danielbonev

Победата Тогава дяволът Го завежда в светия град, поставя Го на крилото на храма и Му казва: Ако Си Божи Син, хвърли се долу, защото е писано: Ще заповяда на ангелите Си за Тебе и на ръце ще Те дигат, да не би да удариш о камък ногата Си.” Сега Сатана предположи, че е срещнал Исус на своя територия. Коварният враг сам изговори думите, които излязоха от Божиите уста. Той все още имаше вид на ангел на светлината и заяви, че е запознат с Писанията и разбира важността на писаното в тях. Както Исус преди това беше използвал Божието слово, за да подкрепи вярата Си, така сега изкусителят го използва, за да подкрепи своята измама. Той твърди, че само е изпитвал верността на Исус и че сега Го похвалява за твърдостта Му. Тъй като Спасителят се бе уповал на Бога, Сатана Го подтикна да даде още едно доказателство за вярата Си. Но отново изкушението започна с внушаване на недоверие: “АКО Си Божий Син!” Христос бе изкушен да отговори на това “ако”, но се въздържа да приеме и най-малкото съмнение. Не желаеше, за да даде доказателство на Сатана, да изложи на опасност живота Си. Изкусителят мислеше да се възползва от човешкото естество на Христос и да Го подтикне към дързост. Но макар Сатана да може да подканва към грях, не може да принуждава. Той каза на Исус: “- хвърли се долу!”, знаейки, че не би могъл сам да Го хвърли, защото Бог би се намесил, за да Го спаси; нито пък можеше да накара Исус да се хвърли долу. Докато Христос сам не се съгласеше да приеме изкушението, не можеше да бъде надвит! Всички тъмни сили на земята не биха могли и в най-малка степен дори да Го накарат да отстъпи от волята на Своя Отец! Изкусителят никога не може да ни принуди да извършим зло. Той не може да владее ума, докато човек не се поддаде на неговия контрол. Волята трябва да се съгласи, ръката на вярата трябва да престане да се придържа здраво към Христос, преди Сатана да може да упражни своята власт върху нас. Но всяко греховно желание, което таим в себе си, е мястото, на което той може да стъпи. Всяка точка, в която сме пропуснали да задоволим небесния стандарт, е открита врата, през която той може да влезе, за да ни изкуси и унищожи. А всяко наше падение или отпадане ще му дава случай да укорява Христос. Когато Сатана цитира обещанието: “Ще заповяда на ангелите Си за Тебе-”, изпусна думите: “Да Те пазят във всички Твои пътища”, т. е. при всички пътища, които Бог би избрал за Тебе. Исус отказа да се отклони от пътеката на послушанието. Докато изявяваше съвършено доверие в Своя Баща, Той не желаеше да се поставя своеволно в ситуация, в която намесата на Неговия Отец би се наложила, за да Го спаси от смърт. Той не искаше да принуждава Провидението да Го спасява, като по този начин пропусне възможността да даде пример за доверие и покорност! Исус заяви на Сатана: “Писано е още: Да не изпитваш Господа, твоя Бог!” Тези думи бяха изговорени от Мойсей към израилевите чада, когато те ожадняха в пустинята и поискаха вода, възкликвайки: “Дали е Господ между нас или не?” (Изх.;17:7 Изх. 17:7). Бог бе извършил чудни дела за тях, но в своята несгода те се усъмниха в Него и поискаха доказателство, че е с тях. В неверието си те търсеха начин да Го проверят. Сега Сатана подтикваше Христос да направи същото. Бог вече бе засвидетелствал, че Исус е Негов Син, а сега да се иска пак друго доказателство за това, означаваше да се постави на изпит Божието слово - да се изкуси Бог. Същото би било, да се иска от Бога нещо, което Той не е обещал. Това би било проява на недоверие и наистина би било изпитване или изкушаване на Бога. Ние не бива да отправяме молби към Бога, за да ИЗПИТАМЕ дали Той ще изпълни Своето слово, а ЗАЩОТО ще го изпълни, не за да докажем, че Той ни обича, а защото ни обича. “А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог и че Той възнаграждава тия, които Го търсят” (Евр.;11:6 Евр. 11:6). Но вярата в никакъв случай не е дързост. Само този, който има истинска вяра, е застрахован от дързост, защото дързостта е сатанинска фалшификация на вяра. Вярата изисква Божиите обещания и принася плодове на послушание. Дързостта също изисква изпълнение на обещанията, но ги използва така, както Сатана ги е използвал - да извини престъплението. Вярата би довела нашите първи прародители до доверие в Божията любов и до послушание към заповедите Му. Дързостта ги доведе до престъпване на Неговия закон, доведе ги да вярват, че голямата Му любов ще ги спаси от последиците на греха им. Не е вяра да се настоява за благоразположението на Небето, без да се изпълняват условията, при които се дава милост. Истинската вяра се основава на обещанията, дадени в Писанието. Често, когато Сатана не успява да събуди недоверие, ни довежда до дързост. Ако успее да ни накара без нужда да застанем в пътя на изкушението, той знае, че победата е негова. Бог ще опази всички, които са послушни. Но да се отклоним от правдата, означава да рискуваме и да застанем на сатанинска почва. Там със сигурност ще паднем. Спасителят ни моли: “Бдете и молете се, за да не паднете в изкушение” (14:38 Марко 14:38). Размишлението и молитвата биха ни предпазили от втурване в пътя на опасността без нужда и така ние бихме си спестили много поражения. Обаче не бива да губим кураж, когато бъдем нападнати от изкушението. Често в ситуация на изпит се колебаем дали Божият Дух ни води. Но Божият Дух беше Този, Който заведе Исус в пустинята, за да бъде изкушаван от Сатана. Когато Бог ни въвежда в изпитания, Той има намерение да ги насочи за наше добро. Исус не се облягаше на Божиите обещания, за да навлезе своеволно в изкушенията, нито се обезвери, когато изкушението дойде. Така и ние не бива да се поддаваме. “- Бог е верен, Който няма да ви остави да бъдете изпитани повече, отколкото ви е силата, но заедно с изпитанието ще даде и изходен път, така щото да можете да го издържите” (10:13 1Кор. 10:13). Той каза: “Принеси Богу жертва на хваление и изпълни на Всевишния обреците си; и призови Ме в ден на напаст, и Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш” (50:14,15 Пс. 50:14,15). Исус победи във второто изкушение и сега Сатана прояви своя истински характер. Но не се яви като страхотно чудовище с копита и крила на прилеп. Той е могъщ ангел, макар и паднал. Сам се назова предводител на бунта и бог на този свят. Като постави Исус на една висока планина, Сатана представи да преминат пред погледа Му като в панорама царствата на света във всичката им слава. Слънчевата светлина огряваше градове с храмове, мраморни дворци, плодородни поля и натежали от плод лозя. Следите на злото бяха скрити. Очите на Исус, срещали толкова време само мрак и пустота, сега се взираха в една сцена на ненадмината красота и разцвет. Тогава се чу гласът на прелъстителя: “На Тебе ще дам всичката власт и слава на тия царства, защото на мене е дадена и аз я давам, комуто ща. И тъй, ако ми се поклониш, всичко ще бъде Твое.” Христовата мисия можеше да бъде изпълнена само чрез страдания. Предстоеше Му живот на мъка, трудности, борба и позорна смърт. Трябваше да понесе греховете на целия свят. Трябваше да издържи раздялата от любовта на Отца Си. Сега изкусителят Му предложи да придобие властта, която бе узурпирал. Христос можеше да се освободи от ужасното бъдеще, като признае върховенството на Сатана. Но това означаваше да му отдаде победата във великата борба. Сатана съгреши в небето чрез желанието си да се възвиси над Божия Син. Ако сега Му надвиеше, това щеше да бъде триумф на бунта. Когато Сатана заяви на Христос, че властта и славата на тия царства “- на мене е предадена и аз я давам, комуто ща”, той спомена нещо, което бе отчасти истина, за да послужи на лукавото му намерение. Властта си Сатана бе превзел от Адам, но Адам беше заместник на Създателя. Той не бе независим владетел. Земята е Божия и Бог е поверил всичко на Своя Син. Адам трябваше да владее, но подчинен на Христос. Когато Адам предаде своята власт на Сатана, Христос все още оставаше законния цар. Така Господ бе казал на цар Навуходоносор: “Всевишният владее над царството на човеците, дава го, комуто ще- “ (Даниил; 4:17 Даниил 4:17). Сатана може да упражнява властта, която е узурпирал само ако Бог допусне. Когато изкусителят предлагаше на Христос царството и славата на света, той Му предлагаше да се откаже от истинското владение на света и да се подчини на Сатана. Това бе точно властта, върху която бяха съсредоточени надеждите на евреите. Те желаеха царство от този свят. Ако Христос се бе съгласил да им предложи такова царство, те биха Го приели с радост, но над царството тегнеше проклятието на греха с цялата му мизерия. Христос заяви на изкусителя: “Махни се, Сатано, защото е писано: На Господа, Твоя Бог, да се покланяш и само Нему да служиш.” Този, който се бе разбунтувал в небето, предложи на Христос царствата на този свят, отдавайки