st_jordan

Здравейте, дами и господа! Преди няколко дни подадох искане, да се изтрият всички мнения и профила на st_jordan от страниците на БГ Наука, на което все още няма отговор. По този повод, отново пускам съобщение към всички, включително към длъжностните лица, за да прецените доколко това искане е справедливо, или не. Регистриран съм в клуба Теоретична физика, и всички публикувани от моя страна мнения (43) са пряко свързани с темите в този клуб. Изненадващо и без съществени аргументи, по усмотрение на някакъв специалист по западноевропейско средновековие, коментарите ми са прехвърлени към форума БГ Паранаука. Това действие е унизително за мен, засяга личното ми достойнство, затова отново настоявам да се изтрият всички мнения и профила на st_jordan от форумите на БГ Наука, в чиито страници не желая повече да фигурира името st_jordan. Надявам се почтените потърпевши измежду следващите имена, да одобрят моята справедлива претенция. st_jordan. Най-активен в: Паранауки (35 коментара) Luboznatelnia. Най-активен в: Паранауки (272 коментара) Ниагара. Най-активен в: Паранауки (182 коментара) Малоум 2. Най-активен в: Паранауки (165 коментара) Scanner. Най-активен в: Паранауки (127 коментара) Шпага. Най-активен в: Паранауки (96 коментара) Б. Богданов. Най-активен в: Паранауки (94 коментара) Magister Militum. Най-активен в: Паранауки (53 коментара) Aleksandar. Най-активен в: Паранауки (45 коментара) Изредените по-горе юзъри (според господин Glishev) би трябвало да помислят: доколко престижно за техните собствени имена е причисляването им (от същия господин) към форума Паранауки.

Здравейте, дами и господа! Без съжаление, и с облекчение напускам форумите на БГ Наука. Същевременно, имам категорично искане, което ще отстоявам до дупка. Да се изтрие темата инвариант на СВ, както и всички мнения (41 бр.), които съм публикувал до този момент. Очаквам отговор от администрацията на БГ Наука, и най-вече изпълнение на искането.

Здравейте, Б. Богаданов! Двата файла към първата страница не се отварят по моя вина при вмъкването. Тази вечер не съм в състояние да се справя. Тежко преживявам загубите на българските волейболистите на световното първенство. Особено вчерашното поражение от Куба, и тази вечер от Русия. Вeче цяла седмица, както и в момента, се лекувам по моя изпитана рецепта. В следващите дни ще бъда във форма и ще публикувам материалите отново. С уважение: st_jordan

Колега Amazon, отдавна участвам в този диалог, и ще дам кратък разбор на вашия пасквил (тълковен речник) = „Малка публицистична творба, в която се злепоставя или клевети известно лице или група хора." В случая, вие се изживявате като изследователя Хумболд, а ортодоксалният релативист scanner е в ролята на мъдреца, чиято теория за четирите вида хора (в този клуб) има съвсем превратен смисъл. - Първият вид хора са тези, които знаят нещо за ТО, и безрезервно вярват в теорията. Тези хора, според нашия мъдрец, са образованите хора. - Вторите са хората, които познават ТО, но се съмняват в нея. Такива хора, мъдрецът нарича спящи, те трябва да се събудят като вярващи. - Третите и четвъртите са хората, които познават, или не, ТО, но имат здрав разум и не вярват сляпо на мъдреца. На тях той наистина не успя да „помогне". - Петият вид хора в този клуб са господата scanner и Amazon, които си въобразяват, че знаят всичко. На тях никой не може да помогне.

Здравейте, господин Б. Богданов! В предназначената „за специалисти, студенти и аспиранти" книга Gravitation (т.3), на Ч. Мизнер, Дж. Уилер и Кип Торн, който е автор на въпросната статия, наред с геометрията на Шварцшилд, се обсъждат още няколко конкурентни модели на черните дупки. Най-прилично изображение има дупката на Шварцшилд, дупката на Едингтън-Финкелщайн има форма на минарето на турска джамия и др. Препоръчаната от вас статия е популярна релативистка фантастика, макар че там е поместено уравнението на Шварцшилд. От краткия коментар под уравнението е очевидно, че обектът на изследването е извън рамките на нашата тема, която от своя страна не оспорва хипотезата за черните дупки. „На пръв поглед това изглежда много сложна формула, но както повечето формули във физиката, всъщност се оказва доста проста. Физиците осъзнали доста бързо, че тази формула трябва да описва обект, който изглежда изолиран от останалата част на Вселената, обект, на който Джон Уилър, десетилетия по-късно, дава името черна дупка. Но физиците не могли да повярват на толкова необичайно тълкуване на уравненията. Близо петдесет години водещи учени в цял свят, включително самият Айнщайн, се борели яростно срещу тази идея за обект, изолиран от Вселената." The significance of the singularity at r = 2M (in natural units) was first raised by Jacques Hadamard, who, during a conference in Paris in 1922, asked what might happen if a physical system could ever obtain this singularity. Albert Einstein insisted that it could not, pointing out the dire consequences for the universe, and jokingly referred to the singularity as the "Hadamard disaster".[4] Schwarzschild's original model of a star assumed an incompressible fluid; Einstein pointed out that this was an unreasonable assumption, as sound waves would propagate at infinite speed. In his own work, Einstein reconsidered a model of a star where the components of the star were orbiting masses, and showed that the orbital velocities would exceed the speed of light at the Schwarzschild radius. In 1939, he used this to argue that no such thing can happen, and so the singularity could not occur in nature.[5] Има, но допустима доза ирония, иначе като цяло, тонът, както и отношението ни към вас ще бъдат винаги доброжелателни.

Здравей, Шпага! Признавам, също като scanner, смаян съм, и то много приятно от твоята ледена присъда – точна и безпристрастна. Ей такива съдии – умни, строги и справедливи трябва да оглавят съдебната система! Защото всички злини на многострадалния български народ са рожба на вилнеещите в страната ни хайдуци и престъпници, измамници, клеветници и тем подобни елементи. Като стана дума за измамници и клеветници, чрез това съобщение искам да отправя едно изявление, свързано с предните и последните изказвания на професор scanner. Първо, ако не сте забелязали, по дух аз съм истински наследник на Киплинг, имам събрани десетки преводи на всеизвестното „If", by Joseph Rudyard Kipling, между които моята адаптация е от най-добрите. Освен това, останалата цитирана по-горе част от клеветническата проза, с която ни залива самозваният професор, ми дава повод и право на следващата защита. Най-съществен, възлов пункт в моето „творчество" е известната, потвърдена от опита и приложенията зависимост на масата от скоростта на движение. Новото приложение на формулата за масата е чисто мое дело, за което поемам пълната морална, и най-вече материална отговорност, която ще оповестя накрая. От същата формула съм извел четири неизвестни на света, уникални зависимости – уравненията за инерционната сила и кинетичната енергия, закона за гравитационната сила и потенциалната енергия. Подчертаните в изказването на scaner изрази са обидни и предизвикателни не само за мен, но и за цялата общност, затова предлагам следното. Ако е истина твърдението на професора, че в клуба почти никой не знае математика, всеки може да се свърже със специалисти математици, освен това и в мрежата има бол математически програми, чрез които да се провери коректността в извеждането на указаните по-горе четири зависимости, които по мое убеждение са открития. По този повод, залагам името си и давам дума (която на две не става): Всеки, който намери грешка в математическите операции в публикуваните файлове, и най-вече – диференцирането и решенията на интегралите за кинетичната и потенциалната енергия - ще получи от мен бутилка дванадесет годишно уиски Ballantine's (цена 60 лева). Много полезно е да се съветвате с него сутрин. Пият се по няколко глътки (два пръста) на гладен стомах, лек за душата и тялото. Сами виждате резултата. „По питието се определя съзнанието и битието" – чисто моя максима, която разрешавам да се цитира. Пък ако наистина почти никой не знае математика в този клуб, по-добре е да махнете с ръка на физиката и да се задълбочите в епигонското творчество на професора, където не само математиката, но и физиката липсва. Шпага, благодарности и поздрави от творческия колектив st_jordan – Petkov.

