plamen_starbov

Миналото на съдържанието на тази тема започва през VII век и завършва в XIV/XV век. За това време се водят няколко кореспонденции. Първата, за която се сещам, е тази на цар Симеон I. Според мен, тя е обусловена от приемането на християнската вяра и идването на учениците на Кирил и Методий - вече християни, с нов език, нашият владетел кореспондира с византийските василевси. Те променят, до известна степен, виждането си за тогавашните българи, като покръстени поне. Симеон разменя писма и с византийския пратеник Лъв Хиросфакт, патриарх Николай I Мистик. Контактуването продължава и при сина му Петър I. Други подобни - при Иван Владислав (предлага на Василий II да му се покори, за да спечели време), Асен I (обсадата на Ловеч в 1187 година), цар Калоян, Иван Асен II, Иван Александър. Това е само част от нашите писмени връзки (ако мога да ги нарека така) с Византия. Това ли е официалната версия за събитията в България, четейки кореспонденцията? Допълва ли достатъчно сведенията на ромейските хронисти?

Дълго време Византия владее южната част от Кримския полуостров. Като един от важните градове там, се очертава Херсон. Патриарх Никифор споменава, заедно със Свети Теофан Изповедник, че Юстиниан II е заточен там. Но как и кога тази част става византийска територия и кога е загубена от ромеите? Предполагам, че е придобита през IV век и е загубена след падането на Константинопол през 1204 година под удара на IV кръстоносен поход. Предлагам да разгледаме изобщо присъствието на Крим във византийската история.

Идеята за тази тема ми дойде преди малко. Не знам дали е ставало дума за това, което ще напиша по-долу, но ще я предам в писмен вид. Преди, вече доста, години в учебниците беше залегнала тезата, че римляните имат добри консули и императори, но нямат толкова известни пълководци. Ето това е самото хрумване. Запитах се и за ситуацията в Средновековна България. Кратък преглед показва, че имаме що-годе известни пълководци - кавхан Исбул, Теодор Сигрица. За тези двамата се сещам веднага. Разбира се, те са май повече политици, отколкото военачалници. Някои наши владетели предвождат войската ни - хан Аспарух, хан Крум, цар Симеон I, цар Самуил, цар Ивайло и други. Изворите ли само са "виновни" за това, че не знаем известни пълководци от България? И, от друга страна, толкова ли е силна владетелската власт, та да не ги знаем тези названия? Моето мнение е, че, като воюваме толкова много, трябва да имаме известни пълководци. Това е моето мнение. А дали е така?

Добруджа е важна част от България от началото до края на нашата страна. През по-голямата част от Средновековието тя е влизала в границите и. Но през XIV век стиуацията се променя. Тогава започва съществуването си Добруджанското деспотство. За него са изписани някои книги, но не това искам да попитам. Тази минидържава се формира в много трудно време, но какви са отношенията и с Търново? Когато Иван Александър разделя държавата, той оставя северозападните земи на Иван Срацимир, а върховната власт се пада на Иван Шишман. Добруджа, според народната традиция - ако мога да я нарека така - "е дадена на Добротица". Знаем, че образуванието сключва договор с Генуа, сече собствени монети, признава Цариградска патриаршия, както прави Видинското царство. Но не се издига до ранг "царство". Това ме кара да мисля, че всъщност е васална Добруджа повече на столицата Търново, отколкото да е самостоятелна. Е, има и известна автономия, но все пак. Плюс това май изпада и в двоен васалитет - от царя и от султана. Независимост или васалитет? Търново или Карвуна? Може би отговорът е известен, ала ще попитам.

Няма проблем.

Мироки, нали мога да те назова така, питах за най-ранната миниатюра на Покръстването, защото никъде не съм срещал такава. Тази от българския превод е много популярна. Срещнах още една.

Глишев, според мен тук може да добавим дори сина на цар Симеон - Михаил. Доста е условно, но той е един от вариантите за престола след смъртта на баща си, тоест - нещо като претендент. Така мисля и аз, въпреки че в много учебници се е утвърдило името "Асен I". Патриарх Никифор, мисля, го назовава като "Кампаган".

