проф. Добрев

И вие като духовния си баща Счетоводителя не знаете откъде да започнете и къде да спрете - тези думи повече от сигурно са арабски заемки в иранските езици и нямат нищо общо с иран. бе/ид, което пък от своя страна е на разстояние хиляди светлинни години от трак. Авитус. А това, че в индоевропейските езици има подобни думи, изобщо не означава нищо, защото в основата на моята етимология лежи заетата през много старо време в тюркските езици иранска титла бед. Добре щеше да бъде да бяхте схванали, че тук всъщност аз критикувам и ревизирам най-разпространената етимология, но което не може - не може!

Хазарейците в Афганистан са потомци на монголи от монголска военна част, останала тук по времето на нашествието на монголите по тези земи. Хазарите съставляват отделно-самостоятелна подгрупа на нивото на прабългарите/болгарите и аварите вътре в Българската Група на Тюркските Езици. По тази причина техният език е единствено и само тюрко-български и притежава някои специфични черти и особености в сравнение с прабългарските езици и диалекти. Една от тези черти е и запазването в хазарския език на общотюркския звук Б, който обаче в прабългарския език се спирантизира и превръща в звука В. В действителност, обяснението и определянето произхода на мли Авитохол се очертава като напълно възможно, сигурно и перспективно; максимално задоволително, пълно-последователно и обектноадекватно единствено и само на основата и в рамките на миналите и съвременни тюркски езици, именно с оглед на които са и правени, наистина доста отдавна, частично или донякъде успешни опити, един от които е и този на Й. Микола, според когото, по реда, възприет и предложен от проф. М. Москов [1988], Името води началото си от сттюрк. апът ”баща”, което се съдържа и в старотюркския израз шад-апът и което от една страна се развива в Яфет от Яфет оглани = син на Яфет, а от друга страна пък в тбълг. Авит, така че Авитохол от Именника и Яфет-оглани ”син на прадядото” от старата тюркска легенда имат не само общи имена, но и еднакво висока възраст [150]; сложното лично име Авитохол носи значението ”син на дедите” [152]; ”Авитохол (синът на дедите) като представител на предварително изчислен период съществува през вековете, във времето 300 г.” [157]; ”Атила чрез значението на името Авитохол е ”син на прадедите” [164]; ”Авитохол се обяснява като ”прадядовски син, син на прадедите” [173; Mikkola 1914, 23-24]. Основното и главното, което прави тази етимология само частично успешна, но въпреки това напълно неприемлива като цялостно и достатъчно завършено обяснение на произхода на името, е това, че в действителност, в миналите и сегашни тюркски езици няма дума апът със значение ”баща”, което неясно как по-сетне се заменя от значенията ”дядо; прадядо; деди, прадеди”; думата може и да се наблюдава в израза шад-апът, но този израз пък не е собствено тюркски по произход, а и вмъкнат и представен по такъв начин, той е и лексико-граматически необяснен, така че няма основание да се поставя в основата и началото на етимологията, като му се приписва значение, каквото той реално не притежава, защото ако старотюркският израз шад-апът съдържа апът с предполагаемо, но необосновано и недоказано значение ”баща” или пък ”деди”, то никак не е ясно и изобщо не е посочено от какъв точно вид е граматичната структура на целия израз, като същевременно не се конкретизира и върху кое по-точно от многото значения, които се постулират в процеса на доказването тъждествеността на Авитохол и Атила, в края на краищата се изгражда и неговата комплексно-цялостна и резултативна, лексико-граматична семантика. Всъщност в тюркските езици, освен арабското по произход aba ”прародител; предци” [ДТС, 1], има още и aba < *appa, също и awaga ”баща; вуйчо; дядо; прадядо; предци”, които две думи обаче нямат форма апът и тогава имплицитно се възприема мн.ч. -it, което обаче, според нас, е само теоретически възможно, защото не е собствено тюркски, а монголски по произход граматичен инвентар [вж. Gabain 1950, 85], а и при това положение, определението, зависим член на словосъчетанието генетична основа на името, се оказва форма за множествено число, което надали е достатъчно подходящо и удобно за образуването на собствено име. Ето защо, намиращото се на първо място в Именника на българските ханове мли Авитохол напълно определено, дори категорично и безспорно, а за езиковеда тюрколог, който при това обикновено има поглед и върху темпорално-локално и структурнотипологически по-близките или по-далечни групи източни езици и на първо място върху иранските и арабския език, даже и очевидно, възниква и се образува в ”недрата и лоното” на късноантичните и ранносредновековни български, но по-добре да се снеме полисемията и тогава, на тюркобългарските езици на авари, хазари и болгари, прабългари и още по-конкретно, в средата и на основата на прабългарските, но терминологически по-точно и още по-ясно, на болгарските езици. Именно и само в тези езици, достатъчно добре известни и познати от Античността насам; разпространени и простиращи се върху огромната и необятна територия от Байкал, Саяните и Алтай до Балканите и Унгария, по принцип и в частност, несъмнено са налице семантически и фонетико-граматически изключително подходящи за образуването тъкмо на личното име на един хан, лексеми апелативи в лицето най-напред на фонетически напълно или почти тъждествената на началната част на Името, а по силата на всичко предложено и изложено по-нататък, очевидно и безспорно много старата, древната иранска заемка в българските езици, лекс. *абит, с нейното по-късно и по-следващо развитие болг. *авит и с нейния, арабски по произход почти пълен омоним в останалите тюркски езици 'abid ”поклоняющийся богу; набожный”, тур. вbid от ар. ﻋﺄﺑﺪ ['ābid] ”поклоняющийся; служитель; поклонник”, действително причастие от кор. ﻋﺒﺪ ['abadа] ”служить; поклоняться” [АрРСЛ-1, 628-629; ДТС, 2; HBTSz, 11]. Лексемите *абит и *авит сега и тук, именно в този си вид и звукова форма се възстановяват на основата и с оглед на съществуващите, наблюдавани и регистрирани в миналите и настоящи тюркски езици изобщо; на българските езици в частност и на болгарските езици и диалекти по-специално нарицателни съществителни имена апелативи самостоятелно и отделно; включени в състава и структурата на други нарицателни имена или на вече образувани и завършени собствени имена като сттюрк. apпt, налице още и в šadapпt beglдr ”шадапыты-беки”, първото от които от сложн. *šad-apпt; пак иранската заемка, само че от по-ново време и на друго място, мли But Kara, където може и да се допусне изпадане и лабиализиране, под влияние на озвучената устнена съгласна, на apпt до but, но по вероятно, изначалното и изконно изтир. при *bit с евентуално първично значение ”голям; висок” и определение към, също иранското по произход kara ”планина”. Важно-централно място сред тези нарицателни и собствени имена заема средновековната болгарска титла бат, която се прибавя към името на най-големия по възраст престолонаследник и която обикновено той си запазва и след сядането на престола, както е при азболг. Бат-Органа, квболг. Бат-Баян – най-големият син на хан Кубрат, развито в съвр. чув. Питпуян; сраз. болг. Крум-бат – болгарски цар, който през 359 г., начело на войските си от племената, известни тогава като хионити, превзема римската крепост Амида, днешен Диарбекир; много възможно и срвек. мадж. мли Арпад от *ар-бат, също и Айбат – другото име на Атила, още и вболг. Бат-Тимер, Бат-Угыр, Арбат, тъкмо последното от които между впрочем, като че ли трябва да е в основата на името на прочутия московски площад и улица, а не, както обикновено се знае, ар. ribāt ”хан, крайпътна станция; укрепен манастир; погранична казарма” и още по-малко пък, пак арабското по произход арба ”повозка” [срв. СТРЯз, 265; Фасм-1, 83; ~*~-3, 502]. При всички тези мъжки лични имена болгарската титла бат е по-късно развитие на нрси бат ”княз; владетел, цар, хан” (Б. Иман), а то пък от *бат ”голям; главен”, вж. вболг. батавыл ”полевая ставка; ставка князя”, букв. ”голям стан”, най-вероятно от по-долу достатъчно подробно представеното срперс. *pat, но никак не е изключено и от *аbпt по пътя на изпадане на началната гласна и разширяване на следващата тясна гласна, като тук следват още срвек. квболг. мли Абит (С. Байчоров), хаз. антнм Parsbit, при и пред пак хаз. мли Barsbek, очевидно от *pars-аbit с изричната бележка от страна на лингвистите хазароведи, че това са не само ”Turkic Female Khazarian names”, но и ”also a male name” (Khazarian Names); пак тук, твърде възможно още и съвр. тур. мли Avid [TV].

