Непосредствено помествам текста, но без курсивите и подчертаванията, а и с уговорката, че не е завършен и навярно - дай, Боже! - ще претърпи развитие: промяна и продължение (уча се в движение). Ето текста:
Viva la Filosofia
В предложения по-долу текст (начеващ в подобие на подстроен с емоционално отношение историографски очерк) тегна да изведа до крайност (с акцент върху "живее") призива "да живее философията"; оказа се, че неистовостта на този призив отвежда в сатанизъм. И се надявам, че поне на един читател ще му бъде вълнуващ сега починът ми да определя що е сатанизъм, философският радикализъм... Хрумна ми сетне, че днешното състояние на философията не е чак толкова безнадеждно. Но нека побързам в изказване на тезата си.
Отсъстващата византийска философия
Иде реч за философия и по-конкретно - за история на философията. Философия. Различавам едно от друго философия и богословие.
Преходът на класическата антична философия към средновековна се основава на елинизма (късната античност: синтез с протофилософиите на ранния Изток), чиито (на елинизма) приемници са иудейската философия (Филон Александрийски, 20-та г. пр. Хр. - 50-та г.), християнската патристика (Свети Климент, поч. около 99-та г.: чиито мощи по-късно Св. Кирил Философ пренася от Крим в Рим) и (много по-късно) ислямската средновековна философия (Ислямският златен век, 750-та - 1250-та).
Иудейската средновековна философия е етап от развитието на иудейската философия въобще. А латинската християнска патристика поражда латинската християнска средновековна философия (Августин Блажени, 354-та - 430-та) - и според подзаглавието (а именно: "латинска патристика") на Г. Майоров (на "Формиране на средновековната философия"). Ислямската средновековна философия пък възниква отведнъж (и отведнъж сетне пресеква).
Трите средновековни философии взаимодействат помежду си, като например ислямски текстове са преведени на латински във (владяна от Халифата) Испания.
Гръцката християнска патристика (чийто най-виден представител е Йоан Златоуст, 349-та - 407-ма, съвременник и гръкоезичен аналог на Августин Блажени, или обратно) обаче не поражда философия. Защо?...
И сякаш логично би било да предположим, че античната философия би следвало да преходи в Средновековието не другаде, а тъкмо във византийска среда, доколкото именно Византия е непосредственият, автентичният средновековен приемник на античната гръцка култура, Родината на философията. Ала ето какво се случва: византийският император Юстиниан I закрива през 529-та г. Атинската академия в контекста на борбата срещу езичеството и ересите. Та последните езически неоплатоници - Дамаский (последният ректор на Атинската академия), Симплиций, Евлалий, Присиан и др. - са прогонени (331-ва г., Персия). Единствените гръкохристиянски философи (приемници на неоплатонизма, последната антична философска школа) тогава са Йоан от Александрия (490-та - 570-та), който след смъртта си е анатемосан (680-та) за еретик и Псевдо-Дионисий (ок. 532-ра), който обаче намира отзвук в латинохристиянския свят. Философи, не и просто богослови!
На Запад Тома от Аквино (1225-та - 1274-та, богослов, но и философ!) прогласява: "Философията подпомага в съпровод богословието", а на Изток витае като че ли мотото "богословието не се нуждае актуално от философия". Да, в Магнаурската школа (осн. в 425-та г.) щателно изучават античната философия, но не я развиват актуално в средновековна. Платон и Аристотел биват възприети за отминал етап, езически етап, предхождащ богословието. И ето че имперския абсолютизъм го плаши свободомислието. Прословутият Константин-Кирил Философ е имал блестяща философска подготовка (редом с богословската си), но не е развивал авторски средновековна философия.
Константинопол съществува от 330-та г. (основан от император Константин) до 1453-та г. (превзет от турците). И едва в упадъка на Византия, пред надвисналата турска заплаха, настъпва ренесанс (културно свободомислие) - т. нар. Палеоложки ренесанс (1260-та - 1453-та, династията на Палеолозите). Император Йоан VIII Палеолог в 1438-ма г. протяга ръка към Запада (срещу турците) - посредством философа Плетон (1355-та - 1454-та), учител на философите Генадий Сколарий (1400-та - 1473-та) и Базилий Бесарион (1403-та - 1472-ра). Та последният се премества в Италия и се превръща в покровител на плеяда емигрирали от турското нашествие византийски философи: Георги Трибзон (1395-та - 1473-та), Теодор Газа (1400-та - 1475-та), Деметрий Халкондил (1424-та - 1511-та), Янус Ласкарис (1445-та - 1535-та), Андроник Калист (поч. 1476-та г.), Михаил Апостолий (поч. 1480-та г.), Йоан Аргирополос (1395-та - 1487-ма) и др. Съдбата на средновековната философия е обвързана с богословието, но все-таки богословие и средновековна философия не са едно и също!
Византийските (т. е. гръцките) имигранти провокират и подсилват Италианския Ренесанс. И ето как, едва що зародила се, византийската философия се оттича на Запад.
