asgaard

Латинското завоевание показва, че "царят е гол" и великата империя Византия е само име от миналото. Събитията, които се случват по-нататък на Балканите са до голяма степен следствие от този факт. Наблюдаваме как дори и след превземането на столицата им ромеите не се обединяват, за да изгонят нашественика. Всяка държава играе за себе си и като че ли се задоволява с ролята на дребна регионална сила. Не само ресурсите са недостатъчни, самото имперско мислене вече го няма. Източната Римска империя вече не е нито империя, нито римска .... само източна. Залезът на Византия обаче повлича със себе си и Балканите. Илюзия е да смятаме, че интересите на Византия и "региона" са противоложни. Балканските народи са част от византийската културна сфера, колкото и да воюват с империята. С изчезването на имперското ядро регионът рухва. Освен това изчезва и буферът, който толкова столетия е пазил Европа (и Балканите) от нашествия. Латинците със сигурност ускоряват този процес, но са само спомагателен фактор в него.

Това за Балканите е измислица. В този район има няколко последователни археологически пласта и всички те сочат към миграция на племена, обитаващи степите между Волга и Урал, т.е. непосредствените съседи от запад. Един от стимулите за тази миграция трябва да е била експлоатацията на богатите медни находища в Южен Урал. През бронзовата епоха медта е може би най-стратегическата суровина. Освен това регионът е предлагал изобилни пасища за животните, нещо от ключово значение за скотовъдните степни народи. Така Южен Урал става много привлекателна област, обект на аспирации от различни групи и сблъсъците са неизбежни, а придобивките постоянно трябва се защитават. Населението се концентрира в укрепени селища и военното дело преживява ускорено развитие. Вероятно тогава се формира специална прослойка от воини на колесници, която представлява съществена част както от прото-индийското, така и от прото-иранското общество.

Един от големите успехи на западните съюзници през Втората световна война е разчитането на кодовете на германските комуникации, с което те успяват да се сдобият със стратегическа информация за германските сили и операции. Това им дава важно предимство и дава своя принос за крайния успех във войната. През втората половина на 20-те години Германия внедрява електрическата кодираща машина „Енигма” в армията. За времето си тя е била забележително инженерно постижение. Машината е била малка по размер, гъвкава, бърза и лесна за употреба. Тя осигурява на отделните армейски единици надеждно средство за координиране на операциите. Но по-нататък немците не развиват достатъчно системата, вярвайки че тя е непробиваема за декодиране. Ключови елементи от „Енигма” остават непроменени с години и това не само позволява разшифроването, но и помага на британците през войната да намерят противодействие срещу другите промени, които се правят. По този начин още през 1932 г. полското разузнаване успява да разбере как да разшифрова дипломатическия код на „Енигма”, а през 1938 г. – и военния. Същата година обаче германците правят модификации в схемата, които правят досегашното декодиране невъзможно. Тогава поляците се обръщат за помощ към Англия и Франция, като им дават информация, а след германското нападение срещу Полша няколко полски дешифровчици успяват да избягат там. Британците успяват да се сдобият и с копие от машината. В екипа по разшифроване на „Енигма” (операция „Ултра”) се включват математици, криптографи и дори шампиони по шах. През 1940 г. няколко прехванати германски съобщения, изпратени през „Енигма”, най-после са декодирани. От този момент англичаните са в състояние да четат немските секретни съобщения. Благодарение на „Ултра” британците успяват да противодействат на въздушните нападения на Луфтвафе. От голямо значение е разгадаването на германския код „Тритон”, използван между хитлеристките подводници в Атлантическия океан, което позволява да бъде спечелена битката за Атлантика. С това е унищожено едно от най-опасните оръжия на Хитлер – неговите продводници. Чрез „Ултра” е разкрит германският план за нашествие в Британия. Данните от разшифроването помагат на военните операции в Северна Африка срещу генерал Ромел. През 1943 и 1944 чрез „Ултра” се засичат съобщения, свързвани с разработването на секретното нацистко оръжие Фау 1. Благодарение на „Ултра” е установено разположението на германските сили по френския бряг и навътре в страната при подготовката на десанта в Нормандия, което значително улеснява операцията. Освен това системата „Ултра” е добре пригодена за предаване на фалшива информация, което също е било умело използвано. Например през 1944 г. германците са убедени, че десантът в Нормандия през деня Д е заблуждаваща маневра. Информация за разположението и плановете на германските армии на Източния фронт е била изпращана и на Сталин в рамките на помощта, която Западът оказва на СССР след германското нападение. Въпросът доколко решаваща е била ролята на Енигма / Ултра за хода на войната все още е обект на дискусии. Ползата от нея е безспорна, а много от документите свързани с нея, не са публикувани Този епизод от войната е показателен за превъзходството на британците и тясно сътрудничещите си с тях американци в областта на електронните технологии. Подобно е положението и с Япония; благодарение на декодирането на японските шифри от 1942 г. нататък съюзниците знаят разположението на всички големи японски бойни кораби почти през цялото време, дори и на снабдителните съдове. Това им дава решаващо предимство при провеждане на операциите. Но колкото и да е важна, разузнавателната информация не печели войната. През 1940 г. чрез „Ултра” е разкрит немският план за кампанията в Норвегия, но въпреки това не успяват да му попречат. Германия не губи битката заради Енигма /Ултра, но все пак това е един от многото елементи, където тя значително отстъпва на своите противници. Когато към недостига на ресурси се прибави и изоставането с информацията, поражението идва още по-бързо...

