danielbonev

“ТВОЯТ ЦАР ИДЕ” “Радвай се много, сионова дъщерьо; възклицавай, ерусалимска дъщерьо! Ето, твоят Цар иде при тебе, Той е праведен и спасява, кротък и възседнал на осел. Да! На осле, рожба на ослица” (Захария 9:9). Така предсказа идването на израилевия Цар пророк Захария петстотин години преди рождението на Христос. Това пророчество предстоеше да се изпълни сега. Този, Който тъй дълго отказваше царските почести, сега щеше да влезе в Ерусалим като обещания наследник на Давидовия престол. Тържественото влизане на Христос в Ерусалим стана в първия ден на седмицата. Тълпите, които се бяха стекли във Витания, за да Го видят, Го придружиха, за да бъдат свидетели на Неговото посрещане. Мнозина, които пътуваха към града, за да отпразнуват Пасхата, се присъединиха към придружаващото Исус множество. Цялата природа сякаш се радваше. Дърветата бяха облечени в зеленина и цветовете им пълнеха въздуха с приятния си аромат. Хората се въодушевяваха от нов живот и нова радост. Пак бе възникнала надеждата за новото царство. Исус възнамеряваше да влезе в Ерусалим яздещ, затова изпрати двама от учениците Си да Му доведат ослица с ослето -. Още от рождението Си Спасителят беше зависим от гостоприемството на чужди хора. Яслата, в която бе положен, бе наета за почивка. И сега, макар добитъкът по хилядите хълмове да бе Негов, Той зависеше от любезността на чуждия човек, който трябваше да Му услужи с животно, за да влезе в Ерусалим като Цар. Но Неговата Божественост пак се открива, дори и в тези дребни нареждания, дадени на учениците. Както бе предсказал, молбата “на Господа трябват” бе изпълнена незабавно. Исус се качи на ослето, което никой още не бе яздил. Учениците с голям ентусиазъм метнаха дрехите си върху добичето и настаниха на него своя Господ. Досега Исус бе пътувал винаги пеша, затова учениците се почудиха, че този път пожела да язди. Но в сърцата им се събуди надеждата при радостната мисъл, че след малко Той ще влезе в столицата, ще се обяви за Цар и ще установи царската Си власт. Докато изпълняваха поръчката, съобщиха своите очаквания на Исусовите приятели. Радостната възбуда обхвана всички, надеждата на народа стигна най-висока степен. Христос следваше еврейския обичай за влизане на царете. На такова животно бяха яздили и израилевите царе. Пророчеството предсказваше, че така ще дойде Месия в царството Си. Едва бе седнал на ослето, когато силен, тържествен вик разцепи въздуха. Множествата Го поздравяваха като Месия, като свой Цар. Този път Исус прие честта, която по-рано не позволяваше да Му се отдава. За учениците това бе доказателство, че сладките им надежди ще се осъществят сега, като Го видят да се качва на престола. Народът бе уверен, че часът на освобождението е наближил. Във въображението си евреите виждаха римските войски изгонени от Ерусалим и Израил установен пак като независим. Всички бяха щастливи и възбудени. Надпреварваха се да Му отдават почести. Не можеха да Го приветстват с външно великолепие, но Му отдаваха поклонението на своите щастливи сърца. Не можеха да Му поднесат скъпи дарове, но постилаха дрехите си по пътя като килим и разхвърляха пред Него маслинени и палмови клончета. Не водеха тържествената процесия с царски знамена, но сечаха и постилаха палмови клонки, естествен символ на победата, и ги развяваха със силни възклицания и викове “осанна!”. Множеството се увеличаваше постоянно с чулите за идването на Исус, които бързаха да се присъединят към процесията. В тълпата непрекъснато се промъкваха хора и питаха: “Кой е Този? Какво означава това възбуждение?” Всички бяха чули за Исус и Го очакваха да отиде в Ерусалим, но знаеха, че досега бе отблъсквал всички опити да бъде издигнат на престола, затова се учудваха твърде много, като узнаваха, че това бе Той. Чудеха се на какво се дължи промяната у Този, Който бе заявил, че Неговото царство не е от този свят. Въпросите им биваха прекъсвани от тържествени викове. Развълнуваната тълпа ги повтаряше и преповтаряше, по-отдалечените ги подемаха и те проехтяваха из околните хълмове и долини. Към шествието се присъединиха и тълпи от Ерусалим. Много от дошлите за отпразнуваното на Пасхата излязоха да посрещнат Исус. Приветстваха Го с размахване на палмови клончета и с изблик на свещени песни. Свещениците в храма тръбяха за вечерната служба, но малко се отзоваха. Началниците си шепнеха един другиму тревожно: “Ето, светът отиде след Него!” Никога по-рано в земния Си живот Исус не бе допуснал такава демонстрация. Виждаше ясно последствията. Това щеше да Го отведе на кръста. Но сега Той реши да Се представи публично за обещания Изкупител. Пожела да обърне вниманието на народа към жертвата, която щеше да увенчае мисията Му за падналия в грях свят. Докато хората се събираха в Ерусалим, за да отпразнуват Пасхата, Той, символичният Агнец, доброволно отдели Себе Си, за да бъде принесен в жертва. Неговата смърт за греховете на света щеше да стане за църквата Му предмет на дълбок размисъл и изследване през всички следващи векове. Всеки факт, свързан със смъртта, трябваше да се потвърди без никакво съмнение. За тази цел сега бе необходимо очите на всички да бъдат отправени към Него. Събитията, които щяха да предшестват великата Му жертва, трябваше да обърнат вниманието на всички към самата жертва. След една такава демонстрация на влизането Му в Ерусалим всички погледи щяха да следват Неговото бързо приближаване към последната сцена. Свързаните с това тържествено яздене събития щяха да се повтарят от всеки език и щяха да изправят Исус пред вниманието на всеки човек. След разпятието Му мнозина щяха да си спомнят тези събития във връзка с Неговия съдебен разпит и със смъртта Му. Това щеше да ги подтикне да разгледат пророчествата и да се убедят, че Исус е бил Месия. Така във всички страни по света обърнатите към вярата хора щяха да се увеличават все повече. При тази единствена тържествена сцена в живота Му Спасителят можеше да се яви, съпроводен от небесни ангели под звуците на Божия тръба. Но подобна демонстрация би била в противоречие с целта на Неговата мисия и против закона, който бе управлявал живота Му. Той остана верен докрай на приетото скромно положение. Трябваше да понесе товара на човечеството, докато отдаде живота Си за живота на света. Този ден, който се стори на учениците най-великият в живота им, щеше да бъде засенчен от мрачни облаци, ако знаеха, че сцената на веселие бе само прелюдия към страданията и смъртта на техния Господ. Макар често да им бе повтарял за Своята сигурна жертва, тържеството на настоящия час прогони от ума им Неговите тъжни думи. Те устремиха мислите си към Христовото благополучно царуване на Давидовия престол. Шествието се увеличаваше постоянно и с малки изключения всички, които се присъединяваха към него, биваха завладени от въодушевлението на момента и с гласовете си увеличаваха силата на радостните викове, ехтящи и предаващи се от хълм на хълм и от долина на долина. Не стихваше викът: “Осанна на Давидовия син! Благословен, Който иде в Господнето име! Осанна във висините!” Никога по-рано светът не бе виждал такава тържествена процесия. Тя не бе като устройваните за прочутите земни победители. Всред нея нямаше и следа от натъжени пленници като трофеи на царска сила. Напротив, около Спасителя се виждаха славните трофеи на Неговия доброволен труд за спасението на грешника. Той бе следван от пленници, освободени от силата на Сатана и хвалещи Бога за своето избавление. Шествието бе предвождано от слепите, на които Исус бе възвърнал зрението. Немите, чиито езици Той бе развързал, викаха най-силно “осанна”. Хромите, които бе излекувал, подскачаха от радост и вземаха най-живо участие в чупенето на палмови клони и в размахването им пред Спасителя. Вдовици и сираци хвалеха името на Исус за милостивите Му дела към тях. Прокажените, които бе излекувал, постилаха чистите си дрехи на земята пред Него и Го приветстваха като Цар на славата. Сред тълпата бяха и събудените от гласа Му от смъртен сън. Лазар, чието тяло бе започнало да се разлага в гроба, а сега се радваше на жизнената си сила, водеше добичето, на което яздеше Спасителят. Много фарисеи бяха свидетели на тази картина. Горейки от завист и злоба, те се опитаха да отклонят потока на народното чувство. С целия си авторитет се опитаха да смълчат народа, но призивите и заплахите им само увеличиха ентусиазма. Уплашиха се, че това множество, чрез силата на своя брой, ще направи Исус цар. Последното, което можаха да сторят, бе да си пробият път до мястото, където стоеше Спасителят, и да се обърнат към Него с упреци и заплахи: “Учителю, смъмри учениците Си!” Казаха, че такива шумни демонстрации са противозаконни и не се позволяват от властите. Но Исусовият отговор ги накара да млъкнат: “Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат!” Тази сцена на триумф ставаше по Божи промисъл. Тя бе предсказана от пророка, така че човек бе безсилен да осуети Божието намерение. Ако хората откажеха да изпълнят Неговия план, Той щеше да даде глас на бездушните камъни и те биха приветствали Неговия Син с хвалебствени възклицания. Щом фарисеите се оттеглиха, стотици гласове подеха думите на Захария: “Радвай се много, сионова дъщерьо, възклицавай, ерусалимска дъщерьо! Ето твоят Цар иде при тебе; Той е праведен и спасяващ, кротък и възседнал на осле. Да! На осле, рожба на ослица.” Когато процесията стигна на върха на хълма и щеше да тръгне надолу към града, Исус спря. Спряха се и всички придружаващи Го. Пред тях се простираше Ерусалим в своята слава, потънал в светлината на залязващото слънце. Храмът привлече очите на всички. Издигаше се величествено над всичко друго, сякаш сочеше към небето и обръщаше вниманието на народа към единствения истински и жив Бог. Храмът отдавна бе гордостта и славата на еврейския народ. Римляните също се гордееха с неговото великолепие. Един назначен от тях цар подпомогна евреите да го възстановят и украсят, а римският император го бе обогатил със своите дарове. Здравината, разкошът и великолепието му го отличаваха като едно от чудесата на света. Докато залязващото слънце багреше и позлатяваше небесата, неговата блестяща слава лъщеше в чистия бял мрамор на храмовите стени и в позлатените краища на колоните. От върха на хълма, където Исус и Неговите последователи стояха, той изглеждаше като масивна снежна постройка с островърхи кубета. При входа му имаше лоза от злато и сребро със зелени листа и грамадни гроздове, изработена от най-изкусни майстори. Това оформление представяше Израил като плодоносна лоза. Златото, среброто и живата зеленина бяха съчетани с рядък вкус и изключително майсторство. Увита грациозно около белите блестящи колони, увиснала с лъскавите мустачки на златните орнаменти, тя също отразяваше великолепието на залязващото слънце и сияеше като с получена от небето слава. Исус се загледа в картината. Множеството замлъкна и онемя при вида на внезапно появилата се красива гледка. Всички очи се обърнаха към Спасителя в очакване да видят изписано и на Неговото лице възхищението, което те изпитваха. Но вместо това, видяха сянка на скръб. Те се учудиха и разочароваха, като забелязаха сълзи в очите Му. Тялото Му се поклати насам-натам като дърво пред буря и от треперещите Му устни като от дъното на едно сломено сърце избухна болезнено ридание. Каква картина бе това за очите на ангелите! Техният любим Началник плачеше от мъка! Каква картина бе това за ликуващата тълпа, която с тържествени викове и с размахване на палмови клончета Го съпровождаше до славния град, където се надяваха, че Той ще се възцари. Исус бе плакал при гроба на Лазар, но онази бе Божествена скръб, съчувстваща на човешкото страдание. Сега тази внезапна скръб бе като плачевен тон в грамаден тържествен хор. Сред сцената на радост и веселие, когато всички Му отдаваха слава, израилевият цар заплака не с тих плач на радост, а със сълзи и стонове на неугасима мъка. Радостното настроение на народа се помрачи внезапно. Възклицанията замлъкнаха. Мнозина заплакаха от съчувствие към мъка, която не разбираха. Исус не заплака заради страданията, които Го очакваха. Точно пред Него лежеше Гетсимания, където скоро щеше да Го обхване ужасът на непрогледен мрак. Виждаше се също и Овчата порта, през която с векове наред бяха прекарвани животните за жертвените приношения. Тази врата скоро щеше да се разтвори и за Него, великата Жертва, на която бяха сочили всички жертви, принасяни за греховете на света. Наблизо бе Голгота, мястото на Неговата агония. Все пак тежките стонове и плачът на Изкупителя не бяха причинени от нещата, които напомняха за предстоящата Му жестока смърт. Неговата скръб не бе егоистична. Мисълта за агонията не плашеше тази благородна, себепожертвувателна душа. Гледката на Ерусалим - тя прониза сърцето на Исус, Ерусалим, който бе отхвърлил Божия Син и бе презрял Неговата любов, който отказа да се убеди от Неговите могъщи чудеса и се канеше да отнеме живота Му. Той го видя какво представлява - отхвърлящ своя Изкупител, а също и какво щеше да представлява, ако бе приел Този, Който единствен бе в състояние да излекува раните Му. Той бе дошъл, за да го спаси. И сега, как да се откаже от него? Израилтяните бяха привилегирован народ. Бог бе направил неговия храм Свое обиталище. Той бе прекрасен и за радост на цялата земя (48:2 Пс. 48:2). В продължение на повече от хиляда години Христос се бе грижил за него с нежна любов, както баща се грижи за единственото си дете. В неговия храм пророци бяха изказвали сериозни предупреждения. Там се бяха размахвали горящите кадилници, а тамянът, смесен с молитвите на поклонниците, се бе възнасял към Бога. Там бе текла кръвта на животни, символизиращи Христовата кръв. Там Йехова бе откривал Своята слава над умилостивилището. Там бяха служили свещениците. Там с векове се бяха извършвали обредните служби с цялото си великолепие. Но на всичко това трябваше да се сложи край. Исус издигна ръката Си - тази, която тъй често бе благославяла болните и страдащите, и размахвайки я към осъдения град, каза с прекъсван от скръб глас: “Да беше знаял ти, да! ти поне в този твой ден това, което служи за мира ти!” Спасителят спря дотук и не каза какво щеше да е състоянието на Ерусалим, ако бе приел помощта, която Бог желаеше да му даде - дара на Своя възлюбен Син. Ако Ерусалим знаеше това, което бе негова привилегия да знае и бе приел изпратената от небето светлина, той би се гордял със своето благоденствие като царица на царствата, свободен чрез силата на дадената му от Бога власт. На портите му нямаше да стоят въоръжени войници и над стените му нямаше да се развяват римски знамена. Славната участ, на която Ерусалим можеше да се радва, ако бе приел своя Изкупител, изпъкна ясно пред очите на Божия Син. Той видя, че чрез Него Ерусалим щеше да се излекува от тежката си болест, щеше да се освободи от робството и да се утвърди като столица на земята. От неговите стени гълъбът на мира щеше да излита към всички останали народи. Той щеше да е славната диадема на света. Но светлата картина на това, което Ерусалим би могъл да бъде, изчезна от погледа на Спасителя. Той си представи града такъв, какъвто е под римското иго, изпаднал в немилост пред Бога и обречен на Божия наказателен съд. Исус започна да плаче отново: “Но сега е скрито от очите ти, защото ще дойдат върху тебе дни, когато твоите неприятели ще издигнат окопи около теб, ще те обсадят и ще те стеснят отвред, и ще те разорят, и ще избият жителите ти в тебе, и няма да оставят в тебе камък на камък, защото ти не позна времето, когато беше посетен.” Христос дойде да спаси Ерусалим заедно с чадата му, но фарисейската гордост, лицемерието, завистта и омразата им Му попречиха да изпълни Своите намерения. Исус знаеше за тежката участ, която щеше да сполети осъдения град. Той видя Ерусалим заобиколен от войски, обсадените жители, обречени на глад и смърт, майки, хранещи се с труповете на собствените си деца, родители и деца, един от друг изтръгващи из устите си последния залък, и естествената любов потъпкана от мъчителните болки на глада. Той видя, че упорството на евреите, проявено с отхвърлянето на Неговото спасение, щеше да ги доведе до непокорство пред нахлуващите войски. Той видя Голгота, на която щеше да бъде разпнат, гъсто засадена с кръстове като горски дървета. Видя окаяните жители, мъчени чрез разни уреди за изтезаване и чрез разпъване на кръст, красивите палати - унищожени, храма - сринат в развалини, от масивите му не останал камък върху камък, а градът разоран като нива. С право заплака Исус пред тази страшна гледка. Ерусалим беше дете на Неговите грижи. Както нежен баща жали заблуденото си чадо, така и Исус плака над възлюбения град. Как да те оставя? Как да те видя предаден на унищожение? Как да те оставя да препълниш чашата на нечестието си? Една душа има такава висока стойност, че в сравнение с нея цели светове са нищо. Но тук загиваше цяла нация. Когато бързо залязващото слънце щеше да се закрие от погледа, благодатният ден на Ерусалим щеше да свърши. Докато процесията още стоеше на върха на Маслинения хълм, за Ерусалим все още имаше надежда за покаяние. В това време ангелът на милостта прибираше крилата си, за да слезе от златния престол и да даде място на правдата и на бързо връхлитащото наказание. Но великото любещо сърце на Исус все още се бореше за Ерусалим, който бе презрял Неговата милост, отхвърлил Неговите предупреждения и се канеше да потопи ръцете си в Неговата кръв. Ако Ерусалим решеше да се покае, още не беше късно. Докато последните лъчи на залязващото слънце все още се бавеха над храма, кулата и островърхото кубе на покрива, нямаше ли някой добър ангел да го заведе при Спасителя, за да предотврати неговата съдба? Красив и несвят град, който бе избил с камъни пророците, отхвърлил бе Божия Син и с непокаяността си се оковаваше в робски вериги - неговият благодатен ден бе почти изтекъл! Но въпреки всичко Божият Дух пак заговори на Ерусалим. Преди да свърши денят се даде още едно свидетелство за Христос. Гласът на свидетеля се издига нагоре в отговор на вика от пророческото минало. Ако сега Ерусалим послуша този зов, ако приеме Спасителя, Който влиза в портите му, все още ще може да се спаси. В Ерусалим стигна известието, че Исус наближава към града с голямо множество хора. Но народните началници не изявиха желание да приветстват Божия Син. Изплашени, те излязоха срещу Него с надежда да разпръснат народа. Тъкмо когато процесията щеше да тръгне надолу по Елеонския хълм, беше спряна от началниците. Те попитаха за причината на шумното веселие. На въпроса им: “Кой е този?” учениците, изпълнени с Божия Дух, отговориха с красноречиви стихове от пророчествата за Христос: Адам ще ви каже, че Той е семето на жената, което ще смаже главата на змията. Ако попитате Авраам, той ще ви каже, че е Мелхиседек, Цар Салимски, Цар на мира (Бит.;14:18 Бит. 14:18). Яков ще ви каже, че Той е Сило от Юдиното племе. Исая ще ви каже, че Той е Емануил, Чуден, Съветник, Бог могъщ, вечен Баща, Княз на мира (Исая 7:14, 9:6 7:14 9:6 ). Еремия ще ви каже, че Той е Отрасълът Давидов, Господ наша Правда (23:6 Еремия 23:6). Даниил ще ви каже, че Той е Месия. Осия ще ви каже, че Той е Господ на силите. Йехова е името Му (Осия;12:5 Осия 12:5). Йоан Кръстител ще ви каже, че Той е Божият Агнец, Който взема на Себе Си греха на света (1:29 Йоан 1:29). Великият Йехова е прогласил от престола Си: “Този е Моят възлюбен Син!” ( 3:17 Матей 3:17). Ние, Неговите ученици, заявяваме, че Този е Исус, Месия, Князът на Живота, Изкупителят на света. А и князът на тъмните сили Го признава, като казва: Познавам Те Кой си Ти, Светият Божий! ( 1:24 Марко 1:24).

УГОЩЕНИЕТО В ДОМА НА СИМОН Симон от Витания се смяташе за ученик на Исус. Той бе един от малкото фарисеи, които явно се присъединиха към Христовите последователи. Признаваше Исус за учител и се надяваше, че Той може да е Месия, но не Го беше приел като Спасител. Характерът му не бе преобразен. Принципите му не бяха променени. Симон беше излекуван от проказа. С това го привлече Исус. Той пожела да изкаже своята благодарност и при последното посещение на Спасителя във Витания устрои угощение за Него и учениците Му. На празненството се събраха много евреи. По това време в Ерусалим имаше голямо оживление. Христос и Неговото дело привличаха вниманието повече, отколкото преди. Дошлите на угощението наблюдаваха внимателно всяко Христово движение; някои от тях Го гледаха с неприятелско око. Спасителят бе пристигнал във Витания само шест дни преди Пасхата. Според обичая Си Той се отби в дома на Лазар. Групите пътници, които минаваха оттам за града, разпространяваха новините, че е на път за Ерусалим и ще прекара съботата във Витания. Народът бе обхванат от голям ентусиазъм. Прииждаха, някои привлечени от Исус, а други от любопитство да видят възкръсналия от мъртвите. Хората очакваха да чуят от Лазар чудни съобщения за това, което е видял и преживял след смъртта си. Но бяха изненадани, че не им разказа нищо. Нямаше какво да им каже. Боговдъхновеното слово заявява: “...мъртвите не знаят нищо- и любовта им, и омразата им, и завистта им са вече изгубени” (Екл.; 9:5,6 Екл. 9:5,6). Но Лазар имаше да предаде едно чудно свидетелство за Христовото дело. За тази цел бе възкресен от мъртвите. С увереност и сила той заявяваше, че Исус е Божи Син. Известията, които посетителите от Витания занесоха в Ерусалим, засилиха възбудата. Народът желаеше силно да види и чуе Исус. Мнозина се интересуваха дали и Лазар ще Го придружи до Ерусалим и дали на Пасхата пророкът ще бъде обявен за цар. На свещеници и началници им беше ясно, че влиянието им над народа отслабва. Гневът им против Исус растеше постоянно. С нетърпение очакваха удобен случай да Го премахнат завинаги от пътя си. Но тъй като времето минаваше, започнаха да се страхуват, че Той може да не дойде в Ерусалим. Помнеха колко често избягваше от техните опити да Го погубят и се страхуваха, че и сега е узнал плановете им и ще се държи настрана. Те зле прикриваха своята загриженост и се питаха: “Как ви се вижда? Няма ли да дойде на празника?” Бе свикан съветът на свещениците и фарисеите. След възкресяването на Лазар народът така се бе въодушевил, че беше опасно да хванат Христос явно. Затова църковните власти решиха да Го заловят тайно и да проведат съдебния процес по възможност по-тихо. Надяваха се, че когато осъждането Му стане известно, променливата вълна на народното мнение ще се обърне в тяхна полза. Така те решиха да погубят Исус. Но свещениците и равините знаеха, че не биха могли да бъдат сигурни, докато Лазар е жив. Самото съществуване на човек, престоял четири дни в гроба и възкръснал само по една дума на Исус, рано или късно би причинило реакция. Народът би си отмъстил на водачите, че отнемат живота на Този, Който е вършил такива чудеса. Затова Синедрионът реши, че и Лазар трябва да умре. Ето до какви дълбини завистта и предразсъдъкът отвеждат своите роби. Омразата и неверието на юдейските началници се засилваха, докато стигнаха дотам - да отнемат живота на човек, когото Божията сила бе избавила от гроба. Докато планът се уговаряше в Ерусалим, Исус и Неговите приятели бяха поканени на празненство у Симон. На трапезата Той беше седнал между Симон, когото бе излекувал от ужасна болест, и Лазар, когото бе възкресил от мъртвите. Марта сервираше на масата, а Мария жадно слушаше всяка дума на Исус. В голямата Си милост бе опростил греховете - и бе възкресил брат -, така че Марииното сърце бе препълнено от благодарност. Тя бе чула Исус да говори за близката Си смърт и от голяма любов и мъка за Него пожела да Му окаже чест. Бе пожертвала мило и драго, за да купи “алабастрен съд с миро”, та да помаже тялото Му. Но сега мнозина разправяха, че Той щял да бъде коронясан за цар. Скръбта - се превърна в радост. Пожела да бъде първата, която да Му отдаде чест. Счупи съда с мирото и изля съдържанието му върху главата и нозете на Исус. После коленичи, обливайки ги със сълзите си, и ги изтри с дългата си пусната коса. Мария се опита да го стори незабелязано, но благоуханието на мирото изпълни стаята и всички разбраха. Юда беше много недоволен от постъпката. Вместо да изчака да чуе какво ще е мнението на Исус, той започна да изказва шепнешком оплакванията си на близкостоящите и да обвинява Христос, че допуска такова разточителство. Подхвърляше хитро намеци с намерението да породят недоволство. Юда заемаше службата касиер между учениците. От малкия запас в касата вземаше тайно пари, като още повече намаляваше оскъдните суми. Желаеше да се внася в касата всичко, до каквото можеше да се добере. Парите се употребяваха често за подпомагане на бедни. Когато се купуваше нещо, което Юда не смяташе за необходимо, казваше: “Защо се прахосва това? Защо стойността на това нещо не се пусна в касата, за да раздавам на сиромасите?” Постъпката на Мария се различаваше толкова много от неговото себелюбие, че той се засрами. По навик се опита да оправдае възражението си срещу нейния дар. Обърна се към учениците и каза: “Защо не се продаде това миро за триста динария, за да се раздадат на сиромаси?” Каза го не защото се грижеше за сиромасите, а защото беше крадец. Държеше ковчежето и крадеше от онова, което пускаха в него. Юда нямаше сърце за бедните. Ако Марииното миро се продадеше и парите паднеха в ръцете му, сиромасите не биха имали никаква полза. Юда имаше високо мнение за административната си способност. Като касиер се смяташе за много по-издигнат от своите съмишленици и бе го внушил и на тях. Спечелил бе доверието им и имаше силно влияние. Привидната грижа за сиромасите ги измами и изкусните му намеци за мирото ги подведоха, те се усъмниха в предаността на Мария. Възмущението мина по цялата трапеза: “Защо се прахоса това? Това миро можеше да се продаде за голяма сума, която да се раздаде на сиромаси.” Мария чу осъдителните думи. Сърцето - се разтрепери. Уплаши се, че сестра - може да я смъмри за разточителството. Учителят също можеше да я сметне за прахосница. Тъкмо се канеше да се оттегли настрана, без да се извинява, когато се чу гласът на нейния Господ: “Оставете я, защо - досаждате?” Той видя, че е смутена и разтревожена. Знаеше, че с тази постъпка Мария Му изказа благодарността си, задето бе опростил греховете и облекчил духа -. Издигайки гласа Си над ропота на критикуващите, Исус каза: “Тя извърши добро дело на Мене. Защото сиромасите всякога се намират между вас и когато щете, можете да им сторите добро; но Аз не се намирам всякога между вас. Тя извърши това, което можеше; превари да помаже тялото Ми за погребение.” Благоуханното миро, което Мария бе решила да излее върху мъртвото тяло на Спасителя, изля върху живото Му тяло. При погребението сладката миризма щеше да проникне само в гроба, а сега тя зарадва сърцето Му, с уверението за нейната вяра и любов. Йосиф от Ариматея и Никодим не предложиха на Исус даровете на своята любов, докато Той бе още жив. С горчиви сълзи те поднесоха скъпоценното си миро на студеното Му безчувствено тяло. Също и трудът на жените, които донесоха своите аромати на гроба, бе излишен, тъй като Той бе възкръснал. А Мария изля любовта си над Спасителя, докато Той още можеше да чувства нейната преданост и Го помаза за погребението Му. И когато Исус преминаваше през мрака на Своето велико изпитание, носеше в Себе Си спомена за това дело - знак на любовта, която изкупените ще изпитват към Него през вечността. Много хора поднасят скъпи дарове на своите умрели. Застанали край студеното, безмълвно тяло, те изразяват любовта си свободно. Нежност, оценяване, преданост се сипят над човек, който вече нито вижда, нито чува. Ако тези думи са изречени, когато умореният дух се е нуждаел от тях, когато ухото е можело да чува и сърцето да чувства, колко скъпо щеше да бъде тяхното благоухание! Мария не схващаше дълбокото значение на извършеното от любов дело. Тя не можеше да отговори на обвинителите си. Не можеше да обясни защо избра точно този момент, за да помаже Исус. Светият Дух състави плана, а тя само се покори на Неговите внушения. Когато се действа по Божие вдъхновение, не може да се даде обяснение. Невидимо присъстващо, то заговаря на ума и душата и подтиква сърцето към действие. Само по себе си то е оправдание. Христос обясни на Мария значението на нейното дело и по този начин - даде повече, отколкото бе получил от нея. “Защото тя, като изля това миро върху тялото Ми - каза Той, - стори го, за да Ме приготви за погребение.” Както алабастровият съд бе счупен и изпълни цялата къща с миризмата си, така и Христос щеше да умре и тялото Му да се сломи. Но Той щеше да възкръсне от гроба и благоуханието на живота Му щеше да изпълни цялата земя. “- Христос ви възлюби и предаде Себе Си за вас принос и жертва на Бога за благоуханна миризма” ( 5:2 Еф. 5:2). “Истина ви казвам - заяви Христос, - гдето и да се проповядва това благовестие по целия свят, ще се разказва за неин спомен и това, което тя извърши.” Гледайки напред в бъдещето, Исус можеше да говори със сигурност за Своето евангелие. То щеше да се проповядва по целия свят. И където и да проникнеше евангелието, Марииният дар щеше да пръска своя аромат и много сърца щяха да се насърчават от нейната непринудена постъпка. Царства щяха да се издигат и падат, имена на монарси и победители - да се забравят, но делото на тази жена щеше да се обезсмърти в страниците на Свещената история. До края на времето счупеният алабастров съд щеше да разказва историята за великата Божия любов към падналото човечество. Делото на Мария бе в пълен контраст с онова, което Юда се канеше да извърши. Как остро можеше да изобличи Спасителят този, който бе посял семена на критика и негодувание в умовете на учениците! Колко справедливо можеше да осъди обвинителя! Този, Който прочита подбудите на всяко сърце и разбира всяка постъпка, можеше да разкрие пред присъстващите на трапезата тъмните страници в живота на Юда. Празната претенция, на която предателят основаваше думите си, можеше да бъде разобличена. Защото вместо да съчувства на сиромасите, той крадеше предназначените за тях пари. Тогава срещу него щеше да се излее гневът на другите за това, че лишава от помощ вдовицата, сирачето и наемника. Но ако Христос свалеше маската на Юда, щеше да се изтълкува като причина за предателството. И макар да бъдеше обвинен в кражба, Юда пак щеше да намери съчувствие, дори и сред учениците. Спасителят не го изобличи, за да не му даде повод за измяна. Но от погледа, с който го прониза, Юда разбра, че Той е проумял лицемерието му и е прочел безчестния му характер. Като похвали постъпката на Мария, която бе така жестоко осъдена, Христос изобличи Юда. Преди това Спасителят никога не бе го изобличавал направо. Сегашното изобличение смути сърцето му. Реши да си отмъсти. От вечерята Юда отиде направо в двореца на първосвещеника, където заседаваше съветът, и предложи да предаде Исус в ръцете им. Свещениците много се зарадваха. Бе им дадена безплатната привилегия да признаят Христос за свой Спасител. Но те отказаха да приемат скъпоценния дар, който им се поднасяше в най-нежен дух на привличаща любов. Отказаха да приемат спасението, което е по-скъпо от злато, а купиха Господа за тридесет сребърника. Юда подхранваше алчността, докато тя надделя над всяка добра черта в характера му. Той се разбунтува срещу направения на Исус дар. Сърцето му завидя, че Спасителят получи нещо, достойно за земен монарх. И предаде своя Господ за сума, много по-малка от стойността на алабастровия съд. Учениците не бяха като Юда. Те обичаха Спасителя, но не схващаха правилно възвишения Му характер. Ако бяха съзнали какво бе направил Той за тях, нямаше да мислят, че нещо, което Му е дадено, може да бъде напразно. Мъдреците от Изток знаеха много малко за Исус, не бяха оценили много по-добре как да Му отдадат чест. Те поднесоха на Спасителя скъпи подаръци и Му се поклониха с почит, когато още бе бебе, поставено в ясла като в люлка. Христос цени извършените със сърдечна любезност дела. Когато някой Му направеше услуга, с небесна учтивост Той благославяше изпълнителя за добрината. Не отказваше да приеме и най-простото цвете, откъснато и предложено Му с любов от някоя детска ръка. Приемаше детските приноси, благославяше дарителите и записваше имената им в Книгата на живота. В Свещеното писание помазването на Исус от Мария се споменава като случай, който я отличава от другите Марии. Извършените от любов и уважение към Исус дела са доказателство за вяра в Него като Божи Син. И Светият Дух споменава като доказателство за верността на тази жена към Христос: “-ако е умивала нозете на светии, ако е помагала на страдащи, ако се е предавала на всякакво добро дело- (1Тимотей 5:101Тимотей; 5:10 ). Христос се радваше на сериозното желание на Мария да изпълнява волята на своя Господ. Той прие богатата чиста любов, която учениците Му не разбираха и не можеха да разберат. Желанието на Мария да извърши това дело за своя Господ бе за Него по-ценно от всичките благовонни масла на света, понеже бе израз на нейната оценка за световния Изкупител. Христовата любов я бе подтикнала към тази постъпка. Безподобното превъзходство на Христовия характер изпълваше нейната душа. Мирото бе символ на сърцето на дарителя. То бе външната проява на една любов, която се бе хранела от небесни потоци, докато сега преля. Постъпката на Мария бе точно урокът, от който учениците се нуждаеха, за да разберат, че Христос обича любовта към Него да се изразява. За тях Той бе всичко, а те не съзнаваха, че скоро ще бъдат лишени от присъствието Му и няма да могат да Му поднесат вече нищо в знак на благодарност за голямата Му любов към тях. Самотата на Христос, отделен от небесните дворове и живеещ като човек, никога не бе разбрана или оценена от учениците Му както трябва. Той често се натъжаваше за това, че те не Му отдаваха дължимото. Знаеше, че ако бяха непрекъснато под влиянието на придружаващите Го небесни ангели, не биха счели за достатъчно ценен нито един дар, изразяващ духовната привързаност на сърцето. Полученото по-късно просвещение ги доведе до съзнанието, че докато Той беше още при тях, биха могли да извършат много неща, за да изразят любовта и благодарността си към Него. Но когато Исус ги напусна и те се почувстваха като стадо без пастир, разбраха, че някои техни постъпки на внимание щяха да Го радват истински. Не осъждаха вече Мария, а себе си. О, да можеха да си вземат назад осъдителните думи и мнението, че по-добре било дарът да се даде на сиромасите, отколкото на Христос! Този упрек почувстваха най-силно, когато сваляха от кръста раненото тяло на своя Господ. Същата нужда се вижда и в днешния свят. Но много малко хора схващат какво означава Исус за тях. В противен случай те биха показвали любов като Мария, с удоволствие биха Го помазвали. Скъпото миро не би било наречено прахосване. Нищо не биха сметнали за твърде скъпо, за да се отдаде за Христос, никакво себеотрицание и саможертва в името на Него не би ги спряло. Гневно изказаните думи: “Защо се прахосва това?” представиха живо на Христос най-великата жертва, която е била правена някога - отдаването на Себе Си за изкуплението на един загубен свят. Господ се показа толкова щедър към човечеството, че не може да се каже какво повече би могъл да направи. С отдаването на Христос Господ даде цялото Небе. От човешка гледна точка такава жертва би представлявала прахосване. За човешките разсъждения целият спасителен план е прахосване на милост и сили. Навсякъде виждаме себеотрицание и сърдечна пожертвувателност. С право ангелите могат да се учудват, че хората отказват да бъдат издигнати и обогатени от безгранично изразената в Христос любов. С право могат да извикат: “Защо се прахосва това?” Но умилостивението за един изгубен свят трябва да е пълно, изобилно и съвършено. Христовата жертва бе достатъчно щедра, за да бъде достигната всяка създадена от Бога душа. Тя не можеше да бъде ограничена, така че да не превишава броя на тези, които биха приели великия Дар. Всички хора не се спасяват. Но изкупителният план не представлява прахосване, след като не е постигнал всичко, което неговата щедрост предвижда. Трябва да има достатъчно и да остава. Домакинът Симон също се повлия от критиката на Юда относно подаръка на Мария. И той се почуди на Христовото поведение. Фарисейската му гордост се почувства накърнена. Знаеше, че много от гостите му гледат на Исус с недоверие и неодобрение. Каза си: “Тоя, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, че е грешница.” Като излекува Симон от проказата, Исус го спаси от жива смърт. Но сега той се усъмни, пророк ли е Спасителят. Тъй като Христос позволи на жената да се доближи до Него, тъй като не я отстрани гневно като жена, на която греховете са толкова големи, че не могат да бъдат простени, тъй като Той не показа, че я познава като паднала в грях, Симон бе изкушен да помисли, че Исус не е пророк. “Исус не знае нищо за тази жена, която е тъй свободна в своите прояви, иначе не би - позволил да се допре до Него.” Но Симон разсъждаваше така, понеже не познаваше Бога и Христос. Той не съзнаваше, че Божият Син трябваше да постъпва като Бог - състрадателно, нежно и милостиво. Симон не искаше да се отдаде внимание на службата, която Мария вършеше от покаяние. Това, че тя целуваше Христовите нозе и ги обливаше с миро, смути неговото коравосърдечие. Той заключи, че ако Христос бе пророк, щеше да познава грешниците и да ги изобличава. На тази неизречена мисъл Спасителят отговори: “Симоне, имам нещо да ти кажа- Някой си заемодавец имаше двама длъжници; единият дължеше петстотин динари, а другият - петдесет. И понеже нямаха с какво да му платят, той прости и на двамата. И тъй, кой от тях ще го обикне повече? В отговор Симон рече: Мисля, че оня, комуто е простил повечето. А Той му рече: Право си отсъдил.” Както Натан постъпи с Давид, така и Христос прикри целта под булото на една притча. Той предостави на домакина сам да изрече присъдата си. Симон бе вкарал в грях жената, която сега презираше. Тя бе дълбоко онеправдана от него. Двамата длъжници в притчата представляваха Симон и жената. С притчата Исус не възнамеряваше да предаде поуката, че двамата длъжници трябва да се чувстват различно задължени, защото всеки дължеше благодарност, която не можеше да отплати. Но Симон смяташе себе си за по-праведен от Мария, а Исус искаше той да осъзнае колко голяма всъщност бе неговата вина. Той искаше да му покаже, че неговият грях бе по-голям от нейния с толкова, с колкото дългът от петстотин динара надвишава този от петдесет. Симон започна да се вижда в нова светлина. Той разбра каква бе Мария в очите на Човека, Който бе повече от пророк. Разбра, че с проницателното Си пророческо око Христос прочете любовта и всеотдайността в нейното сърце. Засрами се и осъзна, че стои пред Един, Който го превъзхожда. “Влязох в къщата ти - продължи Христос - и ти вода за нозете Ми не даде; а тя със сълзи обля нозете Ми и с косата си ги изтри. Ти целувка Ми не даде; а тя, откак съм влязъл, не е престанала да целува нозете Ми.” Христос изреди случаите, при които Симон е имал възможност да изрази любовта си към своя Господ и благодарността си за стореното за него. Ясно, но с деликатна учтивост Спасителят увери учениците Си, че се наскърбява, когато чадата Му не показват благодарността си към Него чрез думи и дела на любов. Сърцеведът прочете подбудата, която накара Мария да извърши описаната постъпка. Той видя също и духа, който подсказа на Симон думите: “Видиш ли тая жена?” - му каза Той. Тя е грешница. “Затова ти казвам: Прощават - се многото грехове; защото тя обикна много; а комуто малко се прощава, той малко обича.” Студеното и небрежно отношение на Симон към Спасителя показа колко малко ценеше той получената милост. Симон мислеше, че е направил чест на Исус, като Го е поканил в дома си. Но сега се видя такъв, какъвто беше в действителност. Докато смяташе, че чете в сърцето на своя Гост, Гостът бе прочел в неговото. Почувства колко е справедлива Христовата преценка за него. Религията му представляваше фарисейска дреха. Беше презрял Исусовото състрадание. Не бе Го признал като представител на Бога. Докато Мария бе простена грешница, той бе непростен грешник. Строгият закон на правдата, който той искаше да наложи на Мария, осъди самия него. Симон се трогна от добротата на Исус, че не го изобличи пред гостите. С него не се постъпи така, както той бе пожелал да се постъпи с Мария. Видя, че Исус не иска да излага вината му на показ, а чрез правилно представяне на въпроса да убеди ума му и чрез състрадателна доброта да смекчи сърцето му. Строгото изобличаване би закоравило сърцето на Симон за покаяние, а търпеливото увещаване го убеди в грешката му. Той съзна какъв голям е дългът му към Господа. Гордостта му отстъпи и надменният фарисей стана смирен, себепожертвувателен ученик. Смятаха Мария за голяма грешница, но Христос знаеше обстоятелствата, които бяха оформили нейния живот. Можеше да угаси всяка искра на надежда в душата -, но не го направи. Той я измъкна от отчаянието и гибелта. Седем пъти бе чула тя гласа Му да смъмря демоните, завладели сърцето и ума -. Бе чула силните Му викове към Отца заради нея. Разбра колко оскърбителен е грехът за Неговата неопетнена чистота и тя победи с Неговата сила. Докато за човешките очи нейният случай бе безнадежден, Христос съзря в Мария способностите - за добро. Изкупителният план дава на хората големи възможности. Те трябваше да се осъществят в Мария. Чрез Неговата благодат тя стана участничка в Божественото естество. Тази, която бе паднала и чийто дух бе станал жилище на демони, се свърза тясно със Спасителя като ученичка и служителка. Седеше при нозете Му и се учеше от Него. Изля скъпоценно миро над главата Му и изми нозете Му със сълзите си. Стоя при кръста и Го последва до гроба. Отиде първа на гроба след възкресението Му и първа разгласи вестта, че е възкръснал. Исус знае обстоятелствата около всяка душа. Вие може да казвате: “Аз съм грешен, много грешен!” Може и да сте. Но колкото сте по-лоши, толкова повече се нуждаете от Него. Той не отстранява нито една плачеща и съкрушена душа. На никой човек не казва всичко, което е в състояние да му разкрие, а само насърчава треперещата душа. Ще прости даром на всички, които идват при Него за опрощение и поправление. Христос би могъл да заповяда на небесните ангели да излеят чашите на Неговия гняв над нашия свят и да погубят онези, които са изпълнени с омраза към Бога. Той би могъл да заличи тази черна точка във вселената. Но не го прави. И днес стои край кадилния олтар и представя на Бога молитвите на всички, търсещи помощта Му. Исус издига душите, които прибягват при Него, над присъдата и обвиненията на човешките езици. Никой човек или демон не може да обвини тези души. Христос ги присъединява към Своето богочовешко естество. Те стоят край великия Спасител от греха в светлината, излъчвана от Божия престол. “Кой ще обвини Божиите избрани? Бог е, Който ги оправдава. Кой е оня, който ще ги осъжда? Христос Исус ли, Който умря, а при това и биде възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога и Който ходатайства за нас?” ( 8:33,34 Римл. 8:33,34).

Закхей На път за Ерусалим “Исус влезе в Ерихон и минаваше през града”. На няколко мили от река Йордан, в западната част на долината, която на това място се простираше като равнина, лежеше сред тропическа зеленина и богата красота град Ерихон. Със своите палмови дървета и плодородни градини, напоявани от живи източници, той блестеше като изумруд, поставен в рамка от хълмове и долини, които се намираха между Ерусалим и града на равнината. Много кервани минаваха през Ерихон на път за празника. Пристигането им бе винаги тържествено, но този път народът се вълнуваше още по-силно. Разбра се, че сред прииждащите тълпи беше и галилейският Равин, който неотдавна бе възкресил Лазар. И макар че се бе пръснала мълва за заговора на свещениците, множеството бе готово да Му отдаде почест. Ерихон бе един от градовете, определени в древността за свещениците, и затова по онова време в него живееха много от тях. Имаше и смесено население. Градът бе важен търговски център и оживено кръстовище. И тук имаше римски служители и войници, както и чужденци от различни страни, а поради разните данъци и мита, които трябваше да се събират, живееха и голям брой бирници. “Закхей, който беше началникът на бирниците”, бе евреин и силно ненавиждан от съотечествениците си. Чинът и богатството се дължаха на службата му, която евреите мразеха и която смятаха за синоним на несправедливост и изнудвачество. И все пак този богат финансов служител не бе толкова закоравял, колкото изглеждаше. Зад светския и горделив външен вид се криеше податливо на Божествено влияние сърце. Закхей бе чувал за Исус. Мълвата за Човека, Който се държеше любезно и учтиво и към обявените извън закона класи, се бе пръснала надлъж и шир. В сърцето на този началник на бирниците се бе събудило желание за по-добър живот. Само на няколко мили от Ерихон, по бреговете на Йордан, бе проповядвал Йоан Кръстител и Закхей бе чул призива за покаяние. Неговото наставление към бирниците: “Не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено” (3:13 Лука 3:13), макар да не го спазваше външно, му бе направило силно впечатление. Закхей познаваше Писанията и бе убеден, че това, което върши, не е редно. Но сега, когато му предадоха думите на великия Учител, се почувства грешник в очите на Бога. И все пак чутото за Исус запали надежда в сърцето му. Значи покаяние, обновяване на живота бяха възможни дори и за него. Та нали един от най-доверените ученици на новия Учител бе също бирник? Закхей се хвана за все по-завладяващото го убеждение и веднага започна да дава обезщетение на онеправданите. Така той вече бе започнал да се връща по обратния път, когато в Ерихон се пръсна новината, че Исус влиза в града. Закхей реши да се види с Него. Започваше да разбира колко горчиви са плодовете на греха и колко труден е пътят на желаещия да се върне от лошия си начин на живот. Измъчваше го обстоятелството, че хората не го разбираха и че гледаха с подозрение и неверие на старанието да поправи грешките си. Началникът на бирниците закопня да види лицето на Този, Чиито думи бяха внесли надежда в сърцето му. Улиците бяха претъпкани с народ, а Закхей, който бе нисък на ръст, не можеше да види нищо над главите на хората. Никой не му отваряше път. Затова изтича малко напред от тълпата към едно широко разклонено смокиново дърво, растящо встрани и простиращо клони над пътя. Богатият бирник се покатери и седна сред клоните, откъдето би могъл да наблюдава минаването на шествието. Тълпата вече приближаваше, още малко и щеше да отмине, а жадният поглед на Закхей не можеше да различи лицето, което толкова копнееше да види. Сред шума от гласовете на свещеници и равини и радостните приветствени викове на народа Исусовото сърце долови неизказаното желание на началника на бирниците. Внезапно и точно под смокинята се спря една група. Хората отпред и отзад също спряха, а Един от тях, Чийто поглед сякаш четеше в душата на Закхей, погледна нагоре. Почти невярващ на сетивата си, човекът на дървото чу думите: “Закхее, слез скоро, защото днес трябва да престоя у дома ти.” Множеството му направи път и той, движейки се като насън, поведе тълпата към собствения си дом. А равините гледаха с намръщени лица и мърмореха с недоволство и презрение, че “при грешен човек влезе да преседи”. Закхей бе съкрушен, изумен и онемял пред любовта и снизхождението на Христос, Който се бе снишил и заинтересувал от него, недостойния. Но любовта и верността към новонамерения Учител разпечата устните му. Той пожела публично да се изповяда и покае. “В присъствието на голямото множество, което стоеше наоколо, Закхей стана и рече на Господа: Господи, ето отсега давам половината от имота си на сиромасите; и ако някак съм ограбил някого, връщам му четверократно. А Исус му рече: Днес стана спасение на този дом; защото и този е Авраамов син.” Когато богатият млад управник се отдръпна от Исус, учениците се бяха учудили на думите на своя Учител: “Чада, колко е мъчно да влязат в Божието царство ония, които се уповават на богатството!” И те бяха възкликнали един към друг: “Тогава кой може да се спаси?” Сега имаха жив пример, който потвърждаваше истинността на Христовите думи: “Невъзможното за човеците, за Бога е възможно” (10:24,26 18:27 Марко 10:24,26; Лука 18:27). Тогава разбраха как чрез Божията благодат един богат човек може да влезе в царството. Преди още да бе видял лицето на Христос, Закхей бе започнал да върши неща, свидетелстващи, че е истински каещ се. Преди да бъде обвинен от човеци, той вече бе изповядал своя грях. Бе се поддал на убеждаванията на Светия Дух и бе започнал да прилага на дело думите, записани както за древния Израил, така и за нас: “Ако осиромашее брат ти и видиш, че ръката му трепери, тогава да му помогнеш като на чужденец или пришелец, за да живее при тебе. Да не му вземеш лихва или печалба, но да се боиш от своя Бог, та да живее брат ти при тебе. Парите си да не му дадеш с лихва, нито храната си да му дадеш за печалба.” “Да не се онеправдавате един други; но да се боиш от своя Бог” (Левит;25:17,35-37 Левит 25:35-37,17). Тези думи бяха изговорени от самия Христос, когато бе обгърнат от облачния стълб, и първият отзвук на Христовата любов у Закхей бе проявата на съчувствие към бедни и страдащи. Сред бирниците съществуваше уговорката да потискат и изнудват народа и да се поддържат един-друг в нечестните си сделки. Начините за изнудвания бяха станали всеобща практика. Даже и свещениците, и равините, които ги презираха, се провиняваха в обогатяване по нечестен начин под прикритието на свещеното си призвание. Не е истинско покаянието, което не предизвиква поправяне. Христовата правда не е мантия за покриване неизповядани и неизоставени грехове; тя е принцип на живот, който преобразява характера и контролира поведението. Светостта означава пълно предаване на Бога, пълно посвещаване на сърцето и живота на живеещите вътре в човека небесни принципи. В своя делови живот християнинът трябва да представя пред света начина, по който Господ би водил деловите работи. Във всяка сделка той трябва да изявява, че Бог е неговият Учител. “Свят на Господа” - трябва да стои написано върху дневници и счетоводни книги, върху документи, разписки, квитанции и чекове. Тези, които изповядват, че са последователи на Христос, а постъпват несправедливо, дават фалшива представа за характера на святия, милостив и справедлив Бог. Всяка повярвала душа, както Закхей, показва, че Христос е влязъл в сърцето -, като е повлиял да се изоставят характерните дотогава нечестни постъпки. Както постъпи началникът на бирниците. Такъв човек ще докаже своята искреност чрез даването на обезщетение. Господ казва: “Ако нечестивият върне залога, върне грабнатото, ходи в повеленията на живота и не върши неправда-, ни един от греховете, които е извършил, няма да се помни против него-, непременно ще живее” (Езекиил;33:15,16 Езекиил 33:15,16). Ако сме навредили на други чрез някоя нечестна сделка, ако сме надлъгали някого в търговията си или сме измамили, дори това да е било в границите на закона, трябва да изповядаме неправдата си и доколкото е в нашата власт, да върнем обезщетение. Справедливо е да възстановим не само взетото, но и всичко, което би могло да бъде придобито при правилно и разумно използване, докато е било наше притежание. Спасителят каза на Закхей: “Днес стана спасение на този дом.” Не само Закхей бе благословен, но заедно с него и целият му дом. Христос отиде в дома му, за да предаде уроци върху истината и за да поучи всички там за много неща относно царството. Презрението на равини и поклонници ги бе отлъчило от синагогите, но сега това най-привилегировано семейство в цял Ерихон се събра в собствения си дом около Божествения Учител и слушаше думите на живота. Спасението идва в душата само когато Христос бъде приет като личен Спасител. Закхей прие Исус не само като желан гост, но Той щеше да остане в храма на душата му. Книжниците и фарисеите го обвиняваха, че е грешник, роптаеха, че Христос му е станал гост, но Господ го призна за син на Авраам. Защото, “които упражняват вяра, те са Авраамови чада” ( 3:7 Гал. 3:7).