И ето как можем да заключим за (на пръв поглед странно) отсъствие на византийска философия, както и (респ.) на действена философичност на източноправославното свещеничество. Източноправославният руски философско-религиозен ренесанс (започнал от края на XIX в. с Вл. Соловьев) възниква и се развива във взаимодействие с Lebensphilosophie, т. е. във философската си същина е клон от философията на Запада.
Насъщието
Българският неологизъм "насъщие" е онтологизация на предиката "насъщен"; а "насъщен" несъмнено произхожда от Господнята молитва (т. нар. "Отче наш"). Шестият стихоред (на съвременен книжовен български език) гласи: "насъщния ни хляб дай ни днес". На славянобългарски (и руски): "хлеб наш насущнъй дажд нам днес". В гръцкия оригинал представката "на" е "ἐπι" (епи, над), а в английския стандарт словосъчетанието е "daily bread" (daily - ежедневен). При разговора ми с действащ православен свещеник, с висше философско и филологическо образование и преподавал антична философия, се оказа (по думите му), че думата "насущнъй" има още по-стар предтеча, а именно "надсущнъй", по подобие на преходите (за благозвучие) сердце -> сърце, праздник -> празник и пр. Това се съгласува и с гръцкия оригинал "епи", "над", но от друга страна рязко противостои на английското "daily", "ежедневен" (от латински - "cotidianum", от coti-die, "ката ден"). Т. е. противоречието е заложено в изворите - гръцки и латински.
Хлябът е базовото, исконното условие за човешкия живот. И ето в какъв смисъл тялото Иисусово е символизирано посредством хляба. Ала човешкият живот не е тъждествен (животински) с храненето, "не коли, ами режи човешки хляба", наставлява (в "Под игото") чорбаджи Марко един от синовете си... Ето защо хлябът не е тъждествен със самуна хляб, продукта хляб, структурата хляб. Хлябът не е същото си, затворила същността си вещ, но в същността си той - бидейки неотделим от нас ("нещо за себе си", нежели "нещо в себе си", Сартр) - е трансцендиран спрямо същото си, отчужденото си тъждество на вещ. И въпросът е: как хлябът е трансцендиран? Като на-същие, екзистенция (daily, от смислов превод покъм латинското cotidiandum) или над-същие, вселяваща се свише същност, същност на същ-остите (от гръцкото ἐπι-ούσιον).
"Насъщие" предлагам в превод на Хайдегеровата употреба Dasein, Da-sein, "битието-ето-на" (по работния превод, от немски, на Димитър Зашев). И доколкото Хайдегеровият термин Da-sein принадлежи на философската (и по-специално: екзистенциалистката, макар че иде реч за редова немска дума и термин, използван напр. и от Хегел) традиция на Запада, а пък гръкоезичната патристика не развива философия, то дотолкова в своето предложение - пренебрегвайки етимологията - давам преимущество на латинския източник... Тъй или иначе понятието за свише същност (Бог, принцип, трансцендентно начало) господства и във философската традиция на латинския Запад; ала тъкмо края на това господство възвестява със своята феноменологична онтология (и Da-sein - централното си понятие) Хайдегер (чийто принос е в тирето).
Насъщие, битие, което открива себе си в aletheia (ἀ–λήθεια), една мистична (въпреки информацията и която информацията скрива) нескритост, предсократическото разбиране за истина. Вместо постсократическото схващане (неразбиране), а тъкмо: схващане за принципиално съответствие и критериална съгласуваност... Третият път е да пропаднеш в прагматика. (Философският прагматизъм - чийто пионер е американецът Пърс - е хипертрофия на семиотиката в посока към поведенческата теория: "практиката е критерий за истината", прагматическият принцип е сетното убежище на принципиализма, който обаче окончателно рухва при Ницшевата концепция "воля към мощ".)
Процъфтяващата днес "аналитична философия" не е (от философска позиция) друго, освен едно неразбиране на силната (т. е. инструментално-научната) мисъл накъм Хайдегер. Но на това неразбиране италианският философ Джани Ватимо (ученик на Гадамер, ученик на Хайдегер) и ученикът му Сантяго Забала противопоставят т. нар. "слаба мисъл", една петимност за разбиране ("човекът - пастир на битието", Хайдегер), едно философско благочестие. Viva la filosofia!
Полемиката
Разбира се, никой не ми е виновен за необразоваността и нешколуваността ми. Аз, обаче, преди да се захвана с книгите, които одеве ми препоръчаха, се нуждая от разделяне и изясняване книжовната топография на средновековната мисъл. Тъкмо поради нешколуваността си. И питам (себе си и препоръчителите): кой (първото демаркационно направление) е през Средновековието източнохристиянски (гръкоезичен) и кой западнохристиянски (латиноезичен) автор; и кой (второто), наред с богословието си, е и философ и кой - не (понеже няма съмнение, че средновековната философия, първо, произхожда от античната и, второ, е обвързана с богословието). Та оттук - сечението - съществуват ли източнохристиянски философи? Ето щекотливия въпрос! И в още по-засилена (в историко-политическо уточнение на евентуален извор на традиция) конкретизация: съществуват ли византийски философи и, следователно, техни приемници? Бих искал да се запозная с византийска философска традиция (умишлено не членувам "византийска") - ако е налице такава и ако може да бъде отграничена. Но препоръчителите тегнат сякаш да объркат пред мен нещата. Възприемам образованието (и респ. четенето) за средство, не и за самоцел. Аз съм човек, който идеологически се бори срещу абсолютистката етика (принципиализма във философията), човек, който ратува за преодоляване на Сократ; и искам да разбера дали и с какво една византийска философска традиция би могла да ми бъде от помощ или вреда в тази моя борба.
