Стефан Атанасов

Към казаното дотук може да се прибави още един аргумент. В Източна Румелия свободата на словото се е намирала на по-високо ниво, отколкото в княжеството. Затова писатели като Иван Вазов и Константин Величков са предпочели да живеят в Пловдив, а не в София. Прибързаното съединение (покрай всичко останало) забави демократичното развитие на страната, лишавайки го от конкуренция.

Напротив, точно обратното е. Обеззвучаването на предлозите в определени случаи е задължително, а звучният им изговор е възникнал под руско влияние.

Напълно си прав, но има случаи, когато обеззвучаването е задължително, дори и при забавен говор.

Колебанията в изговора на предлозите Кое най-много бие на очи и кое ни прави по-малко българи? Обстоятелството, че големият по обем теоретичен материал в граматиката се явява пречка за нейното усвояване в практически аспект, е отдавна установено. Така може да се обясни изговорът на един телевизионен водещ, който всеки път казва на събеседниците си „добре дошъл“ вместо „добре дошли“, наред с всички останали неправилно употребени причастия на глаголите. По същия начин той си е изградил навика да казва „флизам“ вместо „влизам“, „фнос“ вместо „внос“ и т.н. За съжаление не всички досега излезли граматики са достатъчно изчерпателни по важните въпроси, като са налице колебливи и дори противоречиви мнения. В Първи том на БАН (с червените корици) наречен още Фонетика е споменато (дори на два пъти), че е недопустимо шумова и сонорна съгласна да стоят една след друга, когато се намират в края на думата. Точно заради това всички казваме „Лидъл“ вместо „Лидл“, както често се пише и то на кирилица. Написано на латиница името е немско, а на кирилица се прилагат всички правила относно транскрипцията, защото транслитерацията в повечето случаи не е възможна. Както никой нормален българин не може да каже „Лидл“ като изпусне ъ-то, по същия начин никой не казва „Билла“ с две л-та, защото и то е нетипично за българския говор. Коментирано е всичко това само в граматиката на БАН, но колко българи са я прочели? По инстинкт обаче всички правилно изговарят подобни чужди имена, за разлика от авторите на реклами, които погрешно ги пишат, дори и на кирилица. В същия Първи том е констатирано, че предлогът „в“ задължително се изговаря като „ф“ пред гласна и сонорна съгласна: „ф окото“, „ф ресторанта“, „ф лодката“, „ф Москва“, „ф армията“. Едновременно с това се твърди, че този изговор не е единствен. Че не е единствен не може да се отрече, но би следвало да се добави, че звучното изговаряне на в-то в такива случаи е неправилно и е възникнало под руско влияние. В университета имах само един колега, който казваше: „в магазина“, „в Несебър“, „в яденето“, вместо „ф магазина“, „ф Несебър“, „ф яденето“ и той беше завършил руска гимназия. Обяснявано им е как правилно да се изразяват на руски, без да им се каже да не пренасят същите навици на български. Авторите по-нататък напомнят, че за разлика от предлозите „в“ и „от“, представките съставени от същите звуци се запазват при изговор: „влизам“, „внос“, „отливам“, „отвързвам“ и т.н. Отклоненията и в двата случая имат наддиалектен характер и се дължат на небрежност при по-бързо говорене. Въпреки това нашият слух по-лесно ще бъде подразнен ако чуем да се казва „флизам“ вместо „влизам“, отколкото „одливам“ вместо „отливам“. И в двата случая е налице грешка, но тя по различен начин се възприема. Дотук всичко е ясно. Противоречивите мнения започват с предлозите, които запазват звучността си. Такива според авторите са всички останали: „без усилие“, „без воля“, „без радост“, „без мене“, „из нивите“, „през ливадата“, „през окопа“, „пред магазина“, „над ухото“, „над морето“. Едновременно с това се твърди, че е налице тенденция към обеззвучаване на предлозите завършващи на „д“, без то да се възприема като погрешно: „пред мене“ („прет мене“) „под очите“ („пот очите“) „след Варна“ („слет Варна“) и т.н. Каква е разликата? Може би се изразява в това че „д-то“ по-лесно преминава в „т“, отколкото „з-то“ в „с“. Не е казано изрично, но би следвало да се подразбира. Представките и предлозите са морфеми от различни категории. Затова по различен начин се изговарят. За да прецениш дали да кажеш „влизам“ или „флизам“ се изискват знания, свързани с изговора на представките, а за да решиш дали да бъде „в морето“ или „ф морето“ е нужно да се знае как се изговарят предлозите. Сега обаче стигаме до различните авторски мнения. В „Граматика на българския език“ (2020) се твърди, че изрази като „грат Варна“ вместо „град Варна“ и „човек с воля“ вместо „човек з воля“ са задължителни при изговаряне. Бихме могли да се съгласим, ако не е налице една универсална тенденция, първата съгласна да се уподобява по звучност със следващата. Горните словосъчетания, могат да бъдат изговорени така, както авторът (Любомир Андрейчин) препоръчва, само с усилия на волята и при забавено темпо. С други думи, изисква се от нас нещо невъзможно. Освен това посочените тук „правила“ директно си противоречат с написаното в Първи том от граматиката на БАН. Такива са най-често срещаните проблеми с фонетиката до момента. Без да им се обръща особено внимание, достатъчни са и кратки коментари като настоящия. Така стоят нещата само откъм практическата им страна. Теорията е обширна като морето. Затова и най-добрите наши журналисти не могат да го преплуват, а пропускат правила, които са елементарни и лесни за усвояване.

