К.ГЕРБОВ

Изписана като „царь” или „царъ”, думата не винаги означава, че става дума за днешното „цар”. Зависело е от знанието и старанието на преписвача. При „царь” или „царъ” вероятно преписвачът е пропуснал да постави надредната буква „с”. Възможно е последният знак да се е изличил във времето в оригиналния ръкопис или пък самата дума да не е правилно разчетена. Уникален в това отношение е изворът, наречен „Житието на Константин (Vita Constantini)” който е от ХV в., Русия. Той е условно обозначаван в речниците като Const. В този извор „цѣсарь” е изписано като: царь, цас̑ръ, ца҃рь, царъ, ц҃рь, ц҃ръ, цс̑рь и цс̑ръ. Любопитно е изписването на „цѣсарь” и „Цѣсарьградь” в преписите на „Повесть временных лет”. Счита се, че оригиналът на текста е от ХІІ в. Лаврентиевият препис е от ХІV век, а Ипатиевският препис - от ХV век. Ето характерен текст от Лаврентиевия препис: „тѣмь гл҃ху на перевозъ на Києвъ . аще бо бъı перевозникъ Кии . то не бъı ходилъ Цр҃югороду но се Кии кнѧжаше в родѣ своємь . [и] приходившю єму ко цр҃ю . ӕкоже сказають . ӕко велику честь приӕлъ [есть] ѿ цр҃ѧ.” Тук е лесно да си представиш, че между „ц” и „р” има „а”. Но в Ипатиевския препис е малко по-друго: "тѣмь гл҃аху на перевозъ на Києвъ. аще бо былъ перевозникъ Кыи. то не бы ходилъ къ Цс̑рюград . но сии Кии кнѧжаше в роду своєм̑ . и приходившю ему къ цс̑рю не свѣмы . но токмо ѡ семъ вѣмы ӕкоже сказають . ӕко велику честь при̑ӕлъ єсть ѿ цс̑рѧ.” Тук не знаеш ли думата „цѣсарь”, не можеш да прочетеш точно Цс̑рюград и цс̑рю. Оригиналът на Ипатиевския препис е тук: http://izbornyk.org.ua/index.html Вероятно е написан на компютър. Предполагам, че "с" с дъгичката в оригиналния текст изглежда е изписано както в Житието на Константин - над "р".

От тази извадка може да се види, че „царьствовати”, „царьство” и „царьград” се появяват в литературни източници от ХV-ХVІ в., съставяни в Сърбия и Русия: Nik: Tetra-evangelium Nikoljanum от ХV в., Сърбия Hval: Apocalypsis e codice Hvalii от ХV в., Сърбия Const: Vita Constantini от ХV в., Русия VencNik: S. Venceslai Vita (Nikolskiana) от ХVІ в., Русия Nicod: Pseudo-evangelium Nicodemi от ХV в., Сърбия Докато „цѣсарьствовати”, „цѣсарьствие” и тези с титла се срещат в българските извори от Х-ХІV в.: Zogr: Зографско евангелие, Х-ХІ в., България Mar: Мариинско евангелие, Х-ХІ в., България Supr: Супрасълски сборник, ХІ в., България Sav, Мак, Lobk са също източници от България, ХІ-ХІV в. Действително „цар” и производните му се появяват от ХV в. нататък и първият български цар явно е Фердинанд І.

Според Старославянския речник „кесар” е означавало конкретно римски император. Затова изразът „нямаме цар (т. е. цесар), а само кесар”, всъщност трябва да бъде преведен: „нямаме друг владетел, освен кесаря”. Мисля, че „кесаревото - кесарю” си е останало, защото в Христовата притча става дума конкретно за римска монета с изображение на римския император. Цариград през средновековието също се е пишел с титла. В Старославянския речник е дадена думата "цар", но не е посочен конкретен пример, е указано "виж цесар".