Здравей, Шпага! Отговорите на следващите възражения се съдържат в последните два файла (инвариант на СВ 2, 3), но тъй като твоето питане е добросъвестно, редно е да ги коментирам отново. 1) (автор scanner) "Той си избира една (произволна!) координатна система, и започва да разсъждава за някакъв инвариант в нея, свързан с разстоянието и скоростта на светлината." 2) (автор scanner) "(той набляга неизвестно защо като пример за движение на земята в отправна система на слънцето)" 1а) Абсолютно невярно твърдение. 2а) Нелепо. „За геометрична и физична интерпретация на понятията реално и относително движение се прибягва до опростената и добре проучена от теорията и опита проблема на двете тела, които в случая са Слънцето (М) и Земята (m), влиянието на останалите тела в слънчевата система се пренебрегва. Съгласно известните и потвърдени от опита закони на механиката, между двете тела възниква сила на привличане, под действието на която Слънцето и Земята се движат ускорително около общия център на своите маси (М и m), където (в ОЦМ) въвеждаме началото на правоъгълна координатна система със запазваща се пространствена ориентация на координатните оси (няма въртене на системата спрямо равнината на физичното махало)." От дадения откъс е очевидно, че не избирам произволна (!) КС, а системата с начало в ОМЦ на слънчевата СВ, спрямо чийто център Земята извършва своето реално движение с известната от опита и наблюденията орбитална скорост (V). Реално движение. „Ето един потвърден от опита пример от земната сфера на влияние. Необходимата, строго определена орбитална скорост на космическите станции, примерно първа космическа скорост, това е скоростта на станцията спрямо (аналогично дефинирана) привилегирована система в общия масов център на земната гравитационна система (СВ), а не спрямо стартовата площадка, спрямо влакове, самолети, спрямо други сателити, спрямо Луната и пр. произволни системи. При реалното движение на материалното тяло, това тяло действително се премества от една към друга област на полето, във всяка точка на което векторът на интензитета има различна големина или посока. Благодарение на тези разлики (нехомогенност) в силовата характеристика на полето, се открива както реалното движение на тялото, така и реалните ефекти на това движение." Например, промяната (съгласно известната формула) на масата на орбиталното тяло в зависимост от орбитална скорост е реална промяна, докато безкрайно голямото нарастване на същата маса от гледна точка на една отдалечаваща се със скоростта на светлината галактика е относително, мнимо, фиктивно, нереално. 3) (автор scanner) "Дотук няма никаква гравитация, никакви сфери на влияние съответно." 3а) Влиянието на гравитацията се отчита в следващите приложения на инварианта. 4) (автор scanner) "Уловката е, че координатната система в която са направенио математическите манипулации, и се спряга прословутият 'инвариант', е напълно произволна." 4а) Отново същото, произволно, абсолютно невярно твърдение. 5) (автор scanner) "Имаме свобода да изберем друга такава отправна система и да извършим същите изчисления." 5а) В конкретния пример нямате свобода да избирате друга система, тъй като Земята вече е избрала и се върти около центъра на слънчевата система. Движението на Земята спрямо друга отправна система ще бъде привидно, мнимо, фиктивно, движение, което не може да предизвика реални промени в сферата на влияние. 6) (автор scanner) "В тази друга система земята, разбира се, ще се движи с друга скорост. И в резултат от получените формули, скоростта на светлината за земята в тази система ще е друга." (6а) Коя е тази друга, освен системата с начало в общия масов център на слънчевата СВ? Възраженията на професора всъщност са единствено от гледна точка на теорията на относителността. Те се обобщават в последното негово умозаключение. (7) (автор scanner) "Като краен резултат – наблюдателят на земята ще измерва безкрайно многообразие от скорости на светлината, при това едновременно, защото земята едновременно се движи с различни скорости относно различни отправни системи. Това е противоречие." Не, това е вече лудост. Човекът продължава да приравнява движението на Земята около слънчевия център с безбройните едновременни относителни движения, все едно конник да препуска едновременно във всички посоки. Най-общо казано, авторът на възраженията е пределно обсебен от ТО. Той не обсъжда инварианта на СВ от гледна точка на логиката, резултатите, опита и действителността, а по-скоро изрежда противоречията на инварианта (1, 2) с теорията на относителността, която е право противоположна, несъвместима с нашата постановка, най-вече с реалността. Според нас, възраженията са безсмислени и несъстоятелни. Спомни си високомерните пози и колко време и енергия бяха похабени с обсъждането на неговия сумарен потенциал, който се оказа, с или без извинение, една скандална глупост. Ето защо съм престанал да чета и отговарям на професор Scaner.

Здравейте уважаеми участници във форума по теоретична физика! В името на физиката и милосърдието, ще преглътна за сега обидите и долните подозрения. Признати или непризнати, това са единствените нови, и физични, и теоретични резултати във форума по теоретична физика. Моля, уважавайте труда на ближния, ако искате изследването да продължи! Ще отговарямe само на добросъвестни и смислени въпроси и възражения. Ако приложените към мнението файлове не се отварят нормално при всеки, обадете се, готов съм да набера целия материал по стандартната процедура. Инвариант на СВ (3) Инвариант на СВ (2) http://www.vbox7.com/play:568196c1