Протовизантийските философи са (повтарям се): Йоан от Александрия (490-та - 570-та), който след смъртта си е анатемосан (680-та) за еретик и Псевдо-Дионисий (ок. 532-ра), който намира отзвук в латинохристиянския свят. А поствизантийските философи (цяла плеяда), чийто "баща" е Плетон (1355-та - 1454-та), емигрират в Италия и стават принадлежни на Италианския Ренесанс и, следователно, на Западната философия.
Подхвърлиха ми някои имена, но: (1) Йоан Дамаскин (676-та – 749-та) е един от Отците на Църквата и спада към патристиката, не към философията (патристиката е протосредновековна философия, но не и средновековна философия); (2) Фотий, 820-та – 891-ва (учител на Кирил Философ), е енциклопедист, запознат проникновено с античната философия (както и самият Кирил Философ), но сам не е философ, не създава авторска средновековна философия; (3) Палама (1296-та –1359-та) е чист богослов, късновизантийски; (4) Лоски принадлежи към руския философско-религиозен ренесанс, който пък (повтарям се) възниква и се развива във взаимодействие с Lebensphilosophie и е клон от Западната философия; (5) Георги Каприев е български съвременен преподавател по философия, не и самостоен философ!
Върху Максим Изповедник (580-та - 662-ра) си струва - в контекста на нашето разискване - да се позамислим. Оказва се, че той е (задочен) ученик на протовизантийския философ Псевдо-Дионисий (освен на патриста Григорий Богослов) и не принадлежи към Отците на Църквата. Ала комай единственият му философски приемник е Ериугена - философ с проникновение във византийското книжно наследство (владеещ превъзходно гръцки), но все-таки от Западната традиция... Симеон Богослов (949-та – 1022-ра) е бил поет и не е бил запознат с античната философия - той, както и много по-късно Григорий Палама (споменатият), наследява богословския компонент на Максим Изповедник, но не и философския.
Излиза, че византийска философия няма... Допускам, че препоръчителите ще се опитат да обезсмислят пред мен самото наименование "византийска философия". Многознайковците обичат да ловят риба в мътна вода, за да подхранват космополитното си, стадно тщеславие. Но ще ги поразя тъкмо с принципност - острието на собственото им оръжие. Да, в максимата "зная, че нищо не зная" (Сократ) се заключава върховата наглост и самодоволство (т. нар. "ирония") на многознайството.
Не случайно Преславската книжовна школа е третият по хронология университет в света: след нейния първообраз, Магнаурската школа и след ислямската школа във Фес... Ако не друго, то от българското традиционно свещеничество могат да бъдат почерпани автентично доста знания за наследството на Йоан Златоуст. Иде реч за развито в детайли богословие, което - в отлика спрямо латинското - не се е нуждаело от съпортна на себе си философия и има още в IV в. самочувствието, че преодолява (и в полемика срещу иудаизма) Платон и Аристотел. Докато Уайтхед, философ от края на XIX-ти и първата половина на XX в., отбелязва, че "цялата наша философия не е нищо друго, освен забележки под линия на Платоновите диалози"!
Старият и дълбок смисъл на доста от българските думи се корени в преводаческата дейност на старобългарски изот гръцките богослужебни книги. Срв. по дълбочина българското "хлеб надсущнъй" (през гръцки) с плиткото английско "daily bread" (през латински); тъкмо второто обаче дава (по упоменатите по-горе причини) основа за съвременната екзистенциална философия. И се чудя защо Димитър Зашев пласира безморфологичното и звучащо отвратително "битието-ето-на" (в превод на Хайдегеровото немско Da-sein), при положение, че българският език поражда съвременна дума, която великолепно звучи и автентично пренася на български хайдегерианския смисъл - "насъщие", алетеична същност. (На руски превеждат Da-sein с "присутствие".)
Срещу тезата, която поддържам, стои изявлението на проф. Г. Каприев, озаглавено „Съществува ли християнска философия?”.
