне представляется, значительно раньше, в связи женитьбой Игоря на Ольге, которая в некоторых источниках оказывается «княжной болгарской». О последнем вполне определенно писали как архимандрит Леонид (Кавелин), открывший прямое на это указание в летописном тексте26, Д.И.Иловайский27, М.Н.Тихомиров28, так и автор данной работы29, полагавший, что Боян-Вениамин мог быть родным братом Ольги30 и вероятным отцом ее племянника («анепсий»), который сопровождал русскую княгиню во время поездки в Константинополь, и чье участие в церемониале приема Ольги31 иначе трудно объяснить. Сейчас, когда удалось уточнить вероятное время рождения русской княгини (вторая половина 20-х гг. Х в.), т.е. за 3-5 лет до ____________________ 24 Венелин Ю. Критические исследования об истории болгар. М., 1849, с. 263-265; Миллер Вс. Взгляд на «Слово о полку Игореве». М., 1877, с. 117-136. 25 Пундев В. Боянъ Магьосникъть. София, 1923, с. 43. 26 Леонид, архимандрит. Откуда родом была св. великая княгиня русская Ольга? // РС, 1888, июль, с. 217. 27 Иловайский Д.И. Вероятное происхождение св. княгини Ольги. // Иловайский Д. И. Исторические сочинения, ч. 3, М., 1914, с. 441-448. 28 «С точки зрения исторической вероятности привод жены к Игорю от болгарского города Плискова понятнее, чем появление Ольги из Пскова, о котором более ничего не известно в Х в.» (Тихомиров М.Н. Исторические связи России со славянскими странами и Византией. М., 1969, с. 107). 29 Никитин А.Л. Ольга? Елена? Эльга?//НиР, 1991,№№ 11-12. Наиболее подробно эта версия была в последнее время рассмотрена Н.Н.Ерофеевой (Ерофеева Н.Н. Дело о полку Игореве. М., 1997, с. 117-120). 30 Архимандрит Нестор, следом за С.Чилингировым (Чилингиров С. Какво е дал българинът на другите народи. София, 1941, с. 31-32) полагал Ольгу дочерью Анны, сестры Симеона, и ее мужа, болярина Сондока (Нестор, арх. Имал ли е в жилите си българска кръв киевският княз Светослав Игоревич? //Духовна култура, 1964, № 12, с. 13-14. 31 Литаврин Г.Г. Состав посольства Ольги в Константинополе и «дары» императора. // Византийские очерки. Труды советских ученых к XVI Международному конгрессу византинистов. М., 1982,с.79. О КУПЧЕЙ НА «ЗЕМЛЮ БОЯНЮ»__________________________________________________399 смерти самого Симеона, ничто не препятствует считать ее младшей сестрой Петра и Бояна-Вениамина, детей от второго брака болгарского царя. Связать имена Ольги и Бояна-Вениамина заставляет не только сам факт ее происхождения из древней болгарской столицы, какой была Плиска, но так же полная неизвестность о судьбе этого многообещающего сына царя Симеона и комплекс сведений о Бояне, киевском поэте второй половины XI века, который содержится в «Слове...». Того и другого разделяет, по меньшей мере, столетие, однако очень многие приметы в творчестве киевского Бояна (сравнение его автором «Слова...» в процессе творчества с белкой на дереве, серым волком на земле и сизым орлом под облаками, столь поразительно напоминающее «оборотничество» Бояна-Вениамина, о котором упомянул Лиутпранд), постоянные дунайские («тропа» и войны Траяна, дунайские девицы) и праславянские (борьба Всеслава с Хорсом, языческий пантеон) реминисценции вызывают естественный вопрос: не был ли древнерусский поэт Боян прямым потомком династов Первого болгарского царства, как это еще в 1920 году попытался представить болгарский исследователь Н.