Bruchpilot

Това, че въпроса е политически, е извън спор. Но не мисля, че трябва да е пречка за да обсъдим обстойно техническата страна. Примерно, реализирането на йонен двигател с посочените параметри би означавало голям скок и в космическата индустрия.

Това не ми стана ясно?

Добре, хайде да го кажа по друг начин - от всички тези изброени двигатели, като изключим правопоточния и турбинния, има ли поне един работещ образец, даващ примерно 100 N тяга?

Ъхмм, тягата, хммм.

В интерес на истината Водачът на Русия мисля каза "ядерная энергетическая установка", а не "ядерная силовая установка". Може и да е просто "ядрена батерия", а останалото - само раздухване.

Става дума за клиповете с ядрения свръхзвуков правопоточен реактивен двигател, а не тези с "Кинжал". По неподвижни самолетоносачи?

Добре обяснява човекът, даже на 10:35 от първото видео почти му повярвах... Имам само един въпрос - предвид цитираната скорост на движение, някой може ли да сметне поне приблизителната температура на въздуха след компресирането му от въздухозаборника? Да не би при толкова Мах-ове да се окаже по-горещ от двигателя?

За съжаление руското тупане по гърдите знаем до какво води в повечето случаи - до разделяне на въоръжението на две категории. Първата категория са безаналоговите, бутикови и неизпитани в бой системи, които обче след първото бойно използване много често преминават директно във втората категория - тази на димящите отломки. Като го видя влязло на въоръжение с произведени поне сто бройки - тогава ще повярвам, че не е било само произвеждане на предизборен вятър за поцриотите!

Май изражението на ето това лице краснорачиво показва истинското състояние на нещата: Впрочем, само на мен ли ми се струва, че кадрите баш на стрелбата се припокриват с вече показаното? Демек, настоящото е един вид "разширен репортаж"?

Продължение, като специално благодаря на Пистън за помощта! Не е първият случай, но този път особенно се е постарал!!! 23:41 местно време. Офицерите от оперативния център наблюдаваха поредната смяна на патрулиращото руско изтребително прикритие. Лека – полека самолетът за радиоелектронна борба беше започнал да става по-ефективен и да затруднява точното следене на цели далеч в морето, но все още не беше наложително включването на резервната станция „Петранка”, която оставаше в резерв. За това и в първия момент не успяха точно да определят състава на групата самолети, която се появи далеч на североизток от Дуранкулак. Тъй като машините бяха още далеч, никой не се притесни особено от това – вече по-голямата част от състава беше преодоляла първоначалното смущение и всички действаха сравнително спокойно. Контактите бавно се приближиха и изплуваха от пелената смущения – скоро можеше да се определи, че голямата група, всъщност бяха две по-малки. Все още обаче не можеше да се определи колко самолета включват те, само можеше да се каже, че във всяка има повече от един самолет. Около 23:58 двете групи рязко завиха на запад и пикираха към морето. Въпреки, че всички отново останаха привидно спокойни, тонът на съобщенията, които вървяха, леко се промени. Никой нямаше съмнение, че се предстои нова атака, въпросът беше единствено къде ще се появят отново самолетите. Но вместо самолети, около 00:14 от морето се появиха единствено множество ракети, които се насочиха към дивизиона С-125. Тъй като бяха прекалено бързи за възможностите на комплекса, единственото което оставаше на разчета беше да използва последната минута за да избяга в укритията с надеждата отново само част от позицията им да бъде засегната. Уви, този път късметът не беше с тях и целият дивизион беше буквално отнесен от масирания удар. 00:30 часа местно време. Още постъпваха събощенията за пораженията нанесени на дивизиона С-125, когато на екрана се появиха данни, показващи оттегляща се двойка самолети - явно тези обстреляли позициите на противовъздушната отбрана. По-неприятното беше, че нови четири самолета се насочваха към Варна на висока скорост. - Започват здравата да ни притискат! - замислено каза капитан Амазонлийски - Изглежда искат да ни наложат бой на всяка цена. - Да, така изглежда - съгласи се Сомлев - натискат за да предизвикат ответен огън и да засекат позициите. Всички продължиха да наблюдават как самолетите се издигнаха още малко, след което направиха разпуск и едната двойка зави на север, другата на юг. След десетина секунди радарните оператори докладваха възможни пускове, а самолетите завиха към морето, рязко набраха височина и се оттеглиха. Няколко минути отне на рапортите за пораженията да достигнат оперативния център - няколко прикриващи 23мм оръдия, както и един от курсиращите камиони бяха пострадали. 00:55 часа местно време. След последните загуби настроението в оперативния център беше видимо поспаднало. Не помогнаха много за подобряването му и сведенията за нови четири самолета, напредващи на средна височина от североизток. Този път обаче, вместо в плътна група, те напредваха разгърнати във веер. Скоро един по един самолети започнаха да се откъсват от формацията и да се разпръскват по цялото българско крайбрежие, като продължаваха демонстративно да летят сравнително ниско. Не след дълго машините бяха идентифицирани като Су-24МР и като по команда те започнаха да се приближават все повече и повече към брега. Най-близо до позиция на отбраната беше този, който курсираше около Шабла и от разположения там, наскоро въоръжен, Волхов поискаха разрешение да стрелят. Бригаден генерал Сомлев и командирът поспориха кратко - навътре в морето явно се виждаха напредващи зад разузнавачите поне още две ударни групи. В това време обаче самолетът се беше приближил съвсем близо до комплекса и опипваше брега с разузнавателния си радар, и оптичните си сензори. Беше само въпрос на време да го открие при някой от следващите си заходи. Макар и неохотно Сомлев даде разрешение за атака и пожела успех на разчета. Дивизионът С-75М3 „Волхов” очакваше заповеди на скритата си до момента позиция... Облегнат пред ВИКО-то команндирът полека се унасяше от монотонното бръмчене на апаратурата.... Тъкмо бяха приключили с контрола на функционирането, едната пускова пак не се синхронизираше както трябва, явно на светло трябваше да се провери обстойноа, хората вече бяха уморени – стресът и титаничните усилия по оборудване на позицията си казваха своето. Изведнъж каналът за свръзка пропука и почти неузнаваемият глас извади майор Стамат Шиндрасков от унеса му – „Готовност 1 за „Жакет”! Адреналинът изпълни кабината и с периферното си зрение майор Шиндрасков видя или по скоро усети как хората от разчета се раздвижиха по местата си, докато той натискаше бутона на радиостанцията, за да отвърне „Разбрано, Готовност 1 за „Жакет”...”