Проф. Каприев в началото заявява (изключително коректен изказ): (а) "ако трябва да търсим християнска философия в собствения смисъл на думата, тя може да бъде открита именно в лицето на философстването, традиционно за културата на Византия", с което съм напълно съгласен!... После заявява: (б) "Никога и никъде във Византия теологията, за разлика от философията, не е била образователна дисциплина. Нейното усвояване става или по частен път, или в манастирите, в духовната практика на монасите." - Изключително точно изказано наблюдение!... И още: (в) "големите предпоставки и централните теми на християнската философия се задават от християнското учение, в последна сметка от теологията" - адмирирам (като в успоредица с това нека не забравяме основния дебат на същинската средновековна философия, а именно схоластиката: вяра или разум)... Ала тъкмо затова (а, б, в) par excellence философия ли е византийското философстване - като латинохристиянското и ислямското (и дори иудейското), които - въпреки че също обгрижват богословието - се развиват (в преливане на ислямската към латинохристиянската) като чиста проба философия, приемник на античната! "Умствена дейност, протичаща по законите на разума (приемам за технометафора на "мислене" - б. м.) и без пряко позоваване или намеса на божественото откровение, която обаче ни най-малко не избягва и не отрича свръхестественото си начално инспириране и мотивиране" (пак от статията на проф. Каприев) не е дорасла да бъде философия. Философията не само е "умствена дейност, протичаща по законите на разума и без пряко позоваване или намеса на божественото откровение", но е и отричащо свръхестественото си (и каквото и да било друго) начало мислене! И не само, че (от философска позиция) Бог не е мъдростта сама по себе си, но мъдрост сама по себе си няма! Истината (от философска позиция) не е истината за Бога, а лишената от каквато и да било предпоставка истина!
"Зная, че нищо не зная ли"? Това е едно протоандрешковски ("иронично") изявено знание за Принципа, т. е. това е тщеславието на принципиализма, висшата, стадната, придирчивата, ресентименталната (от "оня свят") предпоставъчност!... Но "не зная, че всичко зная" - ето философията!
Елинизмът и Сократ
Самите философско-културални инициации на (иначе безспорно велик военачалник, един от най-великите, ако не и най-великия) Александър Македонски (по сближение с Древния Изток) – т. нар. елинизъм - начеват под давление на морално-етическата (нравственическа, нежели нравова) космополитна закваска на Сократ, учител на Платон, учител на Аристотел, учител на Александър Велики (известно е). Та в “Проблемът на Сократ” (част от “Залезът на Боговете”) резюмителят на Западната метафизика Ницше (себерефлективно и декадентски) привижда у Сократа философския изразител и вестител на упадналите тогава антични гръцки (културоевропейски) нрави (“инстинкти”). Тази елинистична сократическа упадъчност се наследява от византийската култура (и без това - упадъчния приемник на Римската империя) и бива преболедувана във византийското богословие. А в ислямската философия, и особено в латинохристиянската, свежи сили, въпреки ендемичната и за двете култури сократо-иудейска развала, внасят арабите и, съотв. (и най-вече), германите.
Хайдегер и византийската спекулативна теология
Философията исконно не е мъдростта, но днес философията не е и любомъдрие, не е и свиден и безпредпоставен път към мъдростта. И, да, над философията тегне проклятието Сократово, принципиализмът. Проклятие, което обаче още в IV в. (Кападокийските Отци, чийто равен по възраст "татко" е Григорий Богослов) византийското богословие (което, уви, не е философия и си остава спекулативна теология) преболедува. А през VI-ти император Юстиниан I закрива (529-та г.) превърналата се в развъдник на къснонеоплатонически упадъчни ересни зарази Атинска школа, та възхитителната по тези земи синтеза на теология, философия, литература и история започва да натрупва сила, която, чини ми се, се отприщва през IX в. с Фотий... Хайдегер (колко логично решение!) прави - в бунта си срещу принципиализма - резки постъпления към предсократиците, понеже едва ли са му били известни и достъпни византийските философични богослови, които са му подготвили работата... Ето какво пише в статията си "Съществува ли християнска философия?" проф. Каприев: "В хода на международния конгрес по философска медиевистика в Кьолн през 2004 г., известният наш колега Реми Брак фактически повтори на нов глас тезата на Ван Стенберген: няма християнска, ислямска или иудейска философия, а има философия, която бива практикувана и от вярващи мислители. Неговите примери бяха от историята на западноевропейската, арабоезичната и иудейската култура. В дебата с мен Реми Брак откровено призна, че той не коментира византийската философия по простата причина, че му е неизвестна." 2004-та година, виден медиевист (Р. Брак)!
Долната земя и покаянието
Това е насочен срещу профанската секуларизация (сократо-иудаизма) текст.
Гадамер казва: "Всичко е език, езикът е онова, което може да бъде разбрано". А преди него Витгенщайн казва: "Границите на езика са границите на света". А също и: "За онова, за което не може да се говори, следва да се мълчи". И ето че галиба тук свършва философията. И ето че оттук тя наново започва! Философията не търпи табута - и най-вече табуто, на което сама се основава. О, мигар философията не е и слизане в Долната земя (Underworld), не е и опитът да се говори за онова, за което сама тя е дефинирала, че следва да се мълчи!... Кой е субектът? "Онова, кoeтo познава вcичкo, оставайки непознато, е субектът", казва Шопенхауер. Но пък т. нар. "правни субекти" са обекти на правото...
Как понастоящем стоят нещата?
Няма мой свят. Светът е обективното, а обективното е наречимото, разговоримото. Да, обективното (светът) не е нищо друго, освен темата на разговор (разговор: вкл. и разговор със себе си или пък задочен разговор с обществото). Та обективното (светът) е абстракция. Обективното (светът) е нашето. Ние сме абстрактният субект (обществото).
Аз съм конкретният субект, аз съм моето. Та моята обективност (собственост: "единственият и неговата собственост", Щирнер) е нищо. Съществувам в нищета, безмълвие.