И това ли е всичкото, което има да кажете по целия този немалък текст? Не ви остава нищо друго освен да се подхилквате, защото и по този въпрос сте толкова грамотен, колкото по всички останали - въпросът не е от компетенцията на БАН, а на ВАК, към която обаче няма "специализирани комисии", а само специализирани научни съвети и подкомисии на ВАК. Силно се съмнявам, че там може да има подкомисия само по средновековна история!? Повече от очевидно дори и не сте чувал нищо за докторантура и още по-малко за хабилитация, да не говорим пък изобщо да сте наясно при какви условия и как става отнемането на научни звания!

Към абсолютното си лингвистично невежество преспокойно може да прибавите и пълното си непознаване на етнолингвистичната ситуация на Кавказ по това време! А повече от излишно е да се питаме дали изобщо ви е познат изворът, който аз вкарвам в научно обращение в Прабългаристиката!? Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Затова и в действителност сред най-ранните съдове от Съкровището не може да няма и такива, които българските ханове имат, съхраняват и препредават от баща на син или от чичо на племенник още от двора на хан Атила, като сравнително по-ранни и стари също така изглежда са онези съдове от Съкровището – няколко кани и чаши с древногръцки и персийскосасанидски сюжети и мотиви, които са принадлежали на разбития от ромеите персийски цар, и имп. Ираклий (610-641) ги е подарил на хан Органб или на хан Кубрат в знак на благодарност заради оказаната му помощ във военната кампания срещу Персия през 628 г., когато са били превзети и храмът в Шиза, и царската резиденция Дастакерд, с което като цяло се реализира и четвъртият и последен способ и път за набавяне и попълване на златните съдове от Съкровището. Що се отнася пък до голямата неяснота, дълбоките резерви и далеко отиващите заключения и твърдения на А. Комар за кавказските българи и техните взаимоотношения с тюркутите, също и за хан Органб, хан Кубрат и имп. Ираклий, той явно не е видял и не знае, пък и да знае, надали би могъл да оцени по достойнство и съответно да направи точно обратните изводи от изобщо неоспоримия и много показателен факт, че М. Каланкатуаци [1984], когато описва същите тези събития, назовава куриера, който разнася писмата между Кавказ и Константинопол за тази византийско-персийско-българска война, с думата туркан, рус. гонец [82], която дума се характеризира повече от сигурно с черти и особености, присъщи и принадлежащи единствено и само на огуротюркския болгарски език и достатъчно различни и несъвпадащи с типично-характерните черти и особености на огузотюркския тюркутски език [вж. Каланкатуаци 1984, 80-82, вж. и срв. Комар 2004, 10; Чичуров 1980, 159-160]. Между впрочем кавказските българи от началото на VІІ в. имат възможност да натрупат солидни съкровища от злато и сребро в условията на непрекъснатото противоборство и войни между двете могъщи империи на перси и ромеи, при които придобиването на такива съкровища се явява основна цел и основание за тяхното присъединяване и оказване на съдействие и помощ на коя да е от страните и както пише пак М. Каланкатуаци [1984] цар Хосров обещава на българите два пъти повече богатства, при условие, че прекратят набезите си срещу неговата страна, но Джебу хакан и неговият син Шат отдават предпочитание на ”огромната плячка, златните изделия и съдове и пищните одежди”, поради което събират безчислена войска от ”всички племена и родове, живеещи в планините или долините, уседнали или чергари, с бръснати глави или носещи коса” и обсадили голямата столица Партав, в която Хосров укрил народа на тази страна. Обсадата обаче се оказва неуспешна и по-късно ”Царят на севера”, вторият човек след който в неговото царство, е на име Джебу-хакан, изпраща обещаната на Ираклий войска под предводителството на своя племенник, когото, поради неговата княжеска власт, наричали Шат, и този Шат предава посредством нарочен туркан, т.е. вестител, възможно най-страшната заплаха предупреждение към Хосров, с която иска той да спре да воюва с Ираклий [77-82]. В коментарите си към текста редакторът на въпросната история отбелязва, че туркан е ”неизвестна от други източници дума” и цитира арменски историк, според когото тя има ”тюркски произход” [201], към което може да се прибави и доста причудливо-невярното мнение на В. Гукасян [1971], според когото правилната форма е turkann, ”която може да бъде тюркска дума” със значението ”тюркско ханство”, следователно ”посланикът се е върнал в страната на тюркския хан, т.е. в Хазария” [249]. При историколингвистичното и етимологично описание на осет. turg ”гнев; гневный, сердитый” проф. В. Абаев посочва за негова генетична основа монг. tьrge(n) ”быстрый; вспыльчивый”, налице също така и в алтайския хидрнм Tьrg-usun – ”Быстрая река”, осет. фми Turgitж, рус. фми Тургенев, като специално значението на осетинската лексема е един от десетината примери от различни езици, при които е налице развитие от знач. ”спешающий, быстрый” към знач. ”вспыльчивый, сердитый”. И все пак според нас изобщо не се нуждае от каквото и да е доказателство широко известното положение, че културноисторическите контакти и етнолингвистичното взаимодействие между кавказските българи по принцип и кавказските болгари по-конкретно от една страна и средновековните алани предшественици на съвременните осетинци от друга страна са много по-продължителни, интензивни и дълбоки, отколкото между аланите и появилите се на Кавказ едва през ХІІІ в. татаро-монголи; монголската лексема най-вероятно е българска заемка, така че почти сигурно болгарска заемка е и осетинската лексема. След това, което се каза малко по-горе за лекс. туркан, и подминавайки с напълно заслужено-основателно мълчание предпоследните приблизително-повърхностни заключения и твърдения, нека все пак конкретизираме още малко така предложеното обобщение за нейните български черти и особености, като отбележим, че беззвучните съгласни звукове в строежа на така записаната в изворите дума безспорно са собствено източноарменска субституция, именно поради което оригинално-първичната болгарска форма трябва да има вида *дурган, началният звук на което е типично болгарско съответствие на огузотюркския зв. й, налице също така и в днболг. дилом от Именника на българските ханове, както и в известното още от Менандър (VІ в.) в гръцка транскрипция квболг. δόχια, δόγια със старотюркско съответствие йог и с такива значения в тюркските езици изобщо като ”похороны, погребение; поминание, печаль, траур; кладбище, бугорок на могиле, могила, курган”, но очевидно заето през същата епоха и в средновековния алански език, откъдето пък е развито в съвременното осет. doğ ”скачки в память умершего”, което проф. В. Абаев обаче неясно защо определя много неточно като ”древен принос в аланския език от средноазиатските тюркски езици”. По словообразувателна структура и като цяло лекс. *дурган е производно с помощта на суф. -ган от болгарския глаголен корен *дур-, огузотюркското съответствие на който е гл. йоры-, в семантиката на които пък са такива значения като ”идти, ходить; ездить; двигаться; бежать; мчаться; нестись; спешить; идти быстро, галопом”, така че в края на краищата прекалено общо-приблизително и много неточно е наименоването и определянето на българите от това време единствено и само като ”кочевники” (А. Амброз), когато езиковите данни позволяват и дори налагат тяхната етно-лингвистическа конкретизация като тюркобългари, т.