danielbonev

“Дойдете - починете си” При завръщането си от мисионерската обиколка “апостолите се събраха при Исус и разказваха Му всичко, каквото бяха извършили и каквото бяха поучили. И рече им: Дойдете вие сами на уединено място насаме и починете си малко. Защото мнозина дохождаха и отиваха; и нямаха време нито да ядат” ( 6:30,31 Марко 6:30,31). Учениците дойдоха при Исус и Му разказаха всичко. Близките им отношения с Него ги насърчаваха да споделят със Спасителя своите приятни и неприятни преживявания, радостта от резултатите на труда им и болката от неуспехите, грешките и слабостите. Те бяха извършили грешки в първата си евангелизаторска мисия и когато честно разказаха на Исус за своите преживявания, Той разбра, че се нуждаят от още много напътствия. Видя също, че учениците са изтощени от работа и е необходимо да си починат. Но там, където се намираха, нямаше условия за уединение, “защото мнозина дохождаха и отиваха; и нямаха време нито да ядат”. Хората се тълпяха около Исус, тъй като искаха да бъдат излекувани и жадуваха за Неговите думи. Голяма част се привързваха към Спасителя, защото виждаха, че Той е източник на благословения. Мнозина от тези, които тогава се трупаха около Христос, за да получат скъпоценния дар на изцелението, Го приемаха за свой Спасител. Други пък, които се страхуваха да Го изповядат поради отношението на фарисеите, повярваха при слизането на Светия Дух и пред погледите на разгневените свещеници и управници признаха, че Той е Божи Син. Но сега Христос пожела да се оттегли, за да бъде със Своите ученици: имаше да им каже толкова много неща. В работата си те бяха преминали през изпитания и борби и бяха се сблъскали с противопоставяне от най-различен характер. Дотогава те се бяха допитвали до Христос за всяко нещо, но след като останаха сами, често се случваше да бъдат неспокойни и да не знаят какво да правят. Те имаха силна подкрепа в своята работа, защото Христос не ги бе изпратил, без да им даде Светия Дух, и с вяра в Него учениците вършеха много чудеса. Сега обаче имаха нужда да се хранят с хляба на живота. Трябваше да отидат на уединено място, където да общуват с Исус и да получават напътствия за бъдещата си работа. “И рече им: Дойдете вие сами на уединено място и починете си малко.” В Своята служба Христос се отнасяше с нежност и състрадание към всички хора. Показваше на учениците Си, че Бог не изисква жертви, а милост. В работата за хората те влагаха всичките си сили и това ги бе изтощило физически и умствено. Тяхно задължение бе да си починат. Тъй като учениците виждаха, че постигат успехи в своето служене, имаше опасност да започнат да разчитат на себе си, да подхранват духовна гордост и по този начин да паднат в сатанинските изкушения. Предстоеше им велико дело и те трябваше да научат преди всичко, че силата им не идва от самите тях, а от Бога. Също като Мойсей в Синайската пустиня, като Давид сред хълмовете на Юдея или като Илия край потока Херит учениците имаха нужда да се отделят от работата си, за да общуват с Христос, с природата и да останат насаме със собствените си мисли. Докато те извършваха мисионерското си пътуване, Исус бе посетил други градове и села, проповядвайки благовестието на царството. Точно тогава Той бе получил известие за смъртта на Кръстителя. Това събитие Му разкри съвсем ясно края, към който самият Той приближаваше. Сенките по пътя Му ставаха все по-зловещи. Свещеници и равини Го наблюдаваха и крояха как да Го убият, шпиони се навъртаха около Него, умножаваха се заговорите относно погубването Му. Вестите за проповедническата дейност на апостолите из цяла Галилея стигнаха до Ирод и привлякоха вниманието му към Исус и Неговото дело. “Тоя е Йоан Кръстител; той е възкръснал от мъртвите и затова тия сили действат чрез него”, възкликна той и изрази желание да се срещне с Исус. Ирод бе в постоянен страх да не би тайно да се извърши преврат, който да го свали от трона и да премахне римското иго над еврейския народ. Между хората имаше дух на недоволство и бунтарство. Очевидно беше, че дейността на Христос в Галилея няма да продължи още дълго. Денят на Неговите страдания наближаваше и затова Той пожела да остане за известно време настрана от шума на тълпата. С наскърбени сърца учениците на Йоан Кръстител погребаха обезобразеното му тяло, след което “отидоха и казаха на Исус”. Преди те завиждаха на Христос, когато стана ясно, че привлича при Себе Си последователите на Йоан. Бяха се усъмнили в Неговата Божествена мисия, защото не бе освободил Йоан Кръстител. Но сега, след като учителят им бе мъртъв и жадуваха за утеха в голямата си мъка и за наставление в бъдещата си работа, отидоха при Исус и обединиха силите си с Неговите. За тях също бе необходим период от време на общуване със Спасителя. Близо до Витесда, откъм северната страна на езерото, имаше необитаема земя, която можеше да посрещне Исус и учениците Му със свежия зелен цвят на пролетта и да им предложи убежище. Те тръгнаха с ладията си през езерото точно към това място. Там щяха да бъдат далеч от шумните пътища и блъсканицата в града. Самата природна красота предлагаше почивка и благоприятна промяна за сетивата. Там щяха да слушат Христовите думи, без да се чуват гневните прекъсвания, подвикванията и обвиненията на фарисеите. Там можеха да се радват за кратко време на близостта със своя Господ. Почивката на Христос и апостолите не бе прищявка. Времето, което прекараха в уединение, не бе предназначено за удоволствия. Те разговаряха за Божието дело и за това, как да направят служенето си по-ефикасно. Учениците бяха живели с Исус и можеха да Го разберат; на тях Той не им говореше с притчи. Поправяше грешките им и им показваше правилния подход към хората. Разтваряше пред тях съкровищницата на Божията истина. Учениците получаваха жизнена сила от Божествената мощ и в сърцата им се вливаха надежда и насърчение. Макар че Исус можеше да върши чудеса и бе дал сила на учениците Си да вършат чудеса, посъветва Своите уморени служители да се усамотят сред природата и да си починат. Когато каза, че жетвата е голяма, а работниците - малко, Той не настоя учениците Му да се трудят непрестанно, а ги посъветва: “Молете се на Господаря на жетвата да изпрати работници за жетвата Си” (Матей 9:38). Бог е определил на всеки човек работа според способностите му (виж Еф. 4:11-13) и не би желал няколко души да изнемогват, а другите да нямат никаква физическа или духовна натовареност. Христовите думи на състрадание важат за Неговите служители днес така, както са важали за учениците Му. “Дойдете- и починете си”, казва Той на всички уморени. Не е разумно да бъдем постоянно напрегнати от работа и вълнение дори когато работим за духовните нужди на хората; по този начин се занемарява личното благочестие и силата на ума, душата и тялото отслабва. Себеотрицанието е необходимо за Христовите последователи и трябва да се правят жертви, но е важно да внимаваме да не би чрез прекаленото ни усърдие Сатана да се възползва от човешката слабост и Божието дело да бъде провалено. Според мнението на равините същността на религията трябва да се изразява винаги чрез шумна активност. Разчитаха на външната показност, за да изразят голямото си благочестие. Така душата им се отдалечаваше от Бога и те затъваха в самодоволство. Подобна опасност съществува и днес. Когато работата се увеличава и хората започват да постигат успехи в Божието дело, има опасност от упование в човешки планове и методи. Човек започва да се моли по-малко и вярата му намалява. Подобно на учениците за нас има опасност да забравим, че зависим от Бога и да се опитаме да направим спасител от собствените си дела. Необходимо е да не сваляме погледа си от Исус и да помним, че вършим работата чрез Неговата сила. Макар че трябва да работим искрено за спасението на погиналите, необходимо е да отделяме време за размисъл, за молитва и за изучаване на Божието слово. Само дейността, която се извършва с много молитва и е осветена от Христовите заслуги, ще се окаже накрая полезна за нашето спасение. Никой друг човешки живот не е бил така изпълнен с труд и тежки отговорности, както животът на Исус. И все пак, колко често се е молел Той! Как постоянно бе във връзка с Бога! В историята на земния Му живот се срещат често такива описания: “И сутринта, когато беше още тъмно, стана и излезе, и отиде в уединено място, и там се молеше” (Марко 1:35); “- големи множества се събираха да слушат и да се изцеляват от болестите си. А Той се оттегляше в пустинята и се молеше” (Лука 5:15, 16); “През ония дни Исус излезе на бърдото да се помоли и прекара цяла нощ в молитва към Бога” (Лука 6:12). В живота Си, изцяло посветен на доброто на хората, Спасителят смяташе за необходимо да се оттегля от шумните пътища и от тълпата, която Го следваше постоянно. Трябваше да прекъсва непрестанната Си работа и близостта с човешките нужди, за да търси уединение и общуване със Своя Отец. Като един от нас, Който споделя нашите нужди и слабости, Той разчиташе единствено на Бога. На безлюдни места Христос искаше Божествена сила, за да може да издържи всички отговорности и изпитания. В допира с Бога можеше да се разтовари от душевните болки, които Го съкрушаваха. В този пример намираме утеха и радост. Чрез Исус стенанието на човечеството стигна до Бога на безграничната милост. Той се молеше пред трона на Отец, докато човешкото Му естество получи Божествена сила, която можеше да свърже Божественото с човешкото. Общувайки с Бога, Христос получи от Него живот, за да може да дава живот на света. Неговата опитност трябва да бъде и наша. “Дойдете- и починете си малко”, ни препоръчва Той. Ако послушаме Неговите думи, ще бъдем по-силни и по-полезни. Учениците Го търсеха и Му разказваха всичко, а Исус ги насърчаваше и съветваше. Ако днес намерим време да отидем при Исус и да Му разкажем за нашите нужди, няма да останем разочаровани; Той ще застане от дясната ни страна и ще ни помогне. Нужни са ни повече искреност, повече упование и доверие в нашия Спасител. Исус, Чието име е “Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира”; Исус, за Когото е писано “управлението ще бъде на рамото Му”, е нашият чуден Съветник (Исая 9:6). Ние сме поканени да искаме мъдрост от Него. Той “дава на всички щедро, без да укорява” (Яков 1:5). Всички, които се обучават от Бога, трябва да живеят живот не в съгласие със света, с неговите обичаи и навици. Необходимо е всеки да придобива познание за Божията воля от личен опит. Всеки от нас поотделно трябва да чуе как Бог говори на сърцето. Когато всеки друг глас бъде заглушен и ние тихо чакаме пред Него, тишината на душата прави Божия глас по-ясен. Той ни съветва: “Млъкнете и знайте, че Аз Съм Бог” (46:10 Пс. 46:10). Само при Него можем да намерим истински покой. Това е истинската подготовка за служене на Бога. Душата, която е освежена по този начин, ще бъде потопена в атмосфера на светлина и покой дори сред забързаните множества и в напрежението на ежедневните грижи. Животът ще започне да излъчва аромат и да разкрива Божията сила, която ще докосва сърцата и на други хора.

Първите евангелизатори Апостолите бяха членове на семейството на Исус и Го придружаваха, докато Той пътуваше пеша из Галилея. Те споделяха с Него трудностите и несгодите. Слушаха проповедите Му, вървяха и разговаряха с Божия Син и от всекидневното Му наставление се научиха как да работят за облагородяване на човечеството. Когато Исус помагаше на големите множества, насъбрали се около Него, учениците присъстваха, нетърпеливи да изпълняват поръченията и да облекчават труда Му. Те помагаха, като поставяха ред сред хората, докарваха болните при Спасителя и утешаваха всички присъстващи. Наблюдаваха кои от слушателите проявяват интерес, обясняваха им Писанието и по различни начини работеха за духовното им израстване. Проповядваха това, което бяха научили от Исус, и с всеки изминал ден придобиваха по-голям опит. Но се нуждаеха и от опит за работа сами. Все още им бяха необходими много наставления, голямо търпение и любезност. Сега, докато все още бе с тях, за да им посочва грешките, да им дава съвети и да ги поправя, Спасителят реши да ги изпрати като Свои представители. Докато бяха с Исус, учениците често се объркваха от ученията на свещениците и фарисеите, но винаги Му разказваха за трудностите си. Той им бе представил истините от Писанието, сравнявайки ги с преданията. По този начин бе укрепил доверието им в Божието слово и до голяма степен ги бе освободил от страха им от равините и от обвързаността с преданията. При подготовката на учениците примерът на живота на Спасителя бе много по-ефикасен от едно обикновено доктринално обучение. Когато не бяха с Него, те си спомняха за всеки Негов поглед, израз или дума. Често при спор с противници на евангелието повтаряха думите Му и се радваха неудържимо, виждайки въздействието им върху народа. След като извика дванадесетте, Исус им нареди да тръгнат двама по двама по градове и села. Никой не бе изпратен сам, а брат с брат и приятел с приятел. Така те можеха да си помагат един на друг, да се насърчават, да се съветват и да се молят заедно, като силата на единия допълваше слабостта на другия. По същия начин след време Исус изпрати и седемдесетте. Целта на Спасителя бе вестителите на евангелието да бъдат свързани така помежду си. В наше време евангелизаторската дейност би била далеч по-успешна, ако следвахме този принцип. Вестта на учениците бе същата като тази на Йоан Кръстител и на самия Христос: “Небесното царство наближи.” Те не трябваше да спорят с хората дали Исус от Назарет е Месия, а в Негово име да вършат същите дела на милосърдие, каквито Той бе вършил. Исус им нареди: “Болни изцелявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте; даром сте приели, даром давайте.” По време на Своята дейност Исус отделяше повече време за лекуване на болни, отколкото за проповядване. Чудесата, които вършеше, свидетелстваха за истинността на думите Му, че е дошъл не да унищожава, а да спасява. Правдата Му Го предхождаше и Божията слава бе наградата Му. Където и да отидеше, новините за милосърдието на Исус стигаха преди Него. Там, откъдето бе минал, хората, получили милост от Спасителя, се радваха на здраве и използваха новополучената си сила. Около тях се събираха тълпи, за да чуят от устните им за делата, извършени от Господа. Гласът Му бе първият звук, който мнозина чуваха; лицето Му бе първото нещо, което някои виждаха. Защо в такъв случай да не обичат Исус и да не Го хвалят? Минавайки през градове и села, Исус бе като поток от жизнена сила, който разпръсква по пътя си живот и радост. Христовите последователи трябва да работят така, както Той работеше. Ние трябва да храним гладните, да обличаме голите и да утешаваме страдащите и наскърбените. Необходимо е да помагаме на унилите и да вдъхваме надежда на отчаяните. Така и за нас ще се изпълни обещанието: “Правдата ти ще върви пред тебе и славата Господня ще ти бъде задна стража” (58:8 Исая 58:8). Христовата любов, изразена чрез всеотдайно служене, е по-ефикасно средство за оправяне на злодея, отколкото съдебното наказание. Съдът е необходим, за да всява страх у закононарушителите, но любещият мисионер може да направи много повече. Често сърцето се закоравява от укорите, но то може да се смекчи от Христовата любов. Мисионерът може да облекчава не само физическото страдание, но и да заведе грешника при великия Лекар, Който е в състояние да очисти душата от проказата на греха. Бог е наредил така, че болните, нещастните, завладените от нечисти духове да чуят гласа Му чрез Неговите служители. Той иска чрез човешки посредници да бъде такъв Утешител, какъвто светът не познава. По време на първата си мисионерска обиколка учениците трябваше да ходят само при “изгубените овце от израилевия дом”. Ако бяха започнали да проповядват евангелието на езичниците и самаряните, биха загубили влиянието си сред евреите. Като възбудят предразсъдъците на евреите, учениците биха се впуснали в борба, която би ги обезсърчила още от самото начало на дейността им. Дори апостолите трудно разбираха, че евангелието трябва да бъде занесено на всички народи. Докато самите те не осъзнаеха тази истина, нямаше да бъдат подготвени за работа сред езичниците. Ако евреите приемеха евангелието, Бог би ги направил Свои вестители сред езичниците. Затова първо те трябваше да чуят вестта. Навсякъде по местата, където работеше Исус, души осъзнаваха своята нужда и започваха да гладуват и жадуват за истината. Бе дошло време вестта за Неговата любов да се изпрати на тези копнеещи сърца. Учениците трябваше да отидат при всички тях като Исусови представители. Така вярващите щяха да започнат да ги приемат за определени от Бога учители и след заминаването на Спасителя те нямаше да останат без наставници. По време на тази първа обиколка учениците трябваше да ходят само там, където Исус вече е бил преди тях и Си е спечелил приятели. Подготовката им за пътуването трябваше да бъде възможно най-скромна. Нищо не трябваше да отклонява вниманието им от тяхното велико дело или по някакъв начин да предизвика противопоставяне и да затвори вратата за по-нататъшни действия. Те не трябваше да се обличат като религиозни учители, нито пък да използват облекло, което да ги прави по-различни от обикновените селяни. Не бе необходимо да влизат в синагогите и да събират хората на публична служба; усилията им трябваше да бъдат насочени в дейност по домовете. Учениците не трябваше да губят време в ненужни поздрави или да ходят от дом на дом, за да намерят подслон. Навсякъде трябваше да приемат гостоприемството на достойните хора - на тези, които биха ги посрещнали така сърдечно, сякаш посрещат самия Христос. Трябваше да влизат в къщата с хубавия поздрав “Мир на тоя дом” (10:5 Лука 10:5), който би бил благословен чрез техните молитви, песни на възхвала и четене на писанията в семеен кръг. Тези ученици трябваше да станат вестители на истината и да направят приготовления за идването на своя Учител. Вестта, която се налагаше да занесат, бе словото на вечния живот и участта на хората зависеше от това, дали ще я приемат или отхвърлят. За да покаже на народа колко важна е тази вест, Исус нареди на Своите ученици: “И ако някой не ви приеме, нито послуша думите ви, когато излизате от дома му или от онзи град, отърсете праха от нозете си. Истина ви казвам, по-леко ще бъде наказанието на содомската и гоморската земя в съдния ден, отколкото на онзи град.” Сега очите на Спасителя проникват в бъдещето. Той вижда огромното мисионерско поле, в което след смъртта Му учениците трябва да бъдат Негови свидетели. Пророческият Му поглед обхваща дейността на Неговите служители през всички векове до Второто пришествие. Той показва на Своите последователи борбите, които ще преживеят; разкрива им естеството и плана на битката; отваря им очите за опасностите, с които ще се сблъскат, и за себеотрицанието, от което ще се нуждаят. Исус изисква от тях да си направят сметка, за да не бъдат изненадани от врага. Тяхната борба не се води срещу плът и кръв, а “срещу началствата, срещу властите, срещу духовните сили на нечестието в небесните места” ( 6:12 Еф. 6:12). Те ще се борят със свръхестествени сили, но ще им бъде осигурена и свръхестествена подкрепа. Всички небесни същества са в тази армия. Сред техните редици обаче има и нещо повече от ангели. Светият Дух, представител на Предводителя на Божието войнство, слиза, за да ръководи битката. Нашите слабости може да са много, греховете и грешките ни да са страшни, но Божията благодат е за всеки, който я търси с разкаяние. Силата на Всемогъщия е дадена на разположение на тези, които се уповават на Бога. “Ето, Аз ви изпращам като овце посред вълци - каза Исус, - бъдете, прочее, разумни като змиите и незлобиви като гълъбите.” Христос не скри нито една дума от истината, а винаги говореше за нея с любов. Той проявяваше изключителна тактичност, съсредоточеност и любезно внимание в общуването Си с хората. Никога не бе груб, никога не изрече строг укор без нужда, никога не нарани чувствителна душа. Исус не порицаваше човешката слабост. Той безстрашно изобличаваше лицемерието, неверието и беззаконието, но гласът Му трептеше от мъка, докато произнасяше унищожителните Си укори. Исус заплака за това, че Ерусалим, градът, който обичаше, отказа да приеме Него - Пътя, Истината и Живота. Хората го отхвърлиха, но Той се отнесе към тях със съчувствие и нежност и изпита толкова дълбока скръб, че сърцето Му се съкруши. Всяка душа бе скъпоценна за Него. Макар че се държеше с Божествено достойнство, Исус се прекланяше с най-нежно внимание пред всеки член на Божието семейство. Във всички хора Той виждаше паднали души, които трябва да спаси чрез Своята мисия. Христовите служители не бива да действат под диктата на естествените си склонности. За тях е важно да имат близост с Бога, за да не би, когато са провокирани, себелюбието да се надигне и те да излеят поток от неподходящи думи - думи, които не са като росата или като тихия дъждец, който освежава съхнещите растения. Сатана иска от тях да направят точно това, защото такива са и неговите методи. Змеят е този, който е разгневен; духът на Сатана се разкрива в гнева и в обвинителните думи. Но Божиите служители трябва да бъдат и Божии представители. Бог иска от тях да предават само в небесна атмосфера истината, която носи Неговия образ и печат. Силата, чрез която трябва да побеждават злото, е силата на Христос. Тяхната мощ е Христовата слава. Необходимо е погледът им да бъде съсредоточен в Неговата духовна красота. Едва тогава ще могат да представят евангелието с тактичност и любезност, които идват от Бога. Душата, която остава спокойна дори когато я провокират, говори в полза на истината по-убедително и от най-мощното доказателство. Тези, които влизат в борба с противниците на истината, се сблъскват не само с хора, но и със Сатана и неговите посредници. Нека помнят думите на Спасителя: “Ето, Аз ви изпращам като агнета посред вълци” (10:3 Лука 10:3). Нека се опрат на Божията любов и духът им ще остане спокоен дори когато ги обиждат. Господ ще ги облече в Божествени доспехи. Неговият Свет Дух ще повлияе на ума и сърцето, така че в гласовете им да не се промъкнат нотки на вълчи вой. Продължавайки наставленията Си към учениците, Исус заяви: “Пазете се от човеците.” Те не трябваше да се доверяват напълно на тези, които не познават Бога, и да им разкриват своите планове, защото по такъв начин биха дали предимство на сатанинските агенти. Човешките намерения често се противопоставят на Божиите планове. Тези, които строят Господния храм, трябва да строят според образеца, показан им на планината - Божието подобие. Бог е позор-н и евангелието - предадено, когато Неговите служители разчитат на съветите на хора, които не са ръководени от Светия Дух. Светската мъдрост е глупост пред Бога. Хората, които разчитат на нея, ще сгрешат със сигурност. “Ще ви предават на събори- Да! И пред управители и царе ще ви извеждат поради Мене, за да свидетелствате на тях и на народите.” (10:17,18 Матей 10:17,18). Гоненията ще предизвикат разпространяване на светлината. Христовите служители ще бъдат изправяни пред великите хора на света, които иначе никога не биха могли да чуят евангелието. Истината е била представяна в изопачен вид пред тези хора. Те са слушали фалшиви обвинения за вярата на Христовите ученици. Често единственият начин да научат за истинския - характер е свидетелството на тези, които са изправени на съд заради своята вяра. По време на разпит от тях искат отговори и съдиите слушат свидетелството им. Благодатта на Бога ще бъде дадена на Неговите служители, за да се справят с положението. Исус казва: “В същия час ще ви се даде какво да говорите. Защото не сте вие, които говорите, но Духът на Отца ви, Който говори чрез вас.” Когато Духът на Бога просветлява умовете на Неговите служители, истината ще бъде представяна в своята Божествена сила и ценност. Хората, които отхвърлят истината, ще започнат да обвиняват и потискат учениците. Но заплашени от материални загуби, страдания и дори смърт, Господните деца трябва да разкриват смирението на своя небесен Учител. Така ще се види разликата между сатанинските посредници и Христовите представители. Спасителят ще бъде прославен пред управниците и пред народа. Учениците не получиха смелостта и издръжливостта на мъченици, докато не съществуваше необходимост от такава благодат. След това обещанието на Спасителя бе изпълнено. Когато Петър и Йоан свидетелстваха пред Синедриона, хората “се чудеха и познаха, че са били с Исуса” ( 4:13 Деян. 4:13). За Стефан се казва, че “всички, които седяха в Синедриона, като се вгледаха в него, видяха лицето му, като че бе лице на ангел”. Присъстващите “не можаха да противостоят на мъдростта и Духа, с които той говореше” ( 6:10,15 Деян. 6:15,10). Павел пише за съдебния процес в императорския съд: “При първата ми защита никой не взе моята страна, но всички ме оставиха; дано не им се счете това за грях. Но Господ беше с мене и ме укрепи, за да се прогласи напълно посланието чрез мене и да чуят всички езичници” (2Тимотей; 4:16,17 2Тимотей 4:16,17). Не бе необходимо Христовите служители предварително да си подготвят речите, когато ги изправят на съд. Те трябваше да се подготвят ежедневно, като събират скъпоценните истини на Божието слово и чрез молитва укрепват своята вяра. Когато ги изправеха пред съда, Светият Дух щеше да им припомни точно тези истини, от които се нуждаеха. Всекидневният искрен стремеж да се опознае Бога и Исус Христос, Когото Той е изпратил, ще вдъхне сила на душата и ще - даде по-големи възможности. Познанието, придобито чрез старателно изследване на Свещеното писание, ще блесне като светкавица в паметта точно когато е необходимо. Но ако някои хора са пренебрегнали изучаването на Христовото слово, ако никога не са опитвали силата на Неговата благодат по време на изпитание, те не могат да очакват Светият Дух да им припомни Своите думи. Трябвало е ежедневно да служат на Бога с безпределна обич и да се уповават на Него. Враждебността към евангелието щеше да бъде толкова голяма, че щяха да бъдат пренебрегвани дори най-милите роднински връзки. Христовите ученици щяха да бъдат предавани на смърт от членовете на собствените си семейства. “Ще бъдете мразени от всички заради Моето име - добави Исус, - но който устои докрай, той ще бъде спасен” (13:13 Марко 13:13). Той им заръча така също да не се излагат безпричинно на гонения. Сам Исус често напускаше едно мисионерско поле и отиваше в друго, за да избяга от тези, които искаха да отнемат живота Му. Когато съгражданите Му в Назарет Го отхвърлиха и се опитаха да Го убият, Той отиде в Капернаум и там удиви народа със Своето учение, “защото Неговото слово беше с власт” (4:32 Лука 4:32). Така и служителите Му не трябва да се обезсърчават от гоненията, а да търсят място, където ще могат да продължат да работят за спасението на души. Слугата не е по-горен от Господаря. Князът на небето бе наречен “Веелзевул” и учениците Му ще бъдат представяни по същия начин. Но каквато и да е опасността, Христовите последователи трябва да отстояват своите принципи. Не е необходимо да се прикриват. Те не могат да бездействат, докато се уверят, че е безопасно да изповядват истината. Поставени са като стражи, за да предупреждават хората за опасностите. Истината, приета от Христос, трябва да бъде представяна на всички свободно и открито. Исус каза: “Това, което ви говоря в тъмно, кажете го на видело; и което чуете на ухо, прогласете го от покрива.” Самият Исус никога не Си откупи спокойствието с цената на компромиса. Сърцето Му преливаше от любов към всички хора, но не бе снизходителен към техните грехове. Исус им бе твърде добър приятел, за да подмине техния начин на живот, който би унищожил душите им - души, откупени чрез собствената Му кръв. Той работеше за това човек да остане верен на себе си, верен на по-висшите си и вечни интереси. Христовите служители са призовани за същото дело и те трябва да се пазят, да не би в стремежа си да предотвратят разногласията, да станат предатели на истината. Те трябва да търсят “това, което служи за мир” (14:19 Римл. 14:19), но истинският мир никога не може да се осигури чрез компромис с принципите, без да предизвика съпротива. Едно духовно християнство ще предизвика противопоставянето на чадата на бунта. Исус обаче заръча на Своите ученици: “Не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият.” Тези, които са верни на Бога, няма защо да се страхуват от човешката власт или от сатанинската ненавист. В Христос вечният им живот е сигурен. Трябва да се страхуват единствено от това да не станат предатели на истината и така да предадат доверието, с което Бог ги е удостоил. Делото на Сатана е да изпълва човешките сърца със съмнение. Той ги води до заключението, че Бог е строг съдия. Изкушава ги да съгрешават и после да се смятат твърде недостойни, за да се приближат до своя небесен Баща или да Го молят за милост. Господ разбира всичко това. Исус уверява учениците Си в доброто отношение на Бога към тях в техните нужди и слабости. Няма нито една въздишка, нито една болка, нито едно душевно страдание, които да не отекват в сърцето на Отец. Библията ни показва Бога в Неговото високо и свято място, но не в пасивно състояние, не в тишина и самота, а заобиколен от десетки хиляди по десетки хиляди и хиляди по хиляди святи същества, които чакат да изпълнят Неговата воля. Посредством връзки, които ние не можем да забележим, Той общува активно с всяка част от Своето царство. Неговото внимание и вниманието на цялото Небе е съсредоточено в тази прашинка, наречена “Земя”, и в тези души, за чието спасение даде единородния Си Син. Бог се навежда от Своя трон, за да чуе вика на потиснатите. “Ето Ме”, отговаря Той на всяка искрена молитва. Бог възвисява наскърбените и угнетените. Във всичките ни страдания и Той страда. Във всички изкушения и изпитания ангелът на Неговото присъствие е наблизо, за да спасява. Дори едно-единствено врабче не пада на земята без знанието на Отец. Заради омразата си към Бога Сатана ненавижда всяко нещо, за което Спасителят се грижи. Той се стреми да омърси Божието творение и се радва, когато унищожава дори безсловесните създания. Само чрез Божията закрила и грижа птиците са запазени, за да ни радват с веселите си песни. Бог не забравя и врабчето. “Не бойте се, прочее, вие сте много по-скъпи от врабчетата.” Исус продължава: “Както вие Ме изповядвате пред хората, така и Аз ще ви изповядам пред Бога и пред святите ангели. Вие трябва да бъдете Моите свидетели на земята, проводници, чрез които благодатта Ми да потече за излекуване на света. Аз ще бъда вашият представител на небето. Отец не забелязва опетнения ви характер, а ви вижда облечени в Моето съвършенство. Аз Съм посредникът, чрез когото небесните благословения ще ви бъдат дадени. Всеки, който Ме изповяда, като участва в жертвата Ми за изгубените, ще бъде изповядан като участник в славата и радостта на изкупените.” Този, който изповядва Христос, трябва да Го притежава дълбоко в сърцето си. Той не може да предава на другите това, което не е получил. Учениците биха могли да говорят свободно по доктринални въпроси, биха могли да повтарят думите на самия Христос, но ако не притежаваха Христоподобно смирение и любов, всъщност не Го изповядваха. Човек с дух, противоположен на Христовия дух, би се отрекъл от Него независимо от изповеданието си. Хората могат да отричат Христос чрез зли думи, глупави разговори, неистинни и нелюбезни изрази. Те могат да Го отричат, като се приспособяват към света, като се държат непочтено, обичат собствените си мнения, оправдават себелюбието си, подхранват съмнение, създават неприятности и живеят в тъмнина. Във всички подобни ситуации те заявяват, че Христос не е с тях. “Но всеки, който се отрече от Мене пред човеците - каза Исус, - ще се отрека и Аз от него пред Отца Си, Който е на небесата.” Исус препоръча на Своите ученици да не се надяват, че враждебността на света към евангелието ще бъде преодоляна и след време противопоставянето ще бъде прекратено. Той заяви: “Не дойдох да поставя мир, а нож.” Тази борба не е предизвикана от евангелието, а е резултат от враждебността към него. От всички видове гонения най-трудно се понася домашната нетърпимост, отчуждаването на най-скъпи земни приятели. Но Исус предупреди: “Който люби баща или майка повече от Мене, не е достоен за Мене; и който люби син или дъщеря повече от Мене, не е достоен за Мене.” Мисията на Христовите служители е висока чест и свято поръчение. “Който приема вас - каза Исус, - Мене приема, и който приема Мене, приема Този, Който Ме е пратил.” Нито едно дело на милосърдие спрямо някой човек в името на Христос няма да остане непризнато и невъзнаградено. Със същата нежност Той включва в Божието семейство слабите и нищите: “Който напои един от тях скромните (тези, които са като деца в своята вяра и познание за Христос) само с една чаша студена вода в името на ученик, истина ви казвам, никак няма да изгуби наградата си.” Така Спасителят завърши Своите наставления. В името на Христос дванадесетте избрани тръгнаха подобно на Него “да благовестяват на сиромасите-, да прогласят освобождение на пленниците и прогледване на слепите, да пуснат на свобода угнетените, да прогласят благоприятната Господня година” (4:18,19 Лука 4:18,19).

Докосване с вяра След като се завърна от гадаринската земя на западния бряг, Исус откри голямо множество хора, които се бяха събрали да Го посрещнат и Го приветстваха с радост. За известно време Той остана близо до брега, за да проповядва и лекува и после се отправи към къщата на Левий-Матей за среща с бирниците на тяхното угощение. Тук Го намери Яир, началникът на синагогата. Еврейският старейшина дойде силно обезпокоен и се хвърли в краката на Исус с ридание: “Малката ми дъщеря бере душа; моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!” Исус веднага тръгна с началника към дома му. Макар че учениците бяха видели толкова много от Неговите дела на милосърдие, те се учудиха от готовността, с която Той се отзова на молбата на надменния равин. Въпреки това те придружиха своя Учител и народът ги последва с трепет и очакване. Къщата на началника бе наблизо, но Исус и спътниците Му се придвижваха бавно, тъй като тълпата Го притискаше от всички страни. Нетърпеливият баща се безпокоеше от забавянето. Исус обаче изпитваше състрадание към народа и се спираше от време на време да облекчи болката на страдащ или да утеши някоя омъчнена душа. Докато вървяха по пътя, през тълпата се промъкна пратеник с вест за Яир, че дъщеря му е мъртва и вече не е нужно да безпокоят Учителя. Новината стигна до ушите на Исус. “Не бой се - каза Той, - само вярвай и тя ще се избави.” Яир се прилепи до Спасителя и двамата забързаха към дома му. Наетите оплаквачи и музиканти бяха вече там и вдигаха врява. Присъствието на тълпата и бъркотията смутиха Исус. Той се опита да ги смълчи с думите: “Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.” Хората се възмутиха от думите на непознатия. Те бяха видели детето в прегръдката на смъртта и затова започнаха да Му се подиграват. След като поиска всички да напуснат къщата, Исус взе със Себе Си бащата и майката на момичето и трима ученици - Петър, Яков и Йоан - и заедно с тях влезе в стаята на починалата. Той се приближи до леглото и като хвана ръката на момичето, проговори тихо на познатия в нейния дом език: “Момиче, тебе казвам, стани!” Безжизненото тяло потрепери веднага. Пулсът на живота започна да бие отново. Устните се усмихнаха. Очите се отвориха широко, сякаш след сън и момичето погледна с учудване групата около себе си. Стана от леглото и родителите - я запрегръщаха, плачейки от радост. По пътя към дома на началника Исус бе срещнал в навалицата бедна жена, която дванадесет години страдаше от болест, направила живота - непоносим. Тя бе изразходвала всичките си средства за лекари и церов-, но бе обявена вече за неизлечимо болна. В нея обаче се зароди надежда, когато чу за лекуванията, вършени от Исус. Почувства със сигурност, че ако може само да стигне до Него, ще бъде излекувана. Немощна и болна, тя отиде на брега на езерото, където Той проповядваше, и се опита да премине през тълпата, но напразно. Отново Го последва след излизането Му от къщата на Левий-Матей, но пак не можа да Го настигне. Бе започнала да се отчайва, когато изведнъж Исус се насочи към нея, пробивайки си път през множеството. Златната възможност бе дошла. Жената се намираше в присъствието на великия Лекар! Но сред бъркотията тя не можеше да Го заговори, нито дори да Го зърне за повече от миг. Страхувайки се да не загуби единствената възможност да се излекува, се промъкваше напред, като си казваше: “Ако само се допра до дрехата Му, ще оздравея.” Когато Исус минаваше, тя протегна ръка и едва успя да докосне края на дрехата Му. В този момент разбра, че е излекувана. В това докосване бе съсредоточена вярата на целия - живот. Болката и слабостта мигновено отстъпиха място на сила и съвършено здраве. С благодарно сърце жената опита да се отдръпне от тълпата, но изведнъж Исус застана неподвижно и хората се спряха заедно с Него. Той се обърна и, оглеждайки се наоколо, попита с ясен глас, който се чу през шума на множеството: “Кой се допря до Мене?” Хората отговориха на този въпрос със смаяни погледи. Тъй като бе блъскан от всички страни и грубо притискан, въпросът Му изглеждаше крайно неуместен. Петър, винаги готов да отговори, каза: “Наставниче, народът Те натиска и притеснява, а Ти казваш: “Кой се допря до мене?” Исус отговори: “Някой се допря до Мене, защото Аз усетих, че сила излезе от Мене.” Спасителят можеше да различи едно докосване с вяра от случайния допир с небрежната тълпа. Такова доверие не трябваше да бъде подминато, без да се спре на него. Исус искаше да утеши смирената жена и думите Му щяха да бъдат за нея извор на радост - думи, които щяха да бъдат благословение за Неговите последователи до края на времето. С поглед, насочен към жената, Исус настояваше да узнае кой се е докоснал до Него. След като разбра, че няма смисъл да се крие, тя излезе напред уплашена и се хвърли в краката Му. Разказа за своето страдание със сълзи на благодарност и за това, как е била излекувана. Исус - отговори нежно: “Дъщерьо, твоята вяра те изцели; иди си с мир.” Той не даде възможност за суеверно тълкуване, че притежава сила за лекуване, която се предава просто чрез докосване на дрехите Му. Лекуването бе извършено не чрез външен допир, а чрез вяра, хваната здраво за Неговата Божествена сила. Учудената тълпа, която се бе прилепила до Исус, не осъзнаваше, че има достъп до жизнена сила. Но когато страдащата жена протегна ръка, за да Го докосне с вярата, че ще бъде излекувана, тя почувства тази сила. Така е и с духовните неща. Няма никаква полза, ако говорим небрежно за религия или се молим, без да имаме духовен глад и жива вяра. Привидната вяра в Христос, която Го приема само за Спасител на света, никога не може да излекува душата. Спасителната вяра не е само интелектуално съгласяване с истината. Всеки, който чака да получи пълно познание, преди да заживее във вяра, не може да получи благословение от Бога. Не е достатъчно да вярваме нещо ЗА Христос; ние трябва да вярваме В Него. Единствената вяра, която ще ни помогне, е вярата, приемаща Го за личен Спасител; вярата, която взима Неговите заслуги и ги прави свои. За мнозина вярата е само мнение. Спасителната вяра е акт, чрез който хората, приемащи Христос, влизат в заветни отношения с Бога. Истинската вяра е живот. Живата вяра означава увеличаване на силата и доверието, чрез което душата става всепобеждаваща. След като излекува жената, Исус поиска от нея да потвърди полученото благословение. Даровете на евангелието не трябва да се приемат скришом и да им се радваме тайно. Затова Господ ни призовава да изповядваме Неговата доброта. “Вие сте Ми свидетели, казва Господ” (43:12 Исая 43:12). Изповядването на Неговата вярност е избраното от Небето средство за разкриване на Христос пред света. Ние трябва да признаваме Неговата благодат така, както е била изявена чрез святите мъже в древността, но най-ефикасно е свидетелството за нашата собствена опитност. Ние сме свидетели за Бога, когато разкриваме действието на Божествената сила в себе си. Животът на всеки човек се различава от живота на другите хора и опитността на всеки е съвсем различна от опитността на другите. Бог желае нашата възхвала към Него да се издига пречупена през призмата на собствения ни характер. Ако са подкрепени от христоподобен живот, тези скъпоценни потвърждения за прославата на Неговата благодат имат непреодолима сила, която действа за спасение на душите. Когато десетимата прокажени дойдоха при Исус за изцеряване, Той им поръча да отидат и да се покажат на свещеника. Те бяха очистени веднага, но само един от тях се върна, за да Го прослави. Другите си тръгнаха, забравяйки Този, Който ги бе излекувал. Мнозина вършат същото и днес. Господ работи непрекъснато за ползата на човечеството. Той постоянно излива Своите щедрости. Вдига немощните от болничните легла, на които гаснат. Избавя хората от опасностите, които не виждат; упълномощава небесните ангели да ги спасяват от бедствия, да ги пазят от “мор, който ходи в тъмнина, от погибел, която опустошава сред пладне” (91:6 Пс. 91:6), но въпреки това техните сърца остават неотзивчиви. Дал им е всички небесни богатства, за да ги изкупи, но те пак пренебрегват Неговата голяма любов. Със своята неблагодарност затварят сърцата си за Божията благодат. Подобно на пустинната степ не знаят кога идва доброто и душите им обитават в зноя на пустинята. Полезно е за нас да пазим свеж спомен за всеки Божи дар. Така вярата укрепва и започва да иска и да получава все повече и повече. За нас има по-голямо насърчение в най-малкото благословение, което получаваме, отколкото във всичките разкази, които четем за вярата и опитностите на други. Човекът, който отговаря на Божията благодат, ще бъде като напоявана градина. Здравето му бързо ще процъфти; светлината му ще изгрее в мрака и Божията слава ще се види в него. Нека тогава си спомним любовта и добротата на Бога и многобройните Му милости. Подобно на израилевия народ нека издигнем камъни за свидетелство и да вдълбаем в тях скъпоценния разказ за това, което Бог е извършил за нас. И когато погледнем назад към пътищата, по които Бог ни е водил в нашето пътуване, със сърца, изпълнени с благодарност, нека възкликнем: “Що да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене? Ще взема чашата на спасението и ще призова името Господне; ще изпълня оброците си Господу, да, пред всичките Му люде” (116:12-14 Пс. 116:12-14).

“Мълчи! Утихни!” Този ден в живота на Исус бе изпълнен с много събития. Край Галилейското езеро Той бе изговорил първите Си притчи, като използваше познати примери, за да обясни отново на хората естеството на Своето царство и начина, по който то трябва да бъде основано. Исус оприличи работата Си с труда на сеяча, развитието на царството Си - с растежа на синапено семе и с действието на кваса в тестото. Окончателното разделяне между праведните и нечестивите бе представено в притчите за житото и плевелите и за рибарската мрежа. Изключителната стойност на истините, които Исус проповядваше, бе илюстрирана със скрито съкровище и скъпоценния бисер, докато с притчата за домоуправителя научи учениците Си как да работят като Негови представители. През целия ден Той бе проповядвал и лекувал, но и след падането на нощта тълпите все още Го притискаха. Дни наред им бе помагал, без да Му остава време дори за храна и почивка. Злобните упреци и тенденциозни тълкувания, с които фарисеите Го преследваха непрекъснато, бяха направили делото Му още по-трудно и мъчително. В края на този ден Той бе толкова изтощен, че реши да се оттегли в някое усамотено място от другата страна на езерото. Източният бряг на Генисарет не бе съвсем безлюден - тук-там имаше градчета, разположени покрай езерото; и все пак районът бе спокоен в сравнение със западния бряг. Населението му бе по-скоро езическо, отколкото юдейско и нямаше почти никакви връзки с Галилея. Така Исус можеше да намери усамотението, което търсеше, и затова нареди на учениците Си да Го придружат до там. След като разпусна множествата, Го взеха в лодката “тъй както бе” и бързо отплуваха. Не успяха обаче да потеглят сами. Близо до брега стояха други рибарски лодки, които се напълниха с хора, тръгнали след Исус със силното желание още да Го гледат и слушат. Най-после Спасителят бе освободен от натиска на тълпата. Изтощен от умора и глад, Той легна в задната част на ладията и скоро заспа. Вечерният здрач бе тих и приятен и над водите цареше тишина. Внезапно тъмнина покри небето, вятърът се понесе устремно по планинските клисури покрай източния бряг и над езерото се разрази силна буря. Слънцето се скри и тъмнината на нощта обхвана бушуващото езеро. Вълните, яростно тласкани от ревящия вятър, се сгромолясваха върху лодката на учениците и заплашваха да я погълнат. Тези калени рибари бяха прекарали живота си сред езерото и умело бяха превеждали ладиите си през много бури, но сега силата и умението не можеха да им помогнат. Оказаха се безпомощни в прегръдката на бурята и изгубиха всякаква надежда, когато видяха как лодката се пълни с вода. Погълнати от усилията да се спасят, учениците бяха забравили, че Исус е сред тях. След като видяха, че усилията им са напразни и са изправени пред смъртта, спомниха си по чия заповед бяха тръгнали да прекосяват езерото. Единствената им надежда бе в Исус. Безпомощни и отчаяни извикаха: “Наставниче! Наставниче!” Но непрогледна тъмнина Го скриваше от техните погледи. Гласовете им бяха заглушени от тътена на бурята и отговор не последва. Обзе ги съмнение и страх. Дали Исус ги е забравил? Нима Този, Който бе побеждавал болести, демони и дори смъртта, сега е безпомощен да помогне на Своите ученици? Или може би не Го е грижа за тяхното бедствено положение? Отново Го повикват, но не идва друг отговор освен гневното свистене на вятъра. Лодката им вече потъва. Още минута и ще бъдат погълнати от яростните вълни. Внезапно светкавица пронизва тъмнината и учениците виждат Исус заспал, необезпокояван от грохота. Удивени и отчаяни, те възкликват: “Учителю, нима не Те е грижа, че загиваме?” Как е възможно да почива така спокойно, докато са в опасност и се борят със смъртта? Викът им събужда Исус. Когато светкавицата Го осветява, те виждат лицето Му, излъчващо небесен мир, погледът Му - себеотрицателна, нежна любов и сърцата им се обръщат към Него с вика: “Господи, спаси! Загиваме!” Никога душа не е произнасяла тази молба, без да бъде чута. Когато учениците се хващат за греблата с последно усилие, Исус се изправя. Застава посред тях, а в същото време бурята бушува, вълните ги заливат и светкавиците осветяват фигурата Му. Вдига ръка, толкова често използвана за вършене на добрини, и заповядва на бурното езеро: “Мълчи! Утихни!” Бурята престава. Огромните вълни се смаляват и утихват. Облаците се отдръпват и звездите се показват. Ладията е застинала спокойно върху тихите води. След това обръщайки се към учениците Си, Исус ги пита със съжаление: “Защо сте страхливи? Още ли нямате вяра?” ( 4:40 Марко 4:40). Всички останаха безмълвни. Дори Петър не се осмели да изрази страхопочитанието, което изпълваше сърцето му. Лодките, тръгнали след Исус, бяха в такава опасност, в каквато бе и лодката на учениците. Пътуващите бяха обхванати от ужас и отчаяние, но Исусовата заповед замени бурята с покой. Яростта на вятъра бе доближила лодките една до друга и всички видяха чудото. В последвалата тишина страхът бе забравен. Хората започнаха да си шепнат: “Какъв е Тоя, че и ветровете и вълните Му се подчиняват?” Когато Исус бе събуден, за да се справи с бурята, в Него цареше съвършен мир. В думите и в погледа Му нямаше и следа от страх, защото и в сърцето Му нямаше страх. Той обаче не разчиташе на притежаването на непобедима сила. Исус си почиваше в мир не защото е “Господар на земята и морето, и на небето”. Той бе изоставил тази сила и според думите Му “не може да върши нищо от Себе Си” (5:30 Йоан 5:30). Исус вярваше в могъществото на Отец. Той се надяваше на вярата - вярата в Божията любов и грижа. Силата на думите, които укротиха бурята, принадлежеше на Бога. Както Исус се остави с вяра в ръцете на Отец, така и ние трябва да се оставяме в ръцете на нашия Спасител. Ако учениците Му се бяха доверили, те щяха да запазят мира си. Страхът при опасността разкри неверието им. В усилията си да се спасят те забравиха Исус. Едва когато се отчаяха от собствените си възможности и се обърнаха към Него, Той можа да им помогне. Колко често ние преживяваме същата опитност като учениците! Когато се разразяват бурите на изкушението и свирепите светкавици проблясват, и вълните ни заливат, ние се борим сами с бурята, като забравяме, че има Един, Който може да ни помогне. Уповаваме се на собствената си сила, докато загубим надежда и сме готови да загинем. Тогава си спомняме за Исус и ако Го призовем да ни спаси, няма да е напразно. Въпреки че Му е мъчно да укорява нашето неверие и самонадеяност, Той никога няма да пропусне да ни даде помощта, от която се нуждаем. На суша или по море, ако имаме Спасителя в сърцата си, няма защо да се боим. Живата вяра в Изкупителя ще укроти морето на живота и ще ни избави от опасността по начин, за който Той знае, че е най-добър. Има и друг духовен урок в чудото на укротяването на бурята. Животът на всеки човек свидетелства за истинността на думите от Писанието: “А нечестивите са като развълнувано море, защото не може да утихне- Няма мир за нечестивите, казва моят Бог” (57:20,21 Исая 57:20,21). Грехът е разрушил нашия мир. Докато душата е непокорна, не можем да намерим покой. Никаква човешка сила не може да контролира властващите в сърцето страсти. Ние сме толкова безпомощни, колкото бяха учениците при укротяването на бурята. Но Този, Който усмири с думи вълните в Галилея, е изрекъл думи на мир за всяка душа. Колкото и да е свирепа бурята, тези, които извикат към Исус “Господи, спаси ни”, ще се избавят. Неговата благодат, примиряваща душата с Бога, укротява бушуващите човешки страсти и сърцето намира покой в Божията любов. “Превръща бурята в тишина и вълните - утихват. Тогава те се веселят, защото са утихнали; така Той ги завежда на желаното от тях пристанище” (107:29,30 Пс. 107:29,30). “И тъй, оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Исус Христос” ( 5:1 Римл. 5:1). “Правдата ще издейства мир; и сетнината на правдата ще бъде покой и увереност до века” (32:17 Исая 32:17). В ранната утрин Спасителят и Неговите спътници се приближиха до брега и светлината на изгряващото слънце докосна водите и сушата сякаш с благословението на небесния мир. Но едва стъпили на твърда земя, очите им съзряха гледка, по-ужасна и от вихъра на бурята. Излизайки от някакво скривалище между гробниците, двама луди се втурнаха към тях, като че ли с намерение да ги разкъсат на парчета. От телата им висяха части от вериги, скъсани при бягството от мястото, където са били вързани. Плътта им бе раздрана и кървеше там, където ги бяха нарязали острите камъни. Очите им светеха зловещо изпод дългите, сплъстени коси; човешкият им образ бе заличен от демоните, които се бяха вселили в тях, и те приличаха по-скоро на диви зверове, отколкото на хора. Учениците и техните спътници се разбягаха ужасени, но след малко забелязаха, че Исус не е с тях и се обърнаха, за да Го потърсят. Той стоеше там, където Го бяха оставили. Този, Който бе укротил бурята, Който бе срещнал Сатана и го Бе победил, не избяга и от демоните. Когато мъжете се приближиха, скърцайки със зъби и с пяна на уста, Исус вдигна ръката, която бе успокоила вълните, и лудите не можаха да се приближат. Те застанаха пред Него разгневени, но безпомощни. Исус властно заповяда на нечистите духове да излязат от тях. Думите Му проникнаха в замъглените умове на нещастниците. Те с мъка започнаха да разбират, че до тях стои Един, Който може да ги освободи от измъчващите ги демони. Мъжете паднаха в нозете на Спасителя, за да Му се поклонят; но когато устните им се отвориха, за да Му се помолят за милост, демоните проговориха чрез тях с яростни викове: “Какво имаш Ти с мен, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Моля Ти се, недей ме мъчи.” Исус попита: “Как ти е името?” Отговорът бе: “Легион ми е името, защото сме мнозина.” Използвайки болните мъже като медиуми, демоните помолиха Исус да не ги отпраща извън страната. Върху близкия планински склон пасеше голямо стадо свине. Демоните поискаха разрешение да влязат в тях и Исус им позволи. Внезапно стадото бе обхванато от паника. Свинете се втурнаха лудо по склона и без да могат да се спрат на брега, се хвърлиха в езерото и загинаха. Междувременно с обзетите от демони бе станала чудна промяна. Умовете им се бяха прояснили, очите им излъчваха разум. Външният им вид, така дълго оформян по образа на Сатана, стана изведнъж приветлив; окървавените ръце се отпуснаха спокойно и мъжете с радостни гласове започнаха да славят Бога за своето избавление. От склона свинарите видяха всичко, което се случи, и бързо тръгнаха да разкажат новината на своите господари и на всички хора. Със страх и удивление цялото население се събра да посрещне Исус. Двамата луди бяха наплашили цялата околност. Никой не смееше да минава през мястото, където те живееха, защото свирепи като демони нападнаха пътниците. Сега тези хора бяха облечени и смислени, застанали в нозете на Исус, за да слушат думите и да славят Този, Който ги бе спасил. Но хората, видели тази чудна гледка, никак не се зарадваха. Загубата на свинете им се струваше по-важна, отколкото освобождаването на пленниците на Сатана. Именно от милост към тях Бог допусна притежателите на свинете да понесат такава загуба. Те бяха погълнати от земни грижи и не се интересуваха от великите въпроси на духовния живот. Исус пожела да разчупи леда на себелюбие и безразличие, за да приемат те Неговата благодат. Но съжалението и възмущението, предизвикани от земната загуба, им попречиха да видят милостта на Спасителя. Изявата на свръхестествена сила възбуди суеверието на хората и предизвика страх. Можеха да се случат и други нещастия, ако оставят този странник сред тях. Те предположиха, че ще бъдат разорени и решиха да се избавят от Него. Тези, които бяха прекосили езерото заедно с Исус, разказаха за всичко, случило им се предишната нощ; разказаха за опасността по време на бурята, за това как вятърът и водите бяха усмирени. Но думите им бяха изречени напразно. Ужасени хора се тълпяха около Исус, умолявайки Го да си замине от тях. Той се съгласи и веднага се качи на една ладия, за да отиде на отсрещния бряг. Пред гадаринците бе живото свидетелство на Христовата сила и милост. Те видяха хората, на които им бе възвърнат разсъдъкът, но се уплашиха толкова много за земните си притежания, че Този, Който пред очите им бе победил княза на тъмнината, бе счетен за натрапник. Така те не допуснаха небесния Дар до своите врати. Ние нямаме възможност да отблъснем личността на Христос, както направиха гадаринците, но въпреки това мнозина отказват да се подчинят на Неговото слово, тъй като подчинението би изисквало жертване на земни придобивки. За да не им причини Исусовото присъствие някаква материална загуба, много хора отхвърлят Неговата благодат и отблъскват Духа Му. Доста по-различно обаче бе отношението на излекуваните луди. Те жадуваха за близост със своя избавител. В Неговото присъствие се чувстваха защитени от демоните, които ги бяха измъчвали и провалили живота им. Докато Исус се канеше да се качи на ладията, те се хванаха здраво за Него, коленичиха в нозете Му и Го помолиха да ги допусне близо до Себе Си, за да могат постоянно да слушат думите Му. Но Исус им поръча да си отидат у дома и да разкажат за великите неща, които Господ им е сторил. Ето делото, което трябваше да извършат - да си отидат в езическите домове и да разкажат за благословението, получено от Исус. Тежко им бе да се разделят със Спасителя. Знаеха със сигурност, че ги очакват големи трудности при общуването със сънародниците им езичници. Продължителната изолация от обществото изглежда ги бе лишила от качествата, необходими за делото, което Той им възложи. Но след като Исус им посочи тяхното задължение, те се подчиниха с готовност. Разказаха за Него не само на своите семейства и съседи, но преминаха през цялата област Декаполис, като навсякъде говореха за силата Му да спасява и описваха как ги е освободил от демоните. Чрез това дело те можеха да получат много по-голямо благословение, отколкото ако бяха останали при Исус, за да имат полза само за себе си. Ние сме по-близо до Спасителя най-вече когато разпространяваме благата вест за спасение. Двамата излекувани бяха първите мисионери, които Христос изпрати да проповядват евангелието в областта Декаполис. Тези мъже имаха щастието да чуят учението на Христос, макар и за много кратко време. Никога преди не бяха слушали Негова проповед. Не можеха да поучават народа като учениците, които бяха всеки ден заедно с Христос. Но те изпитаха върху себе си доказателството, че Исус е Месия. Можеха да разкажат онова, което знаят, което сами бяха видели, чули и почувствали от Христовата сила. Всеки, чието сърце е било докоснато от Божията благодат, може да постъпи така. Йоан, любимият ученик, писа: “Това, което беше отначало, което чухме, което видяхме с очите си, което изгледахме и ръцете ни попипаха, за Словото на живота- това, което сме видели и чули, него възвестяваме и на вас” ( 1:1-3 1Йоаново 1:1-3). Като свидетели за Христос ние трябва да разказваме това, което знаем, което сме видели, чули и почувствали. Ако сме следвали Исус стъпка по стъпка, ще можем да разказваме много верни неща за начина, по който Той ни е водил. Ще можем да обясняваме как сме изпитали Неговото обещание и сме открили, че то е вярно. Ще можем да свидетелстваме за онова, което сме узнали за Христовата благодат. Това е свидетелството, за което ни призовава нашият Господ. Светът загива, защото е лишен от Него. Въпреки че гадаринците не Го приеха, Исус не ги остави в тъмнината, избрана от тях. Те Го помолиха да си отиде, преди да са чули Неговите проповеди. Не познаваха това, което отхвърлиха. Ето защо Исус им изпрати светлината чрез онези, които не биха отказали да слушат. Причинявайки смъртта на свинете, Сатана възнамеряваше да отдалечи хората от Спасителя и да предотврати проповядването на евангелието в този район. Но точно това събитие развълнува повече от всичко цялата област и насочи вниманието към Христос. Макар че Спасителят си замина, излекуваните мъже останаха като свидетели за Неговата сила. Тези, които бяха медиуми на княза на тъмнината, станаха проводници на светлината, посланици на Божия Син. Хората се чудеха, когато слушаха новината. В цялата област се отвори врата за навлизане на евангелието. Когато Исус се върна в Декаполис, народът се насъбра около Него и в продължение на три дни не само жителите на един определен град, а хилядно множество от цялата област чу вестта за спасение. Дори силата на демоните е под контрола на нашия Спасител и действието на злото бива победено за добро. Срещата с лудите в Гадаринската земя съдържаше урок за учениците. Тя показа дълбоката деградация, в която Сатана иска да завлече цялото човечество, и мисията на Христос за освобождаване на хората от неговата власт. Тези нещастни човешки същества, живеещи в гробище, завладени от демони, поробени от необуздани страсти и отвратителна похот, представляваха това, в което би се превърнало човечеството, ако бъде предадено под властта на Сатана. Той постоянно влияе върху хората с цел да притъпи сетивата им, да ръководи разума им към вършене на зло и да ги подбужда към насилия и престъпления. Изтощава тялото, замъглява разсъдъка и унижава душата. Всеки път, когато хората отхвърлят поканата на Спасителя, се поддават на Сатана. И днес мнозина от всяко съсловие - у дома, в работата и дори в църквата, вършат същото. Затова насилията и престъпленията са залели земята и морална тъмнина, подобно на мъртвешки саван, покрива домовете. Чрез замаскирани изкушения Сатана води хората към все по-големи злини, докато ги постигне пълно падение и окаяност. Единственото защитно средство срещу неговата сила е Исусовото присъствие. Сатана е разкрит пред човечеството и пред ангелите като враг на хората и унищожител; Христос - като Приятел и Избавител. Неговият Дух ще развие в човека всичко, което облагородява характера и извисява душата. Той ще го направи достоен за Божията слава в тяло, душа и дух. “Защото Бог ни е дал дух не на страх, а на сила, любов и себевладение” (2Тимотей; 1:7 2Тимотей 1:7). Той ни е призовал, за да получим славата - характера, на нашия Господ Исус Христос; призовал ни е да бъдем “съобразни с образа на Сина Му” (2Сол.; 2:14 8:29 по 2Сол. 2:14; Римл. 8:29). А душите, които са изпаднали дотам, че са станали инструменти на Сатана, все още могат да бъдат преобразени чрез Христовата сила във вестители на правдата и Божият Син да ги изпрати да разкажат “какви неща им е сторил Господ и как се е смилил за тях”.