Балабанов. Касаясь другой исторической загадки — появления в 70-х годах XI века в Киеве знаменитого «Изборника Святослава 1073 года» и некоторых других известных нам книг, являющихся копиями с подлинников, созданных некогда в Преславе или Плиске для личной библиотеки царя Симеона, — Балабанов предположил, что оригиналы могли быть принесены на Русь или воинами Святослава Игоревича, или же сыном царя Симеона, Бояном-Вениамином, который стал «придворным поэтом Святослава»32. В последнем Балабанов, скорее всего, ошибался, поскольку массовые переселения болгарской знати и духовенства в Киевскую Русь, в том числе и потомков царя Симеона, должны были принять массовый характер лишь после смерти Святослава, когда Византия оккупировала большую часть территории Болгарии, лишив автономии ее Церковь, запрещая богослужения на славянском языке и уничтожая книги кириллической письменности. И всё же уход в пределы других государств представителей той или иной династии случался часто. Почти в каждом средневековом княжестве и королевстве той поры можно,было встретить младших отпрысков или боковые ветви правящих (или свергнутых) в соседних странах семей, изгнанных из отечества или бежавших по собственному почину. Они всегда пользова- ____________________ 32 Балабанов Н. Стари украино-български литературни отношения. // Украино-български преглед, ч.1, брой 5 и 6, 1919-1920. 400_______________________________________________________ИССЛЕДОВАНИЯ И СТАТЬИ лись широким гостеприимством у соседей и родственников, которые предлагали им не только убежище, но и содержание, соответствующее их рангу и титулу. Так происходило и на Руси когда к галицкому князю Ярославу Владимировичу («Осмомыслу») в 1165 году бежал из Византии его свойственник, будущий византийский император Андроник Комнин, «в утешение» которому (т.е. в кормление) галицкий князь выделил несколько городков на всё время его пребывания в добровольном изгнании33. Не отмеченные ПВЛ, потомки Бояна-Вениамина могли и в дальнейшем проживать в Киеве, обладать земельной собственностью, занимать достаточно независимое положение в киевском обществе наравне с «Рюриковичами». Более того, их присутствие в Киеве в 70-е годы XI века может объяснить, с одной стороны, появление именно в это время роскошных книг из библиотеки Симеона, которые нам известны по снятым тогда копиям — «Изборника 1073 г.». Евангелия Константина Преславского, Чудовской рукописи со «Словом Ипполита папы Римского» и ряда других34, а с другой — болгарские имена свидетелей, выступающих со стороны продавца в записи о «земле Бояновой», поскольку в целом они более характерны для южных, нежели для восточных славян, т.е. именно для болгар35.