На въпроса каква е разликата между синтетичните и аналитичните езици, са Ви отговорили отдавна. Но какъв точно е бил езикът на прабългарите, не знае никой, защото в съвременния език са се запазили само 15-20 предполагаеми думи, че може да са останали от прабългарите. Твърди се също така, че техният език е принадлежал към групата на аглутинативните езици, където след съответната дума се поставят не само определителните членове, но и предлозите. Всичко това са само хипотези и предположения.

Падежи не исчезли ни в болгарском языке, ни даже во французском и в англий­ском. Исчезли только падежные окончания, а старые падежи остались такими же, какими были и тысячу лет назад. Кроме того, и в русском, и в болгарском языках слово «артикль» до сих пор воспринимается как заимствованное, а в болгарском языке безусловно сохранилось славянское слово «член», которое имеет то же значение. Так, например, «определителен член» в русском языке переводится как «определённый член».

Не ни е разрешено обаче да казваме: „Коня на когото заложих, не можа да спечели състезанието“. Ще бъде: „Коня на който заложих“... Животните са одушевени предмети, но граматически са приравнени с неодушевените.

Да, като се започне с „История на българите“ (1886) от Константин Иречек. Като се мине след това през учебниците на Васил Златарски (1927) и Петър Мутафчиев (1943) и се стигне накрая до „Образуване и укрепване на Западната български държава“ (1960) от Петър Петров, все така е било в продължение на сто години до Втори том от 14-томната История на България (1981). Парадоксалното е, че автор на най-подробното изследване върху Западното царство е Петър Петров, а 20 години по-късно е решил сам да опровергава себе си. Във връзка с това Румен Даскалов написа книгата „Историографски спорове за Средновековието“ (2024) и нарече Петър Петров „съчинител на басни“.

По документи Кирил Домусчиев е собственик на „Лудогорец“ от 2010 година. Една година преди това той искаше да купи акциите на ЦСКА, но правителството на Сергей Станишев беше поставило на Александър Томов условие да ги прехвърли на Митко Гърнето. Първото желание на Домусчиеви беше да станат собственици на ЦСКА, а започнаха да развиват футбола в Разград като резервен вариант.

