Отиди на
Форум "Наука"

Stefoto

Потребител
  • Брой отговори

    27
  • Регистрация

  • Последен вход

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ Stefoto

  1. Любимия ми жанр книги е научната фантастика затова от нея нямам лбими книги всички четени от този жанр книги са ми любими Даже ще спомена няколко заглавия: 1. Поредицата на Робърт Дохърти - Зона 51 Зона 51 2. Друга любима поредица е тази на Чарлс Шефилд -Летен прилив -Отклонение -Превъзходство -Сливане 3. Поредицата на Тимати Зан -Гордостта на Завоевателите -Наследството на Завоевателите 4. Р.Дж.Пинейро и неговата "01.01.00" <<-- това е името на книгата 5. Андреас Каспарчак - "Ареа 51" има и още но тези испъкват над другите
  2. Може да говорим за 5 000 000 евеи но Хитлериска Германия е виновна за смърта на толкова много хора че евреите са малка част от тях. Например тук ще постна една извадка от оригиналната заповед на Хитлер до Хайнрих Химлер: Заповедта е от 20.02.1943г. и гласи : Възлагам на на началника на войските СС да предприеме наказателно преследване срещу следните народи с цел тяхното пълно унищожаване: евреи, цигани, руснаци, чехи, сърби, поляци. За тази цел приоритетно да се използват всички сили на Райха. Под заповедта има лична забележка на Хитлер - ausszurotten, написана на ръка, което значи "изкореняване". А аз съм сигурен, че при негов евентуален успех този списък е щял да бъде "допълнен" и ние сме щели да бъдем "приоритетно попълнение". Затова не може да говорим тук само за евреите, в конслагерите не е имало само евреи и не само евреи са били исползвани за нечовешките експерименти на германските учени. А мен лично ме яд, че Германия е била победена преди да се конструира стабилна ядрена бомба, която да се хвърли на Берлин. А САЩ си имат оправдание за атомните бомби над Хирошима и Нагазаки които биват пуснати една година след атаката над Пърл Харбър. Както се казва "Да бе мирно седяло не би бомба видяло" Тука намерих една много хубава статия за Пърл ХАрбър а самия сайт е посветен на историята http://www.bg-history.info/modules.php?nam...article&sid=278
  3. Ok цялата информация е копирана от http://www.teenproblem.net и според мен няма авторско право поне никаде в сайта не видях
  4. Stefoto

    Пластмаси

    Пластмаси Пластмасите са високомолекулни въглерод съдържащи вещества. Молекулите им се състоят от дълги въглеродни вериги, на които се дължат и техните полезни свойства. Самата дума пластмаса произлиза от латинската дума plasticus (податлив на моделиране) и гръцката plastikos (подходящ за оформяне). Може да се произвеждат различни видове пластмаси - твърди като камък, здрави като стомана, прозрачни като стъкло, светли, наподобяващи дърво, еластични като гума. Също така пластмасите са леки, водонепропускливи, устойчиви на химически агенти и може да се произвеждат във всички цветове. Известни са повече от 50 вида пластмаси, като същевременно се разработват и нови видове. Също като металите, пластмасите се разделят на различни видове. Например, найлонът е вид пластмаса, която се поделя според различните си свойства, цена и вида на производствения и процес. Пластмасите може да се смесват, образувайки сплави като металите. Това има за цел да се обединят желаните свойства на няколко вида пластмаса в един. Пластмасите могат лесно да се отливат във форми. Те са синтетични материали, които се добиват главно от изкопаемите горива. Приложение на пластмасите Пластмасите са от първа необходимост за съвременния бит на човека. Много голяма част от предметите, които използваме в ежедневието си са изработени от пластмаса. Пластмасите намират широко приложение в индустрията - за направата на различни детайли, в медицинската промишленост, космическата техника и много други отрасли. Основни свойства на пластмасите Пластмасите притежават голямо разнообразие от ценни свойства и са относително евтини. Те са по-леки от други материали със същата здравина, и за разлика от дървесината и металите, те не ръждясват и не изгниват. Може да се произвеждат във всякакви цветове (може и да са прозрачни) и форми. Имат по-малка плътност от металите и са по-леки. Плътността на повечето пластмаси варира от 0.9 до 2.2 гр./куб. см. Те могат да се подсилват със стъкло и други вещества като по този начин се получават много здрави материали. Но те имат и някои недостатъци. При изгарянето им се отделят отровни газове. Въпреки, че пластмасите имат висока температурна устойчивост - до 288 С, не се използват, когато е необходим материал с висока температурна издръжливост. Заради тяхната молекулна стабилност, пластмасите трудно се раздробяват на по-дребни части и това създава проблеми свързани с изхвърлянето има в сметищата. Химия на пластмасите Пластмасите се състоят от много дълги молекули от въглеродни атоми, свързани във вериги. Полиетилена, например е изграден от изключително дълги молекули, съдържащи над 200 000 въглеродни атома. Точно тази структура придава ценните свойства на пластмасите, за разлика от малките кристали на структура на металите. Малка част от пластмасите се произвеждат от растителни масла, но по-голямата част се произвеждат от природните изкопаеми горива. Тези горива съдържат въглеводороди, които са градивните единици на дългите полимерни молекули. Тези единици се наричат мономери, съединени една за друга образуват дългите вериги наречени полимери. Процесът на съединяване на отделните мономерни молекули във верига се нарича полимеризация. Например Етилена (Етена) при нормални условия е в газообразно състояние. Когато обаче се подложи на висока температура, налягане и катализатори полимеризира до полиетилен. Когато се съединяват много еднакви мономерни единици процесът се нарича полимеризация. Веригите на така получените съединение (полимери) са изградени само от един същ мономер. Пластмаси, които са получени при полимеризацията на еднакви мономери са полиетилен, полипропилен, поливинил хлорид, полистирен и други. Когато се свързват два или повече различни мономери процеса се нарича кондензация. При този процес освен главния продукт - дадения полимер се образува и нискомолекулно съединение - вода, алкохол. Веригите на този вид полимери са изградени от различни мономери подредени по определен начин. Полимери, които се получават при поликондензация са найлон (полиамид), полиестерите, полиуретан и други. Свойствата на пластмасите се определят от дължината на молекулите и дадения мономер или мономери, от които са изградени. Например еластомерите са вид пластмаси, изградени от дълги, плътно усукани молекули. Тези усукани молекули дават възможност на пластмасите да се разтягат и повторно да възтановяват изходната си форма като пружина. Пример за такива пластмаси са Силиконовите запушалки и гумените ластици. Въглеродния скелет на полимерите често се свързва с по-малки допълнителни вериги състоящи се от други елементи - хлор, флуор, азот, силикон и др. Тези допълнителни вериги добавят нови свойства на пластмасите. Например, когато водороден атом въглеродната верига се замести с хлорен, се получава поливинил хлорид, една от най-широкоразпространените и използвани пластмаси. Добавянето на хлор във веригата увеличава здравината и твърдостта на пластмасата и я прави по-устойчива. Всеки вид пластмаса има определени предимства и недостатъци свързани със съответния им строеж. Дългите полимерни вериги стават по оплетени (като спагети), което придава на пластмасите висока издръжливост на опън, здравина и удароустойчивост, но пък стават по трудни за отливане във форми. Термопласточност и втвърдяване на пластмасите Всички пластмаси, независимо дали са получени чрез полимеризация или чрез поликондензация, се разделят на две групи термопластични и термовтвърдяващи се. Тези два вида се определят в зависимост от това как реагират пластмасите на топлина. Термопластичните пластмаси при нагряване омекват, а при охлаждане се втвърдяват. А термовтвърдяващите се пластмаси стават завинаги по-твърди след загряване. Причината за различната реакция на пластмасите към топлина е в тяхната химична структура. Молекулите на термопластичните пластмаси са линейни или много слабо разклонени, те не се свързват химически помежду си при нагряване. Термопластичните пластмаси може да се нагряват и охлаждат, затова те могат да се претопяват и формоват почти неограничено дълго време. Термовтвърдяващите се пластмаси се състоят от вериги, които се свързват химически една с друга при нагряване. Когато това стане молекулите образуват голяма, пространствена мрежа, която се приема за една гигантска молекула. Веднъж втвърдени, термовтвърдяващите се пластмаси не могат повече да се разтопяват. Те се използват за направата на топлоустойчиви изделия, защото може да се нагряват до температури около 260 Ц, без да се разтопя. Различната молекулярна структура на термопластичните и термовтвърдяващите се пластмаси, позволява на производителите сами да определят свойствата на различните пластмаси, според това, за което ще се използват. Понеже термопластичните пластмаси са изградени от отделни молекули, свойствата им са много повлияни от молекулната им маса. При повишаване на молекулната им маса се увеличава разтегливостта, удароустойчивостта и износването. Обратното, защото термовтвърдяващите се пластмаси се състоят от една голяма мрежовидна молекула, молекулната им маса не влияе на свойствата им. Вместо това свойствата им се определят от добавянето на различни пълнители и подсилващи материали като фибро-стъкло и др. Термопластичните пластмаси може да се разделят в няколко групи, в зависимост от начина на подреждане на молекулите им. Правите и здраво подредени една до друга линейни вериги дават по здрава пластмаса. Такива са молекулите на найлона. Ъгълът, които сключват веригите помежду си определя прозрачността на пластмасата. Пластмасите с успоредни вериги отразяват светлината и са непрозрачни. Пластмасите с частично успоредни вериги само частично разпръскват светлината и са полупрозрачни. Пластмасите с аморфна структура не отразяват светлината и са прозрачни. Те се използват в оптиката. Производство Процесът на придаване на определена форма на пластмасите стои в основата на тяхното производство. Има много методи за формоване. Те се делят на два вида според вида на пластмасите - за производство на термопластични пластмаси и за производство на термовтвърдяващи се пластмаси. Методи за производство на изделия от термопластични пластмаси. Впръскване във форма Екстурзия Издуване Издуване на тънък филм Пресуване Методи за производство на изделия от термовтвърдяващи се пластмаси Оформяне с компресия Валцуване Реакционно-впръскващо моделиране Общи методи за производство на пластмасови изделия Отливане Газо-разширяемо формоване По-важни видове пластмаси: Термопластични пластмаси: Полиетилен - РЕ - [8CH28CH28]n " Полиетилен с ниска плътност - LDPE - 0.91 - 0.93 г/куб.см. " Полиетилен с висока плътност - HDPE - 0.94 - 0.97 г/куб. см. Поливинил хлорид - PVC Полипропилен - PP - Полиетилен терафталат - PET - [8OOC8C6H48COO8CH2CH28]n Акрилонитрил бутадиен стирен - ABS - [8CH9CH8CH9CH8] n Полиметил метакрилат - PMMA - Полиамид - PA - Термовтвърдяващи се пластмаси: Полиуретан - [8R8OOCNH8R'8]n - Фенолфомралдехиди - Меламин-формалдехид - MF - Урея-формалдехид - UF - Ненаситени полиестери - UP - Епоксидни смоли Подсилени пластмаси Био-деградиращи пластмаси Поради своята молекулна стабилност, пластмасите трудно се разграждат до по прости съединения, затова повечето видове пластмаси днес се разглеждат като био-неразграждащи се. Но в последно време учените се опитват да синтезират пластмаси, които се разлагат от различни видове бактерии или от слънчевата светлина. Такъв нов вид пластмаса е специален полимер на нишестето, които се разгражда от бактерии. Съвременните изследвания са насочени към откриване на нови пластмаси, които да се разлагат при излагане на слънчева светлина. Продължителното излагане на пластмасата на ултравиолетово лъчение довежда до повреждането и. Екологични проблеми, свързани с пластмасите Изгаряне Някои от отпадъците, като хартия, дърво, пластмаси и други се изгарят в специални съоръжения преди да бъдат депонирани в депата за смет. Това изгаряне се прилага с цел да се намали обема на отпадъците, но същевременно се отделят големи количества отровни газове, които замърсяват околната среда. Изгарянето на отпадъците и в частност пластмасите е строго ограничено поради тази причина и рядко се прилага. Рециклиране Всички пластмаси могат да бъдат рециклирани. Термопластичните пластмаси може да се претопят в нови изделия. Термовтвърдяващите се пластмаси може да бъдат използвани като подобри тели на термопластичните. Химическото рециклиране е процес, при който настъпва деполимеризация на полимерите. За протичането на деполимеризацията се изискват специални условия - висока температура и катализатори. Целта на деполимеризацията е след разпадането на полимера неговите мономерни единици могат да се използват за органичен синтез. При друг процес наречен пиролиза, и двата вида пластмаси се изпаряват и се кондензират в течни въглеводороди. Събирането и сортирането на използваните пластмаси е скъп и трудоемък процес. Само около 5% от пластмасите се рециклират. Има нови машини, които разделят пластмасите от другите отпадъци и ги сортират. Но дори и най-модерните системи за такъв контрол разпознават само няколко вида пластмаси. Например чрез машина с рентгенови лъчи се разпознава PET от PVC. Ако пластмасите не са сортирани, при рециклирането не се получават качествени продукти. Затова от рециклирани пластмаси не се произвеждат опаковки за храни, а бутилки за моторни масла, опаковки за сапуни, кошчета за боклук, текстилни влакна и др.
  5. Stefoto