е. българи по принцип, и болгари, т.е. прабългари в частност. Именно поради всичко това в никакъв случай не може да се приемат за обектно адекватни и дори и минимално аргументирани твърденията на Р. Golden [1980], че през 622 г. имп. Ираклий (610-641) си осигурява помощта на тюркутите и в този контекст хазарите се появяват във византийските извори; през 681 г. държавата на ”севернокавказските хуни” е васал на Хазарския хаганат, а владетелят на ”хуните” Алп-илитуер е васал на хазарския хаган; остатъците от езика на ”севернокавказските хуни”, ”с които разполагаме, не са достатъчни, за да определим типа на тюркския език, който те говорят” [51,92-93], което изобщо не му пречи да обяви всички засвидетелствувани през този период имена и думи за собствено хазарски, и други от този сорт, издаващи едновременно както недостатъчната историколингвистична компетентност на автора си, така също и неговата пристрастна предубеденост [вж. и срв. Амброз 1982, 218; Байчоров 1989, 40-41; Левитская 1976, 156; Рясянен 1955, 160-163; Щербак 1970, 158-161; Moravcsik 1958, 112; Абаев-1, 373-375; ~*~3, 319-320,350; ГрИзв-2, 230; ЭСТЯз-й, 207,229-231,258-259; ЭСЧвЯз, 208,223]. Не само лекс. туркан и дог са лингвистичното доказателство за това, че споменаваните тук тюрки в действителност не са хазари, тюркути или номади изобщо, а единствено и само прабългари, защото пак при М. Каланкатуаци [1984] е употребена и собствено болгарската форма на общтюрк. дltдbдr във вида на титл. илитуер - ”великий князь гуннов Алп-Илитуер”, която на друго място се схваща и употребява и като мъжко лично име - ”великий князь гуннов Илитуер”, с фонетически безспорно доста отдалечен вариант Ирлитбер, за което име пък някои изследователи приемат, че засега е много трудно да бъде определено етнически [120,127-128,131-133,213-214, срв. Зифельдт-Симумяги 1988, 84]. Всъщност трябва да се каже, че точно такова мъжко лично име надали е съществувало в миналото на тюркските езици и народи, защото ”Името” очевидно е резултат от много погрешна и неко-ректна сегментация на хаз. мли Хатирлитбер, съставено от генм *Хатир, носен от един от най-знатните хазарски родове на Кавказ и образуван, с известна доза вероятност, на основата на арабското по произход тюрк. qadır (P. Golden), което просто няма как да се появи на Кавказ преди завладяването му от арабите стотина години след това, а на видоизменения в неясно кой език, етнм хазар, към който е прибавена контрахираната хазарска титл. *литбер, отговаряща на квболг. илитуер, и двете заедно краен резултат от поотделното и самостоятелно развитие в условията на тези два български езика на общотюркската титл. элтебер. Специално точно този вид на болгарската форма се получава благодарение на действуващата не в хазарските, а именно и единствено в прабългарските, болгарските езици и диалекти етимологична фонетична промяна b>v, характерна, както вече беше посочено по-горе, не само за южнодунавския диалект на прабългарския език, но така също и за по-късния волжскоболгарски език, където записаната от Ибн Фадлан (922) титла има вида йылтывар يلطوار, балтавар بلطوار, докато същата фонетична промяна очевидно не се проявява в българския хазарски език и затова там формата на Титлата е със зв. b, която особеност се наблюдава и в цитираното пак по-горе хаз. мли Парсбит, втората съставка на което е от титл. *абит, отговарящо на болг. *авит, на основата на което се получава в действителност и мли Авитохол на първия от Именника на българските ханове прабългарски хан, тъждествен на хунския вожд Атила [вж. и срв. Артамонов 1962, 145-161,184,244-246; Залеская 1989, 39-53; Фахрутдинов 2003, 2-3,8; Golden 1980, 197-198,253; ДТС, 171]. В действителност и очевидно точно тази фонетична особеност на кавказоболгарския и волжскоболгарския език не разбира и не взема предвид проф. A.,Rоna-Tas [1982], когато обявява титл. yiltewer за хазарска, а титл. ilteber за тюркска, която обаче не е задължително да бъде от тюркски произход [166-167] и по този начин в края на краищата изобщо не става ясно как така една и съща фонетична особеност характеризира все пак два отделни и сравнително различни, макар и родствени на българска основа езика. При това положение вече и малко по-горе споменатият Шат може и трябва да се идентифицира единствено и само с хан Кубрат, който тогава все още е принц, а не с неясно точно кой тюркутски вожд, както без всякаква аргументация допуска Р. Golden [1980, 51], като при това изобщо не е в състояние да осмисли и анализира последното във връзка и контрапункт със засвидетелствуваната от Ибн Руста, но чак за много късния вече ІХ и дори и за началото на Х в., хазарска титл. īšā, за която той предполага, че е ”най-вероятно преиначена от *īšad” [98,162-163]. Между впрочем тъкмо в аспекта на така поставените и решени тук проблеми около въпросните прабългарски имена, думи и титли, направо се очертава като много странно директно-категоричното постулиране от страна пак на P. Golden [1980] на техния хазарски произход и принадлежност, в резултат на което и етнолингвистичната картина на Кавказ се оказва грубо деформирана, неточна и невярна – на Кавказ има само хазари, тюркути и ”севернокавказски хуни”, при което за самия него, според собственото му признание, остават напълно неясни причините, поради което титл. īšā бива заменена посредством титл. πέχ [99,206]; събитията се отнасят към края на VІІ в., Алп-илитуер се оказва васал не на тюркутите, а на хазарите, без при това да е възможно да се определи дали той е хазарин или не и независимо че самата титла според него може да бъде видяна като огурска, свидетелство за което е характерната за чувашкия език фонетична промяна b>v, като за особено груба грешка трябва да се приеме извеждането на втората съставка на Титлата – tеbеr, от тюрк. tер-, защото в действителност, както ще докажем друг път и на друго място, тя безспорно води началото си от стир. dapir, а и отъждествяването на първата съставка с лекс. еl от ”тюркското име” Alp el etmiš, без изобщо да се допуска или държи сметка за много лесно установимия и неопровержим научен факт, че това в действителност са две напълно различно-отделни думи [147-150,160]. И най-после, не само нашият, лингвистически ориентиран и проведен анализ води към заключението, че кавказските хуни от началото на VІ в. в предпланински Дагестан са прабългари, но до точно такъв извод се достига и в рамките на културологическия анализ, според който старотюркският пантеон отбелязва ”системни съвпадения в достатъчно отдалечени пунктове на евразийските степи като долината на Орхон, Дагестан и Дунавска Мадара”, обяснително средоточие на които съвпадения е ”царството на хуните” в Дагестан, ”образувано от група тюркоезични прабългарски племена”, глава на християнската мисия при които е епископ Исраел и пантеонът на които съвпада от една страна с пантеона на руническите текстове от Монголия и Източен Туркестан и от друга страна, с пантеона на дунавските прабългари, като се състои от такива богове или божества като Тенгри, Умай, Йер, Суб и др. [Кляшторный 1987, 61].