Втори том от граматиката на БАН, през погледа на електронния правописен речник Преходните и непреходни глаголи Граматиките по начало имат консервативна природа и нов вариант на трите тома от преди 40 години едва ли може да се очаква скоро. Но след като Правописният речник (2012) излезе и в електронен вариант, се появиха известни различия, които не може да не ни направят впечатление. В цитираното издание е даден пример с девет глагола, които тогава са принадлежали към така наречения хибриден модел, защото са се явявали и преходни, и непреходни едновременно, според това дали ще бъдат употребявани самостоятелно или с предлог. Например: „играя карти“ – преходен глагол, или „играя на карти“ – непреходен. Авторите на речника обаче са сменили методиката. Сегашното условие е свързано с това дали съответният глагол е съвместим със словосъчетанието „него го“. Примерите могат да се дадат според най-често допусканите напоследък грешки: „С това ръко­водство нашето дружество рано или късно ще фалира“. „Фалирам“ – непреходен глагол, защото е несъвместим с „него го“. Втори пример: „Нашето дружество вчера го обявиха в несъс­то­я­телност“. „Обявя“ – преходен глагол, който е съвместим с това словосъчетание: „Него го обявиха“. От споменатите в учебника девет хибридни глаголи, вече не е останал нито един. Осем са определени като преходни, а един като непреходен – „жадувам“. Така е според авторите. Аз обаче не виждам каква е пречката да се каже „жадувам го“, или „него го жадувам“, макар и в преносен смисъл, защото не ми звучи неправилно. С „играя“ примерът е друг: „Ти играеш ли го това хоро? Играя го, защо не“. Респективно: „Него го играя“. Също преходен глагол. Все пак в медийните публикации има редица случаи, когато непреходни глаголи се употребяват като преходни и това се дължи на крайно ниска езикова култура, съчетана с липсата на уважение към традициите, които са се наложили още с появяването на съответните глаголи. Свършен или несвършен вид? Пак в цитирания Втори том се споменава, че глаголите от свършен вид не могат да се преобразуват като причастия, деепричастия и отглаголни съществителни. Това е само една констатация, която едва ли е могла навремето да ни направи сериозно впечатление. Сега тя е превърната в дефиниция. Към несвършения вид принадлежат само глаголите, които имат деепричастие: пиша – пишейки; казвам – казвайки. Но „кажа“ не включва деепричастие и затова е от свършен вид. За разлика от преходните и непреходни глаголи, тук новата методика не е променила вида на нито един глагол – свършен или несвършен. Използва се за повече бързина в преценката на съответните словоформи. Други разлики между речника и учебника Във Втори том употребата на притежателното местоимение „свой“ е била задължителна и за трите лица, а сега тя се използва само в трето лице: „На своя рожден ден актьорът покани близо четиристотин гости“. (Пример от речника). Обобщителните местоимения за винителен и дателен падеж „всекиго“, „на всекиго“ са отпаднали напълно, заменени от именителната форма „всеки“. Но все пак има устойчиви словосъчетания като „за всекиго по нещо“, които са се запазили по изключение. „Излишните“ местоимения! Винаги ли са излишни, или са по-скоро факултативни? В езици като английски, руски, френски и много други, глаголите задължително са предше­ствани от личните местоимения: „аз, ти, той, тя, то, ние, вие, те“. Преобладаващо е мнението, че на български местоименията се пропускат, а ако случайно сме ги употребили, това е било или по невнимание, или покрай чуждите езикови влияния. Не съм съгласен с това твърдение и ще го подкрепя с конкретен пример. В своето есе „Изповед“ Лев Толстой е използвал следното изречение: Я наивно воображал, что я – поэт, художник и могу учить всех, сам не зная чему я их учу. Я так и делал. На български аз съм го превел по следния начин: Наивно си въобразявах, че съм поет, художник и мога да уча всички, без самият аз да знам на какво ги уча. Аз така и правех. В оригиналния текст на руски, личното местоимение „я“ (аз) е употребено четири пъти, а в българския му превод – само два пъти. Но ако се премахне напълно ще се наруши целостта на текста, както и правилното му възприемане. Затова намирам за по-разумна тезата, че местоименията предшестващи глаголите имат факултативен характер, а редакторите би следвало да не ги задраскват всеки път, когато ги срещнат. Несъществуващите думи Когато се появи първото издание на големия правописен речник (1983) с около сто хиляди думи, граматиката на БАН беше вече отпечатана. Това предизвика известни разминавания. Авторите често даваха примери с невключени в речника думи. Започнах да ги подчертавам с жълто, но се оказаха прекалено много, за да се реша ги из­броявам. „Текезесе“ (с начална малка буква) беше дадена като лексикална единица с четири равностойни ударения, а „жепевагони“ и „бенебанка“ служеха като примери за думи с по три ударения. В сегашния вариант на речника се е запазила само „взаимноперпендикулярен“, като дума с две ударения. От Речника на българския език досега са излезли 16 тома, които накрая ще станат 26 или 27. В електронния си вариант обаче, той вече е публикуван от „а“ до „я“. Могат да се от­крият стотици думи, които ги има само в него, но не са включени в Правописния речник, както и обратното. Най-добре би било да се намери начин за уеднаквяване на техните съ­стави. Ще се спести ценно време, търсенето на отделни думи да се прави ту в единия, ту в другия речник. Звателният падеж – ще изчезне ли или ще се окаже по-жизнен, отколкото сме го мислели? Каквито и да са в момента актуалните разбирания относно неговата съдба, ще бъде грешка, ако написаното във Втори том се разглежда като мнение на всичките автори. А в момента точно така се постъпва. Там съответната глава е написана от Стоян Стоянов, а той твърди, че обръщения като „Марияно“, „Илияно“ и други женски имена, завър­шващи на „о“, имат разговорен оттенък, докато неутралните се употребяват без звателен падеж. Може да се добави още, че своята теза авторът я е застъпвал не от 1983 година, когато излиза граматиката, а още през 1964-та – с първото издание на неговия учебник. Не е взет под внимание различният подход на граматиките, за разлика от учебниците по история например. Там главният редактор освен че пише собствения си раздел, следи и за уеднаквяването на мненията върху целия материал. В такова колективно съчинение не е разрешено да се твърди, че цар Самуил е основал Западното българско царство, както е било в действителност, а се приема, че е продължител на Крумовата династия. За разлика от историята, граматиката на БАН са я писали 22-ма автори, като никой не е бил задължаван да се придържа към мнението на по-висшестоящия. Стоян Стоянов (по случайно съвпадение) се е оказал главен редактор на Втори том, но това не означава, че останалите автори са споделяли неговите тези по всички въпроси. Любом­ир Ан­дрейчин участва в авторския колектив, но във връзка със звателния падеж стои на коренно противоположни позиции. Плурализмът на мненията личи по различните и противоречащи си един на друг термини. В Първи том например са споменати изрази като „гласна“ и „съгласна“ (в женски род), а във Втори том в аналогични случаи се говори за „гласен или съгласен звук“ (в мъжки род). Въпрос по който различните мнения са се запазили и до днес. От съ­става на елек­тронния правописен речник личните имена са изключени и не може да се разбере какви позиции застъпват неговите автори. Чужди езикови влияния е имало още по времето на хан Аспарух и така до ден днешен. Но тенденциите, които наблюдаваме напоследък са свързани най-често с изкуствения интелект. Когато получаваме съобщения от Фейсбук, или рекламни известия от банки и търговски вериги, това не го правят хора, а роботи. Ако звателният падеж по естествен път изчезне след сто или след хиляда години, никой от нас не може да бъде сигурен дали наистина точно така ще стане. Редно е все пак да не му решаваме съдбата още отсега с непатриотични съвети. А това, което предстои да се случи, ще го коментират бъдещите поколения. Какви изненади може да ни донесе синтаксисът, очаквайте в наскоро.

Всеки, който се интересува от история, се интересува и от темата.

Проектоустава на БРЦК, мненията на автори като Николай Генчев и Мерсия Макдермот и спомените на Спиридон Казанджиев.

