проф. Добрев

Подобно твърдение е резултат от едно много девиативно-неадекватно мислене, да не се изразявам още по-точно! Тъкмо разногласието и противоречията в изворите ни дават основание и изискват от нас да открием Истината! А ако ти я виждаш тази истина при папуасите или бушмените, това си e твой личен проблем, който мене лично пък с нищо не ме ангажира.

Моето призвание е да разсмивам хората, а твоето - да лекуваш кучетата! Случайно да можеш да кажеш кой от нас двамата е по на мястото си тук?

Това вече е прекалено - в кой точно език и по какви точно фонетични закони Карин се преобразува в предишното семейно-родово название???

HLUBRIN "ногавица", безспорно от праб. *кол "крак" и слав. -брин, съвр. -бран, букв. "кракобран". Този лингвистичен хибрид е изключително показателен за напредналия стадий на славянизация на прабългарите още по времето на Крум.

Благодаря, очевидно латинизъм, а нашата "ирано-прабългарска" етимология от 83 г. е по настояване на виден български тюрколог, който тогава за нас беше безспорен авторитет в прабългарската етимология. Затова в етимологията нещата трябва да се оглеждат многократно и от всички страни и най-важното, човек да работи само това, а не както тогава. И все пак мисля, че в нея статия има и добри попадения, а като цяло тя е обобщение на иранизмите, каквото не е правено и досега у нас.

В кои латински речници я има, с какви значения и има ли морфологично гнездо?

Мъст "шира" е много стар иранизъм в българския език.

Благодаря ви най-сърдечно за репликата, но се страхувам, че не ви разбирам съвсем добре, особено по отношение на тази легенда, която не ни ангажира абсолютно с нищо. Още от приалтайската си прародина през 2-то хил. преди Христа прабългарите са европеиди с лек монголоиден примес и такива те си остават през целия път и цялото време на своята миграция от там до Балканите и Централна Европа. Специално за Източна Европа и Кавказ са направени голям брой антропологични наблюдения и изследвания, които в най-ново време са обобщени от Плетньова, а проучване по същия въпрос и в същия дух има и проф. Рашев. Северните българи В посветеното си главно на хазарите “историко-филологическо” проучване P. Golden [1980], представя накратко като етнос и език и прабългарите или болгарите – the Bulğars, при което, макар и да съзнава, че не е “всеобщо приета”, изхожда от “смесената” етимология на етнонима, която според него имплицира и техния смесен, в по-голямата им част, характер на “тясно свързани племена”, които са част от “по-ранни племенни съюзи”; “Тяхната федерация съдържа остатъци от хуните на Атила, примесени с многобройни огуротюркски племена, заселени нашироко в Причерноморско-Каспийските степи през ІV-VІІ в.”; the Bulğars, т.е. болгарите или което за него е същото, огуротюрките - Oğuric Turks, се формират по земите на днешен Казахстан, докато Карасукската Култура от Минусинск генерира “етническата маса” на “една специфична група на древните тюркски народи, която е чувствително по-различна от останалите тюрки, както по своята култура, така и по своя език”; от края на V в. е първото упоменаване на болгарите като “ранно обединение от огурски и хунски племена под предводителството на Атиловия син Ирник”, което изглежда се потвърждава и от появата на името на Ирник в Именника на Българските Ханове [42-43]. Впоследствие и по-късно племенното обединение на северните българи е само малка част от големия брой прабългарски родове и племена, които в границите по това време на Хазарския Хаганат са преобладаващото население по Северното Причерноморие и южноруските степи, Крим, Приазовието, Кубан, Кавказ, Прикаспието, Приднепровието, Придонието, Долното и Средното Поволжие, където се откриват собствено прабългарски погребения на европеиди брахикрани с едва забележим монголоиден примес от южносибирски тип (стр. 113), керамика, оръжие, облекло, амулети, апликация, принадлежности, конска сбруя, рунически надписи, графити, тамги, крепости, градища, по-малки селища, жилища и др. с повече от категорично-несъмнени паралели или аналози в Дунавска и Волжска България [вж. Плетнева 1999, 7-221, срв. Комар 2010, 12-13]. Тази етнолингвистична ситуация в областта между впрочем се потвърждава и от българските изследователи, според които на територията на Хазарския Хаганат през VΙΙ-ΙХ в. най-широко е разпространен собствено българският по произход и етническа принадлежност ямен погребален обред в четириъгълна гробна яма предимно в ковчег и главно със западна ориентация на тюркоезични европеиди с ясно изразена брахикрания, нисък ръст и плоско скулесто лице като резултат от слаб монголоиден примес (стр. 17), които на места към края на периода вече са в напреднал стадии на аланизация или славянизация, а така също и на християнизация или ислямизация [Рашев 2003, 16-41].

