Methodius

Корекция: Wi - гравитационна ЕНЕРГИЯ.

k = (Fili/m)/(M/li) = (Wi/Ui)/m; Wi - гравитационна напрегнатост; Ui - гравитационен потенциал. Wi/Ui = pi - гравитационен импулс -> pi = mik; mi - маса на гравитон (отразява, че m << M); k - "скорост на гравитона". Принципът на неопределеност в пространството (в един момент): За гравитона -> p(t) ≡ pi(t) -> mv = mik -> |p(li) - pi(li)| > 0. p(t) - местоположението е разтеглено (в път) по количеството движение. pi(t) - движение няма. Пространството се състои от "съседни гравитони" - в "неподвижно движение". Апориите на Зенон от Елея. Аналог в квантовата механика е принципът на Хайзенберг.

Здравейте! Тук съм понастоящем процедурно: да, за да обявя, че тук допреди 25.02.2012, 21:05:58 бях. Разчистих си сметките с циничната надменност на г-н Глишев (тази ми беше целта, "все пак Ницше понякога е приятен за четене, макар да е слаб философ") и (като страничен ефект) си написах - с помощта и на всички вас - своя (за моя собствена употреба) очерк "Слаб философ ли е Ницше". Благодаря ви - нямам какво повече да желая от настоящата форумна тема. А физика без метафизика не може да има - корелати са. Изживяването на критическото съзерцание ("за себе си") на битието няма как да не е съпроводено с неяснота - бидейки едно ментално преболедуване, а и бидейки непредизвикан спомен от любомъдрието. Т. е. едва с (имуногена) Ницше философията се възпали от метафизика... О, повече, повече епитети сега! Че си ебало майката (вулгарността ме спасява от цинизма) ... След Ницше всичката философия е постмодерна: доколкото постмодерност не е равно на постмодернизъм... Та един от - и запазил се актуален - постмодерните образци на стил (нежели вече за живот) е именно псувнята (другите два бяха епитафът и телеграмата, съгласно Емил Чоран): тя ще ми гарантира изтриване (или поне "поправяне" на настоящия текст) ... Но сп. "Българска наука"... си е за наука, не за мен (да, то не се занимава с мен, нали? И слава Богу: нека "дискусията да си продължава както досега"). Въпреки че и чисто научно (филологически) Ницше не е утопист и не говори за "свръххора" ("свръхобщество"), а за свръхчовек (свръхчовешко), сиреч тъкмо (радикално) за снемане на социалността: което си е една херменевтично извиквана архе-утопия (възхищение) към определени прототипи-изверженци. Сиреч Ницше е подстрекател на индивидуалността - и не мечтае за свръхчовека като за правило, а все-таки като за изключение. И бил е Ницше утопист една година от живота си: студенството в Бон, сред книгите на младохегелианците; и допреди да бъде безднено поразен от Щирнеровия Единствен.

Херменевтичното възсъздаване ценностите на суровия живот се сблъсква о неотменимостта на сурогатния, технизирания свят, "реализирания идеализъм" - но вместо в пъстър митичен дом се озоваваш очарован отсам една безвъзвратно отминаваща отегчителна и нехаеща актуалност.

Забележка: Позитивизмът (ако и Огюст Конт да е въвел термина) се корени в английския емпиризъм, т. е. в (последна сметка) "Нов органон" на Френсис Бейкън.

Към sirius 1. Общувам с Ницше, обичам Ницше и не ми е чужд - нима е фройдистко? (И защо въобще писателите пишат - за да ги проучваме и изследваме ли, и без да говорят на сърцето?! О, да, онзи възлов анатомичен орган и нищо повече, сърцето!) 2. А дали въпросът ("слаб философ ли е Ницше") е "коректен", обърнете се (за спор) към глобалния модератор в настоящите форуми, уважаемия г-н Глишев, който на 08.07.2010 г. в тема "Чуждо творчество" презрително написа: "Все пак Ницше понякога е приятен за четене, макар да е слаб философ." (Link, третият постинг.) 3. Можете (във връзка с Ницше) да ми пишете на: personae@abv.bg. П. П. Относно метафизиката един съвременен (и още жив и активен), постмодерен философ, а именно Джани Ватимо (ученик на Гадамер), въздигна във философията призива "слаба мисъл" ("религия на мъртвия бог"), т. е. метафизиката да бъде най-сетне изживяна: едно от условията да бъдеш силен философ (призван за любомъдрие) е да си слаб метафизик... Всички сме свидетели на нар. "аналитична философия", уродливото отроче на метафизиката и нейното англосаксонско планарно (плоскоумно) изображение, позитивизма.