Поканата Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.” Тези утешителни думи бяха отправени към множеството, което следваше Исус. Спасителят бе казал, че човек може да получи познание за Бога само чрез Него. Той бе споменал, че учениците Му са тези, на които е дадено познание за небесните неща. Исус обаче не остави никого да се чувства изолиран от грижата и любовта Му. Всички отрудени и обременени могат да дойдат при Него. Книжниците и равините, спазващи стриктно външните религиозни форми, чувстваха някаква празнота, която никога не можеше да бъде запълнена от обредите на разкаяние. Бирниците и грешниците можеха да се преструват, че са доволни от плътските и земните неща, но в сърцата им имаше недоверие и страх. Исус погледна към нещастните и омъчнените - онези, чиито надежди бяха разбити и които се опитваха да задоволят копнежа на душата със земни радости - и ги покани да намерят утеха в Него. С нежност Той насърчи отрудените хора: “Вземете Моето иго върху си и научете се от Мене; защото Съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.” С тези думи Христос се обръща към всяко човешко същество. Независимо дали осъзнават това или не, всички са отрудени и обременени. Върху всички има товар, който само Исус може да свали. Най-тежкото бреме, което носим, е бремето на греха. Ако бяхме оставени сами да го носим, то би ни смазало. Но безгрешният Бог зае нашето място. “Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (53:6 Исая 53:6). Той понесе товара на нашата вина. Исус ще свали тежестта от уморените ни рамене. Той ще ни даде покой. Той ще понесе и тежестта на грижите и скърбите. Исус ни кани да прехвърлим всяка наша грижа на Него, защото ние сме в сърцето Му. По-старият Брат на човечеството стои до вечния трон. Наблюдава всяка душа, която се обръща към Него като към Спасител. Знае от опит какви са слабостите на хората, какви са нуждите и къде се крие силата на изкушенията; “защото Той бе във всичко изкушаван като нас, но пак остана без грях”. Наблюдава те, Божие чадо, изпълнено със страх. Изкушаван ли си? Той ще те избави. Слаб ли си? Ще ти даде сила. Невеж ли си? Ще те просвети. Наранен ли си? Ще те излекува. Господ “изброява числото на звездите” и въпреки това “изцелява съкрушените в сърце и превързва скърбите им” (147:4,3 Пс. 147:4,3). “Дойдете при Мене” е Неговата покана. Каквито и да са вашите вълнения и изпитания, представете случая си на Бога. Духът ви ще бъде подкрепен, за да може да издържи. Пред вас ще се открие път за освобождаване от смущенията и трудностите. Колкото по-слаби и безпомощни знаете, че сте, толкова по-силни ще станете чрез Неговата сила. Колкото по-тежко е бремето, толкова по-блажена е почивката, когато го прехвърлите върху Този, Който ще го понесе. Покоят, предлаган от Христос, зависи от условия, но те са ясно определени. Такива, че всеки може да ги изпълнява. Той просто ни казва как можем да получим Неговия покой. “Вземете Моето иго върху си”, апелира Исус. Игото, т. е. хомотът, е средство за работа. Добитъкът се впряга в хомот и този хомот е необходим, за да може да работи ефективно. С този пример Христос ни учи, че сме призовани да служим през целия си живот. Ние трябва да понесем върху себе си игото на Христос, за да бъдем Негови съработници. Игото, което ни обвързва със службата за Бога, е Божият закон. Великият закон на любовта, разкрит в Едем, провъзгласен на Синай, а в Новия завет изписан в сърцата, е законът, който свързва човека с Божията воля. Ако бяхме оставени да следваме собствените си наклонности, да ходим там, накъдето ни насочват нашите желания, бихме попаднали в редиците на Сатана и бихме приели качествата му. Затова Бог иска да се придържаме към Неговата воля, която е възвишена, величава и облагородяваща. Желае да поемем задължението да служим с търпение и мъдрост. Самият Той, когато бе сред човечеството, понесе хомота на делото. Христос изрече думите: “Драго Ми е, Боже Мой, да изпълнявам Твоята воля; да! Законът Ти е дълбоко в сърцето Ми” (40:8 Пс. 40:8). “Защото слязох от небето не Моята воля да върша, а волята на Този, Който Ме е пратил” (6:38 Йоан 6:38). Любовта към Бога, стремежът да се защити Неговата слава и любовта към падналото човечество доведоха Исус на Земята, за да страда и умре. Това бяха чувствата, които ръководеха живота Му. Той препоръчва и ние да възприемем тези принципи. Има мнозина, чиито сърца страдат под товар от грижи, тъй като се опитват да достигнат стандартите на света. Те са избрали да му служат, приели са неговата суета, възприели са неговите обичаи. Така техният характер се опетнява и животът им излинява. За да задоволят своите амбиции и светски прищевки, нараняват съвестта си и се натоварват с допълнителния товар на угризенията. Продължителното безпокойство изтощава жизнените сили. Нашият Господ изисква от хората да отхвърлят ярема на робството. Той ги поканва да приемат Неговото иго. Исус казва: “Моето иго е благо и Моето бреме е леко.” Препоръчва им да търсят първо Божието царство и Неговата правда и обещава, че всички неща, необходими за тях в този живот, ще им се добавят. Безпокойството е сляпо и не може да надникне в бъдещето, а Исус вижда края от самото начало. За всяка трудност Той има средства, които да донесат облекчение. Небесеният ни Отец има хиляди начини да се погрижи за нас, но ние не знаем нищо за тях. Онези, които приемат да поставят службата за Бога и Неговия авторитет над всичко, ще открият как затрудненията изчезват и нозете им застават на прав път. “Научете се от Мене - каза Исус, - защото Съм кротък и смирен на сърце; и ще намерите покой на душите си.” Ние трябва да влезем в училището на Христос, за да се научим от Него на кротост и смирение. Изкуплението е процесът, чрез който душата се подготвя за Небето. Такава подготовка означава опознаване на Христос; означава освобождаване от идеи, навици и обичаи, които са били придобити в училището на княза на тъмнината. Душата трябва да бъде освободена от всичко, което се противопоставя на верността към Бога. В сърцето на Христос, където царуваше съвършена хармония с Бога, имаше съвършен мир. Никога не се възгордяваше от шумното одобрение, нито се отчайваше от укори и неуспехи. Макар и изправен пред най-голямо противопоставяне и жестоко отношение, Той запазваше Своята решителност. Но мнозина, които твърдят, че са Негови последователи, са с неспокоен и угрижен дух, защото се страхуват да се доверят на Бога. Не Му се предават изцяло, тъй като не искат да приемат последствията от такова пълно себепредаване. Ако не сторят това, те няма да могат да намерят мир. Любовта към собственото Аз е, което води до безпокойство. Когато се родим “отгоре”, ние ще имаме същите помисли, които бяха в Исус - помислите, накарали Го да се смири, за да бъдем спасени. Тогава няма да търсим най-почетното място. Ще имаме желание да седим в нозете Му и да се учим от Него. Ще разберем, че стойността на нашето дело не е в показността, във вдигането на шум пред света, в активността и усърдието според колкото ни е силата. Стойността на делото ни е съразмерна с вложения в нас Свети Дух. Упованието в Бога облагородява ума и ние получаваме търпение и ръководство на душите си. На воловете се поставя хомот, който им помага да теглят товара и облекчава тежестта. Така е и с Христовото иго. Когато нашата воля се слее с Божията воля и ние използваме Неговите дарове за благословение на другите, ще открием, че бремето на живота е леко. Този, който върви по пътя на Божиите заповеди, върви заедно с Христос, а в Неговата любов сърцето намира покой. Когато Мойсей се молеше: “Покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная”, Господ му отговори: “Самият Аз ще вървя пред тебе и Аз ще те успокоя” (Изх.;33:13,14 Изх. 33:13,14). Чрез пророците бе дадена вестта: “Така казва Господ: “застанете на пътищата, та вижте и попитайте за древните пътеки где е добрият път и ходете по него, и ще намерите покой за душите си” ( 6:16 Еремия 6:16). Бог казва: “Дано би послушал ти заповедите Ми! Тогава мирът ти щеше да бъде като река и правдата ти като морските вълни” (48:18 Исая 48:18). Всички, които приемат Христос чрез словото Му, предадат душите си под Негово покровителство и живота си под Негово разпореждане, ще намерят мир и спокойствие. Нищо от света не може да ги натъжи, когато Исус ги радва със Своето присъствие. В пълното приемане на Христос има пълен покой. Господ казва: “Ще опазиш в съвършен мир непоколебимия ум, защото на Тебе се уповава” (26:3 Исая 26:3). Животът ни може да прилича на плетеница, но ако се посветим на мъдрия Творец, Той ще създаде начин на живот и характер, които да бъдат за Негова прослава. Характерът, който отразява славата и естеството на Христос, ще бъде приет в Божия рай. Обновените човешки същества ще ходят с Бога, облечени в бяло, защото са достойни. Тъй като чрез Исус “влизаме в почивка”, Небето започва тук. Ние отговаряме на Неговата покана “елате, научете се от Мене” и по този начин започваме вечния живот. Небето означава непрестанно приближаване до Бога чрез Христос. Колкото по-дълго сме в Небето на блаженството, толкова повече слава ще ни бъде открита; колкото повече опознаваме Бога, толкова по-голямо ще бъде нашето щастие. Когато вървим с Христос в този живот, ние можем да бъдем изпълнени с Неговата любов, задоволени с Неговото присъствие. Всичко, което човешкото естество е в състояние да понесе, можем да получим още тук. Но какво е това в сравнение с бъдния живот? Те “са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях. Няма да огладнеят вече, нито ще ожаднеят вече, нито ще ги удари слънцето, нито някой пек; защото Агнето, Което е пред средата на престола, ще им бъде пастир и ще ги заведе при извори с течащи води; и Бог ще обърше всяка сълза от очите им” (Откр.; 7:15-17 Откр. 7:15-17).

Кои са Мои братя? Синовете на Йосиф никак не бяха благосклонни към Исусовата дейност. Разказите за Неговия живот и дела, които стигаха до тях, ги удивяваха и смущаваха. Чуваха, че Исус посвещава цели нощи на молитва; че през деня е заобиколен от големи множества хора и не Му остава време дори за ядене. Неговите приятели смятаха, че Той се изтощава от непрестанна работа; не можеха да си обяснят отношението Му към фарисеите и някои се страхуваха, че е загубил разсъдъка Си. Братята Му чуха за това, както и за обвинението на фарисеите, че изгонвал бесове чрез силата на Сатана. Те понесоха болезнено удара, който се стовари върху тях заради роднинството им с Исус. Знаеха какви безредици предизвикват Неговите думи и дела и сега бяха не само обезпокоени от смелите Му изказвания, но и възмутени от укорите, отправени към книжниците и фарисеите. Решиха, че трябва да Го убедят или принудят да прекрати този начин на действие и затова накараха Мария да ги придружи, мислейки, че голямата Му любов към нея ще Го накара да бъде по-благоразумен. Малко преди това Исус за втори път бе извършил чудотворно излекуване на глухоням човек, обзет от демони, и фарисеите бяха повторили своето обвинение: “Чрез началника на бесовете Той изгонва бесовете” ( 9:34 Матей 9:34). Христос им каза ясно, че като приписват на Сатана делото на Светия Дух, те се отделят от източника на благословение. Тези, които говореха против Исус, без да разпознаят Неговото Божествено естество, можеха да получат прощение, защото чрез Светия Дух те имаха възможност да видят грешката си и да се покаят. Какъвто и да е грехът, ако душата се покае и повярва, вината бива очистена чрез Христовата кръв; но този, който отхвърли делото на Светия Дух, отива толкова далеч, че покаянието и вярата не могат да стигнат до него. Бог действа в сърцето чрез Духа; когато хората своеволно отхвърлят Духа, те прекъсват връзката, чрез която Бог може да общува с тях. Когато Духът бъде отблъснат окончателно, Бог не може да направи за душата нищо повече. Самите фарисеи, към които Исус насочи това предупреждение, не вярваха в обвинението, отправено към Него. Нямаше нито един от тези високопоставени личности, който да не е бил привлечен от Спасителя. Те бяха чули в сърцата си гласа на Духа, Който разкриваше, че Исус е израилевият Помазаник и ги убеждаваше да се обявят за Негови ученици. В светлината на Неговото присъствие те бяха осъзнали своята нечистота и бяха започнали да копнеят за праведността, която не могат сами да постигнат. Но след като Го отхвърлиха, щеше да бъде твърде унизително да Го приемат за Месия. Тръгнали по пътя на неверието, те бяха много горди, за да признаят своята грешка. С цел да избягнат признаването на истината фарисеите се опитаха с отчаяни усилия да оборят учението на Спасителя. Свидетелствата за Неговата сила и милост ги вбесяваха. Те не можеха да попречат на Спасителя да върши чудеса, не можеха да смълчат Неговото учение, но опитаха всичко, което е по силите им, за да Го представят по погрешен начин и да изопачат думите Му. Въпреки това убеждаващият Божи Дух ги следваше и те трябваше да издигнат много прегради, за да се противопоставят на Неговата мощ. Най-голямата сила, която може да действа в човешкото сърце, се бореше с тях, но те не желаеха да - се поддадат. Не Бог е този, който заслепява хората и закоравява сърцата им. Той изпраща светлина, за да поправи техните грешки и да ги поведе по сигурни пътища; чрез пренебрегването на тази светлина очите се заслепяват и сърцата се закоравяват. Често този процес е постепенен и почти незабележим. Светлината озарява душата чрез Словото на Бога, чрез Неговите служители или чрез пряката намеса на Светия Дух; но когато един-единствен лъч е пренебрегнат, настъпва частично притъпяване на духовните сетива и следващото разкриване на светлината може да бъде различено по-трудно. Така тъмнината се увеличава, докато в душата настъпи нощ. Точно това се случи с тези еврейски водачи. Те бяха убедени, че Божествена сила съпровожда Христос, но за да се противопоставят на истината, приписаха действието на Светия Дух на Сатана. По този начин те съзнателно избраха измамата; поддадоха се на Сатана и оттук нататък останаха под контрола на неговата сила. Христовото предупреждение по отношение на греха срещу Светия Дух е тясно свързано с предупреждението срещу празните и нечестиви думи. Думите разкриват какво има в сърцето. “От онова, което препълва сърцето, говорят устата.” Думите са нещо повече от разкриване на характера; те имат силата да въздействат на характера. Хората се влияят от собствените си думи. Често се случва под влиянието на моментен порив, предизвикан от Сатана, хората да проявят подозрителност и да изкажат лоши предположения, изразявайки това, в което всъщност не вярват; думите обаче въздействат на мислите. Те биват измамвани чрез собствените си думи и започват да се убеждават, че изговореното под влиянието на Сатана е истина. След като са изразили веднъж някакво мнение или са взели решение, те често са твърде горди да го оттеглят и се опитват да докажат на себе си, че са прави, докато накрая наистина стигнат до извода, че е опасно да се изговарят думи на съмнение, опасно е да се поставя под въпрос и да се критикува Божествената светлина. Навикът да се отправят лекомислени и неуместни критики се отразява на характера, като подхранва в сърцето непочтителност и неверие. Не един човек, създал си този навик, е продължил да го развива, без да осъзнава опасността, докато накрая е стигал до критикуване и отхвърляне на действието на Светия Дух. Исус каза: “За всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден. Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш.” После Той произнесе предупреждение към тези, които са били повлияни от Неговите думи, които са Го слушали с удоволствие, но не са се поддали на действащия в тях Свети Дух. Душата може да се унищожи не само чрез съпротива, но и чрез небрежност. “Когато нечистият дух излезе от човека - каза Исус, - той минава през безводни места да търси покой и не намира. Тогава казва: “Ще се върна в къщата си, отгдето съм излязъл.” И като дойде, намира я празна, пометена и наредена. Тогава отива и взема при себе си седем други духове, по-зли от него, и като влязат, живеят там.” Мнозина в дните на Христос, както и досега, като че ли са отхвърлили за известно време властта на Сатана; чрез Божията благодат те са били освободени от нечистите духове, които са владеели душата. Радвали са се на Божията любов, но подобно на слушателите, оприличени в притчата на камениста почва, не са пребъдвали в тази любов. Те не са се предавали ежедневно на Бога, за да може Христос да обитава в сърцата, и след като нечистият дух се е върнал със “седем други духове, по-зли от него”, силата на Сатана ги е завладяла напълно. Когато душата се предаде на Христос, нова сила завладява сърцето. Извършва се промяна, която човек никога не може да постигне сам. Свръхестествената сила внася в човешкото естество свръхестествен елемент. Душата, отдала се на Христос, става Негова крепост, която Той защитава в един разбунтувал се свят. Желанието Му е там да не се признава друг авторитет освен Неговия. Всяка душа, пазена по този начин от небесните пратеници, е недостъпна за атаките на Сатана. Ако не се поставим под ръководството на Христос, ще бъдем завладени от Лукавия. Неизбежно е да сме под контрола на една от двете големи сили, които се борят за господство над света. Не е необходимо преднамерено да си изберем дали да служим в царството на тъмнината, за да влезем в територията му. Достатъчно е само да пренебрегнем съюзяването си с царството на светлината. Ако не си сътрудничим с небесните посредници, Сатана ще завладее сърцето и ще го направи свое убежище. Единствената защита срещу злото е Христос да се всели в сърцето чрез вяра в Неговата правда. Ако нямаме жива връзка с Бога, ние никога не ще можем да устоим на нездравото влияние на себелюбието, самодоволството и изкушението да съгрешаваме. Възможно е да изоставим множество лоши навици, за известно време можем да се разделим със Сатана, но без жива връзка с Бога, създадена чрез ежеминутно лично себепредаване, ние ще бъдем победени. Без да познаваме Христос лично и без да общуваме с Него постоянно, ние оставаме на милостта на противника и накрая ще се подчиним на волята му. “И последното състояние на оня човек става по-лошо от първото. Също така ще бъде и на това нечестиво поколение”, заяви Исус. Няма хора толкова закоравели, колкото тези, които са пренебрегнали милостивата покана и не са зачели Духа на благодатта. Най-обичайната изява на греха срещу Светия Дух се състои в упоритото пренебрегване на небесната покана за покаяние. Всяка стъпка в отблъскването на Христос е стъпка към отхвърляне на спасението и към грях срещу Светия Дух. Отблъсквайки Христос, еврейският народ извърши непростим грях; ако пренебрегнем милостивата покана, можем да направим същата грешка. Ние обиждаме Княза на живота, злепоставяме Го пред сатанинската синагога и пред цялата Вселена, когато откажем да слушаме Неговите упълномощени вестители, а вместо това слушаме посредниците на Сатана, които отвеждат душата настрана от Христос. Докато постъпва така, човек не може да намери надежда и прощение и накрая ще изгуби каквото и да е желание да бъде примирен с Бога. Във времето, когато Исус поучаваше народа, учениците известиха, че майка Му и братята Му са отвън и желаят да Го видят. Исус знаеше какво има в сърцата им и “в отговор рече на този, който каза това: “Коя е майка Ми и кои са братята Ми?” И като простря ръка към учениците Си, рече: “Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка.” Всички, които приемат Христос с вяра, се свързват с Него с връзки, по-силни от роднинските. Те стават едно с Него, така както Той е едно с Отец. Като вярваща и изпълнителка на Христовото слово, майка Му имаше по-близка и спасителна връзка с Него, отколкото чрез естествените роднински отношения. Братята Му не можеха да имат полза от общуването си с Исус, ако не Го приемеха като свой личен Спасител. Каква подкрепа би намерил Христос в Своите земни роднини, ако те бяха повярвали в Него като в небесен пратеник и Му бяха помогнали да върши Божието дело! Тяхното неверие помрачи земния живот на Исус. То бе част от горчивата чаша на скръбта, която Той изпи за нас. Породената в човешкото сърце враждебност срещу евангелието бе понесена с мъка от Божия Син, но най-болезнена бе враждебността в дома Му, тъй като сърцето Му бе изпълнено с доброта и любов и Той ценеше нежните чувства в семейните отношения. Братята Му искаха да отстъпи пред техните идеи, а това би било в пълно несъответствие с небесната Му мисия. Смятаха, че Той се нуждае от съветите им. Съдеха за Него от човешка гледна точка и вярваха, че ако говори само неща, приемливи за книжниците и фарисеите, би избягнал нежеланите разногласия, предизвикани от думите Му. Мислеха, че Исус не е на себе си, след като твърди, че има Божествена власт и се поставя над равините, укорявайки ги за греховете им. Знаеха, че фарисеите търсят случай, за да Го обвинят, и вече предусещаха, че им е дал достатъчно поводи. С късите си мерки те не можеха да измерят дълбините на мисията, която Той бе дошъл да изпълни, и затова не бяха в състояние да Му съчувстват в огнените изпитания. Грубите им, неуважителни думи показваха, че нямат ясна представа за Неговия характер и не забелязваха как Божественото и човешкото естество са се съединили. Често Го виждаха тъжен, но вместо да Го утешават, настроението и думите им само Го нараняваха. Чувствителният Му характер беше измъчван, мотивите Му - зле разбирани, а делото Му - неприемано. Братята на Исус често изтъкваха философията на фарисеите, която бе овехтяла с времето, предполагайки, че могат да поучават Този, Който разбира цялата истина и е вникнал във всички тайни. Осъждаха всичко, което не разбираха. Укорите им Го нараняваха дълбоко и смущаваха и омъчняваха душата Му. Те твърдяха, че вярват в Бога и мислеха, че защитават Бога, а в същото време Бог беше с тях в човешка плът, но те не Го познаваха. Всичко това направи пътя Му трънлив. Христос бе така силно наранен от неразбирането в собствения Си дом, че чувстваше облекчение да отиде там, където щеше да бъде разбран. Имаше един дом, в който обичаше да ходи - дома на Лазар, Мария и Марта; духът Му можеше да си почине в атмосфера на вяра и любов. И все пак нямаше нито един човек на земята, който да схване Божествената Му мисия или да разбере за бремето, което Той носеше за цялото човечество. Често намираше спокойствие в самотата и в общуването със Своя небесен Отец. Тези, които са призовани да страдат за Христос, които трябва да изтърпят неразбиране и недоверие дори в собствения си дом, могат да се успокоят с мисълта, че и Исус е претърпял същото. Той им съчувства дълбоко. Поканва ги за Свои приятели и да намерят мир там, където Той го е намерил - в близостта с Отец. Хората, които приемат Христос за свой личен Спасител, не са оставени сами в житейските изпитания. Исус ги приема за членове на небесното семейство; умолява ги да наричат Неговия Отец и свой Отец. Те са Неговите “чада”, скъпи за Божието сърце, свързани с Него чрез най-нежни и дълготрайни отношения. Изпитва към тях изключителна нежност - толкова по-висша от чувствата на нашите майки и бащи, проявени към нас в нашата безпомощност, колкото Божието естество е по-висше от човешкото. В законите, дадени на Израил, има чудесен пример за отношението на Христос към Неговия народ. Когато някой евреин, принуден от немотия, е трябвало да се раздели с бащиния си имот и да се продаде като роб, задължението за неговото откупуване и за откупуването на имота му се е поемало от най-близкия роднина. Левит;25:25,47-49 Рут; 2:20 Виж Левит 25:25,47-49; Рут 2:20. По същия начин нашето изкупление и откупуването на наследството, изгубено чрез греха, се пое от Този, Който е най-близкият ни “роднина”. Именно за да ни изкупи, Той стана наш роднина. Господ, Спасителят наш, ни е по-близък от баща, майка, брат, приятел или любим. “Не бой се - казва Той, - защото Аз те изкупих, призовах те по име; Мой си ти- Понеже ти бе скъпоценен пред очите Ми и почетен и Аз те възлюбих. Затова ще дам човеци за тебе и племена за живота ти” (43:1,4 Исая 43:1,4). Христос обича небесните същества, които са около Неговия трон; но какво може да обясни голямата любов, с която ни е възлюбил? Не можем да разберем този факт, но е възможно да се уверим, че това е истина в нашия личен живот. А ако поддържаме родствената си връзка с Него, с каква нежност трябва да се отнасяме към онези, които са братя и сестри на Господа ни! Не трябва ли да побързаме да признаем изискванията на отношенията ни с Бога? След като сме приети в Божието семейство, нима не е нужно да почитаме нашия Отец и нашите роднини?

Стотникът Хритос бе казал на царския служител, чийто син излекува: “Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате” (4:48 Йоан 4:48). Той тъгуваше, че собственият Му народ иска външни белези за Неговата месианска служба. Много пъти се беше чудил на тяхното неверие, но се удиви от вярата на стотника, който дойде при Него. Стотникът не постави под въпрос силата на Спасителя. Дори не Го помоли да дойде лично и да извърши чудото. “Кажи само една дума - промълви той - и слугата ми ще оздравее.” Слугата на стотника беше парализиран и лежеше на смъртно легло. Римските слуги бяха роби, купувани и продавани по пазарите, и към тях се отнасяха грубо и жестоко. Стотникът обаче беше нежно привързан към своя слуга и желаеше неговото оздравяване. Вярваше, че Исус може да го излекува. Не беше виждал Спасителя, но разказите, които чуваше, му вдъхнаха доверие. Въпреки законничеството на евреите, този римлянин бе убеден, че тяхната религия е по-възвишена от неговата. Вече бе успял да премахне бариерите на национални предразсъдъци и гордост, които разделяха завоевателите от завоюваните народи. Беше показал уважение към службата за Бога и добро отношение към евреите като Негови поклонници. В Христовото учение, представено му от други хора, той откри именно това, което задоволява нуждите на душата. Цялата му духовна същност откликна на думите на Спасителя. Стотникът обаче се чувстваше недостоен да дойде в близост с Исус и затова помоли еврейските старейшини да отправят молба за оздравяването на слугата му. Те познаваха великия Учител и сигурно можеха да се отнесат към Него така, че да спечелят благоразположението Му, мислеше си стотникът. Когато Исус влезе в Капернаум, беше посрещнат от делегация на старейшините, които Му разказаха за желанието на стотника. Настояваха с думите: “Той заслужава да му сториш това, защото обича нашия народ и той ни е построил синагогата.” Исус незабавно тръгна за дома на офицера, но не можеше да върви бързо поради натиска на множеството. Новината за идването Му стигна преди Него и стотникът, показвайки неувереност в себе си, изпрати послание: “Господи, не си прави труд, защото не съм достоен човек да влезеш под стряхата ми.” Но Спасителят продължи да върви и стотникът, осмелявайки се най-накрая да застане пред Него, довърши своето послание: “Затова нито счетох себе си достоен да дойда при Тебе; кажи само една дума и слугата ми ще оздравее. Защото и аз съм човек, поставен под власт, и имам подчинени на мен войници; и казвам на един: Иди, и той отива; и на друг: Дойди, и той дохожда; и на слугата си: Направи това, и го прави”. “Както аз представям Римската власт и моите войници признават властта ми за неоспорима, така Ти представяш властта на безкрайния Бог и всички създания се подчиняват на Твоето слово. Ти можеш да заповядаш на болестта да си отиде и тя ще се подчини. Ти можеш да извикаш Твоите небесни вестители и те ще предадат лечебна сила. Изговори само една дума и слугата ми ще бъде излекуван.” “Като чу това, Исус му се почуди; обърна се и рече на вървящия подир Него народ: “Казвам ви, нито в Израил съм намерил толкова вяра.” А на стотника каза: “Както си повярвал, така нека ти бъде.” “И слугата оздравя в същия час.” Еврейските старейшини, които препоръчаха стотника на Христос, бяха показали, че никак не им е близък духът на евангелието. Не признаваха, че нашата голяма нужда е нещо достатъчно, за да поискаме милост от Бога. В своето самодоволство те препоръчаха стотника поради услугите, които е правил на “нашия народ”. Стотникът обаче каза за себе си: “Не съм достоен.” Сърцето му беше докоснато от Христовата благодат. Той видя собствената си незначителност и все пак не се поколеба да помоли за помощ. Не се надяваше на своята доброта; единственият му довод беше голямата нужда. Вярата му се хвана здраво за Христос и за Неговия истински характер. Той не повярва в Него просто като в чудотворец, а като в Приятел и Спасител на човечеството. Само така може всеки грешник да дойде при Христос. “Не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост” (Тит; 3:5 Тит 3:5). Когато Сатана ти каже, че си грешник и няма надежда да получиш благословение от Бога, кажи му, че Христос дойде на света, за да спаси грешниците. Ние нямаме нищо, с което да се препоръчаме пред Бога, но молбата, която можем да издигаме сега и винаги занапред, е нашето крайно безпомощно състояние, водещо до необходимост от Неговата изкупителна сила. Отхвърляйки каквото и да е себеупование, ние можем да погледнем към кръста на Голгота и да кажем: “Откуп в ръката си не нося; до кръста Твой аз милост прося.” Стих от известна протестантска песен в Америка - б. пр. Евреите бяха учени от детските си години за делото на Месия. Те притежаваха боговдъхновените предсказания на патриарси и пророци и символичното учение на жертвената система. Но пренебрегнаха светлината и сега не виждаха нищо привлекателно в Исус. Що се отнася до стотника, роден в езичество, образован в идолопоклонството на имперския Рим, на пръв поглед лишен от достъп до духовен живот поради образованието си и заобикалящата го действителност, дори изолиран от фанатизма на евреите и презрението на сънародниците си към израилевия народ - именно този човек съзря истината, за която Авраамовите чада бяха заслепени. Той не изчака, за да види дали самите евреи ще приемат Този, Който твърдеше, че е техен Месия. Когато “истинската светлина, която осветлява всеки човек, дойде на света” (1:9 Йоан 1:9) и изгря над него, той разпозна славата на Божия Син, макар и да беше страничен наблюдател. За Исус това беше проба за делото, което евангелието трябваше да извърши сред езичниците. Той очакваше с радост в Неговото царство да се съберат души от всички народи. С горчивина Исус описа на евреите резултата от отхвърлянето на Неговата благодат: “Но казвам ви, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат с Авраама, Исаака и Якова в небесното царство; а чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби.” Уви, колко много хора все още вървят към същото фатално разочарование! Докато души в езическа тъмнина приемат Неговата благодат, колко много хора в християнските страни пренебрегват озарилата ги светлина. На повече от двадесет мили от Капернаум, върху платото, издигащо се над просторната красива Езраелска равнина, се намираше градчето Наин. Исус се запъти точно натам. Много от Неговите ученици и други хора Го съпровождаха, а по целия път множествата идваха с копнеж да чуят думите Му на любов и милосърдие, водейки своите болни за излекуване и надявайки се, че Този, Който притежава такава чудна сила, ще се представи за цар на Израил. Зад Него вървеше голяма тълпа от щастливи и нетърпеливи хора, които Го съпровождаха по каменистата пътека към портите на планинското градче. С приближаването си те видяха погребална процесия, която излизаше от портите. Бавно и мъчително се придвижи тя към мястото за погребение. Отпред на носилка носеха тялото на мъртвия, а наоколо бяха оплаквачите, чиито плачове и ридания изпълваха тишината. Изглежда всички жители на града се бяха събрали, за да изразят своята почит към починалия и съболезнованията си към близките му. Тази гледка наистина събуждаше състрадание. Починалият бе единствен син на майка си, а тя бе вдовица. Самотната жена изпращаше в гроба единствената си земна подкрепа и утеха. “И Господ като я видя, смили се за нея.” Докато тя вървеше и плачеше, без да вижда нищо и без да забелязва Исус, Той се приближи и - каза нежно: “Недей плака.” Исус се канеше да превърне скръбта в радост, но въпреки това се обърна към нея с нежност и съчувствие. “Тогава се приближи и се докосна до носилото”; за Него дори допирът със смъртта не причиняваше ритуално омърсяване. Според Мойсеевия закон всеки, който се е допрял до мъртвец, бил считан за омърсен и трябвало да извърши известни ритуали, за да се очисти - б. пр. Носачите се спряха и риданията на оплаквачите затихнаха. Двете големи групи се събраха около носилката, надявайки се на невероятното. Там стоеше Един, Който бе лекувал болести и изгонвал демони; дали и смъртта е подвластна на Неговата сила? С ясен, властен глас бяха изречени думите: “Момче, казвам ти, стани.” Този глас прониза ушите на мъртвия. Младежът отвори очи. Исус го хвана за ръка и го вдигна. Погледът му се спря на жената, която плачеше до него, и майка и син се хвърлиха в продължителна, силна и ликуваща прегръдка. Сякаш омагьосано, множеството наблюдаваше занемяло. “И страх обзе всички.” Замлъкнали в страхопочитание, те останаха неподвижни за известно време, сякаш се намираха в Божието присъствие. Тогава “славеха Бога, казвайки: “Велик пророк се издигна между нас и Бог посети Своите люде.” Погребалната процесия се завърна в Наин като ликуващо шествие. “И това, което казаха, се разнесе за Него по цяла Юдея и по цялата околност.” Този, Който застана до скърбящата майка край портите на Наин, наблюдава всеки жалеещ край ковчега. Той се вълнува от нашата скръб и ни съчувства. Сърцето Му, което обичаше и състрадаваше, е сърце на непроменима любов. Думите, които върнаха мъртвия към живот, не са по-малко валидни сега, отколкото когато бяха отправени към младежа от Наин. Той казва: “Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (28:18 Матей 28:18). Тази сила не е намаляла с времето, нито се е изчерпила от непрестанното действие на Неговата изобилна благодат. За всички, които вярват в Него, Той е все още жив Спасител. Исус превърна скръбта на майката в радост, когато - върна сина; и все пак младежът бе възвърнат към този земен живот, за да изживее неговите мъки, трудности, опасности и отново да премине във властта на смъртта. Исус обаче утешава нашата скръб за мъртвите с вест на безпределна надежда: “Бях мъртъв и ето, живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада.” Евр.”шеол”, т. е. “гроб”, “яма” - б. пр. MJ248 “DJ0 И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв, то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има власт, сиреч дявола, и да избави всички ония, които поради страха от смъртта са били през целия си живот подчинени на робство” (Откр.; 1:18 Евр.; 2:14,15 Откр. 1:18; Евр. 2:14,15). Сатана не може да задържи мъртвите в своята власт, когато Божият Син им даде живот. Той не може да задържи в духовна смърт нито една душа, която с вяра приеме Христовото могъщо слово. Бог казва на всички мъртви в греха: “Стани, ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите” ( 5:14 Еф. 5:14). Това Слово е вечен живот. Както Божието слово, което създаде за живот първия човек, все още дава живот; както Христовите думи “момче, казвам ти, стани” дадоха живот на младежа от Наин, така и думите “възкръсни от мъртвите” са живот за душата, която ги приеме. Бог “ни избави от властта на тъмнината и ни пресели в царството на Своя възлюбен Син” (Кол.; 1:13 Кол. 1:13). Всичко това ни е обещано в Неговото слово. Ако го приемем, ние получаваме избавлението. “И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Исуса Христа от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, Който обитава във вас” ( 8:11 Римл. 8:11). “Понеже сам Господ ще излезе от небето с повелителен вик, при глас на архангел и при Божия тръба; и мъртвите в Христа ще възкръснат по-напред; после ние, които сме останали живи, ще бъдем грабнати заедно с тях в облаците да посрещнем Господа във въздуха; и така ще бъдем всякога с Господа” (1Сол.; 4:16,17 1Сол. 4:16,17). Това е словото на утеха, с което Той ни препоръчва да се утешаваме един друг.