Във всяко свое изречение имате поне десетина правописни грешки, пък сте се хванал за "главната ми буква". Това изречение изобщо не е сложно и трудно и въпреки това вашата ограниченост не ви позволява да го осмислите и разберете, затова ще ви го поясня още по-просто и ясно: 1. Една от специфичните черти и особености на Българското Християнство е неговата вехтозаветна линия, т.е. наличието в него някои вехтозаветни постулати. 2. Допълнително в тази вехтозаветна линия св. Кирил интегрира и култа към св. Климент Римски. 3. Всичко това обаче изобщо не прави светеца "вехтозаветен герой", което си е чисто ваша, най-нелепа измислица.

Много погрешно е да се разсъждава за Симеон, преди или без да се знаят всички тези неща. Така например знае ли се в нашата историография прабългарското му име Лабас, което се образува на основата на прабългарското в частност, но тюркското по принцип нарицателно съществително име ала-барс "пъстър леопард".

Тюркските племена и народи като цяло и от 5 хил. пр.н.е насам и от Тихия Океан до Италия, заради Алцековите българи, винаги са били и си остават европеиди с по-малък или по-голям монголоиден примес. Нивото на този примес обаче в никакъв случай не надхвърля "расово-антропологическата мяра", така че всички без изключение тюрки непременно и във всички случаи си остават все европеиди. Изключение тук правят само част от казахите и якутите, монголоидите при които се дължат на асимилирани в по-ново време монголски народностни групи.

Следователно налице е административно-политическа универсалия, която обединява частично иранизираните прабългари тюрки и техните родственици хазарите с някои ирански племена и народи.

Не всеки ден нормалният човек може да попадне на подобно вопиюще лингвистично невежество!

Повече от достатъчно на брой страници от Мовсес Каланкатуаци.