Вчера видях статия от уикипедия, посветена на продажбата на Аляска от Русия през 1867 година. Това ме подтикна да задам този въпрос. И по-точно - какво би станало през XX век с една възможност Русия да е много по-близо до американците. Ето и моят сценарий: Русия не продава това владение. Идват годините на война - Първата световна война и Гражданската война. Вашингтон праща войски в размириците да овладеят територията, но са отблъснати. Минават тези събития и Втората световна война. Ред е на Студената война... Според мен, владението на Аляска сега би притеснило доста американците. Те няма да се съгласят Русия да е толкова близо до земите им. Ето защо, тук щеше да е една от "горещите точки". Не толкова Корея, Виетнам или Куба, а Аляска щеше да е на първо място. Предполагам, че в нея би се състояла война. Друг е въпросът - Русия експлоатира богатствата на Аляска...

Обикновено византийските владетели, освен със собствените си имена, са известни и с прякори (прозвища, титли) от различен произход. Например - Лъв V Арменец, Михаил II Пелтека, Василий I Македонец, Лъв III Исавър и така нататък. Предполагам, че тази практика е влязла и в нашата държава. Сещам се на момента за цар Калоян, наречен Скилойоан ("кучето Йоан"), но така е назован от византийците. Как обаче българите са наричали своите владетели? Това е моят въпрос.

Добре, признавам - Покръстването е един от любимите ми периоди от нашата история през Средните векове. Ето защо ще задам въпрос пак от този период. Във форума има много теми, касаещи важния акт от 864/5 година. Но някак ни убягва неговото изобразяване както у нашите хронисти, така и ромейските. Бих искал да попитам - кое е най-ранното изображение на това събитие? Досега, може и да греша, не съм срещал някакво изображение, освен известната миниатюра от българския превод на Манасиевата летопис, направен по времето на Иван Александър през XIV век. Все пак, това време е доста по-отдалечено. Този важен акт би трябвало да е документиран със средствата на изобразителното изкуство. Победата на хан Крум над Никифор, пиенето от черепа на василевса и много други епизоди са известни, но 864/5 година?

XIII век, по-скоро втората му половина, е много тежък за нашата страна. От север нахлуват татарските орди, Никея възстановява Византия, Венеция и Генуа започват да играят съществена роля на Балканския полуостров. Във вътрешнополитически аспект положението не е добро. България изпада в криза, а централната власт не е никак силна. След смъртта на Константин Тих-Асен цар става Ивайло. Но по това време се появява и претендент за престола в Търново - Иван Асен III. Според историците той е византийско протеже и идва от Цариград. Потомък е на големия наш цар Иван Асен II. Докато "селския цар" воюва срещу татарите, ромеите пращат наследника в Търновград, като така целят да го противопоставят на първия. За краткото си управление Иван Асен III прави сериозен удар, нанасяйки допълнително щети на държавното управление (имам предвид, че допълнително усложнява кризата). Освен това съумява да открадне държавното съкровище (да го наречем така), при идването на юг на царя, и да избяга там, откъдето е дошъл. Предлагам да поговорим именно за тези богатства. Дали това всъщност не е мит? На мен ми се струва, че това е малко преувеличено. България вече три десетилетия страда от криза, болярите властват в столнината и, допускам, вземат от съкровищата. Нашата държава няма пари за походи срещу ромеите дори, а Иван Асен е взел нещо. Дали този момент е истина?

Нека да се пренесем в съдбовните за Балканите XIV и XV век... През 1371 година умира последният наш владетел, чиято воля се разпростира върху цялата държава - Иван Александър. Е, Добруджанското деспотство не го включвам, разбира се. Децентрализацията у съседите също напредва. Трябва да отбележим, че през 1364 година се състои последната ни война с Византийската империя. Тогава заглъхва шумът от оръжия между двете държави България и Византия. Завинаги... От тук нататък ролята на Източната империя в нашата история е взета от турците. Ето защо ще попитам за един друг момент от това изместване. Кога за последен път България, и сведенията за нея, за българите се срещат във византийските хроники? Четох Българската Анонимна хроника от XV век - да, там наистина се споменава за ромеите. Но България в летописите на Сфранцес, Дука, Халкокондил?

През 885/6 година от Великоморавия, а сетне - и от Византия, идват група ученици на Кирил и Методий. От северозапад в двора в Плиска идват Климент, Наум и Ангеларий. От Константинопол пристигат също ученици, сред които е Константин Преславски. Князът ги посреща радушно, оказва им почести, осигурява им условия за изграждане на просвета и култура на българска почва. Климент е изпратен в Охрид, а Наум остава в Плиска и Преслав. Защо обаче просветните школи са само две? Според мен има следните възможности: 1. Борис I няма материалните възможности да сътвори още книжовни средища; 2. Те покриват голяма територия, а не общоприетата версия за околностите на Плиска и Кутмичевица; 3. Това са земи силно укрепени, формира се българската народност най-добре там; 4. Далече са (в преносен смисъл) от византийски ръце. Считам за най-вероятни 3 и 4 версия. Но така ли е в действителност?