Здравейте приятели на физиката! Пристъпваме към публикуване частта за приложенията и следствията от инварианта на сферите на влияние, който съдържа частните случаи на тримерния евклидов модел на физичното пространство, както и неговия физичен аналог – класическата (мигновена) механика на Нютон. Но въпреки следващото забележително развитие, евклидовата аксиоматика и методиката на Нютон запазват своята доминираща роля и ще продължават най-пълноценно да ни служат. Същевременно, с отчитане крайната скорост на светлината се развиват и обогатяват възможностите на евклидовата геометрия, и от друга страна, точността на класическите закони се повишава неимоверно. Инвариантът на СВ съдържа също така като гранични, физически невъзможни частни случаи, моделите на специалната и общата ТО, в което ще се уверим в друга от следващите публикации. Инвариантът на СВ, същевременно и закон за светлината в движеща се, примерно земната сфера на влияние, се представя в следващите равностойни форми - (1) (Сt)2 = Хo2 + Уo2 + Zo2 – (Vt)2 = = (Cot)2 - (Vt)2 = (Cot)2 (1 – V2/Co2), гдето Co e скоростта на светлината в слънчевата СВ, а (1а) (Co.t)2 = Xo2 + Yo2 + Zo2 е тримерният евклидов инвариант на покоящата в случая слънчева СВ. Същата зависимост (1а) е теоремата на Питагор в три измерения, също тъй закон за светлината в слънчевата СВ. Виждаме, че тримерният евклидов инвариант представлява частен случай от инварианта на СВ, при условие V = 0. В този частен случай, разстоянието между две точки от слънчевата система се измерват с най-голяма точност чрез скоростта на светлината и времето, за което светлината изминава същото разстояние. В заобикалящата ни реална действителност обаче всички материални обекти (физични системи) се намират в непрестанно движение и взаимодействие. Например ако наблюдаваме реалното движение на Земята от неподвижна точка на слънчевата система, видимите (закъсняващи) координати на Земята не дават съвсем точно нейното действителното положение, вследствие на крайната скорост на светлината. С този пример се обосновава донякъде необходимостта, към трите закъсняващи координати да се въведе така наречената въображаема координата на преместването ( iVt), с помощта на която се изгражда многомерният инвариант на СВ (1). Също тъй проста и убедителна интерпретация за смисъла и ролята на многомерния инвариант (1) следва от гледна точка на метрологията - науката за измерителните единици и еталоните за тяхното възпроизвеждане. От натрупания в тази област опит се стига до убеждението, че скоростта на светлината е единствен по своята универсалност и законосъобразност еталон на измерителните единици (за дължина, за време, за енергия-маса). С дефиницията за метъра се започва и практическото въвеждане на скоростта на светлината за еталон на основните единици, които от своя страна изграждат измерителната система на всички физични величини, техните зависимости и пр. Значи по смисъла на метрологията, скоростта на светлината фактически участва във всеки физичен закон, включително и в геометричните правила и зависимости. Нека сега да приемем, че стандартната скорост „С" от изразите на закона (1) е еталон на земните измерителни единици (системата К). От същото уравнение обаче следва, че другите движещи се около Слънцето системи, като Меркурий, Венера и т. н., чиито движения под действието на гравитационните сили се извършват с различни скорости и ускорения, ще имат различни стандартни скорости, съответно различни еталони и различаващи се помежду си основни и производни измерителни единици, даже при една и съща дефиниция за метър, секунда и пр. (Стандартна, еталонна скорост наричаме постоянната скорост на светлината в дадената сфера на влияние, ако мислено (или чрез математическа операция) се изключи влиянието на гравитацията в същата система). Следователно, за да приведем природните закони в крайната област на Слънчевата система в универсална форма, валидна за всяка от системите К, първото действие в тази насока е законът (1) за стандартната скорост на светлината да се преобразува в универсална форма, приложима за всяка, произволно движеща се спрямо слънчевия център физична система. По-просто казано, всички движещи се около ОЦМ системи трябва да измерват дължините с един и същи светлинен метър. Решението на този принципен проблем се подсказва от второто от уравненията (1), откъдето се стига до следната форма на закона, валидна за всяка движеща се около Слънцето система - (2) (Co.t)2 = (Co2.t2 – V2.t2)/(1 – V2/Co2) Двата закона (1 и 2) се основават на една и съща зависимост, първата форма на която е Лоренцовото скъсяване в случаите на движение с постоянни по големина, но с произволни по посока скорости на системите и се отличава от специалното скъсяване на Фитцджералд и Лоренц с това, че процесът протича еднакво (изотропно) във всички посоки на системата К, независимо какво е направлението на нейното движение. Тъй като скъсяването тук се отнася преди всичко за вектора на стандартната скорост „C", от физична гледна точка това може да се тълкува като забавяне на физичните процеси (забавяне хода на „оптическия часовник") в крайната област на движещата се система, както и изотропно скъсяване на оптическите пътища на лъчите (на еталона) в същата система. Втората форма (2) на зависимостта е Лоренцова трансформация в общия случай на движение с произволни по посока и големина (V по-малко от Co) скорости и представлява (централен) инвариант от най-висока за сега класа. Може да се провери, че при всички възможни завъртания и ориентации на координатните системи, при всякакви промени в посоката и големината на скоростта (V по-малко от Co), включително в частния случай V = 0, скаларният квадрат от лявата страна на равенството (2) остава постоянна величина. Благодарение на това забележително свойство, то в слънчевата сфера на влияние стандартната скорост (Co) очевидно е единствената и най-добрата за сега възможност за дефиниция на основните единици във всяка произволно движеща се в същата област система. По пътя на същата логика по-късно се извежда инвариантът (еталонът С) на основните единици за всяка система, движеща се в границите на земната сфера на влияние, а именно - (2а) C2.t2 = (C2.t2 – V2.t2)/(1- V2/C2), откъдето следва, че земната стандартна скорост С е също тъй единствена по своята универсалност, закономерна възможност за дефиниране на основните единици. Метрическият смисъл на централния инвариант (2) може да се доизясни и от друга гледна точка. Изразът в числителя от дясната страна на равенството (2) е скъсеният еталон на движещата се система, в знаменателя е Лоренцовата корекция, благодарение на която всяка система може да премине към общия за всички централен еталон на Слънчевата система. С преобразуването (2) на инварианта (1) се въвеждат преди всичко равноценни измерителни единици, без помощта на които е невъзможно откриване на различията и равностойно сравняване уникалните скоростни, масови, силови, енергетични и прочие характеристики на многообразието от движещи се спрямо общия център системи. Наред с това, след развитие дясната страна на равенството (2), оттам излиза пълната група от шестте алгебрични формули на Лоренц за преобразуване на координатите и времето, които обаче тук са най-обикновени, редови следствия, чиято употреба става излишна. В настоящата работа всички механични и оптични ефекти произлизат пряко от закона (2), без обичайното посредничество на Лоренцовите трансформации. От този възлов пункт (2) нататък, нашите собствени пътеки – на Petkov и st_jordan – се вливат в един общ път към безсмъртието (по примера на г-н Petkov ще запиша тази мисъл в тефтера). Идеята за Сферите на Влияние, в съчетание с принципа на контактното (закъсняващо, с крайна, а не мигновена скорост) предаване на взаимодействията в ефира, ще предизвика корекции във всички известни (мигновени) физични закони, откриват се и съвсем нови зависимости. Инвариант на СВ (2)

Мощта на оръжието се умножава по разума на този, който го използва. Здравей, Шпага! За умъртвяване на бика, ударът на тореадора, наречен естокада, трябва да бъде безкрайно прецизен. За да бъде смъртоносно пробождането, шпагата трябва да премине между прешлените на врата и да достигне директно до аортата. Твоят, както винаги, прецизен мислен удар, води към смъртоносни последици както за специалната, така и за общата ТО, в което ще се уверим след разглеждане на известни от опита резултати. Преди това, нека припомним казаното от господин Богданов, когото уважавам, и който очевидно е отлично запознат със специалната ТО. Същото (по-ефектно) е казано от Айнщайн за случая с релативисткото скъсяване на дължините, което не съвсем коректно е наречено Лоренцово. Нека сега съпоставим подчертаните по-горе категорични изявления с известните експериментални факти. Почти същата интерпретация на експерименталните данни се преповтаря в източници на английски, немски, руски, които според нас са в противоречие със специалната и общата ТО. Съгласно общата ТО, която включва частния случай на СТО, „свободно падащите" в полето на гравитацията сателити са почти идеални инерциални крайни области, където са в сила единствено законите на специалната ТО. 1) Значи за наблюдател (или часовник), който се движи заедно с инерциалния спътник, не би трябвало да възникват никакви забележими (реални) ефекти от рода на скъсяването и забавяне хода на бордовия часовник (разтягането на времето); 2) Но най-вече, подчертаваме, абсолютно никакви гравитационни ефекти (забързване, забавяне на часовника) не би трябвало да възникват в крайната област на сателита, независимо от неговото разположение в гравитационното поле (разстоянието от центъра на полето). Фактическият материал показва нещо различно: 1а) Във всички сателити, независимо от техните съвсем различни относителни скорости един спрямо друг, възниква един и същи скоростен ефект – разтягане, забавяне хода на часовниците (7 мксек/ден) – зависещ единствено от скоростта на сателита спрямо земната гравитационна система с начало в центъра на полето и неизменна ориентация на координатните оси. 2а) Във всички „инерциални" сателити се отчита „гравитационно" забързване на часовниците (46 мксек/ден), чието общоприето за сега обяснение е в противоречие със специалната и общата ТО. Предварителни изводи, чието количествено извеждане предстои. 1б) Забавянето хода на атомната честота в движещата система е реален ефект и се определя от реалната постъпателна (орбитална) скорост на сателита спрямо системата на гравитационното поле; ефектът може да се обясни със забавянето на процесите, включително разпространението на светлината, която променя своята големина в зависимост от реалната скорост на крайната област; 2б) От закона за локалния процес на контактното взаимодействие, скоростта на който, включително на светлината, се променя в зависимост от свойствата на полето, можем да изведем доказаните от опита гравитационни ефекти. Предизвиканото от Шпага изследване на изнесения по-горе фактически материал, по-късно ще наложи нова интерпретация на експерименталните данни, чието обяснение има пряко отношение към закона за светлината в СВ. Затова настоящата статия изпреварва малко частта за следствията и приложенията на закона, която ще публикуваме в най-скоро време. Драга Шпага, за изключителни заслуги в разклащане устоите на релативизма, и тъй като съм настроен вече (около 50% ) поетично, ще пусна няколко достойни за момента стиха, които моят дядо е сътворил за някои от нас. Ако можеш всичко, припечелено от теб изцяло да заложиш на едно подхвърляне на зар. И да изгубиш до игла и да започнеш от начало, без всякакво оплакване и с неугасващ жар! Ако във времето летящо безвъзвратно съумееш, без колебание да следваш пътя свой – Светът ще бъде твой! Ти всичко ценно в него ще владееш и нещо повече – Човек ще бъдеш сине мой! Приятна вечер на всички!

Здравейте приятели и неприятели на реализма и релативизма! Поредният изкусен опит на професора за разпалване на интриги и опорочаване, или както господин Петков би казал, за окепазяване на темата, дава повод за следващото изявление. Отново напомням пред цялото население на този малък форум моето обещание да се захвана, тъй да се каже, с хамалската работа - извеждане математически модел на СВ. По каква метода ще стане това, имам дадена пълна свобода от автора на идеята, господин Петков. По същия повод, ето какво пише и самият Айнщайн във въведението към общата ТО: „Накрая бих искал да благодаря на моя приятел, математика Гросман, който със своята помощ не само че ми спести изучаването на съответната математическа литература, но и ме поддържаше в търсенето на уравненията на гравитационното поле." Виждаме, че случаите са аналогични. В продължението (2), което в момента подготвям, се решава почти същата задача – извеждане уравненията на гравитацията, но с корекцията на контактното предаване на взаимодействията. В нашия случай обаче, наред с протоколните любезности, които слабо ме интересуват, имам gentlemen's agreement с господин Петков да ми подари двойка японски петлета (мъжко и женско) – извънредно рядка и ценна порода, която той развъжда в своята вила (Casa Bianca). Сега пристъпвам към разработка на продължението (2) към темата, където се разглеждат някои приложения и следствия на закона за светлината, също тъй инвариант и математически модел на движещата се сфера на влияние.