Версиите за обесването на Васил Левски, описани в неговата биография, са общо десет на брой, ако не се брои Захари Стоянов, който твърди, че въобще не е имало обесване, тъй като Левски се е самоубил в затворническата килия. С нея те стават 11. Но и с нея, и без нея, не се намират дори две еднакви истории, които да съвпадат помежду си. Три от разказите намесват поп Тодор по три различни начина, а в четвъртия се твърди, че изповедта е направена пред поп Христо. Но в нито една не са произнесени думите: „Боже, избави България!“ Има ги чак в петата версия, отпечатани с дребен шрифт, в края на биографията, по преразказ на Иван Кършовски. Това всъщност е 12-тата версия, заедно с представената от Захари Стоянов. Кършовски също не е очевидец, защото по време на обесването се е намирал в Румъния (Плоещ). Във втория вариант поп Тодор започнал да убеждава Левски, че изповедта е необходима, за да не го постигне никакво нещастие по пътя към отвъдното, а Левски отговорил: „Знам, знам какво нещастие ще ме постигне“. Третата версия я разказва Петър Тантилов (1861-1937): „На ген. П. Тантилов, поп Тодор е преподавал в първите години след освобождението във военното училище: „Бѣхъ повикан и заведен от едно заптие при бесилката. Там докараха на кола с един кон Васил Левски от конашкия затвор. Поп Тодор се доближил до колата и видѣлъ Апостола в седящо положение, с глава силно обронена върху гърдите. По вратѫ му имало кръв. Свещеникът се доближил до апостола и му извикал: „Дяконе!“ Раздрусал го по рамото и пак извикал: „Василе!“ Но Левски нито се помръднал, нито му отговорил. Попът извикал трети път: „Асланоглу!“ Никакъв отговор обаче не последвал. Тогава офицерът му казал: „Папаз ефенди, тит ишине!“ (Върви си, дѣдо попе!). Праведникът бил вече в небесните селения, заключава Христо Тантилов, който публикувал тоя спомен на брат си. Поп Тодор не могъл да го изповѣдва и си отишъл. Турците не го оставили да дочака изпълнението на присъдата“. Пропуснах само първия вариант с поп Тодор. Излишно е да го коментирам, защото е на един професионален лъжец като Стоян Заимов. Известно е какви фантасмагории е съчинил за съдебния процес. Тук продължава по същия начин. Наличието на десет взаимно отричащи се истории означава, че нито една не може да се приеме за достоверна. Накрая Иван Унджиев обобщава: „Твърде късно се сетихме да разпитваме очевидците и съвременниците на това събитие. Първият изнесен спомен е от 1936 година. Спомените пък на ония очевидци (макар и съвсем малко) които по един или друг повод са били разказвани навремето, не са записани“. Възраждането е епоха на живи хора, ние се опитваме да им изграждаме биографии като на средновековни светци, без това да съвпада с фактите. Но най-точно се е изразил Георги Коритаров: „Водил съм спорове преди време как трябва да се отнасяме към нашите национални герои. Като към недосегаеми канонични образи, или като към хора, които са водили нормален човешки живот“. Ученото си е учено. Аз и да искам, не мога да го кажа като него.

ИСТИНАТА ЗА УВОЛНЕНИЕТО НА ВАСИЛ МЕТОДИЕВ – 1979 Причината е в репликите, които Олег Блохин и Атанас Михайов са разменили помежду си Едно от най-силните си участия в Европейските клубни турнири „Локомотив“ Сф. записа през есента на 1979 година. След отстраняването на „Ференцварош“ и „Монако“ на него му се падна един от носителите на КНК (1975) – „Динамо“ Киев. В състава на украинците като най-големите звезди от сегашни позиции можеха да се посочат носителят на купата – Олег Блохин и нейните бъдещи притежатели през 1986-та – Владимир Бесонов и Анатолий Демяненко. И двете купи отборът ги печели под ръководството на Валерий Лобановски. Писано е достатъчно за това епохално участие на „Локомотив“, но то не е достатъчно добре изяснено в неговия политически аспект. В почти всичките си интервюта Васил Методиев не е пропускал да отбележи, че е бил уволнен затова че е отстранил съветски отбор. Фактите обаче показват друго. През юни 1997 година Атанас Михайлов даде интервю за „Меридиан мач“, в което разказа за един инцидент, възникн­ал непо­средствено преди втория мач в Киев. Тогава Олег Блохин казал на нашите играчи, че ние българите винаги сме били роби, защото сме народ без достойнство. Атанас Михайлов му отговорил с думите: „Хайл Хитлер! Като него ще ви трепеме и ние“. От украинска страна не последвали никакви оплаквания, но сред нашите футболисти е имало доносници на Държавна сигурност. Ръководството на клуба научило за случая с подробности. На дневен ред останал въпросът дали да се лишат от най-добрия си футболист, или да бъден пожертван треньора. В крайна сметка изкупителната жертва се оказал Васил Методиев. Не си запазих вестника с това интервю, защото не очаквах, че ще настъпят такива съдбоносни за украинския народ събития. Тогава все още възприемах украинците като руснаци и затова погрешно изтълкувах думите на Блохин. Думата „роби“ я осъзнавах като техни роби – на народите от бившия Съветски съюз. В качеството си на роби, българските футболисти едва ли не са били длъжни да им легнат, без да играят. В дей­ствителност Блохин е намекнал за лакейското ни поведение, за разлика от украинците, които винаги (по един или друг начин) са отстоявали своята независимост. От спортна гледна точка Блохин е допуснал груба тактическа грешка – ядосал е противниковия отбор и така той се амбицирал да ги отстрани. Мачовете съвпаднаха с моето пребиваване в казармата. Реваншът се излъчваше по телевизията, а войниците се оказаха разделени на две. Половината поддържаха мнението, че дори да сме съветска колония, точно заради това сме длъжни да ги бием, за да им докажем, че не могат да ни командват на сто процента. Останалите момчета заявяваха открито, че ще объркаме плановете на един по-силен отбор, но в действителност не им се искаше да пречим по какъвто и да е начин на Големия брат. Аз принадлежах към първата група, но на шестнайсетинафинала срещу ЦСКА поддържах „Динамо“ Киев, а след като той ги отстрани, преминах на страната на „Локомотив“ София. Запомних самия мач като първата ми възможност да опозная българската народопсихология. Следващия сезон (1980) „Левски“ отстрани „Динамо“ Киев още в първия предварителен кръг, а четири години по-късно (1984) отново му се падна да играе срещу украин­ски отбор – „Днепър“. Все още не можех да различавам украинците от руснаците и това предизвика моя песимизъм. Знаех, че Васил Методиев е наплашен заради предишното си уволнение и едва ли ще се старае много. Накрая „Днепър“ победи, а конспиративните теории се раз­пространяват и до днес, но всичките до една остават недоказани. Четвърт­финалите „Днепър“ ги загуби срещу „Бордо“, а тогава той беше значително по-слаб, както от „Левски“, така и от „Щутгарт“, когото „Левски“ отстрани на шестнайсетинафинала. Накрая отпадна и „Бордо“ – в полуфиналите срещу бъдещия европейски шампион „Ювентус“, а „Левски“ пропусна най-големия си шанс той самият да играе в същия полуфинал. Колкото до украинците като нация, за мене те си остават загадка и досега. В момента се държат като най-героичния народ, а през комунистическо време нищо не се знаеше както за техния патриотизъм, така и за национализма им.