Иван Добрев, ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКОТО И КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНОТО ВЛИЯНИЕ И ПРИНОСИ НА БЪЛГАРИТЕ ЗА РУСКИЯ НАРОД И ДЪРЖАВА Северните българи и русите През Късната Античност и Ранното Средновековие прабългарските или в най-новата научна терминология, болгарските племена наброяват към тридесетина и те се разпростират и заемат по-голямата част от необятната територия между Байкал и Рейн от изток на запад, в това число и от Мала Азия и Балканите, и от Балтийско море до Средиземно море от север на юг, в това число и малка част от Апенините. Исторически първото и начално обществено-икономическо и културно-просветно влияние и принос на прабългарите/болгарите към източните славяни датира от периода VΙΙ-ΙХ в., когато след разпадането на Стара Велика България на хан Кубрат племенното обединение на така наречените черни болгари, но всъщност и в действителност не според ролята им в управлението на държавата, както счита А. Кестлер [2009, 8] и още по-малко пък не и според направо комичното допускане, че те са черни, защото са подчинени на хазарския хаган и служат в неговите войски [Плетнева 1999, 169], а единствено и само според и в светлината на общотюркската по принцип и собствено прабългарската в частност Цветова Геосимволика, много по-точно, вярно и ясно-разбираемо, северните болгари мигрират и се разпростират на северозапад, като с течение на времето се смесват и преливат в местните славянски племена, включително и в най-източните западни славяни, които впоследствие ще станат част от етническата основа, върху която ще се образува полската народност. Но преди това и още съвсем в края на VΙΙ в. под натиска от изток на хазарите по-голямата част от кавказските прабългари се изтеглят, преминават Днепър и част от тях под водачеството на самия хан Кубрат, брат му хан Шамбат и сина му Бат-Баян се установява по прилежащите земи. Специално хан Кубрат, който се изтегля последен, не преминава реката, а остава чак до края на живота си на нейния ляв бряг, на родна българска земя. Тази земя обаче вече е в границите на хазарската държава, защото оставащите на изток от Днепър прабългарски родове и племена приемат да станат васали на хазарите, но само и само да останат на нея. Друга голяма група прабългарски родове и племена, под ръководството на най-малкия му син Аспарух продължава по крайбрежните земи на запад, като половината от тях спира и се установява преди делтата на Дунав, а останалата половина я преминава и се установява в днешна Североизточна България. По този начин се създава и новата прабългарска държава Дунавска България, а р. Днепър се превръща в основна граница между Дунавска България и пак българската държава Хазария. На самата граница на новата българска държава завършва земния си път и именно тук, край днешното полтавско село Малая Перешчепина е и погребан нашият, всеобщобългарският скъп праотец, великият хан Кубрат, Курт, Κοβρᾶτός, Χουβρατις (†665); основателят и дългогодишният владетел на кавказската прабългарска империя Велика България, която е втората след Западнохунската Империя на хан Атила европейска прабългарска държава. Нейните граници се простират от Каспийско Море до р. Днепър (J. Marquart), а след войната с аварите около 635 г. (В. Бешевлиев), тя се разпростира и до Карпатите от изток на запад и от Черно Море до Долното Поволжие от юг на север. Ето защо през тази епоха Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία-Стара Велика България е и най-голямата и по територия, и по население държава в Европа, а следователно и най-силната и влиятелната сред всички останали [вж. и срв. Бешевлиев 1984, 7-8,42; Marquart 1893, 89-91]. Но колко странно и за преголямо съжаление в научната литература понастоящем набира сила и печели все повече привърженици направо безскрупулно-циничната и несправедливо-незаслужената българофобска тенденция, според която ние българите никога не сме имали своя хан Кубрат, никога не е имало Стара Велика България, прабългарите изобщо не са това, за което се представят в науката, те никога не са били на Кавказ, всичко това е само мит, а учените, които твърдят това, са ни повече, ни по-малко само един доста особен клиничен, но защо пък да не си го кажем направо, психиатричноклиничен случай, мотивиран и подхранван от съществуващата миналия век политико-идеологическа конюктура: Если исключить текст Никифора, о жизни вождя уногундуров Кробата нет ни одного достоверного исторического свидетельства. Все источники упоминают о нем post factum, как об отце Аспаруха и Батбаяна, умершем во время правления Константа ІІ (641-668 гг.). Нет у нас и ни одного достоверного упоминания о прикубанских булгарах VII в. до эпизода их изгнания хазарами. Вяжется ли это со столь популярной в литературе концепцией «государства Кубрата Великой Болгарии»? Откровенно говоря, нет. Откуда возникли термины «государство Кубрата», «государственное объединение Великая Болгария» и т.