Границите на езика ретроспективно фокусират ракурса към света, нашето (т. е. фокусират обществения ракурс). Абстрактният субект (ние, обществото) проектира дискурсивно свят (обективното) в нищото. Че нищото е бездната, която разделя нас (обществото) от (екстраполативно предположения от нас) Бог. И че т. нар. Божи ракурс би бил всеобхватен, неограничен, всичкото, целият възможен свят, всички възможни светове, а т. нар. Бог би бил абсолютният абстрактен субект. Да, у Бога всичко би било слово - Бог би бил Словото. Незнайно как.
Интерсубективното не сме ние (обществото, абстрактният субект). Интерсубективното е възможно не иначе, освен in concreto, т. е. под език, в съпричастие, безмълвно споделение на нищетата, нежели под (Хабермас) юрисдикцията на т. нар. разум ("всички разумни същества", Кант). А нашата, обществената (и безднено разделяща ни от ектраполативно предположения от нас т. нар. Бог) нищета е тъкмо интерсубективното. Интерсубективното е подезичното, разбирането. О, разбираме се, разбирайки думите си, не и просто обменяйки думи! И ето че разговорът е несводим до комуникация (а философията - до информатика). И не че компютрите се разбират - те именно комуникират.
От самотата не може да се избяга in concreto. И, да, светът е моето (протичащо в разговор, сиреч в общуване, сиреч в отвличане) бягство от нищетата (т. е. от самотата) - към нашето (общественото, абстрактно-субективното). А Бог пък е нашето интерсубективно бягство от нищетата (т. е. от състраданието, всестраданието, мировата скръб). Човек (според латинската традиция: до нейното преодоляване при Киркегор) не може да интимничи (мълчи) с Бога. И, да, Богът е Личността, наше (т. е. обществено) екстраполативно предположение.
"Човек продължава от слабост живота си", казва Сартр. Човешкото е слабостта. Слабостта се изразява в страх, бягство от самотата и резултира - през обществото - в Бога ("бягство от свободата", Ерих Фром). "Страхувам се, та следователно съществуваме" - Киркегор. Принципът се ражда (избистря) от страха. Страхът е шумът, здрачът на битието; и е бъбривият език на епистемологията.
Ето как понастоящем стоят нещата.
Но какво би било в зората на новия, бъдния (да бъде!), насъщния, изподръчния свят, сред пепелището на стария, абстрактния (археутопия)? "Тук пише "небе"; но защо ми е небе, щом като има земя, на която да стъпвам; и ако и по склоновете на Везувий; и ако и всред Посейдоновия гняв; и ако и в космическата безтегловност!" - би дръзновено се провикнал силният, разбудилият се, припомнилият се, свръхчовекът. И би отекнал в бездната околоземна там гласът му, и като бумеранга би завърнал се в послание от Другия: "О, теб аз любя, враже мой, достойни!". "Привет, крале на прасвета!", гръмовно би откликнал хорът, армиите бляскави на Мрака, що прииждат да се подчинят. "Раждането на трагедията от духа на музиката", Ницше. Свободата е самота, чистата, безшумна, синеока, зигфридовска самота ("очите мои са небе във вечно пладне") би била музиката на битието, би била словото на дръзновението.
Западната късна (Ницше) философска и все още жива археутопия "свръхчовек" (разобличаване метафизиката) намира своята ранна източна (византийска) богословска реална, но вече мъртва аналогия в лицето на "надсъщния нам богочовек Христос".
Сатанистът се противи не и изобщо на християнството или въобще на религията, а конкретно на сократо-иудаизма, т. е. най-вече накъм личното (моралното, скрупульозното) у себе си, въставайки парадоксално (и безоснователно) изот себе си тъкмо срещу полагащото го "себе си" обществено (нежели Божие или свръхчовешко, или по битие) могъщество (абстрактния субект, "всички разумни същества", "разума", "принципа", "справедливостта", "природата" и пр.: човешкото стадо). Сатанистът се бори всъщност с импрегниращия го страх, живеейки трагично загубата на битие, съзнавайки я и признавайки я... Та сатанистът е петимен да се бори не с живота, а за живота. И, да, сатанистът понастоящем е par excellence философът! Да, на уличаващите го в плебейско хитруване психоаналитици (настоящите стражи на сократо-иудаизма) сатанистът отвръща: "Удивлявам се на търпението си да се оправдавам" и никога не ще приеме "факта", че в последна сметка си чеше комплексарски езика... Сатанистът предизвиква: "О, ако съм за лудницата, затвора или гробищата, елате и ще да ви дам покой!". Сатанистът е окрилян от силата на емоцията. И, ех, на сатаниста не му стиска да убие - ето в какво се заключава трагедията му. Никой не му обръща внимание - никой не се чувства привлечен, нито заинтересован, нито длъжен или заставен да му обръща внимание. "И на какво отгоре? А трябва ли? Глупав е подобен призив." - Отсъжда разумът. Разумните не са от най-умните. Премного разумен съм; мразя се... На човек спекулативно не му се удава да бъде докрай искрен; непрестанно губи пред един убягващ му за стъпване (сиреч лъжовен) остатък почва под краката си; и неутолимо се хваща за остатъка, сламката; нужно е покаяние; кому обаче да се покаеш?
