astrologa

До самото слънце се усеща и използва топлината му, но в откритата вселена, температурата е 30C над абсолютната нула*. Това е така, защото вселената е като разширяващ се газ. Разширява се и се охлажда в продължение на 14 млрд. години. *Абсолютната нула е най-ниската температура, която може да съществува. При нея спира движението на атомите и молекулите и не се излъчва никаква топлина. Абсолютната нула отговаря на 0 градуса от скалата на Келвин или на минус 273.16 градуса по Целзий.

Това е мнооого яко! Браво!

Инжинерно, защото всичко, което ще бъде засегнато е от техническа гледна точка, и за да се възстанови ще трябва огромна инжинерна мисъл и сила... А в съвремения свят...просто е невъзможно да си го представим без всички сателити, интернет, а да не говорим за електричество...това би било катастрофално за човечеството...

В няколко документални филма съм гледал за това...всички казват, че не се знае точно как става това, но се знае, че това са датите...и се набляга как са изминали много повече от предното обръщане и не се знае кога ще стане това... Лично аз нямам идея как става...

Точно..., ако започне да се върти на другата посока ядрото на Земята, какво би довело това? А ако спре да се върти...и това също е някаква такава хипотеза...за някакви бъдещи планове на вселената Ей тук описах някои неща... http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=10075

През 2009 година излиза доклад на Националната Академия на Науките на САЩ за това, какво би станало, ако Земята бъде ударена от Магнитна буря от Слънцето Слънцето изхвърля постоянно материя: от радиацията до рентгеновите лъчи, слънчевите изригвания и короналните изхвърляния на маса. По принцип тези неща не влияят на Земята, защото тя е защитена от огромно магнитно поле и ако има слънчево изригване или СМЕ, то магнитното поле защитава Земята. На всеки няколко дни Слънцето изстрелва можен взрив към Земята, но магнитното поле предпазва Земята от тези катастрофални за земята маси...Магнитното поле се нарича Магнитосфера - огромно магнитно поле създадено от въртящото се ядро. То се простира на 70 000 км. Земната магнитосфера отблъсква намагнитизираната плазма от Слънцето. Милиарди тона супер нагорещена и електрически заредена плазма удря планетата ни - заредените частици се опитват да проникнат, но биват пренасочени от магнитното поле на Земята. Само малка част от магнитната буря остава в плен на отворите по полюсите - Така ние виждаме северното сиание...Земного магнитно поле пренасочва заредените частици към полюсите - Частиците взаимодействат със земната атмосфера и я принуждават да свети. Без магнитосферата радиоактивните частици ще убият всички форми на живот. Оказва се че на всеки 11 години има пиков момент в броя на слънчевите петна, СМЕ, слънчевите изригвания и свързаната с тях активност. Може да се предскаже кога ще настъпи този момент, но не може да се предвиди кога ще се случи конкретно събитие. Ето тук има за магнитното поле: http://nauka.bg/foru...showtopic=10074 Магнитните бури са едни от най-мощните стихии в Слънчевата система. Но науката ги бе пренебрегнала... Тези бури вече са увреждали планетата ни...През 1989 г. Северна Америка бе ударена от слънчево изригване, което повреди електрозахранването в град Квебек и областта. Шест млн. души останаха без ток насред студената канадска зима. Електричеството е било възстановено след ден, което предотвратило по-големи бедствия, но това е била малка буря... През 1859 г. е била описана далеч по-силна буря. Северното сияние се виждало чак до Куба. Телеграфните линии в Америка хвърляли искри, защото мощният електрически поток ги пренатоварил. Това може да е била една от най-големите геомагнетични бури, които са се вихрели някога. Какво ще стане, ако буря като онази от 1859-та година удари Земята днес? Бедствието ще започне с появата на слънчево петно - то ще изстреля милиарди тонове материя директно към Земята. След 8 минути, гама и рентгеновите лъчи ще повредят повечето сателити. Технологичното ни общество ще ослепее. Без GPS, без самолетна навигация, без сателитна или кабелна телевизия... Имаме стотици сателити в орбита, всеки от които струва средно по 0,5 млрд. долара. Всички тези стотици млрд. долари ще изчезнат... След 8 до 16 часа, изхвърлената от Слънцето материя ще удари магнитосферата ще мине през нея и ще достигне до повърхността. Електрическата мрежа ще бъде натоварена с огромно напрежение. Всички трансорматори може би биха гръмнали...когато трансформаторите гръмнат, с тях си отива и електричеството. Електроснабдяването е ключова инфраструктора, ако тя е извън строя, всички други инфраструктори ще замрат моментално или след няколко дни. Чешмяната вода се нуждае от електрически помпи, така, че водата ше спре...светлината изчезва, горивото ще изчезне, защото колонките в безинонстанцията няма да работят. Трансформаторите ще бъдат прекалено повредени, за да се поправят, ще трябва да бъдат изцяло подменени, а това не е лесно. Нужни са поне шест месеца за поставянето на един трансформатор. Това означава, че в продължение на шест месеца няма да има електричество, вода, гориво, банките и банкоматите няма да работят...за малките градове периодът без електричество ще е по-дълъг. За възстановяването на цялата мрежа може да отнеме повече от десетилетие. Според някой изчисления тази катастрофа може да доведе до смъртта на 1/3 до 1/2 от населението на Земята. Това са 100 млн. смъртни случая в САЩ, 200 млн. в Европа и 1 милр. в Азия.

в сайта има информация за компаса, но интересното е че компаса не сочи на север, а най-голямото магнитно поле. Компасите сочат към парче скала западно от о-в Елскир, Канада. Това е магнитният северен полюс. Магнитното поле е създадено от сили във вътрешността на планетата. Магнитните полета се създават от движещите се потоци, а Земята е един голям движещ се потоп, Земята се върти, а вътрешността й е разтопена. Разтопеното желязо в ядрото се върти и генерира магнитното поле. Посоката на компаса зависи от вътренето на земното ядро, ако то смени посоката си на двужение, вместо на север, компаса ще сочи на юг, това се е случило преди 780 000 години, а 50 000 години преди това са щели да сочат на север. Информация в БГ Наука за компаса: http://nauka.bg/index.php?mod=front&fnc=pub_page&pid=11492

ООН избира посланик за преговори с извънземни ООН е готова да избере специален посланик, който ще трябва да приветства извънземните, когато те влязат в контакт с човечеството. Съдейки по всичко, тази завидна длъжност ще се падне на Мазлан Отман, 58-годишен астрофизик от Малайзия, директор на Управлението на ООН по въпросите за космическото пространство. Впрочем, научно-консултативните комитети на ООН и Генералната Асамблея засега не са си казали крайната дума. Мазлан Отман Преди да работи за ООН, г-жа Отман е ръководила Националната космическа агенция на Малайзия. През тази седмица Отман ще изнесе доклад през Кралското общество за възможните последствия от контакт с „чуждите“ и за необходимостта от политически действия, които трябва да се извършат преди срещата със зелените човечета на високо ниво. „Продължаващото търсене на извънземни сигнали поддържа надеждата, че това все някога ще се случи, - цитира астрофизика изданието Australian. - Логично е да предприемем редица координирани мерки по този въпрос. ООН представлява готов механизъм за такава координация“. В рамките на Договора за Космоса от 1967 г., членовете на ООН са се съгласили да защитават Земята от извънземно замърсяване. Г-жа Отман счита, че е време да се приложи „по-толерантен подход“, даже ако повечето учени са уверени, че извънземният живот ще се окажат микроби или дребни животни. Макар контактът с пришелците едва ли ще се случи тия дни, неотдавнашното откриване на редица потенциално земеподобни планети и земни форми на живот, съществуващи при крайно сурови условия, принуждават научния свят да преразгледа мнението си. В интервю пред Time знаменитият астрофизик Стивън Хокинг заяви, че е настанало време да се заемем с екзополитика: „От гледна точка на моя математически разум, наличните данни сочат, че наличието на извънземен живот е много вероятен. Главният проблем е да разберем какви са те. И как с тях да разговаряме. А пък за да разберем с кой разумен живот не бихме искали да се срещнем, достатъчно е да погледнем самите себе си“. Източник: PC World

Църкви, обитавани от духове Всеки ден по целия свят стотици починали хора биват погребвани в гробищата на църковни дворове и затова едва ли е изненадващо, че за редица църкви има сведения, че са обитавани от призрачни същества, ненамерили покой. Всяка година се появяват стотици данни за призрачни видения по тези свещени места, като някои от тях са уловени от фотоапарати и не подлежат на обяснение. Една от най-известните снимки е направена в живописното селце Нюби, Къмбрия, през 1963 г. Денят бил тих и преподобният Кенет Лорд решил да се възползва от идеалната възможност да снима олтара, тъй като няколко дни преди това обещал да предостави снимка на местното селско списание. Той заредил старомодния си черно-бял фотоапарат, нагласил кадъра и снимал. Всичко изглеждало нормално до момента, в който проявил снимката. Вдясно от олтара съвсем ясно се виждала висока прозрачна фигура с качулка. Свещеникът не можел да обясни аномалията и категорично отричал да е подправил образа по някакъв начин. Снимката от 1963 г. Специалистите подлагат фотографията на анализ, за да проверят за евентуална манипулация. Но дори и след най-щателните тестове учените остават изумени. Скорошните изследвания, основани на модерни технологии, още повече задълбочават загадката, разкривайки, че дори най-съвременните компютърни програми не могат да възпроизведат същия фотографски образ. Какъв е отговорът на тази мистерия? Дали преподобният Лорд е имал технологични умения, които превъзхождат нашите днес? И дали тази снимка може да служи като доказателство за свят на духове, невидим за невъоръженото око? Подобна озадачаваща снимка е направена в ранните дни от развитието на фотографията през 1891 г. в абатството Комбърмер, Шропшир. Абатството се слави с бурна история. В началото, през XII век, е цистерциански манастир. През XVI век, след като крал Хенри VIII разпуска манастирите, от него остава само абатската къща и приемният салон. В началото на XIX век този изключително апетитен имот, разположен върху 22 000 акра хълмиста земя, ведно с титлата виконт Комбърмер е предаден в ръцете на сър Стейпълтън Котън като награда за заслугите му към държавата. Този прочут офицер от кавалерията има блестяща кариера и през 1817 г. е издигнат в управител на Барбадос. Докато заема поста, той нарежда да бъде направено разследване на прочутата мистерия на движещите се ковчези. Но въпреки сериозните си усилия в крайна сметка той никога не успява да установи как няколко ковчега в една запечатана подземна гробница могат постоянно да се местят из криптата. Седемдесет и четири години по-късно виконтът намира своя нещастен край - той е прегазен от неуправлявана от никого карета в родното си село. На погребението му в една студена декемврийска сутрин госпожица Сибил Корбет решава да се сбогува с имението на виконта и фотографира за спомен салона за приеми. Това някога изпълнено с живот място изглежда зловещо тихо и спокойно и тя съобщава, че се е чувствала необяснимо неловко. След проявяването на снимката действително се оказва, че шестото й чувство не я е подвело - тя наистина запечатва върху лентата не само духа на мястото. Говори се, че ако фотографията бъде разгледана внимателно, съвсем ясно могат да се видят очертанията на прозиращата глава и гръдния кош на фигура, която седи в едно кресло с отпусната на облегалката ръка. Твърди се, че призракът прилича на починалия виконт Комбърмер, който вероятно също като фотографката решил да каже последно сбогом на салона. Снимката на салона с дух седнал на креслото. Но подобни призрачни образи не се срещат само в пределите на Обединеното кралство. От другата страна на Атлантическия океан, в Съединените щати, има сведения за много странни видения, най-известните от които се появяват в гробището на Уестминстърската презвитерианска църква в Балтимор. През 1786 г. членовете на църковното настоятелство решават да бъде изградено военно гробище върху земите на бивша прасковена градина в покрайнините на града. Скоро след това започва да се говори за спокойствието и красотата на мястото и не след дълго всички по-заможни граждани започват да строят претенциозни гробници, които да приютят починалите им близки. Сред тези видни жители, между които има 24 генерали и 4 конгресмени, не на последно място се нареждат Едгар Алан По и семейството му. През първата половина на XIX век в Балтимор се наблюдава голям прираст на населението и настъпват някои радикални промени. Има нужда от много нови сгради и земите около Уестминстърската църква скоро биват застроени. До 1850 г. търсенето на земя толкова се увеличава, че градските управници решават всички гробищни паркове, които не са пряко свързани с църквата, да бъдат изместени по-далеч извън града. За да избегне изпълнението на това постановление, уестминстърското настоятелство взема решение да свърже гробището с църквата, като бъдат построени поддържащи арки към издигащите се стени около съществуващите алеи. Така на роднините бил осигурен лесен достъп до гробовете на обичаните им близки в катакомбите под сградата. Но с течение на времето градът се разширява и презвитерианците се местят на друго място. Накрая гробището бива занемарено и изложено на посегателствата на вандали, скитници и крадци на трупове. Деца, които го възприемат като площадка за игра, са видени да разкопават гробове и да тичат из гробищните земи с черепи, окачени върху дръжките на метли. Възможно ли е множеството видения и свръхестествени преживявания, свързвани с това старо гробище, да се дължат на изключителното неуважение, засвидетелствано към погребаните там? Сред най-честите посетители на гробищния парк е духът на Лусия Уотсън Тейлър, която е погребана през 1816 г. на крехката шестнадесетгодишна възраст. Има редица разкази на очевидци, които описват как светлият призрак на момичето коленичи до собствения й гроб и се моли. В продължение на доста години е забелязвана и призрачната мистериозна фигура на мъж, облечен от глава до пети в черно. Очевидно той винаги носи едни и същи дрехи - главата и лицето му са покрити от мека шапка и шал, а в ръцете му има пръчка. Интересен е фактът, че се появява всяка година на 19 януари - рождения ден на Едгар Алан По. Възможно ли е това да е духът на починалия писател? Такива са призрачните явления в този гробищен парк, който е посещаван често от медиуми и ловци на духове. Всички говорят за присъствието на духове и това е подкрепено от изследванията, при които е използван и електронен гласов феномен - технология, която успява да долови и запише странни шепоти. Възможно ли е да става въпрос за послания от „оня свят"?

Омагьосаните къщи Къщи, обитавани от духове, от край време вдъхновяват писатели, художници и режисьори и завладяват въображението на хора от всички възрасти по всички краища на света. Проследявайки историята на тези свръхестествени домове, ще имаме възможност да проникнем в „самоличността" на духовете, които ги обитават. Темпъл Нюсъм в Лийдс, Уест Йоркшир, е внушителна къща в стил „Тюдор - Джеймс I", разположена върху 1200 акра тучна хълмиста земя. Заселвания по тези места са споменати в „Книгата на страшния съд" от 1086 г. и през XII век къщата става собственост на тамплиерите. През XV век тя преминава в ръцете на семейството на лорд Томас Дарси, приятел на кардинал Улзи, който става първият от редицата собственици, построили части от къщата, останали и до днес. След жестокото обезглавяване на Дарси заради участието му в бунта „Пилгримидж ъф Грейс" Хенри VIII взема къщата и я дава на племенницата си - графинята на Ленъкс. Именно в тази пищна историческа атмосфера е роден лорд Хенри Дарили, чието име носи най-известната зала в съществуващата къща. Дарили израства заобиколен от политически интриги и кулминационна точка в съдбата му е бурният фатален брак с Мария, кралицата на Шотландия, който завършва с мистериозното му убийство. След това къщата е иззета от кралица Елизабет I и от този момент нататък преминава през много кралски ръце, като междувременно претърпява различни преобразования. Тя остава център на политически спорове и убийството на Дарили не е единственото, станало зад стените й. Може би не е изненадващо, че този „Хамптън Корт на севера", изглежда, е дом на повече скитащи души, отколкото са живите. През вековете тук витаят множество духове, най-вече в залата „Дарнли", която се намира в югозападното крило на една от най-старите части на къщата в стил „Тюдор". Често е забелязван и духът на един тамплиер, който след 900 години все още стои на стража, както и смущаващият призрак на малко момче, за което се говори, че излиза от един шкаф и пресича стаята, пищейки от болка и страдание. Друг „постоянен обитател" на този дом е Синята лейди - духът на Мери Инграм, която живее тук през XVII век. Неин портрет е окачен в залата „Зелена дамаска". Една вечер, докато се връща вкъщи с каляската си, нещастната жена е нападната и ограбена от разбойници. Въпреки че физически остава невредима, инцидентът явно я опустошава психически, тъй като от този момент нататък тя е обсебена от идеята да крие вещите си. И до днес тя обикаля къщата, облечена в дълга синя рокля и дантелен шал, и търси отдавна изгубените си съкровища. Друга бивша кралска резиденция, която става свидетел на повече скандали и интриги от обикновено, е Къмнър Хаус в Оксфорд-шър. През XVI век тя е дом на лорд Робърт Дъдли и съпругата му Ейми Робсарт. Дъдли е близък приятел на кралица Елизабет I и почти не се отделя от младата владетелка през първите години от управлението й. Носят се слухове за предстояща кралска сватба, която очевидно е възпрепятствана от факта, че Дъдли вече е женен. В преследване на властта и на кралското благоразположение Дъдли изоставя Ейми, която без съмнение съзнава, че е единствената останала пречка пред издигането на съпруга й като съпруг на кралицата. Страхувайки се за живота си, тя се оттегля в Къмнър с няколко верни прислужници за компания. Става параноичка, обръща специално внимание на храната си от страх да не бъде отровена и дори не смее да излезе из красивите околности, които обича от цялото си сърце. Но въпреки тези извънредни предпазни мерки Ейми не успява да измами съдбата си. Един ден, когато персоналът й я оставя сама, за да отиде на годишния панаир, трагедията й я настига. Когато прислужниците се връщат, намират съсипаното й тяло в подножието на стълбите. Следват клевети и злословия, в които основните заподозрени са кралица Елизабет и лорд Дъдли. Скандалът принуждава кралицата да изостави плановете си за брак с Дъдли, защото това би потвърдило слуховете. Вместо това тя го прави граф на Лестър и те остават близки приятели до смъртта му през 1564 г. Истината за мистерията около смъртта на Ейми Робсарт никога не е установена. Вероятно затова неспокойната й душа многократно е забелязвана на стълбите, където я застига злополучният й край. Впоследствие, през 1810 г., собствениците решават да разрушат стълбището. Това не дава кой знае какъв резултат, защото печалният й дух просто премества самотните си странствания из градините и парковете около къщата. Въпреки по-нататъшните опити на някои свещеници да прогонят духа местните хора и до днес твърдят, че виждат Ейми из околностите. Друга населявана от духове къща е Рейнам Хол в Норфолк. Този наследствен дом на маркизата на Таунзенд е обитаван от неспокойния й дух, наречен Кафявата лейди, чието присъствие през последните 170 години е усетено, видяно и дори фотографирано. къщата Рейнам Хол в Норфолк Кафявата лейди Смята се, че този известен дух е на Дороти Уолпол, сестра на Робърт Уолпол - първия министър-председател, живял на „Даунинг Стрийт" 10. Дороти, също като Ейми Робсарт, страда от отношението на жесток съпруг, който взима попечителството над децата им, когато у нея започват да се проявяват симптомите на психическо заболяване. Нещастната жена е затворена в една спалня на първия етаж и също като Ейми Робсарт умира мистериозно, след като пада презгла-ва по стълбище. Присъствието на злощастната й душа е добре документирано, при това в голяма част от случаите от хора, които дотогава са били скептични по отношение на подобна свръхестествена активност. Един от най-известните случаи е записан през 1835 г. от Фредерик Мариат, офицер от кралския военен флот и син на политик, който по онова време отсяда в къщата, при това в самата стая, служила като затвор на Дороти през последните й дни. Въпреки че отхвърля твърденията за наличието на дух, Мариат проявява предпазливост, докато се намира в къщата, като носи у себе си зареден пистолет. Първите две нощи от посещението му минават без инциденти, но на третата едно събитие, чиито свидетели стават други двама души, разклаща неверие-то му из основи. Една вечер тримата приятели отиват към стаите си и с изненада виждат жена да влиза в стаята на Мариат. Офицерът предизвиква натрапницата, която въпреки насочения срещу нея пистолет не обръща внимание на настойчивата му заповед. Тогава Мариат стреля. Когато пушекът се разсейва, тримата мъже с удивление установяват, че няма и следа от тяло. Единственото доказателство, че е бил изстрелян куршум, е дупката в стената. Почти век по-късно тази къща става обект на една от най-известните фотографии на свръхестествено същество. Докато снима имота за статия в списанието „Кънтри Лайф", фотограф прави изумително откритие - на една от снимките ясно личат очертанията на жена, която слиза по главното стълбище, където Дороти среща смъртта си. Въпреки щателните научни изследвания скептиците не могат да окачествят снимката като подправена. Точно обратното - тя очевидно доказва съществуването на духа на изтерзана душа, която продължава да обитава бившия си дом в неспирно търсене на справедливост. Още доказателства за призрачна активност могат да бъдат намерени на хиляди мили - от другата страна на земното кълбо, в Австралия. През 1884 г. в Джуни, Ню Саут Уелс, Кристофър Кроли построява фермата „Монте Кристо", която днес е известна като къщата с най-много духове. Кроли е интелигентен мъж, който изключително предвидливо, докато строи собствената си къща, построява и хотел „Рейлуей". След като Голямата южна железопътна линия стига в района през 1878 г., той вижда възможност да се възползва от внезапното разрастване на града и по този начин осигурява бъдещето си. Кроли живее със съпругата и семейството си във фермата „Монте Кристо" в продължение на много години, през които прави подобрения на и без това внушителната постройка. Но през 1910 г. трагедия сполетява щастливия дом - Кроли умира от инфекция. Съпругата му прекарва останалите 23 години от живота си в скръб. Говори се, че тя била толкова съкрушена от смъртта на мъжа си, че след погребението излязла от дома си само два пъти. През 1948 г. последният член на семейството напуска къщата и тя остава празна и запустяла, докато в началото на 60-те години на XX век е купена и реставрирана. Оттогава многобройните й обитатели стават свидетели на извънредна свръхестествена активност. Някои виждат духа на малко момче да си играе в градините, а други - жена, облечена в стилен костюм, да се разхожда по балкона. Но най-често са забелязвани членовете на семейство Кроли, най-вече скърбящата дълго време госпожа Кроли. Според сведенията тя обикаля около бившия си дом и забранява на отделни лица да влизат в имота. Забелязвана е и в параклиса, облечена в траурната си рокля и с голям сребърен кръст в ръце. По-голямата част от посетителите на къщата през годините твърдят, че са усетили мистериозно присъствие в имението. Хората споделят, че са се почувствали неловко или така сякаш някой ги наблюдава. Разказват за необясним спад на температурата на определени места в постройката. Настоящите обитатели казват, че странните случки, като например затръшването на врати или шум от стъпки по килимите в празни стаи, са толкова чести, че те вече не ги намират за странни. Броят и сходството на тези разкази им придават правдоподобност. В резултат на всичко това къщата наскоро става обект на паранормално изследване и е заснета за документален филм. Даването на гласност на изследването и последвалата широка популярност на имението правят тази стара къща известна из цяла Австралия.