На границата на ХVІІІ и ХІХ век в две европейски столици се замисля военна авантюра, която и днес впечатлява с дързостта си и почти неправдоподобния си сценарий. Авторите на този план са френският първи консул Наполеон Бонапарт и руският император Павел І, а целта е поход към Индия, за да бъде нанесен удар по английската колониална мощ и да бъдат спечелени огромни придобивки и слава за двете държави. Съвсем доскоро преди това двете страни са върли противници. Екатерина ІІ нарежда страната си в коалиция с Англия, Австрия и Прусия срещу Франция; общата цел е да се унищожи революцията, това „най-ужасно от всички чудовища”, по израза на руската владетелка. При нейния наследник Павел І политиката не се променя. Руските войски нанасят редица поражения на французите в северна Италия и ги изтласкват оттам, а адмирал Ушаков начело на флота действа в Средиземно море в съюз с англичаните. Във Франция вече се готвят за нахлуването на руската армия на тяхна територия. Но както съюзниците в коалицията са обединени от омразата си към революцията и желанието да съкрушат Франция, така всеки от тях играе своята собствена игра. Русите скоро си дават сметка, че се сражават за чужди каузи. Отношенията с Англия се обтягат след като британците окупират Малта. В същото време австрийците заемат освободените територии в Италия, а русите са принудени да се сражават сами срещу превъзхождащи френски сили в Швейцария и с големи усилия си пробиват път през Алпите, за да избягнат пълна катастрофа. Разгневен от коварството на съюзниците, Павел І нарежда на войските да се приберат обратно в Русия и започва да обмисля преразглеждане на политиката си. Подобни процеси се развиват и във Франция, където овладелият властта Бонапарт си дава сметка, че страната има нужда от силен съюзник и той може да бъде само Русия. В републиканска Франция Русия традиционно е представяна като бастион на тиранията. През 1800 г. обаче тонът започва да се променя. И двете страни бързо се придвижват към постигане на съюз. Така се стига до идеята за военна експедиция към Индия. Предвиждало се е всяка от двете страни да осигури по 35 000 бойци. 35 000 руски войници е трябвало да се концентрират в Астрахан и да отплават до персийското пристанище Астрабад, на югоизточния бряг на Каспийско море. Френският корпус под командването на генерал Масена (сражавал се доскоро срещу русите в Швейцария) е трябвало да се спусне с кораби по Дунав до неговото устие. Оттам те сменят съдовете и стъпват на борда на руски транспортни кораби. Оттам отплават до Таганрог на Азовско море. Следва преход по суша до Царицин на Волга и спускане с речни съдове до Астрахан. Оттам на борда на руски търговски кораби войската преплува до Астрабад, където двете армии е трябвало да се съединят и градът да стане главна база на военното командване. Оттам пътят на обединената армия е трябвало да премине през Херат и Кандахар в Афганистан и да достигне брега на р. Инд. Тъй като пътят от Астрабад до Индия преминава през много страни, където управляват различни ханове и други местни владетели, се е предвиждало да бъдат изпратени емисари до тях, за да ги убедят да пропуснат свободно войските и да уговорят условията за преминаване. Чертаейки плановете на бъдещата кампания, в Русия и Франция се вдъхновяват от похода на Надир Шах, който през 1737-1739 предприема завоевателен поход от Персия към Индия и превзема Делхи. Така че защо френските и руските бойци да не повторят този път? Разчита се на ограничения брой на британските военни сили в Индия, на съюз с Персия и на това, че местното население ще ги посрещне като освободители. Но освен това руското правителство обмисля идеята и за военна експедиция, отделна от похода на обединената армия, която да мине през Средна Азия, отново с тайната мисъл да си осигури по-добри позиции от тези на френските си съюзници. Освен това в Санкт Петербург се опасяват че френската армия в Египет, макар и в тежка позиция, би могла да надделее и това би дало възможност на французите да достигнат Индия по море. В същото време Хиванското и Бухарското ханство в Средна Азия били твърде непредвидими и не били склонни да осигуряват достатъчно благоприятни условия за преминаването на руските търговски кервани през техните територии. Ето защо е решено да се организира отделна експедиция от Оренбург (южен Урал) през Хива и Бухара до Индия. На 12 януари 1801 г. Павел І изпраща указ до командира на казашката войска на р. Дон генерал Орлов. В него той му нарежда да потегли на поход към Оренбург и оттам към Хива, Бухара и Индия. Приложените карти покриват само териториите до Хива и р. Амударя. Оттам нататък Орлов сам ще трябва да си осигури необходимата информация за английските притежания и индийците под тяхна власт. Според императора Орлов трябва да разруши британските позиции и територията и търговията да се ориентират към Русия по същия начин, по който сега са под британски контрол. Павел подчертава че руските части трябва да се бият единствено с англичаните и че трябва да се сключва съюз с всички, които не ги подкрепят. Орлов получава първото писмо на 24 януари и свиква обща мобилизация на казашката конница до един месец. В края на февруари казашката войска потегля на изток. Тя наброява около 22 000 казаци, 44 000 коня и 24 оръдия. Очаквало се е по това време да започне затопляне, но то закъснява в сравнение с обикновено. Зимата е студена и с изобилие на сняг, температурата е около 0º. Конете се движат трудно, оръдията затъват, няма нито подслон, нито отопление, нито достатъчно храна за животните. Войниците се придвижват почти без да почиват през деня. В средата на март войската достига до Волга. По-нататък следва изтощителен преход през степта. Хората спят върху влажната земя или направо върху снега. За три седмици войската изминава над 700 km. В Оренбург ги очакват, като вече са осигурени камили с провизии и други материали за похода към Индия. Но армията така и не стига до Оренбург. По пътя ги застига куриер с новината за смъртта на императора. Павел І става жертва на заговор, в който учавствува и престолонаследникът Александър. Една от първите стъпки на новият владетел е да отзове обратно казашката войска. Походът пропада, а заедно с него френско-руските мечти да завладеят Индия. За повечето историци този проект е пример за фрапираща липса на реализъм, особено от страна на Русия, където всъщност е разработен планът за кампанията. Но въпреки това в Англия тогава гледат сериозно на заплахата и предприемат редица дипломатически стъпки към Турция и Персия, за да предотвратят евентуално нападение. Открит остава и въпросът за британския принос към убийството на Павел І. Когато научава новината, Бонапарт заявява че те са го пропуснали тук (има предвид скорошния атентат срещу него), но са го улучили в Петербург. Те, това са англичаните ... Ето повече информация ru.wikipedia.org/wiki/Индийский поход 1801 svetlov-rv.by.ru/nap_ind.htm www.centrasia.ru/newsA.php?st=1263421140 www.proza.ru/2007/12/10/178