Законът на новото царство Наближаваше празникът Пасха и Исус тръгна отново към Ерусалим. В сърцето Му цареше мир от пълното единство с волята на Бог Отец и Той с готовност Се беше устремил към мястото, където щеше да се пожертва. Учениците Му обаче бяха обхванати от чувство на неизвестност, съмнение и страх. Спасителят “вървеше пред тях, а те се учудваха и ония, които вървяха подире, бяха обзети от страх”. Христос пак събра дванадесетте ученици и още по-ясно от всеки друг път им разкри предстоящото Си предаване и страдания. “Ето - каза Той, - ние възлизаме за Ерусалим и Човешкият Син ще бъде предаден на главните свещеници и на книжниците и те, като Го осъдят на смърт, ще Го предадат на езичниците, ще Му се поругаят и ще Го заплюват, ще Го бият и ще Го убият. А след три дни ще възкръсне. Но те не разбираха нищо от това. И тая дума беше скрита за тях и не разбираха това, което се казваше.” Не бяха ли проповядвали само допреди малко, че “Божието царство е наближило”? Не беше ли обещал Христос, че много хора ще седнат заедно с Авраам, Исаак и Яков в царството на Бога? Не беше ли обещал на всички, които бяха оставили нещо заради Него, че ще получат стократно още в този живот, а ще имат дял и в Божието царство? А специално на дванадесетте не беше ли обещал високи и почетни постове в Своето царство - да седят на престоли и да съдят дванадесетте племена на Израил? Даже и сега бе казал, че всички неща, писани за Него в книгите на пророците, трябва да бъдат изпълнени. А не бяха ли точно пророците предсказали блясъка и славата на царуването на Месия? В светлината на тези мисли Неговите думи за предателство, преследване и смърт изглеждаха неясни и недействителни. Каквито и трудности да се изпречеха, те вярваха, че това царство ще бъде основано скоро. Йоан, синът на Заведей, беше един от първите двама ученици, последвали Исус. Той и брат му Яков бяха сред първата група ученици, пренебрегнали всичко, за да Му служат. С готовност бяха оставили и дом, и приятели, само и само да бъдат с Христос. Бяха ходили и разговаряли с Него, бяха оставали насаме вкъщи, бяха и на публични събирания. Исус бе успокоявал страховете им, избавял ги бе от опасност, облекчавал бе страданията им, утешавал ги бе в скръбта им и с търпение и нежност ги бе поучавал, докато сърцата им сякаш се съединиха с Неговото и в пламенната си любов към Христос те копнееха да бъдат най-близо до Него в царството Му. Винаги когато се отдадеше случай, Йоан заемаше мястото най-близо до Спасителя, а Яков копнееше да бъде почетен със също такава тясна близост с Христос. Майка им бе привърженичка на Исус и с готовност бе давала средства за някои Негови нужди. В своята майчина любов и амбиция за синовете си тя пожела те да заемат най-почетното място в новото царство. И ги накара да поискат това от Христос. Така че и майката, и синовете дойдоха заедно при Исус, молейки Го Той да изпълни копнежа на сърцата им. “Какво желаете да ви сторя?” - попита Той. Майката отговори: “Заповядай тия мои двама сина да седнат един отдясно Ти и един отляво Ти в Твоето царство!” Исус се отнесе нежно към тях, не ги укори за себелюбието им да търсят предимство пред братята си. Четеше в сърцата им, знаеше колко дълбоко са привързани към Него. Любовта им не беше само естествено човешко чувство. Макар и опетнена от земния им произход, тя извираше от Неговата изкупителна любов. Той не искаше да укорява, но да засили и да очисти. И каза: “Можете ли да пиете чашата, която Аз имам да пия, и да се кръстите с кръщението, с което Аз имам да се кръстя?” Те си спомниха загадъчните Му думи за изпитания и страдания, но въпреки това отговориха уверено: “Можем!” За тях беше чест да докажат верността си към своя Господ, като споделят всичко, което трябваше да Му се случи. “Моята чаша наистина ще пиете и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите” - каза Той. Пред Исус стоеше кръст вместо престол с двама престъпници, един отдясно и друг отляво. Йоан и Яков наистина щяха да споделят страданията на своя Учител. Единият щеше да загине от меч, а другият щеше най-дълго от всички да понася труд, обвинения и преследване. “Но да седнете отдясно Ми и отляво Ми - продължи Той - не е Мое да дам, а ще се даде на ония, за които е приготвено от Отца Ми.” В царството на Бога високият пост не може да се придобие чрез протежиране. Не може нито да се спечели, нито да се получи като подарък в резултат на своеволно решение. Той е последица от един характер. Короната и престолът са символи на постигнато вече състояние. Те са външните белези на победата чрез нашия Господ Исус Христос над собственото “аз”. Много години по-късно, когато Йоан беше вече постигнал пълна хармония с Христос чрез участието в страданията Му, Господ разкри на този ученик кое е условието за близост с Него в Неговото царство. “На този, който победи - каза Христос, - ще дам да седне с Мене на Моя престол.” “Който победи, ще го направя стълб в храма на Моя Бог, отгдето няма да излезе вече вън и ще напиша на него името на Моя Бог, ще напиша на него- и Моето ново име” (Откр.; 3:21,12 Откр. 3:21,12). Същото написа и апостол Павел: “Защото аз вече ставам принос и времето на отиването ми настава. Аз се подвизах в доброто войнстване, попрището свърших, вярата опазих. Отсега нататък се пази за мене венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми даде в оня ден” (2Тимотей; 4:6-8 2Тимотей 4:6-8). Най-близо до Христос е този човек, който е пил най-много от духа на Неговата себепожертвувателна любов - любов, която “не завижда, не се превъзнася, - не търси своето, не се раздразнява, не търси сметка за зло” (13:4,5 1Кор. 13:4,5) - любов, която подтиква ученика така, както подтикваше нашия Господ да отдава всичко, да живее, да се труди и да се жертва дори до смърт за спасението на човечеството. Този дух се проявяваше в живота на Павел. Той казваше: “Защото за мен да живея е Христос” - понеже животът му разкриваше пред хората Христос, “а да умра - придобивка” - придобивка за Христос. Самата смърт щеше да изяви силата на Неговата благодат и да събере души за Него. “Ще възвелича Христа в тялото си - каза той - било чрез живот или чрез смърт” (Филип.; 1:20,21 Филип. 1:21,20). Когато десетимата ученици чуха искането на Яков и Йоан, останаха крайно недоволни. Най-високото място в царството - към него се стремеше всеки един и искаше да го запази за себе си. И те се разгневиха, понеже смятаха, че двамата ученици са спечелили някакво мнимо предимство пред тях. Борбата за първенство, която този път обещаваше да бъде най-голямата досега, пак щеше да избухне, когато Исус повика и каза на изпълнените с негодувание ученици: “Вие знаете, че управителите на народите господаруват над тях, но между вас не ще бъде така.” В земните царства постът означаваше себевъзвеличаване. Смяташе се, че народът трябва да съществува за благото на управляващата класа. Богатството, образованието, влиянието - това бяха все средствата за контрол над масите, за полза на водачите. По-висшата класа трябваше да мисли, да решава, да се наслаждава и да управлява. По-нисшите трябваше да се покоряват и да служат. Религията, както всяко друго нещо, бе въпрос на власт. От народа се очакваше да вярва и да изпълнява онова, което наредяха неговите ръководители. Правото на човека да мисли и действа самостоятелно и по убеждение не се признаваше изобщо. Христос основаваше царство на съвършено други принципи. Той призоваваше хората не към власт, а към служба - силните да носят немощите на слабите. Властта, положението, талантите, образованието задължаваха повече техните притежатели да служат на своите ближни. Даже и на най-нисшия от Христовите ученици се каза: “Защото всичко това е заради вас” (4:15 2Кор. 4:15). “Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина.” Христос облекчаваше в пълния смисъл на думата грижите на Своите ученици, носеше товарите им. Той споделяше тяхната бедност, постоянно практикуваше себеотрицание заради тях, вървеше пред тях, за да изглажда трудностите и скоро щеше да привърши делото Си на Земята, като пожертва живота Си. Христовият принцип на действие трябва да движи и членовете на църквата, която е Неговото тяло. Основата на спасението е любов! В царството на Христос най-великите хора са тези, които следват дадения от Него пример и действат като пастири на Неговото стадо. Думите на Павел разкриват в какво се състои истинското достойнство и почест в християнския живот. “Защото, при все че Съм свободен от всичките човеци, Аз заробих Себе Си за всички”, “като търся не Своята Си полза, но ползата на мнозина, за да се спасят” ( 9:19 10:33 1Кор. 9:19, 10:33). По въпросите на съвестта човекът трябва да бъде оставен свободен. Никой не трябва да упражнява контрол над чужд ум, да съди вместо другия или да определя какви да бъдат задълженията му. Бог дава на всяка душа свобода да мисли и да следва собствените си убеждения. “Всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога.” Никой няма право да слива своята индивидуалност с тази на другия. По всички принципни въпроси “всеки да бъде напълно уверен в своя ум” (14:5,12 Римл. 14:12,5). В царството на Христос няма господарски гнет, нито действие по принуда. Небесните ангели не идват на Земята, за да властват и да изискват почит, но са пратеници на милостта - помагат на хората, за да се извиси и облагороди човечеството. Принципите, изложени в поученията на Спасителя, както и самите думи с тяхната Божествена красота се задържаха в паметта на любимия ученик. Основният мотив на свидетелството на апостол Йоан чак до края на живота му бе: “Защото поръчката, която чухте отначало, е това - да любите един другиго”. “От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за мнозина, така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята” ( 3:11,16 1Йоаново 3:11,16). Такъв беше духът, който преобладаваше в първата църква. След изливането на Светия Дух “множеството на повярвалите имаше едно сърце и душа и ни един от тях не казваше, че нещо от имота му е негово, но всичко им беше общо”. “Но и никой от тях не беше в лишение.” “И апостолите с голяма сила свидетелстваха за възкресението на Господа Исуса и голяма благодат почиваше над всички тях” ( 4:32-34 Деян. 4:32-34).

Свещенически заговори Витания беше толкова близо до Ерусалим, че новините за възкресението на Лазар скоро стигнаха до града. Еврейските управници узнаха бързо за станалото чрез шпионите, които бяха свидетели на чудото. Веднага бе свикано събрание на Синедриона, за да се реши какво да се прави. Сега Христос бе изявил напълно Своята власт над смъртта и гроба. Това могъщо чудо бе най-великото доказателство, дадено от Бога на хората, че Той е изпратил Сина Си на света за тяхното спасение. То бе изявление на божествената сила, достатъчно да убеди всеки ум, контролиран от разума и от просветлената съвест. Много от тези, които видяха възкресението на Лазар, повярваха в Исус, а злобата на свещениците се засили. Те бяха отхвърлили всички по-малки доказателства за Неговата божественост и новото чудо само ги разяри. Мъртвият бе възкресен посред бял ден и пред множество от свидетели. Никакво подправяне не може да обясни едно такова доказателство. Ето защо смъртната омраза на свещениците се разрази още повече. Повече от всякога те решиха да възпрат делото на Христос. Садукеите, макар и да не бяха благосклонни към Христос, не бяха така озлобени против Него като фарисеите. Омразата им не бе толкова силна. Но сега също се обезпокоиха. Те не вярваха във възкресението на мъртвите. Като уж творяха така наречената наука, доказваха, че мъртвото тяло е невъзможно да бъде възвърнато към живот. Но няколкото думи на Христос съкрушиха теорията им. Те бяха изложени като невежи и в Писанията, и относно Божията сила. Не виждаха възможност да отстранят създаденото в народа впечатление от това чудо. Как да откъснат хората от Този, Който успя да отнеме от гроба неговия мъртвец? Бяха разпространени лъжливи сведения, но чудото не можеше да се отрече и не знаеха как да противодействат на впечатлението от него. Досега садукеите не бяха подкрепили плана за унищожението на Христос, но след възкресението на Лазар решиха, че безстрашните Му укори против тях можеше да бъдат възпрени само чрез смъртта Му. Фарисеите вярваха във възкресението и за тях извършеното чудо бе доказателство, че Месия е дошъл. Но те винаги се бяха противопоставяли на Христовото дело. Мразеха Го още отначало, защото бе изложил техните лицемерни претенции. Бе разкъсал воала на досадните ритуали, под които скриваха моралната си извратеност. Чистата религия, на която Той поучаваше, бе осъдила техните празни претенции за набожност. Жадуваха да отмъстят заради ясните Му укори. Бяха се опитали да Го предизвикат да каже или да извърши нещо, което да им даде случай да Го осъдят. Няколко пъти правиха опит да Го убият с камъни, но Той се бе отдалечавал тихо и се бе изгубвал от погледа им. Чудесата, които Христос правеше в събота, имаха за цел да облекчат страдащите, но фарисеите се опитваха да Го осъдят като нарушител на съботата. Те предизвикваха съпротивата на иродианите против Него. Посочиха Го като човек, който се стреми да застане начело на бунт, и се съветваха с тях как да Го унищожат. Представиха Го като желаещ да подрине авторитета на римляните, за да ги настроят против Исус. Опитали бяха всякаква възможност да попречат на влиянието Му върху народа. Но опитите им все пропадаха. Множествата, които виждаха милостивите Му дела и чуваха чистите и святи поучения, разбираха, че това не бяха дела и думи на нарушител на съботата или на богохулник. Дори официалните служители, изпратени от фарисеите, бяха така повлияни от думите Му, че не посмяха да Го заловят. В отчаянието си евреите издадоха най-накрая заповед, според която всеки, изповядващ вяра в Исус, трябва да бъде отлъчен от синагогата. И така свещениците, управниците и старейшините се събраха на съвет и решиха да смълчат Извършителя на чудодейни дела, удивяващи всички. Фарисеите и садукеите сега бяха по-единни, откогато и да било преди. Разделени дотогава, те се обединиха в съпротивата си спрямо Христос. Никодим и Йосиф не бяха поканени на този съвет, защото досега бяха попречили за осъждането на Исус. На съвета присъстваха други влиятелни мъже, вярващи в Исус, но тяхното влияние не можа да надвие злобата на фарисеите. И все пак, участниците в съвета не бяха единодушни. Синедрионът в този момент не бе един законен парламент. Той съществуваше само по търпимост. Някои от неговите членове поставиха под съмнение разумността на искането Исус да бъде предаден на смърт. Те се бояха, че това ще възбуди въстание сред народа, предизвиквайки римляните да оттеглят по-нататъшната си благоразположеност към свещеничеството и да им отнемат властта, която все още имаха. Садукеите бяха единни в омразата си към Христос, но бяха склонни към предпазливи действия, боейки се, че римляните ще ги лишат от високото им положение. На този съвет, свикан, за да планира смъртта на Христос, присъстваше и Свидетелят, който бе чул самохвалните думи на Навуходоносор, наблюдавал и идолопоклонническия празник на Валтасар, присъствал и когато в Назарет Христос се провъзгласи за Помазаник. Този Свидетел сега разкриваше на управниците онова, което трябваше да извършат. Събития от живота на Исус минаха пред очите им с такава отчетливост, че ги уплаши. Спомниха си сцената в храма, когато Исус бе само на дванайсет години и застана пред учените законоучители, като им зададе учудващите въпроси. Току-що завършеното чудо даде свидетелство, че Исус не беше никой друг, а Божият Син. Старозаветните писания за Христос проблеснаха в умовете им с истинското си значение. Объркани и разтревожени, управниците попитаха: “Какво правим ние?” Съветът се раздели на две. Под влиянието на Светия Дух свещениците и управниците не можаха да стигнат до решението да застанат срещу Бога, както се опитваха. Докато съветът бе толкова объркан, първосвещеникът Каяфа стана. Той бе високомерен и жесток човек, властен и нетолерантен. Сред роднините на неговото семейство имаше садукеи - горди, дръзки, безразсъдни, изпълнени с амбиция и жестокост, качества, които скриваха под престорена праведност. Каяфа бе изследвал пророчествата и макар да бе невеж за истинското им значение, говори с голям авторитет и увери: “Вие нищо не знаете, нито вземате в съображение, че за вас е по-добре един човек да умре за людете, а не да загине целият народ.” Първосвещеникът искаше да каже, че дори и да е невинен, Исус трябва да бъде отстранен от пътя. Защото създаваше тревоги, привличаше народа и намаляваше авторитета на управниците. Той бе един. По-добре да умре, отколкото авторитетът на управниците да бъде отслабен. Ако народът загубеше доверие в тях, националната власт щеше да бъде унищожена. Каяфа искаше да каже, че след това чудо последователите на Исус щяха вероятно да се вдигнат на бунт. “Тогава римляните ще дойдат - каза той - и ще затворят нашия храм, ще разрушат нашите закони, ще ни унищожат като народ. Какво е животът на един галилеянин в сравнение с живота на един народ? Ако Той застава на пътя към добруването на Израил, не е ли изпълнение на Божията служба да бъде отстранен? По-добре един човек да загине, отколкото целият народ да бъде унищожен!” Заявявайки, че един човек трябваше да умре за народа, Каяфа показа, че има известни, макар и много ограничени познания относно пророчествата. Но в доклада си за тази сцена Йоан разглежда пророчеството и показва неговото по-обширно и по-дълбоко значение. Той казва: “- и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада.” Колко слабо бе разбирането на високомерния Каяфа за мисията на Спасителя! В устата на Каяфа тази ценна истина бе превърната в лъжа. Защитаваната от него теза се основаваше на принцип, взет от езичеството. Сред езичниците неясното осъзнаване, че един трябва да умре за човешката раса, бе довело до жертване на хора. И така, Каяфа предложи да се пожертва Исус, за да се спаси виновният народ не от престъпление, но чрез престъпление да продължи в греха си. Чрез своето изказване той искаше да смълчи недоволните, които се осмеляваха да кажат, че не виждат в Исус нищо достойно за смърт. На този съвет неприятелите на Христос получиха силно убеждение. Светият Дух бе повлиял умовете им. Но Сатана се бореше да спечели контрол над тях. Той ги караше да отбележат понесените заради Христос страдания. Колко малко бе оценил Той тяхната правда. Представил бе праведност далеч по-велика, задължителна за всички, които искат да бъдат Божии чада. Не обръщайки внимание на техните форми и церемонии, Той окуражаваше грешниците да отиват направо при Бога като при милостив Баща и да споделят с Него своите нужди. Така, според тяхното мнение, Той беше отстранил свещеничеството. Бе отказал да признае идеологията на равинските училища, бе изложил злите навици на свещениците и непоправимо бе уязвил тяхното влияние. Бе нарушил максимите и традициите им, заявявайки, че макар и стриктно да се придържат към ритуалния закон, заобикалят закона на Бога. Всичко това Сатана им напомни сега. Внуши им, че за да поддържат своя авторитет, трябва да предадат Исус на смърт. И те последваха съвета му. Фактът, че може да изгубят властта, която притежават, мислеха те, бе достатъчна причина да вземат решението. С изключение на няколко души, не осмелили се да изкажат мнение, Синедрионът прие думите на Каяфа като думи от Бога. Съветът се успокои. Спорът секна. Решиха да предадат Исус на смърт при първата благоприятна възможност. Отхвърляйки доказателството за божествеността на Исус, тези свещеници и управници се заключиха в непрогледна тъмнина. Те бяха ръководени напълно от Сатана, който ги тласкаше към ръба на вечната пропаст. Така бяха измамени, че дори бяха доволни от себе си. Виждаха се като патриоти, опитващи се да спасят своя народ. Синедрионът се страхуваше обаче да предприеме прибързани мерки срещу Исус, да не би народа да се разяри и насилието, което мислеха да насочат към Него, да падне върху самите свещеници. По тази причина съветът отложи изпълнението на произнесената присъда. Спасителят разбра за заговора на свещениците. Знаеше, че искат да Го отстранят и че целта им скоро щеше да се изпълни. Но не желаеше да ускорява нещата и се оттегли от областта заедно с учениците Си. Така чрез личния Си пример Исус отново подчерта наставлението, което бе дал на учениците: “А когато ви гонят от тоя град, бягайте в другия!” (10:23 Матей 10:23). Имаше широко поле за работа за спасението на души и доколкото верността към Исус изисква това, Господните слуги не биваше да поставят живота си в опасност. Исус бе отдал вече три години служба на света. Неговият пример на себеотрицание и безкористна благотворителност бе пред очите им. Неговият живот на чистота, страдание и преданост бе познат на всички. Но в този кратък период светът едвам издържа присъствието на своя Изкупител. Животът Му бе изпълнен с преследвания и оскърбления. Изгонен от Витлеем от един ревнив цар, отхвърлен от своя народ в Назарет, без причина осъден на смърт в Ерусалим, Исус с малцината Си верни последователи намери временно прибежище в чужд град. Този, Който съчувстваше на човешкото страдание, Който лекуваше болните, възстановяваше зрението на слепите, слуха на глухите и говора на немите, Който нахрани гладните и утеши скърбящите, бе отблъснат от хората, старал се да спаси. Този, Който вървеше по разлюлените вълни и с дума смълчаваше яростния им рев, Който изгонваше демони, признали Го за Божи Син, Който прекъсна съня на смъртта и увлече хиляди със Своите мъдри слова, не бе в състояние да стигне до сърцата на тези, които бяха ослепели от предразсъдък и омраза и упорито отхвърляха светлината.

“Лазаре, излез!” Сред най-преданите Христови ученици беше и Лазар от Витания. Още от първата им среща той прояви силна вяра в Христос. Любовта му към Него бе дълбока, а и Спасителят много го обичаше. За Лазар бе направено най-великото от Христовите чудеса. Спасителят благославяше всички, които търсеха помощта Му. Той обича всяко човешко семейство, но с някои е свързан особено тясно. Сърцето Му бе силно привързано към семейството във Витания и за един негов член бе извършено най-чудното от делата Му. Исус почиваше често в дома на Лазар. Спасителят нямаше собствен дом. Зависим бе от гостоприемството на Своите приятели и ученици и много пъти, когато беше уморен и жадуваше за човешко съучастие, се приютяваше с радост в този мирен дом далеч от подозренията и завистта на яростните фарисеи. Тук Той намираше искрено гостоприемство и чисто, свято приятелство. Тук можеше да говори с простота и съвършено свободно, защото знаеше, че думите Му ще бъдат разбрани и оценени. Нашият Спасител ценеше тихото кътче с внимателни слушатели. Копнееше за човешко внимание, гостоприемство и съчувствие. Приелите небесните наставления, които Той беше винаги готов да даде, биваха благословени изобилно. Когато множествата Го следваха през полята, Христос им разкриваше красотите на природния свят. Стараеше се да отвори очите и умовете им, за да могат да разберат как Божията ръка поддържа света. Вместо да призовава към оценяване на Божията доброта и милосърдие, Той привличаше вниманието на Своите слушатели към нежно падащата роса, към топлите дъждове и към ярката слънчева светлина, които се дават както на добрите, така и на злите. Искаше хората да осъзнаят по-пълно почитта на Бог към човека, създаден като Божие средство. Но множествата схващаха трудно. А в дома във Витания Христос намираше почивка от уморителните конфликти на обществения живот. Тук, пред внимателните Си слушатели, разкриваше Книгата на Провидението. В тези лични разговори говореше онова, което не разказваше на смесеното множество. На приятелите Си нямаше нужда да говори с притчи. Докато Христос предаваше Своите чудни уроци, Мария седеше при нозете Му - благоговееща и предана слушателка. Веднъж Марта, отрупана с грижи за приготвяне на храната, дойде при Него с думите: “Господи, не Те ли е грижа, че сестра ми ме остави сама да шетам? Кажи -, прочее, да ми помогне.” Това беше при първото посещение на Христос във Витания. Спасителят и Неговите ученици току-що бяха пристигнали от едно уморително пътуване пеша от Ерихон. Марта беше нетърпелива да приготви необходимото за тяхното удобство и в своето безпокойство забрави учтивостта, която дължеше на госта. Исус - отговори с мекота и търпение: “Марто, Марто! Ти се грижиш и безпокоиш за много неща; но едно е потребно; и Мария избра добрата част, която не ще се отнеме от нея.” Мария натрупваше в ума си скъпоценните слова, излезли от устата на Спасителя. Слова, за нея по-ценни и от най-скъпите накити на света. “Едното” нещо, от което Марта се нуждаеше, бе тих, посветен дух, по-дълбоко желание за познаване на бъдещето, на безсмъртния живот и на благодатта, необходима за духовния напредък. Тя трябваше да се безпокои по-малко за отминаващите неща, а повече за траещите вечно. Исус искаше да научи Своите деца да използват всяка възможност, за да придобият знанието, което ще ги направи мъдри за спасение. Христовото дело се нуждае от внимателни, енергични работници. Има широко поле за такива Марти с тяхното усърдие за активна религиозна дейност. Но първо нека да седнат с Мария при нозете Му. Нека тяхната прилежност, порив и енергия бъдат осветени от Христовата благодат. Тогава животът ще стане непобедима сила за доброто. Скръбта влезе в мирния дом, където Исус Си почиваше. Лазар се разболя внезапно и сестрите му изпратиха вест до Спасителя: “Господи, ето този, когото обичаш, е болен.” Те видяха как жестоката болест сграбчи техния брат, но знаеха, че Христос може да лекува всички болести. Вярваха, че Той ще им съчувства в тяхната беда, затова не Го помолиха да дойде незабавно, а само изпратиха поверителна вест: “- този, когото обичаш, е болен.” Смятаха, че ще им отговори веднага и ще ги посети, щом дойде във Витания. С нетърпение очакваха отговора. Докато искрицата живот още тлееше в брат им, те се молеха и поглеждаха дали Исус идва. Но вестителят се върна без Него. Донесе само вестта: “Тази болест не е смъртоносна-” И те се хванаха за надеждата, че Лазар ще живее. Нежно се опитваха да говорят думи на надежда и кураж на почти изпадналия в безсъзнание страдалец. Когато Лазар умря, се обезкуражиха, но чувстваха подкрепящата благодат на Христос и това ги задържаше да не упрекнат Спасителя. Учениците останаха с впечатлението, че Христос прие новината студено. Не се наскърби, както очакваха. Поглеждайки ги, Исус каза: “Тази болест не е смъртоносна, но е за Божията слава, за да се прослави Божият Син чрез нея.” Той се забави два дни на мястото, където беше. Това отлагане бе тайна за учениците. Каква утеха щеше да бъде присъствието Му за изпадналия в беда дом! - мислеха си те. Неговата силна привързаност към семейството във Витания им беше добре позната и се изненадаха, че не отговори на тъжната вест: “- този, когото обичаш, е болен.” През двата дни Христос, изглежда, бе забравил за новината, защото не говори нищо за Лазар. Учениците мислеха за Йоан Кръстител - предвестника на Исус. Те се чудеха защо Той, Който имаше сила да извършва големи чудеса, бе позволил Йоан да тлее в затвора и да умре от жестока смърт. Като притежаваше толкова голяма мощ, защо не спаси Йоановия живот? Този въпрос бе задаван често от фарисеите, които представяха смъртта на Йоан като неоспоримо доказателство срещу Христовото твърдение, че е Божи Син. Спасителят бе предупредил учениците Си за тежки изпитания, загуби и преследвания. Щеше ли да ги изостави в тежки изпитания? Някои се усъмниха дали не са се заблудили в Неговата мисия. Всички бяха дълбоко разтревожени. След като изчака два дни, Исус им каза: “Да отидем пак в Юдея.” Учениците попитаха защо, ако ще отива в Юдея, бе чакал два дни. Но тревогата за Христос и за самите тях напълно зае мислите им. В пътя, по който Той бе готов да тръгне, не виждаха нищо друго освен опасност. “Учителю - казаха Му, - сега юдеите искаха да Те убият с камъни и пак ли там отиваш? Исус отговори: Нали има дванадесет часа в деня?” “Мене Ме води Моят Отец. Докато Аз извършвам Неговата воля, животът Ми е в безопасност. Моите дванадесет часа не са се свършили още. Аз навлязох в последния остатък от Моя ден, но докато имам още време, съм в безопасност.” “Ако ходи някой денем - продължи Той, - не се препъва, защото вижда виделината на тоя свят.” Този, който изпълнява Божията воля, който върви в пътеката, набелязана от Бога, не може да се препъне и да падне. Светлината на Божия Дух, Който го ръководи, му дава ясно разбиране за неговия дълг и го води напред до края на неговото дело. “Но ако ходи някой нощем, препъва се, защото не е осветлен.” Този, който върви в пътеката на собствения си избор, където Бог не го е призовал, ще се спъне. За него денят се превръща в нощ и където и да е, не е в безопасност. “Това изговори и подир туй им каза: Нашият приятел Лазар заспа, но Аз отивам да го събудя.” “Нашият приятел Лазар заспа.” Какви вълнуващи думи! С какво съчувствие са изпълнени! При мисълта за опасността, която техният Учител беше готов да Си навлече, като отидеше в Ерусалим, учениците почти бяха забравили бедното семейство във Витания. Но Христос не бе го забравил. Учениците се почувстваха укорени. Те се бяха разочаровали, защото Той не отговори веднага на известието за Лазар. Изкушиха се да мислят, че не е обичал толкова силно него и сестрите му, както те смятаха, иначе би трябвало да побърза да тръгне с вестителя. Но думите “нашият приятел Лазар заспа” събудиха добри мисли. Убедиха се, че Христос не бе забравил страдащите Си приятели. “Затова учениците Му рекоха: Господи, ако е заспал, ще оздравее. Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за почиване в сън.” Христос представя смъртта пред Своите вярващи чада като сън. Техният живот е скрит с Христос в Бога и докато последната тръба затръби, всички, които умират, ще спят с вярата в Него. “Тогава Исус им рече ясно: Лазар умря. И заради вас радвам се, че не бях там, за да повярвате; обаче нека да отидем при него!” Тома не можа предварително да види нищо освен смърт за своя Учител, ако отиде в Юдея, но той извиси духа си и каза на другите ученици: “Да отидем и ние, за да умрем с Него!” Познаваше омразата на евреите към Христос. Целта им бе да предизвикат смъртта Му, но намерението им не бе успяло, защото времето за това още не бе настъпило. През това време Исус имаше закрилата на небесните ангели и дори в областта Юдея, където равините заговорничеха как да Го хванат и да Го предадат на смърт, никой не можеше да Му навреди. Учениците се учудиха, когато Христос рече: “Лазар умря. И заради вас радвам се, че не бях там- “ По Свой избор ли Спасителят избягна дома на страдащите Си приятели? Явно Мария, Марта и умиращият Лазар бяха оставени сами. Но те не бяха сами. Исус видя цялата обстановка и след смъртта на Лазар нещастните сестри бяха подкрепени от Неговата благодат. Прозря скръбта в сърцата им, когато брат им се бореше със своя силен враг смъртта. Той чувстваше мъката им, когато каза на учениците Си: “Лазар умря.” Но не мислеше само за Своите обичани във Витания. Христос възнамеряваше да подготви и учениците Си. Те трябваше да бъдат Негови представители в света, за да може благословението на Отца да обхване всички. Заради тях допусна Лазар да умре. Ако го бе възстановил от болестта, чудото, което е най-положителното доказателство за Неговия Божествен характер, нямаше да бъде извършено. Ако Христос беше в стаята на болния, Лазар нямаше да умре, защото Сатана нямаше да има сила над него. Смъртта не можеше да отправи своята стрела към Лазар в присъствието на Животодателя. Затова Христос остана настрана. Той остави врага да приложи силата си, за да го отблъсне като победен враг. Допусна Лазар да попадне във властта на смъртта и страдащите сестри да видят брат си положен в гроба. Христос знаеше, че докато гледат мъртвото лице на брат си, вярата им в Изкупителя ще бъде изпитана жестоко. Но Той знаеше също, че като преминат през това изпитание, вярата им ще грейне с още по-голяма сила. И ги остави да изтърпят болките на скръбта. Обичаше ги не по-малко, макар да се бавеше, но знаеше, че за тях, за Лазар, за самия Него и за учениците победата ще бъде извоювана. “Заради вас”, “за да повярвате”. За всички, които протягат ръка, за да почувстват водещата Божия десница, моментът на най-голямата безнадеждност е времето, когато Божията помощ е най-близо. Те ще погледнат с благодарност назад към най-тъмната част от своя път. “- знае Господ как да избави благочестивите- “ (2Петрово; 2:9 2Петрово 2:9). От всяко изкушение и от всяко тежко изпитание Той ще ги изведе с по-силна вяра и с по-богат опит. С отлагането на отиването при Лазар Христос целеше да покаже милост към онези, които не бяха Го приели. Бавеше се, защото искаше чрез възкресяването на Лазар от мъртвите да даде на Своя упорит, невярващ народ още едно доказателство, че наистина Той е “Възкресението и Животът”. Исус искаше да вдъхне надежда на народа, на бедните изгубени овци от израилевия дом. Сърцето Му се късаше, когато виждаше тяхната непокаяност. В милостта Си Той предвиди да им даде още едно доказателство, че е Възстановителят, че само Той може да дава живот и безсмъртие. Това трябваше да бъде доказателство, което свещениците не можеха да изтълкуват фалшиво. Ето защо се забави да отиде във Витания. Това велико чудо - възкресението на Лазар, трябваше да сложи Божия печат върху Неговото дело и върху твърдението, че притежава Божественост. По време на пътуванията си за Витания Исус се погрижи според обичая Си за болните и нуждаещите се. Като наближи града, прати вестител да съобщи на сестрите, че пристига. Не поиска да влезе веднага в дома, остана сред тишината край пътя. Външната показност, която евреите съблюдаваха при смъртта на приятели и роднини, не бе в хармония с духа на Христос. Чу плачевните гласове на наетите оплаквачки и не пожела да се срещне със сестрите в тази бъркотия. Сред жалеещите приятели бяха роднините на семейството, измежду които имаше хора, заемащи високи и отговорни постове в Ерусалим. Сред тях бяха и някои от най-горчивите врагове на Христос. Той знаеше техните намерения и затова не отиде веднага там. Вестта бе предадена на Марта така незабелязано, че другите в стаята не я чуха. Погълната от дълбоката си печал, Мария също не чу думите. Марта скочи изведнъж и излезе да посрещне своя Господ. Мария, мислейки, че отива на мястото, където бе погребан Лазар, остана, потънала в своята скръб без плач. Марта бързаше да срещне Исус със сърце, разкъсвано от противоречиви чувства. На изразителното Му лице прочете същата благост и любов, които то бе изразявало винаги. Доверието - в Него не бе променено, но си мислеше за любимия брат, когото Исус също бе обичал. С мъка в сърцето за това, че Той не бе дошъл по-рано, и с надежда, че дори и сега би могъл да направи нещо, за да ги утеши, тя каза: “Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.” Отново и отново сред врявата, създадена от оплаквачките, сестрите бяха повтаряли тези думи. С човешко и божествено съчувствие Исус погледна нейното скръбно и загрижено лице. Марта нямаше нужда да разказва за преживяното. Всичко бе изразено със силните думи: “Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми!” Но като гледаше това излъчващо любов лице, тя добави: “Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти даде!” Исус окуражи вярата - с думите: “Брат ти ще възкръсне!” Неговият отговор нямаше за цел да вдъхне надежда за непосредствена промяна. Той насочи мислите на Марта по-далеч от сегашното възстановяване на брат -, върху възкресението на праведните. Направи това, за да може във възкресението на Лазар тя да види обещание за възкресението на всички праведни мъртви и уверение, че то ще се осъществи чрез силата на Спасителя. Марта отговори: “Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден!” Като се опитваше все още да даде правилна насока на нейната вяра, Исус заяви: “Аз съм Възкресението и Животът!” В Христос е животът, изначалният, незает от никого и не произтичащ от никого. “Който има Сина, има тоя живот” ( 5:12 1Йоаново 5:12). Божествеността на Христос е уверението на вярващия за вечен живот. “Който вярва в Мене - казва Исус, - ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века. Вярваш ли това?” Сега Христос насочи мисълта към времето на Своето второ идване. Тогава праведните мъртви ще бъдат възкресени нетленни и живите праведни ще бъдат пренесени на небето, без да видят смърт. Чудото, което Христос се готвеше да извърши, като възкреси Лазар от мъртвите, трябваше да представи възкресението на всички праведни мъртви. Чрез Своето слово и дела Той заяви, че е авторът на възкресението. Този, Който скоро щеше да умре на кръста, стоеше с ключовете на смъртта, победител над гроба и уверяваше в Своето право и сила да дава вечен живот. На изречените от Спасителя думи: “Вярваш ли това?” Марта отговори: “Да, Господи, вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, Който има да дойде на света!” Тя не разбираше напълно значението на изговорените от Исус думи, но изповяда вярата си в Неговата Божественост и доверието си, че Той можеше да изпълни това, което желаеше. “И като рече това, отиде да повика скришом сестра си Мария, казвайки: Учителят е дошъл и те вика.” Тя предаде вестта си колкото може по-спокойно, защото свещениците и управниците се готвеха да арестуват Исус, когато се явеше възможност. Виковете на оплаквачките попречиха думите - да бъдат чути. При тази новина Мария скочи и с изписано на лицето - нетърпение напусна стаята. Оплаквачките я последваха, мислейки, че отива на гроба да поплаче. Когато стигна до мястото, където Исус чакаше, коленичи в нозете Му и каза с трептящи устни: “Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми!” Виковете на оплаквачките увеличиха напрежението -, защото тя копнееше за няколко спокойни думи насаме с Исус. Но знаеше за завистта и ревността към Него, подхранвани в сърцата на някои от присъстващите, и се въздържа да изрази напълно своята скръб. “Исус, като я видя, че плаче, и юдеите, които я придружаваха, че плачат, разтъжи се в духа Си и се смути.” Той четеше в сърцата на всички събрани. Видя, че много, които изразяваха външна скръб, само се преструваха. Знаеше, че някои от присъстващите, които сега изразяваха лицемерна скръб, щяха не след дълго да планират смъртта не само на могъщия Чудотворец, но и на този, който сега щеше да бъде възкресен от мъртвите. Христос можеше да свали от тях булото на престорена скръб, но възпря праведното Си негодувание. Той не изрече думите, които би могъл да изрече с пълно право заради тези, които Го обичаха, които бяха коленичили в нозете Му в скръб и които наистина вярваха в Него. “Где го положихте?” - попита Той. “Те Му казаха: Господи, дойди и виж!” Заедно пристъпиха до гроба. Това бе тъжна сцена. Лазар беше много обичан и сестрите му плачеха за него с разкъсани сърца, и тези, които бяха негови приятели, смесваха сълзите си със сълзите на опечалените сестри. При тази картина на човешко страдание и от факта, че опечалените приятели оплакват мъртвия, докато Спасителят на света стои до тях, “Исус се просълзи”. Макар че беше Божи Син, Той имаше човешко естество и се вълнуваше от човешката скръб. Неговото добро и милостиво сърце е винаги будно за състрадание към страдащия. Той плаче с всички, които плачат, и се радва с всички, които се радват. Но Исус заплака не само защото съчувстваше на Марта и Мария. В сълзите Му имаше скръб толкова по-голяма от човешката, колкото Небето е по-високо от земята. Христос не плачеше за Лазар, защото се готвеше да го повика от гроба. Плачеше, защото много от тези, които сега оплакваха Лазар, щяха скоро да планират смъртта на Този, Който бе Възкресението и Животът. Но колко неспособни бяха невярващите евреи да разберат сълзите! Някои, които не можеха да видят като причина за скръбта Му нищо друго освен външните обстоятелства на тази сцена, казаха тихо: “Виж колко го е обичал!” Други, търсейки да посеят семе на неверие в сърцата на присъстващите, казаха присмехулно: “Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре?” Ако беше във възможностите на Христос да спаси Лазар, защо тогава Той го остави да умре? С пророчески поглед Исус видя враждебността на фарисеите и садукеите. Знаеше, че бяха предрешили Неговата смърт. Знаеше, че някои от тези, които сега изразяваха явно съчувствие, скоро щяха да затворят за себе си вратата на надеждата и вратите на Божия град. Скоро щяха да се разиграят сцените на Неговото унижение и разпъване, резултат от което щеше да бъде разрушаването на Ерусалим. И тогава никой нямаше да оплаква мъртвите. Върху Ерусалим идваше заслуженото наказание, представено ясно пред погледа Му. Видя Ерусалим заобиколен от римските легиони. Знаеше, че мнозина, които плачеха сега за Лазар, щяха да умрат при обсадата на града и в тяхната смърт нямаше да има надежда. Христос не плака само поради наблюдаваната сцена. Върху Него лежеше тежестта на вековна мъка. Видя ужасните последици от престъпването на Божия закон. Видя, че в историята на света, като се започне от смъртта на Авел, конфликтът между Доброто и Злото не бе прекъсвал никога. В идващите години видя и участта на хората - страдания и скръб, сълзи и смърт. Сърцето Му бе пронизано от мъка за човешкото семейство от всички векове и във всички земи. Окаянството на грешната раса тежеше силно на душата Му и изворът на Неговите сълзи се отвори поради копнежа да облекчи всички техни страдания. “Исус, прочее, като тъжеше пак в Себе Си, дохожда на гроба.” Лазар беше положен в каменна пещера, на чийто вход бе поставен масивен камък. “Отместете камъка!” - каза Христос. Мислейки, че Той само желае да погледне мъртвия, Марта се възпротиви с думите, че тялото е погребано от четири дни и разлагането вече е започнало. Това изказване, направено преди възкресението на Лазар, не остави възможност на Христовите врагове да кажат, че е извършена измама. В миналото фарисеите бяха изфабрикували фалшиво тълкуване за най-чудните изявления на Божията сила. Когато Христос възкреси за живот дъщерята на Яир, Той бе казал: “Детето не е умряло, а спи” ( 5:39 Марко 5:39). Тъй като тя бе боледувала само кратко време и бе възкресена непосредствено след смъртта, фарисеите заявиха, че детето не е било умряло, че самият Христос бил казал, че само спи. Те се бяха опитали да отрекат, че Той е лекувал болести и да представят всичките Му чудеса за нечиста игра. Но в този случай никой не можеше да отрече, че Лазар бе мъртъв. Когато Господ започне да извършва определено дело, Сатана подтиква някого да се противопостави. “Отмахнете камъка!” - каза Христос. “Доколкото е възможно, подгответе пътя за Моето дело!” Но положителната и амбициозна натура на Марта пак се прояви. Тя не пожела разлагащото се тяло да бъде видяно. Човешкото сърце бавно схваща Христовите думи и чрез вярата си Марта не осъзна истинското значение на Неговото обещание. Христос я укори, но думите Му бяха изговорени с много голяма нежност: “Не рекох ли ти, че ако повярваш, ще видиш Божията слава?” “Защо трябва да се съмняваш в Моята сила? Защо се възпротивяваш на Моите изисквания? Имаш Моето Слово, ако му повярваш, ще видиш Божията слава.” Естествените невъзможности не могат да попречат на делото на Всемогъщия. Скептицизмът и неверието не са смирение. Безусловната вяра в Христовото слово е истинско смирение, истинско себеотдаване. “Отмахнете камъка!” Христос можеше да заповяда на камъка да се отмести и той би послушал гласа Му. Можеше да заповяда на ангелите, които бяха близо до Него, да сторят това. При думите Му невидими ръце можеха да отместят камъка. Но той трябваше да бъде вдигнат от човешки ръце. Така Христос щеше да покаже, че човешкото естество трябва да сътрудничи на Божеството. Това, което човешката сила може да извърши, Божията не е призована да стори. Бог изисква помощта на човека. Той го укрепва, сътрудничи с него, като употребява силите и способностите, които му е дал. Заповедта бе изпълнена. Камъкът бе отместен. Всичко бе направено с готовност и желание. На всички бе дадена възможността да видят, че не е извършена никаква измама. Там, в каменния гроб, лежеше тялото на Лазар, студено и в смъртна неподвижност. Виковете на оплаквачките се смълчаха. Присъстващите застанаха около гробницата изненадани и изпълнени с очакване да видят какво ще последва. Христос застана тихо пред гроба. Над всички присъстващи цареше свята тържественост. Той пристъпи по-близо. Поглеждайки към небето, каза: “Отче, благодаря Ти, че Ме послуша!” Неотдавна Христовите врагове Го бяха обвинили в богохулство и бяха готови да хвърлят камъни срещу Него, защото твърдеше, че е Божият Син. Бяха Го обвинили, че извършва чудеса чрез силата на Сатана. Но тук Христос твърдеше, че Бог е Негов Отец и заяви с пълно доверие, че Той е Божият Син. Във всичко, което вършеше, Христос сътрудничеше на Своя Отец. Винаги внимаваше да не създава впечатлението, че работи независимо от Него. Всичките Си чудеса извърши чрез вяра и молитва. Желаеше всички да знаят за връзката Му с Отца. “Отче - каза той, - благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но това казах заради народа, който стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме пратил.” Сега учениците и народът трябваше да получат най-убедителното доказателство за връзката между Христос и Бога. Трябваше да им бъде показано, че Христовото твърдение не бе измама. “Като каза това, извика със силен глас: Лазаре, излез вън!” Неговият глас, ясен и всепроникващ, прониза ухото на мъртвия. При тези думи Божеството проблесна през човешкото естество. На лицето Му, осветено от Божията слава, народът видя уверението за силата Му. Всички очи се бяха вперили във входа на пещерата. Всяко ухо бе напрегнато, за да долови и най-слабия звук. Със силен и мъчителен интерес всички очакваха изпита за Христовата Божественост, доказателството, което да оправдае Неговото твърдение, че е Божи Син, или да угаси завинаги надеждата. В тихия гроб настъпи раздвижване и този, който бе мъртъв, застана на вратата на гробницата. Движенията му бяха ограничени от увитите около него погребални плащаници. Христос каза на учудените зрители: “Разповийте го и оставете го да си иде!” Бе им показано отново как човекът сътрудничи на Бога. Човешкото естество трябва да работи за хората. Лазар бе освободен и застана пред събраните не като човек, отслабнал от болестта и със слаби, треперещи крайници, но като човек в силата на живота, пълен с енергията на благородна мъжественост. Очите му грееха с интелигентност и с любов към неговия Спасител. Той се хвърли с преклонение пред нозете на Исус. Наблюдаващите занемяха от удивление. Тогава последва неописуема сцена на радост и благодарност. Сестрите приеха отново брат си жив като дар от Бога и с радостни сълзи, прекъсвайки се, изразиха на Спасителя своята благодарност. Но докато братът, сестрите и приятелите се радваха на това събиране отново, Исус се оттегли от мястото. Когато се огледаха за Животодателя, Той не бе вече сред тях.