Защо считате, че „цѣсарь” трябва да се произнася „цясар”. Тогава „Асѣн” трябва да се произнася „Асян”. „Цѣсарь” го има в Клоцовия и Супрасълския сборник. Тук има паралели на „цѣсар”. http://titus.fkidg1.uni-frankfurt.de/didact/idg/slav/clzsprbx.htm В Русия чак до революцията 1917 г. има „цесаревич” и „цесаревна”. http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B5%D1%81%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B8%D1%87

Текстът, който съм пуснал, е взет от „Български старини в Македония” на Йордан Иванов. Той казва, че става дума за Хилендарски препис от ХVІ в. В него е дадена думата „буквари”, над която е написано допълнително „книгочеи”. Във всички останали преписи думата е „букар”, което е същото като „буквар”. Най-старият текст (според мен това е оригиналът на съчинението) се намира в Лаврентиевия сборник от 1348 г., който е правен по поръчка на Йоан Александър. Това е началото на „За буквите” в Лаврентиевия сборник. http://kirsoft.com.ru/freedom/KSNews_529.htm Тук (не в началото, а малко по-надолу) има три разчитания на оригиналния текст. Два от тях са с „букар”, а един с „буквар” (?) В началото е даден осъвременен текст (превод) и в него е упоменато „славянските граматици”. Може би най-добре човек може да се ориентира в темата чрез тук написаното http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Tschechien/IX/Slav_pis/frametext3.htm Въпросният текст, дето уж имало "азбукарчета" е преведен така: „Ведь если спросишь книжников греческих, говоря: кто создал вам письмена или книги перевел и в какое время, то мало кто среди них (это) знает. Если же спросишь славянских книжников, кто вам письмена создал или книги перевел, то все знают и, отвечая, говорят: святой Константин Философ, названный Кириллом, он и письмена создал, и книги перевел, и Мефодий, брат его. Ведь еще живы те, кто их видели. И если спросишь, в какое время, то знают и скажут, что во времена Михаила, цесаря греческого, и Бориса, князя болгарского, и Ростислава, князя моравского, и Коцела, князя блатенского, в лето же от создания мира 63[6]3.” В последният текст в http://kirsoft.com.ru/freedom/KSNews_529.htm, също се оспорва, че съчинението "За буквите" е от ІХ век. Прочетете тази статия обезателно. Там накрая е констатирано: „Основание нашего алфавита или большинство букв чисто греческое, и древний славянский устав в этом отношении немного отличается от устава греческого VI-VII веков. Следовательно, тут не было никакого изобретения, а прямое заимствование. Это заимствование, мы думаем, возникло преимущественно там, где Восточно-Славянский мир соприкасался с Греческим и находился с ним в деятельных сношениях, то есть на берегах Черного моря, в греко-скифских епархиях Херсона и Боспора.” Началото на тази констатация е много добро, но завършекът е спекулативен. Така наречената „кирилица” видите ли, била съчинена в Крим! Трябва да спрем да се занимаваме с Кирил и Методий и да ги свързваме с началото на нашата писменост, и да си настояваме, че азбуката, която употребяваме до днес, е българска. Уникално доказателство за това са каменните надписи на Омуртаг. Колкото и куриозно да изглежда, но за тях спокойно можем да кажем, че става дума за изписване на гръцки текст с български букви. Още ги няма ч, ц, ш, щ и т. н., но и те се появяват в последствие.

Във Фокус-нюз прочетох следното: „Държавата е силна, когато има образовани владетели и просветен народ”. Това подчерта в словото си пред участниците в Шестия традиционен събор на българите от Централна Европа вицепрезидентът Маргарита Попова, съобщиха от прессекретариата на Държавния глава... 24 май има огромно значение за милиони хора в Европа и отвъд океана, заяви Маргарита Попова, припомняйки с гордост, че още в 9-ти век българските деца са изучавали своята писменост, както е описано и в съчинението на Черноризец Храбър „За буквите”. http://www.focus-news.net/?id=n1657436 Тази жена, очевидно не от средите на образованите и просветени българи, нищо че пада нещо като владетел. Тя очевидно визира думите, казани във въпросното съчинение: „Обаче ако запиташ славянските азбукарчета, като речеш: „Кой ви е създал азбуката или превел книгите?”, всички знаят и в отговор ще рекат: „Св. Константин Философ, наречен Кирил, той ни създаде азбуката и преведе книгите и брат му Методий.” Попова е решила, че „азбукарчета” са първокласниците, които учат в училище азбуката. Откъдето идва върховното откритие на вицепримиерката, че през ІХ век децата в България са ходели на училище?! То че преводът, който е многократно тиражиран в интернет не е точен и подвежда, е едно наум. Ама като не знаеш нещо как е, не го казвай. Защото истината, според действително образованите и просветените, е в по-точния превод. Буквалният гласи „Ако запиташ славянските буквари (книгочии)...и т. н.” Старославянската дума „буквари” и добавената над нея „книгочии”, означава „книжовници”! Т. е. става дума за хора, вече можещи да четат и пишат. Въпросният текст от „За буквите” даже е влязъл като пример в старославянските речници и там се дава определението „образован човек”. За какви деца от ІХ век дето ходят на училище разправя Попова в чужбина?

http://cs.wikipedia.org/wiki/C%C3%ADsa%C5%99 Тук има писани някои неща за „цар” на чешки.