п.? Завязка даты на Перещепине при отсутствии специального обоснования её датировки, а также явный булгароцентризм советской, да и вообще европейской литературы, по-видимому, стали основными причинами, почему данная концепция не получила резонанса в науке (А. Комар). Хан Кубрат е племенник на хан Органá от рода Дуло на племето на оногурите, известно предимно на гръцките хронисти също така и специално за Кавказ повече под аланското по произход име уногундури. Централен град на водещо-главното племе оногури и следователно столица на основаната от хан Кубрат държава по това време е разположеният на брега на Таманския Залив гр. Фанагория, около който по свидетелството на Теофан Изповедник чергаруват български орди и названието на който петдесетина години по-рано има формата Оногурис: Он разместил персов в укреплении Оногурис, которое раньше создал против римлян в окрестностях Археополя, воодушевил их, ввел туда другие силы, укрепил все, как мог, а затем возвратился в Котаисий и Мухиризис [Агаф, 3-6,14,26-27, вж. и срв. Плетнева 1999, 138-150]. Най-вероятно през 610 г. хан Органá с голяма свита от сановници с жените си посещава Цариград и тук при една изключително тържествена обстановка всички са покръстени (J. Marquart). Новопокръстените са почетени с богати дарове, а самият хан е удостоен със званието патриций, като доказателство за което му се поднася и намереният в погребението на хан Кубрат златен пръстен с надпис Вατ Оρχανου Πατρικου - На патриция Бат-Органа. Χρόνος δέ τις παρῴχετο, καὶ ὁ τῶν Οὔννων τοῦ ἔθνους κύριος τοῖς ἀμφ' αὐτὸν ἄρχουσι καὶ δορυφόροις ἅμα εἰς Βυζάντιον εἰσῄει, μυεῖσθαι δὲ τὰ Χριστιανῶν βασιλέα ἐξῄτει. Ὁ δὲ ἀσμένως αὐτὸν ὑπεδέχετο, καὶ οἱ Ῥωμαίων ἄρχοντες τοὺς Οὐννικοὺς ἄρχοντας καὶ τὰς ἐκείνων γαμετὰς αἱ τούτων αὐτῶν τῷ θείῳ λουτρῷ ἐτεκνώσαντο σύζυγοι. Οὕτω τε τὰ θεῖα μυηθεῖσι δώροις βασιλικοῖς καὶ ἀξιώμασιν ἐφιλοτιμήσατο· τῇ γὰρ ἀξίᾳ τοῦ πατρικίου τὸν ἡγεμόνα τοῦτον τετίμηκε καὶ πρὸς τὰ Οὐννικὰ ἤθη φιλοφρόνως ἐξέπεμπε (Nicéph-Hér). Наследявайки след смъртта му вуйчо си съгласно традиционното за прабългарите право на левирата, хан Кубрат застава начело на голяма група прабългарски племена с център Вътрешен Кавказ, а през 630-632 г. ръководи лично националноосвободителното движение на кавказските българи и отхвърля игото на западните тюркути, които и прогонва от Кавказ. Но преди това и още като дете и юноша княз Кубрат прекарва немалко години във византийския двор, където след посещението и покръстването на Органá е оставен като заложник гарант на мира между прабългари и ромеи. Тук князът е покръстен и расте и се възпитава и образова от частни учители в самото семейство на имп. Ираклий, с когото лично, а така също и с цялото му семейство той установява едно много силно и искрено приятелство, продължаващо дори и след смъртта на императора: Ὑπὸ δὲ τὸν αὐτὸν καιρὸν ἐπανέστη Κούβρατος ὁ ἀνεψιὸς Ὀργανᾶ ὁ τῶν Οὐνογουνδούρων κύριος τῷ τῶν Ἀβάρων χαγάνῳ, καὶ ὃν εἶχε παρ' αὐτοῦ λαὸν περιυβρίσας ἐξεδίωξε τῆς οἰκείας γῆς. Διαπρεσβεύεται δὲ πρὸς Ἡράκλειον καὶ σπένδεται εἰρήνην μετ' αὐτοῦ, ἥνπερ ἐφύλαξαν μέχρι τέλους τῆς ἑαυτῶν ζωῆς· δῶρά τε γὰρ αὐτῷ ἔπεμψε καὶ τῇ τοῦ πατρικίου ἀξίᾳ ἐτίμησεν (Nicéph-Hér). Намерените на 12 май 1912 год. в гроба на хан Кубрат великолепни златни и сребърни съдове, позлатеният меч с широк кожен колан, само токата на който е почти 0.5 кг масивно злато, златните пръстени с неговия монограм и всички останали златни и сребърни предмети, накити, украшения и монети с общо тегло 25 кг и повече от 800 на брой, като цяло и изобщо са най-голямото златно съкровище в Света и са шедьоври на византийското и персийското ювелирни изкуства. Всички те много отдавна вече са добре известни и без ни най-малко колебание или резерви се изследват и описват от всички достатъчно ерудирано-компетентни учени като едно от най-богатите и изящно-изработените в целия Свят, уникално-знаменитото Златно Съкровище от Малая Перешчепина, оставено тук, а следователно и водещо своя произход, но същевременно и принадлежащо на