ARGN

Ами кой с каквито факти разполага, нека ги посочи. Факти са историческите писмени или материални следи, някои от които посочих. Ако това не са факти, то за „славяните” значи няма никакви, доколкото се опират на няколко противоречиви писмени извора, не намерили подкрепа от археологията и антропологията, както видяхме от цитатите в предишните ми коментари. Всичко това са факти, признати от самите заинтересовани, което им придава още по-голяма стойност. И така нататък. Ако някой има други факти, нека ги представи, ако ги смята за недостатъчни – да ги допълни, което би допринесло за изясняване на въпроса по темата. Все пак не трябва да се забравя, че наред с фактите, съществува и историческа логика, която да ги подреди, обясни и направи изводи въз основа на тях. А не да се тълкуват те, както дявола евангелието, както се правеше доскоро в историята ни. Тези две страни на изследването са задължителни, за да се издири истината. От друга страна, нека съпоставим на какво се опират българските и чуждите виждания за определени исторически събития, за да преценим кой е по-близо до истината. Ето още факти за (пра)българско-„славянските” отношения, свързани с въпроса за същността, мястото и ролята на „славяните” на Балканите, а и изобщо в Европа. Разбира се, ако се опираме и на логиката: 1. Безпрецедентно признаване от Византия и Рим на българския език за каноничен още през ІХ век, а скоро след това се създава и българска патриаршия (третата в Европа), каквито имат само Цариград и Рим. Явно е имало някакви изключително убедителни аргументи за да се случи това, тъй като след това такова нещо повече не се е случило, особено що се отнася до Рим. Приказките за красноречието на Кирил за равноправие на хората под слънцето, са късни интерпретации в християнски дух и са далеч от истината за онези времена. 2. Дори след повече от 500 години - в ХV в., се води война по повод признаване за църковен, езика на известен и силен народ като германците. Какво говорят тези факти? Ами казват, че никой не може логически да обясни, как при това положение, ако народът и езикът се приемат за склавенски, ще бъде последният признат за каноничен, доколкото склавите (дори и да се приемат за единна етническа общност, което е съмнително) са по онова време силно изостанали културно и стопански , видно от археологическите находки и описанието им в писмените извори (нямащи градове и живеещи в колиби по гори и блата, не обичащи труда и земеделието, ходещи полуголи и т.н., според хрониките; вж. император Лъв VІ; ГИБИ) и дори името им е тълкувано като „роби”. И как склавенския език се съвместява и е наложен на (пра)българската администрация и власт в държавата, защото явно (пра)българите нито са изгубили властта , нито са изчезнали, видно дори само от имената им, отразени в хрониките. Логическите и фактически противоречия на такава постановка са толкова много, че могат да се „преодолеят” единствено ако се наложат силово, без конкретна обосновка по принципа „така е, защото така казвам” или като се премълчат. Както се правеше в миналото по не един, меко казано неприятен за някои български съседи и „големия брат” въпрос. Поради нелогичността й, историкът Петър Добрев нарича тази необяснима и необоснована промяна на езика „най-голямата мистификация в ранната българска история”. Но мистериозността изчезва напълно ако приемем, че прабългарите налагат и защитават своя език. Както многократно пишат учениците на Кирил и Методий и български първоучители, които също цитирах в предишен коментар, но никой не им обръща внимание (интересно каква би станало, ако пишеха същото за руснаци, сърби или някои друг "славянски" народ - вероятно днес нямаше да може дори да се говори с тях). Това следва от конкретните исторически данни и логика, колкото и невероятно да изглежда днес, след столетното ни зомбиране в определена посока. Тук е мястото да се спомене още, че надписите на „прабългарски” език могат да се разчетат задоволително чрез старобългарския и днешния ни език, включително диалектни и остарели думи, изключени днес от употреба в доста орязания ни съвременен език.

Не е много ясно какво се има предвид с тази реплика, но предполагам, че става дума за многогодишно насажданото съмнение, относно българския произход и постижения. Интересно явление е присъщият преди всичко за историците ни в миналото, стремеж да се омаловажат черно на бяло записаните български достойнства, не според, а въпреки фактите. Което поражда сходна реакция, като срещнем нещо различно от писанията им, да се съмняваме в него, също въпреки фактите. Не става въпрос за конкретната тема, а за всеки опит да се посочват факти за български исторически принос. В този смисъл можем само да благодарим, че въпросните учени господа не ги е имало по времето на Паисий Хилендарски, иначе нямаше да честваме 250 г. на историята му, която на момента щеше да бъде обявена за прекалено оптимистична за простите българи (както са ги набеждавали гърците). Защото можем да си представим колко невероятно е звучало написаното в нея (което по-късно се потвърждава от други извори). Няма обаче никаква причина да се притесняваме от постиженията на предците си, щом фактите го казват. Фактическият подход, основан на историческата логика няма нищо общо със сърбо-македонския, основан единствено на развинтената фантазия, без реална фактическа подкрепа. Който отгоре на всичко е гръмогласен и нападателен, за разлика от срамежливите и редки български опити да се отстои историческата истина и българското достойнство. Ако обаче се премълчават фактите, се дава безгранична воля на фантазиите и посегателствата над историята ни. Но както се казва, крушката си има опашка, така че никак не са случайни горните подходи, защото са двете страни на един многогодишен процес за принизяване на българските достижения и същевременно приписването им на други. Примери има много, като посоченият от Б. Димитров за това как при разкопки на Плиска, български студенти са принуждавани да закопават нощем римска керамика, за да бъде „открита” на другия ден и Плиска да бъде обявен за римски град. Защото не можело „дивите номади” (пра)българи да имат огромен каменен град, а ”славяните” да имат само землянки и колиби. Цялостният процес на фалшификации, като целенасочена политика е описан от професор Петър Коледаров