Това не е вярно. Средновековната литература в България се развива на основа на азбуката, създадена в България, а не на тази, съчинена от Кирил Солунски. Той и брат му са ходили при папата да им разреши църковната служба при моравците да се извършва и на славянски език. Няма сведения, обаче, княз Михаил да е искал от някой византийски патриарх подобно разрешение. Така, че защо трябва да славим солунските братя и за победата им над триезичието? Празника на светите Кирил и Методий трябва да си остане на 11 май и да си го почитат християните, а българите да си почитаме дейците на българската култура. Тази култура е славянска, а не тюркска. Азбуката и писмеността на българите показват кой всъщност е бил майчиният им език.

„А когато се роди Иисус във Витлеем Иудейски в дните на цар Ирода, ето, мъдреци от изток дойдоха в Иерусалим и казваха: де е родилият се Цар Иудейски?” Нямам по-подходяща илюстрация, но според мен думата „цѣсар” (цесар), респ. „ц҃рь”, ще да е била една от първите, изписана със славянски букви, най-вероятно глаголица, при първите преводи от гръцки на славянски. Това са били евангелията. Откъсът тук е от Евангелие от Матей. „цѣсар” е както казваме, „чуждица в българския език”, и вероятно е много стара. Най-рано, заимстването може да е станало през ІХ в., но мисля, че българите са я употребявали за „владетел” въобще. Опитах се да намеря „василевс” в старославянския речник, но няма: има „Василий”. Все пак може би има някаква дума, подобна на „василевс”, но не ми се рови. По-интересно е да видим как е цитираният и другите подобни откъси в най-ранните старославянски книги.

Според мен „царь” се е появило от не съвсем точното разчитане на съкратеното изписване на „цѣсар” (цесар), като „ц҃рь” с титла отгоре. Предполагам, че това е станало „поради забрава”. Тази титла е била използвана първоначално само в Първата българска държава за царете след Симеон. След това в продължение на над сто години думата остава записана единствено в литературните източници, най-често в съкратения й вид. Това е част от надгробния надпис на Мостич с текста „(при) Сѵмеонѣ цр҃и и при Пєтрѣ цр҃и”:

Въпросът е, коя версия е по-ранна? Костадин Гугов действително я пее като народна песен: http://www.youtube.com/watch?v=2_LhP_m4qHo&feature=related А македонците я изпълняват като стара градска песен:

Хоровият вариант е известен отдавна. По-популярен е обаче в Македония.

Пълното наименование е „15-ти казашки кавалерийски корпус”. Значи „15 кк” е „15 кавалерийски корпус”, който е всъщност „казашки”. 1 кк трябва да е „1-ви кавалерийски корпус”, който е бил в състава на 2-ра танкова армия (2 ТА),заедно с „68-ми артилерийски корпус” (68 ак) и „22 планински (горски) корпус” (22 гк). http://ru.wikipedia.org/wiki/2-%D1%8F_%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%8F_%D0%B0%D1%80%D0%BC%D0%B8%D1%8F_(%D0%93%D0%B5%D1%80%D0%BC%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%8F) В статията за 15 казашки кавалерийски корпус пише, че бил създаден на 25 февруари 1945 г. на основа на 1-ва казашка кавалерийска дивизия на фон Панвица. Това се връзва с текста в началото: «В 1943 были выведены с востока и казачьи части. Наиболее боеспособное соединение немецких казачьих войск - сформированная летом 1943 1-я казачья дивизия фон Панвица отправилась в Югославию, заниматься партизанами Тито. Там постепенно собрали всех казаков, развернув дивизию в корпус. Дивизия приняла участие в боях на Восточном фронте в 1945 году, сражаясь в основном против болгар». От статията за 15 казашки кавалерийски корпус идва уточнението, че въпросното сражение е било Балатонската операция.

