Bruchpilot

Все пак форумът е научен, свободното боравене с пропагандни изхвърляния е проява на лош тон. Су-35 има сериозно предимство в по-модерната авионика и съвременните ракети, но да се говори за абсолютна липса на шансове е прекалено.

Защо е небоходимо да има "наследник", още повече разработения съвместно с капиталистическия враг Як-130? Чехия, пардон Чехословакия още щеше да си е зад оградата, все така щяха да си произвеждат Л-39 или негов модернизиран вариант, който да позволява обучение със съвременна авионика.

Ами незнам, бях останал с впечатлението, че си говорим за настоящият век.

Не само съм изненадан, а направо удивен Като си помисля, че и МиГ-23БН са имали, чак сам себе си шокирам За съжаление всичките са малко далчеко от понятието "съвременни управляеми оръжия"...

Че към края в '80-те са смятали МиГ-23 за вече остаряващ самолет съм съгласен, но чак да е считан за провален... Съмнява ме някой да е изказвал такова мнение, ако и в последствие да се е оказало не съвсем безпочвено Според мен надпревара във въоръженията или не, издръжката на армията и особено покупката, и поддръжката на сложната техника става все по-скъпа и по-скъпа. Паркът ни неизменно щеше да се съкрати, отчасти поради пенсионирането на стари самолети, отчасти поради навлизането на съвременни управляеми оръжия. А неща като МиГ-31, МиГ-27 и други свръх модерни разработки силно ме съмнява, че щяхме да видим. Вероятно към днешна дата щяхме да сме си все така със Су-25, Ми-24 и МиГ-29 ако и последните модернизирани, и повече на брой. Можеше дори подобно на Индия и МиГ-21 да дундуркаме още. При достатъчно средства обаче БН и Су-22 сигурно щяха да са заменени със съвременен многоцелеви самолет. Друг правдоподобен вариант според мен е и нещо подобно на сегашните ВВС на Виетнам и Казахстан.

Темата е интересна като идея, но смятам, че освен идеалистичния сценарий, включващ развитие на всички авангардни за времето си съветски проекти и нагласа от наша страна - "ще купим, ще имаме", трябва да се разгледа и прагматичния реалистичен сценарий - ще купим, ама с какво? Към '89-та България вече беше в сериозна криза и дори и режимите в Източния блок да бяха оцелели, едва ли щяхме да можем да си позволим масирано превъоръжаване преди 2000-та година. В най - добрия случай ми се струва, че просто щяха да се купят още 12-20 МиГ-29 за сметка на пенсионирането на старите модификации МиГ-21 и МиГ-23. П.С. А на кой източник се базира следната констатация: П.П.С. Вероятно все пак ударните МиГ-23 и Су-22 щяха да бъдат заменени след 2000 година с нов самолет.

А защо чак нагло да ни прецакват?

Ламинат, ламинат ще им слагат Майтапа настрана, какъвто и нов самолет да купим все ще изисква и инвестиция в машини и инфраструктура. Неизбежно е. За останалото - обявено беше, че окончателната оферта се чака до края на месеца, да се надяваме, че и без кастриране ще падне под 2 млрд. лева.

И за последно едно леко повествователно разиграване на морски сценарий включващ родния флот и неназован подводен OPFOR. Идеята е да се тестват еувентуално новопридобити (Гоуинд) кораби, с малко американска поддръжка във формата на допълнителни вертолети, в евентуален сценарий, в който в българската икономическа зона е открит петрол, изградена е платформа и флота трябва да осигури придвижването на танкер от платформата до пристанище Варна. Съответно OPFOR-ските подводници се опитват да попречат с всички средства без мини. 06:00 часа местно време 58 мили източно от Пристанище Варна Капитанът на OPFOR-ската "Варшавянка" напрегнато се взираше със зачервени очи в екраните на навигационната система. Не беше спал повече от 24 часа, докато бавно и внимателно се бяха промкъвали близо до българското крайбрежие, в изпълнение на мисия от първостепенна важност. "И защо точно ние?" - помисли си капитанът - "Авиацията може да свърши тази работа за пет минути...". Но въпреки това бяха изпратили тях, две макар и модерни, но злеоборудвани подвидници, на лов за български танкер, който щеше да пренася петрол от първата българска нефтена платформа до пристанище Варна. Не, че това беше по принцип лесна задача - да се промъкнат толкова близо до брега, който все пак беше под наблюдение, но нещата се удложняваха неимоверно от факта, че танкерът се охраняваше от две нови български корвети, чийто сонари бяха в много пъти по-добри от не съвсем съвременната система, мотирана на борда на подводницата. На всичкото отгоре в помощ на съюзниците си, американците бяха изпратили допълнително четири противоподводни вертолета Сийхоук, които всеки момент щяха да започнат да им се разхождат по главите. "Ще ни видят далеч преди ние тях..." - изсумтя капитанът и замислено потърка чело - "Поне да ни бяха поставили задача само да минираме възможните маршрути и да изчезнам, но уви!". Нямаха много шансове. Всъщност единствените им шансове лежаха в четирите ракети "Кълибър", която всяка от двете подводници носеше. Беше пределно ясно, че освен с голям късмет нямаше да имат възможност да се приближат достатъчно близо за пуск дори на новите торпеда "Физик", от които също носеха по четири. Така че щяха да разчитат на новата ракетна технология - дори и сонарът им да не успееше да фиксира точно танкера и ескорта, щяха да изстрелят ракетите по азимута с надеждата сами да се справят с насочването си. "С подводници като нашите, всичко друго е равносилно на самоубийство!" - промърмори само на себе си капитанът и надигна поредната чаша с кафе. Не, че планът така или иначе беше безопасен. Те бяха разположената по на изток подводница и тяхна беше задачата да откирят конвоя, след което да изплуват на малка дълбочина, да съобщят координатите му на другата подводница, която се криеше, най - вероятно легнала на дъното в плитките води, след което заедно да стрелят. Да, със сигурност, дори кратката емисия щеше да бъде засечена от толкова малко разстояние и щеше да подложи на риск подвидницата. "Но те така или иначе сигурно вече ще знаят, че сме там! Ако въобще стигнем до там..." - отново мрачно си помисли капитанът. - Господин капитан, засичаме емисии от въздушен радар от азимут две-осем-нула, не можем още да го класифицираме, но най - вероятно "Сийхоук" - разнесе се гласът на офицера отговарящ за електронните комуникации. - Спусни антените, дълбочина четири-шест-нула фута, курс нула-три-нула, скорост три възела! - заповяда без да се забави капитанът и си помисли: "Започва се..." 06:31 часа местно време Близо до нефтена платформа "Хан Омуртаг" 87 мили източно от пристанище Варна Капитанът на българския конвой също се взираше с уморен поглед в морската шир. Погледът му първо се спря на огромния 75000 тонен танкер, после се премести към "Бодри" - далеч по-малката корвета клас Гоуинд, която заедно с неговия кораб - "Решителни" щеше да съпровожда бехемота по пътя му към Варна. Въпреки модерното оборудване на двата кораба, двата вертолета "Пантера" на бордовете и подкрепата от четирите американски "Сийхоук", които щяха буквално да "отцепят" маршрута със сонарните си буйове, капитанът се безпокоеше. Беше получил последните разузнвателни сведения, които сочеха, че поне няколко подводници клас "Варшавянка" са в открито море и като се имаше предвид сериозността на положението, най - вероятно срещата с някоя от тях беше неизбежна. Още по-неприятно беше, че само преди дванадесет часа съюзнически противоподводен самолет беше докладвал за възможна подводница на около осемдесет мили източно от нос Емине. Това не само означаваше, че подводницата е близо, но и че за изминалите часове беше имала възможност да се промъкне покрай рехавите патрули и за застане точно на пътя на конвоя. Капитанът не се съмняваше в хората или техниката - и двете бяха на ниво, но дори и стара, и зле оборудвана подводница представляваше опасност за неповратливия танкер. Да не говорим за такава въроръжена с противокорабни ракети. Именно за това капитанът беше заповядал двете корвети да плават с не само с активни сонари, но и с пуснати радари и средства за електронна борба. При това достатъчно близо до танкера за да могат да го защитят дори с противовъздушните си системи с малък обсег. Съобщение на един от радистите го изтръгна от мислите му: - Господин капитан, вертолетите "Сийхоук" докладват, че са във въздуха с курс към нас и са започнали да поставят сонарни буйове по маршрута! Капитанът кимна, огледа още веднъж мостика, след което отвърна: - Предайте на останалите кораби събощение за отплаване. Курс две-шест-седем, скорост петнадесет възела. Пълна бойна готовност! Моряците бързо заеха местата си и започнаха да изпълняват заповедите. Капитанът хвърли бърз поглед отново танкера зад чиято кърма започна да се появява бяла пяна, след което се вторачи точно пред носа на "Решителни" и си каза на ум: "На добър час!". 08:43 часа местно време 51 мили източно от Пристанище Варна Напрежението в командния пост на Варшавняката можеше да се разреже с нож. Всички бях вперили поглед в екраните и нямаше човек без пот на челото. През последните близо три часа се бяха промъквали бавно на северозапад, на дълбочина точно под термалния слой с надеждата да засекат ковноя преди той да засече тях. На два пъти тревожни викове на сонарния офицер бяха сепвали капитана, но и в двата случая контактите се бяха оказали лъжливи. "Може би вече са ни подминали? Или въобще не са тръгнали?" - помисли си капитанът и разтърка чело. В този миг отново се разнесе напрегнатият глас на сонарния офицер: - Господин капитан, активен сонарен буй, азимут между две-осем-нула и две-осем-девет, разстояние от тридесет до четиридесет мили. Капитанът не отвърна. Буят беше доста далеч, всъщност съвсем близо до предполагаемата позиция на другата подводница. "Те да му мислят!" - рече си той, но въпреки това се притесни. Явно вертолетите работеха усилено. След няма и десетина минути сонарният офицер почти извика: - Активен сонарен буй, азимут от две-девет-три до три-нула-две, разстояние от осемнадесет до двадесет и пет мили! Това вече беше близко и капитанът реагира веднага: - Курс едно-едно-нула, намалете скоростта до един възел! Издигнете ни бавно над слоя. Скоро подводницата съвсем намали скоростта си и навлезе в термалния слой. Моментално контактите и с двата сонарни буя се изгубиха, но капитанът не побърза да се зарадва. Явно вертолетът беше съвсем наблизо и само чакаше да направят грешка, която да ги издаде. Изминаха още петнадесетина тягостни минути, без да уловят какъвто и да било шум, но скоро след това сонарният офицер отново се обади: - Нискочестотни и средночестотни корабни сонари по азимут от нула-три-пет до нула-четири-пет, разстояние между тридесет и тридесет и пет мили. - Курс нула-три-нула, веднага след заемането на курса стоп машини! - заповяда капитанът. Надяваше се да не са успели вече да ги засекат, а сега, след като вече не се движеха, да са станали неуловими като дупка в морето. Мерките са оказаха съвсем навременни, тъй като малко - по късно се появи нов контакт: - Средночестотен вертолетен сонар, азимут около нула-три-пет, разстояние около двадесет мили. Капитанът търпеливо изчака няколко минути докато от вертолета явно изгубиха интерес към зоната и се преместиха към друга. "И сме още живи!" - позволи се да се зарадва поне малко, докато съсредоточено следеше мигащите символи на контактите, които се придвижваха на запад с около петнадесет възела. След още десетина минути дойде съобщение от сонарния офицер: - Господин капитан иднетифицирахме най - южния корабен контакт по азимут нула-три-нула - корвета клас Гоунид, разстояние двадесет и две мили. По-северният контакт е със същите характеристики, вероятно също корвета. Изглежда това е нашият конвой! Капитанът кимна и огледа още веднъж екрана. "Вероятно танкерът е точно между тях, или малко зад тях." - помисли си той - "Дойде момента да си изпробваме късмета!". - Подговтете торпедни апарати едно и две за изстрелване на ракетите по азимут нула-две-пет! Докладвайте готови за стрелба. Издигнете ни на сто и тридесет фута, вдигнете антената и излъчете координатите на ковноя веднага щом е възможно. Екипажът се втурна да изпълнява заповедите и командния пост се изпълни с тиха глъчка. Скоро от торпедния отсек пристигна доклад "Торпедни апарати едно и две готови". Въпреки, че реално рябваше да изчакат малко за да има възможност втората подводница, която беше по-далеч да стреля първа, така, че всичките ракети да пристигнат едновременно, капитанът нямаше намерение да се бави и секунда. С видимо нетърпение капитанът изчака радистът да докладва, че съобщението е изпратено и антената прибрана, след което веднага заповяда: - Огън с торпедни апарати едно и две по азимут нула-две-пет! Всички чуха познатия звук от задействането на торпедните апарати и малко по-късно доклада "Ракетите са успешно изстреляни!" и капитанът издаде напрегната заповед: - Презаредете торпедни апарати едно и две с ракети "Калъибър", спуснете ни веднага на седемстотин фута, скорост пет възела, курс едно-осем-нула! Нямаше никакво намерение да изчака резлутатите от стрелбата. Когато се издигеха за да изстрелят и втората двойка ракети щяха да проверят какво е положението. Сега по-важно беше измъкването. "А то въобще не е сигурно!" - мрачно си помисли капитанът, докато се взираше в екраните на сонара и чакаше да чу звука на близък активен сонар или директно воя на торпеден двигател. 09:30 часа местно време 57 мили източно от пристанище Варна Капитанът на българското съединение напрегнато оглеждаше морската шир и слушаше с половин ухо съобщенията по радиото. Около него екипажът работеше неуморно, въпреки, че бяха на бойна нога още от предния ден. За момента пътуването им беше безпроблемно, но неспокойно. На три пъти американските “Сийхоук” бяха докладвали за контакти в зоните си, за щастие и в трите случая тревогата се беше оказала фалшива. Един път екипажите на корабите буквално се бяха изправили на нокти, когато само на шест мили от “Бодри”, определено в рамките на обсега на новите противникови торпеда, във водата беше изникнало нещо. Вече се бяха подготвили за стрелба, когато се установи, че контактът всъщност е с биологически произход. Всички си отдъхнаха, но неприятния привкус остана. Изведнъж, съобщение прекъсна мислите на капитана: - Мостик, тук сонар, току-що се появи неидентифициран подводен контакт азимут две-нула-нула, разстояние двадесет мили. - Кой е най - близкият вертолет в момента? – обърна се капитана към един от офицерите. - В момента Бул 3, в чиято зона се намира контакта се върща към Варна за да провери контакт и е доста далеч. Най – близо е нашият вертолет Пантера 1, който обследва района на осем мили на североизток от кораба. - Нареди им да вдигнат сонара и веднага... – започна капитанът, но още преди да довърши завиха аларми. - Засичаме въздушен контакт, азимут две-едно-нула, скорост четиристотин и двадесет възела, височина сто фута, разстояние деветнадесет мили, курс нула-две-нула, идентифициран като ракета капитане! -Втора ракета, същия курс височина и скорост! Корекция, завиват, завиват право към нас капитане! - Всички оръжейни системи в пълна бойна готовност, свалете ги веднага! – рязко отвърна капитанът. Екипажът трескаво започна да се подготвя за стрелба с притеснението, че ракетите са прекалено близо за да реагират навреме. Но скоро две зенитни ракети ракети, “Астер”, с грохот и пламък напуснаха пусковите си установки. Капитанът напрегнато наблюдаваше как метките на екрана се движеха еди към други. Двете ракети безпогрешно пометоха приближаващите "Калибри", втората, макар и достатъчно близо, за да се види ясно от мостика огненото кълбо и падащите в морето отломки. Няколко секунди на мостика цареше пълна тишина, след което моряците бяха заляти от бурна радост. Но не и капитана, който намърщено се обърна отново към един от офицерите: - Къде ми е вертолета? Искам веднага да подпали задника на гадината, която стреля по нас! - Слушам капитане! – отвърна бъзо офицерът и се наведе към пулта си. Още цареше радостна глъчка, когато отново завиха сирени и радарните оператори с вик докладваха: - Два контакта, ракети, азимут две-три-нула, скорост петстотин и осемдесет възела, височина шестдесет фута, разстояние седемнадесет мили, насочват се право към нас! За миг всички замръзнаха, после дори и без заповед започнаха като добре смазана машина да изпълняват нехобходимите действи за да свалят приближаващата опасност. Отново две зенитни ракети в бърза последователност се извисиха над “Бодри”, но този път за ужас на всички нямаха късмет и пропуснаха. Преди капитанът да успее дори да изтърпне, от съседния “Решителни” се издигна друга двойка зенитни ракети, които оставайки гъста димна следа се насочиха на югозапад. Пред смаяните погледи на екипажите и на трите кораба едната зенитна ракета се заби в морето пред първия “Калибър”, а другата се взриви безобидно зад вторитя. Нямаха време дори затворят очи преди едната противокорабна ракета да се стовари върху танкера. Миг по-късно “Решителни” се скри зад огромна блещукаща завеса, като от фойерверк, но останалата вражеска ракета се вряза право в нея. Капитанът ужасено местеше очи от обгърнатия в дим танкер към, все още скрития зад завесата “Решителни”, с надеждата пораженията да не са толкова тежки, но още първото съобщение я разби: - Капитане от “Решителни” молят за помощ, изглежда са улучени лошо... Миг по-късно вятърът за миг отнесе дима и всички видяха, че събдата на “Решителни” е предрешена – малката корвета се беше почти разцепила на две и на няколко места по надстройките й се виждаше огън. Всички на мостика се умълчаха пред ужасната гледка. Капитанът тихо заповяда: - Спуснете на вода всички лодки за да окажем помощ. След което се обърна към радистите и ядосано попита, зокарвайки ги от вцепенението: - Къде са скапаните вертолети? Защо онази подводница която засякохме вече не е на дъното? Малко по-късно от радорубката се понесоха неутешително новини. Докато Пантера 1 успее да вдигне потопяемия си сонар, да долети до контакта и да го спусне отново, бяха изминали ценни минути и вражеската подводница се беше изплъзнала. Вертолетът нямаше магнитометър и отчаяно, и безуспешно търсеше със слабичкия си сонар. Доста по-мощния "Сийхоук" - Бул 3 макар и трудно беше наппипал друг неизвестен контакт точно с магнитометъра си, но той буквално беше замръзнал и мълчеше като риба. Следващите няколко минути вниманието на капитана беше изцяло съсредоточено върху спасителните работи. За разлика от бързо потъващия “Решителни”, танкера явно не беше пострадал фатално - специалният корпус и мощната противопожарна система си казваха думата. Все още имаха шанс да се доберат до пристанище Варна. Но после дойдоха още лоши новини - първата смяна на вертолетите свършваше горивото. И ако Бул 3, можеше да бъде бързо сменен, то смяната на Пантера 1 беше потънала с “Решителни”. Докато наблюдаваше как вертолета се приземява на палубата и как към него моментално се втурват поддържащите екипи за да го презаредят, капитанът звучно изпсува. 09:51 часа местно време 53 мили югоизточно от Пристанище Варна Капитанът на Варшавянката не можеше да повярва на късмета си. Не просто бяха стреляли по конвоя, а бяха още живи и готови за втори залп! Докато отчаяно се опитваха да се измъкнат бяха получили бегли звуци от високочестотен вертолетен сонар, но той явно не бше успял да ги открие на голяма дълбочина и не беше последвал очаквания ужасен звук на цопващо във водата и задействащо се торпедо. - Курс нула-едно-нула, веднага след заемане на курса стоп машини, издигнете ни бавно до 130 фута, сонар, веднага докладвайте всички контакти. Торпеден отсек, подгответе торпедни апарати едно и две за изстрелване на ракети. - отсечено заповяда капитана. Подводницата бявно се завъртя и се заизкачва през термослоя. Капитанът очакваше някакви контакти веднага след преминаването му, но те се появиха чак след като преминаха двеста фута. Сонарният офицер забързано започна да събощава: - Активен сонарен буй, азимут между три-нула-три и три-едно-едно, разстояние между тридесет и четиридесет мили. Средночестотен и нискочестотен активен сонар по азимут нула-едно-осем, разстояние двадесет и три мили, спектъра е същия като на класифицираната "Гоуинд". Няма признаци за вертолетни сонари в близост. Малко по-късно добави: - От към този контакт се чува и нещо приличащо на извънбордни двигатели, както и множество странични шумове. Възможно е да са от потъващ кораб! На командния пост за миг се надигна радостно шушукане, която обаче капитанът бързо угаси с леден поглед. Фактът, че възможно нямаше вертолети на близо го караше да бърза да използва максимално момента, поради поради което моментално заповяда: - Огън от торпедни апарати едно и две по азимут нула-едно-осем! Малко по-късно, след като се чуха вече познатите звуци от изстрелването на ракетите и дойде догледът от торпедния отсек, той бързо добави: - Курс едно-пет-нула, дълбочина седемстотин фута, скорост три възела. Презаредете торпедни апарати едно и две с торпеда "Физик". Нямаше признаци за противодействие и докато подводницата бавно се плъзваше към дълбините, капитанът за пръв път от два дни си позволи за се отпусне поне малко. 09:55 часа местно време 57 мили източно от пристанище Варна Капитанът на българския конвой напрегнато издаваше заповеди, следеше спасителните работи и в същото време се опитваше да държи екипажа си все така концентриран върху задачите по отрбана. Вече със сигурност можеше да се каже, че поне танкера щеше да оцелее - не поемаше вода, пожарите бяха под контрол и въпреки, че мостика и комуникационното оборудване бяха пострадали, машинното отделение не беше. "Ако обаче не ни атакуват отново!" - мрачно си помисли капитанът. В същото време механиците презареждаха вертолета колкото се може по-бързо, но щеше да мине доста време преди да може да излети отново, а втората смяна от американски "Сийхоук" беше още далеч. Най - лошите му очаквания на обаче се потвърдиха, когато сирените за пореден път завиха и радарните оператори отно осъобщиха за приближаващи ракети: - Две ракети, азимут две-нула-пет, скорост петстотин и осемдесет възела, височина сто фута, разстояние осемнадесет мили, курс нула-две-нула! - Незабавно открийте огън със зенитните средства, по две ракети на цел! - бързо отвърна капитанът, вземайки си поука от предишните случаи, в които стрелбата с единични ракети са беше оказала неефективна. Моряците бързо извършиха необходимата подготовка и четири "Астер" бързо се издигнаха над палубата на "Бодри", насочвайки се две по две към връхлитащите "Калибри". Първата зенитна ракета пропусна, но следващата без проблем се справи с челната противокорабна ракета. Следващата двойка се представи още по-добре, като още първата ракета се справи с нападателя. Но нямаше време за почивка, всички напрегнато очакваха втората вълна, която не закъсня с много: - Две ракети, азимут три-едно-пет, скорост петстотин и осемдесет възела, височина шестдесет фута, разстояние петнадесет мили, курс едно-две-нула! "Три-едно-пет? Този път от северозапад?! Още една подводница или просто са програмирали различна треактория?" - успя да си помисли си за миг капитанът докато издаваше поредната заповед за стрелба. Отново четири Астера излетяха оставайки дълги димни следи зад себе си. В почти дежавю първата пропусна, но втората се справи с първия от Калибрите. След това нещата изеднъж се объркаха. Сякаш усетила противодействитето изненадващо противокорабната ракета започна да маневрира и екипажът на "Бодри" отново можеше само с ужас да наблюдава как зенитните ракети пропускат целта. В последния момент успяха за изстрелят още една "Астер", която почти над палубата направи главозамайващ завой, обливайки я с огън и дим, но вече беше късно. Изправен пред избора между малка, движеща се и излъчваща смущения цел и голяма и неподвижна, Калибърът избра голамата и с грохот се вряза в самата ватерлиния на танкера. На борда на "Бодри" всички сломено наблюдаваха как от зейналата пробойна започна да излиза дим и танкерът бавно, бавно започна да се накланя. Капитанът на ковноя нямаше много опции за помощ - така или иначе всички налични лодки бяха във водата. Можеше само да се надява, че вертолетите ще успеят да отмъстят и да потопят поне една подводница, но събощенията бяха неутешителни - врагът явно беше успял да се измъкне. След няма и двадесет минути стана ясно, че и огромният кораб е обречен. С тежко сърце, капитанът нареди на вертолетите да изоставят търсенето и да се включат в спасителните работи. Така или иначе вече нямаше какво да охраняват... В случая се вижда, че по случайност вертолетите са хванати на къс пас. Късмет, или според гледната точка - липса на такъв. От друга страна с по-свестни подводници, с повече ракети, можеше да успея да ги опукам дори без да се приближавам.

Продължавам с опитно пресъздаване на реална мисия на БЛС. Тъй като бомбардировките на НАТО над Сърбия са едни от първите конфликти където масово и продължително се използват дрони, ми се искаше да симулирам някой полет състоял се наистина. За съжаление подробностите са оскъдни, но попаднах на нещо интересно - по време да дългите и безплодни търсения на радари по бреговете на Черна Гора, флотски RQ-2 Пионер(и) успяват да постигнат голям успех. Два радара са хванати "по бели гащи" и унищожени. Това и реших да изпробвам. Реално за използвани ракети SLAM-ER изстреляни от флотски Орион, но тъй като не ми се занимаваше и с патрулни морски самолети ще използвам Томахоук пуснати кораб. В опит да си създам сам трудности и опасности, наслагах в района а търсенето една камара "цивилни" неща, които да пречат. За опасността отговарят 40 и 23 милиметрови зенитни оръдия, както и Стрели - 2М. Всичко ще се развива през деня, така че би трябвало Пионера да може да бъде открит спокойно визуално, съответно и обстрелян. Бръмбазъка излетя в 07:35 часа местно време от един Wasp class амфибиен щурмови кораб (такива наистина е имало в състава на авионосните групи по време на операцията) и със смайващите 65 възела се понесе към Черна Гора. След малко повече от час достигна брега и реших да направя един "тегел" от юг на север, на няколко мили навътре в морето и на около 12 хил. фута, за да проверя какво е положението: Естествено не се видя абсолютно нищо. Съответно минавам към план "б" и Пионера започва да навлиза за кратко над сушата. Резултатите не закъсняват - появяват се един куп контакти. Някои от тях даже приличат на радари: Поиграх си да маркирам позициите на по-интересните неща, докато дронът продължаваше да пърпори на югоизток и да откирва нови и нови нещица. Скоро станаха толкова много, че компютърът ми взе да протестира и се наложи да ги поизчистя малко. Когато Пионърът стигна до границата с Албания дойде време за по-сериозната работа. Целите трябва да се идентифицират точно, което може да стане само от ниско и от близо. Съответно бръмбазъкът биде спуснат на 8 хил. фута и се насочи към предварително маркираните, и така да се каже на модерен български език, "оперативно интересни" контакти. Първият се оказа "цивилен": И така, маркер по маркер машинката започна да се придвижва обратно на северозапад, избягвайки видимите позиции на зенитната артилерия. След малко повече от половин час, в 11:57 часа местно време, най - после изваждам късмет и източно от Сутоморе е потвърдено наличието на първия вражески радар. Разположението му е маркирано отново и Пионерът продължава търсенето. Достига до Которския залив без да успее да идентифицира нищо повече от още няколко "цивилни" превозни средства. Но около залива има множество контакти, някои приличащи на радари. Има обаче и доста подозрителни места, на които може да има зенитна артилерия. Междувременно горивото на първия Пионер отива към привършване и във въздуха е вдигнат втори, който да "поеме щафетата". Но той има още доста да лети до брега и в това време бавно (като че ли може въобще бързо ) и внимателно първият бръмбазък се промъква към една изглеждаща опасна позиция: И точно там естествено е другият радар. Но се оказва направо заобиколен от зенитна артилерия. Докато завива дронът идентифицира и една незабелязана до момента батарея. Оказва се, че е почти в обсег: Всичко се разминава, макар и на косъм, и първият Пионер остава да патрулира в близост до новата си находка, докато вторият е насочен към маркираната позиция на по-рано открития радар. Двете машинки трябва да изпълнят една последна задача - BDA (bomb damage assessment). В 13:25 от USS Анцио изстрелват два Томахоук-а по радарите. Няколко минути по-късно те вече приближават брега: Въпреки опита на батарея 40мм зенитни оръдия да свалят една от ракетите, те са безпогрешни и от двата радара остават само димящи отломки...

Малко бях изоставил темата, за което се извинявам, но сега ще се опитам малко да наваксам. Първо с псевдоисторическо преиграване на мисия на Ryan Model 147 над Виетнам. Този път главният герой ще бъде Tom Cat - дрон, който държи рекорда с 68 мисии над Виетнам: Тъй като в базата данни няма Ryan Model 147 или AQM-34, този път ще използвам модифициран MQM-74C, който доста наподобява оригинала: Маршрутът на полета ще е близък до следната реално използвана схема, но без кацането край Да Нанг: Поради преклаено малкия обсег на заместителя, дронът условно ще бъде "изловен" от вертолет в международни води. Ако въобще стигне до там де Самолетът носител, модифициран С-130, ще излети от Утапао, Тайланд, в ранните часове на 17.12.1972 година, след дълъг полет ще се приближи до Северновиетнамския бряг, където ще изстреля дрона, след което ще се оттегли навътре в морето и ще следи полета. Дронът ще прелети по предварително зададен маршрут тръсейки цели, всичко това в навечерието на опрация Linebacker II, която реално е стартирала на 18.12.1972 година. Тъй като виетнаците са нащрек, полетът ще се поддържа от един EB-66 от Да Нанг и един Electric Intruder от USS America. Отделно пак от самолетоносача ще излети Е-2 и две двойки Фантоми, които ще изпълняват MiGCAP. Северен Виетнам - ами той си е Северен Виетнам! ЗРК-та, ракети, МиГ-ове дебнещи от небезизвестния Пук Йен и така нататък. Постарал съм се ПВО-то да е поне приличащо на това от схемите за Linebacker II, като съм използвал и готов сценарий за операцията. Отделно около районите над които ще прелети Tom Cat съм сложил зенитна артилерия от всякакви калибри. Полетът ще се извършва приблизително така, както е правено тогава - на около 500 фута над терена. Първата точка ще се премине на тази височина тъй като е силно защитена от няколко ЗРК-та, а за следващите ще има издигане до 1500 и 2500 фута съответно, което ще илюстрира по-късната промяна в тактиката, породена от необходимостта за по-качествено и широкообхватно фотографиране на целите. И така, в 7:06 часа местно време, МС-130Е излита: Когато той достига южната част на залива Тонкин от USS America излита Е-2 и патрулната двойка. Малко зад тях са EB-66 и Electric Intruder: В 10:07 часа местно време всички самолети са на позиция и МС-130Е почти е достигнал точката на пуск: Няколко минути по-късно Tom Cat вече е над Северен Виетнам: Прелитането над първата точка (по средата на оста Ханой Хайфонг) е безаварийно, но критиките, че ниската височина пречи на качественото заснемане се оказват основателни. Заснети са няколко батареи зенитни оръдия, но много малко от важните обекти. Въпреки, че Tom Cat не е обстрелян дори от зенитната артилерия, явно е бил забелязан. Когато се издига за да заснеме втората точка (вече по-успешно) се оказва, че към него се приближават МиГ-ове: Tom Cat програмирано се спуска отново близо до терена - единствената му защита. Единият МиГ обаче, твърдо се е насочил към него и приближава. Но явно от земята изгубват контакт с дрона, МиГ-ът също не успява да го открие с радара си и само известно време се върти над последната известна позиция на Tom Cat: В това време обаче, вторият МиГ, явно също загубил първоначалната цел, се насочва към EB-66. MiGCAP се намесва агресивно, когато МиГ-ът пресича бреговата линия и го сваля с две ракети: В това време Tom Cat прелита и над последната точка на 2500 фута, като този път успява да заснеме всички обекти качествено: Сега остава единствено да не бъде свален от случайна ракета докато се оттегля и да откара ценния филм до международни води. Няколко минути по-късно Tom Cat е вече вън от опасност, увиснал на вертолета на път към Да Нанг и към подготовката за поредната си мисия.