ранносредновековните прабългари: The discovery of a hoard in 1912 in the neighbourhood of Poltava near the village of Malaya Pereshchepina was not in itself a rare event, but in its wealth and diversity this hoard far exceeds all others. It is rightfully regarded as one of the richest finds from the period of the nomadic migrations [Pereshchepina Treasure 2010, 1]. Съкровището по същество представлява също така и най-силното и направо безапелационно-категоричното и неопровержимо свидетелство и доказателство за това, че прабългарите безспорно-очевидно мигрират от Кавказ към Северното Причерноморие и Балканите, като част от тях се установява и впоследствие и усяда по Северното Причерноморие и южноруските степи. Пленения от персите позлатен меч с колан със златна тока (Феоф), пръстена с надпис Χουβρατου и сасанидския позлатен сребърен поднос с монети върху него все още много младият княз Кубрат получава в знак на изключителна признателност и благодарност като дар от имп. Ираклий (610-641) за неоценимата помощ и съдействие, които българите оказват на гърците в започналата още в незапомнени времена жестоко-упорита гръцко-персийска война: Между римлянами и персами уже с давнего времени велась великая война, и часто они опустошали земли друг друга, то без какого-либо объявлении войны совершая набеги, то сталкиваясь многочисленными войсками в открытых сражениях [Агаф, 1]. Последната и рещаваща военна кампания срещу Персия предприема през 621-622 г. имп. Ираклий, който в лична кореспонденция с хан Органá го моли и му предлага българите срещу заплащане да помогнат във войната с персите. Ханът приема предложението на Ираклий и му предоставя в подкрепа многобройно-силен отряд тежка конница с крепостнообсадна техника, начело на който като главнокомандващ той поставя наскоро завърналия се от Константинопол княз Курт-Кубрат. В края на продължилата може би чак до 628 г. война благодарение тъкмо на българите персите не само са напълно разгромени, като са превзети препълнените с нечувани богатства храмове в Шиза и царската резиденция Дастакерд, но същевременно е открит и впоследствие лично от Ираклий е върнат на мястото му в Йерусалим и похитеният преди това от персите Кръст Господен. Тъкмо поради това българите не само се явяват първите кръстоносци, но имат и най-голямата заслуга в това отношение пред целия Християнски Свят и Цивилизация. Начално-основната и най-съществена за случая част от всички тези събития е описана достатъчно подробно и напълно достоверно от М. Каланкатуаци, според когото кавказските българи, които той нарича хони, от началото на VІІ в. имат възможност да натрупат солидни съкровища от злато и сребро в условията на непрекъснатото противоборство и войни между двете могъщи империи на перси и ромеи. Придобиването на такива съкровища се явява основна цел и основание за тяхното присъединяване и оказване на съдействие и помощ на коя да е от страните. Цар Хосров специално обещава на българите два пъти повече богатства, при условие, че прекратят набезите си срещу неговата страна, но Джебу хакан и неговият син Шат отдават предпочитание на “огромната плячка, златните изделия и съдове и пищните одежди”, поради което събират безчислена войска от “всички племена и родове, живеещи в планините или долините, уседнали или чергари, с бръснати глави или носещи коса” и обсадили голямата столица Партав, в която Хосров укрил народа на тази страна. Обсадата обаче се оказва неуспешна и по-късно “Царят на севера”, вторият човек след който в неговото царство, е на име Джебу-хакан, на нарочно помолена от Ираклий среща пред Тифлис му предоставя 40-хилядна войска (Феоф) под предводителството на своя племенник, когото, поради неговата княжеска власт, наричали Шат, и този Шат предава посредством нарочен туркан, т.е. вестител, възможно най-страшната заплаха предупреждение към Хосров, с която иска той да спре да воюва с Ираклий [Каланк, 75-90]. Ето защо и при това положение на нещата между впрочем, що се отнася конкретно пък до голямата неяснота, дълбоките резерви и далеко отиващите най-голословни твърдения и изобщо необосновани изводи и заключения на вкопчилия се, подобно на удавник за сламка, в последната емисия византийски монети, А. Комар [2010] за кавказските българи и техните взаимоотношения с тюркутите, също и за хан Органá, хан Кубрат и имп. Ираклий [13-16] той съвършено очевидно не знае и не държи сметка най-напред за това, че хан Кубрат в действителност получава скъпи златни дарове, включително и монети, от византийците на три пъти – първия път за участието си в персийската война и лично от Ираклий през 626 г., когато той посещава главната квартира на българите (J. Marquart);... ...