    ОЛОВО (Plumbum), Pb

    ОЛОВО (Plumbum), Pb Химичен елемент от IV група на периодичната система; сиво-бял мек ковък и пластичен метал. Разтваря се в киселини и се окислява при обикновена температура, но се пасивира - образува тънка оксидна кора, която го предпазва от по-нататъшно окисление. Съединенията му са отровни. Олово се добива главно от минералите галенит, церусит и англезит. Най-големи находища в Австралия, Канада, Русия, Испания. Приложение - за сплави, химични апаратури, изолатор на кабели, акумулатори, за защита от радиоактивни лъчения, за куршуми, сачми и др.
  6. Защо ? От сайтове намерени в google Това отговаря ли на въпроса ти. Както се казва който търси намира не случайно Google е най добрата търсачка в света
  7. БЪЛГАРСКО ВЪЗРАЖДАНЕ В историята на българския народ периодът XV-XVIIв. се определя като Късно Средновековие, а по-следните два века на османското политическо господство, през които се осъществява предхода от Средновеко-вието към Новото време, се обозначават като самостоятелна историческа епоха, известна под името Българско Възраждане. В резултат на възникващите буржоазни форми на стопански живот през XVIIIв. се изменя соци-алната структура на българското общество. Това води до ликвидирането на военноленната система в Осман-ската империя и замяната й със стоково-парични отношения. От социална гледна точка се обособява слабораз-вито буржоазно общество. Разгръщат се мощни движения за новобългарска просвета и църковна независимост, полагат се основите на светската култура. През тази епоха осезателно се проявява националноосвободителния подем на българите, който се изразява в борбите им за политическо освобождение. Той се увенчава с възобно-вяването на независим държавен живот. На основата на развитие на стопанските и културните процеси се формира и българската нация. Възражденският период по българските земи започва три века по-късно от Ренесанса в Европа. Той протича в рамките на една враждебна среда. Отражение оказват противоречията между европейските държави на Балканския полуостров и тяхното отношение спрямо Осман-ската империя. Със своята изостаналост тя се оказва пречка до края на XVIв. за приобщаването на поробените от нея народи към постиженията на европей-ската цивилизация. Това изоставане позволява на българския народ да черпи готов опит и форми от Западна Европа, като по този начин се скъсява времето за преход. Според Васил Априлов и Георги Стойков Раковски началото на Българското Възраждане е реформения акт на султан Махмуд II от 1826г. Марин Дринов го свързва с излизането на “История славянобългарска” през 1762г. Към това мнение се присъединява и Ив.Шишманов, който допълва, че Възраждането е колективно дело и че още преди Паисий Хилендарски има наченки на духовно пробуждане, визирайки Йосиф Брадати и произве-денията му. Христо Гандев приема за начална година 1600г., свързвайки я с поява на новобългарския език и светска литература. Д.Косев защитава становището за втората половина на XVIIIв., а Н.Генчев, Дойно Дойнов и други подкрепят идеята за началото на XVIIIв., което се съпътства с промени в стопанската и социалната сфе-ри. В историческата наука се водят спорове за началото и края на Възрожденската епоха, за вътрешната й периодизация и т.н. Николай Генчев смята, че XVIIIв. е времето, когато се проявява отчетливо цялата съвкуп-ност от исторически явления и процеси, достатъчни по своята качествено нова социална същност да обозначат нов период в българската история. Според Димитър Косев Българското Възраждане е закономерен етап в историческото ни развитие и е в пряка връзка с развитието на Западна Европа. Петър Ников защитава станови-щето, че развитието на идеята за национална църква стои в основата на този процес. Петър Мутафчиев, Ми-хаил Арнаудов и други подкрепят хипотезата, че Българското Възраждане е вследствие на пробуждането на ду-ховните сили на народа, успехите в образованието и развитето на нравствено-религиозните и политическите идеи. Жак Натан предполага, че този период от българската история представлява превес на социално и култур-но преобразувание, който по своята съдържание се свързва с освобождението от османския феодализъм, а по форма е борба за национално, културно и просветно освобождение. Факторите, спомагащи за датировката на процеса, също са предмет на дискусии. Константин Иречек, Никола Милев, Христо Гандев, Иван Шишманов и други смятат, че главните “двигатели” за това са личнос-тите, манастирите и икономическите предпоставки. Според П.Мутафчиев, П.Ников, М.Арнаудов и други – то-ва е църковната идея, която по думите на М.Арнаудов представлява “мистичната вяра в собствените сили”. Д.Косев обособява няколко групи фактори. Напредъка на индустрията в Западна Европа води до икономическо оживление и развитие на търговията и занаятите по българските земи. Заражда се буржоазия с национални идеи, изразители на която са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Петър Берон и т.н. След военната ре-форма от 1826г., премахването на еничарския корпус и “ерата на танзимата” се стига до все по-силното на-лагане на стоково-паричните отношения, развитието на буржоазните идеи, борбите за независима църква, прос-вета и национално освобождение. Кримската война между Русия и Османската империя от 1853-1856г. е пред-поставка за сътресения в самата империя. Според Ив.Шишманов, Боян Пенев, П.Ников, М.Арнаудов и други краят на възрожденската епоха са 60-те години на XIXв., когато завършва процеса на духовно обособяване на българската нация. Н.Генчев, Д.Косев и други приемат 1878г. в новоосвободените земи, когато там приключва процеса на социална, култур-на и политическа независимост на България. Те смятат, че възродителните процеси продължават в Македония, Източна Тракия и Добруджа. Вътрешна периодизация на периода правят Д.Косев, Ив.Шишманов, М.Арнаудов и други, но се приема тази, предложена от Н.Генчев в труда му “Българско Възраждне” за три етапа. Първият период – ХVIII – първата четвърт на XIX в., известен и като Ранно българско възраждане, се характеризира с разложение на военноленната система, разширяване на стоково-паричните отношения, фор-мирането на нови обществени класи. През този етап се ражда буржоазната идеология, националната идея, като паралелно с това започва и процеса на културно и духовно осъзнаване на българите. Те вземат участие в осво-бодителните борби на другите балкански народи и правят първи самостоятелни опити за отхвърляне на чуждата власт. Вторият период обхваща времето от първата четвърт на XIX – до края на Кримската война – 1853-1856г. Тогава се оформя буржоазната структура, поставя се начало на движенията за просвета и независи-ма църква, ускорява се процеса на формиране на българската нация, преминава се към първи самостоятелни опити за освобождение. Третият период е от Кримската война до Освобождението през 1878г., когато завършва култур-ното и духовното възраждане. Българското стопанско и социално развитие влизат в противоречие с абсолютиз-ма и феодалния ред в Османската империя. Националноосвободителното движение навлиза във фазата на вът-решно-организирана подготовка за извоюване на политическо освобождение на българската нация. Ранното българско възраждане се свързва с обществено-икономически промени в българското общест-во и в Османската империя, които са предпоставка за развитие на националноосвободителната идеология. Раз-ложението на военноленната система води до криза в държавата. Неуспешните войни на Османската империя не мотивират спахиите и те започват масово да се откло-няват от военните си задължения и се стремят да станат владетели на собствени земи. Превръщането на земята в непосредствено владение на представители на военния и административния корпус става чрез откритото й за-грабване, присвояване й за неплатен дълг, закупуване и усвояване на пустеещите участъци. Същевременно цен-тралната власт пристъпва към отнемане на тимарите на отклоняващите се от военните си задължения спахии. Неуспешните войни не мотивират спахията. Така спахилъкът постепенно ограничава своя обхват и в българ-ските земи. Основната маса от селяните успява да съхрани владетелските си права върху обработваните учас-тъци. Това лишава държавата от войници, намалява степента на централизация, паралелно на което се събират и по-малко данъци. Според Страшимир Димитров отмяната на спахийската система става към 1834-1836г., а първите опити затова се датират от 1816г. Разпаденето на военноленната система през XVIIIв. освобождава хора, свикнали с добър начин на жи-вот. Те се стремят да запазят стандарта си, заграбвайки бившите си ленови земи, като ги обявява за свои частни владения, наречени чифлици. Такива се наблюдават в Тракия, Македония, Добруджа и други територии, в кои-то се използва наемния труд на поробеното население. Продукцията, произвеждана там, е предназначена за па-зара. Поради неблагоприятната среда, в която функционират, мнозинството от тях не се превръщат в предприя-тия от търговски тип. В чифлиците земята продължава да се обработва примитивно и широко да се прилага изполичарството, при което половината от реколтата взема чифликчията, и кесимджийството – обработ-ването на земята срещу определен данък – кесим. Тъй като Османската империя не може да се издържа от грабителски войни, тя трябва да се финансира чрез стопанска дейност. Управляващите разбират, че за получаване на по-високи доходи е целесъобразно да се осигурят известни възможности за стопанска инициатива на покорените й християнски поданици. През този пе-риод определен прогрес показва българското селско стопанство. На основата на нарастване на обработваемата площ за сметка на не-използвани земи се увеличава обема на селскостопанската продукция. Осезаем ръст се на-блюдава в продукцията на техническите култури – памук, тютюн и други. Устойчива е тенденцията за нараства-не на стоковостта на земеделската и особено живоновъдната продукция. Очертава се селскостопанска произво-дителна специализация в определени райони. В Южна и Средна Македония, Южна Тракия, покрай долното те-чение на р.Марица и Егейското крайбрежие вирее памука. В тези райони се съсредоточава и производството на тютюн, ориз мак и други култури, чиято продукция постъпва на вътрешния пазар или се изнася. В Хасковско, Казанлъшко, Търновско, Врачанско, Охридко и Битолско се отглеждат много черничеви дървета, които са ос-новна суровина за производството на коприна. Добруджа, Дунавската равнина, Тракия, полетата на Северна и Средна Македония се развиват като зърнопроизводителни центрове. По планинските райони се развива козе-въдството, пчеларството. В равнинните се отглеждат овце, говеда, свине и други. Новите буржоазни стопански форми се разгръщат и във възрожденския български град. Той става цен-тър на усилен икономически живот. Родопите се оформят като килимарски район, Карловско и Сопотско стават центрове за производство на розово масло, Самоковско, Софийско и Габровско се специализират в обработката на желязо, Сливен и Котел – в производството на аби и шаяци, Трявна – на зографството, Охрид – на кожухар-ството и т.н. Традиционните занаяти, като абаджийство, гайтанджийство, строителство, коларство, бъчварство, мутафчийство и т.н. изживяват подем, свързан с проникването на нови, модерни за времето си производства. Възприемат се нови технологии и с усвояването на нови форми на организация на занаятчиите, тъй като стари-те начини на производство се оказват неконкурентноспособни. Занаятчиите се обединяват в общи сдружения – т.нар. “еснафи”. Първият български еснаф е този на тенекеджиите, основан в Русе през 1617г. Постепенно от тях се отделят някои по-едри собственици и организират т.нар. “разпръсната манифактура”. Манифактурата представлява процес в производството, основан на вътрешната, т.е. разделението на труда и ръчната техноло-гии. Израстват и първите видни представители на търговското съсловие, благодарение на своята посредническа дейност между еснафите и пазара, или между чуждестранните сдружения и формиращия се български национа-лен пазар. Личат имената на братя Евлоги и Христо Георгиеви от Карлово, братя Тъпчилещови от Калофер, братя Робеви от Охрид, Гюмюшгердан от Пловдив, братя Маджарови от Копривщица и други. Социалният об-лик на българският град се допълва от дребните и средните търговци, от наемниците в манифактурите и за-наятчийски работилници, и от други значително по-ниско стоящи в социално отношение обществени слоеве. Нарастването на българския елемент в градовете, превръщането на села в български селища от градски тип, увеличаването на българските манифактури, както и значителния дял на българите в търговията водят до сто-пански, културен и езиков контакт. Според Стр.Димитров още от XVIIв. има проникване на лихварския капитал в българското село, което се обуславя от създаването на чифлици, премахването на старото, феодално законодателство и отмяната на спа-хийската система. Развитието на стопанските връзки – вътрешни и външни, спомага за налагането на единен национален пазар. Според Виржиния Паскалева това става през първата половина на XIXв., а Н.Генчев защитава мнението за XVIII – началото на XIXв. Активизира се търговията и значително нараства нейния обем. Увеличава се стокообменът между сели-щата и районите на българските етнически граници. Тези земи се очертават като главен снабдител на пазараите в Османската империя със зърнени храни, плодове и зеленчуци, месо, млечни изделия, текстилни изделия и т.н. Зърнените храни, необработените кожи, вълната, памукът, коприната и други стоки се изнасят и извън предели-те на държавата. Осезаемо се разширява търговията с Англия, Холандия, Венеция, Генуа, Дубровник. От тях се внасят кафе, индиго, манифактурни и фабрични изделия и т.н. Една част от активните български търговци се ориентират към създавантео на свои търговски сдружения, като чрез тях започват да осъществяват икономичес-ки връзки с Русия, Молдова, Египет, Австрия, Индия. Постепенно възникват и български търговски колонии в Букурещ, Виена, Будапеща и други европейски градове. За около две-три десетилетия в тяхната дейност широко навлизат кредита, търговската марка, търговията по мостра. Нараства и ролята на панаирите, особено на тези в Узунджово, Сливен, Долян, Неврокоп, Преспа, Прилеп, които се обособяват като своеобразни общо-имперски “стокови борси”. По това време българските занаяти изживяват бурен подем. Стопанското оживление по българските земи и бързо променящите се политическа конюнктура в Бал-канските провинции на Османската империя създават реални предпоставки за изменението и на социалната структура на ранновъзрожденското българско общество. Постепенно и в селото, и в града се очертава една но-ва, буржоазна по същество прослойка от заможни търговци и манифактуристи, които заемат все по-важно мяс-то в културния и политическия живот. Тяхното по-ясно обособяване обаче е затруднено от изостаналото и кон-сервативно законодателство, прозволите, бюрокрацията и корупцията сред турските власти, което пречи на сто-панското укрепване и на инвестициите в промишленото производство. Въпреки тези затруднения се откриват нови възможности за относително “безпрепятствено” навлизане на Просвещенските идеи от Европа, за рефор-миране на местната просвета, за зараждане на националната идея сред покореното население, туй като “изтъ-нява границата” между Западна Европа и българите, което способства за своеобразна “дифузия”. Н.Генчев смята, че се осъществява предимно чрез езика с елементите на културната и църковната тра-диция, с постиженията на народната култура. Според същият автор не може да става дума за възстановяване или възраждане на старобългарската култура. От началото на XVIIIв. сред българите се наблюдава разширен интерес към просветата и грамотността, което се определя от потребностите на зараждащата се българска бур-жоазия; проникването на Ренесансовите идеи на Балканите, както и стопанските и културните промени. Разши-рява се броя на килийните училища, които обаче не са в състояние да дадат необходимите знания. Промяна се забелязва и в учебното дело – има засилен интерес към литературно-културната традиция, появяват се нови жанрове и форми, а така също и дамаскиновата и католическата книжнина. Ренесансови мотиви се срещат и в т.нар. “Руска славянска школа” с Христофор Жефарович и други. Йеросимонах Спиридон – с труда си “История во кротце о болгарском народе словенском”, Иван Раич – с “История разних славянских народ най-паче же болгаров, хорватов и сербов”, Атанас Наскович – “История славяноболгарского народа”, Христофор Жефарович, Филип Станиславов, Кръстю Пейкич, Партений Павлович и други имат заслуги за приобщаването на своите сънародници към просвещенските идеали и духовните цен-ности на Новото време. Кръстю Пейкич е представител на българската емигрантска католическа интелигенция и подготвя за печат редица книги във Венеция. Партений Павлович участва в политически мисии през 20-те и 30-те години на XVIIIв., а по-късно е избран за епископ викарий в днешна Сърбия, където осъществява проповедническа дейност. Христофор Жефарович написва една популярна сред българското население книга – първата печатна българска книга – “Стематография”, която излиза през 1741г. Тя съдържа гербове на славянски и съседните на тях народи със съответните пояснения и изображения на български и сръбски светци. Малко по-късно, през 1761г., се появява и из-готвената от Блазиус Клайнер “История на българския народ”. Във произведенията си българските обществени дейци от XVIIIв. отразяват зараждащото се национално един-ство и стремежа към самоопределение, търсейки основа в ми-налото. Те обаче остават само информатори, задо-воляващи интересите и търсенията на обикновените хора, но не успяват да дадат връзката минало-настояще. Новите политически идеи, които те прокламират, се изразяват в съживеното национално самочувствие, което личи в литературата, във все по-честото споменаване на “отечество”, “българи” и т.н. Паралелно с това се очак-ва помощ от чуждите страни – Австрия, Русия. Това личи в българските отряди, трупащи боен опит в Руско-турските войни от 1710, 1735-1739г.. През 1737г. обединените войски на тези две държави достигат до Ниш, ко-ито е катализатор за избухване на въстание в Трънско, Брезнишко, Радомирско, Кюстендилско, Пиротско. След детронирането на султан Ахмед III (1703-1730) се активизират и войнуците, дервенджиите и мартолосите, опит-ващи се да се изправят срещу властта, която иска да им отнеме оръжието. Засилва се и хайдушкото движение. Показателно за икономическите, културните и духовните промени в българското общество е делото на Паисий Хилендарски. Личността и делото му са обект на изследванията на М.Дринов, Б.Пенев, Ив.Шишманов, Д.Косев – “Идеологията на Паисий”, Георги Бакалов, Хр.Христов – “Паисий Хилендарски и българското Възраждане”, Панталей Зарев, Петър Динеков, В.Паскалева, Вера Мутафчиева, Бистра Цветкова, Емил Георгиев, Н.Драгова, А.Кирякова, Иван Снегаров, Николай Тодоров, Иван Дуйчев, М.Ковачев, Б.Трайков и други. Биографичните сведения за него са оскъдни. Основният източник за тях са предисловието и послесло-вието на неговата “История славянобългарска”. Той е роден вероятно през 1722г. в семейството на богатрия търговец хаджи Вълчо. За негово родно място спорят седем селища в днешна Югозападна България. Според М.Арнаудов, Хр.Христов и други – това най-вероятно е Банско. Предполага се, че е учил в килийното училище на Рилския манастир. През 1745г. заминава при брат си Лаврентий, който е игумен в Хилендарския манастир на полуостров Атон (днешна Гърция). Там учи при известния енциклопедист Евгений Вулгарис. Като манастирски таксидиот Паисий обикаля българските земи и събира дарения за манастира. През това време атонските манас-тири са важен духовен център на християнските народи на Балканския полуостров. В техните библиотеки се съхраняват множество средновековни ръкописи. В Атон Паисий разширява и задълбочава своето образование. В продължение на две години той събира материали, съхранявани както в Света гора, така и в други манастири по българските земи. С такава цел използва и посещението си в Сремски Карловци през 1761г. На следващата година, 1762г., се премества в Зографския манастир и там завършва своя труд – “История славянобългарска”. Тя е написаната на базата на богат домашен изворов материал: стари български книги, царски грамоти, жития на Кирил и Методий, Климент Охридски, Петка Мъгленска и т.н., както и от други документи. Силно влияние върху него оказват историческите трудове на кардинал Цезар Бароний и Мавро Орбиини. В своята “История” Паисий налага патриотичните елементи, утвърждава говоримия език като основа на новобългарската книжовност. Това може да се счита за началото на новобългарската литература, въпреки силното влияние на черковнославянския език. Същевременно предлага и една интерпретация на историята, изцяло изградена върху принципите на просвещенския рационализъм. Паисий Хилендарски отразява началото на процеса на консоли-диране на българската нация. При него за пръв път се появяват идеите както за национално, така и за църковно-религиозно освобождение. Той отправя призив срещу феодалния османски режим и се опитва да характеризира икономическото и политическото положение на народа. Хилендарският монах използва връзката минало-настояще-бъдеще, като по такъв начин се стреми да обоснове борбата срещу чуждата власт. Творбата на Паисий се състои от две предисловия – за “Ползата от историята” и “Предисловие към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история”; отделни глави за историческото събрание на българския народ, за българските царе и светци, за славянските учители и т.н., както и послеслов. Във второто предисловие той разкрива значението на познаването на българското минало, на народностната идентификация, подлагайки на критика онези българи, които се гърчеят. Ядро на Паисиевият мироглед е националната идея. Произведението му е първият ярък израз на зараждането на българската нация. С нея Паисий Хилендарски из-дига първата национална програма, директно формулира задачата за национално самопознаване, т.е. – изучава-нето на родния език и история, и внушава целите за възстановяването на църковната и държавната независи-мост. Според Владимир Топенчаров Паисиевата история защитава интересите на “простите” български селя-ни и занаятчии. Н.Генчев, Д.Косев и други защитават мнението, че тя е изразител на бурожоазната идеология. М.Дринов обясня-ва появата на Паисий със своего рода “месиянско явление”, възкресяващо българската на-родност. Литературният историк и критик Боян Пенев обяснява появата на Паисий с литературната и идейната среда на манастирите и главно в “индивидуалния дух”. Той казва, че появата на “История”-та е “странно, не-обикновено и даже невероятно явление”. Васил Златарски, Й.Иванов, Юрдан Трифонов, А.Теодоров-Балан, Ни-кола Милев и други също разглеждат “История”-та като личностно постижение. Георги Бакалов, Иван Шишма-нов, Д.Косев, П.Зарев, руския историк А.Державин и други приемат Паисий като изразител на промените – сто-пански, социални и културни, в българското общество през XVIIIв. В.Велчев, Ст.Ангелов, П.Динеков, С.Ники-тин, А.Робинсън и други подчертават, че Паисий е не само първия, който използва историята, за да докаже иде-ите си, а е първия, който прави опит за характеристика на икономическото и политическото положение на бъл-гарските земи под робство, а така също и като човек, определящ задачите за бъдещето. Доказателство за тяхна-та теза е съдържанието на “История”-та, където се разкриват икономическите възможности на българите; дава се описание на османския феодален гнет и политическите му последици; посочва се опастността от действията на гръцката Патриаршия за елинизация на българите; отразява се началния процес на консолидиране на българ-ската нация. В историческата наука има дискусии относно точната година на смъртта му. Й.