К.ГЕРБОВ

Нямам отношение към въпроса къде да бъде статията ми. Както казах, важното е, че е в ефира. А по въпроса за възможните днес решения за паметниците пред НДК, нека да си дадем сметка, че все пак това е място за отдих и не бива да бъде натоварвано толкова с паметници от спорното ни минало. Ако се запази паметника за 1300 години България и се въстановят войнишките плочи, то там ще стане бъкано от паметници, разделящи в момента нацията ни. За паметника „1300 години България” разбрах, че се прави нещо съвместно с общината, главния проектант на околното пространство на НДК и Валентин Старчев. Напоследък се намеси и Симеон Дянков като принципал на НДК. Кашата тук е пълна, затова мисля, че в момента дискусията за този или онзи паметник може да има само виртуален характер. Макар и да остане само виртуално, аз все пак имам едно такова предложение: Пред НДК е издигнат Паметник на жертвите на комунизма. Като изпълнение той е аналогичен на възпоменателните плочи на загиналите от І и VІ пехотен полк. Върху черен гранит са изписани 8000 (според едни) - 9000 (според други) имена. От другата страна на тази гранитна стена може да се изгради втора и там да се напишат имената от войнишките плочи. То и без това тези от третата стена трябва да се правят отново, защото оригиналните плочи не са запазени. Има място с течение на времето да се добавят, както се предлага в интернет - имената на всички софиянци, загинали във войните. Ще излезе доста по-евтино, отколкото да се издигат наново старите огромни стени. Възстановяването им в оригиналния вид вероятно ще погълне цялото пространство на фонтаните. Техните размери са били 21 х 11 метра всяка. А финикийските знаци за проект и изпълнение? Също авторски права, узаконявяне...