Зловещи замъци През вековете замъците стават свидетели на човешко страдание - множество случаи на затваряне, болести, самоубийства и убийства. Вероятно затова не е изненада високата честота на призрачни видения зад стените им. В продължение на стотици години се получават сведения за странни привидения в Лондонската кула - най-стария замък, затвор и крепост от този род в Европа. Кулата е построена от Уилям Завоевателя върху земя, която хиляда години по-рано служи за основа на римско укрепление, построено от император Клавдий. Днес монументът привлича огромен брой посетители, много от които са притеглени от надеждата да видят някой от многото духове, за които се носи слух, че обитават мястото. Като затвор кулата има много известни обитатели, включително кралица Ана Болейн, Гай Фокс, Томас Мор, принцеса Елизабет, лейди Джейн Грей и Уолтър Рали. Много от тези нещастни затворници понасят мъчителни изтезания, преди да бъдат екзекутирани по най-варварския начин — те често са обезглавявани, обесвани, удавяни или разсичани на четири. След това главите им са набивани на кол по крепостните стени, за да служат като зловещо предупреждение. Има множество свидетелства за духове, които обитават кулата. Първите от тях датират от средата на XIII век. Работниците, които строят вътрешната преградна стена, твърдят, че пред тях се появил духът на разгневения Томас Бекет и разрушил стената с кръста, който носел. Духът на 70-годишната графиня на Солсбъри също скита около мястото на екзекуциите, където е застигната от наистина зловещ край. Хенри VIII нарежда да бъде обезглавена, но в последния момент тя побягва от ешафода, опитвайки се да избяга от смъртта. Екзекуторът тръгва след нея, размахвайки брадвата си, и накрая я насича до смърт. Някои казват, че с очите си са видели повторно екзекуцията, а други - сянката на пагубната брадва по околните стени. От всички тъжни души, за които се твърди, че още бродят из кулата, фигурата на Ана Болейн е най-често срещаната. Тази трагична личност е осъдена и екзекутирана за изневяра и измяна, след като помята наследника на трона. Има сведения, че обезглавеното й тяло, разпознато по роклята, с която е облечена в деня на екзекуцията, се носи от Замъка на кралицата към църквата „Сейнт Питър Ад Винкула". Следвала го призрачна процесия от сановници по пътеката към мястото, където Ана Болейн е погребана - под олтара. Солт Тауър е най-страховитата и затова най-отбягваната част на Лондонската кула. Стражите избягват да доближават там през нощта, след като един от тях е мистериозно удушен. Кучетата, които както много други животни имат „шесто чувство" за свръхестествените същества, също отказват да се приближат до тази част на кулата и това подхранва интригата и суеверието. Присъствието на призрачни видения в кулата е уловено през 2003 г., когато фотограф съобщава за странни случки, докато се опитва да направи фотосесия. Осветителните крушки гърмели и неочаквано хвърчали искри. Най-мистериозно от всичко е, че когато проявява лентата, сред многото празни снимки открива една, в центъра на която се вижда загадъчно кълбо светлина. Друга известна британска туристическа атракция - замъкът Уиндзор - е дом на кралското семейство от XI век и днес все още е кралска резиденция. През вековете става свидетел на безброй раждания и случаи на смърт и е свързан с много легенди за магьосничество и предателство. От всички призраци, за които се носи слух, че витаят в замъка, своето присъствие са оповестили духовете най-вече на трима крале. Посетители твърдят, че са чули стъпките и стенанията на крал Хенри VIII, а духът на крал Чарлс I, който е обезглавен през 1649 г. в Уайтхол, бил забелязан в библиотеката и параклиса, но с глава на раменете. Има сведения и за духа на лудия крал Джордж III, затворен в замъка преди смъртта му. Подобна е и славата на Единбургския дворец в Шотландия - величествен и неприветлив замък. Построена върху мястото на някога активен вулкан, тази почти 1000-годишна постройка е място на необичайно много случаи на насилие и смърт - станали причина за многобройните призрачни видения в околността. Най-известни са обезглавени барабанчик и гайдар, за които се говори, че обикалят около бойниците на замъка и все още свирят на инструментите си. През последните години се разпространяват разкази за срещи с духове, свързани с едно смайващо откритие в града в началото на 90-те години на XX век. По време на ремонтни дейности се натъкнали на останки от сгради под съществуващия град. През 1665 г. Единбург е поразен от ужасна чума (Черната смърт), покосила по-голямата част от населението. Когато болестта утихва, оцелелите чиновници решават, че е най-добре да се строи върху стария опустошен град, като засегнатите постройки и всички останали живи болни бъдат заровени под новите сгради. Откакто този забравен свят излиза наяве, много хора чуват призрачни гласове и виждат красиви мигащи светлини, идващи откъм подземния град. Друга шотландска крепост - замъкът „Гламис" - е отлично познат от трагедията „Макбет" на Шекспир. Мистериозните случки обаче не се ограничават единствено до царството на театралната сцена. Между древните стени се случват загадъчни неща и инциденти с духове. Легендите разказват за злодеянията на втория господар на „Гламис", чието заиграване с дявола според слуховете оставило следа в последвалите жестоки действия и насилие. Граф Биърди или Злия господар, както е прозвището му, очевидно бил страстен почитател на хазарта и алкохола. Смята се, че една вечер, след като не успява да си намери партньор за комар, той обявява, че ще играе със самия дявол. Миг по-късно на вратата се почуква и висок мъж с брада, облечен в черно, пита лорда дали все още търси някого, с когото да играе. Когато прислужниците чуват викове и шум от хвърляне на мебели из стаята, един от тях се промъква до ключалката и се опитва да надзърне какво става, но господарят му го хваща. Когато лорд Гламис се връща в стаята, тайнственият непознат бил изчезнал, отнасяйки със себе си душата на отдадения на хазарт аристократ, който умира пет години по-късно. Носят се слухове, че пияният му, изтормозен дух все още се скита из замъка в очакване да се върне в стаята и да играе с дявола. Замъкът е дом и на Джанет Дъглас -съпруга на шестия господар на „Гламис". Веднага след внезапната му смърт тя е обвинена в убийство и магьосничество, макар че липсват каквито и да било доказателства. Води се процес, на който тя е обявена за виновна в организиране на заговор за убийството на краля на Шотландия, след което незабавно е екзекутирана в Единбург през 1537 г. Говори се, че сега духът й се скита из залите на „Гламис" и често се моли в малкия параклис, където напразно търси спасение вече почти 500 години. Възможно ли е тя, както и многото други духове, които населяват някои от най-старите британски замъци, все още да търсят справедливост? Каквито и да са мотивите на тези призрачни същества, те вероятно ще продължат да витаят из нашите най-древни паметници и ще останат траен източник на удивление от страна на човечеството днес. First place: The ghost in the castle (39%): The photograph was taken in May 2008 at Tantallon Castle (Scotland). The photographer was unaware of anyone in the opening, and says there were no manikins or staff in period costume at the venue. Skeptics argue that the figure might be an unnoticed visitor, an odd reflection of light against the wall, or digital manipulation.

Епохата на фараоните Едва ли има други монументи, по-пряко свързани с представата за тайнственост, от великите пирамиди на Египет. Въпреки че подобни структури има по целия свят, египетските са не само древни, но и абсолютно величествени, поради което грабват въображението ни с неудържима сила. Най-въздействаща е най-голямата пирамида - гробницата на фараона Хуфу (Хеопс) в Гиза, Египет. Хуфу - син на Снеферу и царица Хетеферес I - е вторият фараон от четвъртата династия. Въпреки че наследява трона едва двайсетинагодишен, той веднага се заема с планирането и строителството на своята гробница. Става първият фараон, който строи пирамида в Гиза, и по този начин поставя началото на период на монументално строителство, продължил векове наред. Великата пирамида предлага любопитен поглед към точната цел на този вид структура. За довършването й са нужни повече от 20 години. Използвани са около 2,3 милиона каменни блока, всеки от които тежи до 2,5 тона. Самите размери на гробницата отразяват голямата власт и уважение, с които се ползва този фараон. Целият процес на мумификация, построяването на монумента и ритуалното погребване са направени с цел да осигурят на фараона преселване в задгробния живот. В подготовката за това в самата гробница са построени големи помещения, пълни с всякакви богатства. При по-подробно изследване на пирамидата редица фактори карат мнозина да подозират, че в структурата може да има скрито послание. Първо, личната погребална камера на Хуфу е по-голяма от подобните помещения в другите пирамиди по света и изпълнението й е безупречно. Изработката й е изключително сложна, като от нея тръгва вертикална шахта, която извежда чак до върха на пирамидата в съвършен отвес. Прецизността на линията навежда някои египтолози на предположението, че вероятно е замислена като канал за Ка - духа на фараона. Също така има предположения, че към момента на погребението шахтата от погребалната зала се е намирала в една линия със съзвездието Орион, както и че тази пирамида, заедно с останалите две в Гиза, може би проектират това съзвездие на Земята. В подкрепа на тази теория идва фактът, че Орион е от особена важност за египтяните, що се отнася до задгробния живот. Подробно е обсъждан и въпросът за съвършените математически пропорции и позицията на пирамидата. Предвид религиозната важност на тези фактори за египтяните това заслужава да бъде взето под внимание. Всяка от четирите страни на пирамидата е ориентирана съвсем точно към една от четирите посоки на света. Вместо магнитния север египтяните се съобразяват с точната географска посока север, която съвпада с оста, около която се върти Земята. Този факт демонстрира напредничавото разбиране на египтяните за света и предполага, че те са знаели, че Земята е сфера, която се върти. Голямата пирамида е разположена точно върху трийсетия паралел, точно на една трета от разстоянието между Северния полюс и екватора. Подобно на прецизното позициониране на пирамидата в Гиза, храмът на Амон Ра в Карнак също е любопитно ориентиран. Дългата почти километър поредица от врати чертае перфектна права линия, която върви от двайсет и шестия градус южно от изтока към двайсет и шестия градус северно от запада. Това съвпада съвсем точно с позицията на изгряващото слънце в дните на лятното и зимното слънцестоене. Възможно е всичко това да е случайно, но в своята съвкупност то води до предположението, че в Древен Египет всяка конструкция има дълбок смисъл. Освен това нарочните огромни мащаби на пирамидите биха гарантирали, че те ще издържат на опустошителното действие на времето и така ще пренесат посланието си в следващите хилядолетия. Разбира се, много египетски монументи демонстрират важността, която този древен народ е отдавал на определени моменти от годината, като например слънцестоенето. Също така египетският календар следва вид цикличен зодиак, който придава особено космично значение на всеки един определен ден. Това по своята същност много прилича на изразените днес идеи в областта на астрологията в различни култури по целия свят. Пирамидите са могъщ символ на тайнствеността и предизвикват голямо любопитство по целия свят. Само може да се гадае за истинското им значение и за целите им и вероятно никога няма да узнаем отговорите. Въпреки това може би най-важното е, че пирамидите ни подтикват да задаваме правилните въпроси, въпроси за мощта и мъдростта на древните хора, за същността на цивилизацията и за загадките на вселената.

В древните тибетски религиозни текстове скритото царство Шамбала е описано като тайнствено място. Въпреки че географски би трябвало да се намира някъде между тибетските планини и обширната пустиня Гоби, според твърденията то е отделено от останалия свят от духовна граница. Това означава, че само предопределените да го намерят ще стигнат до него. От векове тибетските лами търсят царството и много от тях посвещават години от живота си на предана духовна подготовка. Тибетските ръкописи съдържат подробни описания на това недостъпно царство. Някои географски карти оприличават формата му с осемлистен лотос, в чийто център се намира дворецът Капала. Илюстрации показват, че жителите на Шамбала са благословени с модерни транспортни средства като самолети и совалки. Също така те притежават сложни научни уреди, с които изучават звездите. В текстовете се съдържат предсказания за управниците и жителите на това загадъчно царство. Дадена е точна информация за 32 царе на Шамбала и подробно са изброени датите на управление на различните приемници на трона. Предсказано е още, че с течение на времето мощта и просветеността на жителите ще нарасне и те ще се сдобият например с телепатични способности и умение да пропътуват огромни разстояния с голяма скорост. Докато те се развиват, външният свят ще се изроди - ще стане войнствено настроен и ще изпита глад за власт, пренебрегвайки духовния живот за сметка на материалното богатство. Същото пророчество обяснява, че след около четири века ще настъпи денят на разплатата. В този момент светът до такава степен ще е пропаднал, че ще бъде управляван от зъл цар, който, вярвайки, че е всемогъщ, ще открие Шамбала и ще я нападне. В тази битка 32-рият цар на скритото царство - Рудра Какрин - ще поведе огромна армия от чистите и просветените към победа и ще възвести настъпването на епохата на съвършенството. Тези, които вярват в съществуването на Шамбала, разглеждат фактори като материализма, разпрострял се по целия свят, и бурната история през последните сто години като доказателство за точността на предсказанията, съдържащи се в древните текстове. Но тъй като предвиденият ден на Страшния съд е чак през 2425 г., има доста време, докато разберем със сигурност дали пророците са познали какво ще е бъдещето.