Тези дни, а и по-рано, по националната телевизия и БНТ Свят дават филма "Златният век". Мисля, че сюжетът в него е ясен. Това е първата причина, която ме провокира да отворя тази тема, въпреки че този въпрос е малко страничен. Втората причина за темата е друга такава, която касаеше управлението на княз Борис I. Ще внеса едно малко уточнение: тук приемам версията на мнозинството от нашите историци, приемащи тезата за боилския бунт през 865/6 година. Затова, много моля, съфорумци, нека да не отваряме отново въпроса за боилите - има си все пак теми по този въпрос, дискутирано е вече. Как би изглеждала нашата страна през IX век, ако няма езическата реакция на първенците? Ето го и моят вариант на тази ситуация: Борис I приема християнството. Боилите го подкрепят. Вместо да има избиване, князът се заема със задачата да прави военни демонстрации по границата с Византия, целящи по-скоро да накарат ромеите да ни дадат църковна независимост, понеже още не са съгласни. Михаил III склонява, папски пратеничества от и за Рим няма. Какво общо обаче имат тези алтернативни събития с вътрешната политика? Смятам, че без бунта ситуацията вътре, в страната, би укрепнала и Борис I може би би управлявал по-кратко, вярвайки, че делото му е в сигурните ръце на сина му. Това, при условие че синът/синовете го наследят преди 889 година. Освен това, (пра)българският елит остава и така той би упражнявал по-голямо влияние върху управлението. Правдоподобна ли е тази версия?

Галахад, Глишев, прави сте - трябва критерий. А той е: крепости, които контролират важни пътища.

Историк, съгласен съм. Бих прибавил Копсис - от Късното Средновековие, защото е в близост до старопланинските проходи. Или пък Маркели - пак поради същата причина.

Да, именно това имам предвид.

Имам предвид крепост на мястото на Варна.

Преди да започна изложението, ще внеса едно малко уточнение. Имам предвид, което не личи толкова от заглавието, крепости, които не са били столица. България е страна с многовековна история. Завоювала е и е губила крепости много. Още от идването на хан Аспарух на Балканите той завладява крепости в североизточната част на Балканския полуостров. При Тервел има разширение на държавата, тоест - още крепости са присъединени към нашата страна. Крум, Маламир, Пресиян, Симеон I завладяват и присъединяват ред крепости. Но нека да погледнем и към отнемането на такива от Византия и другите съседи. За ромеите е ясно, че те са владеели много от нашите (покорени от нашите владетели) укрепени твърдини. Сърби и унгарци, латинци и татари завладяват такива. Стигам до същината на въпроса. Смятам, че от тези твърдини, които българите, са покорили се отличават със стратегическото си значение следните: 1. Средец- важно място по пътя за Беломорието; 2. Одесос - известно време тя е в ромейски ръце и е "трън в очите" през Първо и Второ Българско царство; 3. Дръстър - голяма крепост на Северо-изток. Посочих три, според мен, твърдини. Всеки може да посочи своите варианти. Кои са българските крепости с най-голямо стратегическо значение, но да не са столици, тъй като за тях е ясно?

Задавам може би въпрос с ясен отговор, но може и да не съм прав. Идеята за него дойде спонтанно, докато умувах за договора от Сан Стефано. Освободителната война е победоносна не само за Русия, но и за България и народа и, които 500 години са под робство. Завършекът на битките е оформен със Санстефанския мирен договор от 3 март 1878 година. Въпреки че има предварителен характер, той очертава почти изцяло границите на нашето землище, включвайки Македония, Мизия, Тракия, Поморавието, Южна Добруджа. Направи ми обаче впечатление едно друго нещо - защо Беломорска и Източна Тракия не е включена в нашите граници? На пръв поглед логичен отговор- близо е до Истанбул, тези земи не ни се дават, защото Русия би имала влияние до Босфора. Но по време на Балканските войни, имам предвид след Лондонския мир от 1913 година, ни са дадени земите до линията Мидия-Енос, тоест - владеем Беломорска Тракия и Одринска Тракия. Да, но и Русия сега има влияние в Балканския съюз. Само геополитически фактори ли обуславят преминаването на тези земи в наше владение? Това ли е причината?