(1) Methodius: "тезата, че човекът е болно животно". Sirius (отговор): "и след такова опростяване пак не виждам смисъл". (2) Статията в сп. "Българска наука": "човекът е резултат от болестното развитие на живота - той е "болно животно". Sirius (отговор): "нещата ми стават по-ясни". Sirius, нищо лично, но просто трудно виждам някакъв смисъл в написаното (току-що от Вас). Зад една измама може да стои друга измама. Но може ли зад въобще измамата да стои измама?! Идеята относно такава (causa sui) измама е "богът". И ето че Ницше се провиква: край на измамите! богът (живителен и насъщен) не би могло да бъде идея (ако и идея над идеите), "богът" е мъртъв ("трансцендентен"), е мъртвилото на мъртвилата!... Ницше поддържа тезата, че човекът е болно животно (и че метафизиката е болест). Ала Ницше е философ, нежели учен (и се "възпалява" от метафизика)!... Та слаб философ ли е Ницше? (А че е слаб метафизик - слаб е. Което нелепо проличава в скалъпената постмортем книга "Волята към мощ".) ... И може би е неуместно да поставям във форум за наука този въпрос. Но пък прочетох подфорумното заглавие "философия" - нима съм прибързал?... Метафизиката не е философията: ето за кое дойде да ни рече Ницше. Философията, любомъдрието не (и не бива да) отстранява т. нар. личен живот! "Мъдростта слага граници и на познанието." (Ницше, "Залезът на боговете", Афоризми, 5, превод Г. Кайтазов.)

Към sirius В такъв случай не ми остава друго, освен да Ви препратя към официално публикувана в сайта на сп. "Българска наука" (настоящия уважаван сайт) общообразователна, посветена на Ницше статия, осмия абзац: link: "За него (Ницше - б. м.) човекът е резултат от болестното развитие на живота - той е "болно животно", което се опитва да измами себе си с помощта на културата и морала, за да избяга от своята животинска същност." (Уточнявам, че статията не е писана от мен.)

Т. е. иде реч за тезата, че човекът е болно животно.

Към sirius (теза) Ницшеанският морал. - Човекът е силен с принципите си (та иначе е слаб), но трябва да бъде силен тъкмо с инстинкти. (Аргумент: Моралът е онова чисто човешко, което у човека компенсира недостига на тъкмо чисто човешка природа.)

Ще сглобя следното: Сократ бил велик учител по себеконтрол на прекрасния и даровит юноша Алкивиад (вж. Плутарх). И ето в що е бил смисълът от Сократ - и въобще, в що е смисълът от учителстването. Но Сократ има и друго "величие", "философско": еманципира ли се учителството спрямо военачалническото, политическото, дипломатическото дарование ("висшите инстинкти") - и изучи ли се в общочовешко нравоучителство (космополитизъм, просвещение) учителството, и - в съответствие - улегне ли пък споменататото дарование, узрее ли в Александър-Македонщина, империализъм, идеокрация, елинизъм, то ние виждаме как всичко това довежда при всеобщото "познание" на Аристотел. И отвежда в по-късни времена до стоицизма и до воина-идеалист, т. е. - в последна сметка - до Вагнеровия Парсифал и романтизма на Карлайл. "Луций Катилина, който произхождал от знатен род, обладавал голяма телесна и духовна сила, но бил с лош и порочен характер. Нему още от юношеска възраст доставяли удоволствие гражданските войни, убийствата, грабежите и размириците в държавата, които били и неговият възпитател на млади години. Телесно здрав, той понасял до невероятност глад, студ и безсъние. По дух смел, коварен и гъвкав, той притежавал дарбата да лицемери и да се преструва във всичко; алчен за чуждото, прахосник на своето, буен в страстите си, достатъчно красноречив, но малко мъдър. Неговият ненаситен дух постоянно жадувал извънмерното, невероятното, непостижимото... Бил обладан от непреодолимата страст да завладее властта в държавата и не пробирал средства... Този неукротим дух от ден на ден бил все повече и повече възбуждан от недостига на собствените му средства и от съзнанието за извършените престъпления; а тези две злини той бил още повече увеличил с пороците си, за които споменахме вече." (Салустий, "Заговорът на Катилина", 5, превод М. Марков и Н. Георгиева, "Наука и изкуство", 1982.) В "Залезът на боговете" - "Странстванията на един несъвременник", 45 (превод Г. Кайтазов), Ницше завършва с думите: "Катилина - зародишът на всеки цезар." (Този фрагмент, както и предходният, 44, са може би най-дълбокото, което Ницше е написал.) Съдбовно сходство при Алкивиад Стари (вж. у Плутарх), Катилина (вж. у Салустий), Чезаре Борджия (вж. у Макиавели), Мазепа (вж. у Пушкин) и младия Бонапарт (вж. у Бетовен) - естет-политическите завършеци преди епохални културо-исторически трансформации, а именно: космополитизирането на Антична Гърция (Александър Велики, времеразтегляне), Античен Рим (Октавиан Август, през-от посредничеството на Юлий Цезар), Германския Запад (аморфно явление), Русия (Петър Велики) и - най-сетне - Западния човек (стария Бонапарт). Този тип индивидуалност противостои в последна сметка на въобще личностите, етико-политическото начало. На Микеланджело Буонароти приписват мисълта, че "най-голямата опасност у нас не е, дето би могло целите ни да бъдат непосилно високи, основен проблем при повечето от нас е, че целите ни са прекалено ниски и ги постигаме". Някой би могъл да изтълкува стоически... Но Ницше-Дионисий? О парадокс! Тъкмо в дръзновено-инстинктивния, иморалния провал на гореспоменатите пет "негодяя" се състои човешкият сюблим, нежели в символиката на Изкупителното успение (Христа). Кантианската свобода - нищо повече от робски блян. ("Кант: или cant като свободен в себе си характер." - Една от Ницшевите непоносимости, спомената в "Залезът на боговете" - "Странстванията на един несъвременник", 1, превод Г. Кайтазов.) "Ние изобщо няма да разберем хищното животно и хищния човек (например Чезаре Борджия), няма да разберем и природата, докато търсим в основата на тези най-здрави от всички тропически чудовища и растения нещо "болнаво" или вроден в тях "ад": както досега са правили почти всички моралисти." (Ницше, "Отвъд доброто и злото", 197, превод Ренета Килева-Стаменова.)

