проф. Добрев

Тук няма никаква нестиковка и всичко излиза и се получава с точност до милиметър: Их называли по разному: китайцы звали их хунну/сюнну, из кит. ху ”инородец” (Боровкова); сасанидские персы – туран, торкан; древние греки и римляне – хунны, скифы, варвары, тюрки, но в действительности и в основном это были болгары, которые во всей мировой тюркологической науке хорошо известны больше как булгары (Н. Баскаков), а в современной болгарской науке – как прабългари. Не считая тюркутов, которые действительно совершили масштабный по глубине, но все таки единственно и только боевой поход до Крыма, позднеантичные и раннесредневековые болгары по существу являются первыми и единственными тюрками, выходившими на историческую сцену и которые на протяжении 10-12 веков мигрировали, распространялись, общались, заселяли и владели многими территориями и народами с Алтая до Балкан и Рейна. Болгары шли во главе Великого переселения народов; именно они являются первопричиной воздвижения Великой китайской стены; гораздо позднее, вытесняя восточные и западные римляне за Балканские горы и Средний Дунай, подготовили гибели и участвовали в свержении Римской империи, а таким образом и в свержении рабовладельческого строя и установления феодального строя в истории всемирного человечества. Еще до конца ІV тыс. до н.э. прото-тюрки европеоиды с монголоидной примесью разделились на огуро-тюркскую - ре-языковую ветви, с одной стороны, и с другой стороны - на огузо-тюркскую, зе-языковую ветви, где находятся будущие огузы, кыпчаки, уйгуры, карлуки. Первую ветвь, с внутренней точки зрения, можно назвать и былгарской (Bulgarian), а археологическим экспонентом былгарской ветви является Афанасьевская Культура (Golden 1980, 42-43), позднейшим приемником и продолжителем которой является Карасукская культура (Добрев; Юхас). С течением времени былгарские племена консолидировались в Минусинской Котловине, именно которая область является и прародиной былгар (Bulgars) вообще и в частности болгар (Bolgars) - хунну/сюнну, туран, волжские, кавказские, кубанские, приднепровские, анатолийские, придунайские, македонские, трансильванские, панонские и др. В Минусинской Котловине ближайшими соседями былгаров были прото-огузотюрки, индоиранцы, небольшая группа из которых с течение времени инкорпорировалась в былгаров, а позднее – восточные иранцы, потом усуны, монголы, тунгусо-манджуры, финно-угры, кыпчаки, кит. динлин, китайцы, тохары, кит. юечжи и др. Индоиранцы Андроновской Культуры до конца ІІІ тыс. до н.э. приручили коня и таким образом совершили первую и важнейшую в истории человечества революцию, а болгары афанасьевцы в Минусинской Котловине были первыми, воспринявшими и позднее передавшими его и другим народам. В своей прародине былгары были в основном номадами скотоводами, но дополнительно-подсобно занимались и землепашеством и по археологическим данным, еще в Бронзовой Эпохе к концу ІІІ и началу ІІ тыс. до н.э. они жнали бронзовыми серпами; строили и жили в постоянных деревянных домах, а во время выведения скота на яйлу пользовались и переносимыми шатрами, т.е. юртами; хоронили своих мертвых с вырисованными гипсовыми масками на лицах в гробах, болг. ковчег, раскрашенных росьписью; строили храмы и святилища со скульптурами и рисунками; долбили на каменных скалах изображения людей и животных; делали каменные фигуры с изображениями людей и животных [Артамонов 1973, 218-219; Крадин 2003, 151; Новгородова 1981, 203-231; Савинов 1981, 232-248; Юхас 1985, 26]. К середине І тыс. до н.э., на северозападе и севере Китая былгары (Bulgars) уже чувствительно дифференцировались в три сравнительно различные и самостоятельные группы племен: -авары, кит. ухуан, позднее кажется эфталиты; -болгары (Bоlgars), кит. Poluohan, Poliuhan, Buliuhan‚ Buluojian, Bulugen (проф. Chen), в том числе и, как мы думаем, племя по имени булк, кит. поуку/пугу/боху, а так-же и сабиры, кит. сянби; -хазары, кит. хэсе. Былгарские племена проникли в Европу двумя путями: Севернее Каспия - в середине ІІ в., и южнее Каспия - в начале ІІІ в. (Джафаров), образуя военно-племенное объединение Барс-эль, откуда на Кавказе появилась и держава Барсилия. В начале прошлого столетия думали, что в Поздней Античности и Раннем Средневековии, на Кавказе, в Анатолии и в Европе, не имея в виду родственных им аварских и хазарских племен, только болгарских племен насчитывало около десяти и их называли пятьнадцатью именами (Моравчик), но сейчас уже "По античным источникам известно около трех десятков племен булгарского круга (включая варианты)." (проф. Егоров), при том только на Кавказе, в 6 веке формировались три сравнительно обособленные и самостоятельные племенные объединения – купи-болгар, кучи-болгар и чавдар-болгар (Хоренаци), к одному из которых принадлежало и племя оногуров, восточноиранское имя которых как-будто ванандур/уногондур, и из которых происходят собственно и дунайские болгары. Немного до начала Новой Эры болгары создали, представляли базисно-доминантным этническим компонентам и руководили в Центральной Азии Восточно-хунской Империей, являющейся полиэтнической военно-племенной конфедерацией по имени Хунну/Сюнну, где еще были огузотюрки, иранцы, монголы, финно-угры и др., и первым руководителем которой был император Багатур, кит. Маотун, Мохедо, Моде и др., совр. турец. Мете. Болгарский хан Атила, которого все племена и народы Азии и Европы знали еще как Авитохол, Авит, Этел, Эцел, Атли, Дзивата-полк, создал и руководил полиэтнической военно-племенной конфедерацией Западно-хунской Империи от Урала до Рейна, где самыми многочисленными и ведущими были болгарские племена, а немалый удельный вес имели готские и славянские племена, и которая в действительности ничто иное как европейские объединенные штаты со своим парламентом, председателем которого был Атила-хан и в котором заседали вожди отдельных племен Империи. Вожди некоторых готских племен, например, славились тем, что хорошо шутили и забавляли Атилу, но несмотря на это, гунны и готы в общем то жили в симбиозе (Maenchen-Helfen 1973, 442-443). http://forum.eurasica.ru/topic123s460.html У нас от своих предков отказываются только и единствено эзотерики паранормальные, выдающие себя как иранистов, сарматистов и тем подобная чушь. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Между впрочем, изобщо не може дори и да се помисли, че в наскоро публикуваната История на българите [2003], поради причини очевидно от чисто субективно-интелектуален и морално-етичен характер и порядък, е отредено подобаващото място и е осветлен даже минимално обектноадекватно и великият български хан Атила-Авитохол [22,34-37] и то когато по принцип народите спорят и се избиват един друг дори за далеко по-маловажни неща, ние пък с лека ръка и напълно доброволно се отказваме от хан Атила и неговите хунобългари, за които още от тогава чак до днес, а и до края на Света ще продължават да се носят, слагат и пеят песни, легенди, поеми и даже опери(!!!), и ги отстъпваме и предоставяме на кого ли не, само защото някой си измежду нас, по силата не толкова на някакво политико-научно недоразумение, колкото заради изцяло користолюбиви цели и намерения, а и чисто и просто от напълно разбираемо, но никак непростимо невежество и мързел, не понася прабългарите да бъдат тюрки, пък и самият той, този някой си, мисловно-интелектуално е дотолкова ограничен и предубеден, че не е в състояние да разбере и схване, че с него и без него, нещата наистина стоят точно така и не той е “лицето”, което ще ги промени, както и това, че никой народ по Света не избира и не определя кой и какъв да бъде неговият родител, равно и еднакво на това пред хората да се отречеш и да заплюеш в лицето майка си и баща си, което най-велико срамно-позорно деяние, не търпи и не прави никой нормален човек по Света и още по-малко пък Българинът, и което деяние никога не се забравя и прощава и стократно ще им се връща на онези измежду нас, ренегати, бакали и търгаши разни, които вече са го сторили.

Прабългарите секат монети още, когато мигрират през Средна Азия 1-4 в.