Планинската проповед Христос рядко събираше само учениците, за да слушат Неговите думи. Той не избираше за Свои слушатели само тези, които знаеха пътя на живота. Неговата задача бе да достигне множествата, които живееха в невежество и заблуда. Исус преподаваше уроците Си върху истината там, където те можеха да стигнат до замъглените умове. Самият Той бе въплъщение на Истината, застанал препасан, с протегнати напред ръце за благословение и с думи на предупреждение, молба и насърчение, желаещ да издигне духовно всеки, който би дошъл при Него. Планинската проповед, макар и произнесена специално за учениците, бе чута и от множествата. След като избра апостолите, Исус отиде с тях до брега на езерото. Тук хората бяха започнали да се събират още от ранните утринни часове. Освен обичайните тълпи от галилейските градове имаше хора от Юдея и дори от Ерусалим; от Перея, Декаполис, Идумея, чак до южната част на Юдея; от Тир и Сидон - финикийските градове на средиземноморския бряг. “Като чуха колко много чудеса правел”, те дойдоха “да Го чуят и да се изцелят от болестите си-, защото сила излизаше от Него и изцеляваше всичките” ( 3:8 6:17-19 Марко 3:8; Лука 6:17-19). Тясната пясъчна ивица не можеше да побере дори прави всички хора в обсега на Неговия глас, които искаха да Го чуят, и Исус тръгна обратно към планинския склон. След като стигна до място, подходящо за събиране на множество хора, Той седна на тревата и учениците и всички останали последваха примера Му. Учениците винаги стояха до Исус. Народът се притискаше до Него, но те разбираха, че не трябва да бъдат отделени от Неговото присъствие. Сядаха близо, за да не пропуснат нито дума от поученията Му. Слушаха внимателно, с желание да разберат истините, които те трябваше да разнесат по всички страни от всички векове. Сега те се притискаха до своя Учител с чувството, че ще се случи нещо необикновено. Вярваха, че царството ще бъде основано скоро и от сутрешните събития бяха получили уверение, че по този въпрос ще бъде направено някакво съобщение. Нетърпение се чувстваше сред присъстващите и любопитните лица издаваха колко голям е интересът. След като хората седнаха по тревистия хълм в очакване на думите на Божествения Учител, сърцата им се изпълниха с мисли за бъдеща слава. Присъстваха книжници и фарисеи, които очакваха деня, когато щяха да имат власт над омразните римляни, за да притежават богатствата и разкоша на великата световна империя. Бедните селяни и рибари се надяваха да чуят уверението, че техните жалки колиби, оскъдната храна, животът на непосилен труд и страхът от нищета ще бъдат заменени с имения, изобилие и лек живот. Те се надяваха единствената им груба дреха, която служеше за наметка през деня и за завивка през нощта, да бъде заменена от Христос с пищните и скъпи одежди на техните завоеватели. Всички сърца се вълнуваха от гордост и надежда, че Израил скоро ще бъде почетен измежду народите като избран от Бога и Ерусалим ще се издигне като столица на световно царство. Христос разби надеждите за световно господство. В Планинската проповед Той се опита да премахне илюзията, създадена чрез погрешно възпитание, и да даде на слушателите ясна представа за Своето царство и за собствения Си характер. Все пак Той не отправи директен упрек към заблудите на народа. Виждаше нещастието на света, породено от греха, и въпреки това не описа ясно собствената им окаяност. Научи ги на нещо много по-добро от това, което знаеха. Без да оборва представите им за Божието царство, Той каза какви са условията, за да се влезе там, и ги остави сами да си направят заключение за неговия характер. Истините, които им предаваше, са не по-малко важни за нас, отколкото бяха за следващите Го тогава множества. Ние имаме не по-малко нужда да научим основните принципи на Божието царство. Първите думи на Христос, отправени към хората на хълма, бяха думи на благословение. Щастливи са тези, каза Той, които осъзнават духовната си нищета и чувстват нужда от изкупление. Евангелието трябва да се проповядва на бедните. То се разкрива не на духовно гордите - тези, които твърдят, че са богати и нямат нужда от нищо, а на тези, които са смирени и разкаяни. Има само един извор за очистване от греха - изворът, предназначен за нищите по дух. Гордото сърце се стреми да си спечели спасението, но както нашето право, така и нашата годност за небето могат да се осигурят чрез Христовата правда. Господ не може да направи нищо за възстановяване на човека, докато той, убеден в своята слабост и освободен от самодоволство, не се постави под Божие ръководство. Едва тогава може да получи дара, който Бог иска да му даде. Всичко се предоставя на душата, която чувства нужда от Него. Тя има неограничен достъп до Този, в Когото обитава цялата пълнота на Божеството. “Защото така казва Всевишният и Превъзнесеният, Който обитава вечността, Чието име е Светий: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух” (57:15 Исая 57:15). “Блажени скърбящите, защото те ще се утешат.” С тези думи Христос съвсем не ни учи, че скръбта сама по себе си има силата да премахва вината от греха. Той не ни дава разрешение за престорено или преднамерено смирение. Скръбта, за която говори Исус, не се състои от меланхолия и ридания. Докато скърбим заради греха, ние трябва да се радваме на скъпоценната привилегия да бъдем Божии чада. Често страдаме, защото злите ни дела водят до неприятни за нас последствия, но това не е покаяние. Истинската мъка за греха е резултат от действието на Светия Дух. Духът разкрива неблагодарността на сърцето, което е обидило и наскърбило Спасителя, и чрез покаяние ни води до подножието на кръста. С всеки нов грях Христос е наранен отново. Когато погледнем към Този, Когото сме проболи, ние изпитваме мъка за греховете, които са Му причинили страдание. Такава скръб води до отхвърляне на греха. Светският човек може да обяви тази скръб за слабост, но тя е силата, свързваща каещия се грешник и безкрайния Бог с връзки, които не могат да бъдат прекъснати. Тя показва, че Божиите ангели връщат на душата добрите качества, които са били изгубени чрез закоравяване на сърцето и беззаконие. Сълзите на покаяние са само дъждовни капки, предхождащи слънчевата светлина на светостта. Тази скръб предвещава радост - бъдещия извор на живот в душата. “Само признай беззаконието си, че си станала престъпница против Господа, своя Бог- Аз няма да направя да ви нападне гневът Ми, защото Съм милостив, казва Господ- “ ( 3:12,13 Еремия 3:13,12). “За наскърбените в Сион” Той е наредил да им бъдат дадени “венец вместо пепел, миро на радост вместо плач, облекло на хваление вместо унил дух” (61:3 Исая 61:3). Има утеха и за тези, които преживяват мъка в изпитание. Горчивината от мъката и унижението са по-добри от насладата в греха. Чрез беди Бог ни разкрива слабите места в нашия характер, за да можем с Неговата благодат да победим недостатъците си. Пред нас се отварят непознати страници от нашия характер и ние сме изпитвани дали желаем да приемем укорите и съветите на Бога. Когато стигнем до изпитание, не трябва да се измъчваме и да се оплакваме. Не трябва да се бунтуваме или да се безпокоим, така че да изпуснем Христовата ръка. Необходимо е да смирим душите си пред Бога. Господните пътища са неясни за този, който иска да вижда нещата в приятна за него светлина. Те изглеждат мрачни и безрадостни за нашето човешко естество. Божиите пътища обаче са милостиви и краят им води до спасение. Илия не знаеше какво върши, когато в пустинята каза, че не иска да живее и се помоли да умре. Господ в Своята милост не послуша думите му. На Илия тепърва предстоеше да извърши велико дело и след като приключи работата си, не трябваше да загине в пустинята обезсърчен и самотен. На Илия предстоеше не да слезе в мрака на смъртта, а да се възнесе в слава до небесния трон, придружен от ангелски колесници. Божието слово към скърбящите е: “Видях пътищата му и ще го изцеля; още ще го водя и пак ще утеша него и наскърбените му.” “Аз ще обърна жалеенето им в радост и ще ги утеша, и ще ги развеселя подир скръбта им” (57:18 31:13 Исая 57:18; Еремия 31:13). “Блажени кротките.” Трудностите, с които ще се сблъскаме, могат да бъдат облекчени до голяма степен от кротостта, скрита в Христос. Ако притежаваме смирението на нашия Господ, ние ще се издигаме над обидите, отказите и неприятностите, които преживяваме всеки ден, и те няма да обезсилват духа ни. Най-висшето свидетелство за благородството в един християнин е себевладеенето. Човек, заплашван от малтретиране или жестокост и не успяващ да поддържа в себе си дух на спокойствие и упование в Бога, ограбва от Бога правото Му да разкрие чрез него съвършения Си характер. Смиреното сърце е силата, която дава победа на Христовите последователи; смирението е белег за връзката им с небесните дворове. “Защото, ако и да е възвишен, Господ пак гледа на смирения” (138:6 Пс. 138:6). Бог се отнася с нежност към хората, които разкриват кроткия и смирен Христов дух. Макар и презирани от света, те имат голяма стойност в Божиите очи. Не само мъдрите, великите, щедрите ще получат достъп до небесните жилища; не само енергичният библейски работник, изпълнен с усърдие и работещ активно. Не. Нищите по дух, които копнеят за присъствието на пребъдващия Христос; смирените по сърце, чиято най-висша цел е вършене на Божията воля - именно такива хора ще получат достъп. Те ще бъдат измежду тези, които са изпрали дрехите си и са ги избелили в кръвта на Агнеца. “Затова са пред престола на Бога и Му служат денем и нощем в Неговия храм; и седящият на престола ще разпростре скинията Си върху тях” (Откр.; 7:15 Откр. 7:15). “Блажени, които гладуват и жадуват за правдата.” Чувството за собствено нищожество ще предизвика в сърцето глад и жажда за правда и това желание няма да остане неудовлетворено. Онези, които направят за Исус място в сърцата си, ще осъзнаят Неговата любов. Копнежът на всички, желаещи да имат характер, подобен на Божия, ще бъде задоволен. Светият Дух никога не оставя без подкрепа душата, която се стреми към Исус. Светият Дух - показва Христовите качества. Ако погледът не се измества от Христос, работата на Духа не спира, докато душата не стане подобна на Неговия образ. Чистата любов ще разшири кръгозора на душата, като - даде способност за по-големи постижения, за по-голямо познание на небесните неща, така че да не остане лишена от духовна пълнота. “Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят.” Милостивите ще намерят милост и чистите по сърце ще видят Бога. Всяка нечиста мисъл омърсява душата, притъпява чувството за морал и заличава следите, оставени от Светия Дух. Тя замъглява духовното зрение по такъв начин, че човек не може да види Бога. Господ може да опрости покаялия се грешник и прави това, но макар и опростен, душата му остава опетнена. Този, който иска да има ясно разбиране за духовната истина, трябва да избягва всякаква нечистота в говор и мисъл. Думите на Христос обаче обхващат нещо повече от освобождаване от плътската нечистота, нещо повече от освобождаване от церемониалното омърсяване, което евреите така старателно избягваха. Себелюбието не ни позволява да видим Бога. Човекът със себелюбив дух смята Бога за напълно подобен на себе си. Докато не отхвърлим това разбиране, не можем да разберем Този, Който е любов. Само безкористното сърце, смиреният и доверчив дух ще Го видят като “жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и вярност” (Изх.;34:6 Изх. 34:6). “Блажени миротворците.” Божият мир се ражда от истината. Това означава хармония с Бога. Светът е във вражда с Божия закон; грешниците са във вражда със своя Творец и в резултат на това те враждуват помежду си. Но псалмистът заявява: “Много мир имат ония, които обичат Твоя закон, и за тях няма спънки, та да се препъват” (119:165 Пс. 119:165). Човек не може сам да постигне мир. Човешките планове за пречистване и облагородяване на хората или обществото ще бъдат лишени от мир, тъй като те не достигат сърцето. Единствената сила, която може да създаде и увековечи истинския мир, е Христовата благодат. Когато тази истина се възприеме от сърцето, то ще отхвърли злите страсти, които предизвикват спорове и разногласия. “Вместо драка ще израсте елха, вместо трън ще израсте мирта” и пустинята на живота “ще се възрадва и ще цъфне като крем” (55:13 35:1 Исая 55:13, 35:1). Множествата бяха удивени от това учение, което толкова много се различаваше от заповедите и примера на фарисеите. Хората бяха започнали да мислят, че щастието се съдържа в притежанията и че славата и почитта на света са нещата, към които трябва да се стремят. Беше много приятно да те наричат “учителю”, да бъдеш възхваляван като мъдър и религиозен човек и по този начин да парадираш с добродетелите си пред обществото. Това се смяташе за върха на щастието. Но в присъствието на многобройното множество Исус заяви, че земното богатство и почестите са цялата награда, която тези хора въобще ще получат. Той говореше с увереност и думите Му бяха придружени от сила да убеждава. Присъстващите замълчаха и чувство на страх навлезе в душите им. Те се гледаха един друг със съмнение. В такъв случай кой от тях би се спасил, ако ученията на този човек са верни? Мнозина бяха убедени, че забележителният учител е движен от Божия Дух и ученията, които проповядва, идват от Бога. След като обясни в какво се състои истинското щастие и как може да бъде придобито, Исус посочи ясно задълженията на Своите ученици, като избрани учители от Бога, за да водят другите в пътя на спасението и вечния живот. Той знаеше, че те често ще понасят разочарования и обезсърчение, че ще се сблъскат с упорита съпротива, че ще бъдат обиждани и тяхното свидетелство - отхвърляно. Исус много добре знаеше, че изпълнявайки мисията си, тези скромни мъже, които слушат думите Му толкова внимателно, ще преживеят хули, мъчения, затвори и смърт. Затова Той продължи: “Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мене; радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата, понеже така гонеха пророците, които бяха преди вас” ( 5:11,12 Матей 5:11,12). Светът обича греха и мрази правдата и това беше причината за неговото враждебно отношение към Исус. Всички, които отхвърлят Исусовата безгранична любов, ще намират християнството за едно обезпокоително учение. Светлината на Христос разпръсква мрака, който покрива техните грехове, и те ще виждат, че имат нужда от промяна. Докато поддаващите се на влиянието на Светия Дух започват война със себе си, хората, които се държат за греха, воюват срещу истината и нейните представители. Така се създава борба и Христовите последователи са обвинявани, че създават смутове сред народа. Близостта им с Бога предизвиква омразата на света. Те понасят укора за Христос и ходят по пътя, извървян от най-благородния на земята. Гоненията се посрещат с радост, а не с мъка. Всяко огнено изпитание е Божие средство за пречистване. То ги прави годни за делото им на Божии съработници. Всеки конфликт има значение във великата битка за правда; всеки конфликт ще допринесе за радостта от окончателната им победа. Като знаят това, изпитването на тяхната вяра и търпение ще бъде приемано с радост, а не със страх и стремеж да се избегне. С копнеж да изпълнят задълженията си към света, съсредоточили мислите си в желанието да бъдат одобрени от Бога, Неговите служители трябва да изпълняват всяко задължение независимо от страха или от благоразположението на хората. “Вие сте солта на земята”, каза Исус. Не се оттегляйте от света, за да избегнете гоненията. Вие трябва да живеете между хората, така че Божествената любов да бъде като сол, която запазва света от развала. Сърцата, поддали се на влиянието на Светия Дух, са проводници, чрез които се излива Божието благословение. Ако служителите на Бога бъдат взети от Земята и Неговият Дух се оттегли от хората, този свят ще бъде опустошен и унищожен от управлението на Сатана. Макар че нечестивите не го знаят, те дължат дори благословенията в този живот на присъствието на Божиите люде, които презират и потискат. Но ако християните са такива само по име, те са като солта, която е загубила вкуса си. Те нямат добро влияние в света. Чрез погрешното представяне на Бога стават по-лоши и от невярващите. “Вие сте светлината на света.” Евреите искаха да ограничат спасението до собствената си нация, но Христос им показа, че спасението е като слънчевата светлина. То принадлежи на целия свят. Библейската религия не трябва да бъде затваряна между кориците на една книга или между стените на една църква. Тя не трябва да бъде изваждана от време на време за наша полза и след това отново оставяна настрана, а да освещава всекидневния живот, да се разкрива във всяка делова работа и във всичките ни обществени взаимоотношения. Истинският характер не се формира вън от човека, за да се облече като дреха; той се излъчва отвътре. Ако желаем да насочваме други хора по пътя на правдата, принципите на правдата трябва да живеят в собствените ни сърца. Изповядването на вяра може да провъзгласява теорията на религията, но всъщност практическото ни благочестие открива Словото на истината. Постоянството в живота, осветеният говор, непоклатимата вярност, духът на дейна благотворителност, примерът на благочестие - това са средствата, чрез които светлината се предава на света. Исус не се спря на отделните точки от закона, но не остави слушателите да стигнат до заключение, че е дошъл, за да премахне Своите изисквания. Той знаеше, че има шпиони, готови да използват всяка изпусната дума в служба на целите си. Той познаваше предразсъдъците в умовете на мнозина от слушателите и не каза нищо, което да разколебае тяхната вяра в религията и обичаите, предадени им чрез Мойсей. Сам Христос бе дал и моралния, и церемониалния закон. Той не дойде, за да премахне доверието в собствените Си наставления. Именно поради голямата Си почит към закона и пророците Исус се опита да разруши стената от предания и ритуали, която бе станала затвор за евреите. Отхвърляйки погрешните им тълкувания на закона, в същото време Той внимателно пазеше учениците Си да не би да пренебрегнат жизненоважните истини, поверени на евреите. Фарисеите се гордееха с това, че изпълняват закона. И все пак във всекидневния си живот те познаваха неговите принципи толкова малко, че думите на Спасителя им звучаха като ерес. Когато Той премахна нечистотата, под която бе заровена истината, помислиха си, че се премахва самата истина. Шепнеха си един на друг, че Исус омаловажава закона. Той прочете техните мисли и им отговори: “Да не мислите, че Съм дошъл да разруша закона или пророците; не Съм дошъл да разруша, но да изпълня” ( 5:17 Матей 5:17). Тук Исус отхвърли обвинението на фарисеите. Неговата мисия в света бе да защити святите изисквания на този закон, за който те Го обвиняваха в нарушение. Ако Божият закон можеше да бъде променен или отменен, тогава нямаше нужда Христос да изтърпи последствията от нашите грехове. Той дойде да обясни отношението на закона към човека и да онагледи неговите заповеди чрез собствения Си живот на послушание. Бог ни е дал Своите святи заповеди, защото обича човечеството. Той разкрива принципите на правдата, за да ни предпази от последствията на беззаконието. Законът е израз на Божия начин на мислене; когато го приемем с вярата в Христос, превръща се в наш начин на мислене. Законът ни издига над силата на естествените желания и наклонности, над изкушенията, които водят до грях. Бог иска да бъдем щастливи. Той ни е дал заповедите от закона, за да имаме радост, като ги спазваме. Когато при Исусовото рождение ангелите пееха “слава на Бога във висините и на Земята мир между човеците” (2:14 Лука 2:14), те обявяваха принципите на закона, който Исус дойде “да възвеличи и направи почитаем”. Когато законът бе провъзгласен на Синай, Бог откри пред хората светостта на Своя характер, така че те да видят разликата с греховността на собственото си естество. Законът бе даден, за да осъзнаят греха си и да разберат, че имат нужда от Спасител. Той би извършил това, ако неговите принципи бяха засегнали сърцата чрез Светия Дух. Това дело все още трябва да бъде вършено. Тези принципи на закона са изяснени в живота на Христос и когато Светият Божи Дух докосва сърцето, когато светлината на Христос открива на хората тяхната нужда от пречистващата Му кръв и оправдаващата Му праведност, законът продължава да бъде средство, което ни води до Христос, за да бъдем оправдани чрез вяра. “Законът Господен е съвършен, възвръща душата” (19:7 Пс. 19:7). “Докле премине небето и земята - заяви Исус, - ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне.” Слънцето, което свети в небето, твърдата земя, на която живеем, са Божии свидетели за непроменимостта и вечността на Неговия закон. Дори те да преминат, Божиите заповеди ще останат. “По-лесно е небето и земята да преминат, отколкото една точка от закона да падне” (16:17 Лука 16:17). Системата от символи, които посочваха Исус като Агнец Божи, беше отменена с Неговата смърт, но заповедите от Декалога са толкова непоклатими, колкото непоклатим е Божият трон. Тъй като “законът Господен е съвършен”, всяко отклонение от него е грях. Тези, които пренебрегват Божиите заповеди и учат другите да вършат същото, са осъдени от Христос. Животът на послушание, изживян от Спасителя, потвърди изискванията на закона; той доказа, че законът може да бъде спазван в човешко естество и показа превъзходството на характера, който послушанието развива. Всички, които го спазват така, както Исус го спазваше, заявяват по същия начин, че “законът е свят и заповедта свята, праведна и добра” ( 7:12 Римл. 7:12). От друга страна всички, които нарушават Божиите заповеди, поддържат твърденията на Сатана, че законът е несправедлив и не може да бъде спазван. Така те подкрепят измамите на големия противник и позорят Бога. Те са деца на нечестивия, който пръв въстана срещу Божия закон. Ако бъдат допуснати в небето, отново ще внесат разногласие и бунтарски дух и ще застрашат доброто състояние на вселената. Нито един човек, умишлено пренебрегващ един-единствен принцип от закона, не може да влезе в небесното царство. Равините смятаха, че правдата им е паспорт за небето. Исус обаче им заяви, че тя е недостатъчна и недостойна. Фарисейската правда се състоеше от външни церемонии и от теоретично познаване на истината. Равините твърдяха, че стават святи чрез собствените си усилия да спазват закона, но делата им бяха разделили правдата от религията. Докато спазваха ритуалите съвсем точно, животът им беше неморален и недостоен. Тяхната така наречена “правда” никога не би могла да влезе в небесното царство. Най-голямата заблуда в дните на Христос бе, че самото съгласяване с истината представлява праведност. В цялата човешка история теоретичното познаване на истината не е било достатъчно за спасяване на душата. То не ражда плодове на правда. Ревностното спазване на онова, което се нарича богословска истина, е съпроводено често с омраза към неподправената истина, изявена в живота. Върху най-тъмните страници от историята са отбелязани престъпления, извършени от фанатични привърженици на религията. Фарисеите твърдяха, че са Авраамови потомци и се хвалеха с притежаването на Божиите слова. Но тези предимства не ги предпазиха от себелюбие, злоба, алчност и най-долно лицемерие. Те се смятаха за най-добрите вярващи на света, но с тяхното така наречено правоверие разпънаха Господа на славата. Същата опасност съществува все още. Мнозина са убедени, че са християни просто защото се придържат към някакви богословски догми. Те обаче не са приложили истината във всекидневния си живот. Не са повярвали в нея и не са я обикнали. Затова не са получили силата и благодатта, които идват от освещението чрез истината. Някои могат да изповядват вяра в истината, но ако тя не ги прави искрени, любезни, търпеливи, въздържани, благочестиви, истината става проклятие за тези, които я притежават, а чрез тяхното влияние - проклятие за света. Правдата, проповядвана от Христос, е съобразяване на чувствата и живота към разкритата Божия воля. Грешни хора могат да станат праведни само ако имат вяра в Бога и поддържат жива връзка с Него. Тогава истинското благочестие ще направи мислите възвишени и ще облагороди живота. Тогава външните форми на религията се съгласуват с вътрешната чистота на християнина. Тогава церемониите, необходими в службата за Бога, не са безсмислени ритуали като тези на лицемерните фарисеи. Исус разгледа заповедите поотделно и обясни широчината и дълбочината на техните изисквания. Вместо да премахне една йота от силата им, Той показа колко всеобхватни са техните принципи и изведе на бял свят фаталната грешка на евреите, които външно се представяха за послушни. Исус заяви, че Божият закон се нарушава с една зла мисъл или нечестив поглед. Човек, стане ли съучастник и в най-малката несправедливост, нарушава закона и принизява моралния си облик. Убийството се поражда първо в мислите. Който даде място на омраза в сърцето си, тръгва по пътя на убиеца и приносите му са мерзост за Бога. Евреите подхранваха дух на отмъстителност. В омразата си към римляните те произнасяха тежки обиди и радваха Нечестивия, проявявайки неговите качества. Така сами се обучаваха да вършат ужасните дела, към които той ги водеше. В религиозния живот на фарисеите нямаше нищо, което да препоръча благочестието на езичниците. Исус ги призова да не се самозалъгват с мисълта, че могат да въстанат срещу своите потисници и да подхранват желание за отмъщение заради причинените им злини. Вярно е, че има възмущение, оправдано дори в Христовите последователи. Когато видят, че Бог е позор-н и службата за Него е компрометирана; когато видят, че невинните са потискани, праведно възмущение раздвижва душата им. Гняв, породен от висок морал, не е грях. Но тези, които при всяко предполагаемо предизвикателство се чувстват свободни да подхранват гняв и негодувание, отварят сърцата си за Сатана. Раздразнението и ненавистта трябва да бъдат прогонени от душата, ако искаме да бъдем в хармония с Небето. Спасителят отиде още по-далеч. Той каза: “И тъй, като принасяш дара си на олтара, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтара и иди първо се помири с брата си, тогава дойди и принеси дара си” ( 5:23,24 Матей 5:23,24). Мнозина са ревностни в религиозното служене, а в същото време между тях и братята им има неуместни противоречия, които биха могли да бъдат изгладени. Бог изисква от тях да направят всичко възможно, за да възстановят хармонията. Докато не направят това, Той не може да приеме тяхната служба. В този случай християнското задължение ясно е посочено. Бог излива Своите благословения върху всички. “Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите и дава дъжд на праведните и на неправедните” ( 5:45 Матей 5:45). Той е “благ към неблагодарните и злите” (6:35 Лука 6:35). Той иска от нас да бъдем като Него. “Благославяйте тия, които ви кълнат”, каза Исус; “правете добро на тия, които ви мразят-, за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата.” Това са принципите на закона и те са източникът на живота. Идеалът на Бога за Неговите чада е по-висш и от най-висшето човешко мислене. “И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец” ( 5:48 Матей 5:48). Тази заповед е едно обещание. Планът за изкупление предвижда да се освободим напълно от властта на Сатана. Христос винаги отдалечава покаялата се душа от греха. Той дойде да унищожи делата на дявола и да направи така, че Светият Дух, вложен във всяка покаяла се душа, да я пази от съгрешаване. Действията на изкусителя не трябва да бъдат считани като извинение за каквато и да е погрешна постъпка. Сатана ликува, когато чува как хора, наричащи се Христови последователи, се извиняват за уродливите черти на своя характер. Точно тези извинения водят до грях. Не може да има никакво извинение за греха. Осветен характер, Христоподобен живот са достъпни за всяко Божие чадо, което се е покаяло и вярва. Идеалът за християнски характер е приликата с Христос. Както Човешкият син бе съвършен в Своя живот, така Неговите последователи трябва да бъдат съвършени в техния живот. Исус приличаше във всичко на Своите братя. Той стана плът, каквато сме и ние. Той огладняваше, ожадняваше и се изморяваше. Той се поддържаше с храна и си почиваше чрез сън. Той беше Бог в плът. Неговият характер трябва да бъде наш характер. Господ казва на тези, които вярват в Него: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя; и ще им бъда Бог, и те ще Ми бъдат люде” (6:16 2Кор. 6:16). Христос е стълбата, която Яков видя - основата - е положена на земята, а върхът стига до небесната врата, до самия праг на славата. Ако тази стълба не беше достигнала земята само с едно стъпало, ние щяхме да бъдем изгубени. Но Христос дойде при нас там, където сме. Той прие нашето естество, за да можем ние, приемайки Неговото естество, да победим. Създаден “в плът, подобна на греховната плът” ( 8:3 Римл. 8:3), Той живя безгрешен живот. Сега чрез Своето Божествено естество Исус притежава небесния трон и в същото време чрез човешкото Си естество стига до нас. Желае от нас чрез вяра в Него да достигнем славата на Божия характер. Затова и ние трябва да бъдем съвършени, “както е съвършен нашият небесен Отец”. Исус показа в какво се състои правдата и посочи Бога като неин източник. Сега вече Той се обръща към практичните въпроси. “Когато давате милостиня, молите се, постите - казва Той, - нека нищо да не бъде правено така, че да привлича вниманието или да ви носи слава. Давайте искрено на страдащите и бедните. В молитвите ви нека душата да общува с Бога. Когато постите, не ходете с наведени глави и със сърца, изпълнени с мисли за собственото “Аз”.” Сърцето на фарисея е пуста и безплодна почва, в която не могат да поникнат семената на Божествения живот. Именно човекът, който е готов да служи на Бога, може да Му се предаде безрезервно. Защото чрез близостта с Бога хората стават Негови съработници в представянето на Божия характер пред човечеството. Голяма награда има в служенето, извършвано с искрено сърце. “Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въздаде наяве.” Характерът се оформя чрез живота, който живеем с Христовата благодат. Първоначалната красота започва да се възстановява в душата. Чертите на Христовия характер се възприемат и образът на Божеството започва да излъчва светлина. Лицата на хората, които ходят и работят с Бога, изразяват небесния мир. За тези души Божието царство е вече започнало. Те имат радостта на Христос, радостта да бъдат благословение за човечеството. Имат честта да бъдат приети за служители на Бога; на тях е поверено да вършат Божието дело в Божието име. “Никой не може да служи на двама господари.” Не можем да служим на Бога с разделено сърце. Библейската религия не е само едно влияние измежду многото други; нейното влияние трябва да вземе връх, като измества и контролира всяко друго. Библейската религия не трябва да бъде като петна от боя, нанесени върху плат. Необходимо е да проникне в целия живот подобно на плат, който стои потопен в боя, докато всяка нишка се обагри с равномерен, неизбледняващ цвят. “Ако окото ти е здраво, цялото ти тяло ще бъде осветено; но ако окото ти е болнаво, то цялото ти тяло ще бъде помрачено.” Душевна чистота и твърдост в решенията са условията за получаване на светлина от Бога. Този, който желае да познае истината, трябва да бъде готов да приеме всичко, което тя разкрива. Той не може да прави компромис със заблудите. Да бъдеш колеблив и половинчат в придържането към истината, означава да избереш тъмнината на заблудата и сатанинската измама. Светският живот и неизменните принципи на правдата не могат да се слеят плавно подобно на цветовете от дъгата. Между тях е прекарана широка, ясна линия, очертана от вечния Бог. Приликата с Христос е толкова различна от приликата със Сатана, колкото различен е слънчевият ден от нощната тъмнина. Само тези, които живеят живота на Христос, са Негови съработници. Ако един-единствен грях бъде съхранен в душата или един лош навик остане в живота, цялото естество се омърсява. Човекът става инструмент на неправдата. Всички, които са избрали службата за Бога, трябва да се оставят на Неговите грижи. Христос посочи летящите в небето птици, полските цветя и препоръча на Своите слушатели да размислят за тези неща от Божието творение. “Вие не сте ли много по-скъпи от тях?” - запита Той. Божието внимание върху всяко нещо е съразмерно с неговото място в ск-лата на творението. Провидението наблюдава малкото кафяво врабче. Полските цветя, тревният килим по земята - всички те са под наблюдението и грижите на нашия небесен Отец. Великият Художник се е погрижил да направи лилиите толкова красиви, че те надминават славата на Соломон. Колко повече Той се грижи за човека, който е образ и слава на Бога. Жадува да види как чадата Му разкриват характер, подобен на Неговия. Както слънчевият лъч придава на цветята разнообразни и изящни багри, така Бог придава на душата красотата на Своя характер. Всички, които изберат Христовото царство на любов, правда и мир, като поставят неговите интереси над всички други, се свързват с небето и всяко необходимо за живота благословение става тяхно притежание. В Книгата на Божието провидение - Книгата на живота, за всеки един от нас е отделена страница. Там се съдържа всяка подробност от нашия живот; дори космите на главата са преброени. Чадата на Бога никога не излизат от Неговите мисли. “Не се безпокойте за утре.” Ние трябва да следваме Христос ден след ден. Бог не ни дава помощ за утрешния ден. Той не дава на Своите чада всички наставления за живота наведнъж, за да не се объркат. Той им казва точно толкова, колкото те могат да запомнят и да изпълнят. Дадените сила и мъдрост са за настоящия критичен момент. “Но ако някому от вас не достига мъдрост за днес, нека иска от Бога, Който дава на всички щедро, без да укорява, и ще му се даде” (Яков; 1:5 Яков 1:5). “Не съдете, за да не бъдете съдени.” Не се мислете за по-добри от другите хора и не влизайте в ролята на техен съдия. След като не знаете мотивите, вие сте неспособни да съдите друг човек. Когато го критикувате, вие произнасяте присъда над себе си, защото по този начин показвате, че сте съучастници на Сатана - обвинителя на братята. Господ каза: “Изпитвайте себе си, дали сте във вярата; опитвайте себе си” (2Кор.;13:5 2Кор. 13:5). Това е наше дело. “Защото ако бихме сами себе си съдили, не бихме били съдени” (11:31 1Кор. 11:31, Цариградски превод). Доброто дърво дава добри плодове. Ако плодът е неприятен и без стойност, дървото е лошо. Така и плодът, израснал в живота, свидетелства за състоянието на сърцето и за достойнството на характера. Добрите дела никога не могат да купят спасението, но те са доказателство за вяра, която действа чрез любов и пречиства душата. И въпреки че вечната награда не ни се дава заради заслуги, тя ще бъде съответна на делото, което сме извършили с Христовата благодат. Така Христос изяви принципите на Своето царство и показа, че те са великото правило за живот. За да запази впечатлението от урока, добави един пример. “Не е достатъчно - каза Той - да чуете Моите думи. Чрез послушание вие трябва да ги направите основа на вашия характер. Себелюбието е като движещ се пясък. Ако строите върху човешки теории и изобретения, вашата къща ще рухне. Тя ще бъде отнесена от вятъра на изкушението и бурята на изпитанието. Но принципите, които ви давам, ще останат. Приемете Ме; стройте върху Моите слова.” “И тъй, всеки, който чуе тия Мои думи и ги изпълнява, ще се оприличи на разумен човек, който е построил къщата си на канара; и заваля дъждът, придойдоха реките, духнаха ветровете, и устремиха се върху тая къща; но тя не падна, защото бе основана на канара” ( 7:24,25 Матей 7:24,25).

“И определи дванадесет души” След това се възкачи на хълма и повика при Себе Си ония, които Си искаше; и те отидоха при Него, и определи дванадесет души, за да бъдат с Него и за да ги изпраща да проповядват” (Марко 3:13,14). Именно под покрова от дървета, разположени на планинския склон, недалеч от Галилейското езеро, дванадесетте бяха призовани за апостоли и Планинската проповед бе произнесена. Полята и хълмовете бяха любимите прибежища на Исус и много от Неговите поучения бяха изречени под открито небе, а не в храма или в синагогите. Нито една синагога не би могла да побере множествата, които Го следваха, но не това бе причината Той да предпочита да проповядва по равнини и гори. Исус обичаше природните красоти. За Него всяко спокойно кътче бе свят храм. Първите земни жители бяха избрали за свое светилище мястото под Едемските дървета. Там Христос бе общувал с бащата на човечеството. След като бяха изгонени от рая, нашите първи родители продължиха да се покланят на Бога по полета и гори, където Христос ги посрещаше с евангелието на Своята благодат. Христос бе Този, Който разговаря с Авраам под мамвриевите дъбове; с Исаак, който излизаше привечер на полето, за да се моли; с Яков на Ветилския хълм; с Мойсей между планините на Мадиам; с момчето Давид, докато то се грижеше за стадата си. По указание на Христос в продължение на петнадесет столетия всяка година евреите напускаха домовете си за една седмица и живееха в колиби, направени от “хубави дървета, палмови клони, клони от широколистни дървета и речни върби” (Левит;23:40 Левит 23:40). При обучението на Своите ученици Исус предпочиташе да се оттегля от шумотевицата на града към тишината на поля и хълмове, които бяха много повече в хармония с уроците за себеотричане. По време на Своята дейност Той обичаше да събира около Себе Си хора под синьото небе, на някой тревист хълм или на пясъка до езерото. Тук, заобиколен от собственото Си творение, Той можеше да насочи мислите на слушателите от изкуствените към естествените неща. В растежа и развитието на природата бяха разкрити принципите на Неговото царство. Когато хората вдигаха очи към хълмовете, създадени от Бога, и виждаха чудните дела на Неговите ръце, те можеха да научат ценни уроци на Божествена истина. За тях Христовите поучения щяха да бъдат повтаряни в нещата от природата. Така става с всички, които излязат сред нея с Христос в сърцата си. Те ще се почувстват заобиколени от свято присъствие. Нещата от природата подемат притчите на нашия Господ и повтарят Неговите съвети. Чрез общуване с Бога сред природата умът се възвисява и сърцето намира успокоение. Първата стъпка сега бе да се организира църква, която след възнесението на Христос трябваше да остане Негов представител на земята. Не разполагаха със скъпо светилище, но Спасителят заведе учениците Си в кътче, което обичаше. И святото преживяване от този ден остана в умовете им, свързано завинаги с красотата на планината, долината и езерото. Исус бе призовал учениците Си, за да ги изпрати като Свои свидетели, които да провъзгласят на света какво са видели и чули от Него. Тяхната задача бе най-важната, възлагана някога на човешки същества, и отстъпваше по значение само на задачата на самия Христос. Те трябваше да бъдат Божии съработници за спасението на света. Както в Стария завет дванадесетте патриарси представляваха Израил, така и дванадесетте апостоли трябваше да бъдат представители на евангелската църква. Спасителят познаваше характера на хората, които бе избрал; всичките им слабости и грешки бяха открити пред Него. Той знаеше опасностите, през които трябваше да преминат и отговорността, която щяха да поемат. Сърцето Му бе изпълнено със състрадание към тези избрани мъже. Застанал сам на една планина близо до Галилейското езеро, Той прекара цяла нощ в молитва за тях, докато те спяха в подножието. С първите лъчи на зората ги извика, защото имаше да им предаде нещо важно. От известно време тези ученици работеха активно заедно с Исус. Йоан и Яков, Андрей и Петър, заедно с Филип, Натанаил и Матей бяха по-близко свързани с Него, отколкото останалите, и бяха свидетели на повечето Му чудеса. Петър, Яков и Йоан имаха дори още по-тесни връзки с Исус. Те почти винаги Го придружаваха, като ставаха свидетели на Неговите чудеса и слушаха словата Му. Йоан бе постигнал още по-близко приятелство с Исус, така че стана известен като ученика, когото Учителят обича. Спасителят обичаше всички, но Йоан бе най-възприемчив. Бе по-млад от другите и с детска доверчивост откриваше сърцето си пред Него. Така между него и Христос се установи още по-голяма привързаност и чрез него бе разкрито на Божия народ най-дълбокото духовно учение на Спасителя. Начело на една от групите, на които бяха разделени апостолите стои името на Филип. Той бе първият ученик, към когото Исус отправи категоричната заповед: “Следвай Ме”. Филип бе от Витсаида, града на Андрей и Петър. Той бе слушал проповедите на Йоан Кръстител и бе чул как Йоан обявява Христос за Божи Агнец. Филип искрено търсеше истината, но за вярване бе муден по сърце. Макар и свързан с Христос, това, което разказа на Натанаил за Него, показва, че все още не бе напълно убеден в Божествеността на Исус. Въпреки че глас от небето обяви Христос за Божи Син, Филип Го считаше само за “Исус, Йосифовия син, Който е от Назарет” (1:45 Йоан 1:45). При друг случай, когато пет хиляди души бяха нахранени, липсата на вяра у Филип се прояви отново. Именно за да го изпита, Исус зададе въпроса: “Отгде да купим хляб да ядат тия?” Отговорът на Филип бе изпълнен с неверие: “За двеста динария хляб не ще им стигне, за да вземе всеки по малко” (6:5,7 Йоан 6:5,7). Исус бе наскърбен. Макар че Филип бе видял Исусовите дела и почувствал Неговата сила, все още нямаше вяра. Когато гърците му зададоха въпрос относно Исус, той не се възползва от възможността да ги представи на Спасителя, а отиде да каже на Андрей. Дори в последните часове преди разпятието думите му водеха до обезсърчаване във вярата. Когато Тома каза на Исус: “Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя”, Спасителят отговори: “Аз Съм пътят, истината и животът- Ако бяхте познали Мене, бихте познали и Отца Ми”, Филип отвърна с неверие: “Господи, покажи ни Отца и достатъчно ни е” (14:5-8 Йоан 14:5-8). Толкова бавен на сърце, толкова слаб във вяра бе този ученик, който от три години общуваше с Исус. Като някаква щастлива противоположност на Филиповото неверие беше детското упование на Натанаил. Той бе човек с изключително сериозен характер, чиято вяра се държеше на невидимите реалности. Въпреки всичко Филип бе ученик в Христовото училище и Божественият Учител търпеливо понасяше неверието и невъзприемчивостта му. Когато Светият Дух се изля върху учениците, Филип стана учител според Божието поръчение. Той знаеше за какво говори и поучаваше с увереност, която убеждаваше слушателите. Докато Исус подготвяше учениците за тяхната мисия, един, който не беше повикан, натрапи присъствието си между тях. Това беше Юда Искариотски - човек, който изповядваше, че е Христов последовател. Сега той дойде, молейки за място във вътрешния кръг на учениците. С голяма сериозност и явна искреност заяви: “Учителю, ще вървя след Тебе където и да идеш.” Исус не го отпрати, нито го прие, а само тъжно промълви: “Лисиците си имат леговища и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони” ( 8:19,20 Матей 8:19,20). Юда вярваше, че Исус е Месия, и се надяваше, като се присъедини към апостолите, да си осигури висок пост в новото царство. Исус реши да пресече тази надежда, като му разкри колко е беден. Учениците силно желаеха Юда да стане един от тях. Те го препоръчаха на Исус като човек, който може да Му помага много в работата, защото Юда бе с властна осанка, с остър ум и способност да ръководи. Изненадани бяха, че Исус го посреща толкова студено. Учениците бяха твърде разочаровани, че Исус не се бе опитал да си осигури сътрудничеството на израилевите водачи. Смятаха, че е грешка да не укрепи Своето дело, като Си осигури поддръжката на тези влиятелни хора. Ако Исус бе отпратил Юда, дълбоко в сърцата си учениците щяха да поставят под въпрос мъдростта на Учителя. Последвалите събития с Юда щяха да им покажат опасността да се позволява на каквито и да било светски съображения да надделеят в решаването кой е подходящ за Божието дело. Сътрудничеството на такива хора, каквито учениците искаха да привлекат, би предало делото в ръцете на неговите най-големи врагове. Въпреки всичко след присъединяването си към учениците Юда не остана безразличен към красотата на Христовия характер. Той почувства влиянието на Божията сила, която привличаше души към Спасителя. Този, Който не дойде да пречупи смазана тръстика или да угаси замъждял фитил, не би отхвърлил душа, докато в нея има и най-слабия копнеж към светлината. Спасителят четеше мислите на Юда; Той познаваше дълбините на беззаконието, в което Юда би потънал, ако не бъде избавен чрез Божията благодат. Свързвайки този човек със Себе Си, Исус му даде възможност да бъде ден след ден в допир с лъчите на Неговата всеотдайна любов. Ако отвореше сърцето си пред Христос, Божествената благодат би прогонила демона на себелюбието и Юда би могъл да стане поданик на Божието царство. Бог приема хората такива, каквито са, с човешките черти в техния характер и ги обучава да служат, стига да желаят да се подчиняват и да бъдат учени от Него. Те са избрани не защото са съвършени, а въпреки несъвършенствата си, така че посредством познаването и практикуването на истината, посредством благодатта на Христос да могат да се преобразят по Негов образ. Юда имаше същите възможности като другите ученици. Той слушаше същите ценни уроци. Но практикуването на истината, изисквано от Христос, не съответстваше на желанията и намеренията на Юда, тъй като той не желаеше да се откаже от своите идеи и да приеме мъдрост от Небето. Колко нежно се отнасяше Спасителят към този, който щеше да Го предаде! В своите проповеди Исус разглеждаше принципите на милосърдието, което удря в самия корен на алчността. Той представи пред Юда отвратителния характер на сребролюбието и неведнъж учениците разбираха, че нравът и грехът му се излагат на показ. Въпреки всичко Юда не пожела да изповяда и да изостави своето беззаконие. Бе самодоволен и вместо да устои на изкушението, продължи да мами. Христос бе пред Него - жив пример за това, какъв трябва да бъде, ако се възползва от Божественото посредничество и служба. Но този ученик слушаше уроците напразно. Исус не го укори рязко за алчността му, а имаше свято търпение към този грешен човек дори когато му даваше доказателства, че чете сърцето му като отворена книга. Представи му най-висшите подбуди за вършене на правото; и ако отхвърлеше небесната светлина, Юда би останал без извинение. Вместо да приеме светлината, той предпочете да запази своите недостатъци. В него се подхранваха зли пожелания, страст за отмъщение, мрачни и лоши мисли, докато накрая Сатана го завладя изцяло. Юда стана представител на Христовия враг. Когато се свърза с Исус, той имаше някои положителни черти в характера, които биха могли да се превърнат в благословение за църквата. Ако беше пожелал да понесе игото на Христос, можеше да стане един от главните апостоли. Но Юда закоравяваше сърцето си, когато му бяха посочвани недостатъците, и в своята бунтовна гордост предпочете егоистичните си амбиции, като по този начин стана неспособен за делото, което Бог би му дал да извърши. Всички ученици имаха сериозни недостатъци, когато Исус ги призова да Му служат. Дори Йоан, който общуваше най-тясно със смирения и скромен Исус, не бе по природа смирен и отстъпчив. Той и неговият брат бяха наречени “синове на гърма”. Докато бяха с Исус, всяка обида към Него възбуждаше тяхното възмущение и сприхавост. Зъл нрав, отмъстителност, дух на критикарство - любимият ученик притежаваше всички тези качества. В Йоан имаше гордост и амбиция да бъде пръв в Божието царство. Но ден след ден, в противовес на бунтарския си дух той виждаше Исусовата нежност и въздържаност и слушаше Неговите уроци на смирение и търпение. Йоан отвори сърцето си за Божието влияние и стана не само слушател, но и изпълнител на думите на Спасителя. Той се научи да търпи игото на Христос и да носи Неговото бреме. Исус укоряваше и предупреждаваше Своите ученици, учеше ги на предпазливост, но Йоан и неговите братя не Го напуснаха; избраха Го въпреки укорите. Спасителят не ги остави поради слабостите и грешките им. Те продължиха да споделят Неговите изпитания докрай и да учат уроците от живота Му. Наблюдавайки Го, преобразяваха своя характер. Апостолите бяха твърде различни по темперамент и характер. Това бяха бирникът Левий-Матей и ревностният зелот Симон, който безкомпромисно ненавиждаше римската власт; великодушният, импулсивен Петър и лукавият Юда; Тома - искрен, но все пак плах и страхлив; Филип - бавен по сърце и склонен към съмнения; амбициозните прями Заведееви синове с техните братя. Всички те бяха събрани заедно, с различните им недостатъци и с всичките им унаследени и придобити наклонности към злото. Но в Христос и чрез Христос те трябваше да живеят в Божието семейство, като се учат да бъдат единни във вяра, в учения и в дух. Щяха да имат своите изпитания, огорчения и различни мнения, но докато Той пребъдваше в сърцата, не можеше да съществуват разногласия. Неговата любов щеше да доведе до взаимна любов между тях; уроците на Учителя щяха да изгладят всички различия, водейки учениците към единство в мислите и в преценките. Христос е великият център и те биха се приближили един към друг дотолкова, доколкото се бяха приближили към центъра. Когато Исус завърши наставленията към учениците Си, събра малката група и като коленичи между тях и положи ръце на главите им, произнесе молитва, с която ги посвети в святото Си дело. Така Господните ученици бяха ръкоположени за евангелска служба. За Свои представители между хората Христос не избра ангели, които никога не бяха съгрешавали, а човешки същества - хора със същите чувства - като тези, които те трябваше да спасяват. Сам Той прие човешко естество, за да достигне човечеството. Бог се нуждаеше от човешко естество, тъй като за спасението на света бяха необходими и Божествената, и човешката същност. Божеството се нуждаеше от човешко естество, за да можеше да има човечеството едно средство да общува с Бога. Това се отнася и за Христовите служители и вестители. Човек се нуждае от сила вън от него, която да го възстанови до подобието на Бога и да го направи способен да върши Божието дело. Това обаче не изключва човешкото сътрудничество. Човек се сдобива с Божествена сила и Христос обитава в сърцето чрез вяра. А чрез сътрудничество с Бога човешката сила става способна да върши добро. Този, Който призова галилейските рибари, все още призовава хората за служене. Той желае да изяви силата Си чрез нас, така както я изяви чрез първите ученици. Колкото и несъвършени и грешни да сме, Господ ни предлага да бъдем Негови сътрудници, Христови помощници. Той ни кани да приемем Божествените наставления, така че, съединени с Христос, да можем да вършим Божиите дела. “А ние имаме това съкровище в пръстени съдове, за да се види, че превъзходната сила е от Бога, а не от нас” (4:7 2Кор. 4:7). Ето защо проповядването на евангелието бе поверено на грешни хора, а не на ангели. Така става явно, че силата, която действа в слабото човешко естество, е Божията сила. Така ние сме насърчени да вярваме, че силата, която помага на други хора, толкова слаби, колкото сме ние, може да помогне и на нас. Самите тези, които са “обиколени с немощ”, трябва “да състрадават с невежите и заблудилите се” (Евр.; 5:2 Евр. 5:2). След като самите са били в беда, те са запознати с опасностите и трудностите на пътя и затова са призовани да достигнат хората, които са в същата беда. Има души, объркани от съмнение, обременени с недостатъци, слаби по вяра и неспособни да разберат Невидимия. Но един приятел, когото могат да видят, идващ при тях вместо Христос, може да бъде съединителното звено, което да свърже плахата им вяра с Христос. Ние трябва да бъдем съработници на небесните ангели в представянето на Исус пред света. С нетърпение и желание ангелите очакват нашето сътрудничество, тъй като човек трябва да бъде Божи проводник за свързването на Бога с човека. И когато се предадем на Христос с цяло сърце, ангелите се радват, че могат да говорят чрез нашите гласове, за да разкрият Божията любов.

Съботата Съботата бе осветена при сътворението. Като предназначена за човека, тя имаше своя произход, “когато звездите на зората пееха заедно и всичките Божии синове възклицаваха от радост” (Йов;38:7 Йов 38:7). Мир владееше в света, защото земята бе в хармония с небето. “И Бог видя всичко, което създаде, и ето, беше твърде добро” (Бит.; 1:31 Бит. 1:31). И Той си почина в радостта на Своето завършено дело. Защото си почина в съботата, “Бог благослови седмия ден и го освети” - отдели го за свята употреба. Той го даде на Адам като ден за почивка. Съботата бе паметник за делото на сътворението и по този начин знак за Божията сила и за Неговата любов. Писанието казва: “Достопаметни направи чудесните Си дела.” “Понеже от създанието се изявява това, което е невидимо у Него”, “вечната Му сила и божественост” (Бит.; 2:3 111:4 1:20 Бит. 2:3; Пс. 111:4; Римл. 1:20). Всички неща бяха сътворени от Божия Син. “В начало бе Словото и Словото беше у Бога- Всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:1-3 Йоан 1:1-3). И тъй като съботата е възпоменание за делото на сътворението, тя е един знак за любовта и силата на Христос. Съботата отправя нашите мисли към природата и ни довежда до общуване с Твореца. В песента на птиците, в шумоленето на дърветата, в музиката на морето ние все още можем да чуем Неговия глас, който говореше с Адам и Ева в хладината на деня. И като гледаше Неговата сила в природата, намираме утеха, защото словото, което сътвори всички неща, е същото, което дава живот на душата. Този, “Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето на Исус Христос” (4:6 2Кор. 4:6). Тази мисъл е подбудила поета да изпее песента: “Защото Си ме развеселил, Господи, с деянията Си. Ще се радвам в делата на ръцете Ти, о, Господи. Колко са велики Твоите дела, Господи! Твърде дълбоки са мислите Ти” (92:4,5 Пс. 92:4,5). И Светият Дух чрез пророк Исая заявява: “И тъй, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него? - Не знаете ли, не сте ли чули? Не ви ли се е известило отначало? От основаването на земята не сте ли разбирали? Онзи, Който седи на кръга на Земята, пред Когото жителите - са като скакалци, Който простира небето като завеса и го разпъва като шатър за живеене- И тъй, на кого ще уподобите Бога? Или какво подобие ще сравните с Него? - Дигнете очите си нагоре, та вижте: Кой е създал тези светила и извежда множеството им с брой. Той ги вика всичките по име чрез величието на силата Му, понеже е мощен във власт, ни едно от тях не липсва. Защо говориш, Якове, и казваш, Израилю: Пътят ми е скрит от Господа и правото ми се пренебрегва от моя Бог? Не знаеш ли, не си ли чул, че вечният Бог, Йехова, създателят на земните краища не отслабва и не се уморява? - Той дава сила на отслабналите и умножава мощта на немощните.” “Не бой се, защото Аз Съм с тебе. Не се ужасявай, защото Аз Съм твой Бог. Аз ще те укрепя, да! ще ти помогна. Да! ще те подпра с праведната Си десница.” “Към Мене погледнете и спасени бъдете, всички земни краища, защото Аз Съм Бог и няма друг.” Това е вестта, написана в природата, която трябва да бъде пазена в паметта чрез съботата. Когато Господ каза на Израил да освещават Неговите съботи, Той рече: “- нека бъдат знак между Мене и вас, за да познаете, че Аз, Господ ваш Бог Съм” (40:18-29 41:10 45:22 Езекиил;20:20 Исая 40:18-29, 41:10, 45:22; Езекиил 20:20). Съботата бе вложена в закона, даден от Синай, но като ден за почивка не бе известена за първи път тогава. Народът на Израил имаше познание за нея, преди да дойде при Синай. По пътя към него тя бе спазвана. Когато някои я оскверняваха, Господ ги порицаваше, казвайки: “Докога ще отказвате да пазите заповедите Ми и законите Ми?” (Изх.;16:28 Изх. 16:28). Съботата не бе само за Израил, но и за света. Беше известена в Едем и както другите предписания на Декалога има непреходна валидност. За този закон, от който съботата е част, Христос заяви: “Докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине.” Докато траят небето и земята, съботата ще продължи да бъде знак за властта на Създателя. И когато Едем отново разцъфти на земята, Божият свят почивен ден ще бъде почитан от всички под слънцето. “От събота до събота” обитателите на прославената нова земя ще отиват “да се покланят пред Мене - казва Господ” ( 5:18 66:23 Матей 5:18; Исая 66:23). Никоя друга институция, която е била поверена на евреите, не ги отличава толкова цялостно от околните народи, както съботата. Бог предназначи спазването - да ги определи като Негови поклонници. Тя трябваше да бъде знак за отделянето им от идолопоклонството, за връзката им с истинския Бог. Но за да пазят съботата свято, самите хора трябва да бъдат святи. Чрез вяра трябва да станат участници в Христовата правда. Когато даде на Израил заповедта: “Помни съботния ден, за да го освещаваш”, Господ също им каза: “Бъдете Ми свети човеци” (Изх.;20:8 Изх.;22:31 Изх. 20:8, 22:31). Само така можеше съботата да разграничи Израил като поклонници на Бога. Когато евреите отстъпиха от Бога и пропуснаха да направят чрез вяра Христовата правда своя собствена, съботата загуби значението си за тях. Сатана се стремеше да издигне себе си и да отдалечи хората от Христос и работеше, за да изврати съботата, защото бе знак за Христовата сила. Еврейските водачи изпълниха волята на Сатана, като обградиха Божия почивен ден с тягостни изисквания. В дните на Христос съботата бе така преобразена, че спазването - отразяваше по-скоро характера на егоистичните и осъдителни човеци, отколкото характера на обичащия небесен Баща. Равините в действителност представяха Бога като Такъв, Който е дал на хората неизпълними закони. Те подведоха народа да Го приема като тиранин и да мисли, че спазването на съботата, както Той го изисква, прави хората коравосърдечни и жестоки. Делото на Христос трябваше да очисти тези фалшиви разбирания. Макар че равините Го преследваха с безмилостна враждебност, Той не се присъедини към техните изисквания дори външно, но вървеше право напред, като пазеше съботата според Божия закон. В един съботен ден, когато Спасителят и учениците Му се връщаха от мястото на поклонение, минаха през нива със зреещо зърно. Исус бе продължил да работи до късен час и като минаваха през нивите, учениците започнаха да събират класове и да ядат зърната, като ги стриваха с ръце. В който и да е друг ден това действие не би събудило никакъв коментар, защото минаващият през житна нива, през овощна градина или през лозе бе свободен да събере, каквото желаеше да хапне (23:24,25 виж Второзак. 23:24,25). Но да се прави това в събота, се смяташе за акт на осквернение. Не само събирането на зърното беше един вид жътва, но и стриването на класовете се смяташе вършитба. Така според мнението на равините имаше двойно нарушение. Шпионите веднага се оплакаха на Исус, казвайки: “Защо правите това, което не е позволено да се прави в събота?” Когато бе обвинен за нарушение на съботата във Витесда, Исус се защити, като потвърди Своята синовност към Бога и заяви, че работи в хармония с Отца. Сега, когато бяха атакувани учениците, Той посочи на обвинителите Си примери от Стария завет - действия, извършени в събота от Божии служители. Еврейските учители се гордееха с познаването на Писанията, а в отговора на Спасителя се криеше упрекът, че не ги познават: “Не сте ли чели - каза Той - това, което стори Давид, когато огладня той и мъжете, които бяха с него, как влезе в Божия дом, взе присъствените хлябове и яде-, които хлябове не е позволено никой да яде, а само свещеници?” “И каза им: Съботата е направена за човека, а не човекът за съботата.” “Или не сте ли чели в закона, че в съботен ден свещениците в храма нарушават съботата и пак не са виновни? Но, казвам ви, че тук има повече от храма.” “Човешкият Син е господар и на съботата” (6:3,4 2:27,28 12:5-7 Лука 6:3,4; Марко 2:27,28; Матей 12:5,6). Щом беше право Давид да задоволи глада си, като изяде хлябовете, които бяха отделени да се употребят свято, тогава бе право и учениците да задоволят нуждата си, като откъснат класове в святите часове на съботата. А също и свещениците в храма изпълняват по-голяма работа в събота, отколкото в други дни. Същата работа за светски неща би била грешна, но трудът на свещениците е Божия служба. Те изпълняваха тези обреди, които посочваха изкупителната сила на Христос, и трудът им бе в хармония с целта на съботата. Но сега самият Христос бе дошъл. Учениците, като извършваха делото Му, бяха ангажирани с Божия служба и това, което бе необходимо за изпълнението на тази служба, бе правилно да се върши в съботен ден. Христос искаше да научи учениците и неприятелите Си, че службата за Бога е на първо място. Предметът на Христовото дело в този свят е изкуплението на човека. Затова онова, което е необходимо да се направи в събота, за да се изпълни това дело, е в съгласие със съботния закон. Тогава Исус завърши победоносно Своя аргумент с изявлението, че Той е “господар на съботата” - Един, Който стои над всички въпроси и над всеки закон. Всемогъщият съдия оправда учениците Си от обвинението, като се позова на самите постановления, в чието нарушение бяха обвинени. Исус не остави нещата да отминат само с упрек към неприятелите Му. Заяви, че в слепотата си те са разбрали фалшиво същността на съботата. Каза им: “Но ако бяхте знаяли що значи тая дума: Милост искам, а не жертва!, не бихте осъдили невинните” (Матей 12:7). Многобройните им безсърдечни ритуали не можеха да заместят липсата на истинско благочестие и на нежна любов, които винаги ще отличават верния поклонник на Бога. Христос отново напомни истината, че жертвите нямат никаква стойност. Те бяха средство, а не цел. Предназначението им бе да насочват хората към Спасителя и така да ги довеждат в хармония с Бога. Службата от любов е онова, което Бог цени. Когато тя липсва, простият кръг на церемониите е оскърбление за Него. Така е и със съботата. Предназначена бе да сближава хората с Бога. Но когато умът е погълнат с уморителни ритуали, значението на съботата се обезсмисля. Само външното - спазване бе подигравка. Друга събота, когато Исус влезе в една синагога, видя там човек с изсъхнала ръка. Фарисеите Го наблюдаваха, нетърпеливи да видят какво би сторил. Спасителят добре знаеше, че поради лекуването в събота ще бъде оценен като престъпник, но не се поколеба да събори стената от традиционни изисквания, барикадираща съботата. Исус заповяда на нещастния човек да стане и тогава попита: “Позволено ли е да се прави добро в съботен ден или да се върши зло? Да се спаси ли живот или да се погуби?” Максима бе сред евреите, че пропускът да се извърши добро, когато има възможност за това, означава да се върши зло. Да се пренебрегне спасяването на живот, означаваше да се убива. Така Исус използва срещу равините собственото им оръжие. “А те мълчаха. А като ги изгледа с гняв, наскърбен поради закоравяването на сърцата им, каза на човека: Протегни си ръката. Той я простря и ръката му оздравя” ( 3:4,5 Марко 3:4,5). Когато Го попитаха: “Позволено ли е човек да изцелява в събота?”, Исус отговори: “Кой човек от вас, ако има една овца и тя падне в съботен ден в яма, не ще я улови и извади? А колко по-скъп е човек от овца! Затова позволено е да се прави добро в съботен ден” (12:10-12 Матей 12:10-12). Шпионите не се осмелиха да отговорят на Христос в присъствието на множеството, защото се страхуваха да не си навлекат неприятности. Знаеха, че бе казал истината, но за да не нарушат преданията си, биха оставили човека да страда, а биха се погрижили за безсловесното животно поради загубата, която можеше да претърпи собственикът. Така по-голяма грижа се полагаше за нямото животно, отколкото за човека, сътворен по Божия образ. Това илюстрира и действието на всички фалшиви религии. Те произхождат от желанието на човека да се издигне над Бога, но резултатът е деградацията му под равнището и на животното. Всяка религия, която воюва с Божието върховенство, ограбва човека от славата, която бе негова при сътворението и която трябва да бъде възстановена в него чрез Христос. Всяка фалшива религия учи своите последователи да не се грижат за човешките нужди, страдания и права. Евангелието дава висока цена на човека като изкупен с кръвта на Христос и учи да се отнасяме нежно към нуждите и нещастията му. Господ казва: “Ще направя човека да е по-скъп от чистото злато. Да! Хората да са по-скъпи от офирското злато” (13:12 Исая 13:12). Когато се обърна към фарисеите с въпроса, дали е законно в съботен ден да се прави добро или зло, да се спаси живот или да се убие, Исус ги пресрещна със собствените им зли намерения. Те преследваха живота Му с жестока омраза, докато Той спасяваше живот и носеше щастие на множествата. По-добре ли беше да се убие в събота, както те планираха да сторят, отколкото да се излекува нещастният, както Той направи? Беше ли по-праведно в Божия свят ден да се извърши убийство в сърцето, отколкото всички хора да се обичат, което се изразява в дела на милост? Чрез лекуването на изсъхналата ръка Исус осъди обичая на евреите и очерта четвъртата заповед такава, каквато Бог я бе дал. “Законно е да се върши добро в съботен ден” - заяви Той. Като премахна безсмислените ограничения на евреите, Христос почете съботата, докато обвинителите му обезславяха святия Божи ден. Тези, които твърдят, че Христос е направил закона невалиден, учат, че Той е нарушавал съботата и е оправдал Своите ученици за същото. Така те всъщност застават на позициите на дребнавите евреи. С това се противопоставят на свидетелството на самия Христос, който заяви: “- Аз опазих заповедите на Отца Си и пребъдвам в Неговата любов” (15:10 Йоан 15:10). Никога нито Спасителят, нито Неговите последователи не са нарушавали закона на съботата. Христос бе жив представител на закона. Никакво нарушение на неговите святи заповеди не се намери в живота Му. Обръщайки се към цяла нация от свидетели, които търсеха случай да Го осъдят, Той можа само да каже: “Кой от вас Ме обвинява в грях?” (8:46 Йоан 8:46). Спасителят не бе дошъл да отстрани това, което патриарсите и пророците бяха говорили, защото самият Той бе говорил чрез тези Свои представители. Всички истини на Божието слово идваха от Него, но тези безценни диаманти бяха поставени във фалшиви гнезда. Бе направено така, че тяхната скъпоценна светлина да служи на заблудата. Бог желаеше те да бъдат извадени от гнездата на заблудата и да бъдат преместени в рамките на истината. Това дело можеше да извърши само Божествена ръка. Чрез свързаността си със заблудата истината е служила на делото на неприятеля на Бога и на хората. Христос дойде да я сложи там, където би прославила Бога и където би действала за спасението на човечеството. “Съботата бе направена за човека, а не човекът за съботата” - каза Исус. Институциите, които Бог е установил, са за благословение на човечеството. “Всичко това е заради вас.” “- било Павел или Аполос, или Кифа, или светът, или животът, или смъртта, или сегашното, или бъдещето, всичко е ваше, а вие сте Христови, а Христос е Божий” (4:15 3:22,23 2Кор. 4:15; 1Кор. 3:22,23). Законът на десетте заповеди, от които съботата е част, Бог даде на народа Си като благословение. “Господ ни заповяда - каза Мойсей - да вършим всички тия повеления и да се боим от Господа нашия Бог, за да ни бъде всякога добре и за да пази Той живота ни, както прави и днес” ( 6:24 Второзак. 6:24). А чрез псалмиста бе дадена вестта на Израил: “Служете Господу с веселие! Дойдете пред Него с радост. Познайте, че Господ е Бог. Той ни е направил и ние сме Негови; Негови люде сме и овце на пасбището Му. Влезте в портите Му със славословие. И в дворовете Му с хваление!” (100:2-4 Пс. 100:2-4). И за всеки, “който пази съботата да я не оскверни”, Господ заявява: “И тях ще доведа в святия Си хълм и ще ги зарадвам в Моя молитвен дом” (56:6,7 Исая 56:6,7). “Защото Човешкият Син е господар също и на съботата.” Тези думи са пълни с поучение и утеха. Защото съботата бе създадена за човека, затова тя е Господният ден. Съботата принадлежи на Христос, защото “всичко това чрез Него стана и без Него не е станало нищо от това, което е станало” (1:3 Йоан 1:3). Тъй като Той сътворил всички неща, сътворил е и съботата. Той я отдели като паметник на сътворението. Тя Го посочва както като Творец, така и като Такъв, Който освещава. Тя заявява, че Този, Който сътвори всички неща в небесата и на Земята, и чрез Когото всичко се държи в едно, е главата на църквата и че чрез Неговата сила ние се примиряваме с Бога. Защото, говорейки на Израил, Той каза: “Дадох им и съботите Си да бъдат знак между Мене и тях, за да познаят, че Аз, Господ, ги освещавам” (Езекиил;20:12 Езекиил 20:12). Тогава съботата е знак на Христовата сила да ни направи святи и тя е дадена на всички, които Христос прави святи. Като знак на Неговата освещаваща сила съботата е дадена на всички, които чрез Христос стават част от Божия Израил. И Господ казва: “Ако отдръпнеш ногата си в събота, за да не вършиш своята воля в святия Ми ден. И наречеш съботата наслада, свята на Господа, почитаема-, тогава ще се наслаждаваш в Господа” (58:13,14 Исая 58:13,14). За всички, които приемат съботата като знак на Христовата творческа и изкупителна сила, тя ще бъде наслада. Виждайки Христос в нея, те се радват в Него. Съботата посочва, че делото на сътворението доказва Неговата могъща изкупителна сила. Докато напомня за загубения Едемски мир, тя говори за мира, възстановен чрез Спасителя. И всяко нещо в природата повтаря Неговата покана: “Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя” (11:28 Матей 11:28).