“Едно ти липсва” И когато излизаше на пътя, някой се завтече и коленичи пред Него и Го попита: Учителю благи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?” Младият човек, който зададе въпроса, беше управник. Имаше големи имоти и заемаше отговорен пост. Той разбра, че любовта на Христос към децата се отнася и за него. Видя колко мило ги прие, как ги вдигна на ръце и сърцето му се запали от любов към Спасителя. Почувства желание да бъде Негов ученик. Толкова много бе развълнуван, че когато Исус тръгна по пътя Си, той изтича след Него, коленичи пред нозете Му и зададе искрено и сериозно въпроса, толкова важен за неговата душа и за душата на всяко човешко същество: “Учителю благи, какво да сторя, за да наследя вечен живот?” “Защо Ме наричаш благ? - каза Христос. - Никой не е благ освен един Бог.” Желаеше да изпита искреността на управника и да го привлече по начин, който смяташе за най-добър. Осъзнаваше ли той, че Този, с Когото говореше, беше Божият Син? Какво беше истинското му сърдечно чувство? Управникът бе високо почитан заради своята праведност. Наистина не осъзнаваше да е грешен и все пак не бе напълно доволен от себе си. Чувстваше, че нещо му липсва, нещо не му достига. Не можеше ли Исус да го благослови, както благослови малките деца, и да задоволи нуждата на душата му? На въпроса Исус му отговори, че ако човек иска да придобие вечен живот, необходимо е да се подчини на Божиите заповеди. И му цитира някои от тях, които посочваха задължението на човека към неговия ближен. Отговорът на управника бе положителен: “Учителю, всичко това съм опазил от младостта си.” Христос погледна младежа в лицето, сякаш четеше живота му и изследваше характера му. Обикна го и пожела да му даде оня мир, благодат и радост, които наистина биха променили характера му. “Едно ти не достига - каза Той. - Иди, продай все, що имаш, и дай на сиромасите, и ще имаш съкровище на небето; и дойди, та Ме следвай!” Младият човек направи впечатление на Христос. Изкупителят разбра, че бе искрен в твърдението си: “- всичко това съм опазил от младостта си.” Затова желаеше да създаде в него разбирането, което би го направило способен да види нуждата от сърдечно себеотдаване и християнска доброта. Той копнееше да съзре в него едно кротко и смирено сърце, съзнаващо величието на Божията любов и скриващо своите недостатъци в съвършенството на Христос. Исус видя в този управник точно помощта, от която се нуждаеше, ако младият човек станеше Негов съработник в делото за спасението. Ако се оставеше на Христовото ръководство, той би станал източник на сила за добро. Управникът можеше в значителна степен да представя Христос, защото притежаваше качества, които, ако би станал едно със Спасителя, биха го направили Божия сила сред хората. Прониквайки в характера му, Изкупителят го обикна. Любовта към Спасителя се събуди и в сърцето на управника, защото любовта събужда любов. Исус жадуваше да го види като Свой съработник. Жадуваше да го направи като Себе Си - огледало, в което би се отразило Божието подобие. Жадуваше да развие съвършенството на характера му и да го освети, за да Му бъде полезен. Ако управникът се бе предал на Христос, той щеше да израсне в атмосферата на Неговото присъствие. Ако бе направил този свой избор, колко различно щеше да бъде бъдещето му! “Едно ти недостига - каза Исус. - Ако ти желаеш да бъдеш съвършен, иди и продай каквото имаш, дай го на бедните и ти ще имаш съкровище в небето. И ела, и Ме следвай!” Христос четеше в сърцето на управника. Само едно нещо му липсваше, но това бе жизнен принцип. Той се нуждаеше от Божията любов в душата си. Ако тази липса не бъдеше задоволена, това щеше да се окаже фатално за него. Цялото му естество щеше да се поквари. Чрез себезадоволяване себелюбието се засилва. За да получи Божията любов, трябваше да се откаже от своята голяма любов към собственото “аз”. Христос подложи младежа на изпит. Той го призова да избере между небесното съкровище и светското величие. Небесното съкровище щеше да му бъде осигурено, ако последваше Христос, но трябваше да се откаже от личното си Аз. Волята му да се подчини на Христовия контрол. Самата святост на Небето бе предложена на този млад управник. Имаше привилегията да стане Божи син и сънаследник с Христос на небесното съкровище. Но трябваше да вземе кръста и да последва Спасителя по пътя на себеотрицанието. Христовите думи прозвучаха на управника като покана: “изберете днес кому искате да служите“ (Исус Навиев 24:15). Изборът му бе предоставен. Исус силно желаеше неговото духовно обръщане. Той му бе показал петното в неговия характер и с голям интерес следеше развръзката, докато младият човек обмисляше въпроса. Ако решеше да последва Христос, трябваше да послуша думите Му във всичко. Трябваше да се откаже от амбициозните си намерения. С какъв силен копнеж и нетърпение, с каква жажда на душата Спасителят гледаше младежа, надявайки се той да се отзове на поканата на Божия Дух! Той определи точно как управникът можеше да усъвършенства своя християнски характер. Думите Му бяха мъдри, макар да изглеждаха строги и скъпернически. Да ги приеме и да им се подчини - това бе единствената възможност, единствената надежда за спасение на управника. Неговият висок пост и богатства оказваха фино и зло влияние върху характера му. Запазеха ли се, биха изместили Бога в чувствата му. Да се отдръпне малко или много от Бога, означаваше да се задържи това, което би отслабило моралната сила и способности. Защото, когато светските неща се подхранват, ще станат всепоглъщащи, колкото и крехки и нищожни да са те. Управникът бързо осъзна значението на Христовите думи и се натъжи. Ако бе оценил стойността на предложения дар, би станал веднага един от Христовите последователи. Бе член на почетния еврейски съвет и Сатана го изкушаваше с ласкателни перспективи за бъдещето. Младежът искаше небесното съкровище, но искаше също и временните предимства, които богатствата биха му донесли. Съжали, че съществуваше такова условие. Желаеше вечния живот, но не искаше да направи жертвата. Цената на вечния живот изглеждаше прекалено голяма и той си тръгна натъжен, “защото беше човек с много имот”. Твърдението, че бе опазил Божия закон, бе измамно. Той показа, че богатствата бяха негов идол. Не можеше да пази Божиите заповеди, докато светът стоеше на първо място в чувствата му. Обичаше Божиите дарове повече, отколкото техния Дарител. Христос му бе предложил приятелството Си. “Следвай Ме!” - каза Той. Но Спасителят не означаваше за него толкова много, колкото собственото му име сред хората и колкото притежанията му. Да захвърли земното си съкровище, което бе видимо, и да го замени с небесно, което бе невидимо - това беше прекалено голям риск. Той отказа предложението на вечната Любов и се отдалечи, а след това светът щеше да получи неговото поклонение. Хиляди минават през това изпитание, претегляйки на везните Христос и света, и мнозина избират света. Като младия управник и те отблъскват Спасителя, казвайки в сърцата си: “Аз не искам този Човек да бъде мой водач!” Държанието на Христос към младежа представя нагледен урок. Бог ни е дал правило за поведение, което всеки един от служителите Му трябва да следва. То е послушание към Неговия закон. Не просто законническо послушание, но послушание, водещо към живот, и се отразява върху характера. Бог е установил Свой стандарт за характера на всички, които биха станали поданици на Неговото царство. Само онези, които ще станат съработници на Христос, само онези, които ще кажат: “Господи, всичко, което имам и всичко, което съм, е Твое!”, само те ще бъдат признати за Божии синове и дъщери. Всички трябва да имат предвид какво означава да желаеш Небето и да го пропуснеш поради някои обстоятелства тук долу. Помисли какво означава да се каже “не” на Христос. Управникът отговори: “Не, аз не мога да Ти дам всичко.” Казваме ли и ние същото? Спасителят предлага да сподели с нас Божието дело, делото, което Бог ни е дал да вършим. Предлага да използваме и дадените от Бога средства, за да извършим Неговото дело в света. Само в този случай Той може да ни спаси. Притежанията бяха поверени на управника, за да може да докаже, че е верен слуга. Той трябваше да раздава тези блага за благословение на нуждаещите се. Така Бог сега поверява на хората средства, таланти и възможност, за да могат те да бъдат съработници в помощ на бедните и страдащите. Онзи, който използва поверените му дарове така, както Бог е предначертал, става съработник на Спасителя. Той спечелва души за Христос, защото е представител на Неговия характер. За хора, които подобно на младия управник заемат висок и доверен пост и имат значителни богатства, може да изглежда прекалено голяма жертвата да захвърлят всичко, за да следват Христос. Но това е правилното поведение за всички, които биха станали Негови ученици. Не може да бъде прието нищо по-малко от послушание. Себеотдаване е същността на Христовото учение. Често то се представя с език, на пръв поглед властнически, защото само така може да се спаси човекът, като се откъсне от нещата, които, ако бъдеха поддържани, биха увредили неговото същество. Когато Христовите последователи връщат на Господа Неговото, те събират съкровища, които ще им бъдат дадени, когато чуят думите: “Хубаво, добри и верни слуго! - влез в радостта на Господаря Си”. “- Който заради предстоящата Нему радост издържа кръст, като презря срама и седна отдясно на Божия престол” (25:23 Евр.;12:2 Матей 25:23; Евр. 12:2). Радостта да видиш изкупени души, души, спасени за вечността, е наградата на всички, тръгнали по стъпките на Този, Който каза: “Следвай ме!”

Благославяне на децата Исус винаги е обичал децата. Той приемаше тяхната детска любов и откровената им, непристорена обич. Благодарствената хвала от техните чисти устни беше музика за ушите Му, освежаваше духа Му, потиснат от контакта с изкусителните и лицемерни възрастни. Където и да отидеше Спасителят, сърдечната доброта, изписана на лицето Му, и благородното и любезно държание спечелваха любовта и доверието на малките. Евреите имаха обичай да завеждат децата при някой равин, който да положи ръце върху тях за благословение, но учениците на Спасителя мислеха, че Христовото дело е прекалено важно, за да бъде прекъсвано по този начин. Когато майките дойдоха при Него със своите малчугани, учениците ги погледнаха с неодобрение. Те смятаха, че децата им са твърде малки, за да получат благословение от посещението си при Исус, и решиха, че Той няма да одобри присъствието им. Но точно учениците Му Го огорчиха. Спасителят разбра грижата и бремето на майките, които се стараеха да възпитават своите деца според Божието слово. Той бе чул молитвите им, Сам ги бе привлякъл към близост със Себе Си. Една майка бе напуснала с детето дома си, за да намери Исус. По пътя тя разказа на своя съседка за намерението си и съседката също пожела Исус да благослови нейните деца. Така се събраха няколко жени с рожбите си. Някои от децата вече бяха преминали годините на детството и бяха на границата с юношеството. Когато майките споделиха своето желание, Исус изслуша със съчувствие скромната, изпълнена със сълзи молба. Но изчака да види как учениците ще се отнесат към тях. Когато видя, че ги отпратиха настрана, мислейки, че с това Му правят услуга, Той им посочи грешката, казвайки: “Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте, защото на такива е Божието царство- Прегърна ги и ги благослови, като положи ръцете Си на тях.” Майките се успокоиха. Те се върнаха по домовете си, укрепени и благословени от Христовите думи. Бяха окуражени да поемат бремето с нова бодрост и да работят за децата си, изпълнени с надежда. И днешните майки трябва да приемат Неговите думи със същата вяра. Христос е наистина личен спасител и сега, както и тогава, когато живя като човек сред хората. Той помага на майките днес така истински, както и тогава, когато обгърна с ръце малчуганите в Юдея. Любимите ни деца са също изкупени с Неговата кръв, както и децата от онова отдавнашно време. Исус познава бремето на всяко майчино сърце. Самият Той имаше майка, която се бореше с бедността и лишенията, и съчувства на всяка майка в нейните трудности. Той, Който предприе дълго пътуване, за да успокои разтревоженото сърце на една ханаанка, ще направи същото и за днешните майки. Той, Който върна сина на вдовицата от Наин и Който в агонията на кръста не забрави майка Си, съчувства и днес на майчините тревоги. Той във всяка мъка и във всяка нужда ще даде утеха и помощ. Нека майките да дойдат при Исус със своите грижи. Те ще намерят благодат, достатъчна, за да им помогне в работата с децата им. Портите са отворени за всяка от тях. Същият, Който каза: “Оставете дечицата да дойдат при Мене; не ги възпирайте- “, все още кани майките да доведат своите малки, за да ги благослови. Дори и бебето в майчините ръце може да пребъдва под сянката на Всемогъщия чрез вярата на молещата се майка. Йоан Кръстител бе изпълнен със Светия Дух от своето рождение. Също, ако живеем в близост с Бога, ще виждаме как Божият Дух оформя нашите деца още от най-ранната им възраст. В децата, които бяха доведени, Исус видя мъже и жени, бъдещи наследници на благодатта и поданици на Неговото царство. Някои от тях щяха да станат мъченици заради делото Му. Той знаеше, че тези деца щяха да Го слушат и да Го приемат като свой Изкупител много по-бързо и с много по-голяма готовност, отколкото възрастните хора, много от които имаха светска мъдрост и корави сърца. В учението Си Исус слезе до тяхното равнище. Той, величието на небето, не отказа да отговори на въпросите им и опрости Своите важни уроци, за да бъдат възприети от детския ум. Той вложи в умовете им семената на истината, за да поникнат в бъдещите години и да донесат плод за вечен живот. И днес важи истината, че децата са най-възприемчиви за евангелското учение. Сърцата им са отворени за Божествени влияния и са способни да запаметяват предадените им уроци. Малките деца могат да бъдат християни, като имат своите духовни преживявания с Бога в съответствие с годините си. Нужно е да бъдат поучавани в духовните неща и родителите трябва да им осигуряват възможност, за да могат да оформят характерите си по подобие на Христовия характер. Бащи и майки трябва да гледат на децата си като на по-млади членове на Господнето семейство, поверени им, за да ги образоват за Небето. Уроците, които ние научаваме от Христос, трябва да предадем на децата си, така че младите им умове да могат да ги възприемат, малко по малко отваряйки се за красотата на небесните принципи. Така християнският дом става училище, където родителите служат като помощници на учителите, а Христос е главният възпитател. Когато работим за обръщането на нашите деца към вярата, не бива да търсим някакви силни емоции като доказателство за убеждение в грях. Нито е нужно да знаем точното време, когато те са повярвали. Ние трябва да ги учим да предадат греховете си на Исус, като Го молят да им прости и вярват, че Той им е простил и ги приема, както прие децата, когато присъстваше тук на земята. Когато една майка поучава децата да я слушат, защото я обичат, тя им предава първия урок в християнския живот. Майчината любов представя на детето Христовата любов и то, като - се доверява и я слуша, се учи да се доверява и да се покорява и на Спасителя. Исус бе образец за децата. Бе пример и за бащите. Той говореше с власт и словото Му съдържаше сила. Въпреки че имаше често работа с груби и жестоки хора, никога не употреби нелюбезен и отблъскващ израз. Благодатта на Христос в сърцето ще внася небесно достойнство и чувство за благочестие. Тя ще смекчава остротата и ще потиска всичко, което е грубо и нелюбезно. Ще ръководи бащите и майките да се отнасят с децата си като с интелигентни същества, както самите те биха искали да се отнасят с тях. Родители, при възпитанието на децата си, изучавайте уроците, които Бог е дал в природата. Ако отглеждате роза или лилия, как бихте правили това? Попитайте градинаря как прави всяко клонче и лист да израстват така красиво и да се развиват в симетрия и прелест? Той ще ви отговори, че това постига не с грубо докосване, нито с насилие, защото така само биха се прекършили нежните стъбълца. Извършил го е с незначителни, но постоянни грижи. Напоявал е почвата, запазвал е растящите фиданки от лютите слани и от изгарящото слънце и Бог ги е направил да израстат и да разцъфнат така красиво. В общуването с децата си следвайте метода на градинаря. Чрез деликатно докосване, чрез изпълнено с обич служене се старайте да оформите техните характери по образеца на Христос. Окуражавайте изразяването на любов към Бога и един към друг. Причината да има толкова коравосърдечни мъже и жени в света е, че истинските чувства са били разбирани като слабост и са били разколебавани и потискани. По-доброто естество на тези личности е било задушавано в детството и докато светлината на Божествената любов не разтопи техния студен егоизъм, щастието им ще бъде унищожено завинаги. Ако ние желаем децата ни да притежават любезния, благородния дух на Исус и съчувствието, което ангелите показват към нас, трябва да насърчаваме щедрите, изпълнени с обич импулси в детството. Поучавайте децата да виждат Христос в природата. Заведете ги на открито, под благородните дървета в градината и ги учете във всички прекрасни дела на творението да виждат израза на любовта. Поучавайте ги, че Той е създал законите, които управляват всички живи същества, че е създал закони и за нас и че тези закони са за нашето щастие и радост. Не ги уморявайте с дълги и досадни молитви, а с нагледни уроци от природата ги поучавайте в послушание към Божия закон. Като спечелите тяхното доверие във вас като Христови последователи, ще ви бъде лесно да ги поучавате на великата любов, с която Той ни е обикнал. Когато се опитате да им обясните истината на спасението и да им посочите Христос като личен спасител, на ваша страна ще стоят ангели. Господ ще даде на бащите и майките благодат да заинтересуват своите малчугани със скъпоценния разказ за витлеемското Бебе, Което е истинската надежда на света. Когато Исус каза на учениците да не пречат на децата да идват при Него, Той говореше на Своите последователи от всички векове: на църковни служители, проповедници, помощници, на всички християни. Исус привлича децата и Той ни умолява: “Оставете ги да дойдат!” Сякаш иска да ни каже: “Те ще дойдат, ако вие не ги препънете!” Не допускайте вашият нехристоподобен характер да представя фалшиво Исус. Не дръжте малките настрана от Него чрез вашата студенина и грубост. Никога не им давайте повод да чувстват, че Небето няма да бъде приятно място за тях, ако и вие сте там. Не говорете за религията като за нещо, което децата не могат да разберат, и не действайте така, сякаш от тях не се очаква още в детството си да приемат Христос. Не им създавайте погрешното впечатление, че Христовата религия е мрачна религия и че при идването на Спасителя те трябва да се разделят с всичко, което прави живота им радостен. Когато Светият Дух докосне сърцата на децата, помагайте Му в Неговото дело. Поучавайте ги, че Спасителят ги призовава, че нищо не може да Му създаде по-голяма радост от това те да Му отдадат себе си в разцвета и в свежестта на възрастта си. Спасителят се отнася с безкрайна нежност към душите, които е изкупил с кръвта Си. Те са доказателството за любовта Му. Гледа ги с неизразим копнеж. Сърцето Му привличат не само децата с най-добро поведение, но и тези, които имат по наследство характер, склонен към противопоставяне. Много родители не разбират колко са отговорни за тези черти на децата си. Те не се отнасят с кротост и мъдрост с грешащите си чада, които сами са направили такива. Но Исус гледа на тях с милост. Той знае причината за всяко деяние. Християнският работник може да действа като християнин, като привлича тези деца към Спасителя. С мъдрост и такт той може да ги свърже със сърцето си, може да им даде кураж и надежда и чрез Христовата благодат може да ги види как се преобразяват по характер, така че за тях да може да се каже: “- на такива е Божието царство.”

Не с външен показ Някои от фарисеите бяха дошли при Исус с въпроса: “Кога ще дойде Божието царство?” Повече от три години бяха минали, откакто Йоан Кръстител разнесе вестта, която бе прозвучала в страната като тръбен зов: “Небесното царство наближи!” (Матей 3:2). Но тези фарисеи не виждаха никакви признаци за установяването на царството. Много от онези, които отблъснаха Йоан и на всяка стъпка се противопоставяха на Исус, внушаваха мнението, че Неговата мисия е пропаднала. Исус отговори: “Божието царство не иде така, щото да се забелязва; нито ще рекат: Ето тук е! или: Там е!, защото ето, Божието царство е всред вас.” Царството Божие започва в сърцето. Не гледайте, не търсете тук или там земна сила да отбележи Неговото идване. “Ще дойдат дни - каза Той, като се обърна към учениците Си, - когато ще пожелаете да видите поне един от дните на Човешкия Син и няма да видите.” Тъй като той не се отличава с външна помпозност, има опасност да не различите славата на Моята мисия. Вие не осъзнавате колко велика е вашата сегашна привилегия да имате помежду си, макар и облечен в човешко естество, Този, Който е животът и светлината на хората. Ще дойдат дни, когато ще поглеждате жадно назад за възможностите, на които сега се радвате - да вървите и да разговаряте с Божия Син. Поради себелюбието и склонността към земното дори учениците на Исус не можаха да различат духовната слава, която Той се стараеше да разкрие пред тях. Чак след Христовото възнесение при Неговия Отец и след изливането на Светия Дух върху вярващите учениците напълно осъзнаха характера на Спасителя и мисията Му. След като бяха получили кръщението от Духа, те започнаха да осъзнават, че са били в самото присъствие на Господа на славата. Спомняйки си думите на Христос, умовете им се отваряха, за да разбират пророчествата и чудесата, които Той бе извършил. Чудесата на Неговия живот минаваха пред очите им и те се чувстваха като хора, събудени от сън. Осъзнаха, че “словото стана плът и пребиваваше между нас и видяхме славата Му, слава като на единородния от Отца, пълно с благодат и истина” (1:14 Йоан 1:14). Христос наистина бе дошъл от Бога в грешния свят да спасява падналите синове и дъщери на Адам. Учениците сега разбираха своето нищожество много повече, отколкото преди, когато не осъзнаваха това. Никога не се уморяваха да повтарят Неговите думи и дела. Уроците Му, които съвсем слабо бяха разбрали, сега им се откриха с нова сила. Писанията станаха за тях нова книга. Като изследваха свидетелстващите за Христос пророчества, учениците се сприятелиха с Божеството и научиха за Този, Който бе възнесен на небето да завърши започнатото на земята дело. Признаха факта, че Той притежаваше знание, неразбираемо без Божествена помощ за никое човешко същество. Нуждаеха се от помощта на Този, Когото царе, пророци и праведни мъже бяха предсказали. С възхищение четяха и препрочитаха пророчествата за Неговия характер и дело. Колко слабо бяха разбирали досега пророческите писания! Колко мудно бяха вниквали във великите истини, които свидетелстваха за Христос! Като гледаха смирението Му, как Той ходеше като човек сред човеците, те не можеха да разберат тайната на Неговото въплъщение, двойствения характер на естеството Му. Очите им бяха затворени, за да не осъзнаят напълно Божествеността в човешкото естество. Но след като бяха просветлени от Светия Дух, как копнееха да Го видят отново и да застанат в нозете Му. Колко биха желали да отидат при Него, да им обясни Писанията, които не можеха да разберат. Колко внимателно щяха да слушат словата Му. Какво искаше да каже Христос с думите: “Имам още много неща да ви кажа, но не можете да ги понесете сега”? (Йоан 16:12). Колко нетърпеливи бяха да узнаят всичко. Те тъгуваха, че вярата им беше толкова слаба, че идеите им бяха толкова далече от целта, че така бяха пропуснали да осъзнаят реалността. От Небето бе изпратен вестител от Бога да провъзгласи идването на Христос, да привлече вниманието на еврейския народ към Неговата мисия, за да могат хората да се приготвят да Го приемат. Чудната личност, за която Йоан съобщи, бе сред тях в продължение на повече от тридесет години, а те наистина не бяха Го познали като изпратен от Бога. Угризения смущаваха съвестта на учениците за това, че бяха допуснали преобладаващото неверие да закваси и техните схващания, да затъмни разбирането им. Светлината бе изгряла сред тъмата на този свят, а те бяха пропуснали да открият откъде идваха лъчите -. Питаха се защо бяха следвали поведение, което предизвикваше укорите на Христос. Често повтаряха Неговите думи и казваха: “Защо допуснахме земни съображения и противопоставянето на свещеници и равини да объркат нашите чувства, за да не схванем, че сред нас бе един по-велик от Мойсей, че ни поучаваше един по-мъдър от Соломон? Колко затъпели са били нашите уши! Колко слабо е било нашето разбиране!” Тома не искаше да повярва, докато не сложи пръста си в раната, причинена от римските войници. Петър се отрече от Него, когато Той бе унижен и отхвърлен. Тези мъчителни спомени изникнаха ясно пред тях. Бяха с Него, но не Го познаха и не Го оцениха. Но как само тези неща сега вълнуваха сърцата им, когато признаха своето неверие! Тъй като свещениците и управителите се сговаряха срещу последователите на Христос и се събираха да се съветват, и ги извеждаха пред съвети, и ги хвърляха в затвора, те се радваха, “загдето се удостоиха да претърпят опозоряване за Исусовото име” (Деян. 5:41). Радваха се да доказват пред хора и пред ангели, че бяха признали славата на Христос и бяха избрали да Го следват с цената на всичко. Истина е и днес, както и в апостолски дни, че без просветление от Божия Дух човечеството не може да схване славата на Христос. Истината и делото Божие не се оценяват от едно християнство, обичащо света и правещо компромиси. Последователите на Учителя не могат да бъдат намерени по пътищата, водещи към лесен живот и земна слава или съобразявани със светския начин на живот. Те са далеч напред, в пътеките на труд, смирение и укор, на предната линия в битката “срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Еф. 6:12). И сега, както в дните на Христос, те биват погрешно разбирани, укорявани и потискани от свещениците и фарисеите на своето време. Божието царство не идва с външен показ. Евангелието на Божията благодат с неговия дух на себеотрицание никога не може да бъде в хармония с духа на света. Тези два принципа са взаимно изключващи се. “Но естественият човек не побира това, което е от нещата на Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” ( 2:14 1Кор. 2:14). Но днес в религиозния свят има множества, които вярват, че работят за установяването на Христовото царство като земно и временно избавление. Те желаят да направят от нашия Господ владетел на земните царства, управител в техните царски дворове и бойни лагери, в техните съдебни зали, в техните дворци и пазари. Очакват Той да управлява чрез закони и постановления, изявяващи човешки авторитет. Тъй като Христос сега не е тук лично, самите те ще подемат делото вместо Него, ще провеждат законите на Неговото царство. Установяването на такова царство е същото, което евреите желаеха в дните на Христос. Биха приели Исус, ако Той бе пожелал да установи временно управление, да подкрепи онова, което те смятаха за Божи закон, да ги направи хора, откриващи Неговата воля и да ги упълномощи със Своя авторитет. Но Той каза: “Моето царство не е от този свят” (18:36 Йоан 18:36). Не искаше да приеме земен трон. Управлението под което живееха евреите беше корумпирано и потисническо. Навсякъде имаше крещящи злоупотреби, грабежи, нетърпимост и алчна жестокост. Но Спасителят не предприе граждански реформи. Не атакува националните злоупотреби, нито осъди националните врагове. Не попречи на авторитета на управлението. Той, Който беше наш пример, стоеше настрана от земните правителства не защото беше безразличен към стенанията на хората, но защото лекарството не се крие в човешки мерки. За да бъде ефикасно, то трябва да стигне до хората индивидуално, трябва да обнови сърцето. Не чрез решения на законодателни събрания, нито чрез покровителството на велики светски мъже се установява Божието царство, а чрез вкореняване на Христовото естество в човешкото чрез делото на Светия Дух. “А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч на тия, които вярват в Неговото име, които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, но от Бога” (1:12,13 Йоан 1:12,13). Тук е единствената сила, която може да работи за издигането на човечеството. Човешкото участие в изпълнението на това дело е да поучава и да живее Словото Божие. Когато апостол Павел започна своята служба в Коринт - оживения, богат и нечестив град, замърсен от безбройните пороци на езичеството, той каза: “Защото бях решил да не зная между вас нещо друго освен Исус Христос, и то Христос разпнат” ( 2:2 1Кор. 2:2). Пишейки по-късно на някои, покорени от най-долни грехове, можа да каже: “Но вие измихте себе си от такива неща, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа Исуса Христа и в Духа на нашия Бог.” “Винаги въздавам благодарност на моя Бог за вас, за Божията благодат, която ви е била дадена в Христа Исуса” ( 6:11 1:4 1Кор. 6:11, 1:4). И днес, както в дните на Христос, делото на Божието царство не е в ръцете на онези, които се боричкат за признание и поддръжка от земни управители и човешки закони, но в ръцете на тези, които обявяват на народа в Неговото име духовните истини, които ще изработят в приелите ги Павловата опитност: “Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене” ( 2:20 Гал. 2:20). Тогава те могат да работят като Павел за благото на хората. Той каза: “И тъй, от Христова страна сме посланици, като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога” (5:20 2Кор. 5:20).

Добрият самарянин В притчата за добрия самарянин Христос разкри естеството на истинската религия. Той показа, че тя се състои не в системи, вярвания или ритуали, а в дела на любов, в даване на най-големи блага на другите, в истинска доброта. Когато Христос поучаваше народа, “някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да правя, за да наследя вечен живот?” Притаили дъх, събраните множества очакваха отговора. С този въпрос на законоучителя свещениците и равините бяха намислили да объркат Христос, но Спасителят не се поддаде на предизвикателството. Той изиска отговора от самия човек, който зададе въпроса. “Какво е писано в закона, как четеш?” Евреите все още обвиняваха Исус за лекото Му отношение към закона, даден на Синай, но Той насочи въпроса за спасението към изпълняване на Божиите заповеди. Законникът каза: “Да възлюбиш Господа, твоя Бог, с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичките си сили и с всичкия си ум, и ближния си, както себе си!” Исус каза: “Право си отговорил; това стори и ще живееш.” Законникът не беше доволен от мнението и от делата на фарисеите. Той бе изучавал Писанията с желанието да вникне в истинското им значение. Тези неща го интересуваха живо и въпросът му бе искрен. “Какво да правя- ?” В своя отговор относно изискванията на закона той подмина цялото множество от церемониални и ритуални предписания. Не им придаваше някаква стойност, но представи двата велики принципа, върху които се основават законът и пророците. Христос похвали отговора и това го издигна над равините. Те не можаха да го осъдят, че не одобрява изложеното от законника. “Това стори и ще живееш!” - каза Исус. Той представи закона като Божествена цялост и по този начин предаде урока, че не е възможно да пазим едно предписание, а да нарушаваме друго, защото общ принцип обединява всички тях. Достойнството на човека ще бъде оценено от послушанието му към целия закон. Върховна любов към Бога и безкористна любов към човека са принципите, които трябва да се прилагат в живота. Законникът се почувства нарушител на закона. В това бе убеден и от пронизващите думи на Христос. Не бе живял правдата на закона, която твърдеше, че разбира. Не бе показал любов към своя ближен. Покаяние бе нужно, но вместо покаяние той искаше да оправдае себе си. И за да не признае истината, се опита да покаже колко трудно е изпълнението на заповедта. Така се надяваше да отклони убеждението и да се издигне в очите на народа. Думите на Спасителя бяха показали, че въпросът му бе ненужен, защото сам можеше да си отговори на него. Но той зададе друг въпрос: “А кой е моят ближен?” Този въпрос причиняваше безкрайни спорове сред евреите. Те не се съмняваха, че езичниците и самаряните бяха чужденци и неприятели. Но къде трябваше да мине границата между хората от техния народ и между различните класи на обществото? Кого трябваше свещеникът, равинът и старейшината да смятат за свой ближен? Прекарваха живота си в кръг от церемонии за очистване. Контактът с невежото и безгрижно множество - учеха те - би причинил оскверняване, което, за да се отстрани, би изисквало уморителни усилия. Трябваше ли да гледат на “нечистите” като на свои ближни? Исус отново отказа да бъде въвлечен в спора. Той не осъди високомерието на тези, които дебнеха да Го осъдят. Но с една проста история обрисува пред Своите слушатели такава картина за изливането на небесна любов, която трогна всички сърца и изтръгна от законника признание за истината. Единственият начин да се прогони тъмнината е да се внесе светлина. Най-добрият начин да се справим с греха, със заблудата, е да представим истината. Откровението за Божията любов разкрива деформациите и греха на сърцето, което има себе си за център. “Някой си човек - каза Исус - слизаше от Ерусалим към Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. А случайно някой си свещеник слизаше по оня път и като го видя, замина си от срещната страна. Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна” (10:30-32 Лука 10:30-32). Това не бе измислена сцена, а действителна случка, която се бе разчула точно така, както бе представена сега. Свещеникът и левитът, които бяха минали на другата страна, бяха сред слушателите на Христовите думи. От Ерусалим към Ерихон пътникът трябваше да мине през една част на Юдейската пустиня. Пътят водеше надолу през безлюдна скалиста урва, която гъмжеше от разбойници и често ставаше сцена на жестокости. Тук пътникът бе нападнат, ограбено му бе всичко, което имаше някаква стойност, бе наранен и натъртен и оставен полумъртъв край пътя. Както си лежеше, един свещеник мина по пътя. Мина оттам, но само хвърли бърз поглед към наранения човек. Тогава се появи левитът. Любопитен да разбере какво се бе случило, той се спря и погледна към страдащия. Убеден бе какво трябваше да стори, но това не беше приятна работа. Би предпочел да не бе минавал по този път, та да не ставаше нужда да види наранения човек. Убеди себе си, че случаят не го засяга. И двамата мъже бяха на свещена служба и изповядваха, че проповядват писанията. Те принадлежаха към една особена класа, избрана да представя Бога пред хората. Трябваше да “състрадават с невежите и заблудилите” (Евр.; 5:2 Евр. 5:2), за да могат да водят хората към разбиране на Божията велика любов и към човечност. Делото, което те бяха призвани да извършат, бе същото, което Исус бе описал като Свое с думите: “Духът на Господа е на Мене, защото Ме е помазал да благовестявам на сиромасите; прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите, да пусна на свобода угнетените- “ (4:18 Лука 4:18). Небесните ангели наблюдават бедствията на Божието семейство на земята и са готови да сътрудничат на хората в облекчаване на теглата и страданието. Бог в Своя промисъл доведе свещеника и левита на пътя, където лежеше раненият страдалец, за да видят неговата нужда от милост и помощ. Цялото Небе наблюдаваше с очакването сърцата на тези хора да се докоснат със съчувствие към човешката беда. Спасителят бе Този, Който бе направлявал евреите в пустинята от облачния и огнения стълб. Той бе поучавал на урок, различен от онзи, който хората получаваха сега от свещениците и учителите. Милостивите предвиждания на закона се простираха дори до немите животни, не можещи да изразят с думи своята нужда и страдание. На Мойсей бе дадена наредба за израилевите чада по този въпрос: “Ако срещнеш забъркалия се вол или осел на неприятеля си, непременно да му го закараш! Ако видиш, че оселът на ненавистника ти е паднал под товара си и не ти се иска да му помогнеш, пак непременно да помогнеш заедно с него!” (Изх.;23:4,5 Изх. 23:4,5). Но чрез човека, наранен от разбойниците, Исус представи случая на техен брат по страдание. Колко повече сърцата им трябваше да се трогнат от съжаление към него, отколкото към едно животно, носещо товар. Чрез Мойсей им бе дадена вестта, че Господ, техният Бог, “е велик, могъщ и страшен Бог”, “извършва съдба за сирачето и за вдовицата и обича чужденеца”, затова той нареди: “Обичайте, прочее, чужденеца, защото и вие сте били чужденци”, “да го обичаш като себе си” (10:17-19 Левит;19:34 Второзак. 10:17-19; Левит 19:34). Йов бе казал: “Чужденецът не нощуваше вън; отварях вратата си на пътника.” И когато двамата ангели, облечени като хора, дойдоха в Содом, Лот им се поклони с лице до земята и каза: “Ето, господари мои, свърнете, моля, в къщата на слугата си и пренощувайте- “ (Йов;31:32 Бит.;19:2 Йов 31:32; Бит. 19:2). Всички тези уроци свещеникът и левитът познаваха добре, но не ги прилагаха в живота си. Обучавани в училището на национално високомерие, те бяха станали егоистични, тесногръди и високомерни. Когато видяха ранения, не можаха да разберат дали е от техния народ или не. Помислиха, че би могъл да е самарянин и си отидоха. В постъпката им така, както Христос я описа, законникът не видя нищо, което да противоречи на изискванията на закона, които поучаваше. И сега бе представена друга сцена: “Но един самарянин, като пътуваше, дойде на мястото, дето беше той, и като го видя, смили се.” И не попита дали странникът е евреин или езичник. Самарянинът добре знаеше, че ако този човек е евреин и си разменят местата, той би плюл в лицето му и би го подминал с презрение. Но не се поколеба, не помисли, че, бавейки се на това място, можеше да има опасност от насилие за самия него. Достатъчно беше това, че пред него лежеше човешко същество в нужда и страдание. Той свали дрехата си, за да го покрие. Маслото и виното, които носеше за из път, употреби, за да промие и освежи ранения човек. Качи го на собственото си добиче и тръгна бавно и внимателно по пътеката, та тръскането да не му причини болка. Заведе го в една гостоприемница и осъмна, бдейки нежно над него. На сутринта, когато болният човек се подобри, самарянинът се запъти по работата си, но преди това го предаде на грижата на гостилничаря, плати разходите и остави сума за ползване, но не се задоволи само с това, а предвиди и сума за по-нататъшните му нужди, казвайки на домакина: “Погрижи се за него и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя!” Разговорът свърши. Исус спря погледа си върху законника, сякаш четеше в душата му, и каза: “Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците?” (10:36 Лука 10:36). Законникът не искаше дори сега да произнесе с устните си името “самарянин”, а отговори: “Онзи, който му показа милост.” Исус каза: “Иди и ти прави също така!” Въпросът “Кой е моят ближен?” получи отговор веднъж завинаги. Христос показа, че нашият ближен не е просто някой от църквата или от вярата, към която принадлежим. Той не принадлежи на раса, цвят или класа. Нашият ближен е всеки, който се нуждае от помощта ни. Нашият ближен е всеки, който е наранен и пребит от неприятеля. Нашият ближен, това е всеки, който е Божия собственост. В притчата за добрия самарянин Исус представи Себе Си и Своята мисия. Човекът бе измамен, наранен, ограбен и смазан от Сатана и оставен да загине, но Спасителят показа съчувствие към нашето безпомощно състояние. Той остави славата Си, за да дойде да ни избави. Намери ни близо до смъртта и се зае с нашия случай. Излекува раните ни, покри ни с дрехата на Своята правда, отвори за нас безопасно прибежище и написа всичко за Своя сметка. Умря, за да ни откупи. Посочвайки Себе Си като пример, Той казва на последователите Си: “Това ви заповядвам, да се любите един друг!” “Както Аз ви възлюбих, така и вие да се любите един другиго” (15:17 13:34 Йоан 15:17, 13:34). Въпросът на законника към Исус беше: “Какво да правя?” А Исус, като призна, че правдата е сбор от любовта към Бога и към човека, каза: “Това стори и ще живееш!” Самарянинът бе послушал внушенията на своето добро и обичащо сърце и по този начин бе доказал, че е изпълнител на закона. Христос каза на законника: “Иди и ти прави също така!” Вършене, а не само говорене се очаква от Божиите чада: “Който казва, че пребъдва в Него, сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос” ( 2:6 1Йоаново 2:6). Този урок е не по-малко нужен и на днешния свят, отколкото, когато беше изговорен от устата на Христос. Себелюбие и студена формалност почти са угасили пламъка на любовта и са прогонили благодатта, която би направила характера на Божиите чада да бъде благоухание. Голяма част от изповядващите Неговото име са забравили, че те трябва да представят Христос. Ако няма на практика саможертва за доброто на другите в семейния кръг, в съседството, в църквата и където и да сме, тогава, каквото и да е нашето изповедание, ние не сме християни. Христос свърза Своя интерес с интереса на човечеството и ни моли да станем едно с Него за спасение на човека. “Даром сте приели - каза Той, - даром давайте” (10:8 Матей 10:8). Грехът е най-голямата от всички злини и ние трябва да съжаляваме, да помагаме на грешника. Мнозина са, които грешат и които чувстват своя срам и своето безумие. Жадуват за думи на насърчение. Осъзнават грешките и заблудите си, докато бъдат докарани почти до отчаяние. Не бива да пренебрегваме тези души. Ако сме християни, няма да минем на другата страна, пазейки се доколкото е възможно от онези, които се нуждаят най-много от помощ. Когато видим човешките същества в бедствие или в грях, никога не трябва да казваме: Това не ме засяга! “- вие, духовните, поправяйте такъв с кротък Дух” ( 6:1 Гал. 6:1). Чрез вяра и молитва отблъснете силата на неприятеля. Окуражаващите думи, изказани с вяра, ще бъдат като лечителен балсам за наранените и смазаните. Много хора са отслабнали и са се обезверили в голямата битка на живота, а една дума на мило насърчение би ги укрепила да победят. Никога не бива да минаваме край страдаща душа, без да се опитаме да я утешим, както Бог ни е утешил. Всичко това е просто изпълнение на принципа на закона, принципа, който е илюстриран в притчата за добрия самарянин и открит в живота на Исус. Неговият характер разкрива истинското значение на закона и показва какво означава да обичаме ближния си като себе си. И когато Божиите чада са мили, любезни и обичат всички хора, те също свидетелстват за същността на небесните постановления. Свидетелстват, че “законът Господен е съвършен, възвръща душата” (19:7 Пс. 19:7). А непоказващият тази любов нарушава закона, за който твърди, че почита, защото духът, изявяван от нас към нашите братя, показва какъв е духът ни към Бога. Божията любов в сърцето е единственият извор на любов към ближния. “Ако рече някой: Любя Бога, а мразя брата си, той е лъжец, защото който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял.” “Възлюбени-, ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас и любовта към Него е съвършена в нас” (1Йоаново 4:20,12).