През VІІ и VІІІ в. арабите за по-малко от столетие създават обширна империя, която обхваща Близкия и Средния изток, Средна Азия, Арабския полуостров, северна Африка и Пиренейския п-в. Заедно с тези завоевания се разпространява една нова религия – ислямът. Кои за причините за този забележителен успех, при това постигнат от хора, които дотогава са били значително по-изостанали в сравнение с териториите, които завладяват и как успяват да вземат връх над перси, ромеи, вестготи, тюрки и още много противници? Една от причините е, че арабите просто улучват момента. Двете велики империи на Изтока – Византия и Персия, са изтощени от продължилата с десетилетия война между тях, населението е уморено, а бойният дух на войските силно спаднал. Останалите съперници не разполагат с достатъчно ресурси да се противопоставят. Вестготското кралство в Испания е хронично нестабилно и без здрава опора. Берберските племена в Северна Африка и тюрките в Средна Азия не са достатъчно организирани и като общества са твърде изостанали. Практически арабите не срещат сериозен съперник при завладяването на огромни територии чак до обсадата на Константинопол. Но ако техните съперници са били отслабени и уязвими за нападение, това не обяснява защо всички те са капитулирали пред един и същ завоевател. Нещата стават по-ясни, когато си дадем сметка че по това време за пръв път в цялата си дотогавашна история Арабският п-в е обединен - политически и духовно. Интеграцията е ключовият фактор за арабския успех и арабското общество е било най-единното и обединено за времето си, способно да мобилизира наистина големите си ресурси и да реализира тези впечатляващи завоевания. В началото на VІІ век Арабският п-в е земя на контрасти. По западното и южното крайбрежие хората водят уседнал начин на живот, като някои кланове успяват да натрупат значителни печалби от търговия. По-голямата част от пустинния полуостров обаче се обитава от номадски бедуински племена. Между уседналите граждани и номадите съществува изразена антипатия, но и самите бедуини водят ожесточени войни помежду си за оскъдните ресурси. Макар че езикът е общ, идентификацията e родово-племенна, без фактически да съществува общоарабска идентичност. Съществуващото множество от богове също не допринася за единството. Изостанала и разединена, Арабия не представлявала реален фактор в Близкия Изток и била територия, която дори не си струвало да бъде завладявана. Ситуацията се променя радикално, когато Мохамед създава исляма. След продължителна борба той успява да спечели арабите за новата религия и постига обединяването на полуострова около обща духовна кауза. Страстта, с която племената прегръщат новата вяра показва какъв вакуум успява да запълни Мохамед. С нея арабите постигат чувство за общност, надхвърляща рамките на отделното племе. Стимул за политическа унификация и централизация се съдържа в самата ислямска концепция за света, единствения бог и Мохамед като единствен негов представител. Макар че халифите не са претендирали че са пророци, те са били обществените лидери и са притежавали голям морален и политически авторитет. Освен чисто идеологическите форми на интеграция обаче Мохамед и неговите приемници-халифи прилагат и по-практически политически и икономически средства и именно разнообразието на използваните методи прави обединителния процес толкова успешен. Мохамед е привлякъл много привърженици с обещания за материални придобивки, а успехите на движението са убеждавали хората, че наистина ще имат изгода да го следват. По времето на експанзията извън Арабския п-в практиката на награди и подаръци, създадена от Мохамед била институционализирана. Създадена е системата на заплащане за военната служба. Тъй като успехите следвали един след друг, елитът нямал проблеми със заплащането на армията; в същото време тези, които въставали срещу режима, губели всичките си придобивки. Щедро е била възнаградена например персийската кавалерия, която рано преминава на страната на арабите. Членовете на бедуинските племена също били привързвани към държавата когато получавали дял от завладените земи за заселване или експлоатация. Облагите, полагащи се от тези земи били в сила само, ако те останат лоялни. Организацията на армията помагала за отслабване на чисто племенните връзки. Съществуващите войскови единици събирали членове от различни племена и помагали да се установи нова линия на солидарност, отвъд тясната племенна идентификация. Но в същото време управляващият ислямски елит е бил наясно със силата на племенните връзки и колко дълбоко са вкоренени те сред обикновените араби. Племенната организация давала на държавата средство (единственото от гледна точка на обикновените бедуини) да класифицира индивидите от гледна точка на икономическата и военната организация. Поради това племенните и не-племенните подреждания за битка или изплащане на възнаграждение съществували едновременно. Особено важна е била ролята на племенните вождове, които имали авторитет и контролирали своите хора. Те се привличали с всички сили към държавата. Така държавата умело балансирала между политиката на създаване на надплеменни връзки и институции и поддържането на традиционната кланова структура. Халифите съзнавали, че номадските бедуински племена са една потенциална опасност за единството на държавата и затова поощрявали преминаването към уседнал начин на живот. Самият Мохамед и неговите наследници били уседнали граждани от Хиджаз. Данъците за уседналото и номадското население били различни и по-благоприятни за първата група. Номадите били привличани в армията като така освен че се засилвала военната сила на халифата, била намалявана мощта на номадските групи, останали в пустинята. Една от функцията на създаваните в новозавоюваните земи военни гарнизони била да държат под контрол номадското население в Сирийската и Арабската пустиня. От чисто военна гледна точка арабите поне в началото не са притежавали нито бойната организация, нито технологията на своите противници, най-вече Византия и Персия. Но те имали солиден опит от междуплеменните битки в пустинни условия и приложили с успех тези тактики. Арабските сили се командвали от много добри генерали, като например Халид ибн ал Уалид, който е признат за един от най-големите пълководци в историята. Те били по-леко въоръжени от противниците си, което ги правело по-маневрени и давало възможност на военачалниците да избират кога да влязат в битка и кога просто да се оттеглят. Така те влизали в сражение само когато преимуществата били на тяхна страна и почти винаги излизали победители. Бързината с която арабските части се появявали на един или друг участък от фронта било нещо невиждано дотогава в Близкия Изток, както също и непримиримият боен дух и бруталността, с която действали мюсюлманите. Още Мохамед базира стратегията си на принципа че за да победиш противника трябва да унищожиш неговата военна сила. В сраженията арабските генерали имали за цел не само да победят, но и да изтребят физически противниковите бойци и нерядко техните победи се превръщали в безогледна сеч, включително и на заловените пленници. Няколко такива касапници били достатъчни да деморализират и без това не особено мотивирания противник и да направят съпротивата срещу нашествениците почти невъзможна задача. Арабите умело използвали похвати като нощния бой, в който имали голям опит и решително превъзхождали своите противници. Веднъж след като са унищожили военната сила на противника си, арабите сменят курса и тяхното управление е като цяло толерантно; в много случаи местните институции били запазвани, но вече под арабска доминация. Арабите са избягвали преследване на другите религии и като цяло не са водели кампании за масово ислямизиране на населението. В такава обстановка местното население често предпочитало арабското пред ромейското или сасанидското управление. Освен това простият и директен характер на новата религия, нейните егалитарни черти (всички хора са равни в очите на Аллах) били атрактивни за хората. Вероятно първоначално арабските лидери не са имали визия за подобни мащабни завоевания. По-скоро тяхната експанзия се развива на принципа че апетитът идва с яденето. След завладяването на Близкия Изток мюсюлманските войски се попълват с нови хора, а притокът на богатства позволява създаването не само на мощна сухопътна армия, но и на флот и на няколко пъти арабите са на крачка от превземането на Константинопол. На запад те завладяват Северна Африка и Испания и дори нахлуват на север от Пиренеите, на изток достигат до Индия. Наистина изглежда удивително, че тази огромна територия е покорена от хора, които дотогава били известни предимно като скитащи пастири на камили. За разлика от много други завоевания това се оказва трайно. Макар че халифатът в крайна сметка се разпада, ислямът днес е религия на повече от милиард вярващи, а в голяма част от някогашните му земи се говори на арабски. Ислямската наука и култура от времето на халифата имат своите забележителни достижения в много области на човешкото познание.