Здравей, Малоум! Влиянието на гравитацията върху лъченията се потвърждава от опитите на Паунд и Ребка (1960 г), Паунд и Снайдер (1965 г) и много преди тях Fabry, Boisson (Compt. rend. 149, 1909, p. 688 – 690) са установили действително подобно отместване на фините спектрални линии към червения край на спектъра, но са приписвали това отместване на влиянието на други фактори. В статията на Айнщайн „За влиянието на силата на тежестта върху разпространението на светлината" (1911 г) за пръв път се обсъжда влиянието на гравитацията върху светлината, и по-специално така нареченото „червено" гравитационно отместване, което е било вече известно от публикациите на Jewell (Jour. de phys. 6, 1897, p. 84) и особено на Fabry, Boisson (Compt. rend. 149, 1909, p. 688 – 690), които са установили действително подобно отместване на фините спектрални линии към червения край на спектъра, но са приписвали това отместване на влиянието на други фактори. В своята статия Айнщайн разглежда случай, при който гама лъчение от източник на височина L , се регистрира от детектор , разположен на пода на лабораторията ( кабината), която се намира в покой на земната повърхност. В случая се приема, че в областта на кабината, през която гама квантите преминават, действува еднородно гравитационно поле с постоянен интензитет ( g ). Съгласно принципа за еквивалентността, резултатите трябва да бъдат същите, ако кабината се намира в пространство без гр. поле и се движи нагоре с кинематично ускорение а = g. В този случай времето (t), за което гама квантът ще пристигне до детектора, се равнява на t = L/c. За същото време движещият се нагоре детектор ще достигне скоростта gL/c. Според Айнщайн, в този случай ще възникне ефект на Доплер от първи порядък, в следствие на който детекторът ще регистрира увеличение на честотата (енергията) на гама кванта. Относителното увеличение на честотата ще бъде (1) делта f/f = gL/c2 или делта Е/E = gL/c2 С други думи, в първоначалната хипотеза на Айнщайн, влиянието на гравитацията върху лъчението се свежда до увеличение (синьо отместване) на честотата (f), съответно и енергията (Е) на гама кванта при положение, че източникът се намира над наблюдателя. Обратно, ако източникът е на пода, а детекторът на височина L, отместването е червено - намалява се енергията, значи и честотата на гама кванта . В случая се приема, че броят на излъчените за определено време, и приетите за същото време гама кванти е един и същ, променят се само енергиите на квантите (2) Е = hf, където h , f са съответно константата на Планк и честотата на гама кванта. Трябва да се отбележи, че същата зависимост (1) се извежда от закона за съхранение на енергията и формулата на Планк (2), и че тази зависимост (1) се потвърждава с голяма точност от опита на Паунд и Снайдер. В общата ТО на относителността, в знаменития § 22, този случай се тълкува по различен начин. Цитираме: «По-нататък трябва да изследваме скоростта на хода на един еталонен часовник, поставен неподвижно в статично гравитационно поле. В този случай за единичен интервал време имаме» ... Пропускаме математическата част, откъдето се получава, че единичният времеви интервал се удължава, времето забавя своя ход под действието на гравитацията, откъдето следва заключението: «И така часовникът изостава, когато се намира близо до тежки маси. Оттук следва, че спектралните линии на достигащата до нас от повърхността на големи звезди светлина трябва да бъдат отместени към червения край на спектъра.» Ето защо, проблемът, за който вие намеквате, е по-скоро проблем на привържениците на теорията на относителността. Първата, и малобройна група, запознати с общата ТО твърдят, че промяната на енергиите се дължи на по-бавния или по-бърз ход на «еталонните часовници», и че «фиктивното» гравитационно поле не влияе на енергиите на излъчените кванти. Втората и всъщност огромната маса привърженици на ТО защитават първоначалната представа на Айнщайн (1911 г), която съвпада с класическата постановка – съгласно която гравитацията влияе на лъченията. В заключение може да се добави, че проблемът – Доплерово, гравитационно или „времево" е отместването - е проблем на релативизма и може да се каже, че проблемът на давещия се, е негов собствен проблем. В прикачения накрая файл е дадено изчерпателно изследване на специалисти релативисти по същата тема. Контактното взаимодействие = близкодействие = закъсняващото действие са един и същи принцип, на който се изграждат теориите на Максуел, Лоренц, Херц, Ленард и пр. Гравитация, фотони, часовници

Във вашето съобщение няма нищо съществено, отговарям ето тук

ИНВАРИАНТ НА СФЕРАТА НА ВЛИЯНИЕ Уводна част Веднъж попитах Ръдърфорд (това беше през 1923 г., световната слава на Айнщайн беше в зенита) какво мисли той за теорията на относителността. „А, щуротия! – отговори той. – За нашата работа това не е нужно!" Стефан Ликок (из книгата „The World of Mathematics", New York, 1956 .) Редица изтъкнати съвременници на Айнщайн, между които и Ръдърфорд, не признаха теорията на относителността до края на живота си. Сред най-знаменитите критици на теорията на относителността са имената на А. Пуанкаре, Е. Мах, К. Циолковски, Н. Жуковски, Н. Тесла, Дж. Лармор, А. Абрахам; Нобеловите лауреати Дж. Дж. Томсън, Х. Лоренц, Ф. Ленард, А. Майкелсън, В. Вин, В. Освалд, А. Гулстранд, Ф. Соди, И. Щарк, Е. Макмилън, Х. Юкава и много други физици-теоретици и експериментатори, математици и философи. Също тъй известни учени, интерпретатори, преподаващи, учащи се и пр., огромната маса от привърженици на теорията на относителността я приемат като най-грандиозното творение на човешкия разум. Решаващите аргументи за извънредната слава и популярност на теорията и нейния автор са преди всичко свързаните с постулатите на относителността необичайни представи и парадоксални следствия, наречени релативистки ефекти. Но въпреки „блестящите" потвърждения на релативистките зависимости, дискусионните проблеми около принципите и същността на теорията на относителността не са разрешени, което поражда основателни съмнения в достоверността на теорията, защото в една коректно изградена формална система логически противоречия и недоразумения са недопустими. С оглед на всичко събрано за и против теорията на относителността може да се каже, че това е най-жестоката шега на физиците, която все още никой не е разбрал напълно. Причините за всички недоразумения се обобщават в едно изречение: а) формалната система (логическата и математическата част) на теорията на относителността не е коректно изградена. Този извод се потвърждава от следващата работа, гдето се извеждат всички приписвани на относителността зависимости, отпадат единствено парадоксите и необикновените представи. Обект на изследването са слънчевата и земната гравитационна сфера на влияние (СВ). Темата е извеждането инварианта на СВ, който всъщност е закон за разпространение на светлината и математически модел на същата област. Земята (и всяко друго материално тяло) въздейства по особен начин на заобикалящото я физично пространство и създава гравитационно поле около центъра на своята маса. Но както показва графиката на ефективните потенциали на Слънцето и Земята, затворените еквипотенциални линии около Земята не се простират до безкрайност а са ограничени в една крайна област. Лаплас именува тази крайна област (КО) сфера на активност, която в настоящата работа се нарича сфера на влияние (СВ). Радиусът на СВ се определя в зависимост от интензивностите на земното гравитационно поле и обграждащото го поле на Слънцето. По-точно казано, на границата на областта, интензивностите на слънчевото и земното поле се изравняват по големина, откъдето следва равенството: (1) GM/R2 = Gm/r2, където G е гравитационната константа, M и R са масата на Слънцето и радиус на земната орбита, m е масата на Земята, r е неизвестният за сега радиус на земната СВ. От горното равенство се получава следващата зависимост за радиуса на крайната област (2) r = R (m/M)1/2 ; след заместване с числените стойности на известните величини и пресмятане, за радиуса ® на земната сфера на влияние се получава около 240 000 км (около четиридесет земни радиуса). За обективното съдържание на така формулираното понятие е достатъчно да се каже, че в СВ на земното поле материалните обекти са по-здраво свързани със Земята, отколкото със Слънцето, и всички механични и оптични процеси в тази област зависят пряко от градиента на земния гравитационен потенциал, например: – падането на всички тела към земния масов център; – поведението на физичното махало, чиято равнина на люлеене винаги пресича центъра на Земята и запазва ориентацията си в пространството; – отместванията в енергията и честотата, посоката и големината на локалната скорост на светлината и пр. Извън границите на сравнително малката земна сфера на влияние се навлиза в сферата на слънчевото гравитационно поле, където същите изброени по-горе процеси протичат в пряка зависимост от интензитета и потенциала на гравитационното поле, което се създава от масата на Слънцето. Както се вижда на дадената преди това графика, Луната, чиято орбита (оцветена в червено) има радиус около 380 000 км, се намира извън земната СВ. В тази връзка е любопитен следният пример. Изчисленията показват, че Луната е (повече от два пъти) по-здраво свързана със Слънцето, отколкото със Земята. Следователно, ако един достатъчно мощен гигант задържи Земята и прекрати нейното орбитално движение около Слънцето, то Луната ще се откъсне от Земята и би продължила своето движение около центъра на Слънчевата система (примерът е от теоретичната астрономия). От своя страна Земята би задържала всички материални обекти в собствената си активна област, включително (изкуствен) спътник, движещ се в границите на крайната област. От примера излиза, че Луната и Земята са по-скоро двойна планетна система. Крайната пространствена област (сфера на влияние около центъра на Земята) се възпроизвежда непрестанно, има строго определена физическа характеристика и може да се каже, че същата конфигурация е все едно неразривно свързана и следва, съпътства Земята при нейното движение около центъра на слънчевата система. От друга страна, опитът показва, че гравитационното поле оказва закономерно влияние на лъченията. Така например отместванията в енергията и честотата, посоката и големината на локалната скорост на светлината, откъдето е съвсем логично и целесъобразно да се приеме идеята на класиците за контактното взаимодействие: Полевата среда има способността да предава от точка в точка (контактно) енергията на лъченията с определена крайна скорост, зависеща от силовите свойства на полето в същата област. Координатната система, спрямо която се отчита тази скорост е с начална точка в центъра на земното поле и неизменно ориентирани в пространството координатни оси, която може да се нарича централна система (0xyz) и съвпада с абсолютната система на Нютон. Но както Нютон, така и Айнщайн (в общата ТО) не са казали докъде се простират крайните области (сферите на влияние) на отделните гравитационни полета (кривината в ОТО), което е основен проблем на двата модела. Ето защо, от изнесения до тук фактически материал, но най-вече в следващите части, се разкрива обективната същност и значение на понятието СФЕРА НА ВЛИЯНИЕ, което допълва модела на гравитационното поле от теорията на Нютон. Едновременно с това се открива законът за светлината в СВ, който ще внесе корекции почти във всички физични зависимости от класическата физика. „Жребият е хвърлен и ние пишем нашата книга. Дали тя ще бъде четена от сегашното поколение, или от потомството – това малко важи. Тя ще може да чака своя четец" Johannes Kepler http://www.cybershad...riant_na_CB.doc http://www.cybershad..._na_Lorentz.doc Моля за отзиви относно отварянето на файловете и най-вече нормалното излизане на чертежи и формули, за отстраняване причините за евентуалните проблеми. Invariant_na_CB.doc Specialen_sluchai_na_Lorentz.doc