Иванов подкрепя 1798г. Б.Ангелов приема 1771г. На основата на публикуваната през 1977г. бележка от една хилендарска кондика, в която се споменава, че Паисий умира през 1773г. в Станимака (днес Асеновград), Христо Христов смята, че то-ва е същата 1773г. “История славянобългарска” се разпространява по всички български земи. От нея са известни около 60 преписа, първият от които е направен през 1765г. от Стойко Владиславов в Котел. Някои от тях се допълват, други се преправят, а трети са богат илюстрирани. През 1844г., на базата на труда, Христаки Павлович отпечат-ва книгата “ Царственик или история болгарска”. “История славянобългарска” е подробно изследвана както от страна на историци, така и от страна на езиковеди и литератори. Принос за това дават проучванията на Йордан Андреев – “Български-те старини из Македония”, Б.Пенев – “ Паисий Хилендарски”, В.Велчев – “Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний. Принос към изследване на изворите на Паисиевата история”, М.Арнаудов – “Паисий Хи-лендарски – личност, дело, епоха”, Д.Косев – “Паисий Хилендарски, неговата епоха и идеология”, Е.Геор-гиев – “Паисий Хилендарски и идеологическите и литературни течения на неговата епоха”, Петър Ди-неков – “Два века “История славяноболгарская” и много други. Идеите на Паисий Хилендарски за развитието на българската просвета, за духовната и обществената пробуда на народа, намират продължение в дейността на Стойко Владиславов, известен още и като Софроний Врачански – един от най-изявените възрожденски личности от края на XVIII – началото на XIXв. За живота и дейността му пишат В.Златарски, В.Мутафчиева – “Книга за Софроний”, М.Арнаудов, Н.Генчев, Д.Косев, П.Орешков, А.Теодоров-Балан, В. Конобеев и други. Стойко Владиславов е роден в Котел през 1739г. Баща му и чичо му са заможни джелепи. Четири годи-ни посещава местното килийно училище, а след това учи абаджийския занаят, като междувременно се само-образова. През 1762г. е ръкоположен за свещеник в Котел и започва да преписва и подвързва ръкописи с чер-ковнорелигиозно съдържание. През 1765г., след като се среща с Паисий при неговата обиколка из българските земи и повлиян от неговите идеи, прави пъврия препис на “История славянобългарска”. През 1794г. е назначен за епископ на Враца и въпреки трудностите, разгръща активна просветителска дейност в селищата от своята епархия. От 1800г. до 1803г. Софроний е насилствно задържан от отцепилия се във Видин Осман Павзантоглу. След като е освободен, емигрира във Влашко, установявайки се в Букурещ. За Софроний Врачански просветата е средство за укрепване на народностното самосъзнание и предпос-тавка за подобряване на положението на народа. По време на пребиваването му във Видин той съставя два сборника. Първият от тях им църковно-проповеднически характер. В него последователно прокавра идеята да се пише на “български прост език”, за да могат обикновените читатели да рабират съдържанието на проповеди-те. Във вторият сборник – “Разкази и съждения” още по-силно се чувства влиянието на просвещенските идеи. Там са включени произведения със светско съдържание. Най-плодотворен период в книжовната му дейност е престоят му във Влашко. През 1806г. отпечатва в Римник печатната книга “Кириакодромон”, т.е “Неделник”, в която се включени поучения за неделни и праз-нични служби. В нейният предговор се пропагандират национално-патриотични и просвещенски идеи. Три го-дини по-късно, през 1809г., завършва превода от гръцки език на Амвросий Марлиан “Театрон политикон”, т.е. – “Гражданско позорище”. С този превод той се изявява като просветител-реалист, привърженик на просветния абсолютизъм (аналогия с руския цар Петър I Велики) и косвено показва архаичността на османската политичес-ка система. С него запознава читателя с европейските права и историческата мисъл. Превежда също така и бас-ните на Езоп и “Митология на Синтип философ”. Около 1803-1805г. пише своята автобиография “Житие и страдание грешнаго Софрония”, публикувана за пръв път от Г.С.Раковски в неговия вестник “Дунавски лебед”. Житието представлява разказ на българина през втората половина на XVIIIв., чийто живот протича в условията на беззаконие и безправие в границите на Османската империя. То дава ценни сведения за социалните и поли-тическите отношения, за културното развитие, за бита и духовния облик на българите от тази епоха. Като про-дължава традицията на дамаскините, произведението е написано на говорим български език с черковнославян-ски примеси. С него се поставя началото на българската проза. В своята обществено-политическа дейност Софроний Врачански смята, че освобождението на българ-ските земи може да бъде постигнато чрез руската армия и въоръжено въстание с вероятни центрове Търново, Трявна и Елена. В Букурещ Софроний Врачански развива и активна политическа дейност. С неговото име се свързва възникването на първата в историята на нашето Възраждане политическа организация сред емигрантите, наре-чена “Временно правителство” или “Български политически център”. Той се присъединява към дипломатичес-ката мисия на Иван Замбин и Атанас Некович в Русия, чиято цел е установяване на връзки с руските управ-ляващи среди и осигуряване на тяхната подкрепа за българското обединително дело. По време на Руско-тур-ската война (1806-1812) Софроний Врачански е признат от меродавните руски среди за “представител на бъл-гарите”. Запазени са две негови възвания от месец август 1810г. към българите за оказване на подкрепа на рус-ката армия. Голямо е и съдействието му за формирането на обособена доброволческа част в руската войска, из-вестна под името “Българска земска войска”. Според В.Златарски тя е създадена през 1810г. В.Конобеев смята за година на основаването 1811г., като първоначално се състои от 500 души и постепенно увеличава броя си. През месец октомври 1811г. свещеникът изпраща до главнокомандващия Дунавската руска армия ген.Михаил Кутузов “Молба” за обявяване на автономна българска област в рамките на Руската империя. Пред-вижда се тя да включва българските заселници във Влашко, Молдова, а едни бъдещи евентуални освободени земи на юг от р.Дунав да се управляват от изборни институции, да се разполагат с църковна автономия и въз-можности за стопанска инициатива. Идеите му са плод на все още слабата българска буржоазия, която го кара да приеме покровителството на Руската империя, но при запазване самостоятелността на българската държава, църква, просвета и т.н. Тези схващания се явяват първия опит да се реализират идеите на Паисий Хилендарски. Софроний Врачански умира през 1813г. Паисий Хилендарски поставя началото на националноосвободителната идеология и новобългарска ли-тература, а Софроний Врачански доразвива идеите му, като наред с това прави и пръв опит за реализация на политическото освобождение чрез доминацията на новобългарския (говоримия) език на българите в своите про-изведения. Софроний доразвива идеите на Паисий и прави пръв опит за реализация на политическо освобождение. В своите произведения той утвърждава новобългарския (говорим) език. При все това двамата просветители подхождат към политическите въпроси от богословски позиции и политическият им идеал е олицетворение на монарх със силна власт, който трябва да бъде благочестив, милос-тив, храбър, добър, премъдър, просветен, патриотичен и т.н. През XVIIIв. – първата четвърт на XIXв. в българските земи се извършват значителни икономически и социални промени. Полагат се основите на буржоазните стопански форми, постига се началния процес на кон-солидация на българската нация, формулират се основните задачи, които застават пред българското общество. Подемът на производителните сили изменя неговата структура и укрепва позициите на буржоазната класа като основен хегемон в национал-ното движение. В този период постепенно се оформя българската национална идея, която през втората и третата четвърт на XIXв. води до активизиране на на движението за новобългарска просвета, за независими църква и държава.
  8. БЪЛГАРСКА СРЕДНОВЕКОВНА ДИПЛОМАЦИЯ Един от основните белези, по които може да познаете гражданите на новосъздадените от Коминтерна нацийки е тоталната липса на познания по водещи исторически категории като "международно право", "държавнотворни традиции" и целият набор от механизми и институции, които обуславят съществуването на една суверена държава. Това естествено се дължи на липсата на история! Българската дипломация през средните векове се характеризира с динамичност и разнообразност на прилаганите похвати. За българите сключването на даден договор и неговото спазване е придобивало сакрален характер, което подтиква Византия да се стреми към договорни отношения именно с тях. Условно българската средновековна дипломация се разделя на два периода: Към първия период спадат всички договори, предхождащи създаването на Дунавска България. Една от първите дипломатически договорености на Древна България е с първата в света християнска държава Армения. От съчиненията на Мойсей Хоренски научаваме за Българо-Арменски военен договор от 450г. за обща борба срещу Персия и нейните стремежи да ликвидира в зародиш християнството. От 480г. пък датира първия "Българо-Византийски съюзен договор" за общи военни действия срещу остготите. Менеандър Протектор в своя труд "Пратеничеството" ни дава ценна информация за сключването на още два Българо-Византийски договора между Сандилх и Юстиан Велики и между Заберган и Юстин II. Михаил Сирийски описва Българо-Византийски договор между Булгарис и Маврикий според който на около 10 000 българи се разрешава да се заселят в Горна и Долна Мизия. Велика България поддържа постоянни дипломатически отношения с Византия. През 619г. кан Органа посещава Константинопол заедно с племенника си Кубрат, който през 635г сключва с кръстника си Император Ираклий Българо-Византийски договор за мир. Кан Кубрат е удостоен с титлата "Патриций". В Българската канцелария са налице длъжности като "самсис" или "сампсис", което ще рече писар, четец, летописец или най-общо казано секретар по договорите. Ще подчертая, че в този период е било изключителна рядкост дори и за Византия сключването на писмени договори! Към втория период се отнасят всички договори на Дунавска България с заобикалящия я свят. До началото на VIII век държавите в Европа са само няколко, а до края на X век те са по-малко от десет. България има договорни отношения с Византия, Папската Държава, Франкската държава, Свещената Римска Империя, Унгария, Сърбия, Хърватия, Киевска Рус, Волжка България и др. От Първото Българско царство са ни известни 38 междудържавни договори (от тях 23 са с Византия), а от Второто Българско царство 78 с 24 държави. Тук не включвам преписките предхождащи сключването на всеки един отделен договор или пък официалната кореспонденция, която е известна на историческата наука, но не е довела до сключването на международни договори, по една или друга причина! В Средновековното законодателство има основно четири вида международни договори: 1. За прекратяване на дадена война: Такива са Българо-Византийски Договор от 733г. между Кан Телериг и Константин V Копроним и Българо-Сръбски Договор между Цар Симеон и Петър Гойникович 917г. По своя характер тези договори са най-редки и нетрайни! 2. Мирни договори: Мирен Българо-Византийски договор от 681г. между Кан Аспарух и Константин Погонат, договор за "дълбок" 30-годишен мир от 814г. между кан Омуртаг и Лъв V Арменец и договор за "дълбок мир" между кан Борис и Михаил III от 863г. 3. Договор за мир и сътрудничество: Българо-Византийски Договор от 705г. между кан Тервел и Юстиниан II и Българо-Византийски договор от 927г. между цар Петър и Роман Лакапин. 4. Търговски договори: Българо-Византийски договор от 716г. между Кан Тервел и Теодосий Атрамитец. При Цар Симеон Велики Българската Средновековна Дипломация се превръща в истинско изкуство. На три пъти чрез водене на официални преписки с Византия той подготвя подписването на мирен договор. Това става през 895-896г. с византийския пратеник Лъв Хиросфакт, в периода от 912-925г., с Патриарх Николай Мистик, и накрая в периода 925-927г. с Император Роман Лакапин. Трите преписки се водят общо седемнадесет години. В преписката си с Лъв Хиросфакт Цар Симеон постига целите си и успява да протака преговорите с Византийското пратеничество, до мига в който вече се е справил с маджарите! Той блестящо прилага известният от древната философия "софизъм на крокодила"! В преписката си с Патриарх Николай Мистик, когото съвременните византолози наричат "византийският Ришельо", Цар Симеон отново проявява перфектно владеене на дипломатическите средства и средновековното право! Известният френски византинист Луи Брейе счита дипломатическата преписка (продължила 13 години) между Цар Симеон Велики и Патриарх Николай Мистик за своеобразен апогей в дипломатическото изкуство!!! Третата си преписка с Император Роман Лакапин Цар Симеон Велики води с тайният съветник на византийския император Теодор Дофнапат. Причината се крие във факта, че Роман Лакапин е бил неграмотен! В нея цар Симеон цели признаване на българските териториалните придобивки и императорска титла от Византия. Териториалните придобивки са официално признати, но за императорската титла Византия увърта. Това е и причината да не се стигне до подписването на мирен договор. В своята официална кореспонденция Цар Симеон Велик се титулува "Симеон в Христа Василевс на Ромеите", "На Миротворния Василевс многая лета", "На Симеон Василевс многая лета", "Симеон Василевс и Миротворец". "Миротворец" означава "създател на нов свят". Симеон официално е искал от Византия да признае Божественият произход на Българският владетел и правото му да управлява Византийската империя. През 913г. на Цар Симеон е била призната титлата "Цар на Българите", но целта към която се е стремял е била титлата "Император на целия християнски свят". Това което не успява цар Симеон Велики го постига неговият син - цар Петър. Византия а и целият християнски свят официално ще признаят императорската титла на Българският владетел и патриаршеското достойнство на Българската Православна Църква. Сърбия ще получи подобно признание (което е много относително и непризнато от Византия) 300 години по-късно и то само за десетина години . Русия ще "позакъснее" около 500 години и ще добие "подобна слава" връз руините на Византия, която приживе никога не ще и окаже тази чест. Ще спра до тук, защото Българското Средновековно Право и Договорните Взаимоотношения на България с останалия свят е една огромна тема. Само през Второто Българско Царство е събрана информация за участието на България в 116 международни договора. В средновековна Европа е имало много добре изградена система от международно право. Дипломацията и тогава както и днес си е много фин междудържавен инструмент за отрегулиране на международните проблеми. Именно базирайки се на международното признание на България и Българският владетел през Средновековието, Фердинанд с основание се титулува "Цар на Българите". Другите Балкански владетели са крале... Наистина много жалко, че огромното богатство което се е съхранявало в библиотеките на Велики Преслав, Константинопол и Царевград Търново е безмилостно унищожено от Османските завоеватели! Недостатъчно изследвана е и дипломатическата история на Куберова и Волжка България. Напоследък упорито се работи и в тази насока така, че първите резултати вече са налице.
  9. АПРИЛСКО ВЪСТАНИЕ 1876 Връхна точка в българското националноосвободително движение през епохата на Възраждането. Негова главна задача е извоюването на национална и политическа независимост на българския народ от петвековния османски поробител. Поради това то заедно с Руско-турската освободителна война 1877- 1878 изиграва фактически ролята на буржоазнодемократична революция. А.в. се обуславя от общия процес на възраждане в българските земи, който започва още в началото на XVIII в. и достига своята кулминационна точка през 60-те и 70-те г. на XIX в. В резултат на настъпилите политически и стопански промени в Османската империя след Кримската война 1853-1856 в нея се появяват някои нови тенденции. От една страна, засиленият внос и конкуренцията на евтини промишлени изделия от Западна Европа довеждат до упадъка на редица занаяти, а от друга - някои традиционни производства и занаяти се приспособяват към новосъздалите се условия, укрепват и получават по-широко развитие. В стопанството проникват нови, по-прогресивни форми на организация на труда. Възникват нови, макар и дребни, промишлени предприятия. Въпреки неимоверните пречки от страна на разлагащата се османска феодално-деспотична система производителните сили в българските земи достигат значителен напредък. Растящата тенденция на капиталистическото развитие се обуславя от голямото оживление на местната стоково-парична циркулация, разделението на труда, въвличането на българския пазар в европейската капиталистическа стопанска сфера, проникването на чуждия капитал, натрупването на значителни парични богатства и средства за производство в ръцете на отделни собственици. По този начин развиващите се буржоазни производствени отношения достигат до такава степен на развитие, при което се създават обективни предпоставки за буржоазна антифеодална революция. Новосъздаващата се буржоазна класа, която страда най-много от националното потисничество, е не само заинтересована, но и способна да организира революционно движение. Основна движеща сила на българската национална, антифеодална революция става средната и дребната градска и селска буржоазия (към нея се присъединява и част от едрата), която поема върху себе си главната тежест на подготовката и осъществяването на въстанието. Макар и резултат на обективна необходимост, А.в. не би могло да се осъществи без предхождащите го революционни събития и натрупания революционен опит. Още през втората четвърт на XIX в. се извършват редица бунтове и заговори. Кримската война 1853-1856, която, макар и да завършва без успех за Русия, дава нов подтик в националноосвободителната борба на българския народ. На преден план излиза фигурата на Г. С. Раковски, който полага основите на революционно-демократичната идеология и началото на организираното националноосвободително движение. Той е инициатор и за създаването на Първата българска легия в Белград. Ок. него се групира и българската революционна емиграция в Румъния. Не малка роля за по-нататъшното развитие на революционната борба изиграва преминаването в България на четите на П. Хитов и Филип Тотю през 1867 и на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868. След смъртта на Г. С. Раковски като най-крупна фигура в българското националноосвободително движение се откроява В. Левски. Той проявява блестящи качества като стратег и организатор на Вътрешната революционна организация. Заедно с него развиват изключителна дейност още и Л. Каравелов и Хр. Ботев. Не малка роля за активизирането на движението за социално и национално освобождениеизиграва и извоюването на българската църковна независимост през 1870 и др. През лятото на 1875 в Босна и Херцеговина избухва въстание, което продължава до 1878. Първоначалните успехи на въстаналото население в тези две области подтиква българската революционна емиграция да последва неговия пример. Първият отглас на въстанието в Босна и Херцеговина е Старозагорското въстание 1875. След неговия неуспех започва подготовката на ново въстание, което трябва да избухне през пролетта на 1876. Главен организатор на бъдещото въстание е Гюргевският революционен комитет, създаден в края на 1875. Според изработения от него план българските земи са разделени на 4 революционни окръга: I - Търновски, със седалище Горна Оряховица (главен апостол Ст. Стамболов с помощници Хр. Караминков (Бунито) и Г. Измирлиев), II - Сливенски (главен апостол Ил. Драгостинов и помощници Стоил войвода, Г. Икономов и Г. Обретенов), III - Врачански (главен апостол Ст. Заимов и помощници Н. Обретенов, Г. Апостолов и Н. Славков), и IV - Пловдивски (главен апостол П. Волов и помощник Бенковски). За да се избегне грешката, допусната по време на Старозагорското въстание 1875, Гюргевският комитет прави опит да определи точно и датата на въстанието. По-нататък в плана се посочват и областите, в които трябва да избухне въстанието, а именно: старопланинският масив от Врачанско до Сливенско и районите на Средна гора и Родопите. Насочването към тези области е било продиктувано от предположението на комитета, че бъдещото въстание ще бъде продължително и за тая цел посочените области се явявали най-удобни, тъй като не позволявали употребата на тежко въоръжение от страна на османската армия. С избухването на въстанието се целяло да се привлече вниманието и съдействието на европейската и особено на руската дипломация към българския национален въпрос. В плана се предвиждало и създаването на определени стратегически пунктове, в които по време на въстанието да бъде съсредоточено мирното и беззащитно население, за да бъде предпазено от разправата на турската власт. Проектирало се подпалването на някои по-големи градове в Османската империя, между които и самата нейна столица с цел да бъде отвлечено вниманието на Високата порта от главните революционни центрове в българските земи. В същото време ръководителите на бъдещото въстание декларират и своето желание да не посягат върху живота и имуществото на мирното турсконаселение. Този факт ярко свидетелства за високия хуманизъм, от който са обхванати българските революционери при подготовката на въстанието. В изпълнение на изработения в Гюргево план на въстанието през януари 1876 апостолите и техните помощници преминават р. Дунав и се отправят за определените им райони. Веднага след това пристъпват към непосредствена подготовка на въстанието. Полагат усилия за създаване на нови и възстановяване на местните революционни комитети, дейността на по-голямата част от които след обесването на В. Левски през 1873 заглъхва. Особено внимание отделят и на техническата подготовка на въстанието - набавянето на оръжие, боеприпаси, храна и др. Набелязват се и удобни пътища и места за въоръжена борба, осигуряват се военни специалисти, създава се тайна междукомитетска поща, тайна полиция и т. н. Най-усилена подготвителна дейност се извършва в IV революционен окръг. Тук с най-големи организаторски способности се отличава Бенковски, който става и фактически ръководител на този окръг. От останалите революционни окръзи известна активност проявява само Търновският, където Ст. Стамболов и неговите помощници са подкрепени от местните революционни дейци в лицето на учителя Бачо Киро Петров, Ст. Пешев и от пристигналите от Румъния революционери като Поп Харитон, П. Пармаков и др. В Сливенски революционен окръг подготовката на въстанието изостава поради тактически разногласия между апостолите и местните революционни дейци и се изразява главно в организирането на една въстаническа база край Сливен от Стоил войвода. Но след като местните власти узнават за тази подготовка, Стоил войвода е принуден да се оттегли в планината. Приготовленията във Врачанския революционен окръг пропадат поради настъпилия провал в дейността на апостолите. Те са принудени да преминат отново в Румъния и там се заемат с организиране на въстаническа чета. В подготовката на А.