Твирем не е име на хан, а Девети (месец).

Независимо от "фонетиката" морфолого-синтактически двете имена нямат нищо общо, защото второто се образува от *минг "голям" и Тимер - бълг. Демир, т.е. Голям-Демир, като тази втората съставка има за генетична основа къпч. *темир "желязо", което е с китайски произход.

ВОЕННОТО ДЕЛО НА ПРАБЪЛГАРИТЕ Частично иранизираните прабългари тюрки по произход и принадлежност проникват в Европа през Урал и Волга към средата на ІІ в. и южно от Каспийско Море на Кавказ в началото на ІІІ в. [Джафаров]. В действителност прабългарите излизат на европейската историческа сцена, когато през 376 г. форсират Керченския Пролив, който в най-тясната си част е 4-5 км, разгромяват кримските готи, покоряват прикримските алани и разцепват на две славяните в Северното Причерноморие. Окончателно-връхна точка на европейската експанзия на прабългарските родове и племена е основаната, доминирана и ръководена от тях полиетническа военно-племенна конфедерация Западно-Хунска Империя, последен хан на която е прабългаринът от рода Дуло на племето на българите оногури хан Атила-Авитохол. Към края на своето съществуване по средата на V в. Западно-Хунската Империя се простира от Урал на изток до Рейн на запад и от Балтийско море на север до Стара Планина на юг. Прабългарите донасят на европейските народи нова организационна структура и бойна тактика на войските, тежката или бронираната конница, обсадната техника, извитата сабя, пластинчатия или съставен лък, твърдото седло, стремето, подвесните колани и горните мъжки гащи. Зародишът и началото на тежката прабългарска конница, между впрочем, е още от преди Новата Ера, в империята на източните хуни в Северна Централна Азия, където "всеки възмъжал, способен да натегне лък, става конник в броня" (Н. Крадин), а неин пряк наследник пак по тези земи например е киргизската тежка конница от VІ в. – "Удар тяжелой конницы был страшен. Облаченные в пластинчатую броню воины, на свежих закованных в железо конях, сминали на своем пути любую преграду" (Л. Бобров);... "The character of the battle, when the vassal tribes of Vestgotes, Franks, Burgunds and Roman legions lead by Aecius, encountered with the Atila's troop-horse Armada, was changeable: The infantry legions of Rome and its allies came against the advance guard of the "Father" Atila. The role of the Bulgarian cavalry (the so-called "slingers" or Hussars) was very important at that moment. The "slingers" outflanked the Vestgotes and killed their tsar Theodorich, and thus, they averted the participation of the Vestgotes into the battle... The Bulgarian cavalry was a very important element which solved the political problems of the old Europe" (B. Marichkov) [срв. Németh 1962, 3-4,119,127,131-132,179,214,299, вж. и срв. Бобров 2003; Гумилев 1993а, 499; Западные (европейские) гунны 2004, 10; Иордан 1960, 238; Крадин 2003, 143; Мухамадиев 2004, 6; Юхас 1985, 178-179,200; Battle of Chalons 2004, 6-9; Maenchen-Helfen 1973, 110,125-129; Marichkov 2003, 2-3; Thompson 1948, 149; ГрИзв-1, 107; ЛтИзв-1, 352-354; Gombos-1, 601-604; ~*~-2, 2135-2140, срв. История на българите 2003, 22,34-35; Фехер 2000, 198].

Тази статия аз я зная от времето на пристигането на унгарското списание в НБ: Chen S., Some remarks on the Chinese “Bulgar”. – Acta Orientalia Hungaricae, vol. 51(1-2), 1998.

Тук сте хвърлили в един кюп събития, времевата разлика между които е почти 2 века. Западнохунската Империя от средата на V в. на прабългарския хан Атила-Авитохол е полиетническа военно-племенна конфедерация, която се простира от Урал до Рейн от изток на запад и от Балтийско море до Балкана от север на юг. В границите на тази империя има племена с най-различен произход - тюркски, ирански, монголски, германски, угрофински и др. Водещо-доминантни обаче тук са може би 3-4 прабългарски или което е същото, болгарски племена, които са от тюркски произход и към едно от които, а именно оногурите, е и родът Дуло, от който пък произхожда хан Атила-Авитохол. Никой не разбива Римската империя и още по-малко пък прабългарите, а всички тези племена и народи от Западнохунската Империя, които може и трябва да наричаме и западни хуни или само хуни, сред които има, но по-точно, които ги ръководят и направляват прабългарите, в началото на V в. предприемат военен поход срещу течението и по двата бряга на Дунав, по време на който превземат и разрушават всички римски крепости с изключение на Рациария. През 451 г. хуните са едната страна в Първата Велика Битка на Народите на Каталунското Поле, общият брой на участниците в която се доближава към 700 хил. души, а само убитите и ранените са към 165 хил. души и която поради падането на нощта се прекратява, без да се поднови на следващия ден. На следващата година, като главнокомандващ войската на хуните, ударно ядро на която е прабългарската тежка конница, а сапьорно-инженерните части пък са савирите прабългари, хан Атила, пресичайки Алпите, провежда военен поход в Италия, по време на който са превзети и разрушени 20 римски крепости. Така хуните излизат пред Рим, където ги посреща самият папа и моли хан Атила да пощади града, което той и прави, след което хуните се връщат по земите си отсам Рейн. Както е добре известно Стара Велика България на хан Кубрат от началото на VІІ в. на Кавказ се разпада под натиска на напиращите отзад хазари и група прабългарски племена под ръководството на хан Аспарух се изтегля на запад. Никой от никого не бяга, а чисто и просто се извършва поетапно преместване и преселване от едно място на друго, чак докато се стигне до делтата на Дунав. По време на самото преместване старците, жените и децата са по талигите, като с тях са и половината от мъжете за охрана и каране на талигите, а другата половина придвижва стадата. Преходите се редуват с установяване на едно място за различен срок от време и тогава се разпъват шатрите, вътре в които вечер се прибират всички. Ние българите, като се започне от началото на ХІ в., към което време приключва в основното и главното образуването на българската народност, винаги сме били и си оставаме славяни. Българската народност се образува от сливането на придошлите тук прабългарски/болгарски племена с местните славяни, като самите прабългари/болгари, а не българите, са частично иранизирани тюрки.