в статията му „Горко на побеждаваните”. И тя наистина разкрива умисъл за подтискане на българското самоуважение. Той описва и политическата основа на невярната теза за „претопяването” на „малкото” (пра)българи в „славянското море”, която напълно противоречи на описаната в хрониките многобройност и сила на българите. Именно споменатите в статията "надеждни" историци, са учители на днешните сърбо-македонски "историчари", възприели напълно техния "научен" подход: „В някогашния социалистически лагер действаха специални комисии от „надеждни” български и от съответните „нарднодемократични” страни историци. Те съгласуваха представянето на събития и процеси, за да се премълчават неприятните факти и страници от общото минало. Никога обаче решенията не биваха в полза на българите, а тъкмо обратното – за тяхна сметка. Твърде поучителен е примерът с Македонския въпрос, който се разглеждаше като резултат от „шовинистичните стремежи на българите” и се признаваше съществуването на отделен македонки език. Нещо повече – за улесняването на кремлинската балканска политика, почиваща на плана да се създаде социалистическа федерация на полуострова, бе обявено съществуване на тракийска и добруджанска нация, разроени пак от българската нация… Главната задача на тази комисия от историци бе да закрият съществуващи и неблагоприятстващи факти, особено ако са свързани с ролята и участието на Русия… Началото на тази практика може да се отнесе още преди Освобождението и да се свърже с видния наш историк проф. Марин С. Дринов – един типичен пример за съчетаване на искрено родолюбие със заслепената преданост на старите русофили… Същият историк остави като наследство на историографията още една погрешна теза, която вече в продължение на повече от столетие ни отклонява от една от най-важните истини за прабългарите: техният брой, произход и отношение към славяните, а оттам и от правилното разрешение на въпросите за основите, върху които са почивали образуваните от тях държава и народност, т.е. етногенезиса на българите като нация. Началото и обяснението на заблудата следва да се отнесе към времето, когато славянофилите в Русия започнали най-после кампанията си в защита на „братята българи”, страдалци под игото на султана. Изпърво сред руската общественост се надига негодувание…защото дунавските не могли да се различават от волжките. С авторитета си проф. Дринов лесно разсеял възникналото недоразумение с твърдението, че Аспаруховите българи били една незначителна „орда”, скоро загубила добитото с насилие господство над славяните, които вземат връх и поради това съвременният българин бил „еднокръвен брат на славянското семейство”… Незадоволително и в погрешна посока е потърсено и решението на въпроса за произхода и прародината на прабългарите, както и за обхвата и местоположението на техните държавни образувания преди достигането на Долни Дунав от Аспарух… До края на ХІV в., когато българите падат под османско иго, етническата им цялост се запазва на юг от Карпатите, междата на гористата и гористо-степна област в Долни Днепър и Северозападното Черноморие, както и в пространството до Черно, Бяло и Адриатическо море, независимо, че сред тях в днешната Албания, Епир и Тесалия се заселват чужди етнически групи… Загубата на българския елемент в тези области се предхожда от преливането на маси от техни еднородци в словашката, унгарската, украинската и гръцката народност. От … (този) …процес изброените народи получават… значителен принос от ценности, с които българите оплождат и развиват съответната тяхна държавност и местна култура.”

Въпросът с т. нар. „славянски” език е много обширен и дълбок, като е пряко свързан и с (пра)българския произход, затова е невъзможно да се развие тук. Така че ще посоча само някои основни моменти, като ще цитирам установени факти, които като се свържат, могат да ни насочат към истината. Най-напред трябва да се каже нещо относно доказването на етническо единство на хората, наречени днес „славяни”, както се тълкува днес – като едва ли не един народ. Науката обаче показва друго, наред с цитираните в предишния ми коментар за липса на „славянски” археологически следи до V-VІ в. в смятаните за „славянски” територии, съществува и още факти в същата посока о от други науки (История России от древнейших времен до начала XX в.; Под ред. И. Я. Фроянова): За съжаление много малко може да даде такава наука като антропологията, тъй като единен антропологичен тип, характерен за целия ареал на обитаване на славяните, не се е формирал. Тогава, дали са били един народ “славяните” състоящи се от хора от различен антропологичен тип. Разбира се, няма “чисти” народи, но все пак всеки стар и обособен народ трябва да има преобладаващ и евентуално преходни антропологични типове, говорещи за дълго културно и битово съжителство и евентуални контакти със съседни народи. Липсата на единен тип, по-скоро говори за липса на единен или сродни народи. Така че, ако не са единен народ, трябва да се потърси каква е причината за единството в езика, а това е посочено във всички извори – българите. Затова единството на днешните “славяни” се състои предимно в старобългарския език, който лека-полека през преиначения смисъл на “старославянски” и “църковнославянски”, с набирането политическа инерция, отива към “праславянски” и към пълната подмяна на понятието със “староруски”. Но историческите извори сочат, че основната връзка, общия знаменател между толкова различните иначе “славяни” са многото българи и техните управляващи родове от най-стари времена. Много преди да преминат на юг от Дунав, (пра)българите са населили огромни територии северно от реката, и стотици години Дунав е била вътрешна българска река, затова дори в късните западни хроники се казва, че Дунав тече по средата на България. Толкова широкото (пра)българско териториално влияние никак не е изненадващо, ако се опираме на изворовите сведения за огромната численост на собствено прабългарите. Като тези на хазарския хаган, определил само един от българските родове – оногондурите, за многобройни като пясъка в морето. Това казват и „славянски” извори като Дуклянския летопис, също описващ прабългарското заселване северно и южно от Дунав (Мизия) и в Македония – според него под главния български цар имало девет царе, тъй като народът бил изключително