ОПОРНО-ДВИГАТЕЛНА СИСТЕМА. УСТРОЙСТВО НА КОСТИ, СТАВИ. ЧЕРЕП. Движението е основен начин на поведение при живите организми. Опорно-двигателната система осъществява движението на човека, като променя положението на главата, туловището и крайниците в пространството. Тя се състои от костите, свързванията между тях и мускулите. Опорно-двигателната система определя като цяло външната форма и размерите на тялото: глава, шия, горни и долни крайници. Тя има пасивна и активна част. Пасивната се изгражда от костите на скелета и свързванията между тях – стави и сраствания, а активната част са мускулите. Пасивната част освен че представлява опора за активната част, образува кухини: черепна кухина, в която се намира главния мозък; в очницата – окото; в гръбначния канал – гръбначния мозък; в гръдния кош – белите дробове и сърцето; в таза – редица органи на половата, отделителната и храносмилателната система. Мускулите, които са активната част на опорно-двигателната система, получават посредством нервите информация от главния и гръбначния мозък и със своето съкращаване и разпускане осъществяват движението на тялото. Костите на 206 ба брой и са групирани и осев и добавъчен скелет. Осевият скелет дава централна опора на тялото и включва черепа, гръбначния стълб и гръдния кош/ Добавъчния скелет включва костите на тазовия и раменния пояс и костите на свободния долен и горен крайник. Поясите свързват крайниците към осевия скелет и осигуряват стабилност и широк размах на движенията. Костите са изградени от плътна и гъбеста костна тъкан. Пластинките на плътната са наредени една до друга, а пластинките на гъбестата заграждат малки кухини, откъдето произлиза името им. Съществува строга закономерност в тяхното подреждане в зависимост от силите на натиск и опъване, които действат на костта. В състава на костите влизат минерално соли, органични вещества и вода. Съотношението на минерализираните соли (калциев фосфат, калциев карбонат и др.) и органичните вещества зависи от възрастта. С напредването на възрастта количеството на минералните соли в организма нараства, затова костите на възрастния човек са по-твърди от тези на детето. Процесът, при който се отлагат минерални соли се регулира от витамин Д. Органичните вещества от своя страна придават еластичност на костите. При малките индивиди поради по-голямото количество на органични вещества костите са по-малко чупливи в сравнение с възрастните хора. Отвън костите са покрити с надкостница, в която се намират множество кръвоносни съдове, навлизащи в костта. При удар надкостницата е силно болезнена. Тя спомага за заздравяването на счупените кости. Повърхността на костите, които вземат участие в образуването на ставите, са покрити с хрущял. В костите се намира два вида костен мозък: червен и жълт. В червения костен мозък се образуват кръвните клетки. При новороденото костния мозък е червен и с напредване на възрастта от него се превръща в жълт, който е неактивен – не произвежда кръвни клетки. Според формата си костите се делят на къси, дълги и плоски кости и кости с неправилна форма. Дългите кости се намират в крайниците. Те имат два края, които са изградени от гъбесто костно вещество, и средна част с цилиндрична форма, съставена от плътно костно вещество, обграждащо канал. В него и в гъбестото вещество на краищата на дългите кости има костен мозък. Късите кости се намират в ръката, ходилото и в гръбначния стълб. Повърхността им е изградена от плътно, а вътрешността от гъбесто костно вещество. В тях има също костен мозък. Плоските кости са костите на черепа, лопатките, ребрата, гръдната кост и част от тазовите кости. Те са съставени от тънки външни пластинки от пътно костно вещество, а вътрешността им представлява гъбесто костно вещество. С неправилна форма са някои от костите в основата на черепа, както и част от тазовите кости. Растежът на костите се регулира от някои хормони и витамини. По време на вътреутробното развитие повечето от костите са изградени от хрущял (хрущялен скелет), а някои от тях – от влакнеста съединителна тъкан. В черепния покрив на новороденото между костите има широки ивици от съединителна тъкан, които в последствие се заместват с костна тъкан. Това позволява известна подвижност на черепните кости по време на раждането. Още преди раждането в тях се появяват ядки на вкостяване, от които се образува костното вещество, постепенно заместващо хрущялната тъкан, докато достигне окончателния си ръст тялото на човека между средната част на дългите кости и техните краища остават хрущялни пластинки, от които костите нарастват на дължина. След сместването на тези пластинки с костна тъкан растежът престава. С помощта на надкостницата костите нарастват и на ширина. Тя образува надкостно вещество, отлагащо се на повърхността на костта,

Френологията е модна през почти целия XIX в. наука за връзката между психическите особености на човека и устройството на черепа му. Неин основател е немският медик Франц Йосиф Гал (1758-1828). Френологията е теория, която твърди, че може да определи характера, личностните особености, и склонността към престъпления на човек, изследвайки формата на главата. Ето един интересен източник на български: http://www.beinsadou...hp?showtopic=86 И един на английски: http://faculty.plattsburgh.edu/peter.friesen/default.asp?go=239 Какво мислите за тази наука?

Ние съдим за великите западни цивилизации по паметниците от миналото, които ги символизират.Египетските пирамиди, Вавилонските зикурати, Партенона в Атина, Колизеума в Рим. Средните векове от своя страна ще бъдат представени от готическата катедрала — вероятно "Нотър Дам" в Париж, френската "Шартър" или английската "Солсбъри". Изборът ни е богат, но която и да предпочетем, тя ще се намира някъде на север от Алпите (на територията на някогашната Римската империя). Най-важният фактор за Средновековието е центърът на европейската цивилизация - премества там, където са били северните граници на римския свят. Средиземно море, което векове наред обединява земите около бреговете си, се превръща в гранична зона. (Географският поглед на Европа трябва да се разгланичава от и в периоди. В един период от време едно и също нещо изглежда по различен начин.) През 323 г. от сл. Хр. Константин Велики взел решение да премести столицата на Римската империя в гръцкия град Византион, по-късно известен като Константинопол, а днес познатия ни Истанбул. Шест години по-късно, след грандиозна строителна кампания, преместването официално приключило. Новата столица освен това символизирала новата християнска основа на римската държава, тъй като била в сърцето на най-християнизираната част от империята. Под владичеството на Юстиниан (упр. 527-565 г.), Източната (или Византийската) империя добила нова власт и стабилност. Латинският запад, от друга страна, скоро станал жертва на нахлуващите германски народи: вестготи, вандали, франки, остготи и ломбарди. До края на шести век и последната следа от централизираната власт изчезнала, въпреки че императорите на Константинопол не се отказвали от претенциите си към западните провинции. Все пак обаче, след като нашествениците се установили в новите си земи, те възприели модела на късната римска, християнска цивилизация, макар и не в идеалния и вид. Местните кралства, които създали — вандалите в Северна Африка, вестготите в Испания, франките в Галия, остготите и ломбардите в Италия — били провинциални държави в периферията на Византийската империя, всички с излаз към Средиземно море и зависими от имперската военна, търговска и културна власт. Чак през 630 г., след като византийските армии си възвърнали Сирия, Палестина и Египет от сасанидските перси, връщането на западните провинции също се превърнало в сериозна възможност. Десет години по-късно тази възможност престанала да съществува, тъй като една непредвидена нова сила — ислямът — се появила на изток. Под знамето на исляма арабите завзели африканските и близкоизточните части на империята. До 732 г., век след смъртта на Мохамед, те завладели Испания и заплашвали да завоюват Западна Франция. През единайсети век турците окупирали голяма част от Мала Азия. Междувременно последните византийски земи на запад (в Южна Италия) били завзети от норманите, дошли от Северозападна Франция. Източната империя, чиито територии се свили до Балканския полуостров, включително и Гърция, удържала до 1453 г., когато турците превзели Константинопол. На изток ислямът създал нова цивилизация, простираща се чак до Индуската долина (сега Пакистан). Тази цивилизация достигнала разцвета си много по-бързо, отколкото западната през Средните векове. Багдад на река Тигър бил най-важният ислямски град през осми век. Неговият блясък превъзхождал този на Византион. Ислямското изкуство, наука и занаяти оказали голямо влияние върху Европа през Средновековието — като се започне от арабските орнаменти, производството на хартия, арабските цифри, и се стигне до разпространението на гръцката философия и наука чрез съчиненията на арабски учени. (Западните езици пазят в наследство думи като algebra) Трудно бихме преувеличили влиянието на бързото развитие на исляма. Византийската империя, лишена от западните си провинции в Средиземноморието, с всички сили се опитвала да държи исляма на разстояние далеч на изток. На запад империята имала слаби и незначителни позиции в италианските земи. Европейските брегове в западната част на Средиземно море, от Пиренеите до Неапол, били изложени на арабски набези от Северна Африка и Испания. Така западна Европа била принудена да развива своите собствени ресурси — политически, икономически и духовни. Процесът обаче бил бавен и труден. Ранният средновековен свят е в състояние на непрестанен смут и представлява постоянно променяща се картина. Дори и кралството на франките, управлявано от династията на Меровингите от 500 г. до 751 г., а след това от тази на Каролингите, започващи от крал Пипин III, не успяло да установи по-продължителен ред. Като единствена по рода си международна организация християнството изиграло ключова роля за налагането на стабилност. Въпреки това и то се разделило между папската власт, чието влияние било ограничено на монашеските ордени, които бързо се разпространили из Европа и останали до голяма степен независими от римската църква. Бързото разпространение на християнството, както и на исляма, не може да се обясни лесно от институционална гледна точка, тъй като църквата не е съвършено въплъщение на християнските идеали. Освен това успехът на християнството не бил гарантиран. Християнството, изглежда, имало изключително влияние от духовна и морална гледна точка над тълпите, които чували посланията му. Няма как иначе да си обясним бързото покръстване на Северна Европа. Църквата и държавата постепенно стигнали до извода, че не могат една без друга. Необходим бил здрав съюз между една силна светска власт и една обединена църква. Този съюз станал реалност, когато католическата църква, спечелила вече доверието на религиозните ордени, прекъснала последните си отношения с Изтока и потърсила подкрепа от Германските народи на север. Там през втората половина на осми век, при управлението на сина на Пипин III — Карл Велики, и неговите потомци от династията на Каролингите, кралството на франките се превърнало във водеща сила. Карл Велики заграбил земите на брат си Карломан от неговите наследници. След това завладял по-голямата част от Европа — от Северно море до Испания и на юг чак до Ломбардия. Когато през 799 г. папа Лъв III се обърнал към него за помощ, Карл Велики отишъл в Рим. На Коледа през 800 г. папата го дарил с титлата император — нещо, което Карл Велики нито търсил, нито искал. Терминът готически първоначално е въведен за архитектурата и именно в нея този стил е най-ярко изявен, макар че говорим също и за готическа скулптура и живопис. В продължение на век — от около 1150 г. до 1250 г., времето на Великите катедрали — архитектурата имала доминираща роля. Първоначално готическата скулптура била строго архитектурна по характер, но след 1200 г. станала по-независима. Най-великите й постижения са между годините 1220 и 1420. Живописта от своя страна достига своята кулминация между 1300 г. и 1350 г. в Централна Италия. След около 1400 г. тя става водеща художествена форма на север от Алпите. Наблюдаваме постепенно изместването на акцента от архитектурата към живописта. Ранната готическа скулптура и живопис отразяват строгия ред, който определял величествената им архитектурна рамка, а късната готическа архитектура и скулптура се впускат в живописни ефекти. Над този модел се разполага още един: международното разпространение, противопоставено на местната независимост. Готическото изкуство, което от Ил дьо Франс било пренесено в останалата част на Франция, а после и в цяла Европа, е известно като opus modernum или opus francigenum (модерно или френско творчество). През тринадесети век новият стил започнал постепенно да губи характера си на нещо привнесено отвън и започнали да се проявяват местните разновидности. Към средата на четиринадесети век се наблюдава нарастваща тенденция на влияние между тези регионални стилове, докато накрая се установил един "интернационален готически" стил, който към 1400 г. преобладавал почти навсякъде. Скоро след това единството се разпаднало. Италия, с Флоренция начело, създала напълно новото изкуство на Ранния ренесанс. На север от Алпите Фландрия поела лидерството в развиването на късната готическа живопис и скулптура. И накрая, един век по-късно, Италианският ренесанс станал основата за друг интернационален стил. Подпомогнати от постоянно променящи се съюзи с папството, кралете на Франция и Англия, за сметка на Германия, се утвърдили като водещи сили в началото на тринадесети век, който бил предимно време на мир и благоденствие. При тези благоприятни условия били създадени Францисканският и Доминиканският орден, а католицизмът открил св. Тома Аквински, своя най-блестящ ум след св. Августин и св. Джером от около 850 години по-рано. След 1290 г. обаче равновесието между силите било нарушено. А през 1305 г. френският папа Клемент V преместил папството в Авиньон, Франция, където то останало повече от 70 години. Библиография: Йонов, М. Николов, М. Христоматия по история на средните векове: Първа част. Наука и изкуство, София 1975 Жорж Люби. Времето на катедралите, Изкуство и общество 980-1420. Агата-а, София 2002 The Oxford Doctionnary of Byzantium V. 1-3 Historical dictionnary of Byzantium http://www.newyorkcarver.com/museum.htm http://www.artlex.com/ http://witcombe.sbc.edu

ИЗ ЖИТИЕТО НА 15-ТЕ ТИВЕРИУПОЛСКИ МЪЧЕНИЦИ И когато някой си български княз Крув (Крум) плячкосвал ромейски градове и превзел и чутовния град Одрин и обитателите му заробил и преместил в други по-далечни градове, тогава между преместените имало един мъж на име Кинамон, великолепен и хубав по вънкашния си вид, а по душевната си лепота по-славен и по-божествен от своите съвременници. При подялбата на пленниците той по жребие се паднал на Крувовия син Обритаг (Омуртаг). Обикнат от своя господар, той с едно само причинявал скръб на господаря си, че не бил съгласен с тях по религия. Затова варваринът полагал всякакво усилие да го отстрани от Христа. С тази цел първом направил следния опит. След като извършил една тържествена жертва и по тоя случай приготвил богата трапеза, заповядал на доблестния Кинамон да седне на трапезата и да се нахрани заедно с другите началници. Но той, научен от Павел или по-добре да кажа, като запомнил, че не може вярващите в Христа да пият господня и бесовска чаша, отказал да седне на трапезата. Но понеже варваринът настоявал да го принуждава да кусне от идоложертвените, човекът, обзет от божествено дръзновение, велегласно изповядал, че той като християнин служи на истинския бог, който сътворил небето и земята и всичко видимо и невидимо... А тия разни, които вие почитате за богове, признавам за истински демони... И ако ми изтъкваш слънцето и луната и ме принуждаваш да се чудя на велелепието им, слушай – и аз им се чудя, но ги имам за творения и слуги и подвластни не само на бога, но и на нас, човеците. Обритаг не можал да понесе всичко това спокойно, но разгневен (какво друго може да се очаква от една варварска и кръвожадна душа), заповядал да го бият без милост. „Не унижавай, казвал, нашите богове. Че тяхната сила е голяма за доказателство служи това, че ние, като им се кланяме, покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоя Христос беше истински бог, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се кланяте”. Това като казал, заповядал да го предадат на железен затвор. И тъй Христовият раб бил запрян до смъртта на Обритаг. Коментирайте антихристиянската нагласа на владетеля Омуртаг. Мотивировката му за силата на държавата в тясна връзка с божественото покровителство. При наличието на този извор може ли да твърдим, че хан Омуртаг е правил опити да се покръсти, както погрешно се тълкуват християнските символи от златопечатника с неговия образ.

ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА ПОКУПКА НА СЛУЖБА ЖРЕЦ-ПРЕДСКАЗАТЕЛ В СВЕТИЛИЩЕТО НА КРОНОС В СЕЛО ТЕБТИНИС Искам да купя службата жрец-предсказател в споменатото светилище, съгласно изложеното още отдавна предложение за купуване при условие да получа правото да нося палмовото клонче и да извършвам други задължения, свързани с предсказването, и да получавам една пета част от всеки припадащ се на светилището приход, съгласно нарежданията. Предлагам за това вместо цената 640 драхми, които беше вече предложил преди Марсисух, син на Пакебкий, за същото, 2200 драхми, които ще заплатя на местната държавна каса, след като бъда утвърден в обичайните срокове, за да остане правото за притежаване и притежаването на тази служба на мене и на потомците ми и наследниците ми по право при същите почести и всички права за вечни времена, като заплащат 200 драхми такса. И тъй, ако решиш, господарю, потвърди ми там в града моите права и пиши на стратега на областта за това, за да се извършат и дължимите свещенодействия на боговете, които те обичат. А припадащата ми се част – една пета от доходите, както е редно, с направените пожертвувания е: 50 артаби жито, 9 артаби и полвин третинка леща и 60 сребърни драхми. Живей в щастие. Година 10 на император Цезар Тит Елий Адриан Антонин Август благочестивий... Каква е досегашната ви представа за жрец-прорицател. Допускали ли сте, че тя е обвързана само с наддаване на пари - нещо като търг? Какво мислите за наследяването на "прорицателската дарба" от баща на деца и то за вечни времена? От това, което съдържа текста, може ли да се направи извод, какъв характер има жреческото съсловие в Египет - затворена каста, висша управленска класа или симония (продаване на религиозни служби).