Тодор Н. Събев е революционен деец от епохата на Възраждането. Роден е в Свищов, където става съосновател на тамошния комитет. Основна дейност на този комитет била не да „апостолствува” и да „подстрекава за въстания”, а да прехвърля в Румъния българи, заподозрени и издирвани по политически причини от турските власти, и да препраща във вътрешността на „отечеството” българските войводи и апостоли, които подготвяли Априлското въстание. Последната дейност ще да е била очевидно твърде кратка, тъй като комитетът бил създаден едва през пролетта на 1876 г. В 1885 г. Събев публикува спомените си „Последните дни на въстанията. (Разкази от истински събития, извършени в гр. Свищов през 1876-77 г. г.)”. В кратките мемоарни разкази подробно е описан, познатият като факт любопитен случай на осъществяване на разузнавателни действия и предаване на придобитите сведения оттатък Дунав - в Зимнич, посредством гълъбова поща. Според разказаното от Т. Събев, малко преди обявяване на Освободителната война ръководителят на революционния комитет в Свищов - търговецът на дребно Христо Ц. Бръчков, бил извикан в Зимнич, където получил поръчение от Централния комитет в Букурещ [Българското централно благотворително общество] - да вземе десетина стари и свикнали със Зимнич гълъби, които да пренесе в Свищов. С тях впоследствие трябвало да се изпратят събраните сведения за разположението, състава и числеността на турските сили в Свищов и околните нему градове и окръжия. Тъй като нужните гълъби не били намерени веднага и поради очакването всеки момент - поради войната, да бъде спряно движението по река Дунав, Бръчков се прибрал без гълъбите, като поръчал те да бъдат изпратени възможно най-бързо.. След пристигането на руските войски на брега на Дунав въпросът с гълъбовата поща бил повдигнат отново, като с решаването му се заел „военачалника на руското военно тяло в Зимнич”. От други места узнаваме, че това е бил полковник Николай Дмитриевич Артамонов. По това време той бил офицер към полевия щаб на действащата руска армия, отговарящ за агентурното разузнаване в България. Артамонов решил на всяка цена да достави гълъбите, но срещнал трудности при откриването на човек, който да премине блокирания вече Дунав, да пренесе и предаде в Свищов намерените от руското командване няколко гълъба, придружени с писмо до получателя им. При проведените търсения и разпитвания, като се предлагало и огромно възнаграждение, да осъществи трудното начинание се наел един хлебар на име Величко, македонски българин, около 30-годишен. Узнал какво се иска, той тозчас умил ръцете си от тестото, което месил и оставяйки недомесен хляба се представил на руския военачалник в Зимнич. От предложената му като възнаграждение пълна шепа с жълтици, бъдещият куриер взел само три - за разноски. За евентуална отбрана поискал револвер „Смит и Уесън” (такъв в Свищов дотогава не били виждали). Още същата нощ Величко с парите, револвера, три гълъба, поставени в кошница, покрита с привързано към нея платно и едно писмо - бил прехвърлен тихомълком с руска лодка на българския бряг. Пристигайки сутринта в дюкяна на Бръчков в Свищов, куриерът от Зимнич предал колета с гълъбите и писмото. То било написано от Иван х. Димитров - активен функционер на Гюргевския революционен комитет и сътрудник през 1877 г. на руското разузнаване в Зимнич. Съгласно законите на конспирацията след прочитането на писмото то било изгорено веднага, за да не попадне във вражи ръце. Тодор Събев, който бил тогава с Бръчков в дюкяна му, си спомня, че в писмото се давали инструкции как с гълъбите да се изпратят сведения за състоянието на турските сили и укрепления в околностите на Свищов и близките нему стратегически важни градове. „Бае Христо - разказва по памет свидетелят на събитието какво е пишело в писмото, - по приносителя на настоящето ми, според както напоследно бяхме говорили, ви изпращаме само три гълъба, от които с единий, веднага при получаванието им, ще ни съобщите състоянието на турските сили и укрепления, а именно: количеството, видовете и частите на войската, где какви укрепления има и всякое от последните по за колко топа и войска е направено по настоящему вътре и около гр. Свищов, а с другите два гълъба едно по друго своевременно ще ни съобщавате, като се известите от търновските познати вам кираджии [колари] и пътници същото за Търново и Габрово с околностите им и като узнаете от нарочно пратени за това хора - същото за Русчук и Никопол с околностите им. Моля разпоредете се още сега и направете тия три неща в най-скоро време с най-верни и точни разяснения за знание ни...” „Летящите нови куриери”, както нарича свищовският революционер донесените гълъби, били поставени в начаса скован кафез, който сложили в малка стая със „занавесени” прозорци. Последното било мярка да не привикват гълъбите към гледката в двора и града, и да се върнат пак там, като бъдат пуснати. Грижата за тях поверили на 8-9 годишния племенник на Тодор. „Сутринта - пише мемоаристът - време беше да се дадат в Зимнич първите от исканите за в гр. Свищов и околностите му сведения по единия гълъб, с който ги изпратихме тъй: написахме ги върху лека пощенска хартия и я прегънахме на формат около два пръста широк и четири - дълъг, обвихме я в един кат тънка восъчна мушамица и я пронизахме през последната нашир с дебел здрав конец, с който препасахме гълъба, тъй щото конецът от едната му страна се приведе пред крилото, а от другата зад крилото му, а писмото остана лежащо надлъж върху гърба му между двете крила, за да не пречи на летението му”. Пощенски гълъб Пуснали „тъй стъкмения гълъб” източно от града. Той отлетял, губил се известно време из крайдунавските турски лозя и махала, докато се ориентира. Най-после към обяд „куриерът” отлетял над турския караул на Дунав и се насочил към отечеството си. Съдържанието на писмото, изпратено с гълъба, било горе-долу такова: „Бае Иванчо, най-точно и вярно ви явяваме, че по настоящему в града ни няма освен само около 4-500 души от последнята класа войници - редифи [запасни войници] и градский башибозук , - които искат пълно въоружение от властта, но последнята няма оръжия за първите даже. Редовна наново войска още никаква не е дошла и караулите са все още от редифите. На изток, вън от града, около 300 аршина от българските гробища, на същата посока и от последните, се направи нова табия [примитивно укрепление] - само за около двеста души пехотна войска. Старата на най-високий зад града връх Барон табия за 5-6 топа се поправи. На североизток край града при долната салхана [кланица] над самий дунавски бряг се направи нова табия за 4-5 топа и на високий зад скелята връх Кале баир - тоже нова табия за 5-6 топа. Артилерия и кавалерия тоже никак няма...” Пристигането на гълъба в Зимнич е потвърдено с уговорени, записани в пренесеното от него писмо „огнени уверителни знаци”. В продължение на три дни, точно в 12 ч. през нощта пред лицето на казармите в Зимнич светвал и се раздвижвал огън. Тези знаци били забелязани не само от Бръчков и Събев, но и от доста свищовлии, които коментирали, че с огньовете се давали съобщения на нелегално прехвърлени в Свищов руски офицери. Три последователни нощи загадъчните светлини в Зимнич били атракция за свищовлии. След получаване на сведения за Търновско, Габровско и Никополско бил изпратен вторият „летящ куриер”. Положението в първите две места било благоприятно за русите, но Никопол се укрепвал и усилвал с войска. Появилите се след това отново на румънския бряг огньове, този път разтревожили турските власти. Разнесла се вестта, че те арестували за разпит свищовлия, който имал градина непосредствено над дунавския бряг срещу Зимнич и вечерял там на запален фенер.Турците помислили фенера за ответен „ишарет” (знак). На единадесетия ден след пристигането на Величко Христо Бръчков решил, че първият трябва да се върне обратно в Зимнич. Заминали всъщност двамата, като Бръчков разказал лично в Зимнич неприятните сведения, които били събрани за Русчукското окръжие. Когато на 14 юни 1877 г. в Свищов дошли 4-5000 души редовна турска войска и батарея от 6 топа, Тодор Събев подготвил и третия „куриер” да отлети с новите сведения. Гълъбът обаче, поради близо месечния си престой на тъмно затворен, бил загубил ориентация и понеже бил пуснат късно след обяд, замръкнал и останал да нощува върху един от кръстовете на църквата „Св. Троица”. През нощта руските войски минали Дунав и след люта битка влезли в Свищов. Третият гълъб не се виждал, явно се скрил от голямата пукотевица. Все пак на третия ден след изпращането му, той пристигнал в Зимнич с ненужниге вече сведения.