голям. И собствено българските, като приписките към Манасиевата Хроника, сочат същото: „При този Константин цар преминаха българите през Дунав и разбивайки гърците, отнеха от тях тази земя, в която и днес живеят. Преди се наричаше тази земя Мизия. Многобройни, просто безчислени, те изпълниха и тази страна на Дунав (на север от реката), и онази (на юг) до Драч и по-нататък, тъй като и власите и сърбите, и другите са едно и също. Освен другото, тук са отбелязани и две (пра)български етнонимни названия, приети по-късно от други народи, който факт отново потвърждава силата на българското влияние. Тези названия имат синонимен на българи смисъл, както е изрично посочено, на което тук няма да се спирам. А ето какво казва „славянската” „Повест временных лет”, свързваща „славяните” с българските земи и със завладяването им от българите: „... А племената Яфетови, наричани Норци, са сега Словени. В стари времена живели са Словените по Дунав, където е днес Угорската земя и Българска. И тези Словени разпръснаха се по земята и назваха своите имена от местата на които седяха… ... Словенският народ както казахме живееше на Дунава. Дойдоха Скити, казаните Козари, наречени Българи и излязоха по Дунава, и насилници словенски бяха...” Патриарх Никифор и Теофан също съвсем ясно посочват отношението към склавените след заселване на българите южно от Дунав – те са поставени "под договор" или "под данък" и били изселени от вътрешността на държавата по границите към аварите на запад (отвъд Дунав) и на юг към Византия. А Северите е по-вероятно да не са били склавенски народ. Посочените хроники съвсем не изчерпват сведенията за прабългарската многобройност, както е известно на интересуващите се от българска история. Затова е имало български архиепископии в Прага и Краков, а един български принц – Пресиан ІІ е погребан в Словакия, която явно не е смятана тогава за чужбина. Видяхме също от цитата в предния ми коментар, че „славянските” князе са наречени български. И при положение, че (пра)българският език е бил индоевропейски, както приемат днес повечето историци, то значи е имало първични сходства със склавенски и др. под. езици. Вторичното културно-езиковото влияние обаче е било от български към склавенски, и към него става уеднаквяване на всички „славянски” наречия, което с учудване отбелязва дори отявлен русофил като Марин Дринов, който макар и неволно, потвърждава повсеместното налагане на старобългарското културно и езиково влияние, като с учудване споделя (Заселване на Балканския полуостров; Г. Занетов, Българското население в средните векове): „Язика на южните славяни, представя чудна пъстрота и разнообразие на звукови особености. В българските наречия това разнообразие така бие в очи, щото и най-повърхностния наблюдател може да открие в тях отличителните черти на най-отдалечените едно от друго славянски наречия.” Този извод Гаврил Занетов категорично отхвърля, като отбелязва: „Българската народност не може да бъде смес от разни славянски народности, защото българският език от най-стари времена и досега запазва своите отличителни признаци, които го отличават от другите славянски езици” (пак там). В случая обаче и двамата са прави, защото констатират различни страни на едно явление – стародавното разпространение и силно влияние на българския език върху всички „славянски” племена. Така че трябва да имаме повече доверие в написаното от предците ни, за произхода и същността на народа и езика ни. Българското влияние се признава от историците, макар под изопачените му названия старославянски и църковнославянски и ограничавайки го назад във времето до покръстването. И ако някой се съмнява в такава практика на налагане на езика, то такива сведения в хрониките има и за аланите (сродни на българите). Явно тя е съществувала още в онези времена, като е продължена от българите и след приемане на християнството, което изрично се отбелязва от историците. При това от най-западните, до най-източните земи, където се говори „славянски” език. Не трябва да се забравя, че населеното с българи пространство е обхващало територии на Старата Велика, Волжка и Дунавска България, чак до Германия – “немските българи” от Ашхарацуйц и т.н., т.е. и територии в които е възприета впоследствие латинската писменост, но които са били стотици години под българско влияние, включително тамошните “славяни”. Всичко това се потвърждава от историческите извори (Златният век на българската древност, Петър Добрев): За тези отвъддунавски българи споменава и английският крал Алфред Велики, който пише, че българите живели някога в съседство с Каринтия – днешна Източна Австрия. Има, както се вижда, твърде много исторически източници, от които личи, че някога отвъд Дунава е живеело многобройно българско население, чиито най-западни земи са се простирали до днешна Австрия и Бавария, а на изток са обхващали отвъддунавска Панония и Дакия. Тези българи са се появили в отвъддунавските земи наскоро след залеза на римската власт в Дакия, която била ликвидирана по времето на Аврелиан в края на ІІІ век… В северна посока част от българите се заселили през VІІІ – ІХ век далеч отвъд Карпатите в южните и източни части на Словакия. Там дори през късното средновековие е имало селища с типични български имена, които словашкият учен Ян Станислав нарича “византийско-славянски топоними”. Според този словашки автор в град Нитра и неговите околности някога “се полагала грижа за старобългарската книжнина”, а “фактите от топонимията и историческите извори свидетелстват, че на територията на днешна Словакия е била позната културата на старобългарската книжнина” ... Там, в манастира Михаловци, е избягал последният законен наследник от самуиловия род – Пресиан ІІ, на чийто гроб е изсечен следният надпис : “ Съде лежит къназъ Пресиан. Въ лето 6569 (1060 – 1061)” . ... някога в източна Словакия е имало многобройни български селища и ...