проф. Добрев

проф. Добрев 29-07-2009 08:48 ________________________________________ Цитат: ________________________________________ Smart_Patriot написа (Мнение 252291) И кога населението и най-вече управата на България "изгубва" езика на Хан Аспарух и проговаря на славянски , та почва да се разбира с Руските и други славяни !? ________________________________________ Началото на славянизацията на прабългарите следва да се отнесе още към времето на разпадане на Стара Велика България, когато малък брой прабългари са двуезични. Това обикновено са лица, които изпълняват ролята и на преводачи. В почти всички славянски езици думата за преводач - тълмач, е от прабългарски произход. По време на миграцията си към Балканите прабългарите преминават през територия, вече заселена със славяни. Това предполага съответно и увеличаване на броя на двуезичните прабългари, така че по времето на княз Борис вече не само той, но и домочадието му е двуезично. Едно от решенията на църковно-народния събор през 893 г. е приемането на славянския език за официален, не само богослужебен, но и във всички останали сфери на дейност на обществото. Пак тогава се приема закон, който криминализира употребата на прабългарския език и е основа за преследване и даже и за най-жестоки репресии спрямо онези прабългари, за които се констатира, че говорят родния си език. По този ред и начин към средата на Х в. вече драстично е намалял броят на българите с прабългарски произход, които все още знаят и помнят прабългарския език и могат да го ползват изолирано-спорадично. При следващите поколения този брой е сведен до нула и така тюркският прабългарски език отмира и изчезва. Smart_Patriot 28-07-2009 11:53 ________________________________________ Цитат: ________________________________________ проф. Добрев написа (Мнение 252342) Началото на славянизацията на прабългарите следва да се отнесе още към времето на разпадане на Стара Велика България,... ________________________________________ Благодарност и пак благодарност и пак благодарност! владетелят на шумер 29-07-2009 19:33 ________________________________________ Цитат: ________________________________________ проф. Добрев написа(Мнение 252342) Пак тогава се приема закон, който криминализира употребата на прабългарския език и е основа за преследване и даже и за най-жестоки репресии спрямо онези прабългари, за които се констатира, че говорят родния си език. ______________________________________ Има ли сигурни или поне някакви данни за това криминализиране на употребата на прабългарския език? проф. Добрев 30-07-2009 11:12 ________________________________________ Цитат: ________________________________________ владетелят на шумер написа (Мнение 252376) Има ли сигурни или поне някакви данни за това криминализиране на употребата на прабългарския език? ________________________________________ Много отдавнашните ми впечатления и наблюдения в тази насока се разшириха и затвърдиха окончателно след запознаването ми и със сведенията и данните от Закон судный людям - http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Bu...t.phtml?id=2223, а така също и от Фолклора под формата на "научно-популярен коментар" на изследванията на проф. Калоянов, който коментар е съвсем в края на тази страница: http://forum.mediapool.bg/viewtopic.php?t=...c&start=450 - Пуснато на: Пон Окт 06, 2008 10:53 am г-н Никой 30-07-2009 14:47 ________________________________________ Цитат: ________________________________________ проф. Добрев написа (Мнение 252401) Много отдавнашните ми впечатления и наблюдения в тази насока... ________________________________________ Професоре, има ли през Средновековието в други страни практика да се криминализира говоренето на определен език?!?! Това е като да криминализираш духането на вятъра или чуруликането на птичките, не става с указ и закон... Аз не видях никъде в Закона за съдене на хората и следа от репресии срещу говорещите прабългарски. проф. Добрев 03-08-2009 12:08 ________________________________________ Цитат: ________________________________________ г-н Никой написа (Мнение 252410) Професоре, има ли през Средновековието в други страни практика да се криминализира говоренето на определен език?!?! Това е като да криминализираш духането на вятъра или чуруликането на птичките, не става с указ и закон... Аз не видях никъде в Закона за съдене на хората и следа от репресии срещу говорещите прабългарски. ________________________________________ Заключението си за криминализирането на прабългарския език аз не правя на основата единствено и само на Закона, но ето и в него някои текстове, които говорят за същото: I. Прежде всякой правды достойно есть о божьей правде говорить. Потому святой Константин, первый закон написавши, передают, так говорил: Всякое село, в котором отряды бывают или заклинания поганские, отдается 1 в божий храм со всем имуществом. Если имеются господа в том селе и совершают обряды и (произносят) заклинания, они продаются со всем имуществом своим, а цена дается бедным. Комментарии 1. Церкви вместе со всем своим имуществом отдавались не только лица, творившие языческие обряды и заклинания, а в силу круговой поруки и все жители села, которое терпело в своей среде язычников. III. О военной добыче. Отправляясь на бой с супостатами (врагами) подобает остерегаться всех неприязненных слов и дел, направить мысль свою к богу и молитву сотворить и сражаться в ясном сознании, ибо помощь дается от бога светлым сердцам. И все пак най-зловещо-мрачният паметник-символ на тази величава епоха е Девненският Некропол, събитията преди който се очертават, както следва: Съгласно приетите на Събора закони и по личните указания на княз Борис, и варненският жупан сформира конен наказателен отряд, който тръгва по селата, за да издири и накаже прабългарите, които имат повече от една жена и които продължават да говорят прабългарски език. Уличените и арестуваните, разбира се, са предимно млади жени с малките си деца и старци, които не са имали възможност и условия да научат славянобългарския език. Не без знанието на жупана, командирът на наказателния отряд се е престарал доста и като резултат тези млади жени, малки деца и старци не само са умъртвени по най-жесток начин, но даже и телата им са разчленени, за да се изгонят от тях според прабългарските поверия злите сили. XIII. Кто имеет двух жен, изгоняет меньшую с детьми ее и его бьют. А пост 7 лет.

Приемам тази ваша реплика тук като една много висока, но не несправедлива оценка за моите скромни усилия по отношение на това най-после и завинаги да възтържествува Великата Историческа Правда, поругавана и потъпквана столетия, за преголямо съжаление, не само от чужди, но и от наши. Убеден съм, че като вас мислят всички честни истински българи. Благодаря Ви най-сърдечно!