Метафизиката не е философията: ето за кое дойде да ни рече Ницше. Неравностоен спор. - Двама изключително умни представители на човешкия род - ала всеки от своя тип - завързаха помежду си спор: изпълненият с необятни, достоверни, но идеологически неспоени знания човек застрашително наподобява световния океан - и мие бреговете на всички континенти във всички епохи; а обладаващият един силно ограничен и изопачен, но идеологически споен пакет от знания човек прилича на откривателски платноход - тръгващ от някаква брегова времепространствена точка и навлизащ дръзко в безграничната на шир и глъб стихия.

Апологет на моралното здраве. - Относно "болния мозък" Ницше съм на особено мнение (което мнение обаче комай съвпада с мнението и на самия Ницше за самия себе си)... У пращящия от здраве сифилитик Цезар Борджия (и по онова време у всички кондотиери, епископи и обикновени селяни и граждани) авантюризъм и трезвомислие са били едно и болният е воистина бил "болен", маргинален. И днес е нужно да бъдеш болен: за да не си трезвомислещ - та трезвомислещите са днес една средищна напаст. Да, днес е възможно най-здравият да е невям оня, когото зоват "болен"; и Ницше е най-изтъкнатият пример за такъв болен. "На болестта дължа своята философия", казва той... И защо би могло да го зоват из дълбочина "болен"? Ами защото венцехвали ренесансовата безскрупулност. А венцехвалейки ренесансовата безскрупулност, Ницше венцехвали моралното здраве: то няма общо с университетите.

Към stinka. - "Но това "изцеление от идеализма" е всъщност подмяна с друг идеализъм." (stinka.) Да, Лу Саломе, Ницшевата възлюбена, нарича ницшеанството "свръхидеализъм" - в смисъла и на "след-идеализъм" (вж. по-горе). На снимката - Ницше (с мустаците), приятелят му Пол Рее и "жената с камшика", Лу Саломе (82-ра). (Снимката е идея на Ницше.) Сам Ницше нарича себе си "първия декадент" (на постмодерната епоха). "Свръхидеализмът" детронира метафизическия идеализъм, идеализирайки "суровите начала на културата". Та (в политическата визия) утопията бива (при ницшеанството) заменена с архе-утопия (свръхчовека, след-човека в "бъдни праисторически измерения"). И ето че в този смисъл Ницше е родоначалникът на съвременната херменевтика - чиито наченки са положени с ранното (от 62-ра, Ницше е бил на 18 г.) есе "Съдба и история". Историографията е хронологична. Филологията е тематична. Ницше, с есето си от "Несвоевременни размишления" "За ползата и вредата от историята за живота", полага синтез на историография и филология, т. е. тематична историография = хронологична филология. Т. нар. псевдогенеалогичен квазиметод, който се състои в херменевтично проследяване развитието на идейни топоси (проблематизиране една извечна възможност на митично насъщие, вместо принципиално-изследователско снемане) и с който Ницше ретроспективно обосновава заложената в първата му философска творба, а именно "Раждането на трагедията от духа на музиката", фундаментална динамика Дионисий - Аполон. "С погледа на Ницше направих обзор", пише Освал Шпенглер в увода към своя magnum opus ("Залезът на Запада"). А от днешна позиция този подход би могъл да бъде сполучливо наречен "политическа естетика". "Всъщност то цялото време е такова. Че се строи нов свят, които в същността си започва да преповтаря стария. Накрая се достига до същото съдържание, пък дори и в нова форма. Защото просто ние и света около нас сме така устроени." (stinka.) Прилагам откъси от есето на 18-годишния Ницше "Съдба и история" (мой превод по руския превод на А. И. Патрушев от статията "Жизнь и драма Фридриха Ницше"): "Има ли край това вечно ставане? Какви ли са пружините на великия часовник? Да, скрити са някъде във великия часовник, който наричаме история. Циферблатът – това са събитията. От час към час бягат стрелките, за да започнат след 12-тия отново своя цикъл; настъпва нов исторически период." "Свободната воля се представя в разкрепостеност, самоволност. Тя е безкрайна свобода, блуждаене, дух. Но съдбата е необходимост и – при положение, че не сме съгласни да повярваме - световната история: това не са заблуждения и мечти, неизказаните мъки на човечеството не са фантазия; самите ние сме играчки на собствената си фантазия... Съдбата е една безкрайна и съпротивляваща се на свободната воля сила; без съдбата свободната воля е мислима толкова малко, както дух без реалия, добро без зло... Свободната воля е просто абстракция и означава способността за съзнателно действие, а под „съдба” разбираме едни неосъзнато ръководещи действията ни принципи... В свободата на волята на индивида се заключава абсолютната неограниченост, принципът на обособлението, отделянето от цялото, но съдбата отново и отново свързва органически човека с общото развитие... Без съдбата абсолютната свобода на волята би издигнала човека в Бог, а фаталистическият принцип пък би свел човека в механизъм.” Още тук, в това ранно и несръчно, гимназиално есе е продемонстрирана прелестната мътилка философска херменевтика. "И на мен отдавна философията ми е мътна." (stinka.)