втория път – по повод и по време на сключването през 634 г. или 635 г. (М. Москов) в Цариград на съюзен договор на новообразуваната българска държава с Византия след прогонването на тюркутите и освобождаването на кавказските племена и народи от тюркутското иго през 630-632 г., по време на което сключване, освен че получава богати дарове, Кубрат е и удостоен със званието патриций, видно особено добре от подарения му пръстен с надпис Χουβρατου Πατρικου – На патриция Кубрат, и третия път, вече след смъртта на Ираклий, когато изпращайки в помощ на вдовицата му военен отряд от 1000 души, направо се чувства достатъчно силен и сигурен не само да се намеси фактически и практически в междуособните борби на византийския двор, но даже и да играе ролята и на арбитър, което във всички случаи е след 641 г., а може би даже и към 650 г. (J. Werner), т.е. по времето вече на имп. Констант II (641-668). Така че никак не е изключено изящно-разкошната златна огърлица от златни монети, сечени при Констант, да му е подарена и изпратена тъкмо от този император. Но наред и въпреки всичко това, много неясно поради какви точно причини, А. Комар явно не е видял и не знае, пък и да знае, надали би могъл да оцени по достойнство и съответно да си направи точно обратните изводи от напълно достоверния, изобщо неоспоримия и изключително показателния факт, че М. Каланкатуаци, когато описва всичките тези събития на Кавказ, назовава куриера, който разнася писмата между Кавказ и Константинопол за водената по това време византийско-персийско-българска война, с думата туркан, рус. гонец, която дума се характеризира повече от сигурно с черти и особености, присъщи и принадлежащи единствено и само на огуротюркския болгарски език и достатъчно различни и несъвпадащи с типично-характерните черти и особености на огузотюркския тюркутски език. Най-напред беззвучните съгласни звукове в строежа на така записаната в изворите лекс. туркан очевидно-безспорно са собствено източноарменска субституция, именно поради което оригинално-първичната болгарска форма трябва да има вида *дурган. Началният звук тук е типично болгарско съответствие на огузотюркския зв. й, налице също така и в дунболг. дилом от Именника на Българските Ханове, както и в известното още от Менандър (VІ в.) в гръцка транскрипция квболг. δόχια, δόγια със старотюркско съответствие йог, която дума се разглежда малко по-подробно по-долу. По словообразувателна структура и като цяло лекс. *дурган е производно с помощта на суф. -ган от болгарския глаголен корен *дур-, огузотюркското съответствие на който е гл. йоры-, в семантиката на които пък са такива значения като “идти, ходить; ездить; двигаться; бежать; мчаться; нестись; спешить; идти быстро, галопом”. Така че в края на краищата и между впрочем прекалено общо-приблизително и много неточно е наименоването и определянето на българите от това време единствено и само като “кочевники” (А. Амброз), когато езиковите данни позволяват и дори налагат тяхната етно-лингвистическа конкретизация като тюркобългари, т.е. българи по принцип, и болгари, т.е. прабългари в частност. А при наличието на всички тези необоримо-безапелационни и повече от красноречиво-показателни езикови свидетелства и доказателства направо буди недоумение също така и позицията на С. Плетнева [1999], която само и единствено на основата на общотюркските художественостилистични черти и особености отнася Съкровището към ”тюркското номадско изкуство”, като по време тя го ситуира чак към VIII в., когато негов притежател, а и съответно го е заровил някой от синовете и даже от внуците на хан Кубрат [170-172] [вж. Бешевлиев 2010, 1-11; Добрев 2005, 456-458; ~*~2009; Москов 1998, 181-209; Werner 1984, 3-8; Каланк, 80-82; Феоф, 196-245; Nicéph-Con, 7-20; Nicéph-Hér, 9,17-27; Seb, 25-50, срв. Чичуров 1980, 159-160, вж. и срв. Артамонов 1962, 142-162; Бешевлиев 1984, 37-44,172; Божилов, Димитров 1995, 32-33; Гумилев 1993, 133-203; Димитров 1987, 109-110; Эпоха династии Ираклия 2009, 1-4; Ждраков 2005, 84-94; Залеская 1989, 39-53; Йорданов 2001, 11-12,65-66; Ираклий Ι 2009, 1-4; История на България 1981, 69-76; Комар 2010, 1-47; Кубрат 2010, 1-7; Рашев 2000, 61,120-127,299-302; Станилов 2003, 51-67; Kubrat 2010, 1-3; Marquart 1911, 21; Moravcsik 1967; Róna-Tas 2000, 1-22; ГрИзв-2, 263,296].