Здравей, Шпага! Сама можеш да си отговориш на всички въпроси, след като се изследва и отговори на следващото (невярно) твърдение на scaner. (автор scaner) „Моето твърдение се основава на резултатът от ОТО, който поддържа и съотборника ти st_jordan: при свободно падане гравитационното поле изчезва и свободно падащата система има свойствата на инерциална (ако няма други гравитационни полета). Ти в това ХСВ съгласен ли си с този резултат?" Твърдението е невярно, тъй като аз никога и никъде не съм казвал, че при свободно падане гравитационното поле изчезва и свободно падащата система има свойствата на инерциална система. Може да се провери, че във всяко мнение по този проблем съм писал, че във всички точки на падащата област, интензитетът и потенциалът на външното (тук земното) поле се анулират (имат нулеви стойности), което не значи изчезване на земното поле, а нещо коренно различно. За целта ще прибягна до обсъждането на два опита. Единият е знаменитият падащ лифт на Айнщайн, а вторият съм изпълнявал съзнателно десетки пъти, и който поради естеството на професията ми, съм повтарял хиляди пъти. Разглеждаме най-напред живописния мислен опит с крайна област (асансьор, затворена кабина), който в началния момент (tо) е застопорен, спрян на горните етажи на висока сграда, и след това се освобождава от спирачните устройства и свободно пада (в гравитационното поле на Земята) към партера. Нека на тавана на кабината е монтирана електромагнитна бомбоключалка, на която е закрепена тежест, примерно гюлле с маса 1кг. В кабината се намира и наблюдател (разбира се, не Шпага, а праволинеен и твърдоглав, но умен релативист), който да отчита резултатите от опита. Преди това можем да се обединим около една от многото формулировки на понятието потенциал, респективно потенциална енергия. Потенциалът е способността, възможността на полето да извършва работа, при която потенциалната енергия на пробното тяло се преобразува в кинетична енергия. В случая с гюллето (в момента to), при откачването му от ключалката на тавана, същото ще падне на пода, при което се осъществява дефинираната по-горе възможност – гюллето пада под действието на гравитационната сила и неговата потенциална енергия се преобразува в кинетична, в енергия на движението. В заключено състояние, силата на опън (електрическа сила) от страна на ключалката уравновесява тежестта на гюллето и не разрешава осъществяването на указаната възможност – преобразуване на енергията. Отклоняваме се за момент и нека опитаме да отгатнем мислите на умния релативист. Той „усеща" гравитационната сила, която го притиска към пода, но тази сила се уравновесява от опорната реакция (пак електрическа сила) в областта на контакта на краката и подовата част на кабината. Тази електрическа сила (на натиск) фактически не позволява на неговото тяло да пада към центъра на полето. По пътя на тези разсъждения умният релативист ще стигне до извода, че именно тези повърхностни електрически сили (на опън и натиск) не позволяват на масовата гравитационна сила да върши своята работа, тоест да ускорява телата към земния център. Ако релативистът наистина е умен, преди да пристъпи към смъртоносния етап на опита, неговите разсъждения ще продължат в следващата насока. Ние не разполагаме със специално (шесто) чувство или сетиво за непосредствено откриване (усещане) на всепроникващата масова гравитационна сила, която действа директно на масата, а масата фактически е съсредоточена в атомните ядра и незначителна част в електроните. Може със сигурност да се каже, че нашата нервна система не разполага със сетивни рецептори дълбоко в недрата на атома. Рецепторите (датчиците) са разположени на междуклетъчно ниво, където деформациите на клетките при опън и натиск се предават във вид на електрически импулси. Следователно, не е възможно непосредствено усещане на гравитационната сила. Всъщност (в началния момент to), когато стоим неподвижно в кабината на асансьора, ние фактически усещаме във всяка клетка на нашето тяло повърхностните електрически сили, които в статичния случай пречат, противодействат на силата на тежестта да върши своята работа. Именно тези противодействащи електрически сили предизвикват в живите клетки на организма определени деформации, които се регистрират от нервните рецептори и под формата на електрически импулси се предават на централната нервна система, където се поражда характерното за масовите сили усещане във всяка част на тялото. Ако обаче се освободи спирачното устройство на асансьора, противодействията на електрическите сили в цялата падаща (вече) система се преустановява, усещането за силата на тежестта изчезва, което наричаме безтегловност. Но именно тогава гравитационната сила заработва с пълната си мощ, променя импулса на всяка точка от падащата система, включително на гюллето и човешкото тяло. Казано накратко, при свободното ускорително падане процесът, възможността на полето да преобразува потенциалната в кинетична енергия действително се осъществява, независимо от нашите усещания. Ако по време на падането се освободи гюллето от ключалката, то ще си остане там, по същата, подчертана по-горе причина. Така стигаме до окончателния извод, че свободно падащата крайна област не е инерциална, а ускорително движеща се към центъра на полето система, че земното поле не се унищожава, и че потенциалът и интензитетът на външното поле във всяка точка на затворената кабина практически са равни на нула, тъй като съгласно дадената в началото дефиниция, възможността на земното поле да преобразува потенциалната в кинетична енергия в този момент действително се осъществява. Налага се да прекъсна, тъй като започват интересни мачове от турнира по тенис на откритото първенство на САЩ. Ако сме живи и здрави, ще продължа в следващите дни, освен това напредвам с пиенето, а Шпага усеща това отдалече. Пожелавам на всички подобно блажено състояние, в което вече се намирам.