Интервю на Иван Костов - в. Марица, 27.04.2010 - Вие кръстен ли сте? При комунизма това беше забранено? - Кръстен съм в първите 40 дни от раждането си, защото съм бил много болнаво дете. Кръстили са ме през зимата на 1950-та година. След войната времената бяха много тежки, имаше купонна система, всичко беше ужасно. Детската смъртност беше висока, някои деца не оцеляваха. Аз също не съм бил добре. И баба ми, майката на баща ми, е казала, че трябва да бъда кръстен, защото само с божията помощ ще се оправя. Аз съм от семейство на вярващи хора. - Още през 2000 г като премиер в интервю казвате : "Върша грехове и дано Господ ми прости"? - Както разбирате, тук има тежко противоречие. Защото да управляваш, по принцип означава да поемаш смъртния грях да бъдеш горд в степен да имаш самочувствието да покажеш на обществото, че знаеш правилния път, по който да го водиш. Според християнството това е греховно. Самата идея, че можеш да наложиш на обществото решения отвън на неговите въпроси, се счита за висша степен на горделивост. Още оттам започват греховете. Участието в управлението на страната не е богоугодно дело. Християнството предполага други, много по-висши ценности - смирение, способност да простиш на врага си, да обърнеш другата буза, когато те ударят. А в политиката, ако си обърнеш бузата, ще ти забият всички възможни ножове. Политиката е битка. - Проф. Кръстьо Петков тия дни каза, че спасението на България е в кабинет Бойко Борисов-Иван Костов. Специално за БЛИЦ професорът се аргументира така : Костов може да овладее финансовата криза, да стабилизира бюджета и да наложи волята си над сенчестата икономика, защото вече е вадил България от криза! - Нека първо демонтираме от това твърдение елемента на дразнене спрямо ГЕРБ. Защото проф. Петков е човек с леви възгледи. Той е политически противник на десницата и няма никаква причина да не провокира едно управление, което претендира да е дясно. Ако демонтираме тази част от твърдението на проф. Петков, стигаме до една основа в него, която е вярна. Аз съм бил в три екипа, които са вадили страната от криза. Това е по време на проф. Димитър Попов- първият шок в края на 1990-та и в началото на 1991-ва – Лукановата зима; след това при Филип Димитров; после през 1997 г. Забележителното при всички тези случаи е, че ние, правейки реформи и поставяйки правилните цели, за много кратко време вадехме страната от кризата. Примерно 90-та година при правителството на Димитър Попов стабилизирахме страната буквално до летните месеци. Цялата дандания в цените започна да затихва. С мерките при правителството на Филип Димитров успяхме да излезем на траекторията на растежа и то в онези ужасни години. Затвърдихме финансовата стабилност до такава степен, че аз започнах да си мисля, че тя е необратима. Но премиерът Жан Виденов и финансовият му министър Димитър Костов ни показаха, че не е така. Изводът от този урок е, че винаги може да се даде заден ход - дори на най-успешните реформи. Но днес кабинет Борисов-Костов е политическа конструкция, която не отговаря на правилата на политиката. Защото те изискват хората да ти дадат доверие да участваш в кабинет, където да правиш реформи. Хората да поискат това, а не някой да сглоби този кабинет, следвайки съветите на уважавания от мен проф. Петков. Не става по този начин. Защото хората не приемат такива инжинерингови проекти. В момента хората виждат правителство на ГЕРБ, което е беззаветно и безкритично подкрепяно от "Атака", и критично подкрепяно от Синята коалиция. Тази конструкция е замислена още при създаването на ГЕРБ. Тя е формирана като популистка националистическа формация върху територия, близка до тази на "Атака". И никога създателите на ГЕРБ, сред които е и Божидар Димитров, не са си и представяли коалиране на тази формация в политическия център с десницата, за да прави реформи. Напротив - преди изборите президентът каза, че най-естественият съюзник на ГЕРБ е БСП! Така че ГЕРБ стартира в политическото пространство с тези намерения. След това избирателите трябва да кажат какво искат, а не Бойко Борисов. Но той самият каза какво искат избирателите – не щат Синята коалиция, не щат десницата, искат само той да управлява. И той така ще управлява. - Като човек, който вече е провеждал успешни реформи, коя е най-характерната черта за тях? - Характерната черта и ясният признак на реформите е БЪРЗО постигане на резултати! Истинска смела борба срещу мафията и корупцията води министър Цветан Цветанов и резултатите са светкавични. Виe виждате как бързо замира престъпността. Къде са сега поръчковите убийства?! Макар че още няма осъдителни присъди, ефект има. Но в другите сфери, където трябва да се правят реформи в истинския смисъл на думата, няма напредък. - Вие знаете в детайли реалното състояние на бюджета. Знаете дори кога Симеон Дянков прикрива съществени факти за финансовото състояние на страната? - Ако бъдем честни, трябва да кажем, че министър Дянков знае състоянието на нещата, но не последва съветите, които му давахме – аз и други много авторитетни и сериозни хора, разбиращи от бюджетна политика. Съветвахме го да прояви целия дефицит, такъв какъвто той е, като изплати и върне задълженията, които има държавата по безусловни и изискуеми плащания. Да върне ДДС, да се разплати с фирмите, за да влезе на чисто в годината. Той не го направи, очевидно защото е знаел, че би влязъл в дефицит над 3%. Опита се да получи решение за влизане в еврозоната, в чакалнята, както казват. И като не получи такова, като видя, че е невъзможно да получи покана за влизане в чакалнята на европейския валутен механизъм, тогава със задна дата реши да каже каква е истината. Той имаше сериозен мотив. Едни ще кажат – да, прав е. Други - че не е. - Още през януари предрекохте, че няма да влезем в еврозоната и за съжаление се оказахте прав?! - Да, казах това, защото знаех как стоят нещата. Това е професионална информация. Доста хора разбираха, че шансовете за успех са много малки. Но тогава никой друг не го каза. - Според вас какви са последиците за България от това, че не влезе в еврозоната?! Анализатори твърдят, че това влияе зле на политическия имидж на България. Чуждестранните инвеститори започват да се оттеглят от нас - смятат, че правителството няма воля за реформи и прави хаотични движения относно финансовата си политика? - Точно така. Изводът е, че България се разколебава в политиката си да реформира така себе си, че да стане приемлива за член на клуба на страните на Европа. В момента България изглежда като страна, която не знае накъде е тръгнала. Доверието в нея става все по-малко, следва снижаване на рейтинга и отказ на инвеститорите да идват тук. Но има и друго. Забелязва се една нездравословна тенденция, прокарвана от млади колеги, макроикономически наблюдатели. Те сега се учат да коментират и анализират нещата и въпреки това техните мнения излизат на предни позиции. Това не е полезно нито за обществото, нито за тях самите. Защото в нито едно западно общество човек на 30 години не може да коментира тези неща. Трябва да имаш изстрадан личен опит, за да говориш за тези неща. Но тези хора веднага прибързаха да кажат, че отказът от влизане в еврозоната едва ли не е нова монетарна политика и евентуално дори събаряне на валутния борд. Така не се говори! Да се правиш на интересен, като разпалваш страховете на хората, е безотговорно. Аз съм абсолютно убеден, а това е записано и в предизборната програма на ГЕРБ, че запазването на стабилността и валутния борд е нещо, което няма изобщо да се коментира. - Когато обаче вие казвате, че реформите са наложителни, Бойко отговаря : "Аз съм най-големият реформатор в България. Ако Костов иска да ми каже нещо, да ми се обади по телефона"?! - Високо самочувствие има министър-председателят. Само че дали е голям реформатор и дали прави реформи, ще се разбере до края на годината. Ако се правят реформи, те трябва да дадат ефект дотогава. Ако през септември, октомври, ноември си говорим само за зима и оцеляване, се връщаме на едни разговори, които се водеха 90-та, 96 –та година и просто влизаме в едно кризисно мислене. Моето желание е премиерът да успява. А не да се оказва, че ние не сме били достатъчно настъпателни, че носим част от отговорността. Ние сме тези хора, които никога няма да кажат на бялото черно. Когато нещо се постигне, ние ще го подкрепяме. - Кризата у нас се задълбочава. Българинът е парализиран от страхове. Възможно ли е да ни сполети гръцкият сценарий?! - Гръцки вариант в България няма да има. Защо? Защото Гърция е страна с много богати граждани и фирми и с много бедно правителство. Бедно в буквалния смисъл на думата – няма пари, с огромни дългове е. Но гърците имат много мощни фирми, банки, транспортни, логистични центрове, флотът им е гигантски. Ситуацията в България е съвсем различна. - Шокиращ е фактът, че трябва да се уволнят висококвалифицирани кадри?! - Само те могат да отговорят на очакванията на кризата. Само те – висококвалифицираните, с огромен опит, със специална подготовка. Само те могат да организират живота си. Един пенсионер няма какво да направи по време на криза. Какво пък ще направи един току-що постъпил стажант, ако го изгоните на улицата?! Когато се освободи висококвалифицираният, се сваля една заплата, с която се издържат поне 10-15 нискоквалифицирани. Така е в целия свят. Аз им съчувствам, но това, което им говоря, трябва да им вдъхва кураж. Защото кой да е отговорен, ако не те?! Друг отговор на кризата го дава дребният и средният бизнес, семейните фирми. Това е най-устойчивото нещо. Отговора на кризата го дава точно този бизнес, не "Лукойл"! Един часовникар, примерно, е самонает. Той може буквално в два квадрата да практикува професията си. Той може много дълго време да издържи на кризата, защото неговата квалификация не се губи. А моят часовник със сигурност ще се развали и ще има нужда от поддръжка. Няма как да не отида при часовникаря! Нали?! Ще отложа, но ще отида. Не е така с фирмите за високи технологии, енергетиката, консултантския бизнес. Особено с могъщите браншове като инвестиционния, строителния, офисмениджмънта, продажбата на недвижими имоти. Няма клиенти – фалираш. Нямаш продажби – банката ти взима хотела, взима ти апартамента, продава го за каквато цена намери и загиваш безусловно, нямаш съпротивителна сила. Защото това са много пари, това са рисковани начинания, това са големи бизнеси. Тях кризата ги поразява ужасно. А под тях стоят строителни работници, индустрии за строителни материали, индустрии за обзавеждане, фаянс, порцелан, канализации, пречиствателни станции…. Какво ли не. И те загиват. Това е страшно. Затова ние казваме – трябва да се помогне на тези, на които кризата не влияе по този унищожителен начин, трябва да се помогне на дребния, средния бизнес, трябва да се либерализират режимите. Ако аз съм висококвалифициран директор, който го освобождават от работа, аз трябва да имам възможност спешно да направя свой бизнес. А не да ми се пречи, да ми пили нервите администрацията и да не ме пускат да се проявя в бизнессредата, както се случва в момента. Условията за почване и за излизане от бизнес в България са кошмарни. Кошмарни! - Каква друга реформа ще има бърз ефект за излизане от кризата? - Реформиране на фирмите с преобладаващо държавно участие! И то по начина, по който го правят на Запад. Независимо че тези фирми са държавни, те трябва да бъдат реформирани по правилата на бизнеса. Правилна крачка е затварянето на Българския енергиен холдинг. Но не трябва да се отварят два нови холдинга, защото ще е много глупаво - махаш една администрация и създаваш две... - Покрай закриването на БЕХ отново се повдигна темата за енергийната мафия? - Тази тема е наша! Сигналите бяха разработени и внесени от ДСБ и от мен. Последният сигнал внесох, когато бях председател на комисията за контрол на ДАНС… - Оказва се, че всички енергийни министри са участници в една престъпна схема, те са в далаверата… - Да, до Румен Овчаров включително. Още не знаем какво точно е правил Петър Димитров. Едно интервю на Мария Друмева

Моче Племето моче формира първата голяма цивилизация на Перу и предшества инките и народа чиму. Макар да се знае, че моче просъществуват около 1000 години - от около 100 г. пр. Хр. до около 900 г., - техният произход е спорен. Дади са коренните жители на Южна Америка, или има доза истина в местните легенди, според които племето пристига със сал, предвождано от героична фигура, наречена „Наимлпа"? Също толкова мистериозен е залезът на културата моче. Според една теория причината е война - оцелелите артефакти като керамика и предмети на изкуството, датиращи от по-късен етап на тяхното съществуване, отразяват нарастващ интерес към военното дело. Моче са доста напредничав за времето си народ, особено в областта на архитектурата и строителството. Техните просторни и устойчиви сгради, някои от които са запазени и до днес, са построени от кирпичени тухли, направени от кал и изсушени на слънцето. Удивително е, че според изчисленията някои от тези сгради съдържат 100 милиона тухли. Едно от забележителните им постижения е построяването на Чан Чан - най-големия предколумбов град в Америка. Той, както и всички други техни градове, има предимно религиозна функция. Повечето от постройките и пирамидите са използвани за богослужения и занимания с астрономия. Две от най-големите оцелели пирамиди са известни като „Храмовете на Слънцето и Луната". Моче не е единствената древна култура, която демонстрира религиозен интерес към звездите. Все пак много от тези ранни цивилизации намират особен смисъл в движението на небесните тела. Друг знак за прогреса на моче може да бъде видян в единствените по рода си напоителни системи, използвани по онова време от местните земеделци. Моче създават стотици километри напоителни канали, които се пълнят с вода от височините на Андите. В разцвета на тази култура регионът е много по-плодороден, отколкото днес. За съжаление моче нямат писменост, затова сведенията от и за тях са ограничени. Голяма част от събраната информация е извлечена от оцелелите културни артефакти, но за жалост много от тях са присвоени от следващите цивилизации. Това означава, че повечето въпроси, свързани с племето моче - тези изключително напреднали предшественици на перуанската култура, - ще останат без отговор.

Стопанството на големите европейски държави и САЩ след индустриалния преврат до 70-те години на 19 век В някои Италиански републики в края на 16 век възниква Манифактурен капитализъм . Индустриалния преврат (индустриалната революция) означава процес на изнамиране и внедряване на машините в производството , т.е. манифактуризиране производството при използване на ръчен труд се заменя от фабричното производство . В разглежданите държави този процес протича през разглежданите исторически периоди . Една същност – най-рано започва в Великобритания приблизително към (1785-90г.) и приключва към 1830г. В САЩ и Франция индустриалния преврат започва по-късно (1790-1800г.) и приключва към средата на 19 век (САЩ-1840г.) В Балканските страни е с началото на 19 век и приключва до първата Световна война . Според някои Европа започва да става по привлекателна след индустриалната революция . Дотогава по-развитите страни са Китай и Османската Империя . 1.Стопанството на Англия в (1785-1870г.) Предпоставките тук да започне индустриален преврат са : * Типичната за Англия аграрна революция , която спомага за завършване процеса на „огражденията” (в началото на 17 век). „огражденията” – аристокрацията освобождават от зависимост селяните , част от продукцията е за замевладелците . Те получават откуп и ограждат своите имения и се занимават с живодновъдство , отделни селяни остават безработни . Отиват в града и има евтина работа ръка . * натрупване на капитали – от екплотация (Англия , Испания) Други важни технологически открития са : откриване на процес на топене на желязо в специални пещи . Откриване на метод за получаване на стомане чрез смесване на каменни въглища и стъкло . Машини за очистване на памука и други . СТОПАНСКИ ОТРАСЛИ Промени в селското стопанство . От една страна Англия продължава да бъде държава на едрия земевладелец . 1870г. – само около 250 аристократи владеят половината от обработваемата земя , докато дребните земепроизводители разполагат само с 5% от нея . Броят на стредните фермери намалява за сметна на едрите собственици . Едрите земевладелци за дълъг период до 40-те на 19 век налагат политика на аграрен протекционизъм чрез високи вносни мита (житни закони). Висока доходност. Поради многото причини от този момент започва прехпод на либерализация на външната търговия т.е. постепенно занижаване на вносните мита. Това предизвиква промяна във вътрешноотрасловата структура на селското стопанство. Едрите земевладелци се ориентират интензивно към животновъдство за вътрешния пазар. Независимо от продължителните промени в отрасъла във Англия селското стопанство намаляма своя дял в брутния вътрешен продукт(БВП). РАЗВИТИЕ НА ИНДУСТРИЯТА Общата мощност на исталираните парни двигатели в Англия само през първата половина на 19 век нараства 120 пъти , а към 1870г. около 800 пъти . Само от 1830 до 1850г. в производството се въвеждат редица нови механизми , с които се поставя началото на машиностроенето (механични чукове , стругове , фрес-машини) . В резултат промишленост а се развива с бързи темпове . През 1850 вече съществувам около 2000 фабрики за производството на памучни изделия . Първо се индустриализира памуко-текстилната , а по-късно се индустриализира и вълно-текстилната. Работят около 2000 фабрики, но в вълно-текстилната има двойно по-малко фабрични работни места от памуко-текстилната. ТРАНСПОРТ В областта на транспорта твърде важно откритие е на Джордж Стивънсън , който конструира първия в света парен локотов през 1814г. През 1825г. е пусната първата в света железница която свързва два английски града (Дармингтъни и ) . През 1826г. се свързват Манчестър и Ливъпул. За кратко време размерите на железопътната линия нарастват до 1870г. Тя вече достига до 25000км . ВЪНШНА ТЪРГОВИЯ Във външната търговия се очертават два етапа : до 40-те години на 19 век , когато се води стопанска политика на протекционизъм , тоест закрила на местните производители чрез високи вносни мита . през 1860г. е сключен договор между Англия и Франция , наречен „обдеров” договор , с който се ликвидират високите вносни мита и се слага край на политиката на протекционизъм , ликвидирайки се привилегийте за местните производители.Скоро Англия сключва подбни договори и с други европейски държави . 2. Стопанството на Франция (1800-1870г.) След буржоазната революция (1789-1794г.) започва период на бързо развитие и утвърждаване на капитализма . За разлика от Англия , където този процес се осъществевя по пътя на компромисите , то във Франция неколкократно се сменя формата на държавно управление ( република – монархия ) и за това този процес е по-продължителен . Характерното е , че при всички политически режими се води стопанска политика в интерес на буржоазията или на някои от нейните прослойки . След ИП Френското селското стопанство остава основен острасъл . Само за Франция е характерно , че по време на революцията се извъшва национализация на земята в резултат милиони селяни стават собственици на малки парчета земя. До 1872г. по пътя на наследствените делби земята още повече се раздробява и през 60-те години ¾ от всички собственици притежават по-малко от 20дка . Тази преобладаваща дребна собственост не дава възможност да се въвеждат в практиката машини , затова по основни показатели френското земеделие значително изостава от това на останалите развити страни в света . ИНДУСТРИЯ Причините , които задържат промишленото развитие се запазват и след революцията. Селяните запазват връзката си със земята , като малка част от тях се разоряват и се преместват в града . Това от една страна ограничава броят на работната сила , а от друга страна селяните употребяват ограничено количество промошлени стоки , тъй като селското стопанство преди всичко е натурално – заменяа се стока срещу стока . Необходимостта от облекло , обувки се осигурява от занаятчиите , а не от фабричните производители . Франция се специализира в произдоството на модни , луксозни стоки , а при тях не е възможно механизирането на производството и това забавя индустриализацията . Освен това пречка са и особенностите на френския капитализъм , който още през този период се оформя като лихварско-банкерски . Поради тези причини индустриализацията във франция протича бавно . Първо се индустриализира памуко-текстилната след това вълно-текстилната , а след 1860г. се индустриализира и машиностроенето . Особеност на Франция е подчертано ниската степен на концентрация на производството ( осигуреност на производството с персонал и машини). Към 1870 г. – в промишленото предприятие ( работилница) работят средно около два човека. ЗНАЧИМИ ОТКРИТИЯ СА: Мартен – Откритие в областта на металургията (мартенови пещи за стомана). За около 40 г. период от 1812 - 1850г. обемът на продукцията нараства два пъти, а през следващите 50г. още три пъти. Тези сравнително ниски темпове на индустриализация довеждат до изместване на Франция от 2 до 4 място по обем на промишлената продукция през 1870г., като съответно Англия е на първо място с 32%, САЩ – 20%, Германия-17%, Франция - 7%. ВЪНШНА ТЪРГОВИЯ НА ФРАНЦИЯ: Тук се очертават два периода: До 40-те години – период на меркантилизъм /стопанска политика на държавата за закрила на местната индустрия. / През 50-те години се снижават вносните мита след сключването на “обдеровия “ договор. Франция сключва редица подобни договори с другите европейски страни, включително и Турция. 3.Стопанството на Германия (1800-1870): След Виенския конгрес (1815, така наречения “Танцуващ конгрес”) след управлението на Наполеон се създава Германския съюз, в който влизат 34 монархии и 4 свободни града (части от Австрия и малки германски държави). Той представлява слабо свързана конфедерация на самостоятелни държави, без обща армия, без общи финанси, дипломатически представители, липсват обща парична система. Отделно от тях съществува Прусия, която е една от най–развитите в Европа държави. Като цяло Германия си остава типично аграрна земя. Развитието на капитал в селското стопанство се извършва по еволюционен начин. В действително до 50-те години на века селяните получават свобода срещу високи ренти (откупи), но същественото е, че феодалите (юнкерите) сами осъществяват прехода от феодализъм към капитализъм в селското стопанство. Това се осъществява в няколко направления: - Използва се наемния труд на селяните срещу заплащане с пари; - Постепенното въвеждане на машините в обработването на земята. Началото на 19 век ИП в Германия още не е започнал. Чак през 20 – те години започва частично оживление в производителността. Същинското начало е към 30-те години на 19 век, но досега ИП засяга само текстилната промишленост. До средата на века преврата не е излязъл още от първоначалния си стадии, т.е. преобладава занаятчийското производство. Причини за забавяне на ИП: Териториална и политическа раздробеност; Германия остава встрани от световните търговски пътища; Все пак през 30-те години настъпват някои важни промени. През 1833 се създава Митнически съюз, към който постепенно се присъединяват всички германски държави. Митата са ликвидирани. Митническия съюз става първа стъпка към обединяване на германските държави. Темповете на индустриализация се ускоряват през 50-60г. и приключват през 90-те г. Налице са някои особености в индустрията. Докато в други страни този процес започва в леката промишленост, то В Германия той започва в тежката промишленост - военно производство, въгледобив, машиностроене. Обяснението е, че главните стимули за развитието на промишлеността са строителство на железопътни линии и военни потребности (цел е обединението на германските държави). Германия е страна на т.н. “млад капитализъм” и оборудването (машините) е най-съвременното поради настъпването на по-късна индустриализация. ЗНАЧИМИ ОТКРИТИЯ СА: Германските учени стават откриватели в сферите на: Машиностроенето; Химията (метод за получаване на изкуствени анилинови бои, в резултат на тези предпоставки германската продукция е по-евтина и качествена в сравнение с английската. Значителна част от необходимите за развитието й капитали са в ръцете на юнкерите, а не в буржоазията. При мобилизирането на тези капитали в Германия започва засилено образуване на Акционерни дружества /АД/. Новосъздадените промишлени предприятия и банки се образуват точно под тази форма, при което голяма част от акциите се придобиват от юнкерите, така те заемат силни позиции не само в селското стопанство, но и в индустрията и банковото дело. 4. Стопанството на САЩ (1800 - 1870). ИП започва в края на 18 век, но се осъществява в особени условия свързани с постоянния приток на емигранти от Европа. Ако това обстоятелство не беше на лице, в американската промишленост би се чувствал остър недостиг на работна ръка, т. к. селяните не се обезземляват като в Англия. От друга страна емигрантите пренасят в САЩ техническия опит от своите страни. Същевременно много машини като на пример: памуко-чистачната машина, парахода, шевната машина са открити в САЩ. И тук ИП започва в текстилната промишленост. САЩ вече се нарежда на второ място в света след Англия. Машините навлизат във вълно - текстилната и обувна промишленост. САЩ остава предимно аграрна страна. Памукът представлява повече от половината от експорта, а промишлените стоки са едва 13% - 14 % от експорта. Селското стопанство продължава да е основен отрасъл като по време на войната между Севера и Югът е приет важния закон за Хоумстетите (закон за земята), според който всеки американски гражданин може да закупи до 640 декара земя при цена от 31 цента за декар. Това стимулира усвояването на централните и западните райони. Фермерските стопанства се развиват бързо, тъй като те не плащат рента на собствениците, а спестените пари се използват за закупуване на машинна техника.