Повече от очевидно вие не сте запознат даже с основната фактология по въпроса. Свидетелства и доказателства за християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура В най-категорически-декларативно изложеното, изобщо неаргументираното си и открай докрай пълно с противоречия и даже и с явни парадокси мнение, Р. Скрынников [2009] допуска и твърди, че княз Владимир се покръства тайно вкъщи, а след това през 989 г. се венчава с гъркинята Анна в гръцката катедрала в Херсон и под впечатлението от неговата венчавка се кръщава и дружината му. После русите разграбват и отнасят от града всичко най-ценно и се завръщат в Киев, придружени от гръцките свещеници на княгинята и от гръцки свещеници от Херсон, именно които и покръстват жителите на Киев. Сред гръцките духовници, пристигнали с княгинята, е и бъдещият руски митрополит грък, така че “В действительности при Владимире и Анне русская церковная иерархия состояла из одних греков и не могла существовать без постоянной помощи и руководства из Константинополя.”. В същото време обаче пак същият автор твърди и настоява, че същите тези мисионери се сблъскват с изключително трудна задача, състояща се в това, че те трябва да проповядват в етнически нееднородна, многоезична страна. Този проблем те решават, като проповядват на славянски език, по силата на това, че “Византия имела огромный опыт просветительской деятельности в Болгарии и других славянских странах. Болгары сыграли выдающуюся роль в приобщении Руси к духовным ценностям христианства. Русская письменность и книжность возникли на почве греко-болгарской христианской культуры.” [32-34]. При това положение на нас не ни остава нищо друго освен да забележим, че този автор има не само много приблизителни, ами даже и съвсем погрешни представи и за езици и писменост, както и за обучение в четмо и писмо на неясно кой език, а и за методите и формите на проповядване на една съвсем нова и чужда вяра на много неясно пак кой език и с помощта на каква точно книжнина, но така също и за църковна администрация, йерархия и богослужение изобщо. Всъщност и в действителност свидетелствата и доказателствата за това, че именно българите покръстват русите и им донасят българската книжнина, писменост и православна култура, не са едно и две и те са най-различни и разнообразни по вид и характер. Това налага те да бъдат обединени и разгледани в няколко отделно-самостоятелните групи, първата от които е групата на религиозно-богословските свидетелства и доказателства за християнизацията и предаването на русите от българите на българската книжнина, писменост и православна култура. Към тези свидетелства и доказателства, макар и с отрицателен знак, следва да се отнесе най-напред това, че гръцките извори не съобщават нищо за покръстването на княз Владимир и на русите изобщо. Причината за това мълчание на гърците според М. Буданов [2009] е в това, че тях не ги устройва догматическото съдържание на новоучредената Руска Църква. Това положение на нещата обаче гърците бързат да поправят, като през 1037 г., когато в Киев е назначен митрополит грък, освещават повторно Десятинната Църква. И изобщо дотогава Руската Църква е независима от Цариградската Патриаршия или от какъвто и да е друг външен център, с което първите руски владетели следват примера на другите славянски страни и на първо място на България на княз Борис Кръстител. Наред с това пак според същия автор тук е налице невъобразимо и трудно обяснимо несъвпадение, разминаване и даже силно противоречие в съобщенията на собствено руските летописи за времето и мястото на покръстването на княз Владимир, които общо взето варират и се движат от Херсон до Киев по място и от 987 г. до десетина години след това по време [1-9]. Независимо от всичко това, първото, главното и най-същественото, в голяма степен напълно-достатъчното и изобщо неопровержимото свидетелство и доказателство за това, че не гърците, а именно и тъкмо българите покръстват русите, е видът и характерът на Християнството, което те им предават и което е коренно различно от онова, което изповядват и разпространяват гърците. В литературата това Християнство се определя и нарича най-различно – арианско, българско, дуалистическо, еретическо и др., но по-разгърнато-официалното му наименование като че ли е “български обряд или секта”, който израз се употребява и от страна на папата през 967 г., забраняващ да се назначават на новоучредената катедра в Прага лица, принадлежащи "к обряду или секте болгарского или руского народа, или славянского языка" [по Скрынников 2009, 11]. В действителност и по същество при Българското Християнство са налице и се наблюдават наложените със съгласието на княз Борис от римските духовници промени в църковните правила и обичаи като седмичните и великденските пости, ръкополагането на свещеници при определени условия и начин, правото на свещениците презвитери, които се отличават със законен брак, да миропомазват и ръкополагат, така че непризнаването от страна на гърците на извършваното от тях миропомазване, а от тук и на самото покръстване или кръщаване задължително води до повторно миропомазване на всички покръстени или кръстени от тях преди това и др. И все пак и въпреки всичко главното и най-съществено различие и отличие на Българското Християнство спрямо византийското си остава Символът на Вярата, който фактически е гръбнакът на цялата християнска религиозна догматика, а и на самата християнска доктрина изобщо. Изследователите, които проучват проблематиката на покръстването на русите, непрекъснато се сблъскват с направо абсурдно-парадоксалното и повече от все още неясно-необяснимото за тях положение, че Християнството, което русите получават, всъщност и в действителност не е ортодоксалното гръцко Християнство, а едно много странно и неясно откъде, от кого и защо видоизменено, модифицирано Християнство. Трансформацията при него се наблюдава особено лесно-отчетливо и най-вече в Символа на Вярата, съдържащ някои очевидно-безспорно ариански формулировки, произходът на които според тези изследователи и до настоящия момент си остава неясен. В гръцко-ортодоксалната си формулировка Символът на Вярата предпоставя и допуска, че Дух Свети изхожда само от Отца. Но в привнесената и наложена и при българите своя, не само собствено-римокатолическа като че ли по произход според нас формулировка този символ вече предпоставя и допуска, че Дух Свети изхожда не от Отца само, но и от Сина. Това от своя страна рефлектира върху редица други по-частни догмати и постулати, включително и върху взаимоотношението между духовна и светска власт, както и поражда или предизвиква появата и на нови такива. Но според нас цялото това различие-разграничение е само във външно-функционален план, просто като външна проява или действие, докато във вътрешно-онтологически план, собствено като форма или начин на съществуване, то се състои и заключава в това дали Син е единосъщен или точно обратното – подобосъщен на Отца. Следващият текст не толкова разкрива и представя същността и съдържанието на въпросното различие-разграничение и съответно на настъпилите вследствие на това промени в Българското Християнство, колкото на какво голямо разстояние едни от други във Вярата са се отдалечили българите и гърците: Наскоро след това, през пролетта на 867 г., патриарх Фотий разпратил своето знаменито окръжно послание, в което като посочва на заблудите и отстъпленията на латинците, вика предстоятелите на източните църкви на събор в Цариград, за да разгледат и осъдят нововъведенията на римската църква и в частност за поведението и действията на римското духовенство в България. Ето какво пише по този повод Фотий за българите: “Българите, народ варварски и христоненавистен, станаха толкова много наклонени към богопознание и питомност, че като се отказаха от отеческите си бесове и оргии и отхвърлиха заблудата на елинското суеверие, по чудесен начин се присадиха на християнската вяра. Но, о помисъл и деяние, пълни с лукавство, завист и безбожие! Тоя разказ, който би трябвало да бъде предмет за радостни известия, дава място на тъга, защото радостта и веселието се обърнаха в скръб и сълзи. Нямаше още две години, откак тоя народ бе захванал да почита християнската вяра, когато мъже, злочестиви и отвратителни (с какво друго име би могъл да ги именува един благочестив човек), мъже от мрака изпъкнали (защото били рожби на западните страни), уви! Как да разкажа останалото!? Те като светкавица или трус, или силна градушка, или, за да се изразя по-добре, като някой вепър се нахвърлиха против наскоро утвърдения в благочестие и новоустановен народ и с нозе и зъби, т. е. с примери от срамно поведение и с изопачени догмати, доколкото им допущаше смелостта, изпоядоха и опустошиха възлюбения и новонасаден господен виноград. Защото те се изхитриха да развратят българите и да ги отстранят от правите и чисти догмати и от непорочната вяра.” По-нататък, като изброява всички нововъведения на римските пратеници в България, които нарича беззаконни и безбожни учения, Фотий завършва: “Това нечестиво учение с други още беззакония са посеяли между българския народ епископите на мрака. (Те за епископи се величаеха.) Мълвата за всичко това достигна до нашите уши. Тежък удар ни порази сърцето, като кога човек види зверове и змии да му раздират и разпокъсват пред очи рожбите. Защото за ония, които бяха положили трудове, мъки и пот за възраждане и усъвършенствуване на българите, естествено беше да паднат съразмерно със старанията си в непоносима мъка и жалост при загиването на рожбите им. Защото ние толкова плакахме за случилата се злочестина, колкото се бяхме преизпълнили с радост, когато ги видяхме, че се освободиха от предишната си заблуда. Ние ги оплаквахме и оплакваме и няма да дадем на очите си сън и на клепките си дрямка, додето не ги вдигнем от падането и не ги вкараме, доколкото зависи това от нас, в селението господне... Така, като се изгони нечистието и се укрепи благочестието, имаме блага надежда, че новоогласеното в Христа и новопросветеното изпълнение на българите ще се върне пак във вярата, която му е предадена.” [Златарски 2009, 75-82]. По произход Българското Християнство е историко-генетически разнородно-разнообразен, но независимо и въпреки това напълно и изцяло вътрешно-единен и самобитно-оригинален, собствено български органичен синтез от редица християнски традиции, течения, направления, тенденции, линии и т.н. Преди обаче горепосоченото влияние на Римокатолическото Християнство и съответно промени в Българското Християнство, историко-генеалогически първично и основно-главно то лежи най-напред върху кирило-методиевската християнска доктрина или традиция, която от своя страна има своите дълбоки основи в раннохристиянските принципи с преобладаващи вехтозаветни елементи. Тази вехтозаветна линия се проектира върху целия християнски мироглед и най-добре тя е развита и защитена в богословието на св. Йоан от ΙV в., от която св.св. Кирил и Методий не само черпят аргументация против триезичната ерес, но и по подобен начин отдават предпочитание в проповедта си на вехтозаветни сюжети и позоваване на Притчи и Премъдрости на Соломон, Видение Исайево и др. Към края на Х в. вехтозаветната линия в Българското Християнство е особено силна в Западна България и неслучайно потомъкът на княз Борис Кръстител, комит Никола кръщава и четиримата си синове с вехтозаветни имена – Арон, Давид, Мойсей и Самуил [вж. и срв. Буданов 2009, 3-4]. Неделима част, но и много важно свидетелство и доказателство за спецификата на Българското Християнство тъкмо в аспекта на вехтозаветната му линия е силно застъпеният при него култ към свети Климент, който практически е непознат на Цариград, както се изразява М. Буданов [2009]. Към началото на ΙХ в. този култ е малко позабравен, но него го възстановява и подновява на много по-високо ниво свети Константин-Кирил Философ по време на своята Хазарска Мисия [3].

Личното ми виждане за личността, делата и приносите на княгиня Олга-Елена за руския народ и държава се гради на основата и като синтез на всички без изключение достъпно-известни извори, а така също и в контекста на голям брой специално-индивидуални изследвания в един доста широк хронологичен диапазон. По силата на конкретно-историческите условия и обстоятелства, в рамките на които възниква и се развива, Българското Християнство се характеризира с редица специфични и присъщи единствено и само на него черти и особености, една от които са и някои собствено ариански по произход съставки. Наличието в него на тези съставки обаче в никакъв случай не го прави чисто и собствено арианско като цяло и още по-малко пък самата св. Българска Православна Църква. Константинополската Патриаршия признава св. Българска Православна Църква точно през 927 г., когато цар Петър се венчава за гръцката княгиня Мария. Българската Православна Църква си е творение единствено и само на българите под ръководството на св. княз Борис-Михаил и цар Симеон Велики.