Дали тази хитрост ще сполучи?” – помисли си майорът докато се пресягаше към трубката на ГГС-а. Не си спомняше на кого хрумна идеята да ползват позивната на едно от закритите РТВ поделения, със сигурност руснаците имаха подробна информация за нашата армия, къде по линията на старата бойна дружба, къде от съвременни попкръстювци.... Все пак ако руснаците ги слушаха, може и да решат, че П-18-ката, която е в ефир е изнесена РТВ станция.... „А, дано, ама надали... Пък и ако не помага, поне не пречи”... -„Разчетите на ПЗРК да бъдат готови! Разчетът на СНР да оцени въздушната обстановка в район до 90 км от позицията!” „Наблюдават се смущения със слаба до средна интензивност по азимут 70-80 и 140-150.” – гласеше докладът от капитан Пъчков. „Разбрах, вече наблюдавам и аз” – отговори майор и седна отново на мястото си пред ВИКО-то... След като изслуша докладите от огневаците, охранителната рота, взвода за управление и разчетите на ПЗРК, майор Шиндрасков трескаво прехвърляше през ума си всички хора и действия, които зависеха от него и неговите командирски разпореждания. Вярваше, че ако всичко е кактто трябва, никой няма да пострада и всички ще се върнат у дома си живи и здрави, след като цялата тази лудост най-сетне приключи... Миговете се занизаха с ужасяващият си товар от напрегнато очакване.... Майорът внимателно наблюдаваше изображението на въздушната обстановка пред себе си докато мозъкът му отново и отново прехвърляше броеницата от команди и задачи, които трябваше да бъдат свършени. Хората му също мълчаха и очакваха съдбата си... Смущенията по азимут 70-80 започнаха да намаляват, явно руският поставяч измени курса си, но нещото, което се беше лепнало на югоизток продължаваше да покрива сектора на СРЦ-то със смущения.... „Може би днес ще действат южно, все пак „300”-та добре ги подгря!” – помисли си, но след няколко оборота на станцията за разузнаване и целеукавзване на дистанция 48 км и азимут 74 градуса се появи единична цел. „Явно е ниско, щом изкочи така” – помисли си майор... Метката се приближаваше с всеки оборот на антената... „Ух, идва почти право към нас!” – помисли си майор Шиндрасков и бързо изкомандва: „3 ракети на „Подготовка”!.. „Така или иначе нямаме големи шансове, но поне ще накараме тази „братушка” да се поизпоти, помисли си майорът. „Режим <5 км”, метод за насочване „К”, залп от 3 ракети с интервал от 6 секунди! Високо само по моя команда!!!” Всички бяха в готовност! Шиндрасков с привидно спокоен глас обявяваше дистанция и азимут, разчетът беше подготвил параметрите за стрелба и очакваше само команда да излезе в ефир и да захване възможно най-бързо целта. От командния пункт също потвърдиха, че наблюдават целта, която явно щеше да ги подмине, но с неголям параметър....Целта вече беше на разстояние под 30 км. Майор .... даде команда за включване на високото. Няколко секунди по-късно офицерът за насочване докладва „Наблюдавам целта”! Командите започнаха да се сипят една след друга, чуваше се характерното щракане когато операторите за съпровождане поеха целта, когато изведнъж операторът по разстояние извика: - „Целта се раздвоява!” „Ракета!?!”- за момент се стресна Шиндрасков, но тогава офицерът за насочване капитан Пъчков докладва: „Наблюдавам смущения по разстояние!” „Само? Явно не е от новите чудеса на техниката или има проблем със станцията си за РЕБ....” – мина през главата на майора. Нямаше време за губене. -„Съпровождай, целта!” – заповяда Шиндрасков Опитен оператор би могъл да се справи с подобен род смущения, а хората му не бяха вчерашни! „Разстояние 24km, азимут: 72° височина 1 км!, параметър 8 км” – докладва капитан Пъчков. „Пуск по първи канал!” Мощен тътен разтърси кабината, няколко камъчета и буци пръст изтропаха по обшивката когато първата ракета тръгна към целта, осветявайки нощното небе с факела на стартовият си двигател – подобно на огромен бенгалски огън След 3 секунди стартовият двигател се отдели от ракетата и огромният му искрящ пламък беше заменен от мекият блясък на мотора на втората степен. Това обаче оставаше скрито за разчета, който напрегнато следеше за появата на ответчика и дали чакащите строби щяха да го захванат - „Имам ответ, имам захват!” Този ритуал се повтори още два пъти, реално оставаха под десет секунди до срещата на първата ракета с целта, когато и третата ракета напусна пусковата си и влезе в управление... Всички мълчаха, докато първата ракета се сближаваше с целта..... „Внимание, среща!” Метките се сляха и екранът изригна от отражението на експлозията, от която метката на целта се отдели и продължи пътя си.... Капитан Пъчков бързо погледна уредите си: „Целта не променя скороста и височината си!” – почти изкрещя той, когато и втората ракета детонира. Капитанът отново втренчи поглед в стрелките на уредите. Този път обаче металните игли, които показваха скоростта и височината потрепнаха и започнаха да се спускат към началото на скалата си.. Секунди по-късно отметката от целта се изгуби сред отраженията от местниците. „Целта поразена, разход 3” – докладва капитан Пъчков „Еквивалент” – извика майор Шиндрасков и грабна радиостанцията за да докладва в щаба. Навън експлозията озари нощното небе и огнен факел бързо започна да се спука към морето. В заревото се видяха два поклащащи се парашута. Дядо „Волхов” още можеше да хапе.... 01:09 часа местно време. В оперативния център вече настоението определено беше по-преповдигнато, но тревогите бързо настигаха отново офицерите и войниците. Преди няколко минути двете ударни групи се бяха спуснали на пределно ниска височина, като само едната продължаваше да се вижда от време на време на екрана. На висока скорост тя излезе над сущата, точно до Шкорпиловци, направи няколко кръга, явно търсейки наскоро преминалите от там въоръжени камиони. Изглежда не успя да ги открие, тъй като след два кръга обърна към морето и се отдалечи с над хиляда километра в час, набирайки височина. В 01:13 часа позициите около Бургас притеснено докладваха незивестни самолети летящи едвам на тридесет метра над морето. Още не бяха успели да ги иднентифицират, нито да установят точният им курс, но нямаше съмнение, че са вражески. Скоро наближиха брега и тъй като бяха съвсем ниско, зенитната артилерия откри огън по тях. Машините разко завиха за да избегнат огъня, след което заходиха отново и без да обръщата внимание на бесния ответен огън, стовариха голямо количество бомби директно върху позицията на обстрелялите ги оръдия. На четиридесет километра на север от тях нова група от поне четири самолета се появи изненадващо, засечена вече доста навътре в българска територия. Отново бяха използвали лошо прикритото пространство между Варна и Бургас и навлизаха бързо. Вече нямаше с какво да бъдат спрени и без да се поколебае бригаден генерал Сомлев заповяда излитането на две двойки МиГ-29 – едната от Безмер, другата от Граф Игнатиево. Междувременно групата неизвестни машини, унищожили позицията на зенитната артилерия, се оттегляше на североизток. Въпреки, че летяха много ниско, една Оса, прикриваща северната част на Бургаския залив се оказа достатъчно близо за да изтреля две ракети по последния самолет от четворката. Първата се взриви в близост и нанесе само леки повреди, но втората се оказа фатална за още една руска машина, вече след попадениято определена като Су-24М. „По дяволите, вече станаха четири! А аз още кисна тук защото превъоръжаването не е приключило!” – отново се ядоса полковник Голованов докато слушаше оживените съобщения по радиото. Неговите момчета пак се бяха представили на нужната висота, но за съжаление поради изключително кратката работа на радара, двете изстреляни противорадарни ракети не успяха да се закрепят за излъчването, пропуснаха и се самоликвидираха далеч зад целта си. Обаче така и не супя да обясни това на Ватников, който отново се беше развилнял и за пореден път фъфлеше наляво и надаясно за военни съдилища и разстрели на място. Отново погледна към пистата, където един след друг с тътен излитаха самолети. Все по-малко от тях вече бяха натоварени с управляемо оръжие, а все повече бяха или модернизирани реликви или нови машини, но натоварени с неуправляеми бомби. Помисли си и за падналите във водата летци, които сега разчитаха за спасението си или на българите или на малкото бурятски водолази, чиито подводници вече напредваха към местата на падане. „Както е тръгнало, ще им се отвори работа! Поне е лято и водата е топла!” – горчиво си помисли полковникът.