дори през ХІІІ век някои от тамошните православни българи се вдигнали на бунт срещу притесненията на Спишкия католически манастир” . И още (Петър Голийски – Българите в Кавказ и Армения): Косвено сведение, че българският елемент… се е установил чак в района на северните Карпати, е едно признание, направено през 1920 г. от чешкия историк Любор Нидерле “Необходимо е да се напомни, че както най-древната карпатска топонимия, така и историческите названия на главните карпатски планински вериги ( Карпати, Татра, Фатра, Матра, Магура, Бескид) са чужди на славянския език.” “ За силата и дълбочината на българското въздействие свидетелства също и фактът, че в „славянските” предания, някои български преселения се описват като „славянски”, та дори и воденото от Аспарух, което показва че още по онова време те са го възприемали и като собствен водач (и народа му заедно с него). Вторично, но също много силно е религиозно-езиковото влияние при началното приемане от склавените чрез българите на християнството и книжовната реформа на Кирил и Методий, както и по-късно – при бягството на немалко български духовници, а вероятно и други българи, при завладяване на България от турците. Българските духовници заемат ключови религиозни постове на митрополити, като чрез тях те също формират образованието (тогава църковно дело) и нормите на езика в съответствие със старобългарския. Това влияние е било особено силно, защото той е използван като каноничен, поради което е бил задължителен в религиозните книги и проповеди, макар да е търпял с времето различни редакции, за да бъде донякъде граматично пригоден към местните говори. Неслучаен е известният факт, че само български форми на езика, системно са налагали старобългарските книжовници на всички народи в сферата на (пра)българско влияние. По този въпрос, руският академик Соболевски пише (А. И. Соболевски, Руският литературен език): Руски литературен език станал църковнославянския в руската му редакция… Църковнославянският бил за Русия литературен език в течение на целия древен период на руската история, т.е. до края на ХVІІ век… Руските преводачи и автори, сами не забелязвайки това, постоянно подновявали църковнославянския език, но тези обновления са били относително слаби, и като цяло той си е оставал все същият в своите звуци, форми, речник… От самосебеси се разбира, че по време на началното разпространение у нас на църковнославянските текстове, руска национална литература изобщо не е съществувала… и едва ли ще сгрешим, ако кажем, че даже до края на домонголския период, собствено руските трудове съвършено се изгубвали сред масата пренесени от България текстове, и по брой, и по обем, едва ли са били и 1/10 част от последните. А руския философ Густав Шпет казва кратко и ясно: Кръстили са ни по гръцки обичай, но са ни дали български език. Принципите на налагане на езика и писмеността кратко и ясно са отбелязани от руските историци и при изследване на поредното старобългарското влияние върху Русия, завоалирано наричано второ южнославянско влияние, докато всъщност то си е чисто българско: „Явленията в областта на ортографията и литературният език, свързани с южнославянското влияние, достатъчно ясно са изброени при А. И. Соболевски. Те обхващат следните тенденции: 1) да се отдели книжовният език от народния, 2) да се установят повече или по-малко устойчиви правила на правописа, 3) да се приближи езикът към първоначалния църковнославянски, „очиствайки” го от късните народни елементи, 4) да се унищожат в езика и ортографията местните руски особености…” Явно става дума за възстановяване на положението на езика до неговото по-ранно състояние, свързано с предходното българско влияние в района. Разбира се и такива признания са общо взето половинчати относно българския принос – в рамките на неопровержимите факти, като не е пропусната нито една възможност да се омаловажи или измести за сметка на други. А българските архиепископии в Прага и Краков едва ли са имали по-различна политика от налагането на българския език. Така, както е бил наложен и във влашко – на български са писали всички влашки войводи и той е бил официален църковен и държавен език до най-ново време, независимо, че България отдавна е била под турско. Затова и в днешния румънски език най-малко 30 % от думите са с български произход, като именно българският език е този, от който са взаимствали едновременно румънци и албанци, за да имат общи думи. Това посочва и Иван Т. Иванов в статията му относно едно особено балканско езиково явление, наречено Балкански езиков съюз. То отново като че ли е възникнало от нищото и е необяснимо, ако не се вземе предвид българското държавно-културно влияние, както по националистически подбуди се прави от чужди изследователи (http://protobulgarians.com): „Всъщност, проблемът с езиковия (и териториален!) контакт между албанския и румънския възниква, защото езикът на съвременните българи съзнателно е елиминиран от посочения албано-румънски “езиков контакт”. В действителност, общи думи с древен архаичен произход има не само в албанския и румънския езици, но също и в българския... Както се вижда от таблицата, т.н. група от архаични думи, характерни за румънския и албански езици всъщност е характерна и за българския език. Нещо повече, много от тези думи ... са запазени в най-широка степен именно в българския... Горният извод обаче важи не само за общия запас от архаични думи в БЕС. По-общо, от всички балкански езици, най-много общи особености имат българския, албанския и румънския. Финландският езиковед Jouko Lindstedt (2000 г.) въвежда количествена мярка, т.н. “балканизиращ фактор”, описваща степента на притежание на общите балкански признаци и изчислява, че “македонския диалект” нa българския език има най-висок “балканизиращ фактор” около 12.0. С други думи, най-висок "балканизиращ фактор", съответно, най-силно "балканизиращо" влияние върху останалите балкански езици има българския език! И наистина, първите четири от посочените по-горе най-важни особености на БЕС са характерни единствено или главно за него! Именно в българския език трябва да се търсят причините за появата на БЕС.” Същият автор много точно е описал и несъответствията при опитите да се търси някакъв пряк албано-влашки контакт, при който да са обменени думи. А и самата теория за произхода на тези късни племена, меко казано не се връзва във времето, при разминаване от 300 до 900 години: „Може да се смята, че това (обмен на думи) се е осъществило в периода между 600-та и 900-та година, защото за последен път се споменават латински говорящи войскови части в 579 г. (Теофан, изд. Бон, I, 394); за първи път обаче за власи, т.