дан на принципите на злото. Но Христос бе неподкупен. Дошъл бе да установи царство на правдата и не искаше да изостави намерението Си. Със същата примамка Сатана се доближава до хората и при тях има по-добър успех, отколкото при Христос. Той ни предлага царство от този свят при условие, че признаят неговото върховенство. Изисква да пожертват благочестието си, да пренебрегнат съвестта си и да се наслаждават на егоистични радости. Христос ги умолява да търсят първо Божието царство и Неговата правда, а Сатана върви до тях и им казва: “Каквато и да е истината за вечния живот, вие трябва да ми служите, за да имате успех в този свят. Аз държа вашите добрини в ръцете си, мога да ви дам богатства, удоволствие, слава и щастие. Вслушайте се в моя съвет. Не допускайте да бъдете водени от някакви си отвлечени понятия като чест и саможертва. Аз ще приготвя пътя пред вас.” Така мнозина се измамват. Съгласяват се да живеят, за да служат на себе си и Сатана е доволен. Докато ги залъгва с надежда за светска власт, той завладява душите им. Но той предлага нещо, което не е негово и което скоро ще му бъде изтръгнато. В замяна ги лишава от правото им да участват в наследството на Божиите синове. Сатана бе оспорил факта, че Исус е Божи Син. Но в кратките думи, с които бе отстранен, се съдържаше доказателството, което той не можеше да отрече. Божественото естество проблясна през страдащото човешко тяло. Сатана нямаше сила да се съпротивява на заповедта. Гърчейки се от унижение и гняв, той бе принуден да се отдръпне от присъствието на Изкупителя на света. Победата на Христос бе така пълна, както бе пълно падението на Адам. Така и ние можем да устояваме на изкушението и да накараме Сатана да се отдръпне от нас. Исус спечели победата чрез вяра и послушание към Бога. Чрез апостола Той ни казва: “И тъй, покорявайте се на Бога, но противете се на дявола и той ще бяга от вас. Приближавайте се при Бога и ще се приближава и Той при вас” (Яков; 4:7,8 Яков 4:7,8). Ние не можем да спасим себе си от силата на лъстителя. Той е победил човешкото естество и ако се опитваме да устояваме със собствена сила, ще станем жертва на лукавствата Му. Но “Името Господне е яка кула; праведният прибягва в нея и е поставен на високо” (18:10 Пр. 18:10). Сатана трепери и побягва пред най-слабата душа, която намира защита в това могъщо име. След като врагът се отдръпна, Исус падна изтощен на земята със смъртнобледо лице. Небесните ангели наблюдаваха борбата. Те виждаха своя обичан Предводител да преминава през неизразими страдания, за да ни открие изходен път. Той издържа изпит, по-голям от който ние не ще бъдем призовани да издържим. Ангелите сега служеха на Божия Син, докато Той лежеше като мъртъв. Укрепиха Го с храна, утешиха Го с любовта на Неговия Отец и с уверението, че цялото Небе тържествува за победата Му. Стоплено отново за живот, великото Му сърце се изпълни със съчувствие към човека и се приготви да завърши делото, което бе започнал. Да не си почине, докато не победи врага и не изкупи падналата раса. Никога изкупените няма да осъзнаят цената на своето изкупление, докато не застанат заедно с Изкупителя пред Божия трон. Тогава, когато пред нашите непомрачени сетива се открие славата на вечния дом, ще си спомним, че Исус напусна всичко това заради нас, че Той стана не само изгнаник от небесните дворове, но и пое риска на вечната загуба. Тогава ще хвърлим короните си в нозете Му и ще запеем: “Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение” (Откр.; 5:12 Откр. 5:12).

Изкушението Като прие Светия Дух, Исус се върна от Йордан и Духът го заведе в пустинята. Думите на Марко са още по-красноречиви. Той казва: “И веднага Духът Го закара в пустинята. И беше в пустинята четиридесет дни изкушаван от Сатана, и беше със зверовете.” “И не яде нищо през тия дни.” Исус бе заведен в пустинята, за да бъде изкушаван. Той бе заведен там от Божия Дух. Не предизвика сам изкушението. Отиде в пустинята, за да остане сам и да размисли върху мисията Си и делото Си. Чрез постене и молитва Той трябваше да се подготви за кървавия път, който Му предстоеше да извърви. Но Сатана знаеше, че Спасителят е отишъл в пустинята и сметна, че сега е най-доброто време да спечели достъп до Него. Много важни въпроси се поставяха на карта в конфликта между Княза на светлината и Водача на царството на тъмнината. След като бе изкусил човека да съгреши, Сатана твърдеше, че земята е негова и се издигаше като княз на този свят. След като беше преобразил по своето естество бащата и майката на нашата раса, той реши да установи тук своята империя. Заяви, че хората са го избрали за свой господар. Чрез властта си върху тях той владееше света. Христос би дошъл да отхвърли твърденията на Сатана. Като Човешки Син Христос трябваше да остане верен на Бога. Така щеше да стане ясно, че Сатана не е спечелил пълна власт над човешката раса и че правата му над този свят са фалшиви. Всички, които желаеха освобождение от неговата сила, щяха да бъдат освободени. Властта, която Адам бе загубил чрез греха, щеше да бъде възстановена. Още от думите, отправени към змията в Едем: “Ще поставя и вражда между тебе и жената и между твоето потомство и нейното потомство” (Бит.; 3:15 Бит. 3:15), Сатана знаеше, че няма абсолютна власт над света. В някои хора действаше сила, която се противопоставяше на неговата власт. С напрегнат интерес той наблюдаваше жертвите, принасяни от Адам и синовете му. В тези церемонии разпозна символ на общуване между земята и небето. Искаше да схване същността на това общуване. Представяше лъжливо Бога и тълкуваше фалшиво ритуалите, които символизираха Спасителя. Подвеждаше хората да се боят от Бога и да Го приемат като Бог, който се радва на тяхното унищожение. Жертвите, които трябваше да открият любовта Му, те принасяха само за да успокоят Неговия гняв. Сатана подтикваше злите страсти на хората, за да затвърди властта си над тях. Когато бе дадено писаното Божие слово, той изучи пророчествата за идването на Спасителя. От поколение на поколение работеше, за да заслепи хората за тези пророчества, та да отхвърлят Христос, когато дойде. Когато Исус се роди, Сатана знаеше, че Той е дошъл с Божественото поръчение да оспори неговото владение. Трепереше при вестта на ангела, който потвърди авторитета на новородения Цар. Сатана добре знаеше какъв пост бе заемал Христос на небето като възлюбен от Отца. Това, че Божият Син трябваше да дойде на тази земя като човек, го изпълваше с удивление и лоши предчувствия. Не можеше да схване тайната на тази велика жертва. Себелюбивата му душа не можеше да разбере такава любов към измамената раса. Славата и мирът на Небето, радостта от общуването с Бога, които бяха само замъглено и неясно долавяни от хората, бяха добре познати на Луцифер, осеняващия херувим. Тъй като сам бе загубил Небето, бе решил да си отмъсти, като стане причина и други да споделят неговото падение. Това щеше да извърши, като ги накара да подценят небесните неща и да прилепят сърцето си към земното. Не без пречки Предводителят на Небето трябваше да печели душите на хората за Своето царство. Още като бебе във Витлеем Той бе атакуван непрекъснато от злия. Образът на Бога бе разкрит в Христос и в съвещанията с падналите ангели на Сатана бе решено Той да бъде победен. Никое човешко същество, дошло на света, не бе избягнало силата на изкусителя. Силите на злото бяха готови да започнат война против Исус и ако е възможно, да Го победят. При кръщението на Спасителя и Сатана бе сред свидетелите. Той видя как славата на Отца осенява Неговия Син. Чу гласа на Йехова да свидетелства за Божествеността на Исус. След греха на Адам човешката раса бе лишена от пряко общуване с Бога. Връзката между небето и земята се осъществяваше само чрез Христос, но сега, когато Исус бе дошъл в плът, “подобна на греховната плът- “ ( 8:3 Римл. 8:3), сам Отец говори. Преди това Той бе общувал с човечеството ЧРЕЗ Христос. Сега общуваше с човечеството, представено В лицето на Христос. Сатана се надяваше, че Божието отвращение от злото ще създаде вечно разделение между небето и земята. Но сега бе показано, че връзката между Бога и човека бе възстановена. Сатана разбра, че трябва да победи или да бъде победен. Изходът от конфликта бе твърде важен, за да бъде поверен на съюзените с него ангели. Той трябва лично да ръководи битката. Цялата енергия на отстъплението бе впрегната против Божия Син. Към Христос бяха насочени всички стрели на пъкъла. Мнозина гледат на борбата между Христос и Сатана като на нещо, което няма особено значение за личния им живот. Тя не е от особен интерес за тях. Но вътре във всяко човешко сърце тази борба се повтаря отново. Никога никой не е напуснал редиците на злото, за да служи на Бога, без да срещне съпротивата на Сатана. Изкушенията, на които Христос се противопостави, бяха същите, които