С ритуала на клетвата, Левски е искал да ѝ придаде по-тържествен характер, във връзка със смъртното наказание, предвидено за предателство. Революционерите покрай всичко друго са били и селски хитреци, които са се нуждаели от сплашване.

С ритуала на клетвата, Левски е искал да ѝ придаде по-тържествен характер, във връзка със смъртното наказание, предвидено за предателство. Революционерите покрай всичко друго са били и селски хитреци, които са се нуждаели от сплашване.

Да не отказваш помощта и на дявола, означава да не се страхуваш от божието възмездие. И бога , и дявола са измислени от хората, но реално те не съществуват. В източните религии

В днешно време е налице една друга тенденция. 82% са православните българи, които в преброяването на населението са заявили, че са такива. Но кръстените в църква са не повече от 10-15%. Получава се разлика от около 70% и това именно са православните атеисти.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ – АТЕИСТ! Едно лично мнение се оказва истина Първата научна публикация, в която се твърди, че Левски по начало не е бил религиозен е на Николай Генчев (1987). За съжаление той не се е аргументирал, но ако разгледаме данните, които историята е приела за автентични, ще стигнем и ние до същия извод. Изворите Със Спас Казанджиев от Севлиево те били горе-долу връстници. Пътували заедно, без да се познават. По-нататък разказа го продължава неговият син Спиридон Казанджиев (1882-1951): „Левски извадил от дисагите баница и подал едно парче на баща ми. Последният отказал да вземе баницата, понеже било през пости и не блажел. Тогава Левски започнал да говори за участта на нашия народ и казал между другото, че докато само ще постим и ще се молим на Бога, турците ще бъдат господари на земята ни и ние ще им робуваме“. Било е през Великденските пости, а баницата най-вероятно е била с яйца и сирене. Когато един християнин приема постите за религиозен предразсъдък, това вече е повод за по-сериозни разсъждения. Левски е показал подобна тенденция и в кореспонденцията си. Писмата Съвременните автори често обичат да цитират думите на Левски: „Целите сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме“. Това е неговото писмо до Филип Тотьо (18 април 1871). Но то продължава по следния начин: „Брате, ние не отказваме помощта и от дявола, но имаме си предначертание“. Случайно или не подобен текст е употребил и Карл Маркс 19 години по-рано: „В политиката за постигането на определена цел можеш да се съюзиш дори и с дявола – нужно е да бъдеш сигурен, че ти ще изиграеш дявола, а не той тебе“. (1852) Изключено е Левски да е чел статиите на Маркс на английски, но позоваването на дявола е направено по сходен начин. То е израз на атеистичен светоглед. В момента на публикацията Маркс е бил на 34 години, а почти на толкова е бил и Левски. Фактите Според братовчед му Васил Караиванов след своето размонашване (1864) Левски започнал да ходи из Карлово с европейски дрехи и с турски фес. След като веднъж е ядосал местното църковно настоятелство, той е гледал поне с турските власти да е добре. Все пак носенето на фес е още един признак на незачитане на традиционната религия. При конвоирането им до София, Левски казал на своите сподвижници Никола Цветков и Христо Цонев: „Ще се потурча даже, само да остана жив и пак да работя“. Без никой да го кара да се потурчва, Левски е бил готов и на такава стъпка, стига тя да му свърши работа в полза на революцията. По-подробни коментари не са необходими. С каквито приятели се събереш, такъв ще станеш Цитираната поговорка има значение за средата, в която Левски се е оформил като революционер. Негови приятели и съмишленици са били Раковски, Ботев и Каравелов, а също войводи като Панайот Хитов и Филип Тотьо. Не може Левски да се е различавал в религиозните си убеждения от своите съратници. За Ботев и Каравелов борбата за църковна независимост е била излишна и затова не са ѝ обръщали никакво внимание. А Васил Левски е бил на мнение, че тя е необходима, защото ще отклонява вниманието на турските власти от революционната борба. Неговата позиция не е компромис, както изглежда на пръв поглед. Разликата е в това, че Ботев и Каравелов са разсъждавали като революционери, а Левски е постъпвал като политик. Православните атеисти При последното преброяване на населението (2021) имаше и въпрос: „Религиозен ли сте?“ Той ни дава възможност да направим разграничение между традиционното вероизповедание към което принадлежим и истинското ни отношение към религията. 82% от българите възприемат себе си като източноправославни, но религиозни са само 24%. Православният атеизъм все пак не е от вчера. Историята показва, че го е имало още от турско време, а съществувалите тогава тенденции са се запазили и до днес. Атеизмът и европейските ценности При изработването на Европейската конституция най-големи спорове предизвикал член втори, озаглавен „Ценности на съюза“. Мнозинството от депутатите се противопоставили на мнението да се включи християнството, тъй като съвременната научна мисъл се е изградила не върху него, а чрез съпротивата срещу ограниченията, които църквата векове наред е налагала. В крайна сметка били записани „свободата, демокрацията, правовата държава“ и т.н., но за християнските ценности там не се споменава нито дума. Когато ние сме се намирали под турско робство западноевропейците са го изстрадали всичко това, а спомените им са още пресни. И Левски, и Ботев са се оформили като революционери през втората половина на 19 век, а това е времето през което са творили автори като Марк Твен („Писма от земята“), Лео Таксил („Забавна библия“ и „Забавно евангелие“), Белински, Чернишевски, Ницше и др. Без да са чели всичките цитирани автори, техните възгледи за религията просто са били в духа на времето. МНЕНИЯТА НА ИСТОРИЦИТЕ Мерсия Макдермот: Няколко седмици те живели заедно, гладували и безкрайно спорели: Ботев – поетът, войнстващият атеист, образованият в Русия интелектуалец, запознат със съвременните европейски философски системи и теории, възторженият, неопетненият, уязвимият. И Левски – бившият монах с политическо призвание, който не се пита дали има, или няма бог. Интуитивният самоук революционер, надарен с рядко прозрение и въоръжен с богат опит и дълбоко познаване на своя народ. Левски едва ли е могъл да очаква от такъв български консерватор като Пенчович да сподели много от неговите възгледи, но те имали доста откровени разговори, в процеса на които Левски изразил мнението, че църковната борба, която имала за свой център Цариград, е полезна за революционерите не само като част от борбата за българската национална независимост, но и като нещо, което отклонява