За презвитер Григорий съобщават Йоакимовски Летопис, Ипатиевски Летопис, Багрянородни и др. Руските и украинските медиевисти изобщо не подлагат на съмнение присъствието на българския презвитер Григорий до княгинята, само че не са в състояние да дадат задоволителен отговор на въпроса какво прави той там и как е попаднал в Киев. Много важна и съществена податка за идентификацията на личния духовник на княгинята като презвитер Григорий от Преслав е прочутият Изборник Святослава, който всъщност се оказва, че е Симеоновият Сборник. Княгиня Елена-Олга и презвитер Григорий Княгиня Елена пристига в Киев, придружена от своя учител и духовен наставник, съратника на цар Симеон в Преславската Книжовна Школа; вече бившия монах и изпълнител на най-високата църковно-административна длъжност ”клирик на всички български църкви”, а след евентуалното си завръщане от Киев и ”впоследствие епископ Мизийски (т.е. Български)” (Ас. Чилингиров), но всъщност третият поред патриарх след признаването автокефалността на българската църква през 927 г. с договора, сключен между цар Петър и Роман Лакапин (В. Златарски), и четвъртият преславски патриарх, който се споменава в Бориловия Синодик от 1211 г., презвитер Григорий, първата и основна задача на когото е да извърши венчавката на царската дъщеря по християнския канон, независимо че княз Игор е езичник [вж. и срв. Златарски 2009, 363; История на България 1981, 322; Пивоваров 2009, 8; Снегаров 1995, 6-8; Чилингиров 2007, 2]. Според А. Никитин [2009а] това е свещеникът, ”наличие которого в свите княгини всегда вызывало удивление исследователей” [186], но според нас това е Сивият Кардинал, Човекът в Сянка, подбудителят, организаторът, помощникът, ръководителят и довършителят на всяка една без изключение стъпка и начинание на княгинята, който не просто предизвиква учудването на изследователите, а направо разваля и праща по дяволите всички техни пасианси и теоретични построения, ако в тях не е намерено неговото истинско място и роля и ако не му е дадена оценката, която той наистина заслужава. Ето защо тъкмо сега и тук поясняваме, че по принцип презвитерът е свещеник, който има право да води литургия, и привеждаме следния текст илюстрация на тази наша мисъл: Решающее значение имеет тот факт, что в состав свиты киевской княгини во время ее приема в константинопольском дворце-входил священник (поп - ?????) Григорий [Const. Porph. De Cer., II, 15]. Опровергнуть значение этого свидетельства пока еще никому не удалось. Высказывалось, например, предположение, что этот пресвитер был переводчиком [381, с. 238], но оно не выдерживает критики: переводчики в списке лиц из свиты княгини упомянуты отдельно. Другие исследователи высказывали мысль, что Григорий принадлежал к константинопольскому клиру [13, с. 299—300], но Порфирогенет называет пресвитера среди особ, прибывших вместе с Ольгой из Киева, входивших в ее окружение и вместе с ней получивших императорские подарки. Понятно, что княгиню-язычницу христианский священник не мог сопровождать, даже если бы его роль имела сугубо практический характер. Следовательно, не подлежит сомнению, что Ольга стала христианкой еще до прибытия в византийскую столицу. Когда же состоялось ее крещение реально? Считаем, что на этот вопрос можно дать вполне определенный ответ, примиряющий, казалось бы, безнадежно противоречивые свидетельства. [Брайчевский 2009, 81]. Най-важното и повече от красноречиво свидетелство и доказателство за това, че княгиня Олга наистина е българка и то тъкмо дъщеря на цар Симеон се явяват личността и делата на презвитер Григорий, който още от момента на отпътуването от Велики Преслав нататък и чак до края на живота си се намира неотлъчно и при всякакви обстоятелства край нея. От тук безспорно следва да се направи още и изводът, че той освен всичко останало е и много близък приятел на царя, единствено на когото царят пък може да повери съдбата и дори живота на скъпото си чедо. На това най-високо доверие и заръка презвитерът отговаря впоследствие с неотстъпната си подкрепа и най-мъдрите си съвети и напътствия, а може би дори и с най-нежните си грижи, за да понесе и той най-накрая горчиво-тъжния жребий да я погребе самолично съгласно християнския обичай, но колко жалко, на потайно място, защото родният й син езичник не иска това да се направи публично [вж. и срв. Рыбаков 2009, 315-316]. Със сигурност към 920 г. презвитер Григорий Мних продължава да живее и твори във Велики Преслав наред с такива имена като княз Симеон, презвитер Наум, епископ Константин Преславски, презвитер Йоан Екзарх, черноризец Докс, презвитер Йоан, черноризец Тудор Доксов и др. Главното и същественото за всички тях е това, че те получават своето образование в Славянската Школа на патриарх Фотий или в Магнаурската Школа към императорския дворец Магнаур в Константинопол, а повечето от тях – последователно и в двете учебни заведения, и че тяхната научна ерудиция започва от Омир и Аристотел и през риториката, аритметиката, геометрията, астрономията и т.н., преминава към рисуването, музиката и т.н. Презвитер Григорий е един от колосите, както се изразява проф. Ив. Гълъбов, на българо-християнското културно-просветно движение от края на ΙХ и началото на Х в., защото в своя послеслов към старобългарския превод на старозаветното Осмокнижие той пише, че е извършил превода при българския княз Симеон, ”сина на Борис”, т.е. тук Борис не е наречен ”свети” понеже все още не е канонизиран, и ”по повеля на същия книголюбец княз Симеон, по-точно казано христолюбец”. Всъщност това е времето, когато Симеон все още не се титулува ”цар и самодържец на всички българи”, което той започва да прави чак след битката при Ахелой през 917 г., така че превода си презвитерът във всички случаи завършва едва през наистина малко длъжкия отрязък от време 918-923 г., когато княз Борис е обявен за светец, но пък и малко преди 922-923 г., когато и Гръцката Църква признава неговата канонизация [вж. и срв. День памяти 2009, 9; Экономцев 2009, 5; Корисян-Меонлина 2009, 1; Св. Наум Преславско-Охридски 2009, 2; Табов 2009, 84-85; Трендафилов 2009, 2-3]. В историята на българската литература Презвитер Григорий остава като писател новатор, който пръв започва да пише книги със светски характер и тук например е гражданската и църковна история на гърците от Йоан Малала, която той не само превежда, но и допълва с текстове от други летописи, като на много места пояснява гръцките божества със славянски; неговият превод на историята на Александър Велики, когото той нарича син Перунов (Зевсов); преводът му на части от Илиадата и Одисеята, в който той представя Ахил като българин, а българи са и неговите войници мирмидонци и др., като преводите му, в това число и превода му на известната хроника на Амартол, много скоро минават в другите славянски литератури и от тях главно се ползуват славянските летописи [Ангелов 1978, 48-55; Болгария 2009, 2; Москов 2009, 8-9]. Княгинята и нейният наставник най-вероятно тръгват за Киев след 920, но непременно малко преди 927 г., когато е кончината на цар Симеон, като презвитер Григорий взема със себе си необходимата му за в бъдеще религиозно-богослужебна книжнина. А непосредствено преди самото тръгване и изпращане, преценявайки, че там в Киев ще бъде много по-полезен и даже повече от необходим, цар Симеон му дава и съставения и написан от самия него, презвитера, преди десетина години и подарен и поднесен му лично на него, Симеон, в качеството му и на княз български, но така също и на съратник и даже и най-близък приятел, ръкописен сборник, състоящ се от три големи дяла - богословски, включващ части от Библията със собствено тълкуване на някои от особено неясните места в нея; исторически, с четири исторически съчинения и български летопис, малка част от който вече в наше време ще стане известна главно под наименованието Именник на Българските Ханове; нравствено-образователен и практично-поучителен, съдържащ главно съчинения с практични съвети и развлекателни истории от разни области на живота, но също и статии по философия, логика, лингвистика, църковна поезия, история, география, математика, астрономия, ботаника, зоология, медицина или общо 783 заглавия, цял един ”компедиум от средновековната наука” (Ас. Чилингиров) или чисто и просто ”Старобългарска Енциклопедия” според акад. Шахматов, и с поставения още тогава дарствен надпис автограф и посвещение: В чест на великия между князете Симеон! [вж. и срв. Божилов 1983, 63; Экономцев 2009, 1-2; Из Изборника 2009; Пеев 2009, 4-7; Тематика и типы 2009, 7; Чилингиров 2007, 1-3; ~*~2009а, 2]. Всъщност това в действителност е много добре и все още широко известният в цялата световна славистична наука като Изборник князя Святослава 1073 года, но най-малкото единствено у нас като че ли доста отдавна