в. се включва и българската революционна емиграция в Румъния. Тя полага усилия за набиране на средства и изпращане на опитни военни кадри, подпомага организирането на чети и пр. С някои от дейците на Врачанския революционен окръг установява непосредствен контакт и Хр. Ботев, който подготвя своя чета за преминаване в България. Не малка роля при подготовката на въстанието изиграва и революционната поезия на Д. Чинтулов, Хр. Ботев и др. български поети. Съгласно решението на Гюргевския революционен комитет ръководителите на IV революционен окръг свикват на 14 април 1876 събрание в местността Оборище, на което да обсъдят състоянието на извършената подготовка и решат някои важни въпроси за предстоящото въстание. Поради предателството на един от присъстващите депутати местните турски власти научават за взетите решения и предприемат незабавни контрадействия. На 19 април една конна полицейска група от Пловдив, предвождана от Неджиб ага, пристига в Копривщица, за да арестува ръководителите на местния революционен комитет. За да предотврати тази акция, Т. Каблешков заедно със своите другари нападат конака, където се е установила турската полицейска част. При завързалата се престрелка част от турските заптиета са убити, а други, начело с Неджиб ага, успяват да се измъкнат и избягат. Акцията срещу конака става начало на въстанието в Копривщица (20 април). Веднага след извършеното нападение Т. Каблешков изпраща до Панагюрище, където се намират ръководителите на IV революционен окръг, и до други места бързо писмо (понеже е подписано символично с кръвта на едно от убитите заптиета, то придобива известност като "Кървавото писмо"), с което приканва всички българи към повсеместен бунт. Веднага след получаването на писмото в Панагюрище Бенковски обявява въстанието. Създава се Военен съвет, или т.нар. Привременно правителство, което става главен орган на революционната власт в IV революционен окръг. На него се възлага както ръководството на военните дела, така и осъществяването на новата гражданска власт в града. Той изпраща чета начело със стотника Ив. Парпулов - Орчо войвода, която да подпомогне въстаниците в Стрелча и осигури връзката между Панагюрище и Копривщица. Веднага след обявяването на въстанието П. Волов и Икономов се отправят към североизточните райони на окръга, а Бенковски, който междувременно организира своя конна дружина, т. нар. Хвърковата чета, се насочва към средногорските села Мечка, Поибрене, Мухово и др. и вдига населението на въстание. На 22 април в Панагюрище се освещава въстаническото знаме, изработено от учителката Райна Попгеоргиева Футекова, придобила известност под името Райна княгиня. Постепенно въстанието обхваща селищата, разположени в западната част на Средна гора, долината на р. Марица и подножието на Родопите. В Средногорието се създават според предварително изготвения план няколко укрепени пункта - Панагюрище, Копривщица, край с. Петрич и под връх Еледжик, където се съсредоточава въстаналото население. Бързото разрастване на въстанието разтревожва турските власти. С мълчаливото съгласие на западните велики сили Високата порта предприема незабавни мерки за неговото потушаване. Към района на въстанието са изпратени добре въоръжени войскови части и башибозушки орди от Южна България. Макар и слабо въоръжени, поради преждевременното избухване на въстанието въстаниците дават отпор на многократно превишаващия ги противник. След неравен бой първи са разбити защитниците на Клисура. На 26 април в нея влизат ордите на башибозушкия главатар Тосун бей и я опожаряват. Няколко дни по-късно, на 30 април, пада и Панагюрище. Най-дълга съпротива оказват въстаниците под връх Еледжик под командата на Телийски. Копривщица, макар незаета от въстаниците, е заплашена от опожаряване и е спасена само чрез голям откуп, даден от местните първенци. С нейното падане въстанието в Средногорието фактически е потушено. Обстоятелството, че Карлово и селата, намиращи се по поречието на р. Стряма, не въстават, позволява на турските власти да съсредоточат силите си към Родопите и да се разправят по най-жесток начин с надигналото се там население. На 30 април башибозушки орди обкръжават Брацигово. На 5 май към тях се присъединява и редовна турска войска. Положението на въстаниците става неудържимо, но въпреки това те водят упорита борба срещу превъзхождащия ги противник. Тежък удар на въстанието в Брацигово нанасят местните първенци, които влизат в преговори с турците и успяват да арестуват по-видните революционери начело с В. Петлешков. Предаден в ръцете на турските власти, той е подложен на нечовешки мъчения. На път за Пловдив Петлешков поглъща отрова и умира. На 2 май започва кървавата трагедия на Батак. Местните въстаници, обградени от нередовната войска на Ахмед ага Барутанлията, са разбити. Многобройният противник навлиза в града и подлага на поголовно клане цялото население. В продължение на три дни тук загиват над 3000 души - жени, мъже и деца. Героична съпротива оказва и населението на Перущица. Една част от него успява да избяга извън селището, а останалата дава отпор на башибозуците и редовните турски войски. Най-голям героизъм проявяват П. Бонев, Сп. Гинев и К. Честеменски. Под напора на превъзхождащия ги противник въстаниците са принудени да търсят убежище в черквата. Тогава турската войска подлага черковната сграда на артилерийски обстрел. Съпротивата на населението е смазана. За да не попаднат живи в ръцете на врага, К. Чистеменски и Сп. Гинев убиват своите жени и деца, а след това и самите себе си. Техният подвиг е последван още и от Ив. Тилев и др. въстаници. Вестта за въстанието в IV революционен окръг заварва Търновския революционен окръг в тежко положение. Част от ръководителите на революционните комитети в Горна Оряховица, Търново и Лясковец са заловени. Между тях е помощник-апостолът Измирлиев. Това парализира инициативата на останалите дейци. Въпреки това се организира голяма въстаническа чета от селата Мусина, Бяла черква, Михалци, Дичин, Вишовград и др., откъдето първоначално излизат малки въстанически групи, които на 28 април се събират в с. Мусина. Начело на четата застава поп Харитон, а за военен ръководител е назначен П. Пармаков. Знаменосец става Д. Атанасов - Русчуклийчето. В четата влизат още и Бачо Киро, Хр. Караминков (Бунито), Т. Левтеров и др. Според плана тя трябвало да се съедини с др. въстаници и да се укрепи в Балкана, за да може да води по-продължителна борба. Веднага обаче щом се отправя към Стара планина, по дирите итръгват многобройни потери от башибозук и редовни войскови части. На 29 април четата се установява в Дряновския манастир и в продължение на 9 дни води непрекъснати сражения с противника. На 7 май манастирът е разрушен от артилерийска стрелба и въстаниците решават да направят опит за пробиване на обсадата. В завързалия се бой по-голямата част от тях загиват, а тези, които са заловени, са изправени пред съд. Пламъците на въстанието обхващат и Габровския и Севлиевския край. Макар председателят на революционния комитет в Севлиево Ст. Пешев да е арестуван, това не попречва на надигането на околните селища - Ново село, Кръвеник, Батошево и др., които оказват решителна съпротива на превъзхождащия ги противник. Някои от тях като Ново село и Батошево повтарят подвига на перущенци, брациговци и панагюрци. За революционния устрем на населението в този край изключително голяма роля изиграва четата на Ц. Дюстабанов, която обикаля въстаналите села. След нейното разгромяване войводата е заловен и обесен в Търново. Последната искра на въстанието в Търновския революционен окръг е действието на четата на Хр. Патрев, образувана от жители на Трявна и някои селища на Габровския и Тревненския край. Тя разгръща своята дейност в началото на май, но след неколкодневни сражения с турски войскови части е разбита. В Сливенския революционен окръг въстанието не получава голям размах. Причината за това са масовите арести на революционни дейци, предприети по това време в града от местните турски власти, и колебанието, което проявяват ръководителите на революционния окръг. Все пак на 3 май Ил. Драгостинов и Г. Обретенов образуват малка чета и се насочват към Сливенския балкан. Към тях се присъединяват въстаниците от Ямбол, предвождани от Г. Дражев и четата на Стоил войвода. В този уголемен състав четата води неколкодневни битки с преследващите я турски потери и към средата на май е ликвидирана от превъзхождащия я противник. Колебанието, несъгласието, липсата на единно ръководство, както и малодушието на ръководителите на Врачанския революционен окръг, довеждат до провал опита за въстание в този край. Така без подкрепа остава четата на Хр. Ботев, преминала р. Дунав на 17 май, и са улеснени до голяма степен действията на тур-ските потери за нейното унищожение. Опитът на Ст. Заимов да вдигне въстание във Враца остава без успех. Във Видинския край известна подготовка на въстанието се извършва само в някои села като Брегово, Гъмзово, Ново село и др., но населението тук се надига едва през юни, след започването на Сръбско-тур-ската война 1876, когато в този край навлизат български доброволчески чети. Едновременно с четата на Хр. Ботев в Североизточна България преминава и четата на Т. Стоянов. Тя слиза на българския бряг на р. Дунав при Тутракан с намерение да се отправи към Стара планина и да помогне на въстаниците от II-Сливенски, революционен окръг. В завързалото се сражение при с. Араплар (дн. Априлово), Поповско, тя е напълно разбита. Пламъците на въстанието обхващат и Югозападна България главно по поречието на р. Струма и р. Брегалница. Тук избухва т. нар. Разловско въстание. Негов главен ръководител е Д. Попгеоргиев-Беровски, с помощник поп Стоян Разловски. Първоначално Д. Попгеоргиев обикаля с малка чета селата в Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. След това се сформира една по-голяма чета от ок. 40 души, предвождана от поп Стоян и Д. Попгеоргиев, която действа в Малешевско. В някои селища като Смиленци, Владимирово, Лаки и др. се създават малки въоръжени отряди. Изпратените многобройни башибозушки орди сломяват съпротивата на населението към средата на май. В края на май и началото на юни 1876 А.в. е потъпкано навсякъде. В продължение на един месец падат убити над 30 000 мъже, жени и деца. Опожарени и разграбени са стотици села и градове. Хиляди въстаници са хвърлени в затворите или изпратени на заточение. Въпреки че претърпява поражение, А.в. изиграва огромна роля. То показва непоколебимата воля на българския народ да извоюва с оръжие своята национална независимост и да отхвърли веднъж завинаги петвековния хомот на османския поробител. Неговата справедлива борба, проявената изключителна жертвоготовност намират силен отзвук и най-горещо съчувствие сред европейската демократична общественост. В Русия и някои др. страни се разгръща масово движение в подкрепа на справедливата борба на българския народ. А.в. поставя българския национален въпрос в центъра на международния политически живот и налага необходимостта от неговото радикално разрешаване. Заедно с това то изостря още повече политическата криза в Османската империя и превръща Източния въпрос до голяма степен в български. А.в. предизвиква свикването на Цариградската конференция 1876-1877. То внася рязка промяна в действията на руската дипломация и ускорява решението на Русия за радикална намеса на Балканите (вж Руско-турска освободителна война 1877-1878) и окончателното решаване на българския въпрос.
  10. Българската авиация по време на Втората световна война Част I - до 9.IX.1944 г. На 2 март 1941 г. България се включва във Втората Световна Война на страната на Германия. България обаче запазва мирни отношения със СССР. Още преди влизането на България във Втората Световна Война великобританските RAF (Royal Air Force) бомбардират български селища. До 1943 г. бомбардировките над България не са интензивни - единични самолети бомбардират някои градове и села, като пускат и играчки-бомби. Обърнете внимание на "Х"-ът, който е изобразен на самолетите (на снимката) - това е българският боен знак по времее на Втората световна война. В началото на 1943 пристигат и първите 16 Messerschmitt Bf-109 G-2. От окупирана Франция Германия изпраща 100 изтребителя Dewoitine De-520. На 1 август 1943 г. формации B-24 Liberator минават над България за да бомбардират румънските петролни находища. Започва операцията Tidal Wave със задача спиране на петролните доставки за немската армия. Първите български изтребители които атакуват тези огромни бронирани бомбардировачи са Avia 534. На връщане от Румъния B-24 приближават София. Четири изтребителя Messerschmitt Bf-109 водени от поручик Стоян Стоянов атакуват 18 В-24 над град Фердинанд (днес Монтана). В разгара на битката поручик Стоянов сваля два бомбардировача, а останалите изтребители общо три. Тези победи още не значат нищо. Връщащите се малки групи бомбардировачи трудно се защитават от Messerschmitt. Първоначално американските бомбардировачи не са съпроводени от изтребители, но много скоро се осигурява изтребително прикритие от P-38 Lightning. По-късно съпровождащите изтребители са P-47 Thunderbolt и P-51 Mustang. В края на 1943 и началото на 1944 започва операция Point Blank - с цел чрез въздушен терор България да капитулира - това обаче не става. При тази операция загиват 99% мирни граждани. На снимката са част от разрушените софийски сгради. На 20 декември 1943 г. няколко вълни от по 50 В-24 и повече от 100 изтребителя Р-38 атакуват София. За защита на столицата излитат 36 Dewoitine De-520 и 20 Messerschmitt Me-109 G-2. В жестоката битка става нещо нечувано - поручик Димитър Списаревски, след катто сваля един бомбардировач, се врязва в друг Liberator и го унищожава. Това е първия въздушен таран в България. Списаревски загива, но се превръща в легенда. На 17 април 1944 г. в 11 ч. и 35 мин. е дадена тревога. Атакуват четири вълни В-17 - общо 350 бомбардировача, и 100 изтребителя Р-47 и Р-51. На този ден става една голяма грешка - предупредителните служби не съобщават, че охраната на В-24 и В-17 не е от двутелите Р-38, а от новите еднотели Р-47 и Р-51. Излетелите от две летища наши самолети смятат вражеските изтребители за свои. Когато разбират грешката си е късно - свалени са шест български изтребителя, а 10 са повредени. Загиват трима пилоти. 17 април е наречен "Черният ден". Въпреки това нашите изтребители свалят три Flying Fortress. Поручик Неделчо Бончев прави въздушен таран на една летяща крепост. Бомбардировачът е свален, а поручик Бончев изхвърлен от взрива успява да се спаси с парашут. Същия ден излитат и четири учебни изтребителя Avia B-135 (въоръжени само с две 7.92 мм. картечници). Те атакуват противника и свалят един бомбардировач. По някога от бомбардировачите, освен бомби са пускани играчки заредени с експлозив. Вражеските самолети са ожесточено обстрелвани и от зенитната артилерия. За това не всички бомбардировачи успяват да бомбардират София. Те хвърлят бомбите си или над софийското поле или над близки по-малки градове. На българска територия падат 117 вражески самолета - 65 от които доказано са свалени от нашите изтребители. Много от повредените четиримоторни бомбардировачи не се завръщат в италианските си бази. Пленени са 329 американски и великобритански летци, а около 200 загиват над България. Червената армия достига българската граница. И на 8 срещу 9 септември 1944 г. е извършен преврат. С идването на власт на Отечествения фронт България скъсва с Третия райх. Част II - Срещу нацистите След 9 септември 1944 г. българската авиация започва настъпателни действия срещу германските войски. За деблокирането на 15-та Пехотна дивизия останала в немския тил е дадена заповед за използване на щурмовите Junkers Ju-87 и Dornier Do-17 (на снимката). За да бъдат защитени нашите бомбардировачи от германските изтребители е необходимо разрушаването им още на земята. С тази мисия се заемат три Messerschmitt Bf-109 G-6 водени от поручик Дамев. Задачата е изпълнена и на летището в Ниш са унищожени 6 немски изтребителя Messerschmitt. За нещастие един от нашите самолети е свален. Българската авиация активно съдейства на сухопътните ни армии за отблъскването на немските войски. Българските летци имат значителен опит при воденето на въздушен бой, натрупан при отбраната на България. Но малкия опит при атакуването на наземни цели от изтребителите си казва думата - общо загиват 18 летци. Атакувано е и немското летище в Прищина - разрушени са всички самолети намиращи се там. От 9 септември до 2 декември 1944 г. са извършени 3744 бойни полета. Унищожени са 25 немски самолета, 85 артилерийски батареи, 694 бойни коли, 23 локомотива, 496 ЖП вагона, 11 гари и др. След края на Втората Световна Война България получава много трофейни немски самолети, но БКП (Българската Комунистическа Партия - на власт след 9.IX.1944 г.) решава че авиацията ни трябва да е въоръжена със съветски самолети. За това всички немски самолети са унищожени.
  11. ПОДГОТОВКА НА ГЕРМАНИЯ ЗА ВОЙНАТА СЪС СССР. В края на ЮЛИ 1940г , след бързите и успешни окупации на Норвегия (63 дни), Франция (44 ), Белгия (19 дни), Холандия (5 дни) и Дания (1 ден) германското командване взема решение за напа дение на СССР. Крайната цел на агресията с кодово название БАРБАРОСА е: 1. Да унищожи жизнената сила на Русия. 2. Да не остави политически формирования, способни на “възраждане”. На 18.ДЕКЕМВРИ 1940г планът Барбароса е утвърден. ЦЕЛТА е мълниеносната война да преклю чи през есента на 1941г. За постигането се предвижда да се нанесе мощен удар по основните сили на Червената армия, съсредоточени в западните райони на страната, като се унищожат и стремител но да се предвижат в дълбочина с СССР и да се превземат в кратки срокове основните политически и икономически центрове. С обособяване на линията Архангелс-Волга територията на Райха става недосегаема за атаките на советската авиация и се отваря пътя за превземането на Москва. РЕЗУЛТАТЪТ от поражението на СССР е създаване на условия за атака на Англия - Британски-те острови и колониите й в Близкия и Средния Изток и Индия. До започване на войната Германия разполага с: n високо развита промишленост n подчинени икономики от окупираните страни n увеличен вътрешен военно-икономически потенциял-както суровини така и бойна техника Налице е КОЛИЧЕСТВЕНО-КАЧЕСТВЕНО превъзходство на немската армия - войници; ръково ден офицерски състав; техника и въоръжения. ГОТОВНОСТ НА СССР ЗА ОТБИВАНЕ НА АГРЕСИЯТА. В предвоенните петилетки в СССР е налице от ЕДНА страна: n развитие на промишлеността като значителна част е базирана в источните райони n увеличение на военния бюджет и военното производство - танкове,самолети,кораби боеприпаси, нови типове военни изтребители, подводници и ракетни установки и от ДРУГА: n кадровата НЕобезпеченост на Червената армия в следствие на масовите репресии през 1937-1939 г n въвеждане на новото въоръжение със закъснение след лятото на 1941г ВОЕННАТА ДОКТРИНА на СССР е: Да се разгроми врага с малко кръв на негова теритирия. Тази определено настъпателна стратегия не предвижда възможността за дълги отбранителни действия , въпреки сигналите на някои внедрени в Германия руски разузнавачи като д-р Зорге. ВОЕННА КАРТИНА НА НАПАДЕНИЕТО НА СССР ОТ ГЕРМАНИЯ В първата половина на 1941г на Западния фронт фактически не се водят военни действия. Хитлеристкото военно командване предислоцира голяма част от потенциала си срещу СССР: 5.5 млн войници и офицери, 190 дивизии и 4/5 от въздушния флот, Според плана Барбароса се формират три групи армии: Север, Център и Юг . n Север - от Източна Прусия през Псков и Ленинград да превземе пристанищата на Балтийско море n Център - най-добре въоръжената има за цел да нанесе мощни удари по фланговете на советската армия и съединена около Минск през Смоленск да се насочи към Москва n Юг - унищожавайки Червената армия в Западна Украйна и на запад от Днепър да превземе Киев и да настъпи към Харков, Домбас и Крим СЪВЕТСКАТА АРМИЯ разполага с НЕОКОМПЛЕКТОВАНИ 170 дивизии с по-малко от половината наличен състав (2.7 млн души) оръдия, миномети, нова и стара бойна техника. Германия ПРЕВЪЗХОЖДА СССР 3-4 пъти, а по направление на главния удар - и повече. В нощта на 22 ЮНИ 1941г, Германия напада СССР , като към Германия се пресъединяват Италия, Румъния, Унгария и Финландия.. Много точна характристика са спомените на един от преките участници от Червената армия в този първи сблъсък: “Нападението на врага ни намери непростително неподготвени. Командирите бяха в отпуска. Оръжието консервирано в складовете. Техниката разпръсната. Баките за самолетното гориво за промиване. .. Врагът бе въоръжен до зъби. Немците с автомати, а ние с учебните винтовки и то 1 за 2-ма. В отчаяние негодувахме: Къде е командването? Къде гледа? Стиснали зъби, с болка в сърцето ние отстъпвахме, губейки своите приятели, давайки многочислени жертви.” СЪВЕТСКИЯТ генерален щаб НЕ Е ПОЛУЧИЛ достоверна информация за положението на фронта, поради което в 7.15 сутринта дава разпореждане: “До второ нареждане сухоземни войски да не пресичат границата.” Още повече, вечерта на 22 юни е предадена още една “директива” за контраатака с цел пренасяне на военните действия на територията на противника, където да бъде разгромен. В резултат на фронта започват големи танкови сражения, които са в полза за германската армия. На тежките немски танкови се противопоставят леки със слаба бронева защита и въоръжение. Германската група Център обкръжава Съветската армия в района на Белосток в взема в плен 300 000 съветски войници и офицери. Стремително е и нападението на армията Север в прибалтика. Групата Юг се движи сравнително най-бавно, но и тя превзема Киев след като е задържана около Дубно. Руският маршал Рукосовки отбелязва, че “безпорядъчното движение на лутащи се поединично и по групи машини напомня повече на паническо бягство, отколкото на организирана евакуация”. ПРОМЯНА НА СЪВЕТСКАТА ТАКТИКА ОТ НАПАДЕНИЕ КЪМ СТРАТЕГИЧЕСКА ОТБРАНА. Оценявайки крайно тежкото положение на фронта Съветското главно командване приема решение за промяна - преминаване към стратегическа отбрана. На разпокъсания фронт германската армия има инициативата.. Червената армия продължава да отстъпва, понасяйки все по-големи загуби техника и жива сила. В изоставените територии не е могло да се извозят мобилизационните запаси от снаражения и боеприпаси. РЕКАПИТУЛАЦИЯТА ЗА ДВЕТЕ СТРАНИ Е: През първите три седмици немската армия се предвижва със скорост 30 км на ден и прониква на 350-600км във вътрешността на СССР. Окупирани са Литва, Латвия, южна Естония, Белорусия и част от Украйна. От 170 дивизии на Червената ярмия напълно са унищожени 28, а 70 загубват 1 / 2 от потенциала си. ОКОПАЦИЯ в полза на германия / ЗАГУБИ в техника и жива сила за СССР. Оказаната съпротива от Червената армия кара Немското командване да признае, макар и неявно, че ХАРАКТЕРЪТ на войната в СССР е РАЗЛИЧНА от водената до сега на Западния фронт. “Твърдият отпор на руснаците ни заставя нас (немците) да водим боя по всичките правила на нашия боен устав. В поша и на Запад можеше да си позволим волности и отстъпление от уставните призципи - тук това е недопустимо.” СЪПРОТИВА НА РУСКИЯ НАРОД. Болшинството руснаци, живеещи в района на военните действия, не осъзнават веднага горчивата истина. Официалните сводки на Червената армия не дават пълна картина на събитията. Само от обръщенията на Сталин по радиото към съветските хора те почустват реално надвисналата опастност. Само самият народ с неговата твърдост, самоотверженост, голяма любов към Родината Русия , готовността да даде и живота си в името на спасението на Отечеството дава всичките си сили за победа над агресора. По цялото протежение на фронта под артилерийския и бомбен огън милиони съветски хора, основно жени, заедно с воинските части копаят окопи, противотанкови ровове, блиндажи … В прифронтовите райони се формират истребителни баталъони за борба с диверсантите и парашутистите. Десетки доброволци следят за въздушни нападения, дежурят върху покривитв на предприятия и домове. Страната напряга всички сили. В същото време в тиловите райони съществуват лагерите ГУЛАГ. В началото на войната Фулаковската промишленост придобива особено значение - добивът на полезни изкопаеми е само в рудниците на ГУЛАГ. Трагическото съществование на милиони хора, високата смъртност от изтошителния труд е “охранявано” от войски на НКВД. Тези млади, здрави мъже, вместо на фронта се оказват в дълбокия тил за да охраняват страдащите си съотечественици. В тази ситуация Сталин изпраща послание на Чърчил за помощ от британски дивизии за борба с немците на советско-германцкия фронт. БИТКАТА ЗА МОСКВА Септември 1941г е успешен за германската армия по Ленихградското и Киевското направление. Преодоляна е съпротивата на Червената армия на участъци от Брянския, Западния и Резервния фронтове. Немско-фашистката войска нанася ред удари, пробива съветската отбрана и ПЪТЯТ за Москва е ОТВОРЕН. Успехът на немската армия Център в операцията с кодово название Тайфун се дължи на: n съсредоточаване на големи немски военни сили , неотчетени навреме от съветското командване n неудачното линейно разположение на съветската армия с липса на резерви за първите ешалони n мудност на съветското командване по отношение на даване заповед за отстъпление до един от толовите рубежи РЕЗУЛТАТЪТ е 5 армии на Западния и Резервния фронт са обкръжени. Упоритата съпротива на съветските войски успява да задържи няколко недели 28 немски девизии. В плен попадат 663 000 червеноармейци. На 8 октомври ГКО Сталин подписва списъка на предприятия в Москва, които да бъдат минирани, за да не останат във ръцете на Германия. Възниква въпроса и за напускане на столица на СССР - Москва. Провежда се смяна на командвашия на Западния фронт на Червената армия. Благодарение на новия главнокомандваш на Западния фронт Жуков предишният не е предаден на военниа трибунал, въпреки разпореждането на Сталин. Налага се се да се създава нов фронт по направление на най-силните хенски пробиви. Срочно са сформирани и изпратени в бой 4 дивизии на народното опълчение (подобно на времето на Наполеон). Слабо въоръжени и без военен опит те знаят, че първият бой за тях ще е и последен, но успяват да затормозят придвижването на групата Център. След съобщението от Токио на съветския разузнавач д-р Зорге, че Япония няма да започне война срещу СССР, се прехвърлят 3 стрелкови и 2 танкови дивизии от Далечния Изток на Западния фронт. Така преминава месеците септември и октомври. Около 15-16 ноември започва втората фаза за превземането на Москва. Немската армия започва мощна офанзива в посока Клин и Волоколамския район. 