С добавянето на анкетата и то на челно място, статията ми съвсем се изгуби. Вероятно много хора привлечени от заглавието ще решат да надникнат в темата, но като видят дългата анкета, няма да разберат, че има и статия. Затова на нея й сложих самостоятелно заглавие: да върви тя с автора си. Надявам се, че така поне ще бъде открита чрез интернет-търсачката. За мен веднъж попаднало нещо в интернет - независимо къде е, ще си намери читателя. Все пак няма да си затрая съвсем и ще кажа, че за втори път пускам статия в раздел „Култура и изкуство” с цел да поясня някои неизвестни и позабравени неща, свързани с културно-историческите ни паметници. Вместо да се приеме това като информация и с разбиране, веднага след статията ми започват спорове - да го съборим ли паметника или да го възстановим? Мисля, че да наречеш паметник, посветен на 1300 годишнината на България - „петохуйник”, говори лошо не за паметника, а за този който дава оценката. Говори за неговото подсъзнание и това, което стой най-отгоре в него. Лично на мен този „критик” ми изглежда доста жалък.

Ето защо там няма безработица. При нас (т. е. при капитализма) има стремеж да се повишава производителността на труда, за да нарасне и заплащането. А повишаването на производителността става или чрез увеличение на механизацията или чрез „оптимизиране” на персонала. И в двата случая се съкращават хора, които остават без работа. За да се запази персонала трябва да се увеличи обема на производството. Това, обаче, може да стане, само ако има пазар за продукцията. И ако няма такъв, броят на безработните расте ли, расте... Това трябва да е корейският Сергей Дмитриевич.

Кой да ги въстанови? Че по този въпрос се работи вече 20 години, но не се получава. Търсело се организатор, пишат в «24 часа» в статията, за която съм пуснал линк. Намери един такъв организатор и го предложи. Недей да зовеш като комсомолец: «Дайте да дадем, другари!» Само с патриотични лозунги нищо няма да стане. И кажи "на хората", че както и да наричат паметника, той сам няма да падне. Това, което остана от него е много як бетон. Трябва да повикате Валяка, той може и да оправи работата. Или още по-добре нарамвайте сами чуковете и тръгвайте.

За въстановяването на войнишкия паметник има определено място, има и проект за експонирането му. Интересно, че до вчера никой не се сети да попита има ли такива начинания? А сега колко народ иска да се махне един паметник и да се сложи друг. Аз вече казах на едно друго място, че на това се казва реваншизъм. Защо 20 години не се загрижихте да въстановите войнишките паметни плочи, а скочихте едва сега? Исках тук да направя едно сравнение с една птица, но ще се въздържа. Ще взема пример от спокойния тон на Ангел.

Ето какво показваха в списанието «Наш дом» през 1990 г. в брой 1 и 2. Първият брой е даден за печат на 25.Х.1989 г., а вторият - на 22.ХІІ. 1989 г. Материалите всъщност са писани и снимани преди Десети ноември. Тук някъде се оплю Указ 56, но с него се даваше път на занаятчиите, т. е. на малкия бизнес. Един мой колега, който имаше тапия за мебелист, напусна института и си направи фирма. Той ми направи мебелировката в спалнята. То нямаше никаква мебелировка: спалня, жената искаше гардероб за дрехите, останалата част от стените беше със шкафове и рафтове за книги. (За съжаление скенерът ми е малък и не може да хване целия формат на списанието.)