И изцеление от какво? Ами от идеализма.

Постарах се да инициирам форумна дискусия. Поставих (със съответния background) въпрос. Очаквам да чуя отговора Ви, sirius. (Пояснение: Изконният смисъл на войната е тъкмо в обръщане каузата в по-вод, т. е. автентичната "кауза" на войната е увеличаване на мощта (по воля към мощ). И кога духът е най-задълбочен? Ами когато приема, че всяка кауза е едно проектно трасиране на пътя към завоевания (увеличаване на мощта) ... Но коя е по-фундаменталната истина спрямо истината, че племената воюват, за да се хранят (и оцелеят)? Ами че се хранят (и оцеляват), за да могат да за-воюват (увеличавайки мощта си)! И не случайно e казано: "и преди всичко войната". Припомняне: Моят скромен принос. - Ницшевите резюмптивни творби "Залезът на боговете" и "Ecce Homo" се оказват едновременно леки за разбиране и дълбокомислени при вземане предвид гореизложеното.)

Заключение Принципно се оказва (по Кантовия "вечен мир"), че е безсмислено да се воюва; ала нима може (след Кант) да се мисли, че животът може да почива на принципи? И на какво друго основание, освен житейско, бихме могли да имаме към живота своето "трябва"? "И преди всичко войната. Именно тя е била най-умното и правилно действие на всеки задълбочен дух, в самото раняване се съдържа изцелението." (Ницше, "Залезът на боговете", Предговор, превод Г. Кайтазов.)

