Стефан Атанасов

Автор на книгата е Сава Стефанов Попов (1874-1949). Роден е в Севлиево и е дългогодишен автор на учебници по география. Покрай основните си занимания е написал и книгата за периода на най-често променящите се граници. Най-вероятно не е дочакал Крайовската спогодба. В противен случай щеше да посочи и сегашната ни територия. Оказа се, че не включен в библиографията на нито един от най-важните учебници по история – на издателство „Наука и изкуство“ (1983), на „Христо Ботев“ (1993) и шести, седми и осми том от 14-томната история на БАН. Ако беше цитиран, днес официалната ни история щеше да изглежда по друг начин. Имам обяснение защо се е получило така, макар че не съм напълно сигурен. Издателство „Христо Данов“ е предназначено за масовия читател, а проучванията от тая категория редовно са били пренебрегвани от историците. Изчисленията по неговата книга са правени от геодезисти и картографи, а Сава Попов е ползвал само готова информация. Окончателно мнение ще дам след като я прочета. Гледайки кориците ѝ се сещам за популярния израз „Такова животно нема“.

Без да го е казвал Васил Левски, директора на ловешкия музей Иван Лалев е дал такова интервю за вестник „Марица“.

ЛЕВСКИ И АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ Може да се търси такава връзка само в главите на отделни автори Делото на Васил Левски често се свързва с Априлското въстание под формата на установена причинно-следствена връзка. Такива твърдения въобще не отговарят на истината, а опитите да се доказва в какви срокове се е планирало бъдещото въстание са още по-безпочвени. Ето кои са най-широко разпространените мнения. Пламен Павлов: Най-много след една година Според Пламен Павлов въстанието е било планирано след не повече от една година, като за начален момент се приема Арабаконашката авантюра (септември 1872): И все пак Апостола вече е приел, че въстанието трябва да бъде отложено с месеци, най-много с около една година, но в новата ситуация не може да се мисли за продължителна подготовка. Затова в писмата си до комитетите в ония седмици и дни той говори за предстоящото въстание. („Левски: другото име на свободата“ 2017) Никола Обретенов: След 10-15 години Обретенов и Левски за последен път са се видели очи в очи на Общото събрание в Букурещ (29 април – 5 май 1872). Там те са разговаряли по-най различни теми, в това число и за бъдещото въстание: Трѣбва да се работи мѣжду народа не по-малко отъ 10-15 години и чак тогава да се повдигне въстание. Въпреки че цитира Васил Левски, той не го е разпитал подробно и повърхностно е изтълкувал неговите думи. Ако Левски е имал предвид въобще да се работи сред народа около 10-15 години, би следвало да се вземе под внимание и от кой момент. Това означава не за в бъдеще да се броят годините, а от началото на неговата революционна дейност – 1868. Важно е все пак да се отчете, че в никакви свои записки Левски не си е определял такива срокове, а е действал според обстоятелствата. Въстанието е могло да избухне, когато е добре подготвено, а за целта са били необходими хора, пари и оръжие. В неговите писма за „въстание“ се говори в много редки случаи, но или като случайно изпусната дума, или в отговор до друг революционер. Във всички останали документи той използва като термин националноосвободителната революция, която е нещо много по-сериозно от въстанието. Киро Тулешков: До три-четири години Най-достоверно звучи разказът на Киро Тулешков, който също като Никола Обретенов