astrologa

Дoгоните Хората от племето догон в Мали, Западна Африка, живеят в малки селца на километри от каквато и да е цивилизация, с изключение на доста отдалечения град Тимбукту. Въпреки очевидната географска и културна изолация догоните отдавна имат познания по астрономия и макар днес науката да е доста по-напред, в продължение на стотици години те са изпреварвали западния свят в това отношение. Първите учени, влезли в контакт с догоните, са французите доктор Марсел Гриал и доктор Жермен Дитериан, които стигат до племето през 1931 г. Удивени от видяното, те остават в Мали и изследват тези хора в продължение на над трийсет години. През това време опознават религиозните и културните традиции на догоните и постепенно печелят доверието им. Тайното познание на племето разкрива изумителна информация. Далеч преди Галилей да направи революционните си открития в Европа, догоните знаят за пръстените на Сатурн и за четирите основни луни на Юпитер. Също така им е известно, че Земята е планета и че всички планети обикалят около Слънцето. Имат обширни познания за двойната звездна система на Сириус, за която Западът узнава едва през 1862 г., когато е забелязана с помощта на най-мощния за времето телескоп. Догоните знаят за двете звезди на Сириус - А и В, които обикалят една около друга за петдесет години, като през по-голяма част от този цикъл се вижда само едната. За догоните Сириус А - ярката звезда, която ние наричаме „звездата куче" - е най-важната звезда на небето, тъй като те вярват, че животът се е зародил именно там. Сириус В, която според откритията ни е 100 000 пъти по-незабележима от близначката си и която ние класифицираме като „бяло джудже", е позната на догоните като втората звезда от тази система, която те описват като „най-тежката звезда". Тези идеи са относително скорошни в съвременната астрономия и все пак догоните разполагат с тази информация далеч преди да бъдат изобретени първите уреди като телескопите. Загадката става още по-голяма, когато вземем предвид собственото обяснение на племето за това как се е сдобило с такива подробни астрономически познания. Според племенната памет те получили информацията от богоподобни извънземни, наречени номо, които произхождали от звездната система Сириус. Легендата на догоните разказва, че номо пристигнали на космически кораб, придружени от огън и гръм. Тези пришълци имали ужасяващ външен вид - приличали на риби и имали общи черти с боговете амфибии от други древни религии като египетската богиня Изида и вавилонския бог Оанес. Според племето тези водни същества пуснали на Земята големи количества вода, в която да живеят. Догоните наричат Сириус В „звездата Номо" и говорят за загадъчна трета звезда - Сириус С, която до днес не е открита от съвременната наука. Племето нарича тази звезда „Слънцето на жените" и предсказва, че тя пак ще се появи в небето, когато номо решат да се покажат на Земята отново. Догоните имат собствено обяснение за това как са се сдобили с тази забележителна информация. Но какво мисли останалият свят? Съществуват три основни теории, които обясняват загадката, и трите имат своите защитници и опоненти. Според първата теория догоните може да са научили за Сириус чрез недокументиран контакт с космоса. Контрааргументът тук е, че информацията на племето за Сириус е съхранена на плочки с клинописно писмо много преди съвременната наука дори да подозира за съществуването на галактиката. Втората теория допуска, че някоя от великите древни цивилизации, например египетската или персийската, е пренесла познанията си по астрономия, предавайки ги на скитащ догон. Но това звучи малко вероятно, тъй като догоните предпочитат изолацията и странят от останалата част на света. Третото възможно обяснение е, че може би древен жрец ясновидец или медиум е направил пророчество и казаното от него е влязло в митологията на догоните. Тази хипотеза си съперничи с обяснението на самото племе. Което в края на краищата звучи най-убедително. Все пак догоните се оказват прави по отношение на редица неща. Тяхната изолация и неосведоменост по отношение на теориите на западния свят за извънземните придават още по-голяма достоверност. Как биха могли да дадат описание на извънземни, ако не са ги видели в действителност? Загадката остава, но явно не е толкова недопустимо племена, считани за „примитивни" като догоните, да са по-напреднали, отколкото предполагаме.

Ако космически кораб пътува няколко дни в космоса със скорост, близка до скоростта на светлината, той ще се завърне на Земята след десет години. Този сценарий е често използван в научнофантастичните произведения, а описаното явление се нарича "времеви парадокс". Предшествениците на Айнщайн, Галилей и Нютон, също вярвали в принципа на относителността. Един неподвижен наблюдател вижда кола, която се движи със 100 км/ч. Ако същият наблюдател се намира в друга кола, която се движи с 60 км/ч, то тогава му се струва, че първата кола се движи с 40 км/ч. Следователно, заключаваме, че скоростта е относителна и зависи от състоянието, в което се намира наблюдателят. През 1887 г. американските физици Алберт Майкълсън и Едуард Морли правят експеримент, посредством който измерват скоростта на светлината, разпространяваща се в същата посока, в която се върти Земята, и скоростта на светлината, която се разпространява в противоположна посока. Съгласно съществуващите дотогава факти двете скорости би трябвало да са различни, те обаче не били. Скоростта на светлината била същата, независимо дали я измервали от място или в движение с голяма скорост. Защо се получава така? Дълго време учените не могат да дадат задоволително обяснение. Отговорът на този въпрос дава Теорията на относителността. Скоростта на светлината е единствената константна величина в природата. Следователно, щом скоростта на светлината остава постоянна на големи и малки разстояния, то тогава нещо друго трябва да се променя. Айнщайн вярва, че това е времето. За някого, който се движи с голяма скорост, времето тече по-бавно в сравнение с друг, който стои на място. Ако се постигне движение със скоростта на светлината, то тогава потокът на времето ще бъде напълно прекъснат Този теоретичен експеримент, разбира се е практически невъзможен за обитателите на Земята, тъй като нито едно превозно средство не може да достигне скоростта на светлината (300 000 км/ сек.). Най-лесно това явление се обяснява чрез примера с космическия кораб в научнофантастичните филми, когато героят разбира, че докато е прекарал няколко дни в космоса, на Земята са минали много години. Специалната теория на относителността показва, че потокът на времето се изменя в зависимост от скоростта. Това обаче не е достатъчно. Проблемът за гравитацията продължава да съществува. Гравитацията според Айнщайн и тази, за която говорят Галилео и Нютон са различни. Защо пада ябълката? Защо съществува сила, която привлича нещата към Земята? Защо Земята се върти около Слънцето? Защо между двете действа сила? Айнщайн желае да разбере истинската природа на тази сила. По същество космическото пространство представлява равна повърхност във времето. Следователно, ако го възприемем като обширна мембрана и след това си представим сфери с огромна маса и обем, разположени по тази мембрана, каквито са Слънцето и другите звезди, ще забележим, че мембраната претърпява деформация, по-точно изкривяване. А небесните тела, които преминават случайно, са привлечени от това изкривяване към звездите. Изкривяването и промяната на посоката, която то предизвиква, представляват това, което Айнщайн нарича "гравитация". В случая на нашата система Земята запазва траекторията си около Слънцето, тъй като скоростта на въртене и изкривяването са в равновесие. Ако по някаква причина масата на Слънцето се промени, ще се промени и траекторията на Земята. От друга страна. Земята също има маса, която макар и да е по-малка от тази на Слънцето, предизвиква деформация на космическата мембрана и около полученото изкривяване се движи Луната. Метеоритите, които падат на Земята са привлечени от това изкривяване, по тази причина пада и ябълката на Нютон. Всички тела изпитват влияние от големите звезди. Светлината не прави изключение. Въпреки че се смята, че светлината се разпространява по права линия, независимо от препятствията. Айнщайн демонстрира посредством Специалната теория на относителността, че светлината се привлича от деформациите, предизвикани от звездите и на свой ред също се деформира. Тази деформация на светлината довежда до