ние намираме толкова трудни за издържане. Те бяха насочени към Него в толкова по-голяма степен, колкото и характерът Му беше по-превъзходен от нашия. Поел върху Себе Си ужасната тежест на греховете на света, Христос издържа изпита над апетита, на любовта към света и на любовта към показ, която води към дързост. Тези бяха изкушенията, които надвиха Адам и Ева, те така лесно надвиват и нас. Сатана посочва греха на Адам като доказателство, че Божият закон е несправедлив и не може да бъде изпълнен. Човек като нас, Христос трябваше да изкупи падението на Адам. Но когато Адам беше нападнат от изкусителя, около него липсваха резултатите от греха. Той стоеше в силата на съвършеното си естество, притежавайки всичката енергия на ума и тялото. Обкръжен бе от славата на Едем и всекидневно общуваше с небесните същества. С Исус не беше така, когато влезе в пустинята, за да приеме двубоя със Сатана. В продължение на 4000 години расата бе отслабнала физически, умствено и морално. И Христос пое върху Себе Си слабостта на изроденото човешко естество. Само така можеше да спаси човека от най-голямата дълбочина на деградацията. Мнозина твърдят, че за Христос не е било възможно да надвие изкушението. Тогава Той не би могъл да бъде поставен в положението на Адам и нямаше да може да спечели победата, която Адам не успя да спечели. Ако ние понасяме по някакъв начин по-голяма борба от Христовата, Той не би бил в състояние да ни помага. Но нашият Спасител прие човешко естество с всичките му несъвършенства. Той прие човешко естество с възможност да съгреши. На нас не ни предстои да понесем нещо, което Той да не е издържал. За Христос, както и за святата двойка в Едем, апетитът бе почвата на първото голямо изкушение. Точно там, където се получи пробивът, трябваше да започне делото за нашето изкупление. Както чрез задоволяване на апетита Адам падна, така чрез отричане от апетита Христос можа да надвие: “И след като пости четиридесет дни и четиридесет нощи, най-после огладня. И тъй изкусителят дойде и Му рече: Ако си Божий Син, заповядай тези камъни да станат хлябове. А Той в отговор каза: Писано е: Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” От времето на Адам до дните на Христос себезадоволяването нарастваше по сила, подбуждаше апетита и страстите, докато те придобиха почти неограничен контрол. Така човеците станаха слаби и болни и бе невъзможно сами да победят. Христос победи в полза на човека, като издържа най-суровия изпит. Заради нас Той прояви себевладение, по-силно от глада и смъртта. И в тази първа победа бяха включени и други въпроси от нашия конфликт със силите на тъмнината. Когато Исус отиде в пустинята, бе обграден от славата на Отца. Погълнат от общуването Си с Бога, Той бе издигнат над човешката слабост. Но славата се оттегли, и Христос бе оставен Сам да се бори с изкушението. То го притискаше всеки момент. Човешкото естество се отдръпваше от борбата, която Го очакваше. В продължение на четиридесет дни Той пости и се моли. Отслабнал и изтощен от глад, уморен и съкрушен от душевна агония, “лицето Му бе погрозняло повече от лицето на кой да е било човек” (52:14 Исая 52:14). Сега бе моментът за Сатана. Сега той предположи, че би могъл да надвие Христос. Тогава при Спасителя, сякаш в отговор на молитвите Му, дойде същество с външност на ангел от Небето. То твърдеше, че му е поръчано от Бога да съобщи на Христос, че постът Му е приключил. Както Бог изпрати ангел да спре ръката на Авраам, посегнала да пожертва Исаак, така и сега, доволен от Христовата готовност да тръгне по опръсканата с кръв пътека, Отец бе изпратил ангел да Го освободи. Това бе вестта, донесена на Исус. Спасителят бе отслабнал от глада, беше страшно гладен, когато Сатана изведнъж дойде при Него. Като Му показа камъните, разпръснати из пустинята, приличащи на хлябове, изкусителят каза: “Ако Си Божи Син, заповядай тези камъни да станат хлябове.” Макар че изглеждаше като ангел на светлината, тези първи думи разкриха характера Му: “Ако Си Божий Син”. Това бе намек за недоверие. Щеше ли Исус да направи това, което Му подсказа Сатана? Ако го стореше, това означаваше, че приема съмнението. Изкусителят реши да надвие Христос със същите средства, с които бе успял пред човеците в началото. Колко изкусно бе спечелил достъп до Ева в Едем! “Истина ли каза Бог да не ядете от всяко дърво в градината?” (Бит.; 3:1 Бит. 3:1). Дотук думите на изкусителя бяха истина, но в неговия начин на говорене имаше маскирано презрение към Божиите думи, имаше скрито отрицание, съмнение в Божествените истини. Сатана се постара да внуши на Ева мисълта, че Бог не е постъпил така, както е казал, че задържането на такъв красив плод е в противоречие с любовта и съчувствието Му към човека. Така и сега изкусителят търсеше начин да вдъхне на Христос своите собствени чувства. “Ако Си Божий Син- “ Думите прозвучаха горчиво в ума му, в нотките на гласа му имаше израз на крайно недоверие. Щеше ли Бог да се отнесе към собствения Си Син така, щеше ли да Го остави в пустинята с животните без храна, без приятели и без утеха? Той внушаваше, че Бог никога не е възнамерявал Неговият Син да бъде в подобно състояние - “Ако Ти Си Син Божий, покажи силата Си, като задоволиш Себе Си след този потискащ глад. Заповядай на този камък да стане хляб.” Думите от небето: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение” ( 3:17 Матей 3:17) още звучаха в ушите на Сатана. Но той бе решил да накара Христос да се усъмни в това свидетелство. Божието слово беше уверение за Христос в Неговата Божествена мисия. Той бе дошъл да живее като човек сред хората и Словото заяви връзката Му с небето. Целта на Сатана бе да предизвика съмнение в тези думи. Ако доверието на Христос в Бога можеше да се разклати, Сатана знаеше, че победата в цялата борба щеше да бъде негова. Той можеше да победи Исус. Надяваше се под натиска на отпадналостта и извънредно силния глад Христос да загуби вяра в Отца Си и да направи чудо в Своя полза. Направеше ли това, планът за спасението щеше да пропадне. Когато Сатана и Божият Син се срещнаха за пръв път в конфликта, Христос беше предводител на небесните множества, а Сатана - водачът на бунта в небето, беше изхвърлен оттам. Сега позициите им бяха явно разменени и Сатана правеше всичко възможно, за да спечели предимство. Един от най-могъщите ангели, каза той, е бил изхвърлен от небето. Видът на Исус сочи, че Той трябва да е този паднал ангел, забравен от Бога и изоставен от хората. Едно Божествено същество би могло да докаже своите претенции, като извърши чудо. “Ако Си Божи Син, заповядай тия камъни да станат хлябове.” Един акт на творческа сила, твърдеше изкусителят, би бил достатъчно доказателство за Божественост, той би сложил край на спора. Не без вътрешна борба Исус слушаше мълчаливо големия измамник. Но Божият Син не трябваше да доказва Своята Божественост на Сатана или да обяснява причината за смирението Си. Като отговореше на предизвикателството на бунтовника, нямаше да бъде спечелено нищо за доброто на човека или за прослава на Бога. Ако Христос бе изпълнил внушенията на неприятеля, Сатана щеше да каже: “Покажи ми знак, за да повярвам, че Си Божият Син.” Доказателствата щяха да бъдат без стойност. Те не биха унищожили силата на бунта в неговото сърце и Христос не биваше да упражни Божествена сила в своя полза. Бе дошъл да понесе изпитания, каквито и ние понасяме, като ни остави пример на вяра и покорство, Той нито сега, нито някога по-късно по време на земната Си служба извърши чудо заради Себе Си. Всичките Му чудни дела бяха добро за другите. Макар че Исус разпозна Сатана още в началото, не се поддаде на спор с него. Укрепен от спомена за гласа от Небето, Той се уповаваше на любовта към Отца Си. Не желаеше да разисква с изкушението. Исус срещна Сатана с думите от Писанието: “Писано е”. Във всяко изкушение оръжието на Неговата борба бе Словото Божие. Сатана искаше Христос да стори чудо в знак за Своята Божественост, но по-велико от всички чудеса е твърдото придържане към “Така казва Господ”. То бе знак, срещу който не можеше да се спори. Затова, докато Христос стоеше на тази позиция, изкусителят не можеше да спечели никакво предимство. Бе времето на най-голямата слабост на Христос и точно тогава бе нападнат от най-жестоките изкушения. Сатана мислеше да Го надвие чрез поведението и тактиката си, с които бе спечелил победа над човеците. Когато силите отпаднат и волята отслабне, когато вярата престане да се уповава на Бога, тези, които са отстоявали дълго и храбро правото, биват надвити. Мойсей бе уморен от четиридесет години бродене с Израил, когато в един момент неговата вяра се пусна от безкрайната сила и отпадна точно на границите на Обещаната земя. Така стана и с Илия, който бе стоял храбро пред цар Ахав, срещнал се бе лице в лице с целия израилев народ и с