Вие както обикновено изобщо не сте в час и даже поради прекалено ниското си ниво на интелигентност не можете да схванете това което пиша тук, а само си избивате комплексите и демонстрирате "възпитанието" си, като ругаете и обиждате! Много ми е мъчно за Българската История, че има такъв "историк" като вас! Преди обаче горепосоченото влияние на Римокатолическото Християнство и съответно промени в Българското Християнство, историко-генеалогически първично и основно-главно то лежи най-напред върху кирило-методиевската християнска доктрина или традиция, която от своя страна има своите дълбоки основи в раннохристиянските принципи с преобладаващи вехтозаветни елементи. Тази вехтозаветна линия се проектира върху целия християнски мироглед и най-добре тя е развита и защитена в богословието на св. Йоан от ΙV в., от която св.св. Кирил и Методий не само черпят аргументация против триезичната ерес, но и по подобен начин отдават предпочитание в проповедта си на вехтозаветни сюжети и позоваване на Притчи и Премъдрости на Соломон, Видение Исайево и др. Неделима част, но и много важно свидетелство и доказателство за спецификата на Българското Християнство тъкмо в аспекта на вехтозаветната му линия е силно застъпеният при него култ към свети Климент, който практически е непознат на Цариград, както се изразява М. Буданов [2009]. Към началото на ΙХ в. този култ е малко позабравен, но него го възстановява и подновява на много по-високо ниво свети Константин-Кирил Философ по време на своята Хазарска Мисия [3]. Всъщност свети Климент e знатен римлянин от края на Ι в., който в Палестина приема Свето Кръщение от самия свети апостол Петър и известно време е негов ученик и съратник. След това той е съратник в Светата Апостолска Проповед и на апостол Павел, а римски епископ е през 92-101 г.: Добродетельная жизнь, милосердие и молитвенный подвиг святого папы Климента обратили многих ко Христу. Так, однажды в день Пасхи им были крещены сразу 424 человека. Среди крещеных были люди всех сословий: рабы, правители, члены императорской семьи. Язычники, видя успехи его апостольской проповеди, донесли на святителя Климента императору Траяну (98-117), обвинив святого в том, что он хулит языческих богов. По преданию, император изгнал святого Климента из столицы, отправив его в Крым, на работы в инкерманские каменоломни недалеко от города Херсонеса. Многие из учеников святителя последовали за ним, предпочтя добровольное изгнание разлуке с духовным отцом. Прибыв на место ссылки, святой Климент встретил много верующих христиан, осужденных работать в тяжелых условиях, совершенно без воды. Он помолился вместе с осужденными, и Господь в образе Агнца явил ему место источника, из которого излилась целая река. Это чудо привлекло к святителю Клименту множество людей. Слушая ревностного проповедника, сотни язычников обращались ко Христу. Каждый день крестилось по 500 человек и более. И там, в каменоломнях, был вырублен храм, в котором он священнодействовал. Апостольская деятельность святого вызвала гнев императора Траяна, и он приказал утопить святого Климента. Мученика ввергли в море с якорем на шее. Это произошло в 101 году. [Климент Римский 2009, 1]. След покръстването си княз Владимир пренася от Херсон в Киев мощите на св. Климент и те биват поставени за съхранение и поклонение в първата църква, ктитор на която е той и която е известна като Десятинная и в която освен това се и въвеждат и провеждат и специални за случая богослужения с активно-широкото привличане на вехтозаветен материал, съществен момент където е всемирността на Църквата [вж. и срв. Буданов 2009, 3]. А ето как изглежда всичко това малко по-синтезирано и отново на руски език: При императоре Михаиле и матери его Феодоре (855-867) Херсонес посетили равноапостольные Кирилл и Мефодий. Узнав о сокрытых мощах святого Климента, они побудили епископа Херсонесского Георгия к соборной молитве ко Господу об открытии мощей священномученика. После соборного служения святых Кирилла и Мефодия и прибывшего с ними из Царьграда духовенства и усердной молитвы все собравшихся на поверхности моря в полночь чудесно появились святые мощи епископа Климента. Их торжественно перенесли в город в церковь святых Апостолов. Часть мощей была принесена святыми Кириллом и Мефодием в Рим, а святая глава впоследствии принесена в Киев святым равноапостольным князем Владимиром (†1015) и положена в Десятинной церкви вместе с мощами святого Фивы, где был устроен придел во имя святого Климента. Память священномученика свято чтится в России. Издревле ему посвящались многие храмы. [Климент Римский 2009, 2]. Свети Климент е автор на християнски нравоучителни беседи хомилии, които още по негово време започват да се четат в църквите наред с апостолските послания и в които той призовава за мир и помирение на враждуващите страни в обществото и поучава християните да вършат богоугодни дела и да се предпазват от грях; излага основните принципи на учението на християните от йудейско потекло и на християните бивши езичници; преразказва и коментира религиозните диспути на апостол Павел и апостол Петър и др. [Климент Римский 2009, 2-3]. Известно време свети Климент проповядва в близост, а може би даже и в областта на Солунските Братя, което като цяло обяснява не само пиетета на св.св. Кирил и Методий към светеца, но така също и присъствието и наличието на редица чисто вехтозаветни съставки в Българското Християнство.

По-горе вече достатъчно ясно и разбрано изразих мнението си, че съвладетелската институция е типично-характерна за прабългарите и дадох като пример Атила и Бледа. Ето защо изобщо не разбирам какво точно искате да ми кажете с тази си реплика, освен че не обичате особено професорите по принцип или мене лично в качеството ми на професор, много различен например от вашия любимец Счетоводителя, който обаче е 2-степенен ст.н.с., но въпреки това много обича да се прави на професор!? Очевиден рецидив в трудностите на растежа ви!

Най-малкото чисто и просто, защото в никоя държава по Света не може да има двама вицепрезиденти, без да има президент, както и да се наричат те!

Всичко това ще ви се представи и ще ви изглежда доста по-различно, едва след като позадълбочите знанията си по формална логика и по специално по категориите "род-вид".

Княз Курт-Кубрат е изпратен от чичо си хан Органа във византийския двор като заложник, което ще рече и като гарант за мира между прабългари и ромеи. Тук той е покръстен и се образова и възпитава под наблюдението на самия император, с когото и завързва най-тясно приятелство. След завръщането си на Кавказ князът е назначен за главнокомандващ и предвожда прабългарската войска в коалиционната с ромеите война срещу персите, решаваща роля и значение в която изиграват прабългарите и лично самият княз като пълководец и войник. Така спасеният и признателен Ираклий го удостоява със сана "патриций", като му прави и много скъпи подаръци - златен пръстен, позлатен меч, златни съдове от военната плячка във войната и др.

Записано е в изворите и отдавна вече е много добре и широко известно, че Атила и Бледа наследяват чичо си Ругила, само не е много ясно кой точно е ханът и кой кавханът или съвладетелят.