Княгиня Елена-Олга начело на Русия Българката княгиня Елена-Олга застава начело на младата руска държава през 945 г. по предложение и след одобрението на дружината на княз Игор и незабавно пристъпва към довършване полагането на основите и нейното укрепване под формата на централизация, като по време на няколкото военни експедиции в провинцията, които тя ръководи лично, умиротворява околните славянски племена и най-безмилостно-жестоко, но и чисто по женски коварно-хитро ликвидира някои сепаратистки настроени племенни вождове и старейшини, с което окончателно привлича и обединява под егидата на държавата всички по-близки или по-далечни източнославянски племена; успокоява и урегулирва взаимоотношенията между славяните езичници и варягите християни в собствената и в някои други дружини, като по такъв начин не само пресича варяжската експанзия от север, но и слага край на варяжското господство в държавата; организира подготовката и лично ръководи защитата на Киев срещу печенегите, като предприема мащабно военно-отбранително строителство и очертава държавните граници, по които разполага и гранични застави; поставя началото на каменното строителство като обществени сгради и собствен извънградски дворец. Княгиня Елена-Олга усъвършенства системата на държавното управление, като разделя държавата на административни области, наречени волосты; реформира и усъвършенства данъчната система, като определя размера на данъка, който трябва да плащат отделните области на държавата и създава по места данъчни служби и тържища, наречени погосты, в които назначава различен брой данъчни чиновници, а така също и съдебни центрове; определя границите на ловните райони на отделните племена и селища, с което като цяло създава необходимите и напълно достатъчни условия и предпоставки за етно-културното сближаване и обединение на отделните славянски племена в качествено новата по форма и съдържание руска народност; утвърждава облекчен режим и стимулира пристигането и търговията в Киев на чуждестранните търговци, с което като цяло издига Русь до равнището на трета велика европейска държава наред с Византия и Саксония [вж. и срв. Гумилев 2009, 120-122,138,178; Ден памяти 2009, 2-4,9; Карамзин 2009, 3; Киевская Русь 2009, 7-8; Меньшиков 2009, 1-3; Пивоваров 2009, 1-7; Рыбаков 2009, 176,294-302,304-310; Скрынников 2009, 15-16; Шевченко 2009, 4-7]. Във външнополитически план княгиня Олга работи интензивно-целенасочено за приобщаването на младата руска държава към Християнската Цивилизация и за нейното международно признаване и утвърждаване, като за целта начело на голяма флотилия, демонстрираща преди всичко военното могъщество на Русь на Черно море, и съответно начело на внушителна държавно-духовна делегация от 108 души, придружена и най-мъдро съветвана от презвитер Григорий, двукратно пътува по море до Цариград. Тук в големите тържества при посрещането в двореца, чрез присъствието си на богослуженията в най-големите и пищни християнски храмове и в преговорите си с императора, една от точките в дневния ред евентуално на които е и сватосването на княз Светослав за гръцка княгиня, и по време на които като напълно завършен и изкусен дипломат тя го надхитря и даже му се налага, демонстрирайки не само отлично владеене на материята, но и познаване изтънко на обременително-тежкия византийски протокол, княгинята постига редица благоприятни за Русия договорености, сред които и редовната доставка за гръцката столица на сурови и обработени кожи и хранителни продукти, размерът на възнаграждението на руските наемници в гръцката войска и др. А за да придаде на тези преговори и силата на политически съюзен договор с Византия срещу надвисналата хазарска опасност, както и за да легитимира пред Света руската държава и поданиците си като ортодоксални християни, защото дотогава тя и те са само християни ариани от българска разновидност, което съответно предполага и непризнаване на Българската Православна Църква от страна на Гръцката Църква, княгиня Олга иска най-настоятелно и наистина бива повторно покръстена най-вероятно през 957 г. от гръцкия патриарх и всичко това при условие, че византийската вътрешнополитическа доктрина не приема и не допуска владетелят да бъде жена. Пак със същата цел, но вече в Киев княгиня Олга влиза във връзка с крал Оттон и издейства той да изпрати тук епископ и проповедници, които най-напред да основат в града епископия и след това и да започнат и да покръстват жителите му и др. [вж. и срв. Васильев 2009, 84,146; Гумилев 2009, 121-122,135-136; День памяти 2009, 4-7-8; Златарски 2009, 409-411; Карташев 2009, 49-54; Крещение Руси 2009, Михайлов 2009, 21; Пивоваров 2009, 7-8,11; Рыбаков 2009, 304,310-312,315; Скрынников 2009, 3,14-15; Татищев 2009, 4; Чилингиров 2009б, 3]. В духовно-религиозната сфера княгиня Олга познава и живее с грижите и въжделенията на обикновените хора, с което спечелва тяхната любов и уважение и те още приживе започват да разказват за нея предания и легенди с такива трогателно-мили подробности като ”Ольгин камень”; ”Ольгин след”; ”Рядом с камнем местные жители до сих пор показывают другой камень-валун, на котором, по преданию, сидела Ольга.”; ”Выше острова по течению один из выступающих из воды камней назывался Ольгин: предание говорит, что княгиня отдыхала на нем во время купания.”; ”Предание упоминает здесь Ольгину церковь или дворец, Ольгин ключ с целебной водой, Ольгины сады, Ольгины погреба, Ольгин колодец. Берег реки рядом с деревней назывался Ольгинский берег.”; ”Между деревнями Щиглицы и Устье, еще ниже по течению Великой, существовало ныне совершенно распаханное городище, известное как городок «царицы Ольги»”; ”На правом берегу р. Нарвы близ ее истока из Чудского озера находится д. Скамья; согласно легенде, деревня названа так потому, что местные жители вынесли Ольге на берег деревянную скамью, на которой сидела княгиня.”; ”По преданию, здесь наскочил на подводный камень и перевернулся челн Ольги, однако она выплыла на правый берег и в честь своего спасения велела поставить церковь.”; ”Еще одно предание повествует о том, что «Святая Ольга была «великая колдунья» и наложила на свои сокровища и сады чары, превратившие ее «любимую усадьбу» в «усадьбу-невидимку».” (А. Александров) и така безкрай, но повече от очевидно има защо. Някои от тези предания ”като рефлекс на източнославянския култ сред южните славяни” (Ил. Чекова) много скоро се разпространяват и достигат и до Балканите, включително и до Югозападна България, където даже и кръщават деца на нейно име или пък изписват лика й по стените на храмовете сред всички останали християнски светци и мъченици, като и до днес на всеки 11 Юли Българската Православна Църква я почита като светица. Същевременно тогава русите я назовават гальовно-нежно с нейното рождено име Елена, което обаче произнасят по своя си народен обичай като Олена, или пък видоизменят варяжското й име по посока на името на нейния народ и я наричат Болга, докато други пък под влияние действието на фонетичните закони на собствения си местен говор, в който зв. о получава протезата в - отчина-вотчина, видоизменят варяжското й име до формата Вольга. С праведния си живот и богоугодните си дела княгиня Елена-Олга е завладяващ пример за всички които я познават, като много от тях, повлияни именно от нея, и не закъсняват да приемат Свето Кръщение и да влязат в Божието Лоно; през по-големите християнски празници тя редовно се черкува в местната църква и по такъв начин съдейства за укрепването, сплотяването, разширяването и въздигането на местната християнска колония, съставена до неотдавна главно от варяги и хазари, с крайна цел нейното легитимиране в най-скоро време като първа и основна политическа сила в държавата; самоотвержено-неуморно проповядва сред народа Христовото Учение и на много места, побивайки само един кръст, полага основите на бъдещи църкви или пък сама организира и ръководи строителството на нови църкви, както в Киев, така и в останалите градове. Княгиня Олга следи отблизо и подпомага дейността на презвитер Григорий по проповядването и разпространението на Христовата Вяра в общо взето враждебно, а понякога дори и нетърпимо-агресивно настроената езическа среда около сина й Светослав, който към края на живота й даже забранява изобщо да се изпълняват публично християнските обреди и обичаи, разрушава църкви и подлага на мъчения брат си за това, че е християнин, както и поотделно-единичното или съвсем рядко малобройно-груповото покръстване от негова страна на местни езичници, на които той понякога дава даже и християнски имена, оформени според звуковите закони не на руския, а на българския език, например Иван, Стоян или Тудор, каквото е и името на неговия съратник и най-близък приятел от България Тудор Доксов, а така също и по обучението на четмо и писмо най-напред на български език, но впоследствие и на руски език с помощта на пригодената от него за руския език българска азбука и ръкополагането от страна на презвитера на нови християни за свещеници. Княгинята води внимателно-предпазливо, но последователно-неотстъпно и много твърдо борба с общо взето периодически активизиращото се фанатично-жестоко местно езичество, което е едно от най-дивите в Европа и затова довежда до ужас цивилизованите народи (Н. Сербский) и което практикува даже и човешки жертвоприношения. Докато е жива с авторитета си тя сполучва да тушира донякъде най-острите му прояви и даже на места успява да отстрани статуите на езическите богове, а така също и да промени погребалния обред от трупоизгаряне към трупополагане, за която цел към всички административно-данъчни центрове заделя и места за гробища и др. Сложността, опасността и даже трагизма на цялата тази борба тя като любяща майка съзнава напълно и докрай и които си проличават особено добре от следните нейни думи: Максимально причастившейся к источающему благодать центру и парировавшей также его „вредоносность” христианке Ольге предстоит вернуться в свой, ставший для нее враждебным, языческий дом. Предугадывая будущие трудности, связанные с отстаиванием новой веры среди „поганых” и „ньвеигласных”, она обращается к патриарху. „Она же хотящи домови, приде къ патреарху, благословенья просящи на домь, и рече ему: „Людье мои погани и сынь мой, дабы мя богь съблюлъ от всякого зла”. В Киеве любящая мать безуспешно пытается приобщить своего сына к христианской вере. „Живяше же Ольга съ сыном своимъ Святославомъ, и учашеть и мати креститися, и не брежаше того в уши приимати”; „Аз сыну мой бога познахь и радуюся; аще ты познаеши, и радоватися почнешь.” (Ил. Чекова) [вж. и срв. Александров 2009, 1-5; Геллер 2009, 17-18; Гумилев 2009, 113-160,313; Ден памяти 2009, 1-9; Экономцев 2009, 3; Зализняк 2009, 193-210; Карташев 2009, 48-56; Киевская Русь 2009, 1-4; Крещение Руси 2009, 12-16; Корисян-Меонлина 2009, 3; Меньшиков 2009, 2-3; Мюле 2009, 6; Наков 2009, 2; Никитин 2009, 11-14; ~*~ 2009а, 7,176-188; Ольга княгиня Киевская 2009; Рыбаков 2009, 88-89,176-294,308-350; Сахаров 2009а, 15-18; Сербский 2009, 3; Скрынников 2009, 10-12; Татищев 2009, 4; Чекова 1993, 15-17; ~*~2009, 2-6; Чилингиров 2007, 1-3; Герб, 7; ЛаврЛт, 67; ПВЛт, 13,15]. Дъщерята на българския цар Симеон Велики, ревностната християнка княгиня Елена през мъчително-трудния си, но богоугоден, народуполезен и славен свой житейски път в далечната и чужда страна, бавно и постепенно, но твърдо-непоколебимо и никога невъзвратимо, все по-осезаемо и повече и повече се въздига и превръща в руската княгиня блажено-многострадалната Олга Майката, скърбяща за своите все още непознали Божията Благодат чеда, именно поради което Тя си отива от Този Свят с една единствена мисъл завет към всички тогавашни и бъдещи руси свои синове, дъщери и внуци: Святая Ольга жила, умерла и погребена была как христианка: И тако поживши и добре славящи Бога в Троице, Отца и Сына и Святого Духа, почи в блазии вере, сконча житие свое с миром о Христе Иисусе, Господе нашем. Бог прослави тело рабы Своей Олены, и есть в гробе тело ее честное, и неразрушимое пребывает и до сих дней. Блаженная княгиня Ольга прославила Бога всеми делами своими добрыми, и Бог прославил ее. Как свой пророческий завет последующим поколениям, она с глубоким христианским смирением исповедала свою веру о своем народе: Воля Божия да будет! Аще восхощет Бог помиловати роду моего Земли Руския, да возложит на сердце им обратитися к Богу, якоже и мене Бог сие дарова. И най-накрая, ето как изглежда българката по произход княгиня Олга от чисто научна гледна точка в съответните редове на Ил. Чекова [2009], която очевидно-безспорно е най-добрият познавач на тази проблематика не само у нас: Посмъртната похвала на кн. Олга – истински шедьовър на християнската агиография – представлява макросравнение, композирано в семантичната рамка светлина-мрак, християнство-езичество. Княгиня Олга е прославена като предвестница на светлината – деница, зора, луна и бисер, светещи в езическия мрак: „Си бысть предътекущия крестьяньстэи земли аки деньница предъ солнцемь и аки зоря предъ свэтомъ. Си бо сьяше аки луна в нощи, тако и си в невэрныхъ человэцехъ свэтящеся аки бисеръ в калэ: кальни бо бэша грэхомъ, неомовени крещеньемь святымь.” (ПВЛ, 969 г., с. 49) [4].