„Опит за търсене на истината” като се използват похватите на паранауката. Основният похват е: да се „блесне” на всяка цена. В случая „Азът” Танев се опитва да вмени някакъв исконен „Аз” на българите, който се оказва, че е буквата „А” измислена от Константин Философ. Любопитно е, дали Волен и Капка са използвали идеята на Христо Танев, като са определяли вида на герба на „Атака”?

Аз имах предвид гербовете на градовете и селата, личните гербове и други от този род. Иначе за гербът на Република България има специално постановление. Даже Никито Василев го измени, като въведе много строги правила при възпроизвеждане на българския герб. Името е: ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 132 ОТ 29 МАЙ 2009 Г. ЗА ИЗМЕНЕНИЕ И ДОПЪЛНЕНИЕ НА ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 476 НА МИНИСТЕРСКИЯ СЪВЕТ ОТ 1997 Г. ЗА ИЗПОЛЗВАНЕ НА ИЗОБРАЖЕНИЕТО НА ГЕРБА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (ДВ, БР. 124 ОТ 1997 Г.)

Класическата хералдика се е родила, за да се разпознават рицарите на турнирите. Тогава последните са били скрити зад железа и не е можело да се разбере кой - кой е. Затова елементите на гербовете са били универсализирани и са се подчинявали на общи правила, за да се разбират от повече хора. Тук имаме съвременен паралел с екипите на спортистите. По-късно в герба се поставят родови елементи и информацията за човека се разширява. Например от герба на цар Фердинанд І разбираш, че е от рода на френските крале Бурбони и Орлеани и на немските херцози Сакс-Кобург-Гота,че баба му е от унгарския род Кохари, а жена му от Пармските Бурбони. Иначе гербът днес е такъв, какъвто си го направиш.

Личното ми мнение е, че в Средновековна България не е имало установена хералдична традиция. Има използване на някои хералдични символи, най-вероятно заимствани за наподобяване или директно дошли отвън. Тъй като няма никакви запазени документи и сведения за тях, в тази сфера всеки е капацитет. Всяко изнесено мнение обикновено се посреща на нож и се контраатакува чрез всевъзможни логически прийоми. Затова не се занимавам с хералдиката в България през Второто българско царство.

Великите депутати от 1991 г. дълги години и след това много се караха как да изглежда герба на Република България и накрая измислиха това недоносче с корона с кръстове. Тези неща съм ги описал и коментирал в „Короната на кралица Мария Антоанета и българския герб» http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=4170

Нали я разказах в «БГ Наука организира НАУЧНА КОНФЕРЕНЦИЯ» http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13830&pid=236710&st=0&#entry236710 Сега мога визуално да покажа за какво става дума. Накратко: кръстник ми е главният редактор на списанието. Тази статия е една от цял цикъл, в който разгледах хералдиката върху българските пощенски марки до 1968 г. Вижда се, че още тогава съм бил за умерен патриотизъм, респ. национализъм, при оценка на събитията. В статията има грешка. В интернет открих монети, медали и др., които показаха, че руското виждане за българския герб е само един от вариантите, който не е възприет впоследствие. Трайна употреба добива белгийския вариант. Тези неща съм ги публикувал в „Установяване на вида на българския държавен герб след Освобождението” http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=5720 Гербов няма нищо общо с ГЕРБ и съществува много преди него. Това, че написах името си с главни букви, беше от неопитност.

Щитът е като в герба на Царство България. Всъщност той целият герб на Република България е като този на Царство България. Разликата е само в нямащата нищо общо с хералдиката «попска» корона в днешния ни герб.

Това е автоцитат. Неточно съм се изразил. Считам, че паметните плочи трябва да се въстановят, но не на такова представително място. Те са били издигнати в казармите, накрая на София, а сега там е центърът на столицата. Доколкото е известно въпросът с въстановяването на мемориала уж се движи. И място има избрано. И първи копки има и парите май са изхарчени. http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=962311 Пак ли ще започваме всичко отначало?