Левий - Матей Никой от римските чиновници в Палестина не бе мразен повече от бирниците. Фактът, че данъците бяха наложени от чужда власт, дразнеше евреите постоянно, като им напомняше за изгубената им независимост. А бирниците бяха не само инструменти на римското потисничество. Те бяха използвачи, обогатяващи се на гърба на народа. Евреинът, приел тази служба от римляните, бе смятан за предател на своя народ. Презираха го като отстъпник и го класираха в най-долните слоеве на обществото. Към тази класа принадлежеше Левий - Матей, който след четиримата ученици в Генисарет бе следващият, призован в служба за Христос. Фарисеите съдеха за него според службата му, но Исус видя в този човек сърце, готово да приеме истината. Матей бе слушал учението на Спасителя. Когато убеждаващият Божи Дух му разкри собствената му погрешност, той закопня да потърси помощ от Христос, но беше свикнал с големеенето на равините и не си и помисли, че великият Учител ще го забележи. Един ден, седейки в своята данъчна бутка, бирникът видя, че Исус се приближава. Голямо беше учудването му, като чу думите, отправени към самия него: “Върви след мен!” Матей “остави всичко, стана и тръгна след Него”. Нямаше колебание, нямаше въпроси, нито през ума му мина мисълта, че заменя доходния си бизнес с бедност и трудности. Достатъчно му беше да бъде с Исус, за да може да слуша Неговото Слово и да се обедини с Него в делото Му. Така беше и с призованите до този момент ученици. Когато Исус покани Петър и неговите другари да Го следват, те веднага оставиха своите лодки и мрежи. Някои от тези ученици имаха приятели, които зависеха от тях за издръжката си, но когато получиха поканата от Спасителя, не се поколебаха и не зададоха въпроса: Как ще живея и ще поддържам моето семейство? Те послушаха призива и когато след това Исус ги попита: “Когато ви пратих без кесия, без торба и без обуща, останахте ли лишени от нещо?”, а те отговориха: “От нищо” (22:35 Лука 22:35). Матей в своето богатство, както и Андрей и Петър в своята бедност, бяха изпитани по един и същи начин. Всеки от тях се посвети еднакво. В момент на успех, когато мрежите бяха пълни с риба и импулсите на стария живот бяха най-силни, Исус прикани учениците край езерото да оставят всичко за делото на евангелието. Така всяка душа е изпитвана за това, кое е по-силно - желанието за земни богатства или приятелството с Христос. Принципът е винаги изискване. Никой не може да последва Божията служба, без цялото му сърце да е в делото и без да смята, че всичко е загуба в сравнение с превъзходството да познаваш Христос. Никой човек, който прави някакви уговорки, не може да бъде ученик на Христос, още по-малко - Негов сътрудник. Когато хората оценяват великото Спасение, саможертвата, видяна в Христовия живот, ще се вижда и в техния. Където и да ги води Той, те ще се радват да Го следват. Призоваването на Матей за един от Христовите ученици възбуди голямо недоволство. Религиозен учител да избере бирник за един от преките си съмишленици - това беше обида против религията, против обществените и народните обичаи! Позовавайки се на предразсъдъците на народа, фарисеите се надяваха да обърнат потока на народните чувства срещу Исус. Сред бирниците се породи голям интерес. Сърцата им бяха привлечени към Божествения Учител. В радостта от своето ново ученичество Матей закопня да доведе при Исус бившите си приятели. Затова направи угощение в къщата си и покани всичките си роднини и другари. Присъстваха не само бирници, но и много хора със съмнителна репутация, които бяха презирани от техните страдащи от скрупули съседи. Празненството бе дадено в чест на Исус и Той не се поколеба да приеме поканата. Добре знаеше, че това щеше да оскърби фарисейската партия, а също и да Го компрометира в очите на народа, но никога такова съображение не би могло да повлияе на действията Му. За Него външните различия нямаха стойност. Това, което притегли сърцето Му, беше една душа, жадуваща за водата на живота. Исус седна като почетен гост на трапезата на митарите. Чрез съчувствие и общителност показа, че признава достойнството на човека и хората копнееха да бъдат достойни за присъствието Му. Думите Му падаха върху техните жадни сърца с благословена, животворна сила. В тези хора, отхвърлени от обществото, се събуждаха нови импулси и се откриваха възможности за нов живот. На събиране като това немалко хора бяха повлияни от учението на Спасителя, признали Го чак след Неговото възнесение. Когато Светият Дух бе излят и в един ден се обърнаха три хиляди души, сред тях имаше мнозина, които за първи път чуха истината на бирническата трапеза, а някои от тях станаха вестители на евангелието. За самия Матей примерът на Исус на това празненство беше постоянен урок. Презреният бирник стана един от най-преданите евангелисти. Чрез службата си той следваше отблизо стъпките на своя Учител. Когато научиха, че Исус е присъствал на угощението в дома на Матей, равините видяха в това възможност да Го обвинят, но решиха да действат чрез учениците. Надяваха се да възбудят предразсъдъците им и да ги отдръпнат от техния Учител. Стратегията им бе да обвинят Христос пред учениците, а пък учениците - пред Христос, като насочва стрелите си там, където най-много ще заболи. Това е начинът, по който Сатана работи още откакто е изхвърлен от небето, и всички, които се опитват да причинят несъгласие и отчуждение, действат чрез неговия дух. “Защо яде вашият учител с бирниците и грешниците?” - попитаха завистливите равини. Исус не изчака учениците да отговорят на обвинението, а сам отговори: “Здравите нямат нужда от лекар, а болните. Но идете и научете се що значи тази дума: “Милост искам, а не жертви”, защото не съм дошъл да призова праведните, а грешните на покаяние.” Фарисеите твърдяха, че са духовно здрави и затова нямат нужда от лекар, докато смятаха бирниците и езичниците за погиващи от болести на душата. Тогава не беше ли Негова работа като лекар да отиде точно при тази класа, която се нуждаеше от помощта му? Но макар че фарисеите се смятаха за много високопоставени, бяха наистина в по-лошо състояние от онези, които презираха. Бирниците бяха по-малко високомерни и по-малко себедоволни, затова и по-възприемчиви за влиянието на истината. Исус каза на равините: “Но идете и научете се що значи тази дума: “Милост искам, а не жертви.” Така Той показа, че докато твърдяха, че проповядват Божието слово, бяха напълно невежи по отношение на за Неговия Дух. Фарисеите бяха смълчани за известно време, но още повече затвърдиха враждата си. След това потърсиха учениците на Йоан Кръстител и се опитаха да ги настроят срещу Спасителя. Същите фарисеи не бяха приели мисията на Кръстителя. Посочвали бяха неговия отшелнически живот, прости навици и грубо облекло и го бяха обявили за фанатик. Тъй като той укоряваше тяхното лицемерие, те се възпротивиха на думите му и се опитаха да настроят народа срещу него. Божият Дух беше подействал върху сърцата на тези горделивци, убеждавайки ги в грях, но те бяха отхвърлили Божия съвет и бяха заявили, че Йоан е обхванат от дявол. Сега, когато Исус дойде и се смеси с народа, и седна сред него да яде и пие, те Го обвиниха, че е лакомник и винопиец. Същите, които хвърлиха обвинението, бяха виновни. Така, както Бог е представян погрешно и Сатана Му приписва собствените си качества, по същия начин Господните вестители ще бъдат фалшиво представяни от тези зли хора. Фарисеите не разбираха, че Исус ядеше с бирници и грешници, за да даде небесна светлина на онези, които са в тъмнина. Те не искаха да видят, че всяка дума, изговорена от Божествения Учител, беше като живо семе, което щеше да покълне и да даде плод за Божия слава. Бяха решили да не приемат светлината и, макар че се бяха възпротивили на мисията на Кръстителя, сега бяха готови да предложат приятелство на неговите ученици, надявайки се да спечелят тяхното сътрудничество срещу Исус. Така представиха нещата, че Той омаловажавал древните традиции. Противопоставиха строгата набожност на Кръстителя на Исусовото поведение, Който ядял и пиел с бирници и грешници. В това време учениците на Йоан бяха в голяма скръб. Това бе преди посещението им при Исус с известие от Йоан. Любимият им учител бе в затвора и те прекарваха дните си в мъка, а Исус не правеше нищо да освободи Йоан и дори сякаш не зачиташе неговото учение. Ако Йоан е изпратен от Бога, защо Исус и Неговите ученици действат толкова различно? Учениците на Йоан нямаха ясно разбиране за Христовото дело. Смятаха, че обвиненията на фарисеите може би имат някакво основание. Спазваха много от предписанията на равините и дори се надяваха да бъдат оправдани чрез делата на закона. Постенето се практикуваше от евреите като акт на заслуга и най-ревностните сред тях постеха по два дни всяка седмица. Фарисеите и Йоановите ученици постеха, когато Йоановите ученици дойдоха при Исус с въпроса: “Защо ние и фарисеите постим много, а Твоите ученици не постят?” Исус им отговори много нежно. Не се опита да поправи погрешните им представи за поста, а само ги насочи към Своята мисия. И Той направи това, като използва същия образ, който самият Кръстител бе използвал в своето свидетелство за Исус. Йоан бе казал: “Младоженецът е, който има невестата, а приятелят на младоженеца, който стои да го слуша, се радва твърде много поради гласа на младоженеца; и така тази моя радост е пълна!” (3:29 Йоан 3:29). Учениците на Йоан не можеха да не си спомнят тези думи на учителя си, когато, използвайки същата илюстрация, Исус каза: “Могат ли сватбарите да жалеят, докато е с тях младоженецът?” Князът на небето бе сред Своя народ. Най-великият Божи дар бе даден за света. Радост за бедните, защото Христос бе дошъл да ги направи наследници на царството Си! Радост за богатите, защото искаше да ги научи как да спечелят вечни богатства! Радост за невежите - искаше да ги направи мъдри за спасение! Радост за учените - искаше да открие пред тях по-дълбоки тайни, в които те никога не бяха прониквали! Истини, които бяха скрити от основаването на света, щяха да бъдат открити на хората чрез мисията на Спасителя. Йоан Кръстител се зарадва, като видя Спасителя. Какъв случай за радост имаха учениците, които бяха привилегировани да ходят и да разговарят с Величието на небето! Не беше моментът за жалеене и пост. Те трябваше да отворят сърцата си, за да приемат светлината на Неговата слава, за да я разпръснат върху тези, които са в тъмнина и в смъртна сянка. Думите на Исус представиха една радостна картина, но през нея падна тежка сянка, която само Неговите очи можеха да различат: “Ще дойде обаче време - каза Той, - когато младоженецът ще им се отнеме и тогава ще постят.” Учениците щяха да скърбят и да постят, когато щяха да видят своя Господ предаден и разпънат. В Своите последни думи към тях в горницата Той каза: “Още малко и няма да Ме виждате; и пак малко, и ще Ме видите. Истина, истина ви казвам, че вие ще заплачете и ще заридаете, а светът ще се радва; вие ще скърбите, но скръбта ви ще се обърне в радост” (16:19,20 Йоан 16:19,20). Когато излезеше от гроба, скръбта им щеше да се превърне в радост. След възнесението Си Христос щеше да отсъства лично; но чрез Утешителя щеше пак да бъде с тях и те не трябваше да прекарват времето си в жалеене. А Сатана искаше точно това. Желаеше те да оставят в света впечатлението, че са били измамени и разочаровани, но чрез вяра те трябваше да гледат към горното светилище, където Исус служеше за тях. Трябваше да отворят сърцата си за Светия Дух - Неговия представител, и да се зарадват в светлината на присъствието Му. Обаче дните на изкушението и тежките изпитания щяха да дойдат и те щяха да бъдат въвлечени в конфликт с управниците на този свят и с водачите от царството на тъмнината. Когато Христос нямаше да бъде лично с тях и те пропуснеха да различат Утешителя, тогава щеше да бъде по-подходящо да постят. Фарисеите се стараеха да възвеличават себе си чрез строго спазване на форми, докато сърцата им бяха изпълнени със завист и борби. “Ето - казва Писанието, - вие постите, за да се препирате и карате и за да биете нечестиво с пестници; днес не постите така, щото да се чуе горе гласът ви. Такъв ли е постът, който Аз съм избрал - ден, в който трябваше човек да смирява душата си? Значи ли да навежда човек главата си като тръстика и да си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, угоден на Господа?” (58:4-6,10 Исая 58:4,5) Истинският пост не е в никакъв случай формална служба. Писанието разкрива поста, който Бог е предписал - “- да развързваш несправедливите окови, да разслабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените и да счупваш всеки хомот”; да “даруваш на гладния желаното от душата ти и насищаш наскърбената душа” (Исая 58:6,10). Ето тук е представен истинският дух и характер на Христовото дело. Целият Му живот е бил жертване за спасението на света. Постейки в пустинята на изкушението или ядейки с бирниците на угощението у Матей, Той даваше Своя живот за изкуплението на изгубените. Не в празно жалеене, в просто унижение на тялото и в многобройни жертви се изявява истинският дух на посвещението, а в готовността да се отдадеш в доброволна служба на Бога и хората. Като продължи да отговаря на Йоановите ученици, Исус разказа една притча: “Никой не кърпи вехта дреха с невалян плат. Защото това, което трябваше да я запълни, отдира от дрехата и съдраното става по-лошо.” Вестта на Йоан Кръстител не трябваше да бъде смесвана с традиции и предразсъдъци. Един опит да се смесят претенциите на фарисеите с Йоановата вярност само щеше да направи по-очевидна пропастта между тях. Принципите на Христовото учение нямаха нищо общо с формализма на фарисеите. Христос не трябваше да засипе пропастта, която бе създадена от учението на Йоан. Той щеше да направи още по-ясно разграничението между старо и ново. По-нататък илюстрира този факт с думите: “Нито наливат ново вино във вехти мехове, инак меховете се спукват, виното изтича и меховете се изхабяват.” Кожените мехове, използвани като съдове за ново вино, ставаха след известно време сухи и крехки и не можеха да се употребяват повторно. С тази илюстрация чрез познати неща Исус представи състоянието на еврейските водачи. Свещеници, книжници и управници бяха закоравели в поддържането на церемонии и традиции. Сърцата им се бяха свили като изсъхналите кожени мехове, с които Той ги сравни. Докато се задоволяваха със законническа религия, не бе възможно да станат съдове за вливане на живата истина от Небето. Смятаха собствената си правда за напълно достатъчна и не желаеха в религията им да бъде внесен нов елемент. Не приемаха добрата воля на Бога към хората като нещо извън тях. Свързваха я със собствените си заслуги поради извършените от тях добри дела. Вярата, която действа чрез любов и очиства душата, не можа да се обедини с религията на фарисеите, изтъкана от церемонии и човешки наставления. Усилията да се обединят Исусовите учения с установената религия щяха да са напразни. Жизнената Божия истина като ферментиращо вино щеше да разкъса старите, разпадащи се мехове на фарисейската традиция. Фарисеите се смятаха прекалено мъдри, за да се нуждаят от наставление, прекалено праведни, за да им е необходимо спасение, и твърде свято почитани, за да им трябва почитта, която идва от Христос. Спасителят ги изостави, за да намери други, които щяха да приемат небесната вест. В неучените рибари, в бирника от пазара, в жената от Самария, в обикновения народ, който Го слушаше с радост, Той намери Своите нови мехове за новото Си вино. Инструментите, които трябва да бъдат използвани за делото на евангелието, са ония души, които с радост приемат светлината, изпращана от Бога. Те са Негови работници за разнасяне познанието на истината по света. Щом чрез благодатта на Христос Неговите чада станат нови мехове, Той ще ги изпълни с ново вино. Учението на Христос, макар да беше представено чрез новото вино, не бе ново учение, а откровение на онова, което е било предавано още от самото начало. Но за фарисеите Божията истина бе загубила първоначалното си значение и красота. За тях Христовото учение беше ново почти във всеки аспект и те нито го признаха, нито го разбраха. Исус показа силата на фалшивото учение да унищожава преценката и желанието за истината. “И никой - каза Той, - след като е пил старо вино, не иска ново, защото казва: Старото е по-добро.” Цялата истина, дадена на света чрез патриарсите и пророците, изгря чрез думите на Христос в нова красота, но книжниците и фарисеите нямаха желание за скъпоценното ново вино. Докато не се очистеха от старите традиции, обичаи и навици, те нямаха място в ума или в сърцето си за Христовите учения. Те се държаха за мъртвите форми и се отдръпнаха от живата истина и от Божията сила. Това стана причина за падението на евреите и ще провали много души днес. Хиляди правят същата грешка като фарисеите, които Христос укори на угощението в дома на Матей. За да не се откажат от някоя любима идея или да не изоставят някой духовен идол, мнозина отказват истината, която идва от Отца на светлините. Доверяват се на себе си и се надяват на собствената си мъдрост, а не съзнават духовната си бедност. Настояват да бъдат спасени по такъв начин, че да могат да извършат някое важно дело. Когато видят, че няма възможност да вплетат егоизма си в делото, отхвърлят предложеното спасение. Законническата религия никога не привлича души към Христос, защото в религия без Христос няма любов. Пост и молитва, извършени с дух на себеоправдание, са скверни в Божиите очи. Тържественото поклонение, кръгът на религиозните церемонии, външното смирение, принасянето на жертви говорят, че човекът, който участва в тях, се смята за праведен и заслужаващ Небето. Това е измама. Нашите собствени дела никога не могат да ни купят спасение. Както бе в дните на Христос, така е и сега. Фарисеите не знаят своята духовна нищета. Към такива е отправена вестта: “Понеже казваш: Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо, а не знаеш, че ти си окаяният, нещастен, сиромах, беден, сляп и гол, то съветвам те да купиш от Мене злато, пречистено с огън, за да се обогатиш, и бели дрехи, за да се облечеш, та да се не яви срамотата на твоята голота- “ (Откр.; 3:17,18 Откр. 3:17,18). Вярата и любовта са златото, пречистено в огън. Но у мнозина златото се е помрачило и богатото съкровище е било загубено. Правдата на Христос за тях е една необлечена дреха, един недокоснат извор. За тях е казано: “Но имам това против тебе, че си оставил първата си любов. И тъй, спомни си откъде си изпаднал и покай се, и върши първите си дела; и ако не, ще дойда при тебе скоро и ще дигна светилника ти от мястото му, ако се не покаеш” (Откр.; 2:4,5 Откр. 2:4,5). “Жертви на Бога с дух съкрушен; сърце съкрушено и разкаяно, Боже, Ти няма да презреш” (51:17 Пс. 51:17). Човек трябва да се очисти от егоизма, преди да може да бъде в пълния смисъл на думата, вярващ в Исус. Когато егоизмът се отхвърли, Господ може да направи човека ново създание. Само нови мехове могат да държат ново вино. Любовта на Христос ще оживотворява вярващия с нов живот. В този, който гледа към Автора и Завършителя на вярата, ще се изяви характерът на Христос.

Ако искаш, можеш да ме очистиш” От всички болести, познати на Изтока, проказата бе най-ужасната. Нейното нелечимо и заразно естество и страшните последици върху жертвите - изпълваха със страх и най-смелия. Евреите я смятаха за наказание вследствие на извършен грях и я наричаха “удар”, “Божи пръст”. Проникваща дълбоко, неподлежаща на изкореняване, смъртоносна, тя бе смятана за символ на греха. Чрез ритуалния закон прокаженият бе провъзгласяван за нечист. Подобно на човек, който вече е умрял, той бе отстраняван от обществото на хората. Каквото се докоснеше до него, ставаше нечисто. Въздухът се замърсяваше от дъха му. Ако някой биваше заподозрян, че страда от тази болест, трябваше да се представи на свещениците, за да го прегледат и да решат болен ли е. Провъзгласяха ли някого за прокажен, изолираха го от семейството му, отлъчваха го от обществото на вярващите в Израил и го осъждаха да общува само с хора, пострадали като него. Законът бе непреклонен в своето изискване. Дори царе и управители не правеха изключение. Ако цар се разболееше от тази ужасна болест, трябваше да предаде скиптъра и да се оттегли от обществото. Прокаженият трябваше да носи проклятието на своята болест настрана от своите приятели и близки. Той бе задължен да оповестява публично за своята беда, да раздере дрехите си и да вика, за да предупреди всички да бягат от оскверняващото присъствие. Викът “Нечист! Нечист!”, който идваше с печален тон от самотния изгнаник, бе предупреждение, пораждащо страх и отвращение. В областта, където Христос служеше, имаше много от тези страдалци. Вестите за Неговото дело достигнаха и до тях, като запалиха искрицата на надежда. Но от дните на пророка Елисей такова нещо не бе се разчувало - човек, заразен от болестта, да се очисти. Те не се осмеляваха да очакват Исус да направи за тях нещо, което никога за никого не бе правено. Имаше обаче един, в чието сърце започна да се поражда вяра. Но човекът не знаеше как да достигне Исус. След като беше отблъснат от своите ближни, как можеше да се представи на Лечителя. Питаше се дали Христос би излекувал НЕГО. Ще благоволи ли да забележи един, за когото се смята, че страда от Божие наказание? Няма ли и Той като фарисеите и като лечителите дори да го презре и да го предупреди да бяга от обществото на хората? Човекът размисли за всичко, което бе чул да му разказват за Исус. Никой, който беше потърсил помощ от Него, не беше върнат. Злочестият човек реши да намери Спасителя. Макар и отлъчен от градовете, той можеше по някакъв начин да пресече Неговия път в планината или да го намери, когато поучава извън градовете. Трудностите бяха големи, но това беше единствената му надежда. Прокаженият бе доведен до Спасителя. Исус проповядваше край езерото и хората бяха събрани около Него. Като стоеше настрана, човекът долови няколко думи от устата на Спасителя, видя Го да полага ръцете Си върху страдащите. Видя сакатите, слепите, парализираните и смъртно болните да се изправят здрави и да славят Бога за своето избавление. Вярата се укрепи в сърцето му. Той се приближи крачка по крачка до събраното множество. Ограниченията, които му бяха наложени, безопасността на хората и страхът, с който всички гледаха на него, бяха забравени. Мислеше само за блажената надежда да бъде излекуван. Прокаженият представлява отвратителна гледка. Болестта е направила страшни белези и неговото разлагащо се тяло е потресаващо. Виждайки го, хората се отдръпват от ужас. Налитат един върху друг в стремежа си да избягнат допира. Някои се опитват да му попречат да се доближи до Исус, ала напразно. Той нито ги вижда, нито ги чува. Не чува изразите им на отвращение. Вижда само Божия Син. Чува само гласа, който съживява с думи умиращите. Пробивайки си път, той се хвърля в нозете Му с вика: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!” Исус отговори: “Искам, бъди очистен!” и постави ръката Си върху него ( 8:3 Матей 8:3). В прокажения настъпи внезапна промяна. Плътта му стана здрава, нервите му - чувствителни, мускулите твърди. Грубата люспеста повърхност, характерна за проказата, изчезна и се появи мека лъскавина, подобна на тази върху кожата на здраво дете. Исус поръча на човека да не разгласява за делото, което бе извършено, а направо да се представи в храма с приношение. Такова приношение не можеше да бъде прието, докато свещениците не прегледат човека и не го провъзгласят за напълно здрав. Колкото и да не желаеха, те трябваше да извършат тази служба. Не можеха да избягнат прегледа и решаването на случая. Думите на Писанието показват с каква сериозност Христос внушаваше на хората необходимостта да не разгласяват и да вършат онова, което им е поръчал. “И Исус му каза: Гледай да не кажеш това никому, но за свидетелство на тях иди да се покажеш на свещеника и принеси дара, който Мойсей е заповядал.” Ако свещениците узнаеха за излекуването на прокажения, омразата им към Христос можеше да ги подведе да издадат нечестна присъда. Исус пожела човекът да се представи в храма, преди слухове за чудото да стигнат дотам. Така щеше да се вземе непредубедено решение и на възстановения прокажен щеше да бъде позволено да се присъедини отново към семейството и приятелите си. И други причини имаше предвид Христос, когато предупреди човека да не разгласява. Спасителят знаеше, че Неговите неприятели постоянно се стараеха да ограничат делото Му и да отдалечат хората от Него. Той знаеше, че лекуването на прокажения щеше да се разчуе надалеч. Мнозина болни от тази болест няма да използват подареното им здраве за благословение на себе си и на другите. А с привличането на прокажените към Себе Си Христос щеше да даде повод да бъде обвинен, че нарушава ограниченията на ритуалния закон. Така Неговото дело за проповядване на евангелието щеше да бъде спънато. Случката оправда Христовото предупреждение. Много хора бяха видяли излекуването на прокажения и с нетърпение очакваха да научат решението на свещениците. Когато човекът се върна при своите приятели, там цареше голяма възбуда. Въпреки предупреждението на Исус, човекът не направи повече усилия да крие факта на своето лечение. Наистина това бе невъзможно да се скрие, но и прокаженият разгласи нашироко станалото. Смяташе, че Исус постави ограниченията пред него само от скромност и не спираше да разгласява за силата на този Велик Лекар. Не разбираше, че всяко такова изявление затвърждава решението на свещениците и старейшините да унищожат Исус. Излекуваният човек почувства, че дарът на здравето е много ценен. Той се наслаждаваше на силата на мъжеството и на връщането си в семейството и в обществото и не можеше да се въздържи да не отдаде слава на Лекаря, който го бе направил отново здрав. Но неговата постъпка спъна делото на Спасителя. Той стана причина край Христос да се натрупват такива големи тълпи, че бе принуден да спре за известно време Своето дело. Всяка постъпка от Христовата служба има дълбоки намерения. Тя съдържа повече, отколкото е самият акт. Подобен е случаят с прокажения. Макар Исус да служеше на всички, които идваха при Него, Той копнееше да благослови и тези, които не идваха. Като привлече бирниците, езичниците и самаряните, желаеше да привлече свещениците и учителите, които се бяха затворили в предразсъдъци и традиции. Използва всички средства, чрез които можеше да ги спечели. Като изпрати излекувания прокажен при свещениците, Той им даде свидетелство, предназначено да обезоръжи техните предразсъдъци. Фарисеите твърдяха, че Христовото учение е против Мойсеевия закон. Но Той настави очистения прокажен да принесе жертва според закона и това бе достатъчно свидетелство за всички, които желаеха да бъдат убедени. Водачите на Ерусалим бяха изпратили шпиони, та да намерят някаква причина да предадат Христос на смърт. Той отговори като им даде доказателство за Своята любов към човечеството, за почитта Му към закона и за силата Му да освобождава от грях и смърт. Така им засвидетелства: “И въздадоха Ми зло за добро и омраза за любовта Ми” (109:5 Пс. 109:5). Този, Който на планината даде предписанието: “Обичайте неприятелите си”, сам приложи този принцип, като не върна “зло за зло или хула за хула, а напротив - благославяйте” ( 5:44 1Петрово; 3:9 Матей 5:44; 1Петрово 3:9). Същите свещеници, които осъдиха прокажения, освидетелстваха неговото излекуване. Тази присъда, произнесена и регистрирана публично, бе живо свидетелство за Христос и когато излекуваният човек се върна отново в обществото на израилевите поклонници според уверенията на свещениците, че върху него няма и петънце от болестта, самият той стана живо свидетелство за своя Благодетел. Представи радостно приношението си и възвеличи името на Исус. Свещениците бяха убедени в Божествената сила на Спасителя. Беше им дадена възможност да познаят истината и да се възползват от светлината. Отхвърлеха ли я, тя щеше да ги отмине и никога да не се върне при тях. Светлината бе отхвърляна от мнозина, но не бе дадена напразно. Много сърца бяха развълнувани, но това остана за известно време неизразено. По време на живота на Спасителя мисията Му сякаш предизвика малък отклик на любов сред свещениците и учителите, но след Неговото възнесение “голямо множество от свещениците се подчиняваха на вярата” ( 6:7 Деян. 6:7). Делото на Христос относно излекуването на прокажения от ужасната болест е илюстрация на делото Му на очистване на душата от греха. Човекът, който бе отишъл при Него, беше “целият прокажен”. Смъртоносната болест бе обхванала тялото му от край до край. Учениците се постараха да предпазят своя Учител от допир, защото, който се докоснеше до прокажен, също ставаше нечист. Но поставяйки ръката Си върху болния, Исус не се оскверни. Неговото докосване даде животворна сила. Проказата бе изчистена. Така е и с проказата на греха - дълбоко вкоренена, смъртоносна и неподдаваща се на очистване чрез човешка сила. “Вече всяка глава е болна и всяко сърце изнемощяло; от стъпалото на ногата дори до главата няма в някое тяло здраво място. Но струпеи и посинения, и гноясали рани” ( 1:5,6 Исая 1:5,6). Но като дойде да живее в човешко естество, Исус не се оскверни. Присъствието Му беше лечителна благодат за грешника. Който падне в нозете Му и каже с вяра: “Господи, ако искаш, можеш да ме очистиш!”, ще чуе отговора: “Искам, бъди очистен!” ( 8:2,3 Матей 8:2,3). При някои случаи на лекуване Исус не даваше веднага исканото благословение. Но в случая с проказата отговори на молбата незабавно. Когато се молим за земни благословения, отговорът на нашата молитва може да бъде отложен или Бог може да ни даде нещо друго, различно от това, което искаме. Не е така обаче, когато искаме освобождение от греха. Неговата воля е да ни очисти от греха, да ни направи Свои деца, способни да живеем свят живот. Христос “даде Себе Си за нашите грехове, за да ни избави от настоящия нечист свят според волята на нашия Бог и Отец” ( 1:4 Гал. 1:4) и “увереността, която имаме в Него е това, че ако просим нещо по Неговата воля, Той ни слуша и ако знаем, че ни слуша, за каквото и да Му попросим, знаем, че получаваме това, което сме просили от Него” ( 5:14,15 1Йоаново 5:14,15). “Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда” ( 1:9 1Йоаново 1:9). При лекуването на паралитика в Капернаум Христос предаде отново същата истина. Това чудо бе извършено, за да се открие силата Му да прощава грехове. Лекуването на паралитика илюстрира и други скъпоценни истини. То е изпълнено с надежда и кураж, а във връзката му с коварните фарисеи има също и урок на предупреждение. Подобно на прокажения този паралитик бе изгубил всяка надежда да се излекува. Неговата болест беше резултат от живот в грях и страданието му бе вгорчено от угризения на съвестта. Дълго бе призовавал фарисеите и лекарите, надявайки се да се успокои от умственото страдание и физическата болка, но те студено го провъзгласиха за нелечим и го изоставиха на Божия гняв. Фарисеите приемаха бедствието като доказателство за Божие отхвърляне и стояха настрана от болните и нуждаещите се. Но често тези, които се провъзгласяваха за святи, бяха по-виновни от осъжданите от тях страдалци. Парализираният човек беше напълно безпомощен и като не виждаше никакви изгледи за помощ отникъде, потъна в отчаяние. Тогава чу за чудните дела на Исус. Казано му бе, че други, така грешни и безпомощни като него, били излекувани. Дори прокажен бил очистен. А приятелите, които му разказаха тези неща, го окуражиха да повярва, че и той може да бъде излекуван, ако бъде занесен при Исус. Но надеждата му повехна, когато си спомни как го връхлетя болестта. Страхуваше се, че чистият Лекар не би понесъл неговото присъствие. Но парализираният човек не желаеше толкова физическо възстановяване, колкото да се освободи от бремето на греха. Ако можеше да види Исус и да получи уверение за прощение и мир с Небето, щеше да бъде доволен да живее или да умре според Божията воля. Викът на умиращия човек беше: “О, да мога да се явя пред Него!” Нямаше време за губене. Изхабената му плът вече се разлагаше. Помоли своите приятели да го занесат върху постелката му при Исус и те с радост се заеха с това. Но тълпата, събрала се вътре и около къщата, където беше Спасителят, бе толкова гъста, че бе невъзможно болният и приятелите му да достигнат до Него или дори да чуят гласа Му. Исус поучаваше в къщата на Петър. Според своя обичай учениците Му бяха насядали близо до Него и “там седяха фарисеи и законоучители, надошли от всяко село на Галилея, Юдея и Ерусалим”. Те бяха дошли като шпиони да търсят обвинение против Исус. Зад тези официални лица се тълпеше смесено множество най-различни хора - нетърпеливи, изпълнени с почит, а други с любопитство, както и невярващи. Различни националности и всички степени на обществото бяха представени тук. “И сила от Господа бе с Него да изцелява.” Духът на живота се изливаше над събранието, но фарисеите и законоучителите не различиха присъствието Му. Те не почувстваха нуждата си и лекуването не се отнасяше за тях. “Гладните напълни с блага, а богатите отпрати празни” (1:53 Лука 1:53). Отново и отново носачите на парализирания се опитваха да си проправят път през тълпата, но напразно. Болният човек се оглеждаше с неизразима мъка. Когато дълго желаната помощ беше толкова близо, как можеше той да изостави надеждата си? По негова молба приятелите му го качиха на покрива на къщата и като развалиха покрива, го пуснаха долу в нозете на Исус. Беседата бе прекъсната. Спасителят погледна натъжения израз на лицето му и видя молещите очи, спрели се върху Него. Разбра случая. Сам бе привлякъл този изкушаван и съмняващ се дух. Още докато парализираният беше у дома си, Спасителят убеди неговата съвест. Когато той се покая за греховете си и повярва в силата на Исус да го излекува, животодаващата милост на Спасителя бе благословила най-напред неговото копнеещо сърце. Исус бе наблюдавал първата искра на вяра да се разраства в доверието, че Той е единственият помощник на грешника. И видя как тя се разгаря по-силно с усилието на човека да дойде в Неговото присъствие. Сега с думи, които се сториха като музика в ушите на страдалеца, Спасителят каза: “Човече, прощават ти се греховете.” Бремето на отчаянието се смъкна от душата на болния. Мирът на прощението завладя духа му и изгря на лицето му. Физическата болка си е отишла и цялото му същество е преобразено. Безпомощният парализиран е излекуван! Виновният грешник е простен! С проста вяра той прие думите на Исус като благодат за нов живот. Не зададе повече въпроси, а остана в благоговейна тишина, прекалено щастлив, за да може да каже дума. От лицето му се излъчваше светлината на Небето и народът наблюдаваше със страхопочитание сцената. Равините чакаха с нетърпение да видят как Христос ще постъпи в този случай. Спомняха си как човекът ги бе призовавал за помощ и те му бяха отказали надежда и съчувствие. Не бяха се задоволили с това и бяха заявили, че страданието му е проклятие от Бога за греховете му. Тези неща изплуваха отново в главите им при вида на болния. Забелязаха интереса, с който всички наблюдаваха сцената, и почувстваха ужасен страх да не изгубят влиянието си върху народа. Тези високопоставени мъже не си размениха нито дума, но гледайки се един друг, прочетоха една и съща мисъл в очите си - трябваше да се направи нещо, за да се възпре народната симпатия към Исус. Той бе заявил, че греховете на парализирания са простени. Фарисеите се хванаха за тези думи като богохулни и намислиха да ги представят като грях, достоен за смърт. Решиха в сърцата си: “Той богохулства. Кой може да прощава грехове освен един Бог?” ( 2:7 Марко 2:7). Исус спря върху тях погледа Си, който ги изпълни със страх и ги накара да се дръпнат назад, и каза: “Защо размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да река на паралитика: Прощават ти се греховете, или да река: Стани, вдигни постелката си и ходи! Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове, (казва на паралитика): Тебе казвам: Стани, вдигни си постелката и иди у дома си!” Тогава този, който беше донесен на носилка при Исус, стана на крака с подвижност и младежка сила. Животодаваща кръв затече във вените му. Всеки орган на тялото му внезапно се задейства. Руменината на здравето замести бледността на приближаващата смърт. “И той стана веднага, вдигна си постелката и излезе пред всичките, така щото всички се зачудиха и славеха Бога, и думаха: Никога не сме виждали такова нещо!” О, чудна Христова любов, свела се, за да излекува виновния и изпадналия в беда! Божественост, скърбяща, утешаваща и облекчаваща болестите на страдащото човечество! О, чудна сила, дадена на човешките чада! Кой може да се усъмни във вестта на спасението? Кой може да омаловажи милостите на един съчувстващ Изкупител? Само творческа сила можеше да възстанови здравето на това разлагащо се тяло. Същият глас, който даде живот на човека, като го създаде от земна пръст, бе и гласът, който даде живот на умиращия парализиран. Същата сила, която дава живот на тялото, бе обновила и сърцето. Този, Който при сътворението “изговори и стана”, който “заповяда и се изпълни” (33:9 Пс. 33:9), бе вдъхнал живот в душата, мъртва от престъпления и грехове. Лекуването на тялото бе доказателство за силата, обновила сърцето. Христос заповяда на парализирания да стане и да тръгне, “за да познаете, каза Той, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове”. Парализираният намери в Христос изцерение както за душата, така и за тялото си. Духовното излекуване бе последвано от физическо възстановяване. Този урок не бива да се пренебрегва. Днес има хиляди страдащи от физически болести, които като паралитика копнеят за вестта: “Твоите грехове са простени!” Бремето на греха с безпокойството, което поражда, и незадоволените желания са основа на техните болести. Те няма да намерят облекчение, докато не дойдат при Лекаря на душата. Мирът, който само Той може да даде, ще придаде сила на ума и здраве на тялото им. Исус дойде “да съсипе делата на дявола”. “В Него бе животът”, и каза: “Аз дойдох, за да имат живот и да го имат изобилно”. Той е “животворящ дух” ( 3:8 1:4 10:10 15:45 1Йоаново 3:8; Йоан 1:4, 10:10; 1Кор. 15:45). Той все още и днес има същата животворна сила, както и при излекуването на болния, когато прости на грешника. Той “прощава всичките ти беззакония”, Той “изцелява всичките ти болести” (103:3 Пс. 103:3). Излекуването на паралитика имаше такъв ефект върху народа, сякаш Небето се бе отворило и разкрило славата на по-добрия свят. Когато човекът, който бе излекуван, мина през множеството, благославяйки Бога на всяка стъпка, и носейки постелката си, сякаш беше перце, народът се отдръпна, за да му направи място, и лицата с изписано на тях почитание го гледаха, шепнейки тихо помежду си: “Странни неща видяхме днес!” Фарисеите бяха поразени и онемели от учудване. Те разбраха, че тяхната ревност не можеше да запали множеството. Чудното дело, извършено за човека, когото бяха оставили на Божия гняв, толкова бе впечатлило народа, че равините бяха забравени за известно време. Видяха, че Христос притежаваше сила, която те бяха приписвали само на Бога. Но благородното достойнство на Неговата осанка беше в забележителен контраст с тяхното високомерие. Те бяха смутени и объркани, като разпознаха, но не признаха присъствието на едно висше Същество. Колкото по-силно бе доказателството, че Исус имаше сила на земята да прощава грехове, толкова по-здраво се вкопчваха в неверието си. От дома на Петър, където бяха видели излекуването на паралитика чрез Неговото слово, отидоха да обмислят нови планове, как да смълчат Божия Син. Физическата болест, колкото и тежка и дълбоко вкоренена да е, се лекува от Христовата сила, но болестта на душата се загнездва още по-здраво в тези, които затварят очите си пред истината. Проказата и парализата не са така ужасни, както високомерието и неверието. Домът на излекувания парализиран се изпълни с голяма радост, когато той се завърна при семейството си, носейки с лекота постелката, на която в тяхно присъствие малко преди това бавно беше изнесен. Скупчиха се наоколо със сълзи на очи, едва смеещи да повярват на станалото. Излекуваният стоеше пред тях в пълната сила на мъжеството. Ръцете, които бяха виждали безжизнени, се подчиняваха бързо на волята му. Плътта, която беше сбръчкана и с оловен цвят, сега беше свежа и румена. Вървеше с твърда, свободна стъпка. Радост и надежда бяха изписани във всяка черта на лицето и изражението на чистота и мир бе изместило белезите на грях и страдание. Радостна благодарност се възнесе от този дом и Бог бе прославен чрез Своя Син, възстановил надеждата на безнадеждния и силата на смазания. Този човек и неговото семейство бяха готови да дадат живота си за Исус. Вярата им не бе помрачена от никакво съмнение. Никакво неверие не засенчваше доверието им в Този, Който беше донесъл светлина в техния скръбен дом.

В Капернаум В Капернаум Исус прекарваше интервалите между Своите пътувания из страната и този град бе известен като “Неговия град”. Бе разположен на брега на Галилейското езеро, до красивата Генисаретска долина. Ниското разположение на езерото придава на равнината, която обкръжава неговите брегове, мек южен климат. Тук в дните на Христос имаше палмови и маслинени дървета, овощни градини и лозя, зелени ниви и ярки цветя в богато разнообразие, всички напоявани от живителните потоци, извиращи от скалите. Бреговете на езерото и близките хълмове, които го заобикаляха, бяха осеяни с градове и села. Езерото бе изпълнено с рибарски лодки. Навсякъде кипеше труд и оживление. Самият Капернаум бе удобен център за делото на Спасителя. Разположен на пътя от Дамаск за Ерусалим и Египет и към Средиземно море, той бе голям кръстопът. Хора от много земи минаваха през него и отсядаха да починат в странноприемниците му. Тук Исус можеше да срещне лица от всеки народ и ранг, богати и високопоставени, както и бедни и смирени, и уроците Му щяха да бъдат разнесени в други страни, в много домове. Щеше да бъде предизвикано изследването на пророците, вниманието щеше да бъде насочено към Спасителя и мисията Му щеше да се изяви на света. Независимо от противодействието на Синедриона, народът с готовност очакваше развитието на Исусовата мисия. Цялото Небе бе развълнувано от интерес. Ангели приготвяха пътя за Неговата служба, раздвижвайки човешките сърца и притегляйки ги към Спасителя. В Капернаум за Христовата сила бе свидетелствал синът на благородника, който бе излекуван. Високопоставеният служител и неговото домочадие с радост говореха за вярата си. Когато се разбра, че самият Учител бе сред тях, целият град се развълнува. Множества се тълпяха при Исус. В събота хората се струпаха в синагогата, като много от тях трябваше да се върнат, защото не можаха да влязат вътре. Всички, които чуха Спасителя, “учудваха се на учението Му, защото Неговото слово беше с власт”. “Защото ги поучаваше като един, който има власт, а не като техните книжници” (4:32 7:29 Лука 4:32; Матей 7:29). Учението на книжниците и старейшините бе студено и формално като урок, научен наизуст. За тях Божието слово нямаше жизнена сила. Собствените им идеи и традиции бяха заместили Неговото учение. В обичайния цикъл от служби те претендираха, че обясняват закона, но никакво вдъхновение от Бога не вълнуваше сърцата им или сърцата на техните слушатели. Исус не се занима с различните спорни въпроси между евреите. Неговата работа бе да представи истината. Думите Му хвърляха поток от светлина върху ученията на патриарсите и пророците и писанията се разкриваха на хората в нова светлина. Никога преди слушателите не бяха прониквали така дълбоко в значението на Божието слово. Исус посрещаше хората на тяхната собствена почва като човек, който познава трудностите им. Той изявяваше красотата на истината, като я представяше по най-пряк и прост начин. Учението Му бе чисто и ясно като течащ поток. Гласът Му бе като музика за слушалите монотонните поучения на равините. Но макар учението Му да бе просто, Той говореше с авторитет. Тази черта на Неговото учение бе в контраст с учението на всички други учители. Равините говореха със съмнение и колебливост, сякаш Писанията можеха да бъдат тълкувани, за да обясняват напълно противоположни неща. Слушателите им попадаха всеки ден във все по-голяма несигурност. А Исус поучаваше върху Писанията с безспорен авторитет. За каквото и да говореше, излагаше нещата с властта на човек, на чиито думи не можеше да се противоречи. И все пак, Той бе по-скоро сериозен, отколкото страстен говорител, който има определена цел пред себе си. Разкриваше действителностите на вечния живот. Във всяка тема разкриваше Бога. Исус се стремеше да премахне заслепението, което държи хората погълнати от земни грижи. Поставяше нещата от живота в тяхната истинска връзка, като подчинени на нещата с вечна стойност. Но не пренебрегваше важността им. Учеше, че небето и земята са свързани и че знанието за Божествената истина подготвя хората да изпълнят по-добре задълженията си във всекидневния живот. Говореше с познаване за Небето, като съзнаваше връзката Си с Бога и признаваше единството Си с всеки член на човешкото семейство. Неговите вести на милост бяха разбираеми за слушателите. Той знаеше “как да помогне с дума на уморения” (50:4 Исая 50:4), защото благодатта се изливаше на устните Му, за да предава на хората по най-привлекателен начин съкровищата на истината. Отнасяше се тактично към изпълнените с предразсъдък умове и ги изненадваше с илюстрациите, които печелеха вниманието им. Достигаше до сърцето чрез нагледни уроци. Примерите Му бяха от всекидневния живот и макар че бяха прости, съдържаха удивителна дълбочина. Птичките във въздуха, кремовете в полето, семената, овчарят и овцете - с тези предмети Христос илюстрира безсмъртни истини. И винаги след това, когато слушателите видеха същите неща в природата, си спомняха думите Му. Христовите илюстрации постоянно повтаряха уроците Му. Христос никога не ласкаеше хората. Никога не каза нещо, с което да разпали въображението им, нито ги похвали за техните умни изобретения, но задълбочените и без предразсъдъци мислители приеха Неговото учение и откриха, че то поставя мъдростта им на изпит. Чудеха се на духовната истина, изразена с най-прост език. И най-високообразованите бяха очаровани от Исусовите думи, а неуките винаги се възползваха от тях. Той имаше вест и за неграмотния и дори езичниците разбраха, че имаше вест и за тях. Нежното Му съчувствие докосваше целебно уморените и тревожни сърца. Дори сред буйството на разярените неприятели Той бе обкръжен от атмосфера на мир. Красотата на Неговото изражение, добротата на характера Му и повече от всичко - любовта, изразена в погледа и гласа Му, привличаха всички, които не бяха закоравели в неверие. Ако не бе благият Му и съчувстващ дух, който се излъчваше от всеки Негов поглед и дума, Той не би привличал множествата. Нещастните, които идваха, чувстваха, че Христос свързва Своя интерес с техния като верен и мил приятел и желаеха да знаят повече за истините, които поучаваше. Небето се бе снишило ниско. Хората копнееха да са по-близо до Него, за да може утехата на любовта Му да ги съпътства винаги. Исус наблюдаваше с дълбоко внимание променящите се лица на Своите слушатели. Лицата, които изразяваха интерес и радост, Го изпълваха с голямо задоволство. Спасителят беше щастлив, когато стрелите на истината проникваха в душата, разрушавайки бариерите на егоизма, пораждайки смирение и най-накрая благодарност. Когато очите Му преминаваха над слушащите Го тълпи и Той познаеше сред тях хората, които бе виждал и преди, лицето Му просветваше от радост. Прозираше в тях надеждни поданици на Своето царство. Когато истината, изговорена ясно, докоснеше някой любим идол, забелязваше промяната на израза, студения отблъскващ поглед, който пречеше на светлината да проникне вътре. Когато виждаше хората да отхвърлят вестта на мир, това пронизваше дълбоко сърцето Му. В синагогата Исус говори за царството, което бе дошъл да установи, и за Своята мисия да освободи пленниците на Сатана. Но бе прекъснат от вик на ужас. Един безумен се втурна сред хората, крещейки: “Остави ни! Какво имаш Ти с нас, Исусе Назарянине? Нима си дошъл да ни погубиш? Познавам Те Кой Си, Светий Божий!” Всички се смутиха и разтревожиха. Вниманието на народа бе отвлечено от думите на Христос. С тази цел Сатана доведе жертвата си в синагогата. Но Исус забрани на демона, казвайки: “Млъкни и излез от него! И когато дяволът го хвърли насред, излезе от него, без да го увреди.” Умът на нещастния страдалец бе помрачен от Сатана, но в присъствието на Спасителя лъч от светлина проникна през тъмата. Копнежът за свобода от властта на Сатана се бе пробудил в него, но демонът се противеше на Христовата сила. Когато човекът се опита да призове Исус на помощ, дяволският дух сложи думи в устата му и той извика в агония от страх. Обхванатият от демони разбираше отчасти, че бе в присъствието на Един, Който би могъл да го освободи, но когато се опита да се досегне до тази могъща ръка, друга воля го задържа, влагайки други думи в устата му. Конфликтът между силата на Сатана и желанието на безумния за свобода бе ужасен. Този, Който победи Сатана в пустинята на изкушението, застана лице срещу лице със Своя неприятел. Демонът употреби цялата си сила, за да запази властта върху жертвата. Да загуби позиция тук, означаваше да отстъпи победата на Христос. Изглеждаше, че измъчваният човек ще изгуби живота си в битката с неприятеля, който бе сломил мъжеството му. Но Спасителят проговори с власт и освободи пленника. И обхванатият от демони човек застана пред учудения народ щастлив в свободата си, владеещ себе си. Дори демонът бе засвидетелствал Божествената сила на Спасителя. Човекът възхвали Бога за своето освобождение. Очите, които толкова време бяха блестели с безумен огън, сега грееха с интелигентност, облени с благодарни сълзи. Хората онемяха от почуда. Веднага щом можаха отново да проговорят, възкликнаха, казвайки си един на друг: “Що е това? Едно ново учение! С власт заповядва и на нечистите духове и те Му се покоряват!” ( 1:27 Марко 1:27). Тайната причина за бедата, която бе направила този човек страшна гледка за приятелите му и бреме за самия него, бе в собствения му живот. Той бе пленен от удоволствията на греха и бе решил да превърне живота си в един голям карнавал. Не бе и сънувал, че ще стане ужас за хората и укор за семейството си. Смяташе, че може да прекарва времето си в невинни лудории. Но веднъж тръгнали по пътя надолу, стъпките му започнаха бързо да се ускоряват. Невъздържание и излишества преобразиха благородните черти на естеството му и Сатана го завладя напълно. Угризенията дойдоха твърде късно. Когато поиска да пожертва и богатство, и удоволствия, за да възстанови отново изгубения си човешки образ, се оказа вече безпомощен в прегръдките на злия. Той бе застанал на територията на неприятеля и Сатана бе обсебил всичките му способности. Изкусителят го бе примамил с много очарователни предложения, но след като нещастният човек бе вече в негова власт, демонът стана безпощаден в своята жестокост и страшен в гневните си атаки. Така ще бъде и с всички, които се поддадат на злото. Привлекателните удоволствия в началото завършват в мрака на отчаянието или в лудостта на една съкрушена душа. Същият зъл дух, който бе изкушавал Христос в пустинята и бе завладял безумния в Капернаум, държеше във властта си невярващите евреи. Но пред тях той си придаваше вид на благочестие, като се опитваше да ги измами, да им подскаже мотиви, за да отхвърлят Спасителя. Тяхното състояние беше дори по-безнадеждно от това на безумния, защото те не чувстваха нужда от Христос и затова Сатана ги държеше здраво във властта си. Времето на Христовата служба сред хората беше и време на голяма активност на тъмните сили. В продължение на векове Сатана с неговите ангели се мъчеше да придобие власт над телата и душите на хората, да ги въвлече в грях и в страдание. За всички тези нещастия той обвиняваше Бога. Исус разкриваше на хората Божия характер. Той разбиваше силата на Сатана и освобождаваше пленниците му. Нов живот, любов и сила от небето съживяваха сърцата на хората и Князът на злото бе предизвикан да се пребори с превъзходството на Неговото царство. Сатана събра всички свои сили и пречеше на Христовото дело на всяка стъпка. Така ще бъде във великата последна борба между правдата и греха. Докато върху учениците на Христос ще се спускат от небето нов живот и светлина, нов живот ще блика и отдолу, даващ сила на последователите на Сатана. Всичко на земята е в напрежение. С хитрост, спечелена през вековете на борба, Князът на злото работи преобразен. Той се явява облечен като ангел на светлината и мнозина “ще слушат измамителни духове и бесовски учения” (1Тимотей; 4:1 1Тимотей 4:1). В дните на Христос водачите и учителите на Израил бяха безсилни да се противопоставят на делото на Сатана. Те бяха пренебрегнали единствените средства, чрез които можеха да устоят на злите духове. Със Словото Божие Христос надви Лукавия. Водачите на Израил твърдяха, че проповядват Божието слово, но те го бяха изследвали само за да подкрепят своите традиции и човешки наредби. Чрез тълкуването си изразяваха неща, които Бог не бе дал никога. Техният мистицизъм направи неясно изясненото от Бога. Обсъждаха незначителни подробности, а практически отхвърляха най-съществените истини. По този начин неверието бе посято широко. Божието слово бе лишено от силата си и злите духове действаха според волята си. Историята се повтаря. С отворена Библия и претенции, че зачитат нейното учение, много религиозни водачи в нашето време унищожават вярата в нея като Слово Божие. Те са заети с дисекция на думата и поставят собствените си мнения над най-ясните изявления. В ръцете им Божието слово губи своята животворяща сила. Ето защо неверието избуява и нечестието се разпространява широко. Когато Сатана подкопае вярата в Библията, той насочва хората към други източници на светлина и сила. Точно по този начин той успява да се вмъкне. Онези, които отхвърлят ясните учения на Писанията и убедителната сила на Светия Божи Дух, поканват демоните да ги овладеят. Критикарството и спекулацията с Писанията, отворили път за спиритизма и теософията - тези модерни форми на древното езичество, се установиха дори в църквите, които се наричат с името на нашия Господ Исус Христос. Редом с проповядването на евангелието работят и агенти, които са само медиуми на лъжливи духове. Много хора се захващат с тях просто от любопитство, но като виждат доказателства за действието на сила, по-голяма от човешката, се увличат все повече, докато ги обземе воля, по-силна от тяхната. Човек не може да избяга от тази тайна сила. Защитата на душата беше съкрушена. Изчезва бариерата срещу греха. Когато човек отхвърли веднъж ограниченията на Божието слово и на Неговия дух, никой не знае до каква дълбочина може да стигне деградацията му. Таен грях или силна страст могат да го държат в плен така безпомощен, както бе обхванатият от бесове в Капернаум. Но състоянието му не е безнадеждно. Средството, с което можем да победим злия, е същото, с което и Христос победи - силата на Словото. Бог не владее умовете ни без наше съгласие. Но ако желаем да знаем и да вършим Неговата воля, за нас се отнасят и обещанията: “И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни.” “Ако иска някой да върши Неговата воля, ще познае дали учението е от Бога” (8:32 7:17 Йоан 8:32, 7:17). Чрез вяра в тези обещания всеки може да бъде освободен от примките на съгрешаването и от властта на греха. Всеки е свободен да избере коя сила ще го управлява. Никой не е паднал толкова ниско, никой не е толкова долен, че да не може да получи освобождение чрез Христос. Обхванатият от демоните, вместо да се помоли, можа само да изговори думите на Сатана. Но бе чут неизговореният зов на сърцето му. Никой вик на нуждаещата се душа, макар и неизговорен с думи, няма да остане незабелязан. Онези, които ще се съгласят да влязат в заветна връзка с Бога в небето, не са оставени на силата на Сатана или на нечестието на своето собствено естество. Те са поканени от Спасителя: “Или нека се хване за силата Ми, за да се примири с Мене!” (27:5 Исая 27:5). Духовете на тъмнината ще се борят за душата, която е още в тяхна власт, но ангели Божии ще оспорват властта им върху нея с побеждаваща сила. Господ казва: “Нима може да се отнеме користта от силния или да се отърват пленените от юнак? Но Господ така казва: Пленниците на силния ще се отнемат и користта ще се отърве от страшния, защото Аз ще се съдя с оня, който се съди с тебе, и ще спася чадата ти” (49:24,25 Исая 49:24,25). Докато събраните в синагогата още не можеха да проговорят от учудване, Исус се оттегли в дома на Петър за малка почивка. Но тук също бе паднала сянка. Майката на Петровата жена лежеше болна от “силна треска”. Исус отстрани болестта и болната стана да прислужва на Учителя и на Неговите ученици. Вестите за делото на Христос се разпръснаха бързо из Капернаум. Поради страх от равините хората не се осмеляваха да дойдат, за да се лекуват в събота, но едва залязло слънцето зад хоризонта, настана голямо раздвижване. От домовете, от магазините, от пазарите обитателите на града се стекоха към скромното жилище, където се бе подслонил Исус. Болните бяха носени на носилки, други дойдоха, опиращи се на своите тояжки или подкрепяни от приятели, куцайки и пробивайки си бавно път към Спасителя. Час след час идваха и си отиваха, защото никой не знаеше дали утре Лечителят щеше да е още сред тях. Никога дотогава Капернаум не бе свидетел на ден като този. Въздухът бе изпълнен с тържествуващи гласове и с викове на освобождение. Спасителят бе щастлив от радостта, която събуждаше. Когато наблюдаваше страданията на дошлите при Него, сърцето Му се вълнуваше от съчувствие и Той се радваше на Своята сила да ги възстанови в здраве и в щастие. Докато не излекува и последния болен, Исус не престана да работи. Късно през нощта, когато множеството се разотиде, настана тишина и в дома на Симон. Дългият и изпълнен с вълнения ден бе отминал и Исус пожела да си почине. Но докато градът още бе потънал в сън, Спасителят “стана и излезе, и отиде в уединено място и там се молеше”. Така Исус прекарваше дните на земния Си живот. Често разпускаше учениците да посетят домовете си и да отпочинат, но нежно се възпротивяваше на техните усилия да Го откъснат от работата Му. Работеше усилено цял ден, като поучаваше невежите, лекуваше болните, даваше зрение на слепите, нахранваше множеството. Вечер или рано сутрин се уединяваше, отиваше в светилището на природата, за да общува със Своя Отец. Често прекарваше по цяла нощ в молитва и размисъл и се връщаше на разсъмване, за да започне работата Си сред народа. Рано сутринта Петър и другарите му дойдоха при Исус и казаха, че народът в Капернаум вече Го търси. Учениците бяха горчиво разочаровани от приема, който бяха оказвали на Христос дотогава. Властите в Ерусалим Го търсеха да Го убият. Даже собствените Му съграждани се бяха опитали да отнемат живота Му. Но в Капернаум Той бе посрещнат с радост и ентусиазъм и надеждите на учениците се разпалиха отново. Може би сред тези обичащи свободата галилеяни щяха да се намерят хора, които да подкрепят новото царство. Но с изненада чуха думите на Христос: “Да идем другаде, в близките градчета и там да проповядвам, защото за това Съм излязъл.” Сред възбудата, която тогава бе обхванала Капернаум, имаше опасност да бъде изгубена целта на Христовата мисия. Исус не се стремеше просто да привлече вниманието към Себе Си като чудотворец или като лечител от физически болести. Стараеше се да привлече хората като техен Спасител. Докато те бяха нетърпеливи, вярвайки, че трябва да дойде като цар, за да установи земно царство, Той желаеше да насочи мислите им от земното към духовното. Обикновеният светски успех би попречил на делото Му. А и удивлението на безгрижната тълпа влияеше неприятно на духа Му. В живота Му нямаше и следа от себеизтъкване. Преклонението, което света отдава на пост, богатство, таланти бе чуждо на Човешкия Син. Исус не употреби нито едно от средствата, с които си служат хората, за да спечелят привързаност или уважение към себе си. Векове преди рождението Му съществуваше пророчеството: “Няма да извика, нито ще издигне високо гласа си, нито ще го направи да се чуе навън. Смазана тръстика няма да пречупи и замъждял фитил няма да угаси. Ще постави правосъдие според истината. Няма да отслабне, нито да се съкруши, догдето установи правосъдие на земята” (42:2-4 Исая 42:2-4). Фарисеите се стремяха да се изтъкнат чрез своите съвестно изпълнявани церемонии, чрез показността на своето поклонение и чрез благодеянията си. Доказваха своята ревност към религията, като я правеха тема на обсъждане. Споровете между противопоставящи се секти с различни възгледи ставаха на висок глас и продължаваха дълго. Беше нещо обикновено човек да чуе по улиците яростен спор между учени законници. Но животът на Исус бе в забележителен контраст с всичко това. Той не участваше нито в шумен спор, нито в богослужение за показ, нито в дело, целящо похвала. Христос беше скрит в Бога и Бог беше разкрит чрез характера на Сина Си. Към това откровение Исус желаеше да насочи умовете на народа и тяхното почитание. Слънцето на Правдата не изгря на света с блясък, за да заслепи сетивата със славата Си. За Христос е писано: “Той ще се появи сигурно както зората” (Осия; 6:3 Осия 6:3). Бавно и нежно дневната светлина огрява земята, изгонвайки сенките на тъмнината и събуждайки света за живот. Така изгря и Слънцето на правдата “с изцеление в крилата си” (Малахия; 4:2 Малахия 4:2).