е очевидец на събитията, които описва: Почнаха се разсъждения и съвети кой ден и кога да се провъзгласи всеобщата революция в България, но в това време се питаше до колко време може да се приготви народът за едно такова сериозно дѣло. Накрая бил направен следния извод: Комитетът да се постарае за внасянето на орѫжие в България и да се почака още три-четири години и до това време да могат да се приготвят, щото като се повдигне народът, да не слага орѫжието си дотогава, дордето не се освободи. (Киро Тулешков: „Млади и стари“ – „Български глас“ 4 юни 1877) На Общото събрание в Букурещ, Киро Тулешков е бил само бодигард, казано на съвременен език, но това не може да бъде причина да се съмняваме в неговите думи. Такива разисквания най-вероятно е имало, но те не са били протоколирани. Статията е публикувана броени дни преди началото на Руско-турската освободителна война и това още повече засилва нейната достоверност. Божидар Димитров: Опира се на комитетите на Левски Нищо конкретно не е написал по темата като автор, но за сметка на това е доста по-изчерпателен в интервютата си. Ето го и точния цитат: Априлското въстание доказва колко бутафорен герой е Левски. То се вдига от Бенковски, който се опира именно на комитетите на Левски. (svoboden-narod.eu 28 ноември 2017) Издателите на „Свободен народ“ още не са изтрили това интервю, очевидно за да ни напомня колко бутафорен историк е Божидар Димитров. Дълги години се подписваше като професор, а изведнъж се оказа, че научната му степен в БАН съответства само на доцент. Но по съществото на темата е важно да се имат предвид три неща: – Организаторите на въстанието Панайот Волов и Георги Бенковски въобще не са се познавали с Васил Левски и никога не са се срещали с него. – Конспиративните квартири, в които се е укривал ги е знаел само той и това обстоятелство го е направило незаменим. Предложил е на Ангел Кънчев заедно да обикалят из страната и така постепенно да го въведе в работата, за което са щели да им бъдат нужни „не по-малко от четири години“, както изрично е казано в писмото на Левски до Ловешкия комитет. Работили са заедно само половин година, до гибелта на неговия съратник. – Липсата на втори човек от ВРО, който да разполага с информацията, която единствено Левски е знаел, е причината Волов и Бенковски да започнат от нулата, без да могат да се възползват от комитетите на Левски. Да се появи втори водач с неговите качества е било немислимо, а той дори не е могъл да намери подходящ човек, на когото да предаде най-важната информация. Иван Лалев: Ако зависеше от Левски, въстание нямаше да избухне през 1876 Накрая идва моментът да се посочи и едно компетентно мнение. То е на Иван Лалев – директор на Историческия музей в Ловеч (1991-2013). Цитирам неговото интервю за вестник „Марица“: – Противоречи ли избухването на Априлското въстание на идеите на Васил Левски? – Според Апостола необходимите условия за една революция са пари, оръжие и хора. Априлското въстание е провокация на лудите глави. По това време не е имало нито подготовка, нито достатъчно оръжие. Въпреки неимоверните усилия на Левски да подготви народа, през 1876 година практически не е било възможно освобождение на българите със собствени сили, както прокламира Апостола. Ако зависеше от Левски, въстание нямаше да избухне през пролетта на 1876 година. (19 февруари 2021) Друго и ние не можем да добавим, защото всичките гореспоменати факти и аргументи правят това мнение неопровержимо.