под името Симеоновият Сборник, а съвсем отскоро и като Цар Симеоновият Съборникъ, старобългарски ръкописен сборник, който презвитер Григорий написва и съставя около 913-914 г. (Ас. Чилингиров), но според други пък - около 915 г. (История на България). Потвърждение и доказателство за това, че именно и единствено презвитер Григорий е първият преносител на българската книжнина и писменост в Русия и то тъкмо по поръка и от името на цар Симеон, се явява най-напред много отдавна и добре известният на руските изследователи факт, че първите руски книжовници разполагат и се ползват от библиотеката на българските царе, сведението за което ние заимстваме тук от И. Данилевский [2004], който обаче наред с всички останали продължава да недоумява и да лансира какви ли не предположения относно това кога и как тази библиотека попада в Киев: Косвенные данные о круге чтения древнерусских летописцев Традиционно круг чтения летописца ограничивается перечнем греческих хроник, апокрифической литературы и Священного Писания. При этом иногда подчеркивается, что на Руси эти произведения могли быть известны только в славянских переводах (очевидно, имеются в виду переводы болгарские). Однако у нас есть известные основания, чтобы предполагать бульшую начитанность древнерусских книжников. Прежде всего, по гипотезе М.В. Щепкиной (поддержанной многими исследователями) в их полном распоряжении, видимо, находилась библиотека болгарских царей. Об этом, в частности, свидетельствует то, что на славянском юге в XIV в. отсутствовала преславская традиция текста Св. Писания. Следовательно, на Русь она попала не в ходе миссионерской деятельности накануне или сразу после крещения, а в составе библиотеки болгарских царей. Она была целиком перенесена в Киев либо в результате захвата ее князем Святославом (в один из двух его походов на Преслав в 967 и 971 гг.), либо после ее захвата Иоанном Цимисхием в 971 г. (в этом случае она поступила на Русь в виде приданого царевны Анны при ее вступлении в брак с князем Владимиром). Во всяком случае, значительная часть самых ранних древнерусских книг представляла собой непосредственные копии с рукописей этой царской библиотеки (Изборник 1073 г., Учительное евангелие Константина Болгарского, Слова Ипполита Римского об антихристе, Остромирово Евангелие, Евгеньевская псалтырь, Псалтырь с толкованиями Феодорита Кирского, не дошедшие до нашего времени Толковые пророки по списку попа Упыря Лихого 1047 г. и др.). Это подтверждается и анализом текстологических особенностей славянских библейских рукописей. К сожалению, состав этой библиотеки неизвестен. Она, видимо, хранилась в Киеве и погибла во время ордынского нашествия в 1240 г. Не исключено, что в ее составе были и неславянские рукописи, поскольку в самой Болгарии, несомненно, занимались переводами. [111]. Наред с това в качеството на подобно или близко, но все пак сравнително по-общо и достатъчно мащабно потвърждение и доказателство за това, че именно и единствено презвитер Григорий е първият преносител на българската книжнина и писменост в Русия и то тъкмо по поръка и от името на цар Симеон, трябва да се приеме много отдавна започналият и все още незатихващ спор на руските изследователи за това кога и от кого точно е пренесена на руска почва българската писменост и книжнина. Последно-други свидетелства и доказателства за княгиня Елена Свидетелства и доказателства за това, че княгиня Олга е българка по произход и че тъкмо презвитер Григорий е съставител и автор на въпросния сборник има и в руската историко-богословска литература в лицето на подробно-задълбочените изследвания тук на архимандрит Леонид (1822-1891), до които за преголямо съжаление само като списък на заглавия ние успяваме да стигнем благодарение на анонимна творческо-биографична бележка с библиография в Интернет. Независимо от това тази бележка е напълно достатъчна, за да се види и разбере, че научният интерес, старания и усилия на отеца са съсредоточени главно върху старобългарските ръкописи в Русия, а така също и върху приемането и разпространението на Християнството от българи и руси, именно поради което сред неговите съчинения под съответните номера се намират и следните: 262. Откуда родом была святая великая княгиня русская Ольга? (заметка по поводу сведения из летописца библиотеки гр. А. С. Уварова) // Русская старина, кн. 7, с. 215–224. 266. Древняя рукопись // Русский вестник, кн. 4, с. 1–24. [Содержание: 1. Изборник Болгарского презвитера-мниха (иеромонаха) Григория и уцелевшая часть памятника. Первоначальный Славянский Хронограф или «Еллинский Летописец»,– болгарской редакции, X века. Презвитер-мних Григорий. Значение его Изборника в деле христианского просвещения киевских руссов времен великой княгини Ольги. 2. О трех сочинениях, входивших в состав «Изборника Григориева», по списку XIII века: а) Апокалипсис толковый, б) Сборник, ныне именуемый Святославов, 1073 г., в) Сборник Пчела.] [Труды архимандрита Леонида 2009, 2-17, срв. Михайлов 2009, 18]. Не бих казал, че са особено много на брой българските, руските и чуждестранните изследователи които знаят тези студии на архимандрит Леонид, да не говорим за това да си направят и съответните изводи и заключения, именно поради което привеждаме тук два абзаца от съответните проучвания на съвременни руски изследователи, очевидно не си поскъпили труда да се поровят и в тази насока: Олёна-Елена это христианское имя Ольги. Выходит, что Ольга была христианкой в момент замужества? Объяснение мы находим в историческом сборнике XV века, в которой цитировался отрывок древнего летописца. Сведения из этого сборника опубликовал в 1888г. в июльском номере «Русской старины» обнаруживший сборник архимандрит Леонид (8). Из текста следует, что Ольга была болгарская княжна, и что город Плесков (так в Ипатьевском и Радзивилловском списках) это не Псков, а Плиска - первая столица Болгарии. [Пивоваров 2009, 8-9]. Одним из дружинников Олега, вероятно знатным, был молодой Свенельд. Из похода Свенельд привез жену - болгарку, дочь от этого брака была названа в честь Олега Ольгой. (Это по АВ). Когда она подросла, то стала женой уже постаревшего князя Игоря. В 1888 году архимандрит Леонид в статье «Откуда была родом св. великая княгиня русская Ольга» сообщал, что согласно историческим документам XV века он нашел, что Ольга была родом из болгарских князей. [Сахаров 2009а, 6]. КОНСТАНТИН БАГРЯНОРОДНЫЙ, О ЦЕРЕМОНИЯХ, Книга II, Глава 15-я Второй прием Ольги Русской Октября 18-го, в воскресенье, состоялся званый обед в Золотой палате, и сел царь с Руссами, и опять был дан другой обед в пентакувуклии св. Павла, и села государыня с багрянородными детьми ее, невесткою и княгинею, и дано было княгине 200 мил., племяннику ее 20 мил., священнику Григорию 8 мил., 16 приближенным женщинам ее по 12 мил., 18 рабыням ее по 6 мил., 22 апокрисиариям по 12 мил., 44 купцам по 6 мил. и двум переводчикам по 12 мил. [Багр-Цер, 1-2]. Княгиня Елена-Олга начело на Русия Българката княгиня Елена-Олга застава начело на младата руска държава през 945 г. по предложение и след одобрението на дружината на княз Игор и незабавно пристъпва към довършване полагането на основите и нейното укрепване под формата на централизация, като по време на няколкото военни експедиции в провинцията, които тя ръководи лично, умиротворява околните славянски племена и най-безмилостно-жестоко, но и чисто по женски коварно-хитро ликвидира някои сепаратистки настроени племенни вождове и старейшини. Наред с това княгиня Олга следи отблизо и подпомага дейността на презвитер Григорий по проповядването и разпространението на Христовата Вяра в общо взето враждебно, а понякога дори и нетърпимо-агресивно настроената езическа среда около сина й Светослав. Той към края на живота й даже забранява изобщо да се изпълняват публично християнските обреди и обичаи, разрушава църкви и подлага на мъчения брат си за това, че е християнин. А когато майка му умира, нарежда да я погребат тайно по християнски, но без да слагат каменен кръст на гроба й (Л. Гумилев). Тази не особено голяма отстъпка от собствените си езически разбирания той прави само, защото такава е предсмъртната молба на майка му към него. Независимо от всичко това презвитер Григорий успява да покръсти поотделно-единично или съвсем рядко малобройно-групово местни езичници, на които той понякога дава даже и християнски имена, оформени според звуковите закони не на руския, а на българския език, например Иван, Стоян или Тудор, каквото е и името на неговия съратник и най-близък приятел от България Тудор Доксов. Наред с това той обучава на четмо и писмо най-напред на български език, а впоследствие и на руски език с помощта на пригодената от него за руския език българска азбука и ръкополага за свещеници някои от новите християни.