е. затехните потомци се говори в 976 г. (Кедрин, изд. Бон. II, 435). Следователно 300 години лежат в историческа тъма, през което време трябва да се е осъществила вътрешната връзка с трако-албанците, от една страна, и от друга, впрочем малко по-късно – със славяните; от този период датират по-старите славянски елементи в румънския, в основата на които е старобългарският и даже предстаробългарският. Северно от Дунав обаче зее празнина в историята от над 900 години, а именно от 270-та до около 1200-та година. Връзки с трако-албанците тук едва ли е имало.” Всъщност известно е, че влахи са наричани българите в гръцките, а блахи в латинските извори, което е първата част от етнонима ни блъг (срв. памирския Балх, кавказкия Булгар-Балк и др.) и е било друго българско име(или по-скоро на български клон), както пише и в Манасиевата хроника, така че е трудно да се каже как се е наричало романоезичното население в старо време. Също на български са писани и всички договори на руските царе (т. нар. варяги), което поставя въпроса и за произхода им. Тъй като уж и те били много като българите, но подобно на тях, не оставили никакви езикови и културни следи, което ни води до същия абсурд. Те обаче охотно се сродявали с българските царе, като дори имат претенции за българския престол, наричайки България „своя земя” (Светослав), а в княжествата им се спасяват български князе (Иван Асен ІІ), имат град Плисков (дн. Псков) и т.н. До неразрешими противоречия достигат руските историци, по този въпрос, подобно на въпроса за „изчезването” на Дунавските Българи. С. Ф. Платонов в “Пълен курс лекции по руска история”, не можейки да обясни задоволително тези несъответствия, отново стига до тезата, че “славянското море” удавило и управляващите ги “толкова много” варяги: “Сред руските славяни от средата на ІХ столетие варягите били толкова много и с тях славяните така привикнали, че варягите могат да се нарекат истински съжители на руските славяни… При тясното общуване на славяните с варягите би могло да се очаква голямо влияние на варягите върху славянския бит. Но такова влияние въобще е незабележимо…” Или е било забележимо, но е съвпаднало с нечие друго – българското. Тук трябва да си зададем и въпроса, защо никъде другаде по света, освен в доказаните стари български територии, не могат да се открият следи в от нарочения днес за “славянски” език? Докато дори малки народи намират сродни на себе си племена даже и в чужда етническа среда и други географски райони, защо днешните “славяни” не са оставили никъде другаде собствени следи от днешния “славянски” език извън българската сфера на влияние в древността? А където се намират някакви паралели, те са опосредени от българския език, т.е. идентични са на особеностите, включително граматични, на днешния български език, набеден за “славянски”. Отговорът е даден от историческата наука – народи с по-ниска степен на стопанско и културно развитие, приемат културата, а оттам неизбежно и езика на по-високата културна среда в която се интегрират – така е станало във Византия, така е станало в Българските държави в Европа – заедно с божествения пантеон, митове и стопанска култура, племената, наричани днес “славяни”, са възприели голяма част от езика, изразяващ тази култура, загубвайки собствената си идентичност и дори племенни названия. Безспорен пример, потвърждаващ същия модел, са късно създадените им държави носещи различни имена на създалите ги чужди управляващи династии, и като резултат, тези племена още веднъж (най-малко) сменят народностните си названия (като сърбите). Тази културна нестабилност е схванал и Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, който пише, че е лесно да различиш българите сред другите “славяни”, защото българите имат обичаи. Има още много какво да се каже по въпроса, но и от казаното дотук се вижда, че ако се подходи без предубеждение, фактите могат да се подредят логически по-издържано, като се избегнат неразрешимите противоречия в историческата логика.

Преди да се разсъждава за разселването на склавените, наричани днес „славяни” първо би трябвало да се уточни обективна начална позиция за идентификацията им, съответстваща на реалните факти. Защото първо трябва да се знае кой се разселва, преди да се търси къде и кога. Ето какво казва относно „славянския” произход във връзка с летописа „Повест временных лет”, руския изследовател К. Л. Егоров („Образуване на Киевска Русия”, 2000 г. ): „Поелите несторовото начинание летописци, го продължавали само в една посока – правили записи за следващи години. Следващият историк, Русия се наложило да почака до ХVІІІ век, до петровските времена. Тогава не само били събрани и записани от светските деятели руските ръкописи, с което се занимавал в частност В. Н. Татищев, чиято сбирка изгоряла в московския пожар през 1812 г., но били прочетени и трудовете на античните автори: Херодот, Тацит, Плиний Млади, Страбон и др. Версията на Нестор за нориките и дунавския произход на славяните, не намерила поддръжка. Първославяни от този момент започнали да считат Венедите. ... Продължителните опити да се свържат каквито и да било археологически култури от началото на новата ера със славяните, също не доведоха до положителен резултат. ... За пореден път отсъствието на родство между славянската и венедската материални култури, беше констатирано от полския археолог В. Новаковски през 1997г. на конференция в Минск ... У самите славяни никога не е имало самоназвание венеди, венди.” Както се вижда, и до днес няма археологически следи, доказващи нито дунавския, нито венетския начален произход на „славяните” – основните стожери на „славянската древност”. А писмените се градят повечето, на взаимно изключващи се, противоречиви данни. Същият автор много точно анализира пътешествието на Ибн Фадлан до Волжка България, и употребеното от него понятие "сакалиби”, като посочва очевадната истина – че „сакалиби” са волжките българи, и е грешка да се приравнява названието със „славяни”, както са направили руските преводачи на пътеписа. По-нататък той дава характеристика за работата на някои руски историци с писмените и археологически извори, търсейки „славянската древност”, по повод „тълкуването” от тях на описанието на Йордан и Прокопий Кесарийски на народите около Черно море, за да бъдат нагласени племената на “анти-славяни”, като заемащи огромен район в тези области: „При това, както е обичайно, ако изходният текст не съответства на концепцията, то ни се предлага “правилният вариант” на този текст (вж. например как Б.