Благодарение на прабългарските князе и жупани в Отвъддунавска България, като държава България е жива даже и към средата на ХІ в. Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Границите и населението на Отвъддунавска България От своя страна обл. Банат е югозападната част на сравнително по-обширната географска обл. Трансилвания с обща площ 102 хил. кв.км, която по време на Първото българско царство (681-1018), е част от България, но по-точно, не от някакво си, ограничено по население и площ ханство, за каквато я смятат някои български историци, а от тогавашната българска империя, както и доколкото през Ранното Средновековие, българската държава обхваща и включва земите и населението на днешните Румъния, Молдова, Македония, България, част от Югославия, Унгария и Украйна и съществуването на която империя се приема и признава от немалък брой главно чуждестранни изследователи, сред които не липсват дори и унгарски, каквито са например авторите на колективната монография Histoire de la Transylvanie [1992, 105]. Още от времето на хан Крум (803-814) и хан Омуртаг (814-831), западната граница на Първото българско царство, върви западно от гр. Срем, дн. сръбската Сремска Митровица, по р. Сава, свива под прав ъгъл на север под големия завой на Дунава на изток, излиза и се движи нагоре по Дунав до малко по-назапад от Будапеща, преди големия му завой на юг и оттук по права линия върви на север по течението на р. Хрон, докато стигне Карпатите. Северната граница на Отвъддунавска България следва билото на Карпатската верига, която образува широка дъга от запад на югоизток, напуска я някъде около днешния украински град Борислав и се прехвърля върху р. Днестър в горното й течение, върви надолу по реката до големия завой малко след гр. Каменец-Подолск, устремява се на североизток и достига р. Днепър северно от гр. Кременчуг, тръгва надолу по течението на Реката и излиза на най-северната точка на Черно море -Херсонския залив, източно от днешния гр. Одеса [вж. Балкански 1996, 5; ~*~1996б, 44; Димитров М. 1980, 115; Златарски 1994, 373-376; Коледаров 1979, 37-39,48,62, Карти №№ 8,9; Михайлов 1971, 191-192; Фехеръ 1924, 13,16; ~*~1997, 119; Lang 1976, 42; Kiss-2, 213; WdAtl]. Създаването на Първата Българска Държава през 681 г. с център на юг от Дунав е решаващо-повратен момент в живота на прабългарските и славянските племена от Днестър до Тиса, на запад от която интегриращо-притегателен център е Аварският хаганат, но на изток от нея такъв интегриращо-притегателен център е Първата българска държава и тези племена намират в нея сила и опора за всички свои вътрешни и външни начинания, именно поради което с нейното създаване и укрепване започва и тяхното бавно, поотделно-постепенно, културно-икономическо и политическо обръщане и приобщаване към нея, в процеса на което автономията на племенните вождове и старейшини се ограничава и стеснява до ниво и степен признаване и приемане превъзходството и първенството на българския хан, по силата на което като цяло и северозападната граница на техните земи се превръща в граница и на българската държава, а самите племена и техните земи се оказват вече и неделима част от нея. Специално цялата област, западно от р. Тиса до р. Дунав, влиза в пределите на българската държава през 805 г., а може би и още през 804 г. (Histoire de la Transylvanie), след кратка и успешна война на хан Крум (803-814) с аварите, в резултат на която към Царството се приобщава ”единородно население”, в това число и славяните склавини от югоизточната, българската група, по Горна Тиса и в Седмиградско. Това население, в основната си и съществена част, са прабългари от племената, които остават по тези земи след разпадането на Западнохунската Империя на хан Атила, а така също и такива, които достигат до Средна Европа като съюзници или покорени от аварите, като техният брой наистина трябва да е значителен, защото след несполуките на аварското ръководство при неуспешната обсада на Цариград към 631-632 г., те не просто поискват за хаган да бъде поставен кандидат от тяхното потекло (П. Коледаров), ами както съобщава Фредегарий (VІІ в.), през 631 г., в Панония възниква ожесточена разпра, тъй като един от аварите и един от българите спорят за властта, ”кому от двамата се пада да я наследи” и ”като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си” (ХрИБг), което във всички случаи и най-малкото показва, че количествено прабългарите в Аварския хаганат, дори и да не превъзхождат, то поне не отстъпват кой знае колко на аварите. Според проф. В. Златарски [1970] много преди събитията от 631-632 г., в Панония се заселват българи от западния клон, които признават властта на аварския хаган през втората половина на VІ в. и които образуват ”ордата, съставена от племената Тарниах, Коцагири и Завендер”, като техният общ брой е близо 10 хил. [172-173]. От същото това ”единородно население”, което българите намират или заварват между Тиса и Дунав, произхожда и самият хан Крум, чиито отношения към неговия предшественик хан Кардам и обстоятелствата, при които поема властта, общо взето не са много ясни в българската историография, но въпреки това, добре известно е вече, че той още докато е с племето или племената си в границите на Аварския хаганат, използува нанесения от франките удар върху аварите, вдига въстание, освобождава сънародниците си от аварско иго, присъединява земите им към българската държава и сам поема върховното й управление (П. Коледаров), а към войската си присъединява и останалата част от разбитата аварска войска (Г. Фехеръ), в която безспорно има и немалко прабългари. Заграбването на отвъддунавските български земи от маджарите Отвъддунавските български земи остават в границите на българското царство не само след смъртта на цар Симеон Велики през 927 г., както и след 971 (П. Коледаров), 973 (Л. Йончев) или 972 г., когато ромеите завладяват фактически останалата без цар след смъртта през 970 г. на цар Петър, Източна България до р. Искър, но дори и след подялбата на отцепената през 969 г. или 976 г. (Й. Иванов), с въстанието на комитопулите – синовете Давидъ, Мойсей, Аронъ и Самуилъ, на силния българомакедонски областен управител комит, т.е. княз Никола, син на по-големия брат на цар Симеон – Гаврил, и с вероятно седалище Средец, и арменката Рипсимия (Б. Благоева; Й. Иванов; П. Коледаров), западна половина на Царството, след която единият от по-големите братя на по-сетнешния цар Самуил (978-1014) – княз Арон, започва да управлява днешната Софийска област, в центъра на която гр. Средец, той установява за известно време и столицата си, докато за самия княз Самуил се предполага, че по това време има за седалище гр. Видин (П. Коледаров). Според староунгарската хроника на Анонимус, потомството на Тухутум владяло Трансилвания чак до времето на крал Стефан І (997-1038), докато мястото и областта, където е намерено Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош”, според нас, остават под българска юрисдикция най-малко до края на първото, но твърде възможно и докъм края на второто десетилетие на ХІ в., през което, както ще се види по-подробно малко по-долу, местната българска войска, предвождана от жупан Ахтум е разбита, а самият той загива в състоялата се малко неясно къде точно, но във всички случаи, вероятно през 1003 г., без да е напълно изключено, разбира се, и през 1008 г. (Gy. Gyцrffy), а може би дори и през 1018 г. (Histoire de la Transylvanie), битка генерално сражение между българи и маджари, подкрепени, за съжаление, и от част от кръвните братя на българите, секелите. С това, фактически, се отваря път на маджарите за окупация и навлизане на обединените маджарско-секелски войски по долината на р. Марош чак до югоизточните краища на Седмиградско, в резултат на което маджарското господство се налага окончателно и безвъзвратно в Трансилвания не по времето на Арпад, както съобщава Анонимус, а едва след 1050 г., когато са превзети най-после и градовете Дъбика, Клуж, Бълград, докато градовете Турда и Бихаря са завладени след 1075 г., веднага след което маджарите разделят областта на комитати и им назначават управители, наречени comes, така че едва през втората половина на ХІІ в. вече са окончателно обособени и утвърдени и споменаваните в изворите от това време, десетина трансилвански воеводства с центрове градовете Алба, Арад, Бихор, Караш, Ченад, Клуж, Красна, Дъбака, Сату Маре, Солнок, Търнава, Тимиш и Заранд (RmİEnc). Според проф. П. Коледаров [1989] крал Стефан сломява съпротивата на местните български управители в територията до Тиса към 1015 г., а по тази до Карпатите – едва около 1030 г. [15]. Именно така и по това време Областта като цяло излиза от българска и преминава под маджарска юрисдикция, но независимо от това и въпреки всичко тя си остава в рамките на ”българския културен кръг”, проявата и влиянието на който обаче в никакъв случай не приключват до началото на ХІ в., както приема пак проф. П. Коледаров, а преминават през Времето и продължават в известна степен и до наши дни, което проличава особено ярко от направените напоследък от български езиковед конкретни езиковедско-социално-културологически наблюдения и описание на тукашното население и специално на сегашните румънски шкеи, бивши славянобългари шкеи и още по-назад, бивши тюркобългари или прабългари секели (Т. Балкански). Така или иначе, тези земи като цяло са български от етническа, административно-политическа, юридическа и стопанско-икономическа гледна точка, в продължение на един период от почти 600 год. с начало империята на българския хан Атила и край – годината на разгромяването на българските войски с убийството на княз Ахтум, като специално тяхното постепенно-частично заграбване, завладяване и усвояване от страна на маджарите, поради все още властващия сред тях особено силен респект и дори страх пред цар Симеон (893-927), заради нанесения им от него жестоко-твърд, но напълно справедлив и търсен от самите тях удар-кървава разплата през 895 г. в Ателкузу, изобщо не започва по негово време, а по време на неговия приемник цар Петър (927-970). Началото на заграбването на отвъддунавските български земи поставя още княз Арпад, който в началото на Х в., през царуването на Симеон, воюва с княз Менуморут, болярина Глад и др., навлиза в земите на княз Салан, който принуден да признае господството на маджарите, им предоставя част от собствените си земи, заедно с живеещите там хора (П. Ников), и продължава и при крал Стефан І (997-1038), който води войни последователно срещу князете Купан, Дюла и Кеан – dux Bulgarorum et Sclavorum (Gombos-1). Заграбването и завладяването на отвъдвунавските български земи се осъществява чрез и в рамките на маджарските набези, организирани от Арпад, който най-напред изпраща воеводите си, сред които и българинът, както особено добре проличава от самото име, Хуба, да завладеят най-северозападните български земи, а по същото време и българските земи на изток от Тиса, където владетел управител е княз жупан Салан, и обикновено има за кулминация някое голямо сражение, което в повечето случаи печелят маджарите и като резултат установяват властта си над съответната област или възлова крепост. Така се стига до първото заграбване от страна на маджарите на Саланови владения още през управлението на цар Петър (927-970), при което те откъсват от българската държава земите на северозапад от Солноград, дн. Солнок и големия завой на Тиса, т.е. долината на р. Загва с крепостите Вац, Егер и може би Пеща – това става след 10.08.955 г., когато маджарите са разгромени на Лехското поле от обединените сили на немските феодали начело с крал Отон и преди сключването на мирния договор от 963 г. между цар Петър и Никифор ІІ Фока, със специална клауза в който българите се задължават да не пропускат през своите предели маджарите, тръгнали да плячкосват византийска територия. Заграбването и завладяването на отвъддунавските български земи от страна на маджарите безспорно не протича равно и гладко, защото пак според старите унгарски хроники дук Глад се бори срещу унгарското нашествие в крепостите Кувин, Оршова и Хором, начело на войската си, формирана от българи и кумани или печенеги (?); княз Менуморут се бори героически срещу маджарите нашественици и както научаваме този път не само от Анонимус, но и от румънските историци, с голямо достойнство и смелост отговаря на предложението на крал Арпад да предаде земите си, с думите: ”Земята, която е поискал с нашата добра воля, никога няма да му я отстъпим, докато сме живи; нито от страх няма да му отстъпим и педя земя. Неговите думи не ни плашат, макар и да твърди, че произхожда от рода на Атила”, след което той все пак е победен с помощта на секелите, повикани на помощ от маджарския крал (Т. Балкански; ЛтИзв-5.1). Основно и главно поради всичко това, нека в качеството на неоспоримо свидетелство и доказателство за великата борба между българи и маджари за отвъддунавските български земи, в това число и за Трансилвания, но и като основен водещ стълб за всички по-следващи разсъждения и съображения, приведем именно сега и тук, достатъчно подробно-аналитично обоснованото и аргументирано заключително обобщение на проф. П. Коледаров [1989], според когото крал Стефан не сполучва да проникне отвъд Карпатите освен при военните походи; той сломява съпротивата на местните български управители на територията до Тиса към 1015 г., а на тази до Карпатите – едва около 1030 г.; крепостта Срем на р. Сава е покорена от византийците чак през 1018 г., което се дължи на нейната подкрепа от страна на запазилите свободата си отвъддунавски части от Царството; с падането на Охрид през 1018 г. българската държавна територия не е изцяло завладяна, защото най-малко десетилетие и половина след това, в Банат и Седмиградско продължават да управляват ”българските местни боляри като поставленици или назначени от българските владетели, а в изобщо непокорените земи между Карпатите и Долни Дунав останали да се разпореждат единствено и самовластно първенците на тамошното българско или обългаряващо се вече печенежко население” [15]. Съществено-важен и направо съдбоносно-фатален момент в цялостното заграбване и откъсване на отвъддунавските български земи е завладяването от страна на маджарите на военно-административната област на княз жупан Ахтум, към която те насочват поглед, още когато там жупан е неговият баща, но много по-вероятно – дядо, княз Гиляд, като този път най-после те успяват да доведат нещата до желания край, който специално за княз Ахтум е драматична епопея, по важните и основни пунктове и детайли на която главно за последните му дни, нарочно издирваме и събираме от няколко отделни източника... ...Сега вече е време да се приведе именно тук и предишното, по-старото спрямо приведеното малко по-горе, обобщително заключение на проф. П. Коледаров [1979], според когото след гибелта на Ахтум и драматичната кончина на цар Самуил на 6.10.1014 г., отвъддунавските български земи ”станали част от създалото се през Х в. Маджарско кралство. Значителното им население от склавини и прабългари се вляло постепенно като важна съставка на унгарската народност. Така маджарите стават най-близки родственици на българите, а тяхната държава през следващите столетия е приемникът на България в Среднодунавските земи” [57]. Съвършено вярно и справедливо като цяло заключение, но все пак много тъжно и не съвсем точно в някои от съществените си компоненти, най-вече при секелите и по повод окончателното заграбване на тези земи, защото според Дубницката хроника крал Стефан (997-1038) ”обърнал войската срещу Кеан, вожда на българи и склави, който народ обитавал природно добре защитени места”, ”с много труд и пот най-сетне едвам победил споменатия вожд и го убил, и придобил неизброимо множество богатства, сред които главно злато, скъпоценности и скъпоценни камъни” [ЛтИзв-5.1, 95]. Така фактически са завладени и тези части на Трансилвания, т.е. Седмиградско, което между впрочем в един по-обобщен вид се констатира още от проф. Г. Фехеръ [1924, 15], но може би именно по този начин приключва и нейното окончателно заграбване, разграбване и завладяване, което във всички случаи става не съвсем в началото на царуването на въпросния, български по произход маджарски крал, а по-скоро към неговия край, защото през първите десетина години от Второто хилядолетие той общо взето е зает с по-близките до Дунав области, което проличава достатъчно определено и от това, че според Илюстрована хроника тази война е третата война на ”светия крал Стефан срещу вожда Кеан” [ЛтИзв-5.1, 76] - доста ще да се е поизмъчил Светиня му с българите на вожда Кеан, на което безспорно се е престрашил поне десет-петнадесет години, след като си е излекувал комплекса ”Ахтум”. И освен това, ”унгарският велможа” Вата е водач на въстанието на маджарите през 1045 год. и той ”в знак на връщане към езичеството обръснал главата си, но оставил три перчема”. В действителност, по него време този вид прическа е характерна за аварите, българите и маджарите, пише проф. Г. Фехер [2000, 47-48], името обаче на водача на въстанието е българско, и то очевидно безспорно е образувано на основата на българската титл. бат, но в нейния вариант от друг прабългарски диалект, където се проявява типично прабългарската етимологична фонетична промяна бв, прическата също е българска, заимствувана и от маджарите полубългари, така че няма как въпросните ”маджари” да бъдат маджари, а по-скоро са българи, завладени и покорени известно време преди това, но не им понесло маджарското робство и просто си спретнали малко въстание, относно изхода на което както староунгарските хроники, така и унгарските историци мълчат и се правят, че нищо не знаят, толкова по-зле за самите тях. Българското население обаче от така заграбените български земи дълго време остава само частично-ненапълно покорено и подчинено на централната власт, като при това то прави и напълно успешни опити да възвърне пълната си свобода и изконните си исторически права върху някога собствените му земи и градове и такъв е случаят със секелите в Седмоградско, които дори през втората половина на ХІІІ в. вдигат въстание, завладяват и добиват правото на собственост върху замъка Торда, близо до р. Араньош, около който впоследствие се изгражда и столът Араньош [Gyцrffy 1942, 9]. Окончателното и невъзвратимо административно-политическо заграбване, завладяване и покоряване обаче на тези изконно български територии се осъществява малко преди или след освобождаването на България от византийско иго през 1187 г., с продължаващите вероломно-опустошителни нападения и нахлувания на маджарите като например превземането на гр. Срем през 1057 г. (Г. Фехеръ) и на гр. Ниш през 1183 г.; към 1190 г. маджарите изглежда държат околностите на Белград, защото при р. Сава, византийският император Исаак ІІ Ангел гостува ”много дни наред” на своя тъст, маджарския крал Бела ІІІ; през март 1232 г. маджарите отново окупират Белград и Браничево, навлизат в българска територия и обсаждат Видин, но биват посрещнати и отблъснати от Александър, брата на цар Иван Асен ІІ (1218-1241) и управител на областта Средец със седалище център, крепостта Бояна. Маджарите отново нападат още в следната 1233 г., но вече отвъддунавските български владения, завладяват цялата област на днешния Турну Северин и образуват тук пограничния, т.н. Северински банат, Szцrйnyi bбnsбg със средище Турну Северин, унг. Сьоренвар и първи управител на който е маджарският бан Лука, докато името на областта е по името на славянското племе севери, които я населяват (П. Коледаров). След тази година маджарите завладяват и други български земи отвъд Дунава, така че към 1247 г. границата между България и Маджарско минава някъде източно и южно по полите на Карпатите, като има за източна граница влашкото воеводство на бан Литовоя Басараба (1247-1279), разположено по десния бряг на р. Олта и влизащо в българските отвъддунавски владения и съответно и в българската административно-съдебна и православноцърковна уредба. Към края на ХІІІ и началото на ХІV в. вече ромъно-българското княжество в Олтения води борба, за да се отърси от наложената малко преди това маджарска хегемония (Л. Милетичъ).