удължаване на пътя й. поради силата на привличане и вследствие на факта, че скоростта й остава константа. Колкото по-голяма е силата на привличане, толкова повече се забавя потокът на времето. В зависимост от обема на звездите космическата мембрана претърпява различни видове деформации. Най-големите изкривявания от този вид се наричат черни дупки. Тяхната деформация е толкова голяма, че дори и светлината не може да ги прекоси, в следствие на което се прекъсва потокът на времето. Квантовия мистицизъм Има ли мистицизма място в квантовата механика днес? Жива ли е идеята, че съзнанието играе роля в създаването на реалността? Историка от Харвард – Хуан Мигел Марин смята, че днешните физици трябва да се запознаят с мистицизма в идеите на пионерите на квантовата механика, защото това ще доведе до по-добро разбиране на самата теория на фундаментално ниво. В скорошен труд, публикуван в European Journal of Physics, Марин написа кратък анализ, базиран на негов труд, относно споровете около мистицизма ширещ се в ранното квантово общество. В началото на 20-ти век, науката и религията не са били така ясно разделени както днес, като влияние върху учените носи не само християнството, но и източния философски мистицизъм. В своя анализ Марин разглежда ролята на всяка от перспективите и тяхното противостоене. Полемиката се завърта около стари колкото света въпроси, свързани с природата на реалността. Според много от ранните квантови физици, материята не съществува, тя се появява само ако се упражни акт на наблюдение от съзнателно същество. С две думи, материята се материализира когато я наблюдаваме. Айнщайн (твърд реалист) задава въпроса, съществува ли тогава луната когато не я гледаме? Макар подобен въпрос да звучи странно в ежедневния ни живот, в квантовата механика, физичните наблюдения влияят на наблюдаемите обекти в квантов мащаб и подобен въпрос не е толкова странен. Според известната интерпретация „Копенхаген”, ние не можем да говорим за обективната реалност без да я наблюдаваме или да сме я измерили. Дебата за съзнанието в квантовата теория започва през 1927, когато Айнщайн обвинява Нилс Бор във въвеждането на мистицизъм, несъвместим с науката. Бор отрича обвинението и казва, че Айнщайн не го е разбрал, когато е казал че хората са и актьори и наблюдатели в света. Макар че Бор вярва че квантовите процеси се случват без нуждата от наблюдател, той все пак симпатизира на идеята, че една по-завършена квантова теория, може да помогне за разбирането на съзнанието. Айнщайн от своя страна твърдо се противопоставя на каквато и да е субективност в науката. Той не е съгласен с гледната точка на Бор, че е ненаучно да зададем въпроса дали е жива или мъртва котката на Шрьодингер в едноименния експеримент. Айнщайн посвещава по-голямата част от своята късна кариера в опит да модифицира своят обща теория на относителността, така че да включи в нея и квантовата теория и да я постави в релсите на реализма. Например, известния парадокс Айнщайн-Подолски-Розен е опит в тази насока. От друга страна, Волфганг Паули, наистина прегръща някои от гледните точки на източния мистицизъм. Той особено много харесва концепцията за „светлата мистика” - синтез между рационалност и религия. Той спекулира, че квантовата теория може да унифицира психологическо-научните и философско-мистичните подходи към съзнанието. Неговата перспектива е силно повлияна от философа Артур Шопенхауер, чиято гледна точка относно реалността е силно повлияна от източните религии. Скоро и други физици се намесват със своята различна гледна точка. Великия Макс Планк, дълбок привърженик на християнството, слага рамка на споровете, като поставя обективността на науката и християнството от една страна срещу източния мистицизъм на Шопенхауер от другата. Планк смята, че християнството и науката са съвместими. Според него и двете са обективни и се отнасят към ясно различими аспекти от реалността. Междувременно, Дирак отхвърля какъвто и да е вид религиозна риторика. Според него религията е бъркотия от грешни твърдения без база в реалността. Споровете относно мистицизма се разпалват и излизат в публичното пространство с популярната книга на астрофизика Артър Едингтън – „Естеството на Физичния свят”. Макар че книгата изкривява много от концепциите, нейната защита на мистицизма привлича вниманието на широката публика и международните медии. През следващата година Вернер Хайзенберг и Ервин Шрьодингер се присъединяват на страната на мистицизма, като вбесяват Айнщайн и Планк. Много други не избират нито едната, нито другата страна. Един от тях е математика Джон Фон Нойман. През 1958, Шрьодингер, вдъхновен от Шопенхауер, публикува своите лекции – „Ум и Материя”. В него той твърди че има разлика между измерванията на инструментите и измерванията с човешко участие. Според него регистрираната температура от термометър, не може да се счита за акт на наблюдение, тъй като не съдържа в себе си значение. За целта е нужно съзнание, за да направи физическата реалност смислена. Както заключава Шрьодингер, „Сигурен съм, че някои от вас, ще нарекат това мистицизъм. Затова със съзнанието че физичната теория през цялото време си остава относителна, вярвам че можем да предположим, че физическата теория в нейното сегашно състояние, силно предполага неразрушимостта на Съзнанието и Времето”. Лекциите на Шрьодингер маркират последното поколение учени, което живее с мистичния спор. Учените които се занимават с квантова механика до втората световна война, са преобладаващо възпитаници на немската школа и работят в контекста на тогавашните философски течения. С прехода към англосаксонския възход в физиката, спорът умира. Повечето съвременни учени са реалисти като Айнщайн и не вярват че съзнанието има роля в квантовата теория. Доминиращото съвременно виждане е, че наблюдението не кара атома да съществува в дадена позиция, а просто наблюдателя открива положението на даден атом. „Когато чета научна статия, която цитира класически уравнения, създадени от немски учен, ми се струва че те могат да бъдат подобрени от учените, ако те разберат как автора ги е интерпретирал”, казва Марин. „Съвременните квантови теории на полето, са наследници на труда на Херман Уейл и Паули. Въпреки това много физици днес ще бъдат шокирани, ако научат как Уейл и Паули са разбирали концепцията за ‘поле’, когато са писали своите класически трудове. И двамата са били впечатлени от мистицизма и са търсили начин как да обединят съзнанието и физиката. Уейл публикува лекция, в която фаворитизира християнско-математичния мистицизъм на Никола от Куза. Паули от своя страна публикува статия за Кеплер, като го представя като част от западната мистична традиция и учение”. „За тези, които не подкрепят Копенхагската интерпретация и предпочитат алтернативата предложена от Давид Бом, ще им предложа да прочетат диалозите на Бом, с тема - източния мистицизъм”, добавя Марин. „Едингтън и Шрьодингер, както много днес, обединияват сили за да открият квантовата теория на гравитацията. Има ли техния споделен мистицизъм роля в техни прозрения или грешки? Не знам, но смятам, че е важно да се открие”. Източник: http://www.sci-bg.com/?p=1279

В хода на дългата история на живота на Земята са изчезвали безброй биологични видове. Но може би най-популярното и със сигурност най-интригуващо от тях е изчезването на динозаврите. В продължение на милиони години тези огромни животни са безспорните господари на планетата. Разпространени са на всички континенти и нищо не може да постави под съмнение превъзходството им. Но преди около 65 милиона години идва момент, когато царството на една от най-успешните форми на живот, съществували някога, намира своя край. Защо се стига до там - това е загадка, останала без категорично обяснение въпреки редицата теории, появявали се през годините. Теориите са базирани на оскъдните доказателства, останали от този период. Чрез изследване на скални образувания и вкаменелости може да бъде събрана важна информация за това, което се е случило в миналото. От тези проучвания специалистите установяват, че по времето на изчезването на динозаврите на Земята протича голям катаклизъм. Изучаването на естествената история на планетата дава възможност на учените да сложат разграничителна линия между епохата на динозаврите и последвалата епоха на бозайниците. Тази граница между двата различни периода на живот на Земята разделя старата мезозойска ера (времето на динозаврите) от следващата ценозойска ера (времето на бозайниците, в което живеем