„През март 1945 г. части на 15-ти казашки корпус са участвали в последната мащабна настъпателна операция на Вермахта, успешно действайки против българските части на южния фронт по време на Балатонската операция.” Цитатът е от http://ru.wikipedia.org/wiki/15-%D0%B9_%D0%BA%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%87%D0%B8%D0%B9_%D0%BA%D0%B0%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D0%B9_%D0%BA%D0%BE%D1%80%D0%BF%D1%83%D1%81_%D0%A1%D0%A1 На фрагмента от картата, долу вляво (оградено в черен квадрат) се вижда, че действително 15 казашки корпус (15 кк) е действал срещу 1-ва българска армия (1 А).

Използвани са графичните възстановки на Боян Кузупов, но художествената техника е по-модерна. Едва ли той си е играл на компютъра.

Тези изображения през 2009 г. бяха изложени на табла, поставени до реставрираните останки на Двореца и до новопостроената Патриаршия на Царевец. Не знам с каква техника са правени изображенията. Не знам и кой е авторът им, но предполагам, че едва ли още стоят на Царевец. Пускам ги за информация.

Оригиналният пост е в: http://neverojatno.wordpress.com/2012/04/21/prost/ Там е отбелязано, че: Съвпадението с реални събития, свързани с действително съществуващи субекти и обекти, носещи същите имена както героите в изложените писмени текстове е случайно и неволно.

Кръглата църква, известна също като Златната църква или Църква „Свети Йоан“ в Преслав. Мисля, че макетът се намира в Археологическия музей в Преслав. Аз съм го снимал в Президентството.

Аз все съм си мислел, че капитанът на един пиратски кораб трябва да изглежда така :

Те в Германия също ползват интернет. Току виж се обадила някоя Гретхен, че е познала „мейне гросмутер”. Знам, че картичката е рекламна, но не се досетих, че дамите в компанията са чужденки. При първото ходене със семейството ми в Слънчев бряг през 1987 г. посетихме и Фрегатата. Затова си помислих, че може да са снимани българки. Картичката е по-стара, ама не ми се вярва фотографът да е търсил специално германки за снимката. Червеносоката според мен, си е типична българка. Това, че „пиратите” са си вярвали, че са истински пирати, също не го вярвам. Иначе ресторантьорството е сериозна професия и действително изисква максимално да угаждаш на посетителите.

Ако се обадят и внуците на „бабите”, можете да си заформите компания. Винаги съм мислел, че старите фотографии трябва да сближават хората, но тук във форума не винаги е така. Особено, когато става дума за политическа фотография.

Картината „Вик (Skrik)” е рисувана от норвежкия художник- експресионист Едвард Мунк в 1893 г. Както при много свои творби, в периода 1893 - 1910 г. Мунк рисува няколко нейни версии. „Вик” е от серията „Сцени от живота”, в която норвежкият експресионист изследва темите за живота, любовта, страха и смъртта. На картината е изобразена крещяща човешка фигура, с широко отворени уста и очи, обхванала главата си с ръце. Значително място във фона е заета от надвиснало ниско червено-оранжево небе. Под него се очертават неясните обобщени контури на морски пейзаж В дневника си художникът е записал ситуацията, при която се е родила идеята за картината: „ Вървях по пътя с двама приятели - слънцето залязваше - внезапно небето стана кърваво-червено - спрях, почувствал изнемога и се опрях на парапета - кръв и огнени езици стояха над синьо-черния залив и града - моите приятели отминаха напред, а аз стоях там, треперещ от тревога - и усещах един безкраен вик, пронизващ природата.” Този спомен, записан в дневника на Мунк на 22.01.1892 г., ни дава сведението, че природата в картината представлява залива Осло-фиорд, край който е разположен едноименният норвежки град. Изказвани са различни мнения за изказа на картината. Някои виждат фигурата на преден план като обхваната от някакъв ужас и считат изобразеното за символ на „универсалия ужас” (?). Други считат картината за икона на екзистенциалното страдание. Несъмнено много точна е оценката, че „картината внушава на зрителя чувството за вик: огромен вик, изпълващ цялото пространство, безнадежден, безпомощен, вик, действащ като символ” (Атанас Стойков). Казват, че първоначално картината е озаглавена „Викът на природата” (Der Schrei der Natur). Но това не е точното й обяснение. Към горния цитат можем да добавим, че „Вик” е блестящо изражение на душевната самота, в която често изпадат интелектуалците. Безпомощната човешка фигура в предния план, неясните отдалечаващи се фигури и тревожният пейзаж, подчертават викът, изразяващ безсилието на човек, почувствал се слаб и самотен сред величието на природата. От философска гледна точка картината е продукт на екзистенциализма и е предвестник на популярната в ХХ век тема за алиенацията - темата за отчуждението и самотата. Известни са няколко версии на „Вик”. В музея на Едвард Мунк (Munchmuseet) в Осло се излага един от живописните варианти,изпълнен със смесена художествена техника: масло, темпера и пастел върху картон, който вариант се счита, че е създаден през 1910 г. В Националния музей за изкуство, архитектура и дизайн в Осло се съхранява най-известният маслен вариант на „Вик”, който тук е показан в началото на статията. Картината е крадена на два пъти: през 1994 и 2004 г. Първия път творбата е върната след няколко месеца, а при втората кражба - чак през 2006 г. и то с някои повреди. След реставрация, в 2008 г. отново е изложена, но в десния край на картината личи петно, което е резултат на повредата. Съществува и литография на картината, направена в 1895 г.: Единствената версия на сюжета, която се намира в частни ръце, е изпълнена с пастелна техника. Рисувана е през 1894 г. На 2 май 2012 г. тази картина бе продадена за сумата от 119 922 500 долара, което е засега рекорд за произведение на изкуството. http://www.abc.net.au/news/2012-05-03/the-scream-sells-for-1199m/3987820 Пародия на сюжета от картината „Вик” присъства в първата серия на филмовата комедия „Сам в къщи”:

Че то какво е по-различно при днешните „демократи”, които се опитват да бъдат наместници на САЩ? Абсолютно аналогичен случай на този, от писмото на Живков - на България „да бъде предоставен дългосрочен кредит за изплащане на оборудването, материалите, приборите, ядреното гориво и техническата помощ при строителството на атомна електростанция” - имаме и през 2000 - 2001 г. С малка разлика: докато в 1965 г. НР България иска да получи кредит от СССР и вероятно получава, през 2000 г. Русия предлага на Р България дългосрочен кредит, пак за строителство на ядрени мощности, но последната отказва. През 2000 г. руснаците бяха изготвили по поръчка на Иван Костов и Иван Шиляшки технически проект за доизграждане на блок № 1 на АЕЦ „Белене”. Реакторът за блока бе вече доставен на обекта и бе изграден неговия корпус. Трябваше да се купи и достави турбината и някои спомагателни съоръжения за блока. В техническия проект бяха описани оборудването, което беше необходимо да се достави, за да се окомплектова блока и да се извършат всички довършителни операции по монтажа и пуска му. Проектът беше придружен със сметка, от която се виждаше, че доизграждането на блок № 1 на АЕЦ „Белене” ще възлезе на един милиард и двеста милиона долара. Руснаците знаеха, че тогава държавата ни беше в криза и предложиха да отпуснат необходимата сума като дългосрочен заем. Иван Костов обаче, не каза „да”! Сега сякаш „ни лук ял” и така нататък, ни убеждава колко зависими сме щели да станем от руснаците, като построим втора ядрена електроцентрала. Не знам дали това го е накарало на времето да не се реши да вземе заема и да довърши блок № 1. Но след това станахме свидетели на грандоманските идеи на Сакскобургготски и Станишев, вместо те да довършат започнатото, да го ликвидират и да започнат да строят наново не един, а два атомни енергоблока. Ако Костов и Сакскобургготски бяха взели заема и бяха довършили започнатото на АЕЦ „Белене”, вече щяхме да имаме втора ядрена електроцентрала, която щеше да произвежда далеч по евтин ток от този, за който сега се говори, че щял да струва 15 стотинки. Бойко Борисов обича да се хвали колко много неща бил направил, ама все пак някой да му каже, че в момента играе пиеската, която се разигра в 2001 г. Тогава също решиха доставения за АЕЦ „Белене” блок да го монтират на АЕЦ „Козлодуй”. Е, това на времето не стана. Продадоха доставения блок и се юрнаха да правят наново всичко. Това, което различава ситуацията днес, от тази преди десет, че и преди петдесет години, е че на мястото на АЕЦ „Белене” щяло да се строи парогазова електроцентрала. Бойко Борисов също заяви, че нямало да прави българо-руска ядрена централа, но нали се сещате, чии интереси ще защити той, ако парогазовата централа се предвиди да работи с шистов газ.

Все ми се струва, че нещо не е разчетено, както трябва от надписите. Ето го първия „некролог”: Точно там, където е „река Днепър” част от буквите ги няма и са „дочетени”. Може да не става дума за Днепър, а за някоя река в България.