И ето, от една страна: до-Кантовата метафизика, "царството на боговете", "божието царство", "светът на идеите", богът - където е имал достъп божественият Платон и където рефлексията към законите на битието е външна (като невям към "фюзис"), а от друга - Кантовата метафизика, богът-личност: до когото достъп има всеки човек и където рефлексията (към законите на битието) е вътрешна, творческа. Но разстоянието между категоричната, "еднократната", модерната личностно-общочовешка (сиреч кантианската) етика и реакцията, постмодерната, капризната, "възвръщащата се" индивидуалистко-свръхчовешка (сиреч Ницшевата) етика е само една крачка. Ницше - и във висша степен автентично и адекватно - противопостави на избликналото отчуждение човек/ битие (криза на доверието) своята искрена поза. Ще разкажа една приказка... Учените принадлежели към грижовен и неуморен род и философи и нефилософи им дължели и надлежно засвидетелствали почитание. В Двореца на Познанието, в неговата Огледална зала, учените били привилегировани да домакинстват, та вечер да отрупват, а сутрин да разтребват масата, на която всяка нощ философите разигравали пред уморените им очи своите гуляйджийски свинщини... "И факлите догарят бавно над вратите", записал в своя свитък един поет... Но през деня? През деня всички спели - понеже Слънцето светело за всички, заради всички, вместо всички... Но с течение на времето учените набрали тренинг и се сдобили с инсайт и в някакъв начален момент изобретили изкуствени слънца. Толкова били станали вече неизтощими и изобретателни в отговорната си грижа учените, че даже съумели да угасят у философите нагласата им да заспиват сутрин и да излизат да се разхождат денем сънни сред цветята. Но изведнъж пропускливостта на тайните пътеки на истината се оказала недостатъчна; и разтворили, учени и философи, широко портите на двореца и започнали да споделят трапеза с всички трезви обитатели на тържището, а пияните пропъждали с помощта на полицията. И Масата на Познанието изобилствала денем и нощем с най-причудливо рационални гозби и блага. Наистина! Ала смяната на деня и нощта нарушила своя естествен цикличен ход в живота на хората - ех, всеки спял както и където случел и завърнел! Настъпила всеобща грижа и безсъние. Възцарила се Науката - тя взела нетърпеливо от старческите церемониални ръце на Религията Короната на Битието и си я сложила дръзко на главата... В Царството на Окатите Омир придобил право на първа категория инвалид, с придружител. Поетът, казват нашите широкоскроени критици, е лирик или циник: това е по същество поезията - останалото е символизъм. И – за да не липсва класическият тон – не пропускат да добавят, че очите на слепите поети са обърнати към душата. Ала ето какво пише един от алтернативните постмодернисти, а именно Лудвиг Клагес: „Поетът преди всичко е визионер и се намира изцяло извън себе си; и скита в дъжда; или линее под изгарящото слънце; или броди из гората; или язди през степта; или върти руля на океански платноход; или притиска в обятията си принцеса. И знае всичко друго, но не и що е самосъзнание и налична физическа реалност. Чува отзвуци от епични битки, рисувайки с втренчен в пращящите съчки на камината поглед. Та неговите видения действително съответстват на физическа слепота! Омир е сляп.” (Мой превод по афоризъм 102 от номерацията и англоезичния превод на Джон Картни.)

Реших да внеса по-висока прецизност в експозето - чрез оцветените в червено добавки: ... Делото на Кант Кант преосмисли т. нар. закони на битието, щото статутът им на догми премина в статут на условия (за битие). Т. е. в кантианския смисъл битието не е догматична даденост, но е под опеката на "дадеността" (сиреч "трансценденталността") на (извечно провиждани) законови условия. И ето че - съгласно Кант - законовите условия не са дадени като битие (физика), а тъкмо като безусловно (сиреч конститутивно, принципно и необходимо) отношение към битието (метафизика). И, да, метафизиката бива смислово иззета и бива - предвид рецидивите на скепсиса - "спасена" в лоното на творчески, но всеобщ, абстрактен, неуязвим, себерефлективен, себепонятен си и проективно-конструктивен субект. Та Кант приютява под субективна юрисдикция законите. Ала тъй или иначе иде реч за смислов преврат, а смисълът не може да бъде застрахован срещу преосмисляне. (И дори и от Кант.) И едва Ницше беше сетне този, който пръв се обърна към смислоначалието, удържайки на гребена на философската вълна преосмислянето. ... Програма "Ницше" ... 2. Но в традиционната (сиреч следсократическата) философия се проповядва, че мета ("след") - физиката ("естествознанието") осмисля физическия, природния свят, т. е. традиционната философия корени себе си в метафизиката (т. нар. от Аристотел "първа философия"). (Под "метафизика" се разбира "светът на идеите", абсолютистката рефлексия към т. нар. закони на битието, нежели самите закони.) 3. И ето тази интенция Ницше определя като нихилистична (онищостяваща) и пише (в "Ecce Homo", "Предговор", 2), че тъкмо чрез из-мислицата "идеален свят" (бог) са отнети ("трансцендирани") на реалността ценността, смисълът и истинността. - Смисълът се сложил абсорбен капак над живота и животът вече не се възвръщал смислово; и започнал животът да сублимира и да прогресира в самоизяждане към общочовешки идеал. 4. Обаче Ницше, в символа Дионис, разбира в противопоставка самата реалност като божественост, а нихилизма (с главни пионери-проповедници Сократ, Буда, Христос) - като смърт на божествеността (и изместване, отвличане реалността). (Забележка: спинозизмът е нихилистична философия, псевдо-дионисийство.) 5. Новата (сиреч антитрадиционната) философия ("философията на живота") е призвана да "изтрие" овреме фантома "идеален свят", а и да внедри в реалността (наново) ценности (прокламирайки свръхчовековост предвид овакантената божественост). Та Ницше е радетел за иманентна аксиология. (Забележка: практическата философия на Фихте е нихилистична философия, псевдо-волунтаризъм.) ...