16-та руска армия бавно отстъпва. Обстановката е критична. На фронта се образуват множество слаби места в руската отбрана. Сведенията, които постъпват в щаба на Червената армия не са съвсем точни. Например: превзето е селото Дедово, а Сталин е информиран, че е превзет гр.Дедовс, който се намира съвсем близо до Москва. Немската армия откривайки широк и разпокъсан фронт за превземането на Москва загубва пробивната си способност. За първи път немската войска търпи загуби. За неуспеха на операция Тайфун се посочват силните руски студове, липсата на зимно облекло, еднотипността на оператривно-тактическите решения. Както в Червената армия, така и в армията на Вертмахта не малка роля играят личностните решения - Сталин/Хитлер. Сега и духът на немския войник започва да се пречупва. “Ние престъпяме по немски трупове и оставяме в снежните преспи своите ранени. Днес ние пристъпваме по труповете на тези, които са паднали преди нас, Утре ние ще станем трупове. И нас ще ни размажат оръдия и гъсеници.” Немското ПРЕИМУЩЕСТВО е ЗАГУБЕНО. КОНТРАНАСТЪПЛЕНИЕ И НАСТЪПЛЕНИЕ . В настъпващата сурова руска зима ген.Жуков предлага и се приема да се премине в контранастъпление. Задачата е да се разгроми групата Център и да се премахне угрозата над Москва. Атаката започва на 6 декември на фронт от 1000 км. Боевете се водят при зимни условия и при липса на техника. Руснаци срещу немци. Жертвите са много. Независимо, че Хитлер взема върховното командване на фронта, в началото на 1942г немците са отблъснати на 100-250км от Москва. Това е КРАХЪТ на мълниеносната война. СИЛИТЕ СА ИЗРАВНЕНИ. В началото на 1942г особено важно значение и за двете страни имат военните специалисти. На немската армия не помага прехвърлянето на “свежи” дивизии от Западна Европа. Съветското командване отчита слабото техническо въоръжение. Пролетта е неудачна на за съветските войски в Крим и под Харков. Ген.Козлов разполага линейно на немската армия своята, като дава възможност на ген.Майнщенй с помошта на многобройна авиация да пробие руския фронт. Руското решение е повлияно от некомпетентните във военно отношение политкомисари в щаба на Червената армия. Загубен е Керч. След 250 дни обсада е изоставен и Севастопол. През щли немската армия е на река Дон. Отново СССР е в смъртна опастност. “Нито крачка назад!” - гласи указ No:227 на Върховното съветско командване от 28.юни 1942г. Отстъпилите руски командири и политкомисари се обявяват за предатели на Родината. По образец на немската армия и в съветската около “неустойчивите” части се оформят заградителни отряди. Създава се увереност, че съседните части няма да отстъпят. СТАЛИНГРАДСКАТА ЕПОПЕЯ. НАЧАЛОТО. Една от най-големите битки започва с 4-месечна обсада на гр.Сталинград - от 17 юли до 18 ноември. Тя започва след падането на Харков. С малък числов превес, но с голям по отношение на техниката, немската армия-авиация с помощта и на алпийски части се предвижва към Волга и Кавказ. Предните й отряди през август успяват да забият немски флаг на най-високия връх на Кавказ- Елбрус. На 23 август немците излизат на Волга. Авиацията прекъсва телефонно-телеграфната връзка на Москва. Докладът за пробива на Волга е изпратен в Москва по радиото. “Съберете авиацията от два фронта и атакувайте противника. Мобилизирайте броневлакове и ги пуснете по кръговата железница около Сталинград. Ползвайте сим в изобилие, за да заблудите врага. Бийте се с врага не само през деня, но и през нощта. …” - това са директивите на Съветското командване от този период. Боевете се преместват в самия град. “Неизкушеният в боя човек ще види, че в горящия град вече няма място за живот, че там всичко е разрушено, всичко е изгоряло. … На този бряг продължава боя, води се титаническа борба.” Води се борба за всяка къща. Извадка от дневник на немски войник: “1 септември: Наистина ли руснаците ще се сражават на самия бряг на Волга? … 11.септември: Безрасъдно упорство. … 16.септември: Това не са хора, а дяволи. … 27.септември: Това не са хора, а железни същества. Те никога не се уморяват и не се боят от огъня. … 28.септември: Всеки войник се счита за обречен.” ЗАЩО Хитлер не успява да превземе Сталинград нито мълниеносно, нито с обсада? Аналогична е ситуацията под Москва и Ленинград. Може да се говори за съдбоносни грешки от военно-тактическо естество, както и при Нападението на Наполеон в предишните векове. ИСТИНАТА е невероятният дух на руските хора да защитят Родината си даже с нечовешки усилия. Победата е на руския дух. ВОЕННАТА ОПЕРАЦИЯ ПРИ СТАЛИНГРАД На 12.септември 1942г Генщаба на Червената армия започва разработката за контранападение. Немските войски са обхванали Сталинград като клин от две страни, но “отстрани” на клина от немми са съозниците-италианци,унгарци и румънци. Те не са с необходимия боен дух да умрат, а и въоъжението им не е добро. Руската армия в числово съотношение е еднаква с немската, като на отделни мест е и с чуствител но превъзходство. Невероятният боен дух се подсилва и от най-накрая пристигащата нова военна техника-танкове,леки стрелкови оръжия “Катюши”. Задачата на руснаците да удържат 2 месеца Сталинград. Операцията се състои от 2 етапа. 1. Да се пробие немската отбрана по външния круюъг на клина. 2. Да с се унищожи противника, ако не се предаде. За целта са предислоцирани 3 фронта: “го-Западния (ген.Ватунин), Донския(ген.Рукосовски) и Сталинградския(ген.Еременко). На 19.ноември 1942г с мощен артилерийски огън с прикритие на танкове и механизирани части Югозападния и Сталинградския фронт се съединяват. 250 000 немски войника са обкръжени. Немското командване отказва да се предадат обкръжените войски. В стремежа си да ги деблокират се съсдава групата “Дон” начело с ген.Майщейн. Така двете войски се бият както по вътрешния, така и по външния кръг. 12.декември опитите за деблокада са окончателно загубени. Разгромени са основни сили: 8-ма италианска армия, 3-та и 4-та румънски армии. Открива се пътя за Ростов на Дон и Кавказ. 10.януари 1943г в разгара на една невероятно студена руска зима, през която немците и гладуват, “когато гладната смърт е навсякъде”, когато “на превързочните пунктове лекарите уверяват, че загубите от студа и глада са повече от действията на противника”, ген.Паулус, независимо от становището на Хитлер, се предава. Така спасява от гладна бяла смърт хиляди немци и техните съюзници. Краят на зимата и пролетта на 1943г настъплението на Червената армия при Сталинград прераства в настъпление по целия фронт. Немците отстъпват на 600-700 км. Върнати са Харков и Белгород. Все още СТРАТЕГИЧЕСКАТА инициатива е в немците. ЛЕНИНГРАД. Зимата на 1942-1943г е невероятно тежка и за Ленинград. Цялата тежест на глада и студа се стоварва на ленинградчани. 850 000 мирни жители умират от глад,студ,бомбандировки и арте- лирийски обстрел в обсадата на Ленинград от немската армия. Многото мирни жертви са в ре- зултат от лошата органиация за обсада от страна на ген.Жуков - продоволствието се съхранява в лецни за унишожение складове; забавя се изграждането на защитни рубежи около града. ОТ гр.КУРСК КЪМ р.ДНЕПЪР Пролетта на 1943г започва със ЗАТИШИЕ. НЕМСКАТА армия провежда тотална мобилизация в Европа за попълване на човешките ресурси. Паралелно с увеличаване на военното производство се въвеждат на въоръжение и новите танкове “тигър” и “пантера”, щурмовота оръдие “Фердинанд”, нова по-добра модификация самолети. СЪВЕТСКАТА армия увеличава броя на танковите и моторизираните корпуси. Въвежда на въоръжение самоходни артилерийски установки. Изгражда мощни самолетни формирования. След Сталинград бойците на Червената армия са с повищен боен дух, за разлика от немската. Тактиката на немската армия през 1941г е тотално настъпление. През 1942г е по стратегическо направление. В 1943г е само на тесен участък , в случая Курс. Операцията “Цитадела” при Куркс предполага два мощни немски танкови клина да пробият руската отбрана. 4 срещу 5 юли пленен немски войник казва, че след няколко часа немската армия ще настъпи. Ген. Рукосовски поемайки собствена инициатива - нещо, което доскоро в СССР е невъзможно - без утвърждаване от Москва и Сталин да започне изпреварваща атака. 5 юли немската армия атакува. На протежение на 500км се сражават 4 000 000 войника, 13 000 танка, 69 000 оръдия и миномети, 12 000 самолета. Идвете страни търпят загуби. Водят се жестоки битки, като тази около с.Прохоровка, където е най-голямото сражение между 12 000 танка. 12 юли Червената армия поема инициативата да атакува. Немците отстъпват от гр.Орел, гр. Болгород и накрая Харков. Стратегическата инициатива преминава в Червената армия. “ В резултат на операцията “Цитадела” ние (германците) претърпяхме решително поражение. Бронетанковата войска, попълнена с толкова нмого труд, човешкия ресурс са изведени за дълго време извън строя.” 6.ноември е освободен и Киев след победата на р.Днепър. Там през м,септември съветската армия достига и без понтонна техника , с невероятен интусиазъм успява да премине на отсрещния бряг и да освободи пътя за Киев. 1944 ГОДИНА.
  12. САЩ ВЪВ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА Шестте изпълнени с трагизъм и героизъм години на Втората световна война представляват особен период от съвременната история на човечеството, феноменално явление, валякът на което прегазва хиляди километри разстояние в Европа, Азия, Северна Африка и Световния океан. Тя оставя в паметта на поколенията жестоки битки, милиони жертви, безброй примери на себеотрицание в жертвоготовност и изпълнен с невероятни усилия обет за победа над варварството и въоръжения експанзионизъм. Британския министърпредседател и американския президент приемат тъй наречената Атлантическа харта – програма за основните цели на двете англо-саксонски страни в антихитлеристката война. Рузвелт и Чърчил обявяват решимостта си да не допускат териториялни изменения, които не са в съгласие със свободно изразеното желание на заинтересованите народи. Двамата отговорни политици се надяват да се установи мир, който ще даде възможност на всички страни да живеят в безопасност на територията си, а също да осигурят такова положение, при което всички хора във всички страни биха могли да живеят без страх и нужда. Започват Американско – Японски преговори в рамките на които японската страна предлага проект за условия, въз основа на които да се изградят мирните двустранни отношения. САЩ отговаря с контрапредложение, абсолютно неприемливо за Япония. Самия британски министърпредседател не одобрява този проект. Заявлението на японския премиер отговаря на силното желание на генералите от армията да започнат война срещу САЩ. На 7 декември 1941г. американските бази в Пърл Харбър са атакувани. Четири дни по-късно Германия и Италия обявават война на САЩ. Войната наистина става световна. Неочакваното и масирано нападение над американската база, е осъществено на две вълни, и предизвиква големи загуби – 188 самолета унищожени, 159 повредени, 19 разрушени и повредени големи и малки кораби, над 2000 загинали войници и офицери. Тези загуби обезсилват САЩ и ги извеждат за повече от година от фронтовете на Тихия океан. По стечение на обстоятелствата американските самолетоносачи и подводници остават непокътнати. На 8 декември президента Рузвелт обявава положение на война. До началото на 1942г. японските въоръжени сили превземат американски бази в Гуам и остров Уейк, Малая, Сингапур, Филипините, на които се отбраняват американски части падат под японско господство. Командващият генерал Макартър успява да се измъкне с подводница, но 75 хиляди американци намират смъртта си тръгнали към лагерите за военнопленници. По този начин в края на 1941г. и през първата половина на 1942г. Япония утвърждава своето надмощие над целия тихоокеански флот. Увеличаването на държавите, въвлечени във Втората световна война, предизвиква нарастване на необходимостта от обединение на силите и обявяване на новата коалиция на антихитлеристките и антияпонските сили. На 1 януари 1942г. във Вашингтон се събират представители на 26 държави, които наричат себе си Обединени нации. Те приемат декларация на Обединените нации, в която подкрепят Атлантическата харта и изразяват убеденост, че пълната победа над техните врагове е необходима за защтита на живота, свободата и независимостта, както в тяхните, така и в другите страни. От този момент договореностите между Обединените нации и особено между Великите сили – СССР, Великобритания и САЩ се ускоряват и разширяват. На 8 декември 1942г. англо-американски войски под командването на генерал Айзенхауер дебаркират на краибрежието на Тунис и Мароко и започват операция по освобождаването на двете френски колонии. Американските войски не очакват съпротива тъй като френската армия е антигермански настроена. Командващият войските генерал Жан Дарлан обаче е противник на Британия и нарежда да се окаже най-сериозна съпротива на западните съюзници. В последствие генерал Дарлан се съгласява на сделка с американците – войските ще спрат съпротивата, ако той стане генерал – губернатор на цяла Френска северна Африка. Президентът Рузвелт приема сделката от военни съображения. Това неудобно положение приклюва по-късно, когато млад французин убива Дарлан в Алжир. Успехите на англо-американските съюзници в Северна Африка променят съотношението на силите в Средиземно море и в Южна Европа. През лятото на 1942г. САЩ възстановява силите си и в страната се организира голямо военно производство. Произвеждат се близо 48 хиляди самолета и 25 хиляди танка. Мобилизира се 10 милионна армия и така САЩ става способна за настъпателни операции срещу японците в Тихия океан. След 7 месеца победоносно настъпление японските военноморски сили са разбити. През 1942г. САЩ въвеждат в действие подводници с ултразвуково устройство, което открива противотанкови подводници чрез специални радари. Така само за 2 месеца германците загубват 109 подводници. Западните съюзници успяват да превозят през Атлантическия океан 75 хиляди кораба, 4 милиона пътници и 268 милиона тона оръжие и други материали. От 19-ти до 30-ти октомври 1943г. в Москва се провежда конференция на министрите на външните работи на СССР, САЩ, Великобритания и Китай. Там се обсъждат възможностите за съкращаването на сроковете на войната срещу Германия, за приобщаване на Китай към Великите сили и за необходимостта от създаване на международна организация за мир и сигурност. Следват конференции в Кайро и Техеран на които се разискват военните мисии на САЩ, Великобритания, СССР и Китай. Решава се проблема с Корея – да бъде свободна и независима държава. След първата среща на Сталин, Рузвелт и Чърчил проведена от 28 ноември до 1 декември 1943г. , делегациите на САЩ и Великобритания се установяват в резиденцията на съветския лидер, а пленарните заседания на конференцията определят основните въпроси от общ интерес, специалистите, подготвят проекти за решения и договаряния. Постига се договореност за съвместни операции срещу общите противници. Тримата държавници обсъждат бъдещето на Германия и съвместните им усилия за подържането на следвоенния мир в света. На Техеранската Конференция те обсъждат проблема за втори фронт в Европа. Чърчил настоява за втори фронт на Балканите, но надделява избора на Сталин и Рузвелт – втори фронт в Западна Европа, който да бъде открит през юни 1944г. , с участието на британски и американски войски и десантни кораби. Кодовото название на бъдещата операция ще бъде Овърлорд В изпълнение на взетите решения на 6-ти юни 1944г. на френското северно крайбрежие в Нормандия се осъществява операция Овърлорд под командването на генерал Айзенхауер със съдействието на британския генерал Монтгомъри. В нея участват над 2.5 милиона американски, британски, канадски и други войници и офицери от 12 страни, 6 хиляди кораба и 11 хиляди самолета. Вторият фронт е реалност, която поставя Германия в трудното положение да воюва на 2 фронта в Европа. В новите условия на Западния фронт антифашистките сили във франция се вдигат на възстание и на 23 август 1944г. те освобождават Париж. Великите сили признават френския комитет за национално освобождение, начело с Дьо Гол за временно правителство на Франция. В 5:30 часа сутринта на 16-ти декември 1944г. 20 немски девизии атакуват позициите на западните съюзници в Ардените. С мощен удар Хитлер изненадва англо-американските части, пробива отбраната на Първа американска и Втора британска армия и създава реална заплаха за съюзниците. САЩ и Великобритания дават много жертви като загубите на двете страни са 180 хиляди души, а щабът на генерал Айзенхауер чувства потребност от подкрепления. 1943 – 1944г. отбелязват сериозни промени и на Тихоокеанския фронт. В централната част на Тихия океан силите на САЩ съвместно със съюзниците от региона, завършват успешно операцията по разгрома на японския противник, разположен на Маршаловите, Марианските и Каролиснските острови. През февруари 1943г. в джунглите на остров Гуадалканал американските войски разгромяват японските камикадзе. В началото на 1944г. американските войски печелят още сражения на остров Гуа и на остров Лусон във Филипините, където се намира столицата Манила. В началото на 1945г. САЩ утвърждава позициите си в Тихия океан. В тази обстановка на военни победи и променен ход на Световната война, държавните ръководители на САЩ, СССР и Великобритания провеждат своята втора конференция в Ялта от 4-ти до 11-ти февруари 1945г. Сталин, Рузвелт и Чърчил приемат решение за съвместни военни операции по разгрома на нацистка Германия и за безусловната капутулация на Третия райх . На тази конференция делегациите подписват споразумение за далечния изток, което в значителна степен е предопределено от интереса на САЩ да спестят живота на около 1 милион американски войници, които биха загинали във войната срещу Япония и да съкратят срока на войната с година и половина. Споразумението постановява влизането на СССР във войната срещу Япония 3 месеца след завъшването на войната в Европа. В началото на 1945г. по фронтовете на войната в Европа се разгръщат последнияте тежки битки, целящи разгрома на нацистка Германия. Съветските войски преодоляват съпротивата на германските сили в столицата Будапеща, освобождават Виена и се насочват към южна Германия и Прага. На 16-ти април 1945г. съветското главнокомандване започващо щурма на Берлин превъзхождащо германските сили в числен състав и техника. Силите са неравностойни и на 2-ри май градът е напълно овладян от съветските войски. Издига се занамето на победата над Райхстага. Хитлер се самоубива. На 7-ми май в Реймс при съгласието на специалните съветски и френски представители в щаба на генерал Айзенхауер, генерал Йодъл подписва акт за пълна капитулация. През 1945г. се осъществават операциите по разгрома на Япония в Тихия океан и на територията на Китай. Президентът Трюман решава да използва атомна бомба срещу империята. Това става на 6-ти август 1945г. в град Херошима, от 245 хилядното население загиват 200 хиляди души, но японците не се предават. На 9-ти август американците пускат втора плутониева бомба над Нагазаки, където загиват същия ден 74 800 души. Японците отново не се предават. На 2-ри август се включват във войната СССР и съвместно със китайски и монголски девизии осъществяват внезапни въздушни удари и бързи операции по суша. След 23 дневни боеве разгромяват квантунската армия. На 20-ти септември 1945г. на борда на американския линеен кораб “Мисури”, присъстват представители на командванията на САЩ, СССР, Великобритания, Китай, Австралия, Франция, Нова Зеландия, Холандия и Канада, японския министър на външните работи Сигемицу и генерал Умедзу подписват Акт за безусловна капитулация. С този акт завършва и Втората световна война. Съединените американски щати са победител с мощна икономика, която произвежда 62 процента от световното промишлено производство по време на войната и непосредствено след нея, и 54.6 процента през 1948г. То създава значителни предимства за САЩ пред останалите индустриални държави. Всички партньори и конкуренти на щатите притежават значително по-малки производствени, пазарни и инвестиционни възможности. Предимствата на САЩ са значителни. Те притежават огромен военен потенциал, включително стратегическа авиация и най-големият военноморски флот, който контролира едностранно световния океан. САЩ разполагат със значителни златни резерви, който се увеличават след войната чрез постъпването на европейско злато, с което , взелите заеми от САЩ държави изплащат свойте задължения. ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: “Съвременна история” – Христина Мирчева