Авитохол и Атила са една и съща историческа личност! Ив. Добрев, Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. И все пак особено интересното и много полезното тъкмо за случая е това, че всички тези сведения и факти се съгласуват напълно и се потвърждават и от изключително ценната и важна като извор за най-ранната българска история, собствено българската историческа хроника, известна главно като Именник на българските ханове, съвсем в началото на която е записано: Àâèòîõîëú æèòú ëhòú Ò. ðîäú eìq Äqëî, à ëhòú eìq äèëîìú òâèðeìú - Авитохол живя години триста, родът негов е Дуло, а годината му е Змия, Девети месец. Анализът и изводите от този израз в рамките на възможно най-пълното и последователно, най-квалифицираното и най-задълбочено проучване на Именника от страна на българския езиковед проф. М. Москов [1988] показват, че оттатък Дунав, в продължение на 300 год., с остригани глави царуват български ханове от рода Дуло, първият от които се възкачва на престола именно и тъкмо през 153 г., и този род стои начело и управлява едно или няколко прабългарски племена в продължение на една епоха от 300 г., в края на която царува и през 453 г. приключва земния си път хан Авитохол, името на когото в качеството и с функцията на епоним е използувано в Именника за обозначаване и наименоване и на цялата предишна епоха, каквато в действителност е широко разпространената практика при подобни случаи през Античността и Ранното Средновековие [144-175]. Ето защо, за тази 153 г. непременно трябва да се отбележи, че в рамките на историческата хронология, където обикновено се борави със столетия и хилядолетия, тя изцяло и напълно съвпада с посочената 160 г. и нейния период, когато по онези земи е констатирано присъствието на хуни, което пък от друга страна означава и това, че тези хуни са прабългари и че именно техният царски род Дуло впоследствие застава начело и оглавява онези прабългарски племена, които преминават Дунава, създават и изграждат българската държава и в качеството на единия от двата основни дяла, заедно със славяните, полагат и основите на по-късно възникващата и изграждаща се българска народност. Именно тук и пак в тази връзка особено важно и съществено за нашето изследване е и това, че отново според Ю. Джафаров, “към 160 г. някаква група племена, известна под названието “хуни”, вече е пресякла Волга и обитава степите на северозападното Прикаспие”; това е “първият етап на проникване из-зад Волга на Северен Кавказ, очевидно, още към средата на ІІ в., на изолирана група хунски племена, което предхожда тяхното масово появяване през 70-те год. на ІV в. в Източна Европа”; редица изследователи “свързват първата конкретна група тюркоезични племена, проникнали из-зад Волга в степите на Северен Кавказ още през първите векове на Новата ера, с булгарите”, само че “тази гледна точка в повечето случаи не се обвързва със съобщенията на източниците за хуните и булгарите едновременно, което се обуславя преди всичко от съществуващото в научната литература противопоставяне на хуните с булгарите”,... ...в противовес на което пък ние, т.е. той, Ю. Джафаров, “ще се опитаме още веднъж да проследим тясната взаимна връзка между едните и другите и именно в този аспект да подходим към тълкуването на източниците”; арменските извори съобщават за активно участие на хуни във войните между перси и арменци през годините 213-241 и 287-332, като специално Мовсес Хоренаци съобщава, че участници в тези събития са “басилите”, които разбити и преследвани се изтеглят в “земята на хуните”, докато същите тези басили други хронисти пък наричат хуни; “първото нахлуване на барсилите с хазарите в Албания, сведенията за което е съхранил Мовсес Хоренаци, е станало изглежда около 215/6 г., т.е. приблизително 10 год. преди времето, когато, съгласно Агафангел, при същия този цар Хосров, в Задкавказието, за първи път се появяват и хуните” [4-5,9,11-15]. Всичко това според нас, в качеството ни на обикновен читател българин, не е нищо повече, наистина все трябва да се каже от някого кога да е, от много обидно-срамната за нас, българите, повторна демонстрация след скандалния случай “Петър Добрев в Интернет”, на особено “високо” ниво на интелигентност, което, както и при много други още български и небългарски историци, така и няма как и не може да се справи и да реши “изключително трудната задача” от малко по-горе приведеното първо изречение на Именника, в което Авитохол си има род, от който произхожда, той живее и царува, т.е. той е не митологема, както се тръби навсякъде и винаги (Цв. Степанов), а напълно и без остатък реална историческа личност, но неговото име пък е епоним, наименование на една доста продължителна историческа епоха... ...и ако авторът на този раздел от въпросната, много претенциозна, но определено злополучно-несполучлива “българска история” си беше направил труда да се поограмоти малко от достатъчно подробното и популярно обяснение на ситуацията около епонима “Авитохол” при проф. М. Москов, то нямаше да си приписва напълно заслужено “гениалното прозрение” на “неизкушен читател”, според което щом като самите българи поставят “началото на своята царска власт в средата на ІІ век сл.Хр.”, то няма как Авитохол “да бъде Атила”, въпреки току-що споделената, определено не особено вярна и точна в началната си част, констатация, че “Близостта на имената на Авитохол и Атила и най-вече тези на Ернах и Ирник отдавна е накарала историците да постулират тяхната тъждественост.”,... ...по повод на което ние пък чувствуваме непреодолимата вътрешна потребност да забележим, че щом като историците постулират тяхната тъждественост, то надали това е единствено и само на основата на близостта на имената, с което най-малкото биха изглеждали смешно-глупаво, така че в края на краищата дали въпросният “млад учен” не изпитва някакво неудобство от това да се подиграва по този начин с научния проблем, със самите прабългари, а следователно и с Читателя, но и какво ли не още, както от митологията, така също и дори много повече и от зоологията, само не и от реалната история на българите, може да се забележи по страниците на това смехотворно писание [срв. История на българите 2003, 35-37].