Статията съм я написал, тъй като много хора не са наясно как е изглеждал паметника в периода, когато още имаше някакъв приличен вид. Ако сега се започне някакво допитване, за каквото се говори, участниците поне да знаят за какво става дума. Иначе от паметника днес не е останало нищо, освен скулптурите. Лично аз мисля, че вариантът да се въстанови паметника в началния си вид, не е оправдано мероприятие. Но дайте да помислим дали трябва да връщаме стария паметник? Аз доколкото знам само Сърбия ни е нападнала в 1885 г. Балканската война е започната от България. Тя се включва в Първата и Втората световна война по собствено желание. Никой не я е нападал. Фронтовете, където са загинали войните от І-ви и VІ-ти полк, упоменати на паметника, не са днес в чертите на България. Не са били и тогава, когато са се водили войните. Патриотизмът е хубаво нещо, ама днес от нас искат да се променяме, да мислим съвременно. Лично аз не мога да разбера как така ще въстановяваме паметник, който на практика е свързан с двете Национални катастрофи на България. Не ми се ровеше, та ще цитирам накратко от Уикипедия. Първа национална катастрофа: Настъпва след Втората балканска (Междусъюзническата) война. Букурещкият мирен договор (България, Румъния, Гърция и Сърбия) отнема от България огромни области населени с българи, извоювани през войната — Вардарска, Южна и Беломорска Македония и Южна Добруджа. Цариградският мирен договор пък отнема Одринска Тракия. Последиците от договорите са ужасяващи — Южна Добруджа, която е житницата на България, е отнета и това води до криза в стопанството. Освен това от отнетите територии идват хиляди бежанци. Втора национална катастрофа: Тя е последствие от Първата световна война. Договорът в парижкото предградие Ньой сюр Сен взима от България извоюваните през войната територии и Беломорието. Освен това силно е ограничен броят на въоръжените сили на страната — 20 000 доброволци в армията, 10 000 за жандармерията и 3 000 погранична стража. На България са наложени репарации в размер на 2 250 000 златни франка. Къде виждате тук защита на български територии. Имаме отнемане на завоювани територии. Т. е. били сме агресори и сме наказани, че сме нарушили международните договори.