В един момент се зачудих кое неграмотно в авиационно отношение "журналЕ" е писало статията, после видах, че то било блиц.бг по източник от рунета

Донбас Капитан Лукятски гледаше монитора, кото предаваше картината от Призрак 2 леко озадачено. След като беше открил голямата колона и станал свидетел на точният й обстрел, апаратът се беше отклонил на север. До този момент от там не бяха постъпвали кой - знае колко тревожни сведения от предните украински постове, нито имаше данни за масирани придвижвания, подобни на тези на юг. И това напълно кореспондираше с картината от инфрачервената камера, която Лукятски наблюдаваше в момента. Почти никакво движение, само от време на време проблясваше експлозията на някой друг снаряд или мина, или пък се виждаха спорадични изстрели от леко стрелково оръжие. Нищо подобно на случващото се само само на тридесетина километра от там, което определено озадачаваше капитана. "Може би имат проблеми с координацията? Или се потиват да привлекат силите ни на юг, за да ударят после изненадващо от север?" - запита се той. Беше се свързал с един от колегите си, чиято част покриваше сектора, макар и с дрони с далеч по-малък обсег и по-скромни възможности, но той също беше потвърдил странното затишие. Дори беше отбелязал, че въпреки, че в последните дни е имало раздвижвания, нищо необичайно не е приближавало дори на километри от тънката линия ничия земя, разделяща украинските сили от сепаратистите. Въпреки това Лукятски беше насочил Призрак 2 навътре в територията контролирана от сепаратистите. Не искаше да оставя нищо на случайността. Пилота и оператора а сензорите внимателно бяха търсили издайническите следи на някакви по-големи формирования, но не бяха открили нищо друго освен обичани патрули и отделни позиции на минохвъргачки или оръдия. Капитанът отново провери позицията на Призрак 2 на един от по-малките екрани. Помисли малко и съобщи на пилота му: - Вече сме доста на изток! Ако имаше нещо, до сега да сме го открили. Не рискувай повече и обърни на югозапад. В случай, че се наложи, ще се върнем. Докато пилотът отговаряше утвърдително, един от американските инструктори привлече вниманието на капитана към данните от Призрак 1. Малко преди полунощ, апаратът беше достигнал края на новата си зона, картината от която беше съвсем различна от почти идилията на север. Почти веднага попаднаха на престрелка между малък авангард на сепаратистите и оттеглящ се укранински патрул. Но след няколко минутен полет на изток видяха къде по-впечатляваща гледка. Множество топлинни контакти се движеха без въбоще да се крият. Когато операторът на системите намали приближението за да обхване по-голяма площ, почти всички в командния пункт се зазяпаха с учудено изражение в мониторите. Като на длан се виждаше как множество машини, почти като по учебник формиращи боен ред. Можеха да се различат дори отделните подразделения и как ротните колони се разделят във взводни. Пред очите на всички, тази маса пое към рехавите украински заслони, които вече бяха започнали бавно да отстъпват с бой, подложени на натиск от страна на предните части на сепаратистите и поддържащите ги руски части. Този път дори американските инструктори, с техния вид на хора видели всичко, изглеждаха леко шокирани. - Това го изучавахме в академията и Форт Ървин, но никога не съм си мислил, че ще го видя на живо! – промълви едния от тях. Другия само кимна бавно с глава, след което се обърна към Лукятски: - Изглежда ни се отвори сериозна работа! Дано само Вашите момчета да имат достатъчно муниции! Донбас "Червенкович" бързаше. От както бяха станали свидетели на нападението ад колоната събитията бяха започнали да се резвиват все по-бързо и по-бързо. Ксеркоса беше изпратил част от щаба си да помогне на ранените и да възстанови движението възможно най - бързо, докато той самия беше започнал да води редица неприятни разговори на висок глас по радиото. Въпреки уверенията на всички инстанции, че украинската артилерия скоро ще бъде вън от играта, нищо подобно не се случавше. Докато пътуваха към предварително подготвения преден команден пункт станаха макар и далечни свидетели на още няколко масирани обстрела. Ксерокса продължаваше да беснее, но можеше само да се надява загубите от тях да не са били големи, въпреки, че новините, които носеха радиостнациите не бяха неутешителни. На няколко пъти украински снаряди бяха падали в близост до техния конвой, но за щастие той изглежда беше твърде малък за да привлече по-масиран обстрел. Въпреки това надвисналата опасност си казваше думата и хората ставаха все по-раздразнителни. Молот въобще не говореше, а само отговаряше на въпросите със заплашително ръмжене, Врабчев беше забравил всякакво перчене, а блаженно спящият само до преди час Мизиев, напрегнато се взираше през прозореца, готов всеки момент да изкочи от колата и да залегне в канавката. Колкото и да му беше непиятно да признае сам пред себе си, "Червенкович" също беше започнал отново да изпитва онова неопределено чувство за безпокойство и да се върти непрестанно на седалката. В крайна сметка пристигнаха в командния пункт без произшествия и го завариха незасегнат, напълно подготвен за действие. Ксерокса не загуби и минута, преди да започне отново да лае заповеди по многобройните комуникационни връзки, докато по-голямата част от останалите се опитваха да изглеждат заети и да не попадат пред погледа му. "Червенкович" обаче нямаше този късмет. Ксреокса го повика и лично му събощи: - Колоната, която пътува към Озеряневка има проблеми с радиостнациите. Натоварете две резервни и веднага заминавайте натам! Още преди изненадания "Червенкович" да успее да изпелтечи нещо в отговор, Ксреокса вече се беше обърнал и беше започнал да овиква един от офцицерите си. За "Червенкович" на остана нищо друго освен да събощи на другите новата задача. Молот не беше впечатлена и го каза в прав текст: - Мамицата му, трябва да пътуваме паралелно на фронтовата линя, това не ми харесва! Но въпреки това започна да разчиства каросерията на автомобила, докато тримата другари товареха радиостнацията. Малко по-късно бяха на път. Всички се взираха напрегнато през прозорците, докато Молот изключително внимателно шофираше по разни забутани шосета. Умишлено избягваше по-широките пътища и големите струпвания на техника. Когато наближеше до някое по-голямо кръстовище с стараеше да го заобиколи, включително и минавайки през нивите. На няколко пъти спираха, Молот подаваше глава през спунатия прозорец и внимателно се ослушваше в продължение на минути. Когато първия път "Червенкович" я подкани да побърза, тя така му се озъби, че той не посмя да я заговори отново. Колкото повече се приближаваха до местоназначението си, толкова по-често виждаха горящи и повредени машини. Около някои имаше хора опитващи се да ги приведат отново в движение или да ги изгасят, други изглеждаха напълно изоставени. По едно време им се наложи буквално да се провират покрай колона изгорели камиони и БМП-та. Молот явно усети нещо нередно, защото в момента, в който зави покрай последния обгорял скелет ускори рязко. Няколко секунди по-късно точно върху пътя се изсипаха няколко украински снаряда. Врабчев, с вик "Лелеее.." подскочи до тавана, когато колата се разтърси, Мизиев почти тръгна да слиза в движение, а Молот се разсмя здравата и напсува пропусналите ги украински артилеристи. Почти бяха преглътнали премеждията си, когато достигнаха шосето за Озеряневка. Отне им известно време, докато с питане и лутане си проправят път през хаоса и падащите близо снаряди до командира на колоната. По вида му от далеч личеше, че нещата не се развиват добре. Тримата другари се опитаха маскимално бързо да му предадат радиостанциите и да изчезнат, но удариха на камък. - Само едната е за мен, другата ще доставите на предния ми отряд, който е някъде на запад по шосето - на един дъх им събощи той. - Извинявайте, но заповедите ни, издадени директно от Ксеркоса, не включват разкарване на радиостнации до първата линия! - надменно възрази "Червенкович". Командирът го изгледа на кръв и подчертано заплашително процеди: - Правилно ли чух, че току що отказахте да изпълните дирекно нареждане? - Не, не - забързано се заоправдава "Червенкович" - Аз само имах предвид, че... - Отлично, изпълнявайте! - рязко изстреля командирът, след което се завъртя на пета и изчезна. "Червенкович" го проследи с оглед, след което се обърна към спътниците си, въздъхна и им каза: - Е, изглежда отиваме да търсим предния отряд... Врабчев и Мизиев направиха недоволни физиономии, пристъпвайки от крак на крак, а Молот започна да псува като каруцар. Москва От самодоволната усмивка на генерал-полковник Грушенко, която до преди часове беше озарявала лицето му, не беше останало много. Сега той беше зачервен, изпотен и очите му стрелкаха гневно всеки дързнал да му донесе наприеятн вест. А за съжаление лошите новини се редяха една след друга. Това, което беше започнало като леки спънки в придвижването на колоните, постепенно започваше да прераства в нещо много напомнящо първокласен погром. Дори и след като в крайна сметка командващите на терен бяха получили закъснелите заповеди да престанат да се движат в походни колони, и след като разгръщането в боен ред беше започнало, украинският огън не само не намаляваше, а напротив – усилваше се все повече. С това и загубите растяха неимоверно. “Но не там е проблема, а в това, че армията не може да се справи с проклетата украинската артилерия!” – помисли си за пореден път ядосано Грушенко – “А и на всичкото отгоре американците им помагат, разкривайки всяко наше движение!”. За да обърне ситуацията се беше опитал да си осигури спътник и дори намеса от страна на ВВС за сваляне на досадните американски самолети, но Върховния решително беше отказал, явно страхувайки се от директна конфронтация. “И без това всички знаят, че сме там, какво има да се крием! Да ги сгазваме и да приключваме!” – отново започна да се самонавива генерал-полковникът. Огледа с кръвясал поглед залата – при първия намек за по-сериозни неприятности, високопоставените му гости бяха започнали да се изнизват един по един. Сега бяха останали само малцина, но и те изглеждаха все едно са готови да дадат половината си богатство за да са далеч от тук. “Скапани страхливци!” – помисли си той. За пореден път привика при себе си офицерите за свъзка от сухопътните войски и започна да ги препитва какви мерки са предприети за противодействие, и действат ли те вече. Когато те започнаха да пелтечат уклончиво в отговор, Грушенко съвсем се разлюти и се разкрещя: - Идиоти такива! Една работа не можете да свършите като хората! Проваляте цялата опрерация! - Но господин генерал-полковник, докладват ни, че не могат да открият цели... – опита се да се противопостави един от тях. - И американците свалят разузнавателните дрони, които изпращаме, нищо не можем да направим! – добави друг. Това съвсем ядоса Грушенко: - Как нищо не можете да направите бе? Само ми се оправдавате! Измислете нещо, заповядвам Ви да откриете огън незабавно! - Но това означава да стреляме само по площи... – започна отново един от офицерите. - Не ме интересува какво означава, действайте веднага! – вече съвсем вбесен ревна Грушенко. - Тъй вярно! – отвърнаха в нестроен хор офицерите и всеки от тях побърза да се изнесе колкото се може по-далеч от ядосания комнадващ. Старият приятел на Грушенко изчака малко да му мине и му каза съчувствено: - Нямаш вина за това Витали, нямаше и как да го предвидиш. И аз съм изненадан колко бързо украинците и американците са успели да организират нещо толкова неприятно. - Веднъж да съм съгласен с теб, но това не ми помага ни най-малко да излезя от положението! – озъби се Грушенко. - В тази ситуация не ти остава нищо друго освен да стискаш зъби и да продължаваш – въздъхна възрастният мъж, докато се опитваше да запали цигарата си – Нещата винаги може да се обърнат неочаквано. Точно в този момент, един от неговите подчинени бързо се приближи и прошепна нещо в ухото му. Ръката със запалката, която тъкмо поднасяше пламъка към цигарата застина на място и секунда по-късно потрепери. Той погледна втрещено по-младия си другар. Само наблюдавайки реакцията му, Грушенко изтръпна – за толкова години познанство, никога преди не го беше виждал така видимо изненадан. Почти заеквайки го попита тихо: - Какво се е случило? В първия момент старият му приятел не отговори, само преглътна няколко пъти, все още с цигарата в уста и с горящата запалка, замряла на половината път до нея, след което пресипнало промълви: - В северния сектор, въобще не са мърднали от позициите си... Изглежда другата Кула те е изиграла Витали! В един единствен миг, зачервеното от яд лице на Грушенко стана бяло като платно. Той буквално се срина на стола си, сакаш всичките му кости изведнъж се бяха превърнали във вода. Донбас Майор Анасченко ядосано смачка поредната празна кутия от цигари в дланта си. Беше им изгубил броя вече. Както и на неприятните разговори с командващият ги генерал-лейтенант. Но цялото викане и заплахи не можеха да променят суровата действителност - те губеха битката. Колкото и висшите офицери да се опитваха да прикрият случващото се с измислени сведения, пожелатилени рапорти и неизпълними заповеди, процеждащите се в радоиефира панически събощения говореха друго. А и без тях Анасченко виждаше какво се случва. От часове безуспешно се мъчеха сами да открият и обстрелят твърда цел. Каквото и да предприемаха, все не даваше резултат. На няколко пъти вече бяха изпращали дрони, то не биваха незименно сваляни преди да откирят нещо съществено. Командването също сипеше викове, но не и цели. Майорът за пореден път прокле този, на когото беше хрумнала идеята да ги пребазират тук без да им осигурят възможност за нормална връзка с коректировчици на артилериския огън, или поне с командните пунктове на първа линия. От часове стреляха нялаво и надясно с надеждата да все пак да уцелят нещо. "Стрелба за морална поддръжка", както се беше изразил заместникът му. Като професионалист Анасченко беше наясно колко ефективна е подобна стрелба. "Сигурно сме изорали няколко хектара ниви или в най - добрия случай сме подрязали някой храсталак!" - печално си помисли той. Ако не друго, поне бяха успели да избегнат загуби. Междувременно всички подозираха, че някой целеуказва на украинците, но стройния план за стрелба и движение, който беше изработил Анасченко и офицерите му, поне за момента даваше добри резултати - нито една машина или някой от личния състав бяха засегнати от вражеския огън. Той тъкмо обмисляше дали вече е достатъчно отчаян за да изпрати директно хора за свръзка, когато в командния пункт прозвуча ентусиазиран вик: - Господин майор, получихме цел! Анасченко се втурна натам и бързо грабна листа от ръцете на свързочника. Прочете го, след което погледна многозначително заместника си и му го подаде. - Леле... - каза той след също като го прочете и за да подсили ефекта подсвирна с уста, след което му върна листа. Командването изглежда беше разкрило позицията на един от наскоро прехвърлените украински радари, които покриваха района и без съмнение бяха отговорни за свалянето на дроните които изпращаха. Бяха получили директна заповед да изстрелят един от двата Искандера по него. Анасченко още няколко секунди се взираше в заместника си, след което твърдо каза: - Свържете се веднага с командира на разчета по подсигурената връзка! Предайте му заповедите, нека незабавно да изстрелят една от ракетите! Вашингтон Генералът уморено разтърка очи и дискретно се прозя. Не му се бяха събрали повече от няколко часа сън за последните три дни. Но въпреки напрежението и недоспиването имаше всички основания да бъде доволен от начина по който се бяха развили нещата. През последните часове бяха наблюдавали как бавно и методично украинската ракетна артилерия, беше нанасяла удар след удар върху силите на сепаратистите и руснаците. Въпреки, че се беше наложило малобройните украински заслони да се оттеглят с бой и също бяха понесли загуби, те не можеха да се сравнят с тези на враговете им. Ако бъдеше честен обаче, трябваше да отдаде дължимото и на ефективността на съветските системи - Градовете и Смерчовете наистина бяха опрадвдали американския си прякор на "grid square removal system". Най-после над мястото на боевете имаше и спътник, чиито снимки потвърждаваха добрата стрелба на украинците. Както се беше изразил на майтап един от анализаторите - "Някои от пожарите се виждат от космоса и без инфрачервена камера". Но въпреки загубите, руснаците и сепаратистите на места все още притискаха украинската армия. Частите, които бяха вдигнати по тревога за да подкрепят другарите си още не бяха пристигнали, ако и придвижването им да се следеше, и подпомагаше от хората на генерала. До него се приближи дамата от морската пехота, с папка в ръка и с доволен тон му каза: - Господин генерал, току-що пристигнаха разпечатки на разговори, прихванати от една от нашите разузнавателни агенции. От преди не повече от половин час са. Изглежда ще започнат да се оттеглят, сър! - Много добре! - усмихна се също генералът - Крайно време беше! В този момент в оперативния център се надигна глъчка. По висоговорителите се чуваха възбудените гласове на екипажа на АУАКС-а. - Какво става господа? - бързо попита генералът. - Изглежда са изстреляли тактическа ракета, господин генерал! - отвърна един от мъжете пред теримналите. - Направили са какво? - невярващо се намеси висшият офицер от ВВС. И наистина на мониторите, които предаваха въздушната обстановка от Е-3 се беше появил бръзо движещ се контакт. Залата се изпълни с напрегнати разговори и събощения, докато ракетата първо се издигна, после започна бързо да се спуска, след което съвсем изчезна над украинска територия. - Искам да знам по какво са стреляли и дали има наши там! - още преди контактът да се изгуби съвсем каза генералът. На хората му им отне няколко минути докато уточнят всичко, след което един от тях докладва: - Там няма наш персонал господин генерал, но в района е разположен украински радар, изглежда са стреляли по него. - А улучили ли са? - дойде бързият контра въпрос, зададен от офицера от ВВС. - Все още нямаме точни сведения сър, но от Е-3 съобщиха, че украинският радар е спрял да излъчва. Изглежда са улучили... За миг настана тишина. Пръв я наруши генералът, който въздъхна и промърмори едва чуто "По дяволите!". Донбас Капитан Лукятски гледаше картината предавана от камерите на двата безпилотни арапата и със зачервени, уморени от взиране очи. Повечето от хората му бяха в същото състояние, но все още действаха бързо и точно. "Мога да се гордея с тях, справят се отлично!" - помисли си той. През последните няколко часа неспирно бяха предавали координатите цели една след друга. Бяха станали и преки свидетели на гибелта на много от тях. Операторите на системите продължаваха да търсят нови струпвания на техника, но го откриваха все по-трудно. Колкото и да беше трудно за вярване изглежда бяха пречупили гръбнака на звяра. Още вървяха престрелки, някои по-бърни от други, някои руски и сепаратистки части още атакуваха и се придвижваха напред в украинска територия, но си личеше, че врагът беше загубил координация. На много места настъплението буксуваше, дори без да среща отпор от страна на украинската армия. От време на време камерите намаляваха увеличението и даваха по-крупен план на боното поле. Източната му страна беше отрупана с множество безформени светли точки, обозначаващи горяща техника. Повечето бяха струпани почти на купчини, други самотно осветяваха заобикалящите ги полета. Лукятски погледна данните на един от по-малките екрани. В Призрак 1 не беше останало много гориво. Призрак 2 беше по-добре в това отношение, тъй като беше стартирал по-късно, но във всички случаи скоро щеше да се наложи да приберат самолетите за презареждане. Което притесняваше капитана, тъй като щеше поне за известно време да остави батареите без цената информация, която им предаваха непрестанно. В командния пункт отново се чуха повишени гласове и Лукятски се обръна към мониторите. Операторът на системите на Призрак 2 беше открил три бронирани машини, явно опитващи да се скрият в един дълбок овраг. В интерес на истаната почти бяха успели, просто бяха имали нещастието дронът да прелети точно отгоре им. Капитанът чу как радистите бързо предадоха целта към една от батареите. Не му беше необходимо да гледа повече екраните за да знае какво щеше да се случи след няколко минути. - Господин каптан, виждаме превозни средства бронирани машини приближаващи от запад! - разнесе се тревожния глас на пилота на Призрак 1. Лукястки за миг изтърпна. Преди десетина минути те бяха обърнали безпилотния си апарат на запад, тъй като бяха навлезли доста навътре във вражеска територия. "Дали това са нашите? Или са пробили някъде и сега атакуват прикритието ни в гръб? Трябва да предупредим командира на артилерийския дивизион!" - трескаво си помисли капитана и бързо отвърна на пилота: - Маскимално бързо се насочете натам и се опитайте да идентифицирате дали са наши или вражески! - след което се обърна към свързочниците - Свържете се с командването и веднага разберете дали наши части се придвижват в района! Американските инструктори също бързо се допитаха до хората си, осигуряващи комуникацията, след което един от тях каза на Лукястки: - Според нас са от Ваште, но и ние не сме сигурни... - Дано да си прав! - напрегнато отвърна той. Минутите течаха една след друга без да внесат яснота в положението. Призрак 1 пърпораше на запад, но единственото, което можеше да установи за момента беше, че най-вероятно ставаше дума за машини съветско производство, което не помогаше особено. - Господин капитан, погледнете това! - чу се гласа на оператора на системите на Призрак 2. Лукятски се обърна към екрана, кото предаваше картина от дрона. До един малък мост се бяха струпали доста машини от най-различни видове и бавно преминаваха по него, една по една. На друг монитор, капитанът провери даните за курса и местополжението на дрона. - Моля потвърдете, че машиниите се движат на изток! - Потвърждавам, движат се на изток. Лукятски се спогледа с американските си колеги. Личеше си, че и те не са очаквали това. - Изглежда се оттеглят! - леко изненадано каза капитанът. - Дано сега ти да си прав! - с усмивка отвърна един от двамата инстуктори. Разговорът им прекъсна операторът на системите на Призрак две: - Господин капитан, да ги предадем ли като цел? - Не, по добре да им построим златен мост! - пошугува се Лукятски. В този момент един от свързочниците извика достатъчно силно за да го чуят всички: - Машините, които приближават от запад са на петдесет и четвърта махнизирана бригада! Наши! В командиня пункт моментално избухнаха радостни възгласи. Донбас Не далеч от там На "Червенкович" въобще не му беше до радост. Напротив, чувството на ужас все повече се прикрадваше в него. Беше им отнело страшно много време да изминат не толкова голмятото разстояние до предполагаемите позиции не прадния отряд. Но това, което бяха видяли по пътя стигаше за цял живот. Ако вече бяха виждали ударени колони и изгорели машини, те бледнееха пред картината на разрушение, която се беше открила пред очите им, още щом излязоха от района на командния пункт. Клади горяха и по пътищата и в полето. На места цели купища останки преграждаха пътя им, а огънят беше толкова силен, че разтапяше асфалта и им се наложи не един или два пъти да заобикалят през полето. Минаха покрай блокпост, който носеше явните следи от битка. В страни от него беше организиран превързочен пункт и тримата другари с непирятно чувство наблюдаваха множествто постралади и препълнените коли, които ги превозваха. Но скоро се започнаха да се натъкват и на още по-нелицеприятна гледка - обгорелите трупове, пръснати безредно покрай разбитите колони или просто лежащи в канавките. "И тази миризма!" - ужасено си помисли "Червенкович" - "На горящо масло, гума и... и още нещо!". Колкото по-напред отиваха, толкова повече се усилваше и артилериският огън. За миг "Червенкович" се зачуди дали Молот не е някакъв ясновидец, след като тя за пореден път беше спряла до един завой на пътя, след който следваше голямо открито кръстовище. Буквално няколко секунди по-късно върху него бяха завалели снаряди. Молот им беше изкрещяла: - Веднага всички вън! И те бяха изскочили от колата като попарени, натръшквайки се тежко в канавката. След около половин минута артилерийският огън беше започнал да отслабва и Врабчев се беше опитал да се изправи за да се огледа. С псувня Молот го беше смъкнала обратно долу, точно в момента в който се чу остро свистене и два снаряда се взривиха съвсем близо до тях. Шока и чувството как взривната вълна преминава директно през тялото му - сякаш стискайки за миг в клещи гръдния кош и самото му сърце, беше едно от най-неприятните неща, които "Червенкович" някога беше изпитвал. Останаха да лежат още известно време и когато се изправиха откриха на няколко места дупки в купето на автомобила си, освен пръснатите стъкла. Когато най-после се добраха до предния отряд, попаднаха в не по-малък хаос. Отново под акомпанимента на близко взривяващи се снаряди разтовариха радиостанцията и бегом я занесоха до бронетранспортьора на командира. Той само ги погледна мрачно мрачно и заяви: - Вече нямам нужда от това! След десет минути се изтегляме, гледайте да не изоставате от коланата, украинците вече са по петите ни! Още преди командирът да изговори последната сричка отново се чу познатото вече свистене и всички бързо залегнаха до бронетранспортьора, молейки се той да не получи директно попадение. Налетът беше съвсем кратък но силен - земята потреперваше, експлозиите ги оглушаваха, пръст и камъни летяха току над тях. Когато тримата дургари вдигнаха глави, видяха, че автомобилът им се беше превърнал в поредната клада. Молот тъжно я гледа няколко секунди, след което твърдо им каза: - Стойте тук и не мърдайте! Отивам да ни намеря превоз! След няколко минути тя дойде обратно, като за изненада на тримата другари мъкнеше огромна картечница. Мизиев смутено насочи поглед към обувките си, чак в този момент осъзнаваки, че беше загубил автомата си, още когато преди време бяха скочили в канавката. - Хайде тръгвате, какво чакате! - подкани ги тя и практически ги помъкна към един стоящ наблизо БТР, върху който се настаниха. Докато потеглят обаче от запад вече беше започнала са се чува стрелба и дори от време на време да се виждат летящи трасиращи куршуми. Механик-водачът на БТР-а им явно нещо се засуети, защото се наложи един от офицерите да удари няколко пъти с юмрук по бронята и да го наругае да побърза. Той от своя страна потегли толкова рязко, че малко остана хората седящи на покирва и тревожно взиращи се на запад да изпопадат. Колоната им започна бавно да пъпли на изток. Беше гъста и се движеше неорганизирано. Всеки се опитваше де се движи по-бързо от останалите, в резултат на което всички се бавеха, а усилията и крясъцети на офицерите не заваха резултат. Навъсената Молот за пореден път огледа колоната и мрачно каза: - Както сме се нагъчкали и половин пакет ни стига! Добре, че украинците в момента не стрелят. "Червенкович" се ослуша. Наистина артилерийската стрелба беше намаляла и бризо до тях не падаха снаряди. Но за сметка на това канонадата от леко стрелково оръжие и гирляндите на трасиращите снаряди бавно и неумолимо ги настигаха. В един момент колоната почти спря - повреден танк блокираше тесен участък на пътя и нямаше с какво да го изтеглят. Камионите и бронираните машини едвам се промъкваха покрай него. Над главите им от време на време започнаха да свистят отделни куршуми. Някои от пасажерите на БТР-а скочиха и започнаха да се придвижват напред пеша. Молот обаче намести картечницата върху бронята и се прицели към останалия далеч зад тях завой на пътя. Няколко минути по-късно, бавно, почти като две сенки, от тъмата изплуваха силуетите на два БТР-а, движещи се по пътя. От колоната се чуха викове, Молот видимо се напрегна и се приготви да стреля. За щастие машините се оказаха приятелски, возещи на бронята си няколко кални и опушени боци, както и доста ранени. Един от возещите се на бронята, явно офицер, въпреки, че това трудно можеше да се види от мръсната и раздърпана униформа, попита къде се намира командирът на отряда. Войниците се понадигнаха, отговориха и посочиха към челото на почти спрялата колона. Водачите да придошлите машини явно бяха доста опитни защото се провяраха покрай опашката на колоната, ловко преминаха между дърветата ограждащи пътя и продължиха напред. Докато преминаваха офицерът извика: - И побързайте, зад нас са само украинците! В края на колоната започна да възниква безредица, всички изведнъж се забързаха напред. Механик-водачът на БТР-а превозващ тримата другари и Молот явно се паникьоса, защото отново рязко потегли, опитвайки се да поеме по същия път между дърветата, но вместо това рязко потъна в дълбоката канавка, килвайки машината на една страна и разсипвайки човешкия си товар, за щастие в меката, кална пръст. Някои от войниците се втрунаха да помагат на другарите си, други просто побягнаха напред. В този момент куршуми започнаха да шумолят в короните на дърветата, като след секунди към тях се прибавиха и такива падащи видимо близо. - Прибирате ранените и да изчезваме от тук! - изкрещя Молот, след което зае позиция с картечницата и започна да стреля към пътя от който бяха дошли. И дума не можеше да става за изтегляне на БТР-а, войниците само измъкнаха ранените от калта, след което един от тях метна в него коктейл "Молотов". Престрелката се засилваше, все повече и куршуми без спиране чаткаха по бронята на горящата машина или се забиваха в калта. Някои отвърщаха на огъня, докато други помагаха и носеха ранените. Тримата другари седяха като вцепенени на дъното на канавката. Молот скочи при тях, изкрещя им, че трябва да тръгват веднага и задърпа "Червенкович". Той само й отвърна с празен поглед. Тя ги погледна още веднъж , почти умолително, след което изпсува и изчезна в тъмата. Изведнъж настана затишие. Димът от горящия БТР ги обгърна. Мизиев се беше свил в дъното на канавката и гледаше в една точка. Врабчев се опитваше да прикрие, че се беше напикал. Сякаш олово, а не кръв течше във вените на "Червенкович" и той също не можеше да помръдне. От към пътя се чу шум на машини и приглушени гласове. Първите ги отминаха, но после някой надникна в канавката, видя ги и започна да крещи: - Руки вгору, Російські свині! "Червенкович" втрещено наблюдаваше как украинските войници бавно се приближават с насочени към тях автомати. С треперещ глас извика "Слава на Русия" и се опита да извади пистолета си. В следващия момент нечий приклад го удари в лицето. *** Някъде в Русия Майор Анасченко се събуди от напеклите го през прозореца слънчеви лъчи и лениво се прозя. Погледна как пейзажът бавно и монотонно се нижеше покрай влака и се усмихна. След като изведнъж бяха получили заповед за отбой още няколко дни се бяха укривали на позициите си. Естествено, въпреки официалното радиомълчание бяха разбрали от тук, от там, че офанзивата е приключила неуспешно. По няколкото скирити радиоапарата бяха чули и за настаналите в сепаратистките републики крамоли сред политическия елит, много от които за съжаление и съпроводени с убийства. Украинците естествено бяха използвали цялата история за да извлекат максимум дивиденти и във вътрешен, и в международен план. Облаците над непризнатите републики явно се сгъстявата. Анасченко всеки ден очакваше пристигането на комисия, която да започне да прочува действията му и без съмнение да го обвини в несправяне със служебните задължения. Но такава не дойде. Изведнъж, без други обяснения, получиха заповед да се прехвърлят обратно на руска територия. "Може би комисията ме очаква там?" - с безпокойство си беше помислил майорът, но отново беше останал излъган. Единственото, което се случи на малката руска гара беше да ги натоварят на влак и да ги бяха изпратят обратно там, от където бяха дошли. "Може и комнадването да не е доволно от мен, но аз съм доволен от себе си" - помисли си майорът докато се усмихваше срещу топлата слънчева светлина - "Защото не загубих нито един човек!". Е, имаха няколко инцидента, някои от тях свързани със счупвания и по-сериозни травми, но като цяло бяха излезли сухи от водата. От съседните купета се носеха разговори, често и звънък смях. "Явно всички се радват, че тази история приключи!" - засмя се отново на ум майорът - "И че се прибираме у дома!" Москва Генерал-полковник Грушенко седеше зад масиното бюро в мрачния си кабинет Обстановката изглежда напълно съотвестваше на настроението му. От доста време насам беше непрестанно навъсен. Срещу него седеше старият му приятел и както винаги пушеше. Двамата от време на време мълчаливо се споглеждаха, докато големият часовник невъзмутимо и шумно отбелязваше изтеклите секунди. Възрастният мъж дръпна жадно от цигарата и наруши тишината: - Знам, че сигурно не виждаш нещата така Витали, но можеше и да е по-зле. - Как точно може да е по-зле? - изригна Грушенко - Аз, поставен под наздор, принизен до там, някой друг да одобрява решнията ми! Възрастният мъж изчака известно време преди да отговори, за да се оталожи поне малко гнева на Грушенко. - Нужно ли е наистина да ти пояснявам, как точно можеше да е по-зле? Най -малкото можеха вместо на мен, да възложат наздора на някой амбициозен младок, чиято единствена цел щеше да бъде как да те злепостави, отстрани и седне на твоето място! - Голяма утеха, няма що! - спокойно, но все така жлъчно отвърна генерал-полковникът. Отново тишината се настани между двамата мъже. Малко по-късно в кабинета влезе секретарката на Грушенко и остави на бюрото му папка. Но това вече не беше красивата и пищна Тайвановска, а невзрачна и строго изглеждаща възрастна жена. Генерал-полковникът я изповоди с недоволен поглед и когато тя излезе, попита: - Нарочно я смени нали? За да не остане нищо, което поне да ми радва окото? - Ох, Витали, направо незнам какво да те правя! - въздъхна възрастният мъж - Смених я не защото ти радваше окото, а защото радваше други твои части! Но не се тревожи за твоя полковник, настанил съм я на добра работа, където ще се среща с повече хора на нейните години. Грушенко само изсумтя недоволно, посегна към папката, но се спря и с гаден тон попита: - А ще разреши ли сега моята надзорник, да се заема с текущата си работа? - Стига си се вдетинявал Витали, давай да свършваме каквото има и ще те изведа на вечеря, за да се поразведриш. Намерил съм един страхотен нов расторант с вариететна програма - с усмивха му намигна възрастният мъж - Може пък, бързо да забравиш секретарката си! Докато двамата скланяха глави над папката, на екрана на телевизора, който работеше в дъното на кабинета без звук се появи репортаж отразяващ размяната на пленници между Украйна и сепаратистите. Ако човек се вгледаше по-внимателно в предаваните от украинска страна, щеше да разпознае Врабчев, Мизиев и макар и доста по-трудно, насиненото, силно подуто лице на "Червенкович".