През Ранното Средновековие Византия е несравнимо по-развита в икономическо, културно и военнно отношение от Западна Европа. Това очевидно е свързано със съществуващата тогава социално-икономическа система. За мен по-интересният въпрос е с какво тази система дава предимство на Византия, а не толкова дали ще я наречем раннофеодална, прото-феодална или няма да я признаем за феодализъм. Иначе излиза, че етикетът на чекмеджето е по-важен от неговото съдържание.

ЧНГ, Елемаг, нямам представа кой е казал това, но се сещам за една мисъл на сър Мортимър Уилър, един от най-известните археолози на ХХ век: „Не се страхувай да сгрешиш”. Много ми харесва тази фраза, тя показва какво е големият учен – не човек, който цял живот се държи за определени схващания, без да приема нищо, което може да им противоречи, а отворен ум, който е в състояние винаги да възприеме новото, дори ако се налага да преразгледа собствените си идеи ...

За много години, ВладПомак, да си жив и здрав! Изглежда че понякога ние, любителите, имаме по-голям респект към историята, отколкото самите историци .... Добрата новина, поне според мен, е че днес все по-трудно можеш да си позволиш да бъдеш необективен. Историята, както всички други науки, се глобализира; ако напишеш нещо, което е несъстоятелно, можеш бързо да бъдеш оборен. Щем не щем, трябва да се съобразяваме с най-добрите европейски и световни стандарти, както при всяко друго нещо. Но ... това не е точна наука и тук никога няма да стигнем до абсолютни истини. Заключенията се правят на базата на съществуващите в момента данни. Винаги ще има място за творческа интерпретация на фактите, важното е да се прави наистина сериозно и задълбочено, и с риск да се повторя, с респект към историята и към хората, които са живели преди нас.