Към stinka: браво! Лу Андреас-Саломе, в “Моят живот" - "Опит за дружба", ч. 2, мой превод по превода от оригиналния немски на руски на Лариса Гармаш, пише: “Сред хората, които ни обкръжаваха, имаше представители на най-различни научни области: естествоизпитатели, изтоковеди, историци и множество философи. Философията си бе поставила отколе задача да буни умовете и причина беше особената ментална атмосфера на онова време. Внушителните след-Кантови системи, досами неохегелианството, с всичките му разновидности, крушираха в стълкновение с противоположната духовна тенденция на XIX в., т. нар. “ера на Дарвин”. Но сред онези, които защитаваха позитивистките принципи на обективност и реализъм, се появиха и песимистични настроения: което по себе си представляваше една свръхидеалистическа реакция към всички видове практики на “разбожествяване”. И въпреки това (и тъкмо поради това) на любовта към “истината” бяха принесени действителни, реални философски жертви - един своеобразен героизъм на вид философстващи люде... Скоро смирението пред “истината” отприщи цяла една нова ера на “изповед на смирението”: тези философи, поставяйки колкото може по-ниско човека, изпитваха едно особено чувство на мазохистична гордост. Ала дори и в нашия кръжок, който ту се смаляваше, ту се увеличаваше, не съзнаваха все още, че човекът, чиито сборници с афоризми внесоха в психологията свежа струя – Фридрих Ницше, - ще спечели всемирна слава. И яко невидим воал той покриваше всички нас. Да, не съединяваше ли той възбудените умове! И нима не и душевните му конфликти и психически разстройства, които го подбуждаха да се отдава всецяло на своите търсения, не бяха причината, щото поетическият му дар и тази унищожителна проницателност да се обединят и породят една толкова продуктивна сила! Дълбока следа в интелектуалния живот на онова време (а и на по-късните времена) остави и контрастът, който Ницше по отношение на всички наши приятели се явяваше. Всички бяха съгласни в едно – и независимо от различията по основни въпроси, - а именно в изкуственото повишаване стойността на “обективността” на въпросите. И с всички сили се стараеха да разделят у себе си колкото се може по-радикално волята за познание и емоциите и да разглеждат т. нар. “лично” като несъвместимо с т. нар. “научен подход”. А напротив, душевното състояние и личната трагедия у Ницше станаха тигел, в който жаждата за познание прие форма: от огъня възникна едно цялостно творение – Ницше.”

Хвала!