Донбас 22:33 часа местно време Капитан Лукятски влезе обратно в командния пост. Настоението вътре все още беше приповдигнато, но мъжете се бяха поуспокоили. След като бяха ударили, явно успешно, струпването на техника някои от по-невъздържаните и млади войници, които за първи път влизаха в бой бяха започнали да дават доста силен, и на моменти леко нецензурен израз на радостта си. Наблюдавайки реакцията им, американските инструктури и войници само се бяха спогледали с усмивка, но Лукятски не беше останал много доволен. Беше ги скастрил не на шега, даже малко по-рязко от необходимото. Не, че не ги разбираше, но твърде много пъти беше виждал как прекаленият ентузиазъм, породен от вражески неуспехи, подтикваше хората да действат необмислено и което от своя страна водеше до закономерния негативен резултат. След атаката Призрак 1 се беше оттеглил навърте в приятелска територия за да заеме нова позиция, по на север в сектора си. Лукятски беше използвал затишието за да обиколи позицията им, да провери още веднъж за евентуални проблеми и да ободри хората си. “Освен това трябваше и спешно да посетя едно място, защото след толкова кафета бях направо пред пръсване!”, засмя се на ум капитанът. Погледна можството монитори и се опита да прецени какво се е променило по време на краткото му отъствие. Призрак 1 още пърпореше не особено бързо на север. Призрак 2 обаче, почти беше достигнал до определената си зона, която беше на североизток от тази на другия дрон. Съвсем скоро сензорният му оператор докладва: - Призрак 2 достигна квадрат 13-37-27, заемаме курс нула-седем-две, превключвам на инфрачервен. Отново се започна бавната и трудоемка процедура по откриване и опознаване на целите. След около петнадесет минути гонене на сенки, най-после сензорният оператор попадна на мотопехота – няколко камиона и БТР спряли в близост до кърстовище. Капитан Лукятски усети как моментално всички в командния пост се съсредоточиха върху задачите си и всички ненужни разговори моментално секнаха. “Добре, явно забележката ми е имала необходимия ефект”, довлно си помисли той. В същото време пилотът и сензорният оператор започнаха още по-внимателно да оглеждат пътищата и възможните прикрития около тях. Но изминаха повече от двадесет минути, преди да открият нещо по-сериозно от отделни вражески машини. Малко след 23 часа Призрак 2 се най – после остави зад себе си предните позиции и отделните вражеските дозори, и почти веднага забеляза колона танкове и бойни машини на пехотата. Докато наблюдавеше на монитора как сензорният оператор приближава и идентифицира машините, капитан Лукятски се запита защо и тази вражеска група е спряла така както е пътувала, в походна колона, при положение, че вече други бяха попаднали под обстрел. “Не знаят ли, че всеки момент могат да попаднат под обстрел? Поне не са ли чули вече по радиото?” – зачуди се той, след което реши да не умува излишно върху късмета си и се заслуша как хората му предаваха информацията за целите на артилеристите: “Сова до Косач, Сова до Косач.” “Косач, приемам.” “Косач, Днепър-Одеса-едно-седем-пет, стрелба на поражение, батарея, от точка три-едно, надясно три-две-нула-нула, добави пет-седем-нула-нула, нагоре три-нула.” “Сова, Киев-Минск-три-пет-седем, потвърдете стрелба на поражение, батарея, от точка три-едно, надясно три-две-нула-нула, добави пет-седем-нула-нула, нагоре три-нула.” “Потвърждавам Косач, цел – танкове и бойни машини на пехотата, рота, линейна цел, двеста и петдесет на петдесет, азимут изток-запад, стрелба по площ, касети...” Броени минути по-късно ракетите заваляха и екрана се засвети почти напълно. Единия от американските инструктори, побутна приятелски колегата си, който тъкмо звучно се прозяваше и се изхили: - Утре сутринта и от тук май никой няма да се обади на шефа си в Москва! Донбас Майор Анасченко нервно обикаляше из командния си пункт. Операцията беше започнала преди часове, а още не бяха получили никакви заповеди и не бяха обстреляли нито една цел. А навън, артилерийският дуел се засилваше все повече и повече. Въпреки риска, на няколко пъти майорът беше излизал на откритото поле и беше наблюдавал заревото от стрелбата. Тревожното беше, че беше станал свидетел и на това как вражески снаряди и ракети падат на много места зад отбранителната линия на сепаратистите. Дори по-зле, докато радистите подслушваха ефира бяха чули откъслечни съобщения за колони техника и личен състав, попаднали под масиран обстрел и понесли загуби. Пределно му беше ясно какво означава това и още повече будеше недоумението му, защо командването не ги включва в боя. Но вързката с вишестоящите упорито мълчеше. - Какво чакат още? – раздразнено се обърна Анасченко към заместника си – Ясно е, че украинците стрелят здравата! Нали уж имаме задача за контрабатарейна борба! Той само сви рамене и отвърна: - Може би за момента се справят и без нас, и ни държат в резерв? - Да бе, справят се! Само да си подадеш носа навън и веднага се вижда как се справят с подавянето на украинците... – иронично подхвърли майорът и се обърна към един от офицерите за да поиска за пореден път рапорти от командирите на батареи. В този момент, чевръсто се приближи един от сержантите-свързочници и подаде на командира си лист: - Господин майор, съобщение от командването! - Най – после! – възкликна Анасченко, грабвайки листа и обръщайки се към заместника си бързо зачете – Генералът иска подразделението въоръжено с безпилотни системи да изстреля един Орлан-10, който да извърши разузнаване в района Шевченко – Покровск – Родинское и на запад от тях, а ние веднага да открием огън по разузнатите от него артилерийски позиции на противника. Двамата се спогледаха и си кимнаха, видимо доволни, че най – сетне влизат в действие, след което майор Анасченко заповяда на офицерите и войниците в командния пункт: - Веднага съобщете на командира на отряда безпилотни системи района за разузнаване и му предайте, че искам машината да е във въздуха до пет минути! Установете и подсигурена връзка с него – искам в момента, в който те установят позицията на нещо, ние вече да знаем и да сме готови за стрелба! - Отивам да подготвя предварителните данни за стрелба – каза заместникът му и посочи с поглед към един от препълнените с хора ъгли. Анасченко му кимна утвърдително, след което подкани хората си: - По-чевръсто, господа, по-чевръсто, никой няма да ни чака! Вашингтон Генералът отново се намираше в зала жужаща от множество приглушени разговори. Но тази не беше заседателна. Беше по-голяма, до такава степен запълнена от хора и техника, че почти създаваше чувство за претъпкан вагон на метрото. На множество треминали вървеше неспирен поток информация от всякакви възможни източници, която войниците и офицерите обслужващи ги, си препращаха, и обсъждаха. На един от екраните, в реално време, се виждаше цялата въздушна обстановка в източна Украйна, така както я виждаха Е-3 и Гроулерите. Към нея ръчно бяха добавяни допълнително данните за наземното движение, получени от други източници и от украинците. Съответно тази информация беше непълна и се обновяваше много по-бавно. “Бавно е по-добре от никак!”, помисли си Майк и прецени положението. Двубоят между артилерийските групировки се разразстваше, макар и техният набързо съставен план явно за момента бележеше успех – доста колони бяха ударени, за което свидетелстваха и някои уловени от радиоелектронното разузнаване съобщения. Но като цяло сепаратистите и руските сили все още се движеха на запад. Над руска територия от часове курсираше А-50У, който явно контролираше американските си колеги, както и един нов разузнавателен Ту-214Р, които обаче кротко си стояха на почтително разстояние оттатък границата. Новопридобитото ПВО на сепаратистите също мълчеше, явно изненадано от първия удар и противодействието на Гроулерите. Наближаваше единадесет и половина вечерта местно време, когато на екраните се появи въздушен контакт идващ от територията под сеператискти контрол. За момент изникна напрежение, тъй като поради действията на вражеската радиоелектронна борба, той се появи изведнъж, сравнително близо до линията на съприкосновение и в началото имаше притеснения, че представлява боен самолет. Но екипажът на АУАКС-а скоро ги тушира, като класифицира контакта като вражески дрон. Което, разбира се, не го правеше по-малко опасен. В продължение на десетина дълги минути офицерите в центъра и на борда на Е-3 следяха курса му, който бавно го отвеждаше към украинските артилерийски групировки. След като той премина на запад от предварително договорената линия екипажът на АУАКС-а започна да предава информация за него на наъбрзо пребазираните в източна Украйна радари и комплекс С-300. Всички в центъра напрегнато чакаха нещо да се случи. Измина минута, после втора и трета. Генералът не издържа и се обърна към колегата си от ВВС: - Какво се бавят? Чакат да стигне до Майдана ли? - Сигурно им е трудно да го засекат Майк – отвърна той – Няма как да им предадем информация директно от Е-3, трябва да го открият сами на своите радари... Настаналата тишина беше прекъсната от възбудения глас на радарния оператор, предаван директно от търбуха на АУАКС-а – украинците бяха изстреляли ракета! Няколко секунди по-късно тя се появи на екрана, бързо се насочи към дрона и... проусна. Преди някой да успее да изрече коментара, който сигурно беше на ума на всеки един от присъстващите, радарният оператор, съобщи за втора ракета. Отново всички внимателно наблюдаваха полета й, като секунди преди сблъсъка някои дори поеха дълбоко въздух за да могат да въздъхнат облекчено след унищожаването на целта. Напук на всичко, ракетата така и не улучи дрона. Този път възклицанията не бяха бързо преглътнати и варираха от “Какво за бога става?” до “А стига бе!”, че и някои по-нецензурни, които накараха висшите офицери да изгледат изреклите ги сурово. Междувременно и трета ракета се беше вдигнала във въздуха и когато тя най – после порази дрона, се чуха възгласи, почти достойни за отбелязване на тъчдаун от любимия отбор. - Трябваше още първия път да изстрелят направо две ракети! Пуснаха го твърде близо... – промърмори генералът от ВВС. - Ако продължават в този дух, съвсем ще ми побелее косата! – отвърна на шега Майк, но вътрешно вече беше на нокти, чудейки се какво точно бяха видяли руснаците, преди дронът им да падне. Донбас Майор Анасченко дежуреше около линията, която го свързваше с командира на подразделението въоръжено с безпилотни системи и вече нервно пристъпваше от крак на крак. “Хайде, трябва ми цел! Открийте нещо най – после!”, за пореден път подкани мислено двамата оператори на дрона, които седяха в тъмния си фургон, на километри от него. Приближи се заместникът му и замислено каза: - Напълно готови сме, но и от командването не ни спускат нищо. Направо радиомълчание от тяхна страна. Анасченко тъкмо отвори уста да отвърне, когато по линията се чу жалният глас на командира на подразделението безпилотни системи: - Господин Майор, току-що загубихме Орлана! - Как така сте го загубили? – в първия момент неразбиращо се сепна Анасченко. - Ами, предполагаме, че украинците са го свалили. – отвърна жалният глас. - Как така са го свалили? С какво? – нетърпелино се намеси заместник-командирът. - На операторите им се е сторило, че са видяли ракета. Както и да е, птичката си замина... - Майната й на птичката, открихте ли ми цели капитане? – разко попита Анасченко. - Не, господин майор! Тъкмо се бяхме насочили към едни далечни отблясъци и димни следи, които смятахме, че сигурно са от ракетни системи, но те почти веднага замлъкнаха и не успяхме да се уверим в това... - Дяволите го взели! – разлюти се Анасченко – Дайте ни поне приблизителната позиция на това което смятате, че сте открили! И подгответе нов дрон за полет, аз ще поискам разрешение за използването му. Докато получаваха данните, заместникът му скептично отбеляза: - Дори и информацията да е точна, обзалагам се, че украинците вече не са там. Със сигурност са си научили уроците от 2014. В този момент към тях се приближи един от свърочниците и докладва: - Господин командир, генерал-лейтенантът иска да говори с Вас! - Прекрасно! Дано поне ни даде цел. – въздъхна Анасченко, поглеждайки заместника си и се отправи към апарата. Веднага си пролича, че положението не е добро въпреки, че войниците чуваха само откъслечните отговори на командира си: - Тъй вярно господин генерал, но няма как, тъй като нямаме цели... Пуснахме го, но беше свален... От украинците, разбира се... Не, командирът им доложи именно, че е свален преди да открие нещо... Явно разговора започна да взема съвсем лош обрат, тъй като дори стоящите наблизо започнаха да чуват как командващият започна да крещи в слушалката. Въпреки това майор Анасченко продължи стойко да отговаря: - Да господин генерал и сами виждаме, че украинците стрелят... Не, не Ви поучавам господин генерал... Но нямаме пряка връзка с тях, как да стреляме... Да, тъй вярно господин генерал... А давате ли разрешение за изстреляме нов дрон... Слушам, господин генерал! Със зачервено лице майор Анасченко най – после остави слушалката. Всички бяха разбрали същността на разговора и никой не смееше да го заговори пръв. След няколко секунди той се поуспокои: - Предайте на командира на подразделението с безпилотни системи да изстрелят нов дрон незабавно! Проверете още веднъж готовността на всички батареи! Аз излизам набързо да изпуша една цигара. И майорът изкочи навън, преди заместникът му да успее да си отвори устата и да го предупреди, че това е опасно, тъй като украинските ракети вече падат близо.

Донбас 20:30 часа местно време Капитан Лукятски напрегнато се взираше в съобщенията, които се изписваха на монитора. Бръмченето на компютрите в импровизирания им команден пост се прекъсваше само от време на време от пукането на радиостанциите или някоя случайно разменена реплика. Антон се огледа. Повечето му хора бяха новобранци и разбираемо изпитваха голямо безпокойство. Личеше им от пръв поглед. Дори американските войници и техния командир на моменти показваха признаци на напрежение. Еднствено двамата цивилни инструктори, които бяха до неотлъчно него, стояха спокойни и неподвижни като сфинксове. Само очите им се движеха, обхождайки мониторите. Е, и от време на време надигаха чашите с кафе. “Най - лошата работа е чакането!”, помисли си капитанът – “Когато си принуден да седиш спокойно, въпреки, че знаеш, че всеки момент нещо ще се случи...” Американската армия, преди няколко часа беше засякла изведнъж повишилата се комуникационна активност. В 19:00 часа бяха обявили тревога, техните самолети бяха излетели от Полша и за втори път в рамките на няма и тридесет и шест часа се бяха устремили навътре в Украйна. Скоро щяха да презаредят и да заемат позициите, от които щяха да осигуряват радиоелектронна поддръжка. Изведнъж, далечен шум откъсна вниманието на капитан Лукятски от мислите му. Веднага го позна. Шум от прелитащ високо голямокалибрен снаряд. По-неопитните сякаш замръзнаха. Някои само се спогледаха, други видимо се понаведоха, трети се вторачихе в тавана на палатката, сякаш можеха да видят през него прелитащия снаряд. - Артилерийски огън. – спокойно каза един от цивилните консултанти. - Да, изглежда ще ни се отвори работа! – със същия равен тон отвърна другият. Двамата погледнаха Антон изпитателно. Още погледи се присъединиха към тях. Избръмча втори снаряд. После трети. В далечината започна да се чува тътена на експлозии. Времето изведнъж започна та тече с бясна скорост. Стараейки се да звучи колкото се може по-спокойно капитан Лукятски заповяда: - Всички да заемат постовете си. Започнете предстартова подготовка на птичките. Искам да можем да ги изстреляме веднага щом се наложи! Донбас 21:11 часа местно време Американските пилоти най – после предадоха, че са заели позиция. На един от мониторите, който обслужваха американските войници, се виждаше голяма 3D карта, на която малки символи на самолети летяха насам – натам. Междувременно артилерейският дуел се беше засилил неимоверно и Антон нямаше нужда от специална покана за да надвика глъчката в командния пункт със заповед: - Подгответе Призрак 1 и докладвайте нагоре, че започваме действия! Миг по-късно гласовете, говорещи ту на английски, ту на украински се увеличиха още повече, докато войниците докладваха по командната верига и започнаха предстартова подготовка. След около минута, отвън се чу звука на работещ двигател. Още известно време беше необходимо за последни проверки на системите и подгряване на двигателя. - Призрак 1 е в изправност. Имаме готовност за изстрелване! – чу се по вътрешната връзка гласа на главния механик. - Готови за старт! – добави миг по-късно пилота, който се намираше в командния фургон, не далеч от тях. - Изстреляйте Призрак 1! – дойде мигновенния отговор на капитан Лукятски. Навън шумът от двигагеля се усили, когато той достигна максимални обороти и няколко секунди по-късно се чу глухото метално издрънчаване, което свидетелстваше за задействането на катапулта. - Успешен старт, на път сме! – докладва ентусиазирано пилотът. Междувременно, по кодираното радио можеха да чуват разговорите на американските пилоти и Е-3С. Още с приближването до зоните си те бяха докладвали за работещи радари, а от АУАКС-а бяха фискирали силно радиоелектронно противодействие от страна на неприятелскте Красухи. Тъй като за никого не беше тайна, че приближаването до линията на съприкосновение в тази ситуация едва ли би било успешно, трите самолета бързо се бяха разделили и бяха започнали маневриране за да триангулират позициите на вражеските радари и системи за РЕБ. Бавно и внимателно машините бяха започнали игра на котка и мишка, бяха се бяха премествали по различни треактории, постоянно комуникирайки помежду си чрез дата линкове. Мощните компютри и специалистите на борда на Е-3С класифицираха сигналите, подреждаха парчетата информация като пъзел, и сравняваха даните с получените от предходното разузнаване. Около половин час след изстрелването на Призрак 1, от борда на американския АУАКС събощиха, че са уточнили позициите на двата най-близки обзорни радара и две Красухи. В импорвизираният им команден пост започнаха да се разнасят ентусиазирани гласове, докато екипажът на Е-3С им предаваше координатите на целите. От своя страна те ги пръхвърлиха на батареите Смерч, с която имаха пряка връзка. Няколко дълги минути изтекоха, докато от другата страна препотвърдиха данните и започнаха да се подготвят за стрелба. Разговорите в командния пост постепенно секнаха, сменени от напрегнато очакване. Някой от войниците дори открито започнаха да се ослушват, явно в опит да чуят стрелбата на Смерч-овете. “Твърде далече сме за това!”, засмя се на ум капитан Лукятаски, “А и с тази канонада отвън..”. Измина още минута преди от батареята да съобщят, че са обстреляли целите. Всички съвсем утихнаха. Най – накрая от радиостанцията се понесоха успокоителни събощения от американските пилоти и екипажа на АУАКС-а, че целите са спрели да излъчват. Войниците в командния пост започнаха да се поздравяват, но един от цивилните консултанти каза сериозно на Лукятски: - Капитане, предлагам да вдигнем птичката по-високо и да проверим пораженията. Искам да сме сигурни, че няма да ни създават повече проблеми. Антон кимна и се свърза с пилота. След като дрона се издигна и понапредна на изток, оператора на системите започна да насочва камерите към определените координати. След известно време започнаха да получават ясна картина. Обзорните радари еднозначно бяха вън от играта – единият гореше, а антената на другия се беше килнала на една страна към земята, като счупен клон. Не така стояха нещата обаче с двете Красухи. Въпреки, че на инфрачервената камера се виждаха близки попадения и някои от съпъстващите машини горяха, не можеха да бъдат сигурни, че са извън строя. - Докладвай на командирите на батареите и ги поздрави за двата унищожени радара! – обърна се капитан Лукятски към един от войниците - Събощи им, че не можем да потвъдрим поразяването на Красухите и е необходим повторен обстрел. Отново тишина обзе командния пункт, докато всеки свободен от непосредствени задачи се беше вторачил в картината предавана от Призрак 1. След няколко мъчителни минути на екрана се видя как сякаш мълнии започнаха да падат от небето и да избухват в непосредствена близост от машините. Тишината отново беше сменена от възгласи на доволство. Капитан Лукятски обаче нямаше време да се радва и прекъсна глъчката: - Потвърете поразяването на двете цели! Започваме претърсване в квадрат 12-37-01 - Разбрано! – отвърна само пилотът. Москва Генерал-полковник Грушенко с удоволствие гледаше как на екраните се отбелязваше движението на войските. От сводките ставаше ясно, че колоните се движат без особени задръжки. Единствената засечка за момента беши когато офицерът за свързка от ПВО докладва, че отново американски АУАКС и вероятно самолети за РЕБ са навлезли във въздушното пространство на Украйна. Грушенко моментално започна да го подлага на кръстосан разпит и прави насрещна проверка на данните му с останалите сводки, които получаваше, докато не се увери, че повече самолети не са излитали летищата в Полша и в смущенията не се прикрива ударна група. Инструктира офицера, че очаква против американските самолети да бъде оказано максимално противодействие с РЕБ, а ако се приближат прекалено - и чрез непосредствена атака. Офицерът го увери, че необходимите действия са вече предприети и се отдалечи. В този момент в конферентната зала забързано влезе старият му приятел. Без да се съобразява особено с тривиални неща като йерархия или госпоприемство, той вдигна от стола един от гостите на Грушенко и се настани на неговото място. - Извинявай, че закъснях Витали! Изникна нещо... - Не се тревожи, както виждаш нещата вървят успешно и в твое отсъствие! - в шеговит тон отвърна Грушенко. - Добре, важното е, че не съм изтървал кулуминацията - усмихна се възрастният мъж, докато бавно вадеше от сребърната си табакера цирагара, която веднага запали. Грушенко тъкмо се канеше да се пошегува с него за вредите от тютюнопушенето, когато с крайчеца на окото си забеляза, че до него отново стоеше офицерът за връзка с ПВО и се обърна. Беше зачервен и явно се потеше обилно. - Господин генерал-полковник изглежда войските ни са били атакувани и са понесли загуби... - колебливо започна офицерът. - Какви загуби? - рязко и с известно недоумение попита Грушенко. - По предварителни данни два обзорни радара и две Красухи са извън строя! - рязко изстреля свръзката от ПВО. - От кого са извадени от строя? - не високо, но явно ядосано изръмжа генерал-полковникът. - Изглежда от украинска артилерия... - Украинска артилерия а? И как ги е намерила украинската артилерия? - вече с повишен тон се сопна Грушенко - Ще ти кажа как! Американците са им казали къде са. А ти и другите идиоти, и вчера, и днес ме убеждавахте, че не са успели да открият нищо! - Но господин генерал... - започна отново с почти умолителен тон офицерът. - Млъквай, и заминавай да оправяш тази каша! - прекъсна го рязко генерал-полковникът, след което се обърна към офицерите от пехотата и артилерията, което също бяха наблизо и добави - Веднага се заемете тази украниска артилерия, не искам повече издънки. В това време приятелят му, който го гледаше съсредоточено през цигарения дим му каза: - Успокой се Витали. Грушенко го погледна и с ироничен тон отвърна: - Ха, а обикновено ти се тревожиш като квачка за всяко нещо което не става по план! - Да Витали, но що се отнася до тайните операции, си повече от прав. Но това - започна възрастният мъж, помахвайки вяло с ръка към множеството хора и монитори - Това е война. Нищо не става по план. Генерал-полковник Грушенко не отговори нищо, само изсумтя и с рязък жест измъкна листите съдържащи последните сводки от ръцете на носещия ги офицер. Донбас 22:13 часа местно време Капитан Лукятски гледаше гледаше на монитора нещо, което много приличаше на БМП. Когато сензоринят оператор на Призрак 1 намали степента на увеличение видяха, че тя изглежда не беше сама. Зад него по пътя се движеше още нещо. Дронът започна да обикаля в издирване на повече цели. Бавно на екрана изплуваха още бели петна - някои бяха просто крайпътни купчини от какво ли не, по-топли от зобикалящата ги среда, други обаче представляваха работещи двигатели. И не се движеха само по пътя - две ярки петна пълзяха направо през нещо приличащо на нива. Когато операторът ги приближи ясно се изписаха контурите на два танка, водачите на които изглежда бяха решили да минат напряко. Идентификацията на всеки източник на топлина обаче изискваше време. Не смееха нито да се приближат много, нито да се издигнат на по-голяма височина, тъй като американските пилоти все така докладваха наличието на работещи радари и РЕБ, ако и те да действаха само от вражеския тил. След поредния продължил доста време оглед на евентуална цел, която се беше оказала само два отдавна изкормени камиона, завряни в отбивка край пътя, един от цивилните инструктори сръбна шумно от горещата чаша кафе и замечтано каза: - Биваше сега да имаме и един Рипър със SAR, вместо да попадаме на боклук след боклук... - Да, един Lynx в режим GMTI щеше да ни спести доста работа. Моментално щяхме да отсеем поне половината цели - отвърна колегата му, след което се обърна към Лукятски и с усмивка добави - Следващият път, когато се обсъжда американската военна помощ за Украйна обезателно да поискате един! - Аз много работи искам, друг е въпроса колко ме огрява... - засмя се в отговор капитан Лукятски. Монотонното търсене се провлачваше минута след минута. Почти когато бяха стигнали края на зоната, която бяха определили като безопасна и пилота се канеше да заеме обратен курс, сензоринят оператор засече голямо струпване на топлинни източници и гласът му прозвуча по тонколоните: - На инфрачервената камера се виждат множество топлинни източници. Но сме твърде далеч за да ги иднетифицираме и няма да можем без да излезем от определената зона. Капитан Лукятски се замисли. Рискът беше голям. Но и потенциалните ползи. Двоуми се още няколко секунди, след което отвърна: - Давам разрешение да извадите Призарк 1 от зоната и да се приближите. Но само колкото е необходимо за идентификация на типа цел. От командния фургон отвърнаха с "Разбрано", а до него цивилният инструктор поклати одобрително глава. Скоро светлата купчина на монитора се разпадна на множество точки, а после те се избистриха и придобиха ясни контури. Сензорният оператор започна да мести картината от една машина на друга, докато не се увери, в изцяло военното им предназначение, и не уточни координатите им. - Предайте целта на артилеристите веднага щом са готови данните и изтеглете Призрак 1 в квадрат 13-37-31 - бързо подаде команда капитан Лукятски. Нямаше смисъл да дърпат дявола за опашката, баражирайки в близост до зона, която току-що беше атакувана. Донбас “Червенкович” чакаше облегнат на капака на автомобила с който пътуваха. Бяха спрели на малко уширение на пътя, непосредствено до края на един дървесен масив. Отвъд него на доста километри се простираха само ниви и полета с рядка и не особено висока растителност по синурите. Вероятно именно за това Ксерокса беше заповядал да спрат тук и да укрият повечето от колите и камионите навътре в рядката гора. Стояха тук вече повече от половин час, докато командирът им непрестанно говореше по радиостанциите, ту с една от колоните, ту с друга, ту с командирите на сепаратистките сили, през позициите на които трябваше да преминат за да нападнат украинските позиции в дълбочина. От начало Ксерокса беше говорил спокойно, но тонът му постепенно беше започнал да се повишава през последните минути. До колкото “Червенкович” успя да чуе явно някои от групите бяха попаднали под концентриран артилерийски обстрел и бяха понесли загуби. Изглежда за момента не бяха особено тежки, но значително бяха забавили движението. От същото се оплакваха и доста от командирите на сепаратистите. “Действително, доста повече снаряди се чуват, ако и да не падат близо до нас!”, помисли си “Червенкович” и се прозя. Поне малко, напрежението се беше оталожило и той вече беше доста по-спокоен. Лениво огледа спътниците си. Мизиев хъркаше гръмко, полу-излегнат на задната седалка. Врабчев, окичен с оръжие, паласки и пълнители обикаляше насам – натам като шумно разговаряше, и се шегуваше с останалите бойци. Не беше ясно дали всъщност се опитваше да ги държи будни, или просто се перчеше. Единствено Молот изглеждаше напрегната. “Странно!”, зачуди се “Червенковч”, “Когато потегляхме беше точно обратното – ние бяхме на нокти, а тя се смееше и шегуваше.”. През последните петнадесетина минути я беше видял как поне три пъти провери снаряжението си и още няколко пъти изправността на радиостанцията в колата. Сега седеше зад кормилото и с каменно изражение се взираше в далечината. Той проследи погледа й. Не много близо минаваше паралелен път, по който бавно се нижеше колона съставена от ай-разнообразна военна техника. Пред тесен мост, над един малък, но стръмен и залесен овраг се бяха струпали множество машини, които чакаха да преминат. Изглежда верижните бяха намериили брод в съседство и една по една завиваха натам, но колесната техника нямаше друг избор, освен да чака. В следващия миг, насред струпаната техника избухна взив. “Червенкович” не успя и да зяпне, преди да последва още един, а после в бърз порядък, още много. След няколко секунди до тях достигна приглушеният от разстоянието звук на множество експлозии. Мизиев се стресна, изхърка здравата, понадигна се от седалката и с все още сънен глас промърмори “Какво сте се раздумкали, бе?”. Много от останалите бойци наскачаха и обърнаха глави натам. Някои започнаха да псуват, други стояха като вцепенени. Изведнъж всичко утихна, така внезапно, както беше и започнало. Докато “Червенкович” гледаше ужасено издигналите се на много места пламъци, които придаваха зловещ, червеникав отенък на стелещите се талази мазен дим, чу как Ксерокса започна да крещи на някого по радиото: - Защо по дяволите никой не прикрива придвижването ни? И защо позициите на украинската артилерия не са унищожени?... Не ми ги разправай на мене тия!... Стрелят и още как! Току-що буквално под носа ми удариха здраво една колона!