Призивът край езерото Зазоряваше се над Галилейското езеро. Учениците, уморени от безплодните усилия през нощта, все още бяха в рибарските си лодки. Исус дойде да прекара един спокоен час на брега. В ранната утрин се надяваше да си почине малко от множествата, които Го следваха ден след ден. Но скоро около Него започнаха да се събират хора. Броят им бързо нарастваше, така че Той бе притиснат от всички страни. През това време учениците доплуваха с ладията до брега. За да избегне натиска от множеството, Исус скочи в лодката на Петър и го помоли да я отдалечи малко от брега. Така можеше да бъде виждан по-добре и чут от всички. От лодката Той започна да поучава множеството народ на брега. Каква гледка бе това за ангелите! Техният славен Предводител седеше в рибарска лодка, тласкана насам-натам от неспокойните вълни, и провъзгласяваше добрите вести за спасение на слушащата тълпа, струпала се край брега! Почетеният от Небето изявяваше великите неща на Своето царство на открито, пред простия народ. И все пак нямаше по-подходяща сцена за Неговото дело. Езерото, планините, околните поля, слънчевата светлина, която обливаше земята - всичко това илюстрираше уроците Му и завладяваше умовете. А нито един от Христовите уроци не остана безплоден. Всяка вест от устните Му влизаше в душите като слово на вечен живот. Множеството на брега се увеличаваше с всеки изминал момент. Възрастни хора, опиращи се на бастуните си, отрудени селяни от полята, рибари, оставили тежкия труд в езерото, търговци и равини, богати и учени, стари и млади носеха своите болни и страдащи и се притискаха да чуят думите на Божествения Учител. Тези сцени пророкът бе видял отнапред, когато бе писал: “Завулоновата земя и Нефталимовата земя край езерото отвъд Йордан, езическа Галилея; людете, които седяха в тъмнина, видяха голяма светлина. И на ония, които седяха в страната на мрачната сянка, на тях изгря светлина.” Докато говореше на множеството, застанало на бреговете на Генисарет, Исус в проповедта Си имаше предвид и други слушатели. Гледайки напред през вековете, Той видя Своите верни в затвори и в съдилища, в изкушения, в самота и нещастия. Всяка сцена на радост, борба и трудности бе открита пред Него. Думите Му, изговорени пред събралите се, бяха отправени и към други души. Те трябваше да стигнат до тях като вест на надежда в изпитанията, на утеха в скърбите и на небесна светлина в мрака. Чрез Светия Дух гласът, който говореше от рибарската лодка в Галилейското езеро, щеше да звучи до края на времето, вдъхвайки мир в човешките сърца. Като свърши проповедта Си, Исус покани Петър да отплува навътре и да хвърли мрежата. Но Петър бе обезверен. Цяла нощ не бе хванал нищо. През самотните часове си бе мислил за съдбата на Йоан Кръстител, който линееше сам в затвора. Мислил си бе за бъдещето на Исус и на Неговите последователи, за слабия успех на мисията в Юдея и за омразата на свещениците и равините. Дори в своя занаят се беше провалил. Като гледаше празните мрежи, бъдещето му изглеждаше тъмно и безнадеждно. “Учителю - каза той, - цяла нощ се трудихме и нищо не уловихме. Но по Твоята дума ще хвърля мрежите.” Нощта бе най-благоприятното време за риболов с мрежи в бистрите води на езерото. След като цяла нощ се бяха трудили безуспешно, напразно беше да хвърлят мрежата и през деня. Но Исус бе дал заповедта и любовта към Учителя накара учениците да се подчинят. Симон и брат му заедно спуснаха мрежата. Когато се опитаха да я извадят, в нея имаше толкова много риба, че започна да се къса. Принудени бяха да повикат на помощ Йоан и Яков. Когато уловът бе осигурен, двете лодки бяха така натоварени, че имаше опасност да потънат. Но Петър не го беше грижа сега за лодките и за товара им. Това чудо над всички други, на които той бе свидетел, му откри Божествената сила. Той видя Исус като Този, Който държи природата във властта Си. Присъствието на Божеството му разкри собствената несвятост. Завладяха го любов към Учителя, срам от собственото му неверие, благодарност за снизхождението на Христос и, повече от всичко друго, чувство за собствената му нечистота в присъствието на Безкрайната Чистота. Докато другарите му изваждаха съдържанието от мрежата, Петър падна в нозете на Спасителя с възгласа: “Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек.” Същото присъствие на Божествена святост бе накарало и пророк Даниил да падне като мъртъв пред Божия ангел. Той каза: “- не остана сила в мене, защото енергията ми се обърна в тлеене, та останах безсилен.” Така и Исая, когато видя славата на Господа, възкликна: “Горко ми, защото загинах, понеже съм човек с нечисти устни и живея между люде с нечисти устни, понеже очите ми видяха Царя, Господа на силите” (Даниил;10:8 6:5 Даниил 10:8; Исая 6:5). Човешкото естество със своята слабост и грях застана в контраст със съвършенството на Божеството и Петър почувства цялата си недостатъчност и несвятост. Така е ставало с всички, на които е било дадено да вникнат в Божието величие и сила. Петър възкликна: “Иди си от мене, Господи, защото съм грешен човек.” Но падна в нозете на Исус, чувствайки, че не може да се отдели от Него. Спасителят отговори: “Не бой се, отсега човеци ще ловиш.” След като Исая бе видял Божията святост и недостойнството си, му бе поверена Божествената вест. Така беше и с Петър. След като бе доведен до себеотричане и зависимост от Божията сила, той прие призива да работи за Христос. Дотогава никой от учениците не се бе присъединил напълно като сътрудник на Исус. Те бяха свидетели на много от чудесата Му и слушаха учението Му, но не бяха оставили напълно предишните си занятия. Затварянето на Йоан Кръстител бе тежко разочарование за всички тях. Ако резултатът от мисията на Йоан бе такъв, можеха да имат малка надежда в своя Учител. При това всички религиозни водачи се бяха сдружили против Него. При тези обстоятелства за тях бе облекчение да се върнат за кратко време към риболова. Но сега Исус ги повика да оставят досегашния си начин на живот и да обединят интересите си с Него. Петър прие този зов. Наближавайки брега, Исус каза на другите трима ученици: “Вървете след Мене и Аз ще ви направя да станете ловци на човеци.” Те веднага оставиха всичко и Го последваха. Преди да им каже да оставят мрежите и рибарските си лодки, Исус им даде уверението, че Бог ще задоволи нуждите им. Използването на Петровата лодка за делото на евангелието бе богато възнаградено. Този, Който е “богат към всички, които Го призовават”, е казал: “Давайте и ще ви се дава, добра мярка, натъпкана, стърсена, препълнена ще ви дават- “ (10:12 6:38 Римл. 10:12; Лука 6:38). С тази мярка бе възнаградил Той службата на ученика. И всяка жертва, която е отдадена в служба на Него, ще бъде възнаградена според “премногото богатство на Своята благодат” ( 2:7 Еф. 2:7). През тази тъжна нощ в езерото, отделени от Христос, учениците бяха силно потиснати от неверието и уморени от безплодните си усилия. Но присъствието Му запали тяхната надежда и им донесе радост и успех. Така е и с нас. Без Христос нашата работа е безплодна и е лесно да ни завладее недоверие и да изразим недоволство. Но когато Той е близо до нас и работим под Неговото ръководство, тогава се радваме на доказателството на силата Му. Делото на Сатана е да обезкуражи душата, а Христовото дело - да я вдъхнови с вяра и надежда. И един по-дълбок урок предаде това чудо на учениците, а също и на нас: че Този, Чието слово можа да събере рибите от езерото, може да повлияе и върху човешките сърца и да ги привлече с връзките на Своята любов, така че служителите Му да станат “ловци на човеци”. Тези галилейски рибари бяха скромни и необразовани хора, но Христос - светлината на света, беше във висша степен способен да ги подготви за поста, който им бе избрал. Спасителят не презираше образованието, защото, когато бъде повлияно от Божията любов и посветено на Неговата служба, е благословение. Но Той подмина мъдрите хора от Своето време, защото бяха самонадеяни, не можеха да съчувстват на страдащото човечество и да станат сътрудници на Човека от Назарет. В слепия си фанатизъм те презряха поучението от Христос. Господ Исус търси съучастието на онези, които ще бъдат живи проводници на Неговата благодат. Първото нещо, което трябва да научат всички желаещи да станат съработници на Бога, е урокът да не се уповават на себе си. Тогава ще са готови да отразяват Христовия характер. Това не се постига с образование в най-престижните училища. То е плод на мъдростта, придобита единствено от Божествения Учител. Исус избра необразовани рибари, защото те не бяха научени на традициите и погрешните обичаи на своето време. Бяха хора с природни способности, скромни и приемащи поучение - хора, които Той можеше да ги подготви за Своето дело. В обикновените прослойки има много хора, търпеливо извършващи всекидневния си тежък труд, без да осъзнават, че притежават възможности, които, ако бъдат изявени, биха ги изравнили с най-издигнатите в света. Необходимо е докосването на една умела ръка да събуди тези спящи способности. Такива хора Исус призова да Му станат съмишленици и им даде привилегията да общуват с Него. Никога и най-великите в света не са имали подобен Учител. Когато учениците завършиха обучението си при Спасителя, не бяха вече невежи и некултурни. По ум и по характер станаха като Него и хората познаха, че са били с Исус. Най-висшата задача на образованието не е просто да даде знание, а да придаде животворна енергия, получена от контакта на ум с ум, на душа с душа. Само животът може да породи живот. Тогава каква привилегия беше за тях да бъдат три години във всекидневен контакт с Божествения живот, от който изтичаше всеки животодаващ импулс за благословение на света! Повече от всички свои приятели възлюбеният ученик Йоан се предаде на силата на тази чудна любов. Той казва: “- животът се яви и ние видяхме и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше в Отца и се яви нам- “ “- приехме от Неговата пълнота и благодат върху благодат” ( 1:2 1:16 1Йоаново 1:2; Йоан 1:16). Апостолите на нашия Господ нямаха с какво да се прославят. Очевидно бе, че успехът на труда им се дължеше единствено на Бога. Животът на тези мъже, усъвършенстваните им характери и могъщото дело, което Бог извърши с тях, са свидетелство, че може да го извърши с всички, които приемат поучение и са Му послушни. Обичащият най-много Христос, ще извърши и най-много добри дела. Няма граница за полезността на човека, който, като отстрани егоизма си, дава място в своето сърце за работата на Светия Дух и заживява напълно посветен на Бога. Ако хората издържат на необходимата дисциплина, без да се оплакват или да отслабват насред пътя, Бог ще ги поучава час след час, ден след ден. Той копнее да разкрие Своята благодат. Отстрани ли Неговият народ пречките, Той ще излее спасителни води в изобилни потоци чрез човешки проводници. Ако скромните хора бяха окуражавани да извършват всичките добрини, които могат, ако нямаше ръце, които да ги задържат и които да потискат техния жар, то за Христос би имало стотици работници там, където сега има един. Бог взема хората такива, каквито са, и ги подготвя за Своята служба, ако Му се предадат. Божият Дух, приет в душата, ще оживотвори всичките им способности. Под водачеството на Светия Дух умът, безрезервно предаден на Бога, се развива хармонично и е подкрепен, за да разбере и изпълни Божиите изисквания. Слабият, колеблив характер се променя в силен и устойчив. Постоянното себепредаване установява такава близка връзка между Исус и ученика Му, че християнинът става като Него по ум и характер. Чрез връзката с Христос той ще има по-ясни и по-обхватни възгледи. Разсъждението му ще бъде по-проницателно и разумът му - по-уравновесен. Който копнее да служи на Христос, така се повлиява от живителната сила на Слънцето на правдата, че става способен да принася плод за слава на Бога. Хора с най-високо образование в областта на изкуствата и науките са научили безценни уроци от скромни християни, пренебрегнати от света като неучени. Но тези неучени са придобили образование в най-висшето от всички училища. Те са седели са до нозете на Този, Който говореше, както “никога човек не е говорил”.

“Не е ли Тоя синът на дърводелеца?” Над светлите дни на службата на Христос в Галилея тегнеше сянка. Жителите на Назарет Го отхвърлиха. “Не е ли Тоя синът на дърводелеца?” - казаха те. През Своето детство и юношество Исус се бе покланял заедно със Своите братя в синагогата в Назарет. Откакто започна службата Си, Той не се бе връщал у дома, но те знаеха с какво бе зает. Когато се яви отново, интересът и очакванията им се възбудиха до най-висока степен. Тук бяха хората, които познаваше от дете. Тук бяха майка Му, братята и сестрите Му и когато влезе в синагогата в събота и зае мястото Си сред поклонниците, всички очи се насочиха към Него. В редовната служба за деня старейшината прочете от Писанията на пророците и увеща народа да продължава да се надява на Идващия, Който щеше да издигне славно царство и да изгони всеки потисник. Той се постара да окуражи своите слушатели, като им повтори доказателствата, че е наближило идването на Месия. Описа славата на Неговото идване, като подчерта мисълта, че Той ще се появи начело на армии, за да освободи Израил. Когато в синагогата присъстваше равин, очакваше се той да изнесе проповедта, а който и да е от израилтяните би могъл да прочете нещо от книгите на пророците. Тази събота Исус бе поканен да участва в службата. Той “стана да чете. И подадоха Му книгата на пророк Исая” (4:16,17 Лука 4:16,17). Писанието, което Той прочете, се отнасяше за Месия. “Духът на Господа е на Мене, защото Той Ме е помазал да благовестявам на сиромасите. Прати Ме да проглася освобождение на пленниците и прогледване на слепите; да пусна на свобода угнетените; да проглася благоприятната Господня година.” “И като затвори книгата, върна я на служителя и седна, а очите на всички в синагогата бяха впити в Него- И всички Му засвидетелстваха, чудещи се на благодатните думи, които излизаха из устата Му” (4:20-22 Лука 4:20-22). Исус застана пред народа като живо свидетелство на пророчеството за самия Себе Си. Обяснявайки думите, които прочете, Той заговори за Месия като утешител на потиснатите, освободител на пленниците, лечител на измъчените и като Този, Който възстановява зрението на слепите и разкрива на света светлината на истината. Неговото впечатляващо държане и чудната важност на думите Му развълнуваха слушателите с непозната за тях сила. Вълната на Божественото влияние събори всяка преграда. Подобно на Мойсей те видяха Невидимия. Когато сърцата им бяха раздвижени от Светия Дух, откликнаха с пламенно “амин” и с възхвала на Господа. Но когато Исус съобщи: “Днес се изпълни това писание във вашите уши”, те внезапно насочиха мислите си към себе си и към претенциите на Този, Който се обръщаше към тях. Те, израилтяните, децата на Авраам, бяха представени като в робство. Към тях се обръщаха като към затворници, които трябваше да бъдат освободени от силата на злото, като живеещи в тъмнина и нуждаещи се от светлината на истината. Гордостта им бе засегната и страховете им се надигнаха. Думите на Исус означаваха, че делото Му за тях беше съвсем различно от онова, което желаеха. Делата им трябваше да бъдат изследвани отблизо. Въпреки своята стриктност във външните церемонии, те се отдръпнаха от тези ясни, всепроникващи очи. “Кой е този Исус?” - попитаха. Този, Който си бе присвоил славата на Месия, бе синът на един дърводелец, работил своя занаят с баща Си Йосиф. Бяха Го виждали да се труди упорито, да се изкачва и да слиза по хълмовете. Познаваха братята и сестрите Му, познаваха Неговия живот и труд. Бяха Го виждали как се развива от детство към юношество и от юношество към мъжество. Макар че животът Му беше безупречен, не искаха да повярват, че Той е Обещаният. Какъв контраст между Неговото учение за новото царство и това, което бяха слушали от своя старейшина! Исус не каза нищо за освобождението им от римляните. Те бяха слушали за Неговите чудеса и се бяха надявали, че силата Му ще бъде употребена в тяхна полза, но не видяха признак за такова намерение. Като отвориха вратата на съмнението, сърцата им се закоравиха още повече след моментното омекване. Сатана бе решил тези слепи очи да не бъдат отворени този ден и вързаните в робство да не бъдат пуснати на свобода. С голяма сила работеше той, за да ги закрепи в неверието. А те не си даваха сметка за вече даденото знамение, когато бяха развълнувани от убеждението, че точно Този, Който се обърна към тях, бе техният Изкупител. Но сега Исус им даде доказателство за Своята Божественост, като им разкри тайните им мисли. “Той им рече: Без друго ще ми кажете тая поговорка: Лекарю, изцери Себе Си; каквото сме чули, че става в Капернаум, стори го и тук в Своята родина. И пак рече: Истина ви казвам, че никой пророк не е приет в родината си. А казвам ви наистина, много вдовици имаше в Израиля в дните на Илия, когато се затвори небето за три години и шест месеца и настана голям глад по цялата земя. А нито при една от тях не бе изпратен Илия, а само при една вдовица в Сарепта Сидонска. Тъй също много прокажени имаше в Израил във времето на пророк Елисей, но никой от тях не бе очистен, а само сириецът Нееман” (4:23-27 Лука 4:23-27). Чрез тази поредица от събития в живота на пророците Исус отговори на въпросите на Своите слушатели. На слугите, които Бог бе избрал за особена работа, не бе позволено да работят за ожесточени сърца и невярващ народ. Но тези, които имаха чувствителни сърца и силна вяра, бяха особено облагодетелствани от доказателствата за Неговата сила, дадени чрез пророците. В дните на Илия Израил се бе отдалечил от Бога. Израилтяните се държаха за греховете си и отхвърляха предупрежденията на Духа чрез Божиите вестители. Така те прекъснаха канала, чрез който Божиите благословения можеха да дойдат до тях. Господ подмина домовете на Израил и приюти Своя слуга в езическа земя при жена, която не принадлежеше към избрания народ. На тази жена бе оказана милост, защото последва светлината, която получи, и сърцето - се отвори за по-голямата светлина, която Бог - изпрати чрез Своя пророк. По същата причина във времето на Елисей бяха подминати прокажените в Израил. Но Нееман - един езически благородник, бе верен в убежденията си за правото и бе почувствал голямата си нужда от помощ. Той бе в състояние да получи дарбите на Божията благодат. И не само бе очистен от проказата си, но и благословен със знание за истинския Бог. Как стоим пред Бога - това зависи не от количеството на светлината, която сме получили, а от това как употребяваме онова, което имаме. Така дори езичниците, които избират правото, доколкото могат да го различат, са в по-благоприятно положение от тези, които имат голяма светлина и твърдят, че служат на Бога, но я пренебрегват и във всекидневния си живот противоречат на това, което изповядват. Думите на Исус към слушателите в синагогата удариха техните себеоправдания в корена, разкривайки им горчивата истина, че се бяха отделили от Бога и проиграли правото си да бъдат Негов народ. Всяка дума проникваше в тях като нож. Яви се истинското им състояние. Сега презряха вярата, с която Исус най-напред ги бе вдъхновил. Не искаха да приемат, че Този, Който имаше беден и нисък произход, беше нещо повече от обикновен човек. Неверието им породи омраза. Сатана ги завладя и в гнева си те започнаха да крещят против Спасителя. Оттеглиха се от Този, Чиято мисия бе да лекува и възстановява. Сега те изявиха качествата на погубителя. Когато Исус говореше за благословенията, дадени на езичниците, ужасната национална гордост на слушателите Му се надигна и думите Му бяха заглушени от шумни гласове. Тези хора се гордееха, че пазят закона. Но сега, когато бяха засегнати предразсъдъците им, бяха готови да убиват. Събранието избухна и като хванаха Исус, изведоха Го от синагогата и излязоха извън града. Всички изглеждаха решени да Го погубят. Искаха да Го заведат до една пропаст, където да Го хвърлят надолу с главата. Крясъци и проклятия изпълваха въздуха. Някои захвърляха камъни по Него, когато изведнъж Той изчезна. Небесните вестители, изправени до Него в синагогата, Го придружиха и сред тази побесняла тълпа. Те Го закриха от неприятелите Му и Го отведоха на безопасно място. Така ангелите запазиха Лот и го изведоха в безопасност от Содом. Така закриляха Елисей в малкия планински град. Когато обкръжаващите хълмове бяха изпълнени с конете и колесниците на сирийския цар и с голямо множество въоръжени мъже, Елисей видя склоновете на близките хълмове покрити с армиите на Бога - коне и колесници от огън около Божия слуга. Така през всички векове ангелите са били близко до Христовите верни последователи. Големият съюз на злото е готов да се хвърли срещу всички, които желаят да победят. Но Христос иска ние да гледаме към нещата, които не се виждат, небесните армии, обкръжаващи всички, които обичат Бога, за да ги освобождават. От какви опасности - видими или невидими - сме били опазвани чрез намесата на ангелите, няма да узнаем, докато в светлината на вечността не видим Божиите провидения. Тогава ще разберем как цялото небесно семейство е било заинтересувано за земното семейство и как вестители от Божия трон са придружавали стъпките ни ден след ден. Когато в синагогата Исус прочете пророчеството, Той отмина последното определение за делото на Месия. Прочитайки думите: “да проглася благоприятната Господна година”, пропусна фразата: “и деня на въздаянието от нашия Бог” (61:2 Исая 61:2). И това беше толкова истина, колкото и първата част на пророчеството, но Исус не отрече истината, като премълча. Точно това бе изразът, който слушателите Му обичаха да слушат най-много и който желаеха да бъде изпълнен. Изричаха присъди против езичниците, без да осъзнават, че собствената им вина е дори по-голяма от тяхната. Те самите, които имаха най-голяма нужда от милост, бяха готови да я откажат на езичниците. Денят, когато Исус застана сред тях в синагогата, бе единствената възможност да приемат призива на Небето. Онзи, Комуто “е угодно да показва милост” (Михей; 7:18 Михей 7:18), с радост би ги спасил от падението, в което ги бяха въвлекли греховете им. Но Исус не можеше да ги остави, без за сетен път да ги призове към покаяние. В края на службата Си в Галилея отново посети дома на Своето детство. Откакто беше отхвърлен тук, славата за Неговото проповядване и за чудесата Му бе изпълнила страната. Сега никой не можеше да отрече, че притежаваше сила, по-голяма от човешката. Народът в Назарет знаеше, че Той обикаляше да върши добро и да лекува всички, поробени от Сатана. Наоколо имаше цели села, където в нито една къща не можеше да се чуе стон от болест, защото Той бе минал през тях и бе излекувал всичките им болни. Милостта, открита във всяко дело на Неговия живот, свидетелстваше за Божественото Му помазване. Отново, като слушаха думите Му, назаретяните бяха развълнувани от Божествения Дух. Но дори и сега не приеха, че Този мъж, отраснал сред тях, бе по-различен или по-велик от самите тях. Още се измъчваха от горчивия спомен, че докато бе твърдял, че е Обещаният, Той в действителност бе отрекъл, че имат място в Израил, защото им бе показал, че са по-малко угодни на Бога от един езичник и една езичница. И затова макар да питаха: “Откъде Този има тая мъдрост и тези велики дела?”, не искаха да Го приемат като Божия Христос. Поради тяхното неверие Спасителят не можа да извърши много чудеса сред тях. Само няколко сърца се отвориха за Неговото благословение и Той с нежелание се отдалечи, за да не се върне никога. Неверието, веднъж спотаено, продължи да владее хората в Назарет. То владееше и Синедриона, и народа. За свещениците и народа първото отхвърляне на проявата на сила от Светия Дух бе началото на края. За да докажат, че първоначалната им съпротива е била правилна, продължиха да недоволстват от думите на Христос. Отхвърлянето на Духа стигна своята кулминация на Голготския кръст, когато техният град бе унищожен и народът - разпръснат по четирите края на земята. О, как копнееше Христос да открие на Израил скъпоценните съкровища на истината! Но тяхната духовна слепота бе такава, че бе невъзможно да им бъдат разкрити истините за Неговото царство. Придържаха се към своите вярвания и ненужни церемонии, докато небесната истина чакаше да я приемат. Изразходваха парите си за плява, докато Хлябът на живота беше така близо до тях. Защо не отидоха при Божието слово и не го изследваха внимателно, за да разберат дали грешаха? Старозаветните писания разкриваха ясно всяка подробност от Христовата служба и отново, и отново Той им цитира пророците, като заяви: “Днес се изпълни това писание във вашите уши.” Ако те бяха изследвали искрено Писанията, подлагайки своите теории на изпита на Божието слово, нямаше да има нужда Исус да ги укорява за непокаяние. Нямаше да заяви: “Ето, оставя се вам домът ви пуст” (13:35 Лука 13:35). Те можеха да се запознаят с доказателствата за Неговото месианство и бедствието, което щеше да превърне гордия им град в развалина, можеше да се избегне. Но умовете на евреите се бяха свили от безумната им мания за величие. Уроците на Христос разкриваха недостатъците на характера им и изискваха покаяние. Ако бяха приели Неговото учение, начинът им на живот щеше да бъде променен и техните най-скъпи надежди щяха да бъдат изпълнени. За да бъдат почетени в небето, трябваше да пожертват почитта на човеците. Ако се бяха подчинили на думите на този нов равин, трябваше да се възпротивят на мненията на великите мислители и учители от своето време. Истината не бе популярна в дните на Христос. Не е популярна и днес. Била е непопулярна винаги, откакто Сатана пръв даде на човека неистината и подправената истина, като му представи басни, водещи към себеиздигане. Не срещаме ли и денс теории и доктрини, които не се основават на Божието слово? Хората клонят към тях така упорито, както и евреите към своите традиции. Еврейските водачи бяха обладани от духовна гордост. Желанието им да прославят себе си се изразяваше дори в службата в светилището. Обичаха най-представителните места в синагогите, обичаха поздравленията по пазарите и се ласкаеха да чуват титлите си, изговаряни от човешки устни. Колкото повече западаше истинското благочестие, толкова по-ревниви ставаха за своите традиции и церемонии. Поради това, че разумът им бе помрачен от егоистични предразсъдъци, те не можаха да съчетаят силата на Христовите убедителни думи със смирението на Неговия живот. Не оцениха факта, че истинското величие може да мине без външен показ. Бедността на този Човек изглеждаше напълно несъвместима с Неговото твърдение, че е Месия. Питаха се: “Ако Той беше това, което твърди, че е, защо е така непретенциозен? Щом можеше да се задоволи без мощта на армии, тогава какво щеше да стане с народа им? Как можеше силата и славата, така дълго очаквани, да направят народите подвластни на града на евреите? Свещениците не бяха ли поучавали, че Израил трябваше да управлява всички хора по земята? И възможно ли беше великите религиозни учители да грешат?” Но евреите не отхвърлиха Христос само защото липсваше външна слава в Неговия живот. Той бе въплъщение на чистотата, а те бяха нечисти. Живеейки сред тях, Той бе пример на безупречна честност. Изрядният Му живот проникваше със светлината си в сърцата и откриваше тайните им. Искреността Му разкриваше тяхната неискреност. Чрез нея се изявяваше празнотата на претенциозната им набожност и нечестието им се разкриваше в най-ужасния му характер. Такава светлина не бе добре дошла за тях. Ако Христос бе привлякъл вниманието на фарисеите и бе възхвалил тяхната ученост и набожност, щяха да Го посрещнат с радост. Но когато говореше за небесното царство като изливане на милост към цялото човечество, Той представи една страна на религията, която те не можеха да понасят. Личният им пример и учение никога не са представяли службата на Бога желана. Когато видяха Исус да обръща внимание точно на хората, които те мразеха и отхвърляха, това възбуди най-злите страсти на гордите им сърца. Въпреки хвалбите, че под ръководството на “Лъва, Който е от Юдовото племе” (Откр.; 5:5 Откр. 5:5) Израил трябваше да бъде издигнат до върховенство над всички народи, биха могли по-скоро да понесат разочарованието от амбициозните си надежди, отколкото Христовия укор против греховете им и изобличението, което чувстваха дори само от присъствието на Неговата чистота.

“Божието царство наближи” И сус дойде в Галилея и проповядваше Божието благовестие, казвайки: Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието!” ( 1:14,15 Марко 1:14,15). Идването на Месия бе възвестено най-напред в Юдея. Раждането на предвестника бе предсказано на Захария, когато служеше пред олтара в Ерусалимския храм. Над Витлеемските хълмове ангели бяха провъзгласили раждането на Исус. Мъдреците бяха дошли в Ерусалим да Го търсят. В храма Симеон и Анна свидетелстваха за Неговата Божественост. “Ерусалим и цяла Юдея” бяха слушали проповядването на Йоан Кръстител и делегацията от Синедриона заедно с множествата бе чула неговото свидетелство за Исус. В Юдея Христос бе намерил Своите първи ученици. Тук премина по-голямата част от службата Му. Проблясването на Неговата Божественост по време на очистването на храма, Неговите чудеса на лекуване и уроците върху Божествената истина, които излизаха от устата Му - всичко възвестяваше онова, което след излекуването на болния във Витесда бе заявил пред Синедриона - че е Син на Вечния. Ако водачите на Израил бяха приели Христос, Той би ги почел като Свои вестители, които да занесат евангелието на света. Първо на тях бе дадена възможността да станат вестители на царството и благодатта на Бога. Но Израил не разпозна това време. Завистливите и недоверчиви еврейски водачи узряха до открита злоба и отклониха сърцата на народа от Исус. Синедрионът бе отхвърлил Христовата вест и желаеше силно Неговата смърт. Затова Исус се отдръпна от Ерусалим, от свещениците и храма, от религиозните водачи, от народа, който бе поучавал в закона, и се обърна към друга класа хора, за да провъзгласи вестта Си и да събере ония, които щяха да разнесат евангелието на всички народи. Светлината и спасението на хората бяха отхвърлени от духовните авторитети в дните на Исус така, както бяха отхвърляни и във всяко следващо поколение. Историята на отдръпването на Христос от Юдея се повтаря непрекъснато. Когато реформаторите проповядваха Словото Божие, те нямаха намерение да се отделят от установените църкви. Но религиозните водачи не искаха да търпят светлината и ония, които я носеха, бяха принудени да потърсят друга класа, копнееща за истината. В наши дни малцина от изповядващите се за последователи на реформаторите, действат според техния дух. Малцина слушат Божия глас, готови да приемат истината по какъвто и начин тя да бъде представена. Често тези, които следват стъпките на реформаторите, са принудени да се отделят от църквите, които обичат, за да изявят ясното учение на Словото Божие. И често те, които търсят светлината, са принудени да напуснат църквата на своите бащи, за да останат послушни на това учение. Народът в Галилея бе презиран от равините в Ерусалим като груб и неучен, но той представляваше по-благоприятно поле за делото на Спасителя. Хората бяха по-сериозни и по-искрени, по-малко завладяни от манията за величие. Техните умове бяха по-отворени за истината. Отивайки в Галилея, Исус не потърси уединение. Тази област по онова време бе населена с многоброен народ, по-пъстро смесен с хора от други нации, отколкото Юдея. Когато Исус пътуваше през Галилея, поучавайки и лекувайки, при Него се стичаха множества от градове и села. Идваха и от Юдея, и от околните провинции. Често бе принуждаван да се крие от народа. Ентусиазмът стигаше такъв предел, че бе необходимо да се вземат предпазни мерки да не би римските власти да се уплашат от въстание. Никога преди по света не бе имало период като този. Небето бе слязло долу при хората. Гладни и жадни души, дълго чакали изкуплението на Израил, сега тържествуваха поради благодатта на един милостив Спасител. Тежестта на Христовата проповед бе: “Времето се изпълни и Божието царство наближи; покайте се и повярвайте в благовестието!” Така, както бе предадена от самия Спасител, евангелската вест бе основана върху пророчествата: “Времето”, за което се каза, че бе изпълнено, бе периодът, известен на Даниил от ангел Гавриил: “Седемдесет седмици - каза ангелът - са определени за людете и за светия ти град за въздържането на престъплението, за довършване на греховете и за правене умилостивение за беззаконието и да се въведе вечна правда, да се запечата видението и пророчеството, и да се помаже Пресветият” (Даниил; 9:24,25,27 Даниил 9:24). Един ден в пророчеството означава една година (Числа;14:34 Езекиил; 4:6 виж Числа 14:34; Езекиил 4:6). Седемдесетте седмици или четиристотин и деветдесет дни представляват четиристотин и деветдесет години. Началната точка на този период е дадена: “Знай, прочее, и разбери, че от излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим до княза Месия ще бъдат седем седмици; и за шестдесет и две седмици- “ (Даниил 9:25), 69 седмици или четиристотин осемдесет и три години. Заповедта за възстановяване и изграждане на Ерусалим бе завършена чрез декрета на Артаксеркс Лонгиман (Ездра; 6:14 Ездра; 7:1-9 виж Ездра 6:14, 7:1-9) и влезе в сила през есента на 457 г. пр. Хр. Оттогава четиристотин осемдесет и три години се простират до есента на 27 г. от н. е. Според пророчеството този период трябваше да стигне до Месия - Помазания. През 27 г. сл. Хр. Исус при кръщението Си бе помазан чрез Светия Дух и скоро след това започна службата Си. Тогава бе възвестено: “Времето се изпълни”. “И Той - каза ангелът - ще потвърди завет с мнозина в една седмица” (седем години). В продължение на седем години, след като Спасителят започна Своята служба, евангелието трябваше да бъде проповядвано специално за евреите. В продължение на три и половина години от Христос, а след това - от апостолите. “- а в половината на седмицата ще направи да престанат жертвата и приносът” (Даниил 9:27). През пролетта на 31 г. сл. Хр. Христос - истинската Жертва, бе принесен на Голгота. Тогава завесата на храма се раздра на две, показвайки, че светостта и значението на жертвената служба са премахнати. Дошло бе времето земната жертва и приносът да престанат. Едната седмица - седем години, завършва през 34 г. сл. Хр., когато, като убиха Стефан с камъни, евреите запечатаха окончателно отхвърлянето на евангелието. Учениците, които бяха разпръснати от преследването, “обикаляха и разгласяваха благовестието” ( 8:4 Деян. 8:4). Скоро след това преследвачът Савел се промени и стана Павел - апостолът на езичниците. Времето за идването на Христос, Неговото помазване от Светия Дух, смъртта Му и даването на евангелието на езичниците бяха специално посочени. За еврейския народ бе привилегия да разбира тези пророчества и да разпознае тяхното изпълнение в мисията на Исус. Христос увещаваше учениците Си за важността от изследване на пророчествата. Говорейки за пророчеството, дадено на Даниил по отношение на тяхното време, Той каза: “Който чете, нека разбира” (24:15 Матей 24:15). След като възкръсна, Той обясни на учениците “от всичките пророци писаното за Него” (24:27 Лука 24:27). Спасителят бе говорил чрез всички пророци: “Христовият дух, който беше в тях”, “предизвестяваше Христовите страдания и след тях славите” (1Петрово; 1:11 1Петрово 1:11). Това бе Гавриил - ангелът, втори по чин след Божия Син, дойде при Даниил с Божествената вест. Гавриил бе “Неговият ангел”, когото Христос изпрати да разкрие на любимия Йоан бъдещето; за онези, които четат и слушат думите на пророчеството и пазят писаното в него, е изказано благословение (Откр.; 1:3 Откр. 1:3). “Наистина Господ Йехова няма да направи нищо, без да открие Своето намерение на слугите Си пророците”. Докато “скритото принадлежи на Господа, нашия Бог”, “откритото принадлежи на нас и на чадата ни до века- “ (Амос; 3:7 29:29 Амос 3:7; Второзак. 29:29). Бог ни е дал тези неща и Неговото благословение ще придружава смиреното молитвено изследване на пророческите писания. Както вестта за Христовото първо идване оповести за царството на Неговата благодат, така и вестта за второто Му идване оповестява за царството на Неговата слава. И втората вест, както и първата, е основана върху пророчествата. Думите на ангела към Даниил за последните дни трябва да бъдат разбрани в края на времето. В това време “мнозина ще я изследват и знанието за нея ще се умножава- нечестивите ще вършат нечестие и никой от нечестивите не ще разбере; но разумните ще разберат” (Даниил;12:4-10 Даниил 12:4-10). Самият Спасител дава знаци за Своето идване и казва: “- когато видите, че става това, да знаете, че е близо Божието царство- Но внимавайте за себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи и ви постигне оня ден внезапно като примка- Но бдете всякога и молете се, за да сполучите да избегнете всичко, което предстои да стане, и да стоите пред Човешкия Син” (21:31,34,36 Лука 21:31,34,36). Ние сме стигнали до периода, предсказан от тези писания. Времето на края е настъпило. Виденията на пророците са разкрити и техните тържествени предупреждения ни показват, че нашият Господ ще дойде в слава съвсем скоро. Евреите погрешно тълкуваха и прилагаха Божието слово и не разбраха времето на тяхното “посещение”. Годините на Христовата служба и на службата на Неговите апостоли - скъпоценните последни години на благодат за избрания народ - те прекараха в заговори за унищожаване на Господните вестители. Земните амбиции ги бяха погълнали и духовното царство им се предлагаше напразно. Така и днес царството на този свят поглъща мислите на хората и те не забелязват бързото изпълнение на пророчествата и знаменията за бързо приближаващото се Божие царство. “Но вие, братя, не сте в тъмнина, та да ви постигне оня ден като крадец. Защото вие всички сте синове на светлината, синове на деня: не сме от нощта, нито от тъмнината.” Въпреки че не знаем часа за идването на Господа, можем да знаем кога Той приближава. “И тъй, да не спим както другите, но да бъдем будни и трезвени” (1Сол.; 5:4-6 1Сол. 5:4-6).

Затварянето и смъртта на Йоан Кръстител Йоан Кръстител бе първият, който възвести Христовото царство, бе и първият в страданията. Откъснат от свободния живот в пустинята и от големите тълпи, които го заобикаляха, за да чуят думите му, сега бе заключен между стените на тъмнична килия. Затворен бе в крепостта на Ирод Антипа. По-голямата част от Йоановата служба бе преминала в областта на изток от река Йордан, която беше под управлението на Антипа. Самият Ирод бе слушал проповедта на Кръстителя. Разпуснатият цар бе треперил от призива за покаяние. “- Ирод се боеше от Йоана, като знаеше, че той е човек праведен и свет- и когато го слушаше, той вършеше много неща и с удоволствие го слушаше.” Йоан се отнесе към него правдиво, укорявайки го за непочтения му съюз с Иродиада - жената на брат му. За известно време Ирод плахо се стараеше да разкъса връзките на греха, които го обвързваха, но Иродиада го стягаше все по-здраво в своята клопка, докато изля гнева си върху Кръстителя, като накара Ирод да го хвърли в затвора. Животът на Йоан бе изпълнен с активен труд и мракът и бездействието на този затворнически живот много му тежаха. Когато седмиците отминаваха без никаква промяна, отчаянието и съмнението го завладяха. Учениците му не го изоставиха. Беше им позволен достъп до затвора и те му донесоха вестта за делата на Исус. Разказаха му, че хората се тълпят при Него. Но се питаха защо, ако този нов учител бе Месия, не направи нещо, за да освободи Йоан. Как можеше Той да допусне верният Му вестител да бъде лишен от свобода и може би от живот? Тези въпроси не останаха без последици. На Йоан бяха внушени съмнения, които иначе никога не биха се породили в ума му. Сатана се радваше да слуша думите на тези ученици и да гледа как те нараняват душата на Божия вестител. О, колко често онези, които мислят, че са приятели на някой добър човек и се стараят да му покажат верността си, всъщност се оказват неговите най-опасни врагове! Колко често думите им потискат и обезсърчават вместо да укрепват вярата му. Йоан Кръстител, както и учениците на Спасителя, не разбираше естеството на Христовото царство. Той очакваше Исус да заеме Давидовия трон и тъй като минаваше времето, а Спасителят не предяви правата Си за царската власт, Йоан се обърка и разтревожи. Той бе заявил на народа, че за да приготвят пътя пред Господа, трябва да се изпълни пророчеството на Исая - планините и хълмовете трябва да се снишат, кривите пътища да се изправят и неравностите да се изравнят. Той бе очаквал високите места на човешката гордост и власт да бъдат съборени. Посочил бе Месия като Този, в Чиято ръка бе веялката и Който щеше внимателно да очисти Своето зърно, Който щеше да събере пшеницата в Своята житница и да изгори плевелите с неугасим огън. И Йоан, подобно на пророк Илия, в чийто дух и сила се бе явил в Израил, очакваше Господ да открие Себе Си като Бог, Който отговаря с огън. В своята мисия Кръстителят бе стоял като безстрашен обвинител за беззаконието не само сред висшите кръгове, но и сред простолюдието. Той се бе осмелил да се срещне лично с цар Ирод с ясен укор за греха му. Не бе пожалил живота си, за да изпълни повереното му дело. И сега бдеше в тъмницата, очаквайки Лъва от Юдиното племе да събори гордостта на потисника и да освободи бедните и страдащите. Но Исус изглежда се задоволяваше с това да събира ученици около Себе Си, да лекува и да поучава народа. Той ядеше на трапезите на бирниците, докато всеки ден римското робство все повече тегнеше върху Израил, докато цар Ирод и коварната му любовница подчиняваха всичко на волята си, а виковете на бедните и страдащите се издигаха до небето. За пророка от пустинята това беше неразгадаема тайна. Имаше часове, когато нашепванията на демоните измъчваха духа му и го обхващаше сянката на ужасен страх. Можеше ли дългоочакваният Освободител да не се бе явил още? Тогава какво означаваше вестта, която бе натоварен да прогласи? Йоан бе горчиво разочарован от резултата на своята мисия. Той бе очаквал вестта от Бога да има същия ефект, както когато бе прочетен законът в дните на Йосия и Ездра (2Лет.;34 Неемия; 8 Неемия; 9 2Лет. 34 гл.; Неемия 8 гл., 9 гл.) - че ще последва дълбоко покаяние и връщане към Господа. На успеха на тази мисия той бе посветил целия си живот. Напразно ли беше това? Йоан се безпокоеше, като виждаше, че поради любовта си към него учениците му таяха неверие към Исус. Безплодно ли е било неговото дело за тях? Неверен ли е бил той в своята мисия, та сега бе отстранен от делото? Ако обещаният Избавител се бе явил и Йоан бе одобрен в своето призвание, нямаше ли Исус сега да съкруши силата на поробителя и да освободи вестителя Си? Но Кръстителят не предаде вярата си в Христос. Споменът за гласа от небето и за слизащия гълъб, за непорочната чистота на Исус, за силата на Светия Дух, която го бе обладала, когато застана в присъствието на Спасителя и свидетелството на пророческите писания - всичко това говореше, че Исус от Назарет бе Обещаният. Йоан не искаше да обсъжда своите съмнения и безпокойства с приятелите си. Той реши да изпрати една вест - въпрос към Исус. Довери се на двама от учениците си, като се надяваше, че разговорът им със Спасителя ще утвърди тяхната вяра и ще донесе уверение на братята им. А и сам той жадуваше да чуе дума, изговорена от Христос лично за него. Учениците дойдоха при Исус с въпроса: “Ти ли си Оня, Който има да дойде, или друг да очакваме?” Колко близо бе времето, когато Кръстителят бе посочил Исус и бе заявил: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света.” “Онзи, Който иде подир мене, Който преден ми биде- “ (1:27,29 Йоан 1:29,27). А сега въпросът: “Ти ли си Оня, Който има да дойде- ?” Това бе твърде горчиво и разочароващо за човешкото естество. Ако Йоан - верният предвестник, не бе разбрал Христовата мисия, какво можеше да се очаква от себелюбивото множество? Спасителят не отговори веднага на въпроса на учениците. Докато стояха, чудейки се на мълчанието Му, при Него идваха болни и страдащи, за да бъдат излекувани. Слепите с напипване си пробиваха път през тълпата, болните от всякакви болести си проправяха път, а някои бяха носени от приятели. Всички жадно се стремяха към присъствието на Исус. Гласът на могъщия Лекар проникваше в глухото ухо. Една дума, едно докосване на Неговата ръка отваряше слепите очи да видят светлината на деня, картините от природата, лицата на приятелите, лицето на Освободителя. Исус изгонваше болестите и премахваше треската. Гласът Му стигаше до ушите на умиращите и те се изправяха здрави и силни. Парализираните, обхванатите от демони, се подчиняваха на Неговото Слово, лудостта им ги напускаше и те Му се покланяха. Когато излекува болестите им, започна да ги поучава. Бедните селяни и занаятчии, които бяха избягвани от равините като нечисти, се събраха край Него и Той им говори думите на вечен живот. Така се свечери и учениците на Йоан видяха и чуха всичко. Накрая Исус ги повика при Себе Си и им каза да отидат в затвора и да предадат на Йоан какво са видели, като прибави: “Блажен е оня, който не се съблазни в Мене” (7:23 Лука 7:23). Доказателството за Неговата Божественост личеше от начина, по който откликваше на нуждите на страдащото човечество. Славата Му се изявяваше в Неговото желание да се сниши до нашето унижено състояние. Учениците отнесоха вестта и тя бе достатъчна. Йоан си спомни пророчеството за Месия: “Защото Господ Ме е помазал да благовествам на кротките. Пратил Ме е да превържа сърцесъкрушените, да проглася освобождение на пленниците и отваряне затвора на вързаните, да проглася годината на благоволението Господне” (61:1,2 Исая 61:1,2). Делата на Христос не само Го изявяваха като Месия, но показваха и по какъв начин трябваше да се установи Неговото царство. На Йоан бе открита същата истина, както и на Илия в пустинята, когато “голям и силен вятър цепеше бърдата и сломяваше скалите пред Господа, но Господ не бе във вятъра; а подир вятъра земетръс, но Господ не бе в земетръса. И подир земетръса огън, но Господ не бе в огъня; а подир огъня” Бог говори на пророка с “тих и тънък глас” (3Царе;19:11,12 3Царе 19:11,12). Така Исус трябваше да извърши Своето дело не със звън на оръжия или чрез преобръщане на тронове и царства, а като говори на сърцето на човека чрез живот на милост и саможертва. Принципът в живота на Йоан Кръстител бе себеотрицанието, а това бе принципът и на царството на Месия. Йоан знаеше добре колко чуждо бе всичко това на идеите и надеждите на израилевите водачи. Това, което за него бе убедително доказателство за Христовата Божественост, нямаше да бъде доказателство за тях. Те търсеха такъв Месия, какъвто не бе обещан. Йоан разбра, че мисията на Спасителя може да породи у тях само омраза и осъждане. Той - предвестникът, вече пиеше чашата, която самият Христос трябваше да изпие до дъно. Думите на Спасителя “Блажен е оня, който не се съблазни в Мене” бяха нежен укор за Йоан. И този укор не бе напразен. Разбирайки сега по-ясно естеството на Христовата мисия, той се предаде на Бога за живот или за смърт - както най-добре би послужило за интереса на делото, което обичаше. След като вестителите си отидоха, Исус говори на народа за Йоан. Сърцето на Спасителя преливаше от съчувствие към верния свидетел, хвърлен сега в Иродовата тъмница. Той не искаше да остави народа с впечатлението, че Бог е изоставил Йоан или че вярата му е отслабнала в дните на тежките изпитания. “Какво излязохте да видите в пустинята? - каза Исус. - Тръстика ли от вятър разлюлявана?” Високите тръстики, които растяха край р. Йордан и се навеждаха при всеки полъх на вятъра, бяха подходяща илюстрация за равините, които се държаха като критици и съдии на мисията на Кръстителя. Те се навеждаха и натам, и насам от ветровете на хорското мнение. Не се смиряваха да приемат сърцеизпитващата вест на Кръстителя, а и не се осмеляваха да се противопоставят на делото му открито, защото се страхуваха от народа. Но Божият вестител нямаше страхлив дух. Множествата, които се събираха около Христос, бяха свидетели на Йоановото дело. Те бяха чули как безстрашно изобличава греха. Йоан бе говорил с еднаква яснота на себеоправдаващите се фарисеи, на свещениците садукеи, на цар Ирод и неговия двор, на князе, войници, бирници и селяни. Той не бе трепереща тръстика, разклащана от ветровете на човешката похвала или предразсъдък. И в затвора бе така верен на Бога и ревностен за правдата, както и тогава, когато проповядваше Божията вест в пустинята. Във верността си към принципа бе твърд като скала. Исус продължи: “Но какво излязохте да видите? Човек ли в меки дрехи облечен? Ето, тия, които носят меки дрехи, са в царски дворци.” Йоан бе призован да разобличи греховете и лукса на своето време и неговото просто облекло и себеотрицателен живот бяха в хармония с естеството на мисията му. Богатото облекло и луксозните неща в този живот не бяха за Божиите слуги, а за онези, които живеят “в царските дворци” - управниците от този свят, на които принадлежат силата и богатствата. Исус желаеше да насочи вниманието към контраста между облеклото на Йоан и това на свещениците и управниците. Тези служители се обличаха с богати одежди и имаха скъпи украшения. Те обичаха показа и се надяваха да омаят народа и така да си придадат по-голяма важност. Повече се стараеха да спечелят възхищението на хората, отколкото чистота на сърцето, с която биха спечелили Божието одобрение. Така разкриха, че верността им е отдадена не на Бога, а на земното царство. “Но защо - каза Исус - излязохте? Пророк ли да видите? Да, казвам ви, и повече от пророк. Това е Онзи, за Когото е писано: “Ето, Аз изпращам вестителя Си пред Твоето лице, Който ще устрои пътя Ти пред Тебе.” “Истина ви казвам, между родените от жени не се е въздигнал по-голям от Йоан Кръстител.” В съобщението, дадено на Захария преди раждането на Йоан, ангелът бе заявил: “Защото ще бъде велик пред Господа” (1:15 Лука 1:15). Какво означава истинското величие според оценката на Небето? Не това, което светът смята за величие, не богатството или постът, нито благородният произход или интелектуалните дарби сами за себе си. Ако интелектуалното величие, отделено от някакви възвишени цели, е достойно за уважение, тогава уважение дължим на Сатана, чиято умствена сила никой никога не е достигал. Когато една дарба се изроди в егоизъм, колкото по-голяма е дарбата, толкова по-голямо става проклятието. Бог оценява моралната стойност. Любовта и чистотата са качествата, които Той поставя най-високо. Йоан бе велик в очите на Господа, когато пред вестителите от Синедриона, пред народа и пред своите ученици се въздържа да се прослави, а посочи на всички Исус като Обещания. Неговата несебелюбива радост да служи на Христос е израз на най-висше благородство, изявявано някога от човек. Преценката, дадена след смъртта му от онези, които бяха чули неговото свидетелство за Исус, беше: “Йоан не извърши никое знамение, но всичко, що каза Йоан за този Човек, беше истинно” (10:41 Йоан 10:41). Не бе дадено на Йоан да призове за огън от небето, нито да възкреси някого от мъртвите, както направи Елисей, нито пък да си служи с Мойсеевия жезъл на силата в името на Бога. Той бе изпратен да провъзгласи идването на Спасителя и да призове хората да се подготвят за това идване. Толкова вярно изпълни мисията си, че народът си спомни какво ги бе поучавал за Исус и можа да каже: “- всичко, що каза Йоан за този Човек, беше истинно.” Такова свидетелство за Христос е призван да даде всеки ученик на Господа. Като вестител за Месия Йоан беше “повече от пророк”, защото, докато пророците бяха видели Христовото идване отдалеч, на Йоан бе дадено да Го види, да чуе свидетелството от Небето за Неговото месианство и да Го представи на Израил като Изпратения от Бога. И въпреки това Исус каза: “- най-малкият в небесното царство е по-голям от него.” Пророк Йоан бе свързващата брънка между две епохи. Като Божи представител той застана, за да покаже връзката на закона и пророците с християнската епоха. Той беше по-малката светлина, която трябваше да бъде последвана от една по-голяма. Умът на Йоан бе осветен от Светия Дух, за да може да разпръсне светлина върху народа. Но никоя друга светлина, изгрявала някога, не ще грее така ясно върху падналия човек както тази, която произлиза от учението и примера на Исус. Христос и Неговата мисия бяха разбирани неясно в символите на сянковите служби. Дори Йоан не разбираше напълно бъдещия безсмъртен живот чрез Спасителя. Ако не се смята радостта, която Йоан намери в своята мисия, животът му бе изпълнен с тъга. Гласът му рядко се чуваше извън пустинята. Той бе самотен. Не му бе дадено да види резултата от своя труд. Нямаше привилегията да бъде с Христос и да стане свидетел на изявите на Божествена сила, придружаваща по-голямата светлина. Не му бе отредено да види как слепи проглеждат, как болни оздравяват и мъртви възкръсват. Той не видя светлината, която излъчваше всяка дума на Христос, осветлявайки славата на пророческите обещания. В този смисъл най-малкият ученик, който видя Христовите могъщи дела и чу думите Му, бе по-привилегирован от Йоан Кръстител. Затова се казва, че е по-голям от него. Огромните множества, които слушаха Йоановата проповед, разнесоха славата му по цялата земя. Неговото затваряне възбуди голям интерес. Но поради безгрешния му живот и силната обществена подкрепа хората вярваха, че спрямо него няма да бъдат взети насилствени мерки. Ирод вярваше, че Йоан бе Божи пророк и бе твърдо решен да го освободи. Но все отлагаше да изпълни намерението си поради страх от Иродиада. Иродиада знаеше, че никога не би спечелила съгласието на Ирод да убие Йоан с открити мерки и реши да постигне целта си чрез хитрост. На рождения ден на царя трябваше да бъде направено тържество за официалните държавни служители и за благородниците от двора. Щеше да има веселие и пиянство. По този начин Ирод щеше да загуби контрол над себе си и можеше да бъде повлиян от нейната воля. Когато настана големият ден и царят със своите придворни празнуваше и пиеше, Иродиада изпрати дъщеря си в залата на угощението да танцува за развлечение на гостите. Саломия бе в разцвета на своята женственост и нейната красота плени чувствата на пируващите придворни. Не бе обичайно девойка от царското обкръжение да се явява на такива празненства и Ирод бе поласкан, че дъщерята на израелеви свещеници и князе е дошла да танцува за забавление на гостите му. Царят бе опиянен от виното. Страстите го замайваха и разумът му бе помътнен. Виждаше само залата на удоволствията с нейните пируващи гости, трапезата на пиршеството, искрящото вино, ослепителните светлини и младото момиче, танцуващо пред него. В безразсъдството на момента той пожела да направи нещо за показ, което би го издигнало над големците от неговото обкръжение. Закле се да надари дъщерята на Иродиада с каквото и да поиска, дори да е половината от царството. Саломия бързо отиде при майка си, за да я попита какво да поиска. Отговорът бе готов: главата на Йоан Кръстител. Саломия не знаеше каква жажда за мъст гори в сърцето на майка - и се стресна, като чу искането, но решителността на Иродиада победи. Момичето се върна с ужасната молба: “Искам да ми дадеш още сега на блюдо главата на Йоан Кръстител” ( 6:25 Марко 6:25). Ирод бе учуден и объркан. Шумното веселие секна и сред пиршеството настъпи злокобна тишина. Царят бе ужасен от мисълта да отнеме живота на Йоан. Но вече бе дал дума и не желаеше да се покаже колеблив или безразсъден. Клетвата бе дадена в чест на неговите гости и ако някой от тях бе казал дума против изпълнението на това негово обещание, щеше да пожали пророка с радост. Даде възможност на гостите си да защитят затворника. Те бяха пропътували големи разстояния, за да слушат проповедта на Йоан и знаеха, че не е престъпник, а Божи служител. Но макар и изненадани от молбата на момичето, бяха толкова изглупели, че не можаха да се намесят с възражение. Не се издигна никакъв глас за спасяване живота на Небесния пратеник. Тези хора заемаха доверени постове в страната и имаха тежки отговорности, а се бяха отдали на веселие и пиянство, докато чувствата им бяха притъпени. Главите им бяха зашеметени от музиката и танците и съвестта им бе задрямала. Чрез своето мълчание те произнесоха смъртната присъда над Божия пророк, за да бъде задоволена жаждата за мъст на една паднала жена. Ирод напразно изчакваше да бъде освободен от клетвата си. После с нежелание нареди екзекуцията на пророка. Скоро главата на Йоан бе донесена пред царя и неговите гости. Устните, които вярно бяха предупреждавали Ирод да се върне от своя грешен живот, бяха запечатани завинаги. Никога вече този глас нямаше да се чуе да призовава хората за покаяние. Едно нощно пиршество стана цената на живота на един от най-великите пророци. О, колко често животът на невинни е пожертван поради невъздържанието на тези, които трябва да бдят за справедливостта! Този, който поставя опиващата чаша до устните си, става виновен за цялото нечестие, което може да бъде извършено под опияняващата - сила. Като притъпява чувствата си, човек не разсъждава трезво и изгубва ясно разбиране за право и грешно. Той дава възможност на Сатана да работи чрез него, като потиска и унищожава невинни. “Виното е присмивател и спиртното питие - крамолник. И който се увлича по тях, е неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1). “Затова правосъдието пристъпи назад- и който се отклонява от злото, става плячка” (59:14,15 Исая 59:14,15). Тези, които имат власт над живота на своите ближни, трябва да бъдат отговорни за престъпление, когато проявяват невъздържание. Всички, които прилагат законите, трябва да бъдат законопазители. Те трябва да владеят напълно своите физически, умствени и морални сили, да притежават сила на ума и високо чувство за справедливост. Главата на Йоан Кръстител бе донесена на Иродиада и тя я прие със сатанинско задоволство. Тържествуваше и се радваше на отмъщението си, като се ласкаеше от мисълта, че съвестта на Ирод няма да бъде повече тревожена. Но никакво щастие не последва от нейния грях. Името - стана печално известно и ненавиждано, а Ирод сега се измъчваше от угризенията на съвестта си повече, отколкото от предупрежденията на пророка. Влиянието на Йоановите поучения не бе заглушено. То трябваше да се разпростре до всяко поколение, чак до края на времето. Грехът на Ирод бе винаги пред него. Той постоянно се опитваше да намери мир от обвиненията на виновната си съвест. Доверието му в Йоан бе непоклатимо. Като си спомнеше себеотрицателния му живот и тържествения му сериозен призив, справедливите му съвети и как го беше предал на смърт, Ирод не можеше да намери покой. Зает с държавни дела или приемащ почести от хората, той се усмихваше и се държеше с достойнство, докато криеше в себе си тревожно сърце, потискано от страха, че проклятието ще се изсипе върху му. Думите на Йоан, че нищо не може да бъде скрито от Бога, бяха направили дълбоко впечатление на Ирод. Той бе убеден, че Бог присъства на всяко място, че е свидетел на всяко пиршество и на всяко угощение и че е чул заповедта за обезглавяването на Йоан, че е видял тържествуването на Иродиада и поругаването, което тя извърши с отсечената глава на своя обвинител. И много неща, които Ирод бе чул от устните на пророка, сега заговориха на съвестта му още по-отчетливо, отколкото, когато Йоан проповядваше в пустинята. Когато чу за делата на Христос, Ирод се разтревожи много. Помисли, че Бог бе възкресил Йоан от мъртвите и че го бе изпратил с по-голяма сила, за да осъди греха. Живееше в постоянен страх, че Йоан ще си отмъсти за своята смърт, като накаже него и неговия дом. Ирод жънеше онова, което Бог бе заявил, че е резултат от проклятието на греха. “- треперене на сърцето, помрачаване на очите и изнемогване на душата. Животът ти ще бъде в неизвестност пред тебе; ти ще се боиш денем и нощем и не ще бъдеш уверен за живота си. Заран ще думаш: О, да мръкнеше! , и вечер ще думаш: О, да съмнеше! , поради страха, с който в сърцето си ще се страхуваш, и поради зрелищата, които с очите си ще виждаш” (28:65-67 Второзак. 28:65-67). Самите мисли на грешника са негови обвинители. И не може да има по-голямо мъчение от ужилването на неговата виновна съвест, която не му дава почивка ни денем, ни нощем. За много умове съдбата на Йоан Кръстител е обвита в мистерия. Те се питат защо той трябваше да бъде оставен да вехне и да умре в затвора. Нашето човешко разбиране не може да вникне в тайната на неясното провидение, но като си спомним, че Йоан беше само един от тези, които споделиха страданията на Христос, доверието ни в Бога никога не бива да се поколебава. Всички, които следват Христос, ще носят жертвената корона. Те със сигурност ще бъдат лошо разбирани от себелюбивите хора и ще бъдат предмет на най-злите атаки на Сатана. Целта на неговото царство е да унищожи тъкмо принципа на саможертва и ще воюва против този принцип, където и да бъде изявен. Детството, младостта и зрялата възраст на Йоан се характеризираха с прямота и морална сила. Когато гласът му се чу в пустинята, казвайки: “Пригответе пътя на Господа, прави направете пътеките за Него!” ( 3:3 Матей 3:3), Сатана се побоя за безопасността на своето царство. Греховността на греха бе разкрита по такъв начин, че хората потрепериха. Силата на Сатана над мнозина, които бяха под негова власт, бе съкрушена. Той бе неуморен в усилията си да отклони Кръстителя от живота на безрезервна преданост към Бога, но не успя. Не можа да победи и Исус. При изкушението в пустинята Сатана бе победен и гневът му бе голям. Сега той реши да причини скръб на Христос, като порази Йоан. Като не можа да го примами да съгреши, успя да му причини страдание. Исус не се намеси да освободи Своя служител. Той знаеше, че Йоан щеше да издържи изпита. Спасителят щеше да се радва да дойде при Йоан, да освети с присъствието Си тъмнината на затвора, но не биваше да се остави в ръцете на враговете и да постави в опасност мисията Си. С радост би освободил верния Си слуга, но Йоан трябваше да изпие чашата на мъченичеството заради хилядите, които през следващите години трябваше да преминат от затвор към смърт. Когато последователите на Исус щяха да гният в самотни килии или да загиват от сабя, от изтезания или на клада като забравени от Бога и човека, какво успокоение за техните сърца щеше да бъде мисълта, че Йоан Кръстител, за чиято вярност сам Христос бе дал свидетелство, бе преминал през подобно преживяване! На Сатана бе позволено да съкрати земния живот на Божия служител, но погубителят не можеше да докосне живота, “скрит с Христа в Бога” (Кол.; 3:3 Кол. 3:3). Той тържествуваше, че бе причинил скръб на Христос, но не можа да победи Йоан. Самата смърт го постави завинаги отвъд силата на изкушението. В тази битка Сатана разкри собствения си характер. Пред наблюдаващата вселена той изяви своята вражда към Бога и човека. Макар че не бе освободен по чудотворен начин, Йоан не бе забравен. Той винаги имаше близостта на небесните ангели, които му откриваха пророчествата за Христос и скъпоценните обещания на Писанията. Това бе неговата подкрепа, това трябваше да бъде и подкрепата на Божия народ през идващите векове. На Йоан Кръстител, както и на ония, които идваха след него, бе дадено уверението: “Ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на века” (28:20 Матей 28:20). Бог никога не води децата Си другояче освен така, както те биха избрали да бъдат водени, ако можеха да видят края от началото и ако можеха да различат славата на целта, която изпълняват като Негови сътрудници. Нито Енох, който бе пренесен на Небето, нито Илия, който се възнесе в огнена колесница, бяха по-велики и по-почетени от Йоан Кръстител, който загина сам в затвора. “- вам е дадено не само да вярвате в Него, но и да страдате за Него” (Филип.; 1:29 Филип. 1:29). И от всички дарби, които Небето може да дари на хората, участието с Христос в Неговите страдания е най-голямото доверие и най-висшата чест.