"Когато му прошепнах, че би трябвало да се огледа по-скоро за един Чезаре Борджия, отколкото за Парсифал, той просто не повярва на ушите си." (Ницше, "Ecce Homo", "Защо пиша толкова хубави книги", 1, превод Г. Кайтазов.) Слаб философ ли е Ницше? Делото на Кант Кант преосмисли т. нар. закони на битието, щото статутът им на догми премина в статут на условия (за битие). Т. е. в кантианския смисъл битието не е догматична даденост, но е под опеката на "дадеността" (сиреч "трансценденталността") на (извечно провиждани) законови условия. И ето че - съгласно Кант - законовите условия не са дадени като битие, а тъкмо като безусловно (сиреч конститутивно, принципно и необходимо) отношение към битието. И, да, метафизиката бива смислово иззета и бива - предвид рецидивите на скепсиса - "спасена" в лоното на творчески, но всеобщ, абстрактен, неуязвим, себепонятен си и проективно-конструктивен субект. Ала тъй или иначе иде реч за смислов преврат, а смисълът не може да бъде застрахован срещу преосмисляне. И едва Ницше беше този, който пръв се обърна към смислоначалието, удържайки на гребена на философската вълна преосмислянето. Програма "Ницше" 1. Предсократическата философия е естествена (-та) философия (любомъдрие). Нека не бъде обърквана с philosophia naturalis. 2. Но в традиционната (сиреч следсократическата) философия се проповядва, че мета ("след") - физиката ("естествознанието") осмисля физическия, природния свят, т. е. традиционната философия корени себе си в метафизиката (т. нар. от Аристотел "първа философия"). 3. И ето тази интенция Ницше определя като нихилистична (онищостяваща) и пише (в "Ecce Homo", "Предговор", 2), че тъкмо чрез из-мислицата "идеален свят" (бог) са отнети ("трансцендирани") на реалността ценността, смисълът и истинността (смисълът слага капак на живота). 4. Ницше, в символа Дионис, разбира самата реалност като божественост, а нихилизма (с главни пионери-проповедници Сократ, Буда, Христос) - като смърт на божествеността (и изместване, отвличане реалността). (Забележка: спинозизмът е нихилистична философия, псевдо-дионисийство.) 5. Новата (сиреч антитрадиционната) философия ("философията на живота") е призвана да "изтрие" фантома "идеален свят", а и да внедри в реалността (наново) ценности (прокламирайки свръхчовековост предвид овакантената божественост). Та Ницше е радетел за иманентна аксиология. (Забележка: практическата философия на Фихте е нихилистична философия, псевдо-волунтаризъм.) 6. В технизирания вече свят - т. е. в "реализирания идеализъм" - иманентната аксиология не е възможна иначе, освен като екзистенциализъм. (Забележка: марксистката философия на труда е нихилистична философия, псевдо-екзистенциализъм.) 7. И ето че философията на живота (Lebensphilosophie) казва: нихилизмът (идеализмът, метафизиката) е ресантиман, болест, израждане, израз на декаданс. Спасителят Бидейки инкарнацията на епохалното романтическо трагично себеосъзнаване, Ницше не е някакъв си носталгик (псевдо-елин), а е херменевтичен и вживян дълбинно културолог, който панически улавя и мнително проследява пресъхването на античните сокове, скъсването на живата връзка, загубата на живителна античност, т. е. пропадането на плододайната културална основа, почвената благодат - и трескаво търси изход. (А междувременно ще спомена, че в първата част на своя текст "Краят на Новото време" Романо Гуардини великолепно представя античния светоглед.) И още при Джордано Бруно светът изгубва - и битовизира (опошлява) - своята тукашност, присъствие, непоклатимост и всеобемност, своята страхопочтителна уютност, своята митичност, образност, символност, разсъдъчна достижимост и обхватност - световата архитектоника преминава в селенията на метафизиката. Та постмодерността не е културна: нашата хуманитаристика е фактично-изследователска, редуцентна, а нашата изкусност - хамелеонска. И какво от това, щом технологиите се развиват?! На метафизиката (и респ., технологиите) ние днес дължим възможността да се докосваме (псевдо) физически о възможни културални достижения (ала тук оценката в последна сметка е на естетическото сетиво). И точно тази е ценността на метафизиката - и, респ., тази е човекобитийната принадлежност на метафизиката. Спасението: средата за (постмодерно) културално възсъздаване наричаме политическа естетика. Трите истини Метафизиката има превид оголената, същностната истина. Ницше има предвид маскената, откроената истина. Екзистенциализмът има предвид откровяващата се, насъщната истина. Ода на лудостта След торинския колапс Ницше, в психиатричните приюти (в Базел и Йена), продължил да си води дневник - към който принадлежат и следните два афоризма (цитирам на англ., по Leonard Sax, "What was the cause of Nietzsche’s dementia?" - Journal of Medical Biography, Vol. 11, февр.' 2003, стр. 47-54, рубр. "Patients"): "Solitude is not painful, it ripens – but you must have the sun as a girlfriend." - "О, самотата не е измъчена, и зрее - слънцето аз имам за приятелка!" (Мой превод.) "You run too fast! Only now, when you tire, does your luck catch up with you." - "Ти тича твърде бързо - та едва сега, когат' си уморен, късметът смогна да те хване." (Мой превод.) По някое време Ницше - в своята кротка лудост - попитал майка си: "Наистина ли съм писал книги?" Уточненото начало на постмодерната епоха Вътрешният опозиционер-младохегелианец Щирнер и Ницше, известно е, са "философите на социалната сила и мъртвия бог". Т. е. според тях суперпозицията на социалните сили определя социалните резултати. Ала според Ницше - с едно-единствено, но съществено изключение: социалното благородство. Кое сега при мъртъв и затова валиден, властващ отчуждено бог би било социално благородно? Онова, което в състояние на безбожие е социално благородно. Ето херменевтиката към авантюристичния тиран; и ето я археутопията "свръхчовек"! Руският нихилизъм и Достоевски са едно паралелно на Щирнер крило... Философичният вундеркинд Ницше бил израснал в постреволюционна (1848-ма г.) протестантска провинциално-интелектуална германска среда (Наумбург и Пфорта). И имаме ли за чудене, че още в първите месеци на студентството му (Бон) трудовете на младохегелианците (Фойербах, Давид Щраус, Бруно Бауер) формират от него обещаващ възторжен атеист, модерен иконоборец-просветител и че скоро след това Шопенхауеровото слово внезапно го усамотява и го отлъчва от студентския социален живот ("Франкония"); и го отвръща от теологията (преместване в Лайпциг)! И, о, щяхме да имаме много за чудене, ако не предполагахме за едно промеждутъчно и потрисащо въздействие (октомври' 1865-та, чрез Едуард Музхаке) на книгата на Щирнер ("Единственият и неговата собственост"): възприсъстване на бездната, явяване на мъртвилото на Бога. Пустота, която трайно и болезнено се настанява след принудителното - по болест - прекратяване на преподавателската кариера (1879-та г.), а и особено след любовното разочарование с Лу Саломе (оттегляне в 10-годишна самота); и която пустота се изразява и в идеологическия разрив с Шопенхауер и Вагнер (кумирите) и - в последна сметка - в Торинския срив (началото на януари' 1889-та г.). Та когато - в някой от първите мигове на 1889-та - е прегръщал онзи изпосталял и жестоко шибан от кочияша си кон, Ницше, "антихристът" - досущ разпнатия Христос, - се е почувствал сиротното сърце на отвърнат и безсърдечно пулсиращ, разрастващ се и множащ се свят. (Едвард Мунк, картината "Писъкът", ок. 1900 г., но впечатлението е от 1893-та.) С това започва постмодерната епоха. И нека не забравяме как. Моят скромен принос Ницшевите резюмптивни творби "Залезът на боговете" и "Ecce Homo" се оказват едновременно леки за разбиране и дълбокомислени при вземане предвид гореизложеното.