Последното пътуване от Галилея С наближаването на края на Своята служба Христос промени начина Си на действие. Досега Той се бе старал да отбягва размирици и известност. Бе отказвал почитта на народа и бе преминавал бързо от място на място, когато ентусиазмът на хората изглеждаше, че излиза от контрол. Отново и отново бе заповядвал никой да не Го провъзгласява за Христос. По времето на празника Шатроразпъване пътуването Му до Ерусалим бе станало бързо и тайно. Когато братята Му Го бяха увещавали да се представи публично като Месия, Исус бе отговорил: “Моето време още не е дошло” (7:6 Йоан 7:6). Той се бе запътил към Ерусалим незабелязан и влезе в града, без да е оповестено това и без да е почетен от множествата. Не беше така с Неговото последно пътуване. Напуснал бе Ерусалим преди известно време поради злината на свещениците и равините. Но сега се запъти обратно, пътувайки открито, по обиколен път и с предизвестие за Своето идване, каквото не бе правил никога досега. Той се приближаваше към мястото на великата Си жертва, към която трябваше да бъде насочено вниманието на народа. “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син” (3:14 Йоан 3:14). Както очите на Израил бяха отправени към издигнатата змия, символ на ликуването на народа, така всички очи трябваше да бъдат привлечени към Христос - жертвата, която донесе спасение на заблудения свят. Фалшивата представа за делото на Месия и липсата на вяра в Божествеността Му бяха причина Неговите братя да настояват на празника Шатроразпъване Той да се представи на народа публично. Сега с подобно желание учениците искаха да Го предпазят да не пътува към Ерусалим. Те напомниха думите Му, че трябва да бъде заловен. Знаеха смъртната враждебност на религиозните водачи и искаха да разубедят учителя си да не отива там. Тежко бе на Христовото сърце да си проправя път в страховете, разочарованията и неверието на Своите любими ученици. Трудно бе да ги води напред към мъката и разочарованието, които ги очакваха в Ерусалим. А Сатана беше готов да притисне с изкушенията си Човешкия Син. Защо трябваше да отива сега на сигурна смърт в Ерусалим? Навсякъде около Него имаше души, гладни за хляба на живота. На всяка стъпка имаше страдащи, очакващи спасителните Му думи. Делото, което трябваше да извърши, вестта на Неговата благодат, бе започнало току-що, а Той беше пълен със силите на съвършената младост, на съвършеното мъжество. Защо да не продължи към обширните земи на света с думите на благодатта, с докосванията на Своята лекуваща сила? Защо да не се радва, като раздава светлина и радост на милионите, които са в тъмнина и скръб? Защо да изостави събирането на жетвата на Своите ученици, толкова слаби във вярата, толкова нечувствителни, толкова бавно разбиращи, толкова бавно действащи? Защо да се срещне сега лице с лице със смъртта и да изостави делото Си в самото му начало? Врагът, който се бе противопоставил на Христос в пустинята, сега Го подлагаше на жестоки и подли изкушения. Ако Исус се бе поддал за момент, най-малкото би променил Своя пътя, за да спаси Себе Си; сътрудниците на Сатана биха победили, а светът щеше да бъде загубен. “- Той насочи лицето Си да пътува към Ерусалим.” Единственият закон на Неговия живот бе волята на Отца. Когато в детството Си посети храма, бе казал на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (2:49 Лука 2:49). В Кана, когато Мария бе пожелала Той да покаже Своята чудна сила, отговорът Му бе: “Часът Ми още не е дошъл” (2:4 Йоан 2:4). Със същите думи бе отговорил на братята Си, когато Го бяха подтикнали да отиде на празника. Но във великия Божи план бе посочен часът, когато трябваше да принесе Себе Си за греховете на хората, и този час скоро щеше да удари. Той нямаше да се уплаши, нито да се разколебае. Насочи се към Ерусалим, където враговете Му отдавна заговорничеха да отнемат живота Му. Сега Той щеше да го отдаде. Бе решен да издържи преследване, отричане, осъждане и смърт. “И проводи пред Себе Си пратеници, които отидоха и влязоха в едно самарянско село да приготвят за Него.” Хората отказаха да Го приемат, защото се беше запътил към Ерусалим. Те изтълкуваха това като предпочитание към евреите, които ненавиждаха. Ако Христос бе дошъл да възстанови храма и поклонението на планината Гаризим, щяха да Го приемат с радост, но Той отиваше в Ерусалим и затова не пожелаха да Му окажат гостоприемство. Малко осъзнаваха, че затварят вратите си пред най-добрия дар на Небето. Исус канеше хората да Го приемат, молеше за услуга от тях, за да бъде по-близо до тях, да им даде най-богатите благословения. За всяка оказана Му помощ Той даваше в замяна още по-скъпоценна благодат. Самаряните загубиха всичко поради своите предразсъдъци и гордост. Христовите вестители Яков и Йоан бяха много огорчени, че се оскърбява техният Господ. Те се изпълниха с недоволство поради грубото отношение на самаряните към Този, Който ги бе уважил с присъствието Си. Неотдавна на Планината на преображението Го бяха видели прославен от Бога, почетен от Мойсей и Илия. И сега, смятаха те, неуважението им не биваше да се остави без някакво явно наказание. Яков и Йоан предадоха на Христос отказа на народа да Му даде подслон през нощта. Смятаха, че това е тежка обида и гледайки към планината Кармил в далечината, където Илия беше заклал фалшивите пророци, казаха: “Господи, искаш ли да заповядаме да падне огън от небето и да ги изтреби, както направи Илия?” Бяха изненадани да видят, че Исус бе омъчнен от думите им и още по-изненадани от укора, който стигна до ушите им: “Вие не знаете на какъв сте дух, защото Човешкият Син не е дошъл да погуби човешки души, но да спаси!”, и Той отиде в друго село. Мисията на Христос не включваше възможността да бъде приет по принуда. Само Сатана и хората, движени от неговия дух, се опитват да насилват съвестта. Като дават вид, че са ревностни за правдата, онези, които са съюзени със злите ангели, нанасят страдание на своите съчовеци, за да ги обърнат към собствените си религиозни идеи. Но Христос винаги оказва милост, винаги се старае да спечели хората чрез разкриване на Своята любов. Той не може да приеме съперник в душата, нито да приеме половинчато служене, а желае единствено доброволно предаване на сърцето, повлияно от силата на любовта. Няма по-категорично доказателство, че притежаваме духа на Сатана, от това да сме склонни да нараняваме и унищожаваме тези, които не оценяват нашето дело или действат против нашите идеи. Всяко човешко същество - тяло, душа и дух, е собственост на Бога. Христос умря, за да изкупи всички. Нищо не може да оскърби Бога повече от хора, които поради религиозна гордост причиняват страдания на изкупените с кръвта на Спасителя. “И стана оттам и дойде в юдейските предели и местата отвъд Йордан; и народ пак се стече при Него и по обичая Си Той пак ги поучаваше” (10:1 Марко 10:1). Значителна част от последните месеци на Христовата служба бе прекарана в Перея - провинция срещу Юдея от “другата страна на Йордан”. Тук множества вървяха след Исус, както в ранната Му служба в Галилея, и Той повтори много от Своите по-раншни поучения. Като бе изпратил дванадесетте, Исус “определи други седемдесет души и ги изпрати по двама пред Себе Си във всеки град и място, гдето Сам Той щеше да отиде” (10:1 Лука 10:1). Тези ученици бяха прекарали известно време с Него, бяха подготвени за работата си. Когато дванадесетте бяха изпратени в първата си самостоятелна мисия, другите ученици придружиха Исус в пътуването Му през Галилея. Така те имаха привилегията да общуват с Него отблизо и да бъдат пряко поучавани. Сега тези повече на брой ученици също трябваше да тръгнат със самостоятелна мисия. Наставленията към седемдесетте бяха подобни на тези, дадени на дванадесетте, но не им бе заповядано да не влизат в никой езически или самарянски град. Макар че Христос бе току-що отхвърлен от самаряните, любовта Му към тях не се промени. Седемдесетте, които тръгнаха в Негово име, посетиха преди всичко самарийските градове. Посещението на Спасителя в Самария, похвалата, изказана по-късно към добрия самарянин, и голямата радост на прокажения, който също бе самарянин и единствен от десетте, върнал се да благодари на Христос, имаха голямо значение за Неговите ученици. Урокът залегна дълбоко в сърцата им. В поръчката, която им даде точно преди да се възнесе, Исус спомена Самария заедно с Ерусалим и Юдея като места, където те най-напред трябваше да проповядват евангелието. За изпълнението на това поръчение бяха подготвени от Неговите проповеди. Когато отидоха в Самария в името на своя Учител, намериха хора, готови да ги приемат. Самаряните бяха чули добрите думи на Христос за тях и за милостивите Му дела към хората от народа им. Видяха, че въпреки грубото им отношение към Него Той мислеше за тях с любов, което спечели сърцата им. След Възнесението приеха вестителите на Спасителя с радост и сред по-раншните свои най-ожесточени неприятели учениците събраха богата жетва. “Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси. Ще постави правосъдие според истината.” “И в Неговото име народите ще се надяват” (42:3 12:21 Исая 42:3; Матей 12:21). Като изпращаше седемдесетте, Исус им каза, както бе казал и на дванадесетте, да не натрапват присъствието си, където то е нежелано. “А като влезете в някой град и те не ви приемат - каза Той, - излезте на улиците му и речете: И праха, който е полепнал по нозете ни от вашия град, ви отърсваме; но това да знаете, че Божието царство е наближило.” Те не трябваше да правят това от негодувание или поради наранено достойнство, а за да покажат колко тъжно нещо е да се отхвърлят Господнята вест или Неговите вестители. Да се отхвърлят Христовите слуги, това означава да се отхвърли и самият Христос. “Казвам ви - прибави Исус, - че по-леко ще бъде наказанието на Содом в оня ден, отколкото на тоя град.” Тогава мислите Му се отправиха към Галилейските градове, където бе прекарал толкова време от Своята служба. С дълбока мъка Той възкликна: “Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо, защото ако бяха се извършили в Тир и Сидон великите дела, които се извършиха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел. Обаче на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съда, отколкото на вас. А ти, Капернауме, до небесата ли ще се издигнеш? До ада ще се смъкнеш.” На тези оживени градове около Галилейското езеро бяха предложени безплатно най-богатите небесни благословения. Ден след ден Князът на живота бе влизал и излизал от тях. Божията слава, която пророци и царе копнееха да видят, бе изгряла над множествата, които се тълпяха след Спасителя. Но въпреки това те отказаха небесния дар. С голяма предпазливост равините бяха предупредили народа да не приема ученията, проповядвани от новия учител, защото Неговите теории и живот бяха противни на ученията на бащите. Народът се довери на свещениците и фарисеите, вместо всеки да се постарае да разбере словото Божие за себе си. Те почитаха свещениците и управниците, вместо да почитат Бога, и отхвърлиха истината, за да запазят своите предания. Мнозина бяха повлияни и почти убедени, но не действаха според убежденията си и не застанаха на страната на Христос. Сатана поднасяше своите изкушения дотогава, докато светлината заприлича на тъмнина. Така мнозина отхвърлиха истината, която би послужила за спасение на душата. Истинският Свидетел казва: “Ето, стоя на вратата и хлопам” (Откр.; 3:20 Откр. 3:20). Всяко предупреждение, укор и наставление в Словото Божие или чрез Неговите вестители е чукане на сърдечната врата. Това е гласът на Исус, Който моли да бъде приет. Ако не се обърне внимание на всяко чукане, желанието да се отвори отслабва. Ако впечатленията, създадени от Светия Дух, бъдат пренебрегнати днес, утре няма да бъдат така ясни и силни. Сърцето става по-малко податливо и потъва в опасно равнодушие за краткостта на живота и за предстоящата велика вечност. Ние ще бъдем съдени не защото сме били в заблуда, а защото сме пренебрегнали изпратените от небето възможности да научим какво е Истина. Както апостолите седемдесетте бяха получили свръхестествени дарби като печат за своята мисия. Когато делото им бе завършено, те се върнаха с радост, казвайки: “Господи, в Твоето име и бесовете се покоряват на нас.” Исус отговори: “Видях Сатана паднал от Небето като светкавица.” Сцените на миналото и на бъдещето бяха представени в ума на Исус. Той видя Луцифер, който в началото беше изгонен от небесните дворове. Видя предстоящите сцени на собствената Си агония, когато характерът на Изкусителя щеше да бъде разкрит пред всички светове. Той чу вика “Свърши се!” (19:30 Йоан 19:30) да известява, че изкуплението на изгубената раса е защитено завинаги от обвиненията, измамите, претенциите, които Сатана би подбуждал. Отвъд Голготския кръст с неговата агония и срам Исус видя в бъдещето великия последен ден, когато князът на поднебесната сила ще бъде унищожен на земята, която толкова дълго бе осквернявал със своя бунт. Исус видя делото на дявола приключено завинаги и Божия мир, изпълващ небето и земята. Отсега нататък Христовите последователи трябваше да възприемат Сатана като победен враг. На кръста Исус трябваше да спечели победа вместо тях, победата, която Той желаеше те да приемат като собствена. “Ето - каза Той, - давам ви власт да настъпвате на змии и на скорпии и власт над цялата сила на врага; и нищо няма да ви повреди.” Всемогъщата сила на Светия Дух е защитата на всяка смирена душа. Христос няма да позволи никой, който с покаяние и вяра е потърсил защитата Му, да попадне под властта на неприятеля. Спасителят е на страната на Своите изкушавани и изпитвани чада. С Него не може да има неуспех, загуба, невъзможност или поражение. Чрез Него можем да вършим всичко. Той дава сили, когато дойдат трудности и тежки изкушения. Не чакайте да се приспособите към всички трудности, а погледнете към Исус, вашия помощник. Има християни, които говорят прекалено много за силата на Сатана. Те мислят за своя враг, молят се, разговарят за него и той се издига все по-голям и по-велик във въображението им. Истина е, че Сатана е могъщо същество, но благодарение на Бога ние имаме всемогъщ Спасител, Който го изхвърли от небето. Сатана се радва, когато величаем силата му. Защо да не говорим за Исус, защо да не величаем Неговата сила и любов? Дъгата на обещанието, обкръжаваща трона във висините, е вечно свидетелство, че “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот” (3:16 Йоан 3:16). Това обещание е свидетелство на всемира, че Бог никога няма да остави народа Си в неговата битка със злото. То ни дава уверение за сила и закрила дотогава, докато самият трон съществува. Исус прибави: “Обаче недейте се радва на това, че духовете ви се покоряват, а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.” Не се радвайте от това, че притежавате сила, за да не забравите, че сте зависими от Бога. Бъдете внимателни да не ви завладее себедоволството и да не работите със собствената си сила вместо с духа и силата на вашия Господ. Личното “аз” винаги е готово да отдаде заслугата на себе си, ако се постигне някакъв успех в делото. Когато собственото “аз” се ласкае и възхвалява, впечатлението у другите, че Бог е всичко и във всичко се притъпява. Апостол Павел казва: “- когато съм немощен, тогава съм силен” (2Кор.;12:10 2Кор. 12:10). Когато осъзнаваме нашата слабост, ние се научаваме да зависим от сила, която не ни е присъща. Нищо не може така силно да повлияе сърцето, както чувството за нашата отговорност пред Бога. Нищо не достига така дълбоко в най-скритите, най-вътрешните мотиви на поведението, като чувството за прощаващата любов на Христос. Трябва да дойдем в допир с Бога, за да ни даде Той Своя Свят Дух, Който да ни направи способни да общуваме с нашите ближни. Тогава се радвайте, че чрез Христос вие сте се свързали с Бога като членове на небесното семейство. Докато гледате по-високо от себе си, ще имате постоянното чувство за слабостта на човешкото естество. Колкото по-малко разчитате на себе си, толкова по-ясно и пълно ще бъде разбирането ви за величието на нашия Спасител. Колкото по-здраво се свържете с извора на светлината и силата, толкова по-силна светлина ще се излива върху вас и толкова по-голяма ще бъде силата ви да сътрудничите на Бога. Радвайте се, че сте едно с Бога, едно с Христос и с цялото небесно семейство. Докато седемдесетте слушаха Христовите думи, Светият Дух запечатваше в умовете им живите действителности и пишеше истината на плочите на душата. Макар че ги заобикаляха големи множества, те се чувстваха насаме с Бога. Като знаеше, че в този момент те са получили вдъхновението, Исус “се зарадва чрез Светия Дух и каза: Благодаря Ти, Отче, Господи на небето и земята, задето Си утаил това от мъдрите и разумните, а Си го открил на младенците. Да, Отче, защото така Ти се видя угодно. Всичко Ми е дадено от Отца Ми; и освен Отец никой не знае кой е Синът; и никой не знае кой е Отец освен Сина и оня, комуто Синът би благоволил да Го открие”. Славените хора в света, така наречените велики и мъдри хора, с цялата си прехвалена мъдрост не можаха да схванат характера на Христос. Те съдеха според Неговата външност, по смирението, което преживя, ставайки човешко същество. Но на рибарите и бирниците бе дадено да видят Невидимия. Дори учениците не можаха да разберат всичко, което Исус желаеше да им открие, но от време на време, когато се предаваха на силата на Светия Дух, умовете им биваха просветлени. Те осъзнаваха, че могъщият Бог, скрит под покривалото на човешкото естество, беше с тях. Исус се радваше, че макар това познание да не бе притежание на мъдрите и разумните, то бе разкрито на тези скромни хора. Често, когато Той представяше Старозаветните писания и показваше как са приложени за Него и за делото на изкуплението, те биваха събуждани от Неговия Дух и се издигаха в небесна атмосфера. Учениците имаха по-ясно разбиране за духовните истини, изговорени от пророците, отколкото писателите, които ги бяха записали. Сега можеха да четат старозаветните писания не като доктрините на книжниците и фарисеите, не като словата на мъдри хора, които са умрели отдавна, но като ново откровение от Бога. Те видяха. “- Него, Когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде” (14:17 Йоан 14:17). Единственият начин да разберем истината по-съвършено, е да пазим сърцето си чувствително и подчинено на Христовия Дух. Душата трябва да бъде изчистена от суета и гордост и изпразнена от всичко, което притежава, и там да бъде поставен тронът на Христос. Човешката наука е твърде ограничена, за да обхване изкуплението. Планът на изкуплението стига толкова далеч, че философията не е в състояние да го обясни. Той ще си остане завинаги тайна, която и най-задълбоченият ум не може да схване. Науката на спасението не може да бъде обяснена, а се научава от опит. Само този, който вижда собствената си греховност, може да осъзнае ценността на Спасителя. Уроците, предавани от Христос, докато напредваше бавно от Галилея към Ерусалим, бяха пълни с поучение. Хората слушаха думите Му с желание. В Перея, както и в Галилея, влиянието на еврейския фанатизъм върху народа бе по-малко, отколкото в Юдея, и Неговото учение намери отзвук в сърцата им. През тези последни месеци от службата Си Христос разказа много от Своите притчи. Свещениците и равините Го преследваха с неутихваща ожесточеност, но предупрежденията Си към тях Той обви в символи. Те не можеха да сбъркат онова, което искаше да каже, обаче не можеха да намерят в думите Му нещо, та да Го обвинят. В притчата за фарисея и митаря самодоволната молитва: “Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци- “ контрастира ярко на вика на каещия се: “Боже, бъди милостив към мене, грешника” (18:11,13 Лука 18:11,13). Така Христос изобличи лицемерието на евреите и като използва метафората за неплодородната смокиня и за голямото угощение, предсказа бедствията, които щяха да сполетят непокаяния народ. Тези, които бяха отхвърлили подигравателно поканата за евангелската вечеря, чуха предупредителните Му думи: “Защото ви казвам, че никой от поканените няма да вкуси от вечерята Ми” (14:24 Лука 14:24). Безценно бе дадено на учениците наставление. Притчата за настойчивата вдовица и за приятеля, който поиска хляб в среднощ, придаде нова сила на думите Му “Искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите, хлопайте и ще ви се отвори!” (11:9 Лука 11:9). И често тяхната колебаеща се вяра беше укрепвана от спомена, че Христос бе казал: “А Бог няма ли да отдаде правото на Своите избрани, които викат към Него ден и нощ, ако и да се бави спрямо тях? Казвам ви, че ще им отдаде правдата скоро” (18:7,8 Лука 18:7,8). Той отново повтори прекрасната притча за изгубената овца и задълбочи поуката от нея още повече, като разказа за изгубената сребърна монета и за блудния син. В този момент учениците не можеха да оценят напълно силата на тези уроци, но след изливането на Светия Дух, като видяха събирането на езичниците и злата ярост на евреите, разбраха по-добре урока за блудния син и можаха да се зарадват на Христовите думи “- да се развеселим и да се зарадваме”, “защото този Мой син бе мъртъв и оживя, изгубен бе и се намери” (15:24,32 Лука 15:32,24). И когато тръгнаха в името на Учителя си, срещайки укори, бедност и преследване, те постоянно укрепваха сърцата си повтаряйки си Неговите поучения, изговорени при това последно пътуване: “Не бой се, малко стадо, защото Отец ви благоволи да ви даде царството. Продайте имота си и давайте милостиня; направете си кесии, които не овехтяват, неизчерпаемо съкровище на небесата, гдето крадец не се приближава, нито молец изяжда. Защото, гдето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (12:32-34 Лука 12:32-34).

Божественият Пастир А з Съм добрият Пастир; добрият Пастир живота Си дава за овцете.” “Аз Съм добрият Пастир и познавам Моите и Моите Мене познават, също както Отец познава Мене и Аз познавам Отца; и Аз давам живота Си за овцете.” Исус отново се доближи до умовете на Своите слушатели, като използва познати за тях образи. Той бе уподобил влиянието на Духа на студена освежителна вода. Представил бе Себе Си като светлина, източник на живот и радост за природата и човека. Сега в красива пасторална картина им представи връзката Си с тези, които вярват в Него. За слушателите Му нямаше по-позната картина. Христовите думи я свързаха завинаги с Него. Учениците не можеха да не видят пастири, водещи стадата си, и да не си спомнят урока на Спасителя. Щяха да виждат Христос във всеки верен пастир и себе си във всяко безпомощно и зависимо стадо. С този символ пророк Исая си бе послужил, за да опише мисията на Месия, използвайки утешителните думи: “Ти, който носиш благи вести на Сион, изкачи се на високата планина; Ти, който носиш благи вести на Ерусалим, издигни силно гласа си; издигни го, не бой се! Кажи на юдовите градове: Ето вашия Бог! - Той ще пасе стадото Си като овчар, ще събере агнетата с мишцата Си, ще ги носи в пазухата Си- “ (40:9-11 Исая 40:9-11). Давид бе пял: “Господ е пастир мой. Няма да остана в нужда” (23:1 Пс. 23:1). И Светият Дух чрез Езекиил бе заявил: “И ще поставя над тях един пастир- “ “Ще потърся изгубената и ще докарам пропъдената, ще превържа ранената и ще подкрепя немощната- “ “И като направя с тях завет на мир- “ “Те не ще бъдат вече корист на народите-, но ще живеят в безопасност и не ще има кой да ги плаши” (Езекиил;34:16,23,25,28 Езекиил 34:23,16,25,28). Христос приложи тези пророчества за Себе Си и показа контраста между Своя характер и този на израилевите водачи. Фарисеите току-що бяха изгонили една овца от стадото, защото се бе осмелила да свидетелства за силата на Христос. Те бяха отстранили душа, която истинският Пастир бе привлякъл към Себе Си. С това бяха показали, че са невежи за повереното им дело и недостойни за пастири на стадото. Сега Исус представи контраста между тях и добрия Пастир и посочи Себе Си като истинския Пазач на Господнето стадо. Преди да направи това обаче Той говори за Себе Си чрез друг символ. Той каза: “- който не влиза през вратата на кошарата на овцете, но прескача от другаде, той е крадец и разбойник. А който влиза през вратата, овчар е на овцете.” Фарисеите не осъзнаха, че тези думи бяха изговорени против тях. Когато се питаха в сърцата си какво е значението им, Исус им отговори ясно: “Аз Съм вратата; през Мене, ако влезе някой, ще бъде спасен, и ще влиза, и ще излиза, и пасища ще намира. Крадецът влиза само да открадне, да заколи и да погуби: Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно.” Христос е вратата на Божието стадо. През тази врата са влизали всички Негови деца още от най-ранни векове. Чрез Исус, както е изразен чрез сянката на символите, както е показан в откровението на пророците, както е разкрит в уроците, дадени на учениците, и чрез чудесата Му, извършени за човешките синове, те видяха “Божия Агнец, който носи греха на света” (1:29 Йоан 1:29). И чрез Него те биват водени в кошарата на Неговата благодат. Мнозина в света са представяли други обекти на вяра, церемонии, системи, измислени, за да дадат надежда на хората, че ще получат оправдание и мир с Бога и че така ще намерят вход към Неговата благодат. Но единствената врата е Христос и всички, които поставят нещо на Негово място, всички, които се опитват да влязат в кошарата по друг начин, са крадци и грабители. Фарисеите не бяха влезли през вратата. Те бяха прескочили в стадото по друг начин, а не чрез Христос, и не изпълняваха делото на истинския пастир. Свещениците и управниците, книжниците и фарисеите унищожиха живите пасища и оскверниха изворите на живата вода. Боговдъхновените думи описват точно тези фалшиви пастири: “Не подкрепихте немощната, нито изцелихте болната, не превързахте ранената, нито потърсихте изгубената; но с насилие и строгост властвахте над тях” (Езекиил;34:4 Езекиил 34:4). През всички векове философи и учители са представяли на света теории, с които да задоволят нуждата на душата. Всеки езически народ е имал своите велики учители и религиозни системи, които са му предлагали някакви средства за изкупление, различни от Христос, като са отправяли очите на хората настрана от лицето на Отца и са изпълвали сърцата им със страх от Този, Който им дава само благословения. Целта на тяхното дело е да ограбят Бога от това, което е Негова собственост по сътворение и по изкупление. Тези фалшиви учители ограбват също и човека. Милиони човешки същества са оковани от фалшиви религии във вериги на робски страх, в непреодолимо безразличие, работещи като впрегатни добичета, лишени от надежда, радост и стремежи и с единствен тъп страх от онова, което иде. Единствено евангелието на Божията благодат може да издигне душата. Съзерцаването на Божията любов, изявена в Неговия Син, ще докосне сърцата и ще събуди силите на душата повече от всичко друго. Христос дойде, за да пресътвори образа на Бога в човека, и който отклонява хората настрана от Христос, ги отклонява от източника на истинското развитие. Той им ограбва от надеждата, стремленията и славата на живота. Той е крадец и грабител. “А който влиза през вратата, овчар е на овцете.” Христос е едновременно и Вратата, и Пастирът. Той влиза през самия Себе Си. Чрез собствената Си жертва става Пастирът на овцете. “Нему вратарят отваря; и овцете слушат гласа Му; и вика Своите овце по име и ги извежда. Когато е изкарал всичките Свои, върви пред тях; и овцете Го следват, защото познават гласа Му.” От всички същества овцата е едно от най-кротките и безпомощни и в Изтока пастирът се грижи за своето стадо неуморно и непрекъснато. В древността, както и днес, сигурността извън оградените селища е била малка. Мародери от скитнически племена или кръвожадни зверове, излезли от леговищата си в скалите, очакват, за да се нахвърлят срещу стадото. Пастирът бди на своя пост, знаейки, че и неговият живот е в опасност. Яков, който пазеше стадото на Лаван в пасищата на Харам, описва собствения си неуморен труд с думите: “- деня пекът ме изнуряваше, а нощя - мразът, и сънят бягаше от очите ми” (Бит.;31:40 Бит. 31:40). И докато пазеше овцете на баща си, момчето Давид без ничия помощ настигаше лъва и мечката и отърваваше от зъбите им отвлеченото агне. Когато пастирът води овцете си по скалисти хълмове, през гори и клисури към тучни пасища край реките, когато бди над тях в планината през самотните нощи, закриляйки ги от грабители, когато нежно се грижи за болните и слабите, неговият живот става едно с техния. Здраво и нежно се привързва към обекта на своята грижа. Колкото и голямо да е стадото, пастирът познава всяка овца, всяка има свое име и отговаря на името си при зова на пастира. Както един земен пастир познава овцете си, така и Божественият Пастир познава Своето стадо, което е разпръснато по целия свят. “И вие, човеци, сте Мои овце, овцете на пасбището Ми и Аз Съм ваш Бог - казва Господ Йехова.” Исус рече: “Призовах те по име; Мой си ти!” “Ето, на дланите Си Съм те врязал” (Езекиил;34:31 43:1 49:16 Езекиил 34:31; Исая 43:1, 49:16). Исус ни познава поотделно. Нашите несгоди Го засягат. Той ни познава по име, знае дома, в който живеем, името на всеки един от обитателите му. От време на време Той е давал нареждания на Своите слуги да отиват на известна улица в известен град, в определен дом, за да намерят една от Неговите овце. Всяка душа е така напълно позната на Исус, сякаш е единствената, за която Спасителят е умрял. Тревогите на всеки един докосват сърцето Му. Викът за помощ стига до ушите Му. Той дойде да привлече всички хора към Себе Си. Умолява ги: “Следвай Ме!”, и Неговият Дух работи върху сърцата им, за да ги привлече да дойдат при Него. Мнозина отказват да бъдат привлечени. Исус знае кои са те. Знае също кой с радост слуша Неговия зов и кой е готов да дойде, призован от Неговата пастирска грижа. Той казва: “Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват.” Той се грижи за всяка една, сякаш по цялата земя няма друга, освен нея. “И вика Своите овце по име и ги извежда- и овцете Го следват, защото познават гласа Му.” Пастирът на Изток не подкарва своите овце. Той не разчита на сила, за да ги сплаши, а върви пред тях и ги призовава. Те познават гласа му и се подчиняват на неговия призив. Така постъпва всеки друг пастир със своите овце. Писанието казва: “Водил Си като стадо людете Си с ръката на Мойсея и Аарона.” Чрез пророка Исус заяви: “- Наистина те възлюбих с вечна любов; затова продължих да ти показвам милост”. Той не принуждава никого да Го следва. “Привлякох ги - каза Той - с човешки въжета, с връзки на любов- “ (77:20 31:3 Осия;11:4 Пс. 77:20; Еремия 31:3; Осия 11:4). Не страхът от наказание или надеждата за вечна награда кара учениците на Христос да Го следват. Те виждат безподобната любов на Спасителя, разкрита чрез Неговия осветен път на земята от яслата на Витлеем до Голготския кръст. И тази гледка привлича, смекчава и подчинява душата. Любовта се събужда в сърцата на онези, които Го съзерцават. Те чуват гласа Му и Го следват навред. Както пастирът върви пред своето стадо и пръв се среща с трудностите на пътя, така Исус предвожда Своя народ. “Когато е изкарал всичките Свои, върви пред тях.” Пътят към небето е осветен от следите на Спасителя. Пътеката може да бъде стръмна и каменлива, но Исус е извървял този път. Неговите нозе са пречупили жестоките тръни, за да направят пътека, та по-леко да преминем ние. Самият Той е понесъл всяко бреме, което сме призвани да понесем. Макар че сега е възнесен в присъствието на Бога и споделя трона на всемира, Исус не е загубил Своя съчувстващ характер. Днес същото мило, състрадателно сърце е отворено за стенанието на човечеството. Днес ръката, която бе прободена, е протегната да благославя по-изобилно Неговия народ, който е по света. “И те никога няма да загинат и никой няма да ги грабне от ръката Ми.” Душата, предала се на Христос, е по-скъпоценна в очите Му от целия свят. Спасителят би преминал през агонията на Голгота дори ако трябваше да спаси само един за Своето царство. Той никога не ще изостави човека, за когото е умрял. Ще държи здраво Своите последователи, докато те не предпочетат да Го изоставят. При всички наши тежки изпитания имаме един неуморен помощник. Той не ни е оставял сами да се борим с изкушението, да водим битката със злото и накрая да паднем победени от товара на скръбта. Макар че сега е скрит от нашите смъртни очи, ухото на вярата може да чуе гласа Му, който казва: “- Не бой се! Аз съм първият и последният, и живият; бях мъртъв и ето, живея до вечни векове- “ (Откр.; 1:17,18 Откр. 1:17,18). “Аз издържах вашите скърби, изпитах вашите битки, срещнах се с вашите изкушения. Аз познавам сълзите ви и съм плакал. Аз познавам скърбите, които са дълбоко скрити от всяко човешко ухо. Не мислете, че сте изоставени и забравени. Макар мъката ви да не намира отзвук в никое сърце по земята, погледнете към Мене и живейте!” “Защото, ако и да изчезнат планините и да се поместят хълмовете, пак Моята благост няма да се оттегли от тебе и заветът Ми на мир няма да се помести - казва Господ, Който ти показва милост” (54:10 Исая 54:10). Но един пастир колкото и да обича своите овце, той обича повече синовете и дъщерите си. Исус не е само наш пастир. Той е и наш “вечен Баща”. И той казва: “- познавам Моите и Моите Мене познават, също както Отец познава Мене, и Аз познавам Отца” (10:14,15 Йоан 10:14,15). Какви думи! Единородният Син, Този, Който бе в лоното на Отца, за Когото Бог заяви: “- мъжа, който Ми е съдружник” (Захария;13:7 Захария 13:7). Връзката между Него и вечния Бог представя връзката между Христос и Неговите деца на земята! Защото сме дар от Неговия Отец и награда за Неговото дело - затова Исус ни обича. Той ни обича като Свои деца. Читателю, Той те обича! Небето не може да даде нищо по-велико, нищо по-добро от това. Довери се! Исус мислеше за всички души по света, подведени от лъжепастири. Тези, които копнееше да събере като овце на Своето пасище, бяха разпръснати от вълци. Той каза: “И други овце имам, които не са от тая кошара, и тях трябва да доведа и ще чуят гласа Ми, и ще станат едно стадо с един пастир” (10:16 Йоан 10:16). “Затова Ме люби Отец, защото Аз давам живота Си, за да го взема пак.” С други думи, Моят Отец така ви е обикнал, че дори и Мен обича повече заради това, че давам живота Си, за да ви изкупя. Като ставам ваш заместник и поръчител, като отдавам Своя живот, вземам вашите слабости и вашите престъпления, Аз ставам по-скъп на Моя Отец. “Аз давам живота Си и мога да го взема отново. Никой човек не може да Ми го отнеме, но Аз сам го давам. Имам сила да го дам, имам сила да го взема отново.” Макар като член на човешкото семейство да бе смъртен, като Бог Той бе изворът на живот за света. Можа да издържи на атаката на смъртта и отказа да остане под нейната власт, но доброволно даде живота Си, за да донесе живот и безсмъртие. Той понесе греха на света и издържа неговото проклятие. Отдаде живота Си в жертва, за да живеят човеците вечно. “Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари- Той биде наранен поради нашите престъпления- на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме. Всички ние се заблудихме както овце, отбихме се всеки в своя път; и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (53:4-6 Исая 53:4-6).

Светлината на живота Тогава Исус пак им говори, казвайки: Аз Съм Светлината на света; който Ме следва, няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.” Когато изговори тези думи, Исус беше в двора на храма, пригоден за службите на празника “Шатроразпъване”. В центъра на двора се издигаха две големи поставки, подкрепящи огромни светилници. След вечерната служба всички светилници се запалваха, осветявайки цял Ерусалим. Церемонията напомняше за стълба от светлина, който водеше Израил в пустинята, и се смяташе също, че посочва идването на Месия. Привечер, когато светилниците се запалваха, дворът ставаше сцена на голяма радост. Побелели мъже, свещеници от храма и управници, се събираха за празничните танци под звуците на инструменталната музика и пеенето на левитите. Чрез осветяването на Ерусалим народът изразяваше своята надежда в идването на Месия, Който ще огрее със светлината Си Израил, но за Исус сцената имаше по-голямо значение. Както блестящите светилници на храма осветяваха всичко наоколо, така и Христос - източникът на духовна светлина - разпръскваше тъмнината на света. И все пак символът бе несъвършен. Голямата светлина, която собствената му ръка бе извисила в небесата, бе по-верен символ за славата на Неговата мисия. Бе утрин. Слънцето току-що се бе появило зад Елеонския хълм и лъчите му осветяваха златото на храмовите стени, когато Исус посочи към него и рече: “Аз Съм светлината на света.” Дълго след това у слушателите Му отекваха възвишените думи: “В него бе животът и животът бе светлина на човеците. И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана.” “Истинската светлина, която осветяваше всеки човек, идваше на света” (Йоан 1:4,5,9). И дълго, след като Исус се бе възнесъл на небето, Петър също, пишейки озарен от Божия Дух, си спомни символа, който Христос бе използвал: “И така, пророческото слово повече се потвърждава за нас и вие добре правите, че внимавате на него като на светило, което свети в тъмно място, догдето се зазори и зорницата изгрее в сърцата ви” (2Петрово 1:19). Когато Бог се е изявявал на Своя народ, светлината е била винаги символ на Неговото присъствие. Чрез творческото слово в началото светлината изгря от тъмнината; светлина обгръщаше облачния стълб през деня и огнения стълб нощем, водейки огромните израилеви армии; светлина блестеше с неописуемо величие около Господ на планината Синай; светлина обгръщаше омилостивилището в скинията; тя изпълни Соломоновия храм при неговото освещаване; светлина изгря над Витлеемския хълм, когато ангелите донесоха вестта за изкуплението на бдящите овчари. Бог е светлина и с думите “Аз съм светлината на света” Христос заяви Своето единосъщие с Бога и връзката Си с цялото човешко семейство. Той бе Този, Който в началото бе направил “светлината да изгрее от тъмнината” (2Кор. 4:6). Той е светлината на слънцето, луната и звездите. Той бе духовната светлина, която в символ и пророчество осветяваше Израил. Но светлината не бе дадена само на еврейската нация. Както слънчевите лъчи проникват до най-отдалечените краища на земята, така блестяха лъчите на слънцето на правдата, осветявайки всяка душа. “Истинската светлина, която осветява всеки човек, идеше на света.” Светът е имал своите велики учители, хора с гигантски интелект и с необикновени изследователски възможности, хора, чиито думи са стимулирали мисленето и са разкривали обширни области на знанието. И тези хора са били почитани като водачи и добротворци на своя народ. Но има Един, Който стои по-високо от тях. “А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада.” “Никой, кога да е, не е видял Бога. Единородният Син, Който е в лоното на Отца, Той Го изяви” (Йоан 1:12,18). Ние можем да проследим в историята пътя на големите учители на света, доколкото това е засвидетелствано в човешките предания, но Светлината беше преди тях; както Луната и звездите в Слънчевата система греят с отразена от Слънцето светлина, така, доколкото са истинни техните учения, големите мислители на света отразяват лъчите от Слънцето на правдата. Всяка скъпоценна истина, всеки проблясък на разум произлиза от Светлината на света. В тези дни ние слушаме много за “по-висше образование”. Истинското “по-висше образование” е даденото от Него, “в Когото са скрити всички съкровища на мъдростта и знанието”. “В Него бе животът. Животът бе светлина на човеците” (Кол. 2:3; Йоан 1:4). “Който Ме следва - каза Исус, - няма да ходи в тъмнината, но ще има светлината на живота.” С думите “Аз съм светлината на света” Исус обяви Себе Си за Месия. Възрастният Симеон в храма, където Христос сега проповядваше, Го бе нарекъл “светлина да просвещава народите и слава на Твоите люде Израил” (Лука 2:32). С тези думи той прилагаше за Себе Си пророчество, познато на целия Израил. Чрез пророк Исая Светият Дух бе заявил: “Това е истинската светлина. Малко нещо е да Ми бъдеш служител, за да възстановиш племената на Якова и за да възвърнеш опазените на Израиля. Ще Те дам още за светлина на народите, за да бъдеш Мое спасение до краищата на земята” (Исая 49:6). Обикновено се смяташе, че това пророчество говори за Месия. И когато Исус каза: “Аз съм светлината на света”, в тези думи хората не можеха да не познаят, че Той е Обещаният. Това твърдение изглеждаше на фарисеите и управниците като нахално присвояване. Един човек като тях да претендира за такова нещо - това те не можеха да понесат. Стараейки се да отхвърлят думите му, Го попитаха: “Кой си ти?” Готови бяха да Го принудят да заяви, че Той е Христос. Външността и делото Му бяха така различни от очакванията на народа, че на коварните Му врагове бе необходимо само пряко да заяви, че Той е Месия, за да Го премахнат като самозванец. Но на въпроса им “Ти кой си?” Исус отговори: “Преди всичко Аз Съм именно това, което ви казвам” (8:25 Йоан 8:25). Разкритото чрез думите Му бе разкрито и чрез Неговия характер. Той бе въплъщение на истините, които проповядваше. “Нищо не върша от Себе Си - продължи, - но както Ме е научил Моят Отец, така говоря. И Този, Който Ме е изпратил, с Мене е; не Ме е оставил сам, Аз върша всякога онова, което е Нему угодно.” Не се опита да доказва Своето твърдение, че е Месия, а разкри единството си с Бога. Ако умовете им бяха готови да приемат Божията любов, те щяха да приемат и Исус. Мнозина от слушателите Му бяха привлечени чрез вяра. На тях Той рече: “Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици; и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.” Тези думи раздразниха фарисеите. Те забравиха продължителното подчинение на народа под чуждо робство и ядосано възкликнаха: “Ние сме Авраамово потомство и никога никому не сме били слуги; как казваш Ти: “Ще станете свободни”?” Исус се вгледа в тези хора, роби на омразата, които таяха отмъщение в сърцата си, и тъжно отговори: “Истина, истина ви казвам, всеки, който върши грях, слуга е на греха.” Те бяха под най-тежкото робство - ръководени от духа на злото. Всеки, който отказва да се предаде на Бога, е под властта на друга сила. Той не принадлежи на себе си. Може да говори за свобода, но е в най-жалко робство. Не му се позволява да види красотата на истината, тъй като умът му се контролира от Сатана. Докато се ласкае, че следва решенията на собствения си разум, изпълнява волята на княза на мрака. Христос дойде да разкъса робските вериги на душата. “Ако Синът прочее ви освободи, ще бъдете наистина свободни.” “Защото законът на животворящия Дух ме освободи в Христа Исуса от закона на греха и на смъртта” ( 8:2 Римл. 8:2). В делото на изкуплението няма принуда. Никаква външна сила не се използва. Под влиянието на Божия Дух човек е свободен да избере на кого да служи. В промяната, която става, когато душата се предава на Христос, има най-висше чувство на свобода. Отстраняването на греха е дело на самата душа. Наистина ние нямаме сила сами да се освободим от властта на Сатана, но когато желаем да бъдем освободени от греха и в голямата си нужда призоваваме за помощ сила, която е извън нас и над нас, силите на душата се подкрепят от Божествената енергия на Светия Дух и се подчиняват на нареждането на волята в изпълнението на Божията воля. Единственото условие, при което свободата на човека е възможна, е той да се уеднакви с Христос. “Истината ще ви направи свободни”, а истината е Христос. Грехът може да победи само ако отслаби ума и унищожи свободата на душата. Подчинението на Бога означава възстановяване на човешкото “аз” - на истинската слава и достойнство на човека. Божественият закон, на който се подчиняваме, е “закон на свободата” (Яков; 2:12 Яков 2:12). Фарисеите се бяха обявили за деца на Авраам. Исус им каза, че това твърдение можеше да бъде вярно само ако вършеха делата Авраамови. Истинските негови чада биха живели, както той живя - живот на послушание към Бога. Те не биха се опитвали да убият Този, Който говори истината, дадена Му от Бога. Със заговора си срещу Христос, равините не вършеха делата Авраамови. Само обикновеният произход нямаше никаква стойност. Без духовна връзка с Него, която би се проявила в притежаването на същия Дух и вършенето на същите дела, те не бяха негови деца. Този принцип има еднаква стойност с въпроса, който отдавна вълнува християнския свят - въпроса за апостолската приемственост. Произходът от Авраам се доказваше не по име и по родословие, но чрез подобие на характера. Така и апостолската приемственост не почива върху предаването на църковен авторитет, а върху духовната връзка. Живот, движен от духа на апостолите, от вярата и учението на истината, която те проповядваха - това е истинско доказателство за апостолска приемственост. Исус отрече, че евреите са деца на Авраам. Той каза: “Вие вършите делата на баща си.” Отговориха Му подигравателно: “Ние не сме родени от блудство; един Отец имаме, Бог.” Тези думи намекваха за обстоятелствата на Неговото рождение и бяха предназначени да бъдат хвърлени срещу Христос в присъствието на тези, които започваха да Му вярват. Исус не обърна внимание на долния намек, а каза: “Ако беше Бог вашия Отец, то вие щяхте да Ме любите, защото Аз от Бога съм излязъл и дошъл.” Техните дела свидетелстваха за връзката им с онзи, който бе лъжец и убиец. “Вие сте от баща дявола - каза Исус - и желаете да вършите похотите на баща си. Той беше открай човекоубиец и не устоя в истината, защото в него няма истина- А понеже Аз говоря истината, вие не Ме вярвате” (8:44,45 Йоан 8:44,45). Фактът, че Исус говореше истината, и то със сигурност, бе причината Той да не бъде приет от еврейските водачи. Истината дразнеше тези себелюбиви хора. Тя изложи фалша на заблудата. Осъди тяхното учение и живот и затова не бе приета. По-скоро биха затворили очите си пред нея, отколкото да се смирят и да признаят, че са в заблуда. Не обичаха истината, не я желаеха дори и само заради това, че бе истина. “Кой от вас Ме обвинява в грях? Но ако говоря истина, защо не Ме вярвате?” Три години ден след ден неприятелите на Христос Го преследваха, като искаха да намерят някакво петно в характера Му. Сатана и цялата армия на злото се опитваха да Го победят, но не откриха в Него нищо, от което да се възползват. Дори и дяволите бяха принудени да признаят “Ти си Светият Божий” (Марко 1:24). Исус живееше закона пред погледа на Небето, пред очите на непадналите светове и пред очите на грешните човеци. Пред ангели, хора и демони Той бе изговорил без злоба думи, които от устата на който и да е друг биха прозвучали като богохулство: “Аз винаги върша нещата, които са Му угодни”. Фактът, че евреите не искаха да приемат Христос, макар и да не можаха да намерят в Него грях, доказва, че нямаха връзка с Бога. Те не разпознаха Неговия глас във вестта на Сина Му, смятаха да подложат Христос на съд, но отхвърляйки Го, произнесоха присъда над самите себе си. “Който е от Бога - каза Исус, - той слуша Божиите думи; вие затова не слушате, защото не сте от Бога.” Този урок е валиден за всички времена. Хората, които обичат да се хващат за незначителни неща, да критикуват, като се опитват да подложат на съмнение Божието слово, смятат, че по този начин доказват своята независимост на мисълта и остроумието си. Такъв човек си представя, че е седнал да съди Библията, а всъщност съди сам себе си. Той дава да се разбере, че е неспособен да схваща истините, които произхождат от Небето, истини, които стигат до вечността. Неговият дух не благоговее пред величието на Божията правда. Той се занимава със съчици и сламки и с това издава ограничеността и земното си естество, сърце, което бързо губи способността си да цени Бога. Човек, чието сърце е отговорило на Божественото докосване, ще се стреми към нещата, които биха увеличили неговото знание за Бога и биха усъвършенствали и издигнали характера му. Както цветето се обръща към слънцето, което с блестящите си лъчи го оцветява с багрите на красотата, така и душата се обръща към Слънцето на правдата, та небесната светлина да може да украси характера с благодатта на Христовия характер. Исус продължи да изтъква големия контраст между положението на евреите и на Авраам. “Баща ви Авраам се възхищаваше, че щеше да види Моя ден; и видя го и се зарадва.” Авраам силно желаеше да види обещания Спасител. Преди смъртта си той се помоли с най-искрена молитва да види Месия. И видя Христос. Бе му дадена свръхестествена светлина и той призна Божествения Му характер. Видя Неговия ден и се зарадва. Бе Му дадено да схване Божествената Жертва за греха. Жертвата бе илюстрирана в собствения му живот. Бе му дадена заповед: “Вземи сега единствения си син, когото любиш, сина си Исаака- и принеси го- във всеизгаряне” (Бит.;22:2 Бит. 22:2). Авраам сложи обещания син върху жертвения олтар, сина, в когото бяха съсредоточени всичките му надежди. Както чакаше пред олтара с издигнат нож, за да се подчини на Бога, чу глас от небето, който казваше: “Да не вдигнеш ръката си върху момчето, нито да му сториш нещо, защото сега зная, че ти се боиш от Бога, понеже не пожали за Мене и сина си, единствения си син” (Бит.;22:12 Бит. 22:12). Това ужасно изпитание бе наложено на Авраам, за да може да види деня на Христос и да осъзнае великата любов на Бога към света, толкова велика, че за да го спаси от деградацията, Той предаде единородния Си Син на най-позорна смърт. Авраам научи от Бога най-величествения урок, даван някога на смъртен човек. Молитвата му да види Христос преди да умре получи отговор. Видя Христос, видя всичко, което смъртен човек може да види и да преживее. Можа да разбере даденото му видение за Христос, като се предаде напълно на Бога. Показано му бе, че чрез жертвата на Своя единороден Син, за да спаси грешниците от вечна гибел, Бог извършваше по-велика и по-чудна жертва от тази, която човек може да направи. Авраамовата опитност отговори на въпроса: “С какво да дойда пред Господа и се поклоня пред всевишния Бог? Да дойда ли пред Него с всеизгаряния, с едногодишни телци? Ще благоволи ли Господ в хиляди овни или в десетки хиляди реки от масло? Да дам ли първородния си за престъплението си, плода на утробата си за греха на душата си?” (Михей; 6:6,7 Михей 6:6,7). В думите на Авраам: “Синко, Бог ще си промисли агнето за всеизгаряне” (Бит.;22:8 Бит. 22:8) и в Божията промисъл за жертвата вместо Исаак бе разкрито, че човек не може да изгуби себе си. Езическата жертвена система беше напълно неприемлива за Бога. Никой баща не биваше да принесе своя син или дъщеря в жертва за грях. Само Божият Син можеше да понесе вината на света. Чрез личното страдание Авраам можа да види жертвената мисия на Спасителя. Но израилтяните не искаха да разберат това, което бе така неприемливо за гордите им сърца. Христовите слушатели не доловиха дълбокото значение на думите Му за Авраам. Фарисеите видяха в тях само нова почва за дребнави спорове. Те отговориха рязко и презрително, сякаш искаха да докажат, че Исус е полудял: “Петдесет години още нямаш и Авраама ли си видял?” С тържествено достойнство Исус отговори: “Истина, истина ви казвам, преди да се е родил Авраам, Аз Съм.” Тишина обгърна голямото множество. Божието име, дадено на Мойсей, за да изрази идеята за вечното Му присъствие, този галилейски равин твърдеше, че е Негово собствено. Бе обявил, че е Вечният, Този, Който бе обещан на Израил, “чийто произход е отначало, от вечността” (Михей; 5:2 Михей 5:2). Свещениците и равините отново викнаха против Исус, наричайки Го богохулник. Неговото твърдение, че е едно с Бога, ги бе подтикнало преди време да отнемат живота Му и няколко месеца по-късно заявиха ясно: “Не за добро дело искаме да Те убием с камъни, а за богохулство и защото Ти, бидейки човек, правиш Себе Си Бог” (10:33 Йоан 10:33). Затова, че Той беше и заяви, че е Божи Син, бяха склонни да Го погубят. Сега мнозина от хората, заставайки на страната на свещениците и равините, започнаха да хвърлят камъни по Него. “Но Исус се скри и излезе от храма, минавайки сред тях, и си замина.” “И светлината свети в тъмнината, а тъмнината я не схвана” (1:5 Йоан 1:5). “И като си заминаваше, видя един сляпороден човек. И учениците Му Го попитаха, казвайки: Учителю, поради чий грях - негов ли или на родителите му - той се е родил сляп? Исус отговори: Нито поради негов грях, нито на родителите му, но за да се явят в него Божиите дела- Като рече това, плю на земята, направи кал с плюнката и намаза с калта очите му; и рече му: Иди, измий се в къпалнята Силоам (което значи Пратен). И тъй, той отиде, уми се и дойде прогледал.” Обикновено евреите вярваха, че грехът се наказва в този живот. На всяка беда се гледаше като наказание за някакво престъпление, извършено дори от самия страдалец или от неговите родители. Истина е, че всички страдания са резултат от престъпването на Божия закон, но тази истина бе изопачена. Сатана - авторът на греха и на всичките му резултати - бе довел хората до убеждението, че болестта и смъртта произхождат от Бога като наказание, отсъдено на изкушаваните заради греха им. Затова човекът, изпаднал в беда или в нещастие, поемаше и допълнителното бреме да бъде смятан за голям грешник. Така се подготвяше пътят евреите да отхвърлят Христос. Този, Който “понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари”, бе гледан от евреите като “поразен от Бога и наскърбен” и те криеха лицата си от Него (53:3,4 Исая 53:4,3). Бог бе дал един урок, с който целеше да предотврати такова разбиране. Историята на Йов бе показала, че страданието е предизвикано от Сатана и се направлява от Бога с милостиви цели, но Израил не разбра урока. Същата заблуда, поради която Бог бе укорил приятелите на Йов, бе повторена от евреите с отхвърлянето на Христос. Вярата на евреите за връзката между греха и страданието се поддържаше и от учениците на Христос. Докато разсейваше заблудата им, Исус не обясни причината за страданието на този човек, но им каза какъв ще бъде резултатът от него, защото чрез страданието щяха да се изявят Божиите дела: “Докато Аз Съм в света - каза Той, - Аз Съм светлината на света”. Тогава, като намаза очите на слепия, го изпрати да се измие в къпалнята Силоам и зрението на човека се възстанови. Така Исус отговори на въпроса на учениците Си по един практичен начин, както обикновено отговаряше на въпроси, зададени Му от любопитство. Учениците не бяха поканени да обсъждат кой е съгрешил и кой не е, а да разберат силата и милостта на Бога в проглеждането на слепия. Очевидно лекуването не се дължеше на калта, нито на къпалнята, където слепият бе изпратен да се измие, а на Христос. Фарисеите не можеха да не се учудят на това изцеление, но бяха изпълнени със злоба повече отвсякога, защото чудото бе сторено в съботен ден. Близките на младия човек и онези, които го познаваха преди като сляп, казаха: “Не е ли този, който седеше и просеше?” Те го гледаха с недоверие, защото сега, когато очите му бяха отворени, изразът на лицето му бе променен и сияещ и той изглеждаше като нов човек. Един на друг си задаваха въпроси. Някои казаха: “Той е”; други: “Не е, прилича на него.” Но този, който бе получил голямото благословение, отговори на въпроса с думите: “Аз съм!” И им разказа за Исус и по какъв начин бе излекуван, а те го попитаха: “Къде е Той?” Човекът каза: “Не зная.” Тогава го изправиха пред съвета на фарисеите. Човекът отново бе попитан как е прогледнал. “И той им рече: Кал тури на очите ми, умих се и гледам.” Затова някои от фарисеите казаха: “Този човек не е от Бога, защото не пази съботата.” Надяваха се да изкарат Исус грешник и следователно човек, който не може да бъде Месия. Не знаеха, че Този, Който бе излекувал слепия, беше създал съботата и знаеше всички задължения, свързани с нея. Те изглеждаха удивително прилежни в спазването на съботата, а възнамеряваха да убият в същия ден. Но много хора бяха развълнувани дълбоко, като чуха за чудото, и се убедиха, че Този, Който бе отворил очите на слепия, не бе обикновен човек. В отговор на обвинението, че Исус бил грешник, защото не спазвал съботния ден, те казаха: “Как може грешен човек да върши такива знамения?” Отново равините се обърнаха към слепия: “Ти що казваш за Него, като ти е отворил очите?” И той рече: “Пророк е!” Но евреите не вярваха, че е бил сляп и прогледнал. Извикаха родителите му и ги попитаха: “Тоя ли е вашият син, за когото казвате, че се е родил сляп?” Самият човек заяви, че е бил сляп и че е прогледнал, но фарисеите предпочетоха по-скоро да отхвърлят доказателствата на собствените си сетива, отколкото да признаят, че грешат. Толкова е силен предразсъдъкът, толкова е изкривена фарисейската праведност. На фарисеите им оставаше още една надежда и това беше да сплашат родителите на човека. С привидна искреност те ги попитаха: “А сега как вижда?” Родителите се побояха да не се компрометират, защото бе заявено, че който признае Исус като Христос, ще бъде отлъчен от синагогата, т. е. ще бъде отстранен от синагогата за тридесет дни. През това време в дома на нарушителя никое дете не можеше да бъде обрязвано, нито мъртъв можеше да бъде оплакван. На присъдата се гледаше като на голямо бедствие и ако не последваше покаяние, предстояха по-тежки наказания. Великото дело, извършено за техния син, бе убедило родителите, но те отговориха: “Знаем, че този е нашият син и че се роди сляп, а как сега вижда, не знаем. Или кой му е отворил очите, не знаем. Него питайте. Той е на възраст, сам нека говори за себе си.” Така те прехвърлиха своята отговорност върху сина си, защото не се осмеляваха да признаят Христос. Дилемата, пред която бяха поставени фарисеите, тяхното съмнение и предразсъдък, тяхното неверие във фактите на случая бяха отворили очите на множеството, особено на простолюдието. А Исус често бе вършил чудесата си по улиците и Неговото дело е имало винаги такъв характер - да облекчава страданията. Въпросът, възникнал в много умове, бе: “Би ли извършил Бог толкова много дела чрез един самозванец, какъвто според фарисейските твърдения бе Исус?” Борбата ставаше много сериозна и от двете страни. Фарисеите разбраха, че бяха дали гласност на делото, извършено от Исус. Те не можеха да отрекат чудото. Слепият човек бе радостен и благодарен. Той гледаше чудните неща в природата и се възхищаваше от красотата на земята и небето. Свободно разказваше за своето преживяване, но отново и отново те се опитваха да го смълчат с думите: “Въздай слава на Бога; ние знаем, че този човек е грешник.” Тоест, не казвай повече, че човекът ти е дал зрение. Бог е направил това. Слепият отговори: “Дали е грешник - не зная; едно зная, че бях сляп, а сега виждам.” Тогава отново го попитаха: “Какво ти направи? Как ти отвори очите?” С много думи те се опитваха да го объркат, за да си помисли, че е бил заблуден. Сатана и неговите зли ангели бяха на страната на фарисеите, обединяваха своите сили и хитрост с човешки разсъждения, за да противодействат на Христовото влияние. Те притъпяваха убеждението, което бе заседнало в умовете на мнозина. Ангели Божии също бяха там, за да укрепят човека, който бе получил зрение. Фарисеите не съзнаваха, че имат работа с друг, а не с простия човек, който бе сляп по рождение. Те не познаха Този, срещу Когото се бореха. Дълбоко в душата на слепия човек изгря божествена светлина. Когато тези лицемери се опитваха да го накарат да се усъмни, Бог му помагаше да покаже чрез енергичността и точността на отговорите си, че не може да бъде впримчен. Той отговори: “Казах ви ей сега и не чухте; защо искате пак да чуете? Да не би и вие да искате да Му станете ученици?” Тогава те го изругаха и казаха: “Ти си Негов ученик, а ние сме Мойсееви ученици. Ние знаем, че на Мойсея Бог е говорил, а Този не знаем откъде е.” Господ Исус знаеше изпитанието, през което трябваше да премине този човек, и му даде благодат и слово, за да стане свидетел за Христос. Той отговори на фарисеите с думи, които бяха остър укор към тях. Те твърдяха, че са хора, които излагат Писанията, религиозни водачи на народа, а ето един, който правеше чудеса и те признаваха, че не знаят какъв е източникът на Неговата сила, какво е Неговото естество и какви са претенциите Му. “Това е чудно - каза човекът, - че вие не знаете откъде е, но пак ми отвори очите. Знаем, че Бог не слуша грешници, но ако някой е благочестив и върши Божията воля, него слуша. А пък от века не се е чуло да е отворил някой очи на слепороден човек. Ако не беше този човек от Бога, не би могъл нищо да стори.” Човекът се бе срещнал със своите инквизитори на тяхна почва. Думите му бяха неоспорими. Фарисеите се учудиха и млъкнаха пред точните и решителни думи. За известно време останаха безмълвни. Тогава намръщените свещеници и равини придърпаха дрехите си, сякаш да не се осквернят от допира с него, изтърсиха прахта от ръцете си и се нахвърлиха гневно срещу него. “Ти цял в грехове си роден и нас ли учиш?” И го изпъдиха вън. Исус чу какво е станало и като го намери скоро след това, каза: “Вярваш ли в Божия Син?” За първи път слепият човек гледаше лицето на своя Лечител. Преди съвета бе видял своите родители разтревожени и объркани, видял бе намръщените лица на равините. Сега очите му се задържаха върху изпълненото с любов и мир изражение на Исус. С голям риск за себе си той вече Го бе признал за носител на Божествена сила и сега му бе дадено още по-висше откровение. На въпроса на Спасителя: “Вярваш ли в Божия Син?” слепият човек отговори с въпрос: “А кой е Той, Господи, за да вярвам в Него?” Исус му рече: “И видял си Го и Който говори с тебе, Той е.” Човекът падна в нозете на Исус да се поклони. Не само физическото, но и духовното му зрение бе възстановено. Христос се бе разкрил на душата му и той Го прие като Изпратения от Бога. Една група фарисеи се бе събрала наоколо и гледката, която те представляваха, напомни на Исус контраста, проявявал се винаги под въздействието на Неговите думи и дела. И Исус рече: “За съдба дойдох Аз на тоя свят, за да виждат невиждащите, а виждащите да ослепеят.” Христос бе дошъл да отвори слепите очи, да даде светлина на тези, които са в тъмнина. Той се бе разкрил като Светлина на света и току-що извършеното чудо потвърди мисията Му. Народът, видял Спасителя при Неговото идване, имаше привилегията в сравнение с предишните поколения да види по-пълно изявление на Божественото присъствие. Знанието за Бога бе разкрито по-съвършено, но в това откровение се произнасяше присъда над човеците. Изпитваха се техните характери и се определяше съдбата им. Проявяването на Божествената сила, която бе дала на слепия и физическо, и духовно зрение, бе оставила фарисеите в още по-дълбока тъмнина. Някои от слушателите Му, чувствайки, че Христовите думи имат отношение към тях, попитаха: “Да не сме и ние слепи?” Исус им рече: “Ако бяхте слепи, не бихте имали грях- “ Ако Бог бе направил невъзможно да виждате истината, вашето незнание не щеше да бъде грешно. “-но понеже сега казвате: Виждаме”, вие самите вярвате, че можете да виждате, а отхвърляте единственото средство, чрез което бихте могли да получите зрение. При всички, които осъзнават нуждата си, Христос дойде с могъща сила. Но фарисеите не желаеха да изповядат нуждата си. Те отказаха да дойдат при Христос и затова бяха оставени слепи - слепота, за която сами бяха виновни. Исус каза: “Грехът ви остава!”