Кой ви каза, че това са Аспаруховите българи? Йосиф говори за народа в.н.т.р, които са по-многобройни от пясъка и които са техни родственици, а хазарите са тюрки. Следователно и този народ са тюрки, а доколкото съм забелязал за вас прабългарите не са тюрки, а иранци. И изобщо да не ви казвам от какво точно трябва да се лекувате!

Вие отново не сте в час, защото Науката не е художествена литература и тук се гледат не формално-стилистическите, а съдържателно-логическите характеристики и параметри на текста.

При цялото това изобилие у вас на вулгарно-просташко остроумие остава само да се досетите, че въпросната форма не е собствено прабългарска, а това е максимално променената и видоизменена в съответния китайски диалект форма на етнонима болгар. Но налице са всички много сериозни данни и податки, че това никога няма да ви се случи.

Когато се разсъждава по всичките тези въпроси, повече от задължително е да се има предвид твърде сложната номинативносемантична структура на мегаетнонима тюрки, в противен случай все едно, че не се казва нищо-нищичко: Отделно-конкретните науки са в различно-нееднаква диспозиция спрямо конкретен научен термин-понятие – едни от тях го произвеждат и по-нататък непрекъснато го поддържат и използват с това му съдържание или пък бавно-постепенно го развиват и усъвършенстват, като го изпълват с ново съдържание; други науки само го използват със съдържанието и обема, каквито то има в науката майка, а трети пък изобщо не се нуждаят и съответно не прибягват към него. Базисно-основната категория ”тюрки” като научно понятие е произведена в рамките на науката Тюркология и тъкмо тя е нейната първично-естествена основа и среда, благодарение и посредством която се поддържа и развива конкретното й съдържание, задаващо и нейния точно определен обем. Мегаетнонимът тюрки има три основни семантични варианта или подзначения – общородово значение, частнородово значение и видово значение, съответно на което в номинативнофункционален план той има и три сравнително независимо-отделни употреби като: -общородово наименование на всички без изключение племена и народи от Тюркското Етнолингвистично Семейство по територията от Централна Европа до Източна Централна Азия и във времето от Предисторията до Наше Време; -частнородово наименование само на по-малка или по-голяма група тюркски племена, независимо от това дали те принадлежат към една и съща група или пък към различни групи на Тюркското Етнолингвистично Семейство, какъвто е случаят с групата прабългарски племена в Средна Азия през І-V в., които сасанидските перси наричат общо торкан, само защото едно от тези племена се самоназовава тюрки или пък с групата орхоно-енисейски племена през VІІ-ІХ в., но най-вероятно също така и с тюркутите; -видово наименование на едно-единствено и отделно племе, какъвто е случаят с току-що посоченото прабългарско племе в Средна Азия, или пък на отделно-самостоятелен народ, какъвто е случаят със съвременните турци. Тази, исторически толкова динамично развиваща и променяща се номинативносемантична структура на етнонима тюрки предполага и изисква изключително внимание и предпазливост при всяка негова конкретна употреба със задължително съобразяване със специфичните му темпорално-локални параметри, които винаги и непременно детерминират и конкретен обем на понятието на самото му значение. При това положение прабългарите са тюрки на нивото и в аспекта на Тюркското Етнолингвистично Семейство изобщо и по принцип; на нивото и в аспекта на Българската група от това семейство те са огуротюрки или от вътрешна гледна точка – българи и най-после на конкретно-собственото си ниво и в своето отношение към възможно най-близкородствените си авари и хазари – единствено и само прабългари или във вече налаганата и доста широко възприеманата напоследък по Света строго научна терминология – болгари.