ПАМЕТНИКЪТ„1300 ГОДИНИ БЪЛГАРИЯ” В СОФИЯ - ИДЕЙНА КОНЦЕПЦИЯ И РЕАЛИЗАЦИЯ Монументът е издигнат през 1981 г. по случай 1300 годишнината от създаването на българската държава и е част от оформлението на комплекса, изграден на представителния площад „България" в София, където се намира и Националния дворец на културата, построен в същата юбилейна година. Инициатор за изграждането на паметника е Людмила Живкова, която тогава е председател на Комитета за култура. В края на 1979 г. Комитетът за култура обявява вътрешен конкурс за паметника, като темата „Минало, настояще и бъдеще" е определена от Людмила Живкова. За участие са поканени скулпторите з. х. Валентин Старчев, н. х. Величко Минеков и з. х. Борис Гондов. Журито на конкурса присъжда първа награда на идейния проект на Валентин Старчев, който се доближава най-много до зададената тема. На него са възложени и работите по изграждането на паметника. В проектните дейности участие вземат също арх. Александър Баров (архитектурно оформление), арх. Атанас Агура (оформление на околното пространство) и инж. Милчо Брайнов (конструктивни решения и разчети). Изпълнението на скулптурните и строително-монтажните работи трае около година, като средствата за това са отпуснати от Българските професионални съюзи (твърди се, че са взети от пенсионния фонд). Монументът е открит от председателя на Държавния съвет на Народна република България Тодор Живков на 20 октомври 1981 г. Тогава в програмата за честване на 1300-годишнината на българската държава се провежда юбилейния „Ден на българската държава". При откриването паметникът още не е завършен в окончателен вид (на втората снимка горе се вижда, че юбилейните години пред паметника не са монтирани). Монументът представлява три преплитащи се вертикални структури, символизиращи миналото, настоящето и бъдещето на българската държава. Скулптурни композиции и надписи-девизи подчертават отделни характерни моменти от развитието й. Вкопаването на основите на композицията в земята не е случайно, а насочва към въздигането на България, след като два пъти - през ХІ-ХІІ и ХV-ХІХ век, тя губи своя суверенитет и попада под чужда зависимост. Паметникът е замислен така, че който влезе да го разглежда и погледне надвесените над него фигури, чрез въздействието на тяхната мащабност да усети величието на българската история. 7-метровите скулптурни композиции пресъздават някои характерни моменти от историята и културата на България, които са станали знакови за миналото и настоящето й. Високият 35 метра монумент завършва с крило на птица - символ на крилатата богиня на победата Нике и на полета на страната към бъдещето. По стените на паметника са изписани крилати слова на видни българи, които също са свързани тематично със скулптурните композиции. Първата, най-ниско разположена скулптурна група (горе вдясно), представя цар Симеон Велики, като покровител на книжовниците, положили основите на българската литература („Златният век на цар Симеон"). С тази композиция е свързан един от надписите върху паметника, представящ цитат от химна на българската просвета и култура „Свети Кирил и Методий", дело на Стоян Михайловски: „Върви народе възродени, към светли бъднини върви!" Втората скулптурна фигура е Пиета (горе в средата). Този алегоричен образ е олицетворение на многото жертви, които е дала България във войни, робство и въстания („Загиналите за народността, вярата и свободата на България"). Изразно подсказана от евангелието, където Пиета е оплакването на Христос след мъченическата му смърт на кръста, скулптурата на паметника внушава идеята, че българската земя, за да просъществува е дала много жертви и много майки са плакали за синовете си. Към този изобразителен сюжет се отнася друг текст, поставен върху монумента. Това са безсмъртните слова на Христо Ботев от баладата му „Хаджи Димитър": „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!" Третата скулптура на паметника (горе вляво) е фигура на млад мъж, работник, символизиращ твореца-създател („Съзидателят"). Въпреки всички премеждия, трудности, катастрофи и робства винаги са се намирали дейци и творци, който да възродят българската държава, да работят, да се борят за нейното икономическо и културно издигане. Такива „съзидатели" има и до днес и затова България съществува, е внушението на тази скулптурна фигура, допълнено и от думите на Васил Левски - „Времето е в нас и ние сме във времето...", поставени върху монумента. „То [времето] нас обръща и ние него", е продължението на мисълта на Апостола, изразена в негово писмо до Панайот Хитов. „Съзидателят" е събирателен образ, символизиращ плеядата творци на българския бит и култура. Най-любопитният елемент от целият монумент е тялото или „структурата", както нарича този елемент Валентин Старчев, завършваща с крило най-отгоре. Този елемент всъщност представлява възходяща спирала. В началото източното тяло на паметника се издига плавно в северна посока, като в основата е поставен надписът „Върви народе, възродени". От източната страна е продължението: „към светли бъднини върви!". То е изписано в посока на издигането. След което, макар и не плавно, а с чупка, това тяло завива и започва да се издига вече в южна посока. Въпросната спирала, както и сам Валентин Старчев споменава в последните си интервюта, е най-важният символ в монумента и представя виждането на Людмила Живкова за триединството на „минало-настояще-бъдеще". „Това беше нейната идея за усещане на триединството като спираловидно развитие", уточнява скулпторът. През 1979 г. Людмила Живкова публикува статия със заглавие „Хармония и красота в безпределния спиралообразен кръг на развитието". Академик Пантелей Зарев пък е написал за Людмила Живкова: „Философски тя имаше за емблема не кръга, а спиралата. По кръга нещата се повтарят, по спиралата те се извисяват и вървят нагоре. Ето защо спиралата бе нейният символ за човешкото, паметта за изминат път, подвижната точка при възхода нагоре." Както е известно, по идея на Людмила Живкова е оформена и емблемата за