Сред примки В Ерусалим по време на празника Исус бе непрекъснато обкръжен от шпиони. Ден след ден се съставяха нови планове, за да бъде смълчан. Свещениците и управниците дебнеха да Го хванат в клопка. Възнамеряваха да Го възпрат чрез насилие. Но това не бе всичко. Те искаха да унижат Този галилейски равин пред народа. В първия ден от присъствието Му на празника управниците отидоха при Него с въпрос кой Му е дал власт да поучава. Те желаеха да отклонят вниманието от Исус, питайки Го за правото Му да поучава, с цел да издигнат собствения си авторитет. “Моето учение не е Мое - каза Исус, - а на Онзи, Който Ме е пратил. Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога, или Аз от Себе Си говоря” (7:16,17 Йоан 7:16,17). На въпроса на тези дребнави хора Исус не отговори с дребнавост, но разкри истината, жизненоважна за спасението на душата. “Схващането и прилагането на истината, каза Той, зависят не толкова от ума, колкото от сърцето.” Истината трябва да бъде приета в душата, тя изисква участие на волята. Ако истината можеше да бъде подчинена само на разума, гордостта нямаше да бъде пречка за приемането й. Но тя трябва да бъде приета чрез делото на благодатта в сърцето. А нейното приемане зависи от отказването от всеки грях, разкриван от Божия Дух. Предимството на човека да познае истината, колкото и голямо да е то, няма да бъде никакво благословение за него, ако сърцето не се разтвори, за да я приеме и не отхвърли съзнателно всеки навик, противоположен на принципите -. На тези, които така се предават на Бога с искрено желание да научат и изпълняват волята Му, истината се разкрива като сила Божия за спасение. Такъв човек ще може да различи кой говори от Бога и кой говори просто от себе си. Фарисеите не бяха поставили волята си на Божия страна. Те не се стараеха да узнаят истината, а да намерят извинение, за да я избягнат. Христос показа, че това бе причината за неразбиране на учението Му. Сега Той даде мярката, чрез която можеше да се прецени кой е истински учител и кой измамник. “Който говори от себе си, търси своята си слава: а който търси славата на Онзи, Който Го е пратил, Той е истински и в Него няма неправда” (7:18 Йоан 7:18). Който търси собствената си слава, говори единствено от свое име. Духът на себевъздигането сам издава произхода си. Но Христос търсеше славата Божия. Той говореше Божиите думи. Това бе доказателство за Неговия авторитет като проповедник на истината. Исус даде на равините знак за своята Божественост, като им показа, че чете в сърцата им. Още от лекуването във Витесда те заговорничеха да Го убият. Така сами нарушаваха закона, който претендираха, че защитават. “Не даде ли ви Мойсей закона? - каза Той. - Но пак никой от вас не изпълнява закона. Защо искате да Ме убиете?” Като внезапна светкавица тези думи откриха на равините огромната пропаст, в която се готвеха да се хвърлят. За миг ги обхвана ужас. Разбраха, че се бяха опълчили срещу Всемогъщия. Но това не ги възпря. За да задържат влиянието си върху народа, убийственият им замисъл трябваше да бъде прикрит. Избягвайки въпроса на Исус, те възкликнаха: “Бяс имаш. Кой иска да те убие?” Намекнаха, че чудните дела на Исус бяха извършени чрез зъл дух. Исус не обърна внимание на намека. Продължи да разкрива, че лекуването при Витесда бе в хармония със съботния закон и че бе оправдано от тълкуването на закона, което самите евреи даваха. Той каза: “Мойсей ви даде обрязването-; и в събота обрязвате човека.” Според закона всяко дете трябваше да бъде обрязано на осмия ден. Ако този период завършваше в събота, ритуалът трябваше да се извърши тогава. Колко повече бе в хармония с духа на закона да се излекува човек в съботен ден. И Той ги предупреди: “Не съдете по изглед, но съдете справедливо.” Управниците замлъкнаха. И мнозина от народа възкликнаха: “Не е ли Този Човекът, Когото искат да убият? Ето, Той явно говори и нищо не Му казват. Да не би първенците положително да знаят, че Този е Христос?” Мнозина от Христовите слушатели, които живееха в Ерусалим и знаеха за заговора на управниците срещу Христос, се почувстваха привлечени към Него с неудържима сила. Завладя ги убеждението, че това е Божият Син. Но Сатана бе готов да внуши съмнение, пътят за което бе приготвен от собствените им погрешни представи за Месия и за Неговото идване. Обикновено се вярваше, че Христос щеше да се роди във Витлеем. Но след известно време трябвало да изчезне. А при второто Му появяване никой нямало да знае откъде ще дойде. Не бяха малко и онези, които смятаха, че Месия няма да има естествена връзка с човешкия род. И тъй като представата на народа за славата на Месия не отговаряше на истината за личността на Исус, много хора не се вслушаха в това внушение. “Обаче Този знаем откъде е; а когато дойде Христос, никой няма да знае откъде е.” Докато се люшкаха така между съмнение и вяра, Исус разбра мислите им и им отговори: “И Мене познавате, и откъде съм знаете; и Аз от само Себе Си не съм дошъл, но истинен е Този, Който Ме е пратил, Когото вие не познавате.” Те твърдяха, че имат познание за произхода на Христос, но всъщност бяха крайно невежи в това отношение. Ако бяха живели в съгласие с Божията воля, щяха да познаят Сина Му, когато се представи пред тях. Слушателите не можеха да не разберат думите на Христос. А те явно бяха повторение на твърдението пред Синедриона преди няколко месеца, когато заяви, че е Божи Син. Тъй като управниците тогава се опитваха да предизвикат смъртта Му, сега търсеха да Го хванат. Но бяха възпрени от невидима сила, която парализира яростта им, като им каза: “Дотук! Повече не!” Мнозина от народа вярваха в Исус. Те казваха: “Когато дойде Христос, нима ще извърши повече знамения от тия, които Този е извършил?” Водачите на фарисеите, следящи с нетърпение развитието на събитията, доловиха симпатията на множеството. Те побързаха да отидат при главните свещеници и изложиха плановете си за Неговото арестуване. Уговориха се обаче да Го хванат, когато е сам, защото не смееха да Го заловят в присъствието на народа. Исус отново показа, че чете намеренията им. “Още малко време съм с вас - каза Той - и тогава ще отида при Онзи, Който Ме е пратил. Ще Ме търсите и няма да Ме намерите; и гдето съм Аз, вие не можете да дойдете!” Скоро Той щеше да намери безопасност извън тяхното презрение и омраза. Щеше да възлезе при Отец, да бъде отново обожаван от ангелите; там убийците Му нямаше да дойдат никога. Подсмихвайки се, равините казаха: “Къде ще отиде Тоя, та няма да можем да Го намерим? Да не би да отиде при разпръснатите между гърците и да поучава гърците?” Едва ли тези дребнави хора си представяха, че с подигравателните си думи описваха мисията на Христос! Цял ден Той бе простирал ръцете Си към непослушни и отричащи хора, намерен бе от ония, които не Го търсеха; изявен бе сред хора, които не призоваваха името Му (10:20,21 виж Римл. 10:20,21). Много от убедените, че Исус бе Божи Син, бяха заблудени от фалшивите твърдения на свещеници и равини. Тези учители бяха повтаряли с най-голям ефект пророчествата, че Месия “ще царува на Сионския хълм и в Ерусалим, и пред старейшините Си със слава”, че “Той ще владее от море до море и от Ефрат до краищата на земята” (24:23 72:8 Исая 24:23; Пс. 72:8). Те направиха презрителни сравнения между изобразената тук слава и скромния вид на Исус. Пророческите думи бяха изопачени така, че да бъдат разбрани погрешно. Ако хората бяха изследвали искрено словото за себе си, нямаше да се заблудят. Шестдесет и първата глава от Исая свидетелства, че Христос ще върши точно делата, които извърши. Глава петдесет и трета разкрива отхвърлянето на Исус и страданията Му в света. А глава петдесет и девета описва характера на свещениците и равините. Бог не принуждава хората да се откажат от своето неверие. Пред тях са светлината и тъмнината, истината и заблудата. Те трябва сами да решат кое да приемат. Човешкият ум е надарен със способност да отделя правото от погрешното. Бог е планирал човек да не се ръководи от моментни впечатления, а от тежестта на доказателствата, като внимателно сравнява Писанията текст с текст. Ако евреите, макар и водени от предразсъдъците си, бяха сравнили писаното пророчество с фактите, характеризиращи живота на Исус, щяха да вникнат в прекрасната хармония между пророчествата и изпълнението им в живота и службата на скромния Галилеянин. И днес мнозина се мамят като евреите. Религиозните учители четат Библията в светлината на своите собствени разбирания и традиции. И хората не изследват Писанията за себе си, нито съдят сами кое е истина. Те разчитат на съжденията на учителите си и поверяват душите си на ръководството им. Проповядването и поучаването на Неговото Слово е едно от средствата, които Бог е определил за разпространяване на светлината. Но ние трябва да изпитваме всяко човешко учение чрез Писанието. Ако някой с молитва изучава Библията, желаейки да знае истината, за да - се подчинява, той ще получи Божествено просветление. Ще разбере Писанието. “Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога- “ (7:17 Йоан 7:17). В последния ден на празника служителите, изпратени от свещениците и управниците да арестуват Исус, се върнаха без Него. Те бяха запитани ядовито: “Защо Го не доведохте?” Със сияещи лица отговориха: “Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек.” Колкото и да бяха закоравели сърцата им, те омекнаха от Исусовите думи. Докато говореше в храмовия двор, се заслушаха, за да чуят нещо, което да използват срещу Него. Но слушайки, забравиха за задачата, с която бяха изпратени там. Останаха потресени. Христос им се разкри. Видяха онова, което свещениците и управниците не искаха да видят - човешкото естество, потопено в Божественост. Върнаха се така изпълнени с тази мисъл, така впечатлени от думите Му, че на въпроса: “Защо Го не доведохте?” можаха само да отговорят: “Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек.” И свещениците, и управниците бяха получили същото убеждение още първия път, когато влязоха в присъствието на Христос. Сърцата им бяха дълбоко развълнувани и засегнати от мисълта: “Никога човек не е говорил така, както Тоя Човек.” Но те задушиха убеждението от Светия Дух. И сега, разярени, че дори и служителите на закона бяха повлияни от омразния им Галилеянин, извикаха: “И вие ли сте заблудени? Повярвал ли е в Него някой от първенците или от фарисеите? Но това простолюдие, което не знае закона, проклето е.” Тези, към които се отправя вестта на истината, рядко питат: “Вярно ли е това?”, а по-скоро: “Кой го защитава?” И множествата я оценяват според броя на приемащите я. И днес се задава въпросът: “Дали някои от учените и религиозните водачи са повярвали това?” Днес хората не са по-склонни към истинска набожност, отколкото са били по времето на Христос. Те също така настойчиво се стремят към земни блага, пренебрегвайки вечните съкровища. Затова не е аргумент срещу истината фактът, че действително не са много готовите да я приемат, или че тя не е приета от великите светски мъже, или дори от религиозните водачи. Свещениците и управниците продължиха да кроят планове за арестуването на Исус. Твърдеше се, че ако Той бъде оставен на свобода, ще отвлече народа от установените водачи и единственият безопасен начин бе да бъде смълчан незабавно. В разгара на обсъждането те бяха внезапно изпитани. Никодим попита: “Нашият закон осъжда ли човек, ако първо не го изслуша и не разбере що върши?” В залата настъпи тишина. Думите на Никодим стигнаха до съвестта на всеки присъстващ. Не можеха да осъдят човека, без да го изслушат. Но не само поради тази причина млъкнаха надменните управници, впили погледите си в този, който се бе осмелил да говори в полза на справедливостта. Те бяха озадачени и огорчени, че един от тях е бил така дълбоко впечатлен от Исусовия характер, че говори в Негова защита. Идвайки на себе си след изненадата, се обърнаха към Никодим с остър сарказъм: “Да не си и ти от Галилея? Изследвай и виж, че от Галилея пророк не се издига.” Но в резултат от протеста разискванията на съвета прекъснаха. Управниците не можаха да осъществят намерението си да осъдят Исус, без да Го изслушат. Временно победени, “всеки отиде у дома си. А Исус отиде на Елеонския хълм”. От вълнението и смущението в града, от нетърпеливите тълпи и коварните равини Исус се върна към спокойствието на Елеонския хълм, където можеше да бъде сам с Бога. Но в ранната утрин отиде отново в храма и като се събра народ около Него, започна да поучава. Скоро бе прекъснат. Група фарисеи се приближи, влачейки обхваната от ужас жена. С груби гласове, един през друг те я обвиняваха в престъпване на седмата заповед. Като я изтласкаха до Исус, Му казаха с лицемерно уважение: “А Мойсей ни е заповядал в закона да убиваме такива с камъни; Ти, прочее, що казваш за нея?” Престорената им почит към Него прикриваше дълбоко стаен заговор за погубването Му. Бяха се вкопчили във възможността да Го осъдят. Смятаха, че каквото и да реши, ще намерят причина да Го обвинят. Ако оправдаеше жената, можеше да Го обвинят в презрение към Мойсеевия закон. Ако заявеше, че тя заслужава смърт, можеше да Го обвинят пред римляните като човек, който си присвоява власт, принадлежаща само на тях. Исус обхвана картината с един поглед - треперещата жертва, покрусена от срам, жестоките лица на уважаваните мъже, лишени от капчица човешка милост. Съвършено чистият Му дух се отврати от тази гледка. Той съзнаваше добре с каква цел бе представен случаят пред Него. Четеше в сърцето и познаваше характера и живота на всеки един от присъстващите. Самите представящи се за пазители на справедливостта бяха въвели жертвата си в грях, за да поставят примка на Исус. Като не даде да се разбере, че е чул въпроса им, Той се наведе и вперил очи надолу, започна да пише по земята. Нетърпеливи от Неговото бавене и видимо безразличие, обвинителите пристъпиха, настоявайки за отговор. Но като проследиха погледа на Исус, насочен към земята пред Него, изразът на лицата им се промени. Там бяха изписани нечестните тайни на техния живот. Хората, стоящи по-назад, видяха, че настана внезапна промяна и се устремиха напред да видят какво бе това, което те гледаха така сепнато и засрамено. С цялото си твърдение, че почитат закона, тези равини, обвинявайки жената, бяха пренебрегнали неговите предписания. Задължение на съпруга бе да предприеме действие срещу жената и виновните участници трябваше да бъдат наказани еднакво. Действието на обвинителите бе напълно несъобразено със закона. Исус ги срещна на тяхна почва. Законът сочеше, че при наказанието убиване с камъни свидетелите на случая трябваше първи да хвърлят камък. Изправяйки се, Исус спря погледа си върху старейшините заговорници и каза: “Който от вас е безгрешен, нека пръв хвърли камък на нея.” И пак се наведе и продължи да пише по земята. Той не отхвърли закона, даден чрез Мойсей, нито накърни авторитета на Рим. Обвинителите бяха победени. Сега тяхната дреха на престорена святост се смъкна и те стояха виновни и осъдени в присъствието на безкрайната Чистота. Трепереха да не би пред множеството да се открие скритото нечестие в живота им. Един след друг с наведени глави се отдръпнаха, оставяйки жертвата си до милостивия Спасител. Исус се изправи, погледна жената и каза: “Жено, къде са тези, които те обвиняваха? Никой ли не те осъди? И тя отговори: Никой, Господи. Исус рече: Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.” Жената бе застанала пред Исус, завладяна от страх. Думите Му: “Който от вас няма грях, нека пръв хвърли камък”, - бяха прозвучали като смъртна присъда. Тя не смееше да вдигне поглед към лицето на Спасителя и мълчаливо очакваше своята участ. С удивление видя обвинителите си да се отдалечават безмълвни и объркани. Тогава в ушите - звъннаха думи на надежда: “Нито Аз те осъждам; иди си, отсега не съгрешавай вече.” Сърцето - се стопи и тя се хвърли в нозете на Исус, хълцайки от благодарност, като признаваше с горчиви сълзи греховете си. За нея това бе началото на един нов живот, живот на чистота и мир, посветен в служба на Бога. Като вдигна тази паднала душа, Исус направи по-голямо чудо от лекуване и на най-тежката физическа болест. Той излекува духовната - болест, която води към вечна смърт. Каещата се жена стана една от най-ревностните Му почитатели. Със саможертвена любов и преданост тя се отплати за опрощаващата Му милост. С прощението и куража, който - даде за един по-добър живот, характерът на Исус изгря в красотата на съвършената правда. Без да смекчава греха, нито да омаловажава чувството за вина, Той не се стреми да осъди, а да спаси. Светът можеше да подложи тази грешаща жена само на презрение и присмех. А Исус - каза думи на утеха и надежда. Безгрешният съжалява грешника за слабостта му. Той подава ръка за помощ. Докато лицемерните фарисеи я укориха, Исус - каза: “Иди си, отсега не съгрешавай вече.” Не е Христов последовател този, който се отдръпва от грешните, като ги оставя безпрепятствено да следват пътя на падението си. Хората, бързащи първи да обвинят другите и ревностни да ги предават на справедливостта, често в своя живот са по-виновни от тях. Хората мразят грешника, а обичат греха. Христос мрази греха, но обича грешника. Такъв ще бъде духът на всички, които Го следват. Християнската любов не бърза да порицава, а бърза да долови покаянието, готова е да прощава, да окуражава, да върне скитника в пътеката на светостта и да утвърди стъпките му.

На празника Шатроразпъване Три пъти в годината евреите трябваше да се събират в Ерусалим по религиозни поводи. Обвитият в облачния стълб израилев невидим Водач бе наредил да се уреждат тези събирания. През време на робството на евреите празници не можеха да се спазват, но когато народът се завърна в земята си, празнуването им се възстанови. Божията цел с тези годишнини бе те да напомнят на народа за Бога. Но с някои изключения свещениците и народните водачи я бяха пренебрегнали. Този, Който бе наредил народните събори и разбираше тяхното значение, беше свидетел на изопачаването им. Празникът Шатроразпъване бе последният годишен събор. Бог желаеше той да припомня на народа Му за Неговите добрини и милости. Цялата страна се намираше под ръководството Му и получаваше благословенията Му. Ден и нощ Той не преставаше да бди. Слънцето и дъждът бяха подготвили земята да даде своите плодове. От палестинските долини и равнини бе събрана жетвата. Маслините бяха обрани и скъпоценният елей бе складиран в съдове. Палмата също бе дала своя плод. Червените гроздове на лозата бяха изтъпкани в жлебовете. Празникът продължаваше седем дни. За да го отпразнуват, жителите на Палестина, както и много хора от други страни, напускаха домовете си и отиваха в Ерусалим. Отблизо и далеч пристигаха хора, понесли с радост даровете си. Стари и млади, богати и бедни, всички донасяха подаръци в знак на благодарност към Този, Който бе увенчал годината с добрините Си и бе дал богато плодородие. Всичко, радващо окото и изразяващо общата радост, се донасяше от гората, така че градът заприличваше на красив лес. Този празник не бе само израз на благодарност за жетвата, но и начин да се напомни за Божията закрила над Израил в пустинята. По спомена от живота си в шатри през време на празника израилтяните живееха в беседки или в палатки от зелени клони. Вдигаха се по улиците, в дворовете на храма или върху покривите на къщите. Хълмовете и долините край Ерусалим бяха също осеяни с такива жилища от шума и гъмжаха от хора. Поклонниците празнуваха с песни и благодарения. Малко преди този празник бе Денят на умилостивението, когато, след като изповядваше греховете си, народът се обявяваше за примирен с Бога. Това беше предварителната подготовка за радостното прекарване на празника. “Славете Господа, защото е благ. Защото Неговата милост трае до века” (106:1 Пс. 106:1) - бе песента, която се извисяваше тържествено от много гласове, придружена с всякакъв вид музика и с възклицания. Храмът бе центърът на всеобщата радост. Церемониите се извършваха при голям блясък. От двете страни на белите мраморни стълби на свещената постройка бяха наредени хористите левити, които ръководеха пеенето. Множеството поклонници, размахвайки своите палмови и миртови клончета, подемаха песента и запяваха в общ хор. Мелодията продължаваше да се подема от близки и далечни гласове, докато хълмовете наоколо проехтяваха от хваления. Вечерно време храмът и неговият двор се осветяваха с изкуствена светлина. Музиката, размахването на палмовите клончета, радостните викове “осанна!”, големият приток от народ, над който се сипеше светлината от висящите лампи, облеклото на свещениците и великолепието на церемониите - всичко това създаваше много ефектна картина за зрителите. Но най-вълнуващата церемония на този празник, предизвикваща най-голяма радост, бе церемонията, която възпоменаваше едно събитие, станало през пътуването из пустинята. При първия проблясък на зората свещениците затръбяваха силно и продължително със своите сребърни тръби. Отговарящите тръби и радостните викове на народа от шатрите проехтяваха над хълмове и долини и приветстваха празника. Тогава свещеникът напълваше от течащите води на Кедрон съд, издигаше го високо и, вървейки бавно и в такт с музиката, пееше: “Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме” (122:2 Пс. 122:2). Занасяше съда до олтара, който заемаше централно положение в двора на свещениците. Там имаше два сребърни легена, а до тях - по един свещеник. Съдът с водата се изливаше в единия леген, а в другия се изливаше дамаджана с вино. Съдържанието на двата съда се вливаше в една тръба, свързана с Кедрон и оттам попадаше в Мъртво море. Тази церемония с осветената вода представляваше извора, който при Божията заповед бликна от скалата, за да уталожи жаждата на израилевите чада. Тогава проехтяваше радостната песен: “Защото Господ Йехова е моя сила и моя песен.” “Затова с веселие ще начерпите вода от изворите на спасението” (12:2,3 Исая 12:2,3). Докато синовете на Йосиф се подготвяха да отидат на празника Шатроразпъване, Исус с нищо не показваше, че и Той има намерение да отиде. Те Го наблюдаваха със загриженост. От случая на излекуването във Витесда не бе посещавал народни събирания. За да избягва безполезните стълкновения с ерусалимските водачи, Той ограничаваше дейността Си в Галилея. Това привидно пренебрегване на великите религиозни събирания, както и враждата, която свещениците и равините хранеха към Него, безпокояха всички наоколо Му, дори и собствените Му ученици и роднини. В поученията Си Христос се спираше на благословенията от послушанието спрямо Божия закон и все пак като че ли бе равнодушен към наредената от Бога служба. Общуването с митари и други хора със съмнителна репутация, незачитането на равинските обреди, както и свободата, с която премахваше традиционните изисквания относно съботата - всичко това, поставяйки Го във вражда с религиозните власти, възбуждаше много въпроси. Братята Му мислеха, че прави грешка, като се отчуждава от великите и учени мъже на народа. Те вярваха, че тези мъже имат право и че Исус греши, като им се противопоставя. Но бяха свидетели на непорочния Му живот и макар да не се числяха към Неговите ученици, делата Му им правеха дълбоко впечатление. Популярността Му в Галилея задоволяваше амбицията им. Все още се надяваха, че Исус ще даде такова доказателство за Своята сила, което ще увери фарисеите, че наистина е това, за което се представя. Ами ако действително е Месия, израилевият Княз? Те таяха тази мисъл с гордо задоволство. Братята на Христос бяха толкова загрижени за това, че настояваха Той да отиде в Ерусалим. “Замини оттук и иди в Юдея - Му казаха те, - така че и Твоите ученици да видят делата, които вършиш; защото никой, като иска сам да бъде известен, не върши нещо скришно. Щом вършиш тия дела, яви Себе Си на света.” Думата “щом” изразяваше съмнение и неверие. Те Го смятаха за страхлив и малодушен. Ако е сигурен, че е Месия, защо е тази странна резервираност и непредприемчивост? Ако действително притежава такава власт, защо не отиде смело в Ерусалим и не предяви правата Си? Защо не извърши и в Ерусалим чудесата, за които се разказва, че е извършил в Галилея? “Не се крий на уединени места - казаха те - и не върши могъщите Си дела за благото на прости селяни и рибари. Представи се в столицата, спечели закрилата на свещеници и управници и обедини народа, като основеш новото царство.” Исусовите братя разсъждаваха от себелюбиви подбуди, каквито често се раждат в сърцата на хора, амбициозни да се покажат. Това бе господстващият в света дух. Чувстваха се оскърбени, защото Христос, вместо да търси земен престол, Се обявяваше, че е хлябът на живота. Изживяха голямо разочарование, когато много от учениците Му Го напуснаха. И те самите се отдалечиха от Него, за да избягнат мъчителното признание, което делата Му откриваха - че Той е Божият Пратеник. “А Исус им каза: Моето време още не е дошло, а вашето време винаги е готово. Вас светът не може да мрази, а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви. Възлезте вие на празника; Аз няма още да възляза на тоя празник, защото времето Ми още не се е навършило. И като им рече това, остана си в Галилея.” Братята Му говореха властно, като Му препоръчваха пътя, който да следва. А Той отговори на укора им, като ги причисли не към себеотрицателните Си ученици, а към света. “Вас светът не може да мрази - каза Той, - а Мене мрази, защото Аз заявявам за него, че делата му са нечестиви.” Светът не мрази тези, които си приличат с него, а ги обича като свои. За Христос светът не бе място за спокоен живот и себеиздигане. Той не търсеше удобния момент, за да получи неговата власт и слава. Светът нямаше такава награда за Него. Той бе мястото, където Отец Му Го бе изпратил. Христос бе отдаден за живота на света, за да проведе великия изкупителен план. Изпълняваше предназначението Си за падналото човечество. Но не трябваше да е дързък, да се втурва в опасност или да предизвиква кризи, преди да е дошло времето за тях. Всяко събитие в работата Му идваше на определения час. Трябваше да изчаква търпеливо. Знаеше, че светът ще Го намрази. Знаеше, че делото Му ще завърши със смърт, но не се излагаше преждевременно на нея, защото не бе такава волята на Неговия Отец. Мълвата за Христовите чудеса се пръсна от Ерусалим навсякъде, където живееха евреи. Макар че в продължение на много месеци Той отсъстваше от празниците, интересът към Него не намаляваше. По случай празника Шатроразпъване много хора дойдоха от различни краища на света с надеждата, че ще Го видят. В първите дни на празника много питаха за Него. Фарисеите и управниците също Го очакваха да дойде, за да Му отправят обвинения. Те нетърпеливо питаха: “Къде е Той?” Но никой не знаеше. Мисълта за Него заемаше първо място в умовете на всички. От страх пред свещениците и управниците никой не смееше да Го признае за Месия и навсякъде за Него се говореше тихо, но сериозно. Мнозина Го защищаваха като изпратен от Бога, докато други Го обвиняваха като измамник на народа. Междувременно Исус бе пристигнал незабелязано в Ерусалим. Той тръгна по един неоживен път, за да избегне потоците от народ към града. Ако се бе присъединил към някой от керваните, тръгнали на празника, още при влизането в града щеше да привлече вниманието и отношението на народа би предизвикало властите срещу Него. По тази причина Той предпочете да пътува сам. Посред празника, когато възбудата на хората бе достатъчно висока, Христос влезе в храмовия двор в присъствието на множестсвото. Тъй като не бе посетил празника, се твърдеше, че се боял от властта на свещениците и управниците. Затова, като Го видяха, се удивиха. Всеки глас се смълча. Всички се чудеха на достойното Му и смело държание пред лицето на силните врагове, които жадуваха за Неговия живот. Застанал така, център на вниманието на голямото множество, Исус заговори както никой друг досега. Думите Му показваха, че познава законите и наредбите на Израил, жертвената служба и ученията на пророците много по-добре, отколкото свещениците и равините. Той разби преградите на формализма и преданията. Събитията на бъдещия живот бяха открити пред Него. Като човек, Който вижда невидимото, Той говори с авторитет за земното и за небесното, за човешкото и за божественото. Думите Му бяха ясни и убедителни. И тук, както в Капернаум, слушателите се учудваха на поученията Му, “защото Неговото слово беше с власт” (4:32 Лука 4:32). По различен начин предупреди слушателите Си за нещастието, което щеше да сполети всички, отхвърлили благословенията, които е дошъл да им даде. Посочил им най-различни доказателства, че е дошъл от Бога, бе направил всичко възможно да ги доведе до покаяние. Исус не искаше да бъде отхвърлен и убит от Своя народ, стига да можеше да го спаси от провинението в такъв грях. Всички се учудваха на познанията Му върху закона и пророчествата. “Как Тоя знае книга, когато не се е учил?” - питаха се те помежду си. Човек, не посещавал равинските училища, не го смятаха подготвен за религиозен учител. А Исус и Йоан Кръстител бяха смятани за невежи, понеже нямаха това образование. Слушателите им се учудваха на познанията върху Свещените писания, след като не бяха учили. Наистина не се бяха учили при хора, но техният Учител бе небесният Бог и от Него бяха получили своята дълбока мъдрост. Докато Исус говореше в храма, народът Го слушаше като изумен. Тези, които бяха най-буйно настроени против Него, сега се чувстваха безпомощни да Му сторят зло. За известно време всички други интереси бяха забравени. Така Исус поучаваше народа ден след ден до последния “велик ден на празника”. Утрото на този ден завари хората уморени от дългото празнуване. Внезапно Исус заговори с глас, който проехтя из храмовите дворове: “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие. Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му, както рече Писанието.” Поради състоянието на народа по това време, призивът се оказа твърде убедителен. С дни наред всички бяха погълнати от блясъка и великолепието на празника. Очите им бяха заслепени от разните светлини и цветове и ушите им - наситени от най-богата музика. Но в цялата тази поредица от церемонии нямаше нищо, което да задоволи нуждите на духа, да уталожи душевната жажда за непреходното. Исус ги покани да дойдат и да пият от извора на живота, от онова, което ще стане в тях воден източник, готов да потече за вечен живот. Същата онази сутрин свещеникът бе извършил обряда, възпоменаващ удрянето на скалата в пустинята. Скалата символизираше Този, Който чрез смъртта Си щеше да стане извор на живи спасителни реки за всички жадни. Христовите думи бяха водата на живота. В присъствието на събраното множество Исус застана, за да бъде ударен (Изх.;17:6 виж Изх. 17:6) и да потече жива вода за света. С поразяването на Христос Сатана се надяваше да погуби Княза на живота, но от ударената скала потече жива вода. Докато Исус говореше така, сърцата на слушателите се изпълниха със странно благоговение и повечето бяха готови да извикат като самарянката: “- Дай ми от тази вода, за да не ожаднявам вече!” Исус познаваше нуждите на душата. Блясък, богатство, слава не задоволяват сърцето. “Ако е някой жаден, нека дойде при Мене и да пие!” Богатите, бедните, високопоставените, нискостоящите - всички са еднакво добре дошли. Той обещава да облекчи обременения ум, да утеши скърбящите и да обнадежди обезсърчените. Много от слушателите на Исус тъгуваха за несбъднати надежди, много таяха скръб, много се мъчеха да задоволят неспокойните си копнежи с нещата от този свят и с човешки похвали. Но дори когато придобиваха всичко това, намираха, че са се трудили само за да придобият пропукана щерна, от която не могат да уталожат жаждата си. Сред блясъка на веселия празник оставаха незадоволени и тъжни. Внезапният призив: “Ако е някой жаден”, ги стресна и ги изтръгна от печалните им мисли. Докато слушаха последвалите думи, в сърцата им се запали нова надежда. Светият Дух им изясни представения им символ и те видяха в него предложението да приемат безценния дар на спасението. Христовият призив към жадната душа се носи все още по света. За нашите сърца той прозвучава с още по-голяма сила, отколкото за онези, които го чуха в храма в последния ден на празника. Изворът е отворен за всички. На уморени и изтощени се предлага освежителното питие на вечния живот. Исус все още вика: “Ако е някой жаден, да дойде при Мене и да пие!” “И който е жаден, нека да дойде, и който иска, нека вземе даром от водата на живота.” “А който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот” (Откр.;22:17 4:14 Откр. 22:17; Йоан 4:14).