и ние като човешки същества). Геолозите наричат първата ера „К", а втората - „Т", и така масовото изчезване на динозаврите става популярно като „Изчезването К-Т". Но по това време изчезват не само динозаврите. Всъщност половината от живота на Земята спира развитието си. Геолозите установяват, че огромните смущения, които се случват на планетата, са климатични по своя характер. Изглежда, че условията се променят драматично и Земята вече не е относително стабилната планета с умерен климат, каквато представлява през мезозойската ера. Вместо това тя се превръща в по-хладния и променлив свят, който познаваме днес, и с течение на времето настъпват няколко ледени епохи. Бързината, с която се случват промените в рамките на въпросния период, е необяснима загадка. Каква може да е причината? Две теории се опитват да обяснят какво се е случило. Според едната промяната е настъпвала постепенно и причините се коренят в активността на самата Земя. Други са на мнение, че се е случил мощен катаклизъм, примерно че Земята е била ударена от метеор. И двете хипотези са подкрепени от значителен брой доказателства. Привържениците на версията за постепенна климатична промяна вярват, че тя може да е причинена от мощни вулканични изригвания в продължение на дълъг период от време. Това навярно е създало „парников" ефект и драматично е променило глобалния климат. Достоверност на тази теория придава фактът, че геолозите са сигурни, че действително е имало период на увеличена вулканична активност към края на кредата. Но както има убедителни доказателства за идеята за вулканична активност, така съществува и много приемлив аргумент в полза на схващането за метеоритен удар. Наистина дори е възможно да са се случили и двете неща. Изследователите намират прах от иридий между онези слоеве на скалите, които съответстват на времето отпреди около 65 милиона години. Това необичайно вещество се намира в значителни количества и сочи, че може да е дошло от две места - или произхожда от космоса, като прахът е попаднал в атмосферата в резултат на метеоритен удар, или източникът му е разтопената мантия на Земята, която е относително богата на иридий. Освен че обръщат внимание на структурата на Земята, учените изучават и външния й вид в опит да разберат какво се е случило. Но един от големите проблеми, пред който се изправят, е, че днес планетата изглежда напълно различно в сравнение с времето отпреди 65 милиона години. Това прави извънредно труден опита да се намерят някакви доказателства за вулканични изригвания или метеоритен кратер. Но през 1980 г. е направено откритие, за което се смята, че осигурява доказателството, което учените търсят. Изглежда, че голяма част от Мексиканския залив всъщност е огромен кратер. Известен като кратера Чиксулуб, той формира очертанието на част от полуостров Юкатан. Скалистите образувания в района съдържат големи количества „ударен" кварц, който се формира от изключително силни вибрации като при удар. Изчислено е, че за да се образува такъв кратер, метеорът трябва да е бил с диаметър поне 100 км. Сблъсък с подобни мащаби е достатъчно голям, за да има наистина глобален ефект. Ако Земята е била ударена от метеорит, това е предизвикало огромни вулканични изригвания с големи количества пепел и освобождаване на вредни газове. Последвал е киселинен дъжд, който е отровил водните запаси и е унищожил растителния свят. Количеството частици в атмосферата е станало причина за охлаждане на Земята, тъй като преминаването на слънчева светлина през атмосферата е било затруднено. Това са предпоставки за настъпването на ядрена зима. Като се има предвид, че динозаврите са смятани за студенокръвни животни, ефектът от глобалното охлаждане трябва да е бил катастрофален. Много животни са се вцепенили, тъй като метаболизмът им е бил забавен поради изключителния студ. Хранителните запаси също са намалели, защото загиването на растителния живот в единия край на хранителната верига е повлияло на хищниците в другия й край. Повечето сигурно вероятно са умрели от глад. С течение на времето климатът е започнал бавно да се възстановява. След първоначалното охлаждане увеличеният брой парникови газове са довели да постепенното му затопляне и накрая е станало дори по-топло от преди. Повечето живи същества могат да живеят само в определени температурни граници и тези, които са успели да преживеят захлаждането, навярно след това са умрели от последвалото затопляне. Подобни крайности вероятно са оказали по-незабележим ефект върху дребните бозайници, тъй като при тях топлата кръв е добра защита срещу резките промени. И затова някои хора наблюдават именно тях, за да обяснят смъртта на динозаврите. Според една теория оцеляването на бозайниците се дължи не само на това, че те се развиват по-добре от динозаврите и се адаптират по-лесно, за да оцелеят в променящата се околна среда. В края на краищата изглежда, че малко преди да изчезнат завинаги, динозаврите са достигнали нов връх в еволюционното си развитие. Например големи хищници като тиранозавър рекс постигат напредък в развитието си съвсем малко преди гибелта си. Според едно предположение бозайниците са изяли всичките яйца на динозаврите и така са намалили техния брой. Но при всички случаи доказването на тази хипотеза е извънредно трудно. Съсредоточаването върху яйцата е интересно от друга гледна точка. Преди излюпването си много от днешните влечуги са много чувствителни на температурни промени и колебанията в това отношение влияят на пола. Продължителна промяна в климата може да е довела до значителен дисбаланс между мъжките и женските индивиди и това да е оказало катастрофален ефект върху размножителната способност и степента на оцеляване. Въпреки че динозаврите са най-известният биологичен вид, изчезнал така внезапно, те със сигурност не са единствените. До днес науката е регистрирала пет масови изчезвания, като динозаврите несъмнено държат първенство. Така например в края на пермския период (преди 290—248 милиона години) повече от 90% от живота на планетата е заличен. Защо? Някои учени предполагат, че в изчезванията има елемент на периодичност и че освен теорията за удар с астероид може да съществува и друга космическа причина. Може би в космоса има комета или облак частици, които влизат в контакт със Земята приблизително на всеки 25 милиона години. Към днешна дата тази теория предстои да бъде доказана и като цяло тя има по-малко поддръжници от останалите разгледани теории. Науката, която се занимава с определянето на причините за масовото изчезване, има голямо значение за нас днес. Човешките същества може би са станали най-могъщата сила, която може да въздейства на света и до определена степен ние можем да оформяме и контролираме заобикалящата ни среда. Но чувството за мощ може да бъде измамно и трябва да сме подготвени да очакваме неочакваното. Динозаврите също са били доминиращият биологичен вид и все пак господството им е доведено до внезапен край. Не можем да сме сигурни дали това се дължи на едно-единствено събитие като среща с метеор, или е резултат на по-бавен процес на вулканична и тектонична активност. Възможно е да е комбинация от два фактора или да е причинено от съвсем друго нещо, например епидемия. Един неочакван катаклизъм като удар от метеор може евентуално да унищожи планетата ни и въпреки нашата предполагаема сила ние сме не по-малко уязвими от динозаврите. Този страх намира израз в редица филми, където се показва как въпреки всички научни постижения планетата е сполетяна от апокалиптични катастрофи. Едва днес се заговаря, че подобна драматична глобална промяна на климата може в действителност да е причинена от самото човечество. Може би като човешки същества трябва да се замислим върху съдбата на динозаврите и да имаме едно наум. Мнозина вярват, че бързото развитие на технологиите през последния век води до драстични промени в климата. Фактът, че динозаврите най-вероятно са унищожени от нещо подобно, би трябвало да ни накара да се замислим. Смята се, че промените в днешния климат водят до изчезването на редица биологични видове и това лесно може да бъде сравнено с всяко едно от големите масови изчезвания в миналото. Тази обезпокоителна информация кара много учени да вярват, че не е изключено да се озовем на прага на друго подобно изчезване. Това може само да ни даде по-силен импулс да разберем причината за изчезването на динозаврите. Чрез разбулването на тази мистерия може би ще разполагаме с по-добри изгледи да предотвратим нашето собствено изчезване.