22:29 часа местно време. Отново тревожни възгласи огласиха оперативния център и бързо прекъснаха радостния глъч. Изведнъж на пределно ниска височина бяха изникнали четири Су-34, които на висока скорост бяха пресекли българския бряг незабелязани. Едната беше в района на нос Емине, завиваше на юг към Бургаския залив и не представляваше непросредствена опасност но другата се насочваше от същия район на северозапад, директно към позицията на преди малко стрелялия С-300, който все още се подготвяше за изтегляне. Освен това, почти в същия момент над морето се появиха още две цели, които явно преднамерено се издигнаха тъкмо на височина за пуск на управляемо оръжие. - По дяволите, онези Су-30 не са били сами! – възкликна капитан Амазонлийски – След стрелбата са засекли приблизителната позиция на С-300 и се опитват да го атакуват. А тези, които се появиха над морето ги прикриват от далеч! - И не е само това! – намръщено отвърна бригаден генерал Сомлев – Виж как онези Су-34 с противорадарните ракети са наострили уши и също се приближават. Лошо заклещиха Димопусков – ако стреля, веднага ще го ударят, може само да стои на място и да се надява, че няма да го открият! Всички с тревога наблюдаваха как самолетите приближават позицията на безпомощния комплекс. Явно обаче руснаците не смееха да рискуват втори път и когато се приближиха на около двадесет и пет километра от позицията, рязко завиха обратно. Чуха се въздишки на облекчение, но само за кратко. Машините заеха отново позиция и се подготвиха за втори заход. В един момент обаче завиха леко в страни след което отново обърнаха, спуснаха се на пределно ниска височина и изчезнаха от раздара. В оперативния център настъпи напрегнато мълчание, докато чакаха новини. Скоро постъпи рапорт от командира на една от Осите, разположени в района, която в момента на налета още пътуваше към новата си позиция. В близост до машината му бяха паднали четири ракети, за щастие без да засегнат я засегнат. В това време другата двойка Су-34, която също беше направила два захода над Бургаско, зави на североизток и скоро цялата група започна да се изнася по посока Крим. Командирът на разположения на юг от Бургас Куб отново разочаровано докладва, че не е успял да обстреля нито една цел, тъй като те са прелетели твърде високо и твърде далеч за сигурно попадение. 22:50 часа българско време. Полковник Голованов нервно обикаляше стоянките на самолетите си и се ядосваше, че превъоръжаването върви твърде бавно. Някъде насърчаваше, някъде помагаше, на места даже здраво заплашваше мотайниците. Междувременно следеше разузнавателните сводки и се стараеше да въвежда в обстановката летците си. Беше чул за неуспеха на “елитната” ударна ескадрила, която не беше успяла веднага да отмъсти за двата свалени самолета. “Поне моите момчета успяха да стрелят въпреки изненадата!” с гордост си помисли полковникът. От една страна злорадстваше заради провала на високопарните си колеги, от друга се тревожеше, че сега със задачата трябва да се заемат неговите пилоти, които за съжаление бяха далеч по-зле въоръжени. Междувременно адютантът му съобщи новини, които Голованов прие със смесени чувства. Ватников явно беше притеснен от факта, че изпратеният Ту-214Р не успява достатъчно бързо да открие цели и най – вече опасните брегови комплекси, а часовникът все по-заплашително тиктака. Съответно, в пристъп на пианска гениалност, беше решил да реквизира един по случайност оказал се на Гвардейское самолет Ту-214СР, без да се съобразява, че той беше на пряко подчинение на не кой да е, а на Върховния. Самолета щяха да използват за да осигурят релейна връзка за три БЛС “Форпост”, които да подпомогнат разузнаването. Отделно генералът се беше разопредил и трите налични системи „Орлан-10” да вдигат във въздуха всичките си летателни средства за могат чрез собствена релейна връзка да осигурят полета на три апарата, които да претърсят българската брегова линия. „Е, това беше неочаквано! Да реквизира баш самолета на Пуйков!” – пооблещи се полковникът – „Но добре, че ще подсили разузнаването с данни в реално време, поне за последните няколко часа.” 23:00 часа местно време. След поредния руски налет отново беше настанал период на относително затишие, който основно беше използван от разчета на С-300 за да поеме към нова позиция, преди да бъде атакуван повторно. Към 23:10 часа отново настана суматоха – няколко самолета отново се бяха промъкнали ниско над морето и започнаха да се появяват на радарите, чак след като бяха навлезли на десетина кимолетра навърте в българска територия, някъде на север от Бургас. По чиста случайност или в благодарения на внимателно планиране, те бяха намерили празнина в отбраната и сега напредваха необезпокоявани. Скоро от различинте донесения се установи, че става дума за шест ударни самолета, които летят с голяма скорост и югозападен курс. - Да му се не види, как ги изпуснахме така? А нито един от нашите самолети още не е в готовност да излети! – едновременно учудено и ядосано отбеляза капитан Амазонлийски, докато всички гледаха с ужас как руските самолети непредизвикани навлизат все по-дълбоко в българска територия. На всичкото отгоре, не само С-300 беше неактивен, а над нос Емине демонстративно висяха още две руски машини, които без съмнение допълнително прикриваха атакуващите и държаха крайбрежието под контрол. 23:15 часа местно време. Капитан Пистънев също се беше навел над екраните и наблюдаваше вражеските самолети. Определено напредваха към Безмер и вече се виждаха ясно, след като се бяха издигнали. „Без съмнение само за да могат да стрелят!” – ядосано си помисли капитана. Целият му разчет беше в готовност и Пистънев тихо мърмореше: - Мааалко по-наблизо елате! Хайде още мъъничко ми трябва и ще Ви пусна няколко ракети, тлъсти прасета такива! Но за негово съжаление на стотина километра североизточно от Безмер самолетите завиха и отново се отправиха към морето. „Да му се не знае!” – ядосано възкликна Пистънев и се зае да докладва по пряката линия. Според неговите радарни оператори, самолетите бяха изстреляли поне няколко ракети в посока на летището. 23:18 часа местно време. Предупреждението беше стигнало тъкмо навреме в Безмер. Командирите на двете прикриващи го Оси за втори път през вечерта влязоха в бой и едвам задействали радиолокационните си средства, трябваше да започнат да обстрелват летящите към тях ракети. Отново се представиха на висота и успяха да свалят няколко, но летището все пак понесе щети. Лошо бяха пострадали няколко укрития, за щастие без самолети в тях. Най-неприятно беше събощението, че целенасочено е бил ударен един от бункерите за въоръжение на базата и само здравата констуркция е предотвратила огромен взрив. - Май и този път ни се размина! – възкликна капитан Амазонлийски. - Да, но не можем да разчитаме само да ни провървява! – мрачно отвърна бригаден генерал Сомлев. Двамата отново се вторачиха в екрана показващ оттеглящите се руски самолети. Просто нито имаха с какво да ги атакуват, нито можеха да си позволят да рискуват, при плътното прикритие, което шеташе и над брега, и навътре в морето, в готовност да удари всичко дръзнало да се покаже. Дори самата смяна на позиции беше станала рискована – момента в който някой от комплексите мръднеше, почти веднага, поне една от прикриващите двойки се насъчваше към района в опит да идентифицира какво се движи. Явно, разузнавателният самолет, който курсираше покрай българския бряг не беше съвсем безполезен. След кратко замисляне, бригаден генерал Сомлев издаде заповед няколко камиона с качени върху тях 23мм оръдия за започнат за се движат по близките пътища за да объркат малко неприятеля, след което отново се съсредоточи върху самолетите. Този те път бяха взели малко по-северен курс от този по който навлязоха на българска територия и минаха съвсем близо до позицията на последния останал дивизион С-125. Използвайки малка пролука в прикритието, разчетът атакува един от последните самолети с две ракети. Естествено, въпреки близката дистанция и двете бяха отклонени от Хибини, но в следствие на добре избрания момент за атаката, поне в първия момент не последваха съобщения за ответен огън. В следващия обаче, сякаш от морето изникнаха две ракети, които удариха дивизиона. - Мамка му, явно имат още самолети, които баражират на малка височина над морето и ни обстрелват без въобще да очакваме! – ядоса се капитан Амазонлийски. - Мда, сега вече ще трябва да внимаваме двойно повече и да се пазим дори от сенките си. – замислено отвърна бригаден генерал Сомлев, после добави – Поне според доклада С-125 е загубил само няколко пускови установки и все още може да стреля. Изглежда, че за момента късметът все пак е с нас!