А.Рибаков, преработвайки фразите на “Повест временных лет”, достига съответствие на източника с теорията)... ...Методиката прилагана към текстовете, по същия начин се прилага и към археологическите данни. Старините от средата на І хил. н.е., намерени в лесостепната зона, включващи и средното поднепровие, са наречени „антски древности”. На какво основание? Ето на какво. Б.А.Рибаков цитира известният археолог А. А. Спицин : „При определяне на антската култура Спицин изхождал от това, че „щом антите били уседнало племе, то районът им в тази местност (някъде зад Азовско море) се определя... – в полето на лесостепието, на чернозема” Тук са допустати две грешки. Грешка №1. Антите-земеделци живеят на Истър, а на север живеят „безчислените племена на антите”. Дали те са земеделци или скотовъди – това е въпрос на археологията, така както родството им с антите на Истър – въпрос на историята. Вместо въпроси, имаме направо готов отговор. Грешка № 2 е предизвикана, т.е. следствие от първата. Тъй като е очевидно, че на север от Дон земеделски места няма в обозрими околности, то и тук подправят древния автор, заменяйки северното направление със северозападно и непосредственото съседство със съседство доста опосредено: между десния бряг на Дон и среден Днепър обитават Кутигури. Самият Б. А. Рибаков отива още по-нататък, разширявайки ареала на „антската древност” както във времето – в дълбочина до ІV-V век н.е., така и в пространството – почти на цялото северно причирноморие, едновременно преименувайки ги в “руски древности”, въпреки, че и първото название е само един произволно присвоен етикет. Никакви съответствия на тези старини и наистина славянската археологическа култура не са открити. ...Освен това, комплексът археологически данни в указания от Йордан ареал на антите (северното придунавие и северозападното причерноморие) до VІ век няма славянски елементи. (по Корзухина Г. Ф., “Към историята на средното приднепровие към средата на І хил. н.е.”... ). …В културно-археологически смисъл славяните по-рано от V век не се забелязват, и първоначалното ядро на славянските старини – културата от пражки тип, заема доста тесен пояс на югозапад на първичния балто-славянски масив.” Едва ли би могло по-добре да се илюстрира механизмът на “правене” в буквалния смисъл, на “славянска” история. И как “славянската” измислица се превръща в по-голяма и „по-древна” – “руска”. А по същия начин се “тълкуват” и други извори, което налага пряка работа с изворите и собствени разсъждения, ако искаме да достигнем до истината по този политизиран от дълго време въпрос. Иначе ще се въртим все в същия омагьосан кръг, който досега не можа да предложи поне частично съгласувани заключения, вместо заклинания. Отделно, колко много той е насочен срещу собствено (пра)българската история и култура, приписана на „славяните” (в смисъла на склави от хрониките). Еднаквостта на словене с българи и различието му със склави, многократно е записвано от учениците на Кирил и Методий, но упорито никой не ги взема предвид. А кой може да знае повече от тях? И по този въпрос значи е нужна позиция, съответна на изворите. Ще приведа няколко цитата (факти и констатации, без „обясненията”) от т. ІІ на многотомната “История на България” (БАН, София, 1981г.), която едва ли би могла да се нарече особено патриотична, и въпреки това е достатъчно красноречива: „Прави впечатление, че най-честа е употребата на „славяни” и „славянски” в смисъл на „българи” и „български” в книжовните произведения, писани от учениците на Кирил и Методий “ Затова отново трябва да се запитаме, кой по-добре от създателите, а впоследствие от разпространителите на словенския български език („език” значи също и „народ”) – кирило-методиевите ученици, е знаел същността на понятието „словене”? Ако те са го използвали като друга дума за “българи” още от самото начало, то на какво основание някой ще променя значението му впоследствие? Вместо да се потърси причината за това синонимно използване, то е наречено „словесна смесица”, и всичко е „изяснено”, според авторите на материала: „Примери за подобна словесна смесица се съдържат в такива творби от края на ІХ и първата половина на Х век като “ За буквите на Черноризец храбър, “Шестоднев” на Йоан Есзарх, т. нар. Кратко наумово житие и др. Особено показателно е, че авторът на това житие нарича държавата”българска земя” и отбелязва, че след прогонването на учениците на Кирил и Методий от Великоморавия те намерили убежище при “българите”... Същевременно в края на житието се съобщава, че един от климентовите ученици, Марко, бил „четвърти поред епископ в града Девол на славянския народ”. Налице е една твърде характерна смесица в терминологията: от една страна се говори за „българска земя”, а от друга – за „славянски” народ.” Характерен пример е и Пространното житие на Климет Охридски, писано от негов пряк ученик: „В житието се казва, че преди да завърши живота си, Климент предал своите завети относно устройството на църквата „на нас, Българите”... Като нарича себе си и своите сънародници с това име, климентовият житиеписец означава като български езика, който се говорел тогава в държавата, нарича Борис „княз на България”, а Симеон – „цар на българите”. Думите българи и български се употребяват във византийските извори от Х век ... Латинските и арменските писатели също така споменават нееднократно за „България”, „български народ”, „българи”, „български владетели” ... Особено често се говори за „българи”, „български владетели”, „България” и т.