Легендата за богатството на ацтеките съществува, откакто на континента е открита цивилизация. Първите испанци, които отплават от Куба, за да изследват мексиканския бряг, са твърдо решени да намерят богатства. Те се завръщат в Куба с изящно изработени златни предмети и не след дълго натам се отправят техни съмишленици, решени да задълбочат търсенето. Трудно е да се каже дали наистина става въпрос за голямо съкровище, или е въпрос на различните представи на две противоречиви култури. Мезоамериканците ценели златото заради красотата му и не благоговеели пред него така, както европейските нашественици. Местните били окичени със златни украшения, но за тях това не било по-голяма ценност, отколкото например красивите пера. Когато испанците пристигат в Мексико с полирани стъклени мъниста, местните жители с готовност разменят златото си за странните красиви нови предмети — просто тяхната ценностна система и представа за богатство е съвсем различна. Запленени от лекотата, с която туземците се разделят със златните предмети, европейците започват да вярват, че благородният метал явно изобилства по тези земи. До известна степен нашествениците са прави. По онова време страната разполага с девствени залежи от полезни изкопаеми и когато започват да изследват ресурсите й, испанците бързо осъзнават този факт. Лекотата, с която се сдобиват със златото на ацтеките, навярно е разпалила както въображението, така и алчността им. Така не след дълго се заражда и разгръща легендата за Елдорадо — Златния град. Когато Монтесума, императорът на ацтеките, разбира щенията на нашествениците, им прави щедри дарове с надеждата да задоволи нуждите им. За ацтеките това е израз на учтивост и испанците на свой ред им подаряват платове и мъниста, които обаче съвсем не са ценни за самите тях. Когато испанците навлизат още по-навътре в страната и доближават града, обладани от неутолима жажда за още злато, императорът на ацтеките постепенно започва да се отчайва и почти изпразва хазната в опит да удовлетвори испанците. Испанците тълкуват тази щедрост погрешно като знак за още по-голямо богатство. Разбира се, те решават, че щом императорът може да си позволи да раздава такива скъпи дарове, със сигурност има съкровищници, преливащи от злато. Нашествениците изпращат голяма част от придобитите богатства в Испания като дар за краля си и покана за повече подкрепа с надеждата, че когато завладеят град Теночтитлан, ще открият още съкровища. Но конквистадорите дълбоко грешат. Когато установяват контрол над града, те откриват, че златото всъщност е много по-малко от очакваното. Тогава разпореждат на местните да им предадат всички златни вещи, които притежават. След като се сдобиват с плячката, конквистадорите се поуспокояват, но тогава обстоятелствата започват да се обръщат срещу тях. Вбесени, че са били завладени и ограбени, местните се обръщат срещу испанците. Следва голяма битка и испанците са прогонени от Теночтитлан и изтикани към обширните блатисти местности около града. На всеки испанец се падат над сто местни жители и въпреки че нашествениците правят опит да отнесат съкровищата с помощта на мулета, те не успяват да ги опазят и повечето от тях потъват. Мнозина се удавят, защото са тежко натоварени със скъпоценния метал. Ако тези истории са верни, напълно е възможно съкровището все още да съществува някъде в Мексико, където е останало скрито в продължение на векове. Едва сравнително скоро - през 80-те години на XX век - в самия център на град Мексико е открит Главният храм - церемониалната пирамида на Теночтитлан. Работници копаят тунел за нова станция на метрото, когато откриват това архитектурно съкровище. Възможно е да има много повече и то да чака да бъде открито, а дотогава да стои заровено в основите на един от най-големите градове на света. Дори има вероятност ацтеките да са заровили част от златото в опит да го скрият от нашествениците - или в града, или в планината. Също така не е изключено конквистадорите действително да са открили голямо количество злато, но да са скрили истинските мащаби на находката си, за да не се налага да го предадат на краля. От друга страна, водени от алчността си, те може да не са преценили правилно и след това да са открили, че в действителност изобщо няма толкова злато, колкото са очаквали. Има голяма вероятност това да е точно така, предвид демонстрираното сребролюбие и коварните действия на испанците. Времето минава и испанците завоюват нови територии, като не спират да търсят нови богатства. Нашествията им продължават към южните части на Южна Америка, където продължават безогледно да грабят и опустошават земите на инките. Вероятното обяснение може би се крие в легендите за богатствата на Мексико. Макар историята да твърди, че испанците така и не намират същинското съкровище на ацтеките, остава неясно дали това действително е така. Колкото и злато да са намерили, испанците едва ли биха останали доволни. И все пак е сигурно, че златото на ацтеките наистина е съществувало, тъй като част от него е открито в днешно време. Дали обаче има несметно съкровище, което чака своя откривател — отговорът на този въпрос остава забулен в мистерия.

За времето си американският кораб „Циклоп" е най-големият товарен съд във флотата на американските военноморски сили с вместимост над 10 000 тона товар и повече от 300 моряци. Ето защо изглежда невероятно, че през март 1918 г. той плава през Бермудския триъгълник и изчезва безследно заедно с товара и екипажа си. Не е подаден никакъв сигнал за тревога и американските военноморски сили не могат да установят какво се е случило. „Циклоп" е на военна служба от 1 май 1917 г. - с влизането на Америка в Първата световна война. През 1918 г. морският съд е зачислен към Военноморската презокеанска транспортна служба, където основната му роля е да презарежда британските кораби, които патрулират из Южния Атлантик и най-вече във водите около Бразилия. На 4 март „Циклоп" отплава от Барбадос към Норфък, Вирджиния. Курсът, който се оказва последен, го отвежда директно през добилите лоша слава води на Бермудския триъгълник. Първата версия след изчезването му е, че е ударен от торпедо, но проучване на немските архиви след войната, както липсата на всякакви останки, опровергава тази теория. Поради същата причина звучи невероятно и да се е ударил в мина. И в двата случая поне няколко членове на екипажа биха се спасили с лодка. По-скорошните опити за обяснение на трагедията обръщат поглед към мистерията, наречена Бермудски триъгълник. Условията в района го правят особено опасно място както за кораби, така и за самолети. Първо, това е едно от двете места на Земята (заедно с т. нар. Дяволски триъгълник в Азия), където компасите не сочат към действителната северна посока. В резултат на това може да бъде допусната сериозна навигационна грешка, която да доведе до гибелта на тежко натоварен морски съд като „Циклоп". Към тази неизменна опасност се прибавят и динамичните атмосферни условия в района на Карибите, който често е опустошаван от бури и урагани. Освен всичко това там подводните течения са бързи и силни и са в състояние не само да променят местоположението на пясъчните плитчини, но и да завлекат цели кораби към рифовете. Друг по-малко познат, но също толкова смъртоносен фактор също може да е станал причина за изчезването на „Циклоп". Има регистрирани случаи, при които в резултат на огромно натрупване на налягане става спонтанно изпускане на големи количества природен газ от дълбините на океана. Това природно явление може да промени плътността на морската вода и да стане причина намиращ се наблизо морски съд да потъне за броени мигове. Но без доказателства няма как да сме сигурни, че зад изчезването на „Циклоп" стои именно тази причина. Неясни са обстоятелствата и около трите сестри на „Циклоп" - „Нерей", „Протей" и „Юпитер". „Нерей" и „Протей" са товарни кораби по време на Втората световна война и са потопени от военни подводници в Атлантическия океан. „Юпитер" е прекръстен на „Лангли" и е превърнат в първия самолетоносач на американските военноморски сили, който е потопен от японците близо до остров Ява през 1942 г. За лош късмет всички членове на това морско семейство сега лежат на дъното на океана, а при потъването си са отнесли със себе си над 1000 живота. Предвид липсата на доказателства е почти невъзможно да се определи какво е станало в действителност с „Циклоп". Тъй като не се знае къде точно е потънал корабът, няма как да се търсят останки от него, а докато не бъдат намерени издайнически части, всичко ще остане в сферата на теориите. Така трагичната съдба на „Циклоп" - най-големият изчезнал морски съд на американските военноморски сили - си остава загадка.