  13. Чернобил 1986-2004 Първият в света ядрен реактор бил пуснат в Чикаго в края на 1942 година. Съветският Съюз изостанал от американците с четири години и започнал проектирането на първата атомна електростанция едва след 1949 година. И едва на 27 юни 1954 година били зафиксирани първите обороти на турбината на първата АЕЦ в гр. Обнинск. Мощността на тази станция е 5 МВт. През 1984 година във 26 страни на света са работили 345 ядрени реактори. Днес в експлоатация се намират над 420 енергоблока. Най-развита се смята ядрената енергетика във Франция, където АЕЦ произвеждат над 70% от цялата електроенергия. Чернобилската АЕЦ беше една от най-големите в света, отстъпвайки само на японската "Фукусима" и френската "Бюже". Един от главните проблеми на атомната енергетика е безопасността. И именно той не беше решен в нощта на 26 април 1986 година в четвъртия енергоблок на Чернобилската АЕЦ. Хронология на аварията 1 часа, 23 минути и 40 секунди 187 бутала на системата на управление и защита влизат в активната зона за спиране на реактора. Верижната реакция би трябвало да бъде спряна. След 3 секунди обаче са зарегистрирани аварийните сигнали за превишаване на мощността на реактора и повишаване на налягането. А след още 4 секунди - глух взрив, от който цялото здание се разлюлява. Буталата на аварийната защита са спрели, без да изминат дори половината път. От покрива на четвърти енергоблок, като от кратер на вулкан започват да излизат блестящи гъсти облаци. Те се издигат високо нагоре. Приличат на фойерверк. Облаците мигновено се пръскат в многоцветни искри и падат в различни посоки. Черно огнено кълбо се издига нагоре, образувайки облак, превръща се в хоризонтален, дълъг черен облак, който се движи встрани, сеейки смърт, болести и нещастие във вид на дребни-дребни капчици. На територията на Чернобилската АЕЦ хората прескачат през срутените стени, по-късно поради високата радиация там не успяват да преминат дори роботите - просто "се побъркват". А в същото това време вътре все още работят хората. Покрива го няма, част от стената е разрушена... Няма светлина, няма телефони. Рушат се преградите, подът трепери, помещенията се запълват с нещо като пара, или облак, или прах... Избухват искри от късо съединение. Стрелките на приборите за радиационен контрол блокират в горно положение. Навсякъде тече гореща радиоактивна вода. Огън и мрак - врагът е невидим. Няма престрелки, нито атаки. Можеш да оживееш само с цената на смъртта. 1 часа, 26 минути 03 секунди - сработва пожарната сигнализация. 1 часа и 28 минути - на мястото на аварията пристигат дежурната пожарна охрана на електростанцията. 1 часа и 35 минути - пристига пожарната охрана на град Припят. Борбата със стихията се води на височина от 27 до 72 метра, а вътре в помещението на четвърти енергоблок пожара гаси дежурният персонал. Никой от пожарникарите тогава не знае, че реакторът е отворен. 2 часа и 10 минути - потушен е огънят на покрива на машинното отделение. 2 часа и 30 минути - потушен е центърът на пожара на покрива на реакторното отделение. 4 часа и 50 минути - огънят е в общи линии локализиран. 6 часа и 35 минути - пожарът е ликвидиран. Радиационният прах засипва Европа - от Украйна до Скандинавия. В България хората се радват на топлото време, първомайските почивни дни, пролетния дъжд, разхождат децата в парковете, косят трева... Съобщението дойде след 5 дни. Облакът по-бързо. Радиоактивното замърсяване на околната среда с цезий-137 в Чернобил е 600 пъти по-голямо от това в Хирошима. ДНЕС Чернобилската АЕЦ е спряна по искане на Запада, но не е затворена окончателно. Ядреното гориво, останало в разрушения енергоблок, започва неконтролируеми верижни реакции. От него се излъчва америций, стотици пъти по-опасен от стронция. Според учените Днепър се превръща в част от чернобилските хранилища. Проф. Коновалов, създал музей от мутанти след аварията: "Ако преди уродствата бяха стотни части от процента, сега те са 24%. Това е огромно число. Дълго не искаха да признаят съществуването на мутации. Първите пострадали се оказаха животните. Все по-често се раждат деца със синдрома на Даун. Ракът на щитовидната жлеза при децата сега е хиляди пъти по-често, отколкото преди аварията. При това не само в Украйна, но и в Белорусия. Макар вече да няма голямо облъчване, генетичната нестабилност продължава. Това се вижда при растенията - ние ги изнесохме в чисти зони, върху незаразени земи, но от тях израстват или джуджета, или гиганти. Мутацията при пшеницата стигна до 60%". Независимо че Украйна е отделила 200 хил. долара за реабилитация на чернобилските земи и в "зоната" около реактора е организирано селскостопанско производство, безвредността на това производство е спорна. В чернобилската дървесина има сериозни дози америций. Всичко в зоната е заразено. Въпреки това там се ловува официално, плюс бракониерите, които се борят за прехраната си. Продукцията от Чернобил се изнася извън зоната. Украйна смяташе, че спирането на Чернобилската АЕЦ ще реши проблемите. Затворените централи са начало на нови проблеми. Демонтажът на станцията, дезактивацията на територията й ще продължат 30-40 години. В най-добрия случай. Чернобилският саркофаг е ненадеждно, временно съоръжение. В него има 160-170 тона ядрено гориво и повече от километър дупки и пукнатини. Правен е набързо, без арматура, без да се отчита сеизмичната опасност на района. От саркофага изтича радиационна прах. В чернобилската зона има над 800 радиационни хранилища. Това са стотици кубически метри радиоактивни материали. Създават ги веднага след аварията, отново набързо. Сега от тях изтича америций. Той е по-опасен от стронция. Река Припят се е превърнала в стихийно радиационно хранилище - в нея има много мръсни утайки. Страда дори Днепър - в неговите води има стронций, а с тях поливат полето. Днепър разнася рентгени на огромни територии. Чернобил сформира общност на обречените - костният мозък и нервната система на старците са по-малко възприемчиви на радиация, но 50% от децата, живели в "зоната" след аварията, са получили психически отклонения. Използвани са материали от интервю с акад. Дмитрий ГРОДЗИНСКИЙ, който се занимава 16 години с Чернобил и оглавява създадената от правителството на Украйна Национална комисия по радиационна безопасност пред в-к "Известия"
  14. Втора Световна война - Войната в Европа (Сталинград ) Битката за Сталинград започва края на юли 1942г. Това е крайната цел на немската операция Блау. Германците използват 6-та армия от група армии B. Всички танкове от тази група отиват заедно с група армии А да завладеят Кавказ. Командир на 6-та армия е генерал Фон Паулс. В началото германската атака се развива южната част, но напредва много бавно и с много жертви. В средата на октомври Фон Паулс започва настъпление в северната част, но след две седмици настъплението там също се забавя. Фон Паулс предприема атака с 8 дивизии на тесен фронт от пет километра. Германците отново напредват бавно но вече са завзели по- голямата част от града. Паулс изтегля хора от фланговете и ги изпраща в центъра. Налага се да се бият за всяка сграда, бият се дори в канализацията. До средата на ноември немците са овладели 90% от града. Предните отряди са на 400м. От река Волга, но в края на ноември,три руски армии разбиват фланговете на Паулс и обграждат Сталин град. Обградена е 240000 армия. През декември обсадата продължава,немските войници вече се бият отчаяно. Луфтвафе се нагърбва със задачата да снабдява с провизии 6-та армия. На ден са нужни 160000т. Провизии(храна, муниции, гориво), но Луфтвафе кара под 50000т. И не всеки ден, докато доставките най-накрая спират. В началото на януари руснаците предприемат атака към Сталинград и на 2 февруари Фон Паулс капитулира с 95000 души. Те са пратени в Гулак и през 1953г. От тях се завръщат в родината си само 5000 души. След като Сталинград капитулира руснаците стигат до Харков и го превземат за няколко дни но германците го обкръжават и превземат отново. При битката за Сталинград от руска страна умират 1.7 милиона души, а от немска около 700000 души.
  15. Древен Египет Характеристика: В най-далечна древност страната била разделена на отделни области - НОМИ, пръснати по дължината на долината на река Нил. Всеки ном имал за покровител някакво животно. В съзнанието на хората представата за животното не се е отделила още от понятието за фетиша - предмет на поклонение. Възникването на деспотизма към края на IV хил.пр.н.е. в Египет и Месопотамия било свързано с коренно изменение на тогавашния строй на живот и на старите представи. Насилието, което съпътствало формирането на класовото общество, намерило отражение и в изкуството. В най-ранните произведения на египетското изкуство образите на животно, Бог, цар и човек се сливат. Царят бил смятан за божествено същество, властващо над всички смъртни и когато напускал тази земя, отново се възкачвал на небето, откъдето бил дошъл. Египтяните вярвали, че душата продължава да съществува в отвъдния свят само ако бъде запазено тялото. Затова полагали усилия да попречат на разлагането на тялото чрез сложния процес на балсамирането и обвиването му с платнени ленти. Пирамидата се издигала, за да пази мумията,а тялото поставяли в каменен саркофаг. Но те смятали, че само запазването на тялото не е достатъчно. Освен него трябвало да бъде запазено и някакво подобие на царя, на неговия образ. Затова скулптори извайвали царската глава от твърд, нерушим гранит и я поставяли в гробницата. Едно от най-големите достойнства на египетското изкуство е, че всички скулптури, рисунки и архитектурни форми сякаш се подчиняват на единен закон. Такъв закон, на който са подчинени всички творения на един народ или епоха, ние наричаме "Стил" Египетският стил има за основа редица строго установени правила, които всеки художник е трябвало да заучава от най-ранните си години. Седналите статуи трябвало да бъдат представяни с ръце на коленете; мъжете да се рисуват с по-тъмна кожа от жените. Външният вид на всеки египетски Бог е строго определен: Хор(Бог на Слънцето) - като сокол или с глава на сокол, Анубис(Бог на Смъртта) - като чакал или с глава на чакал. Всеки художник трябва да изучи и изкуството на красивото писмо - калиграфията. Но веднъж овладял тези правила, той е приключил с обучението си. Никой не изисква нищо друго от него - не го кара да бъде "оригинален". Периодизация и връзка на религията с изкуството В най-ранната епоха на Египет все още съществували много допирни точки с изкуството на Предна Азия. Но по времето на Старото царство (3000-2200 г.пр.н.е.) се формирал един нов стил, който лесно ще се различи от месопотамското изкуство от същия период. В религията на Предния Изток съществува представата за мрачния, нерадостен задгробен живот. В Египет се зародил копнежът на човека за безсмъртие. В този стремеж земните владетели имали всички преимущества пред своите поданици, но пътят към безсмъртие бил открит и за поданиците. Вярването, че след смъртта душата излита като птица от тялото и отново се завръща в него, породило обичая да се балсамират труповете. Запазването на мумиите допринесло за създаването на величествена надгробна архитектура. Нуждата от двойници на мумиите допринася за развитието на скулптурата. Изкуството на Древен Египет си останало завинаги здраво свързано с обреда, с магията и с религията. Въпреки тясната му връзка с религията, в Египет се развило едно забележително, голямо изкуство. Всичко жизнено прониквало в египетското изкуство само посредством идеята за отвъдния свят. В епохата на Старото царство египетското изкуство достигнало високо равнище на развитие. Това е класическият период, златният век на египетското изкуство. То се характеризира с чистота и простота, с цялостност и хармония на образите си. Епоха на Средното царство (2000-1600 г.пр.н.е.) - към средата на III хил.пр.н.е. централизираната власт на фараона значително отслабнала и преминала в ръцете на наместниците му. Социалните движения от началото на II хил.пр.н.е. се отразило на изкуството. Издигнало се значението на личността и тя предявила правото си на съществуване. Културата на Средното царство била спряна от появата на хексотите (около 1800 г.пр.н.е.) и от продължителния период на борби, в които Египет излязъл победител, но загубил много от елементите на стария строй. Фараоните от Новото царство (1600-1000 г.пр.н.е.) били принудени да прилагат други методи на управление. Сложните обществени отношения наложили изграждането на огромен чиновнически апарат и разгръщането на шумна пропаганда. Религията била въвлечена в тази пропаганда. Основно били преработени древните религиозни представи. Двамата Богове - Амон - телецът, и Ра - Богът на Слънцето били обединени в едно божество - Амон-Ра, Бог на видимите успехи. Естествено в този процес на интензивно идеологическо въздействие било въвлечено и изкуството, тясно свързано с религията. То загубило спокойния си, възвишен характер и станало по-действено, по-разнообразно в проявите си, по-изискано и понякога по-маниерно в изразните си средства. Изкуството на Новото царство поразява със своето богатство и напрегнатост, с високото си майсторство, стигащо понякога до виртуозност. Но на него му липсва единството и мъдрата сдържаност, в която се крие силата на изкуството от Старото царство Старо царство Най-значителното и най-съвършено творение на египетската архитектура от Старото царство са пирамидите и особено трите прочути пирамиди - на Хефрен, Хеопс и Микерин край Гизе. Отдалеч пирамидата се очертава като равнобедрен триъгълник, а в план образува квадрат. Във вътрешността й се намират съвсем тесни помещения, предназначени за саркофазите на фараона и семейството му. Предполага се, че пирамидите са произлезли от ниските гробници на знатни хора. Те се състояли от три помещения: I-открито - там се извършвали поменните обреди, II-зазидано - обитавал го двойника на умрелия и III-приличало на открит кладенец - там се спускало балсамираното тяло. Ниските гробници с техните наклонени краища започнали да се строят все по- високи. Така възникнали най-старите стъпаловидни пирамиди. Предназначението на пирамидата било двояко. Тя трябвало да приеме и скрие тялото на умрелия фараон и да го предпази от тленност. Същевременно тя била паметник, който величаел неговото всемогъщество. Пирамидите характеризират обаче само едната страна на архитектурата на Старото царство. Другата й страна намирала израз в храмовото строителство. "Заупокойния храм пред пирамидата на Хефрен" в Гизе - най- добрият паметник от онова време. Храмът изглежда сякаш изсечен от скала. Силно доминира масивът на обема му над сравнително малкото и тясно вътрешно помещение, което е с формата на буквата "Т". В това отношение най-старият египетски храм има много общо с пирамидата. Но за разлика от нея формите му са по-разчупени, носещите и носимите части, стълбовете и покритията са взаимно противопоставени. Архитектурата на Предна Азия почти не познавала колоната. Най-разпространени в Египет били колоните във форма на папирус, лотос или палма. Капителите на колоните във форма на папирус се състоят от отделни стебла, силно пристегнати от лента като с обръч. Всичко това придава на египетската колона пластичен характер, но същинското й архитектурно предназначение е още слабо изразено. Средно царство Строителството на монументални сгради и съоръжения почти спряло. Причина за това била преди всичко липсата на онези огромни материални средства, с които разполагали фараоните от Старото царство. По-дълбоката причина обаче, се крие в неспособността на тази епоха на сътресения и неустойчивост да създаде величествени образи. Ново царство Гробниците вече били отделени от храмовете. Построени били и много нови храмове, които трябвало да приобщят широките народни слоеве към религията. "Храмът на Хатшепсут" е замислен като огромен комплекс. До него се намира по-старата, украсената с малка пирамида гробница на цар Ментухотеп. Храмът е построен във вид на три последователно издигащи се тераси, свързани помежду си само с тази възходяща линия. В редуването на терасите и рампите се разкрива онова силно развито чувство за ритъм, което ни очарова и в египетската живопис и скулптура. Тази архитектура в много по-голяма степен от асирийската се обръща към човека. Храмът сякаш обгръща влезлия в него и го води към тайнствените недра на планината. Храмовете в Луксор и Карнак са най-величествените храмове от Новото царство. Колосални строежи, издигнати с труда на редица поколения и свързани един с друг посредством дълга алея от сфинксове. Храмът на Новото царство имал двояко значение. Преди всичко той служел за прослава на царската власт в тържествена и величава форма. Затова и планът му има известно сходство с плана на царския дворец, а пред входа му се издигат четири огромни колоса, които изобразяват не някакво божество, а фараона, и то в четирикратно повторение. Но тази прилика с двореца не изключва и едно второ космическо тълкуване на храма - храма като подобие на света, такъв, какъвто са си го представяли древните египтяни. Залите, изпълнени със стволовете на колоните, напомняли вкаменена гора, потонът бил небето с летящи птици и златни звезди,а в светилището се пазела ладия - подобие на ладията, с която Ра - Бог на Слънцето правел всеки ден своето пътешествие по небето.
  16. ЯПОНИЯ ПРЕЗ ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА През първия етап на Втората световна война Германия, Италия и Япония завладяват суверенни държави и десетки нации. Завоевателите налагат нов ред на пълно подчинение и постоянен политически и морален терор. Техните монополи и корпорации заграбват промишлени комплекси, суровини и национални богатства на подчинените нации и държави. Агресорите превръщат милиони хора в жертви на съдистични инквизиции и физическо изтребление. Потиснатите народи започват въоръжена борба против агресорите и новите господари, за национално освобождение, държавен суверенитет и човешки права. За тях войната има справедлив, демократичен характер. Развитието на нацистката експанзия в Северна и Западна Европа укрепва позициите на Германия и на коалицията агресивни държави. На 27 септ. 1940г. Германия, Италия и Япония подписват т. нар. Тристранен пакт. По клаузите на пакта Япония признава и уважава ръководството на Германия и Италия в създаването на нов ред в Европа. Двете европейски държави признават и уважават ръководството на Япония в създаването на нов ред във великото източноазиатско пространство. Подписалите Тристранния пакт поемат задължението да си съдействат с всички възможни средства, но допълват че даденото споразумение в никакъв случай не засяга политическия статут на съществуващото в сегашния момент споразумение между трите държави и СССР. По този начин Тристранния пакт запазва подписаните споразумения на Германия с СССР, но успоредно с това утръждава агресивната политика на Третия райх, на фашистка Италия и на императорска Япония. Пактът разрешава те да въведат нов ред, тоест ред на пълно политическо, икономическо, морално и национално господство в завладените територии, да лишат десетки нации от право на нормално съществуване, да унищожат противниците си с механизма на новия ред в името на хегемонията на силните и побеждаващите. В плановете на нацистите например е включено системното унищожение на 11 млн. евреи от всички европейски държави. За тази цел се разкриват над 100 инсталации за умъртвяване и концентрационни лагери и други. Великото източноазиатско пространство на Япония или сферата на новия ред в голямата източна Азия включва френски Индокитай, Тихоокеанските острови, Британска Малая, Британско Борнео, Холандска Източна Индия, Бирма, Австралия, Нова Зеландия, Индия, Манджурия и Китай. В това “пространство” ще се наложи т. нар. сфера на собственост, която тотално конфискува територии и нации. По-късно Япония създава министерство на Велика Азия(1942г.) което осъществява всички икономически, демографски и психологически процеси. Към лятото на 1941г. нацистка Германия покорява почти целият Европейски континент. В Азия Япония и нейните въоръжени сили, в които са мобилизирани и мъже от други азиатски нации,води война в Китай, която поставя Божествената империя в особено положение. Япония контролира почти всички градове и икономически центрове на китайската държава, но тя остава непокорима. Агресорите изпадат в т. нар. патова позиция. Затова след капитулацията на Франция японските военни среди все по-често обсъждат проекти за завладяване на Югоизточна и Южна Азия. Те разработват т.нар. южна стратегия. Единство по тази стратегия няма, тъй като някои висши офицери от ВМФ са убедени, че страната им не може да се надява да спечели една война срещу Англия и Америка. Екстремистите обаче надделяват. Говори се че те заплашват с убийство и императора ако им се противопостави. Така на преден план в системата на управление излизат представители на военно промишления комплекс като министър Мацуока. В атмосфера на героична анархия военните водят Япония към участие в Световната война. За това тяхно решение съдейства и Германия. Още на 20-ти май 1940г. министър Рибентроп обявява, че Раиха се отказва от Холандска Индия и дава карт бланш на Япония да покори Югоизточна Азия. На 22 юли същата година принц Коное и неговите привърженици провъзгласяват програмата за великата източноазиатска сфера на просперитет с гаранции от Третия райх, а на 19-ти септ. 1940г. специалната държавна институция, наречена Конференция за връзки, решава участието на Япония в тристранния пакт. Пряко следствие от този избор е инвазията в Индокитайския полуостров (1941г.). След това Токио постига споразумение с правителството на Петен да ползва въздушните бази в Северен Индокитай. Окупаторите от своя страна запазват френската колониална администрация във Виетнам, Лаос и Камбоджа, а флотът им се насочва към островите в Индонезия. Щатите обаче налагат петролно ембарго на Япония на 28-ми юли същата година и поставят нейния флот в затруднение. Президентът Рузвелт е прокитайски настроен и поради това внимателно следи започналите още през април 1940г. японско-американски преговори, запазвайки недоверие към японците. САЩ разполагат с тайните кодове на японските радио предавания, тоест с указанията на столицата до делегацията във Вашингтон, но нямат информация за решенията на вездесъщата конференция за връзки, която предвижда война за 3 или 6 месеца, разгром на американския флот в Тихия океан и успешни десанти за овладяване на хиляди острови в океана и в Югоизточна Азия. Япония също така подготвя планове за агресия срещу Съветския съюз. Японския генерален щаб разполога в Манджурия с едномилионна квантунска армия, с 5000 оръдия, 1000 танка и 1500 самолета. Присъствието на тази огромна сила на границите на СССР създава реална заплаха, срещу която съветското командване подържа значителни контингенти от своята армия. Съществуващият Съветско-японски пакт за нападения дава малка гаранция за съхраняването на мира в Приморието и за Байкалието. През есента на 1941г. Япония засилва подготовката на ново настъпление в Китай от базите в Северен Индокитай. На 20 ноември същата година в рамките на американско- японските преговори японската страна предлага проект за условия, на които да се изградят мирните двустранни отношения. САЩ отговарят с контрапредложение от 10 точки които са абсолютно неприемливи за Япония. По информация на Чърчил тези условия предизвикват и протеста на Чан Кайши, на Холандското и на Австралийското правителство. Самият британски министър-председател също не одобрява американския проект. Това става на 23 ноември 1941г. На 1 декември същата година се провежда т. нар. съвет на короната в Япония, на което министър-председателят ген. Тоджо заявява че САЩ не отстъпват от своите политически позиции, но започват да поставят изисквания за едностранни отстъпки като безусловно военно изтегляне от Китай и отказ от Тристранния пакт. Япония отхвърля това контрапредложение на САЩ. Японските генерали имат силно желание да започнат война срещу Америка, да нахлуят в Малая,Филипините, Холандските Източни Индии и други. Тези проекти на свой ред придават стратегическо предимство на плана на нападение на Хавайските острови, защото след това американският ВМФ няма да пречи. На 7 декември 1941г. ВВС и МВС на Япония бомбардират предвидената за десант база в Малая а след това и американските бази в Пърл Харбър. Неочакваното и масирано нападение над американските бази довежда до обезсилването на САЩ до такава степен че тя е изведена за повече от година от фронтовете на Тихия океан. На 8 декември същата година президентът Рузвелт обявява в американския конгрес положение на война. На 11-ти дек. Германия и Италия обявяват война на САЩ. Япония обаче не открива фронт в съветския Далечен изток и Сибир, каквата е предварителната договореност между Берлин и Токио. От началото на декември 1941г. японските въоръжени сили развиват настъпателни операции срещу Хонгконг и американските бази в Гуам и о. Уейк. Малая е превзета за 2 месеца. Сингапур, голямата британска база, защитена само откъм морето, попада в ръцете на японците. На 15-ти февруари 1942г. в плен се предават 70 хил. англичани, индийци и австралийци. Великобритания не успява да се противопостави. Британският флот е разгромен край бреговете на Малая. Холандска Индия капитулира на 2 март, след разгрома на холандския флот край о. Ява. Филипините, на които се отбраняват американски части, падат под японско господство на 9 април същата година. Командващият генерал Макартър успява да се изплъзне пред настъпващите японци с подводница, но 75 хил. пленени американци намират своята смърт в един ужасяващ марш на смъртта към лагерите за военнопленници. Бирма е превзета със съдействието на Тайланд – единственият съюзник на Япония в Азия. В края на май същата година японските войски достигат пределите на Индия. Японският флот пиратства в Бенгалския залив, а авиацията бомбардира остров Цейлон. По този начин в края на 1941г. и през първата половина на 1942г. Япония утвърждава своето надмощие над целия тихоокеански фронт. През 1942г. японският флот завладява Соломоновите о-ви. Япония създава голяма военна база на остров Гуадалканал, който по късно ще се превърне в арена на ожесточени сражения. Нова Гвинея е разкъсана, а Австралия е пряко застрашена от японско нашествие. 