Древнокитайските летописи ги чете и тълкува направо на китайски чистокръвен китаец канадски професор, резултатите от изследването на когото аз използвам при разработването на моята етимология на етнонима българи, откъдето са и долните извадки: В древнокитайските летописи се срещат изключително важни данни и свидетелства и за произхода на българското народностно название, защото се оказва, че именно и единствено в тях, както по безспорен начин проличава и се доказва от много полезната и значима за цялата българска лингвистика и историография сводно-обобщителна студия от най-ново време на един китайски по произход канадски учен на име Sanping Chen, са съхранени такива негови варианти като Buluoji, Buluojian, Bulugen, Boluohui, Buliuhan‚ Poliuhan‚ Poluohan‚ в среднокитайско произношение B'uo-lak-kiei като наименование на ”етническа група” (S. Chen), но според нас по-скоро голяма група племена от състава на българската в основата си и като цяло полиетнична военно-племенна конфедерация Хунну с по-късен фонетичен вариант Сюнну. ..................................................... И тъкмо за част от тази голяма група български племена на име Buluoji канадският учен от китайски произход проф. S. Chen [1998] приема и твърди, не без непременно-задължителните тук научни основания и доказателства, разбира се, че те са ”алтайски наследници на конфедерацията Сюнну с ирански или кавказски примес”, което в края на раздела обаче се конкретизира в смисъл, че това в действителност е европеиден примес; тяхната музикална култура спада към културата на ”Северните варвари” и е в познатия и разпространен по това време и по тези места ”кавалерийски” жанр; ”Няколкото оцелели думи на китайските българи като цяло изглежда да са алтайски и тюркски в частност.”; в песните най-вече на племената Boluohui, което наименование има и вариант Buluoji, много често се говори за kehan‚ т.е. khaghan; редица родови имена на племето Buluoji, особено тези на някои от управляващите родове, са ”определено припознати като сюнски имена” и като заключение в края на раздела се приема, че ”Тяхната културно-лингвистическа принадлежност изглежда по-скоро алтайска.” [69-73]. .......................................................................... По-нататък проф. Chen възприема вече обоснованото и доказано преди това и от други изследователи основно положение, че ”китайското звукосъчетание ji представя едно крайно -r в последната сричка”, след което обръща много по-силно внимание върху проявата на зв. -r, ”която в действителност изгражда пряко съответствие между имената Buluoji и Bulgar/Bulγar” в лицето на зв. -n от състава на вариантите Poluohan/Poliuhan, Buliuhan‚ Buluojian и Bulugen, засвидетелствувани предимно в лични имена, като при това не пропуска да изпише и съответните китайски йероглифи, които тук не се привеждат по добре разбираеми и обясними причини. http://bolgnames.com/text/Bolgar.html

Разстоянието между Хазе и Хазарската преписка е точно толкова голямо, колкото между Земята и Луната!

Надали са им дадени едновременно?!

Древнокитайските летописи - от хубави по хубави, повече от сигурно-надеждни и то със сведения и данни за прабългарите от преди Н.Е.

Струва ми се, че забелязвам силуета на арабски букви, добре е да го види османист или арабист, добри такива има в Народна Библиотека.

Благодаря Ви най-сърдечно за толкова остроумния отговор, но той не снема необходимостта да се отговори на следните въпроси: 1. Какво става и къде се дяват онези болгари на Кашгарлъ? 2. Ако наистина руснаците дават името балкар на народността туало, то защо те му дават точно това име, а не например търкало или нещо, фонетически близко до тяхното самоназвание?

В един от летописите се съобщава изрично, че майката на Борис и Глеб е болгарыня, а освен това повече от сигурно е, че те са родени след Покръстването.

Не съм казал нищо за Дунав, а говоря за Днестър! Между впрочем доста подробно с този град се занимава Ив. Божилов в Анонимът на Хазе.

Къде, кога и кой я нарича така? Може ли да цитирате източник?