Княгиня Олга се кръщава повторно в Цариград по чисто политически съображения и по-точно, за да легитимира себе си и Русия като ортодоксалнохристиянски, каквито те не са до този момент, защото самата тя е кръщавана по българския християнски обред, който не се приема нито от константинополския патриарх, нито пък от римския папа. Тази легитимация тя не може да получи от Преслав, независимо че през 927 г. е призната автокефалността на Българската Православна Църква. Киевските митрополити през периода 989-1038 г. са българи - първият е Михаил, а последният - Иван Дебърски. След неговата кончина, пак по политически съображения, русите си изискват грък за митрополит, с което като цяло в Киевска Русия се отива към една сравнително чувствителна провизантийска ориентация.

Ние българите покръстихме русите и им предадохме българската книжнина, писменост и православна култура. И все пак руският Кръстител е княз Владимир, в жилите на когото тече и българска кръв. Но не само затова той заслужава много по-висока оценка от тази, която му дава сърбинът епископ Николай Велемирович: проф. Иван Добрев, ФУНДАМЕНТАЛНО-ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Святое Крещение Великой Руси Върлият езичник, но хладнокръвно-пресметливият, далновидно-прозорливият и вещо-изкусният политик и дипломат княз Владимир не толкова под натиска на събитията, колкото в резултат на трезво-мъдра преценка и оценка на геополитическата обстановка, а така също и под натиска на изкючително важния и съществен факт от вътрешнополитическо естество, че 25-30% от поданиците му са вече християни, в това число и няколко от жените му, узрява бавно, но сигурно за това, че е настъпило времето да покръсти себе си и своя народ. Към всичко той отива без да бърза, последователно-методично, по най-различни пътища и средства, включително и посредством редица консултации на място при него в Киев със специално изпратените тук духовници от Волжска България и от редица други места или пък пак на място, но вече и главно в Цариград, където изпраща специална делегация, която да огледа тамошните християнски храмове и като присъства и на техните богослужения, да му даде съвет относно това коя все пак от предлаганите му религии да предпочете и избере. Наред с това мъдро-практичният и грижовно-тактичен държавник княз Владимир наблюдава и има най-непосредствено впечатление от новопокръстените съседни племена и народи и от техните покръстители като дунавските българи и гърците, мюсюлманите волжски българи и арабите, хазарите и евреите, франките и римляните. Поради това у него се загнездва убеждението, че Великото Дело може да се доведе до своя благополучен край и завършек, а и съпровождащите го и неизбежни в подобни случаи вътрешни сблъсъци и сътресения може да бъдат сведени до минимум и даже избегнати, единствено и само ако и покръстители, и покръствани имат един и същи език, най-малкото за да могат да общуват и да се разбират помежду си. Но не само и толкова точно това – той много добре вижда и разбира още, че покръстването на русите от страна на гърците непременно означава също така и силно политическо влияние, а може би дори и хегемония на Византия над Русия. А това той в никакъв случай не може дори и да си го помисли, камо ли пък да го допусне, най-малкото не толкова защото е потомък на онези руси, които са забивали преди това щитовете си на портите на Цариград, колкото че е правнук на българския цар Симеон Велики, от когото Светът е треперел или пък е гледал с подобаващия респект и е зачитал волята му. Освен това самият княз Владимир дълбоко в душата си все още пази най-топли спомени от напевния южнославянски български говор на добрата си баба Олга, а пак при нея беше виждал и тези толкова красиво изписани в топло-яркочервени цветове загадъчно-неразбираеми български книги, така че към настоящия момент като покръстители на своя народ той вижда и приема единствено и само дунавските българи на цар Самуил, към когото и отправя молба тъкмо в този смисъл. Точно тук отваряме малка скоба, за да кажем в един далеко по-конкретен, но не и по-страничен план, че Л. Гумилев [2009] приема и счита, че по това време княз Владимир е съюзник не на Византия, а на цар Самуил и в това си заключение той се основава на установения и описан от М. Приселков в публикация от 1913 г. контакт и преговори между тях, по силата на които Българската Патриаршия в Охрид трябва да изпрати на Киев книги, икони, квалифицирани богослови проповедници за борба с езичеството и свещеници учители, които да учат децата на славянско четмо и писмо [162-163]. Наред и независимо от всичко това по време на военно-наказателната си експедиция през 987 г. към североизточната граница на България напълно естествено Самуил не може да пропусне случая да не обсъди геополитическата обстановка със своя не съвсем далечен родственик и да се опита да го привлече на своя страна срещу Византия, докато Владимир пък използва случая да си осигури подходящите за Светото Кръщение духовници. Те двамата изобщо се разбират много добре на двата толкова близки славянски диалекта, още повече че Самуил говори до болка познатия на Владимир още от детството му тъжно-напевен език на неговата добра баба Олга, затваряме скобата. Ето защо Василий се обръща за помощ към княз Владимир и сключва с него договор, съгласно който последният му предоставя за текущи военни нужди 6-хиляден военен отряд, а в замяна на това получава ръката на сестрата на императора, но за да стане това последното обаче, Владимир и неговият народ трябва да се покръстят. Благодарение на руския военен отряд, който пристига в Константинопол най-вероятно след 4.04.988 г., Варда Фока е разгромен и княз Владимир започва да чака Василий да изпълни обещанието си за княгинята, а и за парите и златото. Второто обаче не се прави, поради простата причина, че хазната на Василий отново е празна, докато първото пък се забавя и протака по причина на това, че във византийския царски двор още от времето на Константин Велики е в сила най-строгата забрана княгини да се дават за жени на чужди владетели, особено пък непокръстени. Изправен пред тази не особено благоприятно-оптимистична ситуация и за да бъде още по-убедителен, към средата на месец юли княз Владимир обсажда и превзема Херсон, който по начало е най-източният български град в Северното Причерноморие, но след падането на Източна България под византийско иго преминава в ръцете на гърците. По това време Херсон общо взето е християнски град (Л. Гумилев), в който към края на Х в. има сравнително многобройна българска диаспора, немалка част от която са бежанци от завладяната от гърците Източна България, и които българи тук си имат и собствен православен храм на име св. Иаков (М. Брайчевский) със свещеници българи. Голяма помощ на Владимир за превземането на Херсон му оказва местен български свещеник на име Анастас, който в писмо, хвърлено със стрела, посочва откъде точно минава водопроводът на града. При този шантаж ромеите се предават, но пак по византийски, като набързо изпращат за жена на Владимир не княгиня чиста гъркиня, а българската княгиня Анна, която пристига по море в Херсон, придружена от български епископ и двама свещеници. Още на другия ден в българската църква епископът на княгиня Анна в съслужение с местния гръцки епископ и тукашните български свещеници кръщава княз Владимир заедно с дружината му, като според вече отдавна възприетата и утвърдена за подобни случаи практика на него му се дава и християнското име на императора, т.