Също като непрофесионалист на мен ми е ясно, че човешките общества в древността не са представлявали някаква аморфна маса, в която да е невъзможно да се разграничат отделни групи и общности. Напротив, хората в определени области са имали своя материална и духовна култура, която се демонстрира чрез видовете жилища, керамичните съдове, металните изделия, вида на гробовете и погребалните ритуали и т.н. Чрез анализа на подобни находки е възможно да се идентифицират отделни общности, които се разграничават по чертите на своята култура от съседите. Така че Срубная или Андроново не са просто някакви кодове, те са имена, дадени за да се разграничат техните представители от останалите, като така се улеснява и четящата публика. Първо, тяхното съществуване е напълно реално, защото се основава на материални находки. И второ, ако се избягват подобни термини, това няма да улесни дискусията, а ще я направи невъзможна. Как ще говориш за определена общност от хора, без да ги наречеш с някакво име, това е безсмислено. А индоирански е езиков термин, който е общопризнат и масово използван за народите, говорещи индийски и ирански езици и съответно техните предшественици. И понеже говорим и за самоидентификация, древните индоиранци са се самоопределяли като арии. Но според мен е рисковано да определим цялата култура Андроново като арийска. Тя е включвала и хора, които са говорели други езици и са се наричали с други имена. Какви, ние днес не знаем. И затова е много удобно (освен че е исторически оправдано) да използваме термини като Андроновска култура, защото те ни дават възможности да назовем групи от хора, които просто няма как да наречем по друг начин. Използват ги и учените, и неспециалистите и аз не виждам тук никакъв проблем.

Като се има предвид времето и мястото, находката очевидно принадлежи на археологическата култура Срубная, която през този период заема обширни територии в Източна Европа. Ядрото й обаче е именно в басейна на Волга. Тази култура има много общи черти с Андроновския културен комплекс източно от Урал. Именно към ранните фази на Андроновската култура се отнася и "червеното петно" от показаната карта. Идентичността на хората от тези култури се приема за индоиранска, но те със сигурност са представлявали смес от племена с различен расов облик и говорещи на различни езици (включително множество ирански езици), като се има предвид огромната територия, която са обхващали (от Украйна до Южен Сибир). Това са хората, които са изобретили леката бойна колесница, движеща се на колела със спици. Така че Уорлорд е прав, находката наистина се вмества много добре в известните досега факти за разпространението на колесниците. Между другото, опитах се да намеря превод на думата "псалий" на български, но се оказа трудно. Най-точно може да се преведе като "тока" (тока за юзда за разлика от токата за колан) или "странична плочка". Но някой може да се сети и за по-подходяща дума.

Освен това Ренфрю, както и другите изследователи, поддържа тезата че земеделието се е разпространило от Плодородния полумесец и Анатолия към Европа - теза, която се потвърждава от изобилен археологически материал и няма никакви факти, които да сочат в обратната посока.

Най-древните земеделци са си служели с разнообразни и майсторски изработени каменни сечива - това е засвидетелствано при всички ранни фермерски общества. Дори тази промяна е наречена "неолитна революция", т.е. случила се е още през каменната епоха. Металообработката се е появила по-късно. Никъде в света няма случай хората да са започнали да обработват металите и чак след това да започнат да отглеждат растения и животни. В Европа металургията възниква след установяване на земеделието и животновъдството, а те са донесени там от Близкия Изток през Мала Азия.

Хората са се справяли в продължение на хилядолетия и без писменост. Тя не им е била необходима за да започнат да опитомяват растения и животни, да строят жилища или да произвеждат най-различни стоки. Но постепенно икономическият и социален живот става твърде сложен и става все по-необходимо информацията да бъде съхранявана върху някакъв по-траен „носител” – дали за да бъдат водени счетоводни сметки, да се организира работата на администрацията или да се документират религиозните култове. Писмеността е била нужна най-вече на оформящите се древни институции за регулиране на обществения живот. В най-ранните форми на писменост на всяко понятие (дума) съответства знак (символ), т.е. думите с еднакви значения са имали еднакви знаци. Например шумерският клинопис първоначално се състои от схематични рисунки на обектите, за които иде реч. Едва впоследствие с усъвършенствуването на писмеността се въвежда фонетично представяне, т.е. писмените знаци да съответстват на звуците в говоримия език.

Да, това е гледната точка на „мултирегионалистите”, които свързват появата на съвременния човек с еволюцията му от древните хоминиди, които са населявали различните континенти. Бедата на тази хипотеза е, че й липсват аргументи. Ако различните раси са произлезли от различни предшественици, как така техните наследници толкова си приличат? Логично е те да се раздалечат още повече в процеса на еволюцията, а вместо това наблюдаваме обратния процес – днешните човешки раси са много по-близки помежду си, отколкото техните предполагаеми предшественици. Предполага се, че впоследствие различните раси са се смесили помежду си и така се е получило днешната картина, но няма никакви доказателства за подобно смесване. Никъде в човешкия геном няма следи от примеси от неандерталци или азиатски Хомо еректус или какъвто и да е друг хоминид извън Африка. Няма археологически доказателства, няма антропологични данни, въобще нищо което да подкрепи едно подобно твърдение. Тезата за множествения произход на човека на различни места по планетата е остаряла и прилича повече на роман, отколкото на сериозна научна теза.