Витесда и Синедрионът А в Ерусалим, близо до Овчата порта се намира къпалня, наречена по еврейски Витесда, която имаше пет преддверия. В тях лежаха множество болни, слепи, куци и изсъхнали, които чакаха да се раздвижи водата.” От време на време водите на този басейн се раздвижваха и бе разпространено вярването, че това е резултат от свръхестествена сила и който пръв стъпи в басейна след раздвижването на водата, ще бъде излекуван, каквато и да е болестта му. Стотици болни посещаваха това място, но тълпата бе толкова голяма, че когато водата се раздвижваше, всички се втурваха напред и стъпкваха по-слабите мъже, жени и деца. Мнозина не можеха и да се доближат до водите, а някои, едва достигнали до края на басейна, умираха. Наоколо бяха издигнати сенници за защита на болните от горещината на деня и от студа на нощта. С напразната надежда за облекчение някои прекарваха и нощите в тези преддверия, довлекли се с мъка до края на басейна. И така бе ден след ден. Исус бе отново в Ерусалим. Вървейки сам, явно размисляйки и молейки се, дойде до басейна. Видя окаяните страдалци да очакват единствената си възможност за излекуване. Той пожела да използва Своята сила, за да излекува всеки болен, но бе събота. Множествата отиваха за поклонение в храма и Той знаеше, че това лекуване щеше така да възбуди предразсъдъците на евреите така, че да попречи на делото Му. Но Спасителят съзря един случай на крайно нещастие. Това беше безпомощен мъж, парализиран от 38 години. Неговата болест в голяма степен бе резултат от собствения му грях и хората я смятаха за наказание от Бога. Сам и без приятели, чувствайки се отделен от Божията милост, този страдалец бе прекарал дълги години в мъчение. Когато се очакваше водите да се раздвижат, онези, които съжаляваха неговата безпомощност, го донасяха до преддверията, но в подходящия момент нямаше кой да му помогне. Виждал бе раздвижването на водата, но никога не бе успявал да се придвижи по-нататък от края на басейна. Други по-силни се хвърляха във водата преди него. Той не можеше да се състезава с егоистичната, бореща се тълпа. Непрекъснатите му усилия към тази цел, нетърпението и продължилото разочарование бяха изчерпали и остатъка от последните му сили. Болният лежеше върху своята постелка и от време на време вдигаше глава, за да погледне към басейна, когато едно мило състрадателно лице се наведе над него и думите: “Искаш ли да оздравееш?”, привлякоха вниманието му. Надежда проблясна в сърцето му. Почувства, че този човек може да му помогне по някакъв начин. Но лъчът на надежда скоро изчезна. Спомни си колко често се бе опитвал да достигне басейна и сега имаше малка възможност да доживее, докато водата бъде раздвижена отново. Обърна се настрана уморен и рече: “Господине, нямам човек да ме пусне в къпалнята, когато се раздвижи водата, но докато дойда аз, друг слиза преди мене.” Исус не попита този страдалец дали вярва в Него. Просто каза: “Стани, дигни постелката си и ходи!” Но вярата на човека се хвана за тези думи. Всеки нерв и мускул се изпълниха с нов живот и целебно действие се вля в схванатите му крайници. Без да се съмнява, насочи волята си да се подчини на Христовата заповед и всичките му мускули се отзоваха на това желание. Скачайки на крака, той се почувства здрав. Исус не му бе дал уверение за Божествената Си сила. Човекът можеше да се усъмни и би загубил единствената си възможност да се излекува. Но повярва на Христовото слово и действайки според него, получи сила. Чрез същата вяра и ние можем да бъдем излекувани духовно. Чрез греха сме се отделили от живота на Бога, душите ни са парализирани, не сме по-способни сами да живеем свят живот, отколкото инвалидът бе в състояние да ходи. Много хора съзнават своята безпомощност и търсят духовен живот, който да ги доведе до хармония с Бога. Те напразно жадуват да го получат. В отчаянието си извикват: “Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” ( 7:24 Римл. 7:24). Нека тези отчаяни борци погледнат нагоре. Спасителят се навежда над изкупените с кръвта Си, казвайки с неизразима нежност и състрадание: “Искаш ли да оздравееш?” Той те кани да оздравееш и да получиш мир. Не чакай да почувстваш, че си оздравял, повярвай на словото Му и то ще се изпълни. Постави волята си на страната на Христос, пожелай да Му служиш и като действаш според Неговото слово, ще получиш сила. Какъвто и да е злият навик, главната страст, която чрез дълго задоволяване е обвързала и душа, и тяло, Христос може и копнее да те освободи. Той ще даде живот на душата, “която е мъртва чрез вашите престъпления и грехове” ( 2:1 Еф. 2:1). Ще освободи пленника на слабостта и нещастието, окован с веригите на греха. Излекуваният паралитик се наведе да вдигне постелката си, която се състоеше само от една рогозка и одеало; и като се изправи отново, радостно се огледа наоколо, търсейки Избавителя си. Но Исус се бе изгубил в тълпата. Човекът се уплаши, че няма да Го познае, ако Го види пак. Забърза по пътя си с твърда стъпка, като хвалеше Бога и се радваше на току-що получената сила. Срещна някои от фарисеите и веднага им разказа за излекуването си. Учуди го студенината, с която изслушаха разказа му. Свъсили вежди, те го прекъснаха, питайки го защо носи леглото си в съботен ден. Строго му напомниха, че не е законно да носи тежест в Господния ден. В радостта си човекът бе забравил, че е събота, но не се чувстваше виновен, че е изпълнил заповедта на Онзи, Който имаше такава сила от Бога. И отговори смело: “Онзи, Който ме изцели, Той ми рече: Дигни постелката си и ходи!” Попитаха го кой е направил това, но човекът не можа да каже. Тези управници знаеха добре, че има само Един, способен да извърши такова чудо, но търсеха преки доказателства, че това е Исус, за да могат да Го обвинят като нарушител на съботата. Според тяхното съждение Той не само бе нарушил закона чрез лекуване на болен човек в събота, но бе извършил и светотатство, казвайки му да вдигне постелката си. Евреите бяха извратили закона до такава степен, че го бяха превърнали в робия. Безсмислените им изисквания бяха станали пословични сред другите народи, а съботата особено бяха обградили с всякакви безсмислени ограничения. Тя не беше радост за тях, свята на Господа и почитаема. Книжниците и фарисеите бяха направили пазенето - непоносимо бреме. На евреин не бе позволено да пали огън, нито дори свещ в събота. Поради това те зависеха от езичниците за много услуги, които техните правила им забраняваха да извършват сами. А не се сещаха, че ако тези дела са грешни, грешно ще е и други да ги извършват. Мислеха, че спасението е ограничено само за евреите, а положението на всички други и без това е вече толкова безнадеждно, че не може да стане по-лошо. Но Бог не е дал заповеди, които да не могат да се спазват от всички. Неговият закон не одобрява безсмислените или егоистични ограничения. В храма Исус срещна човека, когото бе излекувал. Той бе дошъл да донесе принос за грях и благодарствена жертва за голямата милост, която бе получил. Намирайки го сред поклонниците, Исус се остави да бъде разпознат, като изрече предупредителните думи: “Ето, ти си здрав; не съгрешавай вече, за да те не сполети нещо по-лошо.” Излекуваният бе безкрайно радостен да срещне своя Спасител. Като не знаеше за враждата срещу Исус, той разказа на фарисеите, които го бяха разпитали, че това е човекът, който го е излекувал. “И затова евреите гонеха Исуса, защото вършеше тия неща в събота.” Исус бе доведен пред Синедриона да отговаря за нарушаване на съботата. Ако евреите бяха свободен народ по това време, такова обвинение щеше да послужи за повод да Го предадат на смърт. Но тяхната зависимост от римляните не позволяваше това. Те нямаха власт да издават смъртни присъди и обвиненията против Христос нямаха тежест в римския съд. Но имаше други цели, които се надяваха да постигнат. Въпреки техните усилия да попречат на делото Му, Христос дори в Ерусалим печелеше влияние сред народа, по-голямо от тяхното. Множествата, които не се интересуваха от празните словоизлияния на равините, бяха привлечени от Неговото учение. Те можеха да разберат думите Му и сърцата им бяха стоплени и утешени. Той им разкриваше Бога не като отмъстителен съдия, а като нежен Баща и отразяваше Неговия образ. Думите Му бяха като балсам за ранения дух. И проповедта Му, и делата Му на милост разрушаваха потисническата сила на старите традиции и на човешките наредби. Представяха Божията любов в нейната неизчерпаема пълнота. В едно от най-ранните пророчества за Христос е писано: “Не ще липсва скиптърът от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете Му, докле дойде Сило, и Нему ще се покоряват племената” (Бит.;49:10 Бит. 49:10). Хората се събираха около Христос. Възприемчивите им сърца приемаха уроците на любов и милосърдие, предпочитаха ги пред скованите церемонии, изисквани от свещениците. Ако свещениците и равините не се бяха противопоставили, Христовото учение щеше да извърши такава реформация, каквато светът никога не е виждал. Но за да укрепят собствената си власт, тези водачи решиха да унищожат влиянието на Исус. Неговият разпит пред Синедриона и откритото осъждане на учението Му щяха да спомогнат за това, защото народът още отдаваше голямо уважение на своите религиозни водачи. Осмелилият се да осъди изискванията на равините или да намали товара, който те бяха стоварили върху народа, се обвиняваше не само в светотатство, но и в измяна. На тази основа равините се надяваха да възбудят съмнение спрямо Христос. Представиха Го като човек, който се опитва да отхвърли установените традиции, да раздели хората и да подготви път за пълно подчинение на римляните. Но плановете, които тези равини изработваха така старателно, не произхождаха от съвета на Синедриона. След като не успя да победи Христос в пустинята, Сатана активизира силите си, за да се противопоставя на Неговата мисия и ако е възможно, да я осуетява. Онова, което не успя да извърши пряко и лично, реши да постигне чрез стратегия. Скоро след като се бе оттеглил от конфликта в пустинята, той свика на съвет своите верни ангели. Разви плановете си за това, как още повече да заслепява умовете на еврейския народ, за да не може той да признае своя Изкупител. Планира да действа чрез човешките си служители в религиозния свят, като вложи в тях собствената си вражда против Защитника на истината. Искаше да им повлияе да отхвърлят Христос, за да направи живота Му колкото е възможно по-горчив, като се надяваше да Го обезкуражи в Неговата мисия и водачите на Израил станаха инструменти на Сатана в борбата против Спасителя. Исус бе дошъл да “възвеличи закона и да го направи почитаем” (Исая 42:21). Той се стремеше не да намали, а да издигне неговото достойнство. Свещеното писание казва: “Няма да отслабне, нито да се съкруши, догдето установи правосъдие на земята” (42:4,21 Исая 42:4). Бе дошъл да освободи съботата от отегчителните изисквания, които я правеха по-скоро проклятие, отколкото благословение. Тази бе причината, поради която Той избра съботния ден, за да извърши лекуването във Витесда. Можеше да излекува този болен човек и в друг ден от седмицата или пък можеше да го излекува, без да го кара да носи постелката си. Но това не би Му дало желаната възможност. Зад всяка постъпка в Христовия живот на земята се криеше мъдра цел. Всичко, което вършеше, бе важно и предназначено за поучение. Измежду страдащите в къпалнята Той използва Своята лечителна сила над най-тежкия случай и поиска от човека да пренесе постелката си през града, за да оповести великото дело, извършено над него. Това щеше да повдигне въпроса какво е законно да се върши в събота, да Му даде повод да осъди ограниченията на евреите, свързани с Господния ден, и да обяви техните традиции за невалидни. Исус заяви на евреите, че в съботен ден е законно да се облекчават страдания и болки. Този вид работа беше в съгласие със службата на Божиите ангели, които се движат постоянно между небето и земята, за да са в услуга на страдащото човечество. Исус заяви: “Отец Ми работи досега, и Аз работя.” Всички дни са Божии, в които Той провежда Своите планове за човечеството. Ако тълкуванието, което евреите даваха на закона, бе право, тогава грешката бе у Бога, защото Неговата работа, откакто е поставил основите на земята, е да оживява и да поддържа всяко нещо. Тогава Този, Който одобри делото Си и постанови съботата като паметник за завършването му, би трябвало да преустанови Своята работа и да прекрати безкрайно установения във всемира ред. Трябва ли Бог да забрани на слънцето да изпълнява своята служба в събота и да спре меките си топли лъчи да сгряват земята и да подхранват растителността? Трябва ли системата на световете да остане неподвижна през святия ден? Трябва ли да заповяда на потоците да не напояват полята и горите и морските вълни да спрат своя безкраен прилив и отлив? Трябва ли пшеницата и царевицата да прекъснат своя растеж и узряващият грозд да забави своето зачервяване? Трябва ли дърветата и цветята да не напъпват, нито да цъфтят в събота? В такъв случай хората биха били лишени от плодовете на земята и от благословенията, които правят живота желан. Необходимо е природата да продължава своя неизменен път. Бог не може нито за момент да отдръпне ръката Си, иначе човекът би загинал. Но и човекът има да върши известна работа в този ден. На необходимостите на живота трябва да се обръща внимание, болните трябва да се гледат и нуждите на нуждаещите се да се задоволяват. Няма да се смята за невинен онзи, който е небрежен, когато може да облекчи болки в съботен ден. Божият свят почивен ден е направен за човека, така че всички дела на милост са в пълно съгласие с неговото предназначение. Бог не желае Неговите чада да страдат нито час от болка, която може да се облекчи в събота или в който и да е друг ден. Божиите задължения са много по-големи в събота, отколкото в другите дни. Тогава Неговите чада изоставят всекидневните си дейности и прекарват времето си в размисъл и поклонение. В събота те измолват от Бога много повече блага, отколкото в другите дни. Те изискват Неговото специално внимание. Изпросват Неговите най-големи благословения. Бог не чака да мине съботата, та тогава да изпълни тези молби. Небето работи непрестанно. Така и хората не трябва да престават да вършат добро. Съботата не е предназначена да се прекарва в безполезно бездействие. Законът забранява да се върши светска работа в Божия почивен ден. Трудът, чрез който се изкарва прехраната, трябва да спре. Забранена в този ден е и всяка работа за светски удоволствия или печалби. Но както Бог спря Своята творческа работа и си почина в събота и я благослови, така и човекът трябва да преустанови заниманията на своя всекидневен живот и да посвети святите часове за здравословна почивка, за богослужение и за святи дела. Излекуването на болния беше в пълно съгласие със закона. То прослави съботата. Исус заяви, че има еднакви права с Бог Отец и че работата, която Той върши на земята, е еднакво свята и по характер една и съща с тази, която Отец върши на небесата. Но това още повече разпали яростта на фарисеите, защото според тях Той не само че бе нарушил закона, а и се бе приравнил с Бога, като Го бе нарекъл Свой Отец (виж Йоан 5:185:18 ). Цялата еврейска нация наричаше Бога свой Отец, затова евреите не биха се разярили толкова много, ако Христос се беше представил като намиращ се в същата връзка с Бога. Но те Го обвиниха в богохулство, показвайки, че са схванали претенцията Му да нарича Бога Свой Отец в най-висшия смисъл на думата. Тези Христови противници нямаха аргументи да се противопоставят на истините, които Той искаше да втълпи в умовете им. Те цитираха само своите обичаи и традиции, а те се оказваха твърде слаби и безполезни, в сравнение с привежданите от Исус аргументи от Божието слово и от безспирния ход на природата. Ако равините желаеха изобщо да получат светлина, те щяха да се убедят, че Исус говори истината. Но отбягваха аргументите, които Той привеждаше по отношение на съботата и търсеха начин да възбудят омраза срещу Него, тъй като твърдеше, че е равен на Бога. Яростта на управниците не познаваше граници. Ако не се бояха от народа, свещениците и равините биха убили Исус на място. Но чувствата на народа бяха на Негова страна. За мнозина Той беше Приятелят, излекувал болестите и облекчил мъките им и те оправдаваха излекуването на болния от Витесда. Така за известно време водачите трябваше да задържат омразата си. Исус отхвърли обвинението в богохулство. “Властта - каза Той, - с която върша тези дела, за които Ме обвинявате, идва от това, че съм Божи Син, едно с Него по естество, по воля и по намерение. Във всичките Негови дела на творение и провидение Аз Му съдействам.” “- не може Синът да върши от само Себе Си нищо освен това, което вижда да върши Отец.” Свещениците и равините укоряваха Божия Син за делото, което Той бе изпратен да извърши на този свят. Чрез греховете си те се бяха отделили от Бога и в гордостта си действаха независимо от Него. Смятаха се достатъчно разумни да се справят с всичко и не чувстваха нужда от един по-възвишен разум, който да направлява постъпките им. Но Божият Син беше подчинен на волята на Отца и зависим от Неговата сила. Христос беше така освободен от личното Аз, че не правеше никакви планове за Себе Си. Той приемаше плановете, които Бог имаше за Него и които Отец Му разкриваше от ден на ден. Така и ние трябва да сме зависими от Бога, за да се осъществява в живота ни Неговата воля. Когато Мойсей се приготвяше да построи светилището за обиталище на Бога, заповяда му се да направи всичко според показания му на планината образец. Мойсей се зае с голямо усърдие за тази работа. За изпълнението на поръчката повика най-талантливите мъже и майстори на изкуството. И все пак всяко звънче, всеки нар, всяка ресничка, всяко пискюлче, всяка завеса или който и да е съд от светилището трябваше да се изработят според показания му образец. Бог го повика на планината и му откри небесните неща. Бог го покри със славата Си, за да може да види образеца, според който бяха направени всички неща в светилището. Така и на Израил, когото искаше да направи Свое обиталище, Той откри славния идеал за характер. Образецът бе показан на израилтяните на планината, когато бе даден законът от Синай, когато Господ мина край Мойсей и заяви: “Господ, Господ, Бог жалостив и милосерд, дълготърпелив, Който изобилва с милост и с вярност, Който пази милост за хиляди поколения, прощава беззаконие, престъпление и грях- “ (Изх.;34:6,7 Изх. 34:6,7). Израил тръгна по свои пътища. Той не градеше според образеца. Но Христос, истинският храм на Бога, оформяше всяка подробност от Своя земен живот в съгласие с Божия идеал. Той каза: “Драго ми е, Боже Мой, да изпълнявам Твоята воля. Да! Законът Ти е дълбоко в сърцето ми” (40:8 Пс. 40:8). Така и нашите характери трябва да се изграждат “в Духа за Божие обиталище” ( 2:22 Еф. 2:22). И ние трябва да правим всичко според образеца, според Този, Който пострада за нас и ни остави пример, за да следваме по Неговите стъпки (Евр.; 8:5 1Петрово; 2:21 виж Евр. 8:5; 1Петрово 2:21). Христовите думи ни учат, че ние трябва да се чувстваме неразделно свързани с нашия небесен Баща. Каквото и да е положението ни, ние сме зависими от Бога, Който държи съдбините на всички в Своите ръце. Той е определил нашата работа и ни е дал нужните способности и средства, за да я вършим. Докато подчиняваме волята си на Бога и се уповаваме на Неговата сила и мъдрост, ще бъдем водени по безопасни пътища, за да изпълним определената ни част в Неговия велик план. Но онзи, който разчита на своята мъдрост и сила, се отделя от Бога. Вместо да работи заедно с Христос, той изпълнява намеренията на врага на Бога и на човека. Спасителят продължи и каза: “Понеже каквото върши Той, подобно и Синът го върши- Както Отец възкресява мъртвите и ги съживява, така и Синът съживява тия, които иска.” Садукеите не вярваха във възкресението на тялото, но Исус им каза, че една от най-великите задачи на Отца е да възкресява мъртвите и че и сам Той притежава същата сила да възкресява. “- иде час, и сега е, когато мъртвите ще чуят гласа на Божия Син и които го чуят, ще живеят.” Фарисеите вярваха във възкресението на мъртвите. Христос заяви, че силата, която оживотворява мъртвите, е дори и сега между тях и те ще видят нейните проявления. Тази възкресяваща сила, която оживотворява и “мъртвата в престъпления и грехове” душа ( 2:1 Еф. 2:1). Този дух на живот в Исус Христос, “силата на Неговото възкресение” (Филип.; 3:10 Филип. 3:10), “освобождава човеците от закона на греха и смъртта” ( 8:2 Римл. 8:2). Силата на злото се сломява и чрез вяра в Христос душата се опазва от грях. Който разтваря сърцето си за Божия Дух, става съучастник на мощната сила, която ще изведе тялото му от гроба. Скромният Назарянин потвърждава Своето истинско благородство. Той се издига над човешката природа, сваля маската на греха и позора и се открива като почитания Началник на ангелите, Сина Божи, равния на Създателя на Вселената. Слушателите онемяха. Никой дотогава не бе изговарял такива думи, нито се беше държал с такова царско величие. Неговите слова бяха прости и разбираеми, изясняващи напълно мисията Му, както и дълга на света. “Защото нито Отец не съди никого, но е дал на Сина да съди всички, за да почитат всички Сина, както почитат Отца-, Който Го е пратил- Защото както Отец има живот в Себе Си, също така е дал и на Сина да има живот в Себе Си; и дал Му е власт да извършва съдба, защото е Човешкият Син.” Свещениците и управниците си бяха присвоили правото на съдии, за да съдят Христовото дело. Той обаче се обяви за техен съдия и за съдия на целия свят. Светът е поверен на Христос и чрез Него Бог предава благословенията Си на падналата раса. Той бе Изкупител както след въплъщението Си, така и преди него. Когато грехът се появи, вече имаше Спасител. Той е давал живот и светлина на всички и всеки ще бъде съден според мярката на дадената светлина. Този, Който е дал светлината, Който умолява човека най-нежно и се старае да го върне от греха към святост, е и Ходатай, и Съдия. Още от започването на великата борба на небето Сатана е поддържал своята кауза с измама, а Христос е работил, за да открие неговите планове и да сломи силата му. Той е, Който през всичкото това време се е разправял с измамника и се е опитвал да изтръгне от ръцете му пленените души. Той е, Който ще съди всяка душа. Бог “Му е дал власт да извършва и съдба, защото е Човешкият Син.” Защото е вкусил дори и от утайката на човешките страдания и изкушения и разбира слабостите и греховете на хората. Защото заради нас е устоял храбро на изкушенията на Сатана и ще постъпи справедливо и нежно с душите, за чието спасение е пролял кръвта Си. Ето за това Божият Син е поставен да извършва съд. Но Христовата мисия бе не да съди, а да спасява. “Бог не е пратил Сина на света да съди света, но за да бъде светът спасен чрез Него” (3:17 Йоан 3:17). Пред Синедриона Исус заяви: “Който слуша словото Ми и вярва в Оногова, Който Ме е пратил, има живот вечен и на съд не дохожда, а е минал от смърт към живот.” (5:24 Йоан 5:24). Като каза на слушателите Си да не се чудят, Христос им разкри още по-ясно тайната на бъдещето. “Иде час - каза Той, - когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа Му и ще излязат; ония, които са вършили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждение” (Йоан 5:28,295:28,29 ). Израил толкова дълго бе чакал това уверение за бъдещия живот и се надяваше да го получи при идването на Месия. Единствената светлина, която можеше да освети тъмнината на гроба, бе изгряла над тях. Но егоизмът е сляп. Исус бе нарушил традициите на равините, пренебрегнал бе техния авторитет и те не искаха да вярват. Времето, мястото, случаят, силата на чувствата, които завладяха събралите се, всичко това се съчета, за да направи думите на Исус пред Синедриона още по-впечатлителни. Най-високите религиозни авторитети на народа искаха живота на Този, Който заяви, че е възстановителят на Израил. Господарят на съботата беше изправен да отговаря пред земен съд, обвинен, че нарушава съботния закон. Когато Той така безстрашно изяви Своята мисия, съдиите Му Го погледнаха с учудване и гняв. Но не отговориха на думите Му. Не можаха да Го осъдят. Той отрече правото на свещеници и равини да Го разпитват или да се месят в Неговата работа. Не им бе дадена такава власт. Твърденията им се основаваха на собствената им гордост и високомерие. Исус отказа да се оправдава за това, в което Го бяха обвинили, или да отговаря на въпросите им. Вместо да се извини за постъпката, от която те се оплакваха, или да обясни целта, с която я бе извършил, Исус се обърна към управниците и от обвиняван стана обвинител. Укори ги, че са закоравили сърцата си и че са невежи относно Писанията. Заяви, че са отхвърлили Божието слово, тъй като отхвърлят Този, Когото Бог е изпратил. “Вие изследвате писанията, понеже мислите, че в тях имате вечен живот, и те са, които свидетелстват за Мене” (Йоан 5:395:39 ). Във всяка своя страница, независимо дали е история, закон или пророчество, Старозаветните писания излъчват славата на Божия Син. Тъй като бе Божествено постановена, цялата система на юдаизма представляваше едно сбито пророчество за евангелието. За Христос “свидетелстваха всички пророци” (10:43 Деян. 10:43). От обещанието, дадено на Адам, по линията на патриарсите и чрез системата на законите небесната славна светлина осветлява стъпките на Изкупителя. Гледачите видяха звездата от Витлеем, Сило, който трябваше да дойде, когато бъдещите неща им преминаха през погледа им в тайнствено видение. Всяка жертва бе символ на Христовата смърт. С всеки облак от дима на тамяна Неговата правда се възнасяше. От всяка юбилейна тръба звучеше името Му. В страхотната тайна на Светая Светих обитаваше Неговата слава. Евреите притежаваха Писанията и предполагаха, че чрез познаването на словото имат вечен живот. Но Исус каза: “И нямате Неговото слово постоянно в себе си.” Отхвърляйки Христос чрез Словото Му, те Го отхвърлиха лично. “- И пак вие не искате да дойдете при Мене - каза Той, - за да имате живот.” Еврейските водачи бяха изследвали писанията на пророците за царството на Месия, но не бяха правили това с искрено желание да узнаят истината, а с целта да намерят доказателства, които да подкрепят амбициозните им надежди. Когато Христос дойде по начин, различен от техните очаквания, не пожелаха да Го приемат и вместо да се поправят, се опитаха да Го представят за измамник. А веднъж стъпили на този път, за Сатана бе лесно да засили съпротивата им срещу Христос. Самите думи, които трябваше да приемат като доказателство за Неговата божественост, бяха изтълкувани против Него. Така обърнаха истината на Бога в лъжа и колкото по-ясно Спасителят им говореше чрез Своите дела на милост, толкова по-решително се съпротивляваха срещу светлината. Исус каза: “Не приемам почест от човеци.” Влиянието и одобрението на Синедриона не бяха неща, които Той желаеше. Не можеше да приеме никаква почит от тяхното одобрение. Той бе облечен в слава и авторитет от Небето. Само да желаеше, ангелите щяха да дойдат да Му отдадат почит и Отец отново би засвидетелствал Неговата Божественост. Но заради самите тях, заради народа, чиито водачи бяха те, Той искаше еврейските управници да прозрат какъв е Неговият характер и да приемат благословението, което дойде да им донесе. “Аз дойдох в името на Отца Си и не Ме приемате; ако дойде друг в свое име, него ще приемете.” Исус дойде с авторитета на Бога, носейки Неговия образ, изпълнявайки Неговото Слово и търсейки Неговата слава. Но не бе приет от водачите в Израил. А когато щяха да дойдат други, приписвайки си характера на Христос, но действащи по собствената си воля и търсещи собствената си слава, те щяха да бъдат приети. Защо? Защото, който търси собствената си слава, събужда желанието в другите за себевъздигане. На такива апели евреите можеха да откликнат. Те щяха да приемат фалшивия учител, защото той ласкае гордостта им, като одобрява любимите им мнения и традиции. Но учението на Христос не съвпадаше с техните идеи. То бе духовно и изискваше да се пожертва егоизмът. Затова не искаха да го приемат. Не познаваха Бога и за тях гласът Му чрез Христос бе глас на чужденец. Не се ли повтаря същото и в наши дни? Няма ли и сега мнозина, дори и сред религиозните ръководители, които закоравяват сърцата си против Светия Дух, като правят невъзможно за себе си разпознаването на Божия глас? Не отхвърлят ли Словото Божие, за да пазят собствените си традиции? “- ако вярвахте Мойсея - каза Исус, - повярвали бихте и Мене; понеже той за Мене писа. Но ако не вярвате неговите писания, как ще повярвате Моите думи?” Христос бе говорил на Израил чрез Мойсей. Ако те бяха слушали Божия глас, говорещ чрез техния велик водач, щяха да разпознаят този глас и в ученията на Исус. Ако вярваха на Мойсей, щяха да вярват и на Този, за Когото Мойсей писа. Исус знаеше, че свещениците и равините бяха решили да вземат живота Му. Но Той им обясни ясно Своето единство с Отца и Своята връзка със света. Те видяха, че опозицията им спрямо Него не бе оправдана, но въпреки това убийствената им омраза не угасна. Страхът ги сграбчваше, като наблюдаваха убедителната сила, която се проявяваше в Неговата служба. Но се възпротивиха на призивите Му и сами се заключиха в тъмнина. Не успяха забележимо да накърнят авторитета на Исус или да отклонят уважението и вниманието на хората, повечето от които бяха убедени от словата Му. Самите управници се бяха почувствали дълбоко осъдени, когато Той събуди тяхната съвест, но това само ги озлоби още повече. Бяха решили да Го погубят. Изпратиха вестители по цялата страна да предупредят хората, че Исус е самозванец. Изпратиха шпиони да Го наблюдават и да докладват какво говори и какво

“Ако не видите знамения и чудеса” Галилеяните, които се върнаха от Пасхата, разказаха за чудните дела на Исус. Осъждането на Неговите действия от високопоставените в Ерусалим Му откри път към Галилея. Много от хората скърбяха за оскверняването на храма, поради алчността и арогантността на свещениците. Надяваха се, че Човекът, Който бе накарал управителите да избягат, може би беше дългоочакваният Освободител. Дошлите сега вести изглежда потвърждаваха най-бляскавите им очаквания. Говореше се, че пророкът се бе обявил за Месия. Но хората в Назарет не повярваха в Него. Ето защо Исус не посети Назарет на път за Кана. Спасителят заяви на учениците Си, че един пророк не е почитан в собствената си родина. Хората оценяват характера според възможностите си да го разберат. Ограничените и светски настроените съдеха за Христос по Неговото скромно рождение, по простата Му дреха и всекидневния Му тежък труд. Те не можеха да оценят чистотата на този дух, върху който нямаше и петънце от грях. Новината за връщането на Христос в Кана се разпръсна бързо из Галилея, носейки надежда на страдащите и нещастните. В Капернаум тази вест привлече вниманието на еврейски благородник, който бе царски служител. Един от синовете на офицера страдаше от болест, която изглеждаше неизлечима. Лекарите го бяха оставили да умира, но когато бащата чу за Исус, реши да потърси помощ от Него. Детето беше много зле и мислеха, че може би няма да остане живо, докато бащата се върне. Но благородникът чувстваше, че трябва да представи случая лично. Надяваше се, че бащините молби биха събудили състраданието на великия Лекар. Като стигна в Кана, той намери голямо множество, обкръжило Исус. Нетърпеливо си проправи път до Спасителя. Вярата му се разколеба, като видя само един скромно облечен човек, прашен и уморен от път. Поколеба се дали тази Личност би могла да стори това, за което бе дошъл да се моли. Въпреки смущението си заговори с Исус. Разказа Му защо бе дошъл и Го помоли да отиде в дома му. Но неговата мъка бе известна вече на Исус. Преди още офицерът да излезе от къщи, Спасителят бе видял тревогата му. Исус знаеше и това, че бащата си бе поставил условие, при което да повярва в Него. Ако молбата му не бъдеше изпълнена, той не би Го приел за Месия. Докато офицерът стоеше в мъчително очакване, Исус каза: “Ако не видите знамения и чудеса, никак няма да повярвате.” Въпреки всички доказателства, че Исус бе Христос, молителят бе решил да повярва в Него само ако отговори на молбата му. Спасителят подчерта контраста между тази съмняваща се вяра и простото доверие на самаряните, които не поискаха нито чудеса, нито знамения. Словото Му, постоянно доказателство за Неговата Божественост, имаше убедителна сила, която докосна сърцата им. Христос страдаше от това, че Собственият Му народ, на когото бяха поверени святите слова, не можеше да чуе гласа на Бога, говорещ им чрез Неговия Син. Но благородникът имаше вяра до известна степен, защото бе дошъл да помоли за това благословение, което му се струваше най-скъпоценно от всичко. Исус щеше да му даде по-голям дар. Той желаеше не само да излекува детето, но да направи служителя и семейството му участници в благословенията на спасението и да запали светлина в Капернаум, който съвсем скоро щеше да стане поле на Неговия труд. Но преди да пожелае Христовата благодат, благородникът трябваше да осъзнае нуждата си. Този царедворец представяше голяма част от своите сънародници, интересуващи се за Исус от себелюбиви подбуди. Надяваха се да придобият някаква особена печалба чрез Неговата сила и залагаха вярата си за получаването на тези земни облаги. Но те бяха невежи за духовната си болест и не виждаха нуждата си от Божествена благодат. Думите на Спасителя към благородника разкриха помислите на сърцето му, както блясъкът на светкавицата прави това. Той видя, че подбудите му да потърси Исус бяха себелюбиви. Видя колебливата си вяра в истинската - светлина. С дълбока тревога осъзна, че неговото съмнение можеше да струва живота на сина му. Разбра, че беше в присъствието на Този, Който можеше да чете мислите и за Когото всичко бе възможно. В мъчителната си молба той извика: “Господине, слез, докле не е умряло детенцето!” Вярата му се хвана за Исус както Яков, който, борейки се с ангела, извика: “Няма да те пусна да си отидеш, догде не ме благословиш” (Бит.;32:26 Бит. 32:26). И той надви като Яков. Спасителят не може да се отдръпне от душа, която се държи за Него и Го умолява за голямата си нужда. Той каза: “Синът ти е жив.” Благородникът си тръгна с мир и радост, чувства, които никога преди не бе познавал. Не само повярва, че синът му ще се възстанови, но прие с пълно доверие Христос като Изкупител. В същия час бдящите край леглото на умиращото дете в дома му в Капернаум забелязаха внезапна и чудна промяна. Сянката на смъртта се вдигна от лицето на страдалеца. Червенината на треската се замени с леката руменина на възстановяващото се здраве. Неясният поглед заблестя умно и силите се върнаха в слабото, измъчено тяло. Никакъв признак на болестта не остана в детето. Горящата му плът стана мека и влажна и то потъна в дълбок сън. Треската изчезна в най-горещия час на деня. Семейството бе изненадано и радостта му бе огромна. Кана не беше толкова далеч от Капернаум и служителят можеше да стигне у дома си вечерта след срещата с Исус, но не бързаше да го стори. Чак на следващата сутрин пристигна в Капернаум. Какво връщане у дома бе това! Когато отиде да се срещне с Исус, сърцето му тежеше от мъка. Слънчевата светлина му изглеждаше жестока, а песните на птиците - подигравка. Колко различни бяха чувствата му сега! Цялата природа носеше нова премяна. Той видя всичко с нови очи. Когато пътуваше в тишината на ранната утрин, цялата природа сякаш хвалеше Бога заедно с него. Докато още бе далеч от дома, слугите излязоха да го посрещнат, нетърпеливи да успокоят подозренията му, които, според тях, го измъчваха. Той не се изненада, като чу новините, а с дълбок интерес ги попита в кой час е започнало да се оправя детето. “Те му казаха: В седмия час треската го остави.” В същия момент, когато вярата на бащата се хвана за уверението: “- син ти е жив”, Божествената любов бе докоснала умиращото дете. Бащата побърза да прегърне сина си. Притисна го до сърцето си като възкресен от мъртвите и благодареше на Бога отново и отново за това чудно възстановяване. Благородникът копнееше да узнае повече за Христос. Когато по-късно чу учението Му, той и всички в дома му станаха Негови ученици. Тяхното изпитание бе благословение, за духовното обръщане на цялото семейство. Вестта за чудото се разпространи и в Капернаум, където бяха извършени толкова много от Неговите могъщи дела и бяха приготвени условия за Христовата служба. Този, Който благослови благородника в Капернаум, още желае да благославя. Но подобно на измъчения баща и ние често търсим Исус с желание за някои земни добрини. И се доверяваме на Неговата любов според отговора на нашите молитви. Спасителят копнее да ни даде по-голямо благословение, отколкото искаме и отлага отговора на молбите ни, за да ни покаже злото в нашите сърца и дълбоката ни нужда от благодатта Му. Той желае да се откажем от нашия егоизъм, който ни подтиква да Го търсим. Признавайки своята безпомощност и остра нужда, трябва да се доверим напълно на Исусовата любов. Благородникът искаше да ВИДИ изпълнението на своята молитва, преди да повярва, но трябваше да приеме думите на Исус, че молбата му е чута и благословението - дадено. Този урок трябва да научим и ние. Не защото виждаме или чувстваме, че Бог ни чува, трябва да вярваме. Ние трябва да се доверяваме на Неговите обещания. Когато идваме при Него с вяра, всяка молитва влиза в сърцето на Бога. Когато се молим за благословение, трябва да вярваме, че го получаваме и да Му благодарим, че СМЕ го получили. Тогава трябва да вършим задълженията си уверени, че благословението ще се осъществи, когато най-много имаме нужда от него. Научим ли се да правим това, ще знаем, че Бог отговаря на нашите молитви. Той желае да откликне “изключително щедро”, “съответно с богатствата на Своята слава” и чрез “действието на Своята могъща сила” ( 3:16,20 1:19 Еф. 3:20,16, 1:19).