Тази титла има доста обширен ареал на разпространение и употреба. И все пак главното и основното в случая е това, че тъкмо нея употребяват двамата областни управители от последната четвърт на Х в., когато единият от тях подарява на другия златната купа № 21 от Н.С.М. Това показва преди всичко, че именно тя е официално-легитимното длъжностно наименование в аспекта на първоначално-основното административно деление на тогавашна България. †Βουηλα·ζοαπαν·τєςη·δυγєτοιγη·Βουταоυλ·ζωαπαν·ταγρογη·ητζіγη·ταιςη† В Надпис № 21 от Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” непосредствено след мли Βουηλα е изписана и прибавена слформ. ζοαπαν, а до идващото малко след това, също мли Βουταоυλ, както вече доказахме малко по-горе, наистина в един малко предварителен порядък, по същия начин се нарежда и слформ. ζωαπαν, единствената разлика на която от предната словоформа е, че тази тук е изписана посредством малката букв. ω на гръцката буква омега, увеличена и приравнена обаче по големина и височина към всички останали главни букви в текста на Надписа. Всъщност и в действителност лекс. ζοαπαν/ζωαπαν е славянска по произход, в интерес на истината, не само и единствено в приблизително-повърхностните етимологически представи на унгарския проф. Gy. Nйmeth [1971, 15], но нека все пак и преди това отбележим, че тъкмо тази лексема е генетична основа на множеството думи и имена нейни континуанти, продължители в славянските и в неславянските балкански езици, формите и разновидностите на които много добре и напълно основателно се обединяват и представят от широко известната и разпространена още от Ранното Средновековие собствено българската лекс. жупан, стб. жоупанъ. Наистина много странно, дори и абсурдно-парадоксално, но се оказва, че даже и по средата на миналия век, много виден и изтъкнат според неговите колеги и ученици, езиковед тюрколог, какъвто е току-що цитираният унгарски професор, не е чувал изобщо нищо за прабългарските надписи от VІІІ в. от Дунавска България и не е разбрал, че и в тези надписи се среща и е употребена същата титла, което в действителност означава, че тя се среща и употребява най-рано и най-напред в Европа още в прабългарския език в частност, а от тук следва така също и това, че тя е достояние и на тюркските езици изобщо. В действителност в прабългарските гръкографични надписи от VІІ-ІХ в. и по-специално във военно-инвентарния Преславски надпис, Титлата е употребена самостоятелно и в съчетание като Τωυρτωυνα πιλε ζωπαν, при което букв. ω, ωυ предават зв. о, но специално при Титлата, която се среща в друг надпис под формата ζουπαν, ”Забележителна е само разликата във вокализма на първата сричка”; във възпоменателен надпис на хан Омуртаг от 822 г. за неговия жупан-таркан Шун от рода Кюригир – ό Χσουνος ό ζουπαν ταρκανος, с бележката, че ζουπαν ταρκανος е ”сложна първобългарска титла”, у Конст. Багрянородни - ζουπάνος γέροντες, редуването ο-ου се среща и в други прабългарски имена и титли; пак във възпоменателен надпис от хан Омуртаг за негов жупан – ζουπανος, от рода Ермиар, името на когото обаче не се чете поради увредения надпис; в надписа върху допълнително прибавената на външното дъно сребърна пластинка на сребърна чаша, принадлежала на великия жупан на България е изписано †Σηβην ζουπανος μέγας ής Βουργαρήαν, като точно в съчет. ζουπανος μέγας Титлата се среща за първи път; ”Нейният обратен словоред: съществително-прилагателно, се различава значително от обичайния гръцки, срв. †Σφραγίς Στεφάνου μεγάλου ζουπάου τοϋ Νεμάνια и това се дължи може би на влиянието или предаването на някой първобългарски израз като ζουπαν ταρκανος, където особеното значение на последния член е изразено чрез μέγας , а не за изтъкване на прилагателното”; ”В Сърбия, Далмация и други западнославянски страни държавният глава е носел титл. μέγας ζουπάνος покрай άρχιζουπάνος; ”първобългарската титла ζουπανος μέγας и славянската μέγας ζουπάνος не могат да бъдат равнозначни, понеже Сивин не е бил държавен глава на България. Двете титли са следователно еднакви само по форма, но не и по значение”; ”Заслужава да се отбележи, че както ζουπανος μέγας от сребърния съд, така и ζουπαν ταρκανος от № 61 имат неславянски лични имена Сивин и Шун, а освен това последният принадлежи към рода Κυριγιρ, който очевидно не е славянски. Изглежда, че най-висшите жупани са били първобългари.” [Бешевлиев 1992, 61,200-202,231-251]. Жупанът е един от старобългарските сановити, които се споменават в Супрасълския сборник от ХІ в.: придe съ множьствомъ во~водъ и каzньць и жоупанъ [Цейтлин 1977, 112]; кръстоносците от Третия кръстоносен поход от 1189 г. наричат жупан наместника на югозападните български земи в рамките на Византийската империя, а по това време сърбите имат жупани и един от тях е велик жупан, т.е. цар, като в латиноезичната хроника на събитията Титлата се изписва като juppanum, juppanus, където букв. j безспорно обозначава зв. ž, а при гръцките хронисти, описващи същите събития - като ζουπάνος [Златарски 1994, 2-18]. Институцията жупан и съответната й титл. жупан я има още и в Чехия, където жупанът е градски управител, comes civitatis, както и в Унгария по времето на крал Стефан (998-1038), където жупаните са най-близките и най-верните съратници на краля след Църквата и велможите, но преди неговата дружина [Сотиров 1976, 31-34]. Пак по същото време ишпанът, лат. comes siculorum, при секелите в Трансилвания, които все още запазват родово-племенната си организация и обичайното си право в рамките на териториалната си единица ”стол”, произхожда из средите на едрите земевладелци и се назначава като представител на кралската власт едновременно за управител, военен вожд и главен съдия на стола [Юхас 1985, 95-96], докато институцията бан се учредява през 1105 г. от крал Коломан и тя обединява и подчинява les comes [Histoire de la Transylvanie 1992, 152]. Всъщност и в действителност, както вече доста отдавна е добре известно в тюркското езикознание, разпространената и преминала във всички езици на Балканите и Средна Европа прабългарска титл. жупан води своето начало от китайския език и е преминала от тук към тюркските езици изобщо и в българските езици в частност някъде към началото на Новата ера. Като част от най-многочислената група думи, заети и преминали от китайския език в тюркските езици, титл. župan - титуль провинциального чиновника, води своето начало от кит. tsou-pan ”секретарь; канцлер” [Баскаков 1987, 70,73; Ramstedt 1951, 72]. Следователно и фактически се оказва, че средновековните български, сръбски, хърватски, унгарски, чешки, румънски и др. титл. жупан и бан са прабългарски по произход и по-точно, те са едновременно лексикален инвентар на южнодунавския от една страна и на севернодунавския от друга страна диалект на късноантичния и ранносредновековния прабългарски език, а преди прабългарския език те имат своята генетико-историческа основа и начало в две съвсем отделно-самостойни думи на китайския език. При преминаването си в болгарските езици и диалекти още преди началото на Новата ера и някъде в района на днешна Западна Монголия началната съгласна на кит. tsou-pan се субституира посредством болгарския зв. s, който под влияние на започващата да се проявява едва след това етимологична фонетична промяна s-š, както при по-горе разгледаните лекс. шейна, шегор, се превръща в зв. š, който звук впоследствие в южнодунавския прабългарски диалект се озвучава до зв. ž, а като *šupаn се запазва в севернодунавския прабългарски диалект, поради което в латиноезичните староунгарски хроники има и форма supаn (1290), където с течение на времето под влияние на палаталната съгласна зв. u преминава през зв. *ь и се развива до зв. i - *šipаn, преминало и заето в доста запазен вид в горецитираното хърв. špan ”глава на жупа”. От тази севернодунавска форма на общоболгарската лексема *šupаn, в двуезичната болгаро-маджарска езикова среда във и около маджарската столица Буда, а и много добре е известно, че в маджарския кралски двор до късно време се говори на двата езика – прабългарски и маджарски, по пътя на фонетичната промяна метатеза се получава и собствено унгарският облик на думата, същевременно и титл. ispбn, но резултат от същата фонетична промяна между впрочем е и доста разпространеното унг. мли İstvбn, получено на основата на лат. мли Stephanus и носено и от вече добре познатия ни унгарски крал Стефан (997-1038). Ето така неусетно и изцяло се доказа и потвърди, че гръцката букв. ζ от слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 на Златното съкровище ”Надь Сент-Миклош” следва да се транскрибира не чрез букв. č (Д. Немет ), нито пък чрез букв. z (С. Байчоров), а единствено и само посредством букв. ž, като при това водещо-главен аргумент в полза на точно тази транскрипция безспорно е фактът, че Титлата и нейните производни, както вече се посочи по-горе, са засвидетелствувани много рано в старобългарския език на кирилска графика във вида жоупанъ, жuпън, жuпа, жоупиштe, но така също и в латинския език под формата на juppanum, juppanus, като при това за описанието на същите събития гръцките хронисти си служат с титл. ζουπάνος, което като цяло прави точно тази транскрипция напълно сигурна и неоспорима. Сега вече по-накратко, използуването при изписването на Титлата на буквсъч. οα/ωα никак не е случайно и не може да има за фонетична стойност зв. а (Д. Немет ), а е резултат от характерното и за този прабългарски диалект разширяване на тесните гласни, докато при втората форма на титлата има и незначително удължаване, именно което се обозначава посредством ”специализиралата се” за това буква омега [Хабургаев 1974, 54]. Характерното за прабългарските езици разширяване допълнително се съпровожда и от частична дифтонгизация, който фонетичен процес като цяло между впрочем протича и се наблюдава и при прабългарската по произход унгарска антропонимия – мли Borsoa [ЛтИзв-5.1, 27] от свднболг. *борс от болг. барс ”рис; тигър; пантера”, и топонимия – ойкнм Tуalmбs, което безспорно не може да бъде от унг. tуt ”szlovбk” и мли Almбs, а по-скоро и дори безспорно от прабългарското по произход унг. tоlmбсs, днболг. *tulmač, преминало, заето и видоизменено под влияние на етимологичната фонетична промяна у-ъ до бълг. тълмач ”тълкувател; преводач” [срв. Kiss-2, 657]. Съпроводително-непълният звук при дифтонгизацията обаче не е зв. й, както по-горе, а зв. а, който именно поради тази си непълнота следва да се обозначи посредством графичния знак за кратко а - ă, така че окончателната и завършена вече транскрипция на слформ. ζοαπαν/ζωαπαν от Надпис № 21 се получава във вида žoăpan [срв. Младенов 1922, 369; ~*~1935, 37-39]. Наред с това, титл. жупан си е собствено българска титла, макар и от прабългарски произход, тя е достояние и лексикално-номинативно средство на историческия и съвременния български език, разпространена е и е добре известна, дори и утвърдена, както се видя по-горе, в езиците не само на славянските, но и на останалите балкански и други европейски народи, именно поради което няма нужда да се ”превежда”, независимо че и в теорията на превода съществува такъв факултативен принцип.