четиристотин и петдесетте пророци на Ваал начело на народа. Но след този ужасен ден на Кармил, когато изби фалшивите пророци и народът изяви своята принадлежност към Бога, Илия побягна, за да запази живота си пред заплахите на идолопоклонничката Езавел. Така Сатана печели предимство от човешката слабост. Той и досега действа по същия начин. Винаги когато някой е обкръжен от облаци, объркан от обстоятелства или изкушаван от бедност или тревоги, Сатана е наблизо да го изкушава и безпокои. Той атакува слабите места в характера. Старае се да разклати доверието ни в Бога, Който търпи такова положение на нещата. Изкушава ни да проявим недоверие към Бога и да се усъмним в любовта Му. Често изкусителят идва при нас, както дойде при Христос - изреждайки нашите слабости и трудности. Той се надява да обезкуражи душата и да разкъса връзката ни с Бога. И тогава е сигурен в успеха си. Ако и ние го посрещнем като Исус, ще избегнем много падения. Като влизаме в разговор с врага, ние му даваме предимство. Когато Христос каза на изкусителя: “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко Слово, което излиза от Божиите уста”, Той повтори думите, които преди повече от четиринайсет века бе казал на Израил: “- Господ, Твоят Бог, те е водил през тия четиридесет години из пустинята- И те смири, и като те остави да огладнееш, храни те с манна (която бе храна непозната на тебе и непозната на бащите ти), за да те научи, че човек не живее само с хляб, но че човек живее с всяко слово, което излиза из Господните уста.” (Второзак. 8:2,3 8:2,3 ). В пустинята, където нямаше средства за съществуване, Бог изпрати на Своя народ манна от небето, като го снабдяваше достатъчно и постоянно. Този промисъл трябваше да научи хората, че докато се доверяват на Бога и вървят в Неговите пътища, Той няма да ги забрави. Сега Спасителят приложи урока, който Той бе дал на Израил. Чрез Божието слово бе дадена помощ на еврейските множества и чрез същото Слово щеше да бъде дадена помощ и на Исус. Той очакваше Бог да Му донесе облекчение. В пустинята бе по волята на Бога и не желаеше да получи храна по начина, който Му внушаваше Сатана. В присъствието на наблюдаващата вселена Исус свидетелства, че по-малка беда е да страда от каквото и да е, отколкото да отстъпи от Божията воля. “Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” Често Христовият последовател е доведен до състояние да не може да служи на Бога и да изпълнява светските си занятия. Може би послушанието към някои ясни Божии изисквания ще стане причина да се лиши от средства и издръжка. Сатана би искал да го накара да вярва, че трябва да пожертва убежденията на съвестта си. Но единственото нещо, на което можем да се осланяме в нашия свят, е Словото Божие. “Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави” ( 6:33 Матей 6:33). Дори в този живот не е за наше добро да се отдалечаваме от волята на нашия небесен Отец. Когато познаваме властта и силата на Неговото слово, не ще следваме внушенията на Сатана, за да получим храна или да спасим живота си. Единственият ни въпрос ще бъде каква е Божията заповед и какво е Неговото обещание. Като знаем това, ще бъдем послушни на заповедите и ще се доверяваме на обещанието Му. В последния велик конфликт със Сатана верните на Бога ще видят как всяка земна подкрепа ще престане. На тях, тъй като отказват да нарушат Неговия закон и да се подчинят на земни власти, ще им бъде забранено да купуват или да продават. Накрая ще излезе заповед да бъдат унищожени (Откр.;13:11-17 виж Откр. 13:11-17). Но на послушните е дадено обещанието: “Той ще обитава на високо, крепостите на канарите ще бъдат мястото на защитата Му; хлябът ще Му се даде, и водата Му няма да липсва” (33:16 Исая 33:16). Божиите чада ще живеят чрез обещанието. Когато земята бъде опустошена от глад, те ще бъдат нахранени. “Те няма да се посрамят в лоши времена. В дни на глад ще бъдат сити” (37:19 Пс. 37:19). Пророк Авакум поглежда напред в бъдещето към времето на смут и думите му изразяват вярата на църквата: “Защото ако и да не цъфти смоковницата, нито да има плод по лозите, трудът на маслината да се осуети и нивите да не дадат храна, стадото да се отсече от оградата и да няма говеда в оборите, пак аз ще се веселя в Бога на спасението си” (Авакум; 3:17,18 Авакум 3:17,18). От всички уроци, които може да се научат от първото изкушение на нашия Господ, най-важен е този: да владеем апетита и страстите си. Във всички епохи изкушенията са предизвиквали физическото естество да се поддава по-лесно на поквара и човечеството е деградирало чрез невъздържанието. Сатана се старае да унищожи умствените и моралните сили, които Бог даде на човека като скъпоценен дар. Така става невъзможно човекът да оцени нещата с вечна стойност. Чрез задоволяване на чувствата Сатана се старае да заличи в човешката душа всяка следа от богоподобие. Неконтролираното удовлетворяване на страстите и последвалите болести и деградация, които съществуваха по време на първото идване на Христос, отново ще съществуват с още по-голяма сила преди Неговото второ идване. Христос заяви, че състоянието в света ще бъде както в дните преди потопа и както в Содом и Гомор. Всяко човешко въображение и всяко желание на сърцето ще бъде постоянно само зло. Днес ние живеем в самия край на страшното време и трябва да приемем за себе си урока от поста на Спасителя. Само чрез неизразимата мъка, която Христос понесе, можем да оценим злото на невъздържаното себезадоволяване. Неговият пример заявява, че нашата единствена надежда за вечен живот е да подчиним апетита и страстите на Божията воля! Невъзможно е със собствени сили да се откажем от желанията на падналото си естество. Сатана ще използва това средство, за да ни изкушава. Христос знаеше, че врагът ще отиде при всяко човешко същество, за да се възползва от наследствената му слабост, и чрез фалшиви внушения да впримчи всички, чието доверие не е в Бога. Но като премина пътя, по който трябваше да върви човекът, Господ приготви пътя за нашата победа. Не е Неговата воля да бъдем поставени в неизгодно положение в борбата със Сатана. Той не иска да се обезкуражаваме от нападките на змията! “-дерзайте - каза Той, - Аз победих света!” (16:33 Йоан 16:33). Нека този, който се бори със силата на апетита, погледне към Спасителя в пустинята на изкушението. Чуйте Го как промълви в Своята агония на кръста: “Жаден Съм!” Той издържа всичко, което е възможно да ни уплаши. Неговата победа е наша! Исус се уповаваше на мъдростта и силата на Своя небесен Отец. Той заявява: “Понеже Господ Йехова ще Ми помогне, затова не се смущавам- и зная, че не ще бъда посрамен- Ето, Господ Йехова ще Ми помогне.” Показвайки Своя пример, Той ни казва: “Кой измежду вас се бои от Господа- Но ходи в тъмнина и няма светлина? Такъв нека се уповава на името Господне и нека се обляга на своя Бог!” (50:7-10 Исая 50:7-10). “- Иде князът на този свят - казва Исус. - Той няма нищо в Мене!” (14:30 Йоан 14:30). В Него нямаше нищо, което да откликне на софистиката на Сатана. Той не се съгласи да съгреши. Нито дори в мисъл не се поддаде на изкушението. Така може да бъде и с нас! Христовото човешко естество беше обединено с Божественото. Исус бе подготвен за борбата чрез присъствието на Святия Дух в Него. Той дойде, за да ни направи участници в Божественото естество. Обединим ли се с Него чрез вяра, грехът не ще има повече власт над нас! Бог ни протяга ръката на вярата, за да се хванем за Божествеността на Христос и да придобием съвършенство на характера. А как трябваше да бъде постигнато това, Христос ни е показал. С какви средства Той надви в конфликта със Сатана? Със Словото Божие! Само чрез Словото можа да устои на изкушението! “Писано е!” - каза Той. И на нас са подарени “скъпоценните нам и твърде големи обещания, за да станете участници на божественото естество, като сте избягали от произлязлото от страстите разтление в света” (2Петрово; 1:4 2Петрово 1:4). Всяко обещание от Божието слово е за нас. “Ние трябва да живеем с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” Когато ви нападне изкушение, не гледайте обстоятелствата или собствената си слабост, а силата на Словото! Всичката негова сила е ваша! “В сърцето си упазих Твоето слово - казва псалмистът, - за да не Ти съгрешавам.” “- чрез думите на Твоите уста аз опазих себе си от пътищата на насилниците!” (119:11 17:4 Пс. 119:11, 17:4)