Здравейте, г-н Петков! В близко бъдеще ще се редят около вас за автографи, затова изоставям всякаква фамилиарност, и да се помни какво съм предсказал! Градиентът на потенциала (1) dФ/dr = g може да се представи като (2) dФ = g.dr , откъдето след интегриране двете страни на равенството се изчислява потенциалът. Значи уравненията (1) и (2) са две форми на една и съща зависимост – интензитетът се изразява чрез потенциала, и обратно. Спорът е по-скоро за йерархията на понятията – кое от двете понятия е първично и кое вторично. В повечето случаи първичните, значи по-предни в класацията понятия, подлежат на непосредствено установяване, определяне, усещане, докато вторичните се изчисляват. Примерно на земната повърхност, интензитетът, тоест земното ускорение g е непосредствено измеримо и реално осезаемо, докато потенциалът е вторично понятие, което се изчислява и определя, след като се измери интензитетът (g). За личности от класата на г-н Петков, професор Ричард Файнман е изказал следната мисъл: „Образованието се отдава на малцина, но за съжаление, то не им е нужно." пп В момента съм зает с най-престижния (награден фонд 23 милиона долара!) турнир от големия шлем (US Open 2010 – Grand Slam Tennis), след приключването на който ще публикуваме математическия модел на СВ. http://vbox7.com/play:02d91521

Здравей, Шпага! Както ти деликатно се изразяваш, „ ... този ваш – вече прекалено загрубял! – спор...", всъщност беше чисто идиотска препирня, докато ми напомни руската мъдрост - „Ако спориш с идиот, вероятно същото прави и той." Когато осъзнах, че единият, независимо кой, от идиотите съм аз, интелигентното (интелигентност означава бърза, и най-вече точна реакция в дадена ситуация) решение беше пръв да се оттегля, с надеждата да съм по-малко идиот. Затова продължавам, вече индиректно да отстоявам моето убеждение, че прословутият сумарен потенциал на scanner в конкретния пример е груба грешка, която той не признава и все още упорито защитава, по изпитания метод на Макиавели: „от известно време аз не казвам това, което мисля, нито мисля това, което казвам и ако понякога ми се изплъзва някоя истина, я крия измежду толкова лъжи, че е трудно да се припознае." (Николо Макиавели, в писмо до Франческо Гучиардини, май 1521 г.) И накрая, предполагам си литературен редактор, издател или писател, затова имам една молба, когато цитираш мое мнение да редактираш сбърканите препинателни знаци и прочее в червен цвят, та ако ми „липсват първите седем години по физика", както продължава да твърди професор scanner, поне да науча граматиката на литературния български език. Между впрочем, точно това имах предвид, когато предлагах Шпага или Наив за модератор на dir.bg клуба по физика. А сега, за сведение на модератора Last roman, мисля че заслужавам един приличен обяд в „кръчмата" Парк хотел Санкт Петербург, където сервират превъзходна водка. http://chitanka.info/lib/text/13754

Здравей, Шпага! По-умна си от професорите, можеш да включиш и моя милост към тях. Точно така е съгласно опита и общата ТО, и респективно Айнщайн, според когото, в свободно падащата област действието на външните полета се анулира. Айнщайн обаче издига на тази база (принципа на еквивалентността) твърдението, че гравитационно поле може да се „унищожава" или „създава", и следователно е фиктивно, недействително, което според реалистите, в това число и аз, не може да се приеме. Ето как се разглежда този проблем от един известен в научната общност физик и задълбочен изследовател на ТО, А. Х. Анастасов. „Принцип на еквивалентността (ПЕ). При формулирането на ПЕ Айнщайн приема, че в една ускорена координатна система, въведена в плоско пространство, реално възниква гравитационно поле, и обратно, реално съществуващото гравитационно поле може да бъде унищожено (наистина само локално) чрез подходяща координатна трансформация. Некоректността на това твърдение е явна – един реално съществуващ обект не може да бъде унищожен или породен чрез каквато и да е координатна трансформация. Критиките на ПЕ се базират именно на тази некоректност. По правило обаче, понятието гравитационно поле се идентифицира с понятието кривина на пространството, което от наше гледище е неоснователно." пп: Имам само едно възражение, ако правилно съм те разбрал. При свободното падане на Земята в полето Слънцето, в крайната област на земното поле се анулира само действието на слънчевото поле, така че от сумарния потенциал на scaner отпада само величината на слънчевия потенциал.

Здравейте, уважаеми участници във форума! Който е следил внимателно последните мнения ще забележи, че професорът обърква принципа на суперпозицията със собствената си тъпанарщина. По този повод трябва да се напомни, че форумът е теоретична физика, и може да се провери, че единственото теоретично, физично и смислено в неговия километричен буламач са цитираните откъси. Останалото е боклук - празни и досадни брътвежи на превъртял релативист. След като намеси в своя подкрепа името на гения Константин Едуардович Циолковски - един от най-забележителните противници на теорията на относителността - съмнявам се дали е запознат и с неговите научни достижения. В прикачения към мнението файл съм подбрал извадки, отгдето ясно се вижда отношението на Циолковски към любимата непозната на scaner - теорията на относителността. Ако имаше капка достойнство, анонимният професор scaner трябваше да признае, че сумарният потенциал на scanner е поредната му грешка, че принципът на суперпозицията е неприложим в случая, когато една крайна област (Земята) свободно пада в полето на Слънцето. Съгласно ОТО, в падащата област действието на външното поле се анулира. Този момент от ОТО се допълва с въведеното от Лаплас понятие сфера на влияние (активност), и се намира в пълно съответствие с изчислените в моята работа и проверени от опита първа, втора и трета космически скорости. Ако професорът беше признал собствената си грешка, тогава бих го поздравил, но той продължава да лъже и маже, като влиза в пълно противоречие не само с ОТО, но и с предишните си изказвания. Ето какво е писал на моя приятел Lubopitnia: Професор scanner: "Потенциалът зависи само от създаващото полето тяло, силата е величина характеризираща две тела. Фундамента е потенциалът, когато той е известен в пространството, считай че знаеш всичко за полето." С най-справедливо възмущение питам от името на моя любознателен приятел: Тогава ли лъгахте професоре, или винаги? Освен това, на Айнщайн ли да вярваме, или на професора scanner? Обръщам се отново към господата релативисти, не вярвайте на този патологичен лъжец. Съгласно общата ТО, в крайната област на падащата система, действието на външното поле (на Слънцето) се анулира. Но тъй като гравитационните полета са нехомогенни, в крайната област възникват незначителните приливни сили. Това означава, „ ...че ако държим сметка за емпирично установените свойства на гравитационното поле, дефиницията за инерциална система се оказва несъстоятелна." (цитат от статията на Айнщайн „Основни идеи и проблеми на теорията на относителността" от 1923 г) По повод долните намеци на „професора", за математически възможности, както и познания в областта на физиката, те могат да се проверят от постингите на stjordan, st_jordan в dir.bg клуба по физика, където съм давал винаги точни, а много пъти и единствените верни решения. Вече съм съгласен със Шпага, че дискусиите с амазон, добавям scanner и тем подобни, са един вид падение, и най-вече загуба на ценно време, затова се оттеглям временно на безопасна дистанция, което е оправдано и в духа на следващата алегория. Скунксът е дребно, подобно на пор животно, срещите с което избягват даже лъвовете, тигри, вълци и други. Своята скандална слава скунксовете дължат най-вече на добре развитите си анални жлези, отделящи ужасна воня, с която прогонват противниците си, като могат да изпръскат човек на разстояние до 5 метра. Този секрет представлява сложно съединение от съдържащи сяра метил- и бутил тиоли ( C4H7SH), чиято отвратителна миризма наподобява смесица от развалени яйца и вмирисана риба, чесън, изгоряла гума и прочее, но удивителното е, че същата се предава и на големи разстояния по електромагнитен способ. Ciolkovski_kak_protivnik_TO.doc