Едно от най-интригуващите изчезвания на всички времена е загубата на цяла ескадрила самолети, отлетели без следа в неизвестна посока. Случилото се поражда много спорове не само поради противоречивите обстоятелства около него, но и защото това е началото на митичната репутация на печално известния Бермудски триъгълник в Атлантическия океан. В опит да бъде разбулена тази загадка са предлагани какви ли не обяснения. Някои залагат на странните атмосферни условия, други вярват в още по-отвлечената теория за намеса на извънземни, популяризирана от Стивън Спилбърг във филма му „Близки срещи от третия вид", където пилотите от полет 19 се завръщат на Земята с космически кораб. Интригуващият случай поставя много въпроси. Как е възможно да изчезне необяснимо ескадрила от цели пет самолета, управлявани от опитни мъже? Още по-озадачаващ е фактът, че самолетът, изпратен да ги търси, също изчезва по неизвестни досега причини. На 5 декември 1945 т. полет 19, който включва пет военноморски торпедни бомбардировача „Авенджър", тръгва от Форт Лодърдейл на тренировъчна обиколка. На борда на всеки от петте самолета би трябвало да има по трима мъже, но един отсъства, така че летците са общо четиринайсет. Тринайсет от тях са в крайния етап на обучението си, макар че всички имат отлични умения в пилотирането. Упражнението е ръководено от лейтенант Чарлс Тейлър — вещ пилот, придобил голяма част от способностите си при полети над архипелага Флорида Кийс. Според плана трябвало да проведат практически курс по бомбардиране над район, наречен „Хененд Чикънс Шоулс" на изток от Флорида Кийс. След това ескадрилата трябвало да продължи на изток над океана, докато стигне на около 190 км от брега, да завие на север за още 113 км и да обърне на югозапад, за да се прибере в базата. Тази триъгълна траектория трябвало да преведе самолетите над Бахамите и почти постоянно през Бермудския триъгълник. Ескадрилата излита в 14,10 часа при хубаво време, но по всичко личи, че условията ще се влошат до вечерта. Няма и два часа по-късно, малко преди 16 часа. Форт Лодърдейл получава радиосъобщение от лейтенант Тейлър; че бордовите компаси не функционират, а пилотите предполагат, че са се изгубили. Днес е известно, че магнитното поле в района на Бермудския триъгълник — както и при Дяволския триъгълник в Азия — е необичайно силно и влияе негативно на показанията на компаса. Възможно ли е това да е причината за изчезването на толкова кораби и самолети в този район? Лейтенант Тейлър докладва по радиото, че според него ескадрилата лети над Флорида Кийс. Съветват го да насочи самолетите на север към Маями и континента — стига да е сигурен в предположението си. Днес е наложено мнението, че лейтенантът се е объркал и всъщност е летял над Бахамите. В такъв случай, летейки на север, полет 19 се е отклонил още по-навътре над Атлантическия океан и е навлязъл в опасна територия. Но не се знае със сигурност дали е станало така. Ескадрилата продължава в северна посока. За да се усложнят нещата още повече, връзката със самолетите е затруднена и поради появилите се смущения от приближаващата буря, съчетани с радиовълни от цивилни кубински радиостанции. Тейлър е подканен да премине на резервната честота, което щяло да улесни радиокомуникацията, но той отказва. Един от самолетите има проблеми с радиоапаратурата си и Тейлър се страхува, че със смяната на честотите може изобщо да изгуби контакт с него. Докато времето тече, напрежението в базата във Форт Лодърдейл расте. Тъй като е зима, слънцето трябва да залезе около 17,30 часа, а лошите атмосферни условия се спускат от север. В 17,15 часа радиовръзката се възстановява за кратко и Тейлър информира базата, че полетът се отправя на запад. Чуват го как съветва самолетите от ескадрилата да останат близо един до друг. Планът е, когато първият самолет остане без гориво, останалите бомбардировачи да кацнат принудително във водата и по този начин да се увеличи вероятността всички да оцелеят. Един хидроплан, първият от няколкото спасителни самолета, излита малко след 18 часа, но бързо изгубва връзка с брега. Всички смятат, че това се дължи на лошото време, довело до обледяване на антена. И все пак изглежда, че базата изгубва още една от машините си. Тогава друг самолет - „Мартин Маринър" - е изпратен след хидроплана, но за пореден път радиовръзката се губи. Не се знае дали пак поради времето, но малко след като „Маринър" не се появява на планираното място за среща, екипажът на намиращ се наблизо кораб докладва, че е видял експлозия на самолет. Не могат да направят опит да предприемат други спасителни мерки, тъй като атмосферните условия вече са кошмарни. Най-озадачаващото нещо в това изчезване е, че никога не са открити оцелели, тела или останки от изгубената ескадрила. Макар лошото време да изиграва голяма роля, никой не може да бъде сигурен какво точно се е случило и разследването на американските военноморски сили обяснява бедствието с „неизвестни причини". До ден днешен е пълна загадка как цяла ескадрила самолети може просто да изчезне, при положение че се е намирала толкова близо до родния бряг.

Освен че е утвърден и обичан певец и музикант, Глен Милър е и офицер в американските военновъздушни сили през Втората световна война. Успешното съчетание на двете качества му спечелва огромно уважение и той изиграва важна роля за повдигането на духа на съюзническите войски по време на конфликта. Затова изчезването му, след като се качва на самолет в Англия на 15 декември 1944 г., разтърсва света. Милър пътува за Париж, където той и неговият оркестър подготвят коледния концерт за съюзническите сили. Така и не стига до там. Истинската причина за изчезването му и до ден днешен остава неизвестна, макар да има множество хипотези. За 30-те и 40-те необяснимото изчезване на самолет не е необичайно. Това важи не само за района на Бермудския триъгълник, а навсякъде по света. Въпреки че няма доказана причина за тези изчезвания, най-близкото до ума обяснение е техническа повреда поради незрелия етап на развитие на авиацията по това време. Освен това има още две основни теории (предложени от всяка от враждуващите страни във войната), които се опитват да обяснят случилото се с Милър. Немският таблоид „Билд" твърди, че музикантът е покосен от сърдечен удар, докато е бил с проститутка. Намеква се, че британците и американците крият този факт, за да не деморализират войниците. Доказателства така и не се появяват и съюзниците го отхвърлят като чиста пропаганда. Според британците лекият самолет на Милър „Норсман UC-64" е случил лошо време и е паднал във водите на Ламанша. Със сигурност е вярно, че полетът на Милър е отложен с няколко дни заради буря, така че в това предположение може и да има известна доза истина. Наскоро обаче бяха намерени нови доказателства, които предлагат напълно различно обяснение и действително подсказват елементи на прикритие от страна на съюзниците. Тази нова информация се съдържа в бордовия дневник на един навигатор от Кралските въздушни сили - Фред Шоу - и е възможно да предложи ключ към разкриването на мистерията. Всъщност министърът на отбраната описва тези страници като „най-вероятното разрешение на загадката". По време на войната Шоу извършва бомбардировки с „Авро Ланкастър" и записките му сочат, че въпросния ден бомбардировачът му е отзован от атака над Германия поради лошо време. В такива случаи бомбардировачите обикновено изхвърлят товара си в морето като предпазна мярка преди приземяването. За тази цел има специално определени райони на разтоварване, които всички самолети следва да отбягват. Възможно е или самолетът на Милър да се е отклонил към тази зона, или бомбардировачът да е спуснал товара си извън определените граници. Така или иначе, екипажът на бомбардировача докладва, че е видял как малък самолет пада във водата, след като е ударен от бомбите. Дали тези факти са били известни на съюзническото командване, само по себе си също е загадка. Но по всяка вероятност военачалниците не биха допуснали срив в обществената нагласа по време на война.