Кръщението Чудните вести на пророка от пустинята и удивителните му думи се разпръснаха по цяла Галилея. Стигнаха до селяните в най-отдалечените хълмисти селища и до рибарите край езерото и в тези прости, но сериозни сърца намериха истински отклик. Това се обсъждаше и в Назарет, в работилницата на Йосиф, и Един разпозна призива. Неговото време бе дошло. Като остави Своя всекидневен труд, Той се сбогува с майка Си и последва стъпките на Своите съграждани, които се тълпяха край Йордан. Исус и Йоан Кръстител бяха братовчеди. Бяха близко свързани и поради обстоятелствата около тяхното раждане, но не се познаваха лично. Исус бе прекарал живота Си в Назарет, в Галилея, а Йоан - в пустинята на Юдея. Всеки бе живял уединено сред съвсем различно обкръжение и не бяха общували един с друг. Провидението бе наредило да бъде така. Не бе допуснат никакъв случай за среща, за да не бъдат обвинени в сговор да се подкрепят взаимно в своите претенции. Йоан знаеше за събитията, отбелязали рождението на Исус. Бе чул за посещението Му в Ерусалим и за случилото се в училището на равините. Знаеше за Неговия безгрешен живот и вярваше, че Той е Месия, но нямаше категорична увереност. Фактът, че Исус остана в неизвестност толкова години не даваше особено доказателство за Неговата мисия и внушаваше съмнение, дали Той е Обещаният. Кръстителят обаче очакваше с вяра Бог да му обясни това в подходящото време. Бе му открито, че Месия ще потърси кръщение от неговите ръце, след което на Йоан ще бъде даден знак за Исусовия Божествен характер. Тогава той можеше да Го посочи на народа. Когато Исус дойде да се кръсти, Йоан разпозна в Него такава чистота на характера, каквато никога преди не бе откривал в някой човек. Самата атмосфера на Неговото присъствие бе свята, изпълваща с благоговение. Сред множествата, които се бяха събрали около него край Йордан, Йоан чу тъмни разкази за престъпления и бе срещнал хора, обременени от множество грехове, но никога не бе влизал в допир с човешко същество, от което лъха такова Божествено влияние. Всичко това бе в хармония с откритото му за Месия, но той се отдръпна, не отговори на Исусовата молба. Как можеше той - грешникът, да кръсти Безгрешния? И защо трябваше Този, Който не се нуждаеше от покаяние, да изпълни ритуал, състоящ се в изповядване и измиване на вината.? Когато Исус помоли да бъде кръстен, Йоан се отдръпна с възклицанието: “Аз имам нужда да се кръстя от Теб и Ти ли идеш при мене?” Твърдо и в същото време нежно, Исус отговори: “Остави Ме сега, защото така ни е прилично да изпълним всичко, що е право.” И Йоан покорно въведе Спасителя в Йордан и Го потопи във водата. И веднага след като Го извади от водата, “отвориха Му се небесата и видя Божия Дух, че слиза като гълъб и се спускаше на Него”. Исус прие кръщението не като признание за собствени грехове. Той се уеднакви с грешниците, направи стъпките, които ние трябва да направим, и извърши делото, което ние трябва да извършим. Неговият живот на страдания и търпелива издръжливост след кръщението също бе пример за нас. Излизайки от водата, Исус коленичи на речния бряг да се помоли. Нов и важен период се откриваше пред Него. Сега Той бе на една по-голяма сцена, започвайки борбата на Своя живот. Макар че бе Княз на мира, идването Му трябваше да бъде като изваждане на сабя. Царството, което бе дошъл да установи, бе противоположно на царството, желано от евреите. Той, Който беше основата на ритуалите и теологията на Израил, щеше да бъде възприет като враг и унищожител. Той, Който бе възвестил закона на Синай, трябваше да бъде осъден като престъпник. Той, Който бе дошъл да разкъса властта на Сатана, трябваше да бъде обвинен като Веелзевул. Никой на земята не бе Го разбрал и по време на службата Си трябваше пак да продължи сам. През целия Му живот майка Му и братята Му не разбираха Неговата мисия, дори и учениците Му не Го разбираха. Той бе живял във вечна светлина, ведно с Бога, но животът Му на земята трябваше да бъде изживян в самота. Като един от нас Исус трябваше да понесе тежестта на нашата вина и нещастие. Безгрешният трябваше да почувства срама за греха. Обичащият мира трябваше да обитава сред противоречия, истината трябваше да обитава наред с фалша, а чистотата - в близост с лукавството. Всеки грях, всяко несъгласие, всяка осквернителна похот, резултат от престъплението, измъчваха духа Му. Сам трябваше да измине пътя Си, сам трябваше да понесе тежестта. Върху Него, Който бе оставил Своята слава и бе приел слабостта на човешкото естество, лежеше изкуплението на света. Той видя и почувства всичко това, но целта Му остана твърда. От ръката му зависеше спасението на падналата раса и Той протегна тази ръка, за да се хване за ръката на Всемогъщата Любов. Спасителни лъчи сякаш проникнаха от небето, когато Исус изля душата Си в молитва. Добре знаеше как грехът бе вкоравил сърцата на хората и колко трудно щеше да им бъде да осъзнаят мисията Му и да приемат подареното спасение. Той умоляваше Своя Отец да Му даде сила, с която да надвие тяхното неверие, да разкъса оковите, с които Сатана ги бе оплел и заради тях да победи погубителя. Молеше се за свидетелство, че Бог приема човечеството в лицето на Своя Син. Никога досега ангелите не бяха слушали такава молитва. Те жадуваха да донесат на своя Предводител вест на уверение и утеха. Но не! Самият Отец ще отговори на молбата на Своя Син. Направо от трона се изляха лъчите на Неговата слава, Небесата се отвориха и над главата на Спасителя слезе една фигура във вид на гълъб от най-чиста светлина - подходяща емблема за Него, кроткия и унизения. Сред голямото множество край Йордан малцина, освен Йоан, различиха небесното видение. Но тържествеността на Божественото присъствие се задържа над събранието. Хората стояха в тишина и наблюдаваха Исус. Фигурата Му се къпеше в светлината, която винаги обкръжаваше Божия трон. Издигнатото Му нагоре лице бе прославено така, както те никога преди това не бяха виждали да се прославя лицето на някой човек. От разтворените небеса се чу глас: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.” Тези думи на потвърждение бяха дадени, за да вдъхновят вярата на свидетелите на тази сцена и да укрепят Спасителя за Неговата мисия. Въпреки греховете и вината, които светът натовари върху Христос, въпреки смирението Му да поеме товара на нашето паднало естество гласът от небето Му заяви, че Той е Син на Вечния. Йоан бе дълбоко развълнуван, като видя Исус да коленичи в молитва, молейки със сълзи за одобрението на Отца. Когато Божията слава Го обкръжи и се чу гласът от небето, Йоан разпозна знака, който Бог му бе обещал. Той разбра, че Този, Когото бе кръстил, бе Изкупителят на света, Светият Дух го осени и с протегнати ръце Йоан посочи Исус с вик: “Ето Божият Агнец, Който взема греха на света.” Нито някой от слушателите, нито дори самият говорител различиха важността на думите “Божият Агнец”. Горе на планината Мория Авраам бе чул гласа на сина си: “Тате..., где е агнето за всеизгаряне?” Бащата отговори: “Синко, Бог ще Си промисли агнето за всеизгаряне” ( Бит.;22:7,8 Бит. 22:7, 8). И в агнето, Божествено промислено вместо Исаак, Авраам видя символ за Този, Който трябваше да умре за греховете на хората. Светият Дух чрез Исая даде тази илюстрация като пророчество за Спасителя: “- както агне, водено на клане”, “и Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” ( 53:6, 7 Исая 53:7, 6). Но израилтяните не разбраха урока. Мнозина от тях разбираха жертвените приноси почти както езичниците - виждаха в тях дарове, чрез които те можеха да повлияят на Божеството. Бог желаеше да ги научи, че от собствената Му любов идва дарът, който ги примирява с Него. И думите, които бяха изговорени на Исус край Йордан: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение”, обхващат цялото човечество. Бог говори на Исус като на наш представител. С всички наши грехове и слабости ние не сме отхвърлени като недостойни. Той обаче “ни е обдарил във Възлюбения Си” ( 1:6 Еф. 1:6). Славата, която обгръщаше Христос, е клетва за любов от страна на Бога към нас. Тя ни разкрива силата на молитвата, как човешкият глас може да стигне до Божието ухо и нашите молби да бъдат приети в небесните дворове. Чрез греха земята бе откъсната от небето и отчуждена от близостта с Бога. Но Исус отново я свърза с небесната славата. В любовта Си Той включи и човека и тя достигна до най-висшите небеса. Светлината, която дойде от отворените небеса върху нашия Спасител, ще бъде дадена и на нас, когато се молим за помощ да устоим на изкушението. Гласът, който говори на Исус, казва на всяка вярваща душа: “Този е възлюбеният Ми Син, в Когото е Моето благоволение.” “Възлюбени, сега сме Божии чада и още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, че когато стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим, както е” ( 3:2 1Йоаново 3:2). Нашият Изкупител е отворил път и за най-грешния, и за най-нуждаещия се, и за най-измъчения и презрения да се доближи до Отца. Всички могат да имат дом в обиталищата, които Исус отиде да приготви. “Това казва Светият, Истинският, у Когото е Давидовият ключ, Който отваря и никой няма да затвори, и затваря и никой не отваря. Ето, поставих пред тебе отворени врата, които никой не може да затвори” ( Откр.; 3:7,8 Откр. 3:7,8).