Здравей, scanner! Моят модел за подражание е някакъв си габровски банкер, който преди да отвори сейфа се оглеждал в огледалото, за да се увери, че е той. Искам да кажа, че първом подлагам на съмнение собствените си разбирания, и чак тогава всичко останало. При теб е точно обратно. След като се провъзгласи за професор, вече си дотолкова прехласнат по собствената си непогрешимост, че най-високомерно порицаваш всяко различно от твоето професорско мнение и с развитата си до съвършенство перфидност, умишлено се отклоняваш от темата и продължаваш да ръсиш баналните си празнословия. Темата на нашата дискусия е изфабрикуваното от теб понятие „сумарен потенциал", за смисъла на което може да се съди по неговата абсурдна формулировка: (scanner) „Сумарният потенциал на земята и слънцето върху земната повърхност не е земен потенциал, а просто си е сумарен. „ Аз те помолих да цитираш източник, където се потвърждава тази странна формула (1) за потенциала на земната повърхност (1) - Фs = GM/(R – r) + Gm/r = 9,548.10^8 [m^2/s^2]. Посоченият от теб източник се отнася за съвсем различно взаимодействие, а принципът на суперпозицията, която ти така наставнически проповядваш, се отнася за полета на неподвижни заряди. Ти спомена веднъж, че имаш памет на слон, но се иска и пипе (да ме прощава бай Петков за компилацията), затова се стегни и мисли по това, което следва. Формулата за потенциала на слънчевата маса се отнася за точка, която е неподвижна спрямо слънчевата гравитационна система с начална точка в масовия център на Слънцето и оси с неизменна ориентация (спрямо равнината на физичното махало) и тази формула в нашия пример е: (2) - Фс = GM/R = 8,9.10^8 = 29,8^2 [km^2/s^2], където M, R са масата на Слънцето и радиуса на земната орбита. Значи потенциалът Фс в неподвижна точка от земната орбита зависи от масата (М), която създава полето, и разстоянието R от центъра на Слънцето до неподвижната точка на дефинираната по-горе система. Формула за потенциала на точка от земната повърхност: (3) - Фз = Gm/r = 6,259.10^7 [m^2/s^2] = 7,9^2 [km^2/s^2], където m, r са масата и радиуса на Земята. За доказателство несъстоятелността на израза (1) за сумарния потенциал на scanner за точка от земната повърхност изчисляваме третата космическа скорост. Това е началната скорост на пробно тяло за откъсване от движещата се Земя и напускане на слънчевата система (слънчевата СВ). Отново се излиза от закона за равенството (по абсолютни стойности) на потенциалната и кинетичната енергия. При условие, че Земята е неподвижна спрямо слънчевата система, началната скорост за откъсване на тялото от повърхността на Земята и напускане на слънчевата система се изчислява от изразите: (4) V^2/2 = GM/R + Gm/r , V^2 = 2GM/R + 2Gm/r ; V^2 = 2.8,9.10^8 + 2.6,259.10^7 = 17,8.10^8 + 1,25.10^8 = = 19.10^8 [m^2/s^2] ; V = 43,6 [km/s] От последния резултат следва, че ако е състоятелно твърдението на scanner, пробното тяло трябва да се изстреля от повърхността на движещата се Земя с начална скорост V = 43,6 [km/s]. Теорията и опита обаче дават за третата космическа скорост от 12,3 до 16,7 [km/s], в зависимост от методиката на изчисляване. Третья космическая скорость (Deutsch Wikipedia) Если скорость ускользания применяется не к Земле, а к Солнцу, говорят также о третьей космической скорости, которая необходима, чтобы покидать Солнечную систему. При этом применяется для r, как правило, удаление Солнце Земли, так что стоимость 42,1 км/с получается, которая считается для отдыхающей земли. Так как скорость вращения земли составляет уже 29,8 км/с вокруг Солнца , только скорость 12,3 км/с необходима при благоприятном направлении выстрела относительно к Земле, чтобы покидать Солнечную систему. (English Wikipedia) For example, at the Earth's surface the escape velocity for the combination Earth and Sun would be (11.22 + 42.12 ) 1/2 = 43,56 km/s , if the Earth were stationary with respect to the sun. However. giving an object this speed in the direction of the Earth's orbital velocity would not be enough. because the total energy of the object is not conserved: it loses more kinetic energy (with respect to the Sun) than the gain of potential energy. With the difference the Earth recovers some of the kinetic energy it lost when the object was launched. Or put differently: the object has to do more work to overcome the Earth's gravity than when the Earth were stationary, because for a given distance covered the increase of the distance to the Earth is less, and hence the reduction of the force is less. The minimum effective escape velocity is reduced by the orbital velocity in a different way. In the circular orbit approximation the escape velocity with respect to the Sun would be multiplied by a factor of [1 - (0,5)1/2] = f. Therefore the minimum actual combined Earth-Sun escape velocity from the Earth's surface is (11.22 + 42.12 .f 2 ) 1/2 = 16,66 km/s.[citation needed] As a result, to leave the solar system requires a speed of 16.7 km/s from the Earth's surface; in the direction of the Earth's orbital motion. (адаптиран превод) Така например, на повърхността на Земята втора (трета) космическа скорост за системата Земя и Слънце ще бъде (11.22 + 42,12) 1/2 = 43,56 km/s ако Земята е неподвижна по отношение на Слънцето. Въпреки това, тази скорост по посока на орбитална скорост на Земята не би била достатъчна, защото общата енергия на обекта не се съхранява: той губи повече кинетична енергия (по отношение на Слънцето) в сравнение с печалбата от потенциалната енергия. Или другояче казано: обектът трябва да извърши повече работа за преодоляване на гравитацията на Земята, отколкото когато Земята е в покой. ........ Следователно,минималната скорост за откъсване от повърхността на Земята е (11.22 + 42,12. f2 )1/2 = 16.66 km/ s В резултат на това, за напускане на Слънчевата система се изисква скорост от 16.7 km/s от повърхността на Земята, в посока на орбиталното движение на Земята. . http://de.wikipedia....schwindigkeiten

Здравейте, професоре! Последните разногласия между нас се въртят около въпросите на Magister militum и вашите умозаключения, например: Автор Magister militum: „Имах предвид самостоятелните области, в които действа или само земният гравитационен потенциал, или само слънчевият гравитационен потенциал. Съответно какви ще са средните стойности на двете?" Професор scaner: „Струва ми се некоректно определен въпроса така. Няма такива области, в които ще действа само земния или само слънчевият гравитационен потенциал. Навсякъде действа сумата им. За справка, слънчевият гравитационен потенциал в околността на земната орбита по величина е съизмерим със земният на повърхността на земята, така че тука сме подвластни и на двата потенциала." Вие нямате възражения по моите сметки, съгласно които, за така наречения от вас сумарен потенциал в точка на земната повърхност се получава следващото количествено изражение: (1) - Фs = GM/(R – r) + Gm/r = 9,548.108 [m2/s2] , където М и R са масата на Слънцето и разстоянието между централните точки (ЦМ) на Слънцето и Земята, m и r са масата на Земята и нейния радиус. Съгласно вашето твърдение „Няма такива области, в които ще действа само земния или само слънчевият гравитационен потенциал. Навсякъде действа сумата им", следва безусловно, че в контролната точка на земната повърхност действа именно тази сума (1), и тя се оказва около 15 пъти по-голяма от потенциала на земната повърхност, който се изчислява от общоприетата класическа формула (2) - Фз = Gm/r = 6,259.107 [m2/s2]. За да се покаже, меко казано, несъстоятелността на вашето твърдение, се налага отново следващият обзор на понятията гравитационно поле и потенциал на полето. Земята въздейства по особен начин на заобикалящото я физично пространство и създава сферично-симетрично гравитационно поле, една от основните характеристики на което е скаларната величина потенциал. Съгласно учебната и научната литература, в дадения случай потенциалът на земната повърхност зависи единствено от масата на Земята (m) и разстоянието (r) до центъра на полето. Според вашето авторитетно професорско мнение, потенциалът (Фs) в същата контролна точка зависи, и то внушително, от масата (M) на Слънцето, вследствие на което се получава подчертаната по-горе драстична разлика. Нашето Слънце обаче, заедно със Земята, се намира в сферата на влияние на Галактиката. Значи по вашата логика би трябвало сумарният потенциал (потенциалът на scanner) да зависи и от масата на Галактиката, откъдето се получава изумителен резултат. Вие заявихте, че сте складирали богата научна информация. Бихте ли цитирали някои авторитетни източници, където се потвърждава вашата, невероятна според мен, зависимост (дивотия)?

Здравейте, професоре! С или без извинение, все повече се убеждавам, че дискусията с вас е загуба на време. Аз работя с общоприети физични зависимости и с потвърдени от опита цифри и факти, а вие с разточително увъртане и махленски приказки, които биха се побрали в едно единствено изречение: (scanner) „Сумарният потенциал на земята и слънцето върху земната повърхност не е земен потенциал, а просто си е сумарен. „ („хвала, много добро" ) Ами дайте най-после количественото изражение, абсолютната стойност на сумарния потенциал в точка на земната повърхност – само така може да се провери кой е прав и кой крив.