Отворен съм за идеи!

http:// Пентагонът В другата заседателна зала американският му колега нямаше дори и един повод за добро настроение. През последните дни нито той, нито екипът му бяха успели да прекарат някоя спокойна нощ и умората вече им личеше. И днес не беше по-различно. Още от малките часове на нощта напрегнато следяха развоя на събитията и анализираха разузнавателните доклади. - До момента, от редица източници, включително и публични, имаме редица сведения за придвижване на руски частни военни формирования на територията на непризнатите републики. Отделно от текущата мобилизация. - обощи един от офицерите - Те се потвърждават почти изцяло и от OSCE, или поне се потвърждаваха, преди членовете на екипите да бъдат задържани. За съжаление се съобщава и за инцидент при който двама от тях са загинали... - А нашите собствени източници? Тези на терен? – попита генералът. - В общи линии казват същото. Украинците също. Придвижват се напред, осигуряват ключовите пътища, заемат изходни позиции. – отвърна офицерът. - А руската армия? Добихме ли някаква яснота относно техните движения? – обърна се на другата страна генералът. - За последните часове успяхме да определим крайните дестинации на поне няколко конвоя и отчасти да ги идентифицираме. – забързано каза дамата от морската пехота – Почти всички в крайна сметка са проследени до сами границата с Украйна, след което обаче се губят. И почти всички са били съставени основно от тежко въоръжение – артилерия, танкове, бронирани машини. - По този повод от една от агенциите получихме и друга тревожна информация! – добави трети офицер – Изглежда са прихванали част от телефонни разговори, на руски военни и други лица на държавна служба, които са използвали открити линии. В тях става дума, че още тази нощ, в района се очаква началото на сериозно “прехвърляне” и “движение”. Предполагат, че става дума именно за части на руската армия. - Тези доклади потвърждават ли се от електронното разузнаване? – сериозно попита генералът. Отново му отвърна дамата от морската пехота: - Не можем да бъдем напълно сигурни, тъй като там цари почти пълно радиомълчание. В течение на деня един Р-8 Посейдон и един RQ-4 Глобъл Хоук са направили разузнавателни полети на територията на Украйна и над Черно Море, но всеки техен опит да се приближат до забранената за полети зона е бил посрещан от агресивни действия от страна на противовъздушната отбрана. Засекли са някои признаци на повишена активност, но така и не са успели да се приближат за по-точни данни. - Неприятно, полагат всички усилия да ни държат на сляпо... – промълви генералът, след което огледа присъстващите – Някакви идеи? Един възрастен полковник, в униформа на USAF изпъстрена с награди, който до момента само мълчаливо беше слушал, се покашля за да привлече вниманието и започна: - Всъщност да, господин генерал. По чиста случайност в момента в авиобаза Шпангдалем, в Германия имаме напълно изправен и готов MQ-9 Рипър. Ако получим разрешение да го прехвърлим в авиобаза Деблин, в Полша, където имаме екип за да го обслужим, той може да извърши разузнавателен полет в забранената зона. Също от там, полетът му могат да поддържат два ЕА-18 Гроулер, от 390-та ескадрила за радиоелектронна борба, които към настоящият момент също участват в учения на територията на Германия. Разполагаме и с необходимите средства за подсигуряване на евентуалната опрерация – Е-3С и КС-135 могат да бъдат прехвърлени веднага. С екипа ми вече сме разработили предварителен план за опрерацията, необходима ни е само заповед и разрешение да оперираме над Полша и Украйна. Генералът задържа погледа си върху него и прямо му каза: - Доста рисковано предложение полковник! Чухте, че Р-8 и RQ-4 за малко не са били обстреляни! - Да, така е господин генерал, поемаме известен риск. Но рискуваме да загубим само един дрон в замяна на важна информация. А и смятаме, че ако летим ниско, под прикритието на смущенията от ЕА-18, ще можем да се промъкнем достатъчно близо. Генералът се замисли и в залата се възцари мълчание. Накрая погледна отново възрастният полковник и му отвърна: - Добре, действайте! А аз се заемам да Ви осигуря необходимите разрешения! Дано само получаването им да не отнеме прекалено много време... След което отново посегна към телефона, който нямаше бутони за набиране. http:// Донбас Майор Анасченко и тази нощ не успя да се наспи. Очаквано, заповедите които беше получил и предал на подичнените си вчера не бяха посрещнати с ентусиазъм. Дори един от по-младшите офицери, или от притеснение, или може би в опит да се направи на интересен, го беше попитал дали когато оставят документите, униформите и отличителните си знаци не се превръщат във военнопрестъпници. Анасченко беше толкова ядосан от случилото се по-рано, че дори не се опита да изясни мотивите за въпроса, а само го наруга здраво и му нареди да изпълнява. Което ни най-малко не намали шушукането сред войниците. Но въпреки това, както гласеше заповедта, в 19:15 часа машините и хората бяха готови, и започнаха бързо да напускат временната база. Пътуването им отново беше мъчително – в голямата си част премина по тесни, неосветени грунтови пътища, някои едвам достатъчно широки за тежките машини. Отново цивилните водачи не им дадоха възможност да използват фарове, а и постоянно ги пришпорваха за да не изпуснат “прозореца си”. След като преминаха през нещо като контролен пункт, спряха в някакво село и прикриха част от машините си в няколко стопански сгради. Цивилните им водачи отново ги предупредиха да не се отдалечават и да не говорят с никого. Войниците бързо се събраха на групички около машините и тихо разговаряйки, пушеха цигара след цигара. Престояха малко повече от час, преди да ги вдигнат отново на път. Никой не се изненада, когато в крайна сметка, дестинацията им се оказа голямо, бивше военно поделение на украинската армия. Поне рано сутринта, майор Анасченко се поуспокои малко, когато го изпратиха да рапортува на новия си командир и за разнообразие, този път той беше униформен. Въпреки, че той също не носеше отличителни знаци, поне се представи като генерал-лейтенант от руската армия. Не запозна Анасченко с конкретни задачи за отряда, но му разясни най-общо ситуацията, средствата и начините за свръзка, снабдяването и прочее. След което посочи няколко позиции, които майорът трябваше предварително да подготви, както и къде следва да бъде разположена частта въоръжена с безпилотници. Анасченко прекара и цялата сутрин на път – поверяваше най-удобните пътища от и до посочените му райони, определяше точните им топографски данни, заедно с придружаващите го обсъждаше дори позициите на отделните разчети, възможните точки за сбор и попълване на боекомплекта. След като се увери, че е направил всичко по силите си, майорът се отправи към мястото, където трябваше да се разположи импровизираната база на безпилотните машини. Когато пристигна там, командирът на подразделението веднага се оплака, че предварително определената позиция не е подходяща и изисква инженерна техника за подготовка. Инженерна техника с каквато не разполагаха. Тъй като използването на радиостанциите беше забранено и той нямаше никаква възможност за пряка връзка с новия си комаднващ, Анасченко се принуди да изпрати човек, който да должи лично и да предложи подразделението да се премести на по-подходящ терен в близост. Докато чакаха вести от командването, двамата командири използваха принудителното бездействие за да уговорят своите действия и най – вече, да вземат решение за всеки случай да прекарат и старомодна телефонна връзка помежду си, просто за всеки случай. Когато разрешението за преместването пристигна, майор Анасченко бързо се отправи към новата си база - бившето украинско поделение, стремеейки се за навакса изгубеното в чакане време. Имаше още много неща за проверка, а генерал-лейтенантът, въпреки, че не беше споделил нищо конкретно, недвузначно беше намекнал, че минутите летят. Донбас Буквално на няколко километра от него “Червенкович”, Врабчев и Мизиев се приготвяха да отпочинат след напрегрнатия и дълъг ден. Почти непрекъснато бяха сновали в изпълнение на задачи, между бившия лагер на OSCE и другите позиции на отряда – разнасяха заповеди, твърде важни за да бъдат предадени по телефон, проверяваха за изпълнението им и осигуряваха свръзка. Докато пътуваха се бяха разминали с множество конвои, някои от техния отряд, някои от въоръжените сили на сепаратстите. Най – голям възторг у тях и останалите, обаче предизвикваше многобройното тежко въроъжение, което се придвижваше на запад, и което всички знаеха, че можеше да дойде само от едно място. Мощната подкрепа, която получаваха, предизвикваше увереност и ентусиазъм в бойците, които вече буквално нямаха търпение за започнат операцията. Вече привечер, бурната деятелност, която се беше разгърнала през деня постепенно намаля и сега тримата другари се подготвяха за вечеря. Усилено се шушукаше, че това ще е последната вечер, в която ще могат да се наспят добре. Това, като че ли се потвърждаваше от факта, че за тази вечер Ксерокса беше разрешил на бойците, които не са на пост, да бъде раздаден алкохол, както и да не се спазва установеният вечерен график. Всички бяха на ясно, че командирът им дава възможност да разпуснат за последно, преди началото на бойните действия. Вечерята започна тихо, дори в известен смисъл напрегнато. Но след като се изредиха няколко тоста, посветени на бъдещият им успех, обстановката видимо се разведри. Учудващо, присъстваха доста жени – медицински персонал на отряда, както и от въоръжените части на сепаратистите, съответно с течение на времето вечеринката стана съвсем неформална, отново се заредиха песни и танци. Молот, заедно с две свои приятелки се преместиха на масата на българските си другари и започна да вдига наздравица след наздравица за вечната и неразделна българо – руска дружба. Врабчев, Мизиев и “Червенкович” едвам издържаха на темпото и скоро настроението им се приповдигна съвсем. На няколко пъти танцуваха с дамите си, а Молот изглежда беше забравила за спречкването си с Мизиев. По едно време “Червенкович” стана и на всеослушание държа дълъг тост за успеха на съвместната им борба, за това как тя ще постави началото на едно ново руско величие, с което ще трябва да се съобразява целия свят и за това как светите православни ценности ще пребъдат над безбожните империалисти и разколници на църквата. След което, под бурните одобрителни изпи поредната чаша на екс. В разгара на вечерта пък Врабчев, вече порядъчно попийнал, обяви на всеослушание, че очаква операцията им да бъде толкова успешна, че за в бъдеще ще трябва да го преименуват на “Последният украинец”. Към полунощ, глъчката взе да утихва и бойците започнаха да се разотиват. Все пак на сутринта ги чакаха важни задачи. Все още развеселени, Мизиев и “Червенкович” затърсиха другаря си в столовата, но не успяха да го открият. Излязоха навън, където няколко групички бойци още пушеха и допиваха. Поспряха се тук – там, размениха по някоя друга дума и шега с останалите. Тъкмо решиха да се ориентират към стаята, в която бяха разположени леглата им, когато в сенките видяха клатушкащият се и тананикащ си Врабчев. Застанала до него, с лукава и беззъба усмивка, Молот го побутваше към близките храсти. http:// Пентагонът Въпреки, че навън беше ясен ден, дори лъч слънчева светлина не проникваше в залата разположена в един от най-вътрешните кръгове на Пентагона. Единствено приглушените лампи и светлината от многобройните монитори осветяваха уморените лица на четиризвездния генерал, екипът му и представителите на останалите клонове на въоръжените сили. А на тях се виждаха картина и данни предавани на живо от повече от осем хиляди километра. За наблюдаващите, самолетите летяха към югоизточна Украйна сякаш мъчително бавно. Първо MQ-9, а после EA-18G, E-3C и накрая KC-135R заеха позициите си, и опасната игра на котка и мишка започна. Когато Рипърът започна претърсването си и навлезе в непосредствена близост до териториите на сепаратистите, макар и тихите разговори бързо секнаха. От високоговорителите приглушено се носеха гласовете на пилотите, сензорните оператори и командващите офицери. Още много други хора комуникираха с тях чрез редица текстови програми. Един по един започнаха да се появяват контакти - от начало украински, после и голямо количество неидентифицирани машини. Горе-долу по същото време екипажите на EA-18G и E-3C насочиха вниманието на Рипъра към евентуални позиции на радари в непосредствена близост. По гласовете на пилота и оператора на оръжейните системи на дрона, веднага ставаше ясно, че те не бяха никак доволни чрез оптичните сензори на машината си действително да потвърдят наличието на работещите радари. Това моментално предизвика раздвижване сред групичката очилати офицери от ВВС, които започнаха усилено да си шушукат и усилено да тракат по клавиатурите си. За момент се надигна всеобща глъчка, когато сепаратистите обстреляха Рипъра със зенитна ракета, но екипажът му майсторски успя да се изплъзне, макар и на косъм. Пулсът на командващите офицери, определено беше скочил до небето и мина известно време, преди обстановката да се успокои. Час след час самолетите браздяха украинското небе и MQ-9 малко по малко рисуваше картината на наземната ситуация. След обстрела не бяха рискували да се приближават прекалено и голяма част от откритите контакти, и позиции бяха останали без точна идентификация, но големият им брой, както и военната им принадлежност бяха вън от съмнение. Когато накрая самолетите започнаха да се изтеглят един от присъстващите висши офицери ентусиазирано и твърдо каза: - Определено ги спипахме! - Определено да, но какво можем да направим по въпроса, в часовете, с които все още разполагаме? - замислено отвърна друг. Всички погледи въпросително се насочиха към четиризвездния генерал. Той разтри очи, в обичайния си жест и попита колегата си от ВВС: - Как стоят нещата с военновъздушните сили? Разполагаме ли с достатъчно сили да се намесим решително от въздуха? - Не, Майк - отвърна той - Можем да окажем известна радиоелектронна поддръжка на украинците, но при наличието на толкова силна противовъздушна отбрана, ще можем да проведем дори само ограничена операция най-рано след четиридесет и осем часа. Подготвяме машини за действие, но направо ни хванаха по бели гащи! - По дяволите! А какво става със силите ни на терен? - За съжаление няма промяна господин генерал - бързо каза един от помощниците му - дамата в униформа на морската пехота - Все още разполагаме само със съветници и ограничен брой офицери за свързка. Най-големият ни екип в момента е този, който обучава украинците в използването на RQ-7 Шадоу, но и те са по-малко от взвод. Отделно, там има и малко хора от Мъркиуотър, които формално не са ни подчинени, но могат да ни съдействат. Опасявам се, че ще са нужни няколко дни за да прехвърлим в Полша нещо различно от ограничен брой сили за специални операции или лека пехота. - Новините стават все по-хубави... - иронично промълви генералът - Добре, задействайте веднага поне тях. Вдигайте 101-ва въздушнопреносима по тревога. А междувременно трябва да помислим как да помогнем на украинците да спрат тази офанзива, преди да е прегазила малкото, което имат покрай територията на сепаратистите. Някой да има идеи? Висшите офицери веднага се обърнаха към помощниците си и залата изведнъж се изпълни с множество разговори и шума от разлистване на хартия. В този момент един не много висок, но широкоплещест майор в пехотна униформа и с петлици на артилерист повиши глас за да надвика глъчката: - Господин генерал, войниците ни, които в момента са разположени в Кривой Рог са от моята част. Свързах се с командващият ги офицер на терен и с него изготвихме предложение как да подпомогнем украинската армия. Всички разговори изведнъж спряха и погледите се обърна към майора. Генералът също го погледна, кимна и с укоражителен тон каза: - Имате цялото ни внимание, майор Фийлд, моля продължете! Москва Генерал – полковник Грушенко се събуди късно и с чувство, че въпреки това не си е доспал. При все, че снощи си беше легнал рано и беше заповядал да не го будят, за да може да отпочине преди напрегнатата нощ, която го очакваше. “Явно умората от последните дни си казва думата.”, помисли си той докато се вглеждаше в отражението си в огледалото над мивката в банята. Обади се по телефона за да си поръча първото за деня кафе и започна да се облича. За негова изненада, кафето му не беше поднесено, както обичайно, от персонала на столовата, а от Тайвановска, която мъкнеше и папка със себе си. Определено изглеждаше разтревожена. - Какво има? – навъсено попита Грушенко. - Господин генерал – полковник, изглежда през нощта е имало известно развижване... – нерешително започна Тайвановска. - По същество, полковник, какво се е случило? – сопна се той. - Снощи е имало интензивни разузнавателни полети на американската авиация над Украйна – вече забързано отвърна Тайвановска и започна да прелиства папката - E-3C, танкери, самолети за РЕБ. Няколко безпилотни летателни апарата са се опитали да се доближат до районите за сбор. - По дяволите! – викна Грушенко – И на никой не му мина през ума да ме събуди? - Но господин генерал – полковник, Вие бяхте заповядали... – едвам смотолеви Тайвановска, преди Грушенко съвсем да изригне. След около минута нецензурни крясъци, които секретарката му стоически издържа, той се поуспокои и попита: - Кажи ми поне, че ПВО-то си е свършило работата и ги е разгонило без церемонии? - Обстреляли са един безпилотен апарат, господин генерал и според данните от обективния контрол са го свалили! – ентусиазирано отвърна Тайвановска. - Добреее! – с почти доволен тон процеди Грушенко - А останалите? Нали са били няколко? Секретарката му отново запрелиства папката, след което вдигна поглед и внимателно отвърна: - Засекли са още няколко съмнителни цели, но не са успели да ги обстрелят. Но офицерът за свръзка с ПВО твърди, че не са успели да се приближат достатъчно за да идентифицират нашите сили. Грушенко отново я погледна гневно, изпсува и се изстреля към заседателната зала, забравяйки и за кафето, и за закуската. Моментално привика офицерите за свързка и ги подложи буквално на кръстосан разпит. Капитанът, който отговаряше за комуникацията с ПВО отнесе качествено овкиване и доста се поизпоти, в съвсем буквалния смисъл. В продължение на повече от час, всички в купом уверяваха генерал – полковника, че операцията не е компрометирана и че американците едва ли са получили някаква качествена разузнавателна информация. “Слава богу, няма и никакво раздвижване, над обичайното! Изглежда наистина не са успели да открият нищо съществено.”, мислеше си Грушенко, докато съсредоточено четеше и препрочиташе сводките за последните часове. По обед, най – накрая се успокои, че всичко върви по план и си позволи да насочи мислите си към стягането в стомаха, предизвикано от пропускането на закуската и последващото обилно наливане с кафе. “Поне е добре, че старият ми приятел го няма в момента! Иначе цяла сутрин щеше да ми дудне за този инцидент. Не, че ще ми се размине, когато се видим де...”, засмя се на ум генерал – полковникът докато вървеше към столовата. http:// Украйна Въпреки, че на капитан Антон Лукятски не за първи път му предстоеше да влезе в бой, беше изключително напрегнат. До толкова, че не чувстваше умората, въпреки, че заедно с хората си беше на крак от преди зазоряване. Бяха ги вдигнали по тревога, заедно с американците, които ги обучаваха и ги бяха изпратили на изток. Към тънката линия ничия земя, която разделяше украинската армия от позициите на сепаратистите. В първия момент капитанът се ужаси от мисълта, че ги хвърлят напред безцелно и безсмислено в опит да “запушат дупките”. По – рано, много пъти беше ставал свидетел, как неразумни и некомпетентни висши командири бездарно жетрват хората си като пушечно месо. Но се поуспокои, когато разбра, че американските войници и цивилните консултанти щяха да се прехвърлят заедно с тях. А когато, вече по време на пътуването, научи и подробностите относно цялото начинание, се изуми на скоростта, с която американското командване беше успяло, не само да организира всичко, но и да убеди украинските висши офицери в осъществимостта на подобен дързък план. Още в момента, в който бяха пристигнали на местоназначението си, американските войници бяха започнали да изграждат сериозен комуникационен възел. Капитанът приятно се изненада, когато разбра, че се предвижда да ги подпомагат не само АУАКС и самолети за РЕБ, но ще бъдат прикрити от въздуха и от украински комплекс С-300. Впечатли се и от начина по който, макар и набързо изградената мрежа, позволяваше връзка в реално време, както с авиацията, така и с прехвърлените заедно с тях батареи Град и Смерч. Междувременно цивилните консултанти помагаха на него и хората му, да подготвят позицията и техниката си. Незнайно от къде се бяха снабдили с оръжие и пълна бойна екипировка, без отличителни знаци. Ако капитан Лукятски въбоще беше имал някакви съмнения, относно това дали тези хора действително са участвали във военни операции, те се бяха изпарили. Доста от неговите собствени подчинени никога не бяха виждали бой преди и очаквано се засуетиха, но завидният професионализъм на цивилните консултанти си личеше от далеч. Буквално нищо не убягваше вниманието им, всичко се проверяваше и препроверяваше – от маскировката и укритията за личния състав, до батериите на фенерчетата. В ранния следобед, след поредната щателна проверка, решиха, че са в готовност. Но вместо почивка, комнадващият американските инструктори офицер настоя да се проведе тренировка заедно с батареите РСЗО. Въпреки протестите от страна на някои от колегите му артилеристи, такава се състоя. И веднага се установи, че искането на американския командир не е било просто прищявка. Излязоха наяве редица проблеми, които ако се бяха появили по време на реалната операция, със сигурност щяха да окажат най – малкото неблагоприятно влияние. Но със съвместни усилия те бяха разрешени и взаимодействието потръгна. Накрая, просто за всеки случай, повториха всичко още веднъж, този път с доста по-добър резултат. Вече приверечер, капитан Лукятски разреши на хората си кратка почивка. А самият той, заедно с американските си колеги, напрегнато слушаше съобщенията в очакване на първите изстрели. http:// Донбас Майор Анасченко нервно пушеше цигара след цигара. Погледна почти празната кутия и си помисли – “Май ми е втората за днес! Или даже трета? Даже не помня...”. Цигарите му помагаха да не издава безпокойството си пред подчинените. Един вид извинение да се махне, когато напрежението или нервите му дойдат в повече – “Отивам навън да запаля!”. И толкова. “Пак по-добре от колкото да крещя по хората като онези цивилни свине от кулите!”, помисли си огорчено майорът. Беше започнал деня с проверка на техниката и повторен обход на позициите, на които се очакваше да се изнесат. Но после получи събощение да се върне в изоставеното военно поделение където го очаква куриер със секретна пратка, съдържаща новите им заповеди. Но когато майорът пристигна нямаше ни вест, ни кост от куриера. След извество време време Анасченко се опита да се свърже с подобието на командна верига, чрез която получаваше заповеди, но получи единствено инструкции да чака. Така, че седеше и чакаше. Дръпна за последен път от цегарата след което угаси фаса и влезе обратно в импорвизирания си команден пост. Още от вратата, за пореден път попита: - Пристигна ли вече куриерът? - Още не, господин майор! – стройно отвърна един от сержантите – Очакваме го всеки момент. Анасченко само кимна. “Тези идиоти от службите за нищо не стават! Не са ли чували за точност?”, отново раздразнено си каза на ум. След няколко минути най-после в двора се чу шум от двигател, в стаята им влязоха двама души, единият от които стискаше не много дебела прошнурована, кожена папка, която безмълвно подаде на майора. - Къде се бавихте толкова време? Трябваше да сте тук още преди часове! – остро попита Анасченко. - Това не е ваша работа майоре! – в същия тон отвърна куриерът – Подпишете се за пакета, колегата ми също ще удостовери предаването. Лицето на майора отново почервеня от яд, но той се подписа и взе папката. - Получихте си заповедите, следвайте ги! - безцеремонно подхвърли куриерът, след което се обърна и тръгна към вратата заедно с колегата си. Майор Анасченко отново ги изгледа на кръв, но не каза нищо. След като излязоха, пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои, извика заместника си и се зае да чупи печатите на прошнурованата папка. Предвид събитията от последните дни не трябваше да се изненадва от съдържанието й, но въпреки това сърцето на майора се сви, когато прочете черно на бяло, че им предстои да влязат в бой. И от още тази вечер. Въпреки всичко, спокойно обсъди със заместника си посочените в документите кодове за свързка, позивни, честоти, позиции и часове за изнасяне към тях. Бяха посочени и оринетировъчни райони, по които се очакваше да водят огън, както и типовете цели. В общи линии задачата им се свеждаше до контрабатарейна борба и борба с радиоелектронните, и разузнавателните средства на украинците. Анасченко не остана никак доволен, когато разбра, че конкретните им цели ще бъдат спускани “отгоре” и няма да имат пряка вързка с насочвачите. В случай на необходимост обаче, щяха да използват придадените безпилотни летателни системи за самостоятелно търсене. “А поне с тях имам пряка вързка!”, успокоително си каза майорът. Когато видяха написаното на следващата страница обаче и той, и заместникът му се опулиха – бяха им придали и пускова установка на Искандер, която щяха да използват само въз основа на специално разрешение. - На кого му е хрумнала тази глупост? – учудено попита заместник-командирът – Ние никога не сме командвали такава система! Дори на учение! Майор Анасченко само изсумтя и отвърна: - На кого ли? Познай от три пъти! Стига сме умували, обяви тревога! Донбас В бившата база на OSCE също бяха обявили тревога и цареше суматоха “Червенкович” зяпаше през прозореца как хората забързано прекосяваха плаца, товареха муниции и припаси, проверяваха техниката и оръжието. Зърна и дребничката Молот, която се суетеше около джипа, с който щяха да пътуват. Самичка, със зор примъкна голям бидон с гориво, от който с помощта на ръчна помпа започна да здарежда колата. В същото време Ксерокса чевръсто сновеше наляво – надясно, ревеше заповед след заповед и ругаеше наред, неопитните бойци, които не изпълняваха достатъчно бързо. “Тази вечер ще ги смажем веднъж за винаги! Ще стигнем до Киев ако трябва!”, помисли си ентусиазирано “Червенкович”, въпреки, че едно неопределено чувство на вътрешна тревога го човъркаше и отвърна поглед от прозореца. Вътре в сградата, която сега използваха за щаб, също цареше тряскава активност. Звъняха телефони, бръмчаха преносими компютри, прекарваха се кабели, чуваха се и псувни, когато нещо не ставаше достатъчно лесно, и бързо. До него Мизиев и Врабчев също се подготвяха за път, чистеха и зареждаха оръжието си. “Ех, сега да имахме по една черна кожена куртка и по един наган! Щяхме да сме като истинска “тройка” от НКВД...”, размечта се “Черванкович”, докато гледаше другарите си. Направи му впечатление обаче, че и те бяха напрегнати. Ксерокса беше решил да остави тук, в базата, само заместникът си и част от хората, който да осигуряват комуникациите. А самият той, заедно с останалата част от щаба, щяха да се отправят към предните позиции, за да може да наблюдава боя и да командва бойците от близо. “Червенкович” беше изненадан, когато разбра, че той и тримата му другари щяха да придружват Ксерокса, а не да останат в базата. Беше се опитал да изтъкне, че те не са строеви командири и ще са далеч по-полезни в щаба, но ледения поглед, който му отправи Ксерокса, го беше прекъснал насред изречението. “Червенкович” отново погледна другарите си и се замисли. Мизиев, който по принцип рядко беше многословен, в момента бърбореше за всякакви дивотии без спиране, а Врабчев постоянно изтърваше патроните, които се опитваше да зареди в пълнителите и ръцете му трепереха. Отново го жегна собственото му неопределено чувство за някакво вътрешно напрежение. “Сигурно е от нетърпението! И аз, и другарите ми нямаме търпение да нанесем удар със железен юмрук по слугите на западната буржоазия и да защитим православните ценности!”, ентусиазирано си каза той и се отправи към тоалетната, въпреки, че я беше посещавал вече няколко пъти за последния час. http:// Москва Полковник Тайвановска забързано крачеше по дълъг коридор, когато изненадващо телефонът й иззвъня. Тя учудено се спря и погледна екрана. Нямаше изписан номер. Зачуди се дали въбоще да отговори, тъй като по принцип външната комуникация в Комплекса строго се ограничаваше. Но телефонът продължаваше упорито да чурулика и накрая тя плъзна пръсти по екрана. Отсреща се чу бодър глас: - Привет mon cher colonel! Толкова много ми липсваше, че не можах да се сдържа, да не ти се обадя! В първия момент Тайвановска се стъписа, отдръпна се в един по-усамотен ъгъл и изсъска в отговор: - Идиот такъв! Казах ти да не ми се обаждаш, докато аз не те потърся! И как въбоще се свърза с мен? - Нали си чувала, че любовта не знае пречки? Просто не издържах вече без теб. - Глупак! Искаш да ме уволнят ли? - О, mon cher, недей така! Направо ми разбиваш сърцето! Ела на поратала, искам само за минутка да те видя и да ти дам малък подарък! - Какво? Ти си тук? – изумено попита Тайвановска – Как ме откри за бога? Въобще не можеш да идваш тук! - Да, да, държавна тайна и прочее! Всичко ми разясниха охранителите на портала. Не се тревожи, дадох им литър от най-добрия самогон на баща ми и обещаха да забравят, че въобще са ме виждали! Като знам колко е силничък, нищо чудно и наистина утре да не помнят какво се е случило тази вечер! – изхили се Вадим. - Ти нормален ли си? Изчезвай веднага! - Хайде, mon cher colonel! Искам да те видя само за две минути! Давам ти подаръка и изчезвам. Моля те! – с престорено отчаян тон каза Вадим. - Добре! Но само за минутка. “Ще го удуша! Буквално ще го удуша!”, мислеше си Тайвановска докато потичваше на високите си токчета през паркинга. “Ще го удушиш, но въпреки това тичаш по паркинга, като влюбена ученичка!”, ехидно добави едно тъничко гласче в главата й. Миг по-късно тя мина през портала и се шмугна в паркираното в уширението тъмно БМВ. - Mon cher colonel! – посрещна я с неподправена усмивка Вадим и преди да успее да го нахока й затвори устата с целувка. – Обещах ти, че искам само да те видя и да ти дам това! – добави той, докато тя си поемаше дъх от изненадващото посрещане и й подаде луксозна хартиена торбичка. Тайвановска се усмихна за пръв път от дни насам, когато видя какво има вътре. Беше нов луксозен мобилен телефон, от възможно най – кифленския модел, покрит с камъни “Суровски”. Всичките й желания да удуши Вадим се изпариха моментално и тя изчурулика: - Благодаря ти котик! Но нямаше нужда, аз си имам мобилен телефон! - О, стига, твоят е сигурно вече на шест месеца! – отвърна с усмивка Вадим – А този е направо страхотен, има сума ти функции, три камери за селфита и какво ли не още! Дай набързо да ти прехвърля картата и изчезвам. Тайвановска му подаде двата телефона и Вадим сръчно разглоби стария, постави картата в новия, след което ги върна на усмихнатата жена. - Хайде, връщай се бързо, преди да са разбрали, че те няма! И да не забравиш да ми се обадиш, когато излезеш от затвора. – пошегува се Вадим, кимайки към неугледната сграда. Тайвановска се засмя звучно, изпарти му въздушна целувка и излезе от колата. БМВ-то бързо потегли и със скърцане на гуми се отдалечи по пътя. Тайвановска го проследи с искрящ поглед, след което тръгна обратно към сградата. Още докато вървеше през паркинга, започна да човърка новия си телефон. http:// Някъде далеч на юг Ави Голдщайн гледаше как слънцето бавно залязва над пустинята. Колкото по-ниско се спускаше, толкова по-живописни ставаха цветовете. В един момент слънчевия диск ставаше буквално червен, а облаците придобиваха отенъци на розово. И всичко това на фона на пясъците, които ниската светлина правеше да приличат повече на зластисто и блестящо море. Отново писукането на компютъра откъсна Ави от живописната гледка. Асистентът му, хвърли списанието, което четеше и придърпа стола си към компютъра. Ави се надвеси над него и присви очи, в опит да прочете дребния шрифт, появил се на монитора. Събощението, публикувано в общодостъпен сайт за електронна поща, беше кратко: “Чичо, благодаря много за подаръка!”. Зиви затвори събощението и започна да трака по клавиатурата. - Вече нищо не е същото с тези компютри! – промърмори Ави. - Е, не е като да криеш пакети с микрофилми под пейки в парка, докато играеш на криеница с ЩАЗИ в Източен Берлин, но върши работа! – засмя се Зиви. - Ха, но пък онова беше в пъти по-интересно от взирането по цял ден в монитора. – не се предаде Ави. - Виж, за това ти вярвам Шефе! – отвърна асистентът му и продължи да отваря различни програми. След няколко минути работа каза: - Добре, имаме сигнал. Мога да определя точно местоположение. - А връзка? Можем ли да осъществим пряка връзка? – попита Ави. - Секунда, трябва само да прехвърля сигнала... Миг по-късно от високоговорителите се понесоха множество приглушенши, но ясно различими гласове. Зиви се ухили и доволно се изтегна в стола, гледайи шефа си. Вратата на кабинета Ави Голдщайн се отвори и на прага застана още един от служителите му, който само каза: - Вътре сме! http:// Москва Генерал-полковник Грушенко барабанеше с пръсти по дебелата маса в заседателната зала и не откъсваше поглед от часовника. “Още малко! Още съвсем малко!”, помисли си за пореден път той. След напрежението от сутринта, когато беше научил за американските разузнавателни полети над Украйна, сега го беше обхванало спокойствие и самоувереност. Дори, колкото повече слънцето падаше към хоризонта и се приближаваше часът, в който операцията щеше да започне, толкова повече настроението му се приповдигаше. Всеки изминал час, без идникации за решителна реакция от страна на НАТО, намаляваше драстично шанса да успеят да му попречат. Да, бяха пристигнали своди за поставяне на някои американски съединения в готовност за прехвърляне в Полша, но те щяха да пристигнат твърде късно. През последните часове заседателната зала бавно но неумолимо се пълнеше с хора. Един по един пристигаха офицери, представители на разузнавателната общност и други високопоставени личности, всеки от тях с подобаващ антураж. Грушенко дипломатично беше играл ролята на домакин, приветствайки лично всеки от тях. В един момент се огледа и се зачуди, защо старият му приятел отсъства от залата. “Може би тайно ми завижда?”, изхили се ехидно на ум. Колкото повече се свечеряваше, толкова по-често погледите на всички се нетъпреливо обръщаха към него. А, генерал-полковникът определено беше в стихията си – четеше и анализираше сводки, издаваше заповеди, обсъждаше последните промени в плана с офицерите. Усмивката му, видимо ставаше все по-самодоволна. В един момент, Грушенко погледна часовника и обяви на висок глас, за да прекъсне множеството разговори в заседателната зала: - Господа, моля за внимание! Решителният момент наближава. Офицерите за свръзка да ми докладват незабавно за готовността на всички части и съединения! Цялата зала утихна, докато генерал-полковникът получи уверения от представителите на всички родове войски, че очакват неговите заповеди. Когато приключиха, Грушенко огледа всички, които бяха заели местата си около голямата маса и тържествено обяви: - Господа, събралите се тук, ще станем свидетели от първа ръка на историческо събитие! Давам заповед за начало на откритата фаза на операцията. Слава на Русия! Под радостните възгласи на всички присъстващи, свързочниците започнаха да предават кодираната информация за начало на бойните действия.