Да видим, може да дадат някой ценен съвет

Е, до София вече не виждам как ще стигнат, дори и да изринат всичко по морето до последното парче от радар! Но пък може да пробваме, тамън ще отворим повечко работа на Пистънев За останалото - това беше и идеята, нека специалистите се произнесат

Изцяло автоматично - все едно компютъризирана настолна военна игра. Обаче чл. 4 върши идеално работа за такива мушмороци като нас Не случайно Абу Иванка де Лопес ал Амрики обикаляше като пчеличка P.S. Решил съм да организирам гласуване как да протекат последните часове от сценария. В случай, че руснаците не са сигурни дали са почистили ПВО-то и бреговите комплекси: а/ Провжедат парашутния десант във Варна, независимо от възможната опозиция или последваща изолация на приземилите се; б/ Отменят всичко и се изтеглят; От наша страна пък - ако руснаците решат да правят десант: а/ Хвръляме всичко за да го предотвратим; б/ Продължаваме да си кротуваме, ако свалим нещо - свалим;

Малко не успявам да схвана какво точно имате предвид "калкулация на резултатите"? Принципно нещата вървят в реално време, смятат се възможности на оптики, стабилизации, треактории, скорости, терен, прикрития и прочее. Броните са представени със съответните дебелини за различните места и еквиваленти за кумулативни снаряди. Изградени са на "фасетен принцип" - т.е. отчетени са отслабени места и прочее. Има и различни степени на повреди и обездвижване. Общо взето смислено е направено, ако и все ще да се води "в разработка". Относно танковете - най-вече с Малютките на БМП-тата. Срещу М48 тя няма проблеми. Артилерийския дивизион за "източните" е моделиран твърдо като 18 оръдия 122мм с различните боеприпаси. При "западните" нещата са малко по-гъвкави, там са по батареи.

Това безспорно е така - то обществото ни е проядено от руски агенти и бивши "осигурители на държавата", какво остана за службите и армията... P.S. Душко, каква е тази валута? Аз предпочитам швейцарски франкове!