“Кой е най-големият?” Като се завърна в Капернаум, Исус не се отправи към добре познатите Му места, където бе поучавал народа, но заедно с учениците Си тихо потърси къщата, която щеше да бъде Негов временен дом. През последния Си престой в Галилея Той имаше за цел да се занимава повече с обучаването на учениците Си, отколкото да работи за народа. По пътя през Галилея Исус пак се постара да подготви учениците Си за събитията, които Му предстояха. Той им каза, че ще трябва да отиде в Ерусалим, за да бъде убит и след това възкресен. Добави необикновеното и изключително важно изявление, че ще бъде предаден в ръцете на враговете Си. Учениците и сега не разбираха думите Му. Въпреки че изпитваха голяма скръб, в сърцата си хранеха дух на съперничество. Спореха помежду си кой ще е най-големият в царството. Искаха да скрият този спор от Исус, затова не вървяха близо до Него, а изостанаха назад, така че Той бе доста напред, когато влязоха в Капернаум. Исус четеше мислите им и желаеше да им даде някои съвети и наставления. Но за тази цел очакваше време на спокойствие, когато сърцата им ще са предразположени да приемат Неговите думи. Скоро, след като влязоха в града, събирачът на храмовия данък дойде при Петър с въпроса: “Вашият Учител не плаща ли двете драхми?” Този данък не бе държавен, а религиозна вноска, която всеки евреин трябваше да плаща годишно за издръжката на храма. Да не се плати данък означаваше невярност, а според преценката на равините - грозен грях. Отношението на Спасителя към равинските закони, както и ясните Му изобличения към защитниците на преданията, даваха повод за обвинението, че се стараел да унищожи храмовата служба. Сега враговете Му търсеха причина, за да Го злепоставят. В лицето на събирача на храмовия данък те намериха добър съюзник. Във въпроса на събирача Петър долови намек, засягащ верността на Христос към храма. Ревнив за честта на своя Господ, той побърза да отговори, че Исус ще плати данъка, без да се допита до Него. Но Петър схващаше само отчасти намерението на събирача. Имаше някои класи, които бяха освободени от плащането на тази вноска. Във времето на Мойсей, когато левитите бяха определени да се грижат за храмовата служба, не им се даде наследство между народа. Господ каза: “- левийците нямат дял или наследство между братята си; Господ им е наследство- “ (Второзак. 10:9). В дните на Христос свещениците и левитите все още се смятаха за специално назначени на служба в храма и от тях не се изискваше да плащат годишния данък за издръжката му. Също и пророците не плащаха. С искането Исус да плати храмовия данък равините не признаваха Неговото право на пророк или учител и Го третираха като обикновен мирянин. Неговият отказ да го изплати щеше да се сметне за невярност към храма, а плащането, от друга страна, щеше да оправдае твърдението, че не е пророк. Само преди малко Петър бе признал Исус за Божи Син. Но сега той пропусна случая да открие характера на своя Господ. С отговора си, че Исус ще плати данъка, всъщност потвърди погрешното мнение за Него, което свещениците и управниците се стараеха да разпространят. Когато Петър влезе в къщата, Исус не спомена нищо за случилото се, а само запита: “Какво мислиш, Симоне? Земните царе от кои събират данък или налог? От своите ли хора или от чужденците?” Петър отговори: “От чужденците.” Тогава Исус каза: “Като е тъй, своите им са свободни.” Докато народът на една държава плаща данък за издръжката на своя цар, децата на монарха не плащат. По същия начин и Израил, който твърдеше, че е Божи народ, трябваше да поддържа Божията служба, но Исус, Божият Син, не подлежеше на такова задължение. Ако свещениците и левитите бяха освободени от плащането поради връзката си с храма, колко повече бе освободен Той, на Когото храмът бе Бащин дом! Ако Исус платеше данъка, без да протестира, това би означавало, че признава за справедливо твърдението на фарисеите и сам отрича Своята Божественост. Но макар че намери за добре да изпълни искането, отрече правото, върху което то се основаваше. Начинът, по който се снабди със средства, за да плати вноската, бе доказателство за Неговия Божествен характер. Стана явно, че Той е едно с Бога и не подлежи на данък като обикновен поданик на царството. “- иди на езерото - каза Исус на Петър, - хвърли въдица и измъкни рибата, която първа се закачи; и като разтвориш устата -, ще намериш един статир; вземи го и дай им го за Мене и за тебе.” Макар да бе в човешки образ, Исус откри в това чудо Своята слава. Явно бе, Той е, Който заявява чрез Давид: “- мои са всичките горски зверове и добитъка, който е по хиляди хълмове. Познавам всичките планински птици и полските зверове са в ума Ми. Ако огладнеех, не щях да кажа на тебе, защото Моя е вселената и всичко, що има в нея” (50:10-12 Пс. 50:10-12). Давайки да се разбере, че не е задължен да плаща данъка, Исус не влезе в спор с евреите, защото те биха изтълкували погрешно думите Му и биха ги използвали срещу Него. А за да не подведе други с отказа да плати данъка, Той направи това, което те нямаха право да искат от Него. Този урок щеше да бъде от голяма полза за учениците Му. Скоро щяха да настъпят забележителни промени в техните отношения към храмовата служба. С този случай Христос ги поучи да не застават без нужда срещу установения ред. Доколкото зависеше от тях, те не биваше да дават повод вярата им да се тълкува неправилно. Макар че християните не бива да жертват нито един принцип на истината, трябва да избягват споровете, когато има възможност за това. Когато Христос и учениците останаха сами в къщата, докато Петър бе на езерото, Исус повика другите и ги попита: “Какво разисквахте из пътя?” Неговото присъствие, както и запитването, поставиха въпроса в съвсем друга светлина, а не в такава, в каквато го виждаха, докато спореха по пътя. От срам и себеосъждане те мълчаха. Исус им бе говорил, че ще умре заради тях. Сега тяхната егоистична амбиция се открои в болезнен контраст с Неговата несебелюбива любов. Когато им говореше, че ще бъде убит, а след това ще възкръсне, Исус се стараеше да подбуди разговор за големия изпит на тяхната вяра. Ако бяха готови да приемат онова, което Той желаеше да им разкрие, биха си спестили дълбоката мъка и отчаянието. В часа на скръбта и разочарованието тези Негови думи биха ги утешили. Но макар да бе говорил много ясно за онова, което Му предстоеше, споменаването само на факта, че скоро ще отиде в Ерусалим, наново запали в тях надеждата, че царството може би ще се основе скоро. Това ги караше да разискват помежду си кои ще заемат най-високите постове. Когато Петър се завърна от езерото, учениците му разказаха за зададения от Спасителя въпрос. Тогава един от тях се осмели и попита Исус: “Кой е по-голям в небесното царство?” Исус събра учениците около Себе Си и им каза: “Който иска да бъде пръв, ще бъде от всички последен и на всички служител.” Тези думи съдържаха нещо важно, което учениците не можеха да обхванат с умовете си. Те не виждаха онова, което Исус виждаше. Не разбираха естеството на Христовото царство. Тяхното невежество бе привидната причина за споровете им. Истинската причина бе скрита по-дълбоко. Ако им обяснеше естеството на царството, Христос щеше да потуши временно препирнята им, без да се засегне действителната причина. Даже и след като бъдеха напълно осведомени по отношение на Христовото царство, всеки път, когато би станело дума за предимство, трудността пак би се появила. Така след Христовото заминаване църквата можеше да пострада от този дух. Борбата за най-високия пост бе действието на същия онзи дух, който постави началото на великата борба в небесните светове и който стана причина Христос да слезе от небето, за да умре. Исус си представи мислено Луцифер, “сина на зората”, надминаващ по слава всички ангели около Божия престол и най-тясно свързан с Божия Син. Луцифер бе казал: “Ще бъда подобен на Всевишния!” (14:12,14 Исая 14:12,14). Това желание за лично издигане създаде пререкания в небесните дворове и стана причина за прогонването на част от Божиите ангели. Ако Луцифер действително би пожелал да бъде като Всевишния, той никога не би напуснал определеното си място в Небето, защото духът на Всевишния се изявява в несебелюбива служба. Луцифер пожела да има Божията власт, а не Неговия характер. Той искаше да заема най-високото място. Всеки, който се ръководи от неговия дух, върши същото. Тогава отчуждението, разногласието и пререканията са неизбежни. Владичеството е наградата за силните. Царството на Сатана е царство на силата. Всеки смята другия за пречка по пътя към своето издигане или за камък, на който той трябва да стъпи, за да се изкачи по-високо. Докато Луцифер се стремеше упорито към равенство с Бога, Христос, Възвишеният, “се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците; и като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст” (Филип.; 2:7,8 Филип. 2:7,8). Сега, когато на Христос предстоеше кръст, учениците Му бяха завладени от себелюбиви амбиции - принципа на сатанинското царство, така че не можеха да Му съчувстват или да Го разберат, когато им говореше за Своето унижение заради тях. Исус се опита да поправи злото много внимателно, но сериозно. Той показа кой принцип владее в небесното царство и в какво се състои истинското величие според небесната преценка. Ръководещите се от гордост и имащите склонност към величаене по-скоро мислят за себе си и за наградите, които ще получат, отколкото за това, как да се отплатят на Бога за даровете, получени от Него. За такива няма място в небесното царство, защото са причислени към редовете на Сатана. Преди славата е смирението. За висок пост пред хората Небето избира този работник, който подобно на Йоан Кръстител заема скромно място пред Бога. Ученикът с характер, подобен на дете, е най-способният работник за Бога. Небесните ангели могат да работят с човек, устремен не към лична прослава, а към спасяване на души, който чувства нужда от Божествена помощ и се моли за нея. На такъв човек Светият Дух ще даде откровения за Христос, които ще крепят и ще издигат душата му. В резултат на близостта с Христос той ще отива направо да работи за загиващите в греховете си. Такъв човек е помазан за своята мисия. Той има успех там, където много от учените и мъдрите биха пропаднали. Но когато хората се величаят и мислят, че са необходими за успеха на Божия велик план, Господ ги отстранява. Тогава става ясно, че Бог не е зависим от тях. Делото не спира поради тяхното отстраняване, а напредва с още по-голяма сила. Не бе достатъчно учениците на Исус да бъдат просветени в естеството на Неговото царство. Нуждаеха се от промяна на сърцето, която да ги доведе до хармония с Неговите принципи. Като извика едно малко дете, Исус го постави сред учениците. След това го прегърна нежно и каза: “Ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезете в небесното царство.” Простотата, отзивчивостта и доверчивата любов на детето са качествата, които Небето цени. Това са особените черти на истинското величие. Исус обясни още веднъж на учениците Си, че Неговото царство не се отличава със земно величие и външен показ. Тези различия се забравят при нозете на Исус. Богати и бедни, учени и прости се срещат заедно, без мисъл за каста или светско предимство. Всички се срещат като изкупени с кръв души, еднакво зависими от Този, Който ги е изкупил за Бога. Искрената, съкрушена душа е скъпа в очите на Бога. Той слага печата Си върху хората не по техния ранг, нито по тяхното богатство или по умственото им величие, а по единството им с Христос. Господ на славата благоволи в кротките и смирените по сърце. “Ти си ми дал и щита на избавлението Си; Твоята десница - казва Давид - ме е поддържала и Твоята благост ме е направила велик” (18:35 Пс. 18:35). “И който приеме едно такова детенце в Мое име - каза Исус, - Мене приема; и който приеме Мене, приема не Мене, а Този, Който Ме е пратил.” “Така казва Господ: Небето Ми е престол и земята е Мое подножие- Но пак на този ще погледна, на оня, който е сиромах и съкрушен духом и който трепери от словото Ми” (Исая 66:1,2). Думите на Спасителя породиха у учениците чувство на неверие в себе си. В отговора Му никой не бе специално посочен, но Йоан се усъмни дали при един случай е постъпил правилно. По детски изложи въпроса пред Исус: “Учителю, видяхме един човек да изгонва бесове в Твое име и му забранихме, защото не следваше нас.” Яков и Йоан бяха помислили, че като забраняват на този човек, защитават честта на своя Господ. Но сега те видяха, че се бяха погрижили за своята чест. Признаха грешката си и приеха порицанието на Исус: “Недейте му запрещава, защото няма никой, който да извърши велико дело в Мое име и да може скоро след това да Ме злослови.” Не трябваше да се отблъскват хора, които се държаха по някакъв начин приятелски към Христос. Имаше много, които бяха дълбоко развълнувани от характера и делото Му, със сърца отворени за вяра в Него. Учениците, неспособни да четат истинските подбуди, трябваше да внимават да не обезкуражават такива души. Когато Исус нямаше да бъде лично между тях и делото щеше да остане в ръцете им, те не трябваше да проявяват дух на фанатизъм и тесногръдие, а да изявяват същото богато съчувствие, каквото виждаха у своя Учител. Фактът, че някой не се съобразява във всичко с нашите идеи или мнения, не ни оправдава да му забраним да работи за Бога. Христос е великият Учител. Ние нямаме право да съдим или да заповядваме, но всеки смирено да седи при нозете Му и да се учи от Него. Всяка душа, у която Бог е вложил желание, е проводник, чрез който Христос ще открива Своята опрощаваща любов. Колко внимателни трябва да бъдем да не обезсърчим някого от носителите на Божия огън и да не прекъснем лъча, с който Бог иска да огрее света! Грубото или студено отношение на един ученик към човек, когото Христос привлича, каквато бе постъпката на Йоан, забранил на човека да върши чудеса в Христово име, може да го въведе в пътя на врага и да го погуби. За онзи, който би сторил това, Исус каза: “- по-добре да се окачи голям воденичен камък на врата му и да бъде хвърлен в морето.” И добави: “И ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън- И ако ногата ти те съблазни, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота куц, отколкото да имаш двете си нозе и да бъдеш хвърлен в пъкъла” (Марко 9:43-45 9:43-45 ). Защо са тези сериозни думи, от които по-силни няма? “Понеже Човешкият Син дойде да потърси и да спаси погиналото.” Трябва ли Неговите ученици да се отнасят с по-малко внимание към душите на съчовеците си, отколкото е показал Сам Бог? Всяка душа е изкупена със скъпа цена. Следователно страшен грях върши онзи, който отклонява една душа от Христос, така че Христовата любов, смирение и смърт да са напразни за нея. “Горко на света поради съблазните, защото е неизбежно да дойдат съблазните” (18:7 Матей 18:7). Светът, вдъхновяван от Сатана, безсъмнено ще се противи на Христовите последователи и ще търси начин да погуби тяхната вяра. Но горко на този, който носи Христовото име, а върши същите неща. Нашият Господ е опозоряван от хора, претендиращи, че Му служат, а всъщност злепоставят характера Му и с това заблуждават другите и ги въвеждат в криви пътища. Всеки навик или практика, които водят към грях и петнят името Христово, трябва да се отстранят, независимо какво ще струва това. Това, което обезславя Бога, не може да ползва душата. Небесното благословение не може да придружава човек, който нарушава вечните принципи на правдата. А един подхранван грях е достатъчен да изроди характера и да заблуди другите. Щом като сме готови да дадем да ни се отсече ръка или крак, или да ни се извади око, за да се спаси тялото от смърт, колко по-готови трябва да бъдем да премахнем греха, който убива душата! В обредната служба към всяка жертва се прибавяше сол. Това, както и принасянето на тамян, означаваше, че само Христовата правда може да направи службата приета от Бога. Като имаше предвид тази практика, Спасителят каза: “- всяка жертва ще се осоли със сол- Имайте сол в себе си и мир имайте помежду си!” Всички, които искат да представят себе си “в жертва жива, света, благоугодна на Бог” (12:1 Римл. 12:1), трябва да приемат спасителната сол, правдата на нашия Спасител. Тогава те стават “солта на земята” ( 5:13 Матей 5:13), запазвайки хората от злото така, както солта запазва от развала. Но ако солта стане безсолна, ако има само устно изповядване на благочестието без Христовата любов, ние не ще имаме сила да вършим добро. Животът ни няма да влияе спасително на света. “Вашата енергия и способност да изградите Моето царство - казва Исус - зависят от получаването на Моя Дух. Вие трябва да сте участници в Моята благодат, за да сте ухание от живот в живот. Тогава между вас не ще има съперничество, себелюбие или желание за високи постове. Вие ще притежавате любовта, която не търси своето, а доброто на другия.” Нека каещият се грешник насочи погледа си върху “Божия Агнец, Който взе върху Си греха на света”. Като гледа Него, той ще се промени. Страхът му ще се превърне в радост и съмненията му - в надежда. Каменното му сърце ще се сломи и ще бликне радост. Вълна от любов ще залее душата му. Христос в него ще бъде извор на вода, която извира за вечен живот. Когато виждаме Исус като човек на скърби и навикнал на печал, работещ за спасението на загубени души, пренебрегнат, презрян, осмиван, изгонван от град в град, докато изпълни мисията Си; когато Го виждаме в Гетсимания, облян в кървава пот, повесен на кръста и умиращ в агония, личното “аз” няма да се самоизтъква. Ако сме свързани с Исус, ние ще се срамуваме от нашата студенина, бездействие или егоизъм. Ще бъдем готови да станем всичко, дори да бъдем и нищо, само и само да вършим служба за Господа от цяло сърце. Ще ни бъде драго да носим кръста след Христос и да понасяме изпитания, укори или гонение заради скъпото Му име. “- ние, силните, сме длъжни да носим немощите на слабите и да не угаждаме на себе си” (15:1 Римл. 15:1). Никоя душа, която вярва в Христос, макар вярата - да е слаба и стъпките - колебливи като на малко дете, не трябва да бъде пренебрегвана. С всичко онова, което ни дава предимство пред другите - образование или култура, благородство на характера, християнско възпитание, религиозна опитност, ние сме задължени към по-малко облагодетелстваните и доколкото зависи от нас трябва да им бъдем в услуга. Ако сме силни, трябва да подпираме ръцете на слабите. Славните ангели, които гледат непрестанно лицето на небесния Отец, изпитват удоволствие да служат на Неговите малки чада. Колебливи хора с неприемливи черти на характера са предмет на техните специални грижи. Ангелите присъстват винаги там, където са най-нужни - при тези, които водят тежка борба със себе си и се намират в най-обезсърчаваща обстановка. Христовите верни последователи трябва да вземат участие в такава служба. Ако един от тези малки бъде победен и извърши неправда спрямо тебе, твой дълг е да се постараеш да го върнеш. Не чакай той да направи първата стъпка за примирение. “Как ви се вижда? - каза Христос. - Ако някой човек има сто овце и едната от тях се заблуди, не оставя ли деветдесетте и девет и не отива ли по бърдата да търси заблудилата се? И като я намери, истина ви казвам, той се радва за нея повече, отколкото за деветдесетте и девет незаблудили се. Също така не е по волята на Отца ви, Който е на небесата, да загине ни един от тия малките.” Кротко, “като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” ( 6:1 Гал. 6:1), идете при съгрешилия и го изобличете насаме. Не го опозорявайте, като разгласите грешката му между другите, нито опозорявайте Христос, като оповестявате на света греха или заблудата на човека, носещ Неговото име. Често пъти е необходимо истината да бъде ясно казана на съгрешилия. Трябва да му се посочи грешката, за да се поправи. Но не бива да го съдите или обвинявате. Не правете опити за себеоправдание. Старайте се да го възвърнете. Душевните рани трябва да се пипат много нежно и внимателно. При такива случаи помага само любовта, произтичаща от голготския Страдалец. Нека братята се изясняват помежду си със състрадателна нежност и със съзнанието, че който спечели ближния си, ще “спаси душа от смърт и ще покрие множество грехове” (Яков; 5:20 Яков 5:20). Но и тези усилия може да са напразни. Тогава “вземи със себе си още един или двама” - казва Исус. Може би общото влияние ще успее там, където влиянието на един не е успяло. Като не са участници в случката, по-вероятно е те да постъпят безпристрастно, което да придаде авторитет на съвета им. Ако не послуша и тях, тогава, но не по-рано, въпросът трябва да се представи на цялото общество от вярващи. При такъв случай членовете на църквата като Христови представители трябва да се съединят в молитва и искрено да молят Бога за връщането на съгрешилия. Божият Дух ще заговори чрез Своите служители, а те ще помолят заблудения да се върне при Бога. Под Божието вдъхновение апостол Павел казва: “- като че Бог чрез нас умолява; молим ви от Христова страна, примирете се с Бога!” (5:20 2Кор. 5:20). Който отхвърли това обединено предложение, скъсва връзката, свързваща го с Христос, и се отделя от братството на църквата. След това “нека ти бъде като езичник и митар” - казва Исус. Но той не трябва да се смята за откъснат от Божията милост. Не бива да бъде презиран или пренебрегван от братята си, а да се уговаря с нежност и състрадание като загубена овца, която Христос търси, за да върне в кошарата Си. Христовите наставления за това, как трябва да се отнасяме със съгрешилите, е по-подробно повторение на наставленията, дадени чрез Мойсей: “Да не мразиш брата си в сърцето си; да изобличиш смело ближния си, та да се не натовариш с греха поради него” (Левит;19:17 Левит 19:17). Това означава, че ако някой пренебрегва дълга, възложен му от Христос да връща душите, попаднали в заблуда или в грях, той става съучастник в греха. За неправди, които бихме могли да спрем, ние сме еднакво отговорни, като че ли сме ги извършили сами. Но неправдата трябва да се представи на самия извършител. Не трябва да я правим въпрос на коментарии и критика помежду ни. Даже и след като се открие на църквата, нямаме право да я споменаваме и пред други. Разгласяването на грешките на християните ще бъде само причина за препъване на невярващия свят; а и ние, ако се занимаваме постоянно с тези неща, ще си навредим; защото чрез наблюдение ние се променяме. Докато се стараем да поправим грешката на някой брат, Божият Дух ще ни кара да го закриляме, доколкото това е възможно, от критиката на неговите братя, а още повече от критиката на невярващия свят! И ние самите грешим и имаме нужда от Христовото състрадание и прошка. Затова, както искаме Христос да се отнася към нас, така Той ни моли да се отнасяме и един към друг. “Каквото вържете на земята, ще бъде вързано на небесата; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небесата.” Вие действате като небесни посланици, така че резултатите от вашата работа са от вечно значение. Но ние не трябва да носим сами тази голяма отговорност. Където Христовото слово се приема с искрено сърце, там е и самият Христос. Той присъства не само в църковните събрания, но и навсякъде, където се съберат няколко от учениците Му, колкото и да са малко, в Негово име. “Пак ви казвам, че ако двама от вас се съгласят на земята за каквото и да било нещо, което да поискат, ще им бъде дадено от Отца Ми, Който е на небесата.” Исус казва: “Отца Ми, Който е на небесата”, с което напомня на учениците Си, че докато чрез човешкото Си тяло е свързан с тях, участва в техните изпитания и им съчувства в страданията, чрез Божественото Си естество Той е свързан с престола на Вечния. Чудно уверение! Небесните сили се присъединяват към хората със своето съчувствие и своя труд, за да се спаси загубеното. Цялата небесна сила се присъединява към човешката способност да притегля души при Христос.

Служене Исус и тримата Му ученици прекараха цялата нощ в планината. Когато слънцето изгря, заслизаха надолу към равнината. Потънали в мисли, учениците благоговееха и мълчаха. Даже и Петър не казваше нищо. С удоволствие биха останали на онова свято място, което бе докоснато от небесна светлина и където Божият Син откри славата Си. Но им предстоеше работа за народа, търсещ вече Исус навсякъде. В подножието на планината се бе събрала голяма група хора, привлечени там от учениците, които бяха останали назад и които знаеха накъде е отишъл Исус. Когато наближиха, Исус заръча на тримата Си ученици да не говорят за видяното: “Никому не съобщавайте за това видение, докле Човешкият Син не възкръсне от мъртвите” - каза им Той. Учениците трябваше да запазят откровението в сърцата си и да не го правят достояние на други. Ако разкажеха на народа, щяха да предизвикат подигравки или празно удивление. Деветимата апостоли също нямаше да разберат видението, докато Христос не възкръснеше от мъртвите. Колко трудно разбираха даже и тримата любими ученици проличава от факта, че макар Христос да им бе разказал за очакващото Го, те се питаха какво означава възкресението от мъртвите. Но не поискаха обяснение от Исус. Думите Му относно бъдещето ги бяха разстроили, затова не желаеха да получат повече откровения за онова, което бяха склонни да мислят, че никога няма да се случи. Когато хората от равнината видяха Исус, завтекоха се да Го посрещнат и Го поздравиха с изрази на уважение и радост. Но Неговият бърз поглед схвана, че се намират в голямо затруднение. Учениците изглеждаха обезпокоени. Току-що нещо им бе причинило силно разочарование и унижение. Докато чакаха в подножието на планината, баща бе довел при тях сина си, за да го освободят от измъчващата го глухота. Когато разпрати дванадесетте да проповядват из Галилея, Исус ги надари с власт да изгонват нечистите духове. И когато те тръгваха на работа със силна вяра, злите духове наистина им се покоряваха. И този път в името на Христос заповядаха на злия дух да напусне своята жертва, но демонът само им се присмя и с нова сила изяви своята власт. Не знаейки на какво да отдадат поражението си, учениците почувстваха, че са охулени не само те, но и техният Учител. А в тълпата имаше и книжници, които използваха случая, за да ги унижат още повече. Като заобиколиха учениците, започнаха да ги обсипват с въпроси и да се мъчат да докажат, че те и Учителят им са измамници. Равините заявиха тържествено, че този зъл дух не може да бъде победен нито от учениците, нито дори от самия Христос. Народът бе склонен да застане на страната на книжниците и чувство на презрение и злоба обхвана тълпата. Но изведнъж обвиненията секнаха. Исус и тримата ученици бяха забелязани да се приближават. С внезапна промяна на чувствата народът се обърна да ги посрещне. Прекараната нощ в близост с небесната слава бе оставила следи върху Спасителя и Неговите другари. Лицата им бяха огрени от светлина, която респектираше зрителите. Книжниците се дръпнаха назад изплашени, а народът поздрави Исус. Сякаш бе свидетел на случилото се, Спасителят пристъпи към мястото на борбата и като впери поглед в книжниците, запита: “За какво се препирате с тях?” Но гласовете, които преди малко бяха тъй дръзки и нападателни, сега мълчаха. А и всички останали се бяха смълчали. Тогава нещастният баща си проби път през тълпата и падайки при нозете на Исус, Му разказа за своята мъка и за разочарованието си. “Учителю, доведох при Тебе сина си, който има ням дух. И гдето и да го прехване, тръшка го- Говорих на учениците да го изгонят, но не можаха.” Исус огледа слисаното множество, заядливите книжници и обърканите ученици. Той прочете неверие във всяко сърце и с прискърбен глас извика: “О, роде невярващ и извратен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя?” Тогава каза на нещастния баща: “Доведете го тука при Мене!” Момчето бе доведено. Когато погледът на Спасителя се спря на него, злият дух го хвърли на земята в конвулсиите на агонията. Момчето започна да се мята с пяна на уста и да цепи въздуха с неистови писъци. Князът на живота и князът на тъмнината пак се срещнаха на бойното поле - Христос, изпълняващ мисията Си, проповядващ освобождение на пленниците и свобода на угнетените (виж Лука 4:18), а Сатана, опитващ се да задържи жертвата във властта си. Ангелите на светлината, както и злите ангели, се явиха невидими на полесражението, за да наблюдават борбата. Исус позволи на злия дух за момент да покаже силата си, за да оценят зрителите избавлението, което щеше да се извърши след малко. Народът наблюдаваше с притаен дъх, а бащата се измъчваше между надежда и страх. Исус запита: “Колко време има, откак му е станало това?” Бащата Му каза историята на дългогодишното страдание. После, като че не можейки повече да чака, извика: “Но ако можеш, стори нещо, смили се за нас и помогни ни!” “Ако можеш!” Бащата и сега даже се съмняваше в силата на Христос. Исус отговори: “Ако можеш повярва! Всичко е възможно за този, който вярва.” На Христос не липсваше сила. Излекуването на сина зависеше от вярата на бащата. Съзнавайки своята слабост, бащата избухна в плач и като се хвърли пред нозете на Христос, измоли Неговата милост с вика: “Вярвам, Господи! Помогни на моето неверие!” Исус се обърна към страдащото момче и каза: “Душе неми и глухи, Аз ти заповядвам: Излез от него и да не влезеш вече в него!” Чу се вик, мъчителна борба. Демонът, излизайки, поиска като че ли да разкъса жертвата си. След това момчето остана неподвижно, наглед като мъртво. Хората си шепнеха: “Умряло е!” Но Исус го хвана за ръката, изправи го и го предаде на баща му с напълно здрав ум и тяло. Баща и син прославиха името на своя Избавител. Народът се смая пред Божието величие, а книжниците, победени и убити духом, си отидоха навъсени. “Ако можеш стори нещо, смили се за нас и помогни ни!” Колко обременени от грях души са изказвали подобна молитва. И на всички тях милостивият Спасител отговаря: “Ако можеш повярва, всичко е възможно за този, който вярва.” Вярата ни свързва с Небето и ни доставя сили, за да се справяме със злото. В Христос Бог ни е осигурил средства, за да покорим всяка грешна черта и да устоим на всяко изкушение, колкото и да е силно. Но мнозина чувстват, че им липсва вяра, затова остават далеч от Христос. Нека тези души, които се чувстват така безпомощни и недостойни, се предоставят на милостта на своя състрадателен Спасител. Не гледайте себе си, а Христос! Този, Който лекуваше болни и изгонваше бесове, когато живееше между хората, е същият могъщ Изкупител и днес. Вярата идва от Божието слово. Тогава хванете се за обещанието: “- който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя” (Йоан 6:37). Хвърлете се при нозете Му с вика: “Вярвам, Господи, помогни на моето неверие!” Никога няма да загинете, докато вършите това, никога! За кратко време любимите ученици станаха свидетели на крайностите на славата и унижението. Те видяха как изглежда човек, когато е преобразен в Божи образ, и как изглежда, когато е принизен до сатанинско подобие. Видяха Исус да слиза от планината, където бе говорил с небесните вестители и бе признат от небесен глас за Божи Син, за да се срещне с печалната и отвратителна картина с болното от бяс момче, с обезобразено лице, скърцащо със зъби в мъчителни гърчове, невъзможно да бъдат облекчени от човек. И този могъщ Изкупител, Който само преди няколко часа стоя прославен пред изумените Си ученици, се наведе, за да вдигне от земята гърчещата се сатанинска жертва и да предаде момчето в пълно умствено и телесно здраве в ръцете на бащата и дома му. Случката беше нагледен урок за изкуплението - Божият Син се навежда от небесната слава, за да спаси изгубения човек. Тя представляваше също и мисията на учениците. Христовите служители не трябва да прекарват живота си само на планинския връх с Исус и с часове да се радват на духовно просвещение. За тях има работа и долу в равнината. Пленени от Сатана души чакат да чуят думи на вяра и молитва, за да се освободят. Деветимата ученици продължаваха да разсъждават върху жалкия факт на своята несполука. Когато останаха насаме с Исус, те Го запитаха: “Защо ние не можахме да го изгоним?” Исус им отговори: “Поради вашето маловерие; защото истина ви казвам: Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттук там, и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно. А тоя род не излиза, освен с молитва и пост.” Тяхното неверие, което не им даваше възможност да съчувстват напълно на Исус и безгрижието, с което се отнасяха към повереното им свято дело, бе причината за несполуката им в борбата със силите на тъмнината. Христовите думи, отнасящи се до Неговата смърт, ги бяха натъжили и изпълнили със съмнение. А пък избирането на тримата ученици, за да придружат Исус до планината, бе възбудило завист у деветимата. Вместо да засилят вярата си с молитва и размишление върху Христовите думи, те се занимаваха със своите обезсърчения и лични оскърбления. В такова мрачно настроение предприеха борбата със Сатана. За да имат успех в подобна борба, трябва да пристъпват към работата си със съвсем друг дух. Вярата им трябва да се подкрепи с гореща молитва, с пост и със смиряване на сърцето. Трябва да се освободят от личното “аз” и да се изпълнят с Божия Дух и Неговата сила. Горещи, постоянни молитви към Бога с вяра, вяра, която води към пълно упование в Бога и безрезервна посветеност на Неговото дело - това са единствените средства, чрез които се осигурява помощта на Светия Дух в борбата “срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” (Еф. 6:12). “Ако имате вяра колкото синапово зърно - каза Исус, - ще речете на тая планина: Премести се оттука там и тя ще се премести!” Макар синаповото зърно да е малко, то съдържа същия тайнствен жизнен принцип, който прави и най-голямото дърво да расте. Когато синаповото зърно се хвърля в земята, малкият зародиш използва всеки елемент, който Бог е доставил за неговото изхранване, и скоро избуява. Ако имате вяра като тази, вие ще се храните от Божието слово и от всички други източници, които Той е определил. Така вярата ви ще се засили и ще осигури небесната сила на ваша страна. Пречките, които Сатана трупа по пътя ви, макар да изглеждат непреодолими като вечните хълмове, ще изчезнат пред искането на вашата вяра. “Нищо няма да ви бъде невъзможно!”

Той се преобразява Настъпи вечер. Исус повика трима от учениците - Петър, Яков и Йоан, и ги поведе по една пътека през нивите далеч нагоре към усамотения планински склон. Спасителят и учениците Му прекараха целия ден в пътуване и поучаване и изкачването на планината увеличи умората им. Христос бе премахнал мъките от умовете и телата на много страдащи. Бе събудил тръпката на живота в много изнемощели души. Но Той също бе ограничен от човешкото естество и като учениците се измори от изкачването. Светлината на залязващото слънце се бавеше все още на планинския връх и позлатяваше със залязващата си слава пътеката, по която вървяха. Скоро обаче светлината се оттегли от хълма и долината, слънцето се скри зад западния хоризонт и над пътниците падна нощният мрак. Тъмнината около тях беше в хармония с тъжния им живот, над който надвисваха и тежки облаци. Учениците не смееха да запитат Христос къде ги води и с каква цел. Често беше прекарвал цели нощи в планината на молитва. Той, Чиято ръка създаде планините и долините, се чувстваше добре сред природата и обичаше нейната тишина. Учениците вървяха по стъпките Му, но се чудеха защо е това уморително изкачване, когато и Той, и те се нуждаят от почивка. Най-сетне Христос им каза, че няма да продължат повече. Като отиде малко настрана, Човекът на скърбите издигна молитва със силен плач и сълзи. Той молеше за сила да устои на изпитанието заради човечеството. Трябваше да се подкрепи с нови сили от Всемогъщия, защото само така можеше да посрещне бъдещето. Изля и сърдечните Си желания относно учениците, за да може вярата им да устои в часа на силите на тъмнината. Върху превитата Му снага бе паднала росата, но Исус не - обърна внимание. Нощните сенки се сгъстяваха около Него, но Той не забеляза техния мрак. Така минаха часове. Отначало и учениците се молеха с Него със сърдечна преданост, но след време се умориха. Макар че се мъчеха да задържат вниманието си върху преживяното, заспаха. Исус им бе разказал за Своите страдания. Взел ги бе със Себе Си, за да се молят заедно с Него. Той и сега се молеше за тях. Спасителят видя мрачното им настроение и желаеше да облекчи тяхното безпокойство с уверението, че вярата им в Него не е била напразна. Но не всички, даже и от дванадесетте, можеха да приемат откровението, което искаше да им даде. Затова Той взе в планината само тримата - бъдещите свидетели на Неговата мъка в Гетсимания. Сега същността на молитвата Му бе да се даде на учениците изявление за славата, която е имал при Отца, преди да дойде на света, както и да бъдат подкрепени със сила, за да видят с очите си Неговото царство. Помоли се да им се даде откровение за Неговата Божественост, което в часа на върховната Му агония да ги утешава със съзнанието, че Той е действително Божи Син и че позорната Му смърт е само част от изкупителния план. Молитвата Му е чута. Докато стои сам, наведен над каменистата земя, небесата се отворят внезапно, златните порти на Божия град се разтварят широко и планината се огрява от светло сияние, което обгръща тялото на Спасителя. Някъде отвътре Божественост проблясва през човешкия Му образ и се слива със слизащата отгоре слава. Христос се изправя и застава в Богоподобно величие. Душевната агония е изчезнала. Лицето Му светна “като слънцето” и дрехата Му стана “бяла, бляскава”. Учениците се събуждат и виждат планината огряна от славна светлина. Със страх и изумление се взират те в блестящата фигура на своя Господ. Когато очите им свикват с чудната светлина, забелязват, че Исус не е сам. От двете Му страни стоят две небесни същества и разговаряха интимно с Него. Те са Мойсей, който на Синай бе говорил с Бога, и Илия, на когото бе дадена високата привилегия - дадена и на още един от синовете на Адам - да не попадне под властта на смъртта. Преди петнадесет века, застанал на върха Фасга, Мойсей видя картини от обещаната земя. Но поради греха му в Мерива не му бе позволено да влезе там. Не заслужи радостта да въведе израилевото войнство в наследството на бащите им. Той горещо молеше: “Нека премина, моля Ти се, и видя добрата земя оттатък Йордан, оная добра планинска страна и Ливан!” (Второзак. 3:25), но молбата му не се изпълни. Надеждата, която в продължение на четиридесет години осветляваше мрака при пътуванията из пустинята, трябваше да се осуети. Един гроб в пустинята бе краят на всички години на труд и тежки грижи. Но Този, Който може “да направи несравнено повече, отколкото искаме или мислим” (Еф. 3:20) - отговори с тази мярка на молитвата на раба Си. Мойсей умря, но не остана в гроба. Христос го извика в живота. Сатана, изкусителят, предяви права над Мойсеевото тяло поради греха му, но Христос, Спасителят, го изведе от гроба (Юда 9). На Планината на преображението Мойсей бе свидетел за Христовата победа над греха и смъртта. Той бе представител на онези, които ще излязат от гробовете си при възкресението на праведните. Илия, взетият на небето, без да види смърт, бе представител на тези, които ще живеят на земята по времето на Христовото второ идване и които ще бъдат изменени “в една минута, в миг на око, при последната тръба”, когато “това тленното” ще “се облече в нетление и това смъртното” ще “се облече в безсмъртие” (1Кор. 15:51-55). Исус бе облечен в небесна светлина, с каквато ще се яви, когато ще дойде “втори път, без да има работа с грях, за спасение- “. Защото Той ще дойде “в славата на Отца Си със светите ангели” (Евр. 9:28; Марко 8:38). Обещанието на Спасителя към Неговите ученици сега се изпълни. Бъдещото царство на славата бе представено на планината в миниатюра - Христос Царят, Мойсей - представител на възкръсналите светии, а Илия - представител на преобразените светии. Учениците още не схващат значението на картината, но се радват, че техният търпелив, кротък и смирен Учител, Който бродеше по земята като безпомощен странник, е почетен така от двамата привилегировани от Небето мъже. Те си мислят, че Илия е дошъл, за да оповести царуването на Месия и че е настъпил часът за основаването на Христовото царство на земята. Споменът за техните страхове и разочарования щеше да изчезне завинаги. Копнеят да останат тук на това място, където се е открила Божията слава. Петър възкликва: “Господи, добре е да сме тука; ако искаш, аз ще направя тука три шатри: за Тебе една, за Мойсея една и една за Илия.” Учениците бяха уверени, че Мойсей и Илия са изпратени да закрилят техния Учител и да установят царската Му власт. Но преди короната трябва да дойде кръстът. Не провъзгласяването на Христос за цар, но предстоящата Му смърт в Ерусалим е предметът на техния разговор с Исус. Понасящ немощта на човечеството и натоварен с Неговата скръб и грях, Исус се движеше сам сред хората. Когато тъмнината на предстоящото изпитание започна да Го угнетява, Той се почувства самотен в един свят, който не Го познаваше. Даже и любимите Му ученици, погълнати от своите съмнения, мъка и амбициозни надежди, не схванаха тайната на Неговата мисия. На Небето Той бе живял сред любов и дружба, а в света, създаден от Него, бе самотен. Сега Небето Му изпрати Свои вестители, не ангели, а хора, понесли страдания и скърби. Те можеха да съчувстват на Спасителя в изпитанията на земния Му живот. Мойсей и Илия бяха съработници на Христос и споделяха Неговия копнеж за спасението на хората. За Израил Мойсей се бе молил така: “- прости греха им! Но ако не, моля Ти се, мене заличи от книгата, която си написал!” (Изх. 32:32). Илия познаваше самотата, тъй като през три и половина години на глад бе носил бремето на омразата на народа и своята горчива участ. Сам стоя той за Бога. На планината Кармил сам бе избягал в пустинята в скръб и отчаяние. Тези мъже, предпочетени пред всеки ангел, стоящ около Божия престол, бяха изпратени да говорят с Исус за събитията, свързани с Неговите страдания, и да Го утешат с уверението, че цялото небе Му съчувства. Главната тема на техния разговор бе надеждата на света, спасението на всяко човешко същество. Понеже бяха повалени от съня, учениците почти не чуха разговора между Христос и небесните вестители. Тъй като не успяха да се преборят с умората и да се молят, не получиха онова, което Бог желаеше да им даде - разбиране на Христовите страдания и на славата, дето щеше да последва. Не получиха благословението, идващо от участието в Неговата саможертва. Мудни във вярата си, тези ученици малко ценяха съкровището, с което Небето се стараеше да ги надари. Все пак получиха голяма светлина. Увериха се, че цялото небе знае за греха на еврейската нация - отхвърлянето на Христос. Те получиха по-ясна представа за делото на Изкупителя. Видяха с очите си и чуха с ушите си неща, неразбираеми за хората. Станаха “очевидци на Неговото величие” (2Петрово 1:16) и съзнаха, че наистина Исус е Месия, за Когото бяха свидетелствали патриарси и пророци и Когото и небесният всемир признаваше за такъв. Докато гледаха картината на планината, “светъл облак ги засени; и ето из облака глас, който каза: Този е Моят възлюбен Син-, Него слушайте!” Като наблюдаваха облака на славата, по-ярък от този, който водеше израилевите племена в пустинята; когато чуваха Божият глас да говори в страшно величие, от което планината трепереше, учениците паднаха на земята като поразени. Те останаха проснати със закрити лица, докато Исус ги приближи и докосна и прогони страха им с познатия глас: “Станете, не бойте се!” Осмелявайки се да погледнат нагоре, те видяха, че небесната слава бе отминала и образите на Мойсей и Илия бяха изчезнали. Пак бяха в планината сами с Исус.