Разпери ръце и взри се в бездната, и скоро тя ще те притегли с поглед - да, това е Сатана, безкрайно падналият.
Едно преждевременно заключение
В един момент г-н Никола Антонов, във великолепното си есе "Що е вяра?", пише: "Християнското богословие (редуцирам до: "византийската спекулативна теология" - б. м.) е своеобразна философия по същия начин, както античната философия (редуцирам и същевременно разпростирам до: "следсократическата философия" - б. м.) в една немалка част е била своеобразно богословие." Та тезата ми е, че тъкмо по силата на тази формирала се "по някое време" (от Сократ, през елинизма, та до края на Ранните Отци на Църквата) идиосинкразия (изразяваща "кръвосмешение" на сократически принципиализъм и иудейско съзнание за грях) философията - чиито гранични идиосинкратични форми са днешната т. нар. аналитична философия и днешната (примесена с далекоизточен мистицизъм) теософия - исторически дохожда (у късния Ницше) в сатанизъм (отреагиране). Докато византийската спекулативна теология, другият идиосинкратичен клон на философстването, не претърпява модерно развитие, въпреки че съумява, и то доста рано, да преболедува идиосинкратичното си наследство.
И все пак, нима предложеният тук за основно философско понятие български термин „насъщие” не е една надежда за философията?
Оръжието на сатаниста
"Как изчезва злото?", попитал множеството скептикът. Многознайковците-праведници започнали да се надпреварват в своята книжност, и ги сплотявала фарисейщината - опитали се да направят на глупак скептика... Станал тогаз един, който се зовял сатанист и рекъл:
- Ще се опитам да отговоря на поставения въпрос ("как изчезва злото"):
Т. 1. Адът не е зло (не принадлежи на злото), а е полагащото се наказание - сиреч изчезновение (т. нар. втора смърт, окончателна смърт) - накъм злите души (след Страшния съд), "зло за злите души". Та адът е най-общата представа за отвъдно на границата битие/ небитие нищо, е понятието за трансценденция: злите души ще изчезнат, "отивайки в никъдето и никогато". (И доколкото в християнския дискурс общо взето смъртта не е сетното, а тъкмо преход, то дотолкова адът не е смърт, а нещо повече от просто смърт: т. е. адът е смърт, в която вечно се остава. "I don't want to be born - leave me in Hell!")
Т. 2. Раят пък (обратно на ада) е понятието за иманенция, е най-общата представа за реализиралото се Царство Божие,
т. е. за снетата граница битие/ небитие, пришествие на "винагито и всякъдето" (извечното) - "добро за добрите души", разкрепостяване.
Т. 3. Но що е злото? Злото понастоящем е присъщо на този свят: който Богът (Бог е любов, а любовта е любов към творчество) сътворил (в т. ч. и човека) и видял, че е добро. Та с пребиваващите в Едемската градина Адам и Ева е положено (от Бога) битието (доброто, светът), в граничността на небитието (злото, греха): "да бъде свят" (и т. н.: метафората светлина/ тъмнина). Ала с Грехопадението небитието дохожда в битието, и ето че от настоящата ни християнска позиция казваме, че с това грехът дохожда (сег. историческо време)... дохожда в света. Да, с Грехопадението светът става един човешки (сиреч терзателно-ценностен, страдалческо-действен) свят (освен, че някога бил сътворен от Бога): здрачен, сумрачен свят, свят (битие) с присъщо зло (т. е. с небитие). Ставане, което мигом започва да се изразява невям в ставане, т. нар. история ("всеки нов грях е грехът" и всяко ново добро е превъзмогнат грях)... Злото понастоящем е временно, и е в гранично чезнене (т. е. злото е на самата граница битие/ небитие), но с аперцептивна илюзия за своя извечност. Понеже злото е едно биващо небитие, и в този смисъл е ракурсивното, инструменталното, принципиалното, конструктивното, трансценденталното (сиреч субект, зла душа, бездушие, воля към мощ)... Смисълът на историята е всеизкуплението. Свърши ли се този свят, свършва се и злото. О, по силата на Страшния Божи съд едните души ("антидушите") ще идат в ада (т. е. ще изчезнат и сетно умрат), а другите души (всички божем души) ще останат в рая (т. е. ще се възродят в истинния, вечния живот). Или може да кажем и че ще изчезне у духа ракурсивното, за да се възземе (възвиси) у човека (а човекът е дух) душистото (т. нар. спасение на душите).
Т. 4. Бог е понятието за екзистенция, е (съгласно понятието) също отвъд границата битие/ небитие, но не и (както адът и раят) представно (и, респ., същностно) отвъден, а насъщно (и, респ., ипостасно) отвъден (над-същен, ἐπι-ούσιον)! (Ипостасът се отнася към същността, както насъщието се отнася към представата. Т. е. представата е същностна, но насъщието е ипостасно. Господът наш Иисус Христос не може да бъде представно-същностен - но той е насъщно-отвъден.) Господ Иисус Христос е над-същен нам, доколкото всички ние сме насъщни едни-други - и ето че (освен Светата Троица, Божествения ипостас) ипостасът е и Христовото съ-причастие на всички човеци. (Развит във византийската спекулативна теология мотив, който надмогва принципиализма на следсократическата философия.)