Това е информация придружена с коментар. Прикачените файлове се ползват с едно-единствено предимството – да запазват правилното форматиране на страниците, което ги прави по-удобни за четене. Същото значение имат и директно качените текстове, а те само външно изглеждат по друг начин. Изборът между двата вида публикуване, е технически, а не концептуален въпрос.

В поезията правилата не се спазват само когато това обслужва изискванията на римувания стих. Със северозападните диалекти съм запознат в детайли и ме интересува кои са романите, за да ги прочета?

Матурите – състояние и перспективи. 527.МАТУРИ 2024..pdf

По-скоро в поезията, за да се поддържа римуван стих.

Напоследък пак се подновиха споровете около пълния член, във връзка с което предлагам мнение по темата в прикачения файл. 523.ЧЛЕНУВАНЕТО В БЕ.pdf

Границите от Цариград (1876) и как те са щели да се отразят върху развитието на българския език Отново във „Форум наука бг“ беше публикувано мнението, че предвиденото в Цариградския договор териториалното раз­пределение е могло да задълбочи диалектните различия между отделните региони. Съгласни ли сме ние? Отговорът е – и да, и не. Днешното отдалечаване на македонския език от останалите български диалекти има преди всичко политически корени – различната азбука и правопис, влиянието на сръб­ския език, а оттам променената лексика, граматика и словоред. Нужно е най-напред да посочим кой е бил най-добрият вариант за развитието на българския език, а след това да се правят сравненията. За да може нашият език да се развива пълноценно са необходими (дори и днес) три регионални норми – източна, западна и македонска. Първите две могат да съществуват на базата на общ правопис, а за да може да се създаде и македонска регионална норма, ще са необходими известни от­клонения от официалния правопис, които да отразяват различията във фонетичен и морфологичен аспект, най-вече заради глаголните спрежения. Първите две са непознати на македонците, защото имат само трето спрежение. Така в двата вилаета източният и западният диалект са щели да се изградят върху общ правопис с 33 букви, а македонският (със същата азбука) да бъде доста по-добре разбираем за българите, но не само покрай буквите, а заради лексиката, която в момента е доста по-отдалечена. Буржоазнодемократичните правителства от края на 19 век разрешиха да имаме сравнително демократичен правопис, но изграден върху граматика, характерна за тоталитарните режими. След Девети комунистите довършиха започнатото, като въведоха и тоталитарен правопис.

НОВИ И ПО-МОДЕРНИ ИЗЧИСЛЕНИЯ – КОРИГИРАНИ ПРЕДСТАВИ Нужно е да се обяви и да се знае Въпросът с територията на Санстефанска България не излезе толкова прост, колкото в началото го мислех. Става дума за погрешно посочените 172 хиляди кв.км и откъде идва тази информация. След направената проверка се окоза, че това не е учебникът на издателство „Христо Ботев“ (1993). Не е и на „Наука и изкуство“ (1983), нито в Шести том на 14-томната история на БАН. За пръв път такива данни са публикувани в един учебник за ученици от горните класове, издаван между 2005 и 2008 година. Аналогична информация се съдържа и в справочната литература. Първата карта на Санстефанска България е била изготвена непосредствено след подписването на договора и оттам е попаднала в Агенция „Държавни архиви“. Там по преценка на око е било записано, че нашата територия е около 170 хиляди кв.км. По-късно са направени малки корекции, за да могат и градове като Кърджали да се включат в българското княжество. Така 130 години след Освобождението се е намерил учебник, който да напише, че Санстефанска България е била със 172 х.кв.км. След като тук във Форума има колеги, които по електронен път са направили по-точни изчисления, остава да се приеме за достоверно, че се отнася за територия, която е с 12-13 хиляди кв.км по-малко от приеманото досега. А това ще промени и базата ни за сравнения. Според Шести том от цитираната история, Русия и Турция предварително са се били разбрали нашата територия да не пада под договореното на Цариградската конференция. Оказва се все пак, че не са достигнали около шест-седем хиляди кв.км, за да се постигне пълна идентичност.

На практика така излиза, а независимостта е провъзгласена с една-единствена цел. В една бъдеща европейска или регионална война да не се окаже, че Турция воюва сама срещу себе си. След 1908 година това е било невъзможно.

Първоначалната тема беше за това, че в учебника от 1994 година е допусната груба грешка, без да се посочва източника на информация. Колкото до руския цар Николай Втори, той още преди несъстоялия се арбитраж е дал индикации, че ще даде на Сърбия градовете Куманово, Скопие, Дебър, Гостивар, Кичево и Тетово, а за България ще остави Велес, Прилеп, Битоля и Охрид. Спорна е оставала само съдбата на Струга, а с такава делба Фердинанд не е бил съгласен, защото най-големите градове в Македония (Солун и Скопие) са щели да останат в ръцете на гърци и сърби. Да не се даде нищо на България означава, че е безсмислено въобще да се ходи на арбитраж, а границите да си останат така, както са били разпределени в Лондон. Временната граница, която се разчертава след сключването на примирие, военните са я нарекли демаркационна линия. В Лондон ние отиваме със 158 хиляди квадратни километра, а си тръгваме с десет хиляди по-малко, за да се тегли линията Мидия – Енос и всичко, което е на югоизток от нея да остане за Турция. Така нашата делегация тръгва за Петербулг с международно признати 148 хиляди кв.км, като там сме щели само да вземаме, а не да даваме.