И след като се науча да ги различавам, какво ще стане? Там ли ще намеря прабългарския език, както твърди друг един, не по-малко велик от тебе, дребнобълхар? Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Крайната и основна цел на екстраординерното лирико-екзотично писание се свежда до това, най-напред да покаже, и то с претенцията за официална позиция на съвременната българска историография, сварила вече да направи и “новия прочит” на българската история, “разноречивостта” на конкретните данни с потвърдената посредством “достатъчно на брой факти от областта на лингвистиката”, както, разбира се, следва да се изрази много нескромно-неприлично един лингвистически неграмотен, стопроцентово ортодоксален епигоно-адепт на небезизвестния “лингвист древнобългарист”, без изобщо да подозира, че и той е най-жестоко и безскрупулно измамен и заблуден, и едва след което да стигне до изцяло, нека ни е простено, но се налага да го кажем, шизофреничната идея, въплътена и изразена в съдържателно-фактологически празната и дори куха, псевдонаучна картина,... ...според която българският етнос в лицето на българските племена в Централна и Средна Азия и Кавказ, след средата на ІV в. попада под доминацията на хуни, авари и западни тюрки, “заедно и в съседство с най-различни етноси, включително и германски”, което като цяло “често пъти” “в периода след V век” показва “наличие на билингвизъм” и “взаимни интерференции на различни северно- и източноирански диалекти с тюркски и монголски такива”, вследствие на което “самият български етнос едва ли е бил моноезичен”... ...– бихте ли бил така любезен, драги, да ни покажете поне още един такъв етнос, който едновременно и равностойно използува и си служи най-малко с три, генеалого-типологически толкова различни и отделни езика, питаме ние, но той си продължава... ...- следователно е налице и “невъзможността езикът на българите (а оттук и техният произход) да се определи безусловно като тюркски”, което “се потвърждава и от наличието на редица данни от сферата на антропологията, археологията, етнографията и пр.”, които “сочат, че през І хил. пр. Хр. огромните пространства на днешен Казахстан, Западна Монголия и Алтай и на юг до Памир-Хиндукуш, които днес са заселени предимно с тюрко- и монголоезично население, са били доминирани от индоевропейци, най-вероятно скито-сакски номадски племена, които са говорели северно- и източноирански езици”, докато след V в. е несъмнена “полиетничността на българската общност”, а към VІІ в. вече българите и хазарите са “амалгама от ираноезично и тюркоезично население” [15-18,57,71] – е-е, тази “полиетничност” и “амалгама” вече са върхът на всичко!? Цялата тази, рядка псевдоинтелектуална боза, без никакво извинение, изчерпва дори нашите сили и желание за коментар по същество и ние приключваме представянето на “последната дума” на най-новата българска историческа наука за прабългарите и техния език, където гъмжи от безсрамно-неграмотни твърдения, като например това, че според доказателствата именно на антропологията (!?) този език няма как да бъде тюркски (Sic!?)... ...– много интересно, навярно видът и характерът на тогава говорения от българите език се запечатва върху челюстно-лицевата част на черепите, а може би и на ходилата от прабългарските погребения и по този отпечатък нашите гениални “историци” разбират и определят кой и какъв е езикът... ...- само с тази, толкова кратка оценка, без изобщо да изпитваме каквото и да е желание да вземем отношение сега и тук, и по останалите, идващи след това, не по-малко “фундаментални” и също така изключително “оригинално и поновому”, нали и това е “нов прочит” на българската история, поставени и решени въпроси и проблеми от скъпата на всички ни, родна прабългаристика, която обаче някои съвременни “научни” величия не просто пипат, а направо държат и стискат в мръсните си ръце, но до'ще Видовден!!!