Да, основателни въпроси... Наистина, въпросът с произхода на U5 е дискусионен. Има голяма вероятност този маркер да е с европейски произход. Но възможно е също да се е появил в Близкия Изток, в граничните с Европа зони – Анатолия или Транскавказието. Авторите на публикацията оставят отворени и двата варианта. Ето какво пишат те: Haplogroup U5 is very ancient (~50,000 years old) in both Europe and the Near East, but it occurs more sporadically in the Near East and is absent from Arabia. In the Near East, it is largely restricted to peripheral populations (Turks, Kurds, Armenians, Azeris, or Egyptians) Хаплогрупата U5 е много древна (около 50 000 години) както в Европа, така и в Близкия Изток, но в Близкия Изток се среща по-спорадично и липсва в Арабия. В Близкия Изток тя е ограничена до периферните населения (турци, кюрди, арменци, азери, египтяни). И по-надолу: Therefore, whereas the U5 root sequence type (16270) could conceivably have originated in the Near East and have spread to Europe ~50,000 YBP, with recurrent back-migration ever since, a European origin for the U5 cluster seems just as probable. Следователно коренната последователност на U5 (16270) (т.е. „първоначалната мутация”) би могла да се е появила в Близкия изток и да се е разпространила към Европа преди 50 000 години, с повтарящи се обратни миграции оттогава насам, но европейски произход на U5 е също възможен. Както се вижда, анализът не решава еднозначно въпроса. Така че е възможно, както предполагаш ти, U5 да се е появила най-напред в Европа и оттам да се е разпространила в Анатолия и Левант. Но откъде предшественичката на U5 (т.е. U) е навлязла в Европа тогава? Така стигаме до втория въпрос – за машрутите на миграция. Изходните условия, както аз ги виждам, са следните: първо, Европа е колонизирана за пръв път преди около 50 000 години; второ, това е станало по един от следните три възможни пътя: 1) от Анатолия през Босфора (който тогава още не е съществувал), заселвайки най-напред Балканския п-в; 2) през Кавказ, навлизайки най-напред в южна Русия и оттам към Украйна; 3) от Иран, заобикаляйки Каспийско море от изток и навлизайки в Европа от източна посока (между Каспийско море и Урал). Според мен можем да изключим вариант 3, защото Средна Азия е колонизирана приблизително по същото време като Европа, може би дори малко по-късно. Преди 50 000 години хората едва са започнали да навлизат в тези земи; нужно им е било време да заобиколят Каспийско море и да стигнат до Европа. Този район със сигурност е бил източник на по-късни миграции към Европа. Остават първите два маршрута, които имат едно нещо общо помежду си: Европа е заселена от Близкия Изток (т.е. районът от Средиземно море до Загроските планини и от Кавказ до Арабската пустиня). Поне от географското разпространение на U5 не може да се разбере нещо по-определено, защото тя се среща навсякъде в Европа, в Анатолия и в Кавказ. Така че генетичното изследване наистина не доказва, че първите европейци са дошли през Мала Азия. С еднаква степен на вероятност те биха дошли през Кавказ, а може би и по двата маршрута едновременно. Но в полза на анатолийския маршрут говорят данните от археологията. Пристигането на Хомо Сапиенс в Европа се свързва с разпространението на прото-оринякската и Оринякската култура, а то започва от Балканския п-в. Находките от пещерата Темната дупка датират отпреди 45 000 години и са едни от най-древните на континента. Костенки на р. Дон е на възраст около 40 000 г.; не ми е известно да са открити по-древни археологически паметници, свързани с Хомо сапиенс, между Дон и Кавказ. Това разбира се не изключва вероятността да е бил използван и кавказкият маршрут.

Аз не видях в статията в Уикипедия да пише, че U5 е с централноазиатски произход. Относно генетичните корени на европейците (от страна на митохондриалните маркери) класическо си остава проучването на Мартин Ричардс и др.: Tracing European Founder Lineages in the Near Eastern mtDNA Pool www.ncbi.nlm.nih.gov/pmc/articles/PMC1288566/ В това изследване, в което вземат участие повече от 30 учени, е проследен произходът на европейските генетични линии, водещи началото си от близкоизточните. В него U5 се оценява като най-древната митохондриална хаплогрупа в Европа, като нейните притежателки са навлезли от Близкия Изток в Европа преди около 50 000 години. Интерпретация на тези данни е дадена от Стивън Опънхаймър в една по-достъпна форма: www.bradshawfoundation.com/journey/europa2.html Освен това неоспорим факт е, че Европа е колонизирана най-напред през Мала Азия. Това сочат археологическите данни. Тези първи европейци са имали определени генетични маркери, като очевидно U5 е била сред тях, тъй като нейната възраст приблизително съвпада с археологическите (радиовъглеродни) датировки. Това е прекалено ранна възраст за евентуално идване на U5 от Централна Азия. Остава обаче разминаването, че митохондриалните маркери имат основно близкоизточен, а Y-хромозомните – централноазиатски произход. Прав си, странно е. Може би генетичният дрейф е изиграл определена роля, като по чисто случайни механизми някои маркери са увеличили честотата си, а други са изчезнали. Но дори и това не обяснява напълно проблема. Има предположения, че мигрантите от Централна Азия са били предимно мъже, които са създали потомство с местните жени (потомци на близкоизточните преселници), но засега те не са доказани. Явно е, че много неща все още предстоят да се изясняват.