е. Василий. Непосредствено след това князът се и венчава с княгинята, най-вероятно едва след което се и развежда с последната си законна съпруга, което за него, разбира се, е повече от добре дошло и поради много добре известни причини никак не му е трудно. Повече от изключено е Владимир да не е открил измамата, но си е замълчал, защото най-вероятно още тогава е харесал младата българка, което, разбира се, си е напълно в негов стил. И все пак на тръгване от Херсон без каквито и да е угризения на съвестта и доста показно, а и вътрешно някак си немотивирано-неоправдано, русите разграбват и опустошават града, изпразват градската хазна, отнасят всякаква църковна утвар и потреба, дори и намиращите се там мощи на светци, икони, антични статуи на коне от градския площад и изобщо и князът, и дружината му се сдобиват от цялата тази военно-религиозна експедиция с несметни богатства и блага. Допълнително към всичко това Владимир взема със себе си и някои от местните български свещеници. При завръщането си в Киев княз Владимир заварва тук и вече изпратената от цар Самуил доста многолюдна група от български духовници, състояща се от всички необходими за случая духовни рангове и чинове, като се започне от митрополита и се стигне чак до църковните певци, и снабдена с повече от нужната религиозно-богослужебна книжнина и църковна утвар и потреба. Първата работа през тези дни на княз Владимир е да заповяда да се премахнат и разрушат статуите на езическите богове. След това на съвместна среща с ръководството на междувременно конструиралата се българска църковна мисия се взема решение за учредяване в Киев на митрополия и на епархии в Новгород, Переяславъл, Чернигов и Белгород и по този начин българите полагат основите и на Руската Църква. А поради тъкмо този ред и начин на нейното учредяване тя съвсем очевидно следва да се приеме за формално поставена под юрисдикцията примерно не на Цариградската, а единствено и само на Охридската Патриаршия. Българските духовници и свещеници тук освен това започват да планират, организират, ръководят, направляват и осъществяват всички без изключение културно-просветни дела и дейности сред русите. По този начин българите полагат основите и на Руското Училище. В това отношение тяхна най-близка опора и подкрепа е самият княз Владимир, който независимо от майчините сълзи и вопли не се поколебава даже и със сила да принуди киевските сановници и боляри да изпратят децата си да се учат при българските учители свещеници. Скоро след това княз Владимир насрочва Светото Кръщение и приканва с леко заплашителен тон гражданите на Киев да се съберат на брега на реката, където при подходящата тържественост и пищно великолепие от песнопения и багри българските свещеници ги кръщават и още там на място им дават християнски имена. И макар че и до днес русите много добре помнят и разказват как ”их гнали в воду нагайками”, а има и отделни случаи на наранявания, пък дори и убийства, да не говорим за жестоко потушения от Добриня бунт на езичниците от Новгород и продължаващата десетки години след това по различни места невъоръжена съпротива срещу новата вяра, общо взето покръстването на русите протича сравнително гладко и безинцидентно. Всичко това изобщо, благодарение на княз Владимир е толкова добре подготвено и организирано, толкова възвишено-патетично, че сега вече и особено след достатъчно пълно-подробното изясняване на тяхното съдържание, съвсем различно трябва да ни прозвучат и горецитираните редове от Татищев. Тъкмо поради това ние намираме за необходимо и полезно да ги цитираме и тук с непременно-задължителното пояснение, че като наемник на гърците Владимир наистина воюва срещу Самуил. Това обаче е вече след 1000-та година и лично на нас много би ни се искало то да не е било в онази последна и толкова злочесто-тъжна за всички българи битка, докато сега и тук става дума за неговата неуспешна война срещу носещите всички до един ботуши южни/черни българи, като самият Самуил е сбъркан със Симеон: Война с болгарами. Крещение Владимира. Митр. Михаил. Епископы по городам. После этого пошел Владимир на болгаров (булгаров) и, победив их, мир заключил и принял крещение сам и сыновья его, и всю землю Русскую крестил. Царь же болгарский Симеон прислал иереев ученых и книги в достаточном количестве. И послал Владимир во Цареград ко царю и патриарху просить митрополита. Они же весьма возрадовались и прислали митрополита Михаила, мужа весьма ученого и богобоязненого, который был болгарином, с ним 4 епископа и многиех иереев, диаконов и демественников (певчих) из славян. Митрополит же, по совету Владимира, посадил епископов по городам: в Ростове, Новгороде, Владимире и Белгороде. Сии шедшие по земле с вельможи с войском Владимировым учили люд и крестили всюду сотнями и тысячами, сколько где удавалось, хотя люди неверные весьма о том скорбели и сожалели, но отказываться из-за воинов не смели. Още на другия ден, но повече от сигурно, след като преди това, разбира се, получава съответните препоръки и указания от младата си, 27-28-годишна жена княгиня Анна, която също така се включва най-енергично-дейно и при това изключително компетентно във Великото Дело, като дори изписва от Константинопол архитекти и майстори строители, които построяват първата в руската история каменна сграда – катедралата Пресвета Богородица, княз Владимир се разпорежда да се открият училища, в които българските свещеници започват да учат децата и юношите от знатни семейства на четмо и писмо на български език и да ги подготвят за свещеници и монаси, като в тези училища се приемат и девойки. Своята щедро-голяма лепта за Великото Дело внася и княз Владимир, който определя 1/10 част от личните си приходи да отиват за нуждите на Църквата. Започва строителството на нови църкви и манастири, в които първите свещеници и монаси са пак българи, така че кратко време след това само в Киев има близо 400 църкви. По четирите краища на страната се изпращат български митрополити и свещеници, които под охраната и съдействието на войска покръстват жителите на съответните градове и села; подпомагат и работят като учители в новооткриващите се училища; служат като свещеници и монаси в новостроящите се църкви и манастири и т.