Амелия Ерхарт е пионер както в авиацията, така и в движението за правата на жените. Тя не само е първата жена, получила разрешение за пилотиране от Международната федерация по аеронавтика в Америка през 1928 г., но през следващите няколко години чупи няколко рекорда в областта на авиацията и си спечелва изумителна репутация. Затова не е чудно, че когато през 1937 г. не се завръща от полет, с който се опитва да постави рекорд, изчезването й привлича огромно обществено внимание. Случаят и до днес остава загадка. Едно от най-ранните постижения на Ерхарт е от 1932 г., когато тя става първата жена, прелетяла над Атлантическия океан. С това тя поставя и рекорд за непрекъснато летене от 13 часа и 30 минути, въпреки че на няколко пъти пътуването й едва не завършва трагично заради няколко значителни пречки. Първо я сполетява сериозна гръмотевична буря, която за малко да я потопи в океана. След това, вече над европейския бряг, става ясно, че от самолета й изтича гориво, и тя е принудена да кацне в едно поле в Ирландия. Въпреки предизвикателствата Ерхарт завършва полета успешно и намира място в книгите по история. Прекосяването на Атлантическия океан не й е достатъчно и тя решава да предприеме следваща крачка. През 1935 г. прелита над Тихия океан от Хаваите до Калифорния. Този дързък акт също приключва с триумф и с нараснала увереност Ерхарт започва да планира въздушна обиколка на Земята по най-дългия й паралел - екватора. Пътуването е повече от трудно и рисковано за когото и да било - дори за Ерхарт, - за да бъде предприето от сам човек. Затова тя моли Фред Нунан да я придружи като навигатор. За последен път Ерхарт и Нунан са видени, когато отлитат от Лае, Нова Гвинея, за да изпълнят най-опасната част от полета. На този етап от края на това смело пътуване ги делят само два дни и около 11 000 км. Дестинацията им е малко парче суша в Тихия океан, познато като остров Хауланд. Въпреки че при издигането от Лае атмосферните условия са добри, небето бързо се смрачава и навигацията е затруднена. Все пак Ерхарт и Нунан имат подкрепа - радиоконтакт с катера на бреговата охрана „Итаска". Тогава в 7,42 часа на 2 юли 1937 г. „Итаска" получава съобщение от Ерхарт: „Не ви виждаме, горивото ни намалява, не успяхме да се свържем с вас по радиото, летим на 1000 фута... гориво за половин час и никаква суша." „Итаска" отговаря, като дава сигнал с гъст черен дим, и нарежда на всички кораби в района да включат всичките си светлини, за да помогнат на изпадналия в беда самолет. Ерхарт успява да осъществи последен контакт с кораба, давайки предполагаемото си местоположение. Всъщност това е последната вест от нея. В опит да открият Ерхарт и Нунан, САЩ предприемат най-мащабната издирвателна и спасителна операция, правена някога. За нещастие, въпреки основното претърсване на огромни участъци в океана включените екипи не успяват да открият двойката и приключват издирването. Летците са обявени за изчезнали, по всяка вероятност мъртви, и светът може единствено да гадае какво се е случило с тях. Загадката става още по-мистериозна от факта, че дълго след приключване на издирването пристигат сигнали, че известната двойка е била забелязана. В книгата си „Свидетел: инцидентът с Амелия Ерхарт" (1987) Томас Дивайн (бивш американски военен) твърди, че двамата летци са били забелязани живи и здрави на държания от японците през Втората световна война остров Сайпан. Впоследствие и други военни потвърждават тази версия и й придават достоверност. Но след завземането на Сайпан от Съединените щати през 1944 г. там не е открита нито следа от авиаторката и нейния навигатор. Със сигурност се знае само, че Амелия Ерхарт и Фред Нунан изчезват над Тихия океан на 2 юли 1937 г. Никой не може да даде надеждно обяснение за изчезването на двама толкова опитни летци, нито е ясно какво е довело до повреда на радиовръзката в такъв критичен момент. Ако не бъдат открити нови доказателства, тези въпроси ще останат без отговор и хипотезите за случилото се с тези двама смели авиатори ще продължат да се трупат.

Изчезването на Д. Б. Купър на 24 ноември 1971 г. е интересна история. Този престъпник успява да се измъкне от закона, след като отвлича пътнически самолет и след това скача с парашут от него и потъва в неизвестност с огромна сума пари, получени като откуп. Остава загадка как Купър успява да избяга въпреки предприетата мащабна операция по залавянето му. Парашутът му се приземява в гориста местност, скрита под дебела снежна покривка. В продължение на повече от месец над 300 агенти на ФБР претърсват щателно района, но не откриват и следа от Купър. Отвличанията на самолети са доста чести явления в периода между 1967 и 1972 г., когато наброяват над 150. Зад повечето стоят политически мотиви. Купър е първият, който се възползва от слабостта на въздушната охрана, за да извлече финансова изгода. При планирането на операцията Купър отделя специално внимание на избора на самолет и прави необходимото, за да се качи на „Боинг 727". Причината е, че това е единственият пътнически самолет, чиито стълби се спускат от отвор в самия край на корпуса, под опашката. Този отвор позволява на Купър да предприеме дръзкия скок с парашут. По-късно всички „727" са модифицирани, за да се избегнат подобни инциденти. Купър започва осъществяването на плана си, като си купува еднопосочен билет от Сиатъл до Такома за полет 305 на „Нортуест Еърлайнс". Въпреки че е пълен едва наполовина, самолетът му осигурява повече от достатъчно заложници. Докато са все още на пистата в Сиатъл, той подава на една от стюардесите бележка, в която са изложени исканията му за 200 000 долара в небелязани банкноти, четири парашута и, според сведенията, „никакви глупости". За лош късмет стюардесата погрешно взема бележката за предложение от негова страна и я прочита едва когато самолетът се издига във въздуха. Когато впоследствие отива да говори с него, той й показва съдържанието на чантата си, където има предмет, наподобяващ бомба. Самолетът променя курса си и се връща в Сиатъл, където чака ФБР Вместо да щурмуват боинга, приемат исканията на Купър за откуп и парашути, като преди това правят опис на серийните номера на всичките 10 000 двайсетдоларови банкноти. ФБР не може да рискува да манипулира парашутите, защото не се знае дали Купър няма да вземе заложници при скока. След като получава каквото иска, Купър настоява самолетът да поеме курс към Мексико. За да скочи с парашут, са нужни определени условия: самолетът да лети със спуснати колесници и задкрилки, за да се забави движението му; скоростта да не надвишава 273 км/ч, а височината - 3048 м. Пилотите приемат условията, но си дават сметка, че не могат да стигнат до Мексико без презареждане, и затова информират Купър, че се налага да се приземят в Рино. Купър безропотно се съгласява. Впоследствие става ясно, че явно изобщо не е имал намерение да ходи в Мексико. Самолетът поема курс към Рино, но скоро след излитането екипажът, затворен в пилотската кабина далеч от Купър, забелязва, че индикаторът за отваряне на задния люк свети. След десетина минути, в 20, 11 часа, се усещат леки вибрации и предположението е, че Купър е скочил. Тогава го виждат за последен път. Изглежда, Купър не само е бил специалист по бягствата, но и изключително издръжлив, тъй като скача при изключително тежки условия. Само с костюм, обувки и парашут, той скача от значителна височина в окото на снежна буря. Според изчисленията температурата на въздуха на височина 3048 м е -22°С, а при наличния вятър усещането е за -57°С. Дори и да е оцелял при такъв скок (което е възможно, тъй като би трябвало да е прекарал във въздуха по-малко от минута), на Купър му се е наложило да се приземи безопасно в гора при непрогледна тъмнина и да намери начин да се измъкне, без да умре от студ и без властите да го хванат. ФБР предприема мащабна операция, като включва в търсенето всички налични ресурси. Служителите определят подлежащия на претърсване район, като по информацията от екипажа на полета правят предположение къде може да се е приземил беглецът. Освен това са направени опити за преследване както със самолети, така и с хеликоптери, и е предприето масирано издирване по суша. Не са открити никакви следи от Купър и ФБР остават озадачени от бягството. Мистерията се задълбочава почти 10 години по-късно в другия край на страната. През февруари 1980 г. във Ванкувър, Вашингтон, момче на име Брайън Инграм открива част от парите, докато копае дупка край брега на реката. Банкнотите са в лошо състояние, но серийните номера са разчетени и се оказва, че съвпадат с някои от използваните при откупа. Но местоположението на откритите банкноти и техният брой създават още по-голямо объркване сред властите. От една страна, те се намират доста далеч от мястото, където скача Купър, а, от друга, Инграм намира само 5800 от първоначалните 200 000 долара. Въпреки че находката води до извода, че Купър или поне част от откупа е оцелял, остават множество въпроси. Къде е Купър сега? Къде са останалите 194 200 долара? Дали парите са заровени, за да послужат като примамка? Дали Купър е измамил всички, като е скочил не тогава, когато се смята, и така е провалил изчисленията на ФБР? Дали е имал съучастник, който го е чакал? Каквито и да са отговорите, изключителната постъпка на Купър остава едно от най-озадачаващите и най-известните неразкрити престъпления в днешно време.