В покрайнините на Москва Генерал-полковник Грушенко и антуражът му пристигнаха в Комплекса почти точно в единадесет часа сутринта. Всичко беше предварително подготвено и не заубиха много време за разквартируване и огранизиране на битови удобства. Точно в единадесет и половина всички се бяха събрали в голямата конферентна зала, където на множество екрани се прожектираше информация т всякакви източници - от телевизия и интренет, до секретни военни средства за свързка. С обичайното закъснение от около петнадесетина минути започна съвместната пресконференция на главите на непризнатите Донбаски републики. Сред всеобщо удивление, те обявиха, че вече разполагат с далекобойна система зема-въздух, разработена със собствени сили и с пленени от укринската армия компоненти, която има аналогични възможности на руската С-400. С цел защита на териториалната си цялост, двете непризнати републики обявявиха въздушното пространство на лявобрежна Украйна за забранена за полети зона и предурпедиха, че ще свалят всяко въздухоплавателно средство нарушило границите на забранената за полети зона. Очаквано, това съобщение имаше почти ефекта на взривена атомна бомба. След като се отърсиха от първоначалния шок, журналистите дайствително се сбиха за правото по-първи да зададат въпрос, което предизвика бурния смях на съралите се в конферентната зала на Комплекса. Така или иначе, въпроси бяха допуснати само от предварително определени и инструктирани представители на медиите - и двете пресслужби се бяха подсигурили срещу евентуални издънки. "До тук добре!", въздъхна с облекчение Грушенко. Най-деликатната част от плана беше вкарването на зенитно-ракетните комплекси и радарите на територията на двете републики без никой да заподозре нещо. И за разнообразие, прехвърлянето беше минало безпроблемно. Макар, че в последствие, в интернет все пак се появиха снимки и видео на някои от пътуващите машни, това стана след пресконференцията, когато така или иначе всички бяха поставени пред свършен факт. Сега, под прикритието на мощната противовъздушна отбрана можеха да се придвижват спокойно без да се опасяват, че ще намеренията им ще бъдат предварително разкрити или осуетени, дори от авиацията на НАТО. Е, разбира се спътниците оставаха проблем, но по този въпрос нищо не можеше да се направи. Докато другите в конферентната зала все още се поздравяваха с усмивки и тупаха по гърбовете, Грушенко вече беше започнал да преглежда докладите. Позволи си да се усмихне - за момента всичко вървеше точно като часовник "Ракета"! Вдругиден, още в ранни зори, щурмовият батальон на компанията "Бетовен" щеше да премине границата между Русия и окупираните територии. Те имаха задача да подсигурят основните пътища и кръстовища, да охраняват маршрутите и най-вече да държат любопитните очи настрани, арестувайки наблюдателите от OSCE, и унищожавайки средствата им за наблюдение. Привечер и през нощта на същия ден, намениците щяха да бъдат последвани от тежко въоръжените "отпускари" , които щяха да се разположат дълбоко в територията на неризнатите републики и да чакат стартовия сигнал за офанзивата. Седнал в удобното си кресло генерал-полковникът гледаше с интерес как ситуацията бавно се развиваше. Почти веднага селд пресконференцията на Републиките, представителката на руския МИД, Дурка Сахаровна нарави изявление в което умело защити правото на народите за самоопределяне и защита на териториалната цялост, включително и чрез превантивни действия засягащи територията на други държави. Позицията й както винаги беше посрешната с бурни аплодисменти от страна на допуснатите журналисти. По-късно множество европейски държави започнаха една след друга да изразяват "силна загриженост". Грушенко направо се разхили. "Друго няма и да направят!". Американците за момента мълчаха. "Явно обмислят как да излязат от положението", реши генерал-полковникът. По факта, че въпреки, че беше засегнатата страна, Украйна успя излезе с официална позиция чак в късния следобед, можеше да се съди, че украинците бяха в състояние на пълен шок и паника. Украинското правителство естествено реагира изключително остро на заплахите от страна на непризнатите републики и обявяви, че няма да преговаря с терористи, опитващи се да променят насилствено конституционния ред в страната, но само толкова. Настроението на Грушенко съвсем се повдигна, когато надвечер прочете последните разузнавателни сводки - нямаше никакво раздвижване при американците и НАТО, а в украинските въроъжени сили явно цареше шаш и паника - тепърва започваха да вдигат по тревога части, а и те се брояха на пръстите на едната ръка. Донесенията за готовността на собствените сили му вдъхваха допълнителна увереност. Доволен от развитието на нещата, Грушенко се отдаде на шеги и small talk по време на вечерята в столовата, след което се оттегли в апартамента си и повика секретерката си, полковник Тайвановска, за да "поработят извънредно". Някъде на юг "Червенкович" също присъстваше на нещо като официална вечеря. За последната вечер преди заминаването на батальона беше организирана нещо като вечеринка за бойците, а която да се повеселят и отпуснат. Имаше хапване, че и пиване. Беше предвидена и програма - няколко местни самобитни ансамбъла щяха да изнесат представление. Също така с другарите Мизиев и Врабчев бяха подготвили кратка беседа за подобряване на морално-политическото състояние. Като най-добър оратор и парторганизатор от тримата, той щеше да я изнесе малко по-късно през вечерта. Вечерниката бързо напредваше и живописните преставления вървяха едно след друго, редувайки се с тостове. Бойците естесвено, най-много се радваха на появяването на младите момичета и жени, които облечени в национални носии пееха и танцуваха. Естествено хитовете на вечерта бяха неповторими произведения на самобитното народно творчество като "Песня про Великого Вождя" и "Мы все хотим, выйти замуж за Лилипута", като изпълняващите ги по няколко пъти бяха викани на бис. По едно време, под възгласите на цялата столова, подпийналите другари Врабчев и Мизиев се втурнаха да играят казачок, но след като катурнаха няколко пъти при неуспешните си опити, го обърнаха на ръченица, предизвиквайки вълна от смях. Дойде и момента в който "Червенкович" беше поканен на импровизираната сцена за да изнесе своята беседа. Ставайки от мястото си, придружен от аплодисменти и от окуражителните провиквания на двамата си съратници, той набързо гаврътна едни "фронтовые сто грамм" за кураж и взе микрофона. Като опитен оратор, "Червенкович" първо поздрави бойците и похвали смелостта им да се захванат с важно дело като настоящото. След което започна да описва дълбокото страдание на обикновените хора, гинещи и подтиснати под ярема на човеконенавистния укро-фашистки режим. Описа тежката им борба - как шепа смели доброволци, с голи ръце, прости миньорски инструменти и тук-таме по някоя изкопана от шахтите пушка, реликва от Великата Отечествена война, са отблъснали наглото нападение на украинските пълчища, въоръжени с танкове, артилерия и самолети. Бавно и искусно той премина към настоящото положение - новия етап в правдивото дело на безстрашните новоруски борци за свобода, в което утре и те щяха да вземат участие. Сравни подвига, който ги очакваше с подвига на славните интербригадисти при битката на река Ебро, когато републиканските сили смело бяха атакували страхливия си фашистки противник, точно както те щяха да направят скоро. От една по-закъната маса Ксерокса наблюдаваше как хората му се веселят, но мислите му бяха другаде. Предстояха им тежки дни, ако не и седмици. Въпреки отличното планиране, подготовката на бойците не беше толкова добра, колкото му се искаше. За съжаление, верятно не малко от тях нямаше да се върнат. Не му беше за пръв път и знаеше, че често дори най-дребните камъчета "обръщаха колата" дори на отлично подготвени части, а какво остава за такива събрани само за месец - два. Реши, че ще ги остави да се повеселят наволя и утре да починат до по-късно, преди да се отправят към лагера до границата. Същевременно с половин ухо слушеше беседата на "Червенкович". Подпийналите мъже го наблюдаваха с внимание и попиваха всяка негова дума, а накрая го изпратиха с бурни аплодисменти. "Не беше никак зле!"- помисли си Ксеркоса - "Но все пак добре, че на никого не му хрумна да попита, кой в крайна сметка е победил в битката на река Ебро..." Не далеч от там На майор Анасченко също не му беше до празнуване. Ама въобще. Както гласяха заповедите, по време на дългото пътуване с влака до Ростов беше отворил запечатания пакет. Това което видя там не само не му донесе яснота и спокойствие, а още повече засили тревогата му. Даже не знаеше под чие точно командане е прехвърлен - в заповедта имаше чин и фамилия, но нощо повече. Едно беше сигурно - не отиваха на никакво учение. Щом пристигнаха на военната част от гарата в Ростов дежурния офицер, не само не им разреши да се разтоварят, но въобще забрани на всички освен него да слизат от влака или дори да говорят с външни хора. Около половин час след като вагоните спряха и когато Анасченко вече наистина се чудеше какво става, мотаейки се по перона, пристигнаха няколко души в цивилно облекло, които отново му подадоха заповеди в запечатан плик. Набързо го уведомиха, че продължават към Тангарог, но вагоните с личния състав трябва да пътуват със спуснати завеси и при пълно затъмнение. Никой не трябва да излиза между вагоните, нито дори да спуска прозорци за да изпуши цигара. Всички трябваше да предадат и мобилните си телефони. Цивилните щяха да пътуват с тях за да съблюдават изпълнението на тази част от заповедите. Като чу това Анасченко съвсем се шашардиса, но нямаше какво да направи - заповедите си бяха заповеди. Което обяснение обаче никак не успокои вониците му, които започнаха да измислят какви ли не небивали теории. Преди да потеглят отново Анасченко успя само набързо да провери закрепването на техниката върху вагоните и то под зорките погледи на цивилно облечените мъже. По време на пътуването си до неясното местоназначение на няколко пъти спираха и сменяха коловози. Майорът беше почти сигурен, че в крайна сметка няма да пристигнат в Тангарог, ако и официално да бяха тръгнали натам. Още повече, че при едно от спиранията, чу приглушен разговор между стрелочниците, в който се споменаваше наименование на населено място, звучащо точно като "Матвеев Курган". А той знаеше много добре къде се намира Матвеев Курган. В покрайнините на Москва Грушенко се събуди рани и в отлично настроение. Взе бърз душ в просторната баня на апартамента си и още преди закуска се отправи към конферентната зала, където го чакаха докладите за изтеклата нощ. След като ги прочете усмивката му разцъфна още повече - все още нямаше никакви индикации за каквато и да било военна реакция от НАТО. Европесйките "партньори" бяха започнали като бабички да се оплакват една на друга и да се чудят какво да предприемат. Американците най-после бята излезли с кратко съобщение, че "следият развитието на ситуацията". Объркването и неразборията в управленските кръгове на Украйна беше пълно - информаторите докладваха за безкрани съвещания, съпроводени с раздори и буквално за невъзможност да се вземе единно решение. Естествено това ставаше не без активната помощ на дълбоко законспирирани руски агенти. Украинската армия, също се луташе в очакване на еднозначни заповеди и по същество не предприемаше нищо. На три пъти през ранните часове на деня украински военни самолети бяха "пробвали" зоната и бяха обстреляни, като дори един беше свален. Съвсем незначителни сухопътни сили се бяха отправили по тревога към източната част на страната. За свое собствено учудване видя, че е получил пълна сводка за събитията и подготовката на север, което изначаваше, че дори другата Кула оказваше пълно съдествие. Напълно доволен от развоя на събитията генерал-полковник Грушенко се отправи към столовата за закуска. Там се натъкна на своя по-възрастен приятел, който го покани да седне на неговата маса. - От вида ти на котка, току-що докопала домашното канарче, съдя, че нещата се развиват добре, а Витали? - Да, така е наистина! - разсмя се Грушенко - Чак до там, че получих сводка от северната част! - Да, аз ги помолих да ти я изпратят. - Помоли или им заповяда? - малко жлъчно попита Грушенко - А аз тъкмо бях започнал да се надявам, че ако не друго поне няма да ми пречат... - Остави тази работа Витали, по-добре ми кажи имате ли вече официално разрешение да пренасочите самолет ако се наложи? - Не, но все още се надяваме някой да мине достатъчно близко за да ни свърши работа. Все пак забранената за полети зона е изчислена така, че да можем да ударим и нещо летящо извън нея. Но ако се наложи, ще поискам разрешение в края на деня да отклоним полет **2*73. - Дано да не се наложи да даваме повече жертви от необходимото! - замислено каза възрастият мъж. - Така е и ако се наложи ще е истинска трагедия, но победата изсиква жертви... - равнодушно отвърна Грушенко и продължи да закусва с видимо голям апетит, след което отново се отправи към голямата заседателна зала. Първите извънредни телевизионни репортажи започнаха по обяд и го свариха тъкмо когато четеше последните сводки и се чудеше какво ли ще е обедното меню. Бяха извадили късмет! Пътнически самолет поради навигационна грешка беше навлязъл съвсем за кратко в забранената зона, а зенитчиците само това бяха чакали. Изненадан, Грушенко почти скочи от креслото си, застана през най-големия монитор и с рязък тон нареди картината да бъде прехвърлена на него. Когато разбра, че на всичкото отгоре самолетът се беше оказал саудитски, прихна да се смее. "С един куршум - два заека!" - с весел тон на всички наоколо - "Точно това и заслужават онези мърсници!". Хората покрай него също се разсмяха и започнаха да се поздравяват. Веднага, предварително добре смазаната машина заработи на пълни обороти. В ранниуя следобед, когато се получи официално потвърждение, че е свален граждански самолет, говорителката на МИД Дурка Сахаровна разпространи официалната руска позиция, обвиняваща за "несравнимата трагедия" властите в Киев. На края на изявлението си, в емоционален момент, тя се просълзи, обяви, че кръвта на невинните обагря ръцете на украинските палачи, и призова "героите от Донбас" да сложат край на този "човеконенавистен фашистки режим". След това прочувствено изявление, тя беше изпратена от допуснатите в залата журналисти, на крака, с овации. Малко по-късно започна съвместната пресконференция на представителите на непризнатите Донбаски републики. Сепаратистите също обвиниха за случилото се единствено властите в Киев, като посочиха, че имат доказателства, че те умишлено за отклонили гражданиския самолет за да бъде свален и по този начин да дискредитират Републиките пред международната общественост. Обявиха инцидента за инсценировка и провокация и официално денонсираха всички съществуващи споразумения. Веднага в пресконференцията се включиха представители на армейските структури на двете непризнати републики, които директно анонсираха началото мобилизация и бъдеща военна операция, целяща да свали от власт "фашисткия" режим в Киев и да освободи всички територии, населени с донбабвийци и лугандонци, намиращи се още под "украинския гнет". В сравнение с това което се случи после, "медийната буря" от предишния ден се стори на всички като подухване на вятъра. Медиите се напреварваха една друга да излизат с анализи, интервюта и мнения на експерти. Ако до вчера "Стара Европа" беше объркана, днес направо изпадна в ступор. От докладите на информаторите Грушенко разбра, че и там са започнали безконечни срещи, совалки, и телефонни обаждания в безплодно търсене на "обща позиция". В това време официалните им говорители можеха единствено да заекват пред пред многобройните въпроси на журналистите. И на-хубавото беше, че този медиен, информационен и политически хаос проточи до вечерта. А самият генерал-полковник започна да получава поздравления - първо от високопоставените лица присъстващи в конферентната зала, после и от редица други, които се свързваха с него по телефона. В късния следобед дори Вълховния ги изненада с кратка конферентна връзка, като похвали лично генерал-полковника за усилията му и заяви, че очаква по-нататъшни успехи. Единствено възрастният му приятел по едно време го погледна леко навъсено, през дима на вечно запалената си цигара и му каза: - Още е рано да изглеждаш толкова самодоволно Витали! Но Грушенко смяташе, че е в пълното си право да получава поздравления. До момента всичко се развиваше точно по план. Към края на деня огледа още веднъж сводките и привика един от офицерите. - Изпрати на всички командири съобщение, че денят "М" остава непроменен. Заповедите също! Някъде далеч на запад На близо осем хиляди километра от него, един друг генерал също седеше в конферентна зала. Само че тя беше много по-малка и той не приемаше поздравления. Беше висок и слаб мъж, с къса започваща да посивява коса. Четири звезди и многобройни ленти с отличия красяха униформата му. Въпреки, че беше пристигнал на работа още в малките часове на нощта и вече беше загубил броя на кафетата, които беше изпил, говореше спокойно и премерено с подчинените си. Показателен за отношението му към хората, беше факта, че и за приятелите, и за по-низшите нему чинове, той беше просто "Майк". - Изглежда много сме подценили ситуацията! Следващия път бих се радвал ако получаваме такива данни по-бързо - каза той и кимна към папката с документи, върху която се мърдреше тлъст надпис "Строго секретно". - Господин генерал, за съжаление разузнавателните агненции са се забавили, докато са извършвали предварително проучавне и са съпоставяли с данните от нашите източници за потвърждение. - отвърна един от офицерите. - Какво ти съпоставяне? - възкликна генералът и потърка уморено очи - До момента всичко се развива точно по този сценарий! Какво по-голямо потвърждение от това? Но по-неприятният въпрос е как сме го проспали? - За съжаление дори в момента нямаме непрекъснато покритие от спътник над района. - отговори една от присъстващите дами, облечена в униформа на Морската пехота - За руснаците е детска игра да изчислят кога са дупките. Закарват всичко в лагер от своята страна на границата, а от другата правят аналогичен лагер, пълен с надуваеми макети. Когато няма опасност да ги засечем или ние, или OSCE, прехвърлят, истинската техника на мястото на макетите, а тях връщат обратно и надуват в лагера на руска територия. На пръв поглед няма движение и бройките съотвестват. Да не говорим, че понякога просто вкарват по-едрите неща в някое огромно изоставено хале и се налага да търсим игла в купа сено. Естествено, в крайна сметка ги хващаме, но минава време докато анализираме внимателно образите и ги съпоставим. Просто този път действаха бързо и ни изиграха. - Господи, каква каша! - въздъхна генералът - А там имаме само една шепа хора... Потвърждават ли се данните за прехвърляния на части от руската армия? - За момента не можем да сме сигурни, но има някои индикации. Те не прехвърлят цели поделения, въпреки това сме засекли някои странни движения с неясни дестинации. Но в благодарение на някои прехванати разговори, със сигурност можем да кажем, че руски наемнически формирования се придвижват и то на запад! - отново отвърна дамата. - Добре, искам да съсредоточите всички сили по този въпрос! А аз ще се опитам да издействам разрешение да уведомим украинците за това, което знаем, тъй като те в момента играят покер с чужди подправени карти... - заповяда генералът и се пресегна към един от телефоните, който изглежаше много странно, тъй като нямаше нищо напомнящо на бутони за набиране. Явно от него можеше да се обади само на едно място. Някъде в югозападна Русия "Червенкович" дремеше в товарното отделение на камиона, като само от време на време се събуждаше стреснат от някое по-рязко полюшване или пропадане в дупка. Почти целия предишен ден бяха пътували с дискретни автобуси до таен лагер някъде до границата с Украйна, маскиран в сградите и стопанския двор на някякъв голям колхоз. По време на пътуването, заедно с двамата си другари и останалите бойци от отряда напрегнато бяха следили новините, които се редуваха една след друга. Когато сепаратистите обявиха началото на мобилизация и военната операция на украинска територия, в автобуса избухнаха бурни възгласи и бойците започнаха да пеят с пълно гърло патриотични песни. "Черевнкович", Врабчев и Мизиев се отсрамиха, с макар и леко фалшиво, изпълнение на "Партизан за бой се стяга". След като притигнаха в лагера започнаха изморителни инструктажи, преговаряния на плановете за различни ситуации, проверки и пепроверки на оборудването, продължили до късно през нощта. Въпреки, че всички бяха страшно уморени и въпреки изричните заповеди на командирите всички да легнат и да си починат, малцина успяха да заспят. Повечето бойци нямаха голям опит и прекараха по-голямата част от нощта във въртене в леглата и безсмислени тревоги за утрешния ден. "Червенкович", Врабчеви и Мизиев също почти не бяха мигнали и сега дремеха, поклащаки се в такт със завоите. Щяха да преминат границата в затвореното товарно отделение на цивилен камион, облепен с огромни реклами на Донецка бакалия и с надпис "Замразено месо". Когато се бяха качили в него и на тримата другари бяха направили впечатление доста голямото количество неизчистена засъхнала кръв по пода и както и особената, леко сладникава миризма. Тъй като знаеха, че с него основно се превозват в двете посоки през границата хора, а не животни, доста се притесниха. Извество време тримата възбудено и напрегранто си шушукаха, но скоро умората взе връх. По едно време камионът се разтресе няколко пъти и спря. Всички вътре се разбудиха и запонаха напрегнато да се оглеждат. Отвън се чуваха приглушени гласове. "Границата", прошепна един от по-въстрастните бойци, който явно беше тук не за първи път. Скоро някой отчетливо потупа с юмрук по каросерията и камионът подължи по осеяние с дупки път. След двадесетина минути камионът отново спря, пак се чуха гласове, глухи удари по каросерията и вратите на товарното отделение рязко се отвориха. Всички започнаха да примигат срещу нахлулата, макар и смътна, ранно сутрешна светлина. А отвън се чу нетърпеливия крясък на един от команидирите: - Слизате по-бързо скотове такива! Това да не Ви е екскурзия! Добре дошли в Донбас! Не далеч от там Майор Анасченко също не беше спал цяла нощ от тревога. Както и очакваше, в крайна сметка влакът им не бше пристигнал в Тангарог а на някаква затъмнена гара, посред нищото. Ако въбоще беше имал останало и грам съмнение къде всъщност отиваха, то точно в онзи момент то се беше изпарило съвсем. Тихомълком бяха разтоварили вагоните под наздзора на цивилните. Въпреки протестите му, те ги бяха накарали, без да включват фаровете, да закарат техниката в някакви големи порутени халета. Цяло чудо беше, че никой не се беше пребил по време на пътвунането по непознатия, неосветен и тесен път. На всичкото отгоре не му бяха дали никакви обяснения - просто му бяха разпоредили да стои и да чака заповеди, без нико да си подава дори носа извън халетата. Въпреки официално наложеното им пълно информационно затъмнение, някои от войниците се бяха изхитрили да скрият по някой друг малък радиоприемник. Когато той разбра, се направиха на ударени - в заповедта било написано да предадат телефони, компютри, фотоапарати и устройства за съхраняване на данни. Никъде не пишело нищо за радиоапарати. В първия момент му беше идвало да им откъсне главите, вече по-скоро си мислеше, че ще трябва да ги награди! Така бяха разбрали за събитията в Украйна и трябваше да прекара почти цялата вечер в опити да успокои, и вдъхне увереност на хората си, особено тези със семейства. Тъй като знаеше на къде се бяха запътили, отдели специално внимание на проверката на техниката. Обстойно си поговори и с офицера, който командваше придадената част с безпилотници. Колегата му, се оплака, че той от своя страна няма как да провери машините си, тъй като никъде в халето няма ток, а цивилните им спътници му бяха забранили изрично да ползва генератор. Майор Анасченко го успокои до колкото можа и ако не друго, двамата поне успяха да съставят някаква методика по която щяха да се координират занапред. Така нощта беше минала бързо в грижи и притеснения. Призори, Анасченко едвам беше успял да подремне няколко часа, преди да го събудят с неприятната вест, че трябва да се яви пред "Началника", който и да беше той. Майорът набързо се изми, обръсна и все още с чаша кафе в ръка, се отправи към нещо приличащо на административна сграда, където се помещаваше въпросният "Началник". Когато стигна пред вратата му, чу как вътре някой крещеше и ругаеше здраво по телефона. Изчака попръжните да затихнат и почука. Тъй като чу нещо приличащо на разрешение, влезе и се представи по устав. Седналият зад бюрото все така цивилно облечен, неприятно изглеждащ, дебел и потен човек, не само не си направи труда да отговори, а дори не вдогна поглед от бумагите в които тършуваше. Накрая явно намери каквото търсеше, защото вдигна един лист и обяви: - Майоре, днес най-късно до 18:00 часа трябва да сте готови за марш! Точно в 19:15 ще излезете от лагера и ще последвате моите подчинени, които ще Ви преведат, като ще се движите максимално бръзо. Имайте предвид, че часовете трябва да се спазват абсолютно точно! - Ще ни преведат къде, господин... - Ше Ви преведат където трябва! - с рязък тон го прекъсна дебелият мъж. - Но как... - Анасченко отново понечи да каже нещо, но този път онзи отсреща направо изкрещя: - Това не е Ваша работа! Ще разберете щом пристигнете! - след което малко смъкна тона и добави - И още нещо много важно! До 16:00 часа следва да предадете отличителните знаци, военните книжки, личните документи и униформите си в склада. От там ще Ви бъдат дадени нови, без отличителни знаци. Лично ще доайда за да Ви инспектирам! - Какво?!!?? - не повярва на ушите си Анасченко. Преди другият мъж да успее да си отвори устата, този път майора възмутено повиши тон: - Очаквате аз и подчинените ми войници да се промъкваме незнайно къде, посред нощ, без отличителни знаци, като някави мародери? - Ти за какъв се мислиш, че оспорваш заповедите бе? - кресна дебелият мъж и демонстративно започна да измъква пистолета си - Ти знаеш ли какви правомощия имам? Знаеш ли колко такива като тебе съм закопал и от двете страни на границата? За последно те предупреждавам, да не мислиш, а да изпълняваш! Разбрахте ли ме майоре? Въпреки, че беше целия почервенял от яд, за Анасченко не оставаше нищо друго освен да отвърне "Тъй вярно!" и да излезе от кабинета. Когато слезе по стъпалата обратно на двора, изпсува като каруцар и ритна една изоставена гума от трактор, след което се забърза към халетата. Не далеч на запад Капитан Антон Лукятски не беше будувал цяла нощ, но въпреки това не можеше да каже, че е имал спокоен сън. Беше се събудил рано и тъкмо гледаше първите сутрешни новини в столовата, докато замислено отпиваше от кафето. Огледа се - освен няколкото други ранобуднци, масите бяха празни – беше твърде рано дори за закуска. Погледна отново телевизора. През предходните дни се беше надявал ситуацията в крайна сметка да не е толкова напрегната, колкото я представяха, но с всеки изминал ден започваше все повече да се съмнява, че ще страната му ще успее да избегне сериозни военни действия и кръвопролитието ще се размине. Преди години, когато войната тъкмо започваше, той беше млад, прясно дипломиран инженер по IT технологии и бъдещето беше последното нещо, което го тревожеше. Но после дойдоха победите и пораженията, зле прикритата руска намеса, все по-мрачните перспективи, изгубените завинаги приятели. Тогава той реши да стане доброволец. Разбра, че в един от първите отряди, които експериментираха с използването на малки безпилотни машини в помощ на украинската армия, са необходими хора с неговите умения и знания, и директно постъпи там. Първоначално, използваха изцяло любителска техника, закупена в голямата си част с волни пожертвования и собствени средства. Въоръжени с тези, почти играчки във военно отношение, те се изправяха против руските части, разполагащи с огромни ресурси, разнообразно и къде по-сериозно оборудване. Въпреки открития присмех на противниците си, бавно и полека бяха започнали да се учат и да правят промени. Всеки, дори и малък успех, укрепваше идеите и самочувствието им, а всеки неуспех беше ценен урок за грешките, които бяха допуснали и които не трябваше да повтарят. Скоро ефективността им започна значително да нараства и враговете им понясаха, понякога наистина значителни загуби. Косвен признак за това беше факта, че за групите им беше организиран истински “лов” – опитваха се да установят самоличността им, следяха движенията им, дори накрая, в израз на явно отчаяние, руснаците и сепаратистите бяха обявили награди за главите на някои от доброволците, включително Лукятски. Но това беше вече в миналото. Лукятски вече не беше доброволец, а офицер, който командваше собствено продразделение. Украинската армия беше видяла новите възможности на безпилотните системи и беше разпознала необходимостта от наличието на многоброен и модерен арсенал от такива. Въпреки, че доставените набързо от американците RQ-11 Рейвън бяха помогнали “да се запушат дупките” в критичния момент, в много отношения, те бяха по-несъвършенни дори от техните първи самоделни машини. Но сега вече армията разполагаше с доста по-усъвършенствани образци, както закупени от чужбина, така и собствено производство. Именно за това и бяха тук, в учебен център, в покрайнините на Кривой Рог – прехвърляха се на нова техника. Американците, в рамките на военната помощ, бяха предоставили няколко съвременни системи RQ-7 Шадоу и частта на Лукятски беше първата, която се обучаваше да работи с тях. За да им помага беше пристигал екип от американската армия, както и няколко консултанта. Капитанът често се шегуваше с хората си, че уж цивилните им инструктори, всъщност се държат повече като военни, от колкото самите американски войници. Чужденците също видимо се тревожеха от случващото се. Въпреки, че не би следвало, споделяха по малко информация, която получаваха от своето командване и за съжаление, това което те съобщаваха съвсем не беше успокоително. Лукятски продължи да отпива замислено от кафето и да се чуди защо дори не получаваха заповед да повишат готовността си. Вярно, че все още се обучаваха, но ако отново се стигнеше до мащабни военни действия, никой нямаше тепърва да ги чака. Реши, че след като американците се появат за закуска ще отиде да поговори с тях – хем неофициално да обмени информация, в опит да поуспокои страховете си, хем за да обсъди с тях привеждането на техниката поне в някаква минимална готовност за изпращане на изток. Донбас Когато “Червенкович”, Врабчев, Мизиев и останалите бойци, чевръсто бяха скочили от камиона се бяха озовали в голям лагер пълен с хора, коли, камиони и всякаква военна техника. Някои от бойците на отряда забързано сновяха насам-натам, командири строяваха частите си, трети усилено товареха бордови камиони с всевъзможни припаси. Сред цялата тази глъчка се извисяваше рева на Ксерокса, който комнадваше, подканаше и гръмко псуваше, горе-долу в тази поредност. След по-малко от час колоните на отряда бяха готови. Ксерокса и останалите командири набързо обсъдиха още веднъж плана си за следващите часове и многобройноте машини започнаха, една по една, тромаво да се измъкват от лагера, поемайки към дестинациите си. Мизиев, Врабчев и “Червенкович” щяха да пътуват с колоната на Ксерокса, като близката им цел беше една от наблюдателните централи на OSCE, където на първо време щяха да разположат щаба, след като арестуваха наблюдателите. За да не се загубят или забавят по пътя, към колоните имаше придадени доста местни, които да помагат. Тяхната кола се управляваше от дребничка и доста трътлеста, млада жена, с късо постригана червена коса, родом от някакво село до Донецк. Каза, че я наричали “Молот”. Лицето й щеше да бъде даже хубаво, ако не беше загрозено от счупен и накриво зарастнал нос, както и от липсващите няколко предни зъба. Както сама се изрази - преди няколко години бил я “разкрасил” един украински снаряд, паднал прекалено близо. Тя много се зарадва, когато разбра, че и тримата й пътници са българи. Докато бавно се кандилкаха след пъплещите, пълни с хора и оръжие камиони, дълго им разказва за спомените си от Златни Пясъци, където беше ходила на море като малка. Слънцето вече започваше да се издига високо и Ксерокса пришпорваше всички от конвоя в опит да ги накара да се движат по-бързо. Но въпреки неговите усилия, макар и не особено голямата им колона, далеч не напредваше с желаната мълниеносна скорост. Доста често се налагаше да спират извънредно, а и едно две превозни средства от пъстрият им автопарк се бяха повредили по пътя и допълнително ги бяха забавили. За пореден път, колоната рязко и неочаквано спря. Бойците започнаха да изкачат от коли и камиони, като някои сочеха нещо в небето. Когато повечето двигатели угаснаха и Молот, Мизиев, Врабчев, и “Червенкович”, излязоха от своя автомобил, чуха отчетлив жужащ звук. Вече повечето от хората бяха обърнали глави към посоката от където идваше звука и когато те също се вторачиха натам, не беше трудно да забележат не много малък, ниско летящ вертолетен дрон. Беше чисто бял и от не много голямото разстояние, върху него отчетливо се четяха буквите OSCE. Изведнъж, без каквато и да било команда някой започна да стреля, скоро последван от множество други. Въпреки виковете на командирите, всичко живо започна да стреля от каквото може по дрона. Молот дори не се огледа, а направо приклекна до гумата на колата, докато Врабчев, Мизиев и “Червенкович”, като вкопани, с почуда наблюдаваха внезапно избухналата канонада. Тя продължи около половин минута, докато накрая малкия хеликоптер не започна стръмно да пропада под многобройните радостни възгласи на бойците. Скоро над тях обаче успяха да се извисят изпъстрените с доста цветисти изрази викове на Ксерокса, който помежду псувните споменаваше разни неща като “стрелкова дисциплина”, “откриване на огън без заповед” и “пилеене на муниции”. Когато нещата се най-накрая се поуспокоиха, Мизиев подаде ръка на все още клекналата до гумата Молот, за да й помогне да се изправи, и с лека насмешка й каза: - Много бързо се плашите от стрелбата бе другарко! Бъдете по-спокойна! Тя му хвърли убийствен кос поглед, който обаче Мизиев изтълкува единствено като опит да се прикрие уплахата. - Да бъда по-спокойна ли другарю? Вашите хора току-що, само дето не се изпозастреляха един друг, а Вие ме съвествате да съм по-спокойна? – иронично отвърна Молот и ядостано им махна с ръка обратно към колата. Останалата част от пътуването им мина безпроблемно. Когато достигнаха базата на OSCE, най – вероятно същата от която беше излетял предизвикалият по-ранната суматоха дрон, я превзеха съвсем бързо, без нито един изстрел. И което беше най –важно, с напълно изправни комуникационни средства. Е, някои от служителите, които се опитаха да окажат някаква съпротива, отнесоха по някой друг приклад или ритник, но пораженията се ограничиха с това. Още преди обяд Ксерокса вече беше разгърнал щаба си, започна да координира напредването на останалите колони и да докладва нагоре по веригата. Близо до Москва Генерал-полковник Грушенко още от ранната сутрин се беше взирал непрестанно в сводките и в новините. Въпреки, че се стараеше външно да е усмихнат, спокоен и вежлив, вътрешно напрежението го изяждаше. “Само да започнат бойните действия, мога да се поотпусна. Остават малко повече два дни. От там нататък няма кой да ни спре!”, повтаряше си непрестанно той. Но в крайна сметка, въпреки, че не беше закусвал, пропусна и обяда. Вежливо се извини на останалите високопоставени присъстващи в заседателната зала и предпочете да се усамоти със сводките в кабинета си. Пиеше кафе след кафе и пушеше цигара след цигара. Фактът, че още рано сутринта придвижванията на Бетовен бяха забелязани както от наблюдателите, така и от журналисти, и случайно озовали се на пътя хора, го беше изправил на нокти. Естествено повечето от случайните журналисти и любопитковци веднага бяха арестувани, но въпреки това кадрите се бяха появили в интернет. Не помогнаха усилията на Фермата бързо да дискредитира и скрие източниците – твърде много хора следяха събитията. Нищо не можеше да се направи и по въпроса с наблюдателите – техните доклади, макар и все още необявени публично със сигурност бяха вдигнали тревога. Грушенко можеше само да се надява, че хората им на място ще бъдат бързо задържани и потокът от информация ще секне. В ранния следобед бавно започна да се успокоява. Пристигнаха първите съобщения от хората на Бетовен на терен, че с изключение на няколко дребни проблема – например свален безпилотен апарат на OSCE, прелетял твърде близо до един от конвоите, всичко се развива съгласно плана. Неговите хора, които контролираха прехвърлянето на армейските части също докладваха пълна готовност да започнат преминаването на границата през нощта. Въпреки, че украинците започваха бавно да прехвърлят сили и тежко въоръжение на изток, те бяха крайно недостатъчни и щяха да бъдат лесно изолирани. По важното беше, че нито американците, нито някоя друга държава от НАТО, показваха активност много над обичайната, поне що се отнася до въоръжените сили. Виж, по дипломатическите и разузнавателните канали вървяха съобщение след съобщение. Грушенко за момент се засмя, докато четеше доклада за телефонният разговор между германският канцлер и френският президент. “Това се казва шок и нерешителност.”, помисли си той. За малко напрежението отново нахлу като вълна в главата му, когато получи неприятното съобщение, че на един от постовете на OSCE, разположен близо до украинските войски се е стигнало до инцидент и двама техни служители са загинали, а още няколко ранени. Още по-лошо беше, че това не остана скрито и веднага беше подето от световните информационни агенции. Но поне на първо време официална реакция не последва и в крайна сметка Грушенко, реши, че още две косвени жертви са нищо на фона на сваления самолет, а и на фона на това, което щеше да се случи след началото на военните действия. Бавно, настроението му започна да се движи към другата крайност, и привечер той вече се чувстваше напълно спокоен и уверен в себе си. До толкова, че реши вечерта да се повесели с високопоставените си гости и да повика Тайвановска за късен доклад. Но на излизане от заседателната зала, неговият възрастен приятел го дръпна настрани и тихо му каза: - Витали, това не трябваше да става! Даваш козове в ръцете на враговете ни и цялата работа може да ни излезе през носа. - О, стига, моля те! – раздразнено отвърна генерал-полковникът – Това са само двама души! - Понякога и двама души са много. Това можеше и трябваше да се предотврати! – настояваше на своето възрастният мъж, но Грушенко също не отстъпваше: - Хайде стига, преиграваш! Станало е случайно, за съжаление се случват и такива работи. - Случайно ли? Витали, милион пъти съм ти казвал нещо за случайностите... - Да, да! - прекъсна го с отегчен тон Грушенко – Че една случайност, често води до друга, а три вече са достатъчни за да обърнат хода на събитията. Но не се тревожи, всичко се развива безпроблемно, това са просто дребни търкания, които няма как да се избегнат. Възрастният мъж се вгледа в него продължително, след което леко кимна. Когато Грушенко се обърна и излезе, той отново дръпна жадно от цигарата, и промърмори сам на себе си: - За твое собствено добро Витали, дано нещата да продължат да се развиват по план...