1943 и 1944г. отбелязват сериозни промени на Тихоокеанския фронт. В централната част на Тихия океан ВМФ и ВВС на САЩ съвместно със съюзниците от региона, завършват успешно операциите по разгрома на японския противник, заел позиции на Маршаловите, Марианските и Каролинските о-ви. През Февруари 1943г. в джунглите на о-в Гуадалканал американските войски разгромяват японските камикадзе. В същото време генерал Макартър и австралийски сили завземат Източна Нова Гвинея и изтласкват японския флот командван от адмирал Микадо. В началото на юли 1944г. американска морка пехота дебаркира на остров Гуа. На 25-26 юли същата година японците контраатакуват. В тежки сражения контраатаката е отхвърлена, задушена, а противникът – унищожен. Американското командване прави опит за десант на о-в Лусон във Филипините, където се намира столицата Манила, но японската авиация го предотвратява. Независимо от това, американското настъпление продължава със съдействието на самолетоносачите на адмирал Нимиц и съюзническата морка авиация, която нанася тежки удари на флота на адмирал Микадо. В началото на 1945г. САЩ утвърждават своите силни позиции в Тихия океан. На фронта в Бирма, където воюват английски, индийски, американски, бирмански и китайски съединения, японските войски оказват сериозна съпротива и задържат контрола над страната. През 1945г. се осъществяват операциите по разгрома на Япония в Тихия океан и на територията на Китай. В началото на август презитентът Труман взема решение да използва атомна бомба срещу божествената империя. Това става на 6 август 1945г. в град Херошима. От 245 хил. население на града 100 хил. умират в момента на експлозията и първия ден след нея. След това от тежки заболявания загиват още 100 хил. Японците обаче не се предават. Те протестират чрез швейцарското посолство срещу нарушенията на международното право от страна на САЩ. Императорът извиква на доклад ръководителят на японската атомна програма, за да се консултира дали използваната над Херошима бомба е атомна. На 9-ти август същата година американците пускат втора плутониева бомба над християнския град Нагазаки, където загиват в същия ден 74 800 души. Главната цел била друга но пилотът не достига до нея. Общите жертви от бомбардировките се изчисляват на 365 213 в Херошима и 138 047 в Нагазаки. Японците отново не се предават, тъй като изискват гаранции за личността на императора. Използването на атомна сила върху невинни обекти не решава изхода на войната. То разкрива единствено претенциите на САЩ за световно надмощие и за определяща роля в следвоенните международни отношения. На 14 август тоест в хода на разгрома на квантунската армия император Хирохито изпраща до правителството на САЩ, Великобритания, Китай и СССР заявление, в което изразява съгласието Япония да приеме решенията на Постдамската конференция за безусловна капитулация. На 16-ти август японското командване изпраща нареждане до квантунската армия “за прекъсване на военните действия”, а на 19-ти август, след като получава гаранции за правата на императора, Токио официално обявява приемането на безусловната капитулация. Тогава започва и разоръжаването на японската армия. На 16-ти август съветските войски залавят император Го Пу И. Манджоу Го престава да съществува. Япония приклщчва войната с 2 милиона 517 хиляди 406 убити. На 2-ри септември 1945г. на борда на най-мощния линеен кораб “Мисури”, в присъствието на върховния командващ ген. Макартър и представители на командванията на СССР, Великобритания, Китай, Франция, Австралия, Нова Зеландия, Холандия и Канада, японският министър на външните работи Сигемуцу и ген. Омедзу подписват акт за безусловна капитулация на Япония. С този акт завършва Втората световна война. Първоначално сред политиците и населението на окупираната империя има чувство на страх пред победителите и очакване на отмъщение. Постепенно обаче и най-упоритите японски политици осъзнават, че откритата съпротива срещу окупаторите е безсмислена. Бъдещето на Япония ще зависи от изграждането на жизнеспособна икономика, сътрудничество, международно отваряне и мирно съществуване. Обикновените японци изживяват друг вид промяна. Войната и особено атомните бомбардировки пораждат от тях отдръпване от милитаризма. Хората престават да се смятат за воюваща раса и се превръщат в убедени пацифисти. Те разбират, че не са никакви спасители на Азия, а след нашествията в Китай, Корея или Филипините народите в тези страни таят повече омраза към японците отколкото почит. Чувствайки се измамени от своите лидери, хората не изпитват лична вина за случилото се. Това е феноменално поведение, имайки предвид увереността на японците в непобедимостта на армията им и усилията за постигане на победа във войната. Тайната на тази изключителна приспособимост към всякакви ситуации се крие в типичния за японците фатализъм и в принципа че все нещо може да се направи. От есента на 1945г. започва разоръжаването на японските въоръжени сили. Забранява се военното производство, арестуват се главните военнопрестъпници, разпуска се така наречената Асоциация на Велика Япония. На 4 октомври същата година се разпуска и тайната полиция Токко, освободени са всички политически затворници, премахва се цензурата в печата. Окупационните власти създават временно правителство на Япония, което организира прехода на държавата към демокрация.
  17. ДМИТРИЙ ИВАНОВИЧ МЕНДЕЛЕЕВ (27. 01. 1834 - 20. 01. 1907 г.) Велик руски учен-химик, професор в Петербургския университет, учен-пазител в Главната палата за мерки и теглилки, член на Лондонското кралско дружество, член на академиите на науките в Рим, Париж, Берлин и др. Най-голямата му заслуга е откриването на периодичния закон за химичните елементи (1869 г.). На основата на този закон обобщава основните принципи на неорганичната химия като създава периодичната система на химическите елементи и пръв в историята на химията предсказва съществуването на неизвестни дотогава елементи - скандий, германий и галий. Създава също и химическата теория на водните разтвори, според която при разтваряне на дадено вещество във вода се извършва химическо взаимодействие. През 1860 г. открива абсолютната температура на кипенето. Допринася зя развитието на метрологията и усъвършенстване на метрологичните прибори, конструкцията на точни везни и теорията на тегленето. Менделеев е един от основателите на съвременната агрохимия - пропагандирал химизацията в селското стопанство. От 1860 г. до края на живота си се занимава с нефтената промишленост в Кавказ и други нефтени райони в Русия. В чест на големия принос на Менделеев в областта на химията и физиката в Русия се учредява награда на негово име. В негова памет се провеждат и конгреси по чиста и приложна химия от Руската академия на науките. На негово име е кръстен и един от химичните елементи в периодичната система с пореден № 101, чиито свойства все още не са изучени Димитрий Иванович Менделеев Роден: 8 февруари 1834 Тоболск, Русия Починал: 2 февруари 1907 Санкт Петербург, Русия Димитрий Иванович Менделеев (27 януари (нов стил 8 февруари) 1834 — 20 януари (нов стил 2 януари) 1907). Велик руски учен-химик, професор в Петербургския университет, учен-пазител в Главната палата за мерки и теглилки, член на Лондонското кралско дружество, член на академиите на науките в Рим, Париж, Берлин и др. Най-голямата му заслуга е откриването на периодичния закон за химичните елементи (1869 г.). На основата на този закон обобщава основните принципи на неорганичната химия като създава периодичната система на химическите елементи и пръв в историята на химията предсказва съществуването на неизвестни дотогава елементи — скандий (екабор), германий (екасилиций) и галий (екаалуминий). Създава също и химическата теория на водните разтвори, според която при разтваряне на дадено вещество във вода се извършва химическо взаимодействие. През 1860 г. открива абсолютната температура на кипенето. Установил общото уравнение за състоянието на газовете и коригирал уравнението на Бойл — Мариот при прилагането му към реалните газове. Допринася зя развитието на метрологията и усъвършенстване на метрологичните прибори, конструкцията на точни везни и теорията на тегленето. Менделеев е един от основателите на съвременната агрохимия — пропагандирал химизацията в селското стопанство. От 1860 г. до края на живота си се занимава с нефтената промишленост в Кавказ и други нефтени райони в Русия. В чест на големия принос на Менделеев в областта на химията и физиката. в Русия се учредява награда на негово име. В негова памет се провеждат и конгреси по чиста и приложна химия от Руската академия на науките. На негово име е кръстен и един от химичните елементи в периодичната система с пореден номер, Z = 101, чиито свойства все още не са изучени.
  18. Клавдий Птолемей (ок. 87-165 г. ) "Че съм смъртен, зная и че моите дни са преброени; но когато в мислите си неуморно и жадно проследявам орбитите на съзвездията, тогава повече не докосвам с крака Земята; на масата на Зевс се наслаждавам на амброзията, храна на боговете". Това е епиграфът към книгата на Клавдий Птолемей, която той нарекъл "Математикес синтаксеос библиа 13", т. е. "Математически трактат (по астрономия) в 13 книги". Много скоро започнали да наричат книгата "Мегале синтаксеос" ("Велико построение" и "Мегисте" ("Най-велико"). Добавяйки към последното наименование "ал", арабските астрономи я "върнали" на европейците в края на ХII в. под познатото идо днес име "Алмагест". Името на Птолемей е свързано с трудове, оказали голямо влияние върху развитието на астрономията, географията, оптиката. Но своята известност той дължи най-много на съчинението си "Алмагсст" - една своеобразна енциклопедия от всички знания на древногръцките астрономи, останала в продължение па 14 века настолна книга не само на астрономите, но и на католишките богослови. Епитетът "най-велик" напълно отговаря на труда на Птолемей, доколкото в него не само са описани с голямо изкуство, но и анализирани всички астрономически знания от онова време. Птолемей успява да представи видимите движения на небесните тела с помощта на комбинации от кръгови движения с максимална за своето време точност. Решението на тази трудна задача е направило най-голямо впечатление на астрономите - съвременници на Птолемей. Данните за живота на Клавдий Птолемей са изключително малко. Известно е, че е роден в Египет, провежда научната си рабработа в Александрия в периода 127 - 151 г. Тук прави и самостоятелни астрономически наблюдения. Александрия по това време продължава да бъде известен научен център, независимо от падането на Египет под зависимостта на Рим през втората половина на I в. пр. н. е. След Птолемей античната гръцка астрономия бележи своя упадък. Изкуството на наблюденията запада до такава степен, че в продължение на осем и половина века след Птолемей не се провеждат наблюдения, притежаващи научна стойност. В първата книга на "Алмагест" Птолемей излага основните принципи, на които се основават всички по-нататъшни разглеждания и изчисления. Изходните твърдения се състоят в това, че "небосводът има кълбовидна форма и се върти като кълбо", "Земята е кълбо и е разположена в центъра на света", "Земята е точковидна в сравнение с разстоянието до неподвижните звезди" и че "не притежавайки никакво движение, Земята не променя мястото на своето положение". Всъщност това са основните положения на геоцентричната система на Птолемей. Необходимо е веднага да се отбележи, че той отделя обширно място на дълги разглеждания, чрез които счита, че е доказал невъзможността Земята да се движи. Отчасти Птолемей си служи с някои положения на Аристотеловата астрономия, а отчасти идва до свои заключения от непосредствени наблюдения. Птолемей спори с тези, които смятат небесната сфера за неподвижна, а заставят Земята да се върти около своята ос, правейки един оборот за едно денонощие. Според него това стремително движение на Земята би пречило на телата да падат към нея, а и всичко, незакрепено здраво към нея, би се движило в обратна посока - на запад, изоставайки от движението на нашата планета. Днес ние можем да кажем, че Птолемей е преувеличавал ролята на центробежната сила, възникваща при въртенето на Земята, но в случая е важно това, че той в потвърждение на своята геоцентрична система привежда физически, а не общи философски разсъждения. Такова е и неговото доказателство за това, че Земята не би могла да се движи около Слънцето. В такъв случай, казва той, неподвижните звезди биха се раздалечавали видимо в онази част на небето, към която Земята се движи, докато в противоположната посока би се наблюдавало тяхното видимо приближаване една към друга. Тъй като обаче нито едното, нито другото се наблюдава, Птолемей заключава, че Земята не притежава никакво движение. В същото време не му се изплъзва фактът, че подобни изменения в положенията на неподвижните звезди биха могли да бъдат предизвикани от денонощното въртене на небесната сфера, тъй като изгряващата за един наблюдател на Земята половина на небесната сфера се приближава към него, докато залязващата се отдалечава. Това също не се наблюдава, но Птолемей стига до правилното заключение - това означава, че диаметърът на Земята е незабележимо малък в сравнение с отдалечеността на неподвижните звезди. Това противоречие в разсъжденията на Птолемей е осъзнато едва от Коперник. Последният правилно отбелязва, че ако диаметърът на Земята е толкова малък в сравнение с отдалечеността на звездите, че да не се наблюдава споменатото от Птолемей променяне на местоположението на звездите, тогава същото би могло да се каже и за диаметъра на орбитата на Земята около Слънцето, т. е., че дори и той е незабележимо малък в сравнение с разстоянията до звездите. Независимо от посоченото и други подобни противоречия в "Алмагест" е ясно, че Птолемей не е събрал и преповторил знанията на своите предшественици, а е разширил и задълбочил теориите им със собствени наблюдения и изследвания. Това се потвърждава и от съдържанието на четвъртата книга на "Алмагест", посветена на Луната. Тук се срещаме с едно откритие на Птолемей - неправилност в движението на Луната, която дотогава била неизвестна. Той сравнява пресмятанията на Хипарх за Луната при положение на апогей и при различни фази със своите наблюдения и открива, че между едните и другите понякога има съвпадане, а друг път то не съществува. Пълно съвпадане имало само при фазите пълнолуние и новолуние, а при първа и последна четвърт се появяват големи разлики. Птолемей открива защо великият му предшественик е допуснал такава грешка - защото се интересувал от положението на Луната само когато са възможни затъмнения, т. е. при пълнолуние и новолуние. Това несъвпадане на изчислението с наблюдението се дължи на нова неправилност в движението на Луната, която Птолемей нарича евекция. Авторът на "Алмагест" дава и едно възможно обяснение на новото явление. В петата книга на съчинението си Птолемей описва уредите, с помощта на които провежда наблюденията си. Ясно е, че става дума за ъгломерни инструменти за определянето на координатите на телата върху небесната сфера. Това е преди всичко построеният от Птолемей инструмент за определяне на ширините и дължините на обекти от небето, а също така и инструмент за измерване на ъглови разстояния, станал покъсно известен в Европа като трикветрум. Благодарение на седмата и осмата книга на "Алмагест" до нас достига звездният каталог на Хипарх, който, допълнен, съдържа положенията и звездните величини на над 1000 звезди. Независимо от факта, че Птолемей твърди, че е допълнил този каталог, по всичко изглежда, че каталогът на Хипарх е останал почти непроменен. В същата глава Птолемей говори за уточнената от него стойност на прецесията (също Хипархово откритие), но дава за нея долната граница 36", докато определената от Хипарх стойност е между 36" и 45". В последните пет книги на своята енциклопедия Птолемей дава окончателен, завършен вид на геоцентричната система. Как той обяснява движението на планетите, какъв е според него строежът на света? В основата на своята геоцентрична система Птолемей поставя няколко постулата. Първо, Земята е център на света, тя е неподвижна, а Вселената е пространствено ограничена в определен обем. Второ, планетите се движат по кръгови орбити. Трето, движението име равномерно, като те са разпределени в следния ред: Луна, Меркурий, Венера, Слънце (в древността Слънцето и Луната се смятали също за планети), Марс, Юпитер, Сатурн и най-после Вселената завършва със сферата на неподвижните звезди. Луната, Меркурий и Венера се наричат долни или вътрешни планети, а Марс, Юпитер и Сатурн - горни или външни. Слънцето, макар че не е център на света, има не маловажна роля. При разпределението на планетите три са от едната страна на орбитата му, а останалите три - от другата. Наименованията вътрешни или външни са съобразени с положението на планетата спрямо Слънцето. Най-сериозната задача, която стояла пред Птолемей, е обяснението на видимото движение на планетите по небесната сфера. За обяснението на тайнствените възли, които описват планетите по небето, Птолемей използува деферентите и епициклите на Аполоний Пергски. По малка окръжност, наречена епицикъл, се движи една планета. Центърът на окръжността от своя страна се движи около Земята по втора голяма окръжност, наречена деферент. Аполоний допускал, че със съвкупността на тези две движения могат да се обяснят особеностите в движението на планетите. С деференти и епицикли Хипарх обяснявал различната продължителност на годишните времена, но забелязал, че и допускането на ексцентричност на слънчевата орбита дава същата добра възможност за обяснение. Въвеждането на деферентите и епициклите не задоволява напълно Птолемей. Най-напред той приема, че Земята заема ексцентрично положение спрямо деферента, но пресмятанията му показват, че дори и тогава центърът на епицикъла не ще се движи равномерно спрямо земния наблюдател. Съществува обаче една точка, спрямо която той би се движил равномерно - разположена симетрично на Земята от другата страна на деферента и наречена от Птолемей еквант. Сложната плетеница от деференти и епицикли, ексцентрични орбити и екванти не обяснила напълно движенията на планетите и Птолемей се принуждава да въведе към първия епицикъл втори, чийто център се движи по окръжността на първия и т. н. Той писал: "Не трябва да се удивляваме от множеството въведени от нас кръгове, ако се отчетат наблюдаваните неправилности в движението на планетите. Още повече, че с тях се удава да се спаси правилността и кръговата форма на движенията". По отношение на разстоянията, които разделят Земята от планетите, Птолемей пише, че не разполага с данни за тяхното определяне. Като взема под внимание, че Марс, Юпитер и Сатурн обикалят по небесната сфера съответно за 2, 12 и 29,5 години, той смята, че от трите планети най-близо до нас е Марс, а най-далеч Сатурн. Меркурий, Венера и Слънцето, макар че извършват една обиколка за една година, Птолемей също подрежда на различни разстояния, като поставя най-близко Меркурий, а най-далеч - Слънцето. Птолемей работи и в областта на географията. Той пръв въвежда съвременната географска мрежа от меридиани и паралели, пресмята положението на няколко хиляди селища, разположени от Скандинавия до праговете на Нил и от Испания до Индия. Съчинението му "География" е едно от най- големите постижения на географската наука в древността. Използувайки много от философските идеи на Аристотел, Птолемей много често се опира на наблюденията на Хипарх, чието име споменава с уважение на редица места в своя "Алмагест". Характерно за трудовете на Птолемей е желанието му да обясни и да докаже допусканията си физически. В същото време той е един изключително добър математик. Пръв въвежда в "Алмагест" елементи на сферичната тригонометрия, а изчислените от него синуси на ъгли през всеки половин градус от 0° до 180° се използуват от учените в продължение на столетия. Птолемей смята за важен принцип във всички астрономически построения тяхната простота. Той казва: "Трябва да се прилагат, до колкото това е възможно, най-простите хипотези в учението за небесните движения, но ако те са недостатъчни, трябва да се търсят други, по-подходящи. Ние сме длъжни да се грижим единствено за това, колкото се може по-добре да обясним явленията в природата". Теорията на Птолемей е била в пълния смисъл на думата грандиозна победа на човешката мисъл в природата. Тя разложила забърканите линии на видимите движения на планетите на прости и ясни елементи. И макар тази конструкция от елементи да не се отличава с простота, тя за пръв път позволила да се предизчисляват сложните възлоподобни пътища на планетите, техните ускорения и забавяния, обратни движения по небесната сфера. По съставените от Птолемей първи планетни таблици било възможно да се изчислят отнапред положенията на дадена планета на небето с невиждана дотогава точност от 10'. Теорията на Птолемей е направила огромно впечатление не само на съвременниците му. В продължение на 14 века неговата геоцентрична система властва без съперници над умовете на учените. Но не винаги тази власт се основава на преклонение пред великия математически талант на древногръцкия учен. С течение на времето било забравено, че Птолемей говори само за едно описание, а не за обяснение на явленията. Средновековните църковници и схоластици превърнали математическата конструкция в последна истина, догма. В такъв вид теорията на Птолемей оковала за много векове научната мисъл и в качеството си на официална доктрина заставяла много учени да затварят очите си за нови факти. Нужен е бил светлият ум и огромната научна смелост на Коперник, за да се преодолее този застой и да се изведе астрономията на пътя на прогреса.
  19. Stefoto