Повече от сигурно името Борис се образува на основата на общотюркската по принцип и прабългарската в частност дума барс, която означава рис или леопард.

И преди, и сетне името на княз Борис Кръстител е все Борис, а при покръстването си той приема името Михаил, което всъщност е името на тогавашния византийски император. Няма начин Петър да не е покръстен, щом като е толкова приближен на Борис; носи християнско име и изпълнява толкова важни мисии. Може да се разсъждава само дали и той е покръстен заедно със семейството на Борис през септември 865 г. или пък по време на масовото покръстване през май 866 г., а може би индивидуално в някое друго време.

Ако кавханът е равен на съвладетеля, то това не е прецедент, защото хан Атила-Авитохол има за кавхан брат си Бледа.

Приписвате ми неща, които не съм казвал никога и никъде! Тук аз само констатирам, че в сравнение с някои съседни християнства като теория и практика през визирания период Българското Християнство се отличава с някои, присъщи само на него специфични черти и особености и нищо повече.

Бих Ви помолил за някои по-нови заглавия по този въпрос.

Повече от подходящо за толкова ерудираната и благовъзпитана публика тук! Още преди края на ІV хил. пр.н.е. прото-тюрките европеиди с лек монголоиден примес от района на Саяно-Алтай се разделят на огуро-тюрки или което е същото - българи, от една страна, и от друга страна - на огузо-тюрки, които всъщност са бъдещите огузи, къпчаки и др., като на основата на част от племената, на които те още оттук и сега започват да се делят, едва към края на Средновековието обаче започват да се формират съответните тюркски народности. Специално турската народност започва да се формира към средата на ХІІІ в. на основата на онези 24 огузски племена, които нахлуват в Мала Азия след известната, а за самите турци – прочутата битка при Малазгирт през 1071 г.; решаващ момент в нейното формиране е основаването на османската държава през 1299 г., а завършването на този процес в главното и основното, защото и в наше време в Турция има племена и родове номади, се пада някъде след 1453 г., когато е превзет Константинопол. Ето защо именно сега и тук преспокойно може и трябва да се каже, че благодарение на уникално-драматичната си историческа съдба и формираната в непосредствена връзка с нея изключително висока материална и духовна култура прабългарите стоят не толкова много по-встрани, колкото много по-горе от всички без изключение тюркски, но защо не и от другите народи и племена по Света. Всичко това като цяло изисква и налага напълно основателно да се приеме и твърди, че в редица по-частни отношения прабългарите не са тюрки, а в глобален план – че те направо и безспорно не са родени на тази толкова красива и уютна, но и толкова изтерзана от мъки и страдания планета Земя, а са пристигнали на нея от някоя много далечна галактика.