До Якововия кладенец По пътя към Галилея Исус мина през Самария. Към обяд стигна до красивата Сихемска долина. В нейното начало се намираше Якововият кладенец. Изморен от пътуването, Той седна да почива, а учениците отидоха да купят храна. Евреи и самаряни се ненавиждаха и доколкото бе възможно, избягваха да имат работа едни с други. Да се търгува със самаряни в случай на нужда, се смяташе от равините наистина за законно, но всички социални взаимоотношения с тях бяха осъждани. Евреин не трябваше да взема заем от самарянин, нито да приема любезност от него, дори парче хляб или чаша вода. Купувайки храна, учениците действаха според обичая на своя народ, но по-далеч от това те не отидоха. Да се иска услуга от самарянин или по някакъв начин да му се направи добро - такава мисъл не идваше дори в ума на Христовите ученици. Когато седна край кладенеца, Исус бе премалял от глад и жажда. Пътуването от сутринта бе дълго, а сега обедното слънце припичаше силно над Него. Жаждата Му се усили при мисълта за хладната, освежителна вода, която макар и толкова близко до Него бе недостъпна, защото нямаше въже, нито черпак, а кладенецът бе дълбок. Исус имаше човешка участ и чакаше някой да дойде да извади вода. Приближи се една жена от Самария и сякаш без да Го забележи, напълни съда си с вода. Когато се обърна да си отива, Исус я помоли да Му даде да пие. Такава услуга никой ориенталец не би отказал. В Изтока водата се наричаше “Божи дар”. Да се предложи вода на жадния пътник беше толкова свято задължение, че арабите от пустинята дори се отбиваха от пътя си, за да го сторят. Омразата между евреи и самаряни пречеше на жената да предложи услугата си на Исус. Но Спасителят търсеше ключа за това сърце и с тактичност, извираща от Божията мъдрост, Той поиска, а не предложи услуга. Предлагането на услуга можеше да бъде отблъснато, но доверието събужда доверие. Царят на небето дойде до тази отхвърлена душа, молейки за услуга от нейните ръце. Този, Който бе сътворил океана, Който владееше водите на огромната бездна, Който отваряше изворите и земните потоци, почиваше уморен край Якововия кладенец и бе зависим от добротата на някой непознат, дори за този дар - глътка вода. Жената видя, че Исус е евреин. Изненадана тя забрави молбата Му, но се опита да научи причината за нея. “Как Ти - каза тя, - Който си юдеин, искаш вода от мене, която съм самарянка?” Исус отговори: “Ако би знаела Божия дар и Кой е Онзи, Който ти казва: Дай ми да пия, ти би поискала от Него и Той би ти дал жива вода. Ти се чудиш, че поисках от тебе толкова малка услуга, като глътка вода от кладенеца, край който си застанала, но ако поискаш от Мене, мога да ти дам да пиеш от водата на вечния живот.” Жената не разбра думите на Христос, но почувства тяхната тържествена важност. Лекият - закачлив маниер на говорене започна да се променя. Предполагайки, че Исус говори за кладенеца пред тях, тя каза: “Господине, нито почерпало имаш, и кладенецът е дълбок; тогава отгде имаш живата вода? Нима Си по-голям от баща ни Яков, който ни е дал кладенеца и сам той е пил от него..?” Тя видя пред себе си само един жаден пътник, уморен от пътя. В съзнанието си го сравни с почитания патриарх Яков. Таеше чувството, което е толкова естествено, че никой друг кладенец не може да се сравни с този, даден от отците. Тя мислеше за отците в миналото и за идването на Месия в бъдещето, докато Надеждата на отците - Месия, стоеше до нея, но тя не Го позна. Колко много жадни души днес са близо до живия извор, но отиват много далеч да търсят изворите на живота! “Да не речеш в сърцето си: Кой ще се възкачи на небето, сиреч, да свали Христа? или: Кой ще слезе в бездната, сиреч, да възведе Христа от мъртвите? - думата е близо при тебе в устата ти и в сърцето ти- ако изповядаш с устата си, че Исус е Господ, и повярваш в сърцето си, че Бог Го е възкресил от мъртвите, ще се спасиш” (10:6-9 Римл. 10:6-9). Исус не отговори веднага на въпроса кой е, но с внушителна сериозност каза: “Всеки, който пие от тая вода, пак ще ожаднее, а който пие от водата, която Аз ще му дам, няма да ожаднее до века; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор на вода, която извира за вечен живот.” Който се старае да задоволи жаждата си от изворите на този свят, ще пие само за да ожаднее отново. Навсякъде хората са незадоволени. Копнеят за нещо, което да насити нуждата на душата им. Само Един може да задоволи тази нужда, нуждата на света. “Желанието на всички народи” е Христос. Живата вода е Божествената благодат, която само Той може да даде. Тя очиства, освежава и дава сили на душата. Исус не предаде идеята, че само една глътка от водата на живота ще бъде достатъчна. Който вкусва от любовта на Христос, ще копнее постоянно за още, няма да търси нищо друго. Богатствата, славата и удоволствията на света няма да го привличат. Постоянният вик на сърцето Му ще е: “Повече от Тебе!” И Този, Който открива на душата нуждата -, очаква да задоволи нейния глад и жажда. Всяка човешка сила и зависимост от човек ще пропаднат. Щерните* ще бъдат изчерпани, водните извори - изсушени, но нашият Изкупител е неизчерпаем извор. От Него можем да пием и да пием и винаги да намираме още прясна вода. Този, в когото живее Христос, има в себе си извор на благословение - “извор на вода, която извира за вечен живот”. От този извор той може да черпи сили и благодат, достатъчни за всичките му нужди. Докато Исус говореше за живата вода, жената Го гледаше с учудване и внимание. Той бе възбудил интереса -, събудил бе желанието - да получи дара, за който говореше. Жената разбра, че Той не говореше за водата на Якововия кладенец, от която тя постоянно пиеше и отново ожадняваше. “Господине - каза тя, - дай ми тая вода, за да не ожаднявам, нито да извървявам толкова път дотук да изваждам.” Сега Исус внезапно промени темата на разговора. Преди да получи дара, който желаеше да - даде, тя трябваше да признае греха си и нуждата си от Спасител. “Казва - Исус: Иди повикай мъжа си и дойди тук. В отговор жената Му каза: Нямам мъж.” Така тя се надяваше да избегне всякакви въпроси в тази насока, но Спасителят продължи: “Право каза, че нямаш мъж, защото петима мъже си водила и този, който сега имаш, не ти е мъж.” Слушателката потрепери. Тайнствена ръка бе разлистила страниците на живота -, изваждайки наяве неща, които се бе надявала да скрие завинаги. Кой беше Този, Който можеше да чете тайните на живота -? Мисълта - се отправи към вечността, към бъдния съд, когато всичко, което сега е скрито, ще се открие. Съвестта - се пробуди. Не можеше да отрече нищо, но се опита да отклони този нежелан разговор. С дълбоко уважение каза: “Господине, виждам, че Ти Си пророк.” Тогава, надявайки се да заглуши гласа на съвестта си, засегна някои спорни религиозни въпроси. Ако Той беше пророк, сигурно можеше да я ориентира за тези неща, за които толкова време се спореше. С търпение Исус - позволи да води разговора в желаната посока. В същото време изчакваше възможност отново да въведе истината в сърцето -. “Нашите бащи в тоя храм са се покланяли - каза тя, - а вие казвате, че в Ерусалим е мястото, гдето трябва да се покланяме.” Пред погледа им бе планината Геразим. Нейният храм бе разрушен и бе останал само олтарът. Мястото на поклонение беше обект на спор между евреи и самаряни. Някои от предшествениците на самаряните принадлежаха някога към Израил, но поради греховете им Господ ги остави да бъдат надвити от идолопоклонски народи. В течение на много поколения те бяха примесени с идолопоклонници, чиято религия постепенно бе заразила тяхната. Наистина те твърдяха, че идолите само им напомняли за живия Бог, Властелина на всемира, но въпреки това народът бе подведен да почита техните изваяни идоли. Когато в дните на Ездра бе издигнат храмът в Ерусалим, в строежа му самаряните поискаха да се присъединят към евреите. Но тази привилегия им бе отказана и между двата народа избухна жестока вражда. Самаряните изградиха съпернически храм върху планината Геразим. Тук те се покланяха в съгласие с Мойсеевия ритуал, макар че не отхвърляха напълно идолопоклонството. Но ги постигнаха бедствия, храмът им бе разрушен от неприятелите и те се чувстваха като прокълнати; въпреки това държаха на традициите си и на своите форми на поклонение. Не признаваха храма в Ерусалим за дом Божи, нито приемаха, че религията на евреите превъзхожда тяхната. В отговор Исус каза на жената: “Жено, вярвай Ме, че иде час, когато нито само в тоя хълм, нито в Ерусалим ще се покланяте на Отца. Вие се покланяте на онова, което не знаете: ние се покланяме на онова, което знаем; защото спасението е от юдеите.” Той бе показал, че е освободен от еврейския предразсъдък срещу самаряните и сега се стараеше да разруши предубеждението на тази самарянка към евреите. Като засегна факта за покварената от идолопоклонство вяра на самаряните, Исус заяви, че великите истини за изкуплението са поверени на евреите и че изсред тях ще се яви Месия. Свещените им писания ясно представяха Божия характер и принципите на Неговото управление. Исус се определи за един от евреите, на които Бог бе дал знание за Себе Си. Желаеше да издигне мислите на своята слушателка над формалностите и церемониите, над спорните въпроси. “Но иде час - каза Той - и сега е, когато истинските поклонници ще се покланят на Отца с дух и истина; защото такива иска Отец да бъдат поклонниците Му. Бог е Дух и ония, които Му се покланят, с дух и истина трябва да се покланят.” Тук е изразена същата истина, която Христос бе разкрил на Никодим с думите: “- ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство” (3:3 Йоан 3:3). Хората общуват с Небето не чрез търсене на свята планина или свят храм. Религията не трябва да бъде ограничавана до външни форми и церемонии. Религията, която идва от Бога, е единствената, която води към Бога. За да Му служим правилно, трябва да бъдем родени от Божествения Дух. Това ще очисти сърцето и ще обнови ума, давайки ни нови способности да познаваме и обичаме Бога; ще ни дари с доброволно послушание към всички Негови изисквания. Това е истинското поклонение. То е плод от делото на Светия Дух. Чрез Духа се произнася всяка искрена молитва и Бог приема такава молитва. Когато една душа се стреми към Бога, делото на Духа се проявява и Бог ще се открие на този човек. Такива поклонници търси Той. Очаква ги, за да ги приеме и да ги направи Свои синове и дъщери. Разговаряйки с Исус, жената бе развълнувана от думите Му. Никога не бе чувала такива неща от свещениците от своя народ, нито от евреите. Тъй като цялото минало на живота - бе изложено пред нея, тя почувства своята голяма нужда, осъзна жаждата на душата си, която водите на Сихарския кладенец никога не можеха да задоволят. Нищо, с което бе влизала в контакт, не бе събуждало по-силно тази нейна най-голяма нужда. Исус я бе убедил, че чете тайните на живота -, но тя почувства, че Той е неин приятел, който я съжалява и обича. Докато чистотата на Неговото присъствие осъждаше греха -, Той не изговори дума на присъда, а - разкри Своята благодат, която можеше да обновява душата. Тя започна да разбира Неговия характер. В ума - възникна въпросът: Да не би това да е дългоочакваният Месия? И Му каза: “Зная, че ще дойде Месия, който се нарича Христос. Той, когато дойде, ще ни яви всичко. Казва - Исус: Аз, Който се разговарям с тебе, съм Месия.” При тези думи вяра бликна в сърцето на жената. Тя прие чудното съобщение от устата на божествения Учител. Тази жена имаше възприемчив ум. Бе готова да приеме най-благородното откровение, защото се интересуваше от Писанията и Светият Дух бе подготвил ума - за приемането на по-голяма светлина. Тя бе изследвала старозаветното обещание: “Господ, твоят Бог, ще ти въздигне отсред тебе, от братята ти, пророк, както е въздигнал мене; него слушайте” (18:15 Второзак. 18:15). Копнееше да разбере това пророчество. Светлината бе вече огряла ума -. Духовният живот, който Христос дава на всяка жадна душа, бе започнал да блика в нейното сърце. Духът на Господа работеше в нея. Ясното откровение, направено от Христос пред тази жена, не можеше да бъде изречено пред смятащите се за праведни евреи. Христос беше много по-въздържан, когато говореше с тях. Това, което не бе разкрил на евреите и което бе запазено в тайна дори за учениците, бе разкрито на нея. Исус видя, че тя щеше да използва знанието си, за да доведе други да споделят Неговата благодат. Когато учениците се върнаха, изпълнили задачата си, се изненадаха, като видяха своя Учител да говори с жената. Той не беше изпил освежителната глътка, която пожела, и не яде от храната, която те донесоха. Когато жената си отиде, учениците Го поканиха да яде. Видяха Го мълчалив, потънал в мисли. Лицето Му излъчваше светлина и те не посмяха да прекъснат връзката Му с Небето. Но знаеха, че бе уморен и отмалял и техен дълг бе да Му напомнят за физическите Му нужди. Исус оцени милото им отношение и каза: “Аз имам храна да ям, за която вие не знаете.” Учениците се учудиха кой би могъл да Му донесе храна. Но Той обясни: “Моята храна е да върша волята на Онзи, Който Ме е пратил, и да върша Неговата работа” (4:34 Йоан 4:34). Исус се зарадва, че думите Му към жената бяха събудили нейната съвест. Той видя как тя пи от водата на живота и собственият Му глад и жажда бяха задоволени. Изпълнението на мисията, заради която бе напуснал Небето, укрепи Спасителя в Неговата работа и Го издигна над нуждите на физическото естество. Да послужи на една гладна и жадна душа да намери истината - това бе за Него по-ценно от яденето и пиенето. Това Го утешаваше и освежаваше. Добротата бе животът на душата Му. Нашият Изкупител жадува да Го оценим. Гладува за съчувствието и любовта на изкупените със собствената Му кръв. Неизразимо е желанието Му те да дойдат при Него, за да имат живот. Както майката очаква усмивката на благодарност и признание на своето малко дете, признак за събуждането на ума му, така и Христос очаква да изразим благодарността и любовта си. Това е знак, че духовният живот е покълнал в душата. Жената се изпълни с радост като слушаше думите на Христос. Чудното откровение бе почти завладяващо. То плени ума -. Като остави стомната, тя се върна в града, за да занесе вестта и на други. Изоставянето на стомната говореше безпогрешно за въздействието на Неговите думи. Искреното желание на душата - да получи живата вода я накара да забрави работата, за която бе дошла на кладенеца, а и жаждата на Спасителя, която възнамеряваше да задоволи. С препълнено от радост сърце тя се завтече по пътя, за да занесе на други неоценимата светлина, която бе получила. “- Той ми каза всичко, което съм сторила - каза тя на хората в града. - Да не би Той да е Христос?” Думите - докоснаха сърцата им. Те видяха нов израз на лицето -, целият - външен вид бе променен. В тях се пробуди интерес да видят Исус. “Те излязоха от града и отиваха към Него.” Като седеше все още до кладенеца, Исус погледна житните ниви, които се простираха пред Него, нежната им зеленина, позлатена от слънцето. Като показа тази картина на учениците Си, Той я използва за символ. “Не казвате ли: Още четири месеца и жетвата ще дойде? Ето казвам ви, подигнете очите си и вижте, че нивите са вече бели за жетва.” И като говореше, Той гледаше групата, идваща към кладенеца. Четири месеца оставаха до жетвата, но тук имаше готова жетва за жетваря. “Който жъне - каза Той, - получава заплата и събира плод за вечен живот, за да се радват заедно и който сее, и който жъне. Защото в това отношение е истинна думата, че един сее, а друг жъне.” Тук Христос посочи свещената служба, която отдават на Бога хората, приемащи евангелието. Те трябва да бъдат Негови активни работници. Той изисква личната им служба. Сеем или жънем, ние работим за Бога. Един хвърля семето, друг събира жътвата, но и двамата - и сеячът, и жетварят - получават награда. Те се радват заедно на наградата за труда си. Исус каза на учениците: “Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили, други се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд.” Спасителят виждаше в бъдещето голямата жетва в деня на Петдесетница. Учениците не трябваше да я приемат като резултат от собствените си усилия. Те навлизаха в труда на други. Още от падането на Адам Христос бе поверил на Своите избрани служители да сеят семето на Словото в човешките сърца, а един невидим работник, една всемогъща сила бе работила тихо, но резултатно, за да се стигне до жетвата. Росата, дъждът и слънчевата светлина на Божията благодат бяха дадени, за да освежат и подхранят семето на истината. Христос бе готов да напои семето със Своята собствена кръв. Учениците имаха привилегията да бъдат сътрудници на Бога. Те бяха сътрудници на Христос и на светиите от древността. Чрез изливането на Светия Дух на Петдесетница хиляди трябваше да повярват в един ден. Това бе резултат от Христовото сеене, жетва на Неговото дело. С думите, изговорени към жената при кладенеца, доброто семе бе посято и колко бързо дойде жетвата! Самаряните дойдоха, чуха Исус и повярваха в Него. Тълпейки се край кладенеца, те Го затрупаха с въпроси и нетърпеливо очакваха Неговите обяснения на много неща, които дотогава им бяха неясни. Докато слушаха, недоумението им изчезна. Бяха като хора в голяма тъмнина, тръгвайки по внезапния лъч светлина, докато намерят деня. Но те не се задоволиха с този кратък разговор. Искаха да стоят още и да доведат приятелите си да чуят Този чуден Учител. Поканиха Го в града си и Го помолиха да остане с тях. Два дни Исус се забави в Самария и много хора повярваха в Него. Фарисеите презираха простотата на Исус. Те отхвърляха чудесата Му и искаха знак, че е Син на Бога. А самаряните не поискаха знамение и Исус не направи чудо сред тях, освен да разкрие тайните в живота на жената край кладенеца. Въпреки това мнозина Го приеха. Изпълнени с радост, те казаха на жената: “Ние вярваме не вече поради твоето говорене, понеже сами чухме и знаем, че Той е наистина Христос, Спасителят на света.” Самаряните вярваха, че Месия трябваше да дойде като Изкупител не само за евреите, но и за целия свят. Светият Дух им бе предсказал чрез Мойсей, че Той ще бъде пророк, изпратен от Бога. Чрез Яков им бе заявено, че хората ще бъдат събрани при Него. И от Авраам знаеха, че всички народи по земята ще бъдат благословени в Него. Самаряните основаха вярата си в Месия върху тези писания. Фактът, че евреите тълкуваха погрешно писанията на късните пророци, като приписваха на първото идване на Христос славата на Неговото второ идване, доведе самаряните до отхвърляне на всички Свещени писания, освен дадените от Мойсей. Но тъй като Спасителят помете всички фалшиви тълкувания, мнозина приеха думите на по-късните пророци и на Самия Христос за Божието царство. Исус бе започнал да събаря разделителната стена между евреите и езичниците и да проповядва спасението на света. Макар че бе евреин, Той общуваше свободно със самаряните, отхвърляйки фарисейските обичаи на Своя народ. Пред лицето на еврейските предразсъдъци прие гостоприемството на този презрян народ. Спа под техните покриви, яде с тях на трапезите им, сподели храната, приготвена и поднесена от ръцете им. Проповядва по техните улици и се отнесе към тях с най-голямо благородство и любезност. В Ерусалимския храм висока стена отделяше външния двор от всички други части на свещената сграда. На тази стена имаше надписи на различни езици, че никой, освен евреин, не се допуска да премине тази граница. Ако някой езичник се осмелеше да влезе във вътрешния двор, той би осквернил храма и трябваше да заплати тази вина с живота си. Но Исус, Начинателят на храма и на неговите служби, привлече езичниците със съчувствие, а Божествената Му благодат им донесе спасението, което евреите отхвърлиха. Престоят на Исус в Самария бе предназначен да бъде благословение за учениците, които още бяха под влиянието на еврейската мания за величие. Те считаха, че верността към собствения им народ изисква да таят омраза към самаряните. Чудеха се на Исусовото поведение. Не можеха да откажат да следват Неговия пример и през тези два дни в Самария верността към Христос обуздаваше предразсъдъците им, но в сърцата си те бяха непримирими. Трудно приемаха, че ревност и омраза трябва да отстъпят място на набожност и съчувствие. Но след възнесението на Господа уроците Му възкръснаха в паметта им с ново значение. След изливането на Светия Дух те си спомниха погледа на Спасителя, думите Му, уважението и нежното Му отношение към тези презрени чужденци. Когато Петър отиде да проповядва в Самария, той внесе същия дух в делото си. Когато Йоан бе призован в Ефес и Смирна, си спомни преживяното в Сихем и се изпълни с благодарност към небесния Учител, Който, като предвиждаше предстоящите трудности, им даде помощ чрез собствения Си пример. Спасителят още извършва същото дело, както и тогава, когато предложи на самарянката водата на живота. Тези, които изповядват, че са Негови последователи, може да презират и да се стараят да отхвърлят другите, но никакво обстоятелство - раждане или националност, никакво житейско условие не могат да отблъснат Неговата любов от човешките чада. На всяка душа, колкото и грешна да е тя, Исус казва: “Ако би поискал от Мене, аз бих ти дал жива вода.” Поканата на евангелието не бива да се ограничава и да се предлага само на няколко избрани, за които предполагаме, че ще ни направят чест, ако я приемат. Вестта трябва да се предаде на всички. Христос е готов да поучава сърцата, отворени за истината. Той им открива Отца и поклонението, приемано от Този, Който чете в тях. На такива сърца Той не говори с притчи. На тях, както и на жената при кладенеца, Исус казва: “Аз, Който говоря с тебе, Съм Този.” Когато Исус седна да си почине при Якововия кладенец, бе дошъл от Юдея, където Неговата служба бе дала малък плод. Отхвърлен бе от свещениците и равините и дори тези, които изповядваха, че са Негови ученици, не можаха да разберат Божествения Му характер. Той бе капнал от умора, но не пренебрегна възможността да говори на жената, макар че тя бе чужда на Израил и живееше в открит грях. Спасителят не чакаше да се съберат множествата. Често започваше Своите уроци само с неколцина събрани около Него. Но един след друг минувачите се спираха да послушат, докато се събираха множества, учудени и благоговеещи пред думите Божии на изпратения от небето Учител. Който работи за Христос, не трябва да смята, че не може да говори пред малко слушатели със същата сериозност, както пред голяма група. Може да има само един, който слуша вестта. Но кой може да каже колко далеч може да стигне нейното влияние? Дори на учениците им изглеждаше, че Спасителят си губи времето с една самарянка. Но Той разговаряше с нея по-задушевно и по-красноречиво, отколкото с царе, съветници или първосвещеници. Уроците, които даде на тази жена, се повтарят до най-далечните краища на земята. Веднага щом намери Спасителя, самарянката доведе други при Него. Тя доказа, че е по-успешен мисионер от собствените Му ученици. Те не видяха в Самария нищо, което да им подскаже, че там е обещаващо мисионско поле. Мислите им бяха съсредоточени върху великото дело, което трябваше да се извърши в бъдеще. Не виждаха колко близо до тях беше жътвата, която трябваше да се събере. Жената, която те презряха, доведе цял град да чуе Спасителя. Тя веднага занесе светлината на своите съграждани. Тази жена представя практическата вяра в Христос. Всеки истински ученик се ражда в царството Божие като мисионер. Който пие от живата вода, става извор на живот. Получателят става дарител. Благодатта на Христос в душата е като извор в пустинята, от който блика свежест за всички. Тя пробужда в тези, които са близо до загиване, желание да пият от водата на живота.

“Той трябва да расте” За известно време Кръстителят имаше по-силно влияние над народа, отколкото управниците, свещениците и князете. Ако се беше провъзгласил за Месия и беше вдигнал бунт против Рим, свещениците и народът щяха да се наредят под неговото знаме. Всичко, което можеше да подбуди амбицията към светски завоевания, бе приготвено от Сатана, за да бъде използвано срещу Йоан Кръстител. Но Кръстителят прояви твърдост и решително отказа пленителния подкуп. Вниманието, което бе съсредоточено върху него, той насочи към Друг. Тогава Йоан видя вълната на популярността да се оттегля към Спасителя. Ден след ден тълпите около него оредяваха все повече. Когато Исус дойде от Ерусалим в околностите на Йордан, народът се тълпеше да Го слуша. Броят на учениците Му растеше всеки ден. Мнозина идваха да се кръстят и макар че самият Христос не кръщаваше, поверил бе тази служба на Своите ученици. Така Той постави печата Си върху мисията на своя предвестник. Но учениците на Йоан завиждаха на растящата популярност на Исус. Те бяха готови да критикуват делото Му и скоро се откри случай за това. Между тях и евреите възникна въпросът, дали кръщението може да очисти душата от греха. Те твърдяха, че кръщението на Исус се различава съществено от Йоановото. Скоро влязоха в спор с Христовите ученици относно формалните думи, които трябваше да се произнасят при кръщение и накрая - за правото на Христос изобщо да кръщава. Учениците на Йоан дойдоха при учителя си с горчивина, казвайки: “Учителю, Онзи, Който беше с тебе отвъд Йордан, за Когото ти свидетелства, ето, Той кръщава и всички отиват при Него.” Чрез тези думи Сатана изкушаваше Йоан. Макар че мисията му бе към края си, Йоан все още можеше да спъне делото на Христос, ако съжалеше себе си и изразеше горчивина или разочарование от това, че бе изместен. Той можеше да посее семена на разкол, да поощри омразата и завистта и сериозно да спъне прогреса на евангелието. Йоан по естество притежаваше грешките и слабостите, присъщи на всеки човек, но докосването до Божията любов го бе преобразило. Живееше в атмосфера, неосквернена от себелюбие и амбиция. Издигнал се високо над омразата и завистта, той не изрази съчувствие към недоволството на своите ученици, а показа колко ясно разбира връзката си с Месия и колко радостно посреща Този, на Когото бе приготвил пътя. Той каза: “Човек не може да вземе върху си нищо, ако не му е дадено от небето. Вие сами сте ми свидетели, че рекох: Не съм аз Христос, но съм изпратен пред Него. Младоженецът е, който има невестата, а приятелят на младоженеца, който стои да го слуша, се радва твърде много поради гласа на младоженеца.” Йоан се представи като приятелят, който действа като вестител между сватосваните страни в подготовка за сватбата. Мисията на приятеля е изпълнена, когато младоженецът получи невестата. Той се радва с радостта на тези, за чийто съюз е съдействал. Йоан бе призван да насочи хората към Исус и радостта му бе да свидетелства за успеха на Христовото дело. Той каза: “- тая моя радост е пълна. Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.” Гледайки с вяра на Изкупителя, Йоан се издигна до висотата на себеотрицанието. Той не се стараеше да привлече хората към себе си, а да издигне мислите им по-високо и по-високо, докато намерят покой в Агнеца Божи. Той беше само глас, вик в пустинята. Сега с радост прие тишината и неизвестността, за да се обърнат очите на всички към Светлината на живота. Тези, които са искрени в призванието като Божии вестители, няма да търсят слава. Любовта им към себе си ще бъде погълната от любов към Христос. Никакво съперничество не ще затъмнява скъпоценното дело на евангелието. Те ще признават, че тяхното дело е да проповядват като Йоан Кръстител: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света” (1:29 Йоан 1:29). Ще издигнат Христос, а с Него ще бъде издигнато и човечеството. “Защото така казва Възвишеният и Превъзвишеният, Който обитава вечността, Чието име е Свят: Аз обитавам на високо и свято място, още с онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да оживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушилите се” (57:15 Исая 57:15). Душата на пророка, изпразнена от личното Аз, бе изпълнена с Божествена светлина. Като свидетелства за славата на Спасителя, думите му бяха подобни на тези, които сам Христос изговори на Своята среща с Никодим. “Онзи, Който дохожда отгоре, е от всички по-горен; който е от земята, земен е и земно говори; Който дохожда от небето, е от всички по-горен- Защото Тоя, Когото Бог е пратил, говори Божиите думи; понеже Той не Му дава Духа с мярка.” Христос можа да каже: “- не искам Моята воля, но волята на Онзи, Който ме е пратил” (5:30 Йоан 5:30). За Него е казано: “Възлюбил Си правда и намразил си беззаконие; затова, Боже, Твоят Бог Те е помазал с миро на радост повече от Твоите събратя” (Евр.; 1:9 Евр. 1:9). Отец “не Му дава Духа с мярка”. Така е и с последователите на Христос. Можем да получим небесна светлина само ако желаем да бъдем освободени от личното Аз. Не можем да схванем характера на Бога или да приемем Христос чрез вяра, докато не се съгласим да подчиним всяка мисъл на Христос. Всички, които правят това, получават Светия Дух без мярка. “Защото в Него обитава телесно всичката пълнота на Божеството и вие имате пълнота в Него” (Кол.; 2:9,10 Кол. 2:9,10). Учениците на Йоан бяха заявили, че всички хора идват при Христос, но виждайки по-ясно нещата, Йоан каза: “Но никой не приема свидетелството Му” - толкова малко хора бяха готови да Го приемат като Спасител от греха. “Който е приел Неговото свидетелство, потвърдил е с печата си, че Бог е истинен” (3:33 Йоан 3:33). “Който вярва в Сина, има вечен живот.” Не е нужно да се обсъжда дали Христовото или Йоановото кръщение очиства от греха. Благодатта на Христос дава живот на душата. Откъснато от Христос, кръщението, а и която и да е друга служба, е формалност без стойност. “А който не слуша Сина, няма да види живот- “ Успехът на Христовото дело, което Кръстителят посрещна с такава радост, бе докладван и на властите в Ерусалим. Свещениците и равините бяха завидели на Йоановото влияние, като виждаха как хората напускат синагогите и се тълпят в пустинята. Но ето Един, Който имаше още по-голяма сила да привлича множествата. Тези водачи не желаеха да кажат като Йоан: “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.” Наново решиха да сложат край на делото, което притегляше хората настрана от тях. Исус знаеше, че те няма да пожалят усилия да създадат разцепление между Неговите ученици и тези на Йоан. Знаеше, че бурята, която щеше да помете един от най-великите пророци на света, се разразява. Желаейки да избегне всеки повод за фалшиво разбиране или разкол, Исус тихо прекрати Своята дейност и се отдръпна в Галилея. Също и ние, докато сме верни на истината, трябва да се опитваме да избягваме всичко, което може да предизвика несъгласие и неразбиране, защото, когато такива неща възникват, водят до загуба на души. Когато обстоятелствата заплашват с разделение, ние трябва да следваме примера на Христос и Йоан Кръстител. Йоан бе призван да бъде водач към реформа. Имаше опасност учениците му да спрат вниманието си върху него, убедени, че успехът на делото зависи от неговия труд и да недооценят факта, че той бе само инструмент, чрез който Бог бе работил. Но делото на Йоан не бе достатъчно, за да се положи основата на християнската църква. Когато той изпълни свята мисия, трябваше да се извърши друго дело, което неговото свидетелство не можеше да извърши. Учениците му не разбираха това. Когато видяха, че Христос идва да поеме делото, те завидяха и недоволстваха. Същите опасности съществуват все още. Бог призовава даден човек за определено дело и когато го изпълни, доколкото са неговите възможности, Бог довежда други да го продължат. Но както учениците на Йоан, така и мнозина чувстват, че успехът на делото зависи от първия работник. Вниманието се спира върху човека вместо върху Божеството; намесва се завистта и делото на Бога се спъва. Който бива почитан по такъв неподходящ начин, е изкушен да се уповава на себе си. Той не осъзнава зависимостта си от Бога. Хората са научени да се доверяват на ръководството на човек, но така правят грешки и се отдалечават от Бога. Делото Божие не трябва да има човешки почерк. От време на време Господ ще използва различни работници, чрез които ще изпълнява най-добре Своята цел. Щастливи са тези, които имат желание да се смирят и могат да кажат заедно с Йоан Кръстител: “Той трябва да расте, а пък аз да се смалявам.”

Никодим Никодим заемаше висок пост и се ползваше с доверието на еврейския народ. Бе високо образован, притежаваше необикновени таланти и бе уважаван член на Националния съвет. Той, както и други, беше развълнуван от учението на Исус. Макар да беше богат, учен и уважаван, и той бе привлечен от скромния назарянин. Поуките, които бе чул от устата на Спасителя, му бяха направили силно впечатление и искаше да научи нещо повече за тези чудни истини. Авторитетът, с който Христос очисти храма, предизвика омразата на свещениците и управниците. Те се бояха от силата на този странник. Такава смелост от един прост галилеянин не биваше да се търпи. Решиха да сложат край на Неговото дело. Не всички обаче бяха съгласни с това. Между тях имаше хора, които не смееха да се противят на човек, така явно движен от Божия Дух. Спомняха си как в старо време бяха избити много пророци, защото смело са изобличавали греховете на израилевите водачи. Съзнаваха, че евреите са подчинени на властта на един езически народ, като резултат от упоритото им отхвърляне на изобличенията от Бога. Те се опасяваха, че като устройват заговори против Исус, вървят по стъпките на своите бащи и ще докарат нова беда на народа. Никодим споделяше тези чувства. На едно заседание на Синедриона, когато се обсъждаше въпросът за отстраняването на Исус, Никодим посъветва да се внимава. Той изтъкна, че ако Исус е наистина ръководен от Бога, би било опасно да се пренебрегват Неговите предупреждения. Свещениците не посмяха да отхвърлят този съвет и за известно време не взеха никакви явни мерки против Спасителя. Откакто чу Исус да говори, Никодим се зае сериозно да разучи пророческите писания за Месия. Колкото повече четеше, толкова повече се уверяваше, че Той е, Който трябваше да дойде. Заедно с много други в Израил и Никодим се измъчваше от оскверняването на храма. Бе свидетел на разигралите се сцени, когато Исус изгони от там купувачите и продавачите и видя удивителното изявление на Божествена сила. Можа да наблюдава как Спасителя се отнася към бедните и болните и видя тяхната радостна благодарност. И не можеше да се съмнява, че Исус от Назарет е изпратеният от Бога Месия. Никодим силно желаеше да се срещне с Исус, но не смееше да Го потърси явно. Би било твърде унизително за един юдейски управител да признае, че симпатизира на толкова неизвестен учител. Ако Синедрионът научеше за неговото посещение, би го презрял и осъдил. Затова реши да се срещне с Исус тайно, като се оправда пред Него с това, че ако отиде явно, и други могат да последват примера му. Осведоми се за мястото в Елеонската гора, където Исус почиваше, и когато настъпи нощта и градът утихна, отиде да Го потърси. В присъствието на Христос Никодим почувства странно стеснение, което се опитваше да прикрие с външен израз на спокойствие и достойнство. “Учителю - каза той, - знам, че от Бога Си дошъл учител, защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него.” Говорейки за необикновените дарби на Христос като учител и за удивителната Му сила да върши чудеса, той се надяваше да подготви почвата за своя разговор с Него. Думите му целяха да изразят и спечелят доверие, но всъщност изразяваха неверие. Никодим не призна Исус за Месия, а само за учител, изпратен от Бога. Вместо да приеме това приветствие, Исус се вгледа в лицето на събеседника Си, сякаш четеше в душата му. В безпределната Си мъдрост Той видя пред Себе Си човек, който търси истината. Знаеше целта на неговото посещение и като желаеше да затвърди още повече убеждението, което вече се беше зародило в душата на Неговия слушател, пристъпи направо към въпроса, казвайки сериозно, но в същото време любезно: “Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре, не може да види Божието царство!” Никодим бе дошъл при Господа с намерението да разисква с Него, но Исус му изложи основния принцип на истината. Той всъщност каза на Никодим: Ти се нуждаеш не толкова от теоретични познания, колкото от духовно обновление. Ти нямаш нужда да ти се задоволи любопитството, а да получиш ново сърце. Ти трябва да получиш нов живот отгоре, за да станеш способен да цениш небесните неща. Докато в тебе не настъпи тази промяна, която ще обнови всичко, напразно ще бъде да разискваш с Мене върху Моя авторитет или мисията Ми. Никодим беше слушал проповедите на Йоан за покаянието и кръщението, при които той сочеше на Този, Който щеше да кръщава със Светия Дух. Той самият чувстваше, че между евреите липсва истински духовен живот и че до голяма степен те се ръководят от фанатизъм и светски амбиции. Надяваше се, че с идването на Месия състоянието на народа ще се подобри. И все пак изпитващата сърцето вест на Йоан Кръстител не го бе накарала да осъзнае греховете си. Той беше строг фарисей и се гордееше с добрите си дела. Бе високо почитан заради благотворителността и щедростта си в поддържане на храмовата служба, поради което беше сигурен в Божието благоволение към него. Но се стресна при мисълта, че в сегашното си състояние не би могъл да види едно толкова чисто царство. Картината, която Исус даде за новорождението, не беше съвсем непозната на Никодим. Езичниците, приели израилевата вяра, бяха сравнявани често с новородени деца. Следователно той би трябвало да е разбрал, че Исусовите думи не бива да се взимат буквално. Но по силата на своето рождение като израилтянин Никодим бе сигурен, че му е гарантирано място в Божието царство. Той смяташе, че не му е нужна никаква промяна, затова и много се учуди на думите на Спасителя. Дори се засегна като разбра, че те се отнасят лично за него. Гордостта на фарисея започна да се бори с искреното желание на търсещия истината. Учуди се на начина, по който Христос му говореше, без да се съобразява с положението му в Израил. Изненадан и изгубил самообладание, Никодим отговори на Христос иронично: “Как може стар човек да се роди?” Както постъпват много други, когато им се каже режещата истина, така и той откри факта, че в естествената си природа човек не приема нещата на Божия Дух. В него няма нищо, което да откликва на духовните неща, защото те се разбират духовно. Но Спасителят не отговори на аргумента с аргумент. Издигайки тържествено ръка, Той повтори същата мисъл с още по-голяма тежест: “Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство!” Никодим разбра, че Христос говори тук за водното кръщение и за обновлението на сърцето от Божия Дух. Той се убеди, че бе в присъствието на Тоя, за Когото Йоан Кръстител бе предсказал. Исус продължи: “Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.” По естество сърцето е зло и “кой може да извади чисто от нечисто? Никой” (Йов;14:4 Йов 14:4). Никакво човешко изобретение не може да намери лек за грешащата душа. “Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може” ( 8:7 Римл. 8:7). “Защото от сърцето произхождат зли помисли: убийства, прелюбодейства, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (15:19 Матей 15:19). Първо трябва да се очисти изворът на сърцето, за да станат чисти и потоците. Който се опитва да постигне Небето чрез собствени дела, чрез спазване на закона, опитва невъзможното. Няма безопасност за човек, който има законническа религия, формална набожност. Християнският живот не е видоизменение или подобрение на стария живот, а преобразуване на естеството. Той е смърт за егоизма и греха и нов живот на близост с Бога. Тази промяна може да се извърши само чрез резултатното действие на Светия Дух. Никодим беше още объркан и Исус използва вятъра, за да илюстрира значението на думите Си. “Вятърът духа гдето ще и чуваш шума му, но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа.” Вятърът се чува сред клоните на дърветата, като шумоли в листа и цветя, но е невидим. Никой не знае откъде идва и къде отива. Така е и с делото на Светия Дух в сърцето. То не може да бъде обяснено, както и движението на вятъра. Човек може да не е способен да определи точното време и място, на своето духовно обръщане, или да проследи всички обстоятелства в този процес, но това не доказва, че той не е обърнат. Чрез средство, невидимо като вятъра, Христос постоянно работи в сърцето. Малко по малко, може би несъзнателно за човека, се създават впечатления, които целят да привлекат душата при Христос. Те може да се получат чрез размисъл за Него, чрез четене на Писанията или чрез слушане на Словото от проповедник. Внезапно, когато Духът дойде с по-ясен призив, душата се предава с радост на Исус. Мнозина наричат този процес внезапно обръщане към Бога, но той е резултат от дългото умоляване на Божия Дух и представлява търпелив продължителен процес. Макар че вятърът е невидим, резултатът му е видим и се усеща, така и делото на Духа върху душата ще се открива във всяко действие на този, който чувства Неговата спасителна сила. Когато Божият Дух живее в сърцето, Той преобразява живота. Греховните мисли се отстраняват, злите дела се отхвърлят; любов, смирение и мир заемат мястото на гняв, завист и борби. Радостта заема мястото на тъгата и лицето отразява небесната светлина. Никой не вижда ръката, която вдига бремето, нито светлината, която слиза от небесните дворове. Благословението идва, когато душата се предава на Бога чрез вяра. Тогава тази сила, която никое човешко око не може да види, твори ново същество по образа на Бога. Ограничените умове е невъзможно да схванат делото на изкуплението. То е тайна, която надминава човешкото знание. Но който преминава от смърт към живот, осъзнава, че това е Божествена реалност. Началото на делото за изкупление можем да разберем от личен опит. Неговите резултати достигат вечните векове. Докато Исус говореше, някои лъчи на истината проникнаха в ума на управителя. Смиряващото влияние на Светия Дух действаше в сърцето му. И все пак той не разбра напълно думите на Спасителя. Бе развълнуван не толкова от необходимостта от ново рождение, колкото от начина за неговото постигане. “Как може да бъде това?” “Ти си израилев учител и не знаеш ли това?” - попита Исус. Наистина човек, на когото бе поверено религиозното наставление на народа, не биваше да бъде невеж за толкова важни истини. Думите му разкриха, че вместо да се чувства засегнат от ясните думи на истината, Никодим трябваше да има по-скромно мнение за себе си, поради духовното си невежество. Но Христос говореше с такова достойнство, а погледът и гласът Му изразяваха такава искрена любов, че Никодим не се обиди, когато осъзна своето унижено състояние. Обаче когато Исус обясни, че мисията Му на земята е да установи духовно, а не земно царство, Неговият слушател се разтревожи. Виждайки това, Исус прибави: “Ако за земни неща ви говорих и не вярвате, как ще повярвате, ако ви говоря за небесните?” Ако Никодим не можеше да схване Христовото учение, илюстриращо делото на благодатта в сърцето, как можеше да схване естеството на Неговото славно небесно царство? Не прозирайки естеството на Христовото дело на земята, той не можеше да разбере и делото Му в небето. Евреите, които Исус бе изгонил от храма, твърдяха че са чада на Авраам, но те избягаха от присъствието на Спасителя, защото не можеха да издържат Божията слава, проявена в Него. Така доказаха, че не бяха подготвени от Божията благодат да участват в свещените служби на храма. Те бяха ревностни да поддържат външна святост, но пренебрегнаха светостта на сърцето. Докато здраво държаха за буквата на закона, непрекъснато нарушаваха неговия дух. Голямата нужда на сърцето им беше точно тази промяна, която Христос обясни на Никодим - ново морално рождение, очистване от греха и обновяване в знание и святост. Слепотата на Израил по отношение на делото на новорождението нямаше извинение. Под вдъхновението на Светия Дух Исая бе писал: “Защото всички станахме като човек нечист и всичката ни правда е като омърсена дреха.” Давид се бе молил: “Сърце чисто сътвори в мене, Боже, и дух постоянен обновявай вътре в мене.” А чрез Езекиил бе дадено обещанието: “Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас и като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце. И ще вложа Духа Си вътре във вас и ще ви направя да ходите в повеленията Ми- “ (64:6 51:10 Езекиил;36:26,27 Исая 64:6; Пс. 51:10; Езекиил 36:26,27). Никодим беше чел тези писания с непросветлен ум, но сега започна да разбира значението им. Знаеше, че и най-стриктното послушание към буквата на закона, свързано с външни прояви, не можеше да направи никого годен за небесното царство. Според оценката на хората неговият живот бе праведен и достоен за уважение, но в присъствието на Христос той почувства, че сърцето му е нечисто и животът му - несвят. Никодим бе привлечен от Христос. Когато Спасителят му обясни въпроса за новорождението, той закопня тази промяна да стане и в него. Как можеше да стане тя? Исус отговори на неизречения му въпрос: “Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот.” Това не бе ново за Никодим. Символът на издигнатата змия му обясняваше мисията на Спасителя. Когато израилтяните умираха от ухапванията на “горителни” змии, Бог нареди на Мойсей да направи медна змия и да я постави високо всред лагера. Тогава се съобщи по целия стан, че всички, които погледнат към змията, ще живеят. Хората добре знаеха, че сама по себе си змията нямаше никаква сила да им помогне. Тя бе символ на Христос. Както образът, направен по подобие на унищожителните змии, бе издигнат, за да бъдат излекувани хората, така Този, Който беше “в плът, подобна на греховната плът”, трябваше да бъде техен Изкупител ( 8:3 Римл. 8:3). Много израилтяни смятаха, че жертвената служба може да ги освободи от греха. Бог желаеше да ги научи, че самата служба няма стойност повече от медната змия. Но тя трябваше да насочва умовете към Спасителя. За лекуването на раните си и за прощението на греховете си те не можеха да направят нищо сами. Единственият начин бе да повярват в Божия дар. Трябваше да гледат и да живеят. Ухапаните от змиите можеше да се забавят да погледнат, можеше да се съмняват в ефикасността на този меден символ, можеше да изискват научно обяснение, но обяснение не им бе дадено. Трябваше да приемат Божието слово, изговорено за тях от Мойсей. Откажеха ли да погледнат, означаваше да погинат. Не чрез борби и спорове се просветлява душата. Ние трябва да погледнем и да живеем. Никодим разбра поуката и я отнесе със себе си. Той изследва Писанията по нов начин, не за да участва в спорове върху теорията, а за да получи живот за душата си. Той започна да разбира небесното царство, след като се поддаде на ръководството на Светия Дух. И днес хиляди имат нужда от същата истина, която бе дадена на Никодим чрез издигнатата змия. Те се надяват чрез послушание към Божия закон да получат Неговото одобрение. Когато са умолявани да погледнат към Исус и да повярват, че Той ги спасява единствено чрез благодатта Си, те възкликват: “Как може да стане това?” Също като Никодим и ние, както и най-големите грешници, трябва да желаем да получим вечния живот. Освен Исус “няма под небето друго име, дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим” ( 4:12 Деян. 4:12). Чрез вяра получаваме Божията благодат, но вярата не е нашият спасител. Тя е само ръката, с която се хващаме за Христос и получаваме Неговите заслуги, а те са лекарството за греха. Ние не можем дори да се покаем без помощта на Божия Дух. Писанието казва за Христос: “Него Бог възвиси до десницата Си за Началник и Спасител, да даде покаяние на Израил и прощение на греховете” ( 5:31 Деян. 5:31). Покаянието, също както и прощението, идват от Христос. Как тогава да се спасим? “Както Мойсей издигна змията в пустинята”, така Човешкият Син беше издигнат и всеки измамен и ухапан от змията да може да погледне и да живее. “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света” (1:29 Йоан 1:29). Светлината, която грее от кръста, разкрива Божията любов. Тази любов ни привлича към Него. Ако не се съпротивяваме на това привличане, ще бъдем доведени до подножието на кръста в покаяние за греховете, които са разпънали Спасителя. Тогава Божият Дух чрез вяра поражда нов живот в душата, мислите и желанията биват доведени до послушание на Христовата воля, а сърцето и умът се пресътворяват отново по образа на Този, Който действа в нас, за да подчини всичко на Себе Си. Тогава Божият закон се записва в ума и в сърцето и ние можем да кажем с Христос: “Драго ми е, Боже мой, да изпълнявам Твоята воля” (40:8 Пс. 40:8). В онзи разговор с Никодим Исус разкри плана на спасението и Своята мисия за света. В никой от по-късните Си разговори Той не обясни така пълно, стъпка по стъпка делото, което трябваше да се извърши в сърцата на всички бъдещи наследници на небесното царство. В самото начало на службата Си Той разкри истината пред един член на Синедриона, чийто ум бе най-възприемчив, пред един признат учител на народа. Но водачите на Израил не посрещнаха с радост светлината. Никодим скри истината в сърцето си и в продължение на години даде малко явен плод. Но Исус познаваше почвата, в която хвърли семето. Думите, изговорени през нощта пред един слушател в усамотената планина, не бяха загубени, защото известно време Никодим не призна публично Христос, но наблюдаваше живота Му и запази в себе си Неговите учения. На съвета в Синедриона той многократно възпираше плановете на свещениците да погубят Христос. Когато най-накрая Исус бе издигнат на кръста, Никодим си спомни наученото на Елеонския хълм. “Както Мойсей издигна змията в пустинята, така трябва да бъде издигнат Човешкият Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, но да има вечен живот.” Светлината от този таен разговор освети кръста на Голгота и Никодим видя Изкупителя на света. След възнесението на Господа, когато учениците бяха разпръснати от преследването, Никодим излезе смело напред. Той употреби своето богатство за поддържане на ранната църква, която евреите очакваха да бъде заличена от лицето на земята след смъртта на Христос. Във време на опасност той, който беше толкова предпазлив и колеблив, стана твърд като скала. Окуражаваше вярата на учениците и предоставяше средства за делото на евангелието. Той бе презиран и преследван от онези, които му бяха отдавали почит през миналите дни. Стана беден на нещата от този свят, но не се поколеба във вярата, която се роди в онзи нощен разговор с Исус. Никодим сподели разговора си с Исус с Йоан, чието перо го записа за наставление на милиони. Истините, открити в нея, са така важни и днес, както и в онази тържествена нощ, когато еврейският управник дойде на покритата със сенки планина да научи от смирения галилейски Учител пътя на живота.