Заради ламбдаизма, най-вероятно от *дабълган, защото в огузотюркските езици има форма табъшкан.

Благодаря за просвещението, а то аз всички тези неща не ги знаех и така и щях да си отида непросветен! А това за "данъири" просто е върхът на тюркологическата ви наука, браво!

Северните българи и русите Именно поради всичко това и точно в тази връзка в никакъв случай не може да се приемат за обектно адекватни и дори и минимално аргументирани също така и твърденията и на Р. Golden [1980], че през 622 г. имп. Ираклий (610-641) си осигурява помощта на тюркутите и в този контекст хазарите се появяват във византийските извори; през 681 г. държавата на “севернокавказските хуни” е васал на Хазарския хаганат, а владетелят на “хуните” Алп-илитуер е васал на хазарския хаган; остатъците от езика на “севернокавказските хуни”, “с които разполагаме, не са достатъчни, за да определим типа на тюркския език, който те говорят” [51,92-93], което като цяло обаче изобщо и ни най-малко не му пречи да обяви всички без изключение засвидетелствувани през този период имена и думи за собствено хазарски, и други от този сорт, издаващи едновременно както недостатъчната историколингвистична компетентност на автора си, така също и неговата пристрастна предубеденост. Специално за тюркутите, този автор съвършено очевидно не знае, а може би и изобщо не иска да знае, че Кавказ и южноруските степи на Източна Европа и по-точно п-в Крим, ако не и днешният гр. Тбилиси или пък най-много Керченският Пролив (Л. Гумилев), е крайната западна точка, до която се разпростира Западнотюркутската Империя като административно-политическо образувание и то за съвсем кратък период от време – 554-633 год., при което тя изобщо не докарва и не оставя по тези земи никакво номадско или уседнало население. Основна роля за нейното разпадане и слизане от историческата сцена изиграват редицата болгарски племена на Кавказ, които отхвърлят тюркутското иго и се обединяват под управлението на хан Кубрат в приазовската с ръководен център, Стара Велика България. Западните тюркути освен това имат един-единствен, направо символичен контакт и допир с Византия под формата на дипломатическо писмо на согдийски език, занесено и прочетено там от преминаващ согдийски търговец, на което ромеите отвръщат с пратеничеството на Земарх при тюркутския хаган по средата на втората половина на VІ в. [вж. Гумилев 1993, 29-50,148-155,443-440; Юхас 1985, 227; Khan Kubrat 2003, 1; ГрИзв-2, 222-223, вж. и срв. Плетнева 1986, 18-19; Халиков 1989, 59]. В светлината на всичко това вече няма как да не звучат прекалено странно-неуместно и излишно категоричните твърдения на А. Новосельцев [2010], който независимо че си признава най-чистосърдечно, че знае много малко за тюркутите, и за когото така и ще си останат неясни по произход още и аварите, все пак и въпреки всичко вижда в по-краткия даже и от мигновение 20-годишен срок на живот на Западнотюркутския Хаганат, и напористи тюркски орди, и господство на тюркутите в степите на Източна Европа, и цяла согдийска делегация до Константинопол с политическа и търговска цел едновременно и какво ли не още: В VI в. роль тюркских племен в Восточной Европе усилилась. В 50-60-е годы под напором тюркских орд устремились на запад авары, народ неясного, очевидно, смешанного тюркско-угорского происхождения. В степях же Восточной Европы в середине VI в. утвердилась верховная власть Тюркского каганата. Центр его находился в районе Алтая, но пределы простирались от Желтого моря до Причерноморья. Тюрки сокрушили эфталитов (563-567 гг.) - союз ираноязычных племен в Средней Азии [50] - и закрепились в этом регионе. Но их держава существовала как цельное образование недолго и в 588 г. распалась на Западный и Восточный каганаты. В период могущества единного каганата он первоначально объективно был союзником Сасанидов, веками боровшихся с эфталитами на своих северо-восточных рубежах [51]. Но уничтожение эфталитов тюрками сделало последних врагами Ирана и естественными союзниками Византии. Этим объясняется посылка византийского посольства в ставку тюркского хакана в 568 г. Ей предшествовал приезд в Константинополь тюркского посольства вместе с делегацией согдийцев во главе с Маниахом. Согдийцы - "торговый народ" [52] - нуждались в торговле с Византией, а поскольку персы не разрешали им проезжать через Иран, Маниах уговорил тюркского владыку послать посольство к императору Юстину II. Таким образом, посольство преследовало двойную цель: политическую и торговую. Для окончательного утверждения союза с тюрками в их резиденцию на Алтай отправилось ромейское посольство во главе с киликийцем Зимархом. Дошедшее до нас описание этой поездки дает неоценимые сведения о разных областях Евразии, в том числе и о тех, о которых в Европе ничего не знали. Но политические результаты экспедиции Зимарха были невелики. Слишком далеко была расположена империя тюрок, и единственным участком, где тюрки могли выступать как союзники Византии против Ирана, была Средняя Азия. Позже состоялись еще несколько обменов посольствами (в 70-х годах VI в.), но о них мы знаем мало. В 572 г. умер хакан Истеми, а в 588 г. Тюркский каганат распался [85-86].