„История на България“ 1994 на издателство „Христо Ботев“ е първият учебник, където е дадена информация за територията на Санстефанска България. Те са посочили, че е била 172 хиляди квадратни километра, без да съобщават откъде имат тази информация. Ако чрез методите на електронната геодезия се получава разлика от 12-13 хиляди кв.км, излиза, че авторите са допуснали много груба грешка. В Девети том на 14-томната история на БАН е дадена временната територия през периода 1941-1944 година. Тя е 150 606,6 хиляди кв.км. След като е с точност до първия десетичен знак, там вече не можем да се съмняваме, че информацията е достоверна. В Лондон (1913) на нас са ни били международно признати 148 хиляди кв.км. В Петербург са щели да ни прибавят около 15-20 хиляди кв.км нови територии във Вардарска Македония и сме щели да надминем санстефанските си граници. Парадоксално, но факт.

Настоящата дискусия започва с публикуването на географската карта с двата вилаета – източен и западен. Кой може да изчисли териториите им в квадратни километри, заедно и поотделно. За целта представям нова карта с още по-ясно очертани граници.

Важно е било да имаме правипис с 33 букви, какъвто е бил до края на 19 век. Тогава сме щели да имаме разлика само в произношението, а лексиката и правописа да си останат незасегнати.

Кой може да изчисли територията, показана на картата? Западен вилает + Източен вилает = ? (в квадратни километри)

Влизаме почти едновременно. Разликата е била не в дни, а в часове в рамките на един и същи ден.

При ситуацията, в която сме се намирали към май-юни 1913 за нас Солун не само че е бил излишен, но е бил и непревземаем. Но през октомври 1912 ние сме го завладели с армия от 32 хиляди души, а след това сами сме го изоставили. Това е основната глупост на Фердинанд.

Между това, което беше замислил Иван Михайлов и осъщественото на практика, разликата е от небето до земята. Това е една още по-трудна тема. Снощи просто исках да направя едно встъпление към въпроса как да се променят учебниците по история. Първоначално си мислех, че един съботен следобед ще е достатъчен за подобна задача и отделеното време вероятно пак ще излезе толкова, но преди това ще ми е необходимо да събирам информацията около две-три седмици, с начална дата от 1 юни. Миналата година на 14 май (събота) в Чешкия клуб в София (ул.„Кракра“ №15) историци от Софийския университет и колегите им от Скопие се събраха на опознавателна среща с цел да напишат общ учебник по история. Или ако не успеят да го направят – да постигнат единомислие по същите въпроси, където посочените от двете правителства историци досега не са направили нищо. На срещата присъствах и аз. Чешката наливна бира беше превъзходна, а общата сметка излезе по 20 лева на човек. Но ако ви интересува в професионален аспект какво е направено – до момента нищо. След два-три дни нашите българи заминават за Скопие, където ще дегустират червени македонски вина. Досега историците от двата университета намират общ език само когато седнат на така наречената кьорсофра, а след това продължават да не правят нищо. Общия си учебник сигурно се канят да го напишат след сто години. Аз в най-общи линии имам идеята как да стане това и в края на месеца ще я публикувам, а тя най-вероятно ще бъде отхвърлена с еднакво настървение както в България, така и в Македония.

Както е добре известно Иван Михайлов се бореше за независима македонска държава със столица Солун, в която съставящите я народи да бъдат българи, турци и гърци. Да си представим, че това се беше осъществило, а Иван Михайлов го избират за министър-председател. Българи в една такава държава ще се наричат той и хората от неговото поколение. Но техните деца или внуци вече ще бъдат македонци, независимо от езика с който си служат. Където има държава, има и нация. Книгата на Иван Михайлов се нарича „Македония – Швейцария на Балканите“. Дава я като пример, но там французи, немци и италианци са били само първите едно-две поколения. Сега всички са швейцарци, независимо дали говорят на френски, немски или италиански. Същото важи и за Македония.