Гласът в пустинята Сред верните в Израил, които жадуваха идването на Месия, се появи предтечата на Христос. Възрастният свещеник Захария и жена му Елисавета “бяха и двамата праведни пред Бога”. И в техния смирен и свят живот светлината на истината грееше като звезда сред тъмнината на онези изпълнени с нечестие дни. На благочестивата двойка бе обещан син, който трябваше да “предиде пред лицето Му да приготви за Господа благоразположен народ”. Захария живееше в “планинската страна на Юдея”, но бе отишъл в Ерусалим да служи една седмица в храма - служба, изисквана два пъти в годината от свещениците от всяка група. “И като свещенодействаше той пред Бога по реда на своя отред, по обичая на свещеничеството, нему се падна по жребие да влезе в Господния храм и да покади.” Захария стоеше пред златния олтар на Светая на светилището. Облакът от тамян, придружен от молитвите на Израил, се издигаше пред Бога. Внезапно осъзна Божието присъствие. Ангел от Господа стоеше “отдясно на кадилния олтар”. Позата на ангела изразяваше благосклонност, но Захария не забеляза това. В продължение на много години той се бе молил за идването на Изкупителя. Сега небето бе изпратило свой вестител да му съобщи, че на тези молитви скоро ще бъде отговорено. Но милостта от Бога се стори на Захария прекалено велика, за да може да повярва. Бе обхванат от страх и чувство на себеосъждане. Но ангелът го поздрави с радостното уверение: “Не бой се, Захари, защото твоята молитва е чута и жена ти Елисавета ще ти роди син, когото ще наречеш Йоан. Той ще ти бъде за радост и веселие; и мнозина ще се зарадват за неговото рождение. Защото ще бъде велик пред Господа; вино и спиртно питие няма да пие и ще се изпълни със Светия Дух- И ще обърне мнозина от израилтяните към Господа, техния Бог. Той ще предиде пред лицето Му в духа и силата на Илия, за да обърне сърцата на бащите към чадата и непокорните към мъдростта на праведните, да приготви за Господа благоразположен народ. А Захария рече на ангела: По какво ще узная това? Защото аз съм стар и жена ми е в напреднала възраст.” Захария добре знаеше как бе дарено дете на Авраам в напредналата му възраст, защото бе повярвал на Този, Който вярно изпълняваше Своите обещания. Но за момент възрастният свещеник насочи мисълта си към човешката слабост. Забрави, че това, което Бог е обещал, е в състояние да го изпълни. Какъв контраст между неверието му и сладката, искрена като на дете вяра на Мария, девойката от Назарет, която отговори на чудната ангелска вест: “Ето Господнята слугиня; нека ми бъде според както си казал” ( 1:38 Лука 1:38). Раждането на Захариевия син, както и раждането на Авраамовото дете, а също и случаят с Мария, трябваше да предаде една велика духовна истина - истината, че ние бавно научаваме и лесно забравяме. Сами не сме способни да извършим нищо добро, но това, което ние не можем, е напълно по силите на Бога за всяка покорна и вярваща душа. Чрез вяра бе дадено детето на обещанието, чрез вяра се заражда духовният живот и ние ставаме способни да вършим делата на правдата. Ангелът отговори на Захария: “Аз съм Гавриил, който стои пред Бога, и съм изпратен да ти говоря и да ти благовестя това.” 500 години преди това Гавриил бе известил на Даниил пророческия период, който трябваше да обхване времето до идването на Христос. Знанието, че краят на този период бе близко, бе накарало Захария да се моли за идването на Месия. Сега същият вестител, чрез когото бе дадено пророчеството, бе дошъл да извести изпълнението му. Думите на ангела “Аз съм Гавриил, който стои пред Бога” показват, че той заема висок пост в небесните дворове. Когато дойде с вест към Даниил, той каза: “...Няма кой да ми помага проти тия князе, освен Михаил (Христос)” ( Даниил;10:21 Даниил 10:21). За Гавриил Спасителят говори в книгата “Откровение”, като казва, че “...Христос прати, та го яви чрез ангела Си на Своя слуга Йоан” ( Откр.; 1:1 Откр. 1:1). А на Йоан ангелът заяви: “Аз съм съслужител на тебе и на братята ти пророците- “ ( Откр.;22:9 Откр. 22:9). Чудесна мисъл - възвишеният ангел, който бе втори след Божия Син, бе избран да открие Божиите намерения на грешните човеци. Захария бе изразил недоверие в думите на ангела. И не трябваше да проговори отново, докато те не се изпълнят. “И ето - каза ангелът - ще млъкнеш и не ще можеш да говориш до деня, когато ще се сбъдне това, защото не повярва думите ми, които ще се сбъднат своевременно.” Длъжността на свещеника бе да се моли за прощение на греховете на народа и за идването на Месия. Но когато Захария се опита да направи това, не можа да произнесе нито дума. Излизайки да благослови народа, “той им правеше знакове и оставаше ням”. Хората го бяха чакали дълго и започнаха да се боят дали не е убит от Божия гняв, но когато излезе от Светая Светих, лицето му грееше от Божията слава “и те разбраха, че е видял видение в храма... “ Захария им съобщи какво бе видял и чул, “и като се навършиха дните на службата му, той отиде у дома си”. Скоро след раждането на обещаното дете езикът на бащата бе развързан “и той проговори и благославяше Бога. И страх обзе всичките им съседи и за всичко това се говореше по цялата хълмиста страна на Юдея. И всички, като чуха, пазеха това в сърцата си, казвайки: “Какво дете ще бъде това детенце?” Целта на всичко това беше да се привлече вниманието към идването на Месия, за когото Йоан трябваше да приготви пътя. Светият Дух осени Захария и той изговори следното прекрасно пророчество за мисията на сина си: “Да! И ти, детенце, пророк на Всевишния ще се наречеш. Защото ще вървиш пред лицето на Господа да приготвиш пътищата за Него. За да дадеш на Неговите люде да познаят спасение чрез прощаване на греховете им. Поради милосърдието на нашия Бог, с което ще ни посети зора отгоре, за да осияе седящите в тъмнина и в мрачна сянка; така щото да отправи нозете ни в пътя на мира.” “А детенцето растеше и крепнеше по дух; и беше в пустините до деня, когато се яви на Израил.” Преди раждането на Йоан ангелът бе казал: “- ще бъде велик пред Господа; вино и спиртно питие няма да пие; и ще се изпълни със Светия Дух- “ Бог бе призовал сина на Захария за велико дело, най-великото, което е било поверявано на хора. За да изпълни това дело, той трябваше да се остави Господ да работи с него и Божият Дух щеше да го придружава, ако внимаваше на наставленията, дадени чрез ангела. Йоан трябваше да се яви като вестител на Йехова, да доведе хората до Божията светлина. Той трябваше да даде нова насока на техните мисли, трябваше да им напомни светостта на Божиите изисквания и нуждата им от Неговата съвършена правда. Такъв вестител трябваше да бъде свят. Трябваше да бъде храм, в който да обитава Божият Дух. За да изпълни мисията си, той трябваше да бъде здрав физически, умствено и духовно. За това бе необходимо да контролира апетита и страстите си. Трябваше да бъде в състояние да владее всичките си сили, за да може да застане сред хората непоклатим от заобикалящите го обстоятелства като скалите и планините на пустинята. Във времето на Йоан Кръстител алчността към богатства и любовта към разкош и показ бяха широко разпространени. Чувствени удоволствия, празненства и пиянства причиняваха болести и морално разложение, притъпяване на духовните възприятия и намаляване на чувствителността към греха. Йоан трябваше да застане като реформатор. Чрез своя живот на въздържание и чрез простото си облекло той трябваше да изобличава излишествата на съвременниците си. Затова на родителите му бяха дадени наставления - урок на въздържание от ангел от небесния трон. В детството и юношеството характерът е най-податлив на впечатления. Силата на себевладението би трябвало да се придобие в тези години. Край огнището и семейната трапеза действат влияния, чиито резултати са трайни като вечността. Повече от каквито и да е естествени дарби установените в ранните години навици определят дали човек ще бъде победител или победен в битката на живота. Младите години са време за сеене. Те определят характера на жетвата и за този, и за бъдещия живот. Като пророк Йоан трябваше “да обърне сърцата на бащите към чадата и непокорните - към мъдростта на праведните, да приготви за Господа благоразположен народ”. Подготвяйки път за първото Христово идване, той бе представител на тези, които трябваше да приготвят народ за второто идване на нашия Господ. Светът е отдаден на себеугаждане. Изобилни са заблудите и басните. Примките на Сатана за погубване на души се умножават. Всички, които са усвършенствани в святост, в страх от Бога, трябва да научат уроците по въздържание и себевладеене. Апетитът и страстите трябва да се подчинят на по-висшите сили на разума. Тази самодисциплина определя състоянието на умствените сили и духовното зрение, които ще ни направят способни да разбираме и прилагаме святите истини на Божието слово. Затова