н. По-нататък вече се изграждат и църковни съдилища, като тяхната дейност се регламентира и регулира от специално разработения в Митрополията и приет и утвърден от княз Владимир Църковен Устав. В този устав още тогава са залегнали редица фундаментални клаузи и наредби на семейното право, във връзка с престъпленията против нравствеността, отделно се формулират клаузи и се регламентира съдопроизводството срещу духовници и др. По този начин българите съставят и първата и основна нормативно-правна уредба не само на Руската Църква, но и на цялата руска държава. Наред с това княз Владимир предприема специални мерки и за издигане престижа пред народа и на руската войска, поради което се разпорежда те повече да не се хранят в дървени, а само в сребърни съдове и прибори. Но той не забравя и не пропуска и бедния народ – в княжеския двор за тях раздават милостиня и парични помощи, а за тези от тях, които са болни или в провинцията, тези помощи се разнасят и им се донасят намясто. Ето така, с Божието Слово на уста и с Божия Кръст в ръка поемат и кръстосват българите необятната руска земя, а подир тях уверено-бодро, смело, твърдо и неотклонно Великая Русь крачи към своето сияйно-светло бъдеще на най-могъщата, културно-издигнатата и просветена от самите българи чрез българска писменост и книжнина, велика славянска страна! Именно поради всичко това вече много отдавна и чак до наше време правнукът на българския цар Симеон Велики Свети княз Владимир, подобно на своите предци Борис, Симеон и Елена-Олга, с приемането на Свето Кръщение и с покръстването и просвещаването и на неговия си народ, извървявайки през сълзи и страдания собствения си трънлив път и излизайки на най-правия си и светъл друм, се превръща в една от най-великите личности не само на Русия, но и на цялото Славянство, а поради това, което е била и си остава Русия за Света, даже и за цялото Човечество. Тъкмо това, поради много добре обясними, но не и простими причини, цели и намерения няма как да забележи един сърбин висш духовник, за преголямо съжаление: Велимирович, еписк. Н. Святой князь Владимир - креститель Руси Проповедь о святом князе Владимире, произнесенная епископом Николаем Велимировичем 15(28) июля 1932 года в Белграде. Приводится по изданию: «Новый журнал». М., 1995. № 2. С. 151—161. Сегодня у наших русских братьев праздник - день прославления великого святого, отошедшего ко Господу 917 лет назад. Этот русский праздник можно считать и национальным, и церковным, и государственным, и культурным. Ибо святой русский князь Владимир заложил краеугольный камень в основание, на котором в течение почти тысячи лет воздвигался храм русского Православия, росло и укреплялось русское национальное самосознание, русская государственность и русская культура. Думаю, что все южные славяне, а сербы особенно, сердцем и душой должны участвовать в этом празднике наших русских братьев. Ибо наша совесть заставляет нас плакать, когда русские плачут, и радоваться, когда русские радуются. Велик долг наш перед Россией. Должен может быть человек человеку. Но и народ может быть должен народу. Долг Сербии перед Россией за помощь сербам в войне 1914 года огромен: все последующие поколения многие века не в состоянии будут возместить его. Это долг любви, без раздумий идущей на смерть, спасая ближнего. Ибо нет больше той любви, как если кто положит душу свою за други своя, — это слова Христа. Русский царь и русский народ, вступая в войну в защиту Сербии, будучи к ней не подготовленными, знали, что идут на верную гибель. Любовь русских к своим сербским братьям не убоялась смерти, не отступила перед ней. Разве можем мы когда-нибудь забыть, что русский царь, подвергая опасности и детей, и миллионы братьев своих, пошел на смерть ради сербского народа, ради его спасения? Разве можем мы не признать пред Небом и землей, что наша свобода и государственность стоят России больше, чем нам? Смысл войны 1914 года, многим непонятный, многими оспариваемый, объяснен русской жертвой за сербов во всей своей евангельской ясности и несомненности. Ибо мотив самоотверженности, духовная потребность жертвы за ближнего — разве это не стремление к Царству Небесному? Русские в наши дни повторили Косовскую трагедию. Если бы русский царь Николай II стремился к царству земному, царству мелких личных расчетов, себялюбия, он и по сей день сидел бы на престоле в Петрограде. Но он выбрал Небесное Царство, царство жертвы во имя Господне, царство евангельской духовности, за что и сложил свою голову, за что сложили головы его чада и миллионы подданных. Еще один Лазарь! Еще одно Косово! Этот новый косовский завет открывает новую духовную глубину славян. Если кто-то в мире может и должен это осознать, то это — сербы. Выбор, подобный этому, выбор подвига ради Царства Небесного, то есть того, что мир считает безумием, в русской истории совершался не однажды и не только в наши дни. Это длительный исторический процесс, пронизывающий всю историю России, от святого князя Владимира и до сего дня. Первым этот выбор, вместе со своим народом, сделал князь Владимир; он направил ход русской истории в духовном направлении. Вместе с народом, говорю я, ибо и до него были те, кто искал Небесного Царства: это и бабушка самого Князя, святая равноапостольная княгиня Ольга, киевские первомученики Феодор и Иоанн и другие. Но Владимир первый пошел путем креста вместе со всем своим народом. Конечно, этот выбор не мог быть им сделан без великой внутренней борьбы, гораздо более сильной, чем у князя Лазаря и последнего русского царя Николая II. Ведь им, как крещеным, уже по-христиански воспитанным людям, необходимо было решить: идти ли до конца по уже известному им пути христианства, христианской жертвы и стоять ли на нем до конца. В то время как язычнику князю Владимиру, отец которого носил прозвище «дикий вепрь», необходимо было решиться на совершенно новый, на Руси неведомый и непроторенный путь. И вот князь, прежде не отказывавший себе ни в одном из земных удовольствий, наперсник разврата, мстительный и кровожадный, вдруг должен был духовно умереть и возродиться новым человеком, с новой душой, по глаголу Христа: Потерявший душу свою ради Меня, сбережет ее (Мф. 10, 39). Я считаю, что решение пойти на смерть духовную может быть труднее и требует большего мужества, чем решение пойти на смерть физическую. Ибо та смерть, на которую решился тогда еще распутный князь, означала многократную, повседневную смерть, по слову апостола Павла: Я каждый день умираю.., братия (1 Кор. 15, 31). (еписк. Н. Велимирович) [вж. и срв. Благоев 2009а, 1-2; ~*~2009б, 2; Божилов 1979, 43,108-127; Брайчевский 2009, 143-145,178-185; Буданов 2009, 1-2; Васильев 2009, 146-147; Васильев М. 2009, 1-28; Велимирович 2009, 1-2; Владимир Крестител 2009, 3-4; Владимир Равноапостольный 2009, 1-12; Владимир (І) Святославович 2009, 2; Геллер 2009, 22-31; Гумилев 2009, 113,161-165; Экономцев 2009, 3-6; Златарски 2009а, 382-383,404-474; Карев, Сомов 20091, 6-7; Карташев 2009, 12-67; Крещение Руси 2009, 16-22; Лихачев 2009, 4-6; Пивоваров 2009, 9-10; Работники 2009, 1-2; Рыбаков 2009, 199; Скрынников 2009, 30-36; Соболевский 2009, 17-19; Татищев 2009, 6; Диак, 20-46; ИпатЛт, 95-96; ЛаврЛт, 3-13; ПВЛт, 25-36; Скил, 4-5; Яхъя, 10-20,69-94].