Преди Ахеменидите да обединят под своята власт Близкия и Средния Изток и да създадат империя, простираща се от Средиземно до Каспийско море, един друг ираноезичен народ създава държава, обхващаща голяма част от тези територии. Това са първите иранци, намерили място в писаната история. Внезапен възход, издигане до първостепенна сила в региона и също толкова бърз край – това характеризира историята на мидийците, в която неизяснените въпроси са много, а дори приетите исторически факти не са съвсем сигурни. Но въпреки краткотрайното си същестуване мидийското царство оставя дълбоки следи сред съвременниците и подготвя почвата за възхода на Персийската империя. Мидийската народност се формира в началото на І хил. пр.н.е. В нейния генезис вземат участие ирански племена, мигриращи на вълни към Иранското плато от Понто-Каспийските степи, както и местно население. В резултат на сложен процес на смесване и асимилиране се формира един все още рехав племенен съюз. Според Херодот мидийците са били разделени на 6 племена, но повечето от тях не могат да се идентифицират в акадските източници. Територията на Мидия (Мада в асирийските източници) е била разположена в западен Иран, между планините Загрос и Елбурс и пустинята Деште-Кевир. По това време господствуващата сила в региона е била Асирия, чието ядро са земите в северна Месопотамия. Още от най-ранната си история мидийците са принудени да се изправят срещу могъщия си месопотамски съсед. По време на един поход на Салманасар ІІІ за пръв път се споменава мидийския племенен съюз под името мада (836 или 835). В края на ІХ в. и началото на VІІІ в. пр.н.е. асирийските войски предприемат серия от военни кампании в земите на мидийците, като им нанасят тежки загуби, а селищата им са разграбени. В региона се установява асирийска доминация, а многобройни владетели на големи и малки области в Мидия (ирански и неирански) признават върховенството на асирийския цар. Мидийският племенен съюз не бил просто номинален. Благодарение на този съюз мидийците с течение на времето придобиват способността за колективни действия с избирането на способни лидери. Но въпреки това първоначално те остават разделени и реагират твърде некоординирано на асирийските нападения. Те или се опитват да ги умилостивят с подаръци или се оттеглят в планините заедно със своя добитък, оставяйки селищата си на нападателите. Обратът настъпва през 673-672 г., когато в Мидия избухва голямо въстание срещу Асирия, начело на което застават трима мидийски вождове: Каштарити, Мамитиарш и Дусани. Въстанието е подкрепено от много други племена в западен Иран, както и от нахлуващите от север скитски племена. Този път асирийците са отблъснати и така е поставено началото на мидийската държава, чийто пръв владетел става Фравартиш (Каштарити според асирийските източници или Фраорт според Херодот). Столица на новата държава става Екбатана (дн. Хамадан). През 653-652 г. в Асирия избухват междуособици и Фравартиш решава да използва момента и да се намеси. Но в този момент мидийците понасят неочакван удар от скитите, с които дотогава са в добри отношения. В кръвопролитно сражение мидийците са разбити, а техният владетел загива. Скитите установяват хегемония над Мидия, както и над много други райони в Близкия Изток и Мала Азия. Мидийската държава обаче продължава да съществува със запазени структури, макар и под скитско върховенство. Мидийците възприемат много от военния опит на скитите, който ще им помогне при бъдещите военни действия. През 625 г. мидийският владетел Киаксар, син на Фраорт, отхвърля господството на скитите. Според Херодот той поканил скитския предводител и неговите велможи на пир и ги избил всичките. Дали е станало точно така е трудно да се установи, но факт е, че по това време сред отделните племена процесът на консолидация вече бил твърде напреднал, а самите мидийци, придобили нови военни умения и самоувереност, хвърлят ръкавицата на разкъсваната от вътрешни противоречия и залязваща сила Асирия. Решаващ се оказва техният съюз с Вавилон, наскоро отхвърлил асирийското господство, скрепен с династичен брак – мидийската принцеса Амитис била омъжена за вавилонския престолонаследник Навуходоносор. През 614 г. мидийците превземат древната асирийска столица Ашур. Две години по-късно е решителната военна кампания. Обединените сили на вавилонци и мидийци нахлуват в Асирия, съкрушават армията й и превземат столицата Ниневия. Последната е така разрушена, че после в продължение на 25 века никой не може да открие местонахождението й. Гибелта на страшната Асирия е посрещната с облекчение в целия Близък Изток. Затваря се една голяма страница от историята. Победителите си поделят трофеите. Вавилонският владетел Набополасар получава цялата долина на Тигър и Ефрат, а Киаксар – областите на север и изток. Мидийците завладяват западен Иран и източната част на Анатолия. Няма сигурни данни, че тяхната власт се е простирала по на изток, но независимо от това Мидия вече е доминантна сила в региона. През 590 г. Киаксар започва война с Лидия – мощно царство в централна Анатолия. Войната трае пет години и завършва с нерешена битка при р. Халис, прекратена поради слънчево затъмнение (предсказано от Талес Милетски, един от най-старите седем мъдреци на древна Гърция). Затъмнението е вероятно само добър повод уморените вече от войната противници да сключат примирие (с посредничеството на Вавилон). Същата година Киаксар умира и оставя на своя наследник Астиаг една богата и силна, но в същото време не особено стабилна вътрешно държава. Мидия е в апогея си, но семената на упадъка вече започват да поникват.... Астиаг се оказва последният владетел на едно царство, в което няма достатъчна вътрешна спойка, освен това във военно отношение мидийците са настигнати от своите съседи. През 553 г. предводителят на персите Кир ІІ, цар на Аншан в югозападен Иран, дотогава васал на Мидия, започва война срещу Астиаг. Три години по-късно мидийците губят войната след като войниците се разбунтуват, а висшите велможи предават своя владетел. Персите завземат Екбатана, а след това всички мидийски територии. Мидийската държава изчезва, но косвено продължава да живее, преливайки се в Персийската империя. Все пак мидийците остават в историята като първата иранска велика сила в Предна Азия, унищожители на Асирия и хората, които проправят пътя към създаването на великата Ахеменидска империя.