Днес случайно се осведомих, че точно по проблематиката, по която аз се мъча да стъкмя статия, е написана (1931-33-та г.) превъзходна българска монография в два тома (части): "Анти-Нитче" на Любен Казанджиев (воинстващ антиматериалист)! И вече съм убеден, че този автор и до днес е целенасочено и дори цензурно премълчаван. Да, в интернет той е споменат: присъства в сп. "Философски алтернативи", кн. 5-6/ 2003 (в статия на обявяващия въпросната монография за "многословна и претенциозна" Латьо Латев) и кн. 7/ 2007 (в статия на К. Жабилова), издания, които странно липсват в свободната виртуална библиотека на БАН и са достъпни единствено в платения сайт на C. E. E. O. L.; присъства и в един изготвен от НБУ библиографски указател на сп. "Философски преглед" (1929 - 1943); както и (доскоро, т. е. преди да го поръчам) като артикул (единствена бройка) в една виртуална антикварна книжарница (първият том, а на втория попаднах случайно днес при една антикварна сергия: томът беше с отстранени корици). Това е. Другаде няма да попаднете нито на заглавието на книгата, нито на името на нейния автор (някъде мярнах, че е написал и "Анти-Вайнингер"). А иде реч, повтарям, за обемиста двутомна монография, която впечатлява с фактология, стилистика, проникновение и отлично и детайлно познаване живота и творчеството на Ницше... Получава се нещо като с превода на Николай Райнов на Also sprach Zarathustra... Всичко, свързано с Ницше, минава все още през вездесъщия Исак Паси, радетелят на комунистическата (изфабрикувана) приказка за, видиш ли, алтруистичния слабоволев поет и неговата издевателствена, скудоумна и фашизоидна сестричка и нейните приятели-изопачители... Едва днес ми просветна... Чудесен труд, който следва да бъде основно помагало по Ницше в СУ! И хилядократно предпочитам искрения християнски отрицател на Ницше Любен Казанджиев пред фарисейския апологет на Ницше (в естетически уклон, та в неглижиране на преоценката) Исак Паси, за когото обаче няма как да си кривя душата: той едно време (с есетата си) ме запали по ницшеанската кауза и дълго време ме захранваше с нея (и му благодаря)! Ала той пък пласираше безсърдечното съждение на етническия си събрат Томас Ман, че Also sprach Zarathustra е най-слабата Ницшева творба (а всъщност: върховото му постижение, книгата, която Ницше създава с най-силна любов), а самият Н. имал стойност най-вече в амплоато си на критик на културата. Той (Исак Паси) изтърва в есето си за Киркегор фразата, че въпреки всичко светът бил устроен по Хегел, не по Киркегор (естет говори за "устройство на света"!). П. П. Някъде съм сгрешил при поместването, та горната ми публикация едно след друго се повтаря. И отправям молба към модератора - да изтрие първия вариант (който е непълен).

Съпричастието се разпада. Съкровеното сегрегира в самота; и престане ли сега човек да се учудва, пропада в инструктажната нищета на уж собствената си (а всъщност той вече е нейна собственост) ограничена и отчуждена битност... Някои наричат такъв човек гражданин... Ще кажа, че единствено философичността би могла да спаси днес човек от гражданството. E-mail: personae@abv.bg Skype: personae0

В насъщен контекст, т. е. в собствен смисъл, съ-знанието е онова, което не е знание; но кое не е знание? - Ето как въпросът отговаря точно, конкретно и еднозначно (и в безмълвие) на неопределителното твърдение; и ето че съзнание отстъпва спонтанно в синтез, като същевременно обособява и свързва същности (неща), т. е. провежда анализ на (моделира) битието, формира знание, език, посредством който се отнася към (разбира) битието. Ала съзнанието не е самотно. Та когато разговарям, аз (щом действително разговарям) не и просто (както компютър) комуникирам (приемам и предавам), а освен това и (вече безмълвно) разбирам отговора и протичащия въобще говор, съпричастен съм с Друг и, значи, със съзнанието на един родствен на мен, а посредством общия си език ние двамата се отнасяме заедно към (разбираме) общо наше битие. Но превърне ли се в регулярност общуването, то общият език изпада в клише, отчуждава се, придобива самостойна общовалидност относно разговарящите и обговаря едно отвъдно и законодателстващо, но едно вече неразбираемо битие: и ето как възниква обществото. E-mail: personae@abv.bg Skype: personae0