И тъй, след като Шарана видя сметката на С-300 в Сирия, ще пусна едно малко продължение на историята за "тримата от запаса" Някъде на север. Слънцето се отрази в едно от малкото здрави стъкла на прозорците, на съседната къща и попадна право върху лицето на Трънски.Първоначално той се опита да го игнорира, после вяло опита да се помръдне. С голямо нежелание отвори очи. Главата му се пръскаше. Устата му беше пресъхнала и в нея беше останал вкус като от сушени жаби. Повдигаше му се. "Не трябваше да пия толкова от самогона на Соловьов!", немощно си помисли Трънски и се опита да стане. Стомахът му моментално се разбунтува, като само върховни усилия успокоиха напъните и той отново полегнна на една страна. След няколко минути успя да се изправи и с дълбоки шепи загреба от студената вода в кофата. Наплиска обилно лицето си над порцелановия леген, който използваше за умивалник, за да се освести. Пипешком намери кърпата, обръса лицето си и се вгледа в отражението си, в потъмнялото огледало. На погледа му отвърна подпухнало, небръснато лице, с кръвясали очи. "Не изглеждам добре!", помисли си Трънски и започна бавно да се облича. Трябваше да се добере до хоремаг-а и да хапне някоя супа за да успокои халите в стомаха си. Въпреки, че изгнанието не се беше оказало толкова лошо, колкото очакваше, нещо липсваше в живота на Трънски. И с времето ставаше все по-зле. Той беше визионер и революционер, роден за велики дела, а не за да кисне в малко селце, в далечния север! "Бездействието направо ме убива!" с огорчение си помисли той. Въпреки, че бързо се беше издигнал в Райком-а, тъй като работата с масите му се отдаваше, не се чувстваше удовлетворен. Думата му се чуваше, имаше влияние, имаше облаги. Дори не страдаше от липса на женско внимание, макар, че трудностите на севера, бързо лишаваха дамите финес и кокетство. Но просто не беше същото като преди. Колкото и да обвиняваше обстоятелствата, дъблоко в себе си знаеше, че се бяха провалили с гръм и трясък. И пламъкът беше изчезнал. "Това и ме тласка към алкохола!", каза си тихо Трънски, докато устата му се пълнеше с вкус на жлъч. Напоследък често си говореха с другарите по този въпрос. Явно и другарите му не бяха доволни от живота си тук и искаха повече. Другаря Врабчев беше попаднал на едно приемливо предложение и открито настояваше да се възползват от него. Щеше да е опсано, но поне щяха да вършат нещо значимо! "Трябва да направя нещо! Трябва да променя нещо! Може би трябва да приема предложението на др. Врабчев?", зачуди се Трънски и отново се вгледа в огледалото. "Но първо, да хапна нещо обяд!", каза си и се отправи към вратата. Москва Масивният часовник изпълваше големият, мрачен кабинет със силно и ритмично тиктакане, което почти заглушаваше тихият разговор на двамата мъже. По-младият седеше във великолепно изглеждащ, тапициран с кожа стол, зад масивно дървено бюро. Беше висок и вероятно допреди няколко години би било правилно да се нарече слаб, но вече, масивно шкембе изпълваше марковата му риза. Другият мъж, значително по-възрастен, също се беше настанил в удобно кресло. Годините го бяха прегърбили и изглеждаше съвсем дребен на фона на събеседника си. И двамата пушеха цигара след цигара. През дебелите, почти спуснати завеси се виждаха единствено дебели стъкла със странно изглеждащ зеленикав отенък. Едвам процеждащата се светлина осветяваше носещия се на талази из кабинета дим. - Витали, това което предлагаш е доста рисковано! Преценил ли си правилно ситуацията? - замислено каза възрастният мъж. - Имам разрешене от най-високо ниво. Във всички случаи ще извлечем ползи, въпросът ще бъде само колко големи ще бъдат! А и от кога чакам момента, в който ще надцакам другата Кула? - отвърна Витали, по-известен като генерал-полковник Грушенко и кимна с усмивка на една страна. Възрастният мъж дръпна силно от цигарата, задържа дима за секунда-две, повдигна вежди и отново замислено каза: - Нали помниш какво стана предния път? Пълен цирк, не успяха да опазят секретността и един ден. Да не говорим, че в крайна сметка, свалиха погрешния самолет! А и сега толкова много хора ще участват - не е като да закопаеш един набързо разчет? - Твърде много се тревожиш, но сме си взели поука. Въобще няма да се крием, ще действаме открито! Ще поставим света пред свършен факт. От там нататък, ако украинците откажат, както предполагам ще направят и нашите отпускари свалят още един, директно действаме. Ако поддадат и изпълнят исканията - още по-добре! Просто ще пратим един от нашите самолети там и сами ще си създадем повод за официална намеса. Както и да е, имаме залена светлина, всичко вече е въпрос на броени седмици. - Ами американците? Европа само ще повряка малко и ще бъде възмутена, но те дали ще оставят нещата така? - Ха, американците! - засмя се Грушенко - Няма да си мръднат пръста! Няма да посмеят да се конфронтират с нас открито! Дори и да искат да се намесят - няма как. В Украйна, на терен, имат само съветници - няма как да реагират достатъчно бързо. А да пращат авиация против такава мощна групировка на ПВО е чисто самоубиство и те го знаят. Възрастният мъж само замислено дръпна отново от цигарата. В този момент през тежката врата влезе съблазнително изглеждаща млада дама, облечена в униформа и внимателно постави на голямото бюро поднос с компактен самовар и чаши за чай. Грушенко я погледна с усмивка и й каза: - Скъпа ако обичаш донеси ни от касата онази дебелата черна папка! Стройната русокоса красавица се усмихна учтиво, кимна и побръза да излезе, тракайки с токчетата си по частите от пода, непокрити с дебел килим. Възрастният мъж я изпроводи с мрачен поглед и се обърна към събеседника си: - Не е ли малко младичка за полковник? Май не ти е само секретарка? Генерал-полковник Грушенко се ухили до уши. - Ти как мислиш, че се става полковник на 26? А и при положение, че Туванеца вече си има генерал-майор, аз защо да си нямам полковник? Възрастният мъж обаче се намръщи още повече и сърдито отвърна: - Витали, знаеш, че жените са опасни, когато влезят в леглото на влиятелен човек! Още повече, когато работят за теб! Предупреждавал съм те милион пъти... - Да, да, да - прекъсна го раздразнено Грушенко - да не си вадя оная работа, там където си вадя хляба! Знам! Но мисля вече съм достатъчно възрастен за да вземам собствени решения, така че хайде вместо да се концентрираме върху моя сексуален живот, да обсъдим подробностите на операцията! Някъде на север. Трънски влезе в кръчмата и седна на една от малкото свободни маси. Помещението беше малко, задимено, шумно и в него се преплитаха поне шест различни миризми, далеч не всичките приятни. Въпреки, че след тежкото сутрешно главоболие беше решил тази вечер да не пие твърд алкохол, почти машинално все пак си поръча водка. "Но само една, че имаме важни работи за обсъждане!", каза сам на себе си. Бяха се уговорили с другарите Врабчев и Мизиев, да се видят и да обсъдят предложението на Врабчев. След дълги размишления през деня, Трънски почти се беше самоубедил, че ще е най-добре да го приемат, но щеше да остави окончателното решение на другарите си. Малко по-късно те влязоха и го затърсиха с поглед. Когато го откриха през дима, му махнаха възбудено и започнаха да си проправят път през препълненото помещение към него. Въпреки, че раната беше зарастнала отдавна, от време на време Врабчев накуцваше. Особено когато беше развълнуван, като сега. Двамата седнаха, набързо си поръчаха по чашка и вдигнаха припряно наздравица. - Е добре, разказвай какво ти предложиха? - тихо попита Трънски. Врабчев съзаклятнически се наведе напред над масата и започна да шепне: - Нали го помните Серьожата Устенко? Оня дето уж бил на гурбет и се беше върнал за малко преди месец? - Оня дето си дойде с големия джип? Какъв беше..., абе иномарката? - бързо попита Мизиев. - Да, да, същия! Една вечер бяхме седнали на една маса и той разправяше за гурбета - къде бил ходил, какво било, що било. Някъде там Сирия ли Ирак ли. Та, след като пийнахме повечко и се поразотиде компанията, ми разказа, че всъщност бил в някакъв секретен доброволчески отряд - Бетовен. Първо бил за кратко в Донецк, после вече заминал за Сирия и откарал там доста време. Каза, че вършели все отговорна работа, обучавали местните, съдавали мрежи от информатори, охранявали разни обекти. Понякога обаче ги обстрелвали, правели им засади. Обаче си заслужавало - плащали много добре и след отпуската щял да се връща. Подшушна ми, че винаги търсят способни хора и ми каза с кого да се свържа... В този момент на масата им се стовари нечия ръка и всички буквално подскочиха, вдигайки поглед. Над тях се извисяваше заместник-председателката на местния колхоз. Беше млада, с не чак хубави, но правилни, леко азиатски черти. Обаче имаше телосложението на ръчна граната. Или по-скоро на 240мм. мина, тъй като беше висока близо два метра. Гледаше ги усмихнато, с блеснал от алкохола поглед и гръмогласно им каза: - Какво правите, мили български братушки? Харесва ли ни нашето северно гостоприемство? Преди Трънски, Врабчев и Мизиев да успеят да я успокоят и да я уверят, че се чувстват отлично, тя изкрещя на цялата кръчма: - Другари!!!! Наздраве за нашите български братушкииии!!!!!! Останалите присъстващи веднага откликнаха и мина доста време, и доста наздравици, преди тримата да успеят пак да се усамотят, а Врабчев да продължи разказа си: - До къде бях стигнал..., а да, та каза ми с кой човек да говоря и аз се свързах с него, така да проуча нещата. Каза, че търсели хора за Сирия и Донбас, трябвало само да отидем до Краснодар. - Добре, но ти знаеш в каква ситуация сме! - прекъсна го Трънски - няма как да пътуваме извън Русия! Даже и тук, преди да пътуваме трябва да се обаждаме на офицера за свръзка. - И за това го питах - нямало да бъде проблем, щели да ни извадят нови международни паспорти, при това съвсем легално. Работели съместно с правителството, а и далеч не сме били еднствените, които се нуждаели от нова самоличност за да отидат зад граница. И тримата се замислиха. Мълчанието стана продължително. - Аз съм за! - накрая каза Мизиев - Да отидам в Донбас другари! Ще помагаме на братята новоруси да се отърсят от укрофашиския гнет. Точно като нашите деди партизани, ще се борим против фашизма! Или даже като славните Интербригадисти! - И аз съм за Донбас! - разпалено добави Врабчев - смърт за фашизма и капитализма! Трънски огледа другарите си и забеляза струящият от тях ентусиазъм. За пръв път от много време насам, се почувства прилив на енергия и се провикна на висок глас: - Смърт за фашизма! Днес Украйна, утре България! Наздраве другари! - Наздраве! - провикнаха се другите двама. Тостовете им обаче не останаха нечути и бяха повторени няколкократно от вече добре почерпените присъстващи. После пак и пак. Последните мътни спомени на Трънски от въпросната вечер бяха, как бавно и несигурно слиза по дървената стълба на кръчмата и вижда как Мизиев, вървящ малко по-напред, се спъва в последното стъпало и се просва по очи насред огромна локва. А до тях, заместник-председателката на колхоза почти поняся на ръце силно залитащия Врабчев към дачата си, безпроблемно отбивайки вялите му опити за съпротива. Петербург Докато тъмната лимузина на генерал-полковник Грушенко бавно се провираше през задръстването на Невский проспект, удобно настанил се на задната седалка, той четеше доклада съдържащ списъка на силите подготвящи се за операцията. Беше доста обемен и включваше наименования като С-300, С-400, Бук, Тор, Тунгуска, Красуха -2/4, както и няколко вида съвременни радари. Това, разбира се в допълнение към множеството танкове, бронирани машини и артилерийски средства. В края на списъка, почти между другото, се криеше и означение, което можеше да бъде разшифровано като пускова установка за ОТР Искандер. Грушенко изръмжа доволно, прибра доклада в дебела черна кожена папка и се обърна към седящия до него офицер: - Прехвърлянето ще започне ли по план? Имаме ли достатъчно хора? - Да, заповедите вече пътуват. - отвърна офицера - До седмица всичко ще е готово. Сомелиера потвърди, че в момента в Краснодар формират щурмовия батальон. Оплаква се, че малко са зле от към квалификация на личния състав, но пък компенсират с брой. - Това няма да е проблем, те така или иначе са пушечно месо! Местните подготвени ли са? Има ли проблеми с кампанията по маскировка? - С дезинформацията нямаме проблем - от време на време OSCE засичат по нещо, но нищо сериозно. От нашата страна на границата редовно организираме мероприятия с придвижването на някой стар танк или друга железария насам-натам за да проверим дали някой ще забележи. Ако се появи информация в интернет - от Фермата веднага я дискредитират. Скоро никой няма да обръща внимание на съобщенията. Малко по-проблемна е ситуацията с американските спътници - за сега се справяме, но ако сгъстят графика на прелитанията ще стане невъзможно да останем скрити. - Това няма да е проблем! - прекъсна о Грушенко - За момента нищо не подозират и нямат повод да пренасочват още спътници натам. Кажи какво става с местните? - Там..., ситуацията не е добра... - предпазливо отвърна офицерът - От нашата страна нещата вървят, въпреки, че хората на другата Кула постоянно ни препъват. Но при тях..., въобще не можем да разберем какво става! - Какво??!! - ревна генерал-полковникът - Нали ние имахме контрол върху цялата операция и всички сили? Как така не можем да разберем какво става? - Господин генерал, изглежда са постъпили нови разпореждания... - смотолеви едвам офицерът. - За какви нови нареждания ми дрънкаш бе идиот! Аз никакви нови нарежддания не съм получавал! - продължи да беснее Грушенко, след което вдигна вградения телефон и изрева в слушалката: - Мини на другата линия и веднага ме свържи с Върховния! Настана нервна тишина, докато чакаха да се осъществи връзката. Най-накрая Грушенко, въпреки, че беше целия почервенял от яд, ентусиазирано поздрави: - Здравейте г-н Върховен! Извинете, че Ви безпокоя без предварителна уговорка, но изникна един поблем... Отсреща явно бързо го прекъснаха, но генерала не се предаде и скоро продължи: - Да, явно знаете за какво се обаждам! Все пак предварително бяхме съгласували... Но..., Да, разбирам, че е било предварително, но така се размива... Да, естествено, че и армията участва, но трябва всичко да се координира от едно място... Да, разбира се ще изпълня..., да слушам, г-н Върховен, довиждане! Няколко секунди Грушенко остана неподвижен, все още стискайки слушалката, след което от устата му изригна неспиращ поток от псувни и той започна яростно да блъска слушалката в гнездото й, докато не строши и двете. Офицерът до него толкова се стресна, че се отръпна и почти се залепи за врата. Изглеждаше така сякаш сериозно обмисля дали да не слезе от колата в движение. През останалата част от пътуването им, никой не порони и дума. Някъде на югоизток На близо хиляда и пестотин километра от там, майор Анасченко гледаше командира си с недоумение. Преди няма и двадесет минути го бяха извикали за да му съобщят, че трябва незабавно да приведе в пълна готовност една батарея Смерч, както и необходимите за самостоятелни действия на батареята средства за комнадване, целеуказване и транспорт, и да бъде в готовност след два дни да се натовари на влакова композиция, пътуваща за Ростов. На гарата под негово командване щяло да премине и група въоръжена с безпилотни системи, като след пристигането си щели да вземат съвместно участие в учение. Въпреки, че всичко това беше напълно неочаквано, заповедите не биха пробудили подозрението на Анасченко ако идваха от собствения му командир. Но всъщност, те идваха от устата на цивилно облечен човек, седнал на едно от креслата, кото дори не си беше направил труда да се представи. Майора се отърси от вцепенението си, погледна от високо цивилния мъж и рязко каза: - Извинявате господине, но аз получавам заповедите си от висшестоящите ми командири, а не от... Явно предвидил не особено ласкавият израз, кото щеше да последва, командирът му с рязък жест го прекъсна: - Вече проверих пълномощията на нашя..., гост! Даже за да не стават неразбирателства, поисках потвърждение от доста високо. Заповедта от всякъде беше една и съща - да изпълняваме нарежданията му незабавно! Цивилният се усмихна ехидно и нахално запали цигара, преди да продължи: - Та както Ви казвах майоре, когато пристигнете в Ростов, ще вземете участие в учение. - Но, аз не съм чул да предстои учение? Това да не е внезапна проверка? - все така подозрително попита Анасченко. Цивилният го погледна косо и с ехиден тон отвърна: - Майоре, Вие не сте тук за да чувате или да мислите, Вие сте тук за да изпълнявате заповеди! След кратко мълчание цивилният мъж бръкна в чантата си, измъквайки няколко напечатани листа, изпъстрени с гербове и печати, както и означен с множество надписи, запчетан с восъчен печат плик. Обърна се отново към майора и му ги подаде: - Като стана дума за заповеди - това са официалните разпореждания за пътуването Ви. А в плика е другата част от заповедите Ви, която ще отворите чак след пристигането си в Ростов. Разбрахте ли ме? Анасченко неохотно прие документите и отвърна с "Тъй вярно!". Погледна още веднъж командира си, но той не каза нищо, само комна и го освободи. Анасченко отдаде чест, обърна се и тъкмо посягаше към дръжката на вратата, когато цивилният мъж отново се обади: - А, майоре, още нещо! Много е важно всички да разберат, че отивате просто на нормално учение! Ще поостана ден-два и ако чуя някакви необичайни слухове, ще Ви държа лично отговорен! Анасченко отново процеди през зъби "Тъй вярно!" и забързано излезе. Вече навън спря за миг и пое дълбоко въздух. "Уж отиваме на обикновено учение, а ми дават заповеди в запечатан с восъчен печат плик! Кого баламосват? " - подхвърли си горчиво на ум, после започна машинално да прехвърля задачите, които трябваше да свърши. С тях щеше да се справи някак, но оставаше един по-сериозен проблем - как да се пребори с всесилния клуб "Клюкарка", в който дейно участие вземаха всички офицерски и войнишки съпруги. Някъде на запад Трънски се взираше в дъските на тавана, но въпреки силната умора не можеше да заспи. Последните близо две седмици минали като на сън. След като взеха съдбоносното си решение, той и другарите не бяха губили много време да се подготвят - само колкото Врабчев да уговори нещата. След дългото и уморително пътуване до Краснодар, човек от Бетовен ги беше посрещнал на гарта и ги беше докарал в лагера за подготовка на отряда. Почти веднага се бяха срещнали с командира си - едър, мустакат човек, на средна възраст, с вид на бивш военен. Беше се представил с позивната си - Ксерокса. Пръвоначално ги беше огледал доста неодобрително, но след като ги поразпита за предишния им опит, като че ли се поуспокои. Както им бяха обещали, той им раздаде новите паспорти. Трънски вече фигурираше с името Вук Червенкович, роден в СССР потомък на преселили се сърби. Мизиев, щеше да се преобрази в руснак с чеченски призход - Шамил Мизаев. Но най-интересната "съдба" се падна на Врабчев. Той щеше да се превърне в Шарл Рахнур - син на френски комунист от марокански произход, емигрирал в СССР, някъде към края на студената война. След като получиха новите си паспорти и уредиха документите, моментално ги бяха разквартирували и изпратили на опреснително обучение. А самото обучение си го биваше - всяка вечер заспиваха като заклани, само за да бъдат събудени посред нощ и да започнат отново. Тъй като и тримата нямаха военен опит, въбоще не блестяха на фона на "колегите" си, много от които идваха директно или от армията, или от поздемния свят и знеха добре как да си служат с оръжие. Но пък "Червенкович", и дургарите му се бяха представили добре на някои от тестовете за пригодност и Ксерокса с удоволствие ги беше взел в щаба си - муускули имаше в изобилие, но глави явно се намираха трудно. Не че там работата им беше по-лесна, даже напротив. Никой не беше отменил упражненията, а освен тях трябваше да се води документация, да се извършва канцеларска работа и не на последно място - да се набляга на моралното и политическо възпитание на бойците. Именно там, тримата другари успяха да да се представят най-убедително, осланяйки се на предишния си опит в партийната ядка. Все така унесен в мислите си "Червенкович" продължи да се взира в тавана. Постепенно го изпълни онова чувство, смесица на напрежение и нетърпение, което винаги имаше преди акция. По многобрйните въздишки, пъшкания и шумове от въртене в леглата, които се разнасяха из спалното помещение съдеше, че не само той се чувства така. "Трябва да се успокия и да поспя иначе ще грохна точно за пътуването, а то няма да е лесно!" - каза си "Червенкович" и насила затвори очи. След три дни щяха да поемат към Донбас. Москва В кабинета на генерал-полковник Грушенко отново беше полу тъмно, въпреки, че беше сутрин и цигарения дим все така се носеше на талази. Генералът палеше цигара след цигара и пиеше кафе след кафе, докато прехвърляше сводките. За момента всичко вървеше добре, но самия факт, че не контролираше лично операцията на север го вбесяваше. Още повече го вбесяваше факта, че за всяко зрънце информация от там зависеше от дргата Кула. А това си беше изцяло негова операция, той я беше замислил! Грушенко ядосано изпусна поредного гомяло кълбо цигарен дим, когато възрастният мъж отново влезе в кабинета му, без да почука. Генерал-полковникът само вдидгна поглед и мрачно каза: - Предполагам си разбрал какво стана? - Да, подочух нещичко. - уклончиво отвърна възрастният мъж. - Браво, и защо не нарави нищо мамицата му? - избухна Грушенко. - Нямаше какво да направя, решението взе Върховния. Аз бях поставен пред свършен факт! - По дяволите! - изпусва отново генерал-полковникът - Това е работа на Туванеца, сигурен съм! - Витали, ти какво очакваше? Че ще навлезеш на чужд терен и ще използваш армията без нито другата Кула, нито Щаба да ти сложат прът в колелото? Не си чак толкова наивен! - Бях подговил всичко, мамицата му! Бяхме получили предварително съгласие! А сега това! - отново се разпали генералът и удари с юмрук по бюрото. - Не гледай толкова негативно на нещата! - успокоително подхвърли възрастният мъж - Все пак главното направление е под твой контрол. Когато падне Мариупол ти ще обереш лаврите. - Да, да така е! Но въпреки това... - Грушенко отново направи ядосан жест. - Виж, аз все още имам някои стари познати в Щаба и в другата Кула, мога да ги помоля да ми подшушват по нещичко. Така и така от утре ще съм с теб в Комплекса, ще те държа в течение. Генерал-полковникът се позасмя: - Имал си някои стари познати а? И ще ме дръжиш в течение? Ах ти хитра стара лисицо, знаеш, че се пека тука на бавен огън, но мълчиш до последно! - Ех, Витали, Витали... - ухили се и възрастният мъж - Колко пъти съм ти казвал да си държиш картите скрити! Както и да е, отпусни се малко, почини си и утре ще се видим в Комплекса. Двамата мъже набързо си взеха довиждане. Грушенко поразхлаби вратовръзката си и запали нова цигара. "Можеше и да е по-зле!" - помисли си, след което се пресегна за да повика секретарката си. Тя влезе почти веднага и се забрърза към бюрото му. - Скъпа, нали не си забравила, че утре заминаваме за Комплекса и ще прекараме там следващите няколко дни? - Разбира се, че не, господин генерал! - Реших да си почина днес, за да съм свеж когато започне операцията. Моля те още днес вземи от секретния отдел всички необохдими документи за да не се бавим утре. Когато приключиш шофьорът ще те откара директно у вас и утре в точно 10:00 ще дойде да те вземе. - Слушам, господин генерал! А, ще имате ли още нужда от мен днес? - с многозначителен поглед попита русокосата секретарка. - Не, не съкпа, почини си и ти, следващите дни ще са доста дълги! А и ще прекарваме достатъчно време заедно в Комплекса. - с хищна усмивка отвърна Грушенко. Москва Въпреки, че полковник Маша Тайвановска разпореди на секретния отдел да подготвят документите за предстоящата операция още преди обед, естествено нещата се проточиха и тя беше принудена да прекара следобеда в разговори с колежки, отклоняване досадни на телефонни обаждания, посещения, бумащина, и естествено в раздразнение за загубеното време, което можеше да използва за по-приятни неща, например пазаруване. Многобройните й позвънявания в отдела с цел подканяне изглежда носеха по-скоро обратен резултат. Когато часът взе да наближава 17:00 от своя страна шофоьорът започна да й звъни непрестанно въпроса кога ще е готова за да я откара в къщи. Това съвсем я изкара от нерви, но въпреки крясъците по телефона, минаваше 18:00 часа, когато най-после й донесоха матовото куфарче, със специални секретни закопчалки и запечатано с впечатляваща оловна пломба. Тайвановска хубаво нахока офицерите още веднъж, въпреки, че те конкретно, нямаха никаква вина за забавянето, подписа протокола и ги отпрати. След което, въпреки продължителните и упорити телефонни повиквания от страна на шофьора, отдели близо половин час за да оправи грима и прическата си преди да излезе. За своя изненада обаче пред входа не беше паркирана служебната кола, а огромно черно БМВ. В първия момент Тайвановска се стъписа, в следващия едно от стъклата се спусна и тя позна колата. Моментално се зватече към нея и започна с приглушен тон да се кара на шофоьора: - Вадим, какво правиш тук? Знаеш много добре, че не трябва да идваш! Ако шефа ми те види, ще те убие! - Спокойно mon cher colonel! - уверено отвърна младият мъж - Дъртия пръч няма да разбере! - Как въобще влезе на вътрешния паркинг? - Използва твоя попуск! Беше го забравила у нас. - ухили се Вадим - Въобще не знам за какво ти е пропуск за паркинга при положение, че нямаш кола. Хайде качвай се по-бързо. - Ти луд ли си? - почти изкрещя Тайвановска и повдигна куфарчето за да го покаже на Вадим - С това мога да се движа само със служебен транспорт. Всеки момент шофьорът ще дойде да ме вземе! - Не се тревожи mon cher colonel, няма! Изпратих го да си ходи преди петнадесет минути. - Какво си направил?!??!! - направо зяпна Тайвановска. - Хаде mon cher, качвай се! Жената се огледа крадешком и бързо се шмугна в колата. Веднага щом затвори вратата се развика: - Идиот такъв! Как можеш да правиш такива глупости! Заради теб ще ме уволнят! Вадим обаче не изглеждаше ни най-малко обезкуражен от тези нападки. - Правя глупости от любов mon cher colonel! При положение, че няма да те видя цяла седмица, не можех да понеса мисълта да прекарам без теб тази вечер! След което се пресегна към задната седалка, измъкна от там букет рози и продълговата кутия за бижута, и с елегантен жест ги подаде на Тайвановска. Изражението й умекна. Когато отвори кутията и откри вътре красива брошка възкликна: - О, котииик! Благодаря! - Няма защо mon cher! - усмихна се Вадим - Запазил съм едно дискретно сепаре в страхотен ресторант, ще хапнем на бързо и ще се прибираме. Тайвановска закима ентусиазирано и след четиридесет минути двамата влязоха през дискретен страничен вход в модерен ресторант. Сепарето им наистина беше закътано и нямаше опасност някой да ги види. След като се нахраниха, Вадим заведе "своя полковник" в стилния си апартамент. Докато Тайвановска се радваше на изгледа той нагласи ягоди, шампанско и сметана. След известен размисъл измъкна от хладилника и кутия течен шоколад. Малко по-късно в апартамента започна да се разнася силен женски кикот. Москва Около дванадесет часа Вадим се събуди. Провери Тайвановска, която обаче спеше дълбоко. "Остана и да се събуди, при тази конска доза която й сиах в шампанското!", помисли с той на ум, след което внимателно нагласи радиобудилника си до леглото. В него имаше вградени камера и микрофон, които щяха да му позволят да чуе и види всяко нейно движение. Внимателно се измъкна от спалнята взе куфара със секретните документи и се затвори в кабинета си. Пусна особено изглеждащите щори на прозорците - всъщност те просто затваряха металната мрежа, която опасваше целия кабинет и огледа оловната пломба запечатващ куфарчето. Порови в една раница, която беше донесъл предварително и измъкна изглеждаща по същия начин пломба, но без печат. Без да му мисли, сряза телта на тази от куфара, измъкна я, след което я постави на малък, но много точен лазерен скенер. За няма и две минути той изготви точен сканиран образец на печата. Вадим седна на компютъра, поигра си малко и след още няколко минути малък 3D принтер забръмча до бюрото му. Щеше да отпечата заготовка, с която после да придаде на празната пломба необходимия вид. Докато пинтерът работеше, Вадим се зае с по-трудната част. Не беше проблем да се справи с ключалките, проблемът идваше после - когато се отвореше куфарът моментално излъчваше сигнал. Отделно от това във вътрешната му система се водеше пълен запис на това колко пъти е бил отварян, колко време е стоял отворен и прочее. Именно този вътрешен запис беше най-труден за манипулиране, но Вадим беше сигурен, че ще се справи. Подготви нещата и на програма й бяха нужни само пет минути за да разкрие кодовете на ключалките. Щом отвори куфара веднага стартира друга програма, която започна да прониква във вътрешната система. Тя вече се забави доста повече, но в крана сметка позволи на Вадим да изтрие, както данните за послединя достъп, така и следите от "взлома" си. След което на спокойствие започна да разглежда материалите от куфара. С изключение на дебелата черна папка, нищо друго не представляваше особен интерес. Но само първите страници от нея, бяха достатъчни на Вадим да разбере, че се е докопал до нещо важно. Веднага започна бързо да сканира страниците, като от време на време хвърляше по някой поглед към образа от камерата, показващ спящата Тайвановска. Когато стана готов прибра всичко в куфарчето, възстанови пломбата, след което отново седна на компютъра и се зае да обработва информацията. Щеше да я вкара на малки "парчета" във вече съществуващи гоеми файлове - например филми или снимки и да ги изпрати през дълга мрежа от сървъри. Така дори и някой да следеше трафика, без съвсем конкретна информация за изпращача, получателя и метода на кодиране, щеше да вижда най-много как някой тегли пиратско видео от интернет. Вадим погледна часовника си - минаваше два часа. Внимателно изгаси техниката, върна куфара точно там от където го беше взел, наля си чаша вода, която остави на ношното шкафче и си легна до блаженно спящата Тайвановска. Някъде далеч на юг Компютъра изпиука и събуди Ави Голдщайн. В пръвия момент той се стресна и обръркано се огледа, докато си спомни къде се намира. Разтърка очи. Мразеше факта, че остарява. Въпреки, че не изглеждаше на много повече от петдесет, всъщност вече прекрачваше шестдесет и пет. До преди десет години можеше да стои буден цяла нощ, а сега му се налагаше често да подремва. "Заспал на пост! Страхотно!", помисли си Ави и в първия момент се ядоса на асистента си, защото го беше оставил да спи, но бързо му мина. Погледна към малкия балкон, на който младият мъж в момента пушеше и се взираше в нощната тъма обгърнала Негев. Всички в службата му викаха по прякор - Зиви, нищо, че всъщност се казваше Давид. Беше умно момче, страхотен анализатор, но понякога прибръзваше. Още не беше дошло онова търпение, което идва само с годините и опита. "Много е умен, но хич не го бива да държи шефа си буден!", с усмивка си помисли Ави и му махна, когато той се обърна към стъклата на кабинета. Зиви се сепна, бързо угаси цигарата и още от входа попита: - Получихме ли информация? - Да, проклетия компютър ме събуди когато започна да получава данни! - Е, шефе, ти не си първа младост и имаш нужда от повечко почивка. - шеговито подхвърли младият мъж. - Знаеш колко мразя да ми напомняш, че съм стар, нали? - с престорен укор каза Ави. - Да, нали за това постоянно ти го повтарям! - отново шеговито му отвърна Зиви, след което седна на компютъра и започна да извлича информацията. - Да видим какво ни е пратил този път. След близо час напрегнато взиране в екрана и двамата се отдъпнаха замислени. Бяха очаквали нещо интересно, но определено не това. Пръв проговори Зиви: - Шефе, както винаги нюха ти е страхотен! А и нашият човек заслужава само похвала! - Да, това е сериозна работа! Най-добре ще е бързо да уведомим американците. - Но защо шефе? Това не ни касае пряко? Защо да си разкриваме източниците? - учуди се Зиви. - Защото млади приятелю, те все пак са ни съюзници. Освен това, ние им помагаме с нещо дребно, което не ни касае, а после искаме да ни върнат услугата с нещо по-голямо, което определено ни касае! И те не могат да ни откажат! - с усмивка отвърна Ави, след което добави - Най-добре криптирай материалите и ги изпрати на Директора. И организирай конферентна връзка с него и Министър-председателя. Няма да са доволни, че ги будиш, но бързо ще се разсънят, когато прочетат за какво става дума. Трбява бързо да решим как ще действаме.