Предвещание за кръста Делото на Христос на земята бързо отиваше към своя край. Пред погледа на Исус се разкриваха живо и ясно събитията, към които вървеше. Още преди да беше приел човешкото естество, Той бе видял целия път, който трябваше да измине, за да спаси загубеното. Всяка болка, раздираща сърцето Му, всяка гнетяща Го обида, всяко лишение бе открито пред погледа Му, преди още да бе свалил короната и царската одежда и да бе слязъл от престола, за да облече Божествеността Си в човешки образ. Виждаше ясно пред Себе Си пътя от яслата до Голгота. Известни Му бяха мъките, които щеше да претърпи. Знаеше всичко и все пак каза: “Ето, дойдох. В свитъка на книгата е предписано за Мене; драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля. Да, законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (40:7,8 Пс. 40:7,8). Христос непрекъснато виждаше пред Себе Си резултата от Своята мисия. Неговият земен живот, изпълнен с толкова труд и саможертва, бе вдъхновен от надеждата, че няма да бъде напразен. Отдавайки живота Си за живота на хората, Той щеше да ги спечели обратно като синове на Бога. Макар че трябваше първо да приеме кървавото кръщение, макар че на невинната Му душа щяха да натежат греховете на света, макар че бе обхванат от неизказана горест, все пак заради очакващата Го радост избра кръста и презря срама. Но събитията, които предстояха в житейския Му път, бяха все още скрити от очите на избраните от Него съмишленици. Наближаваше обаче времето, когато те щяха да видят агонията Му. Щяха да видят Този, Когото обичаха и Комуто вярваха, предаден в ръцете на враговете и повесен на Голготския кръст. Скоро Той щеше да ги напусне, за да се изправят пред света без утехата на Неговото видимо присъствие. Исус знаеше, че силната омраза и неверието ще ги преследват, затова пожела да ги подготви за изпитанията. Христос и учениците Му бяха пристигнали в един от градовете на Кесария Филипова - отвъд границите на Галилея, в област, в която по-голямата част от жителите бяха идолопоклонници. Тук учениците бяха настрана от контролиращото влияние на юдаизма и се доближиха повече до езическото поклонение. Бяха заобиколени от суеверни изображения, каквито съществуваха по всички части на света. Исус се надяваше, че видът на тези идоли ще ги подбуди да осъзнаят отговорността си към езичниците. През време на престоя Си в тази област Той се опита да преустанови проповедите за народа и да се посвети по-цялостно на учениците Си. Възнамеряваше да им разкаже за очакващите Го страдания. Но първо се уедини и се помоли, за да бъдат подготвени сърцата им за словото Му. Като се върна при тях, не им каза веднага онова, което желаеше да им предаде. Най-напред им даде случай да изповядат вярата си в Него, за да бъдат подкрепени за идващото изпитание. Той ги попита: “Според както казват хората, Човешкият Син кой е?” Учениците бяха принудени да признаят с тъга, че Израил не е познал своя Месия. Наистина някои, които видяха чудесата Му, Го обявиха за Давидов Син. Множествата, нахранени във Витсаида, пожелаха да Го провъзгласят за цар на Израил. Мнозина бяха готови да Го приемат за пророк, но не повярваха, че е Месия. Сега Исус постави втори въпрос, отнасящ се до самите ученици: “Но според както вие казвате, кой съм Аз?” Петър отговори: “Ти си Христос, Син на живия Бог.” Петър още отначало бе повярвал, че Исус е Месия. Много други, които бяха убедени от проповедите на Йоан Кръстител и приеха Христос, по-късно, когато той бе затворен и убит, се усъмниха в Йоановата мисия. По-сетне същите се усъмниха и в Исус като Месия, Когото отдавна очакваха. Много от учениците, които чакаха с нетърпение деня, в който Исус ще заеме престола на Давид, Го напуснаха, когато разбраха, че Той няма такива намерения. Но Петър и другарите му не се отдръпнаха от своята вяра. Колебливото отношение на довчера хвалещите, а днес осъждащите Го, не разби вярата на верния Христов последовател. Петър заяви: “Ти си Христос! Син на живия Бог!” Той не чакаше Неговият Господ да бъде увенчан с царски почести, а Го приемаше в смирението Му. Петър изрази вярата на дванадесетте ученици. И все пак те далеч не разбираха Христовата мисия. Опозицията и кривото представяне на Христос от страна на свещениците и управниците, макар да не можа да отблъсне дванадесетте от Христос, все пак много ги обърка. Те не виждаха ясно пътя си. Влиянието на по-раншното им възпитание, учението на равините, силата на преданията все още замъгляваха представата им за истината. От време на време ги огряваха скъпоценни лъчи светлина от Христос, но често приличаха на хора, които се лутат в тъмнина. През този ден обаче, преди да застанат лице срещу лице с великия изпит на тяхната вяра, Светият Дух ги владееше мощно. За известно време очите им се бяха отклонили от “видимото”, за да видят “невидимото” (4:18 2Кор. 4:18). Под човешкия образ те видяха славата на Божия Син. Исус отговори на Петър с думите: “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това, но Отец Ми, Който е на небесата.” Истината, която Петър изповяда, е основата на вярата на всеки вярващ. Тя бе онова, което самият Христос бе нарекъл вечен живот. Но притежаването на такова познание не даваше повод за себевъзвеличаване. Тази истина не бе открита на Петър благодарение на неговата мъдрост или доброта. Никога човекът не може сам да опознае Бога. “Тия тайни са високи до небето; що можеш да сториш? По-дълбоки са от преизподнята; що можеш да узнаеш?” (Йов;11:8 Йов 11:8). Само вярата в Сина може да ни открива Божиите тайни, които “око не е видяло и ухо не е чуло и на човешко сърце не е дохождало”. “А на нас Бог откри това чрез Духа, понеже Духът издирва всичко, даже и Божиите дълбочини” ( 2:9,10 1Кор. 2:9,10). “Интимното благоволение на Господа е с ония, които Му се боят” (25:14 Пс. 25:14). Фактът, че Петър видя Христовата слава, бе доказателство, че той бе “научен от Бога” (6:45 Йоан 6:45). “Блажен си, Симоне, сине Йонов, защото плът и кръв не са ти открили това- “ (16:17 Матей 16:17). Исус продължи: “Пък и Аз ти казвам, че ти си Петър и на тая канара ще съградя Моята църква, и портите на ада няма да - надделеят.” Думата Петър означава камък - търкалящ се камък. Петър не бе канарата, върху която се основа църквата. Портите на ада му надделяха, когато той се отрече от своя Господ с клетви. Църквата се изгради върху Този, на Когото портите на ада не можеха “да надделеят”. Векове преди идването на Спасителя Мойсей бе посочил Канарата на Израилевото спасение. Псалмистът бе възпявал Канарата на своята сила. Исая бе писал: “Ето, полагам в Сион за основа Камък отбран, скъпоценен, крайъгълен, за твърда основа” (32:4 62:7 28:16 Второзак. 32:4; Пс. 62:7; Исая 28:16). А самият Петър, пишейки по Божие вдъхновение, прилага това пророчество за Исус: “- ако сте опитали, “че Господ е благ”. “При когото, идвайки като при жив камък от човеците отхвърлен, а от Бога избран и скъпоценен, и вие като живи камъни се съграждате в духовен дом- “ (1Петрово; 2:3-5 1Петрово 2:3-5). “Защото никой не може да положи друга основа освен положената, която е Исус Христос” ( 3:11 1Кор. 3:11). “- на тая канара - каза Исус - ще съградя Моята църква.” В присъствието на Бога и всички небесни същества, в присъствието на невидимите сили на ада Христос основа църквата Си върху живата Канара. Тази Канара е Той - Неговото тяло, сломено и наранено за нас. На изградената върху тази основа църква “портите на ада няма да - надделеят”. Колко слаба изглеждаше църквата, когато Христос изговори тези думи! Имаше само шепа вярващи, срещу които щеше да бъде насочена силата на всички демони и зли хора. И все пак Христовите последователи не трябваше да се страхуват. Съградени върху Канарата на тяхната сила, те не можеха да бъдат победени. В продължение на шест хиляди години вярата е градила върху Христос. В продължение на шест хиляди години реките и бурите на сатанинската ярост са връхлитали върху Канарата на нашето спасение, но тя остава непоклатима. Петър изрази истината, която е основата на вярата на църквата. Сега Исус го почете като представител на цялото тяло от вярващи. Той каза: “Ще ти дам ключовете на небесното царство и каквото вържеш на земята, ще бъде вързано на небесата, а каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето.” “Ключовете на небесното царство” са Христовите слова. Всички думи на Свещеното писание са Негови и са включени в този израз. Тези думи имат силата да отварят и да затварят небето. Те обявяват условията, при които хората са приети или отхвърлени. Така делото на проповядващите Божието слово е ухание от живот за живот или от смърт за смърт. Тяхната мисия има резултати за вечността. Спасителят не повери евангелското дело лично на Петър. По-късно Той повтори изречените към Петър думи, като ги адресира направо към църквата. Същата мисъл Той подчерта и на дванадесетте апостоли като представители на тялото от вярващи. Ако Исус бе дал на някого от учениците по-специална власт над другите, между тях нямаше да има така често препирни кой да бъде най-голям. Щяха да се подчинят на желанието на Учителя и да почитат избрания от Него ученик. Вместо да определи един като глава на всички, Христос каза на учениците Си: “Но вие недейте се нарича учители.” “Недейте се нарича нито наставници, защото един е вашият наставник - Христос” (23:8,10 Матей 23:8,10). “- глава на всеки мъж е Христос.” Бог, Който подчини всичко под нозете на Христос, “постави Го да бъде глава над всичко за църквата, която е Негово тяло, изпълнено с пълнотата на Този, Който изпълнява всичко във всички” (11:3 1:22,23 1Кор. 11:3; Еф. 1:22,23). Църквата е съградена върху Христос като неин основател. Тя трябва да Му се покорява като неин глава. Не бива да разчита на човек, нито да бъде контролирана от човек. Мнозина мислят, че повереният пост, който заемат в църквата, им дава правото да диктуват какво да вярват и да вършат другите. Такова право Бог не одобрява. Спасителят заявява: “А вие всички сте братя” (23:8 Матей 23:8). Всички са изложени на изкушение и са склонни да грешат. Не можем да разчитаме на ръководството на никакъв човек. Канарата на вярата е живото присъствие на Христос в църквата. На нея могат да разчитат и най-слабите. А тези, които се смятат за най-силни, ще се окаже, че са най-слабите, ако Христос не стане тяхната сила. “Проклет да бъде оня човек, който се уповава на човека и прави плътта своя мишца.” Господ “е Канара; делата Му са съвършени”. “Блажени са всички, които се надяват на Него!” (17:5 32:4 2:12 Еремия 17:5; Второзак. 32:4; Пс. 2:12). След изповедта на Петър Исус заръча на учениците Си да не казват никому, че Той е Христос. Каза им това, защото опозицията на книжниците и фарисеите бе станала твърде решителна. Освен това народът, даже и учениците, имаха такова погрешно понятие за Месия, че да се обяви публично, не би дало истинска представа за характера, нито за делото Му. Но на учениците Си Той се откриваше ден след ден като Спасител и им даваше вярна представа за Месия. Учениците все още очакваха, че Христос ще царува като земен княз. Макар тъй дълго да беше прикривал Своето намерение, вярваха, че Той няма да остане завинаги беден и в неизвестност, а е наближило времето, когато ще основе царството Си. Че омразата на фарисеите и свещениците никога не ще бъде сломена, че Христос ще бъде отхвърлен от народа Си, осъден като измамник и разпнат като злодеец - такава мисъл никога не им беше минавала през ум. Но часът на силите на тъмнината се приближаваше и Христос трябваше да разкрие пред учениците борбата, която Му предстоеше. Мисълта за очакващото изпитание Го натъжаваше. Дотогава Той се бе въздържал да им загатва нещо за страданията и смъртта Си. В разговора Си с Никодим бе казал: “И както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот” (3:14,15 Йоан 3:14,15). Учениците обаче не бяха чули това, а и да го бяха чули, не биха го разбрали. Но сега те бяха с Исус, слушали бяха Неговите думи и видели Неговите дела. Бяха стигнали дотам, че въпреки скромността Му и опозицията на свещеници и народ можеха заедно с Петър да кажат: “Ти Си Христос, Син на живия Бог!” Сега вече беше настъпило времето да се дръпне завесата, която скриваше бъдещето от погледа им. “Оттогава Исус почна да известява на учениците Си, че трябва да отиде в Ерусалим и много да пострада от старейшините, главните свещеници и книжниците, и да бъде убит, и на третия ден да бъде възкресен.” Учениците слушаха, онемели от скръб и изумление. Христос бе одобрил признанието на Петър, че Го приема за Божи Син, а сега им казваше, че трябва да пострада и умре. Това изглеждаше тъй непонятно! Петър не можеше да мълчи. Той хвана Учителя си, като че ли искайки да Го предпази от предстоящата гибел, и извика: “Милостив Бог към Тебе, Господи! Това няма да стане с Тебе!” Петър обичаше своя Господ, но Исус не го похвали за желанието му да Го защити от страданията. Петровите думи не можеха да бъдат за Исус помощ и утеха в изпитанието, което Го очакваше. Те не бяха в съгласие с Божията благодатна цел към изгубения свят, нито с урока за саможертвата, който Исус бе дошъл да предаде чрез Своя живот. Петър не желаеше да вижда кръст в Христовото дело. Впечатлението от думите му бе тъкмо обратно на онова, което Христос искаше да запечати в умовете на последователите Си, затова Спасителят се принуди да изрече един от най-строгите Си упреци: “Махни се зад Мене, Сатано! Ти си Ми съблазън, защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.” Сатана се опитваше да обезсърчи Исус и да Го отклони от мисията Му, а Петър в сляпата си любов се поддаде на изкушението. Автор на тази мисъл бе князът на злото. Негово внушение се криеше зад този импулсивен апел. В пустинята Сатана предлагаше на Христос владичеството на света при условие, че ще се откаже от смирението и жертвата. Сега изкушаваше по същия начин Христовия ученик. Опитваше се да обърне погледа на Петър към земната слава, за да не може да види кръста, към който Исус желаеше да насочи погледа им. Като си послужи с Петър, Сатана пак изкуси Исус. Но Спасителят не му обърна внимание. Мисълта Му бе заета с ученика. Сатана бе застанал между Петър и неговия Учител, за да не се затрогне сърцето на ученика от Христовото унижение за него. Христовите думи бяха отправени не към Петър, а към този, който се опитваше да го отдели от неговия Изкупител: “Махни се зад Мене, Сатано! Не се вмъквай повече между Мене и Моя грешащ служител! Остави Ме да застана лице срещу лице с Петър, за да му открия тайната на Своята любов!” Труден беше този урок за Петър, урок, който заучаваше бавно - че Христовият път на земята минаваше през агония и унижение. Ученикът се ужасяваше от мисълта да участва със своя Господ в страданията. Но в палещата огнена пещ той щеше да научи благословението от тях. Много време след това, когато неговото енергично тяло бе превито от товара на годините и усилията, той писа: “Възлюбени, не се чудете на огнената изпитня, която дохожда върху вас, за да ви опита, като че ви се случва нещо чудно; но радвайте се, защото с това вие имате общение в страданията на Христа, за да се зарадвате премного и когато се яви Неговата слава” (1Петрово; 4:12,13 1Петрово 4:12,13). След това Исус обясни на учениците Си, че Неговият себеотрицателен живот бе пример на онова, което техният живот щеше да бъде. Като повика и другите хора, намиращи се наблизо, освен учениците, Той каза: “Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме последва!” Кръстът бе свързан с властта на Рим. Той бе средството за най-жестоката и унизителна смърт. От големите престъпници се изискваше сами да занесат кръста си до мястото на екзекуцията. Често пъти, когато ги задължаваха да правят това, те се противяха отчаяно, докато ги надвият и инструментът за мъчение бъде поставен върху тях. Но Исус кани последователите Си да вземат кръста и да го носят след Него. За учениците тези думи означаваха, макар и смътно, че ще трябва да се покорят и на най-тежкото унижение - покоряване дори до смърт заради Христос. Думите на Исус не можеха да опишат по-пълно себепредаване. Но всичко това Той бе приел за тях. Исус не счете Небето за желано място, докато те бяха загубени. Напусна небесните дворове за живот в укори и хули и за позорна смърт. Този, Който бе безмерно богат на Небето, стана беден, за да се обогатим ние чрез Неговото осиромашаване. Ние трябва да вървим по пътя, изминат от Него. Любовта към душите, за които Христос умря, означава разпъване на личното “аз”. Всеки, който става Божие чадо, трябва занапред да се смята за една брънка от спуснатата от небето верига за спасение на света, едно с Христос в Неговия благодатен план, тръгващ заедно с Него да търси и спасява загубеното. Християнинът всякога трябва да има съзнанието, че е посветен на Бога и че чрез характера си трябва да изявява Христос пред света. Самопожертвувателността, съчувствието и любовта, които се изявяваха в Христовия живот, трябва да се виждат и в живота на Божия работник. “Защото, който иска да спаси живота си, ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене, ще го намери.” Себелюбието е смърт. Никой орган от тялото не може да живее, ако ограничи действията си само около себе си. Сърцето, ако не разпраща кръвта към ръката и главата, скоро ще изгуби силата си. Както нашата кръв, така и Христовата любов се разпраща по всяка част на Неговото тяло - църквата. Ние сме части един от друг. Човекът, който откаже да се предаде на Неговата любов, ще загине. “Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?” Отвъд беднотата и унижението на сегашния момент Исус посочи на учениците Своето идване в слава, не с великолепието на земен владетел, а със славата на Бога и на небесното войнство. “И тогава - каза Той - ще въздаде всекиму според делата му.” И след това, за да ги окуражи, им даде обещанието: “Има някои от стоящите тука, които никак няма да вкусят смърт, докле не видят Човешкия Син, идещ в царството Си.” Но учениците не разбраха думите Му. Славата изглеждаше много далечна. Очите им гледаха по-близката картина - земния живот на бедност, унижение и страдания. Трябваше ли да изоставят светлите си надежди за царуването на Месия? Не щяха ли да видят своя Господ седнал на Давидовия престол? Възможно ли бе за Христос да води скромен, бездомен, скитнически живот, презрян и отхвърлен и след това убит? Мъка сви сърцата им, защото обичаха своя Господ. Съмнения започнаха да ги безпокоят, защото им се виждаше непонятно Божият Син да бъде подложен на такова жестоко унижение. Те се чудеха защо е нужно Той да отиде доброволно в Ерусалим, за да бъде третиран така, както им каза. Как можеше да се предаде на такава съдба и да ги остави да се лутат в по-голяма тъмнина от тази, в която се бяха лутали, преди да им се бе открил? В областта на Кесария Филипова Христос бе далеч от Ирод и Каяфа, разсъждаваха учениците. Той нямаше защо да се бои от омразата на евреите или от властта на римляните. Защо да не работи тук, далеч от фарисеите? Защо е необходимо да се излага на смърт? Щом като щеше да умре, как тогава щеше да основе царството Си така здраво, че дори и портите на ада да не могат да му “надделеят”? За учениците това беше цяла мистерия. Дори и сега вървяха по брега на Галилейското езеро към града, в който всичките им надежди щяха да се разбият. Те не смееха да възразят на Христос, но си говореха тихо, загрижени за неизвестното бъдеще. И във всичките си съмнения все още се надяваха на някакво непредвидено обстоятелство, което би предотвратило заплахата, надвиснала над техния Господ. Така скърбяха и се съмняваха, надяваха се и се страхуваха в продължение на шест дълги, мрачни дни.

Истинският знак И като излезе пак из Тирските предели, дойде през Сидон към Галилейското езеро сред Декаполските предели.” В областта Декаполис бяха излекувани болните от бяс от Герасин. Изплашени от унищожаването на свинете, тамошните жители бяха принудили Исус да си отиде. Всред тях обаче останаха двамата излекувани. Разказът им възбуди у жителите на областта желание да видят Исус, така че, когато Той дойде наново в тази местност, около Него незабавно се събра народ. И Му доведоха един глух и заекващ човек. Исус не излекува човека с една дума, както правеше обикновено. Той го отведе настрана от народа, постави пръстите Си в ушите му, докосна се до езика му и като погледна към небето, въздъхна при мисълта за ушите, които не искаха да слушат истината, и езиците, които отказваха да признаят Изкупителя. При думите “отвори се!” говорът на човека се възвърна, пренебрегвайки поръката Му да не казва никому нищо, излекуваният разпръсна историята за своето оздравяване. Исус се изкачи на една планина и народът Го заобиколи, като донесе пред нозете Му своите болни и хроми. Той излекува всички, а народът, макар да бе езически, прослави израилевия Бог. В продължение на три дни жителите на онази област се трупаха около Христос. Вечер спяха на открито, а през деня се тълпяха около Него да чуят думите Му и да видят делата Му. В края на трите дни храната се свърши. Исус не искаше да ги изпрати гладни и поиска от учениците Си да им дадат храна. И този път учениците проявиха неверие. Във Витсаида бяха видели как с Христовото благословение малкият им запас бе достатъчен, за да нахрани множеството и все пак сега не донесоха пред Господа всичката си храна с вярата, че Неговата сила ще я умножи, за да стигне на гладните тълпи. Освен това нахранените във Витсаида бяха евреи, а тези тук - езичници. Еврейските предразсъдъци все още бяха вкоренени в сърцата на учениците и те Му отговориха: “Отгде да имаме в уединено място толкова хляб, че да нахраним такова голямо множество?” Но покорни на думата Му, донесоха това, което имаха: седем хляба и две риби. Множеството бе нахранено и вдигнаха останалите седем пълни кошници къшеи. Така бяха подкрепени четири хиляди мъже, освен жени и деца, и Исус ги отпрати с радостни и благодарни сърца. След това взе една ладия и заедно с учениците Си прекосиха езерото до Магдала, на южния край на Генисаретската равнина. На границата на Тир и Сидон Исус бе зарадван от вярата на сирофиникиянката. Също и езическите жители на Декаполис Го бяха приели с радост. Но сега, когато дойде отново в Галилея, където бе извършил повечето от милостивите Си дела и бе поучавал народа, посрещнаха Го с презрение и неверие. Към една делегация от фарисеи се присъединиха представители на богатите и надменни садукеи, на свещеническата партия, на скептиците и аристократите на народа. Двете секти хранеха силна омраза помежду си. Садукеите любезничеха с римските власти, за да затвърдят собствената си позиция и власт. Фарисеите, обратно, хранеха общата омраза към тях и чакаха с нетърпение времето, когато ще отхвърлят хомота на победителя. Но сега фарисеи и садукеи се обединиха срещу Христос. Подобните търсят подобните си. Злото, където и да се намира, се съюзява със злото, за да унищожи доброто. И тъй фарисеите и садукеите дойдоха при Христос и поискаха да им даде предзнаменование от Небето. Когато в дните на Исус Навин Израил отиде да се бие с ханаанците при Веторон, слънцето спря по заповед на водача, докато се спечели победата. Много подобни чудеса бяха станали в тяхната история. И тази делегация искаше от Исус подобен знак. Но евреите не се нуждаеха от такива знаци. Външен знак не можеше да им помогне. Те не се нуждаеха от умствено просвещение, а от духовно обновление. “Когато се свечери - каза Исус, - думате: Времето ще бъде хубаво- Вие знаете да разтълкувате лицето на небето, а знаменията на времената не можете!” Христовите думи, изговорени със силата на Светия Дух, които ги бяха убедили в греховете им, бяха знакът, който Бог даде за тяхното спасение. А и направо от небето бяха дадени знамения, които потвърждаваха Христовата мисия. Песента на ангелите, чута от овчарите, звездата, водеща мъдреците, гълъбът и чутият от небето глас при Христовото кръщение свидетелстваха за Него. “А Той въздъхна дълбоко от сърце и рече: Защо тоя род иска знамение?” “- но друго знамение няма да му се даде, освен знамението на пророк Йона. Защото, както Йона беше в корема на морското чудовище три дни и три нощи, така и Човешкият Син ще бъде в сърцето на земята три дни и три нощи (12:39,40 Матей 12:39,40). Както проповедта на Йона бе знак за ниневийците, така и Христовото проповядване щеше да бъде знак за този род. Но каква разлика в приемането на словото! Жителите на големия езически град се разтрепериха, като чуха Божието предупреждение. Царе и благородници се смириха. Висши и нисши извикаха единогласно към небесния Бог и Той ги помилва. “Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го съдят - каза Христос, - защото те се покаяха чрез Йоновата проповед; а ето тук има повече от Йона!” (12:41 Матей 12:41). Всяко чудо, извършвано от Христос, бе белег на Неговата Божественост. Той вършеше делото, което бе предсказано, че Месия ще върши. Но за фарисеите тези милостиви дела бяха явно оскърбление. Еврейските водачи се отнасяха с жестоко безразличие към човешките страдания. В много случаи облекчаваните от Христос страдания, бяха причинени от тяхното себелюбие и потисничество. В този смисъл Неговите чудеса представляваха за тях изобличение. Това, което накара евреите да отхвърлят делото на Спасителя бе най-голямото доказателство за Неговата Божественост. Най-висшето значение на Неговите чудеса се съдържа във факта, че те се вършеха за благословение на човечеството. Най-важното доказателство, че Той е слязъл от Бога, е животът Му, изявяващ Божия характер. Той вършеше делата и говореше думите на Бога. Такъв живот е най-голямото чудо. Когато в наше време се проповядва вестта на истината, много хора подобно на евреите извикват: “Покажи личба! Извърши чудо!” Христос не вършеше чудо по искане на фарисеите. Той не извърши чудо в пустинята, за да отговори на внушенията на Сатана. Той не ни дава сила, за да защищаваме себе си или да задоволяваме исканията на невярващите и гордите. Но евангелието съдържа знамение за Божествения си произход. Не е ли чудо, че можем да се откъснем от робството на Сатана? Враждата срещу Сатана не е естествено чувство в човешкото сърце. Тя се всажда от Божията благодат. Когато упоритата, своенравна воля се освобождава и се поддава напълно на притегателността на Божиите небесни ангели, извършва се едно чудо. Същото става и когато измаменият човек започва да разбира моралната истина. Всеки път, когато един човек се научи да обича Бога и да пази Неговите заповеди, се изпълнява Божието обещание: “Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас- “ (Езекиил;36:26 Езекиил 36:26). Настъпващата промяна в човешките сърца, преобразуването на човешкия характер е чудо, което открива, че съществува един вечно живеещ Спасител, действащ за спасението на душите. Съобразеният с Христос живот е също голямо чудо. Знакът, който трябва да се вижда сега и винаги при проповядването на Божието слово, е присъствието на Светия Дух, превръщащ словото в обновителна сила за слушащите. Това е свидетелството, което Бог дава на света за Божествената мисия на Своя Син. Поискалите знамение от Исус бяха така закоравели в неверието, че не забелязваха Божието подобие в Неговия характер. Те не искаха да видят, че мисията Му изпълняваше Писанията. В притчата за богатия човек и Лазар Исус каза на фарисеите: “Ако не слушат Мойсей и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят!” (16:31 Лука 16:31). Никакъв знак от небето или от земята нямаше да ги ползва. Исус “въздъхна дълбоко” и като се отдалечи от групата на съдниците, влезе наново в лодката заедно с учениците. Натъжени и мълчаливи, те пак прекосиха езерото. Не се върнаха обаче на мястото, което бяха напуснали, а се отправиха към Витсаида, близо до мястото, където бяха нахранени петте хиляди души. Като стигнаха на отсрещния бряг, Исус каза: “Внимавайте, пазете се от кваса на фарисеите и от кваса на Ирода.” Още от времето на Мойсей евреите имаха обичай през Пасхата да изхвърлят кваса от домовете си и така бяха научени да смятат кваса за символ на греха. Но учениците не разбраха Исус. Тъй като заминаха от Магдала внезапно, бяха забравили да вземат със себе си хляб и имаха само един. Помислиха, че Христос има предвид това обстоятелство и ги предупреждава да не купят хляб от фарисей или садукей. Липсата на вяра и духовно прозрение у тях често ставаше причина за подобно неправилно разбиране на Неговите думи. Сега Исус ги изобличи, задето са помислили, че Този, Който нахрани хилядите с няколко риби и няколко ечемичени хляба, можеше да има предвид в това тържествено предупреждение земния хляб. Имаше опасност хитрите разсъждения на фарисеите и садукеите да заквасят учениците Му с неверие, така че те да почнат да гледат леко на Христовите дела. Учениците бяха склонни да мислят, че Учителят им трябваше да изпълни искането за предзнаменование от небето. Те вярваха, че Той е напълно способен да извърши нещо, което щеше да затвори устата на враговете Му. Не схващаха лицемерието на тези заядливци. Няколко месеца по-късно, “когато се събра многохилядно множество дотолкова, че един други се тъпчеха”, Исус повтори същата поука. “- Той почна да говори първо на учениците Си: Преди всичко пазете се от фарисейския квас, който е лицемерие” (12:1 Лука 12:1). Прибавеният квас работи незабележимо, като придава своите качества на цялото тесто. Така и лицемерието, когато му се позволи да съществува в сърцето, се просмуква в характера и в живота. Един поразителен пример на фарисейско лицемерие бе изобличен вече от Исус при осъждането на практиката да се принася курбан, чрез което синовните задължения се прикриваха под претенцията за щедрост към храма. Книжниците и фарисеите вмъкваха измамни принципи. Замъгляваха истинската тенденция на своите учения и използваха всеки случай, за да ги насадят в умовете на слушателите си. А приемеха ли се, те заработваха като квас в тесто, прониквайки и преобразявайки характера. Тъкмо това фалшиво учение затрудняваше хората да приемат Христовите думи. Същите влияния се предават и днес чрез онези, които се опитват да тълкуват Божия закон по начин, потвърждаващ тяхната практика. Този род хора не атакуват явно закона, но създават спекулативни теории, подкопаващи неговите принципи. Обясняват го така, че убиват силата му. Лицемерието на фарисеите бе плод на тяхното себелюбие. Целта им в живота бе личната прослава. Поради тази причина изопачаваха и прилагаха криво писанията. Това ги заслепяваше да не виждат целта на Христовата мисия. За учениците също съществуваше опасност да се придържат към такова изтънчено зло. Тези, които се нареждаха сред Христовите последователи, но не бяха оставили всичко, за да станат Негови ученици, се влияеха до голяма степен от разсъжденията на фарисеите. Те често се колебаеха между вярата и неверието и не съзираха скритите в Христос съкровища на мъдрост. Даже и учениците, макар външно да бяха оставили всичко заради Исус, в сърцето си не бяха престанали да търсят големи неща за себе си. Този дух подбуждаше борби кой да бъде най-велик. Той заставаше между тях и Христос и ги лишаваше от съчувствие към Неговата себепожертвувателна мисия. Той бе причина за тяхната мудност в разбиране тайната на изкуплението. Както квасът, ако се остави да завърши работата си, ще причини вкисване, така и подхранваният себелюбив дух осквернява и погубва душата. Както в древността, така и днес, изтънченият и измамлив грях се шири между тъй наречените Христови последователи. Колко често нашата служба за Христос, нашето общуване един с друг се петнят от скритото желание за лично величаене! Колко сме податливи на ласкаене, колко силно е желанието за човешки похвали! Тъкмо тази любов към личното “аз”, желанието за начин на живеене, по-лесен от определения от Бога, кара хората да заместват Божествените заповеди с човешки теории и традиции. Исус предупреждава учениците Си: “Внимавайте, пазете се от кваса на фарисеите!” Христовата религия е самата искреност. Желанието да се служи на Бога е подбудата, вдъхната от Светия Дух в сърцето. Само ефикасното действие на Духа може да внуши тази подбуда. Само Божията сила може да пропъди себелюбието и лицемерието. Промяната е знакът на Неговото действие. Когато възприетата от нас вяра унищожи себелюбието и престореността, когато ни предразполага да търсим Божията, а не своята прослава, можем да бъдем сигурни, че тя е права вяра. “Отче, прослави името Си!” (12:28 Йоан 12:28) - бе основният тон на Христовия живот. Ще бъде основен и на нашия живот, ако следваме Христос. Исус ни заповядва да постъпваме така, както Той е постъпвал “и по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му” ( 2:3,6 1Йоаново 2:6,3).

Събаряне на прегради След срещата с фарисеите Исус напусна Капернаум и като мина през Галилея, се отправи към хълмистата страна на финикийската граница. На запад в равнината долу Той виждаше разположени двата древни града Тир и Сидон с техните езически храмове, великолепни палати, търговски центрове и пристанища, пълни с всякакви плавателни съдове. Зад тях се простираше синята шир на Средиземно море, през което апостолите на евангелието щяха да пренесат своите радостни вести до центровете на великата световна империя. Но времето за това още не бе дошло. Задачата, която сега Му предстоеше, бе да подготви учениците Си за тяхната мисия. Исус се надяваше да намери в тази област желаното уединение, което не се намери във Витсаида. Все пак това не беше единствената цел, с която отиваше там. “И ето, една ханаанка излезе от ония места и извика, казвайки: Смили се за мене, Господи, Сине Давидов; дъщеря ми зле се мъчи от бяс.” Жителите на тази област бяха от древната ханаанска раса. Като идолопоклонници, те бяха презирани и мразени от евреите. Към тях принадлежеше жената, която сега се представи на Исус. Тя бе езичница и следователно лишена от привилегиите, на които евреите се радваха всеки ден. Между финикийците живееха и много евреи, така че вестта за Христовите дела беше проникнала и в тази област. Някои бяха слушали вече Негови слова и бяха свидетели на чудните Му дела. И тази жена бе чула за пророка, който лекувал всякакви болести. Като чу за силата Му, в сърцето - бликна надежда. Подтиквана от майчината любов, тя реши да представи на Исус случая на дъщеря си. Имаше твърдото намерение да Му изплаче болката си. Той трябваше да излекува нейното дете! Бе потърсила помощ от езическите богове, но не бе получила никакво облекчение, затова от време на време бе изкушена да помисли: какво ли би могъл този еврейски учител да направи за мен? Но до нея бе достигнала вестта, че Исус лекува всякакъв вид болести, независимо дали идващите при Него са богати или сиромаси. И реши твърдо да не изпусне единствената си надежда. Христос познаваше състоянието на жената. Той знаеше, че тя желае силно да Го види, затова сам застана на пътя -. Помагайки - в скръбта, щеше да даде жив урок на учениците Си. За това ги бе завел в тази област. Желаеше да ги запознае с невежеството, ширещо се в градовете и селата, съседни на израилевата земя. Израилтяните - народът, на който бе дадена всяка възможност да разбере истината, не знаеха нищо за нуждите на заобикалящите ги хора и не правеха нищо за да помогнат на намиращите се в тъмнина души. Разделящата стена, издигната от еврейската гордост, не позволяваше и на учениците дори да съчувстват на езическия свят. Преградите обаче трябваше да се съборят. Христос не отговори веднага на молбата на жената. Той прие тази представителка на презряната раса така, както евреите биха я приели. Искаше учениците Му да видят картинно студенината и безсърдечието, с които евреите се отнасяха в такива случаи. И удовлетворявайки след това молбата на жената, щеше да им даде пример как да постъпват към такива страдащи. Макар че Исус не - отговори, жената не загуби вярата си. Отмина я, сякаш не я чува, но тя тръгна подир Него, продължавайки да Го моли. Отегчени от нейната настойчивост, учениците замолиха Исус да я отстрани. Те видяха, че Учителят им се отнася към нея безразлично и помислиха, че одобрява еврейския предразсъдък към ханаанците. Но Спасителят, на Когото се молеше жената, беше състрадателен и в отговор на желанието на учениците Си Исус каза: “Аз не съм пратен, освен до загубените овце от Израилевия дом.” Макар да изглеждаше, че отговорът е в съгласие с еврейския предразсъдък, той всъщност съдържаше упрек към учениците, който те по-късно разбраха и който им напомняше често казваното им - че е дошъл на света, за да спаси всички, които биха Го приели. Жената замоли още по-настоятелно. Тя коленичи пред нозете на Христос и извика: “Господи, помогни ми!” Исус, все още отблъскващ привидно нейната молба според безмилостните предразсъдъци на евреите, отговори: “Не е прилично да се вземе хляба на децата и да се хвърли на кученцата.” Това всъщност означаваше, че не бе справедливо благословенията, предназначени за Божия избран народ, да се даряват на странници и чужденци на Израил. Отговорът би обезсърчил всеки не толкова усърден просител. Но жената осъзна, че сега е нейната възможност. Под привидния отказ на Исус тя съзираше състрадание, което не можеше да се прикрие. “Така, Господи - отговори тя, - но и кученцата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им.” Докато децата на семейството ядат на бащината трапеза, кучетата не остават гладни. Те имат право на трохите, които падат от богато наредената маса. По същия начин, докато за Израил бяха определени много благословения, нямаше ли и за нея едно благословение? Щом е смятана за куче, няма ли и тя правото на една троха от Неговото изобилие? Исус бе напуснал току-що Своето работно поле, понеже книжниците и фарисеите търсеха начин да Го убият. Те роптаеха и се оплакваха. Подхранваха неверие и злоба и отказваха да приемат така щедро предлаганото им спасение. Тук обаче Христос среща жена от една нещастна и презряна нация, необлагодетелствана от светлината на Божието слово, но която въпреки това се поддава веднага на Божественото влияние на Христос и вярва напълно, че Той може да изпълни молбата -. Моли да - се дадат трохите, които падат от трапезата на Господаря. Щом като има привилегията да бъде куче, съгласна е да се отнесат с нея като с куче. Няма национална или религиозна гордост или предразсъдъци, които да повлияят на поведението й и незабавно признава Христос за Изкупител и за способен да извърши всичко, каквото би поискала от Него. Спасителят е задоволен. Той бе изпитал вярата - в Него. С поведението Си към жената Исус показа, че тази, която бе смятана за отхвърлена от Израил, не е вече чужденка, а дете от Божието семейство. И като дете има правото да участва в даровете на Отца. Сега Христос изпълнява молбата й и завършва урока за учениците. Поглеждайки я със състрадание и любов, Той казва: “О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде според желанието ти!” В същия час дъщеря - оздравя. Демонът не я измъчваше повече. Жената си отиде, признавайки Спасителя и щастлива, че на молитвата - е отговорено. Този случай бе единственото чудо, което Исус извърши през това свое пътуване. Той бе отишъл на границата на Тир и Сидон, за да извърши точно това дело. Пожела да помогне на нещастната жена, но в същото време да остави един пример за Своето дело на милост към едно лице от презрения народ, за да знаят учениците Му как да работят, когато Той нямаше да бъде лично между тях. Искаше да ги изведе от юдейската недостъпност и да ги заинтересува да работят и за хората извън собствения си народ. Исус копнееше да разкрие дълбоките тайни на истината, скрити от векове, за да станат и езичниците сънаследници на евреите и “съпричастници на Неговото обещание в Христа Исуса чрез благовестието” (Еф. 3:6). Тази истина учениците научаваха бавно, така че Божественият Учител трябваше да им даде няколко урока. Като възнагради вярата на стотника от Капернаум и проповядва евангелието на Сихарските жители, Той вече бе дал доказателство, че не споделя нетолерантността на евреите. Но самаряните имаха известно познание за Бога, а стотникът беше направил някои добрини на Израил. Сега обаче Исус запозна учениците Си със случая на една езичница, за която те смятаха, както и всеки друг от нейния народ, че няма право да очаква милост от Него. Христос искаше да даде пример как да се отнасят към такива души. Учениците мислеха, че раздава много щедро даровете на благодатта Си. Затова Той искаше да им покаже, че не се ограничава от раса или националност. Когато каза: “Аз не съм пратен, освен до загубените овце от Израилевия дом”, Той потвърди една истина. И в делото за ханаанката изпълни Своята мисия. Тази жена бе една от изгубените овце, които Израил трябваше да е спасил. Сега Христос вършеше тяхната работа - задачата, която те бяха занемарили. Постъпката на Христос даде на учениците по-ясна представа за работата, която им предстоеше сред езичниците. Те видяха извън Юдея широко поле за дейност. Видяха души, понасящи страдания, непознати на по-облагодетелстваните. Сред онези, които бяха учени да презират, имаше души, които копнееха за помощта на великия Лечител, жадуващи за светлината на истината, която бе тъй щедро излята над евреите. По-късно, когато евреите се отдалечиха още повече от учениците, защото последните заявиха, че Исус е Спасителят на света и когато със смъртта на Христос разделителната стена между евреи и езичници бе съборена, този и други уроци, които показваха, че евангелската работа не се ограничава от обичаи или народност, оказаха силно влияние върху дейността на Христовите последователи. Христовото отиване във Финикия и извършеното там чудо преследваха и друга, по-широка цел. Излекуването бе извършено не само за скърбящата жена, нито дори за учениците и за тези, които ги наследиха в работата им, но “за да повярвате, че Исус е Христос, Божият Син, и като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан 20:31). Същите сили, които отдалечаваха хората от Христос преди осемнадесет века, работят и днес. Духът, който издигна разделителната стена между евреи и езичници, действа и днес. Гордостта и предразсъдъците са издигнали високи стени между разните човешки съсловия. Христос и Неговата мисия се разбират неправилно и много смятат, че те са буквално изключени от службата на евангелието. Но такива души нека не мислят, че са изключени от Христос. Няма издигнати от хора или от Сатана прегради, през които вярата да не може да проникне. Финикийката се хвърли с вяра срещу преградите, издигнати между евреи и езичници. Въпреки обезсърчението, като не обръщаше внимание на външния вид на нещата, който би могъл да предизвиква съмнение, тя се упова на любовта на Спасителя. Ето така иска Христос да Му се доверяваме. Благословенията на спасението са за всяка душа. Човек може да не участва в Божието благословение чрез евангелието само по собствен избор. Съсловията са противни на Бога. Той не зачита всички неща от подобен характер. В Неговите очи всички хора са равностойни. “Направил е от една кръв всички човешки народи да живеят по цялото лице на земята, като им е определил предназначени времена и пределите на заселищата им; за да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили, ако и Той да не е далеч от всеки един от нас.” Без разлика на възраст, чин, народност или религиозни убеждения всички са еднакво поканени да отидат при Христос, за да живеят. “Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, нито женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса.” “Богат и сиромах се срещат; Господ е Създателят на всички тях.” “Понеже- е Господ на всички, богат към всички, които Го призовават. Защото всеки, който призове Господнето име, ще се спаси” (Деян. 17:26,27; Гал. 3:28; Пр. 22:2; Римл. 10:11-13).

Предания Надявайки се да видят Исус на Пасхата, книжниците и фарисеите Му приготвиха клопка. Но знаейки намеренията им, Той не отиде на празненството. Тогава “събират се при Исуса фарисеите и някои от книжниците”. Тъй като Той не отиде при тях, те дойдоха при Него. За известно време изглеждаше, че населението на Галилея ще Го приеме като Месия и че църковната власт в тази област ще бъде свалена. Мисията на дванадесетте - доказателство за разрастване на Христовото дело и създала условия за по-пряка борба на учениците с равините, възбуди наново завистта на водачите в Ерусалим. Шпионите, които те бяха изпратили в Капернаум в началото на Неговата служба и които се бяха опитали да Го обвинят в нарушение на съботата, не постигнаха целта си. Но равините бяха решили да осъществят своя план на всяка цена. Сега изпратиха друга делегация да наблюдава действията Му и да намери обвинение срещу Него. Както по-рано, така и сега повод за тяхното неодобрение бе незачитането от страна на Христос на традиционните наредби, които утежняваха Божия закон. Тези наредби бяха предназначени само да подпомагат съблюдаването на закона, но бяха смятани за по-святи, отколкото самия закон. Когато не съвпадаха с дадените на Синай заповеди, предпочитанието се отдаваше на равинските предписания. Измежду разните наредби, които се налагаха най-строго, беше и тази за церемониалното очистване. Неизпълнението на обредите, които трябваше да се извършват преди ядене, се смяташе за голям грях, наказуем и в този, и в онзи свят. Унищожаването на такъв престъпник се смяташе за добродетел. Правилата за очистването бяха безброй. Продължителността на един човешки живот едва ли бе достатъчна, за да бъдат научени всички. Животът на стараещите се да съблюдават равинските изисквания представляваше дълга борба срещу церемониалното оскверняване, безкраен цикъл от умивания и очиствания. Докато израилтяните се занимаваха с незначителни различия и обичаи, които Бог не изискваше, вниманието им се отклоняваше от великите принципи на Неговия закон. Христос и учениците Му не спазваха тези церемониални измивания и шпионите го използваха като основа за своите обвинения. Не атакуваха обаче Христос направо, а дойдоха при Него с критика към учениците Му. В присъствието на множеството хора те казаха: “Защо Твоите ученици престъпват преданието на старейшините? Понеже не си мият ръцете, когато ядат хляб.” Когато вестта на истината заработва с особена сила в човешки души и започва да ги убеждава, Сатана подбужда своите агенти да предизвикат спор върху някой маловажен въпрос. Така той се опитва да отвлече вниманието от истинската цел. Винаги когато започва някое добро дело, се намират и придирчиви хора, готови да се впуснат в спорове за дребни неща, което отвлича умовете от живата действителност. Когато проличи, че Бог започва да работи по специален начин за Своя народ, нека Неговите последователи не се увличат в спорове, довеждащи само до загуба на души. Въпросите, които най-много ни засягат, са: Вярвам ли със спасителна вяра в Божия Син? В съгласие ли е животът ми с Божия закон? “Който вярва в Сина, има вечен живот; а който не слуша Сина, няма да види живот “ “И по това сме уверени, че Го познаваме, ако пазим заповедите Му” (Йоан 3:36; 1Йоаново 2:3). Исус не се опита да защити Себе Си или учениците Си. Той не спомена нищо за отправените към Него обвинения, но продължи да разкрива духа, движещ привържениците на човешките обреди. Даде им един пример за онова, което те постоянно вършеха и бяха извършили точно преди да тръгнат да Го потърсят. “Защо и вие заради вашите предания престъпвате Божията заповед?” - каза Той. Защото Мойсей е казал: “Почитай баща си и майка си” и “Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви!” А вие казвате: Ако рече човек на баща си и майка си: “Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е курбан, сиреч, подарено Богу- вие не го оставяте вече да стори нищо за баща си или за майка си.” Петата заповед те отстраняваха като маловажна, а бяха много взискателни към преданията на старейшините. Учеха хората, че да си посветят имота на храма било по-свято задължение, отколкото издръжката на родителите им. И че колкото и голяма да била нуждата, смятаха го за светотатство да дадат на баща или майка част от посветеното на храма. Достатъчно беше един нехранимайко да изрече само за своята собственост думата “курбан”, което означаваше, че я посвещава на Бога - и по този начин я запазваше за ползване през целия си живот, а след смъртта му преминаваше в собственост на храма. Така той бе свободен през живота си и при смъртта си да мами и да не оказва почит на родителите си под булото на привидно посвещение на Бога. Христос никога не омаловажи с дума или с дело задължението на човека да принася на Бога дарове и приношения. Христос бе Този, Който даде всички нареждания за даровете и приносите. Когато беше на земята, Той похвали бедната жена, пуснала всичките си пари в храмовата каса. Но привидната преданост на свещениците и равините към Бога бе само претенция, прикриваща желанието им за себевъзвеличаване. Хората биваха мамени от тях. Носеха тежки товари, които не Бог им беше наложил. Даже и Христовите ученици не се бяха напълно освободили от хомота на унаследения предразсъдък и равинската власт. И сега, когато разкри истинския дух на равините, Христос се постара да освободи от робството на преданията всички, които искрено желаеха да служат на Бога. “Лицемери! - каза Той, обръщайки се към коварните шпиони. - Добре е пророкувал Исая за вас, като е казал: Тия люде се приближават при Мене с устата си и Ме почитат с устните си; а сърцето им далеч отстои от Мене. Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди.” Думите на Христос бяха обвинение срещу цялата фарисейска система. Той заяви, че като поставят своите изисквания над Божествените заповеди, равините издигат себе си над Бога. Ерусалимските пратеници се изпълниха с ярост. Не можеха да обвинят Христос като нарушител на дадения на Синай закон, защото Той го защищаваше от техните предания. Великите заповеди на закона, които им напомни, се откроиха в удивителен контраст с незначителните, измислени от човеци правила. Исус обясни на множеството слушатели, а по-късно по-обстойно на учениците Си, че човек се осквернява не отвън, а отвътре. Чистотата и нечистотата са неща, които се отнасят до душата. Човек се осквернява от лошото дело, от лошата дума, от лошата мисъл, от нарушението на Божия закон, а не от незачитането на външни, наредени от човеци церемонии. Учениците забелязаха яростта на шпионите, когато се посочи фалшивото им учение. Видяха гневните погледи и чуха полуизказаните злобни и отмъстителни думи. Забравяйки колко често Христос им бе давал доказателство, че чете сърцето като отворена книга, те Му разказаха за ефекта от Неговите думи. Надявайки се, че Той ще усмири разярените началници, Му казаха: “Знаеш ли, че фарисеите се съблазниха, като чуха тая дума?” Той отговори: “Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще се изкорени.” Високопочитаните от равините обичаи и традиции бяха от този свят, а не от Небето. Колкото и голяма власт да имаха над народа, те не можеха да устоят на Божия изпит. Всяко човешко нареждане, което е изместило Божиите заповеди, ще се окаже безполезно в деня, когато “Бог ще докара на съд всяко дело, било то добро или зло” (Екл.;12:14 Екл. 12:14). Заместването на Божиите заповеди с човешки наредби не е престанало и до днес. Даже и сред християните се намират постановления и обичаи, които нямат по-добра основа от тази на преданията на отците. Такива наредби, почиващи чисто и просто върху човешки авторитет, са заместили много Божии постановления. Хората държат здраво на своите предания, почитат своите обичаи и намразват тези, които се опитват да им посочат заблудата. В това време, когато Бог ни призовава да обърнем внимание на Неговите заповеди и на Исусовата вяра, ние констатираме същата вражда, каквато се проявяваше и в дните на Христос. За останалия Божи народ е писано: “Тогава змеят се разяри против жената, та отиде да воюва против останалите от нейното потомство, които пазят Божиите заповеди и държат свидетелството за Исуса” (Откр.;12:17 Откр. 12:17). “Всяко растение, което Моят небесен Отец не е насадил, ще се изкорени.” Вместо авторитета на така наречените църковни отци, Бог ни кани да приемем словото на вечния Отец, Господаря на Небето и земята. Само при Него истината не е размесена със заблуда. Давид казва: “По-разумен съм от всичките си учители, защото се поучавам в Твоите свидетелства. По-разумен съм от старите, защото опазих Твоите свидетелства” (Пс. 119:99,100). Нека всички, които слушат човешки авторитети, които приемат обичаите на църквата или преданията на отците, да обърнат внимание на съдържащото се в Христовите думи предупреждение: “Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди”.