самоограничението намира място в подготовката за Второто Христово идване. Според естествения ред на нещата синът на Захария трябваше да бъде обучаван за свещеник, но равинските училища биха го направили негоден за това дело. Бог не го изпрати при учителите по теология да се учи как да тълкува Писанията. Призова го в пустинята, там да научи за природата и за Бога на тази природа. Йоан намери своя дом в самотна местност сред голи хълмове, диви клисури и скалисти пещери. По свой собствен избор той подмина удоволствията и разкоша на живота, като предпочете строгата дисциплина на пустинята. Тук обкръжението бе подходящо за създаване навици на простота и себеотричане. Тук, необезпокояван от шума на света, можеше да изучава уроците на природата, на откровението и на Провидението. Богобоязливите родители на Йоан често му повтаряха думите на ангела към Захария. От детството още мисията му бе постоянно изтъквана пред него и той бе приел това свято доверие. Самотата на пустинята бе за него добре дошла, за да избегне обществото с неговата подозрителност, неверие и нечистота, повсеместно разпространени и преобладаващи. Не се доверяваше на собствената си сила да устоява на изкушенията и избягваше постоянния контакт с греха, за да не изгуби чувството за неговата ужасна греховност. Посветен на Бога като назарей още от рождение, Йоан остана верен на своята клетва през целия си живот. Облеклото му беше като на древните пророци - дреха от камилска вълна, допълнена от кожен пояс. “А храната му беше акриди и див мед”, които се намираха в пустинята, и пиеше чиста вода от хълмовете. Но Йоан не прекарваше дните си в бездействие, в аскетичен мрак или себелюбива усамотеност. От време на време се смесваше с хората и с интерес наблюдаваше какво става в света. От своето тихо убежище наблюдаваше развитието на събитията. С поглед, просветлен от Божествения Дух, той изучаваше човешките характери, за да може да разбира как да докосне сърцата им с небесната вест. Носеше бремето на своята мисия. В самота, чрез размисъл и молитва се стараеше да подготви душата си за делото, което му предстоеше. Макар и живеещ в пустинята, Йоан не бе лишен от изкушения. Доколкото бе възможно, затваряше всеки вход, през който Сатана би могъл да влезе, и въпреки това пак бе нападан от изкусителя. Но духовното му проницание бе ясно. Бе развил силен и решителен характер и чрез помощта на Светия Дух бе способен да различи домогванията на Сатана и да им противопостави своята сила. За Йоан пустинята стана израз на неговото училище и светилище. Както Мойсей сред мадиамските планини, така и той бе заобиколен от Божието присъствие и от доказателствата за Неговата сила. Не му бе отредена участта да обитава както великия израилев водач сред тържественото величие на планинското усамотение. Пред него обаче се издигаха моавските височини отвъд Йордан, говорейки за Този, Който бе поставил планините и ги бе облякъл в сила. Мрачният и ужасен вид на природата край пустинния му дом живо рисуваше състоянието на Израил. Плодоносното лозе на Господа бе опустошено, но над пустинята се свеждаше небето, ясно и красиво. Както тъмните и бурни облаци, които се събираха, биваха разпръсвани от дъгата на обещанието, така и над деградацията на Израил изгря обещаната слава на царуването на Месия. Над облаците на гнева се простираше дъгата на Неговия завет на милост. Сам в тишината на нощта, Йоан четеше Божието обещание към Авраам за едно потомство, неизброимо като звездите. Светлината на зората позлатяваше моавските планини и му говореше за Онзи, Който щеше да бъде “като утринната виделина, когато изгрява слънцето в безоблачна зора” ( 2Царе;23:4 2Царе 23:4). А в светлината на деня той виждаше великолепието на Неговото появяване, когато “славата Господня ще се яви и всяка твар купно ще я види” ( 40:5 Исая 40:5). С благоговение и ликуващ дух той търсеше в пророческите свитъци откровението за идването на Месия - обещаното семе, което щеше да смаже главата на змията, Сило - “Миродарителят”, който щеше да се яви, преди цар да престане да седи на Давидовия престол. Сега времето бе дошло. Римски управител седеше в палата на планината Сион. Чрез сигурното слово от Господа Христос вече бе роден. Ден и нощ той изучаваше възхитителните описания на Исая за славата на Месия - отрасъла от Йесеевия корен, Царя, Който щеше да царува и “с правда ще съди сиромасите-, прибежище от буря-, сянка на голяма канара в изтощена земя”. Израил вече нямаше да бъде наричан “оставен”, нито земята му “пуста”, но Господ ще го нарича “благоволение Мое” и земята му “венчана” ( 11:4 32:2 62:4 Исая 11:4, 32:2, 62:4). Сърцето на самотния изгнаник съзерцаваше славното видение. Той гледаше Царя в красотата Му и забравяше своето “аз”. Наблюдаваше величието на светостта и се чувстваше несъвършен и недостоен. Готов бе да тръгне като небесен вестител, не благоговееше пред човеци, защото бе видял Божеството. Можеше да стои твърд и безстрашен в присъствието на земни монарси, защото се бе поклонил ниско пред Царя на царете. Йоан не разбираше напълно царството на Месия. Той очакваше Израил да бъде освободен от враговете си, но идването на Царя на правдата и установяването на Израил като свят народ, ето кое беше великият обект на неговата надежда. Той вярваше, че така ще се изпълни пророчеството, дадено при раждането му: “- и да спомни светия Свой завет-, бидейки освободени от ръката на неприятелите ни, да Му служим без страх в святост и правда пред Него през всичките си дни.” Йоан видя народа си измамен, самодоволен и заспал в греховете си. Копнееше да го събуди за по-свят живот. Вестта, която Бог му бе възложил да предаде, бе предназначена да събуди хората от тяхната летаргия и да ги накара да потръпнат от голямото си нечестие. За да поникне семето на евангелието, трябваше да бъде премахната нечистотата на сърцето. Преди да потърсят лек от Исус, трябваше да бъдат събудени, за да видят опасността от раните на греха. Бог не изпраща вестители, за да ласкае грешника. Той не предава вести на мир, за да изпълни неосветените с фалшива сигурност. Напротив, натоварва съвестта на грешника и прониква в душата му със стрелите на убеждението. Служещите ангели представят пред него ужасните Божии наказания, за да осъзнае той своята нужда и да извика: “Какво да сторя, за да се спася?” Тогава същата ръка, която го е повалила в прахта, издига покаяния. Гласът, който осъжда греха и посрамва гордостта и амбициите, откликва с най-мило съчувствие: “Какво искаш да ти сторя?” Когато Йоан започна службата си, народът бе в състояние на възбуда и недоволство, граничещо с бунт. С отстраняването на Архелай Юдея изпадна направо под властта на Рим. Тиранията и грабителството на римските управители и решителните им усилия да въведат езически символи и обичаи разпалиха бунт, който бе погасен с кръвта на хиляди от най-смелите израилтяни. Всичко това изостри националната омраза към Рим и засили стремежа за освобождение от неговата власт. Сред несъгласия и борби от пустинята се чу глас - стряскащ и сериозен, но изпълнен с надежда: “Покайте се, понеже наближи небесното царство!” Този глас раздвижи народа със странна нова сила. Пророците бяха предсказали идването на Христос като събитие в бъдещето, но сега се съобщаваше, че то предстои скоро. Особеният вик караше умовете на слушателите да се връщат към древните пророци. По облеклото си Йоан приличаше на пророк Илия. В духа и силата на Илия той укоряваше покварата на народа и осъждаше преобладаващите грехове. Думите му бяха ясни, насочени и убедителни. Мнозина повярваха, че той е един от пророците, възкръснал от мъртвите. Целият народ беше развълнуван. Множества се тълпяха в пустинята. Йоан прогласи идването на Месия и призова народа към покаяние. Като символ за очистване от греха той кръщаваше във водите на Йордан. Така чрез изпълнения със значение урок той заявяваше, че ония, които се смятаха за избран Божи народ, бяха омърсени от греха и че без очистване на сърцето не можеха да имат дял в царството на Месия. Князе и равини, войници, бирници и селяни идваха да слушат пророка. Скоро тържественото предупреждение от Бога разтревожи всички. Мнозина бяха доведени до покаяние и получиха кръщение. Хора от всички класи приемаха изискванията на Кръстителя, за да участват в царството, което той обяви. Мнозина от книжниците и фарисеите дойдоха да изповядат греховете си и да помолят да бъдат кръстени. Те се смятаха за по-добри от другите хора и бяха повлияли на народа да има високо мнение за тяхното благочестие. Сега им се разкриваха тайните на живота. Но Светият Дух внуши на Йоан, че голяма част от тези мъже нямаха истинско убеждение за греха. Бяха под влиянието на момента. Като приятели на пророка се надяваха да намерят благосклонност пред идещия Княз. А като получаваха кръщение от ръцете на този известен млад