30 000 години назад е напълно приемлива дата за заселването на Берингия, откъдето после хората са проникнали в Америките. Едно ново проучване дава точно такава възраст: ukpmc.ac.uk/articlerender.cgi?artid=1659930 Същественото в случая е, че още тогава генетичните линии на обитателите на Берингия са се разделили от азиатските и всяка поема по свой път на развитие. Това изключва хипотезата за по-късна „монголоидна миграция” към Америка и предполага, че монголоидният расов тип, макар и все още в неоформен вид, е присъствал сред древното население на Берингия преди 30 000 години. Това измества началото на процеса на „монголоидизация” още по-назад във времето, може би дори преди 40-50 000 години. По втория въпрос - изглежда че отделните човешки раси са еволюирали паралелно и независимо една от друга. Когато Хомо Сапиенс се разпръскват по планетата, от тези които остават в Африка се развива негроидната раса, от населението на Европа и Западна Азия – европеидната, и от това на Източна Азия – монголоидната. Наистина нашите далечни предци са се появили в Африка и сигурно са били с тъмна кожа .... но едва ли са изглеждали като днешните африканци, поне като структура на тялото. Работата е в това, че всички съвременни раси изглеждат значително „по-елегантни” като телесен строеж от древния Хомо Сапиенс. Последните са имали по-груба физика с масивни кости и може би са приличали на неандерталците. Не случайно останките от архаични представители на Хомо Сапиенс в пещерите Схул и Кафцех в Палестина, датиращи отпреди 100 000 години, по-рано са били смятани за неандерталски.

Възникването на монголоидната раса е интересен и все още неизяснен напълно въпрос. Това което е сигурно, е че те най-много са се отдалечили като физически облик от архаичния Хомо Сапиенс, от който произхождат всички днешни човешки раси. Най-общо те се делят на северни (Сибир, североизточна Азия и коренното население на Америките) и южни (южен Китай, Югоизточна Азия). Според генетика д-р Стивън Опънхаймър генетичните данни сочат към южен произход на монголоидното население, т.е. първите физически „монголоидни" белези са се появили в Югоизточна Азия. След това „прото-монголоидите" се появяват в Сибир и Централна Азия от изток и югоизток (океанското крайбрежие). Там монголоидните белези се засилват още повече под въздействието на природни или някакви други фактори. Едни от най-древните човешки останки с монголоидни черти са тези от Афонтова гора в Сибир, които са на възраст около 20 000 години. След това обаче настъпилото застудяване по време на последния ледников максимум изтласква обратно все още еволюиращите физически прото-монголоиди на изток и югоизток. Някои от тях успяват да проникнат в Северна Америка заедно с други, не-монголоидни племена (така се обясняват разнообразните антропологически находки сред древното индианско население). Пътят им към Централна Азия и Европа обаче е преграден от ледовете и макар че със затоплянето на климата те населяват отново Източна Азия, в Централна Азия и Сибир те се изправят срещу вече присъстващите там европеиди. По-нататъшната експанзия на монголоидите на запад датира от много по-късни, вече „исторически", а не праисторически времена. Информация за древните човешки миграции: www.bradshawfoundation.com/stephenoppenheimer/ http://www.bradshawfoundation.com/journey/ за произхода на различните раси: www.racialcompact.com/racesofhumanity.html и още за появата на монголоидите: www.bobhay.net/_.../G10%20Reversing%20the%20Diaspora.pdf

През последните милион и половина години Европа е обитавана от различни човешки видове – от Хомо Еректус до неандерталците. Но представителите на съвременните хора колонизират континента едва през последните 50 000 години. Археологическите и генетичните данни очертават две основни вълни в първоначалното заселване на Европа от Хомо Сапиенс. Първата е свързана с разпространението на къснопалеолитната оринякска култура. Нейните носители навлизат в Европа от Близкия изток през Мала Азия преди 50 000 - 45 000 години. Едни от най-ранните следи от присъствието на Хомо сапиенс в Европа са открити на територията на нашата страна. За няколко хиляди години нашите предшественици се разселват по целия континент и вероятно допринасят за изчезването на неандерталците от Европа, дали чрез преки сблъсъци или по-вероятно чрез постепенното им изместване в конкуренцията за намиране на храна. Следи от тази най-ранна миграция се разкриват от генетичните изследвания в митохондриалната хаплогрупа U5, чиято възраст в Европа се оценява на около 50 000 години. Изследванията на митохондриалната ДНК показват, че европейският генетичен пул е предимно с близкоизточен произход и се е формирал вследствие на продължителни миграции от началото на късния палеолит до неолита. Втората голяма миграционна вълна е свързана с разпространението на Граветската култура. През този период в Европа се създават многобройни пещерни рисунки и статуетки, останали като класически паметници на изкуството на първобитния човек. Носителите на тази култура идват от изток и навлизат в Европа преди 35 000 - 30 000 години. Генетиците успяват да установят два потенциални източника на това ново заселване. Единият е от Близкия изток, но през Кавказ и после покрай Черно море. Другият е още по-далечен – степите на Централна Азия, където хората успяват да се приспособят към суровите природни условия и да се възползват като ловци от изобилното количество на големи тревопасни животни. Анализът на Y-хромозомната ДНК сочи, че повечето днешни европейци водят своя произход именно от тези древни средноазиатци. Казано много опростено, нашите пра-пра-баби са дошли от Близкия изток, а пра-пра-дядовците ни от степите на Казахстан. По време на последното голямо заледяване преди около 20 000 – 15 000 години населението на Европа е принудено да се оттегли в най-южните райони – Пиренейския, Апенинския и Балканския п-в. След разтопяването на ледовете хората отново се разпространяват на север до Балтийско море. Следващата голяма миграция е през неолита, когато от Мала Азия навлизат групи от фермери, които разпространяват земеделието и животновъдството в Европа. Генетичните маркери, свързани с тези миграции, имат силно присъствие в Средиземноморска Европа и постепенно отслабват с движението на север. До каква степен разпространението на земеделието е свързано с придвижване на хора и до каква с разпространение само на идеи и технологии не е изяснено напълно, но изглежда че голямата част от днешното европейско население са потомци на древните ловци от палеолитната и мезолитната епоха, по-малка част на дошлите от Близкия изток земеделски племена и още по-малка част (незначителна) – на пришълци от следнеолитното време.