Т. 5. Забележка: отвъдностните понятия (вж. т. 1, 2 и 4) са едни верски (абсурдни в "добрия смисъл") понятия: и само от позиция на вярата е възможна "самокритика" относно злото, ракурса (т. 3: граничната понятност). Ала вярата пък (от своя страна) не е научната (сиреч прогресистко-познавателната) "вяра", т. е. не е някаква оптимистична (гностична) самоуверена отправеност към "онова, което към момента умът ни не може да побере, но ще дорастем", а (тя, вярата) се състои в християнска религиозност, християнска мистика на човешкия дух... Добрата душа е аскетичната душа. (Но в протестантството аскезата е схваната в принципиална хипертрофия, фанатизъм.) Зла (неспасяемо) душа би била тази, която дори и пред Страшния съд не се покае и инатливо и себично удържа ракурсивността си, заявявайки се горделиво (и "през смях") "правописна грешка в Божия промисъл" - такава душа Богът навярно ще изтрие от промисъла Си и ще я замести с нова.
Т. 6. Злото не може да бъде оправдано другояче, освен естетически (напр. Чезаре Борджия през погледа на Ницше). И всички опити на принципиалната философия да оправдае злото (сиреч себе си) са пусти. Смислен е единствено опитът на Lebensphilosophie ("философията на живота"): mens mala in corpore sano, зъл дух в здраво тяло.
Рекъл туй сатанистът и се смълчал. А в неговото мълчание всички образовани люде (а те там преобладавали) проумели как ръката (християнството) била заставена да прободе самоубийствено сърцето (морала). Понеже не и т. нар. Бог е по сърце на божеците, а тъкмо морализаторското кукловодство - морал тези ресентиментални хитреци (срещу които изстъпил сатанистът) подстрекават у склонната едновременно към страхопочит и завист тълпа. Но ето и алтернативата: отявлено злият ракурс, зъл дух в здраво тяло, и с водаческа харизма за безстопанствени авантюристи. See you in Hell!
Коментар: насочваш византийската спекулативна теология срещу принципиализма в следсократическата философия, за да възтържествува Lebensphilosophie ("философията на живота").
На основния философски въпрос
(По подбуждение от статията на Христо Стоев "Метапонятията в "Критика на чистия разум".)
Основният философски въпрос: първенство на битието или на познанието? Но едва отпосле е философията, любомъдрието. “В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.” (Йоан 1:1)... Битието, казва преодолялата още в IV в. философския принципиализъм византийска спекулативна теология, е ипостас, над-същие, откровяване: доколкото субектът отдадено се уповава именно в едно благовестяващо се всемогъщество (Господ Иисус Христос) и смирено вярва, че при откровенията не нещо друго, а невям над-същното това могъщество, се откровява. И, да, битието не се нуждае от познание, но познанието се нуждае от битие – как?... Откровението не е опитно, а насъщно и, сиреч, субективно (в шопенхауериански смисъл). И едва когато субект (медиум на познавателната способност) абстрахира от откровението формалност, откровението се отчуждава в опитност, а субектът същевременно се автогенира в ум (“аз съм”). Та ако увереността на субекта относно възможността на априорното произхожда от аподиктично удостоверимата способност на същия този субект да абстрахира формалност от откровението, която формалност той, по силата на самото абстрахиране (познавателното си усилие) схваща за присъща на самия него, който сега се има инициаторът въобще за познание, то в какво би се състояло битието на познавателния акт, ако не тъкмо във връщането (актуализацията, конкретизацията) на извлечената одеве формалност там, откъдето субектът я е абстрахирал (реавтентизация на откровението)? Връщане, в което субектът божем се разуверява от себе си и наново бива отдаден в упование. И ето че реавтентизацията и абстрахирането завихрят едно познавателно траене, в което се изразява битието на познавателната способност – познавателната способност е централният атрибут на битието, а познанието – отправният модус (автоеманация, автопротуберанс) на битието в нищото (сиреч: в субективността). И, да, чрез познанието битието се самополага, утвърждава, реализира, упада. Увереността на субекта относно възможността на априорното няма как да не произходи от насъщния за субекта “факт” на абстрахирането - та иначе ще излезе (тъкмо познавателно), че даден си ум постулира и налага (проектира) чисто и просто по силата на самия себе си (“спонтанно”) формалност върху една, видиш ли, изначална и консумативно предизвикваща (изкушаваща, “афицираща”, дразнеща “вътрешната сетивност”) неопределеност и вихрена инертност, хаотичност, кипяща безучастност на битието. Т. е. увереността на субекта относно възможността на априорното би тъждествувала (и тържествувала) с исконна самоувереност на един ум, т. е. с гарантирана (и гарнирана) от категоричен императив абсолютна в света свобода на волята. О, тъкмо така стои ситуативната илюзия на познанието! Защо илюзия? Ами защото ако тази сложеност не бе илюзорна, познанието не би се нуждаело от присъщо битие. Но познанието непрестанно (и неистово) се нуждае от присъщо битие! И самоиздевателствено се възползва чрез познание битието - дионисовско самоутвърждаване. Първенство на битието (относно познанието).