Добрев Ив., Златното съкровище на българските ханове от Атила до Симеон. София, 2005. Българските князе, жупани и воеводи в Отвъддунавска България По средата на ІХ в., Отвъддунавска България, както съобщава анонимният Баварски географ, е ”страна грамадна с многочислено население” и е разпределена на редица отделни княжества или воеводства, подчинени на върховната власт на Българското царство, като са и добре известни имената и седалищата на някои от тях – княжество Трансилвания на дук Дюла с главен град Ерделю; боляринът жупан Салан, със седалище най-вероятно креп. Олпар, дн. Тисаалпар на Средна Тиса, за когото Анонимус твърди, че е внук на хан Крум и земите му се простират от Бодрог през Алфьолд чак до Долни Дунав (П. Юхас; ЛтИзв-5.1); приема се, че е потомък на хан Крум и контролира подножието на Карпатите [boba 1982, 74], но по-вероятно владее и управлява като наместник на българския владетел земите между Дунав и Тиса, които на север се простират чак до границата на поляците и рутените, т.е. частта от днешно Словашко на запад докъм р. Хрон (П. Коледаров), докато влизащата в тези доста обширни земи област на днешния унгарски гр. Земплин, я управлява дук Лаборц, дори и името на когото според унгарския езиковед J. Melich [1921, 1; ~*~1923, 69] е прабългарско и има за основа праб. *алп-барс ”хероят пантер”, т.е. ”източноазиатски лъв”, както превежда и пояснява проф. П. Коледаров [1979, 18], а след него тази етимология я приема и редакторът на последните латински извори (ЛтИзв-5.1). Приемник и наследник ”от първите години на ХІ в.” (Г. Фехеръ) на жупан Глад е неговият внук или син (?), пак българският болярин жупан Ахтум (История на България), славянизираната форма на името на когото трябва да е Охтум [Коледаров 1979, 56] и много добре известен и достатъчно пълно-подробно представен не само в по-новата и съвременната унгарска научна литература, но и в старите унгарски хроники и предания, под името Achtum, както е например в Житието на св. епископ Герхард (ЛтИзв-5.1) и което трябва да е неговата първично-оригинална форма, но наред с това и под собствено унгарската форма на Името във вида Ajtony, Айтонъ, носителят на което е ”могъщ български княз по р. Марош”. Ето защо и именно поради всичко това, и според нас, нито ”банатския господарь Айтонъ, най-мощниятъ от маджарските племенни началници”, който по времето на крал Стефан (997-1038) ”се стремял къмъ пълна автономия” (Г. Фехеръ; К. Иречек); нито вождът на маджарско племе Охтум, както твърдят сегашни унгарски историци (вж. П. Коледаров), нито пък ”румънският воевода на Банат и С. Кришани”, както обикновено пишат румънските историци [вж. Балкански 1996а, 13], още по-малко пък ”унгарският княз Айтон от рода на трансилванския княз Дюла” (П. Миятев), а единствено и само, изцяло пълноправният и легитимен представител на българската официална власт в Областта, прабългаринът по произход и с прабългарско име, жупан Ахтум е управител, но и пълновластен господар на земите между Марош и Дунава в края на Х-началото на ХІ в., както е не само според унгарската легенда за Св. Гелертъ (1046), но така също и според всички компетентно-добросъвестни историци и езиковеди, които са се занимали по-отблизо-непредубедено с въпроса. Именно жупан Ахтум се покръства във Видин към края на Х в. (П. Юхас) и основава на р. Марош, в столицата си Морисена – urbs Morisena, adică oraşul de pe Mureş (RmİEnc), с други имена Марош- вар и Чанад, манастира св. Йоан Кръстител, където привлича и ”гръцки”, в действителност не само според нас, християнски, български монаси, но не по-малко важното и съществено – той управлява Закарпатските, Марамурешките и Седмиградските находища на сол и не само снабдява със сол с предимство българското население на юг от Дунав, но и внася от тях солидни суми в държавното съкровище; разполага с богатства, каквито имат само кралете и дори повече от маджарския крал (П. Коледаров); ”той ималъ по-вече войска и от краль Стефанъ, комуто не искалъ да се покорява, а взималъ мито от сольта, която кральтъ прекарвалъ презъ р. Марошъ” (Г. Фехеръ); продължавал да изнася сол за Панония и отхвърлил предложението на маджарския крал да приеме католицизма, което предложение безспорно ще да е направено малко след 1000 г., когато крал Стефан приема християнството и кралска корона от Рим. Сега вече са налице всички необходими и достатъчни основания предпоставка, а и обяснението на това крал Стефан да не може да търпи жупан Ахтум и наляво и надясно да разправя, че рано или късно, с помощта на Господ, ще победи своя враг Ахтум, както се съобщава в Житието на св. епископ Герхард [ЛтИзв-5.1, 9], които основания и обяснение, разбира се, в никакъв случай не се свеждат до това, че ”постоянно се бунтувал срещу споменатия крал”, както твърди Анонимус [ЛтИзв-5.1, 25] и към които безспорно трябва да прибавим и факта, че цар Самуил (978-1014), в намерението си да укрепи и заздрави северозападните български граници, включително и чрез разпространяване на християнството и покръстване на българите в отвъддунавските земи, не само сключва ”приятелски съюзъ” с маджарите, като жени сина си Гаврил-Радомир за дъщерята на маджарския княз Гейза (972-997), която обаче по-късно, както малко по-долу, в една по-друга връзка ще бъде и обяснено защо, бива прогонена от българския царски двор, но и засилва връзките си с местните областни управители, като най-вероятно лично кръщава във Видин и въвежда в Христовата вяра, могъщия и твърд пред непрестанните разбойнически набези на маджарите, българин жупан Ахтум, който от своя страна, като израз и знак на особеното си отношение и благодарност към тази вяра и своя кръстник, построява на най-северната граница на царството му, и манастир, който просъществува до първата половина на ХІІІ в. (П. Юхас). Предостоен дар от достоен поданик за достоен Цар! Според проф. П. Коледаров [1979], Ахтум се премества във Видин и през 1000-та година именно той е видински комит [54], във връзка с което ние пък сме принудени да приемем, че поради все още неизвестни и недостатъчно изяснени обстоятелства и съображения, впоследствие седалището на жупан Ахтум като че ли е във Видин, но тъкмо той, начело пак на силна българска войска, още известно време поддържа равновесието по Среден Дунав, здраво пази северозападните български граници, ”сътрудничи с унгарските крале” (Sic!?) и именно поради това и запазва бащините си имоти, чак докато е жив, но все пак и въпреки всичко загива в сражение с маджарите през 1003 г. (История на България), отбранявайки крепостта си столица гр. Морисена-Марошвар-Чанад, където има и родово имение [Коледаров 1979, 57, Карта № 9; RmİEnc, 38], което според нас все още и изобщо не означава, че е ”победен от унгарците в началото на ХІ в.”, както се среща в литературата (Т. Балкански), като същевременно пак за нас така и ще си остане не съвсем мотивирано и ясно за какво точно ”сътрудничество” с маджарите става дума и за какви бащини имоти е мислел княз Ахтум, както се твърди в току-що цитираната академична история на България, когато взаимоотношенията му с маджарите са от ясни по-ясни, а на ръцете и на душата му тежи съдбата на цяла България!?... Като че ли от всички староунгарски хроники, само Житието на св. епископ Герхард, началният вариант на което е съставен още преди края на ХІ в., представя княз Ахтум възможно най-пълно и обективно-подробно и тук той е ”могъщ владетел в града Морисена”, покръстил се във Видин, имал седем съпруги, не бил особено ревностен християнин, ”не почитал крал Стефан, понеже се осланял на множеството войници и благородници, над които упражнявал своята власт”; притежавал и неизброимо количество свободно пасящи коне и други под покрив; владеел много добитък с пастирите му; ”бил заграбил властта над кралските (!?) солници при Моросиум, като настанил между устията на тази река и Тиса свои поданици и чрез стражи обградил и направил всички свои данъкоплатци”; властта си ”приел от гърците”, построил в Морисена манастира ”Йоан Кръстител”, ”поставил в него абат и монаси гърци, които да спазват техния обряд и традиции”; ”на този мъж робувала земята между река Керес до областта Трансилвания и до Видин и Зорен”; ”Оттам той набирал голямата си войска и ни най-малко не се съобразявал с краля” [ЛтИзв-5.1, 8-9, подчерт. – И.Д.]. Родовите имения на княз Ахтум, особено като се има предвид гореочертаната никак немалка територия на княжеството и богатствата му, безспорно ще да са били повече на брой, защото не само историците, но и езиковедите, при проучването на старата българска и унгарска антропонимия и топонимия на територията на днешна румънска Трансилвания и Банат, откриват и установяват наличието на селища на име Ajtony, не единствено в района на днешния румънски гр. Турда в окръг Клуж, който е в северната част на владенията му (Т. Балкански), видно също така и от унгарския топонимичен речник [Kiss-1, 62-63], но още и в най-южната част на окр. Тимишоара, който окръг се намира доста по-наюг от тази област и където има и населени места на име Gilad, Gladeş, Gladić, за които пък напълно основателно се предполага, че са били родови имения или седалище на предшественика на жупан Ахтум – неговият баща или дядо жупан Гиляд (T. Halasi-Kun) и към които според нас може би трябва да се добави и ойкнм Pre-Kladeşt. Ето защо, никак не е невъзможно, присъствието на жупан Ахтум във Видин да се отдаде на обичайната обиколка на поверените му земи и хора или пък това да е онова нарочно идване в този град на дедите му, за да се срещне със своя цар и да получи от него Светото Кръщение.