ГРАЖДАНСКО УЧАСТИЕ В ЗАКОНОДАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС Доц. Емил Марков Настоящият доклад е опит да се проследи цялостното развитие на законодателния процес, като акцентът на изследването е поставен върху проблематиката на гражданското участие в него. Последователно са описани всички етапи на процедурата по създаване на нормативни актове с ранг на закони - от планирането на законопроектите до превръщането им в действащо право. Изложението се основава едновременно на съществуващите нормативни основи на законодателния процес и на непосредствени наблюдения върху нормотворческата практика. Целта на доклада е да набележи въпросите, които се поставят във връзка с участието на гражданите в законодателния процес, засягащ сферата на културата. I. Законодателен процес - същност и основни характеристики А. Понятие за законодателен процес Според популярните и не непременно неверни обяснения материалните норми отговарят на въпроса какво, а процесуалните - на въпроса как. Самият законодателен процес също може да се дефинира първоначално чрез въпроса „как трябва да се постъпи, за да се стигне до валиден действащ закон". Конкретните правила, уреждащи този процес, не поставят съдържателни въпроси към неговия краен продукт. Законодателният процес е поредица от взаимносвързани последователни правомерни действия, протичащи линейно във времето, с краен резултат действителен (Валиден), конституционносъобразен, притежаващ юридическа сила и действащ обективен закон. Крайният резултат на дейността по създаване на закони е волеизявление единствено и само на Народното събрание. Някога проф. Таджер употребяваше за нормотворческия процес израза „държавен нормативен монопол". Понастоящем по-подходяща би била метафората „парламентарен законодателен монопол". От самото начало на законодателния процес действията, които се извършват, за да се достигне до крайния резултат - закона, са също на държавни органи и институции. Те се изразяват в приемане на нормативен текст в съответната му фаза на съществуване, което означава и решение за преминаване към следваща стъпка от процеса (или за сезиране на следващото звено в процеса). При това всяко предходно действие е основание за следващото. Както всеки процес, така и законодателният не е просто натрупване на необходими факти, решения и документи с цел да се провери тяхната валидност и да се стигне до създаването на обвързващи норми. Всяко поредно действие е предизвикано от надлежно извършеното предходно, без възможност за прескачане или за позоваване на други действия от веригата и е насочено към следващото до достигането на законов текст. Присъщата на процесите въобще динамичност е обусловена от заложения в тях вътрешен двигател, скрит във всяка стъпка, но само за следващата стъпка. Б. Легитимиращи функции на процеса Чрез нормативно установен процес правните действия и решения придобиват качеството легитимност. У нас все още изучаването на процеса тръгва от водещото начало, че той защита-санкция. Макар и вярно, това твърдение не разкрива нещо много по-важно - че процесът легитимира. Самият факт, че дължимият процес е спазен, прави акта легитимен и именно понеже е такъв, може да се прояви и неговият правен ефект да защитава или да санкционира. Следователно под закон се разбира само този нормативен текст, който е преминал през отнапред установения законодателен процес. До откриване на легитимиращата функция на процеса мненията в политическите и правните науки бяха разделени на два лагера: етатисти, според които държавата придава легитимност на правото, и (предполагам) легалисти, които не виждаха как държавата може да възникне без закон или поне без право, след като нейното съществуване и прояви са винаги правно регулирана дейност. В този случай сме изправени пред класическата илюстрация на спора за яйцето и кокошката. Сега преобладаващото мнение е, че първични са процесуалните правила. Разбира се, тези изначални процесуални правила са много отдалечени от днешните разбирания за процес - достъпните данни сочат по-скоро за някаква ритуално-култова, религиозно-заклинателна последователност от обичайни действия, водещи към норми за поведение (ethos). Постепенните изменения в определени характеристики на тази последователност, обличана в характерни слова и фрази (logos), едновременно организира правно общността (polis) и изгражда правопорядък (nomos). Юридическият процес е единственият фактор, който превръща правните актове в легитимни. Това важи в най-голяма степен за законодателния процес, без който, колкото и мъдро да е написан някакъв текст или предложение за правна уредба, той остава само с авторитета си на обикновено писано слово или с убеждаващата сила на разума си, но не и като общовалидно правило за поведение. За съжаление и нескопосаната норма, преминала през дължимия процес, се превръща в закон. Съществуват два вида легитимност: силна легитимност и слаба легитимност. Във връзка с тях се поставят и важните въпроси към качеството на процедурните законодателни правила и тяхното последователно следване, т.е., ако процесът предвижда задължителни действия по широка оценка на рационалността на предлаганите норми, той ще спечели откъм легитимиращия си ефект. Различни процесуални комплекси от правила са изпълнявали тази първа функция по легитимността в различни периоди от време. В дадена историческа епоха легитимиращата функция на определени действия дълго време може да остане неоспорима. Промените в обществено-икономическите отношения обаче могат да отправят силни предизвикателства към тези действия и да наложат други, които да се възприемат като сърцевина на посочената функция. Процесуалните правила еволюират подобно на самото право, което се произвежда чрез тях. Днес свеждането на процеса само до ритуал прави формално преминалия през законодателен процес текст закон с твърде проблематична легитимност. Понастоящем главният проблем, пред който сме изправени, е този за насищане на законодателния процес с такова съдържание, което да довежда до закони, съществуващи не само на книга. В. Нормативни основи Създаването и приемането на закони е нормативно уреден процес, чиито основни правила са закрепени на конституционно равнище. По-важните източници, уреждащи законодателния процес в сферата на културата, са: Конституцията на Република България Законът за нормативните актове и Указът за неговото прилагане Законът за закрила и развитие на културата Правилникът за организацията и дейността на Народното събрание Устройственият правилник на Министерския съвет и на неговата администрация Устройственият правилник на Министерството на културата Вътрешните правила за работата на Комисията по култура. II. Осъществяване на законодателния процес А. Нормативно определени стъпки в законодателния процес Съгласно Конституцията на Република България право на законодателна инициатива има всеки народен представител и всеки член на Министерския съвет. Единствено по отношение на законите за републиканския бюджет е предвидено, че те могат да се внасят в Народното събрание само от Министерския съвет. Конституцията урежда минималната процедура, която следва да бъде спазена, за да придобият законите качеството легитимност. Според нея достатъчен е един процес от две стъпки: НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ →НАРОДНО СЪБРАНИЕ или равностойно МИНИСТЪР → НАРОДНО СЪБРАНИЕ за превръщане на всяко предложение в действащо право. Изключението, предвидено за държавния бюджет, също изглежда двустъпково: МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ → НАРОДНО СЪБРАНИЕ. В практиката това, което изглежда като конституционно правило, се е проявило в единични случаи. Необичайно е проектирането на закони от отделни народни представители или министри и директното им внасяне в пленарната зала. Правилото недвусмислено е формулирано като минимум изисквания за валидност към законодателния процес. В реалността проектирането и приемането на закони е сложна многостъпкова процедура, чиито детайли са уредени в устройствените норми на държавните институции и в редица отраслови закони. Правото на законодателна инициатива съществува като възможност, но се упражнява само чрез съгласието на мнозинството за включване в дневния ред на Народното събрание. Б. Практически действаща схема на стъпките в законодателния процес Парламентарната практика показва, че по-голямата част от законопроектите, които се разглеждат в пленарна зала, са внесени от Министерския съвет. Преди това те са били обсъдени на заседание на правителството и от негово име с подписа на министър-председателя са представени на народните представители. Народното събрание разглежда, с много малко изключения, предимно законопроекти, одобрени от Министерския съвет. 1. Планиране на законопроектите Правителствена програма Министерският съвет приема своя правителствена програма, в която набелязва приоритетите си в законодателно отношение - новите закони, законите за изменение и допълнение, законите за отмяна на закони и другите предложения на правителството, както и график за тяхното изработване и внасяне в Народното събрание. Въпреки това програмата търпи еластичен подход и с оглед на изменените обстоятелства, международни обвързаности или актуални събития може да се започне работа по проекти, които не са предварително фиксирани в програмата. 2. Изготвяне на законопроектите Проектът за закон се разработва от министерството, отговарящо за управлението в областта, която ще бъде обект на правно регулиране. В настоящото изложение конкретният ни интерес е насочен към Министерството на културата като вносител на законопроекти в сферата на културата. Какви точно законопроекти да следва да бъдат изготвени и в какви срокове министърът решава съобразно приетата правителствена програма, последващи решения на Министерския съвет и по своя преценка. Няма формален процедурен ред за сезиране на министър от други държавни институции или обществени организации да се започне работа по изработване на даден закон. Министърът на културата със заповед назначава работна група по проекта, като включва по свой избор държавни служители, а понякога и експертни представители от обществеността. По този начин се определят заинтересуваните страни в законотворческия процес, а те много често се оказват държавни служители от други министерства. Не съществува ред за идентифициране на заинтересуваността на определени обществени групи, нито пък каквито и да било правила да се чуе гласът на техните представители на този етап. 2.1. Работна група Няма законово определени параметри за броя и точния състав на работната група и за нейната структура. На практика се избират няколко човека и макар често да участват и други административни звена, отговорността по изработване на даден законопроект се свързва с конкретен отдел от министерството вносител, чиято дейност най-пряко се засяга с бъдещия закон. Ако друг отдел отговаря за проекта, в състава на работната група задължително се включват представители на правната дирекция и на дирекцията по евроинтеграция. Какви емпирични данни, научни подходи и методология се използват в този решаващ момент на работата върху законопроекта може да се съди само по крайния резултат, и то в сравнително малка степен. Много от последващите несполуки биха могли да бъдат избягнати, ако съществуваха процедурни правила, включващи критерии, методики и минимални изисквания за това. Тъй като нормативното се различава силно от описателното (дескриптивното) и предписващото (прескриптивното), безкрайните аргументи на защитниците и противниците на проекта в полза на едно или друго решение едва ли доказват нещо с късна дата. Те не могат да прогнозират рисковете от избора на: един или друг начин на правно регулиране една или друга структура обхват на регулиране концептуализация и релевиране на факти от действителността, включително и резултата за тяхната бъдеща юридическа квалификация в процеса на правоприлагане типа въведени административни режими баланса или дисбаланса в права, задължения и компетенции съдебните и административните мерки санкциите ефекта, приложимостта и т.н. 2.2.Общест0ено-експертни съвети и комисии в културата В областта на културата представителите на администрацията изтъкват като достатъчно гражданското участие в проектирането на закони заради практиката министърът по свое усмотрение да включва в работната група експерти извън състава на министерството. Съгласно чл. 16 от Закона за закрила и развитие на културата при осъществяване на функциите си Министерството на културата се подпомага от обществено-експертни съвети и комисии, в които участват представители на творческите съюзи, на заинтересувани ведомства и организации, както и отделни творци и експерти. Тези обществено-експертни съвети и комисии са консултативни органи, които се създават за определени културни направления и за определен срок със заповед на министъра на културата. Те могат да изразяват мнения в случаи, когато определени произведения на изкуството и културата накърняват добрите нрави и морал, открито проповядват насилие, порнография, расова, религиозна и национална нетърпимост или застрашават развитието на подрастващите. Обсъждат важни и актуални въпроси в съответните направления, изразяват мнения и дават препоръки по тях пред ръководството на Министерството на културата, разглеждат и правят предложения по проекти и нормативни актове. Следователно участието в съвет или работна група е на експертен, а не на представителен за гражданските позиции принцип, т.е. гражданското общество няма думата дори за предложения за участници. Въпреки първоначално външния характер на съвета като състав той се превръща в държавен орган, консултиращ структури на изпълнителната власт. Членовете му се назначават със заповед на министъра, т.е. добиват статус на държавни служители и им се делегират властнически компетенции. Нормативната уредба не позволява прякото участие на такъв съвет в самия процес по изработване на един законопроект или в отделна негови подетапи. Неговите функции се изчерпват с това да прави предложения, да разглежда представени му готови проекти и други подобни характеристики, отдалечаващи съветите от идеята за участие на заинтересувани страни или обществено представителство в законодателния процес. 2.3. Колегиуми След изготвянето му проектът се разглежда от колективен съвещателен орган на министерството. Няма правила за поредността и броя на обсъжданията, на връщанията за поправки или включване на нови положения преди и след следващата стъпка в законодателния Процес. Съгласуване на изготвените законопроекти с други министерства (министри) Министерството вносител изпраща акта за обсъждане и изразяване на становища на останалите министерства. Обикновено се определят и други заинтересувани страни, на които проектът се изпраща. Това са различни държавни ведомства и агенции, на които се възлага изпълнението или прилагането на бъдещия закон. По принцип най-често критичното разглеждане на проекта се извършва в отдела, смятан за най-силно засегнат, или от група специалисти на министерството в съответните области. В писмен вид се формулира общото мнение за проекта, както и отделни бележки относно това какво е необходимо да отпадне, какво да се добави и какво може да се коригира. Текстът на становището се подписва от министъра и се изпраща до министерството вносител. 3.2 с Министерството (министъра) на финансите Ключова роля в законодателния процес играе Министерството на финансите. От една страна, то е едно от министерствата по същността на проекта, а от друга - с решаващ глас относно финансовата обосновка за изпълнение на бъдещия закон. Все по-разбираемо става, че законоприлагането поглъща ресурси, включително и парични. Финансовата невъзможност за изпълнение на иначе перфектен проект поставя непреодолими пречки пред по-нататъшния му ход. Този дуализъм многократно се е проявявал и не са редки случаите, в които Министерството на финансите няма нищо против съдържанието на даден проект и дори прави предложения за още по-сполучливи текстове, но заявява, че липсва каквато и да било възможност за финансиране на приложението на подобен бъдещ закон. 4. Внасяне на законопроекта за разглеждане в Министерския съвет На практика и най-съвършеният проект е невъзможно да получи само положителни отзиви и да няма нито една бележка или предложение за корекции или подобрения. Проектът търпи изменения или се отстоява в първоначалния му вид, а най-често и двете за едни или други текстове, и се внася в Министерския съвет. Министър-председателят утвърждава дневния ред на заседанията на Министерския съвет по предложение на неговите членове и въз основа на оперативната работна програма на правителството, с което се определя и приоритетността на съответния законопроект. Той свиква тези заседания по график, утвърден от него. Обсъжданите въпроси се разделят на три части. С оглед на настоящото изследване интересът ни е насочен към: част А - проекти на нормативни актове, които са придружени от положителни становища и не съдържат необходимост от дискусия и част В - законопроекти, проекти на актове на Министерския съвет и доклади, изискващи дискусия. Дискусиите по законопроекти в Министерския съвет не са рядкост. Много често на заседанията на Министерския съвет се стига до разногласия по внесените проекти. Министерството вносител изготвя таблица на различните предложения и забележки и на своите становища по тях. Диалогът между представителите на изпълнителната власт може да продължи. Тук не се коментира съгласуването на различните виждания по законопроекта извън протокола. Работата, както и взаимните компромиси по проекта продължават до очакваната му класификация в част А за заседанието на Министерския съвет и приемане на решение за внасянето му в Народното събрание или пък до изглаждане на различията в част В и стигане до същото решение за внасяне. 5. Внасяне на законопроекта зa разглеждане В Народното събрание 5.1. Председател на НС Председателят на Народното събрание получава проекта на закон заедно с мотивите към него и съпроводително писмо, подписано от министър-председателя. Той го разпределя на постоянните комисии на НС, като определя и коя от тях ще е водеща в обсъждането. 5.2. Постоянни комисии Не по-рано от 48 часа след като получат законопроекта, членовете на постоянните комисии го обсъждат на заседания. Могат да бъдат образувани подкомисии и работни групи „по извеждане на законопроектите". Заседанията на постоянните комисии са открити за присъствие на всички желаещи, но по съображения за сигурност това трябва да бъде заявено навреме, за да бъде уреден пропускателният режим за достъпа им до заседателната зала. Постоянната комисия за култура при XXXIX Народно събрание многократно провежда нарочни открити заседания; кръгли маси с участието на представители на гражданското общество, на народни представители от други комисии и на изпълнителната власт; дискусии по различни теми; открити обсъждания на законопроекти с изслушване мнението на външни лица и други подобни инициативи. Според чл. 9 от Вътрешните правила на Комисията по култура тя взема решение в рамките на утвърдените за това средства за привличане на експерти за подпомагане на работата по конкретни законопроекти. Заседанията могат да се провеждат и извън сградата на Народното събрание по подходящ публичен начин. В Постоянната законодателна комисия npu XXXIX Народно събрание независимо от експертния й състав съществува практиката за привличане на експерти за представяне на мнения и обсъждане на специализирани текстове. И при двете комисии от процедурна гледна точка това експертно и обществено участие за съжаление може да бъде омаловажено, ако проектозаконите засягат техните сфери, но те не са водещи. След разглеждане на законопроекта постоянните комисии представят на председателя на Народното събрание и на председателя на водещата комисия мотивирано становище. Решаващ е докладът на водещата комисия, а становищата на останалите комисии имат консултативен характер. За първо гласуване докладите по законопроектите се представят не по-късно от два месеца от тяхното внасяне. 5.3. Обсъждане и гласуване на законопроектите в пленарна зала 5.3.1. Обсъждане и гласуване на първо четене Председателят на Народното събрание предлага проект за дневен ред на парламентарните заседания, в който се определят времето и поредността на разглеждане на законопроекта. Проектът, мотивите към него и докладът на водещата комисия се представят на народните представители най-малко един ден преди заседанието, на което ще бъдат обсъдени. Законопроектите се приемат на две четения и гласувания, които се правят в различни заседания. Народното събрание може да реши двете гласувания да се проведат в едно заседание. На първо четене законопроектът се обсъжда в неговата цялост. След направените изказвания се пристъпва към гласуване с обикновено мнозинство - повече от половината от присъстващите народни представители при наличие на кворум повече от половината от членовете на Народното събрание. Когато на първо четене са приети повече от един законопроект по една и съща тема, водещата комисия с участието на вносителите изготвя един общ законопроект в 14-дневен срок. Народните представители могат да правят писмени предложения за изменения и допълнения на приетия на първо четене законопроект в определен от Народното събрание срок. След първото гласуване водещата постоянна комисия разглежда отново законопроекта, като акцентът на обсъжданията и предложенията се поставя по-скоро върху детайлите и редакцията на текста с оглед на второто четене. В срок до 14 дни след първото заседание водещата комисия внася в НС мотивиран доклад с писмените предложения на народните представители и предложенията на комисията. Народните представители могат да вземат участие в заседанието на парламентарната комисия след първото четене и да защитят предложенията си пред нея. Когато не са нейни членове, те нямат право на глас. Предложенията не могат да променят духа на акта и да налагат структурни промени в него, тъй като за последните вече е гласувано на първо четене, а трябва да се ограничават до детайли и редакционни (технически) елементи. 5.3.2. Обсъждане и гласуване на второ четене Народното събрание обсъжда и приема закона на второ четене текст по текст с обикновено мнозинство. 5.3.3. Връщане на закона зa ново обсъждане от президента Приетият закон се изпраща на президента на Република България за издаване на указ за обнародване. В 15-дневен срок от приемането на закона той може: а) Да издаде указ за обнародване на закона в Държавен вестник или б) Да го върне с мотиви на Народното събрание за допълнителни дебати, които не могат да бъдат отклонени (президентско вето). При повторното гласуване на закона, за отхвърляне на наложеното вето се изисква квалифицирано мнозинство в полза на законопроекта - повече от половината от всички членове на Народното събрание. Ако при гласуването законът събере необходимото мнозинство, президентът е длъжен да издаде указ за обнародването му в 7-дневен срок от приемането му. 5.4. Обнародване на закона в Дьржавен вестник Президентският указ и текстът на приетия закон се обнародват в Държавен вестник. Ако в самия закон не е указано друго, той влиза в юридическа сила 3 дни след обнародването му, като денят на обнародването не се брои. Ако последният ден на срока е почивен, той изтича на първия работен ден. 6. Обявяване на закона или отделни негови разпоредби за противоконституционни По искане на не по-малко от една пета от народните представители президентът, Министерският съвет, Върховният касационен съд, Върховният административен съд и/или главният прокурор, Конституционният съд може да обяви закон, отделни негови разпоредби или части от текстовете за противоконституционни. От гледна точка на законодателния процес Конституционният съд е отрицателен законодател. Той определя какво не може да бъде закон, без да има законодателна инициатива или да може да формулира какъв трябва да бъде законът. В. Характерни черти на действащия законодателен алгоритъм Така нормативно уредена и действаща в реалността, законодателната система получава затворена характеристика. В нормативните предписания остава малко място за съществения въпрос - за общите и противоположните интереси, за ресурсите на обществото и неговите представители, които един бъдещ нормативен текст засяга. Описаният законодателен алгоритъм недвусмислено показва, че липсва правна норма, която да предвижда сериозно участие на обществеността в нормотворческия процес. Доколкото като изключения понякога се откриват текстове, напомнящи за някакво външно участие, то на последното му е придаден подчертано декоративен характер. Според разпокъсаните нормативни предписания за законодателния процес като че ли мълчаливо от обществеността не се очаква нищо повече, освен само да спазва правилата, създадени от управляващите. Пречка за това вероятно е подмяната на правилата относно законодателния процес с устройствени правила относно статуса и функциите на инстанциите по законотворчеството. Но дори и така, недвусмислена остава и тук липсата на контрол на управляващите от управляваните. Неспазването на споменатите няколко препоръки за гражданско участие няма никакви правопрепятстващи последици. Всъщност тези текстове са формулирани като пожелания и едва ли можем да ги смятаме за перфектни правни норми, а по-скоро за орнаменти в нормативните текстове на съответните актове. За разлика от другите процеси, в които граждани или техни организации (частни страни) са снабдени с инициативата да сложат началото на производството по един обвързващ решаващите органи начин със собствени действия (сезиращ ефект на техните искания, петитуми, жалби и т.н.), тук представители на законодателната власт самосезират органа, в чийто състав самите те участват, или изпълнителната власт сезира същата законодателна власт, чието мнозинство я е излъчило. Държавни органи се обръщат към същите или други държавни органи за започване на този процес. Основно качество на съда например е, че не може да се самосезира, а всяка заинтересуваност или предварително участие по някакъв начин в съдебния спор е основание за неговия отвод. За разлика от другите процеси, в които молителите или страните формулират желанията си, а решаващият орган формулира крайния резултат, тук първата стъпка е вече с оформен първообраз на този резултат - законопроект. Няма и друг процес, в който всички процесуални действия, бездействия и взаимодействия да се извършват единствено от държавни органи. Възможно е законопроектът да премине всички фази на процедурата непроменен и да стане закон в същия вид, в който е редактиран първоначално. Специален интерес може да представлява какви са обичайните промени на различните етапи и доколко законодателният орган е действително творец на законите или по-скоро само законоутвърждаваща инстанция. По-нататъшни изследвания ще бъдат полезни при сравнение не само между законодателния процес и юридическите процеси въобще, но и съпоставки с другите нормотворчески процеси. Интересно ще е драстичното открояване на законодателната процедура на фона на процеса на бавната еволюция на обичайното право, чиято сърцевина е общественото мнение за необходимост (легитимност) с допълнение само мълчаливата държавна санкция. Или уставните учредителни актове (конституции) и други вътрешни правила на корпоративните юридически лица, приемани в резултат на диалог и важащи за всеки, който е станал член на организациите точно защото по съответния ред е изразил съгласието си с тях. Законите могат да предизвикват пълно несъгласие на мнозинството от гражданите и въпреки това еднакво важат точно за това мнозинство. Държавната санкция тук е съвсем мека и обикновено се извършва от съда чрез регистрация. Или прецедентите, 6 които правилата се формулират след колизия на противоречащи си интереси, позоваване на исторически съществуващото право или на справедливостта и санкционирани от съда след претегляне на противопоставените аргументи и чрез рационалността на съображенията му. III. Нарастващи демократични изисквания към легитимиращите функции на законодателния процес Процес с нормативно зададена затворена характеристика; провеждан по предписание без участие на обществеността или - ако под неин натиск това все пак се случи - само според благоразположението на властите; без контрол на управляващите от управляваните; протичащ като взаимодействие само между различни държавни органи и изолиран от намесата на други страни; и стартиран (иницииран) направо от готов законопроект - това наистина е един много архаичен модел на законодателен процес. Според съвременните тенденции в образците, които се стремим да следваме, законодателният процес получава характеристиката на отворена система, която взаимодейства с хаотичната среда, в която съществува, и това води до неговата постоянна еволюция. Участието на обществеността е предписано по строго определен начин, а управляващите са отговорни и контролирани. Спазват се редица правила, за да се определят засегнатите обществени групи и това ги прави страни в законодателния процес, т.е. това не е процес, чиято демократичност се гарантира само от проверките и балансите между държавните институции. А етапът „законопроект" всъщност вече е един съвсем напреднал стадий в законотворчеството. Той е предшестван от редица поредни актове, всеки от които е резултат на отделна процедура по придвижването на идеята за закон до началната формулировка на самите правни норми. След дълго люшкане в полза на регулирането или на саморегулирането все повече се достига до разбирането за изключително (субсидиарно) регулиране. Администрацията като инициатор и деен участник в изготвянето на законопроекти няма склонност да преценява, че понякога липсва каквато и да било необходимост от нормативно уреждане на определени обществени отношения. Точно обратното, тя проявява трайна склонност към свръхрегулираност. Следва да се има предвид, че количеството изготвени законопроекти са основен начин за оценяване на нейната дейност. А освен това усложнените секторни правила, които са трудно разбираеми от широките обществени кръгове, са скрит ресурс на специализирана експертна власт на бюрокрацията. Трудният избор да се регулира или да се остави на спонтанна саморегулация, усложнен сега и с изискването безусловно да се регулират, но само необходимите според създадената среда възлови положения, е непосилна и нежелана задача за една затворена в институциите законодателна система. В наличните разпокъсани актове законодателният процес е предписан като силно изолиран, ала въпреки това продължава да се претендира за някаква илюзорна политически обвързваща зависимост - партията или коалицията, спечелила изборите, е заявила своята позиция по законодателната си политика в предизборната си програма. Тя пък се предполага, че е пречупена през политическите виждания на тази политическа сила дискусия в обществото по различни актуални въпроси на неговото състояние и развитие. На теория тя е победила в изборите заради програмата си, въпреки че заслужава специално изследване ирационалността на предпочитанията на конституентите, водени много повече от такива фактори като политическа реклама и маркетинг (преди всичко сполучливата телевизионна опаковка), персонални симпатии и антипатии, личен (често повърхностен и манипулативен) чар на кандидатите и т.н. Правителствената програма включва в по-конкретен вид тези предварителни виждания и прогнози. Резултатите от изборите могат да служат за тяхната корекция по основните въпроси. За никого не е тайна, че още на този етап се получава разминаване между предизборна програма и правителствена програма, най-малкото защото след еуфорията от изборната победа управляващото мнозинство се сблъсква с една по-сурова и отрезвяваща информация за състоянието на нещата и възможностите за въздействие върху тях. Не на последно място, актуални събития, нови тенденции или обществени настроения налагат внасянето на промени в предварително определения с правителствената програма законодателен дневен ред. Обикновено на тях трябва да се реагира с голяма бързина, а останалите точки в програмата нерядко избледняват или стават малозначителни. Така или иначе, днешният динамичен свят прави абсурдно едно прекъсване на връзката между обществеността и законодателните институции за времето на целия мандат и оставянето на обмена на информация само на избирателната бюлетина. Демокрацията означава най-вече възможността да се чуят повече гласове. Тя отдавна не се свежда само до гласоподаването. Ако разсъждаваме толкова елементарно, това би означавало да установим мандатна забрана за слушане на каквито и да било гласове освен официалните монолози на избраните. Или обричане обществеността на близо половин десетилетие мълчание и вслушване единствено в еднозначното й „да" и „не" от избори на избори. В резултат на усилията на гражданското общество от последните години вече в по-голяма степен държавните органи информират за законодателната си дейност в различни етапи от нейното осъществяване. Тази информация поражда нови дискусии в обществото, но остава неясно как тези нерегламентирани дискусии оказват влияние върху законодателния процес, понякога отдалечен и по време, и по съдържание от проблематиката на предизборния диалог. Информацията не съществува неутрална във времето - нейната стойност винаги е свързана с момента, в който става достъпна. Тъй като всеки процес, включително законодателният, е поредица от действия и събития, протичащи необратимо линейно във времето, достатъчно ранната информация за законопроектите и фазата, в която се намират, единствено би могла да включи обществото в дискусия за съдържанието им. В съвременния свят развитите демокрации все по-малко могат да разчитат на държавната принуда за прилагането на законите. Налага се консенсусната демокрация. Участието на засегнатите обществени групи чрез техни представители в законотворческия процес сега е много по-мощно средство, стимулиращо към спазване на законите, отколкото засилените и често неприложими санкции. Ултрапостсьвременната държава се превърна в една от най-слабите организации на обществото, за да даде път на свободата на индивидите и на тяхното свързване по доброволен начин в други техни организации. У нас за съжаление този процес протича по един лъкатушещ начин като реакция срещу тоталитарния феномен държава - общество в миналото, ръководейки се от един доста съмнителен, но много често повтарян принцип - „превръщане в нормална държава". Този принцип е по скрит начин отричащ и негативен, защото винаги може да оправдае отказа от едни или други държавни функции, но не уточнява предварително кои да са те, какви са основанията и заместителите им и най-вече спестява въпроса кои функции на държавата следва да се изграждат и да се укрепват (все някакви би следвало да остават, щом тя продължава да съществува). Добре познатият израз „ако бяхме нормална държава, нямаше да..." изразява недоволство от някакви липси в управлението, но не съдържа и бегли насоки как те да се запълнят. Гражданското общество у нас може да играе ключова роля в законодателния процес при тази уникална ситуация на преход. Парадоксът тук е, че държавата с лекота се отказва от насъщните си функции, но отчаяно брани като последно убежище нормотворческия процес, който според характеристиките му все повече трябва да се отваря. В резултат на запазването на този неин прерогатив като недосегаем все повече отслабва ефектът от неговото упражняване, държавните органи се чувстват все по-слаби, все повече се затварят, изолират и т.н. в низходяща спирала. Участието на представители на обществеността преодолява и нежеланието за спазване на закони, изготвени „там някъде от бюрократите, които нищо не разбират от театър, кино, музика, телевизия и т.н.". Включването не толкова на експертно мнение, колкото на практическия опит на общностите, които работят на терена, избягва този кабинетен или бюрократичен характер на законите. Участието на представители на обществеността обвързва кръговете, които са инициирали проектонормите или са изразили съгласие с тях за тяхното спазване, когато се превърнат в действащи норми по силата на приемането им от Народното събрание. В това отношение е по-добре да се правят малки, но разбираеми стъпки, отколкото да се секат радикално гордиеви възли. Разбира се, точният баланс и запазване на ролята на законодателния държавен орган като вземащ решенията е деликатен въпрос. Сега особено внимание заслужават възраженията срещу диктата от страна на определени икономически кръгове, групи, изразяващи частични интереси и предварително договорено право. Предварително уточнените законопроекти със засегнатите страни или партньори наистина са консенсус на интереси, но понякога прескачат основни въпроси, тъй като законодателното тяло не смее да наруши предварителното постигнато съгласие. Ултрапостсъвременният законодателен процес има все no-утежнени демократични (и драматични) изисквания. Само простото преминаване през поредността на установения институционализиран ритуал не е достатъчно, макар и формално да би трябвало да легитимира законите. Изисква се формалният ред да получи дължимата съдържателност. Това е т.нар. съдържателен (материален) дължим процес (за разлика от перфектно формално изпълнения, но безсъдържателен дължим процес). Такъв законодателен процес вече следва да включва в определени свои стъпки задължителен ред за определяне, участие и взаимодействие на засегнатите (често с противопоставени) групи, прослойки, представители на гражданското общество. В областта на културата най-общо може да се мисли за триъгълника: създатели ↔ производители, културни предприемачи и публика ↔ потребители Отделен е въпросът за различните роли на държавата като четвърта страна. Един по-внимателен анализ ще детайлизира тези позиции в различните културни сектори. По какъв начин законите засягат тези актьори и какви ресурси се изискват от тях за спазването им? Вижданията, мненията и становищата им могат ли да бъдат надлежни стъпки в законодателния процес, така че законът да не получава санкцията на действащо право без тях? Процесуалните правила имат това сходство с природните закони, че сами съдържат мотора на тяхното изпълнение. Обикновено следващата стъпка не може да бъде направена, ако в предната има процесуален пропуск. Затова те често нямат нужда от външен контрол или външна инстанция, която да ги налага. Съществените процесуални пропуски водят до липса на валиден краен резултат. Отсъствието на обществеността в законодателния процес може ли да бъде обявено за такъв съществен пропуск в законодателния процес? Ако отговорът е „да", то бъдещата задача е проучването и уреждането на въпроса в кои етапи точно следва да се предвиди това включване. IV. Обобщение на съществуващата практика от гледна точка на неправителствените организации 1. Информация за проектите. След много обществени дискусии за свободата на информацията правителствените законопроекти изглеждат по-достъпни, особено чрез електронните информационни мрежи. Все пак информирането на заинтересуваните неправителствени организации изисква изключителна активност, нещо като добре развито разузнаване, и специални усилия от тяхна страна, за да се доберат до текстовете. Понякога министерствата вносители изпращат проектотекстовете на избрани от тях граждански организации с пожелание да получат мнения в някакъв срок, поставен в зависимост от предстоящото им приемане от собствените им колегиални органи. Комисиите и администрацията на Народното събрание търсят по-скоро експертна оценка и помощ отвън. Организациите на гражданското общество остават водещата страна, която настоява за информация и участие, а по-нататък и за системност и съвместимост на законодателството, професионализъм в изготвянето на текстовете и зачитане на правопорядъка. Твърде голямо разстояние ни дели все още от така желаната проактивност на държавните органи при реализиране свободата на информацията. Съответните отговорни отдели, пресслужби, дирекции за връзки с обществеността, говорители и т.н. продължават да се самооценяват като защитници на обсадена крепост и остават заложници на ролята да обясняват, да оправдават и да избягват разкриването на общодостъпна (по дефиниция) информация. Иначе, според учебниците за тези професии, тяхната роля е съвсем друга - на посредници в буквалния смисъл на думата, ползващи се еднакво както от доверието на медиите и обществеността, така и от голямата свобода и независимост от страна на своите работодатели. 2. Обществените нагласи за участие. Не само съществуващият законодателен ред или „лошите" управници са причина за слабото реално участие на гражданското общество. При иначе активните изяви на неправителствените организации липсват общата нагласа и обстановка за превръщане на законодателството във всеобща грижа. Например медийните съобщения за първите стъпки към нов закон не звучат като покана за обществен дебат по темата, а някак дистанцирано. Съобщенията са във формата на „днес... (в дадена институция)", а посланието - „ще бъде вече така", въпреки че в тези случаи нерядко сме още много далеч от окончателния текст на закона. 3. Факторът врете. Всички тези наблюдения сочат, че гражданското общество може да се включи в изготвянето на законопроектите в един много късен етап. Обикновено вече е налице един текст, който предстои да бъде обсъждан в Министерския съвет. А най-често на организациите се предлага да дадат своето мнение между двете четения на проекта в пленарната зала на Народното събрание, разбира се, с уговорката, че могат да се предлагат само редакционни промени. Това положение поставя гражданското общество в силен цайтнот. Няма примери, в които при законотворческото производство да е планирано време за реакция на обществеността, за обществена дискусия и за съобразяване с изказаните в нея становища. Практиката е с повелителен тон да се изисква реакция за няколко дни в рамките на една седмица, а обясненията за това разминаване в ритъма са, че администрацията има своите императивни времеви графици, които не търпят промяна. 4. Правна обвързаност за участие. Участието на едни или други организации се проявява като благоволение на администрацията. Доколкото съществуват писани правила за такова участие, те бездруго са формулирани като предоставящи дискреционна власт на държавните органи (оставящи им преценка за целесъобразност, без да ги обвързват или да ги задължават да правят това). Това е голямо разминаване между изискванията за легитимност на законите и несъвършенствата в писаната законодателна процедура в наши дни у нас. Съвременните примери от развитите страни ни убеждават, че това е изоставен подход - законодателните стъпки с участие на обществеността трябва да бъдат предписани по обвързващ начин и пропускът им или проявата на целесъобразност по отношение на това дали да бъдат извършени следва да води до съществени нарушения в законодателния процес. Всъщност пропуските им трябва да са практически невъзможни, защото при подобни липси процесът не може да продължи. 5. Съдържание и естество на гражданската реакция. Късното и ограничено включване на организациите на гражданското общество свежда очакванията за тяхното участие до не повече от технически забележки и води до ограничения по отношение такива централни въпроси като подходите и духа на планираните законодателни актове. Именно това са областите, в които обществеността винаги има да каже нещо. Неслучайно многобройните критики по отношение на новите закони в сферата на културата са за липса на „философия", на „обща стратегия за културна политика", за „демодираност" и прочие, т.е. до цялостно отричане на предложените проекти в сърцевината им (например проекта на закон за паметниците на културата, проекта на закон за изменение и допълнение на Закона за закрила на културата и др.). Или в по-късен етап се подхващат (и то не без основание) спорове за обхвата и приложното поле на бъдещия закон, правните методи а механизми, субектите (например проектът на закон за киноиндустрията). В етапа на включване обаче при един течащ вече законодателен процес по тези централни въпроси нищо не може да бъде направено. Стратегията, философията, духът на готвения акт, методът на правно регулиране и т.н. са въпроси от самостоятелни етапи, чиито решения би трябвало да изкристализират в отделни, макар и насочени към бъдещия законопроект, документи. Крайно порочен е маниерът без всякакво предварително уточнение законите да се пишат от работната група направо като членове и алинеи даже със съответната номерация. Това е волунтаристично съсредоточаване върху видимата една трета от айсберга с наивната убеденост, че може да се спести основата от невидимите две трети под водата, върху които видимият връх лежи. В единични случаи въпреки всички тези противодействащи фактори, но поради изискванията на съвременната обстановка и проявеното разбиране от страните се е стигнало до добро взаимодействие, ориентирано към измерим положителен ефект от законотворческия процес. Общата картина в сферата на културата обаче е на пълна неудовлетвореност от предлаганите проекти. По думите на доц. Лозанов с проектите, изготвени по описания по-горе начин, се предлага един определен разказ, предполагам, такъв, какъвто е, в резултат на дългогодишно административно мислене. Обществеността предлага друг разказ, разминаващ се с разказа на управляващите. Той е различен, тъй като е изказ на живот в една по-друга среда - не на институционния живот, а на този в гражданското общество, с много повече неформални възможности за обмен на мнения и постигане на граждански консенсус. Не е голям проблем казионният разказ да бъде блокиран. Тук гражданското общество разполага с още много разкази, от рационално-аналитични и експертно-методологични до тези на протестите, гражданските конфликти и гражданското неподчинение. Въпросът е, че нищо от оригиналните идеи, предлагани с разказа на гражданското общество, не намира път към снабдяване със законодателна санкция. Такъв твърд начин на произвеждане на диалога по изготвяне на законите - борба за спиране на законопроекти, не води до усъвършенстване на законодателството. Гласът на разума е слаб, но постоянен, и затова идва време да се чуе. Процесуалните норми могат да не се съобразяват с него, но могат и да помогнат за неговото навременно усилване. Има известна ирония и в естеството на критиките, отправяни от организациите на гражданското общество срещу законопроектите в сферата на културата. Това проличава особено силно в случаите на казионни проекти и контрапроекти, изготвени от обществеността. Очаква се гражданското участие да изразява общите интереси или поне да очертае различните интереси на отделните ролеви позиции във връзка с един бъдещ закон или пък да стабилизира законотворчеството със здрав житейски разум, макар да му липсва високоспециализиран характер. Администрацията и законодателите трябва да са тези, които притежават освен правно-политическа характеристика също и експертност, ресурси за техническо справяне с нормотворческата дейност и възможно най-мащабна информираност. Вместо това ситуацията у нас изглежда по коренно различен начин. По думите на един участник в дискусиите по темата поради липсата на професионални държавници гражданското участие е изключително добре застъпено, ако се видят съставът и аматьорското поведение на Народното събрание. Не е необичайно да се предлагат крайно сурови, объркани, дилетантски проекти, а критиката на обществеността да е професионална, аналитична и експертна. Образци от чуждестранно законодателство и практика, сравнителни материали, дори действащи за Република България конвенции се доставят от неправителствени организации, тъй като не са в наличност при работната група или държавните органи. Несъвършенствата в законодателната техника се изправят от експертите на сдружения и фондации. Могат да бъдат дадени още много примери в тази връзка. 6. Отговори на неправителствените организации. Когато им бъде поискано мнението, организациите на гражданското общество по правило отговарят. Законопроектите винаги засягат определени техни чувствителни струни. На многобройните обсъждания, в които сме участвали или за които имаме преки и непреки данни, се чуват много смислени неща. Протоколи от обсъжданията, мнения, синтезирани становища и други подобни се изготвят в кратките срокове и се насочват към държавните органи. Отделен е въпросът какво става с тях (виж по-долу). Организациите обикновено продължават с фанатичен плам (виж по-следващата подточка) да настояват и да търсят възможности - най-често за отпадане на несполучливите текстове или спиране на работата по несполучливите проекти или за редактиране на такива нови текстове и раздели, които смятат за наложителни. 7. Постигане на съгласие между гражданите и организациите от неправителствения сектор. Гражданското участие в законодателния процес поставя въпроси не само към структурата на самия процес (разбирай институциите, които го провеждат), но и към структурирането на самото гражданско общество, стремящо се да се включи. При многобройните и дейни организации от третия сектор у нас винаги има готови структури от поне няколко десетки юридически лица, които са работили по определения въпрос. Следователно общата подготовка, нагласи и предварителни позиции никога не им липсват, всъщност те са учредени според общото съгласие във вижданията на членовете им. Поради това досега специални усилия по постигане на съгласие за нуждата от реакция срещу законопроектите не са били необходими. Заслуга за лесното консолидиране на общото мнение имат и повечето от подлаганите на обсъждане проекти с невъзможността да предизвикат друго освен бурна отрицателна реакция (виж по-горе). Много по-лесно е да се постигне консенсус за нещо, което не се харесва на мнозина, и съгласието за общи действия е в това то да бъде отхвърлено. Като че ли практиката в сферата на културата дотук показва постигане на консенсус въз основа на негативните емоции, което не е пречка след това да бъдат изказани много рационални аргументи против и обединение около техния синтез. Обикновено една или няколко организации с по-широк поглед върху сектора и по-действени контакти стават инициатори за провеждане на някакво обсъждане, размяна на писмени становища, обобщаване на резултатите и отправянето им към държавните органи. През последната година тенденцията на спонтанно самоорганизиране доведе до възникване на явлението Български граждански форум за култура. Подтик към тази поява бе проектът „Технологичен парк „Култура", подкрепен от програмата Политики за култура (Европейската културна фондация и Асоциация ECUMest) и института „Отворено общество" (Мрежа за изкуство и култура - програма в рамките на Soros Foundations Network), при който в резултат на три кръгли маси по въпросите за финансиране на културата се стигна до консолидиране на тази гражданска структура. Това е коалиция от около 60 неправителствени организации от най-различен порядък в сферата на културата - научни работници и преподаватели, творци и производители, предприемачи, мениджъри, представители, потребители и др. форумът има хоризонтална структура и се представлява от своите членове на ротационен принцип, като постоянно действащ е само един координатор. Дейността й включва както генерални въпроси на политиките за култура, довели до споразумение между нея, Постоянната комисия за култура при Народното събрание и министъра на културата, така и реакция на текущото законодателство. След първоначалния ентусиазъм време е да се отчетат слабостите в този иначе добър пример за постигане на консенсус при опитите за участие в законодателния процес. Основна слабост е стремежът на участниците непременно да поддържат хлабава структура и да избягват предписаните правноорганизационни форми за персонифициране от опасения може би да не загубят самоличността си. Участниците във форума са в такава степен индивидуалисти (може би защото културните продукти по право са резултат на индивидуална творческа дейност), че те са особено нечувствителни към общите си интереси, чиято по-добра закрила едва ли посяга на спецификата им като организации. Това пък води до разтваряне и неефикасност на действията. Дали поради известна конформност съдържателните критики срещу предлаганите проекти, макар разнообразни и от различни гледни точки, почти не си противоречат едно на друго. Впрочем наблюдават се по-скоро противоречия по тактиката как да се постъпи, за да се въздейства на законодателите да избягнат несполучливите решения. На теория разминаването на становищата не би трябвало да плаши, а, напротив, то би следвало да е особено желано. От древноатинската демокрация, та до наши дни уж в спора се раждала истината. Това твърдение вероятно също трябва да е спорно, ако искаме да стигнем до истината по този въпрос. Но плурализмът на интересите все още трудно поражда плурализъм на идеите и мненията. На практика, когато определени организации поддържат друго мнение за даден законопроект, те обикновено отказват да присъстват, мълчаливо не изпращат представители или пък правят свои обсъждания. Един от големите въпроси на бъдещия законодателен процес ще бъде да събира заедно тези представители с противоречащи си виждания за дадена законодателна уредба, без те да са длъжни да се отказват от вижданията си. Е, ако не физически, то поне това да става чрез равен достъп на техните материали до законотворческите органи и равно третиране на участието им. Докато изграждането на различни организации на гражданското общество е свидетелство за неговата зрялост и не може да бъде привнасяно или спускано отгоре, спонтанното възникване на пълна координация между тези организации и пълно единодушие в оценките им за законодателните актове е безсмислица. Това звучи като абсурда гражданското общество да замени държавата. Задачата на бъдещата уредба на гражданското участие в законодателния процес е да подпомогне структурирането на реакцията на различните представителства на обществеността и да катализира и да координира техните разнообразни позиции. Всъщност това, а не стандартната форма на процедурата, е съдържателната част на самия законодателен процес. Според досегашната практика държавните органи очакват пълно единодушие между неправителствените организации и отделни участващи в обсъждания граждани, дори в най-малките детайли, и всяко разминаване е повод да не се обърне внимание на нито едно от тях. С това държавните органи се превръщат сами в страна в спора или заемат страната на някои непопулярни и неизявени организации, вместо да бъдат независим и безпристрастен арбитър, какъвто се очаква. Всички вече чувстват на практика колко противоречиви могат да бъдат интересите. Първи принцип в законодателния процес е балансът между тях, за което е отговорен единствено законодателят. При липсата на независим, безпристрастен арбитър, който търси компромиси и баланс, с тази роля се нагърби програмата към Сорос центъра за културни политики, по чийто проект се провежда и това изследване. Поради това ние най-достоверно можем да свидетелстваме, че усещаме държавните органи като страна с някакви собствени интереси в законодателния процес. Участниците в проекта стигат до тези изводи както въз основа на собствените си опити за участие в законодателството в сферата на културата през последните години, така и въз основа на получената информация от десетки неправителствени организации при изпълнение на тази програма. 8. Представителност на гражданските организации. Неясен е въпросът за представителността на организации и структури при участието им в законодателния процес. Оттук и възражението на отделни представители на властите, че не могат да формулират разпоредби за участие, тъй като има опасност от монополизъм на най-активните организации. Думата монополизъм явно тук се използва некоректно, но разбираме това като непредставителност и лишаване на други по-представителни организации от участие за сметка на такива с неизяснена представителност. Въпросът за представителността на неправителствените организации е особено сложен. Още повече че юридическата форма при учредяването на голяма част от тях (фондациите) не предвижда те да имат членски състав (некорпоративни организации). Има десетки организации със сходни цели, задачи и мисия. Преброяване на некорпоративните организации е непосилна задача. По-важно е каква част от гражданите увлича мисията на тези организации, но това пък на свой ред е съвсем променлива величина, зависеща от обстановката и конкретните изяви. Разбира се, прескачането на представителните организации и заменянето им с някакви бездейни и неефективни структури поставя отново всички тези въпроси за легитимността, които бяха обсъждани в настоящото изложение. Но къде е записано, че интересите на една малка група са недостойни за правна закрила, че те следва да бъдат непременно пренебрегвани, че тя в никакъв случай не трябва да бъде изслушана и не й се дължат каквито и да било обяснения? А нима не може една малка и не особено представителна организации да изрази напълно верни и важни препоръки към някой законопроект? А същевременно най-представителните организации да бездействат? Ако се даде възможност на малки организации да бъдат чути, не се ли съдържат в това шансове те да станат представителни? Мисля, че изтъкваната от властите опасност се надценява. Явно спрямо гражданското участие продължава да се проявява съществено неразбиране. Ако разсъждаваме по линията „да се слушат само доказано представителните организации", достигаме на една крачка от мисълта „участието на обществеността в законодателния процес се изразява в диктата на нейните най-представителни органи над законотворческите инстанции". Представителите на гражданското общество не заменят държавните органи в този процес, в който всеки участник има собствена роля, тъй като те не са субектът, вземащ окончателното решение. Държавата е най-представителната организация на обществото, но оттук нататък правовата държава престава да бъде диктат на мнозинството над малцинството. Ако едноличната тирания или олигополията са господство на индивидуалния егоизъм над хората, а законите при тях са едноличната воля на диктатор или сатрап, то демократичната държава ни най-малко не е тържество на колективния егоизъм над индивида и малцинствените групи. Мажоритарното правило служи единствено за конституирането на законодателната, изпълнителната и местната власт. Законодателният процес е творчески и тази му характеристика не се гарантира количествено. Затова той изисква еднакво изслушване на рационалните гласове без предразсъдъци към броя на последователите им. 9. Гражданско участие, лобиране, групи за натиск. Сред гражданските участници в законодателния процес в сферата на културата съществува неяснота между различните категории: участие на обществеността лобиране и групи за натиск Гражданското участие, най-общо казано, се подчинява на „минималните стандарти" в общата уредба на законодателния процес. Те следва да осигурят идентификация на плуралистичните общи интереси на обществеността (и останалите особености, предмет на това изследване), като в наши дни това се превръща в крайъгълен камък за легитимиране на правната система. Независимо колко професионализъм и експертност влагат представителите на гражданското общество в обсъждане и изработване на законопроектите дейността им остава на обществени начала, т.е. от чист и безкористен интерес към съвършеното управление на обществото от съвършени закони в един идеален свят. Лобирането преди всичко изразява интересите на различни сектори от индустрията и други икономически кръгове за определено насочена, но най-често липсваща, законодателна уредба. То се подчинява на особени правила и представлява стопанска (търговска) дейност, която поради това се облага с данъци. Извършва се от професионални лобисти, които не изразяват своите интереси, а интересите на своите възложители или при друга форма на обвързаност със средите, настояващи за дадена уредба. Те могат да разполагат с драфтингови ресурси, а могат и да възлагат писането на желаните проектотекстове на подизпълнители, но са експерти в доброто разбиране на проблематиката, към която са се насочили, и в намирането на взаимодействие със законодателите и убеждаването им в необходимостта от гласуване в полза на техните предложения. Лобирането в съвременния свят е много скъпа дейност. Огромни капиталовложения се правят само за заемане на офис в близост до законодателите. Лобирането в класическия си вид е насочено обикновено пряко към законодателите, както сочи и самият термин, за разлика от участието на гражданското общество, чието включване развитите законодателни системи предвиждат във всяка една фаза от цялостния законодателен процес. Лобирането няма идеални цели, осъществява се от стопански организации или индивидуални или организирани представители на свободните професии и едва ли при него имат същинското си проявление юридическите лица с нестопанска цел. Лобистите могат да се позовават на общата полза, която предлаганото от тях решение ще донесе, и то напълно основателно, но това не скрива останалите характеристики на техните действия. Групите за натиск се формират обикновено по един въпрос, който те възприемат като свръхценностен, понякога остойностяван като такъв, от който зависи спасяването на планетата. Днес темите на групите за натиск могат да бъдат вредата от ядрените електроцентрали или от картонените опаковки, така както чистотата на езика или прекомерната употреба на захар. С групите за натиск обикновено се свързва фанатичният плам на техните активисти и поддръжници. Геройските загуби не ги отчайват и при всеки повод те продължават да тръбят колко са били прави, но неразбрани, или какви зловещи заговори са били противопоставени срещу тях. Всъщност търсеният резултат от кампаниите на групите за натиск по-скоро е самият натиск. При съществуващото смесване на горепосочените понятия у нас представителите на организациите с идеална цел обичат да наричат себе си лобисти, а се държат предимно като групи за (негативен) натиск. Те демонстрират героична съпротива, която независимо от резултата обикновено удовлетворява участниците заради демонстрацията на мъжествено поведение (и служи като компенсаторен или друг подобен психичен механизъм за скриване на незрялата им оценка на действителността от самите тях). 10. Способи за действие. След обсъждане на законопроектите и постигане на съгласувана позиция неправителствените организации се изправят пред въпроса „сега какво да правим". Отговорът му пък е свързан с друг въпрос - „къде е сега законопроектът" (в коя фаза е законодателният процес). Използват се понякога общите негарантирани и слаби възможности, които гласят, че гражданите имат право да насочват към държавните органи всякакви послания, петиции, прошения, искания, оплаквания, жалби и т.н. Тази обща формулировка е особено неефективна, защото зад идеята на безусловна достъпност се скрива изискването за невероятни професионални познания на законодателния процес, фазата, в която се намира, вътрешното разпределение на дейностите, времето на заседанията, компетенциите на органа, у който е законопроектът, изискванията на самия процес и прочие. Гражданското участие става лесна жертва на непознати вътрешни бюрократични правила и практики. След това често могат да се чуят оплаквания от вида „страници наши подписки, мнения, декларации не могат дори да бъдат намерени у адресата въпреки надлежното им внасяне", „не беше взето никакво отношение по тях" и т.н. Отзвук на отмиращото патерналистично общество и знак за незрялост на идващото да го замести гражданско е опитът да се търсят покровителствено настроени фигури сред управляващите. Ако този механизъм проработи, това би било за добрите предложения, но ще има негативно отражение върху утвърждаването на свободното гражданско общество и ще бъде удар срещу законното установяване на правни средства за участие, утвърдени като фиксирани процесуални правомощия. В малката балканска страна, в която се намираме, не изненадва включването на познанства, приятелства, роднинства и други извънпротоколни връзки и взаимодействия за същата благородна цел. При осъдителното на думи обществено отношение към свързаните и подставените лица иронията тук е в експлоатацията на непотизма, т.е. в облагодетелстването на близки роднини по служебна линия за обществени нужди. Едно вредно явление се поставя в услуга на добра кауза. Неправителствените организации разполагат и понякога използват особено мощните си средства за публично въздействие върху общественото мнение. От емоционални пресконференции и открити писма и декларации до организиране на хепънинги и други прояви, както и заплаха за гражданско неподчинение. Това са все извънпроцесуални средства, някои от тях особено твърди, макар че, ако бъдат организирани по допустим начин, те остават легални. Същевременно това се превръща в опит да се привлекат незасегнатите субекти, които понякога са доста далеч от спорните проблеми. По този начин онзи, който се чувства онеправдан от другиго в една група или организация, се стреми да привлече на своя страна неангажираната общност - един изследван психологически феномен. В обществен план обаче това доближава неправителствените организации до политическите партии. По тази причина, макар и с некоректни термини, те често се считат длъжни да се оправдават, че не се занимават с политика или че нямат политически искания. От своя страна партиите с изострения си нюх на тази тема веднага ги поставят във вижданията си в своите партийни стереотипи. Разбира се, гражданското участие в законодателния процес винаги е правно-политическа, а не партизанска проява. Най-непроявен е и най-трудният подход - опит чрез добра практика да се изграждат минималните стандарти за гражданско участие, на които все повече да се позовават, да се опитва все по-настоятелно те да се договорят и да се превърнат в действащо процесуално правило. 11. Взаимна връзка, диалог, мотивиране на решенията. Държавните органи вече се примириха с нагласата, че получават спонтанна или организирана реакция от гражданското общество в писмен вид или чрез различни публични изяви. Същевременно остава чувството, че желаният диалог така и не се получава. В оценките на държавната администрация преходът на обществената намеса е от „необходимо зло" към удобно средство за „показна демокрация" или данни за самоутвърждаваща формална отчетност, получени при това наготово. Демонстративно се отчитат броят на постъпилите становища от организации, проведените открити срещи, протоколите от изказванията и т.н. Цялата документация се събира, съхранява се и може дори да се цитира при вземане на решение по законопроектите - като обща бройка или с уточняване на източниците. Е, и какво от това? Тук не става дума за единични, още по-злокачествени прояви на демагогия, при които пред гражданските представителства се заявява съгласие с позициите и доводите им, а работата по законопроекта продължава точно в обратната насока до приемането му все едно, че нищо не е било казано. Анекдотичният израз за този стандарт за поведение е, че проблемът не е в огласяването на общественото мнение, а в чуваемостта му от управляващите или че в законодателния процес се наблюдават трайни симптоми на глухота. Представителите на държавните органи в законодателния процес упорито отказват да признаят необходимостта от това да отговарят на обществените представители, да обосновават позициите си, да се аргументират защо не приемат отправените им предложения или просто да се мотивират. Тъй като те старателно избягват диалог по този първоначален въпрос, тук са u особено агресивни с еднозначните си риторични въпроси: „Искате да ви дадем оправдание за действията ни ли? Дължим ли ви обяснения?" Администрацията осъзнава, че демонстративно е създала видимост на отстъпление, доколкото законопроектите все повече предизвикват обществено обсъждане, но пътят за реално гражданско участие остава напълно отрязан, ако тя се затвори за това участие веднага след неговите прояви. Така тя запазва криворазбрания си властови ресурс чрез неизменно придържане към затворения характер на законодателния процес. Ако инициаторите на закони и поддръжниците им сред управляващите смятат, че са прави, то толкова по-лесно би било да намерят аргументи за правотата си и да ги изразят. Ако постъпилите идеи и предложения са безсмислени или неизпълними, не е трудно да се обясни защо. Това обаче изисква работа, усилия, време, организация. А колко по-лесно е просто да се напишат някакви текстове, въобще да не се обосновават, критиките срещу тях да бъдат изолирани и колкото се може по-бързо и безболезнено те да се превърнат в закон. Другият израз за това е „интелектуална леност". Липсата на мотивирани отговори на законодателните органи по повод на гражданските идеи и предложения остава централен нерешен въпрос при взаимния обмен на информация, какъвто представлява в крайна сметка законодателният процес. V. Отворени въпроси За съжаление една от най-важните дейности, засягащи всички субекти и легитимиращи законовия ред в правовата държава, а именно законодателният процес, няма цялостна и системна нормативна уредба. Откъслечни положения са уредени в актове, които се отнасят до друга материя - конституцията (върховният закон на републиката за основните права и свободи на гражданите, държавното устройство, разделение на властите и пр.), устройствените правила на различните държавни ведомства (за статуса, структурата и компетенциите на държавните органи). Законът за нормативните актове и Указът за неговото прилагане са имали за предмет законодателния процес, но при едно много по-различно държавно устройство, поради което сега на практика са неприложими. Ядрото от правила за създаване и приемане на правилата не е ли основна материя, която заслужава самостоятелен закон? Кое поражда необходимостта от законодателно регулиране на един или друг въпрос; защо това се решава по един или друг начин; какъв точно подход следва да се приложи; с какъв успех това е сторено и каква е обратната връзка от прилагането на законите - все въпроси, невключени в процедурните стъпки по предварително предписан начин. Основните положения, които уреждат законодателния процес, се намират в правилници или временни правила. Вярно е, че това са норми, насочени към устройството на висши държавни органи и техни структури, а то пък е съобразено с производството на закони. Поради тези причини сме склонни да смятаме тези актове за „особени" или „много важни" правилници. Въпреки това те остават норми, ограничено адресирани към инициаторите и създателите на закони. Затвореният характер на съществуващия нормотворчески процес произтича от законодателната гледна точка към него и която е фиксирана не откъм стъпките, които извървяват приеманите правила, а откъм държавните институции, през които те преминават. Устройствените правила имат изключително ценно значение, особено за представителите на самите държавни органи, чиято активност засягат. На езика на тези представители устройствените правила „са тяхната конституция". Такова надценяване не е неочаквано, тъй като те съдържат единствените норми, уреждащи ежедневната им дейност. Без да се поставя под каквото и да било съмнение важността на подобен тип актове от гледна точка на гражданското общество, устройствените правила не са адресирани към него, а към точно определен брой лица - от около две десетки до 240. Такъв тип норми с ограничено персонално приложение са известни в правната наука като lex propriam. Такива норми са необходими във всяка правна система. Но тук нещо, което не е закон за всички (lex commune), урежда дейност, която засяга всички. Разминаването между приложното поле на подобен тип актове е довело до практическото разминаване между изискванията за законодателен процес на конституцията и реално функциониращата процедура. Липсва закон, уреждащ материята на законодателния процес от гледна точка на стъпките, извървени от самия закон - от проект до действащо право, а не регулиращ поведението на институциите, през които той преминава. Това е довело до обърнат начин на регулиране - закон, който е адресиран до ограничен кръг лица, определя валидността на техните действия, насочени към неограничен кръг лица. Това ни връща към вечния спор за началната празнина (яйцето или кокошката) - по каква процедура тогава са приети актовете, насочени към ограничен кръг лица (устройствените правила), които легитимират актовете, адресирани към неограничен кръг лица, след като тези първоначални актове учредяват и структурират институциите, вземащи решение по втория въпрос, преди да е имало легитимиращ ги процесен ред? В сравнение с минималните конституционни изисквания устройствените правила са поставили многократно завишени изисквания към проектиращите и законодателстващите институции. Те налагат на държавните органи многократни обсъждания, преценки, мотивиране, съгласуване, консултиране, гласуване с една или друга тежест, корекции и пр. Всичко това безспорно е важна част от демократичния процес при осъществяване на законодателната дейност. Но всичко това остава затворено в рамките на държавните институции. Създава се впечатлението, че държавните институции имат собствени противоречиви интереси за бъдещата нормативна уредба или представители на различни групи, адресати на законите. Собствените интереси на публичната администрация са вероятно нещо съществуващо, но извън този анализ, а чии интереси те представляват, е определено недвусмислено от конституцията. Описаното положение отдавна е изживяно в страните с развити демократични системи. Ние можем само да запитаме: Защо законодателният процес у нас почти дословно възпроизвежда добрите образци на демокрациите от XIX век, но чувствително се отдалечава от днешните демократични процедури? Какво място в задължителните стъпки по законотворчеството трябва да заема изслушването на засегнатите страни и вземането на аргументирано становище по техните възражения и претенции? Чувството за нелегитимност без подобни процесии действия (сега нерелевантни) все повече избледнява. Не биха ли спечелили легитимността и ефективността на законите, ако тази стъпка се превърне във формално задължителна, а законодателство, достигнато с пропуск в това отношение - в неперфектно и оспоряемо? В какво точно следва да се изразяват действията на гражданското общество в различните фази на законодателния процес, каква задължителна тежест да имат и какви ответни процесуални действия от останалите участници да изискват? Стоят ли в дневния ред на обществото проектирането и приемането на закон за законодателния процес с дължимо внимание към гражданското участие? Статията "Гражданско участие в законодателния процес" на доц.Емил Марков, е от сборник: "Културна политика и законодателство", Сорос център за културни политики, С.2003, стр.25-50