н. във византийските извори, които се отнасят до времето на цар Самуил и неговите наследници ...” Тук отново в прав текст се казва, че езикът на който е съставена новата азбука и който се е говорел тогава, е български. Виждаме, че преките ученици на Кирил и Методий, както и техните преки ученици – съвременници и учители на въвеждането на новата азбука, недвусмислено определят езика като български. Косвен признак за това, че “словенете” не са същия народ на “склавените”, освен сходността на названията, са пояснителните записвания на чуждите хронисти: „Тенденцията да се постави знак на равенство между „българи”, „български” и „славяни”, „славянски”, характерна за българската книжнина от ІХ и първата половина на Х век, се наблюдава и в някои паметници от по-късно време, и то не само от домашен, но и от чужд произход. Така например в една византийска грамота, издадена през 960 г. от император Роман ІІ в полза на манастира „Св. Йоан Коловас”(в южна Македония) и потвърдена с грамоти от следващите императори от Х – ХІ век, живеещите в подчинение на манастирската управа селяни са наричани „славяни-българи” В житието на Герги Иверски, съставено на латински език през ІХ век, жителите на едно село в южна Македония са означени като „българи, които се наричат славяни”. В Пространното житие на Климент Охридски се среща изразът „родът на славяните, т.е. българите”. В споменатите вече Солунски легенди се говори за изпращатето на Кирил „при славянските народи, наречени българи”." Трябва да се запитаме защо тези колебаещи се двойнствени названия се появяват в края на ІХ век, след приемането на християнството и новата азбука. Нали племената на склавените и народа на българите с техния бит и характерни черти са добре познати поне от два века. Какво е карало чуждите източници да използват пояснения, а не като погледнат, да кажат – това са склавени, а това са българи, както са писали преди ІХ век? Единственото логично обяснение, е несъответствието между видяно и чуто, т.е. авторите виждат българи с характерните им черти и бит, които обаче се наричат и словене. Точно за да не се бъркат тези словене с добре известните им склавени, авторите се чувстват длъжни да пояснят, кои са всъщност те. Двете думи са сходни, така че предизвикват объркване при записването на названието от чужденците, които по инерция го записват постарому, но поясняват, че съдържанието му е друго, и е равнозначно на българи. Каквато равнозначност съществува и в най-достоверните български извори, писани от преки ученици на Кирил и Методий и от техните ученици, съвременници на тези събития. Същото се казва и в “Солунска легенда”, където “славянският” моравски княз, заедно с преславския е наречен български: “Чуха и българите за мене. И великият княз Десимир Моравски, Радивой, княз Преславски, и всичките български князе се събраха около Солун и воюваха срещу Солун три години, проливайки много кръв. И говореха: “Дайте ни човека, когото бог ни е изпратил!” Тогава ме дадоха. Българите ме взеха с голяма радост и ме заведоха в град Равен на река Брегалница. Аз им създадох 32 букви. Аз ги учих малко, те сами много постигнаха. Те, каза господ, ще предадат на бога православната вяра и християнството. Такива примери има още, така че явно трябва да се разграничават словене от склавени, като първите са предците ни – българите, според посочените извори. В тази посока могат да се приведат още аргументи за българското езиковото и културно влияние, признавано от всички „славянски” държави, макар и под измисленото име „старославянско” и „църковнославянско”, но този въпрос е твърде обширен за да се изчерпи тук. Разбира се и дума не може да става за някакъв тюркски, монголски или подобен (пра)български произход. Което е очевидно за всеки непредубеден, при липсата на каквито и да било сериозни материални, културни или езикови факти в тази посока, освен няколко предполагаеми думи (присъстващи и в индоевропейските езици).

Удивително е, че нашите речници показват почти всяка дума, която се употребява от българи и съседни тям народи, за „собственост” на друг народ. Йордан Вълчев Думата си е българска от диал. чарк, чекрък и др. под.(с индоирандски паралели) и е записана в (пра)български каменен надпис през гръцки като сарак-тон (нямат Ч и Ц). Другата й форма е - кръг (ч, ц > к). Тя идва от езическо време, защото българските жертвеници са били с форма на чарк / кръг - каменна или дървена ограда около свещено дърво с жертвен камък-плоча. Оттук този предхристиянски термин е преминал в християнството. Затова понятието черкуване се употребява не само при ходене на християнска църква, но и при оброк-жертва върху каменна плоча при свещено дърво, който ритуал е останал от езическо време - почитане на стопанина-защитник на местността, или пък на защитника-предец на рода, имащ форма на змия-стопанин (кръгът е и змййски символ). Що се отнася до разните измислени конструкции, предполагащи, че винаги българите са заели думи от кого ли не, огромната част от тях не само, че не са верни, но са и тенденциозно налагани, за да подкрепят измислената и фалшива теория за някакъв (пра)български тюркизъм и днешно българско "славянство". Напротив, много български думи имат изключително древни паралели и са заемани от други народи. Както е и в този случай - българските думи точно съвпадат с шумерски такива хул / хул-ла – пръстен, кръг (коло, коле-ло); хар / хар-ка – пръстен, колело (хоро, кр-ъг), наред с още много буквални съвпадения (куша - кожа, зуби - зъб, шали - жали, кали - къл-не, шим - шума, лиш - лъжица, кушу - каша, ерим - ярем и т.н. и т.н.). Някои пък са индоевропейски, при което обаче българските им форми много често напълно съвпадат с древните, докато при други народи те са променени. Такъв изкривен подход е масово прилаган в речниците ни за диалектни думи, където напр. думата афузалия (вид едро бяло десертно грозде; болгар, афуз), е сведена звукоподражателно до изсмуканото от пръстите турско собствено име Хафиз Али (явно е бил виден лозар, та е оставил и името си). Няма значение, че земеделската дейност открай време никак не е била характерна за тюрки и турци, както е известно. Такъв вид „етимологизации” са много лесни и могат да се приложат за всяка дума, но едва ли са свързани с истината. Названието има обаче ясно обяснение чрез българския език, ако се вземе предвид кехлибарено белия цвят на гроздето. Именно той е дал и името му, от старата (пра)българска дума авъс – восък, отбелязана във Волжка България като афус още през 1065 г. (М. Кашгари), откъдето е преминала в чувашки – като авас, а е еднаква и с осетинската аус. От този корен е и днешната ни дума вос-ък (свързан с мед и сладост). Оттук сладкият и восъчножълт сорт Болгар, се казва афузалия – восъчно-бяло грозде (и медено), подобни сливи – афъзки и т.н. Що се отнася до преекспонираните измислени немци-готи,това е съвсем отделен въпрос, да не говорим, че годи / готи е многократно документирано в изворите синонимно българко име.