честването на 1300-годишнината на българската държава. Централно място в композицията-медальон на емблемата, изработена от н. х. Стефан Кънчев, заемат: фигурата на лъва от действащия тогава герб на Народна република България, годините на основаването на българската държава и на честването на юбилея й - 681 и 1981, „спиралата на прогреса". В краткото отпечатано съобщение, озаглавено „Символът на България - емблемата на 1300-годишнината" се казва: „За първи път намира самостоятелно място спиралата на прогреса... Изразявайки динамичното развитие на българския народ от дълбока древност до зрялото социалистическо общество, спиралата като елемент на политическата ни символика органически свързва България с прогреса на човечеството през близо двете хилядолетия на новата ера." Пред паметника, върху голяма бетонна площадка-козирка, направена на нивото на парка, с големи метални цифри са отбелязани годините „681-1944-1981" (виж най-лявата снимка от втората редица). „В проекта беше 681 г. – 1981 г. и тогава се взе решение от съответно място към тях да се прибави годината на установяването на социалистическата власт в България" - припомня си днес проф. Старчев. За своята творба и за подобните паметници в Шумен („1300 г. България") и в Стара Загора („Самарското знаме") Валентин Старчев казва: „Хората бяха свикнали със стария тип паметници - пиедестал и на него фигура на определен човек. Докато тук архитектурата и скулптурата направиха обща комбинация в пространството... Самата архитектура работи заедно със скулптурата за темата и тя е пиедестал на фигурите. Новото след това беше - архитектурата да бъде раздвижена и да символизира идеята, която носи паметникът." Валентин Старчев признава и някои неудачи при проектирането и изграждането на паметника. Например прекалената височина на „спиралата" с крилото накрая. „Самата спирала е доста сложна като усещане защото накрая направихме и едно тяло като крило - един завършек, който сега отчитам, че той е малко излишен като обем... утежняваше цялата композиция и тематично, и като форма" - казва днес скулпторът. Отражение в художествения вид на паметника дава и неговата неудачна облицовка. Предвиждало се е тя цялата да се изпълни с големи гранитни плочи, така че издигнатите тела да създават впечатлението за планински кристал. „Облицовката не се изпълни както трябва - признава Старчев, - плочите станаха формат четири пъти по-малък от замисления и така вместо усещане за чисти, кристални форми, се получи една мозайка, която разби формата и почна да въздейства другояче... с тези малки, различни по цвят плочи се получи нещо като облицовка на баня." Разположението на скулптурните фигури върху паметника е неудобно за фотографите. Скулптурите са монтирани на северната страна и не се осветяват добре от слънцето. Това обстоятелство предопределя трудната направа на хубава снимка откъм фасадната страна на паметника, така че да се виждат добре фигурите. На повечето отпечатани пощенски картички монументът е заснет в нощна обстановка. Тогава паметникът вече изглежда много ефектен, защото е осветен от специално построената светлинна уредба. Скулптурите от паметника имат и самостоятелно битие. За тях разказва сам авторът Валентин Старчев: „Това са мои предишни композиции - за изложба. Не за паметник. Примерно „Пиета" беше моя работа, която сега е в новия музей за модерно изкуство. Имах няколко награди за нея. Нейната инспирация е от „Свалянето от кръста". Имах едно съвременно виждане по нея. А колкото до работника - бях правил преди фигура на леяр. Изхвърлиха го като формалистичен, отлях го от бронз, прие се, отиде на изложба в Белгия и тамошният музей за модерно изкуство го откупи. Сега е в големия музей „От Роден до днес". Та и него използвах." „Пиета", вече като малка 30 сантиметрова пластика, е подарена на папа Йоан Павел ІІ. Това става след покушението върху него, когато българска делегация посещава светия отец в покоите му във Ватикана. Освен в музея за модерно изкуство (преди това е бил в Националната художествена галерия), вариант на оригиналната скулптура е поставен и на Братската могила на загиналите за свободата на България в Плевен. Копие на „Леяр", пък има издигнато в парка на Културния институт към Министерство на външните работи в София. Испанският крал Хуан Карлос е собственик на пластика, наречена „Книжовник". Получава я при визитата си в България. Тя е детайл от композицията с цар Симеон и книжовниците. Скулптури на Валентин Старчев (отляво надясно): „Пиета" в Националната художествена галерия, София; „Пиета" , част от Братската могила на падналите за свободата в Плевен; „Леяр" в Културния институт на Министерството на външните работи, София. Построеният в съкратени срокове монумент не е одобрен от приемателната комисия заради некачествено извършеното строителство. Мраморните плочи започват да падат още през 1985 г, а след политическите промени паметникът е оставен без надзор и започва да се саморазрушава. Валентин Старчев дава следното обяснение за причините: „По-малките плочи 60:40, не бяха калибровани, наложи се да има фуга между тях, за да се напасват една към друга. Тази фуга не беше уплътнена достатъчно добре със силикон, през зимата влезе вода през тази фуга, замръзна, отпра плочите. Оттам тръгна самото постепенно разрушаване първо на повърхнината, а после и на другите части." Според проектанта арх. Атанас Агура още навремето паметникът останал недовършен. През 1980-81 г. много се е бързало той да добие своя окончателен вид за 1300-годишнината, но така и не се успява. Бъдещето на паметника не е съвсем ясно. Започнат е някакъв частичен демонтаж. В интернет могат да се срещнат най-различни съобщения какво точно се извършва и какво ще последва след това. Авторът Валентин Старчев остава с надеждата, че чрез известна реконструкция на оцелялата част от монумента може да се върне общата визия на паметника. Откриването на паметника "13 века България" в градинката на Н Д К- октомври,1981 г. гледай в http://www.vbox7.com/play:ea920443a0