Когато изчезне човек, ни хрумват редица възможни причини за случилото се. Нервен срив? Самоубийство? Отвличане? Това са най-очевидните обяснения. Когато обаче голям брой хора изчезнат безследно и вкупом, обичайните предположения не важат. Ако това се случи на сушата, а не във въздуха или в океана, звучи още по-озадачаващо. Океанът винаги е носил в себе си загадъчност и потенциал да крие доказателствата за изгубения в него живот. На сушата обаче не е точно така. Затова звучи наистина удивително, че през 1915 г. от бойното поле в района на Дарданелите, където са разположени френските сили, изчезват 250 войници и 16 офицери. Въпреки че се славят с педантичното водене на записки, военните не успяват да хвърлят никаква светлина върху случилото се. Още повече че законите срешу дезертьорството са достатъчно строги, за да звучи невероятно мъжете да са се опитали да избягат от задълженията си. Вероятността някой (с изключение на двама-трима офицери) да е знаел френски, е много малка, а всеки заловен дезертьор най-вероятно би бил застрелян за назидание на другарите си. В допълнение изчезналите мъже са от персонала на кралското имение „Сандригам". Без съмнение службата им там е била голяма чест и едва ли биха я дискредитирали с лека ръка. Изчезналите войници са от рота Е на Пети сухопътен батальон на Кралския Норфъкски полк. Ротата е сформирана през 1908 г. по лична молба на крал Едуард VII. Неофициално обаче войниците са известни като „сандригами". Те са се познавали добре - както заради съвместната им работа в имението, така и благодарение на факта, че са израснали в един край. Преди избухването на войната ротата се състои от стотина пехотинци, но след началото на военните действия към нея се присъединяват още доброволци от региона. По онова време военният ранг се определя според принадлежността към социалната класа, а не според военните заслуги. Така местните благородници сформират офицерския състав. Войниците със среден ранг - подофицерите - са избирани измежду работниците с по-високи длъжности като икономи, майстори и горски, а редовите войници са общи работници и прислужници в кралското имение. Въпреки липсата на опит мъжете са нетърпеливи да се изправят срещу врага и след кратко обучение са откарани до френските позиции, за да участват в битката при Дарданелите. При първото си сражение са ръководени от командващия офицер полковник Хорас Проктър-Бийчам, който искал ротата му да се прочуе на бойното поле. За последен път изчезналите мъже са видени на 12 август 1915 г., само два дни след като пристигат на мястото на конфликта. Дадена им е заповед да се придвижат до позиция, държана от турците, на около 2 км по-напред. Позицията е добре защитена и се налага да атакуват посред бял ден при почти пълна липса на възможности за прикритие. Когато войската напредва достатъчно, полковник Бийчам нарежда на мъжете да нападнат бързо и енергично. Предполага се, че войниците са се изтеглили пред останалите атакуващи и така са били отрязани от тях. За последно са видени да навлизат в гора близо до турската позиция - в разхвърлян строй и забулени в дим и облаци. Когато битката приключва, става ясно, че всичките 250 човека липсват. Въпреки умопомрачителния брой жертви през Първата световна война необичайно е да не остане дори един оцелял. Направени са запитвания дали някои от тях не са държани във военнопленнически лагери, но се доказва, че не е така. Тогава как такава голяма група хора буквално потъва в облак дим? Възможно ли е причината за изчезването на батальона да се крие в сферата на паранормалното? През 1965 г., на петдесетгодишнината от съдбоносния десант при Галиполи, бившият новозеландски сапьор Фредерик Райхард твърди, че е станал свидетел на странно събитие, което може да обясни какво се е случило. Разказът му е подкрепен от още трима ветерани, които твърдят, че на бойното поле е станало нещо необикновено. Според Райхард той и другарите му видели с очите си героичния щурм на сандригамите в гората. Пред тях имало чудновата формация от осем елипсовидни облака, които се реели ниско над земята. Войниците били видени да влизат в облаците, но така и не излезли от тях. Райхард твърди, че след около час облаците се издигнали в небето и след тях не останала нито следа от Норфъкския батальон. Дали това обяснение има нещо общо с действителността е въпрос на хипотези. Може би някои биха допуснали намеса свише. Това било първото сражение на батальона и никой от войниците все още не бил пострадал в касапницата. Може би са били отнесени в небесата, преди да бъдат опетнени от ужасите на войната. Други разглеждат историята с облаците като доказателство за отвличане от извънземни. Това, изглежда, се връзва и с някои от описанията, давани при изчезването на кораби и самолети, тъй като те често се изгубват в облачно небе. От друга страна обаче, не бива да се забравя, че тежките облаци са знак за лоши метеорологични условия, които могат да обяснят изчезванията. Според трето предположение видените облаци на бойното поле изобщо не се дължали на атмосферните условия, а били гъст дим, отделен при интензивния огън и бомбардировката на бойното поле. Предвид това войниците въобще не са изчезнали, а просто са били убити. Но това изглежда невероятно, защото при много малко военни сражения няма нито един оцелял. Една четвърта и окончателна версия, поддържана от много историци, е най-вероятното обяснение, макар че може би това се дължи на факта, че те не желаят да подкрепят някоя от другите, по-необичайни теории. Изказаното предположение е свързано с жестоката репутация на турските противници на батальона, които са известни с това, че не взимат пленници. В случаите, при които те все пак отвеждат войници в плен, то е за много кратък период, след което ги екзекутират наведнъж. В подкрепа на тази теория е големият брой тела, които са открити заровени под бойното поле през следващите няколко години, всичките със следи от изстрел в главата. Възможно ли е чудноватото изчезване на всички тези мъже да бъде приписано просто на едно масово убийство? Историята свидетелства, че подобни престъпления са извършвани и преди на бойното поле. Напълно е възможно турците да са сметнали, че са заплашени от самата численост на пленниците, и заради собствената си сигурност да са екзекутирали мъжете. Въпреки че изчезването на тези мъже е забулено в мистерия, това, разбира се, не е единственият случай на изчезване по време на бойни действия. При такава масова касапница из бойните полета на Европа хиляди мъже остават в неизвестност, тъй като телата им са обезобразени до неразпознаваемост. Различното в случая е това, че всичките тези мъже изчезват едновременно и за тях не се чува нищо никога повече. Това е загадка, която озадачава няколко поколения историци и без съмнение ще остане отворена, докато не бъдат открити ключови доказателства.