Здравейте, професоре! Моят отговор на вашите въпроси се отнася най-вече до останалите участници във форума, повечето от които са с хуманитарно образование и се доверяват на безобразните лъжи и щуротии, които ръсите неуморно и съзнателно или не, вие престъпно заблуждавате тези интересуващи се участници, които обещахте да просвещавате. Тъй като сте последният и най-упорит клонинг от невероятното трио (ниагара, амазон, scanner), ще опитам по пътя на убеждението и фактологията да ви обезвредя, или поне да ви сритам по дъртия задник, макар че тази метода е обречена пред безподобното в случая балканско дебелоочие. Предлагам на обсъждане едно от произволните и най-абсурдно ваше твърдение, което се съдържа в следващото изказване: а) Автор scanner: „Няма такива области, в които ще действа само земния или само слънчевият гравитационен потенциал. Навсякъде действа сумата им. За справка, слънчевият гравитационен потенциал в околността на земната орбита по величина е съизмерим със земният на повърхността на земята, така че тука сме подвластни и на двата потенциала. Разбира се, земният бързо намалява с отдалечаване от земята." Ето какво е казано от професора преди това по повод на земния потенциал: б) „За потенциалът на земната повърхност имаме Ф = g.R, където g и R са земното ускорение и земният радиус. „ (scanner: „Да пресметнем членът Ф/C2. Вземаме следните стойности: g = 10 m/s2 (закръглявам го нагоре, във ваша полза!), R = 6.3.106 m, C = 3.108 m/s (за да се смята по-лесно). Заместваме, и получаваме резултатът: Ф/C2 = 0.7.10-9. Ако заместим във формулата за скоростта на светлината ( C = Co (1 + Ф/C2), ще получим добавка от 0.7.10-9 * 0.3.109 = 0.02 m/s към спряганата за константа скорост на светлината във вакуум, без гравитационно поле.") Преди обсъждането на по-горното (а) абсолютно невярно и по-скоро безумно твърдение на професора, за нашите другари – уважаемите хуманитари - следва кратък обзор на понятията интензитет и потенциал на централно симетрично (сферично симетрично) силово поле, каквото е земното гравитационно поле. Интензитетът на земното поле или земно ускорение g се дава от известния израз - 1) g = GM/r2. Потенциалът на полето, който е функция на разстоянието ® от масовия център на Земята (център на полето), има вида - 2) Ф = f ® = - GM/r От двете зависимости се вижда, че земното ускорение е градиент на потенциала (1) и се определя съгласно израза - 3) g = grad Ф = df/dr = GM/r2 Това е накратко елементарната теория по въпроса, откъдето се вижда че единствените, безспорните определящи величини за потенциала и интензитета в дадена точка на полето (СВ) са масата на Земята и разстоянието от центъра на полето до точката. Ето сега един пример за реалния смисъл и практическото използване на дадените по-горе зависимости. Потенциалът се разглежда като потенциална енергия на единица маса, и за точка от земната повърхност, тази енергия (Еp) за тяло (примерно едно метално гюле) с маса m = 1kg се изчислява от израза – 4) – Eр = GMm/R = m. g. R = = Фз. m = 6,259.107 [kg.m2/s2] (джаула), където изразът след второто равенство е формулата на професора и която дава същия резултат; G, M, R, g, m са съответно гравитационна константа, маса и радиус на Земята, земно ускорение, маса на пробното тяло. В дадения пример (точка на земната повърхност) големината на потенциалната енергия се равнява на работата (срещу силата на земната гравитация) за откъсване на гюлето от земната сфера на влияние, в резултат на което тялото преминава в слънчевата сфера на привличане или по-просто казано, гюлето става спътник на Слънцето. От равенството на потенциалната енергия и работата (кинетичната енергия) можем да изчислим с каква скорост трябва да се изстреля гюлето, за да напусне земната СВ – 5) GMm/R = mV2/2 , отгдето се изчислява скоростта 6) V = (2GM/R)1/2 = (2.6,259.107)1/2 = 11 188 [m/s] , която точно съвпада с известната, потвърдена от опита втора космическа скорост. Оттук следва доказаният от опита и известен на грамотните хора факт, че потенциалът на морското равнище на земната повърхност е 7) Фз = 6,259.107 [m2/s2], който съвпада с даденото в по-предните лекции на професора. А сега нека проверим новата версия на професора, която е свидетелство за психическо разстройство, или незнание на елементарната физика. Съгласно твърдението (а) на професора, на земната повърхност действа сумата от двата потенциала, които са скаларни величини и тяхната сума ще бъде 8) Фs = Фс + Фз = 9, 548. 108 [m2/s2], която ще наричаме потенциал на skaner (Фs). Виждаме, че този резултат не е съизмерим, а се разминава цели 15 пъти в сравнение с неговото първоначално схващане (б) Фз = g. R = 6,259.107 , с помощта на което той доказваше друго свое налудничаво внушение, че и двете величини С и Со от следващата зависимост са постоянни величини 9) C = Cо(1 + 2Фз/Cо2)1/2 Ако вярваме на професорските предубеждения, то в съответствие с потенциала на scanner (Фs), земното ускорение трябва да бъде цели 15 пъти по-интензивно от сегашното. При това положение, една 50 килограмова дама ще тежи около 7500 Нютона (750 кг). Който желае, може да изчисли каква ще бъде втората космическа скорост според потенциала на scanner (Фs). Типично в неговия безразсъден стил е и следващото невероятно откритие: Автор scanner: „ние в момента реално се намираме в сферата на влияние на слънцето, не на земята и се движим с бясна скорост в неговото гравитационно поле." Значи професорът признава сферата на влияние на Слънцето, но според него Земята не заслужава тази чест, вероятно заради „бясната скорост" на нейното движение. Последните умотворения и препоръки на професора са върха на самодоволната глупост, които в светлината на изтъкнатия по-горе теоретичен и фактически материал са сами по себе си достатъчно красноречиви, например: Автор scanner: „Петков, не си си написал домашното, и не си прочел какво е сметнал по-горе съотборника ти st_jordan. А той е сметнал че върху земната повърхност потенциалът на земното гравитационно поле е само около 7% от пълният потенциал на гравитационното поле действащ на нея. Така че няма значение какво твърдите, фактите сочат друго - че конкретно за скоростта на светлината, в първо приближение земното гравитационно поле може изцяло да се пренебрегне. 14 пъти по-силен слънчев потенциал означава, че няма земна Сфера нба Влияние. Просто няма такава." Значи аз изчислявам слънчевия и земен потенциал от общопризната (и от него) зависимост. Оттам следва, че потенциалът на външното слънчево поле е 14 пъти по-мощен от наблюдавания, от теоретично и експериментално проверен земен потенциал Фз. Това е първото доказателство, че вътрешността на свободно падащата земна сфера на влияние е „изолирана" от прякото действие на слънчевото гравитационно поле. Обърнете сами внимание на анти-интуитивната интерпретация на професора, с чиито безумия ми омръзна да се занимавам. Ето още една тъпанарщина на професор scaner: „В конкретният реален числен пример въздействието върху скоростта на светлината, се определя изключително на база слънчевият потенциал, земното поле дава мизерните 7% в добавка. Тоест няма сфера на влияние, в която земният гравитационен потенциал да определя характеристиките на движение на светлината. Просто казано, няма земна сфера на влияние." Последните брътвежи на професора са коренно противоречащи на неговата първоначална теза (б), и от друга страна наистина са в „убийствено" противоречие с ОТО, с класическата физика и с логиката, а именно. От следващата формула в ОТО се изчислява изкривяването на лъчите преминаващи в близост до материалното тяло, което в случая е Земята: 9) C = Cо(1 + 2Фз/Cо2)1/2 Ако тук на земната повърхност действа сумата от потенциалите на Слънцето и Земята, тогава в същата формула, земният потенциал Фз се замества с потенциала на scanner (Фs), откъдето следва, че (изключвайки влиянието на атмосферата) земното поле ще изкривява звездните лъчи по-интензивно от самото Слънце. От всичко казано се вижда, че професорът е складирал огромно количество информация, която не е способен да асимилира, и дискусията с него, специално за мен е загуба на време, а любознатилните участници да не приемат на юнашко доверие всичко, което проповядва този самозванец.