Генетически, фонетико-граматически и семантико-функционално, боила и болярин са две напълно отделно-самостоятелни титли. Стб. болярин, но струс. бояр(ин), рум. байер, всички са от праб. *бай-эр ”богат мъж”, като българската форма специално е резултат от действието на Закона за лабиализация на неудареното А и по-следващата поява тук на епентично, вмъкнато Л. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Независимо и от това, тук изобщо не подлежи на съмнение, а камо ли пък и на ревизия, също така и очевидно-неоспоримият факт, забелязан още от проф. В. Томсен, че мли Βουηλα от Надписа се намира в някаква връзка, но защо пък да не си го кажем направо и наведнъж, особено когато тъкмо около това име и неговата генетична основа в началото на миналия век големите езиковеди и историци са водили горещи спорове и в края на краищата са постигнали единомислие (Ст. Младенов), днес вече това мъжко лично име всъщност и в действителност, но и с нарочно повторение, очевидно-безспорно възниква и се образува на основата на добре известната прабългарска титл. βοιλα, βοηλα, достатъчно често и широко използувана и засвидетелствувана в прабългарските каменни надписи от VІІІ-ІХ в., в подкрепа на което наше обобщително заключение, макар и засега да няма особена нужда от това, може да се приведе също така и сргръц. фми Βοίλας (В. Бешевлиев). Само много силно предубеждение или заблуждение някакво може да стане причина и повод да се търси основа и обяснение на мли Βουηλα от Надписа, в неясно кои думи от кои езици, както се видя пак в раздела по-горе, когато гръкографичните прабългарски надписи от първите два века на Първото българско царство (681-1018), а така също и гръцките и латинските извори за същия период, са пълни с форми и употреби на собствено болгарската и засвидетелствуваната немалко пъти, титл. βοιλας самостоятелно и в съчетание с други титли, и при това пределно старателно, дори педантично събрани, систематизирани и най-компетентно обяснени от акад. В. Бешевлиев [1992] като βοιλας, βοϊλας - им.п., βοιλαν - в.п., βοιλάδασ - в.п., мн.ч., βοιλάδων - р.п., мн.ч.; βοιλα καυχανος, βοιλας κολοβρος, βουλίας ταρκάνος и най-вече ηζουργου βουλιας, ητζηργου βωυλε, сравнително много по-късно силно славянизираната и видоизменена форма на която титла е стб. áûëÿ [61-62,64], но в Супрасълския сборник - áûëè~ (Р. Цейтлин), от което е също така и струс. быля, и която форма в действителност е закономерен краен резултат от добре известната и характерна за старобългарския език, етимологична фонетична промяна у-ъ [срв. СлПИг, 28]. Прабългарската титл. βοιλα, βοηλα от друга страна, при цялата неопределеност на израза, не е “Книжовна транскрипция на гр. βοηλάς” [БЕР-1, 63], а си е напълно естествен и изобщо неделим лексикален инвентар от историческите и сегашни тюркски езици, което в същото време, по необходимост означава още и това, че и мли Βουηλα от Надписа в никакъв случай не може и не бива да се анализира и определя генетико-исторически вън и независимо от старотюркската титл. bojla, образуваща например заедно с други общотюркски титли, такава сложна по състав титулна композиция като bojla baγa tarkan от Орхоно-Енисейските рунически паметници от първата половина на VІІІ в. [ДТС, 110], наличието на която в този надпис, поне като звуков строеж, допълнително свежда до нула вероятността днболг. боила да води своето начало, както ни се предлагаше по-горе, именно от арабския език от една страна и от друга страна, най-категорично и безпрекословно изисква и налага българската титл. боила да се съотнася, свързва и обяснява единствено и само на основата и във връзка със старотюркската титл. bojla. Между впрочем какво нормалният човек трябва да си мисли за някакъв си “памироирански древнобългарски език” и съответно за неговия “гениален откривател”, когато дори по линията и на нивото на многосъставността на титулатурата прабългарският език има паралели в тюркските Орхоно-Енисейски рунически паметници от началото на VІІІ в., където е току-що приведената многосъставна композиция bojla baγa tarkan, а в общо взето синхронните прабългарски надписи пък композицията я има пак като трисъставна, но във вида βογοτόρ βοηλά κουλούβρος и κανά βοηλά κουλούβρος [Бешевлиев 1934, 150] – кога най-после словосъчинителите в прабългаристиката, вместо да чукат в отворена врата, “откривайки” Прародината на българите, или да гонят вятъра, изсмуквайки из пръстите си прабългарския език, ще проучат, разкрият и опишат онази пределно усложнена административно-политическа йерархия в социалната структура на прабългарското общество, която се съдържа и крепи върху дори само тези три думи. Руският езиковед етимолог, специализирал се конкретно в определянето произхода на най-древния слой заета лексика в тюркските езици, И. Шервашидзе [1990], привежда и предлага пространна извадка от G. Doerfer [1965, 393-398], който тук прави “най-съдържателния анализ на старотюркската държавна власт и титулатура”, докато самият текст като цяло, достатъчно ясно представя, експлицира и “характеризира структурата на старотюркската държавна власт и титулатура”, а в самата извадка се обособяват пет категории титли, като тук са приведени само три от тях: 1. Рангови титли – хаган; 4. Почетни звания и названия за длъжностна принадлежност – тархан и 5. Длъжностни звания – тегин. Почетното звание boįla има значението “принадлежащ към Държавния съвет”[81-83]. И все пак, за нуждите на настоящото изследване са напълно достатъчни и онези предварителни резултати от етимологичното проучване на Лексемата, според които, доколкото в съседните старотюркски езици са открити някои много стари елинизми, преминали в тях не, пряко от гръцкия език на средноазиатските емигранти от времето на Гръко-Бактрийското царство, а посредством “все още неидентифициран междинен източник”, то като особено примамлива и евристична се очертава съпоставката с гръц. βουλεία “звание члена совета”, βουλαĩος “подающий (благие) советы” от βουλή, βουλα “совет, наставление”, на която гръцка форма, очевидно, е тъждествена и титл. ΒΟΙΛΗ, в бактрийска транскрипция и вероятно морфология, върху монетите на селевкидските владетели, така че думата може да се окаже преминала от късноантичния средноазиатски гръцки език, в тюркските езици, с иранско посредничество (И. Шервашидзе). Всичко това, на нас лично, по силата именно на този, последния, най-съществен и водещ аргумент, ни изглежда най-вероятно и дори напълно сигурно, което обаче непременно следва да бъде конкретизирано и определено в една по-голяма степен и с оглед на онзи, “все още неидентифициран междинен източник”, който според нас не може да бъде никой друг тюркски език освен българският език и по-точно българските езици и диалекти на авари, болгари и хазари, които още преди началото на Великото Преселение на Народите, първи и най-напред от всички тюркски племена и народи, се разпростират откъм страната на иранските племена и народи и са техни най-близки съседи, етнолингвистичният контакт с които достига и прераства дори и в поставянето началото на частичната иранизация най-вече на болгарските племена и народи [вж. и срв. Шервашидзе 1989, 79; ~*~1990, 89-90]. Този етнолингвистичен контакт и влияние се засилва особено много и преминава даже към инкорпорирането, т.е. включването и присъединяването, интеграцията, т.е. обединяването и доброволната асимилация, т.