вниманието на турците от подготовката за революцията. Това гледище се различавало както от Каравеловото, така и от това на Ботев, който бил против всякакви църковни борби и изобщо не виждал смисъл да се води борба за българска екзархия. („Апостола на свободата“ 1967) Иван Унджиев: Мемоаристът (Христо Стамболски) разкрива отчасти и отношението на Апостола към борбата за църковна независимост. Тая борба според Апостола отвлича вниманието на турските управници и по тоя начин дава възможност да се завърши подготовката на народа за революция. За него тя е национална борба със свои цели и неговото отношение към нея се определя от интересите на освободителното дело. („Васил Левски. Биография“ 1980) Николай Генчев: В своята революционна дейност Левски не елиминира църквата и църковните отци. Не стига до Каравеловото презрение към попщината. Но това в никакъв случай не означава, че той и през годините на своите революционни митарства продължава да бъде религиозен. Смешно е да се помисли, че един човек, излязъл с целия плам на своята велика душа срещу силите, които бог е благословил, срещу силите, които религията е санкционирала или осветила от векове, може да бъде вярващ. За отношението на политика Левски към религията и църквата трябва да се разгледат неговите принципи за уредба на бъдещото общество на базата на веротърпимостта и верското равноправие. Нима един смирен християнин би могъл да съгреши пред своя бог и да иска равни права за мюсюлмани, евреи, католици и протестанти. Такъв политик най-малко ще посочи в своята конституция, че православието е държавна религия. У Левски няма нищо подобно. Като изхожда от своите демократични разбирания за равенството на народите и от своето дълбоко убеждение за свободата на човешката съвест, големият политик, бившият дякон избира в това отношение най-вярното решение. „Васил Левски“ 1987 В цитираната книга авторът е коментирал възгледите на Левски в два аспекта – собствените му религиозни убеждения и отношението му към религиозната свобода. Втората тема е свързана с изискването демократичната държава да не допуска дискриминационно законодателство. В своя проектоустав Левски е включил следния текст: Българи, турци, евреи и пр. щѣ бѫдатъ равноправни въ всѣко отношение, било въ вѣра, било въ народность, било въ гражданско отношение. (1871) Каравелов, който и с много други неща не е бил съгласен, е повлиял в окончателния устав текстът за гражданските права и свободи да бъде променен по следния начин: Ние желаеме за себе си свобода народна, свобода лична и свобода религиозна. Съ една дума свобода човѣческа и затова желаеме сѫщата свобода и за нашите приятели и съседи. (1872) Първоначалният проектоустав на Васил Левски е бил разделен от Общото събрание на два самостоятелни документа – Устав и Програма, а цитираният текст е включен в седма точка от програмата. По онова време глаголите от първо и второ спрежение, в първо лице, множествено число са завършвали на „ме“ единствено в статиите на Любен Каравелов – „желаеме“. Това означава, че той не само е наложил собствените си разбирания за устава и програмата, но и собственоръчно ги е записвал преди гласуването. (Днес така говорят и пишат (като Каравелов) две трети от хората и това изисква промени в правописа, но темата ни е за друго). С компромисното поведение на делегатите, дошли от България е отпаднал предложеният от Левски текст за религиозното равноправие. В Търновската конституция (1879) се е наложило мнението за доминиращата роля на източно-православната религия: Чл.37. Господстващата в Българското княжество вера е православно-християнската от източно изповедание. Цитираният текст е изтеглен от официалния сайт на Народното събрание. В последната му редакция думата „княжество“ е заменена с „царство“ (1911). В днешно време въпросът за равноправието между религиите е неделимо свързан с правата на човека. Или по-точно казано – наличието на господстваща религия е несъвместимо с демокрацията. При обсъждането на Търновската конституция въобще не е имало подобни дискусии. Всичките спорове са се свеждали до това дали Църквата да се управлява от колективен орган (Светия синод) или еднолично – от екзарх. В следващата конституция (1947) материята за религиозната свобода е уредена в чл.78, който гласи: „На гражданите се осигурява свобода на съвестта и на вероизповеданията“. Господстващата роля на източно-православната религия е мълчаливо отменена, а предоставената свобода е само на книга. По времето на Тодор Живков е приета третата поред българска конституция (1971). Там цитираният текст само си е сменил номера (станал е член 53), но е запазил съдържанието си непроменено. С четвъртата конституция (1991) се е получило точно обратното. Чл.37 от Търновската конституция съвпада само като число, но е в духа на новото време. За всеки случай да го цитираме и него: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними“. Вече за господстваща религия не може да става и дума. През 90-те години беше въведена задължителната регистрация на всички вероизповедания. Оказа се, че и двете ни православни църкви не отговарят на изискванията. Петър Стоянов през времето на своето управление (1997-2002) приемаше гергьовденските паради без присъствието на духовни лица. През 2001 година дойде на власт управляващата коалиция НДСВ-ДПС. Приет беше нов Закон за вероизповеданията (2002). Към мнозинството се присъедини и БСП, а против гласуваха единствено СДС и ДСБ. Липсата на пълно единодушие беше предизвикана от следния спорен текст: Чл. 10. (1) Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния ѝ живот. В следващата алинея втора Българската православна църква (със седалище срещу храма „Александър Невски“) беше обявена за юридическо лице по силата на закона, което не се нуждае от отделна регистрация. Ако се извършат обещаните от сегашното правителство конституционни промени, би следвало да се въведе правото на индивидуална конституционна жалба. Тогава правозащитните организации ще атакуват спорния чл.10 и той ще бъде отменен от Конституционния съд. Ето как историята и съвременната политика в един момент стигнаха до обсъждането на една и съща тема. А навремето водещият на „Памет българска“ Божидар Димитров забраняваше в неговото предаване да се говори за политика. Идеята на Левски за равноправието на религиите е опорочена в три аспекта – с приемането на противоконституционни закони, с дискриминационното законодателство и с нарушаване на Международното право (Европейската конвенция за правата на човека). 150 години се оказаха недостатъчни, за да могат заветите на Левски за „демократска република“ и равенство пред закона да бъдат докрай осъществени.