Странното изчезване на учения и изобретател доктор Леон Теремин навярно е свързано най-вече със сенчестия свят на международния шпионаж. Изглежда напълно вероятно Теремин да е изчезнал, за да работи за Кремъл и за съветската кауза, но дали сам е решил да направи това, или е бил заставен, е въпрос на предположения. Доктор Теремин пристига в САЩ през 1927 г. с рожденото си руско име - Лев Сергеевич Термен. Той е експерт в областта на радиоелектрониката и не след дълго прилага уменията си на практика. След като известно време работи върху революционен музикален инструмент, той успешно получава патент за него и уредът става известен като теремин. Начинът, по който се свири на този странен инструмент, е напълно непознат до момента. Звуците се извличат с движение на ръцете около две радиоантени, без да се осъществява никакъв физически контакт с уреда. Благодарение на тайнствените тонове, издавани от инструмента, той намира приложение в много филми от епохата, включително някои ленти на Алфред Хичкок, в които музикалният фон засилва напрежението. Всичко това води до увеличаване на популярността на доктор Теремин в САЩ. Славата обаче се оказва нож с две остриета. Докато той се наслаждава на плодовете на своя успех, злонамерени хора кроят планове как да използват заложбите на талантливия учен за собствена облага. По всеобщо мнение експериментите на Теремин в областта на радиовълните и радиочестотите, а впоследствие и създаването на първия „радиобръмбар" за подслушване, белязват съдбата му. През 1938 г. изобретателят изчезва и след известно време се заговорва, че е мъртъв. В крайна сметка става ясно, че Теремин излязъл от къщата си през 1938 г., придружаван от няколко съветски агенти, които го отвели обратно в родината му. Предполага се, че е работил за руснаците върху уреди за шпиониране и системи за охрана. Не е ясно дали действително е бил отвлечен, но изглежда малко вероятно доброволно да е заменил успешния си живот в Ню Йорк с трудов лагер в Сибир, където се озовава накрая. Много въпроси около съдбата на този интелигентен учен остават без отговор. Дали Теремин наистина е бил склонен да предостави способностите си в услуга на подготовката на студената война? Звучи малко вероятно. Макар и с научно образование, когато има възможност за избор, Теремин съсредоточава усилията си върху спокойното развитие на музиката. Необясненото изчезване на Теремин е един от най-любопитните инциденти, приписвани на съветските власти по времето на студената война. Параноичните настроения и загадъчността, витаещи около този период, оставят след себе си неразрешими загадки. Едва сега, години след края на тази епоха, намираме податки за това какво евентуално се е случило по онова време. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%B5%...%B2%D0%B8%D1%87 http://www.theremin.ru/termen/index.html http://www.famous-people.info/205/Leon-Theremin.html

Като че ли е съвсем в реда на нещата безспорната кралица на детективския роман Агата Кристи да бъде въвлечена в лична мистериозна преживелица - внезапното й необяснимо изчезване. Въпреки че е за относително кратък период от време, инцидентът не намира прилично обяснение. Какви са причините зад това събитие, достойно за собствените й заплетени разкази за убийства? Кристи изчезва в петъчната вечер на 3 декември 1926 г. Когато полицията разпитва съпруга й Арчи за алибито му, той е принуден да признае, че е прекарал уикенда с любовницата си. Тази информация дава основание на полицията да подозира, че Арчи е имал мотив да убие съпругата си или че тя самата е посегнала на живота си. Веднага започва мащабно издирване и на следващия ден е открита колата на Агата - изоставена и пълна с нейни дрехи и вещи. Автомобилът е намерен в близост до каменна кариера и езеро, което подклажда подозрението, че Кристи може да се е самоубила. Случайно или не, герой от неин детективски роман се удавя в същото езеро. В светлината на тези факти полицията претърсва езерото, но не намира нищо. Периметърът на издирването е разширен, в него се включват хиляди доброволци. Но това също не дава резултат. После, само след няколко дни разгласяване в пресата, Кристи е намерена жива и здрава в балнеолечебен курорт в Йоркшир, където пребивава под фалшиво име. Официалното обяснение е, че писателката страда от амнезия, отключена от смъртта на майка й. То обаче звучи като съшито с бели конци и не е основано на реалността. Обществеността остава озадачена. Кристи не разкрива пред никого действията и мотивите си. След смъртта й през 1976 г. вече няма никаква вероятност да узнаем истината. Писателката не споменава и дума за този епизод от живота си в своите мемоари, нито говори за него, когато я питат за изчезването й. Не поставя под съмнение и версията за амнезията. През годините са направени много предположения за възможните причини за случилото се. Дали е било акт на отмъщение към съпруга прелюбодеец, или проява на симптомите на нервен срив, или пък хитро замислен рекламен ход? Каквито и да са били причините, случката може единствено да подсили репутацията й на истинска майсторка на необясненото. http://hubpages.com/hub/Three-Unsolved-Author-Mysteries

Изчезването на лорд Лукан озадачава мнозина и внася смут в правната система за десетилетия наред. Престъпленията му остават безнаказани и около тях витаят неразрешени въпроси. И днес, над трийсет години по-късно, загадката си остава еднакво далеч от разбулването. До изчезването си лорд Лукан води живот на типичен английски аристократ. След като завършва гимназия, прави кратка кариера в армията. После, отново за кратко, се занимава с търговско банкиране, след което се отдава на най-голямата си страст - хазарта. Тук той демонстрира неприкрита склонност към поемане на риск. Всъщност заради успеха, който го съпътства постоянно, си спечелва прякора „Късметлията". За ужас на съпругата му хазартът се превръща в негова професия. Но с течение на времето късметът му изневерява и той натрупва множество дългове, които застрашават финансовата сигурност на децата му. Това, в съчетание с други фактори, води до разпадането на брака му и е последвано от ожесточена битка за попечителство между отчуждилите се бивши съпрузи. На 7 ноември 1974 г. нещата се влошават още повече. В семейния дом на Лукан в Лондон стават две престъпления - убийството на детегледачката Сандра Ривет и опитът за убийство на съпругата му. Разказите за събитията от тази нощ изобилстват, съпътствани от редица теории, които се опитват да обяснят случилото се. Но, изглежда, всички са единодушни по отношение на основния заподозрян за двете престъпления - самия лорд Лукан. След престъпленията лордът разказва своята версия пред приятели. Твърди, че престъпникът влязъл в къщата и нападнал жена му, оставяйки я в истерия и с обилно кървящи рани. Лукан прекъснал нападението и се сборичкал с нападателя, като по време на борбата се подхлъзнал върху кръвта на пода. След като си дал сметка, че без да иска се е замесил в нападението, той стигнал до извода, че няма да му е никак лесно да докаже невинността си, и решил да избяга. Показанията на лейди Лукан, дадени по време на следствието, са коренно противоположни. Според нея същата нощ Лукан възнамерявал да я убие, но нещо се объркало и той по погрешка посегнал на детегледачката. Лейди Лукан твърди, че лично се сбила с бившия си съпруг и имала късмет да се спаси. Нараняванията й, изглежда, потвърждават тази версия, но дали нападателят действително е бил съпругът й? Според трета теория Лукан наел човек, който да убие съпругата му, но наемникът по погрешка отнел живота на Сандра Ривет, тъй като двете жени имали сходно телосложение. После Лукан се опитал да се отърве от тялото на Ривет, но жена му го усетила и той посегнал на живота й - какъвто бил и първоначалният план. Мнозина са на мнение, че бягството на Лукан от местопрестъплението, където остава обезумялата му съпруга, е доказателство за вината му. След изчезването му са получени много неофициални сигнали, че неуловимият беглец е бил видян на най-различни места по света. Те забулват случая с още повече тайнственост и ако Лукан не се появи, най-вероятно истината за престъплението и за безследното изчезване на комарджията никога няма да излезе наяве. http://news.bbc.co.uk/2/hi/uk_news/3088406.stm http://www.dailymail.co.uk/news/article-47...ct-I-lucky.html