Струва ми се, че си личи достатъчно ясно, че е буквата М. Cross.rtf

Всъщност, както може да се види в този цитат от моята статия, в текста на надписа наистина има датив - Троеце, но преводът на този израз на съвременен румънски език е от моя консултант, който очевидно не знае граматиката на езика, колкото вас. Аз в това отношение нямам никакви претенции, а превода на съвремен румънски език го давам само за по-голяма достоверност, че това не е текст, съставен на някакъв си "древнобългарски" език, а на български и румънски едновременно.

Тогава с какво ще обозначим семантикосинтактичната връзка между ridicată и Nume, каквато безспорно има?

От кой глагол?

Темата я правят интересна някои от участниците, а други я оси......! А вие, щом като сте толкова алергичен на спам, защо не се опитате да разберете кой точно какво я прави и да сезирате модераторите, че да започнат най-после да си гледат работата?!

Пренесено от друг дял на Форума: Коня го опитомяват индоиранците в Южен Сибир към края на 3-то хил. пр.н.е., а прабългарите са първите, които го заимстват и впоследствие го предават на всички останали централноазиатски народи, в това число и на китайците.

Коня го опитомяват индоиранците в Южен Сибир към края на 3-то хил. пр.н.е., а прабългарите са първите, които го заимстват и впоследствие го предават на всички останали централноазиатски народи, в това число и на китайците.

Макар и в един малко по-страничен аспект, моето мнение по въпроса е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry81025 - Коментар #170

Ти, гробищарино, без да се усетиш, пак се изтакова на метеното!

Ще ви бъда изключително благодарен, ако си направите труда да видите по-горе, че според мене тази Оногурия няма нищо общо със случая. Краен резултат от развитието на голямата носовка според мен е не първата, а втората гласна, нещо подобно на Добровница от Домбровница. Голямата носовка се развива в съвременния български език в Ъ, но през междинния звук У- зомб-зуб-зъб. Добре, местен падеж, но не при "обект при движение", а при място на извършване на действието, като в случая народностното название е употребено метонимически - от оногре.

Там не пише Оногурия, а оногре, както го чете и Гербов след дъщерята на Счетоводителя, като звукът е в края е предложен падеж, следователно основната форма е оногр. Ето защо аз приемам, че това последното може да е силно видоизмененото в местния български диалект под влияние на все още запазената в него голяма носовка добре известно средновековно име угри на маджарите и това се съгласува и потвърждава и от смисъла на цялото изречение. При това разчитане и превод от моя страна, в него също така много добре се вписва и съчетанието цара ачаста - в тази земя (дойдоха).

С тази статия моята първа и основна цел и задача е да покажа, че това не е никакъв "древнобългарски" език, както най-безсрамно лъже Счетоводителя. Този превод се вписва много добре в цялото изречение, а както можеш да видиш по-горе, и Гербов не предлага нищо по-смислено.

Ти, гробищарино, както винаги не си в час и даже не си можал да схванеш, че аз не подкрепям, а поправям, отхвърлям, ревизирам и даже ликвидирам вашия любим Счетоводител и това е посочено в статията! А това, че авторът не си е направил труда да ми спомене дори името и спестява истината, че аз първи разчитам надписа като румънски или влашки, то си е за негова сметка! Все пак не бих казал, че и Гербов се е справил с текста особено квалифицирано, видно от съпоставката на тези две извадки: Кръстът на Мирчо Стари в Балчик и общото в българската и румънската история http://nauka.bg/forum/index.php?act=attach...ost&id=1700 Текстът в долната част на кръста не само прилича на румънски, както твърдят опонентите на Добрев, ами си е наистина такъв – но средновековен румънски. На първият ред на надписа се чете +АЧАСТА КРУЧЕ РЬДЕКАТ, а на следващия – СВЕТОУ НУМЕ СФЕТЕ ТРОЕЦЕ. В една критична статия за Петърдобревия маниер на разчитане на надписите се обяснява, че горното се превежда от румънски като: „този кръст бе изправен в светото име на Света Троица”. На съвременен книжовен румънски език изразът трябвало да има вида această cruce ridicată pentru Sfоntul Nume al Sfintei Treimi. - http://bolgnames.com/text/Cross.html