Маите и ацтеките Цивилизациите на маите и ацтеките са блестящ пример за напреднали култури в Централна Америка, развити много преди пристигането на испанските нашественици. Въпреки че маите предшестват ацтеките, двата народа имат сходни системи от вярвания, по-специално в областта на астрономията, религията и ритуалните жертвоприношения. И едните, и другите строят големи обсерватории, храмове и пирамиди, в които да упражняват своите практики. Културата на маите достига своя разцвет между 900 и 1200 г. През този период влиянието им се разпростира върху огромна част от Централна Америка и те търгуват с народи, живеещи чак в Перу. Сред най-силните им страни са архитектурата и строителството — области, в които са толкова напреднали, че дори до днес из целия полуостров Юкатан в Мексико има затрупани храмове и пирамиди, които тепърва ще бъдат откривани. За маите пространството и времето са ключови категории. Те използват извънредно сложна система за отчитане на времето. В техния календар всеки ден има различно наименование в съответствие с точните астрономически изчисления. В него се отбелязва всяко космическо събитие - да речем, разминаване на планети. В центъра на религиозните и космическите вярвания на маите стои ритуалното човешко жертвоприношение. То е особено необходимо при слънчево затъмнение - за удовлетворяване нуждите на боговете. Когато календарът направи пълен оборот, системата започва да отброява отначало с нов цикъл на прераждане и обновление. При всяко ново завъртане се предсказва настъпването на капитални събития. Интересното е, че поредното такова се очаква през 2012 г., така че съвременният свят ще може да прецени доколко точни са били маите в своите пророчества. Смята се, че упадъкът на маите е свързан с бедствия като суша или болести, в съчетание с войни. До 1300 г. те вече строят конструкции със значително по-лошо качество. До испанското завладяване на Мексико в началото на XVI век много от руините на майте, които могат да бъдат посетени днес в Мексико, вече са изгубени или изоставени. Докато цивилизацията на маите се срива, редица други култури в региона са във възход. Най-забележителната сред тях е тази на ацтеките. Когато испанците за пръв път влизат в контакт с техния народ, те са удивени от видяното. Местното население живее в елегантни градове, разположени около големи пирамиди и храмове. Богатствата и блясъкът на управляващата класа са удивителни и испанците са изумени от високото ниво на социално развитие. Но остават дълбоко шокирани, когато разбират колко много ритуални човешки жертвоприношения се извършват в тези храмове и пирамиди. Ацтеките упражняват същата форма на жертвоприношения като маите, дори още по-ревностно. Те принасят в жертва пленници от воюващи с тях племена или пък роби. Новопостроените храмове, посветени на боговете, се освещават чрез мащабни жертвоприношения. При разкопките на големите мексикански пирамиди са намерени стотици скелети, застинали на колене, заровени дълбоко в основите. В декорацията на сградите, които са строени специално за извършване на човешки жертвоприношения, са използвани изображения на черепи и скелети. Някои от ритуалите са трудно разбираеми. Висшите жреци изтръгват с каменни остриета все още туптящите сърца на някои от жертвите. След това сърцата се поднасят на специален олтар като дар, докато телата биват хвърляни по стъпалата на пирамидата, а понякога - изяждани. Други ритуали, изпълнявани в повратни моменти от астралния календар, включват одиране на кожата на жертвите, докато те са все още живи. После жрец взима кожата и я носи цял месец. Този вид ритуал символизира прераждането, тъй като загубата на човешка кожа наподобява процеса на обновление при сменянето на кожата на змията - почитано от ацтеките същество. С течение на времето апетитът за кръв на този народ нараства и като цяло в основите на по-късните храмове има много повече човешки останки. Изглежда, че след като колелото на кръвопролитието веднъж се е задвижило, то може единствено да стане по-голямо и исканията за жертвоприношения нарастват заедно с благополучието на ацтеките. Испанските конкистадори записват една особено страховита история, според която при пристигането им в столицата на ацтеките Теночтитлан - център на днешното Мексико Сити - те виждат монумент, построен изцяло от човешки черепи. Грубо изчисление показва, че тази структура съдържа 125 000 черепа, подредени в точна геометрична схема. Това мистично очарование от смъртта ни изглежда жестоко и противно в днешно време и все пак то е интегрална част от културата на тези древни цивилизации, при които начините на живот се развиват в продължение на няколко хиляди години в изолация от това, което е считано за „познатия свят". Макар унищожението на ацтеките да представлява невероятен военен подвиг от страна на Кортес - водачът на конкистадорите, - то в крайна сметка е погубване на една високоразвита култура. Изглежда странно, че в началото, при пристигането си в Мексико, конкистадорите получават толкова голяма свобода на действие, при положение че императорът на ацтеките - Монтесума - е в състояние да победи нашествениците. Всъщност въздържаността му се дължи на древно предсказание, което говори за бъдещото пристигане в техните земи на бог Кецалкоатл, който щял да използва голямата си мощ и мъдрост, за да помогне на ацтеките и на мексиканския народ да постигнат по-голямо величие. Познато още като „пернат змей", това най-почитано същество е описвано по начин, който съответства на вида на въоръжените и брадясали новодошли, които се появяват от изток - посоката на изгряващото слънце. Въпреки че това пророчество изглежда вярно по отношение на пристигането на испанците, резултатът, разбира се, е точно обратният в сравнение с предсказаното. С пристигането на испанските окупатори културата на ацтеките е унищожена завинаги, тъй като конкистадорите смятат за свое задължение да заличат всяка следа от този някога могъщ народ. Така още една от световните древни култури изчезва завинаги.