Пропуснах да кажа, че никакви сакски, склавенски или каквито и да било чужденци нямат нищо общо с тези стари български думи, опиращи чак до древните цивилизации, както видяхме. Във връзка с металургията могат да се споменат още шумерските шелу - метал (срв. с желе-зо) и суган - материал от металургията (срв. с чугун). Така че, ако някой от някого се е учил, то много по логично е те да са се учили от (пра)българите, тъй като са много по-млади народи. Не бих искал да се отклонявам от темата, за да посочвам колко много и близки сходства имат нашите с шумерските думи, така че никак не са случайни и тези прилики.

В РЕЧНИК НА ОСТАРЕЛИ, РЕДКИ, ЧУЖДИЦИ И ДИАЛЕКТНИ ДУМИ (http://www.bgjourney.com/Bit%20t%20Kultura/Old%20gloss/Old%20gloss%20G.html), "видня" се етимологизира от "праславянското" (всъщност този измислен и хипотетичен пра-език, се основава практически на реалния старобългарски) vygnjā (вигня - другата й форма), а то пък идвало от дакийското ōgnyā (огня)- „огнище”, като че ли ние нямаме думата "огън", диал. "огин", имаща древноарийски паралели ("агни" и т.н.). Има обаче точна българска диалектна дума с това значение и форма – ВОГЕН / ВОГИН – ОГЪН, а в този смисъл е и „вогал” – въгл-ен (Български диалектен речник; http://bgdialectglossary.wikia.com/wiki/Index:Bulgarian/%D0%B2.). В първия речник са дадени са също като синонимни думи "пехца, песца", вероятно форми на „пещ / пече”, което ги свързва от една страна с огън - пече / печка, но от друга страна със затворено пространство, кухина - пещ, диал. печ, печина - пещера, каквато е формата на това съоръжение, частично издълбавано в планински склон. Но и от виг произлизат такива значения на обем и кухо, вдлъбнато, като: ваган, ваганка, ваганче – дървена чиния, гаван, гаванка, дървен хаван, ваганец – дървена солница и др. (Речник… http://protobulgarians.com) От друга страна и коренът ВИД може да се свърже с огън, от "видело" - светло, свързано с огън - слънчев или земен. Точно "видело" (т.е. светло, светилник) са се наричали в западните говори основаващите се на огън приспособления за вечерно осветление, записано от етнографа Димитър Маринов. От „видело” (светло) / „виделина” (светлина) идва и „види / вижда”, букв. осветява, огрява, но по-точно - ориентира се, възприема видело, светлина. То съществува и като българско име – Видул, Видан, Виден, Видин, т.е. Светли, Светлин, Огнян. Така, както нашето и авестийско "ден" (светло, видело) в авестийски има и форма "даена" означаваща "зрение", "виждане", откъдето имена като Дени, Даньо, Денко и т.н. Същият пример е с нашите „жар / жари” (огън, пече) > "зора / зори" (разсъмва) > "зре" (вижда) > „зрение” (виждане) > „зъркел” (око). С "види" се свързват диалект., стб. и др. инд. "веди" - знае, т.е. „вижда, съзира, регистрира с очи” светлината и осветения свят, добило значение и на „предвижда”. Значи, възможно е „видня” да се свърже с огъня, разтопяващ рудата. Негова основна характеристика освен да нагрява, е също и да осветява, откъдето и другите му посочени значения. Подобно на печ-пещ, понятието може да се свърже и с вдлъбнатина, кухина – вада, откъдето вади – от долу и вътре (кухо, закътано), изважда нещо отгоре и навън (на открито, светло, видело). Подобни са диал. „бъдне” (гърне или буре), „бъдънь” (буре), „бадем” (съд за 10 – 20 тона грозде) и др., т.е. кухи съдове. Също така, по принцип в езика ни преходът е от омекотено дь > г, а не обратно, както предполага горната етимология, напр. в северозападните говори - братья > бракя, батьо > бакьо, дьлибоко > глибоко и т.н. (подобни примери са многобройни). Откъдето и видьня > вигня, така че дори е възможно "видня" да е по-старата форма. Накрая ще отбележа, че българските думи напълно съвпадат с шумерските БАД – фурна, пещ и АБХА / АБГА – пещ, огнище (=ВИД-ня / ВИГ-ня). В тази връзка трябва да се каже, че шумерските думи се натъкмят от шумеролозите, според по-късните им произношения през акадски, вавилонски и т.н., защото първичната шумерска фонетика е неизвестна. Така че, транслитерацията им се опира предимно на Б и П докато В и Ф практически не се ползват. Затова е напълно възможно те да са звучали като нашите, още повече при многото еднакви с нашите думи, понятия и знаци, но това е по друга тема. Освен това, преходът б > в е характерен и за българския език, като немалко днешни думи с В някога са имали и произношение с Б (Цбета вм. Цвета, бласи > власи и др.), записани в книгите на някои български манастири.