Един ден четох за преврата от 9 юни 1923 година - това е поводът да избера този алтернативен вариант. Обаче, кратък преглед на събитията. БЗНС идва на власт през 1920 година, самостоятелно, но през предходната година участва в коалиционния кабинет на Теодор Теодоров. Партията, която се обявява за защитник на интересите на селяните, е олицетворение на следвоенната картина не само в нашата страна, но и в Европа - наблюдава се засилване на левите партии. Правителството на земеделците, оглавявано от Александър Стамболийски, прави реформи и настройва срещу себе си голяма част от обществото. Военните, ВМРО, създалият се Конституционен блок се обявяват решително срещу Стамболийски и министрите му. Ето защо на 9 юни 1923 година БЗНС е свален от власт, избухва Юнското въстание, потушено е, а бившият министър-председател е жестоко убит. БКП не участва в бунта, тъй като това е "борба между селската и градската буржоазия". След години социалистическата историография ще нарече това голяма грешка, а установеният режим като "фашистки". Моят алтернативен въпрос е: какво би се случило, ако левите партии - БЗНС и БКП - се бяха обединили и оказали по-сериозен отпор на Цанков? Според мен би станала голяма гражданска война, като допускам, че при евентуален успех на левите щеше да има чуждестранна военна намеса от страна на съседи или бившата Антанта. Върти ми се в главата, че БКП и БЗНС могат да установят контрол, но за кратко, тъй като може да нахлуят чужди войски. И така - левите ли са щели да спечелят?

Тази теза я срещнах в книгата на Петър Ангелов "Българско Средновековие". Той е син на академик Димитър Ангелов и следва неговата линия в исторически изследвания. Наистина, и двамата допускат грешки и поддържат някои факти, които не се твърдят много често в науката. Но ще видим дали са прави. Известно е, че цар Симеон I търси папското признание в края на своето управление. Това става след битката с Хърватско. За него става ясно, че Роман Лакапин няма да признае титлата на българския владетел. Затова се обръща на Запад, към Рим. Папа Йоан X се отнася положително към стремежите на Симеон. Но нашият цар умира. Според Ангелов византийците сключват договор с Петър I бързо, защото признанието щяло тогава да се прехвърли върху сина и наследник, тоест - новия цар. Поне това твърди авторът. Ала няма сигурни сведения. Моето становище е следното: смятам, че Петър Ангелов има право, тъй като новият цар е продължител на тактиката на лавиранията в политиката. Това обаче е по-малко важното. Друго - България е заобиколена от врагове, които целят отмъщение. Нормално е Петър да потърси още съюзници, а щом като с единия голям център (Константинопол) не е в добри отношения, то защо да не потърси другия - Рим? Това се изменя за няколко месеца - от май до октомври. Но за този период? Има ли правота в това становище?

Ресавски, това е версията в учебниците. Поне тези от моето време. Така го срещам на много места, включително и в книги.

През 1207 година на българския трон се възкачва цар Борил. Вследствие на това, българските престолонаследници Иван Асен и Александър бягат на север. Доколкото съм запознат, двамата, заедно със свитата си, отиват първо при куманите, а след това - в руското Галичко княжество. Това придвижване до тези земи си го обяснявам с някакви близки политически връзки между нашата държава и едно от много руски княжества по онова време. За куманите е ясно защо се търси помощ и от тях. Но русите... Може би допускам грешка - Иван Асен и Александър случайно да са намерили убежище там - ала може ли да допуснем дори тази хипотеза за съюзен договор с тази държава?

От доста време в уикипедия стои категорията "Терористи на ВМРО". Да си призная - това определение ме озадачава и дразни. Наистина, ВМРО използва на моменти тиранични, недемократични, жестоки методи, но чак пък терористи да са някои техни членове... Това се отнася и за Владо Черноземски. Той убива югославския крал Александър I и френския министър Барту, но това е продиктувано от политически съображения. А именно - тираничния режим на краля в Македония, френската подкрепа за Югославия и Балканския пакт. Тези фактори са вредни за нашите съотечественици в откъснатите територии. Не съм специалист по въпроса, затова - моля, изложете някаква гледна точка по този въпрос.