Анасазите Малко позната днес, цивилизацията на анасазите е просъществувала почти цяло хилядолетие в района на днешна Аризона и Ню Мексико в САЩ. По време на културния си разцвет около 1050 г. анасазите строят огромни жилищни комплекси. Някои от дворците им са с по 500 стаи и са издълбани в скалите, като голяма част са доста сложни в архитектурно отношение. Но до средата на XII век общността на анасазите се разпада и населението се разпръсва. До 1300 г. племето изчезва напълно. Причините не са известни и до днес. Ранните изследователи и колекционерите на реликви са изумени от намерените останки - значително количество керамични съдове и ръчно изработени предмети. Първоначално се предполага, че коренните жители на този район не са били способни да изградят такава организирана общност и намереното всъщност е дело на далечните ацтеки. Едва по-късно е установено, че става въпрос за съвсем различна цивилизация. Най-големият комплекс, построен от анасазите, е открит в каньона Чако, Ню Мексико. Той представлява сложна структура от стопански и жилищни постройки. Състои се от няколко огромни двореца, които според предположенията са били средище на търговия, религиозни ритуали и астрономически гадания. Възможно ли е толкова сложно устроена общност да изчезне просто ей така? Историята познава цивилизации, които са западали или изчезвали. За някои общности, като например жителите на Помпей или минойците на Крит, е известно, че са унищожени от природни бедствия, но съдбата на други цивилизации остава забулена в мистерия. Знаем само, че има множество фактори, които биха могли да доведат до упадъка на едно цивилизовано общество - суша, глад, война. На някои места, например там, където са намерени изгорели жилища, тъжната съдба на обитателите е очевидна. Подемът и упадъкът на някои градове или държави е добре документиран с течение на времето и това ни дава възможност да се поучим от грешките и нещастията, познати от миналото. Нещата не винаги са подвластни на човека и ако успеем да избегнем някои грешки, допуснати от предците ни, може би наистина ще може да се каже, че сме постигнали напредък.