Значи трябва да се гордеем с това, в което сме успели! Ами както се видя, преди българите на тази земя са живели тракийците. Според библията бог е създал земята заради Авам и Ева. Пък както се знае, те са били българи. Ето така трябва да се интерпретират нещата.

Те и много българи, без да са пили не биха казали на славянски език, че са славяни. Много мъже казват на жените „мила”, „скъпа”, „колкото те обичам”, а само гледат да заведат гаджето в леглото. Абе всички мъже са мръсници!

И какво прави цар Симеон пред Цариград? И той ли е бил български? Историческото българско чувство за патриотизъм и национална гордост е далеч от съвременните норми за толерантност и демокрация. Ще честваме Балканската война, която също е агресивна. Българи живеели под робство в Тракия и Македония. Добре, ние ги освободихме през 1912-1913 г., но защо присъединихме тези земи към България. Тогава Европа веднага скочи, защото сме нарушили неин договор! Днес туй не ни отърва в ЕС, онуй не ни харесва, ама си налягаме парцалите. Македонците присвоили ръкописи, които уж били български. Веднага дигнахме гюрюлтия. Че ние си присвоихме всички съкровища, намерени на север от Дунав и Черно море, но никой не казва нищо против, защото хората, живеещи там, са културни. Само в интернет има доста на брой и различни мнения за съкровището от Малая Перешчепина и те не определят, че то е било на българския владетел Кубрат. Но понеже има все пак един, който е изказал мнение, че пръстенът е на Кубрат, ние веднага обявихме, че находката е българска. Николай Овчаров даже пръст донесе от „гроба на Кубрат”. Да беше си направил поне труда да направи една научна публикация: къде точно е открил този гроб, как изглежда и т. н. Ето срещу такива посредствени опити за налагане на нови митове в българската история трябва да се борим, а не да чакаме лъжите да се утвърдят като прословутата „тюркска”, теория, „кановете” и „хановете” и т. н. и т. н. Аз като българин хич не се гордея, че български професори, като Николай Овчаров и Божидар Димитров се опитват да правят шоу от българската история. Те двамцата се състезават, кой ще шашне повече българските журналистки, които и без това са зашеметени от проявите на Бойко Борисов. Ние тук пък, се опитваме да си припомним някаква стара, също измислена българска слава.

Така излиза и според документите.

Мога да проуча, как стои въпросът с желанието на Русия да излезе на топлите морета, ама чак от Петър І ще ми отнеме няколко месеца. Честно казано не съм се интересувал от тази тема. Опитвам се най-вече да си изясня отношението на Русия към България.

Бележки към възстановката: Няма как Самарското знаме да се е развявало на Орлово гнездо и въобще на връх Св. Никола. То се е числяло на Трета опълченска дружина, а тя през цялото време от 9 до 11 август се е сражавала на източния склон на стария връх Шипка (на картата с червено). При това това дръжката на знамето е била счупена в боя при Стара Загора, а има и сведения, че на Шипченския проход то въобще не е развявано. Било е нарочно прибрано, за да не бъде повредено от шрапнелите. Освен това: какво прави Самарското знаме при сражаващите се руски войници? Опълченците са имали съвсем други униформи. В боевете на Шипка е участвала само редовна турска войска - низами. Башибозуците и черкезите са се движели с тила на турската армия (на картата пак с червено).

На гравюрата на Хосе Пелисиер не се вижда добре самото лунно затъмнение, затова давам детайл от рисунката. Мисля, че между облаците се намира луната в някаква фаза от затъмнението, но не мога да кажа каква - не съм познавач в астрономията. Вероятно сцената представя Централната батарея, която е била на височина, съседна на стария връх Шипка и там е бил командният пункт на генерал Столетов. Стрелбата е срещу насрещния връх Малуша, където са били разположени турците. В една от посочените чрез линк статии се „констатира”, че като започнало лунното затъмнение, турците спрели сражението. Но от гравюрата на Пелисиер се вижда, че не е така. В приведения цитат се споменава, че „проявяването на небесното това чудовище така внезапно прекъсна турците”. И да е имало някакво сепване, то е било моментно. Битката си е продължила и това се потвърждава и от долната телеграма: Битката или по-скоро стрелбата на 23 август 1877 г. на Шипченския проход се е водила и през нощта, защото е имало пълнолуние и е било ясно. Тази рисунка е от същия ден, по-скоро нощ.