За разлика от вас аз много добре зная какво зная и какво не зная и затова моето крайно решение за превода е след консултация с достатъчно квалифициран филолог класик - надявам се, че няма да започнете още и да ме убеждавате, че познавате класическите езици повече от тях. Но даже не е необходимо човек да е класик, за да види, че вие изобщо не сте добре и с граматиката, защото най-напред го превеждате целия текст във вид на две отделно-самостоятелни изречения, но веднага след това тези две изречения ги обединявате в едно-единствено изречение. Без да говорим за семантиката на ергон, по отношение на която аз храня много дълбоки съмнения, че може да има толкова конкретен характер, все пак каква е морфологията на тази дума, че първия път тя е подлог и следователно трябва да бъде в им.п., но в общото изречение вече тя е допълнение и следователно трябва да е във в.п.?!? Подобни груби грешки в лингвистиката са не само недопустими и наказуеми, но даже и много рядко срещани. Точно такива обаче аз непрекъснато наблюдавам при икономисти, историци, ветеринари, минералози, художници, артисти и др., които не само са си въобразили, че са истински лингвисти, но и за преголям срам на Българската Наука имат наглостта и безсрамието да заявяват и твърдят публично, че именно това е официалната българска позиция. С това аз считам въпроса за изчерпан, благодаря ви за разговора.

Вие за пореден път не сте в час - този извор е Мовсес Каланкатуаци и той съдържа безброй и то най-подробни сведения и данни от най-различно естество за кавказките прабългари, включително и за опитите за тяхната християнизация още там. В това може да се убеди всеки, стига да си направи труда да прегледа горния абзац. От тези направо несвързани приказки проличава не само всестранно-многопосочното ви невежество, но даже и неспособността ви да мислите и говорите по човешки, защото М.К. го казва съвсем просто и ясно: ...бог Тангри-хан, когото персите наричат Аспандиат!!!

Така е, а Органа и Кубрат нямат нищо общо с Дунавска България - какво ще ги мислим толкова и тях!

Изключително ми е приятно да открия тук един толкова голям ерудит по прабългарите като вас. Ще ви бъда много благодарен, ако ми съобщите коя е сега доминиращата теория за прабългарите и кои точно са нейните основни аргументи за това. Благодаря ви предварително.

Първи и последен в Света, единствено и само прабългарският хан Атила-Авитохол има едновременно и вкупом на своя пълководчески актив такива три грандиозни военни кампании като: 1. Първата Велика битка на народите на Каталунското Поле през 451 г., участниците в която от двете страни наброяват 300-700 хил. души, а само убитите и ранените са повече от 165 хил. души. 2. Военният поход срещу течението на Дунав, по време на който са превзети и разрушени всички римски крепости до Ниш, с изключение на Рациария, а обсадната техника на прабългарското племе савири направо удивлява военните специалисти на Рим и Византия. 3. Пресичането на Алпите и военният поход на юг в Италия, по време на който са превзети и разрушени 20-те крепости преди Рим, който е пощаден единствено поради личната молба на самия папа.

Никога и никъде не съм казвал, че съм проучвал шлема специално! Не съм работил и нямам научна публикация по него, а и той изобщо не се вписва в темите, по които работя! Единственото мое тук е редакцията на превода на текста и преводът на датировката. Подобна проблематика определено не е лингвистична и всичко около шлема като цяло е извън моите научни интереси. Ще ви бъда благодарен, ако цитирате тук тези публикации, за да се запозная с направените там преводи на надписа, дано да има такива!?

Моля да ме извините, но от всичко това аз съм принуден да заключа, че вие или изобщо не сте чел надписа, или пък нещо не сте наред с логиката. Всъщност и в действителност тук някой неизвестен подарява много скъп златен шлем на Диз(-он) и му пожелава да продължи все така делото на неговия предшественик Авит. Може ли тогава този Авит тук да бъде майсторът на шлема? Вие къде и кога сте видял или чул майстор на шлемове да подарява толкова скъп шлем на някого си и при това да му пожелава този човек да продължи все така неговото, на майстора дело, т.е. в крайна сметка този човек току-що е станал златар и друг един златар му подарява шлема с въпросното пожелание!?? Те може и да са били златари, но чак пък да стигат до подобни любезности? В моите лингвистични представи -он е гръцки именителен падеж, тъкмо поради което името на този, на когото подаряват шлема, не е Дизон, а Диз. Следователно името на този, на когото подаряват шлема, няма нищо общо с въпросното тракийско име.

Никога и никъде не съм казвал, че това е прабългарски по произход и направа шлем! В моята теория този римски по направа шлем е подарен на хан Денгиз, най-вероятно от готски вожд, по време на избирането му за хан на прабългарите след смъртта на хан Атила през 453 г. Този шлем не е функционален и прабългарин не може да се бие с него, поради което аз мисля, че хан Денгиз не го е загубил, ами чисто и просто го е захвърлил по време на битката при Недао.

Ако не бъркам, струва ми се, че се казва левират - престолонаследието върви от хана към един от племенниците. Поне така е при Руа-Атила, Органа-Кубрат, а като че ли и при Арпад, който застава начело на маджарите, като се присъединява към техните 6(?) рода с коляно от рода Дуло. В случая тази традиция или започва да отмира, или пък се касае за екстремна ситуация, която не позволява тя да се реализира. Но може да се мисли също така, че към края на Велика България броят на прабългарските племена е дотолкова нараснал, че Кубрат се принуждава да ги раздели между синовете си просто по силата на сложилите се обстоятелства.

Немалко гръцки и римски автори пишат за българите, употребявайки етнонимите скити и хуни. Сведенията при този автор за прабългарите са толкова много, че ще ни стигнат до края на Света, стига да има кой да ги види. За последното изобщо не сте прав - макар и малко видоизменен, последният етноним го има.

Тази съставка и тук е средноперсийската по произход титла бат, равна на княз. Преминала е в староарменски като -б/пед и затова в среднобългарски има Ватопед, а в турския език се наблюдава в средноперсийското по произход пад-ишах.

Главно Мовсес Каланкатуаци и то повече от подробно-обстоятелно!

Добре, аз се подвеждам, но вие пък, ако наистина държите да ви смятам не само за ерудиран, но и за благовъзпитано-порядъчен човек, трябва да направите следното: -цитирате тук научната публикация, в която на основата на почти всичкия известен брой римски шлемове се доказва, че римляните наистина имат обичайната практика и на шлемовете си да нанасят тегловното обозначение; -цитирате тук друга научна публикация, в която на основата на почти всичкия известен брой римски шлемове се доказва, че римляните наистина имат обичайната практика и на шлемовете си да нанасят подобни гръкоезични(Sic!) надписи; -цитирате тук друга, но непременно езиковедска, научна публикация, в която се етимологизуват и двете лични имена и се обосновава и доказва единствено и само по лингвистически легитимно-допустимия ред и начин, че и двете имена имат своя апелатив в романските езици, но същевременно обаче етимон в индоевропейските езици, при това повече от задължително е този автор да познава и да вземе отношение по иранския емпиричен материал във връзка с прабългарската титла авит, който аз съм събрал и проанализирал в моята статия за Авитохол; -цитирате научната публикация, в която се идентифицират и етнически атрибутират въпросните две лица единствено и само като римляни, при което и посочвате изворите, в които те се споменават. Аз отговора на този мой въпрос към вас много отдавна го зная, но вие все пак опитайте, може пък този път да ви провърви именно в това тото.

Такива вече дадох и те са в същия мой постинг. Безспорно има още много доказателства към тази моя теза, но нито Форумът е мястото за тяхното пълно и докрай изброяване, нито пък нещо в нея ще се промени от това.

Княз Кубрат предвожда прабългарската войска в коалиционната война с гърците срещу персите и преспокойно може да се твърди, че прабългарите изнасят войната и я довеждат до победен край.

Цитатът ви не е съвсем пълен и като че ли малко тенденциозно окастрен. Бих ви предложил да го прехвърлите в темата "Българи, прабългари, болгар" или каквото и да е там. Добре би било да има или въпрос, или пък по-ярко откроена теза.