Намесата на съюзниците е запазена за последната минута

21:50 часа местно време. След масираната атака с крилати ракети беше настъпило относително затишие и в оперативния център имаха възможност да обработят и проверят рапортите за пораженията. Най-тежко бяха пострадали съоръженията на флота – Тихина, Чайка и Атия. Слава богу бяха предвидили подобен сценарий и както корабите, така и вертолетите бяха успели да избегнат поражения, за сметка на инфраструктурата, която беше почти напълно унищожена. В авиобаза Безмер лека – полека ликвидираха пожара в горивните съоръжения, а в Шабла проверяваха щетите по сградите и полигона. Няколко празни запасни позиции на ПВО и РТВ също бяха сред атакуваните цели, но освен загубата, дължаща се на стрелба с противорадарни ракети, на две радиолокационни станции и С-125 за момента нямаше друго за отбелязване. Макар и на бързо успяха да анализират събитията до момента, да докладват на Началника на отбраната и след няколко кратки съвещания да набележат корекции в плана за действие. Бригаден генерал Сомлев беше имал възможност лично да благодари на част от пилотите и разчетите участвали в противодействието на налета с крилати ракети, както и да направи разбор на действията. Шестте български изтребителя се проверяваха и превъоръжаваха, зенитно - ракетните комплекси попълваха изстреляните ракети и сменяха позиции. От Долна Митрополия, полковник Желязков беше докладвал, че въпреки успехите постигнати в бойното използване на Л-39, е било много трудно да открият целите и да се маневрира успешно за захват, което обясняваше само трите извършени пуска, общо за четирите участвали самолета, при изобилието на цели. Междувременно руснаците се бяха отдърпнали в няколко зони пред българския бряг. Бяха произвели смяна на патрулите и се държаха изчаквателно, с редки изключения от време на време, когато един или няколко самолета се насочваха с висока скорост към брега в опит да събудят противовъздушната отбрана. Към 22:08 часа обаче, след редовната връзка с щаба ва НАТО, капитан Амазонлийски беше докладвал, че активността над летищата в Крим отново нараства и поне няколко групи се насочват на югозапад. Малко по-късно офицер от оперативния център докладва разтревожено: - Два нови неизвестни контакта, двадесет и три морски мили (четиридесет и два километра) източно от Варна, курс 103, височина хиляда и триста фута (четиристотин метра) и се увеличава, скорост петстотин и двадесет възела (деветстотин и шестдесет километра в час)! “На тази височина и с тази скорост със сигурност са руснаци!” – бързо съобрази капитан Амазонлийски – “Промъкнали са се на малка височина и ги засякохме чак когато се вдигнаха преди брега!”. В следващия момент се чу бързата заповед на бригаден генерал Сомлев: - Предайте на всички от варненския сектор информацията, да бъдат в готовност да действат незабавно! “Започва втори рунд!” – помисли си капитан Амазонлийски и се съсредоточи в екрана. 22:17 часа местно време. На няколко километра югозападно от Белославското езеро, полковник Стойо Димопусков се потеше въпреки настъпилия вечерен хлад. От морето към тях напредваха два самолета, междувременно идентифицирани като Су-30 и той се тревожеше, че информацията за курса им се обновяваше твърде бавно. Бяха принудени да мълчат за да не се разкрият преждевременно, но без своевременно получаване на данни, рискуваха в крайна сметка просто някой да прелети прекалено близо. Полковникът беше поискал разрешение да стреля още щом самолетите наближиха пристанище Варна, но за пореден път тази вечер му беше отказано. “Ясно, че сме в резерв, но както е търгнало те ще ни открият първи!” - ядосано си помисли Димопусков и в следващият момент въздъхна облекчено, тъй като самолетите изведнъж завиха към морето. Или разузнаваха пораженията нанесени на Чайка и Тихина или претърсваха за цели около пристанището и във Варненското езеро, защото минута след като преминаха над пристанището с курс на изток, отново обърнаха обратно към сушата. Този път обаче от София дойде разрешение да обстрелят машините ако при втория си заход отново се приближат на по-малко от двадесет километра от позицията. Полковник Димопусков се зарадва и ентусиазирано нареди на разчета си да бъде в готовност. Планът му беше или да стреля директно когато самолетите преминат осемнадесет километровата зона или в случай, че повторят маршрута си – да стреля точно в момента в който машините завиват към морето. Всички с напрежение следяха информацията за целите и в момента, когато получиха потвърждение, че те завиват, командирът заповяда активиране на средствата. Разчетът на С-300 бързо изстреля четири ракети по двата Су-30. Оказа се, че и само две щяха да са достатъчни – самолетите бяха толкова наблизо, че въобще не успяха да реагират и от небето започнаха да се сипят горящи безаналогови отломки. По същото време полковник Голованов беше в командния пункт на летище Гвардейское за да организира презареждането на завърналите се самолети, които бяха заети с подавяне на въздушната отбрана, както и да получи последна информация за целите на останалите, които щяха да изпълняват ударни мисии. С половин ухо слушаше радиото и в частност екипажите на двойката Су-30М2, която изпълняваше разузнавателно – ударна мисия в района на град Варна. След първия заход докладваха множество пожари в района на база Тихина и авиобаза Чайка, липса на военноморски кораби в пристанището и Варненското езеро, и пълна липса на противодействие от страна на българската противовъздушна отбрана. Втория заход потвърди липсата на явни цели, достойни за управляемото оръжие, което носеха, но тъкмо когато пилотите докладваха, че се изтеглят, постъпи рязко откъслечно съобщение, че са под обстрел, после водения докладва, че вижда взрив. Секунди по-късно самият той паникьосано съобщи, че машината му е ударена и че катапултират. За втори път през вечерта, ефирът избухна от едновременни съобщения и заповеди, и Голованов едвам успя да чуе, че един от неговите пилоти все пак е успял да обстреля С-300 с две ракети, но малко след изстрелването те са загубили целта. “По дяволите, току – що загубихме два самолета!” – изпсува на ум полковникът и се втурна навън за да помогне на техниците за по-бързото въоръжаване на машините. 22:28 часа местно време. Радостни възгласи бяха изпълнили оперативния център, когато полковник Стойо Димопусков с явна гордост докладва за двете поразени цели. Въпреки първоначалните неуспехи, спотайването и дебненето на удобен момент за нанасяне на удар се бяха изплатили. Сега всички се поздравяваха с успеха и си пожелаваха да е първият от много. Междуременно бяха получили потвърждение за попаденията от няколко близки позиции, както и сведения за забелязани парашути. Бяха организирани хайки за залавяне на катапултиралите летци. Бавно офицерите и войниците от оперативният център започнаха да излизат от еуфорията и да се захващат отново със сериозните належащи задачи. Скоро започнаха да следят странна, голяма като размер цел, която на голяма височина започна бавно да курсира нагоре – надолу, успоредно на българската брегова линия. “Не е А-50, той е по-навътре в морето.” – замисли се бригаден генерал Сомлев – “Определено не поставя и смущения! Дали не е разузнавателен?”. Той сподели съмненията си с капитан Амазонлийски, който също беше стигнал до подобно заключение. Двамата наблюдаваха бавното движение на машината, която опипваше брега. Не можеха да направят нищо по въпроса – за момента самолетът беше извън обсега на българската отбрана. Но, докато двамата офицели се мръщеха и разтревожено обсъждаха дали разузнавачът ще успее да разкрие разположението на българските сили, се получиха добри новини – руските пилоти бяха заловени. Оказа се, че са имали заповед ако катапултират и има опасност да попаднат във вражески ръце, в момента на залавянето си да се самовзривят, с патриотичен вик на уста, така, че да предизвикат максимални загуби и морално угнетение сред врага. За целта, преди полет на всеки от летците е било дадено голямо количество взрив.