От живите историци най-добрите познавачи на Васил Левски са Пламен Митев и Пламен Павлов. Те и двамата поддържат мнението, че той е бил заловен поради нещастно стечение на обстоятелствата. Книга, която се разпространява само чрез музея в Карлово (поради липсата на читателски интерес) е със съмнителна стойност и едва ли от нея може да се научи нещо ново, което вече да не сме го чели и да не го знаеме.

След залавянето на Левски, Никола Сирков е очаквал да бъде арестуван и е бил изненадан, че полицията не проявява никакъв интерес към него.

ВОЙНАТА В СПОРТА – ИМА ЛИ Я ОЩЕ? Тогава спортът беше важен елемент от световната политика. Беше утвърждаване на едната система, доказване на приоритета ѝ пред другата, натриване на носове. Смело мога да кажа, че ние, спортистите от онова време приличахме на легендарните гладиатори от миналото. Загубата не съществуваше като понятие. Не се броеше нито сребърен, нито бронзов медал. Съществуваше само едно – златната победа! И то с цената на всичко, без подбор на средствата. Водеше се война! Цитатът е от автобиографичната книга на Бианка Панова (2012). По-нататък тя продължава: И пътят към победата беше постлан с много болка, страдания и лишения. Но кой определяше целта? Кой слагаше рамките? Къде беше границата? Границата на универсалния закон – да не се нарушава правото на избор. Човек трябва да има правото на личен избор. Друг е въпросът как и дали ще го използва! Но тогава ние нямахме алтернатива. Това беше лудостта на времето. Достоен за уважение героизъм, граничещ с краен фанатизъм и идиотизъм. И въпросът, който напира в мене и не ми дава покой (защото все още не намирам отговор) е: Струваше ли си? Специално в художествената гимнастика България беше въвлечена в единствената разрешена война срещу бившия Съветски съюз. И Бианка Панова, и останалите гимнастички, преди и след нея, не се конкурираха с американки, германки и каквито и да е други, а единствено с рускини. Но войната там се водеше с други средства. Ако на едно световно първенство българка и рускиня изиграеха всичко без грешка, златният медал най-често го получаваше рускинята, а на българката се присъждаше сребърен. При други спортове ситуацията беше различна. Между 1944 и 1989 година имаме само една победа срещу СССР в официален футболен мач (1959) и една в приятелски (1973). Задължаваха ни да губим срещу руснаците, а треньори като Васил Методиев ги уволняваха за неподчинение. Истинската война се водеше на друг фронт и между други противници. Най-много се следеше коя от двете суперсили (СССР и САЩ) ще вземе повече медали на олимпийските игри. Преди Втората световна война превъзходството на американците е тотално, с изключение на игрите в Берлин (1936) – 33 златни медала за Германия, срещу 24 за САЩ. През 1940 и 1944 олимпиади не се провеждат, а през 1948 година СССР отказва участие. За пръв път се явява през 1952г. и то като достоен подгласник на американците – 40 златни медала за САЩ и 22 за СССР. Същата година България печели първия си бронзов медал по бокс. Въпреки привидната си хегемония американците вече са обречени. Те не можаха да наложат идеята си за професионализма и това твърде скоро щеше да даде резултат. На Запад тогава имаше ясен регламент кои спортисти са аматьори и кои професионалисти. У нас беше точно обратното. Аматьорски състезания имаше само за ученици и студенти, а всички останали се занимаваха с професионален спорт. Но официално това се отричаше, а МОК си затваряше очите. Получаваше се една крещяща несправедливост и това пролича още през 1956 година – 37 златни медала за СССР и 32 за САЩ. България спечели един златен, три сребърни и един бронзов медал. През 2008г. тя отново падна на същото ниво. През 1960г. превъзходството на руснаците получи потвърждение – 43 златни медала за фаворитите, срещу 34 за основния им противник. 