Тук вече имаш официални поздравления за добре свършената работа Много добре си го изиграл!

А защо не пуснеш последната симулация за Сирия и тук. Предполагам, поне на няколко души ще им бъде интересно!

Виждам, че съм пропуснал доста мнения, за което се извинявам! Първо не очаквах, че ще предизвика отзвук, второ, предвид развихрилите се страсти - май по-добре, че не съм отговарял Ако има интерес към подобни неща, мога да продължа с темата. За съжаление в момента не разполагам с времето да развивам и повествования, но движа някои по-малки проектчета!

06:22 часа местно време. Навън вече се беше развиделило, но оперативния център продължаваше да тъне в тъма, с труд пробивана от слабото осветление и сиянието на мониторите. На големия екран се виждаше двойката МиГ-29, която се приближаваше към Варна за да започне игра на котка и мишка с много по – добре въроъжените руски патрули. Нападателите бяха наситили със смущения ефира и комуникацията със самолетите беше почти невъзможна. Пилотите трябваше да разчитат само на собствените си сили и остарелите си радари, също страдащи от смущенията. Изведнъж пристигна тревожно съобщение от наблюдателен пост разположен близо до границата с Турция, за множество самолети близо до брега с курс на запад. Радарните оператори обаче не успяваха да засекат нищо и след като съобщението не беше дублирано, внезапно възникналото напрежение отново бързо спадна – вероятно и умората вече си казваше думата. Отново вниманието се насочи към големия екран където двата български самолета буквално танцуваха в опит да примамят руските пилоти в обсега на българската противовъздушна отбрана. От своя страна руснаците се опитваха да изненадат българските си колеги, но без самите те да приближават брега. Въпреки огромното превъзходство в обсега на новите руски ракети, до момента не се беше стигнало до стрелба. Малко, по малко, уморените мъже се поразведриха и започнаха с нарастващ ентусиазъм да коментират маневрите и майсторството на двете страни, сякаш обсъждаха оспорван футболен мач. Неочаквано, като гръм от ясно небе, дойде забързан доклад за руски самолети на еверозапад от Царево. Веднага след него дойде още един, също така припрян и преди някой да успее да каже и дума, трети, вече ужасяващо подробен – за четири транспортни Ил-76 с курс на запад, поддържани от четири Су-30 и два Су-34. - По дяволите... – успя само да промълви капитан Амазонлийски. Дори бригаден генерал Сомлев изглеждаше шокиран от напълно неочакваното развитие на събитията и му бяха необходими няколко секунди за да се опомни и да започне да действа: - Незабавно вдигайте двойката от Граф Иганатиево и самолета от Безмер. Опитайте се да предадете на двойката МиГ-29, които са във въздуха за новата цел! Смълчаните от изненадата мъже и жени трескаво започнаха да действат, отърсвайки се от вцепенението. - Господи, в Южна България освен няколко Оси нямаме абсолютно нищо! Как ще ги спрем само с изтребители? – разтревожено попита капитан Амазонлийски. - Можем само да се надяваме, че нашите пилоти ще успеят! – с въздишка отвърна бригаден генерал Сомлев, след което добави мрачно – Или, че поне ще ги забавят достатъчно... 06:30 часа местно време. Офицерите и войниците в оперативния център с изненада установиха, че единия от бългрските МиГ-ове се отклонява на юг. Явно в забързаните маневри се беше отклонил от водача си и не беше успял да го открие или да се свърже с него. Но изглежда, въпреки смущенията, пилотът беше чул отчаяния зов за помощ и сега като хрътка надушила дивеч бързаше на юг, само на броени метри от земята. В залата отново започна да се надига глъчка – до последния човек стискаха палци за успеха на българския летец. За негово щастие безумният му полет на пределно ниска височина явно пречеше на руснаците да го забележат. Скоро машината направи плавен завой и през пукота на радиостанцията се чу накъсано съобщение, за открита цел и изтреляна ракета. Няколко секунди по – късно на големия екран се видя как руската охрана реагира и от своя страна изстрелва две ракети по българския самолет. Въпреки сигурно влудяващия вой на системата за предупреждение българският летец не трепна до момента в който с изтънял от напрежение глас един от радарните оператори не докладва за възможно попадение, а от наблюдателните постове не започнаха да постъпват съобщения за голям самолет, падащ обвит в пламъци. Офицерите и войниците нямаха време да се зарадват, тъй като съдбата на българският пилот още висеше на косъм. Той обаче с искусна маневра не само успя да скрие самолета си зад възвишение, обърквайки руските ракети, но докладва, че напада отново друга цел. Руският ескорт обаче също беше нащрек и веднага отговори с още две ракети, този път от доста по – малко разстояние. Това принуди българският самолет бързо да предприеме защитни маневри и ракетата му пропусна мишената си. За щастие и руските ракети не достигнаха целта си – първата беше отклонена от диполни отражатели, а втората избягната с маневра в последния момент. С уморен глас българският пилот докладва, че се оттегля с минимален остатък гориво. Руснаците не го преследваха, тъй като си имаха свои проблеми – към тях на форсаж се носеха още три българси машини. 06:38 часа местно време. МиГ-ът от Безмер беше използвал суматохата за да се приближи до транспортните самолети незабелязано. Тъй като вече сражението беше много по – близо до базите на българската авиация, вързката беше сравнително добра и в командния център се чу докладът на пилота, че е обстрелял един Ил-76 и излежда е улучил. Въпреки това радарните оператори съобщиха, че той продължава да лети. Междувременно руската охрана беше успяла да понавакса и да изстреля една ракета по българския МиГ. Поради сравнително голямото разстояние, пилотът му я заблуди с лекота и се опита да се сближи с целите, но този път беше отрязан от охраняващите Су-та и посрещнат с цял залп от три ракети. Въпреки бясното маневриране и изстрелването на отражатели, летецът скоро докладва, че машината е улучена и се налага да катапултира. Отново в командния център прозвуча звучна псувня... 06:41 часа местно време. Въпреки своят неуспех, пилотът на МиГ-а от Безмер беше успял да спечели време за своите колеги. Двойката от Граф Игнатиево успя да достигне боя, но моментално беше изненадана от две ракети въздух - въздух, изстреляни от не кой да е, а от Су-34. Двойката без проблем се справи с обстрела и отново атакува настървено, но секундите, които бяха загубили маневрирайки, позволиха на руското изтребително прикритие да се приближи. Моментално започна бясно маневриране и машините постоянно скъсяваха разстоянието помежду си, докато буквално не се вкопчиха една в друга. Скоро сутрешния сумрак беше осветен от блясъка на ракетите с малък обсег, които като метеори се носеха към целите си. Светещи гирлянди от топлинни капани зачертаха фигури в небето, а ранното слъце оцветяваше в сребристо облачетата диполни отражатели. Въпреки отчаяните си манерви, българските летци не можеха да се противопоставят на по-добре въоръжените руснаци. В командния център с ужас чуха как едната от българските машини е ударена от ракета с топлинно насочване и пилотът беше принуден да катапултира. Неговият колега успя да избегне още две ракети, но това го постави в изключително неблагоприятна позиция и той беше отново нападнат от поддържащите Су-34. Без височина и скорост самолетът му стана лесна плячка. Той само успя да докладва, че двата двигателя са извън строя и вижда пожар, преди да скочи. Мрачна тишина обзе оперативния център – никой не смееше да проговори, дори дори докладите секнаха, докато офицерите и войниците с отчаяние гледаха как руските самолети възстановиха формацията и курса си. Съвсем неочаквано руските изтрбители завиха на запад и оставиха Ил-овете само под охраната на Су-34. - Сигурно заради боя са свършили горивото... – тихо похвърли капитан Амазонлийски, все така вторачен в големия екран, след което въздъхна – Но това не подобрява положението ни най – малко. Между руските сили и София вече нямаше нито един български самолет. 06:52 часа местно време. Оперативния център още не се беше отърсил от шока, когато изневиделица дойде ново неочаквано съобщение – от наблюдателните постове на Галата визуално са открити три Ил-76, летящи към Варна само на 90 метра височина. Още преди другите да се опомнят бригаден генерал Сомлев вече даваше заповеди: - Разчетът на полковник Димопусков моментално да задейства всички средства и да свали транспортните самолети! Осите също да бъдат в готовност! Трябва да ги свалим без оглед на загубите! Войниците и офицерите моментално се хвърлиха към пултовете си за да предадат заповедта възможно най – бързо. Почти веднага дойде потъврждение от Димопусков, че радиолокационните средства са активирани и че като Ил-76 са опознати не три, а четири контакта. Като добре смазана машина разчетът моментално отправи по една ракета към всеки от тях. В командния център даже нямаха време да се развълнуват, когато полковникът докладва за четири попадения, прекратяване на излъчването и започналата смяна на позицията. “Може и да е твърде късно да сменят позицията!” успя само да си помисли бригаден генерал Сомлев, преди един от офицерите възбудено да съобщи, че радарните оператори са засекли четири противорадарни ракети изстреляни от към морето. Отново поради картката работа на радара, ракетите не бяха успели да се закрепят стабилно и се подлъгаха по излъчванията на един стар обзорен радар, разположен чак близо до Русе, като паднаха след като свършиха горивото. Скоро полковник Димопусков съобщи, че благополучно са поели на път към новата си позиция, но им остават само пет ракети... 06:56 часа местно време. Междувременно другата група руски машини неумолимо напредваше към столицата. Бригаден генерал Сомлев беше в почти в безизходица и го знаеше. Групата летеше твърде далеч и твърде ниско за да бъде атакувана от С-200. На всичкото отгоре нямаше никакво съмнение, че двата Су-34 са въоръжени с противорадарни ракети и единствената им цел е да попречат на евентуална стрелба от страна на комплекса. Но времето все така неумолимо изтичаше и не му оставяше много възможности за действие... - Предайте информация за целите на С-200! Да активират всички средства! – обърна се към офицерите за свръзка бригаден генерал Сомлев. Докато те работеха, капитан Амазонлийски тихо каза: - Ако не се издигнат, нямаме никакъв шанс! - Да, така е! Но ни остава само да се надяваме, че поне ще ги уплашим и ще предизвикаме някое необмислено действие... – замислено отвърна генералът. - Готовност едно! Очаквайте в зоната на поражение единична цел, азимут 100-105, височина под 1000!" Кап. Пистънев се сепна, неусетно беше задрямал, а само преди минута сякаш машинално изпълняваше КФ (контрол на функционирането). "Стегни се, мамка му!" - изръмжа на себе си и раззтегли мускулите на лицето си в "мамунска муцка", както казваше малката, когато гледаха по Дискавъри как сюрия павиани крещяха и се зъбеха на животните, имали неблагоразумието да се доближат до пасмината им.... Дори не усети как беше затворил (а може би и не беше затворил) очите си и се беше отнесъл в нещо подобно на сън.... Явно адреналинът след удара по позицията вече беше се изпарил и умората внезапно го беше изненадала и беше задрямал под монотонното бръмчене на кабината.... Гласът от КП продължи: -"Разстояние - 120! ..... докладвай дали набл'давате целта с вашите средства за целеуказване"! -"Разбрано!" - отговори заместник-командир на дивизиона. "Какво става? Тези вече над Пловдив ли са? Нима изгубихме изтребителите?" - тревожни мисли препуснаха в главата на Пистънев.... В трескавите часове на подготовка, когато стана ясно, че немислимото ще се случи, а именно че страната ни ще бъде обект на агресия от "братята славяни", Пистънев беше успял бегло да си отбележи някаква обща информация за диспозицията на малкото останало от родните ЗРВ и с колегите се опитваха да свържат информацията, която паникьосаните репортери предаваха на фона на отломките и бомбените кратери с това, което стигаше като информация до тях по други канали....За момент сякаш пак усети примката на гърлото си, както когато преди няколко часа Бесалски мълчаливо му показа таблета си със снимката на смазаните и изгорели "ЗиЛ"-ове с окривените цеви на 23-мм "Зушки", които стърчаха от тях и окървавеното кепе с родния камуфлаж, висящо от обгорената хвойна, сякаш някой нарочно го беше сложил там... "На нас ни се размина, един път, ще издържи ли отново стомната?" - помисли си Пистънев и хвърли поглед към колегите. Може би и те си мислеха същото. От КП на дивизиона веднага дадоха разпореждане на разчета на П-14 и ПРВ-17 да търсят целта в указаният сектор....Явно разговорът с КП ПВО продължи на закрит канал, защото разчета в К-2 не чу нищо повече, нямаше и команда за това колко ракети да минат на подготовка.... Съобразителният Морелов без да чака докладва: -"Готовност за подготовка на 4 ракети, 2 ракети с отказ!" След малко гласът на заместник-командира избоботи: -"На подготовка - 3 ракети! Разчет - готовност за работа по закрита цел!" "Ама че работа! Ще стреляме по Пловдив ли?" - зачуди се Пистънев.... Не беше останала и следа от сънотворната мътилка в главата му и той беше целият в слух.... Междувременно командата към момчетата с ПЗРК, които заемаха позиции около дивизиона се бавеше, което също беше много странно. "Окото на Мордор", както галено наричаха П-14 може би все пак докопа нещо, въпреки смущенията, но момчетата от висотомера мълчаха, явно отново бяха получили отказ. Заместник-бащицата пак се включи, щяха да работят по ЦУ от РТВ и тяхната П-14, явно целта идеше ниско и се губеше в рехавото радиолокационно поле на татковината..... "Прасетата в НС така и не успяха да добутат проекта за нови радари или по-скоро го набутаха при този за изтребителите, демек никъде...."- заключи Пистънев. - Целта е с азимут 110, височина под 1000! Разстояние - 120". На фона на утринното небе РПЦ-то завъртя антенните си рефлектори на изток, подобно на платноход, който се опитва да улови вятъра. С-200 излезе в ефир на пълна мощност и започна секторно сканиране по указаният азимут. Минутите минаваха, но на индикаторите освен фоновият шум, не се виждаше цел. Отвреме навреме колегите от СРЦ-то докладваха разстоянието и азимута до целта, но на индикаторите нямаше нищо. Пистънев погледна за пети път показанията на селсините - РПЦ-то беше на стопора по епсилон и "метеше" сектора на търсене с киловати енергия, но безуспешно... Внезапно на индикатора се появи метка! По Д-В индикатора се разля широкоспектърен сигнал с множество съставляващи - класически "турбинен ефект" от многомоторен самолет. Пистънев погледна мощността на сигнала - явно беше голяма машина! "Дали не са пратили някое Ту-22 да удари Пловдив или София? С такъв спектър прилича на четиримоторник! Тези блядове да не са пленили пътнически самолет и да опитват диверсия???" - мислите се стрелкаха в мозъка на Пистънев докато се опитваше да хване на АС някоя съставляваща на сигнала - целта се движеше с ниска радиална скорост спрямо дивизиона и сигнализацията за преминаване в режим "Честотна модулация" предупредително светеше. Пистънев набързо прещрака селектора, но загубата на мощност доста оряза ширината на спектъра и той бързо го върна на позиция "Изкл'. За щастие при този широк спектър винаги можеше да се "закачи" за някоя съставляваща, която "стърчеше" извън "зоната на режекция".... Разчетът отработи АС, когато внезапно сигналът изчезна и светна индикаторът "Пролонгация"! Пистънев тъкмо стигна до "майката" в класическото българско хайку за такива случаи, когато пръстът му се заби в червеният бутон, а едновременно с това целта отново изпълни екрана. Явно летеше много ниско и се покриваше в особеностите на релефа. Така или иначе целта беше извън гарантираната зона за поражение. Пистънев знаеше какво трябва да се направи, но знаеше и колко опасно е това - "изделията" на С-200 нямаха самоликвидатор и при загуба на сигнал от целта, "Маленкий Союз", както го наричаха самите му създатели можеше да прелети няколко стотин километра преди да се забие в земята. България беше твърде малка и населена за такъв експеримент, дано и от КП осъзнаваха това... А и този огромен самолет - какво по-дяволите си мислят тези "Ивановци"? Целта беше вече на 100 км разстояние, Пистънев гледаше как ту изчезва, ту се появява на индикатора и очакваше всеки момент дивизионът да избълва трите ракети, които се "печаха" на пусковите. Ако сигналът пропаднеше за по-дълго време, те щяха да загубят захват, не се знаеше и дали ще удържат на прегряването при полета в по-плътната атмосфера на малка височина.... 07:01 часа местно време. Изненадващо в оперативния център се понесе ново забързано съобщение – още осем Ил-76, подхождащи от към морето на пределно ниска височина са били открити визуално от батарея 23мм оръдия. - С всички сили напират мръсниците! – с яд избухна капитан Амазонлийски – А С-300 е още в движение! Без да се поддава на емоциите, бригаден генерал Сомлев леко повиши глас: - Руските транспортни самолети да бъдат моментално обстреляни с всичко налично, без оглед на ответния огън! Трябва да паднат на всяка цена! Забързано и с видимо напрежение офицарите и войниците се хвърлиха към постовете си за да известят всички за надвисналата опасност. Междувременно руските машини се бяха издигнали над брега и се бяха появили на радарите. На големия екран се виждаше как руския десант неумолимо напредва към явната си цел – летището. Вече над самия град първата четворка транспортни самолети навлезе за кратко в обсега на една от Осите разположени на север от Варна. Изстрелите бяха далеч от сигурни, но командирът й не се поколеба и докладва, че атакува целите с четири ракети. Притаили дъх всички очакваха резултатите от стрелбата – на големия екран се видя как руските машини реагираха на обстрела и развалиха формацията си, като повечето отново изчезнаха от радара. Всички отново стихнаха в очакване на съобщенията от наблюдателните постове и другите сили на място. Измина цяла мъчителна минута, преди командирът на Осата обстреляла руските самолети да съобщи, че със сигурност са улучили две машини, но останалите изглежда маневрират за да възстановят формацията си. 07:05 часа местно време. Напрежението в българската отбрана беше достигнало пределната си точка. Бригаден генерал Сомлев добре съзнаваше, че силите са обтегнати до скъсване и че именно сега е моментът, който ще предопредели поражението или победата. Припряните и неврни съобщения се нижеха едно след друго, всички действаха почти механично, без да откъсват поглед от двете групи руски транспортни самолети – едната напредваща към София, другата спотайваща се някъде около Варна. - Какви са новините от капитан Пистънев, кога ще могат да стрелят? – за пореден път попита бригаден генерал Сомлев. - Ситуацията е без изменения, господин бригаден генерал. Имаме пряка вързка и капитанът ни предава информация в реално време, но все още нямат стабилен захват – руснаците летят много ниско и постоянно се губят! Вече някъде над Старосел и Панагюрище руската група започна бавно да променя курса си. В същия момент войник буквално влетя в командния център и връчи съобщение на капитан Амазонлийски. Почти заеквайки той обяви на висок глас: - Съобщение от щаба на НАТО! Първата четворка италиански Тайфуни ще прекоси българската граница след 11 минути! В първия момент изглежда никой не осъзна новината и всички се вторачиха в капитана. В следващия обаче, някой ентусиазирано извика “Гледайте, гледайте!”. Погледите моментално се отправиха към големия екран, на който се виждаше как плавният завой, който бяха започнали преди минута руските транспортни самолети незабелязано беше завършил и те бяха поели обратен курс. Миг по-късно гръмна и съобщение от поста на Галата – тежките руски машини и прикритието им се оттегляха навътре в морето. Секунда – две оперативният център беше обзет от пълна тишина, след което бурните възгласи заглушиха всичко. - Ураааа, победааааааа! – изкрещя някой, колкото му глас държи. За пръв път от десетина дни насам, бригаден генерал Сомлев си позволи да се усмихне. Няколко седмици по-късно: Подполковник Фланкьов замислено гледаше ниското северно слънце, увиснало ниско над вековната тайга и се чудеше на превратностите, които живота носи. Допреди дни беше сигурен, че с кариерата му е свършено, дори че го чака нещо много по-лошо, а сега! Разследването по повод неуспеха на удара с крилати ракети нанесен от неговата група беше приключило и както той, така и екипажите му бяха изцяло оневинени. А само преди няколко часа командирът на авиополка му беше събощил, че тъй като скоро предстои да се пенсионира, е препоръчал Фланкьов да заеме поста след него и е получил потвърждение, че предложението му ще бъде прието! Подполковник Фланкьов тръгна бавно покрай стоянката и с неудоволствие си припомни неприятните моменти, които беше преживял покрай разследването. В крайна сметка се беше оказало, че завода производител е пробутвал в изделията си бракувани компоненти, още от съветско време, а ги е остойностявал като нови. Съответно разликата беше пълнила джоба на директора на предприятието. Фланкьов печално се усмихна, когато се сети, че сега работниците, които нямаха нищо общо с цялата работа, щяха да бъдат принудени да работят двойни смени поне до следващия ленински съботник, докато директорът се беше отървал само с крупно отчисление от незаконните си приходи в полза на неназована черна каса. От друга страна ако се вярваше на клюките, съпругата му била толкова бясна, че е пропуснала с есенното си пазаруване в Милано, че била поканила майка си на гости за цял месец, а дъщерята на директора, специализираща в Белгия, въобще не му говорела, след като не получила джип за рожденния ден. “Така че, остава неясно кой е наказан по-жестоко!” засмя се на ум подполковник Фланкьов. Сравнително близо до него, Трънски се суетеше в малката си дача. Тази вечер той и другарите Мизиев и Врабчев щяха да празнуват успешния край на първата работна седмица от новия си живот. Докато се приготвяше той също си мислеше за съдбата. В крайна сметка тяхната не беше оказала толкова лоша – въпреки неуспеха, руските им друари не бяха забравили за тях и с тихото съгласие на служебното българско правителство, което искаше да избегне тежки и показни съдебни процеси, ги бяха извели от родината с условие никога повече да не се завръщат. След като преминаха проверка и разпити, заради заслугите им бяха дали правителствени жилища, автомобили “Жигули” и ги бяха устроили работа. Трънски бързо беше станал член на управляващата партия, и беше назначен за бригадир в помената станция на голямо рибно стопанство в далечния север, а другарите Мизиев и Врабчев бяха заели длъжности в консервната фабрика към стопанството. Първата седмица на новото им работно място беше приключила успешно, с преизпълнение на плана, и тримата се бяха уговорили да отпразнуват подобаващо в кръчмата на малкото селце, което вече наричаха дом. Трънски се огледа в старото, леко потъмняло огледало и пристъпи към вратата. После, сякаш се сети за тукашния вечерен хлад, бързо се върна, облече полушубката си. Бавно и внимателно закрачи, джвакайки в гъстата кал, в която се беше превърнала главната улица, към кръчмата, където пиейки лют самогон, тримата другари щяха да се отдадат на славни спомени за неуспялата си революция... Доста по-на юг от тях полковник Голованов седеше в малката си рибарска лодка и мрачно се взираше в спокойната вода. Когато бойните действия бяха приключили едвам беше дочакал авиополка да се върне на домашното си летище и моментално беше излязъл в отпуска, почти самоотлъчвайки се. Да, знаеше, че щеше да има разследване, комисии, разпити и прочее и очакваше всеки ден да го призоват, но просто му беше писнало и искаше да се махне, поне за малко. Още преди да замине беше написал просторен доклад, в който точно беше описал