е. преливането и претопяването сред болгарските племена и народи, на ирански родове, а може би и на цели племена, началото на което пък се залага с отправянето на българските племена и народи и достигането им до Средна Азия, която по това време е в границите на Сасанидоперсийската империя, включила и приела в себе си Гръко-Бактрийското царство с всичките му съществено-характерни до определена степен и време, съставки и черти, част от които безспорно са и някои елементи от структурата на гръко-бактрийската държавна власт и титулатура. От българските езици и народи лекс. боила трябва да е преминала и към останалите тюркски езици и народи, включително и към езиците на племената, оставили Орхоно-Енисейските рунически писмени паметници от началото на VІІІ в., именно поради което като цяло тя си е гръко-иранска по произход, но собствено тюркска и дори общотюркска по принадлежност и употреба и като такава тя си остава както в прабългарския език, така също и в качеството си на генетична основа на въпросното мъжко лично име от Надпис № 21 от Златното съкровище “Надь Сент-Миклош”, където успоредно на нейната семантико-функционална модификация, се наблюдават и някои фонетикоструктурни промени и особености [срв. Altheim 1959, 253-255]. Транскрибирането на мли Βουηλα в латинска, но по-точно в тук възприетата и вече използувана, латинографичната по основа езиковедска транскрипция, започва, разбира се, от първата гръцка букв. Β, - съвременната буква вита, но средногръцката бета, относно която малко по-подробно и допълнително към много кратката бележка по-горе, трябва да се посочи още, че тъкмо тази буква, много вероятно доста преди началото на ІХ в. започва да променя своята фонетична стойност, вследствие на което в действителност се променя самият зв. б, който към средата на същия век вече окончателно се е превърнал в зв. в, именно поради което и с цел да се избегне евентуалната фонетична двойственост и объркване при записването и четенето на думи и имена, които съдържат този звук, се прибягва до нейното, на буквата подчертаване, което същевременно означава и показва, че в този писмен паметник, Буквата, за разлика и дори противно на съществуващата говорна практика, все още съхранява и носи старата си фонетична стойност във вида на зв. б. Подчертаването на букв. Β в Надписа е забелязано естествено още от проф. В. Томсен, който на тази основа го поставя в ІХ в., но след Покръстването, т.е. във втората половина на ІХ в., и който ни съобщава, че според Хампел “тая форма фигурира за пръвъ пътъ върху една от монетите, сечени отъ гръцкия императоръ Василий (867-886. г.)” (Ст. Младенов) и изобщо точно това виждане за неговата същност и функция в гръкографичните писмени паметници изобщо и в Надпис № 21 в частност, дотолкова е отдавна и широко известно и направо всеобщо и без остатък прието (В. Бешевлиев, Ст. Младенов, J. Hampel); чертичката под букв. Β е един и дори първият от характерните за първобългарските надписи знаци (В. Бешевлиев), тази писмена практика се прилага и наблюдава толкова ясно-определено в редица прабългарски и старобългарски, т.е. славянобългарски писмени паметници като Надписът на Омуртаг, Преславският надпис, Надписът на кавхан Исбул, Надписът на цар Самуил от 993 г. и др., че изпитвайки известно неудобство заради повторното повдигане на въпроса, но нали пък по-горе се видя, че при виден “древнобългарист” тъкмо тази буква се чете като българския зв. в, а и силно колебание в това отношение проявяват и лингвистически доста изкушени, видни унгарски историци като Gy. Györffy [1988, 122] например, приключваме неговото обсъждане с привеждането на напълно достатъчното и адекватно-меродавно обобщение на акад. Ст. Младенов [1935], който след като цитира отново заключението на Хампел, че хоризонталната черта под гръцката буква бета “се явява тепърва в ІХ в.”, приема наблюдението на проф. Г. Фехер, че “гръцко В с черта отдолу” се явява “между 820. и 906. година” или пък, че същото “се явява още следъ 820 г.” [24-25], откъдето като цяло и нашето заключение, че първата буква от мли Βουηλα в Надписа трябва непременно и единствено да се транскрибира посредством латинската букв. b. След това, във византийското унциално писмо буквсъчет. ου по начало си има звуковата стойност [у] (Г. Хабургаев) или пък “твърде рано двугласната ου е получила изговор у” (Ал. Милев, Г. Михайлов), докато различното изписване с ου, ο или υ на прабългарските имена и думи като Ομορταγ~Ομουρταγ, εστρωγην~εστρυγην, но така също и специално и на титл. βοιλα~βουληα в прабългарските надписи от VІІ-ІХ в. показва, че тогавашният прабългарски неударен широк закръглен гласен зв. о е нестабилен и проявява тенденция към редукция, стесняване, а в редица случаи тази тенденция дори и достига своя краен предел под формата на тесния закръглен гласен зв. u в латинска графика, т.е. широкият звук се променя и преминава в съответния си тесен звук, което като цяло предизвиква у съставителите на надписите колебание при изписването на думите и имената, подобно на “известното колебание между ο и ου при предаване на чужди думи с ο на гръцки” (В. Бешевлиев), именно поради което първата гласна от мли Βουηλα в Надписа, обозначена и отразена посредством гръцкото буквсъчет. ου, следва да се транскрибира с латинската букв. u - “Това е толкова ясно, че не се нуждае от много думи” (Ст. Младенов), но него не можа да го проумее и възприеме само проф. Д. Немет. И най-накрая, нещо на което като че ли не е обръщано внимание, а направо и без обосновка е приемано от почти всички проучватели на Надписа, с изключение може би на Д. Немет и С. Байчоров, че гръцката букв. η трябва да се транскрибира чрез латинската букв. j с фонетична стойност сега в българска графика съгласния зв. й. И все пак желанието за една акуратна прецизност и изчерпателност докрай не позволява подминаването и на този не по-малко съществен за транскрипцията на Името въпрос, затова нека да обърнем внимание, че доколкото негова генетична основа е общотюркската по принцип и прабългарската в частност титл. bojla, която лексико-граматически е съществително име, а съществителните имена в тюркските езици по принцип държат ударението си на последната сричка, то и Името трябва да има ударение на последната си сричка, спазвано и видно като че ли при превръщането на гръцките унциални букви на прабългарските надписи в малки. Пак в тюркските езици обаче, както по-подробно-конкретно ще може да се види в едно по-нататъшно наше изследване, онимизацията на апелатива се проявява и акцентологически и се съпровожда от изместването на ударението по-напред, в турския език възможно чак на първата сричка на трисричното име, както при ойкнм Ávcılar от нарицателното съществително име в мн.ч. аvcılár. За косвено указание в случая, че ударението на Името не е на последната, нито пък на първата му сричка, а именно и единствено само на втората, като че ли може да се приеме изписването му тук с гръцката букв. η, за съответния звук на която можем да си мислим, че е ударен и следователно е сричкотворен, докато крайната в Надписа слформ. ταιςη е изписана в средата с букв. ι, но тя, както вече се видя малко по-горе, обозначава съответния сонорен звук от състава на целия дифтонг, което означава, че този съгласен звук не е сричкотворен, а от тук и ударен, така че като резултат и заключение мли Βουηλα следва да се транскрибира единствено и само като Buila [вж. и срв. Бешевлиев 1992, 44,60-62,216; Гюзелев 1973, 164-167; Коледаров 1979, 18; Милев, Михайлов 1966, 7,9; Младенов 1935, 7-8,22-23,36-37,62-69; Никовъ 1925, 196-214; Попконстантинов 1992, 149; Фехеръ 1997, 152; Хабургаев 1974, 28,48; Цейтлин 1977, 37,187; Юхас 1985, 35-36,94; Hampel 1885, 54; Lásló, Rácz 1984, 23,159; Maenchen-Helfen 1973, 379; Tekin 1987, 44-47].

Името куман е дадено на този къпчашки народ най-вероятно от гузите огузи. То възниква и се образува на основата на огуз. *kьоkmen "рус, светъл.".

Мъжките гащи и подвесният колан са донесени в Европа от прабългарите от Западнохунската Империя, които са тяхно изобретение още през най-дълбока древност, а мъжките гащи между впрочем много преди това те предават и на китайците, които почувстват нужда от тях, когато реорганизират войската си и въвеждат конница по прабългарски образец. Специално в Европа мъжките гащи под формата на сегашния панталон навлизат в масово-всекидневна употреба едва през ХІІ в. След IV в. подвесният колан получава достатъчно широко разпространение по территорията на Европа и се заимства във византийската армия, като има запазен папирус от Фаюмския Оазис от началото на VII в. с разписка от византийски военачалник за получаването на партида "български колани". Впоследствие изглежда отношението към тези колани се променя, защото в "Тактика" от Псевдо-Маврикий (VI-VII в.) се забранява на византийските войници да носят "български колани и плащове".