Очевидно заради тези ти перверзни забавления са те направили и модератор!? Много добър избор, няма що!

Бил си публикувал, я не ме разсмивай! Ами изпиши си тогава тук научното звание, фамилията и публикациите по прабългарски език, че и аз да се позаблявам малко с твоите глупости! А то така само да се подхилваш просташки отстрани е много лесно, това и аз го мога и то много по-добре от тебе, но не за това сме се събрали тук! А тази ти простащина, точно ти да ми даваш акъл как се прави наука, просто не подлежи на коментар, но все пак ще те попитам: Кой си ти и какъв си, я кажи да видим, дали наистина имаш това право!?

Текстът на Никитин е от неговия пътепис, трябваше да си направите труда да го намерите и да го прочетете, преди да ме клеветите! Орелът на Аспарух го има в Нета и вие също можете да създадете прецедент, стига да ви стигат познанията в тюркските и иранските езици едновременно! Така е, прецедент е! А преди това са прецедент моят превод на Надписа на Боила и Надписа на хан Денгиз! Има ги на сайта ми, защо не се опитате да ме ревизирате и отхвърлите, дали ще можете?

Откога Х век влиза в Късната Античност или това е само при тебе, за да си още по-неграмотно-оригинален!?!

Благодаря ви най-сърдечно, че сте го запазили това и го помествате сега тук, защото аз се бях отчаял, че се е загубил. Ще ви помоля все пак да го пуснете още веднъж с пояснителния увод и цитатите.

Това за персийското го оставям без коментар, но трябва все пак да отбележа, че в този текст са налице собствено болгарски фонетико-морфологични черти и особености, които налагат той да се определи единствено и само като болгарски!

Не проф. Добрев, а езиковедът тюрколог ги вижда и счита за прабългарски! А ти, случайно да можеш да кажеш по какво си специалист и дали изобщо имаш филологическо образование, да не говорим пък за научни публикации по прабългарския език!?!

Напразно се измъчваш, защото този ороним (!!!) няма нищо с нашия етноним и е образуван на основата на иран. бала "висок"-хар "планина". Формата с Р е от източноирански диалект!

Изводът, че точно това е формата на прабългарското самоназвание, не се прави на основата единствено и само на тези данни и той не само се подкрепя, но и потвърждава изведените от мене негови апелатив и етимон. Между впрочем композитата Болгару съдържа в себе си източноиранското руд "река", което е засвидетелствано и в други късноантични извори.

Аз превеждам така онзи надпис, не за да покажа колко съм гениален или че съм някакъв си учен, от което изобщо не се нуждая, а за да се опитам да намеря разумно-логично решение и обяснение на проблема! А ти, случайно да си публикувал някъде и някога твоя превод? Хайде, покажи го да видим, че и ние да ти се посмеем малко!

Колко по-добре щеше да бъде, ако вместо да дрънкаш простотии, да беше видял, че моето разчитане и още по-малко пък моят превод нямат нищо общо с това на Счетоводителя!

Повече от излишно упражнение, защото транскрибцията в подобни случаи по принцип се прави с оглед и на основата на езиковото семейство, към което принадлежи съответният език, а и вокалната, и консонантната система на тюркските езици е много добре и отдавна известна!