Кризата в Галилея Когато Христос забрани на народа да Го провъзгласи за цар, Христос знаеше, че с това е стигнал до обрат в Своя живот. Множеството, което днес желаеше да Го издигне на престола, утре щеше да се обърне срещу Него. Осуетяването на себелюбивата амбиция на хората щеше да превърне любовта им в омраза и хваленията им в проклетия. Но макар да го знаеше, Христос не предприе нищо, за да предотврати кризата. Още отначало не бе давал никакви надежди на последователите Си за земни награди. На един, който сам се предложи да стане Негов ученик, Той бе казал: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” (Матей 8:20). Ако хората можеха да притежават и света заедно с Христос, мнозина биха Му засвидетелствали вярност. Но такава служба Христос не приема. Измежду тези, които досега се бяха присъединили към Него, имаше някои, които бяха привлечени от надеждата за земно царство. Те трябваше да разберат своята измама. Дълбоката духовна поука, предадена чрез чудото с хлябовете, не бе схваната. Тя трябваше да се изясни. А това ново откровение щеше да изпита по-основно вярата на мнозина. Чудото с хлябовете се разгласи наблизо и далеч, така че рано на другия ден във Витсаида се стекоха много хора, за да видят Исус. Те идваха на големи групи по суша и по море. Тези, които се бяха разделили с Него предишната вечер, пак дойдоха на същото място с надеждата, че ще Го намерят, тъй като тогава там нямаше лодка, с която Той да мине на другата страна. Но Го търсиха безуспешно, затова се запътиха към Капернаум, за да продължат диренето. В това време Исус бе пристигнал в Генисарет след еднодневно отсъствие. Щом се научиха, че е слязъл там, хората “се разтичаха по цялата оная околност и почнаха да носят на легла болните там, гдето чуеха, че се намирал Той” (Марко 6:55). След известно време Той отиде в синагогата и там Го намериха онези, които бяха дошли от Витсаида. Те научиха от учениците Му как бе прекосил езерото. Яростта на бурята, дългите часове на безполезно гребане срещу насрещните ветрове, появяването на Христос, вървящ по водата, изпитаният страх, думите Му на насърчение, преживяването на Петър и последиците, както и внезапното утихване на бурята и пристигането на брега - всичко бе разказано точно на учудващата се тълпа. Но някои, недоволни от това, се събраха около Исус и Го попитаха: “Учителю, кога си дошъл тук?” Те се надяваха да чуят от устата Му допълнителни сведения за чудото. Исус не задоволи тяхното любопитство, а само им каза тъжно: “Дирите Ме не затова, че видяхте чудеса, но затова, че ядохте от хлябовете и се наситихте.” Те не Го търсеха от някакви достойни подбуди, но понеже бяха яли от хлябовете, се надяваха да получават земни облаги като бъдат при Него. Спасителят им заръча: “Работете не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот!” Не търсете само материални облаги. Не слагайте на първо място нуждите на земния живот, но търсете духовната храна, онази мъдрост, която ще ви осигури вечния живот. Нея може да ви даде само Човешкият Син, “защото Отец, Бог, Него е потвърдил с печата Си”. За момент интересът на слушателите бе събуден. Те извикаха: “Какво да сторим, за да вършим Божиите дела?” Вършеха многобройни и отегчителни дела, за да се препоръчат на Бога и бяха готови да изпълнят още някой обред, чрез който да придобият по-големи заслуги. Техният въпрос всъщност означаваше: “Какво да направим, за да заслужим Небето? Каква цена се иска да платим, за да спечелим бъдещия живот?” “Исус им отговори и рече: Това е Божието дело, да повярвате в Този, Когото Той е пратил!” Цената за влизане в Небето е Исус. Пътят към Небето е чрез вяра в “Божия Агнец, Който взема греховете на света” (Йоан 1:29). Но народът реши да приеме тези думи на Божествена истина. Исус вършеше същата работа, която пророчеството бе предсказало, че Месия ще върши, но не видяха нещата, които себелюбивите им надежди си представяха за Негово дело. Наистина Христос нахрани веднъж народа с ечемичени хлябове, но в дните на Мойсей Израил се хранеше с манна четиридесет години, така че от Месия се очакваха много по-велики благословения. Незадоволените им сърца питаха защо Исус, щом като може да върши такива чудни дела, не даде здраве, сила и богатство на всички от Своя народ, не ги освободи от потисниците им и не ги издигне в сила и слава? Фактът, че твърди, че е изпратеният от Бога, а отказва да стане цар на Израил, бе тайна, в която те не можеха да проникнат. Неговият отказ бе неправилно разбран. Много от тях стигнаха до заключението, че Той не смее да предяви Своите права, понеже сам се съмнява в Божествения характер на мисията Си. Така отвориха сърцата си за неверието. И семето, което Сатана пося, даде плод - неправилно схващане и отстъпничество. Тогава, почти с подигравка, един равин попита: “Че Ти какво знамение правиш, за да видим и Те повярваме? Какво вършиш? Бащите ни са яли манната в пустинята, както е писано: “Хляб от небето им даде да ядат.” Евреите почитаха Мойсей като дарител на манната, отдавайки слава на инструмента вместо на Този, от Когото бе извършено делото. Бащите им бяха роптали против Мойсей, бяха се съмнявали в неговата Божествена мисия и я бяха отричали. Сега и децата им със същия дух не приеха Този, Който им предаваше Божиите вести. “А на това Исус им рече: Истина, истина ви казвам, не Мойсей ви даде хляб от небето.” Този, Който им бе дал манната, стоеше сред тях. Христос бе водил евреите през пустинята и ги бе хранил всеки ден с небесен хляб. Онази храна бе символ на истинския хляб от небето. Животворният Дух, Който произлиза от безкрайната пълнота на Бога, е истинската манна. Исус каза: “Божият хляб е хлябът, който слиза от небето и дава живот на света.” Все още мислейки, че Христос говори за земна храна, някои от слушателите Му извикаха: “Господи, давай ни винаги тоя хляб!” Тогава Исус отговори ясно: “Аз съм хлябът на живота- “ (Йоан 6:35). Символът, с който Христос си послужи, беше известен на евреите. Вдъхновен от Бога, Мойсей бе казал: “- човек не живее само с хляб, но човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” А пророк Еремия пише: “Като намерих Твоите думи, изядох ги и Твоето слово ми беше радост и веселие на сърцето” (Второзак. 8:3; Еремия 15:16). Самите равини казваха, че духовното значение на яденето на хляб е изучаването на закона и вършенето на добри дела, така че често се повтаряше, че при идването на Месия целият Израил ще бъде нахранен. Учението на пророците предаваше дълбоката духовна поука, която се съдържаше в чудото с хлябовете. Тази поука Христос желаеше да предаде на слушателите Си в синагогата. Ако разбираха Писанията, те щяха да разберат и думите Му, когато каза: “Аз съм хлябът на живота”. Едва предния ден множеството, изморено и премаляло, бе нахранено с хляба, който Той бе дал. Както от онзи хляб получиха физическа сила и подкрепа, така от Христос можеха да получат духовна сила и вечен живот. “- който дойде при Мене, никак няма да огладнее - каза Той, - и който вярва в Мене, никак няма да ожаднее.” И добави: “- вие Ме видяхте и пак не вярвате.” Те бяха видели Христос чрез свидетелството на Светия Дух, чрез откровението, което Бог даде на душите им. Всеки ден виждаха живи доказателства за Неговата сила и въпреки това пак искаха да видят чудо. И да им беше дал ново чудо, пак нямаше да повярват. Щом не се убедиха от това, което видяха и чуха, безполезно бе да им показва повече чудни дела. Неверието винаги ще намери оправдание за съмнението и ще оспорва и най-неоспоримото доказателство. Христос пак апелира към техните упорити сърца: “- който дойде при Мене, никак няма да го изпъдя.” Всеки, който Го приемеше с вяра, каза Той, щеше да получи вечен живот. Нито един нямаше да загине. Нямаше повече нужда фарисеи и садукеи да спорят за бъдещия живот. Нямаше нужда хората да скърбят безнадеждно за умрелите си. “Защото това е волята на Този, Който Ме е пратил: “Всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот” и Аз да го възкреся в последния ден.” Но народните водачи се засегнаха “и казваха: Не е ли този Исус, Йосифовият син, Чийто баща и майка ние познаваме? Как казва Той сега: Аз съм слязъл от небето?” Те се опитаха да създадат предразсъдък за Исус, като загатнаха с презрение за скромния Му произход, за живота Му като галилейски работник и за семейството Му като бедно и от нисък произход. Твърденията на този необразован дърводелец, казваха те, не заслужават внимание. А поради тайнственото Му рождение намекваха, че има съмнителен произход, като по този начин представяха човешките обстоятелства за Неговото рождение като петно в живота Му. Исус не се опита да обясни тайната на Своето рождение. Той не отговори на въпросите как е слязъл от небето, както и на въпросите за ходенето по водата. Не привлече вниманието към чудесата, отбелязващи живота Му. Доброволно обезслави Себе Си и прие образ на слуга. Но думите и делата Му разкриваха характера Му. Всички, които разтваряха сърцата си за просвещението от Светия Дух, щяха да познаят в Него “единородния от Отца, пълен с благодат и истина” (по Йоан 1:14). Предразсъдъкът на фарисеите имаше по-дълбоки корени, отколкото показваха въпросите им. Той произлизаше от извратеността на сърцата им. Всяка дума и дело на Исус събуждаха у тях антагонизъм, защото духът, който те подхранваха, не намираше отзвук в Него. “Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил, и Аз ще го възкреся в последния ден. Писано е в пророците: “Всички ще бъдат научени от Бога.” Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.” При Христос идват само тези, които се отзовават на привличащата сила на любовта на Отца. Но Бог привлича всички сърца. При Христос не идват само онези, които се противопоставят на Неговото привличане. С думите “всички ще бъдат научени от Бога” Исус напомня пророчеството на Исая: “Всичките ти чада ще бъдат научени от Господа; и голям ще бъде мирът на чадата ти” (54:13 Исая 54:13). Този текст евреите прилагаха за себе си. Хвалеха се, че Бог е техен Учител. Но Исус им посочи колко празно бе това тяхно твърдение, защото каза: “Всеки, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.” Само чрез Христос те можеха да получат познание за Отца. Човешкото естество не можеше да издържи гледката на Неговата слава. Научените от Бога слушаха гласа на Неговия Син и в Исус от Назарет познаха Този, Който чрез природата и откровението разкриваше Отца. “Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, има вечен живот.” Чрез възлюбения Йоан, чул тези думи, Светият Дух заяви на църквите: “И свидетелството е това, че Бог ни е дал вечен живот и тоя живот е в Сина Му. Който има Сина, има тоя живот; който няма Божия Син, няма тоя живот” (1Йоаново 5:11,12). И Исус каза: “Аз ще го възкреся в последния ден.” Христос стана една плът с нас, за да станем ние един дух с Него. По силата на тази връзка ние ще излезем от гроба не просто като изява на Христовата сила, но защото чрез вяра Неговият живот е станал наш. Онези, които виждат Христос в истинския Му характер и Го приемат в сърцето си, имат вечен живот. Христос живее в нас чрез Духа, а Божият Дух, приет в сърцето чрез вяра, е начало на вечния живот. Слушателите споменаха на Христос за манната, която отците им ядоха в пустинята като чудо, много по-голямо от това, което Христос беше извършил. Но Исус показва колко оскъдно е било онова благословение в сравнение с благословенията, които Той е дошъл да даде на човеците. Манната поддържаше само този земен живот. Тя не предотвратяваше смъртта, нито даваше безсмъртие. Но хлябът от небето даваше на душата вечен живот. Спасителят каза: “Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха манната в пустинята и все пак измряха. Тоя е хлябът, който слиза от небето, за да яде някой от него и да не умре. Аз съм живият хляб, Който е слязъл от небето. Ако яде някой от тоя хляб, ще живее до века.” Към този символ Христос прибави още един. Само със смъртта Си Той можеше да даде живот на човеците. Със следващите думи показа, че смъртта Му е средството, чрез което човеците се спасяват. Той каза: “- хляба, който Аз ще дам, е Моята плът, която Аз ще дам за живота на света.” Евреите се канеха да отпразнуват Пасхата в Ерусалим като спомен от нощта на избавлението на Израил, когато погубващият ангел порази домовете на египтяните. Бог желаеше израилтяните да виждат в пасхалното агне Божия Агнец и чрез символа да приемат Този, Който отдаде Себе Си за живота на света. Но евреите стигнаха до там - да отдават внимание на символа, а значението му да не зачитат. Те не съзираха в него тялото на Господа. Истината, която се символизираше чрез пасхалната служба, се съдържаше и в думите на Христос. Но все не я разбираха. Тогава равините извикаха гневно: “Как може Този да ни даде да ядем плътта Му?” Престориха се, че разбират думите Му в буквален смисъл, както ги бе разбрал Никодим, когато запита: “Как може стар човек да се роди?” (Йоан 3:4). Те схващаха донякъде значението на Исусовите думи, но не искаха да Го признаят. Като изкривяваха словото Му, надяваха се да настроят народа срещу Него. Христос не смекчи символичното описание. Той повтори накратко истината с още по-ясен език. “Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Човешкия Син и не пиете кръвта Му, нямате живот в себе си. Който се храни с плътта Ми и пие кръвта Ми, има вечен живот и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Моята плът е истинска храна и Моята кръв е истинско питие. Който се храни с Моята плът и пие Моята кръв, той пребъдва в Мене и Аз в него.” Да се яде Христовата плът и да се пие Христовата кръв, означава Той да се приема като личен Спасител с убеждението, че ни прощава греховете и че ние ставаме съвършени в Него. Ние участваме в Неговото естество като наблюдаваме любовта Му, като размисляме върху нея, като я поемаме. Каквото е храната за тялото, това е Христос за душата. Храната не ни е полезна, ако не я ядем, ако не стане част от нашия организъм. Така и Христос няма да е полезен за нас, ако не Го познаваме като личен Спасител. Теоретичното познание не ни ползва. Трябва да се храним от Него, да Го приемем в сърцето си, така че животът Му да стане наш. Неговата любов, Неговата благодат трябва да се възприемат напълно. Но и тези символи не са достатъчни, за да представят привилегията на вярващия, който има отношение с Христос. Исус каза: “Както живият Отец Ме е пратил и Аз живея чрез Отца, така и онзи, който се храни с Мене, ще живее чрез Мене.” Както Божият Син живееше чрез вяра в Отца, така и ние трябва да живеем чрез вяра в Христос. Исус бе така цялостно отдаден на Божията воля, че сам Отец се откриваше в Неговия живот. Макар да бе изкушаван като нас, на земята Той остана неопетнен от злото, което Го заобикаляше. И ние трябва да побеждаваме така, както Христос победи. Ти Христов последовател ли си? Тогава всичко, което е писано за духовния живот, е писано за теб и може да го постигнеш, ако се съединиш с Исус. Намалява ли поривът ти? Охладнява ли първата ти любов? Приеми наново от любовта, която Христос ти предлага. Яж от плътта Му, пий от кръвта Му и ще станеш едно с Отца и със Сина. Невярващите евреи отказваха да видят някакво друго значение на Исусовите думи освен буквалното. Обредният закон им забраняваше да ядат кръв, затова те изопачиха Христовите думи в светотатство и започнаха да спорят помежду си. Даже и от учениците мнозина казаха: “Тежко е това учение; кой може да го слуша?” Спасителят им отговори: “Това ли ви съблазнява? Тогава какво ще кажете, ако видите Човешкият Син да възлиза там, гдето е бил изпърво? Духът е, Който дава живот; плътта нищо не ползва. Думите, които съм ви говорил, дух са и живот са.” Христовият живот, който дава живот на света, се съдържа в Неговите думи. Чрез словото Си Исус лекуваше болестите и изгонваше бесовете. Чрез словото Си Той успокояваше морето и възкресяваше мъртвите и народът разбираше, че то съдържа сила. Той говореше Божието слово така, както го беше говорил чрез пророците и учителите в Стария завет. Цялата Библия е откровение на Христос, затова Спасителят желаеше да насочи вярата на последователите Си върху Словото. Когато Неговото видимо присъствие щеше да бъде оттеглено, Словото Му щеше да стане източник на тяхната сила. Подобно на Учителя си и те щяха да живеят “с всяко слово, което излиза от Божиите уста” (Матей 4:4). Както физическият ни живот се поддържа с храна, така и духовният ни живот се поддържа с Божието слово и всяка душа трябва да получава живот от Божието слово. Както всеки трябва да яде, за да се нахрани, такаи ние трябва да приемем Словото. Не бива да го приемаме само чрез ума на друг. Трябва грижливо да изучаваме Библията, като измолваме от Бога помощта на Светия Дух, за да разбираме Неговото Слово. Трябва да взимаме един стих и да се съсредоточим, за да схванем каква мисъл е вложил Бог в него лично за нас. Ние трябва да разсъждаваме върху тази мисъл, докато тя стане наша и разберем какво “говори Господ”. В Своите обещания и предупреждения Исус има предвид мене. Бог толкоз възлюби света, щото даде Своя единороден Син, за да не погина АЗ, който вярвам в Него, а да имам вечен живот. Докладваните в Божието слово преживявания с Бога трябва да станат МОИ. Молитва, обещание, заповед, предупреждение са все за мен. “Съразпнах се с Христа и сега вече не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20). Когато вярата така поучава и възприема принципите на истината, те стават част от човека и стимул за живот. Божието слово, прието в душата, оформя мислите и развива характера. Като гледаме постоянно на Исус с очите на вярата, ние укрепваме. Бог е готов да даде ценни откровения на Своите гладуващи и жадуващи чада. Те ще разберат, че Христос е личен Спасител. Като се хранят от словото Му, ще констатират, че то е дух и живот. Словото унищожава плътското, земното естество и придава нов живот в името на Исус Христос. Светият Дух изпълва душата като Утешител. Чрез преобразяващата сила на Неговата благодат в ученика се възпроизвежда Божият образ. Ученикът става ново творение. Любовта измества омразата и сърцето става богоподобно. Това означава да се живее “с всяко слово, което излиза от Божиите уста”. Това значи да се яде слезлият от небето Хляб. Христос изрече свещена, вечна истина за отношенията между Него и последователите Му. Познаваше характера на онези, които се смятаха за Негови ученици, така че думите Му изпитаха тяхната вяра. Той им заяви, че трябва да вярват в учението Му и да постъпват според него. Всички, които приемат Христос, ще станат участници в Неговото естество и се уподобяват на Него. Това включваше изоставяне на любимите амбиции. Изискваше пълно отдаване на Христос. Последователите Му бяха призвани да станат себепожертвувателни, кротки и смирени по сърце. Да вървят по тесния път, по който бе вървял Мъжът от Голгота, ако искаха да участват в дара на живота и в небесната слава. Изпитът беше много тежък. Ентусиазмът на онези, които искаха да Го грабнат и насила да Го направят цар, охладня. Разговорът в синагогата - казаха те - им отворил очите. Сега вече не се мамели. Според тях думите Му били явно признание, че Той не е Месия и че връзката с Него не ще донесе никакви земни облаги. Възхищаваха се от чудотворната Му сила, желаеха да бъдат освобождавани от болести и страдания, но не се съгласяваха със себеотрицателния Му живот. Не се интересуваха от тайнственото духовно царство, за което Той говореше. Неискрените, себелюбивите, търсили Го преди, сега не Го желаеха повече. Щом не иска да използва силата и влиянието Си, за да ги освободи от римляните, те не искат да имат нищо общо с Него! Исус им каза ясно: “Но има някои от вас, които не вярват.” После добави: “Затова ви рекох, че никой не може да дойде при Мене, ако не му е дадено от Отца.” Желаеше те да разберат, че ако не са привлечени към Него, то е, защото сърцата им не са отворени за действието на Светия Дух. “Но естественият човек не побира това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се изпитва духовно” (1Кор. 2:14). Душата вижда славата на Христос само с вяра. Тази слава е скрита, докато вярата не огрее в душата чрез Светия Дух. С публичното изобличаване на неверието им тези ученици се отчуждиха още повече от Исус. Бяха крайно недоволни. Като желаеха да наскърбят Спасителя и да задоволят злобата на фарисеите, те обърнаха гръб на Исус и Го напуснаха с презрение. Направиха своя избор: приеха формата без духа, черупката без ядката. И не промениха решението си, защото не се съединиха вече с Исус. “Лопатата е в ръката Му и Той здраво ще очисти гумното Си и ще събере житото Си в житницата“ (Матей 3:12) Сегашният случай бе едно от времената на очистване. Думите на истината отделиха плявата от житото. Мнозина отхвърлиха Исус, защото бяха много суетни и горди да приемат изобличения, много привързани към света, за да се съгласят със смирен живот. И днес се изпитват човешки души, както бяха изпитани душите на учениците в синагогата на Капернаум. Когато истината се разкрие пред сърцето, те виждат, че животът им не е в съгласие с Божията воля. Разбират, че трябва да се променят напълно, но не искат да предприемат себеотрицателното дело. Затова се гневят, когато греховете им бъдат разкрити. Отиват си обидени, също както учениците, роптаейки напуснаха Исус: “Тежко е това учение; кой може да го слуша?” Похвалите и ласкателствата са приятни за ушите им, но истината не им е приятна, не могат да я слушат. Когато цели тълпи следват Исус, когато множества биват нахранени, когато се чуват победни викове, тогава и те издигат гласа си в хваление. Но когато Божият изпитващ Дух открие греховете им и ги подканя да ги оставят, тогава обръщат гръб на истината и не искат повече да другаруват с Исус. Когато онези недоволни ученици се оттеглиха от Христос, завладя ги друг дух. Те не виждаха вече нищо привлекателно в Този, Когото слушаха някога с голям интерес. Започнаха да търсят Неговите врагове, защото те бяха в хармония с техния дух и с тяхното дело. Изопачаваха думите Му, изявленията Му и оспорваха подбудите Му. Поддържаха поетата посока, като събираха всички факти, които можеха да бъдат използвани срещу Него, и техните лъжливи доклади създадоха такъв смут, че изложиха живота на Исус на опасност. Бързо се пръсна слух, че Исус от Назарет сам признал, че не е Месия. И стана така, че в Галилея народното чувство се обърна против Него, както преди една година в Юдея. Жалко за Израил! Те отблъснаха своя Спасител, защото силно желаеха победител, който да им даде земна власт. Искаха преходна храна, а не тази, която трае вечно и осигурява вечен живот. С натъжено сърце Христос гледаше как учениците Му напуснаха Него, Живота и Светлината на света. Съзнанието, че състраданието Му не е оценено, любовта Му не е желана, милостта Му презряна, а спасението Му отблъснато, Го изпълни с неизразима мъка. Ето такива случки като тази Го превърнаха в “човек на скърби и навикнал на печал”. Без да се опита да спре напусналите Го, Исус се обърна към дванадесетте и запита: “Да не искате и вие да си отидете?” Петър отговори с въпроса: “Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи на вечен живот и ние вярваме и знаем, че Ти Си Христос, Син на живия Бог.” “при кого да отидем?” Израилевите учители бяха роби на формализма. Фарисеи и садукеи бяха в постоянни пререкания. Да напуснат Исус би означавало да попаднат между привърженици на обредите и церемониите и между амбициозни хора, търсещи лична прослава. Откакто бяха приели Христос, учениците бяха намерили повече мир и радост, отколкото през целия си предишен живот. Как можеха да се върнат при онези, които преследваха и презираха Приятеля на грешниците? Отдавна жадуваха за идването на Месия. Сега Той бе дошъл и те не можеха да Го оставят и да отидат при тези, които искаха живота Му и преследваха и тях за това, че са станали Негови последователи. “при кого да отидем?” От учението на Христос, от наставленията Му за любов и милост не можеха да се върнат в тъмнината на неверието и нечестието на света. Докато много, които бяха видели чудните дела на Христос, Го напуснаха, Петър изрази вярата на учениците: “Ти Си Христос!” Самата мисъл да изпуснат тази котва за душите си ги изпълваше със страх и болка. Да бъдат лишени от Спасител, би означавало да бъдат люшкани в тъмно и бурно море. Много от думите и делата на Исус изглеждат тайнствени за ограничените умове, но всяко слово и действие имаше определена цел в работата за нашето изкупление; всяко бе предназначено да даде своите плодове. Ако бяхме способни да разбираме Неговите намерения, всичко щеше да ни се вижда важно, съвършено и в хармония с Неговата мисия. Макар да не можем сега да обхванем делата и пътищата на Бога, ние можем да добием представа за Неговата велика любов, която е в основата на взаимоотношенията Му с хората. Който живее в близост с Исус, ще разбере много от тайната на благочестието. Той ще долавя милостта, която придружава изобличението, която изпитва характера и изважда сърдечните намерения наяве. Когато Исус представи изпитващата истина, поради която много от учениците Му Го напуснаха, знаеше какъв ще бъде резултатът от Неговите думи. Но Той преследваше една милостива цел. Предвиждаше, че в часа на изкушението всеки от възлюбените Му ученици ще бъде жестоко изпитан. Неговата агония в Гетсимания, Неговото предаване и разпятие щяха да бъдат за тях тежко изпитание. Ако не бяха подложени на предварителен изпит, много, движени само от себелюбиви подбуди, щяха да останат в тяхната среда. И когато техният Господ бъдеше осъден от съда, когато народът, приветствал Го като цар, Го освиркаше и започнеше да Го ругае, когато подиграващата Го тълпа викнеше “Разпни Го!” - когато земните им амбиции пропаднеха, тези себелюбиви души щяха да се откажат от Исус и да причинят на учениците горчива, сърцераздирателна мъка, която щеше да притури към скръбта и разочарованието от несбъдването на любимите им очаквания. В онзи мрачен час примерът на отказалите се от Него, щеше да завлече и други с тях. Но Исус предизвика кризата, докато още можеше с личното Си присъствие да укрепи вярата на истинските Си последователи. Той беше състрадателен Изкупител, Който, като знаеше предварително очакващата Го участ и нежно изравни пътя за учениците Си, като ги подготви за върховното им изпитание и ги укрепи за последния им изпит.

Една нощ на езерото Седнали на тревата в здрача на пролетната вечер, хората ядяха храната, която Христос им бе дал. Думите, които чуха през този ден, бяха приети като глас Божи. Лекуванията, на които станаха свидетели, бяха такива, каквито само Божествена сила би могла да извърши. Но преди всичко чудото с хлябовете направи най-голямо впечатление на това голямо множество. Всички се възползваха от него. В дните на Мойсей Бог бе хранил Израил с манна в пустинята, а кой би могъл да бъде човекът, който ги нахрани през деня, освен Този, за Когото Мойсей бе пророкувал? Никаква човешка сила не би могла да направи от пет ечемичени хлебчета и две рибки храна, която да стигне за изхранването на хиляди гладни хора. Те си казваха един на друг: “Наистина Тоя е пророкът, Който щеше да дойде на света.” През изминалия ден това убеждение се бе затвърдило. Тази изключителна изява даваше увереност, че дългоочакваният Избавител е между тях. Надеждите на народа ставаха все по-големи. Това е Този, Който ще направи от Юдея земен рай, земя, в която текат мляко и мед. Той може да задоволява всяко желание, да премахне властта на омразните римляни, да избави Юда и Ерусалим, да дава здраве на войниците, ранени в битки, да снабдява цели армии с храна, да завладява народи и да даде на Израил така желаното световно господство. Ентусиазираният народ бе готов да Го короняса незабавно за цар. Той виждаше, че Исус не се опитва да привлича вниманието или да си осигурява почести. Точно това Го отличаваше от свещениците и управниците и хората се страхуваха, че Той никога няма да предяви претенции към Давидовия трон. След като се съвещаваха помежду си, те решиха да Го грабнат насила и да Го провъзгласят за цар на Израил. Учениците се съгласиха с множеството да обявят трона на Давид за законно наследство на техния Учител. От скромност, казваха те, Христос отказва тази чест. Нека народът слави своя Избавител. Нека високомерните свещеници и управници бъдат принудени да се поклонят на Този, Който идва облечен с Божията сила. Те усилено се подготвяха да осъществят своето намерение, но Исус видя какво става и разбра, за разлика от тях, какви ще бъдат последиците от това действие. Свещениците и управниците все още искаха да Го убият. Обвиняваха Го, че привлича хората към Себе Си и ги отклонява от тях. Насилие и бунт биха последвали опита Исус да бъде поставен на престола и трудът за установяване на духовното царство би бил прекратен. Това действие трябваше да бъде спряно незабавно. След като извика Своите ученици, Исус им нареди да се качат на лодката и веднага да се върнат в Капернаум, а да оставят Той да разпусне множествата. Никога преди заповед на Христос не е изглеждала така невъзможна за изпълнение. От дълго време учениците се бяха надявали, че народът ще провъзгласи Исус за цар. Те не можеха да приемат мисълта, че този голям ентусиазъм няма да доведе до нищо конкретно. Множествата, които се събираха за празника Пасха, искаха да видят новия пророк. Неговите последователи смятаха, че това е златната възможност да поставят своя възлюбен Учител на израилевия трон. Точно когато страстите се бяха разпалили, за тях бе особено трудно да си тръгнат и да оставят Исус сам на пустинния бряг. Учениците протестираха, но Той заговори с твърдост, каквато никога преди не бе проявявал към тях. Разбраха, че с по-нататъшно противопоставяне няма да постигнат нищо и мълчаливо тръгнаха към езерото. Сега Исус заповяда на хората да се разотидат и думите Му бяха толкова решителни, че те не дръзнаха да противоречат. Словата за прослава и възхвала замряха на устните им. Точно когато тръгнаха да Го хванат, стъпките им се забавиха и радостта изчезна от погледите им. В тази тълпа имаше властни по характер и решителни мъже, но царската осанка на Исус и тихите Му, настойчиви думи успокоиха възбуждението и осуетиха техните планове. Те видяха в Него сила, по-голяма от всяка човешка власт, и се подчиниха мълчаливо. След като остана сам, Исус “отиде на бърдото да се помоли”. Часове наред продължиха молитвите Му към Бога. Молеше се не само за Себе Си, а и за хората. Молеше се за сила да им разкрие Божествения характер на Своята мисия, за да не може Сатана да ги заслепява и да покварява начина им на мислене. Спасителят знаеше, че дните Му за служене на земята са към своя край и че малко са тези, които ще Го приемат за Изкупител. С мъка в сърцето и в душевна борба Той се молеше за Своите ученици. Те трябваше да понесат тежки изпитания. Отдавна подхранваните надежди, основаващи се на общоприетата заблуда, щяха да бъдат премахнати по най-болезнен и унизителен начин. Вместо възкачването Му на Давидовия трон, щяха да станат свидетели на Неговото разпятие, което щеше да бъде истинското Му коронясване. Но учениците не разбираха това и впоследствие щяха да ги сполетят силни изкушения, които те дори нямаше да осъзнаят като изкушения. Без Светия Дух, Който да просвети ума и да разшири мирогледа им, вярата на учениците би пропаднала. За Исус бе мъчително да види, че тяхната представа за Божието царство се свежда предимно до земно величие и почести. Тежко бреме лежеше на сърцето Му заради тях и Той започна да се моли в душевна агония и със сълзи на очи. Учениците обаче не отплуваха незабавно, както Исус ги бе посъветвал. Почакаха известно време с надежда Той да дойде при тях, но когато видяха, че нощта се спуска бързо, “влязоха в ладия и отиваха отвъд езерото в Капернаум”. Бяха се разделили с Исус, изпитвайки неудовлетворение и недоволство - чувства, които никога, откакто Го бяха приели за свой Господ, не ги бяха обземали. Роптаеха, тъй като не им бе позволено да Го обявят за цар. Обвиняваха се един друг за това, че са се подчинили така лесно на заповедта Му. Взаимно се убеждаваха, че ако са били по-настойчиви, биха постигнали своята цел. Неверие завладя умовете и сърцата им. Стремежът към слава ги заслепи. Те знаеха, че Исус е ненавиждан от фарисеите и очакваха с нетърпение да Го видят възвеличен, както смятаха за редно. За тях бе непоносимо изпитание да са заедно с учител, който може да върши големи чудеса и въпреки това да ги хулят като измамници. Нима винаги щяха да ги смятат за последователи на лъжепророк? Няма ли най-сетне Христос да установи Своята царска власт? Защо Този, Който притежава такава сила, не разкрие истинския Си характер и не направи живота им по-лек? Защо Той не спаси Йоан Кръстител от насилствена смърт? Така разсъждаваха учениците, докато накрая изпаднаха в пълна духовна тъмнина. Питаха се дали не е възможно Исус да е измамник, както твърдяха фарисеите. През деня учениците бяха свидетели на чудните Христови дела. Сякаш Небето бе слязло на земята. Впечатленията от този незабравим славен ден би трябвало да ги изпълват с вяра и надежда. Ако бяха започнали да разговарят за всички тези неща, след като сърцата им преливаха от вълнение, не биха се поддали на изкушенията. Но разочарованието бе повлияло на мислите им. Думите на Христос “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо”, бяха забравени. Това бяха часове на изобилни благословения за учениците, но те забравиха всичко. Намираха се в несигурни води. Когато мислите им бяха тревожни и объркани, Бог им даде нещо, което да въздейства на душите им и да завладее тяхното внимание. Той често пъти прави това, когато човек сам си създава трудности и неприятности. Нямаше защо сами да влизат в беда. Опасността вече приближаваше бързо. Силна буря ги връхлетя ненадейно, а те не бяха подготвени за нея. Промяната бе рязка, тъй като денят бе съвършено тих. Когато вятърът ги заблъска, те се изплашиха. Забравиха за своето недоволство, за неверието си, за нетърпението. Всеки се стремеше да спаси ладията от потъване. Мястото, където очакваха да срещнат Исус, бе на късо разстояние по вода от Витсаида и при обикновено време пътуването би им отнело само няколко часа. Сега обаче вятърът ги отблъскваше все по-надалеч оттам, закъдето се стремяха. Гребяха усилено чак до четвъртата нощна стража. Най-накрая изтощените мъже разбраха, че са загубени. Бурята и черните води им показваха колко са безпомощни. Започнаха да копнеят за присъствието на своя Учител. Исус не ги бе забравил. Той ги наблюдаваше от брега и виждаше как изплашените до смърт мъже се борят с бурята. Нито за момент не изгуби от поглед Своите ученици. Очите Му с най-голяма загриженост следваха подхвърляната от вълните ладия и нейните ценни пътници; тези мъже щяха да станат светлината на света. Както майката с нежност и любов наблюдава детето си, така състрадателният Учител наблюдаваше учениците Си. Когато сърцата им се смириха, нечистите им амбиции изчезнаха и смирено помолиха за помощ, която им бе дадена. В момента, в който учениците смятат, че са загубени, лъч светлина осветява една тайнствена фигура, приближаваща се към тях по водата. Но те не знаят, че това е Исус. Този, Който е дошъл да им помогне, те считат за враг. Обзема ги ужас. Ръцете с железните мускули, държали веслата, сега се отпускат. Ладията се люшка по волята на вълните. Очите на всички са приковани към видението, което ходи по разпенените гребени на бушуващите вълни. Учениците мислят, че това е призрак, който вещае тяхното унищожаване, и извикват от страх. Исус се приближава, сякаш готов да ги отмине, но те Го познават и извикват, молейки за помощ. Любимият им Учител се обръща, гласът Му успокоява страховете им. “Дерзайте! Аз Съм; не бойте се.” Веднага, след като можаха да проумеят този чуден факт, Петър излезе от себе си от радост. Като че ли още ненапълно повярвал, той извиква: “Господи, ако Си Ти, кажи ми да дойда при Тебе по водата.” “А Той рече: Дойди.” Гледайки към Исус, Петър вървеше сигурно, но когато самодоволно погледна назад към своите спътници в ладията, очите му се отклониха от Спасителя. Вятърът бучеше. Вълните бяха високи и се издигаха между него и Учителя. Петър се уплаши. За момент Христос се скри от погледа му и вярата му изчезна. Започна да потъва. Но когато вълните го погълнаха, вдигна погледа си от разгневените води и поглеждайки Исус, извика: “Господи, избави ме.” Исус незабавно хвана протегнатата ръка и каза: “Маловерецо, защо се усъмни?” Като вървяха един до друг, хванати за ръка, заедно се качиха в ладията. Но сега Петър бе потиснат и мълчалив. Нямаше причина да се хвали пред своите другари, защото чрез неверие и самоувереност едва не изгуби живота си. Когато отклони погледа си от Исус, опората му изчезна и той пропадна сред вълните. Колко често заприличваме на Петър, когато ни връхлети беда. Ние гледаме към вълните вместо да държим погледа си прикован към Спасителя. Подхлъзваме се и мощните води заливат душите ни. Исус не му каза да дойде при Него, за да загине; Той не ни призовава да Го следваме, за да ни изостави. “Не бой се - казва Той, - защото Аз те изкупих, призовах те по име; Мой си ти. Когато минаваш през водите, с тебе ще бъда, и през реките - те не ще те потопят; когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и пламъкът не ще те опали. Защото Аз Съм Йехова, твоят Бог, Светият Израилев, твоят Спасител” (Исая 43:1-3). Исус четеше като на книга характера на Своите ученици. Той знаеше колко сериозно ще бъде изпитана тяхната вяра. При случая в езерото искаше да разкрие на Петър собствената му слабост, да му покаже, че сигурността зависи от постоянното упование в Божествената сила. Сред бурите на изкушенията Петър би могъл да върви в безопасност само ако отхвърли себелюбието и разчита на Спасителя. Точно там, където се смяташе за силен, той бе слаб; едва когато разбра собствената си слабост, можа да проумее колко е важно да разчита на Христос. Ако бе научил урока, който Исус искаше да му предаде със случая в езерото, не би се провалил, когато го сполетя по-късно голямото изпитание. Ден след ден Бог наставлява Своите чада. Чрез събитията в ежедневния живот Той ги подготвя за ролята на по-голямата сцена, която Неговото провидение им е определило. Резултатът от всекидневните изпитания решава тяхната победа или поражение в моменти на тежки житейски кризи. Хората, които не успеят да разберат, че са в постоянна зависимост от Бога, ще бъдат победени от изкушенията. Сега ние можем да си мислим, че сме стъпили на сигурна почва и никога няма да се поклатим. Можем да казваме уверено, че знаем в Кого сме повярвали и нищо няма да разклати вярата ни в Бога и в Неговото Слово. Но Сатана има намерение да се възползва от нашите наследени и придобити недостатъци в характера и да заслепи очите ни за нашите нужди и дефекти. Само ако осъзнаем собствената си слабост и не отклоняваме погледа си от Исус, ще можем да живеем в сигурност. След като Исус зае мястото Си в лодката, вятърът утихна “и веднага ладията се намери при сушата, към която отиваха”. Нощта на страх бе последвана от утринната светлина. Учениците и другите хора, които също се намираха в лодката, паднаха в нозете на Исус с благодарни сърца и възкликнаха: “Наистина Ти Си Божи Син.”

“Дайте им вие да ядат” Христос се бе оттеглил с учениците на усамотено място. Но този необичаен промеждутък на спокойствие и отдих бе скоро прекъснат. Учениците мислеха, че са се уединили там, където няма да бъдат обезпокоявани, но веднага след като множествата разбраха, че Божественият Учител не е сред тях, започнаха да питат: “Къде да Го намерим?” Някои бяха забелязали в каква посока бяха тръгнали Христос и учениците. Мнозина потеглиха пеша, а други прекосиха езерото с лодки. Наближаваше Пасхата и групите поклонници отблизо и далеч, запътили се към Ерусалим, се събраха, за да видят Исус. Към тях се присъединиха още хора и броят им достигна пет хиляди мъже освен жените и децата. Преди още Христос да достигне брега, там вече Го очакваше огромно множество. Но Той успя да слезе незабелязан и да прекара известно време с учениците насаме. Застанал на хълма, Исус погледна към идващите хора и сърцето Му се изпълни със състрадание. Макар че Го смущаваха и отнемаха от почивката Му, Той не възнегодува. Докато наблюдаваше как прииждат, прозря, че нуждите им са големи и изискват Неговото внимание. “И смили се за тях, понеже бяха като овце, които нямат пастир.” Напускайки мястото Си за почивка, Той си намери подходяща площ, където да им помага. Хората не получаваха помощ от свещениците и управниците, докато в същото време от Христос излизаха животворни струи, когато проповядваше на множеството пътя на спасението. Хората слушаха думите на любов, леещи се от устата на Божия Син. За тях тези благородни слова, така ясни и разбираеми, бяха като галаадски балсам за душите. Здравето, което даваше Божествената Му десница, радваше умиращите и успокояваше болните. Денят им изглеждаше така, сякаш Небето е слязло на земята, и съвсем не усетиха колко много време е изминало, откакто не са яли. Денят се изнизваше. Слънцето потъваше на запад, но хората не се разотиваха. Исус бе работил цял ден, без да почива и без да се храни. Бе побледнял от умора и глад и учениците започнаха да Го молят да прекрати работата Си. Но Той не можеше да се освободи от множеството, което Го притискаше от всички страни. Накрая учениците дойдоха при Него и настояха хората да бъдат отпратени. Голяма част бяха дошли отдалеч и от сутринта не бяха яли. Може би щяха да успеят да си купят храна от околните градове и села. Исус обаче каза: “Дайте им вие да ядат”, след което се обърна към Филип с въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” Исус зададе този въпрос, за да изпита вярата на Своя ученик. Филип погледна към морето от хора и прецени, че е невъзможно да се осигури храна, с която да задоволи нуждите на толкова голяма тълпа. Той отговори, че хляб на стойност двеста динария няма да стигне, за да може всеки да получи дори по едно малко парче. Исус поиска да разбере какво количество храна се намира сред тях. “Тук има едно момченце - отговори Андрей, - у което се намират пет ечемичени хляба и две риби; но какво са те за толкова хора?” Исус нареди тази храна да Му бъде донесена. След това каза на учениците да разпределят хората на групи по петдесет и сто души, които да насядат по тревата, за да се запази реда и всички да могат да видят какво ще направи. Когато това бе извършено, Исус взе храната, “погледна към небето и благослови; и като разчупи хлябовете, даде ги на учениците, а учениците - на народа”. “И всички ядоха и се наситиха. И дигнаха къшеи, дванадесет пълни коша, така и от рибите.” Този, Който учеше хората как да постигнат мир и щастие, се грижеше не само за духовните, но и за физическите им нужди. Присъстващите бяха отпаднали и изморени. Имаше майки с кърмачета на ръце и малки деца, държащи се за полите им. Почти всички бяха стояли прави часове наред. Те бяха толкова силно заинтересувани от Христовите думи, че дори не се сещаха да седнат. Тълпата беше така голяма, че имаше опасност някои да бъдат стъпкани. Исус искаше да им даде възможност за почивка и затова ги покани да седнат. На поляната имаше достатъчно трева и всички можеха спокойно да отдъхнат. Христос никога не вършеше чудо освен когато трябваше да задоволи истинската нужда. Всяко чудо бе от такъв характер, че да заведе хората до дървото на живота, чиито листа са за лекуване на народите. Раздаването от учениците на простата храна съдържаше толкова много поуки. Тя бе съвсем обикновена; рибата и ечемиченият хляб бяха всекидневната храна на рибарите от Галилейското езеро. Христос би могъл да разстеле пред множествата богата трапеза, но храна, приготвена само за задоволяване на апетита, не би им послужила за поука. С този урок Той искаше да ги научи, че естествените неща, дадени от Бога, са занемарени. Никога не се е случвало някой да се радва толкова много на богато угощение, приготвено за задоволяване на порочния вкус, както тези хора се радваха на почивката и на скромната храна, която Христос осигури тъй далеч от всяко населено място. Ако днешните хора бяха скромни в своите навици и живееха в хармония с природните закони, както Адам и Ева в началото, нуждите на човешкото семейство биха били задоволени с всичко. Би имало по-малко въображаеми нужди и повече възможности да се живее според Божиите учения. Но егоизмът и задоволяването на неестествени вкусове са донесли грях и мизерия на света, като от една страна, са породили излишъци, а от друга - оскъдица. Исус не искаше да привлича народа, като задоволява желанието му за разкош. За тази голяма тълпа хора, изморени и гладни след дългия изтощителен ден, скромната храна бе доказателство не само за Неговата сила, но и за стремежа Му с нежност да се грижи за обикновените им житейски нужди. Спасителят не е обещавал на Своите последователи удоволствията на света. Тяхната храна може да бъде скромна и дори оскъдна, трапезата им може да е в бедна обстановка, но Той е дал дума, че нуждите им ще бъдат задоволени и им е обещал нещо много по-добро от светските блага - утехата на Неговото присъствие. С нахранването на пет хиляди души Исус открехва завесата на природния свят и разкрива силата, която непрестанно действа за наше добро. В растежа на плодовете на земята Бог върши ежедневно чудо. По естествен начин се постига това, което стана, когато множеството бе нахранено. Хората обработват почвата и сеят семена, но животът, идващ от Бога, причинява растежа на семената. Дъждът, въздухът и слънчевата светлина, които Бог дава, са факторите, които правят така, че “земята сама по себе си произвежда първо ствол, после клас, подир това пълно зърно в класа” ( 4:28 Марко 4:28). Бог е Този, Който ежедневно храни милиони човешки същества чрез плодовете на земята. Хората са призовани да сътрудничат на Бога в опазването на реколтата и приготвянето на хляба, но често забравят за Божията намеса. Не отдават на Бога слава, съответстваща на святото Му име. Действието на силата Му се приписва на естествени причини или на човешката изобретателност. Прославя се човекът вместо Бога, а Неговите милостиви дарове се използват за егоистични цели и се превръщат в проклятие вместо в благословение. Бог иска да промени всичко това. Той желае притъпените ни сетива да станат по-чувствителни, за да усещат милостта и добротата Му и да Го прославят за изявата на Неговата сила. Иска от нас да признаем, че даровете идват от Него, за да се превърнат според намерението Му в благословение за нас. Христовите чудеса бяха извършени, за да се постигне тази цел. След нахранването на множествата остана голямо количество храна. Но Този, Който беше Източникът на неограничена сила, каза: “Съберете останалите къшеи, за да не се изгуби нищо.” Със съвета се целеше нещо повече от събирането на хляба в кошове. Урокът бе двоен. Нищо не трябва да се пилее. Не трябва да прахосваме земните блага. Не бива да пренебрегваме нищо, което може да бъде от полза на човека. Нека събираме всичко, с което можем да облекчим нуждите на гладуващите по земята. При духовните неща трябва да се действа със същото внимание. Когато кошовете с останалия хляб бяха събрани, хората си спомниха и за своите приятели у дома. Искаха и те да опитат хляба, благословен от Христос. Съдържанието на кошовете бе разпределено между нетърпеливото множество и разнесено по всички околни райони. Така присъстващите на нахранването трябваше да дадат и на други от небесния хляб, за да задоволят глада на душите. Те щяха да повторят това, което са научили за Божиите чудеса. Нищо не биваше да се загуби. Нито една дума, засягаща вечното им спасение, не трябваше да падне безплодна на земята. Чудото с хлябовете дава урок за зависимостта ни от Бога. Когато Христос нахрани петте хиляди души, наблизо нямаше храна. Очевидно Той не разполагаше и с пари. И ето Го, с пет хиляди мъже, освен жените и децата, намиращи се сред пустошта. Исус не бе поканил голямото множество да Го последва; те идваха без покана или заповед, но Той знаеше, че след като толкова дълго време слушат Неговите проповеди, ще се почувстват гладни и отпаднали. Изпитваше същата нужда от храна като тях. Хората бяха далеч от домовете си, а нощта наближаваше. Повечето нямаха пари, за да си купят храна. Този, Който четиридесет дена бе постил заради тях в пустинята, не би допуснал да се завърнат в домовете си гладни. Божието провидение бе поставило Исус на това място и Той бе зависим от Своя небесен Отец за средствата, с които да задоволи нуждите на хората. Когато и ние бъдем поставени в затруднено положение, трябва да сме зависими от Бога. Необходимо е да действаме с разум и преценка на всяко наше действие в живота, така че да не се поставяме в трудни ситуации с неразумните си действия. Не бива да изпадаме в затруднения, като пренебрегваме дадените от Бога средства и като използваме зле дарбите, които ни е подарил. Христовите работници трябва да следват неотклонно Неговите наставления. Делото е Божие и ако искаме да бъдем благословение за другите, трябва да следваме Неговите планове. Собственото “аз” не бива да се превръща в център на живота; така не можем да постигнем признание от Бога. Ако правим планове според собствените си идеи, Господ ще ни остави да изпитаме нашите грешки. Но ако следваме Неговите съвети и въпреки това изпаднем в затруднено положение, Бог ще ни избави. Важно е да не се обезсърчаваме, а при всеки спешен случай да търсим помощ от Този, Който разполага с неизчерпаеми средства. Често ще изпадаме в трудни обстоятелства и тогава с пълно упование трябва да разчитаме на Бога. Той ще запази всяка душа, която изпитва затруднения поради това, че се опитва да върви по Божия път. Христос ни съветва чрез пророка “да разделяме хляба си с гладния”, “да даруваме на гладния желаното от душата му”, “когато видим голия, да го обличаме” и “да въвеждаме в дома си сиромаси без покрив” (Исая 58:7-10). Той ни е заповядал: “Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар” (Марко 16:15). Но колко често сърцата ни се свиват и вярата ни се загубва, когато видим огромните нужди и недостатъчните средства, с които разполагаме. Подобно на Андрей, който погледна петте ечемичени хляба и двете рибки, ние възкликваме: “Но какво са те за толкова хора?” Често се колебаем и нямаме желание да дадем всичко, което притежаваме, защото се страхуваме да се раздаваме за другите. Но Исус ни е заповядал: “Дайте им вие да ядат.” Неговата заповед е и обещание; зад нея се крие същата сила, която нахрани множеството край езерото. В действието на Христос за задоволяване нуждите на прегладнелите хора има дълбок духовен урок за всички Негови служители. Христос получи от Отец и даде на учениците, учениците дадоха на множеството, а хората раздадоха помежду си. Така всички, които са свързани с Христос, ще получат от Него хляба на живота, небесната храна, и ще трябва да я споделят с другите. С пълно упование в Бога Исус взе малката кошница с хлябовете и макар че там имаше само толкова, колкото да стигне за Неговите ученици, Той не ги покани да се нахранят, а започна да им раздава храната, като им нареждаше да я разпределят между присъстващите. Храната се умножаваше в ръцете Му, а ръцете на учениците, които се протягаха към Христос, Хляба на живота, не оставаха празни. Малката кошница стигна за всички. След като нуждите на хората бяха задоволени, останалите къшеи бяха събрани и Христос и апостолите ядоха заедно от тази скъпоценна, дадена от Небето храна. Учениците бяха връзката между Христос и народа. Това трябва да бъде голямо насърчение за днешните Му последователи. Христос е в центъра на всичко, Източникът на силата. Учениците Му трябва да получават даровете си от Него. И най-интелигентният, и най-духовният човек може да даде само ако получи. Сам той не може с нищо да задоволи нуждите на душата. Ние имаме възможност да даваме само това, което получаваме от Христос; от друга страна, ние можем да получаваме само ако даваме на другите. Давайки, ние получаваме; колкото повече даваме, толкова повече получаваме. Така можем да имаме постоянна вяра и упование, постоянно да получаваме и да даваме. Работата по установяването на Христовото царство ще напредва, макар че на пръв поглед тя върви бавно и трудностите като че ли свидетелстват точно за обратното. Делото е Божие и Той ще даде средства и ще изпрати помощници - истински, достойни ученици, чиито ръце също ще бъдат изпълнени с храна за гладните множества. Бог не отминава тези, които работят с любов, за да дадат словото на живота на погиващи души, които на свой ред раздават храна на други гладни души. Има опасност в работата ни за Бога да разчитаме на човешки таланти и способности. Така губим от погледа си великия Източник. Твърде често Христовият работник не осъзнава собствената си отговорност. Възможно е той да премести товара си върху организации вместо да разчита на Този, Който е източник на силата. Огромна грешка в Божието дело е да се уповаваме на човешка мъдрост или на големия брой хора. Успешната работа за Христос зависи не толкова от големия брой хора или от талантите, колкото от чистите намерения, от неподправената искрена всеобхватна вяра. Трябва да се носят лични отговорности, да се поемат лични задължения, да се правят лични усилия за тези, които не познават Христос. Работете според вашите способности, вместо да прехвърляте отговорността на някого, за когото мислите, че е по-богато надарен от вас. Когато ви дойде наум въпросът: “Отгде да купим хляб да ядат тия?”, нека отговорът ви не бъде изпълнен с неверие. След като учениците чуха указанието на Спасителя: “Дайте им вие да ядат”, веднага се сетиха за трудностите. Те попитаха дали да отидат в селата, за да купят храна. Така и сега, когато хората са лишени от хляба на живота, Господните чада питат дали да не повикат някого отдалеч, който да дойде и да ги нахрани. Но какво каза Христос? “Накарайте човеците да насядат” - след което Той ги нахрани. Затова, когато сте заобиколени от нуждаещи се хора, знайте, че Христос е там. Общувайте с Него. Донесете хляба си пред Исус. Средствата, с които разполагаме, могат да изглеждат недостатъчни за делото, но ако вярваме с упование в неограничената Божия сила, пред нас ще се открият неизчерпаеми източници. Ако делото е Божие, Той сам ще даде средства за неговото осъществяване. Бог ще възнагради искреното, просто упование в Него. Малкото, което се употребява разумно и икономично в службата за небесния Отец, ще се умножава още докато го раздаваме. Малкото количество храна в ръцете на Христос не се свърши, докато изгладнялото множество не бе нахранено. Ако отидем при Източника на всяка сила с вяра и ръце, протегнати за помощ, ние ще бъдем поддържани в нашата работа дори при най-трудните обстоятелства и ще можем да даваме и на други от хляба на живота. Господ казва: “Давайте и ще ви се дава” (Лука 6:38). “Който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро ще и да пожъне- Бог е силен да преумножи на вас всякакво благо, така щото, като имате всякога и във всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилвате във всяко добро дело; както е писано: “Разпръсна щедро, даде на сиромасите, правдата Му трае до века.” А Той, Който дава семе на сеяча и хляб за храна, ще даде и ще умножи вашето семе за сеене и ще прави да изобилват плодовете на вашата правда, та да бъдете във всяко отношение богати във всякаква щедрост, която чрез вашето служене произвежда благодарение на Бога” (2Кор. 9:6-11).