    Исак Нютон

    Исак Нютон (1643-1727) Името на гениалния английски физик и математик Исак Нютон с пълно право може да се постави и сред първите имена на най-известните астрономи в света. В астрономическите занятия на Нютон, в работите му по конструиране и усъвършенствуване на оптичните схеми на телескопите се зараждат основните насоки на неговото научно творчество в механиката, физиката, математиката. Именно в астрономията - чрез създадената от него небесна механика - започва победното шествие на неговата теория за всеобщо привличане, завършило с пълния й триумф - откриването на Нептун от Адамс и Льоверие. Нютон е роден на 4 януари 1643 г. в селото Уулсторп (около 150 км северо-източно от Лондон). Баща му, дребен земевладелец, умира четири месеца преди раждането на сина. Майка му, Хана Ейскоу, е умна жена с много широки интереси. На дванадесет години Нютон заминава да учи в градчето Грентъм. В училището заедно със задължителните теологични дисциплини изучава латински, гръцки и староеврейски, малко немски и френски, аритметика и геометрия. На 18 години Нютон става студент в Тринити колеж - полудуховно висше учебно заведение към Кембриджския университет. Тук отчасти под влиянието на видния математик и оптик на това време Н. Бароу, а най-вече в резултат на изучаването на съчинението на Декарт "Геометрия", на Уолис - "Аритметика на безкрайното" и особено това на Кеплер "Оптика", се формират окончателно научните интереси на Нютон. Неговите самостоятелни научни наблюдения и търсения започват от оптиката, свързана с астрономически задачи. Телескопостроенето, станало в средата на XVII в. всеобщо увлечение, завладява и Нютон, който достига високо съвършенство при шлифоването и полирането на лещи за рефрактори, а по-късно и на огледала за отражателни телескопи. След завършването на колежа (1665 г.) и преминаването на всички служебни степени - от бакалавър (1665 г.) до магистър (1668 г.) Нютон заема през 1669 г. катедра в Кембриджския университет. Тук той чете лекции по механика и оптика. Всичко най-важно, свързано с името на Нютон и познато ни още от ученическия чин - неговите закони, схема на телескоп, открития в математиката, механиката, оптиката - той прави на младини по време на епидемия от чума, от която се спасява в Уулстроп и където може би действително е видял падането на своята знаменита ябълка. В Уулстроп Нютон пристига с напълно определени представи за законите, действуващи в заобикалящия ни свят. Познава категоричността на закона за инерцията: телата се движат праволинейно само когато върху тях не действа никаква сила. За младия Нютон е съвсем ясно, че щом небесните тела се движат около централно тяло, източник на сила е това централно тяло. "... Той се замисля върху силата на привличането и тъй като при тази сила не е намерено забележимо намалява не и при най-големите разстояния от центъра на Земята, до които можем да досстигнем..., на него му се стори приемливо да заключи, че тази сила трябва да се простира много по-далеч, отколкото обикновено се мисли. Защо не на височината на Луната - си казва той, и ако това е така, то нейното движение би трябвало да се влияе от тази сила - може би тя (Луната) по този начин се държи на орбитата си" (Хенри Пембъртън, "Преглед на Исак Нютоновата философия" - 1728 г.). Идеята е много интересна, но как да се докаже всичко това? Историята казва, че в разрешаването на проблема се намесила една падаща ябълка в градината на фермата. Падащата ябълка поражда рой от мисли. "Защо пада ябълката? Защо предметите падат винаги отвесно по посока на центъра на Земята, а не отлитат нагоре, наляво, надясно? Сигурно материята, съсредоточена в центъра на Земята, притежава притегателна сила. Ако материята на Земята така привлича материята на ябълката, то трябва да става и обратното и да има пропорционалност в количеството на това привличане. Затова ябълката привлича Земята също така, както Земята ябълката. Следователно трябва да съществува сила, подобна на тази, която ние наричаме тежест, простираща се в цялата Вселена." Този разказ на Стекелей, приятел на Нютон, ни показва, че още през 1665-1666 г. в главата на младия учен са се зародили мисли, които по-късно намират израз в книгата "Начала". Разбира се, това зараждане нито е случайно хрумване, нито пък Нютон го оставя без проверка. Той познава Галилеевите закони за падането на телата. Знае, че скоростта на кое да е свободно падащо тяло е пропорционална на времето при постоянно ускорение. Тъй като падането на телата се приписва на влиянието на Земята, то явно е, че тя е причината за това ускорение. Точно тук Нютон прави решителна крачка напред - защо да не заключим, както и Пембъртън, че тази сила се простира до Луната? По-нататък може да се допусне, че тя намалява по същия закон, по който намалява осветлението, т. е. че това става обратно пропорционално на квадрата от разстоянието. Още от времето на Галилей е известно, че земното ускорение е равно на 981 см/сек². Сега възниква въпросът, колко ще бъде то на разстоянието, на което се намира Луната? Поради неверни изходни данни Нютон получил, че земното ускорение на разстоянието, на което е Луната, е 0,002225 м/сек² - с разлика от около 12% по-малко от пресметнатото. Тази разлика обезсърчава Нютон. Той оставя за дълго време настрана всеобщото привличане и насочва вниманието си върху изследване състава на бялата светлина. Минават много години, преди той отново да се върне към този проблем. През пролетта на 1667 г. Нютон се връща в Кембридж и на 1 октомври е приет за действителен член на Тринити колеж. Една голяма част от научното наследство на Нютон става основа за създаването на физическата оптика и за по-нататъшното развитие на наблюдателната астрономия. Нютон е изключителен експериментатор-универсал, и металург, и химик, но преди всичко оптик. Той притежава уникална за онова време оптическа лаборатория. Упоритите двегодишни търсения на освободена от аберации несферична форма го довеждат през 1666 г. до откриването на спектралното разлагане на бялата светлина и до първите изследвания на пречупването на монохроматични лъчи. Последното позволява на Нютон да обясни хроматичната аберация на лещовите обективи. След като установява неотстранимостта на този дефект, в търсенето на ахроматичен обектив той изобретява през 1668 г. рефлектора. Неговият телескоп-рефлектор с диаметър на обектива само 36 мм давал увеличение 40 пъти. Нютон вижда с него спътниците на Юпитер и фазите на Венера. През 1672 г. Нютон демонстрира в присъствието на краля пред Кралското дружество свой телескоп-рефлектор с диаметър на обектива около 15 см и увеличение около 150 пъти. Огледалото било покрито с амалгамен слой и отразявало добре светлината. В деня на изпробването на телескопа пред Кралското дружество Нютон е избран за негов член. На 6 февруари 1672 г. той прочита доклада си пред Дружеството "Нова теория за светлината и цветовете". Най-голямото постижение на цялата научна дейност на Нютон - създадената от него класическа механика - се публикува за пръв път едва през 1687 г., 20 години след откриването от Нютон на основните закони на механиката и количественото решение на проблема за всеобщото привличане. Благодарение на настойчивостта и енергията на Халей Нютон завършва изследването на този проблем и се заема с оформянето на направените от него открития за печат. Монументалният труд "Математически начала на натуралната философия" бил напечатан с лични средства на Халей, тъй като се оказало, че Кралското дружество не разполага с пари. В "Началата" Нютон за пръв път доказва тъждествеността на силата на тежестта на Земята и силата за взаимно привличане на небесните тела и намира математически израз на силата за привличане на две материални точки една към друга. По такъв начин е открит универсалният закон за всеобщото привличане, обясняващ всички наблюдавани движения в Слънчевата система, а по-късно и движенията на звездите. Основни изходни пунктове при откриването на закона за всеобщото привличане за Нютон са емпирично получените от Кеплер закони за движението на планетите, основите на динамиката, заложени от Галилей, и на края теорията на центростремителната сила при кръгово движение, построена от Хюйгенс. Тези отделни открития хармонично влезли в завършената строга теория, в системата на света на Нютон, построена на един принцип - закона за всеобщото привличане. От този основен закон Нютон извел като следствия и уточнил при това Кеплеровите закони на елиптичното движение на планетите. Заедно с това той дошъл до извода за неизбежността на някои отклонения от тях в резултат на смущаващото действие на всяка планета или спътник върху останалите тела от Слънчевата система. Нютон пръв обяснява редица подобни отклонения или неравенства в движението на Луната. Теорията на нейното движение и до днес остава една от най-трудните задачи на небесната механика, тъй като смущенията в движението на това най-близко до нас небесно тяло са най-забележими и поради това многобройни. На Нютон принадлежат обясненията на т. нар. вариации в движението на Луната, обратното движение на възлите на лунната орбита, годишното и паралактичното неравенство и др. В теорията на Нютон намират обяснение и такива загадъчни за своето време явления, като прецесията и приливите и отливите. Въз основа па теорията за всеобщото привличане той обяснява сплеснатостта на Юпитер и построява първата динамична теория на фигурата на Земята, където - правилно посочва сплеснатостта й при полюсите. Нютон пръв изказва мисълта, че законът за всеобщото привличане, а следователно и законите на Кеплер се разпростират не само върху планетите, но и върху кометите, като траекториите на последните могат да бъдат произволни конични сечения. По такъв начин подходът на Нютон при изучаване на явленията в природата се оказва изключително плодотворен. Градусните измервания, проведени от Парижката академия на науките през 1735-1744 г., доказват верността на Нютоновата теория за сплеснатостта на Земята. Като използува теорията на Нютон за всеобщо привличане, знаменитият френски математик А. Клеро предизчислява точния момент на преминаването на кометата Халей през перихелия на орбитата й през 1759 г. През 1798 г. Кавендиш експериментално доказва действието на всеобщото привличане между всеки две тела на Земята. Пълно признание небесната механика на Нютон получава с откриването на планетата Нептун в резултат на теоретичните работи на Льоверие и Адамс през 1846 г. А по-рано, през 1802 г. Хершел доказва чрез непосредствени наблюдения съществуването на физически двойни звезди, в които компонентите на системата обикалят около общ център на тежестта по законите на Кеплер и следователно под действието на взаимното привличане. Така теорията на Нютон получава потвърждение и в звездната Вселена. Открил съществени закони на движението и взаимодействието на телата във Вселената, Нютон естествено се замисля и над причината за възникването на реда във Вселената, разбирайки под това Слънчевата система, доколкото другите звезди той смята за също такива центрове на планетни системи. Но в областта на космогонията Нютон не разполага, от една страна, с достатъчно факти, а, от друга - както той сам отбелязва: "Аз не измислям хипотези". И макар че хипотези, особено в оптиката, той изказва, те винаги са здраво обвързани с факти. Да измисля хипотези, т. е. да лети на крилата на фантазията, Нютон не само не желае, но, както изглежда, и не умее. Той е гениален систематизатор, строител на науката, но не и генератор на идеи. Съществуващият ред в Слънчевата система Нютон не смята за възникнал от хаотични механични движения в сляпата, лишена от разум природа. Той проявява при това по-скоро дълбочина на мисълта, отколкото ограниченост, когато твърди, че механичните причини не могат сами да създадат цялото природно разнообразие от следствия. И в неговото време било нужно да се прибегне до вездесъщия бог, с вмешателството на който Нютон обяснява възникването и поддържането на космическия ред. Но богът в разбиранията на Нютон не е някакво върховно същество, а природа, надарена с "разум", "воля" да действува в една или друга насока, вечна и безкрайна. С течение на времето Нютоновата феноменологична физическа картина на света била до голяма степен изкривена от нейните апологети. Както последователите на Птолемей вулгаризирали неговия математически модел на света и емпиричния геоцентричен постулат, издигайки го в неизменен принцип, така и картината на света на Нютон била променена с твърдението за пълен вакуум в световното пространство (докато Нютон твърди само, че материята в него е само крайно разредена, така че не създава забележимо съпротивление на движението на планетите). Точно така далеч от истинските представи на Нютон е и провъзгласеният от "нютонианците" принцип на далекодействието - мигновеното предаване на привличането през пространството... И само оригиналните трудове на Нютон свидетелстват за силата, точността,отговорността на изводите му от позицията на развиващото се естествознание, разсъжденията, предположенията, показващи един наистина гениален ум. Във връзка с появата и голямата роля на гений като Нютон в естествознанието в същото време, когато цяла плеяда от блестящи умове - негови непосредствени предшественици и съвременници (от Декарт до Хук), не се оказва в състояние да осъществи великия синтез, възниква мисълта, че в науката закономерно се сменят периоди на натрупване на нови факти и идеи с периоди на систематизацията и синтезирането им, претворяването им в работеща система, оръдие за разкриване на нови факти, проверки и отричане или утвърждаване на умозрително развити преди това концепции. Генерирането на нови идеи по фундаментални проблеми се ограничава по онова време дори съзнателно (Птолемей, Нютон). В светлината на подобни разсъждения Нютон е най-ярък представител на втория, обобщаващ етап в развитието на естествознанието. Втората половина от живота на Нютон не е изпълнена така интензивно с научни изследвания поради неговата обществена заетост. След преврата през 1688 г. той е избран за член на Парламента. Този пост Нютон заема в продължение на една година. През 1690 г. той заминава отново за Кембридж и се занимава с научна работа, но към края на 1691 г. умственото претоварване и един пожар в жилището му, при който изгарят много негови ръкописи, извеждат Нютон от равновесие и той заболява от психическо разстройство. В началото на 1694 г. оздравява и отново се залавя за работа. Сега той се занимава с теорията за движението на Луната, като използува наблюденията на Флемстийд. През същата 1694 г. приятелят на Нютон Чарлс Монтегю (по-късно лорд Халифакс) става министър на финансите и поканва Нютон да стане пазител на монетния двор. На 29 март 1696 г. той приема длъжността, а три години по-късно става директор на монетния двор. През 1699 г. Френската академия на науките го избира за свой член заедно с Бернули, Лайбниц и Рьомер. През 1703 г. е избран за председател на Кралското дружество, а през 1705 г. кралица Ана му дава дворянско звание. На 31 март 1727 г. Нютон умира. Тялото му било погребано в Уестминстерското абатство - пантеон на великите хора на Англия. На гроба му е издигнат паметник със скулптурна фигура и епитафия: "Тук почива сър Исак Нютон, дворянин, който почти с божествен разум пръв доказа с факела на математиката движението на планетите, пътищата на кометите и приливите на океаните...".
  20. Stefoto

    Галерия

    Снимки на Титан (Спътник на Сатурн за тези които не знаят ) Сатурн
  21. Надежда за Хъбъл Новият директор на НАСА Майкъл Грифин е наредил на екипа за поддръжка на космическия телескоп Хъбъл от центъра за космически полети "Годард" да възобнови подготовката за полет на космическата совалка с която да бъдат изпратени астронавти, които да ремонтират космическата обсерватория. Но това може да се случи едва след най-малко две успешни мисии на космическата совалка до Международната космическа станция (МКС). Сега надеждите за запазването на телескопа са значително по-големи - предишният директор на НАСА Шон О'Кийфи обяви, че отменя сервизната мисия на космическата совалка за ремонт на Хъбъл, насрочена за януари 2004 - решение, което възмути астрономите, ключови членове на американския конгрес и обществото. Астронавти са посещавали Хъбъл четири пъти за периода 1993-2002 година, ремонтирайки повредени елементи или пък поставяйки нови прибори. Ако бъде изпратена нова мисия по поддръжката на телескопа, тя ще има три основни задачи: да продължи живота на телескопа, като подмени жироскопите и батериите му; да инсталира нова камера и спектрограф и може би най-важната: да монтира на телескопа двигателен модул, който да отведе, следващото десетилетие, по безопасен начин телескопа в Тихия океан, с което дългата му мисия в служба на човечеството ще приключи. Ако совалка не бъде изпратена, НАСА ще изпрати автоматичен апарат, който ще може единствено да монтира на телескопа модула за извеждане от орбита. За астрономите, които останаха разочаровани от решението на НАСА да изостави телескопа, "най-важният телескоп в историята" последните новини са добър знак. "Всяко едно действие на директора Грифин са насочени за изпращане на сервизна мисия" казва Стивън Бекуит, директор на Научния институт за космическия телескоп. "Хората са оптимисти"... skyandtelescope.com
  22. Stefoto

    Новини

    Успех за Deep Impact Американските учени отбелязаха своя Ден на независимостта с космически успех - в 5:52 универсално време, от автоматичния космически апарат Deep Impact се отдели около 372-килограмов снаряд, който се сблъска с кометата Темпъл 1 със скорост от около 37 000 км/ч, причинявайки експлозия, равна на около 5 тона тротилов еквивалент. Всичко сякаш се разви по плана. "Воденето на апарата беше на ниво - по-добро, отколкото очаквах" - казва ученият от НАСА Доналд Йеоманс след като бяха получни първите изображения. "Не мога да си представя по-добро развитие на нещата". Учени, инжерери и аднимистратори, работещи по проекта, от Лабораторията за реактивно движение(JPL) в Пасадена, Калифорния, отпразнуваха шумно пристигането на първите изображения. Въпреки че камерата не беше фокусирана точно, както се разбра при първото близко преминаване на сондата, изображенията спираха дъха. Снаряда, който отрони малко от скалното вещество, се сблъска в единия от краищата на кометата. За кратко се появи ярък отблясък, и после голяма пушилка от скално вещество се разнесе в околното пространство. Сега учените, въвлечени в този проект за $333 млн. ще изследват какви са последстивята от удара. Размера и формата на кратера, образуван от удара ще дадат важна информация за харакетристиките на самото кометно ядро. Ако кратерът е малък - например, колкото една къща - то тогава ядрото е твърдо. Всички изображения, изпратени в билзките дни, в инфрачервения спектър, ще бъдат изследвани внимателно от учените. Засега само може да се спекулира да строежа на кометата. Все пак, голямата пушилка от газ и прах, образувана след сблъсъка, кара учените да смятат, че кратерът, останал след сблъсъка е доста голям, което говори за пореста вътрешна структура на кометното ядро. Кометите са запазили се късове от скално вещество и лед, останал още от образуването на слънчевата система. Късопериодичните комети като Темпъл 1, които са по-достъпни за земните космически апарати, са изложени на силно слънчево лъчение всеки път щом навлизат във вътрешната слънчева система. Целта на Deep Impact е да изкара чист материал дълбоко под кората на кометата. Според главния изследовател Майкъл А'Хърн (Мерилендски университет) инфрачервени спектри показа наличието на вещества, чиито състав трябва да се уточни. Екипът, управляващ Deep Impact вече фокусира вниманието върху събитието като призова любители и професионални астрономи от цял свят да наблюдават събитието през оптически инструменти. Сега Темпъл 1 се намира на 0,89 астрономически единици от Земята (134 млн. км.) от Земята, и преди сблъсъка нейната звездна величина беше 10 - едва видима в малки телескопи. Кометният специалист Пол Вайсман (NASA/JPL) отбеляза, че в рамките на 1 час блясъкът на кометата се е повишил 6 пъти (около 2 звездни величини). Яркостта на кометата след сблъсъка зависи от това, колко вещество е "изкопано" от кометата, колко това вещество ще остане близо до нея като силно отражателен прахов облак и дали сблъсъкът е създал нов активен район на кометата от който да изтича вещество. Това, което знаем за сега е, че както А'Хърн отбелязва "това беше голям сблъсък". Кометата Темпъл 1 е открита във Франция от Ернст Вилхелм Леберехт Темпъл. Размерите на кометата са 9 на 3 километра (колкото половин Манхатън), а периодът на обикаляне около Слънцето - 5,5години. skyandtelescope.com
  23. Свърхновата 2005cs е открита на 28 юни 2005 от любителя астроном и "ловец" на свръхнови Волфганг Кльор от Швайнфурт, Германия, на CCD-изображение, което той е получил с 20-сантиметровия си телескоп. Спектър, получен на 30 юни от Робърт Хютчинс в Обсерваторията Уипъл с 1.5-метров телескоп показват, че това е свръхнова от втори тип: спектралните линии говорят за богата на водород емисия от масивна звезда, чието ядро ще претърпи гравитационен колапс и ще се превърне в неутронна звезда или черна дупка. Изображения, получени само няколко дена преди да бъде забелязана свръхновата, показват звезда от 16-та звездна величина на това място. Към 14 юли тя е от 14.2-ра звездна величина и се намира на 78 дъгови секунди от галактичното ядро. Майкъл Ричмънд (Ричмъндски технологичен институт) твърди, че вероятно е идентифицирал родителската звезда: млада, масивна, ярка синя звезда. Ако това е вярно, то се оказва, че тази свръхнова е много подобна на известната свръхнова от 1987 в Малкия магеланов облак, която също е имала син предшественик. Веднага след избухването си SN 1987A е отслабнала малко, но е повишила отново яркостта си следващия месец. Свръхновата е ярката звезда, която се намира на пресечната точка на продълженията на жълтите стрелки. Изборажението е получено от Джей Габани, Сан Хосе, Калифорния с неговия 12-инчов f/9 Takahashi Mewlon 300 телескоп и SBIG ST10XME CCD-камера при 6-часова екпонация. skyandtelescope.com
  24. Когато астрономите се опитват да определят формата на нашата галактика, те не виждат гигантски диск, елегантно разстилащ спиралите си, които сякаш се завъртат около ядрото на галактиката. Това, което се вижда, са звезди във всички посоки. Поради нашето не толкова добро за тази цел разположение в галакитиката, единствения начин да определим формата на галактиката е да я пресъздадем чрез измервания. Астрономите и преди са отбелязвали, че общата маса на звездите от северния край на галактиката* е по-голям. Тогава бе установено, че вероятно тя е пресечена спирална галактика (При такива галактики, ръкавите не се "завихрят" веднага от ядрото, а на известно разстояние от него. Тази част от ръкавите, която е "права", т.е. не е "завихрена" се нарича бар). Но сега, нови измервания показват, че галактичният бар е до-дълъг и по-тънък, отколкото преди се мислеше. Учените са изследвали по-внимателно начина, по който звездите се струпват заедно. Екипът, воден от Робърт Бенджамин от Университета Уискънсин-Уайтуотър установи, преглеждайки данните от звездия обзор на космическия телескоп Спицър(GLIMPSE*), че едната половина от центъра на галактиката съдържа 25% повече звезди от другата. Разработката ще бъде публикувана в следващия брой на Astrophysical Journal Letters. Инфрачервената камера на Спицър е отделил старите, червени, богати на въглерод звезди, които са от "нашата" страна на галактичния център, от сиянието на задните."Ако веднъж установите възрастта на звездното население в централния бар на галактиката, то формата веднага ще "изкочи" пред вас", казва Ед Чърчуел от Университета Уисконсин-Медисън, съавтор на разработката. Познавайки формата и ориентацията на звездния бар, пресичащ ядрото на галактиката, и използвайки други пресечени спирални галактики за примери, учените могат да създадат картина на това, как нашата галактика трябва да изглежда погледната в анфас. "Пресечените спирали изглеждат така, сякаш техния бар започва от края на ядрото - такъв е може би и случая при Млечния път" казва Чърчуел, който е помагал на художника Робърт Хърт от Научния център Спицър да пресъздаде достоверна картина на Млечния път. Новите резултати показват, че галактичният бар трябва да е по ъгъл 45o спрямо линията, която свързва центровете на Слънцето и на галактиката(тази линия е дълга около 28 000 св.г.). Галактичния бар е с размери повече от 1/4 от диаметъра на галактичния диск, което прави около 100 000 св.г. Астрономите преди смятаха, че барът е с размери около 15 000 св.г. "Барът изглежда по-дълъг, отколкото преди си мислехме, и това е доста важно за звездообразуването" казва Чърчуел. По-дългия бар може да обясни как междузвезден материал се прехвърля към ядрото на галактиката, което може да доведе и до образуване на нови звезди. Това откритие може да даде обяснение и на някои проблеми от галактичната динамика: как струпвания от масивни звезди се образуват в хаоса на галактичния център-необичайно място за млади звездни населения. "Съществуват много силни приливни сили в галактичното ядро" казва Чърчуел. "Как това вещество се озовава в ядрото и как от него се образуват звезди". Стабилността на галактичния бар като дълготрайно образувание ще помогне на астрономите да разберат по-добре динамиката, която позволява това да се случи. *северен, спрямо земния наблюдател ** Galactic Legacy Mid-Plane Survey Extraordinaire (GLIMPSE) - обзор, създаден, за да изучава структурата на нашата галактика. До момента са обхванати над 30 милиона звезди в галактичната равнина. skyandtelescope.com
  25. На конференция, посветена на постигнатото от марсоходът на Европейската космическа агенция Марс Експрес бе съобщено, че е открито образувание на повърхността на Марс, което може да е замръзнало море, предпазено от изпаряване от тънък слой вулканична пепел. Конференцията е била проведена в Нордвик, Нидерландия. Това изображение, получено от уредът High Resolution Stereo Camera на Марс Експрес показва нещо, което може да бъде оприличено на замръзнало море, покрито от тънък слой вулканична пепел, близо до марсианският екватор. Вижда се част от равнината, наречена "Елисейски полета" (Elysium Planitia), която част е покрита от блокове с неправилна форма. Това поразително прилича на ледени блокове, плуващи в море, подобно на айсбергите, плуващи близо до Антарктида. Изображението е с големина от порядъка на 101 километра. Credits: ESA/DLR/FU Berlin (G. Neukum). Водата, от която е образувано морето, изглежда е дошла от под повърхността на Марс. Тя се е изляла на повърхността посредством серия от пукнатини, наречени "Церберови кухини(Cerberus Fossae)", от където е изтекла, предизвиквайки катастрофични наводнения. В резултат се е образувал воден басейн, с размери 800 на 900 км и дълбочина 45 метра. Когато водата е започнала да замръзва са се образували и тези плаващи ледени блокове, по-късно покрити с пепел от вулкани, действащи наблизо. Ледът не може да съществува дълго на Марс, защото поради иското атмосферно налягане, той бързо сублимира (преминава от твърдо в газообразно състояние без да преминава през течната фаза), но тези ледени блокове видно са покрити от вулканична пепел, която е изиграла защитна роля. когато и цялото море е замръзнало, незащитения лед между ледените блокове е сублимирал и е оставил "плата" от лед покрити от камъни. Поради липсата на много кратери се смята, че този процес е протекъл преди не повече от 5 млн години, което означава, че това е едно сравнително младо образувание на марсианския релеф. Въпросът, който все още стои, е дали ледът е все още там, или след като е образувал тази форми сублимирал. Две наблюдения потвърждават тезата, че ледът е все още там: потопените кратери изглаждат твърде плитки, което означава, че ледът е все още в кратерите; и второ, теренът е твърде равен: ако ледът беше сублимирал, то тогава щяхме да наблюдаваме по-големи вариации в релефа. Тези открития са били представени на 21 февруари 2005 на ESA's Mars Express Science Conference at ESTEC в Нордвик, Нидерландия, където 250 учени от цял свят дискутираха научните резултати от Марс Експрес една година след изпращането му на червената планета. Пълният доклад, подготвен от Д-р Дж. Мърей и сътрудници ще бъде публикуван в сп. Nature в броя му от март 2005. astronomynow.com

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...