Шопенхауер
Винаги се радвам, когато срещна хора, които се вълнуват от Шопенхауер... "За четворния корен на закона за достатъчното основание", гласи на български заглавието на тази въвеждаща Шопенхауерова творба. Ала "закон" следва да разбираме тук в смисъла на "принцип" ("Satz", нем. -> "норма", "принцип", "Über die vierfache Wurzel des Satzes vom zureichenden Grunde", гласи оригиналното заглавие, а и на английски преводът е "principle") - доколкото иде реч не за строгонаучен, а за философски трактат.
Освен във философската традиция, философстването избива в още две (квазифилософски) традиции: далекоизточната теософия ("богомъдрие") и византийската спекулативна теология ("богословие"). Далекоизточната теософия е изначално безпринципиална, а византийската спекулативна теология преоболедува (още в IV в.) наследения от неоплатониците принципиализъм, но не съумява (а и не се е нуждаела) да надмогне теологията и да израсте до "пълноправна" гръкоезична средновековна философия ("любомъдрие"). И ето че философията прехожда по латиноезичния краен клон на ранната (и черпеща антична философичност посредством елинистичното наследство) патристика (Августин Блажени) и се превкоренява в Западното Средновековие. А Шопенхауер (1788 - 1860) е първият философ, който се опълчва срещу тръгналия още от Сократ принципиализъм във философската традиция, обръщайки се в последна сметка (и в заключение) тъкмо към далекоизточната теософия... Под въздействие на учителя си Шулце младият Шопенахауер се насочва към Платон и Кант. Платон е първият сократик, пряк ученик и проникновен писмен пресътворител на Сократ (С. не е оставил писмена), а при Кант философският принципиализъм се изостря до възможния си предел.
Какво е закодирано във фразата "принцип на достатъчното основание"? Закодирано е обръщането на философията в гносеология, теория на познанието; а онтологията ("ословесяване на битието", "битиесловие") е загърбена. Т. е. основание за философстване се търси в един всеобщ, изначален, недогматичен и извечен принцип, а тъкмо т. нар. принцип на познанието. Та тази парадоксална (основание в нещо, което виси) фраза циркулира във философията преди Шопенхауер. Но Шопенхауер дръзва да вкорени всемогъщия принцип, все едно кътник, и да иде отвъд познанието, разчитайки на потрисащата сила и ирационалното внушение на яркото художествено пресъздаване!... Цялата концепция на Шопенхауер се заключава във формулата "светът като воля и представа (идея, понятие, познание - б. м.)", заглавието на основния му труд... Да, научното познание изхожда от принцип, т. е. познанието в своята артикулираност, изричност, свързаност и всеобщност (систематичност) е принципиално (и невям думата "принципиален" корелатно значи "артикулиран, изричен, свързан, всеобщ, систематичен"). И ето че трактатът "За четворния корен на закона за достатъчното основание" е предтеча на първата половина от концепцията, а именно: "светът като представа". И точно с тези думи започва основният труд: "светът е моя представа"... Предтеча, макар и закъснял (1836), на втората половина на концепцията (а именно: "светът като воля") е есето "За волята в природата". И ако първата половина е критическа (резюмираща и вкореняваща философския принципиализъм), то втората е изотвътреполагаща... Та тези две подготвителни (относно основния труд) творби вървят по естество заедно: издават ги (най-често) в един том, въпреки че са писани в интервал 23 г. една от друга.
Чрез предявеното в предговора на основния труд изискване за познаване Платон и Кант Ш. заявява принадлежността си към философската традиция, а чрез изискването за познаване далекоизточната теософия - претенцията си за надмогване принципиализма във философията... Известно е, че този велик и новаторски философ (както и наследникът му, Ницше) е питаел злъчна неприязън към философския академизъм (Фихте, Шелинг и особено Хегел), реагирайки на пълното пренебрежение на тогавашната западноевропейска общественост. И едва в края на 20-те години на XX в. Хайдегер, с книгата си "Битие и време", извършва академичния онтологически пробив в гносеологията (епистемологията), обръщайки се направо към полумитичния статут на предсократическите философи. Почти непосилна задача за пренаписване историята на философията... Хайдегер накрая се отчайва пред проблемата за езика: езикът, на който би следвало да бъде написана новата, безпринципиалната философия... Мое скромно хрумване е: някой западноевропейски философ да би се обърнал към византийската спекулативна теология - тя е преболедувала принципиализма и е оставила огромно книжовно наследство! Остава да бъде преодолян теологическият елемент (от "над-същие" към "насъщие"). Ала на Запад не познават византийската спекулативна теология, а понастоящем у нас (ние, през могъщия Фотий, сме наследниците на византинизма!) академичните хора (проф. Каприев, навярно най-проникновеният в света византинист) се задоволяват с маргиналната, археологическа квалификация "византийска философия"!
08.08.10 г.
Methodius
E-mail: personae@abv.bg
Skype: personae0