20:30 часа местно време. В Долна Митрополия полковник Желязков седеше в кабината на своя Л-39 и гледаше вечерното небе в очакване на евентуален сигнал за излитане. Бяха чули, че руските самолети се придържат основно покрай брега и беше малко вероятно да се наложи да летят, освен ако те не променяха тактиката си. До самолетите беше прокарана връзка и можеха да слушат развитието на битката, до колкото смущенията им позволяваха, директно от местата си. Именно смущенията бяха едно от най - големите им притеснения. Учебно-бойните им самолети не разполагаха с мощни радиостнации и вероятността след като излетят да останат без никаква връзка беше голяма. За това се бяха погрижили за подсигуряване - бяха разположили наблюдатели и бяха уговорили условни сигнали с осветителни ракети и светлини на земята. "Щом е работило преди сто години, няма причина да не работи и сега!" - помисли си Желязков. Доста бяха спорили и по въпроса дали да летят само с по един пилот или с по двама. Мотивът, че е по-добре да се рискува само един живот беше сериозен, но в крайна смека надделя мнението, че втори чифт очи ще е от полза при липсата на радар и система за предупреждение. Освен това добровлоци за задната кабина не липсваха, даже трябваше на сила да отпъждат курсантите, които също искаха да участват. Полковникът отново се отнесе с поглед към започналите да сияят звезди. Скоро обаче беше беше върнат обратно в действителността от пукота на радиото и напрегнатите разговори. Дойде и заповед за излитане. 20:30 часа местно време. В оперативният център наблюдаваха как вълната крилати ракети преодоля крайморските противовъздушни позиции и навлезе в българска територия, движийки се в източна и югоизточна посока. Ракетите летяха много ниско и ту се появяваха на някой от радарите, ту отново изчезваха. Въпреки откъслечните данни беше ясно, че отправят основно в посока Безмер и Граф Игнатиево. “По дяволите, много са, трудно ще ги спрем! А и закъсняхме с вдигането на самолетите!” – помисли си бригаден генерал Сомлев и се обърна към капитан Амазонлийски, и останалите офицери: - Незабавно вдигнете във въздуха и последната двойка МиГ-ове за да пресрещнат крилатите ракети. Вдигнете и Л-39! Нека се насочат към Пловдив и се опитат да свалят някоя ракета ако доближи летището. Сомлев се замисли за момент, след което добави: - И предайте на Осите охраняващи Безмер и Граф Игнатиево да активират своите радиолокационни средства, но да внимават много за противорадарни ракети. Също така авиобазите да се подготвят за нападението. - Тъй вярно! - отговориха всички в един глас и се заеха да предават заповедите. Самолетите определено щяха да пристигнат твърде късно за да спасят Безмер. Авиобазата трябваше да разчита само на противовъздушната си отбрана. Беше риск тя да бъде активирана от рано, но нямаха избор – ракетите летяха толкова ниско, че трудно биваха засечени от малкото обзорни радари и като нищо можеше да се промъкнат незабелязани до последния момент. Междувременно продължиха да валят лоши новини – нова вълна крилати ракети беше преминала покрай Шабла. От разположения там Волхов се бяха опитали да свалят някои, но безуспешно - просто крилатите ракети бяха летели твърде ниско и се бяха измъкнали извън обсега. В резултат на това Тихина и Чайка бяха ударени още веднъж и вече представляваха само море от огън и разрушения . Една стара база на Радиотехнически войски, намираща се близо до Турция също беше нападната. Слава богу, в нея само бяха имитирали активност за заблуда. За сметка на това обаче военноморската база Атия беше практически напълно унищожена с масиран удар, като противовъздушната отбрана въобще не беше успяла да реагира на връхлитащата от към морето опасност. Минутите течаха като секунди, докато всички наблюдаваха как двата МиГ-а се надпреварват с крилатите ракети, а Л-39 със сетни сили се напрягат за да стигнат навреме Пловдив. За Безмер, наистина помоща от въздуха беше закъсняла. Но защитниците, бидейки нащрек, започнаха да свалят крилатите ракети една по една, веднага щом влязоха в обсег. Обаче под масираното нападение за нула време боекомплектът на двете Оси свърши и двамата командири се оттеглиха за да презаредят. Започнаха да постъпват първите съобщения за взривове в авиобазата. 20:33 местно време. Полковник Голованов беше станал свидетел как крилатите ракети преодоляха първата линия на отбраната и как тя рязко замълкна. Продължиха да кръжат, въпреки намалямащото гориво и боекомплект. Скоро дълбоко в българска територия се появиха нови контакти – българите бяха акитивирали станциите, които пряко защитаваха важни обекти. С помоща на А-50У и Ил-22ПП бързо ги класифицираха и триангулираха приблизително – с изключение на един контакт, всички бяха прекалено далеч за да бъдат безопасно атакувани. Голованов нареди на своя воден и още един от пилотите да го следват и се втурна на форсаж към българския бряг. Трите самолета имаха само по една останала ракета и веднага щом влязоха в обсег ги изстреляха. “Няма голям шанс да уцелим, но поне можем да ги накараме да си мълчат.” – помисли си полковникът, след което нареди по радиото: - Тук Сто двадесет и първи, излизаме от зоната, повтарям излизаме от зоната! Докато пилотите му и оперативния център потвърждаваха оттеглянето, въздушния команден пункт вече насочваше групата, която щеше да ги смени. Голованов въздъхна облекчено и каза сам на себе си: “Направихме каквото можахме и мисля, не се справихме зле. Сега бързо да презаредим и да се върщаме обратно за да довършим работата!”. 20:37 часа местно време. В оперативния център всички бяха затаили дъх и гледаха обстановката на големия монитор. Крилатите ракети напредваха ниско по южното подножие на Стара планина и само от време на време бяха засичани със сигурност – едвам успяваха да следят приблизителните им курсове по откъслечните донесения. Някъде между Стара Загора и Пловдив двата МиГ-а успяха да пресрещнат крилатите ракети и се спуснаха от високо право сред рояка. Първоначално постъпиха тревожни съобщения, че пилотите не могат да захванат ракетите с радарите си, но когато понаближиха това им се отдаде и започнаха да докладват пускове. Скоро ракетите им Р-27 бяха изразходвани и те се приближиха още повече за да изпозват и своите Р-73. Радостни възгласи оглясяха залата при всяко съобщение за попадение, но въпреки целите седем свалени от МиГ-овете крилати ракети, роякът продължаваше да напредва на изток и югоизток. Изразходвали целия боекомплект, пилотите бяха принудени да се оттеглят, а поддържащите ги Л-39 нямаше да успеят да долетят до Пловдив, преди първите крилати ракети. Но отново разчетите на Осите бяха на мястото си – като добре смазана машина започнаха да свалят ракета след ракета и в крайна сметка само три достигнаха Граф Игнатиево. От там бързо пристигна информация, че пораженията са несъществени и базата продължава да функционира. Междувременно успокоителни новини дойдоха и от Безмер – базата беше ударена здраво, но не фатално. Имаше повреди по стоянките и укритията, един почти опразнен хангар беше унищожен, пожар бушуваше в горивоното стопанство. За щастие надземните цистерни бяха предвидливо изпразнени и се бяха взривили основно изпарения. Поздемните резервоари бяха повредени, но не много сериозно. Щурмовите самолети и двата пребазирани там изтребителя бяха в пълна изправност, летището беше годно да приема, изпраща и обслужва самолети. 20:39 часа местно време. Когато от А-50У докладваха за въздушни контатки над България, старши лейтенант Лучников трескаво провери за n-ти път оръжейните системи и горивото, и се подгови за бой. Но въздушният команден пункт мълчеше. „Какво се бавят толкова? Защо не ни изпращат?” – изнервено си помисли Лучников. После дойде събощението, че контактите се насочват на юг, а не на изток и изтребителното прикритие следва да остане на позиция. Когато малко по-късно екипажът на А-50У докладва, че вражеските изтребители атакуват крилатите ракети, старши лейтенантът почти заподскача в кабината от нетърпение, но отново нямаше заповед да се намесят. По едно време той дори се опита да вземе нещата в свои ръце и да поиска разрешение, но беше сурово порицан от комнадира на групата. „За бога, виждам ги на радара даже! Какво като са извън зоната ни на отговорност, защо не ни пускат а ги унищожим?” – самонавиваше се Лучников, докато виждаше как шансовете му да запише поне една победа, чезнат с всяка секунда. 20:41 часа местно време. Полковник Желязков изтискваше от машината си всичко възможно за да стигне по-бързо до Пловдив. През пращенето по радиото чуваше откъслечни доклади, далеч напред беше видял атаката на МиГ-овете, пусковете на ракетите въздех-въздух, взривовете обозначаващи удачните попадения. После чу, че те се оттеглят и по същото време забеляза започналата яростна срелба на Осите, които изстрелваха ракета след ракета. С удоволствие отбеляза, че множество взривове осветиха настъпващия мрак, а горящи отломки се заспускаха към земята като някакъв странен фойерверк. После дойдоха и мощните експлозии на земята, някъде там, където трябваше да е летището, и тревогата му нарастна. Почти беше решил, че всичко е свършило и са закъснели, когато през шума и воя на радиото, чу откъс от своята позивна и частични данни. Ниско долу, в мрака, засветкаха и предварително уговорени сигнали. Той разклати криле за да привлече вниманието водения си и заедно с втория пилот се заеха трескаво да оглеждат оказаното направление. Скоро ги откриха – малки бързо движещи се точици, като светулки проблясващи на фона на тъмната земя. Желязков веднага се хвърли в атака и пикира по курс пресичащ се с две ракети, но беше прибързал и те минаха под него. Воденият му също ги беше изпуснал. С баваните си самолети нямаха възможност да завият и да ги настигнат – ракетите бяха с повече от 250 километра час по-бързи. Полковникът изпсува на ум и когато вторият пилот му посочи друга ракета внимателно планира манервата и се озова дирекно зад нея с превишение. Усилията му бяха възнаградени със звучен захват и той изстреля една Р-60, която се взриви в близост до крилатата ракета. От начало нищо не се случи, после проблясна разрастващо са пламъче и вражеската ракета безпорядъчно полетя надолу. От земята подадоха сигнал за още цели зад тях. Двете двойки Л-39 бързо обърнаха и отново атакуваха. Желязков направи рязка маневра, отново получи звуков сигнал за захваната цел и моментално стреля, но този път неговата ракета пропусна и се самоликвидира пред целта. Воденият му също се опита да обстреля крилатата ракета, но не успя навреме. В това време до себе си видяха как с ефектен кос лупинг втората двойка заема позиция зад друга цел и как водачът стреля. Неговата Р-60 с рязък завой взе предварение пред целта и я взриви зрелищно. Отново се подредиха и потърсиха сигнал от земята за приближваща нова опасност. Такъв нямаше, а напротив – сигналът сочеше завърщане в базата. „Поне две свалихме!” – помисли си полковник Желязков, но от ума му не излизаха няколкото крилати ракети, които бяха пропуснали и които продължаваха към своите цели в района на София. 20:53 часа местно време. Капитан Пистънев съсредоточено следеше приближаващите се метки на екрана. Нямаше съмнение, че това са крилати ракети. Летяха много ниско под билото на планината и ту се появяваха, ту изчезваха. Водеха ги по-скоро по интуиция и предположения от колкото на базата на реални данни. На няколко пъти се бяха опитали да стрелят но ракетите или не успяваха да хванат отражението от малките обекти или твърде бързо те изчезваха отново, скрити зад някой хълм. Бяха успяли да прокарат пряка връзка до двете Оси, които ги охраняваха и те бяха в готовност, разполагащи с последните данни, но на капитана никак не му се искаше да разчита на тях. Скоро обаче контактите пробляснаха съвсем близо и командирът на Осата разположена на изток от тях докладва, че започва да ги обстрелва. Въпреки заобикалящия ги шум, отчетливо чуха как ракетите напускат контейнерите, после по връзката, съобщенията за попадения. Дойде и тревожен рапорт, че обстрелват последната ракета съвсем от близо, а накрая смразяващата кръвта въздишка „Пропуснахме...”. Целият разчет на капитана сякаш замръзна. За миг се чу влудявщия висок вой, издаван от малкия реактивен двигател, който премина сякаш съвсем близо до тях и две секунди по-късно се чу взрив някъде на страни. Всички стояха смълчани в очакване на още ракети. Изведнъж, напрежението ги напусна и Пистънев изрева: - Ха-ха-ха, свръхмодерната руска кофа уцели празната позиция! Безаналоговите космонавти се изложиха за пореден път! 21:25 часа българско време. На хиляда и двеста километра от София, в Кримск, подполковник Фланкьов се чудеше какво става. След като се бяха приземили, бяха започнали да следят данните от изстреляните крилати ракети. Още щом постъпиха съобщенията, че някои са навлезли в румънското въздушно пространство, всички се бяха втурнали да проверят даните за предварително заложените маршрути още веднъж. Данните бяха точни, причината за отклонението изглежда беше техническа. Но това никак не успокои подполковника, още по – малко го успокояваха съобщенията за работа на българската противовъздушна отбрана по крилатите ракети. Тревожеше го и бавното осъвременяване на информацията за ракетите, които бяха навлезли дълбоко в България – дори А-50У ги следеше трудно. Скоро офицерите от разузнаването се раздижиха леко, после изведнъж започнаха да се щурат насам – натам. Фланкьов придърпа един и го попита какво става. Онзи го погледна съчуствено и му отговори, че по данни от обективния контрол и прихванатите български съобщения, крилатите ракети са нанесли големи поражения на обектите по крайбрежието, но удара в дълбочина е практически провален – и двете летища продължават да работят, целите около и в София въбоще не са засегнати. Подполковника остана като гръмнат. Изведнъж въоръжени с пистолети мъже завардиха изходите, други грубо смениха войниците обслужващи компютрите и останалите системи. Двама, с каменни изражения на лицата, застанаха от двете страни на Фланкьов, а пред него се появи дребен и слаб майор. - Предполагам, сте тук за да вземете показания от мен? – внимателно попита подполковника. - О не, подполковник! – привидно учтиво и с ехидна усмивка отвърна дребният майор – Вас ще разпитаме най - последен! Така ще имате време да поразсъждавате колко тежко провинение е неизпълнението на дълга към Родината и да помислите какво точно ще ни кажете! Фланкьов остана безмълвен и втрещен, а майорът изчезна в една странична стая. Скоро особистите започнаха да привикват в нея екипажите, един по един.