18-годишният Касиус Клей (Мохамед Али) спечели първия си златен медал и веднага след това получи доживотна забрана да се явява на олимпийски състезания. Американците вече се очертаваха като вечните втори, а на следващите две олимпиади постигнаха само временно отлагане на това, което се очертаваше като неизбежно: 1964 (36 медала за САЩ и 30 за СССР), 1968 (САЩ – 45 златни медала, СССР – 29). На двете състезания България спечели общо пет златни, девет сребърни и пет бронзови медала. Успех, който с почти същата еквивалентност ще се повтори и през 90-те години. 70-те години донесоха на западните демокрации най-големите разочарования. В Мюнхен домакинът Западна Германия беше изместен от източния си съсед – 20 златни медала за ГДР, срещу 13 за ФРГ. На върха съветската хегемония стана още по-убедителна – 50 за СССР и 33 за САЩ. На собствения си континент в Монреал (1976) Америка за пръв път беше изместена и от втората си позиция – от ГДР. Колко фалшиво и нереално е било всичко това, си личи едва днес, погледнато от дистанцията на времето. Олимпиадата в Москва (1980) беше бойкотирана от 65 държави. Точно тогава България постигна най-големия си успех – трета след СССР и ГДР, с осем златни, шестнайсет сребърни и седемнайсет бронзови медала. В САЩ (1984) втора беше Румъния, която единствена от социалистическия лагер не се подчини на нашето решение за бойкот. Дойде ред на Сеул (1988). Америка отново не можа да задържи втората си позиция, изместена от ГДР. Първи с 55 златни медала си остана СССР. По това време се прилагаше така наречената „точкова система“. Крайното класиране ставаше не по медали, а по точки, като за златен се присъждаха седем точки, четири за сребърен и три за бронзов медал. Със своите 37 златни, 35 сребърни и 30 бронзови медала ГДР получаваше 486 точки, а САЩ 457 точки (36-31-27). Дори точковата система не можа да ги придвижи по-нагоре от третата позиция. И след като МОК упорито отказваше да разреши професионалния спорт, единствената надежда за Запада оставаше да се разпадне социалистическия лагер. В Барселона (1992) това беше факт. Социалистическият лагер вече не съществуваше, професионалният спорт беше разрешен, а бившият Съветски съюз за последен път взе участие със свой обединен отбор. Но набраната инерция беше твърде силна, за да промени съществено крайното класиране. Обединеният отбор взе 45 медала, а САЩ – 37. Обединена Германия остана трета, с 33 златни медала. През 1996г. Русия за пръв път взе участие под това име, а САЩ за пръв път я изместиха след 28-годишно прекъсване (САЩ – 44 медала, Русия – 26). Повториха успеха си и през 2000 година (САЩ – 39, Русия – 32). На последните два турнира България имаше осем златни, тринайсет сребърни и седем бронзови медала. Върнахме се на положението от 60-те години, а сега сме на това от 50-те. Ще се въздържа от мнение дали най-големите ни успехи са били реални, но във всичко случващо се има и нещо закономерно. През 2004 година китайците станаха втори, а руснаците трети. В качеството си на домакини (2008) Китай измести Америка само веднъж. А на последните две състезания руснаците вече са четвърти, изпреварени от китайците и англичаните. В Бразилия (2016) класирането изглеждаше така: САЩ – 46 златни медала, Великобритания – 27, Китай – 26 и Русия – 19. Така нашият разказ може да продължи до безкрайност, но тенденциите са ясни. В сегашните допинг-афери може да се търси и известна доза отмъщение срещу руснаците за стари грехове. Но по-важно е друго. С приключването на Студената война, дойде краят и на войната в спорта. Дори спортната надпревара да не е станала по-благородна, при всички положения е по-реална.

Немските войски при Сталинград са могли да се изтеглят своевременно и така да избегнат както разгрома на загиналите войници, така и пленяването на останалите. Тактиката към сраженията при Сталинград е една от най-грубите грешки на Хитлер, но тук вече се отклоняваме от темата.

Сентенцията за българските желания съм я срещал и в „Книга за българите“ (1943) на Петър Мутафчиев. Там тя е представена като турска поговорка. Бройката на заподозрените в предателство, може да стигне и за окомплектоването на един взвод войници, но досега не са открити никакви преки доказателства, че Левски е бил предаден. Преобладаващото мнение сред историците е, че той е бил заловен поради нещастно стечение на обстоятелствата.