Свидетелства и доказателства за християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура Религиозно-богословски свидетелства и доказателства Ето защо, повече от очевидно-безспорно борбата тук е на живот и смърт и даже цялата история на Светата Православна Църква, а и на цялото тогавашно човечество е само една изключително мащабна и неистово-жестока битка за Символа на Вярата. Тази битка се разгръща и преминава през редица етапи и крайности, много некоректно-непочтено определяни понякога като ереси, а поддръжниците им заклеймявани вулгарно-жестоко като еретици, подлежащи в някои случаи даже на физическо изтребление. Съвсем наскоро и то от много високопоставено духовно лице чухме даже у нас, че еретик бил и самият Папа, само че без да влиза в обсега на последната санкция. Всъщност и в действителност всичко това означава ни повече, ни по-малко само и единствено жестоко-упорита борба и неудържим стремеж да се разбере и постигне рационалномисловно най-съкровено-непостижимото в същността и проявите на Господ-Бог и то непременно в светлината на най-новите постижения на общочовешкото научно познание, представяно от исторически конкретна научна школа, пък дори и от едно отделно-самостоятелно лице. Не е толкова задължително, но все пак е повече от препоръчително всяка критика да бъде иманентна, т.е. вътрешно присъща или вътрешно мотивирана и насочена. Тъкмо поради това всякакви тук вулгарни социологизации под формата на аналогии и алюзии към съвременни партийно-политически интриги и боричкания са повече от неуместни [срв. Чилингиров 2009б, 1-3]. А на нас сега, техните тъй далечни следовници, от дистанцията на Времето не ни остава нищо друго освен да се прекланяме пред великата сила на Вярата и възхищавайки им се, да се питаме дали Те, Първите Християни наистина са човеци от плът и кръв или пък са от камък и желязо: Глава 9. Соборное послание иллирийского Собора о вере. «Иллирийские епископы Церквам Божиим и епископам азийского округа, Фригии, Карофригии, Пакацианы желают здравствовать о Господе. Собравшись в одно место и долго рассматривая спасительное учение, мы определили, что Троица - Отец, Сын и Святой Дух - единосущна. Справедливость требовала написать об этом и вам - не для того, чтобы почитание Троицы доказывать софистически, но чтобы говорить о Ней смиренно-мудренно. Это свое послание отправили мы к вам чрез возлюбленного нашего брата и сослужителя, пресвитера Элпидия. Не в писаниях рук наших, но в книгах Спасителя нашего Иисуса Христа написано: аз есмь Павлов, аз же Аполлосов, аз же Кифин, аз же Христов. Еда Павел распятся за вас, или во имя Павлово крестистеся (1 Кор. 1, 12, 13)? Для нашего смирения и этого было бы достаточно, чтобы вовсе не писать к вам послания; но так как почти во всем своем округе вы проповедуете такое страшное нечестие, что Святого Духа отделяете от Отца и Сына: то мы сочли необходимым отправить к вам господина нашего и сослужителя Элпидия, с этим, полученным от царственных властей Рима посланием, чтобы он узнал, таково ли в самом деле ваше учение. Да будут анафема все, проповедующие, что Троица не единосущна; да и тот - анафема, кто был бы обличен в общении с ними. Напротив тем, которые исповедуют, что Троица единосущна, уготовано царствие небесное. И так умоляем вас, братия, и не учить и не мыслить иначе; проповедуя всегда и везде, что Троица единосущна, вы возможете наследовать царствие Божие. Говоря об этом, в своем послании, мы вспомнили, что надобно написать вам также о поставляемых епископах, или о поставлении сослужителей. В епископы должно поставлять мужей из вельмож, если они держатся здравого учения; а в противном случае избирать их из пресвитеров. Равным образом и пресвитеры и диаконы должны быть избираемы из духовного сословия, а не из гражданского или военного, чтобы они были неукоризненны во всех отношениях. Впрочем мы не хотим писать вам много, потому что посылаем к вам одного из всех нас, господина нашего и сослужителя Элпидия, чтобы он тщательно исследовал ваше учение, таково ли оно, как мы слышали от господина нашего и сослужителя Евстафия. Если вы действительно находитесь в заблуждении; то, отложив ветхого человека, облекитесь в нового. Тот брат и сослужитель наш Элпидий научит вас проповедовать веру истинную, что, то-есть, Святая Троица, единосущная Богу и Отцу, святится, прославляется и проявляется Святым Духом, что Отец в Сыне, Сын во Отце со Святым Духом во веки. При Его явлении мы можем ясно исповедовать святую единосущную Троицу согласно с верою, древле изложенною в Никее и утвержденною отцами; проповедуя же эту веру, конечно избежим сетей пагубного демона а, уничтожив его, будем приветствовать одни других мирными грамотами и жить в согласии между собою. Это послание мы написали с намерением дать вам знать, что отлученные ариане суть те, которые не исповедуют, что Сын и Святой Дух - из сущности Отца. Приводим здесь и имена их: Полихроний, Телемак, Фавст, Асклепиад, Аманций, Клеопатр. И все это так совершается в славу Отца, и Сына, и Святого духа, во веки веков, аминь. Желаем вам здравствовать во Отце и Сыне Спасителе нашем Христе, со Святым Духом, многие лета. [Кирский 2009, 117-119].

Кръстът е донесен от Бесарабия заедно с други паметници през 1927 г. като интериор на завършвания дворец на румънската кралица.

Всъщност още в старобългарския език и независимо-безотносително от пренасянето през 920-925 г. от презвитер Григорий в Киев на Симеоновия Сборник, от който многократно след това са правени и голям брой руски преписи, етнонимът попада едновременно под действието на следните три общо- или частнославянски фонетични закона, а именно: 1. Закон за редукция на неударените широки гласни, под действието на който етнонимът приема формата *булгар, запазена с елизия на плавната в югозападнобългарските народни говори и в западните южнославянски езици и засвидетелствана безброй пъти в гръцките писмени паметници. 2. Закон за развитието и преминаването на зв. у в зв. ъ като последно-заключителна фаза от Закона за разлагането на голямата носовка – дуб-дъб, булгар-българ, каквато е и съвременната му форма. 3. Закон на ликвидната метатеза като частен случай на по-общия Закон за отваряне на сричката с причина изискването на Принципа за нарастващата звучност при изграждането на сричката – българ-блъгар, каквито форми са засвидетелствани в старобългарските писмени паметници.

Не бих казал, че въпросът ви е формулиран особено коректно, защото аз не твърдя, че зная за някаква обосновка на славистите в аспекта на вече съществуващи, утвърдени или приети "езикови правила от периода преди Х в.", а че те са го проучвали с презумпцията, че си е напълно редовен и нормален старобългарски език и в случая имам предвид например публикация на проф. Стоян Стоянов. Сега нямам възможност да правя справки, но доколкото вие очевидно застъпвате някаква противна теза, ще ви бъда благодарен, ако цитирате научни публикации, в които тя се обосновава и доказва. А може и просто да отговорите на въпроса, който поставих на Наполетано:

Моето мнение по този въпрос е на: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=...amp;#entry80705 - Коментар #168

Позволих си да се възползвам от този ваш постинг просто като идея, за да направя малка добавка в моя текст за Символа на Вярата: Свидетелства и доказателства за християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура Религиозно-богословски свидетелства и доказателства Между впрочем тезисът на Арий за подобосъщието, а не единосъщието в Символа на Вярата като че ли има своите основания в думите на самия Спасител за неговото отиване при Отца и че Бог-Отец е по-голям от Него. Но заключението в тази насока всъщност се дължи на абсолютизацията на временната човешка природа на Спасителя и на изключително некоректно-неоснователната от тук генерализация, особено добре видно от сравняването на следните няколко стиха от Евангелие от Иоана: 9. Каза му Иисус: толкози време съм с вас, и не си ли ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? 10. Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата. 11. Вярвайте в Мене, че Аз съм в Отца, и Отец е в мене; ако ли не, то за самите дела вярвайте в Мене. 28. Чухте, че Аз ви рекох: отивам от вас, и пак ще дойда при вас. Да Ме бяхте любили, щяхте да се възрадвате, че рекох, отивам при Отца; защото Моят Отец е по-голям от Мене. [Иоан, 1317-1318].

Именника са го проучвали и много слависти и никой от тях не се е усъмнил дори за миг, че това е старобългарски език от преди даже Х в. Ако според вас това не е старобългарски език, тогава кои черти го правят принадлежащ към среднобългарския език след ХΙΙ-ХΙΙΙ в. или където и да слагате границата между двата периода? Независимо кога се датира преписът на Словата, в който е намерена, Приписката безспорно е от първата половина на Х в., видно особено добре не толкова от нейното съдържание, колкото от нейния автор. Тя изобщо не е единствената основа за написването на тази студия етимология на етнонима българи, а само един от източниците, изворите или документите, ако искате, в които етнонимът се съдържа, намира или е засвидетелстван и нищо повече. Други такива източници, в които се съдържа, намира или е засвидетелстван тъкмо този фонетичен вариант на етнонима, са Беседата на презвитер Козма, унгарската топонимия, Хоренаци, кавказската топонимия, древноруските летописи, татарските говори, древнокитайските летописи и др. Всички те като цяло и в съвкупност съдържат и предлагат конкретните емпирични данни, които са началото и основата за по-следващото обосноваване и доказване тъкмо на тази форма на етнонима като изконно-първична. Така че чрез тази студия аз не настоявам за нищо, а в определена нейна част обосновавам и доказвам, че именно фонетичният вариант болгар е първично-изконната, може да се каже и изначалната форма на етнонима, както вие се изразявате.