Сходно въоръжени бяха със Су-34, така че нормално да завършат 0:0. Виж против Су-35... А крилатите ракети летяха изключително ниско, дори Томахоук не си споням да съм виждал толкова ниско.

На сто и петдесет мили на североизток от полковника, старши лейтенант Лучников почти подскачаше в кабината си от нетърпение. До момента бяха летяли мълчаливо в посока България и единственото му забавление беше наблюдаването на многобройните символи на радара, представящи самолети и крилати ракети, и слушането събощенията по радиото. Но вече всяка следа от отегчение се беше изпарила. Ако можеше да излезе навън и да бута машината си, за да лети по-бързо щеше да го напарви! „Ето, битката започна! А ние сме твърде далеч на север! Защо водачът ми се бави толкова? Трябва да стигнем веднага – българските самолети атакуват нашите ударни машини!” – напрегнато си мислеше лейтенантът и за сетен път проверяваше дисплея на мощния радар в търсене на вражески въздушни цели. Когато от А-50 докладваха за оттеглянето на българските машини, Лучников измърмори сам на себе си ядоснана псувня. „По дяволите, изпуснаха ги! Ако бях аз там щях да...” – не успя да зъврши мисълта си лейтенантът защото вниманието му беше привлечено от изненадващо появилите на системата за предупреждение символи и започналите ниски предупредителни тонове. „Мамка му, какво пък е това сега?” – трескаво си помисли Лучников – „Не са ни захванали но...”. Отново не успя да довърши мисълта си, тъй като на запад от него румънския бряг се озари от ярки проблясъци и красиви огнени дири се понесоха над морето, подобно на падащи звезди. Лейтенантът няколко секунди гледаше като омагьосан ефектната картина, след което изведнъж осъзна, че това са ракети. Позамрелият ефир буквално се взриви от многобройните разтревожени съобщения. В оперативния център на ВВС в София, кипеше от трескава дейност. Звъняха телефони, вървяха рапорти, издаваха се заповеди и не на последно място се обсъждаха последните събития. Всички бяха станали свидетели на навлизането на руските самолети и на излитането на две двойки български изтребители – едната от Граф Игнатиево, другата от Безмер. Въпреки смущенията чрез препредаване на съобщенията и данни от радарите, макар и с известно закъснение, бяха станали свидетели на стремителната атака на МиГ-овете, на разменените ракети, на напрежението. Почти веднага след като българските самолети се бяха вдигнали, от към морето се беше втрунало руското изтребително прикритие, което в онзи момент беше поизостанало. С голяма доза чист късмет едната двойка успя да атакува откъсналата се ударна група, преди да получи противодействие от далеч по-добре въоръжените руски изтребители. Бригаден генерал Сомлев беше разпознал дебнещата опасност и след първата атака беше наредил незабавно изтегляне, въпреки че и без това, съгласно предаврително договореният начин да действие, пилотите трябваше да не се увличат в продължително маневриране, а само да удрят от далеч. Пилотите от Граф Игнатиево успешно бяха прикрили оттеглянето на своите колеги и се бяха опитали да привлекат руските изтребители навътре в българска територия, за да ги поставят под удара на противовъздушната отбрана, но руснаците бяха останали над брега. „Все още е едно на нула за тях, но поне успяхме да ги поизпотим!” – помисли си Сомлев. В този момент капитан Амазонлийски, който отново беше отишъл в апаратната за да се свърже със съюзниците от НАТО, се върна в опертативния център почти усмихнат. - Получихме потвърждание, че към нашата територия летят голям брой крилати ракети, но изглежда една част от тях по някаква причина са навлезли в румънското въздушна пространство! Тяхната противовъздушна отбрана е била нащрек и са свалили няколко ракети. Както се изрази колегата, стреляли са дори и при намек за съмнение, че ракетата може да премине през тяхното въздушно пространство! – със закачлива и многозначителна усмивка каза капитанът. - Отлично! – ентусиазирано отвърна генерал Сомлев – Всяка помощ е добре дошла! Но отново предупредете всички за опасността и им предайте актуалните данни. Мъжете в оперативния център се незабавно се заеха с всевъзможните средства за комуникация, които бяха принудени да използват. 20:15 часа местно време. Полковник Голованов намръщено погледна индикатора за наличното гориво. Не им беше останало много. Скоро щеше да се наложи да обърнат обратно към Крим. След моментната паника, настъпила когато румънците бяха започнали да обстрелват крилатите ракети нейзнайно защо оказали се в тяхното въздушно пространство, нещата се бяха поуспокоили. Естествено не и в благодарение на генерал Ватников. Когато румънците бяха започнали да стрелят, той без въобще дори да опита да използва спиртосания си мозък, моментално беше наредил комплексите им да бъдат унищожени. Това, че само преди двадесетина минути самият той беше изпратил самолетите на полковника на двеста километра на юг, въобще не го интересуваше. Както и фактът, че румънското въздушно пространство беше по начало извън определената им зона и като цяло беше определено като „забранено”. Когато офицерът на чело на въздушния команден пункт открито му опонира, дъртата пияница започна да фъфли нещо за военен съд. А когато екипажът на А-50 докладва, че все пак е възможно част от ракетите да са навлезил в румънското въздушно пространство, Ватников се разлюти още повече и започна да разпорежда разстрел на всички под ред. Накрая се наложи се офицерът от въздушния команден пункт да изиска официално разрешение от Москва, което естествено не беше получено. Не че въобще имаше някакво значение, че румънците бяха свалили няколко крилати ракети – още много десетки бяха във въздуха и първите всеки момент щяха да пресекат българската брегова линия. 20:18 часа местно време. Въпреки добрите новини за румънската помощ, нещата бяха започнали стремоглаво да се влошават. Су-34, които се бяха оттеглили за кратко след въздушния бой с българските изтребители, отново направиха кърг над бургаския залив и се насочиха на северозапад към станция „Дългуч”. Разчетът на С-125 беше успял да обстреля един отклонил се по посока брега самолет с две ракети но неуспешно. Модерният ударен самолет беше включил своят „Хибини” и без проблем беше избегнал попадения. Междувременно друг от атакуващите беше изстрелял по „Дългуч” две противорадарни ракети. Бригаден генерал Сомлев беше дал свобода на разчетите и беше разрешил станциите да слизат от ефир при първи признаци на опасност, съответно станцията прекрати излъчванията си само петнадесет секунди след като засякоха пуска, но и това беше твърде много. Още първата от ракетите беше поразила „Дългуч” смъртоносно. Дори бяха получили снимки от попадението заснети с мобилен телефон, имащ режим LLLTV, направени от един войник, намирал се наблизо. Сега оставаха с една единствена станция в близост до брега, с кодово име „Петранка”. Сомлев беше решил за момента да я остави в резерв и на първо време да разчита на опитния разчет на капитан Пистънев, чийто мощен радар продължаваше да работи. Но лошите новини не спираха до тук. Преди да изключи, стнация „Дългуч” беше успяла да засече няколко съмнителни контаткта идващи от морето на пределно ниска височина, най-вероятно първите крилати ракети. Няма и минута по-късно един от офицерите възбудено рапортува на висок глас: - От Шабла докладват, че са под ракетен удар! Улучени са редица сгради на поделението, атакувани са и позициите на самия полигон. Волхов-ът не е пострадал, поделението продължава да е на линия. Всички замръзнаха от тази новина, а бригаден генерал Сомлев само кимна и си каза на ум „Това е само началото!”. 20:21 часа местно време. Сомлев естествено се оказа прав. Бавно започнаха да валят рапорти за нанесени поражения. За момента се касаеше основно за стари и отдавна известни позиции на противовъздушната отбрана, които бяха използвани само за прикритие, и имитация на работа. Но от Шабла постъпваха нови и нови данни за прелитащи в близост до поделението множество крилати ракети. За съжаление старият Волхов не можеше да атакува толкова нисколетящи цели и на разчетът му не оставаше нищо друго освен да наблюдава ядосано, прелитащите буквално над главите им ракети. Скоро позициите около Варна докладваха за буквално десетки крилати ракети летящи към брега. Базата Тихина и летище Чайка бяха ударени тежко и понесоха големи поражения. Защитните обаче не стояха бездейни. Над морето бяха безсилни, но когато крилатите ракети пресякоха бреговата линия, изнесените напред Оси започнаха една по една да се събуждат и да обстрелват цели. Скоро постъпиха и първите съобщения за свалени ракети, при всяко от които в оперативния център избухваха радостни възгласи. Бригаден генерал Сомлев на няколко пъти отклони исканията С-300 да се включи в борбата – не искаше да разкрива всичките си карти, дори и това да водеше до явно раздразнение у командира на комплекса. Разчетът на С-125 също се опита да се включи в отбраната, като абсолютно безуспешно обстреля една преминала близо до тях крилата ракета. Руското възмездие за подобна дързост не закъсня и позицията им беше ударена от поне четири противорадарни ракети. Комплексът беше почти унищожен. Осите обаче имаха повече късмет – командирите им ловко обстрелваха целите, след което веднага сменяха позиция и се измъкваха от ответния огън. Но тъй като бяха съвсем малко на брой, това оставяше зейнали дупки в отбраната, през които влитаха все повече и повече крилати ракети. 20:25 часа местно време. Над морето полковник Голованов беше съсредоточен до краен предел. Най – после самолетите му имаха работа! Даже всъщност, повече от достатъчно работа. Когато крилатите ракети пресякоха брега изведнъж контактите започнаха да изникват като гъби. Тишината в ефира моментално беше сменена от докладите на неговите пилоти и екипажите на А-60У и Ил-22ПП, които докладваха за излъчванията. Както подобава на отлично обучени пилоти, без суетене всички бяха заели удобни позиции и започнаха масирано да обстрелват врага, пускайки ракета след ракета. Със сигурност бяха уцелили един С-125, който беше имал смелостта да се активира, но за останалите цели полковникът не беше толкова сигурен. Вражеските Оси се появяваха от нищото, яростно атакуваха и после отново изчезваха в тъмата като..., ами точно като оси. Въпреки царящият във въздушния команден пункт и оперативния център оптимизъм, Голованов съвсем не беше убеден, че са уцелили някой мобилен комплекс. Още повече, че най – страшният противник все още изчаквателно мълчеше.