Белият град Скрит в необятните дебри на непроходимата джунгла, скрила централноамериканския бряг, се намира легендарният Бял град. Според слуховете там имало невероятно богатство, но въпреки това той е изоставен преди стотици години по неизвестни причини. Въпреки няколкото международни експедиции и сложните сателитни технологии тайното му местоположение все още е неизвестно заради непроходимата джунгла, оплела Никарагуа и Хондурас. Първото писмено свидетелство, в което се споменава Белият град, е от 1526 г., когато Ернандо Кортес - испанският завоевател на Мексико — говори за Ксукотако или Хуейтапалан. Интересът на испанците към града не е изненада предвид слуховете, че богатствата му си съперничат с тези на богатата мексиканска столица Теночтитлан. Вдъхновен от тази идея, Кортес изпраща мнозина свои последователи да търсят изгубеното царство, но опасното крайбрежие Москито пречи на конкистадорите да го открият и те скоро се отказват. Въпреки това се смята, че дори по времето на конкистадорите Белият град е в упадък. В този период районът е населен от племето печ, за което се предполага, че произлиза от Южна Америка. Има писмени сведения, че между испанците и племето печ, както и останалите съседни племена, има множество сблъсъци. И така, какво се е случило с града и защо той е бил изоставен? Според една теория може да е надвишил естествените си граници на разрастване и това да е станало причина за изоставянето му. Или просто вече е залязвал и не е могъл да преживее пристигането на конкистадорите на континента, тъй като испанските нашественици променят из основи живота и оказват пагубен ефект върху много процъфтяващи дотогава цивилизации от Мезоамерика. Джунглата по крайбрежието Москито може да погълне изоставен град за нула време, особено като се има предвид, че преди пристигането на испанците районът е изключително населен. Белият град е само един от многото неоткрити градове в дебрите на Централна Америка, но ако бъде намерен, съвременен Хондурас ще се сдобие с национално културно съкровище.