В Своя храм “След това слезе в Капернаум, Той и майка Му, братята Му и учениците Му, и там преседяха не много дни. И като наближаваше Пасхата на юдеите, Исус възлезе в Ерусалим.” В това пътуване Исус се присъедини към една голяма група, която също бе тръгнала към столицата. Той все още не бе обявил публично Своята мисия и се смеси с тълпата незабелязано. При тези случаи идването на Месия, което бе така забележително отбелязано чрез службата на Йоан, беше честа тема на разговор. Надеждата за национално величие бе разисквана с пламенен ентусиазъм. Исус знаеше, че тази надежда трябваше да остане неудовлетворена, защото се основаваше на погрешно тълкуване на Писанията. Той обясняваше пророчествата с дълбока сериозност и се опита да предизвика у хората задълбочено изучаване на Божието слово. Еврейските водачи бяха инструктирали народа, че Ерусалим е мястото, където човек трябва да се научи как да се покланя на Бога. Тук по времето на пасхалната седмица се събираха големи множества от всички части на Палестина и дори от далечни земи. Дворовете на храма бяха пълни с разнообразна тълпа. Мнозина не можеха да носят със себе си жертвите, които трябваше да бъдат принесени като символ на единствената велика Жертва. За тяхно удобство във външния двор на храма се купуваха и продаваха животни. Тук се събираха хора от всички класи, за да купуват своите приноси. Тук чуждите пари се обменяха срещу храмовата монета. Всеки евреин трябваше да плаща годишно по половин сикъл като “откуп за душата си” и така събраните пари се използваха за поддържане на храма (Изх.;30:12-16 Изх. 30:12-16). Освен това се събираха големи суми от доброволни дарения за съкровищницата на храма. Изискваше се всички чужди пари да се разменят срещу една монета, наречена храмов сикъл, който се използваше за службата в светилището. Обмяната на парите предразполагаше към прояви на алчност и изнудване и се бе превърнала в нечестна търговия, източник на печалби за свещениците. Търговците изискваха огромни цени за продаваните животни, деляха печалбите си със свещениците и управниците и така се обогатяваха за сметка на народа. Поклонниците бяха поучавани да вярват, че ако не принесат жертва, децата и земите им ще бъдат лишени от Божиите благословения. Така можеше да се постигне висока цена за животните, защото, след като бяха дошли толкова отдалеч, хората не искаха да се върнат в домовете си, без да са извършили акта на поклонение, за който бяха дошли. По време на Пасхата се принасяха голям брой жертви и продажбите в храма бяха многобройни. Постоянната врява подхождаше по-скоро на шумен пазар за добитък, отколкото на свещен Божи храм. Тук можеше да се чуят остри пазарлъци, мученето на добитъка - блеене на овце, гукане на гълъби, смесено със звънтене на монети, и груби спорове. Шумотевицата бе толкова голяма, че поклонниците бяха обезпокоявани и думите, с които се обръщаха към Всевишния, потъваха в глъчката, изпълваща храма. Евреите бяха извънредно горди с набожността си. Радваха се на своя храм и смятаха за светотатство всяка дума, изговорена против него. Бяха много стриктни в изпълнението на храмовите церемонии, но любовта към парите бе надвила задръжките им. Почти не съзнаваха колко се бяха отдалечили от първоначалната цел на службата, наредена от самия Бог. Когато Господ слезе на планината Синай, мястото беше осветено от Неговото присъствие. На Мойсей бе наредено да огради планината, да я освети, и словото на Господа прозвуча с предупреждението: “Внимавайте да се не качите на планината, нито да се допрете до полите -; който се допре до планината, непременно ще се умъртви; обаче ръка да се не допре до Него, но той да се убие там, с камъни- “ (Изх.;19:12,13 Изх. 19:12,13). Така те бяха научени на урока, че където Бог изявява Своето присъствие, мястото е свято. Преддверията на Божия храм трябваше да се смятат за свещени, но в битката за печалба всичко това беше забравено. Свещениците и управниците бяха призвани да бъдат представители на Бога пред народа. Те трябваше да изобличат оскверняването на храмовия двор. Трябваше да дадат на народа пример на почтеност и състрадание. Вместо да търсят собствената си изгода, трябваше да се съобразят с условията и с нуждите на поклонниците и да бъдат готови да помогнат на тези, кито не можеха да купят изискваните жертви. Но не правеха така. Алчността бе закоравила сърцата им. На този празник дойдоха страдащи, нуждаещи се и нещастни, имаше слепи, куци, глухи. Някои бяха донесени на носилки. Мнозина от дошлите бяха толкова бедни, че не можеха да си купят дори най-скромния принос за Господа; толкова бедни, че не можеха да си купят дори храна, за да заситят глада си. Те бяха силно притеснени от изявленията на свещениците. А свещениците се гордееха с набожността си. Твърдяха, че са стражи на народа, но нямаха нито съчувствие, нито милост. Бедните, болните, умиращите напразно призоваваха тяхната благосклонност. Страданията им не събуждаха милосърдие в сърцата на свещениците. Когато Исус влезе в храма, видя цялата тази картина. Видя нечестните сделки, тревогата на бедните, които мислеха, че греховете им няма да бъдат простени без проливане на кръв. Видя външния двор на Своя храм, превърнат в място за непочтена търговия. Святото обиталище бе станало обширно тържище. Христос разбра, че трябва да се направи нещо. Хората бяха обременени с многобройни церемонии, без подходящо обяснение за тяхното значение. Поклонниците принасяха своите жертви, без да разбират, че това бяха само символи на единствената, съвършена Жертва. И сред тях, неразпознат и непочетен, стоеше Този, който бе символизиран от жертвите им. Той бе дал наставления за приношенията, разбираше символичната им стойност, а сега установи, че те бяха изопачени и погрешно разбрани. Духовното поклонение бързо изчезваше. Нищо не свързваше свещениците и управниците с техния Бог. Христовото дело трябваше да установи съвсем различно поклонение. Застанал на стъпалата на храмовия двор, Христос с изследващи очи обхваща разкрилата се пред Него сцена. С пророчески поглед гледа бъдещето - не само години, но векове и епохи. Вижда как свещеници и управници ще отклоняват нуждаещите се от техните права и ще забраняват евангелието да се проповядва на бедните. Вижда как Божията любов ще бъде скрита от грешниците и хората ще търгуват с Неговата благодат. Пред тази картина лицето Му придобива израз на възмущение, сила и власт. Вниманието на народа е привлечено към Него. Очите на хората, заети с тяхната несвята търговия, се приковават в лицето Му. Те не могат да откъснат поглед от този Човек. Чувстват, че Той чете най-съкровените им мисли и открива скритите им подбуди. Някои се опитват да закрият лицата си, сякаш злите им дела са изписани върху тях, за да избягнат тези проницателни очи. Суматохата изведнъж спира. Шумът от търговията и пазарлъците е утихнал. Тишината става мъчителна. Чувство на благоговение изпълва събралите се. Сякаш бяха застанали пред Божия съд да отговарят за делата си. Гледайки Христос, те виждат Божествеността да проблясва през човешката одежда. Величието на небето застава, както Съдията ще застане в последния ден - не със същата слава, която ще Го придружава тогава, но със същата сила да чете в сърцата. Погледът Му обхвана множеството, виждайки всеки един поотделно. Осанката Му, внушаваща достойнство, сякаш се издига над тях и Божествена светлина озарява лицето Му. Той заговаря и ясният Му, звучен глас - същият, който на планината Синай провъзгласи закона, който свещениците и управниците нарушаваха - се чува да отеква под сводовете на храма: “Дигнете ги оттук; не правете бащиния Ми дом дом на търговия.” Бавно слизайки по стъпалата и размахвайки бич от върви, събран при влизането Му в двора, Той заповядва на пазарящите се да отстъпят от преддверията на храма. С ревност и строгост, които никога преди това не бе изявявал, Той преобръща масите на среброменителите. Монетите падат с остър звън върху мраморната мозайка. Никой и не помисля да се усъмни в Неговия авторитет. Никой не смее да събере нечестната печалба. Исус не ги удря с камшика от върви, но в ръката Му този прост бич изглежда ужасен като огнена сабя. Служителите в храма, спекулиращите свещеници, комисионерите и търговците на добитък със своите овце и овни се втурват да излизат от храма с единствената мисъл да избягат от присъдата на Неговото присъствие. Паника обхваща множеството, което чувства покоряващата сила на Неговата Божественост. Викове на ужас се изтръгват от стотици пребледнели устни. Дори учениците се разтреперват. Те са обзети от страхопочитание от думите и от така необичайното поведение на Исус. Спомнят си, че е писано за Него: “Защото ревността за Твоя дом ме изяде” (69:9 Пс. 69:9). Скоро шумната тълпа със своите стоки е вече далеч от храма на Господа. Дворовете са свободни от непочтената търговия и дълбока тишина и тържественост царят на мястото на суматохата. Присъствието на Господа, което в древността беше осветило планината, сега освети храма, издигнат в Негова чест. С очистването на храма Исус обявяваше Своята мисия като Месия и началото на делото Си. Този храм, издигнат, за да бъде изпълван с Божието присъствие, бе предназначен да стане нагледен урок за Израил и за света. Божията цел от вечни времена беше всяко сътворено същество - от блестящите и святи серафими до човека - да бъде храм на Твореца. Поради греха човечеството престана да бъде Божи храм. Помрачено и омърсено от греха, сърцето на човека не разкриваше вече славата на Божествения. Но с въплъщението на Божия Син целта на Небето е изпълнена. Бог обитава в човечеството и чрез спасителната благодат сърцето на човека става отново Негов храм. Бог бе определил храмът в Ерусалим да бъде постоянно свидетелство за високата чест, достъпна за всяка душа. Но евреите не разбраха значението на този храм, с който толкова много се гордееха. Не се отдадоха да бъдат святи храмове на Божия Дух. Дворовете на храма в Ерусалим, изпълнени с шум от несвята търговия, представяха съвсем вярно храма на сърцето, осквернен от присъствието на чувствени страсти и несвяти мисли. С очистването на храма от светските купувачи и продавачи Исус оповести Своята мисия - да очисти сърцето от осквернението на греха, от земните желания, от себелюбивите страсти и злите навици, които покваряват душата. “И Господ, Когото търсите, неочаквано ще дойде в храма Си. Да! Ангелът на завета, когото вие желаете - ето, иде, казва Господ на силите. Но кой може да издържи деня на пришествието Му? И кой ще устои, когато Той се яви? Защото Той е като огъня на пречиствач и като сапуна на тепавичари. Ще седне като един, който топи и пречиства сребро, та ще очисти левийците и ще ги претопи като златото и среброто” (Малахия; 3:1-3 Малахия 3:1-3). “Не знаете ли, че сте храм на Бога и че Божият Дух живее във вас? Ако някой развали Божия храм, него Бог ще развали. Защото Божият храм е свят, който храм сте вие” ( 3:16,17 1Кор. 3:16,17). Никой човек не може да изхвърли сам злото, което е завладяло сърцето му. Само Христос може да очисти храма на душата. Но Той не влиза там със сила. Не влиза в сърцето, както в древния храм, а казва: “Ето, стоя на вратата и хлопам. Ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него- “ (Откр.; 3:20 Откр. 3:20). Той ще дойде не само за един ден, защото казва: “Ще се заселя между тях и между тях ще ходя- и те ще Ми бъдат люде.” “- ще стъпче беззаконията ни; и Ти ще хвърлиш всичките им грехове в морските дълбочини” (6:16 Михей; 7:19 2Кор. 6:16; Михей 7:19). Неговото присъствие ще очисти и освети душата, за да може тя да бъде свят храм на Господа “и се вграждате заедно с Духа за Божие обиталище” ( 2:21,22 Еф. 2:21,22). Обхванати от ужас, свещениците и управниците избягаха от храмовия двор и от изпитващия поглед, който четеше в сърцата им. При своето бягство срещнаха други, които се бяха запътили към храма, и им казаха да се върнат, разкривайки им какво бяха видели и чули. Христос погледна бягащите хора с жал към техните страхове и към невежеството им по отношение на това, какво представлява истинското поклонение. В тази сцена Той видя символизирано разпръскването на цялата еврейска нация поради нечестието и непокаянието -. А защо свещениците избягаха от храма? Защо не останаха на мястото си? Този, който им бе заповядал да избягат, беше син на дърводелец - беден галилеянин, който нямаше никакъв земен пост или власт. Защо не Му се възпротивиха? Защо оставиха печалбата си, придобита с нечестие, и избягаха при заповедта на Този, чиято външност беше така скромна? Христос говори с авторитет на цар. И в Неговия вид, и в тона на гласа Му имаше нещо, на което те не можеха да се противят. При думите на заповедта осъзнаха както никога преди това своето истинско състояние на лицемери и грабители. Когато Божеството проблясна през човешкото естество, в лицето на Христос те не видяха само възмущение. Осъзнаха важността на думите Му. Почувстваха се сякаш пред трона на вечния Съдия с присъда и за този живот, и за вечността. За кратко време се убедиха, че Христос е пророк и мнозина повярваха, че е Месия. Светият Дух проблясна в умовете им, осветлявайки думите на пророците за Христос. Защо не се поддадоха на това убеждение? Те не желаеха да се покаят. Знаеха, че Христовото съчувствие към бедните бе събудено. Знаеха също, че бяха виновни, задето изнудват народа чрез своята търговия. Тъй като Христос проникна в мислите им, те Го намразиха. Публичното осъждане бе унизило тяхната гордост и те ревнуваха за растящото Му влияние върху народа. Решиха да Го предизвикат заради силата, с която ги изгони и да Го запитат кой Му е дал тази сила. Бавно и замислено, но с омраза в сърцата си, те се върнаха в храма. Но каква промяна само бе настъпила в тяхно отсъствие! Когато те побягнаха, бедните останаха вътре и сега гледаха към Исус, чието лице изразяваше любов и съчувствие. Със сълзи в очите Си Той каза на треперещите около Себе Си: “Не бойте се, Аз ще ви избавя и вие ще Ме прославите. Затова дойдох на света.” Народът се притискаше до Христос с настойчиви молби за помощ: “Учителю, благослови ме!” Неговото ухо чу всеки вик. С милост, надминаваща майчината, Той се наведе над страдащите. Обърна внимание на всички. Всеки бе излекуван, независимо от каква болест бе болен. Немите отвориха устата си с хвала. Слепият видя лицето на своя лечител. Сърцата на страдащите бяха зарадвани. Тъй като свещениците и служителите на храма бяха свидетели на това велико дело, какво откровение за тях бяха възгласите, които стигнаха до ушите им! Хората разказваха историята на болестите си, от които бяха страдали, разказваха за своите разочаровани надежди, мъчителни дни и безсънни нощи. Христос ги бе излекувал, когато и последният лъч на надежда изглеждаше угаснал. “Моето бреме беше толкова тежко - казваше един, - но аз намерих помощник. Той е Божият Христос и аз ще посветя живота си в служба на Него.” Родители казваха на децата си: “Той спаси вашия живот. Издигнете гласа си за възхвала на Него!” Гласовете на деца и младежи, на бащи и майки, на приятели и зрители се смесиха в благодарност и възхвала. Надежда и радост изпълниха сърцата. Мир облада умовете им. Те бяха възстановени и духом, и тялом и се върнаха в домовете си, като разказваха навсякъде за безподобната любов на Исус. При разпъването на Христос тези, които бяха излекувани, не се присъединиха към тълпата, която викаше: “Разпни Го! Разпни Го!” Те съчувстваха на Исус, защото бяха изпитали Неговото голямо състрадание и чудна сила. Познаваха Го като свой Спасител, защото бе излекувал тялото и душата им. Слушаха проповядването на апостолите, Божието слово влизаше в сърцата им и те разбираха всичко. Станаха проводници на Божията милост и инструменти на Неговото спасение. След известно време тълпата, която избяга от храмовия двор, бавно се върна. Отчасти се бяха успокоили от паниката, която ги бе обхванала, но лицата им изразяваха нерешителност и смирение. Гледаха с удивление делата на Исус и бяха убедени, че в Него се изпълняват пророчествата за Месия. Грехът за оскверняването на храма оставаше да тежи до голяма степен върху съвестта на свещениците. Тяхно беше нареждането дворът да се превърне в място за пазар. Народът беше сравнително невинен. Те бяха развълнувани от Божествения авторитет на Исус. Но за тях влиянието на свещениците и управниците беше над всичко друго. Те възприемаха Христовата мисия като новост и се съмняваха в правото Му да попречи на нещо, което е разрешено от храмовата управа. Бяха огорчени задето търговията им бе прекъсната и задушиха убеждаващата сила на Светия Дух. Свещениците и управниците по-добре от всички други трябваше да видят в Исус Помазания от Господа, защото в техните ръце бяха свещените свитъци, които описваха мисията Му, и те знаеха, че очистването на храма беше проява на сила, стояща над човешката. Макар да мразеха Исус, те не можеха да се освободят от мисълта, че Той е пророкът, изпратен от Бога да възстанови светостта на храма. С породено от този страх уважение, отидоха при Него с въпроса: “Какво знамение ще ни покажеш, тъй като правиш това?” Исус им бе показал знамение. Чрез светлината, пробляснала в сърцата им, и като извърши пред тях делата, които Месия трябваше да извърши, Той бе дал убедително доказателство за Своя характер. Сега, когато искаха знак, им отговори чрез притча, давайки им да разберат, че чете тяхната злина и вижда докъде може да ги доведе тя: “Разрушете тоя храм - каза Той - и за три дни ще го издигна.” Значението на тези думи бе двойно. Те се отнасяха не само за разрушаването на еврейския храм и на богослужението, но и за собствената Му смърт, за унищожаването на храма на Неговото тяло. Евреите вече правеха заговор за това. Когато свещениците и управниците се върнаха в храма, те възнамеряваха да убият Исус и така да се отърват от Този, Който ги обезпокои. Но когато Той изложи пред тях собственото им намерение, не Го разбраха. Взеха думите Му като отнасящи се за храма в Ерусалим и с неодобрение възкликнаха: “За четиридесет и шест години е бил граден тоя храм, та Ти за три дни ли ще го издигнеш?” Изглеждаше им, че Исус е оправдал тяхното неверие и затвърдиха решението си да Го отхвърлят. Христос не очакваше думите Му да бъдат разбрани от невярващите евреи, нито дори от учениците по това време. Знаеше, че ще бъдат изопачени от враговете Му и използвани против Него. Те щяха да бъдат посочени на Неговия процес като обвинение, а на Голгота щяха да Му бъдат подхвърляни като подигравка. Но да ги обясни сега, означаваше да запознае учениците Си със Своите страдания и да ги обремени със скръб, която те още не бяха способни да понесат. А и едно такова обяснение щеше преждевременно да разкрие на евреите резултата от техните предразсъдъци и неверие. Те вече бяха тръгнали по пътя, който щяха да следват упорито, докато Го поведат като агне за клане. Тези думи бяха изговорени заради хората, които щяха да повярват в Исус. Той знаеше, че те щяха да бъдат повтаряни отново и отново. Изговорени на Пасхата, щяха да стигнат до ушите на хиляди и да бъдат разнесени до всички краища на света. Значението им щеше да се изясни след възкресението Му от мъртвите. За мнозина те щяха да бъдат решително доказателство за Неговата Божественост. Поради духовния си мрак даже и учениците на Исус не успяваха често да разберат уроците Му. Но много от тях им се изясниха от последвалите събития. Когато Той вече нямаше да върви с тях, думите Му щяха да останат в сърцата им. Отнесени към храма в Ерусалим, думите на Спасителя: “Разрушете тоя храм и за три дни ще го издигна”, имаха по-дълбоко значение, отколкото схванаха слушателите. Христос бе основата и животът на храма. Неговите служби бяха символ за жертвата на Божия Син. Свещеничеството бе постановено, за да представи посредническия характер и дело на Христос. Целият план на жертвеното богослужение беше символ на смъртта на Спасителя за изкуплението на света. Тези приноси не можеха да имат сила, когато се изпълнеше голямото събитие, към което цели векове сочеха. Тъй като цялото ритуална система символизираше Христос, то тя нямаше никаква стойност без Него. Когато евреите запечатаха своето отхвърляне, като предадоха Христос на смърт, те отхвърлиха всичко, което даваше смисъл на храма и на неговите служби. Светостта им изчезна и храмът бе обречен на унищожение. От този ден нататък жертвените приноси и службите, свързани с тях, ставаха безсмислени. Подобно на жертвата на Каин те не изразяваха вяра в Спасителя. Като предадоха Христос на смърт, евреите буквално разрушиха своя храм. Когато Христос бе разпънат, вътрешната завеса на храма се раздра на две от горе до долу, което означаваше, че великата последна Жертва е дадена и че системата от жертвени приношения е приключила завинаги. “- За три дни ще го издигна.” Със смъртта на Спасителя изглеждаше, че силите на тъмнината са победили и ликуват за своята победа. Но от взетия в заем гроб на Йосиф Исус излезе победител, “- като ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез Него” (Кол.; 2:15 Кол. 2:15). Чрез заслугата на Своята смърт и възкресение Той стана служител “на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек” (Евр.; 8:2 Евр. 8:2). Хора издигнаха еврейската скиния, хора издигнаха еврейския храм, но небесното светилище, чийто образ бе земното светилище, не бе изградено от архитект човек. “Ето мъжът, чието име е Отрасъл- Той ще израсте от мястото си и ще построи храма Господен; и като приеме славата, ще седне на престола си като управител. Ще бъде и свещеник на престола Си” (Захария; 6:12,13 Захария 6:12,13). Жертвената система, която бе сочила на Христос, отмина, но очите на хората бяха обърнати към истинската Жертва за греховете на света. Земното свещенство престана, но ние гледаме към Исус - Свещеник на Новия завет, и към “поръсената кръв, която говори по-добри неща от Авеловата”. “- пътят за в светилището не е бил открит, докато е стояла още първата част на скинията- А понеже Христос дойде като първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе, та чрез по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена-, но със собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление” (Евр.;12:24 Евр.; 9:8-12 Евр. 12:24, 9:8-12). “Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайства за тях” (Евр.; 7:25 Евр. 7:25). Макар че службата трябваше да се премести от земния към небесния храм, макар че светилището и нашият велик Първосвещеник щяха да станат невидими за човешкия поглед, учениците не трябваше да претърпят от това ни най-малка загуба. Те щяха да разберат, че не се нарушава тяхното общуване с Него, нито има някакво намаляване на силата поради отсъствието на Спасителя. Докато Исус служи в горното светилище, Той чрез Своя Дух е още Свещеник на църквата на земята. Той е отнет от плътските очи, но Неговото обещание, дадено на раздяла, се изпълнява: “И ето, Аз Съм с вас през всичките дни до свършека на века” (28:20 Матей 28:20). Докато поверява Своята власт на по-долни свещеници, Неговото укрепващо присъствие е още с църквата Му. “И тъй като имаме велик Първосвещеник, Исуса, Божия Син-, нека държим това, което сме изповядали. Защото нямаме такъв Първосвещеник, Който не може да състрадава с нас в нашите немощи, а имаме Един, Който е бил във всичко изкушен като нас, но пак без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта, за да придобием милост и да намерим благодат, която да помага благовременно” (Евр.; 4:14-16 Евр. 4:14-16).

На сватбеното тържество Исус не започна службата Си с някое велико дело пред Синедриона в Ерусалим. Неговата сила се изяви на домашен празник в малко галилейско село, за да допринесе за радостта на едно сватбено тържество. Така Той показа съчувствие към хората и желанието Си да служи за щастието им. При изкушението в пустинята Сам бе изпил чашата на злощастието. Дойде, за да даде на хората чашата на благословението, като чрез Своето благословение освети връзките в човешкия живот. От Йордан Исус се върна в Галилея. Имаше сватба в Кана - малък градец недалеч от Назарет. Младоженците бяха роднини на Йосиф и Мария. Исус, знаейки за това семейно събиране, отиде в Кана и бе поканен на празника със Своите ученици. Тук отново срещна майка Си, с която се бе разделил неотдавна. Мария бе чула за станалото край Йордан при Неговото кръщение. Новините бяха стигнали до Назарет. Те - бяха напомнили сцените отпреди много години, които таеше в сърцето си. Както целият Израил, Мария бе дълбоко развълнувана от мисията на Йоан Кръстител. Добре помнеше пророчеството, дадено при неговото рождение. Сега връзката му с Исус разпали надеждите - отново, но новините, стигнали до нея за тайнственото уединяване на Исус в пустинята, я измъчваха с тревожни предчувствия. От деня, когато чу съобщението на ангела в дома си в Назарет, Мария пазеше като съкровище всяко доказателство, че Исус е Месия. Благият Му, несебелюбив живот я уверяваше, че Той можеше да е Изпратеният от Бога. Но в нея се събуждаха и съмнения, и разочарования. И тя копнееше за времето, когато славата Му щеше да се открие. Смъртта я бе разделила от Йосиф, с когото споделяше тайната за рождението на Исус. Сега нямаше никого, на когото би могла да довери надеждите и страховете си. Изминалите два месеца бяха изпълнени с мъка. Разделена бе от Исус, в чието съчувствие намираше утеха, но помнеше думите на Симеон: “Да! И на сама тебе меч ще прониже душата ти- “ (2:35 Лука 2:35). Помнеше трите дни агония, когато си бе помислила, че Исус се е загубил завинаги и с тревожно сърце очакваше завръщането Му. На сватбеното тържество тя се срещна с Него - същия нежен и послушен син. И все пак Той не бе същият. Изразът Му бе променен. Носеше следите от борбата в пустинята и нов израз на благородство и сила даваше доказателство за небесната Му мисия. С Него бяха група млади хора, чиито очи Го следваха с почитание и които Го наричаха Учител. Те разказаха на Мария какво бяха видели и чули при кръщението Му и на други места. Завършиха с думите: “Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона и пророците- “ (1:45 Йоан 1:45). Когато гостите се събраха, повечето изглеждаха прекалено заети с нещо, което поглъща техния интерес. У присъстващите владееше някаква потисната възбуда. Тук и там малки групи говорят разпалено, но на тих глас и поглеждат учудено към сина на Мария. Тъй като бе чула свидетелството на учениците за Исус, тя се бе зарадвала от уверението, че дълго лелеяните - надежди не бяха напразни. Но тя би била повече от човек, ако не бе смесила своята свята радост с нотка от естествената майчина гордост. Като видя, че мнозина поглеждат към Исус, тя силно пожела Той да докаже на присъстващите, че наистина е Почетеният от Бога. Надяваше се да Му се яви възможност да извърши чудо пред тях. Обичай бе сватбените тържества да продължават няколко дни. Но в този случай, преди да е дошъл краят на празника, се разбра, че виното се е свършило. Това предизвика голямо объркване и съжаление. Необичайно бе да липсва вино при такива празненства - липсата на вино бе признак за негостоприемство. Като роднина на младоженците, Мария бе помагала в приготовленията за тържеството и сега каза на Исус: “Вино нямат.” Думите трябваше да подскажат Той да задоволи нуждата им. Но Исус отговори: “Какво има между Мене и тебе, жено? Часът Ми още не е дошъл.” Отговорът, рязък, както ни се струва, не изразяваше студенина или неуважение. Начинът, по който Спасителят се обърна към Своята майка, бе в съгласие с ориенталския обичай. Така се обръщаха към лица, на които трябваше да се покаже уважение. Всяко действие от Христовия земен живот бе в хармония с предписанията, които сам Той бе дал: “Почитай баща си и майка си- “ (Изх.;20:12 Изх. 20:12). На кръста, при последния акт на милост към Своята майка, Исус отново се обърна към нея по същия начин, като я повери на грижата на най-обичания Си ученик. И на празничното тържество, както и на кръста, любовта, изразена в тона, в погледа и в маниера, служеше за тълкувание на Неговите думи. При посещението в храма в Своето детство, когато откри тайната на живота Си, Христос каза на Мария: “Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” (2:49 Лука 2:49). Тези думи бяха ключ за целия Му живот и служба. Той подчиняваше всичко на Своето дело - великото дело на изкуплението, което бе дошъл да извърши в света. Сега повтори урока. Имаше опасност Мария да сметне, че връзката - с Исус - дава особена власт над Него и в известна степен правото да Го направлява в Неговата мисия. В продължение на тридесет години Той бе за нея обичащ и послушен син и любовта Му бе непроменена, но сега трябваше да върши работата на Своя Отец. Като син на Всевишния и Спасител на света никакви земни връзки не трябваше да Го задържат в Неговата мисия или да влияят върху поведението Му. Трябваше да бъде свободен, за да извърши волята на Бога. Това е урок и за нас. Божиите права над нас стоят по-високо от човешките връзки и отношения. Никаква земна привързаност не бива да отклони стъпките ни от пътеката, в която Той ни призовава да вървим. Единствената надежда за изкупление на нашата паднала раса е Христос. Мария можеше да се спаси единствено чрез Агнеца Божи. Тя не притежаваше никаква заслуга. Връзката - с Исус не я поставяше в сравнение с другите хора в по-различна духовна връзка с Него. Това отбелязват думите на Спасителя. Той изяснява разликата между отношението Си към нея като Човешки Син и като Божи Син. Роднинската връзка между тях в никакъв случай не прави Мария равна с Него. Думите “Часът Ми още не е дошъл” показват, че всяко действие на Христовата любов на земята изпълнява плана, съществуващ от вечността. Преди да дойде на земята, планът лежеше пред Него, съвършен във всичките си подробности. Но докато живя сред хората, бе воден стъпка по стъпка от волята на Отца. Той не се колебаеше да действа в посоченото време. Със същото покорство чакаше да дойде времето Му. Казвайки на Мария, че часът Му още не е дошъл, Исус отговори на неизказаната - мисъл - на очакването, което и тя лелееше, както останалите от нейния народ. Тя се надяваше, че Той ще Се разкрие като Месия и ще заеме израилевия трон. Но времето не бе дошло. Не като цар, а като “човек на скърби и навикнал на печал” Исус прие човешката съдба. Но макар че нямаше правилна представа за Христовата мисия, Мария Му се доверяваше безрезервно. На тази вяра Исус отговори. За да уважи доверието - и за да засили вярата на Своите ученици, Той извърши първото Си чудо. Учениците трябваше да се срещнат с много и големи изкушения, които щяха да ги водят към неверие. Според тях пророчествата обясняваха неоспоримо, че Исус е Месия. Те очакваха религиозните водачи да Го приемат с доверие, по-голямо и от тяхното. Свидетелстваха пред народа за чудните дела на Христос и за своето доверие в Неговата мисия, но бяха учудени и жестоко разочаровани от неверието, от дълбоко вкоренения предразсъдък и враждебността срещу Исус, проявена от свещениците и равините. Ранните чудеса на Спасителя утвърдиха учениците да устоят срещу тази опозиция. Без да се учуди от думите на Исус, Мария каза на тези, които прислужваха на трапезата: “Каквото ви рече, сторете!” Така тя направи каквото можа, за да подготви пътя за делото на Христос. Край вратата имаше шест големи каменни делви и Исус заръча на служителите да ги напълнят с вода. Това бе сторено. След това, тъй като бе нужно вино, за да бъде незабавно поднесено, Той “им казва: Налейте сега, та занесете на настойника на угощението”. Вместо водата, с която бяха напълнили съдовете, от тях изтичаше вино. Нито настойникът на тържеството, нито гостите осъзнаха, че виното се бе свършило. Като опита това, което донесоха слугите, настойникът го намери по-превъзходно от всяко друго вино, което бе пил дотогава, и много различно от сервираното в началото на празника. Обръщайки се към младоженеца, той каза: “Всеки човек слага първо доброто вино и по-долното, след като се понапият; ти си задържал доброто вино досега.” Както хората поднасят първо най-доброто вино, а след това - лошото, така прави и светът със своите дарби. Това, което той предлага, може да зарадва окото и да плени чувствата, но то не задоволява. Виното се превръща в горчилка, радостта - в мрак. Започнатото с песни и веселие завършва с умора и отвращение. Но Исусовите дарби са свежи и нови винаги. Празникът, който Той създава за душата, никога не престава да удовлетворява и радва. Всеки нов дар увеличава способността на получателя да оценява и да се радва на Господните благословения. Той дава благодат върху благодат. При Него няма липса. Ако пребъдвате в Него, богатият дар, който получавате днес, е гаранция за по-голям дар утре. Думите на Исус, изречени към Натанаил, изразяват Божия закон за отношението Му към децата на вярата. С всяко ново откровение на любовта Си Той заявява на възприемчивото сърце: “- вярваш ли? Повече от това ще видиш” (1:50 Йоан 1:50). Дарът на Христос за сватбеното тържество бе и един символ. Водата представляваше кръщението в Неговата смърт. Виното - проливането на кръвта Му за греховете на света. Водата за напълване на делвите бе донесена от човешки ръце, но само Христовото слово можеше да я изпълни с животворно съдържание. Така е и с ритуалите, които символизират смъртта на Спасителя. Само чрез Христовата сила, приети чрез вяра, те добиват свойството да хранят душата. Думите на Христос послужиха да се задоволят напълно нуждите на празника. Неговата благодат е дадена така изобилно, че да изтрие нечестието и да обнови и поддържа душата. На първия празник, на който присъства със Своите ученици, Исус им даде чашата, символизираща Неговото дело за спасението. На последната вечеря Той отново им я даде, за да установи този свещен ритуал, чрез който трябваше да бъде изявявана смъртта Му, “докле дойде Той” (11:26 1Кор. 11:26). И тъгата на учениците, когато се разделяха със своя Господ, бе утешена с обещанието за събиране отново с думите: “Няма вече да пия от тоя плод на лозата до оня ден, когато ще го пия с вас нов в царството на Отца Си” (26:29 Матей 26:29). Виното, което Христос сътвори за празника, и това, което даде на учениците Си като символ на Неговата кръв, беше чист плод на лозата. За това говори пророк Исая, когато казва за новото вино в гроздето: “- Не го повреждай, защото има благословия в него- “ (65:8 Исая 65:8). Христос беше Този, Който в Стария завет предупреди Израил: “Виното е присмивател и спиртното питие крамолник; и който се увлича по тях, е неблагоразумен” (20:1 Пр. 20:1). Самият Той не даде такова питие. Сатана прелъстява хората към себезадоволяване, което да затъмни разума и да затъпи духовното възприятие. Но Христос ни учи да подчиняваме по-низшето естество. Целият Му живот бе пример на себеотрицание. За да покори силата на апетита, Той понесе заради нас най-тежкия изпит, на който човечеството е било подложено някога. Христос беше Този, Който посъветва Йоан Кръстител да не пие вино, нито спиртно питие. Той беше, Който подготви за подобно въздържание жената на Маное и произнесе проклятие на човека, който поднася бутилка към устните на ближния си. Христос не влезе в противоречие със собственото Си учение. Неферментиралото вино, което предостави на сватбеното тържество, бе здравословно и освежаващо питие. То трябваше да доведе вкуса в хармония със здравословния апетит. Когато гостите на празника забелязаха качеството на новото вино, попитаха слугите за това чудо и от тях научиха всичко. Толкова много бяха удивени, че за известно време не помислиха за Този, Който бе извършил чудото. Когато накрая Го потърсиха, откриха, че се бе оттеглил тихо, незабелязан дори от учениците Си. Сега вниманието на присъстващите се насочи към учениците. За първи път те имаха възможност да изявят вярата си в Исус. Разказаха какво бяха видели и чули край Йордан и в много сърца се разпали надежда, че Бог е издигнал Избавител за Своя народ. Новините за чудото се разпространиха из цялата област и стигнаха до Ерусалим. С нов интерес свещениците и старейшините изследваха Писанията, които посочваха идването на Христос. Имаха силно желание да научат за мисията на този нов учител, който се бе явил сред народа по толкова непринуден начин. Службата на Христос бе в контраст с тази на юдейските старейшини. Тяхното зачитане на преданията и формализмът им бяха унищожили всяка истинска свобода на мисълта и действието. Живееха в постоянен ужас от осквернение. За да избягнат контакт с “нечистите”, стояха настрана не само от езичниците, но и от мнозинството от собствения си народ, като не се стараеха нито да го благославят, нито да спечелят приятелството му. Заети постоянно с тези мисли, те бяха осакатили умовете си и бяха стеснили сферата на своя живот. Примерът им насърчаваше себелюбието и нетолерантността между всички прослойки на обществото. Исус започна делото на реформация чрез съчувствие и близост с човечеството. Докато показа най-голямо почитание към Божия закон, Той отхвърли претенциозната набожност на фарисеите и се опита да освободи народа от безсмислените правила, които го обвързваха. Постара се да събори бариерите, които отделяха различните класи на обществото, за да може да съедини хората като деца на едно семейство. Присъствието Му на сватбеното тържество бе стъпка към тази цел. Бог бе насочил Йоан Кръстител да живее в пустинята, за да бъде защитен от влиянието на свещениците и равините и да се приготви за особената си мисия. Но неговият суров и усамотен живот не беше пример за народа. Самият Йоан не бе насочил сърцата им да изоставят своите предишни задължения. Той ги призова да докажат покаяние, като повярват в Бога там, където ги бе призовал. Исус порица себелюбието във всички негови форми и все пак Той бе общителен по природа. Приемаше гостолюбието на всички съсловия, посещаваше домовете на богати и бедни, на учени и прости, като търсеше начин да издигне мислите им от въпросите на ежедневния живот към духовните и вечните неща. Той не допусна суета, нито сянка на светска слава да опетнят поведението Му, но намираше удоволствие в сцените на невинно щастие и чрез присъствието Си на сватбата одобри социалните събирания. Една еврейска сватба бе вълнуващ случай и радостта от нея не бе чужда на Човешкия Син. С присъствието Си на този празник Исус зачете брака като Божествена институция. И в Стария, и в Новия завет брачната връзка е използвана, за да представи нежния и свещен съюз, който съществува между Христос и Неговия народ. В съзнанието на Христос радостта на сватбените тържества сочеше напред към радостта на онзи ден, когато Той ще заведе Своята “невеста” в дома на Отца Си. И изкупените с Изкупителя ще седнат на сватбената вечеря на Агнето. Той казва: “Няма вече да се наричаш оставен-, но ще се наричаш благоволение Мое-, защото Господ благоволи в тебе.” “Ще се развесели за тебе с радост, ще се успокои в любовта Си, ще се весели за тебе с песни” (62:4,5 Софония; 3:17 Исая 62:5,4; Софония 3:17). Когато видението за небесните неща бе дадено на апостол Йоан, той писа: “И чух като глас от силни гърмежи, които казваха: Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, всемогъщият, царува! Нека се радваме и се веселим, и нека отдадем Нему слава, защото дойде сватбата на Агнето и Неговата жена се е приготвила.” “- Блажени тия, които са призвани на сватбената вечеря на Агнето” (Откр.;19:6,7,9 Откр. 19:6,7,9). Исус виждаше във всяка душа човек, когото трябваше да покани за Своето царство. Той достигаше сърцата на хората, отивайки сред тях като човек, който им желае доброто. Търсеше ги по оживените улици, в частните домове, в лодките, в синагогата, край брега на езерото, на сватбеното празненство. Срещаше ги в техните всекидневни занятия и проявяваше интерес към светските им дела. Даваше им наставления в техните домове, където влияеше на семействата със Своето Божествено присъствие. Силното Му лично съпричастие Му помагаше да спечелва сърцата. Често се отдалечаваше в планините за уединена молитва, но това беше подготовка за активна работа сред хората. След тези периоди се връщаше, за да помага на болните, да учи невежите, да разкъсва веригите на пленените от Сатана. Исус подготвяше Своите ученици, като общуваше с тях. Понякога ги поучаваше, седнал сред тях на планинския склон; понякога - край езерото или вървейки по пътя. Разкриваше им тайните на Божието царство. Не им изнасяше проповеди, както правят хората днес. Където сърцата се отваряха за Божествената вест, Той им откриваше истините за пътя на спасението. Не заповядваше на учениците си да правят това или онова, а каза: “Следвайте ме!” В Своите пътувания из страната и по градовете Той ги взе със Себе Си, за да видят как учи народа. Свърза техния интерес със Своя и те се обединиха с Него в делото. Примерът на Христос в свързване на личните интереси с интересите на човечеството трябва да бъде следван от всички, които проповядват Неговото Слово, и от всички, които са приели евангелието на благодатта Му. Ние не трябва да се отказваме от социално общуване. Не трябва да се уединяваме. За да стигнем до всички съсловия, трябва да се срещаме с тях там, където са. Те рядко ще ни търсят по собствено желание. Божествената истина докосва сърцата на хората не само от амвона. Има едно друго поле на дейност - по-скромно, може би, но многообещаващо. То се намира в дома на смирените, на бедните и в дома на високопоставените, край болничното легло и на събиранията за невинни развлечения. И ние като учениците на Христос трябва да се смесим със света не просто от любов към удоволствията, нито за да се уеднаквим с него в суетата му. От такова смесване ще има само вреда. Ние никога не бива да одобряваме греха с думи или с дела, с мълчание или с присъствие. Където и да отидем, трябва да водим Исус с нас и да открваме на другите колко е безценен нашият Спасител. Но тези, които се опитват да запазят религията си, като я скриват в каменни стени, загубват скъпоценни възможности да сторят добро. Чрез социалните връзки християнството влиза в контакт със света. Всеки, който е получил Божественото просветление, трябва да освети пътеката на други, които не познават Светлината на живота. Всички ние трябва да станем свидетели за Исус. Общественото влияние, осветено от Христовата благодат, трябва да бъде използвано, за да се печелят души за Спасителя. Нека светът види, че не сме себелюбиво проникнати от лични интереси, че желаем и други да споделят нашите благословения и привилегии. Нека светът види, че нашата религия не ни лишава от съчувствие и не ни прави сурови. Нека всички, които изповядват, че са намерили Христос, да служат за благото на хората така, както Той служи. Никога не бива да даваме на света фалшивата представа, че християните са мрачни и нещастни хора. Ако гледаме към Исус, ще виждаме един изпълнен със съчувствие Изкупител и ще улавяме светлината, която грее от Неговото лице. Където царува Неговият Дух, там са изобилни мирът и радостта, защото там има тихо, свято доверие в Бога. Христос се радва заедно със Своите последователи, когато показват, че макар и човешки същества, са участници в Божието естество. Те не са статуи, а живи мъже и жени. Сърцата им, освежени от росата на Божията благодат, се отварят и разширяват за слънцето на правдата. Светлината, която ги е огряла те отразяват върху други чрез дела, осветени от Христовата любов.

“Намерихме Месия” По това време Йоан Кръстител проповядваше и кръщаваше във Витавара, отвъд Йордан. Не беше далеч мястото, където Бог бе спрял течението на реката, за да мине Израил през нея. Наблизо бе Ерихонската крепост, разрушена от небесните армии. Сега споменът за тези събития се съживи и събуди вълнуващ интерес към вестта на Кръстителя. Този, Който бе извършил толкова чудеса в миналото, нямаше ли отново да покаже силата Си за освобождението на Израил? Такива мисли възбудиха сърцата на народа, който всеки ден се тълпеше край бреговете на Йордан. Проповядването на Йоан бе направило толкова дълбоко впечатление на народа, че привлече и вниманието на религиозните власти. Римляните се отнасяха с подозрение към всяко народно събиране, защото се опасяваха от въстание, а всяко нещо, което подсказваше надигането на народа, предизвикваше страховете на еврейските управници. Йоан не бе поискал разрешение за своята дейност, с което показа, че не признава властта на Синедриона. Той бе укорил управниците и народа, фарисеите и садукеите. Но хората го следваха с готовност. Интересът към неговото дело явно растеше непрекъснато. Макар да не се бе съобразявал с тях, членовете на Синедриона смятаха, че като народен учител трябва да бъде под тяхно разпореждане. Синедрионът се състоеше от членове, избрани между свещениците, от главните управници и учителите на народа. Първосвещеникът бе обикновено председателят. Всички членове на Синедриона трябваше да бъдат хора на почетна възраст, макар и не твърде стари. Учени хора, вещи не само в еврейската религия и история, но и в общото знание. Те трябваше да бъдат без физически дефект, трябваше да бъдат женени мъже, бащи и повече от другите трябваше да бъдат хуманни и разсъдливи. Събираха се в едно помещение, свързано с храма в Ерусалим. В дните на еврейската независимост Синедрионът бе върховният съд на народа, който притежаваше и светска, и духовна власт. Макар и сега подчинени на римския управител, Синедрионът все още упражняваше силно влияние в гражданските и религиозните въпроси. Синедрионът не можеше да отсрочва повече разследването на Йоановото дело. Някои си спомняха откровението, дадено на Захария в храма, и пророчеството на бащата, в което бе посочил детето си като вестител на Месия. През тридесетгодишните размирици и промени тези неща бяха в голяма степен забравени. Но отново си спомниха за тях чрез вълнението, предизвикано от Йоановата служба. Отдавна Израил нямаше пророк, такава реформация и такъв напредък отдавна не бяха виждани. Изискването за изповядване на греха изглеждаше ново и необичайно. Мнозина от водачите отиваха да слушат Йоановите апели и изобличения, които ги подтикваха да разкрият тайните на собствения си живот. Но неговата проповед беше пряко съобщение за Месия. Той добре познаваше пророчеството на Даниил за седемдесетте седмици, стигащи до идването на Месия, и знаеше, че те са почти в своя край, а всички бяха нетърпеливи да участват в тази ера на национална слава, която се очакваше. Така силен бе народният ентусиазъм, че Синедрионът скоро се почувства задължен или да изрази своето одобрение, или да отхвърли Йоановото дело. Вече губеше властта си над народа. Повдигаше се сериозен въпрос каква позиция да се заеме. В надеждата за някакво разрешение изпратиха при река Йордан делегация от свещеници и левити да беседват с новия учител. Беше се събрало голямо множество, заслушано в думите му, когато делегатите се приближиха. Гордите равини пристъпиха с властен израз, предназначен да респектира народа и да внуши у пророка уважение към тях. Тълпата с уважение, почти със страх, се отдръпна да им отвори път. Облечени с богатските си дрехи, горди със своя ранг и власт, големците застанаха пред пророка от пустинята. “Ти кой си?” - попитаха го те. Знаейки какво има в мислите им, Йоан отговори: “Не съм аз Христос.” “Тогава що? Илия ли си?” “Не съм.” “Пророк ли си?” “Не съм.” “Кой си, за да дадем отговор на ония, които са ни пратили? Що казваш за себе си?” “Аз съм “глас на едного, който вика в пустинята; прав направете пътя за Господа”, както рече пророк Исая.” Писанието, към което Йоан се отнесе, бе прекрасното пророчество на Исая: “Утешавайте, утешавайте людете Ми. Говорете по сърцето на Ерусалим и извикайте към него, че времето на воюването му се изпълни. Че беззаконието му се прости- Глас на един, който вика: Пригответе в пустинята пътя за Господа, направете в безводното място прав друм за нашия Бог. Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши; кривите места ще станат прави и неравните места поле; и славата на Господа ще се яви, и всяка твар купно ще я види” (40:1-5 Исая 40:1-5). В древността, когато някой цар трябваше да пътува през рядко населени области от своето владение, пред царската колесница се изпращаха група хора, за да изравнят стръмните места и да попълнят ямите, за да пътува царят безопасно и без мъчнотии. Пророкът използва този обичай, за да илюстрира делото на евангелието. “Всяка долина ще се издигне и всяка планина и хълм ще се сниши.” Когато Божият Дух с Неговата чудна събуждаща сила докосва душата, Той снишава човешката гордост. Тогава светски удоволствия, ранг и власт се виждат без стойност. “Понеже събаряме помисли и всичко, което се издига високо против познанието за Бога, и пленяваме всеки разум да се покорява на Христа” (2Кор.;10:5 2Кор. 10:5). Тогава смирението и саможертвената любов, толкова малко ценени сред хората, биват издигнати като единствено достойни. Това е делото на евангелието, част от което бе Йоановата вест. Равините продължиха да питат: “А защо кръщаваш, ако не си Христос, нито Илия, нито пророкът?” Думата “пророкът” се отнасяше за Мойсей. Юдеите бяха склонни да вярват, че Мойсей ще бъде възкресен от мъртвите и взет в небето. Не знаеха, че той вече бе възкресен. Когато Кръстителят започна службата си, мнозина помислиха, че може би той е пророкът Мойсей, възкресен от мъртвите, защото отлично познаваше пророчествата и израилевата история. Вярваше се, че преди идването на Месия Илия лично ще се яви. Йоан отрече това очакване, но думите му имаха дълбоко значение. По-късно Исус каза за Йоан: “И ако искате да го приемете, да знаете, тоя е Илия, който имаше да дойде” (11:14 Матей 11:14). Йоан дойде в духа и силата на Илия да извърши такова дело, каквото бе извършил Илия. Ако евреите бяха приели вестта му, то щеше да се осъществи, но те не я приеха. За тях той не беше Илия. И Йоан не можа да изпълни за тях мисията, за която беше дошъл. Мнозина от събраните край Йордан присъстваха и при кръщението на Исус. Но знамението се откри само на малък брой. В предишните месеци от службата на Кръстителя голяма част от хората не обърнаха внимание на призива за покаяние. По този начин те бяха закоравили сърцата си и затъмнили разсъдъка си. И когато Небето даде своето свидетелство за Исус при кръщението Му, те не го разбраха. Очи, които никога не бяха се обръщали с вяра към Невидимия, не видяха и откровението на Божията слава. Уши, които никога не бяха слушали Неговия глас, не чуха и думите на свидетелството. Така е и днес. Често присъствието на Христос и службата на ангелите се проявяват в събранията на хората, но мнозина не ги различават. Те не виждат нищо особено. Но за някои присъствието на Спасителя се разкрива. Мир и радост съживяват сърцата им, те биват утешени, окуражени и благословени. Пратениците от Ерусалим попитаха Йоан защо кръщава и поискаха отговор. Изведнъж, поглеждайки към тълпата, в очите на Йоан се появи блясък, лицето му се освети и цялото му същество се развълнува дълбоко. С протегнати ръце той извика: “Аз кръщавам с вода. Посред вас стои Един, Когото вие не познавате. Онзи, Който иде след мене, на Когото не съм достоен да развържа ремъка на обувките Му” (1:26,27 Йоан 1:26,27). Тази ясна и недвусмислена вест трябваше да бъде занесена на Синедриона. Думите на Йоан не можеше да се отнасят за друг освен за отдавна Обещания. Месия бе сред тях! Удивени, свещениците и управниците се огледаха наоколо, надявайки се да открият Този, за Когото бе говорил Йоан, но не можаха да Го различат в тълпата. Когато при кръщението Йоан посочи Исус като Божи Агнец, върху делото на Месия бе хвърлена нова светлина. Мислите на пророка бяха насочени към думите на Исая: “Както агне, водено на клане” (53:7 Исая 53:7). През следващите седмици Йоан с нов интерес изучаваше пророчествата и ученията на жертвената служба. Той не различи ясно двете фази на Христовото дело: като страдаща жертва и като победител - Цар. Но разбра, че Неговото идване има по-дълбоко значение, отколкото свещеници и народ схващаха. Когато видя Исус сред тълпата след Неговото завръщане от пустинята, той с доверие очакваше от Него, за да даде на народа знак за истинския Си характер. Почти с нетърпение очакваше да чуе как Спасителят провъзгласява за Своята мисия, но не бе изговорена нито дума, нито бе даден някакъв знак. Исус не отговори на съобщението на Кръстителя за Него, а се смеси с учениците на Йоан, като по този начин не даде външно доказателство за особеното Си дело, нито направи нещо, чрез което да бъде забелязан. На другия ден Йоан видя, че Исус идва. Със сияещо от Божията слава лице пророкът протегна ръцете си, заявявайки: “Ето Божият Агнец, Който носи греха на света! Тоя е, за Когото рекох: Подир мене иде човек, Който достигна да бъде пред мене- И аз Го не познавах; но дойдох и кръщавам с вода- Видях Духа да слиза като гълъб от небето и да почива върху Него. И аз Го не познах; но Оня, Който ме прати да кръщавам с вода, Той ми рече: Онзи, над Когото видиш да слиза Духът и да почива върху Него, Той е, Който кръщава със Светия Дух! И видях и свидетелствам, че Тоя е Божият Син!” (1:29-34 Йоан 1:29-34). Това ли бе Христос? С благоговение и учудване хората погледнаха Този, Който току-що бе обявен за Божи Син. Те бяха дълбоко развълнувани от думите на Йоан. Той им бе говорил в името на Бога. Бяха го слушали ден след ден как укорява греховете им; и всеки ден убеждението, че е изпратен от Небето, се бе усилвало. Но кой беше Този, по-великият от Йоан Кръстител? В облеклото и поведението нямаше нищо, което да издава високия Му ранг. Изглеждаше съвсем обикновено, облечен като тях в скромни, бедни дрехи. Сред тълпата имаше хора, които при кръщението на Христос бяха видели Божествената слава и бяха чули Божия глас. Но оттогава досега видът на Спасителя се бе много променил. При кръщението Му те бяха видели лицето Му, преобразено от светлината на небето; а сега то бе бледо, измъчено и изтощено. Той бе разпознат само от пророк Йоан. Но като се вгледаха в Исус, хората видяха лице, което изразяваше Божествено съчувствие, примесено със съзнание за сила. Всеки Негов поглед, всяка черта на лицето Му отразяваха скромност и неизразима любов. Той изглеждаше заобиколен от атмосфера на духовно влияние. Докато маниерите Му бяха благородни и непредвзети, на хората правеше впечатление със силата, която бе скрита в Него, но въпреки това забелязваща се. Това ли беше Онзи, Когото Израил толкова дълго бе чакал?! Исус дойде в бедност и смирение, за да бъде наш пример и наш Изкупител. Ако се бе явил с царска помпозност, как би могъл да ни научи на смирение? Как можеше да представи такива съкрушителни истини като Планинската проповед? Къде щеше да бъде надеждата на унижените в живота, ако Исус бе живял сред хората като цар? За повечето хора обаче изглеждаше невъзможно Този, Който бе посочен от Йоан, да е свързан с техните горди очаквания. Така мнозина се разочароваха и се объркаха. Думите, които свещениците и равините толкова много желаеха да чуят - че Исус ще възстанови израилевото царство - не бяха изговорени. Те очакваха такъв цар и бдяха за неговото идване. Такъв цар бяха готови да приемат. Но не и Един, Който се опитва да възстанови в сърцата им царство на правда и мир. На другия ден, докато двама ученици стояха наблизо, Йоан отново видя Исус сред народа. Отново лицето на пророка се освети със слава от Невидимия и той извика: “Ето Божият Агнец!- “ Думите развълнуваха сърцата на учениците. Те не го разбраха напълно. Какво означаваше това име, което Му бе дал Йоан - “Божи Агнец”? Сам Йоан бе го обяснил. Оставяйки Йоан, двамата ученици отидоха да потърсят Исус. Един от тях бе Андрей, брат на Симон. Другият бе евангелист Йоан. Те бяха първите ученици на Христос. Задвижени от непреодолим импулс, последваха Исус, нетърпеливи да говорят с Него, но в същото време обзети от благоговение и мълчание, грабнати от завладяващата мисъл да не би Този да е Месия. Исус знаеше, че учениците идват след Него. Те бяха първият плод на службата Му. Сърцето на Божествения Учител трепна от радост, когато тези души откликнаха на Неговата благодат. Но като се обърна, само ги попита: “Какво търсите?” Искаше да ги остави свободно да се върнат назад или да говорят за своето желание. Те виждаха само една цел. Само едно присъствие изпълваше мисълта им. Възкликнаха: “Рави- къде живееш?” В този кратък въпрос, зададен на пътя, не можеха да получат това, за което копнееха. Силно желаеха да бъдат сами с Исус, да седят до нозете Му и да слушат думите Му. “Каза им: Дойдете и ще видите! Дойдоха, прочее, и видяха къде живее, и останаха при Него тоя ден.” Ако Йоан и Андрей бяха обладани от духа на неверие, който имаха свещениците и управниците, те нямаше да станат ученици в нозете на Исус. Щяха да дойдат при Него като критици, за да осъдят думите Му. Така много хора затварят вратата на най-скъпоценните възможности. Но първите ученици не направиха така. Те бяха отговорили на призива на Светия Дух при проповядването на Йоан Кръстител. Сега разпознаха гласа на небесния Учител. За тях думите на Исус бяха пълни със свежест, истина и красота. Божествена светлина бе огряла ученията на Старозаветните писания. Многостранните теми на истината блеснаха пред тях в нова светлина. Разкаяние, покаяние, вяра и любов правят душата способна да получи мъдрост от небето. Вяра, действаща чрез любов, е ключът към знанието; и всеки, който обича, “познава Бога” ( 4:7 1Йоаново 4:7). Ученикът Йоан бе човек искрен и с дълбоки чувства, целеустремен, пламенен, но и задълбочен. Той бе започнал да съзнава славата на Христос - не в светска помпозност и сила, което бе научен да очаква, но “славата на Единородния от Отца, пълна с благодат и истина” (1:14 Йоан 1:14). Той бе погълнат от мисли върху тази чудна тема. Андрей потърси да сподели с някого радостта, която изпълваше сърцето му. Като отиде при брат си Симон, той извика: “Намерихме Месия!” Симон не чака втора покана. Той също бе чул проповядването на Йоан Кръстител и побърза да отиде при Спасителя. Христовите очи се спряха върху него, четейки неговия характер и историята на живота му. Импулсивната му природа, обичащото му, съчувстващо сърце, амбициите, самонадеяността, историята на падението му, покаянието, труда му и мъченическата му смърт - Спасителят прочете всичко това и каза: “Ти си Симон, син Йонов; ти ще се наричаш Кифа, което значи канара!” “На другия ден Исус възнамери да отиде в Галилея; и намира Филип и му казва: Дойди след Мене!” Филип послуша заповедта и веднага също стана работник за Христос. Филип повика Натанаил. Той бе между тълпата, когато Кръстителят посочи Исус като Божия Агнец. Като гледаше Исус, Натанаил се разочарова. Можеше ли този човек, който носеше следи от изпитания и бедност, да бъде Месия?! Но не можа да се реши да Го отхвърли, защото вестта на Йоан бе убедила сърцето му. По времето, когато Филип го повика, Натанаил се бе оттеглил в една тиха горичка, за да разсъждава върху вестта на Йоан и върху пророчествата за Месия. Той се молеше да разбере дали Този, за Когото Йоан бе съобщил, е Освободителят. Светият Дух го осени и го увери, че Бог е посетил народа Си и му е издигнал рог на спасение. Филип знаеше, че приятелят му изследва пророчествата; и докато Натанаил се молеше под едно смокиново дърво, Филип откри неговото убежище. Те често се бяха молили заедно в това уединено място, скрити сред листака. Вестта “Намерихме Онзи, за Когото писа Мойсей в закона, за Когото писаха и пророците- “, се стори на Натанаил пряк отговор на неговата молитва. Но вярата на Филип бе все още много колеблива. Той добави, съмнявайки се: “Исус, Йосифовият син, Който е от Назарет.” Предразсъдъкът отново се надигна в сърцето на Натанаил. Той възкликна: “От Назарет може ли да произлезе нещо добро?” Филип не влезе в спор. Само каза: “Дойди и виж!” “Исус видя Натанаил да дохожда към Него и казва за него: Ето истински израилтянин, у когото няма лукавщина! Изненадан, Натанаил възкликна: Отгде ме познаваш? Исус в отговор му рече: Преди да те повика Филип, видях те като беше под смоковницата.” Това бе достатъчно. Божественият Дух бе свидетелствал на Натанаил в неговата усамотена молитва под смоковницата. Същият Дух сега му говореше чрез думите на Исус. Макар и съмнявайки се и все още с известно предубеждение, Натанаил дойде при Христос с искреното желание да намери истината и сега на желанието му бе отговорено. Вярата му стигна по-далече от вярата на този, който го доведе при Исус. “Натанаил му отговори: Учителю, Ти Си Божи Син, Ти Си израилев Цар.” Ако Натанаил се бе доверил на ръководството на равините, никога не би намерил Исус. Виждайки и разсъждавайки сам, той стана ученик. Така е и с мнозина днес, чийто предразсъдък ги отдръпва от доброто. Колко различен щеше да бъде резултатът, ако бяха “дошли и видели”! Никой, който се доверява на ръководство от човешки авторитет, не ще дойде до спасително познание на истината. И ние като Натанаил имаме нужда да изследваме Божието слово сами и да се молим за просветление от Светия Дух. Този, Който видя Натанаил под смоковницата, ще види и нас в усамотеното място за молитва. Ангели от света на светлината са близо до онези, които в смирение търсят Божествено ръководство. С призоваването на Йоан, Андрей и Симон, на Филип и Натанаил започна основаването на християнската църква. Йоан насочи двама от своите ученици към Христос. След това единият от тях - Андрей, намери своя брат и го повика при Спасителя. След това Филип бе повикан, а той отиде да потърси Натанаил. Тези примери трябва да ни учат колко важно е личното усилие, когато се отправя пряк апел към нашите сродници, приятели и съседи. Има хора, които цял живот са изповядвали, че познават Христос, но никога не са направили лично усилие да доведат дори само един човек при Спасителя. Те оставят всичката работа на проповедника. Той може да бъде много добре подготвен за свято призвание, но не може да извърши това, което Бог е поверил на членовете на църквата! Много хора се нуждаят от службата на добри християнски сърца. Мнозина са оставени да загинат - хора, които биха могли да бъдат спасени, ако техните съседи, обикновени мъже и жени, биха направили усилие за тях. Мнозина очакват някой да им отправи личен призив. В семейството, в съседството, в града, където живеем, има работа за нас като мисионери за Христос. Ако сме християни, тази работа ще бъде удоволствие за нас. След като някой повярва в Христос, в него се ражда желание да извести на други какъв безценен Приятел е намерил в Исус. Спасителната и освещаваща истина не може да бъде затворена в сърцето му! Всички, които са посветени на Бога, ще бъдат канали за предаване на светлината. Бог ги прави Свои работници, за да споделят с други богатствата на Неговата благодат. Обещанието Му е: “Ще направя тях и местата около хълма Си за благословение; и ще изпращам дъжда на времето му; дъжд на благословение ще бъде!” (Езекиил;34:26 Езекиил 34:26) Филип каза на Натанаил: “Дойди и виж!” Той не го помоли да приеме нечие свидетелство, а сам да види Христос. Сега Исус е възнесен на небето. Учениците Му са Негови представители сред хората; и един от най-успешните начини да се спечелят хора за Исус е нашият всекидневен живот да дава пример за Неговия характер. Влиянието ни върху другите зависи не толкова от това, какво казваме, а от това, което сме. Хората могат да противоречат и да отричат нашата логика, могат да се противопоставят на нашите призиви, но един живот на несебелюбива любов е аргумент, който не могат да отрекат! Един изпълнен със съдържание живот, белязан с кротостта на Христос, е сила в света. Учението на Христос изразяваше дълбоко вкоренено убеждение и опитност; и онези, които научават за Него, стават учители по Божие нареждане. Божието слово, изговорено от човек, който сам е осветен от него, съдържа животворна сила, която го прави привлекателно за слушателите и ги убеждава, че то е жива реалност. Когато някой приеме истината от любов към нея, това ще проличава по убедителен начин в неговите маниери и думи. Той изявява това, което сам е чул, видял и пипнал - Словото на живота - за да могат и други да имат общуване с Него чрез знанието за Христос. Свидетелството от устни, докоснати с живия въглен от олтара, е истина за възприемчивото сърце и освещава характера. А който иска да даде светлина на другите, ще бъде благословен. “Благотворната душа ще бъде наситена. И който пои, сам ще бъде напоен” (11:25 Пр. 11:25). Бог може да постигне целта Си за спасението на грешниците и без нашата помощ. Но за да развием характер, подобен на Христовия, ние трябва да участваме в Неговото дело. За да влезем в Неговата радост - радостта да виждаме хора, изкупени чрез Неговата жертва - ние трябва да участваме в Неговия труд за изкуплението им! Първият израз на вярата у Натанаил, толкова пълен, сериозен и искрен, прозвуча като музика за ухото на Исус. И Той “в отговор му каза: Понеже ти рекох: Видях те под смоковницата, вярваш ли? Повече от това ще видиш.” Спасителят гледаше напред, очакваше с радост делото Му да проповядва добрите вести на кротките, да превързва съкрушените и да известява свобода на пленниците на Сатана. Като помисли за безценните благословения, които бе донесъл за човека, Исус прибави: “Истина, истина ви казвам, отсега ще видите небето отворено и Божиите ангели да възлизат и слизат над Човешкия Син.” Христос всъщност казва: “На брега на Йордан небето се отвори и Духът застана върху Мене като гълъб. Сцената бе знак, че Аз Съм Божият Син. Ако ти вярваш, че Съм такъв, вярата ти ще бъде засилена. Ти ще видиш, че небесата са отворени и никога няма да бъдат затворени. Аз ги отворих пред тебе! Ангелите Божии се изкачват, занасяйки на небесния Отец молитвите на нуждаещите се и разтревожените; и слизат, донасяйки благословение и надежда, кураж, помощ и живот на човешките деца.” Ангелите Божии постоянно преминават от земята към небето и от небето към земята. Чудесата на Христос за изкушаваните и страдащите бяха извършени от Божията сила чрез службата на ангелите. И чрез Христос, със службата на Неговите небесни вестители всяко благословение от Бога идва към нас. Като прие човешко естество, нашият Спасител съединява Своите интереси с интересите на падналите синове и дъщери на Адам, докато чрез Своето божествено естество Той се хваща за Божия трон. И така Христос е Посредникът за общуване на хората с Бога и на Бога с хората.