Подполковник Фланкьов въздъхна облекчено когато неговият Ту-95 най – после опря в полосата, уби скоростта си и се насочи бавно към стоянките. Всичките му екипажи се бяха приземили обратно без сериозни инциденти. Системите на един от самолетите бяха дали отказ и той не беше успял да изстреля всичките си ракети, но другият екипаж успешно беше дублирал и неговите цели. Вече на стоянката, докато изключваха двигателите и бордните системи Фланьков си помисли, че са късметлии – тяхната битка, поне за момента беше приключила, докато на екипажите от изтребителната и ударната авиация тепърва им предстояха изпитания. Малко по-късно той влезе в залата, където се бяха събрали останалите екипажи за да следят напредването на крилатите ракети по данните от оперативния център. До четиридесет минути първите щяха да прекосят българската брегова линия. Скоро след това щяха да разберат дали са унищожили целите си. “Направихме всичко като по учебник! От тук нататък единствено техниката може да ни подведе.” – помисли си подполковникът. В Белбек старши лейтенант Лучников беше престанал да се върти нервно като тигър в клетка. Сега, заедно с другите пилоти, се беше вторачил в данните от оперативния център, слушаше внимателно съобщенията на летците, които бяха вече във въздуха и наставленията на въздушния команден пункт. “Няма вражески самолети, няма и ответен огън!” – мислеше си Лучников – “Може би няма въобще да се съпротивляват и няма да изпусна нищо?”. До толкова се беше вглъбил в радио трафика, че беше забравил дори яда си, че беше определен за резервен самолет и се сепна, когато заместник – командирът на ескадрилата се обърна към него: - Старши лейтенант, една от машините е дала отказ и Вие ще излетите като воден на нейно място! Незабавно заемете своето място в самолета и се подгответе за полет! - Тъй вярно, господин капитан! – рязко отвърна Лучников, взе бързо шлема си и се втурна навън. “Виж ти, излезе ми късметът! Сега остава само вражеските самолети да посмеят да се видгнат във въздуха и ще издумкам няколко!” – мислеше си старши лейтенантът, докато тичаше към самолета, почти треперещ от нетърпение. Най - после самолетите на полковник Голованов бяха възстановили формацията и бяха под прикритието на смущенията от Ил-22ПП. Зад тях все повече се приближаваха крилатите ракети. Българската защита все така мълчеше, в близост продължаваше да работи и само един обзорен радар. „Време е да ги пораздрусаме иначе има да си играем така цяла вечер!”- реши полковникът и се зае да издава заповеди. Три от неговите самолети щяха да се сближат агресивно с най – близката работеща станция и да открият огън по нея ако могат. Четвърти щеше да дежури близко пред Шабла, а още два щяха да са по-назад в резерв. - Станция "Иванка" докладва смущения по азимут 60-70 градуса! - рапортува един от офицерите в оперативния център - За момента смущенията са слаби и неефективни. Станцията продължава да следи целите. Няколко минути изминаха спокойно, но после напрежението отново започна да нараства. Три самолета идентифицирани също като Су-34 започнаха да се насочват към Бургас и отново агресивно да приближват българския бряг. Вече беше станало ясно, че те имат мисия да предизикват и неутрализират българската противовъздушна защита и беше само въпрос на време станция "Иванка" да попадне в обсега на противорадарните им ракети. Един от самолетите се беше отклонил доста на запад в сравнение с останалите и всеки момент щеше да пресече бреговата линия. Точно в този момент се чу разтревожения глас на един от офицерите: - Станция „Иванка” докладва изстрелване на ракета! По курса съдят, че е стреляно по тях и ракетата вероятно е противорадарна. Прекратяват излъчването! „Започна се!” – успя само да си помисли капитан Амазонлийски, преди бригаден генерал Сомлев да заповяда спокойно и уверено: - Дайте разрешение за прекратяване на излъчванията от „Иванка”. Активирайте станция „Дългуч”! По цялата зала сякаш премина токов удар и всички разговори заглъхнаха. Напрегнато чакаха включването на стнация „Дългуч”, която да обнови информацията на екрана. В този момент рискованото решение на капитан Пистънев да включи от рано своите радиолокационни средства започна да се изплаща – неговият разчет докладва, че следи безпроблемно самолетите най – близо до брега. Донесоха и неприятни новини – според тях по „Иванка” беше изстреляна не една, а цели три ракети. „Дано само да не улучат!” – разтревожено си помисли капитан Амазонлийски, когато чу неприятната вест. Полковник Голованов ругаеше здраво екипажа на единия от своите Су-34. В желанието си да стрелят по единствения активен радар бяха прекосили бреговата линия северно от нос Емине и бяха навлезли над сушата на прекалено малка височина. Да, бяха успели да обстрелят обзорния радар, но се бяха поставили в опасност. Полковникът веднага им заповяда да се изтеглят обратно над морето, но още докато завиваха, по радиото се чу яростния вой на системата за предупреждение и доклада на екипажа за изстреляна по тях ракета. С няколко резки манерври модерният самолет успя да избегне нападението и веднага се насочи на юг, към морето. „Добре, този път избягнахме куршума!” – с облекчение си помисли Голованов. Освен това един от прикриващите екипажи беше успял да направи пуск по комплекса атакувал самолета над брега. Сега оставаше само ракетите пуснати от двата екипажа да уцелят. В оперативния център всички с напрежение следяха бавно обновяващата се информация за напредващите ракети. Въздъхнаха разочаровано, когато командирът на изнесената напред Оса докладва, че е обстрелял вражески Су-34 неуспешно, след което вниманието им отново се обърна към наближаващата опасност. Разчетът на капитан Пистънев докладва, че са изгубили контакт с ракетите някъде на запад от село Суходол, секунди по-късно развълнувано добавиха, че се засекли нови две ракети над нос Емине, вероятно изстреляни по Оса-та атакувала руския ударен самолет. Скоро обаче постъпи добрата новина, че командирът й съборазително е сменил позицията веднага след стрелбата и машината не е пострадала. Станция „Иванка” обаче не беше имала същия късмет. Няколко минути по-късно командирът на един от прикриващите я разчети 23мм оръдия съобщи, че станцията е ударена, и е извън строя. На всичкото отгоре още четири Су-34 бяха навлезли дълбоко в Бургаския залив и се насочваха почти директно към разположения на юг от града Куб. Пот се стичаше по челото на полковник Голованов. Изглежда бяха успели да смълчат едната българска станция – или я бяха унищожили или разчетът, паникьосан от обстрела не смееше да я активира отново. За нейна сметка, се беше включила нова, този път на север. Но преди да се насочат към нея, Генерал Ватников отново се беше намесил и с едвам разбиращо се, завалено от алкохола мънкане, им беше заповядал да облетят известните позиции на българската въздушна отбрана и флот, намиращи се на юг от Бургас. Бяха прекосили залива и сега две двойки кръжаха над брега на север от Приморско с надеждата да откирят някакви следи от българската армия или флот. Но такива нямаше. „Първите крилати ракети би трябвало да са само на няколко десетки километра от Варна, а ние висим тук на юг, където не можем да ги прикрием. Поне имаме един самолет на север!” – помисли си ядосано Голованов. - Тук сто двадесет и първи до Пешка три и четири. Правим още два кръга над района и се изтегляме обратно в зоната! – обяви той по радиото. Пилотите му едвам успяха да потвърдят, когато от А-50У докладваха за неизвестни контакти на запад от тях. „Мамицата му на Ватников, изпрати ни да висим тук, а изтребителното ни прикритие е на 80 километра навърте в морето!” – изспсува на ум Голованов и погледна ситемата за предупреждение. Още не бяха взети на съпровождение от въздушен радар и имаха време да се оттеглят. Докато се прегрупираха дойде потвърждението, че на база на емисиите, неизвестните цели са идентифицирани като български МиГ-29. Миг по-късно по радиото долетя фъфленето на ген. Ватников: - Говори Дракон, повтарям, говори Дракон! Сто двадесет и първи, незабавно заемете курс 90 и атакувайте въздушните цели! На Голованов му идваше да удуши генерала с голи ръце, но вместо това съсредоточено отговори: - Сто двадесет и първи, разбрано, курс 90, атакуваме! Веднага щом обърнаха, мощните им радари засякоха две цели почти в ракетен обсег и още две на около стотина километра по-назад. Полковникът бързо разпредели целите – първи щяха да стрелят Пешка 3 и 4, ако се наложеше той и воденият му щяха да дублират. Веднага щом българските МиГ-ове влязоха в обсег, нощното небе се озари от блясъка на запалени ракетни дивгатели. Голованов беше затворил за миг очи по време на пусковете, за да не бъде заслепен и когато отново ги отвори, проследи с поглед ракетите, които бързо набраха скорост и изчезнаха напред. Скоро обаче Пешка 3 и 4 докладваха, че за взети на съпровождение, а малко по-късно някъде далеч напред се мернаха блясъци. „Пешките” панически докладваха за ракетен обстрел и започнаха да маневрират бясно. „Мамицата му на Ватников! С тези натоварени самолети да ни прати във въздушен бой!” – отново се разпсува на ум Голованов, сам взе на съпровождение единия от двата български изтребителя и изстреля две ракети. Воденият му стори същото по другата вражеска машина. Десетина секунди всичко беше нормално, но изведнъж системата за предупреждение на полковника също започна да издава заплашителни звуци, а миг по-късно зави тревожно. И без нея той вече беше забелязал издайническите проблясъци на вражеските пускове далеч напред. Без да му мисли докладва, че е под обстрел и започна да маневрира за да излезе от захват. Успя да се прави с тази задача и се зае да търси воденият си и Пешките. Докато успеят да уточнят позиците си в тъмното и да се обърнат отново на запад, българските изтребители вече се изтегляха дълбоко в българското въздушно пространство. Облекчен, Голованов даде заповед за върщане в зоната.

Имат, но се броят за "Defensive ECM" - т.е. ако нищо не ги държи на съпровождение, не работят. За това си водят Порубщик, който обаче до момента нищо не е съвршил...

Добре, ама вече няма как да го редактирам

За сега не, но време до края бол