действията на авиополка и както подобава на всеки командир беше посочил, че той еднолично е отговорен за действията на своите летци и в крайна сметка за неуспехът им. Това сигурно щеше да му коства кариерата и в началото беше бесен, но колкото повече мислеше, толкова повече цивилният живот започваше да му се струва не чак толкова лоша перспектива. За да се разсея беше решил да заведе цялото семейство извън града и да прекара поне малко време с тях, преди да се върне и да застане пред хората, които щяха да решат бъдещето му. Но за съжаление дори безгрижните игри на децата и риболова не успяваха да го откъснат от лошите мисли. Телефонът на полковника извъня. Голованов въздъхна ядосано – идваше му да хвърли това проклето нещо в езерото! Но в место това той погледна екрана, на който се виждаше, че се обажда заместникът му и тревогата отново го заля с пълна сила. - Да! – само изръмжа Голованов. - Господин полковник имам и добри и лоши новини... – нерешително започна заместникът му. “Че какви пък може да се добрите новини?” зачуди се за миг полковника, преди отново да изръмжи: - Казвай! - Ами имало е нещастен случай по време на прием организиран от Върховния! Генерал Ватников, заместникът му, още няколко офицери от щаба на окръга и генералния щаб, изглежда са яли чер хайвер, който е имал много високо съдържание на арсен, цианид и полоний! Малко по-късно всички те са починали! Службите за започнали разследване как е било възможно да се случи това на празненство от такъв висок характер, но за момента няма резултати. Освен това, поради нещастния случай, комисията, която трябваше да разглежда действията на командването и в частност нашия авиополк е разформирована... Полковник Голованов остана безмълвен с телефона в ръка, докато асимилираше информацията. - Господин полковник, чувате ли ме? – притеснен от паузата попита замуесникът му. - Да, да, просто новините ме изненадват! - замислено отвърна Голованов. - Всички сме изненадани и опечалени от неочкваната и трагична кончина на генерал Ватников! – с официален, равен и безличен тон каза събеседникът му. “Изненадани и опечалени, ама другия път!” засмя се на ум полковника, а зместникът му продължи: – Има и още нещо – вече имаме назначен нов командващ, генерал Савицки. Той ме помоли да Ви предам, че можете спокойно да удължите почивката си и когато се почувствате достатъчно отпочинал да се явите при него. - Това вече наистина е неочаквано, моля благодарете му от мое име! – вече с много по-спокоен тон отвърна Голованов. - Разбира се господин полковник, а аз ще поддържам огъня докато се върнете! Довиждане! – каза заместникът му и затвори. Полковникът бавно прибра телефона. “Брей, ставали и чудеса!” помисли си той и се ухили. Погледна към брега, където трите му деца лудуваха край водата, а съпругата му ги гълчеше с престорена строгост. Тя видя, че я гледа и му махна с усмивка. Голованов отвърна на поздрава и изпрати въздушна целувка, което накара съпругата му да повдигне вежди в престорена изненада и звучно да се засмее, преди децата да я задърпат отново за участие в някаква игра. А полковникът с видим ентусиазъм се захвана с въдиците и мислено се закани да хване толкова голяма щука, че да накара колегите си да позеленеят от завист. Облечен в шит по поръчка костюм, Руслан Ихтамнетов забързано крачеше по Саутхамптън роу в Лондон, в опит да не закъснее за резервацията си за обяд. Той също беше усмихнат и имаше защо – не само се беше измъкнал сух от цялата каша, която беше настанала след провала на операцията в България, но дори беше успял да припечели покрай нея, и да си осигури спокойно местенце тук в Лондон. Разбира се не случайно беше избрал града – той беше една от финансовите столици на света, а и във Великобритания като цяло много се се интересуваха от къде идват руските пари, стига да са в местни банки. Бързо след пристигането си, Ихтамнетов се беше ориентирал как стоят нещата, беше се свързал с някои свои сънародници от по-сенчестия бизнес и беше започнал да се възползва от многобройните възможности за печалба, които предлагаше космополитния град. Нещата веднага бяха потръгнали, тъй като отново можеше да използва длъжността си в посолството като прикритие и имаше достъп до “черните сметки”. “Още някоя друга година и мога да мисля за пенсия!” – мислеше си Ихтамнетов - “Ще си купя вила на някое хубаво място, близо до морето и ще си взема една жена, и една любовница. Всъщност по-добре, две любовници, в крайна сметка ще мога да си го позволя!”. В следващия момент една дама зави зад ъгъла пред него и веднага привлече вниманието му. “Като стана дума за любовници...” каза си на ум Ихтамнетов и я огледа – беше много привлекателна, облечена в официален костюм, ушит и продбран с несъмнен вкус, с дълга права кестенява коса, дискретно прибрана под елегантна шапка. Безупречният образ се допълваше от несъмнено дизейнерска чанта, семпли обувки с висок ток и неизменния за Лондон чадър. Определено впечатлен, Ихтамнетов си помисли: “Тук съм с грешка – тази става направо за съпруга!” и се пребори с инстинкта да я зяпне открито, докато тя вървеше с премерена кръчка към него. Изведнъж камъче изхрущя под обувката на жената, тя стъпи на криво и залитна. Ихтамнетов, като олицетворение на джентълменството, моментално се втурна и успя да я хване още преди да е паднала на земята, въпреки че двамата се сблъскаха малко по-силно. Стреснато тя погледна нагоре към Ихтамнетов, като периферията на шапката й разкри красиво лице и изумително зелени очи. - Много благодаря! – сконфузено промълви жената с безупречен британски акцент. - Моля Ви, няма защо! Не всеки ден имам възможност да помогна на красива, млада дама! – незабавно включвайки чара си, отвърна Ихтамнетов. Жената леко поруменя и дискретно се усмихна: - Отново Ви благодаря и моля да простите моята непохватност! - О, недейте, няма нищо за прощаване! Но определено бих се зарадвал ако вместо благодарности, приемете да ме придружите на обяд! – директно премина към въпроса руснакът. Дамата видимо се смути, което накара Ихтамнетов да осъзнае, че е прекалил. - Извинете, не исках да се натрапвам! И въобще къде са ми маниерите – трябваше поне да се представя! – веднага отстъпи той, подаде на дамата своята визитна картичка и добави – Ако все пак решите да простите отвратителното ми поведение, ще се радвам да откликнете на поканата ми някой друг път! Дамата внимателно прочете луксозната, семпло оформена визитна картичка и хвърли към Ихтамнетов лукав поглед: - Благодаря Ви още веднъж! Колкото до поканата Ви – ще помисля дали да се възползвам! С все така лукава усмивка, жената се обърна и продължи с бърза крачка. Руснакът се ухили докато я гледаше как се отделечава. “Тази ми е в кърпа вързана!” – каза си под мустак и отново се отправи към ресторанта, в още по-добро настроение от преди. Няколко минути по-късно изведнъж усети бушуване в стомаха си, което бързо се усилваше. “Сигурно нещо в закуската не е било прясно!”, помисли си Ихтамнетов и почти се затича към ресторанта, обнадежден от възможността да ползва тоалетната там. Започна да го облива гореща пот и резките болки в стомаха и корема му до толкова се засилиха, че започна да преплита крака. Скоро му се зави свят и започна видимо да залита, докато полагаше усилия да се сдържи. Изведнъж, вече бегло осъзна, че тротоарът лети към него. Строполи се обзет от конвулсии и моментално се изпусна. Вонята беше толкова силна, че минувачите не посмяха да се приближат до него преди пристигането на парамедиците. На две пресечки от там красивата дама чевръсто се качи в безлична, тъмна лимузина. До нея на задната седалка се беше настанил старомодно облечен, възрастен господин. Дамата му подаде чадъра си и възрастният господин го хвана внимателно, с два пръста, все едно хващаше мръсно бельо. Като видя това дамата се усмихна и му каза: - Не се тревожете! Работи по-добре и от оригинала! Възрасният господин също се усмихна, макар и малко нервно, и на свой ред плахо попита: - Надявам се той не е.... - О, не, не, можете да бъдете спокоен! – бързо отвърна младата дама – На това което използвахме, нашите хора му викат “Жълтата река” или “Кафявото цунами”. В началото ще се чувства ужасно, но след месец – два ще е на крака и пак ще започне да прави бели! - Слава богу! – с видимо облекчение отвърна възрастният джентълмен – Дори за агенцията, която оглавявам ще бъде доста трудно да покрие убийство извършено в центъра на Лондон! - Докато си говорим за покриване – смени темата младата дама и подаде на възрастния джентълмен странно изглеждащ мобилен телефон – Тук се съдържа информация за тайните му сметки. Със сигурност е кодиран, но мисля вашите хора ще се справят без проблем. Няма да е зле да го... освободите от излишните суми, преди да се е усетил. - Да разбира се, ще се погрижа това да стане незабавно! – отвърна възрастният господин и прибра телефона в доста солидно изглеждаща кутия. Двамата се умълчаха, загледани в минувачите, докато колата бавно се провираше през натоварения трафик в посока Гетуик. Когато наближиха летището възрастният господин отново поде разговор: - Трябва да призная, че след като се запознах с продробностите относно Вашата задача съм силно впечатлен! Бих се радвал ако скоро ми се отдаде възможност да работя отново с такава красива и способна млада дама, като Вас! - О, сър Антъни, Вие сте един непоравим ласкател! И аз бих се радвала ако скоро пътищата ни да се пресекат отново, но първо бих искала да си взема дълга почивка и да посетя някое топло и екзотично местенце! Може би дори Дубай! – звънко се засмя жената, която някога се беше наричала Анка Чапкънова.

Имаше нещо като анкета по този въпрос - мнозинството реши в полза на екшъна А и не цялото им въоръжение е модерно, съответно риска е по-голям. Съюзниците естествено чакат последния момент за да се намесят

05:30 местно време. В последния половин час отново беше настъпила оперативна пауза в руската операция и персонала на оперативния център си беше позволил да отдъхне набързо. С малко повече спокойствие бяха систематизирани и прегледани последните доклади и на базата на тях бяха извършени някои смени на позиции. Дори остана време изгладнелите офицери и войници в бункера да се подкрепят със сандвичи и горещо кафе, така, че когато бавно руската активност започна отново да нараства, всички бяха съсредоточени. На големия екран от смущенията бавно изплува четворка Су-30М2, които се насочиха към българския бряг на голяма височина. Когато наближиха брега обаче се спуснаха по-ниско и започнаха да кръжат в близост до позицията на Оса-та, стреляла за последно преди час. Тя вече беше сменила местоположението си, но все още беше в близост и можеше да бъде открита. А руските самолети определено търсеха нещо. Командирът на машината съобщи, че държи руските машини под наблюдение, но ще остане прикрит докато не изникне добра възможност за стрелба. Играта на криеница продължи още минута – две, до момента в който Оса-та не изстреля практически от упор две ракети по водещия самолет. Руският пилот дори не промени курса си, явно изненадан, но неговият “Хибини” отново свърши пъкленото си дело и моментално отклони първата ракета. За всеобщо съжаление втората пропусна и Оса-та попадна в изключително опасно положение с четири вражески машини в непорсредствена близост. Командирът й явно осъзна това, защото бързо изтреля още две ракети по последния самолет, който беше с курс директно към комплекса и можеше да атакува веднага. Този път руският летец не беше изненадан от пусковете и започна бясно да маневрира, но още първата ракета повреди машината му, а втората безпогрешно ликвидира вече лесната цел. Командирът забързано докладва за успеха и за това, че се опитва максимално бързо да се изнесе от позицията, и да се скрие. На големия екран руските машини направиха по още няколко еволюции, много приличащи на заходи за атака, след което се оттеглиха. Настъпилата след кратката но яростна схватка нервна тишина в оперативния център, скоро беше нарушена от съобщение – Оса-та беше погинала под градушка от бомби. 5:50 часа местно време. Настроението в залата още беше лошо, когато изненадващо беше засечена много бавна цел в непосредствена близост до българския бряг. - Почти няма съмнение, че това е Форпост! Колко близо се е промъкнал мръсникът! – възбудено каза капитан Аманонлийски. - Да, това би обяснило внезапно нарасналата успеваемост на руските атаки – замислено отвърна бригаден генерал Сомлев – И виж на къде се насочва сега! Действително курсът на руския дрон го отвеждаше в непосредствена близост до една от Оси-те разположени край нос Емине. - По дяволите! – изпсува капитан Амазонлийски – Вече е твърде късно да я преместим, тъй като със сигурност ще я видят. А и да стои на място също не е безопасно, оптиката на Форпоста със сигурност е достатъчно добра да я идентифицира. По-добре да пробват да го свалят! - Да но руснаците със сигурност са подготвили капан. Стрелбата означава подлагане на голям риск за загуба Оса-та! – мрачно отвърна генерал Сомлев. Междувременно Форпостът вече нахално летеше практически над брега, без съмнение разкривайки всичко по пътя си. Бригаден генерал Сомлев замислено промълви: - Вече не ни остава друг избор освен да го свалим. – след което добави вече високо и твърдо – Нека Оса-та да го свали на всяка цена! Предайте на команидра, че най – вероятно ще попадне под удар веднага, така, че нека да стреля от максимално изгодна позиция, след което да изчезва! Пожелайте му успех! Заповедта беше предадена и с напрежение всички наблюдаваха как руския дрон бавно навлиза в обсег. Скоро към него полетяха две ракети и за всеобщо облекчение още първата го порази фатално. Естествено ответната реакция не закъсня и на големия екран се появи метка на противорадарна ракета изстреляна от югоизток. Но руският Су-34, който беше най – близо до Оса-та, беше закъснял с няколко секунди и въпреки, че изплува от смущенията на голяма скорост, насочен точно към нейната позиция, кратката работа на българските зенитчици, не му беше позволила да стреля. Въпреки това, макар и само една, противорадарната ракета представляваше опасност. Но за радост на всички в оперативния център тя се подлъга и се самоликвидира. Закъснелият с намесата си Су-34 се повъртя още малко в опит да предивика някаква реакция, но тъй като такава не последва екипажът му беше принуден да се оттегли под прикритието на смущенията. Операторите на радарите обаче докладваха, че докато е траела схватката са успели да видят някакво съмнително ехо дълбоко над морето, но не са успели да идентифицират нещо по – точно. Без да се замисля бригаден генерал Сомлев заповяда отново кратка работа на "Петранка", с цел до колкото е възможно да се разкрият руските сили и намерения. Скоро станцията започна да излъчва и успя да пробие смущенията поне до толкова, колкото своевременно да види как руските Су-34, натоварени със задачата да подавят българските радари, отново се втурнаха като хрътки към нея. Операторите бяха принудени отново да изключат станцията за да не бъдат обстреляни, но успаха да потвърдят както наличието на много ясни конатки над Черно море, така и на съмнителни, и неточни отражения на изток и югоизток. - Там определено се крие нещо – промълви капитан Амазонлийски. – Дано само не разберем твърде късно какво е! – намръщено отвърна бригаден генерал Сомлев. 5:56 местно време. Мистерията скоро започна да се разплита малко по малко. Една голяма безформена метка започна да се приближава към брега и бавно радарните оператори успяха да отсеят от нея група от четири самолета поели курс към Бургаския залив. С приближаването машините бяха разпознати като Су-30СМ. Скоро друга такава метка - най – вероятно отново цяла група самолети се насочи още по-на юг. Четворката Су-30 набра височина и скорост още над морето и с целенасичена маневра 06:04 часа нападна отново и доунищожи позицията на С-125, разположена на север от Бургас. - Веднага докладвайте за поражения по техниката и личния състав! – рязко се обърна към една от работните станции бригаден генерал Сомлев. Скоро офицерът рапортува: - Материалната част е изцяло извън строя. Последната останала пускова установка е унищожена, както и тази, която разчетът се е опитвал да ремонтира. За щастие са получили своевременно предупреждение и личният състав не е засегнат о нападението. Това съобщение зарадва всички в оперативния център, но черните облаци продължаваха да се сгъстяват над българските защитници. Югът беше напълно открит и с изключение наблюдателните постове и малкото допотопна зенитна артилерия. Бригаден генерал Сомлев намръщено погледна големия екран и се замисли. Жуженето на оперативния център сякаш стихна за момент за да не смущава мислите му. Скоро той се обърна към капитан Амазонлийси: - Всички самолети и пилоти да са готови за излитане! Нека се включи и запасната станция, дано да успеем да открием нещо повече. 6:06 часа местно време. "Петранка" отново започна да опипва небето. Над морето бързо бяха изолирани от смущенията множество контакти – явно на изток от нос Емине се събираше голяма група вражески самолети. На юг обаче мъглата на смущенията, подпомагана от разстоянието беше по-гъста от всякога. В отчаян опит да внесат малко светлина относно руските действия, операторите на станция "Петранка" рискуваха втори сеанс и бързо си платиха за смелостта – почти веднага бяха засечени две противорадарни ракети. Въпреки, че станцията веднага прекрати излъчванията, този път те не се подлъгаха и всички вторачиха разтревожен поглед в големия екран, на който метките на ракетите бързо напредваха непосредствено към българския радар. 6:07 часа българско време. Полковник Голованов напрегнато слушаше натовареният ефир и бързо сменящите се съобщения. С триста зора бяха получили разрешение от въздушния команден пункт да заложат капан на обзорната станция, която вече няколко пъти се беше включвала само за кратко и беше избягвала обстрел. Бяха уточнили приблизителното й местоположение, но беше твърде на запад за да бъде безопасно атакувана от ударните групи, а кратките й включвания не позволяваха точен обстрел с противорадарни ракети. За това Голованов беше предложил хитрост - един самолет от тройката Су-34, която беше натоварена с подавяне на българските радари, беше имитирал повреда, като беше предавал в открит текст и демонстративно се беше оттеглил. За да поддържа заблудата въздушния команден пункт привидно беше издал заповед за излитане на резервния самолет и беше променил порядъка на патрулиране на останалите два самолета, уж с цел да покрият сами целия район. Междувременно демонстративно повреденият Су-34 беше заел позиция колкото се може по-близо до брега и колкото се може по-ниско над водата. Горивото му беше вече на привършване, когато най – после капанът се задейства. Екипажът не успя да реагира при първото кратко излъчване на българския радар, но за техен късмет българите отново активираха станцията и руските летци моментално изстреляха две ракети. Интензитета на съобщенията отново се покачи докато двете ракети летяха безпогрешно към станцията, въпреки, че тя прекрати излъчванията веднага след като ги откри. От въздушния коменден пункт съобщиха за попадения точно в района, в който бяха триангулирали българската станция и доволния глъч по радиото се засили още повече. Голованов също се усмихна, но преди да се зарадва наистина, искаше да види със собствените си очи димящите останки на радара. 06:10 местно време. - Командирът на станция “Петранка” току що докладва – обърна се и каза на висок глас един от офицерите – Ракетите са пропуснали радара, но едната е паднала на няма и седемдесет метра от тях! Изглежда, че не са нанесени поражения на техниката, но ще отнеме известно време да проверят всички системи! Офицерите и войниците в оперативния център сякаш в един и същ момент въздъхнаха с облекчение. Капитан Амазонлийски с усмивка си помисли, че и той самият със задържан дъх беше чакал събощението от разчета. Успокоението за пореден път тази нощ се оказа кратко. Няколко минути след радостното съобщение, на големия екран се появи информация за нова група самолети, която летеше на средна височина в посока Китен. Машините, които бяха сравнително бързо идентифицирани като Су-30М2 приближаваха брега на голяма скорост. Въпреки, че след злощастната атака над Безмер, руснаците летяха предпазливо и не навлизаха дълбоко в българска територия, тази група явно имаше други намерения. Преминаха брега на голяма скорост и достигнаха почти до Средец. Бригаден генерал Сомлев беше на косъм от това да заповяда на двойката от Граф Игнатиево да излети и да ги пресрещне, преди руснаците да завият и да започнат демонстративно да баражират на юг от Бургаския залив. - Явно се опитват да ни предизвикат да ги обстреляме – каза капитан Амазонлийски, докато наблюдаваше маневрите на руските пилоти – Или търсят скрити цели. - Е, точно там вече няма какво да открият – с горчивина в гласа отвърна генерал Сомлев. Междувременно радарните оператори докладваха, че с доста късмет са успели да засекат много неизвестни самолети далеч над морето и много на юг – почти до границата с Турската изключителна икономическа зона. - На ти, булка, Спасовден! – измърмори бригаден генеал Сомлев и се обърна към капитан Амазонлийски – Ето какво пряват тези толкова на юг – разчистват пътя на голяма ударна група! 06:18 часа местно време. Изведнъж тревожни съобщения огласиха оперативния център – мъгляви и контакти се бяха появили съвсем близо до брега. Изведнъж като по команда цели осем самолета се издигнаха на 700-800 метра височина и на форсаж се насочиха към Варна. Още преди машините да бъдат идентифицирани цял залп от ракети беше изстрелян точно по посока на пребазиращия се в този момент комплекс С-300 и една от прикриващите маршрута му Оси. Офицерите и войниците в бункера успяха само да отправят само няколко светкавични предупреждения, преди метките на изстреляните ракети да се изгубят над района на вероятните им цели. По някаква причина, ракетите изстреляни към Оса-та, явно се отклониха от курса, загубиха целта и започнаха да обикалят в кръг, до момента в който се самоликивидираха. За всеобщо облекчение и командирът на С-300 скоро съобщи, че руските ракети са паднали зад конвоя и не са причинили щети. Но вместо отбой, той веднага получи нова порция лоши новини – стрелялата четворка самолети, междувременно определени като Су-34 се оттегляше, но тяхното място веднага бяха заели четири Су-30СМ, които застрашително приближаваха. Единствено Оса-та стоеше между руските изтребители и беззащитния С-300, загубата на когото означаваше неминуем крах на българската отбрана. Наясно с с положението, командирът й докладва, че следи целите и чака удобен момент за стрелба, въпреки опасността за собствената му машина. Почти от упор разчетът изстреля по две ракети против водещите два самолета, но въпреки нищожното време за реакция явно отново комплексът “Хибини” спаси руските самолети от попадения. Още докато първата двойка панически маневрираше, втората изстреля две ракети, после още две. Обстреляните машини също завиха и също пуснаха ракети по Оса-та, след което четворката се събра и се отправи към морето. По същото време в оперативния център цареше пълна тишина. На всички беше ясно, че повече няма да получат съобщения от командира на машината. Бригаден генерал Сомлев погледна на големия екран данните за бавното придвижване на комплексът С-300, след което се обърна към един от пултовете: - Колко време им остава докато достигнат новата позиция и се развърнат? - Не по-малко от двадесет минути, господин бригаден генерал! – моментално отвърна войникът. Генерал Сомлев отново погледна неясните сигнали над морето, отразени на екрана и замислено каза: - Много е, а руснаците излежда вече надушват къде са! – след което се обърна към друг от офицерите и добави – Ще трябва да вдигнем двойката МиГ-29, приземила се в Долна Митрополия за да ги прикрият. Моля предайте заповедта!