учител, смятаха да закрепят своето влияние над народа. Йоан ги посрещна с ужилващ въпрос: “Рожби ехидни! Кой ви предупреди да бягате от идещия гняв? Прочее, принасяйте плодове, достойни за покаяние; и не почвайте да си думате: “Имаме Авраам за баща”; защото ви казвам, че Бог може и от тези камъни да въздигне чада на Авраам.” Евреите бяха разбрали неправилно Божието обещание за вечна благосклонност към Израил: “Така казва Господ, Който дава слънцето за светлина денем и нарежда луната и звездите за светлина нощем, Който повдига морето, тъй щото вълните му бучат. Господ на Силите е името Му. Ако изчезнат тези наредби отпред Мене, казва Господ, тогава и израилевото потомство ще престане да бъде довека народ пред Мене. Така казва Господ: Ако може да се измери небето горе и да се изследват основите на земята долу, Аз ще отхвърля цялото Израилево потомство за всичко, що са сторили - каза Господ” (Еремия 31:35-37). Евреите смятаха естествения си произход от Авраам като право да получат това обещание. Но те бяха пренебрегнали условията, които Бог бе посочил. Преди да даде обещанието, Той каза: “Ще положа закона Си във вътрешностите им и ще го напиша в сърцата им. Аз ще бъда техен Бог и те ще бъдат Мои люде- Защото ще простя беззаконието им и греха им няма да помня вече” ( 31:33-37 Еремия 31:33,34). Божията благосклонност е обещана на народ, в чиито сърца е записан законът Му. Те са едно с Него. Но евреите сами се бяха отделили от Бога. Поради греховете си те страдаха от Неговите наказания. Това бе причината да бъдат поробени от езичниците. Умовете им бяха помрачени от престъпления. Тъй като в миналото Бог им бе показал голяма милост, те оправдаваха греховете си. Ласкаеха се от мисълта, че са по-добри от другите хора и смятаха, че имат право на Неговите благословения. Тези неща “са написани за поучение на нас, които сме стигнали до последните времена” ( 10:11 по 1Кор. 10:11). Колко често представяме погрешно Божиите благословения и ласкаем себе си, като мислим, че сме благословени поради нашата добрина! Бог не може да направи за нас това, което желае, защото използваме даровете Му, за да увеличаваме нашето самодоволство и да затвърждаваме сърцата си в неверие и грях. Йоан заяви на израилевите учители, че тяхната гордост, егоизъм и жестокост ги представя като змийски рожби. Те бяха по-скоро смъртно проклятие за народа, отколкото деца на праведния и послушен Авраам. Като се има предвид светлината, която бяха получили от Бога, бяха дори по-лоши от езичниците, спрямо които се чувстваха толкова по-висши. Бяха забравили скалата, от която бяха отсечени, и ямата, от която бяха изкопани. Бог не бе зависим от тях, за да изпълни Своите цели. Както бе призовал Авраам да излезе от езическия народ, така можеше да призове и други на Своя служба. Сърцата им може да изглеждат сега като безжизнени камъни в пустинята, но Неговият Дух може да ги оживи, за да вършат Неговата воля и да получат изпълнението на обещанието Му. “А брадвата - каза пророкът - лежи вече при корена на дърветата; и тъй, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огън се хвърля.” Не в името, а в плода е ценността на дървото. Ако плодът не струва, името не може да спаси дървото от унищожение. Йоан заяви на евреите, че дали стоят пред Бога или не, това трябваше да се реши чрез техния живот и характер. Това, което изповядват няма стойност. Ако животът и характерът им не е в хармония с Божия закон, те не могат да бъдат Божи народ. От думите му, проникващи в сърцето, слушателите се убеждаваха, че имат грехове. Те дойдоха при него с въпроса: “Какво да сторим тогава?” Той отговори: “Този, който има две ризи, нека даде една на оня, който няма. И който има храна, нека направи същото.” Той предупреди и бирниците за тяхната несправедливост, а войниците - за жестокостта им. Всички, които стават поданици на Христовото царство, каза той, трябва да дадат доказателство за това чрез вяра и покаяние. Доброта, честност и вярност трябва да се изявят в живота им. Трябва да служат на нуждаещите се и да донесат своите приноси пред Бога. Трябваше да защитават беззащитните и да дават пример за добродетелност и състрадание. Така последователите на Христос ще дадат доказателство за преобразяващата сила на Светия Дух. Ако във всекидневния им живот не се виждат справедливост, милост и любов към Бога, те ще са като плява, която се хвърля в огъня. “Аз ви кръщавам с вода за покаяние - каза Йоан, - а Оня, Който иде след мене, е по-силен от мене, Комуто не съм достоен да поднеса обущата; Той ще ви кръсти със Светия Дух и с огън” ( 3:11 Матей 3:11). Пророк Исая бе заявил, че Господ ще очисти народа Си от беззаконието му “чрез дух на съдба и чрез дух на изгоряване”. Словото на Израилевия Бог бе: “И пак ще туря ръката Си върху тебе, ще очистя шлака ти като слуга и ще отделя от тебе всеки примес” ( 4:4 1:25 Исая 4:4, 1:25). За греха, където и да се откриеше той, “нашият Бог е огън, който пояжда” ( Евр.;12:29 Евр. 12:29). Той ще унищожи греха във всички, които се подчиняват на Неговата сила. Но ако хората са склонни да вършат грях, те се уеднаквяват с него и тогава Божията слава, която унищожава греха, ще унищожи и тях. След като се бе борил с ангела цяла нощ, Яков възкликна: “Видях Бога лице с лице и животът ми биде опазен” ( Бит.;32:30 Бит. 32:30). Яков се бе провинил в голям грях пред Исав, но се бе покаял. Престъплението му бе простено и грехът - очистен, затова той можа да издържи откровението на Божието присъствие. Но когато хората идват пред Бога и едновременно поддържат грях, ще бъдат унищожени. При Второто идване на Христос нечестивите ще бъдат убити с дъха на Неговата уста и изтребени с явлението на пришествието Му ( 2Сол.; 2:8 виж 2Сол. 2:8). Светлината на Божията слава, която дава живот на праведните, ще убие нечестивите. Във времето на Йоан Кръстител Христос щеше да се появи, за да разкрие Божия характер. Самото Му присъствие щеше да открие на хората собствените им грехове. Само ако желаеха да бъдат очистени от греха, можеха да имат приятелство с Него. Само чистите по сърце можеха да живеят в Неговото присъствие. Така Кръстителят изяви Божията вест на Израил. Мнозина обърнаха внимание на неговите поучения. Мнозина пожертваха всичко, за да бъдат послушни на тази вест. Множества следваха този нов учител от място на място, а не бяха малко и тези, които прегърнаха надеждата, че той може да е Месия. Виждайки благоразположението на хората, Йоан използваше всяка възможност, за да насочи вярата им към Този, Който трябваше да дойде.

Дни на борба От най-ранна възраст еврейското дете бе натоварвано с изискванията на равините. За всяко действие до най-дребните неща от живота имаше строги правила. Ръководени от учителите в синагогата, юношите бяха наставлявани с безброй изисквания, които се очакваше да изпълняват като правоверни израилтяни. Но Исус не се интересуваше от тези неща. Още от дете Той действаше независимо от равинските закони. Писанията на Стария завет бяха Неговия постоянен предмет на изучаване и думите “така казва Господ” бяха винаги на устата Му. Когато състоянието на народа започна да се разкрива пред Неговия ум, Той видя, че изискванията на обществото и изискванията на Бога бяха в постоянно противоречие. Хората се бяха отклонили от Божието слово и бяха издигнали свои измислени теории. Спазваха традиционни ритуали, които нямаха никаква стойност. Богослужението им беше обикновен кръг от церемонии. Святите истини, които то трябваше да предава, бяха скрити от поклонниците. Той видя, че в службите, които се изпълняваха без вяра, хората не намираха мир. Не познаваха свободата на Духа, която биха получили, ако служеха на Бога на истината. Исус бе дошъл да придаде смисъл на богослужението и не можеше да одобри смесването на човешки изисквания с Божествените предписания. Не атакуваше предписанията и практиката на учените равини, но когато Го укоряваха за Неговите скромни навици, оправдаваше поведението Си с доказателства от Божието слово. По нежен и благ начин Исус се опитваше да угоди на хората, с които общуваше. Като виждаха колко бе благороден и ненатрапващ се, книжниците и старейшините предположиха, че ще се поддаде лесно на ученията им. Караха Го да приеме традициите, установени от древните равини, но Той ги проверяваше чрез авторитета на Святото писание. Би послушал всяка дума, излязла от Божията уста, но не би се подчинил на човешки измислици. Исус изглежда познаваше Писанията от началото до края и ги представяше в истинското им значение. Равините бяха засрамени, че ги поучава едно дете. Твърдяха, че службата им е да обясняват писанията и че Той трябва да приема техните тълкувания. Бяха възмутени, че противоречи на думите им. Равините не можеха да посочат авторитет в Писанията, на който се позовават техните предания. Осъзнаваха, че в духовното Си разбиране Исус далеч ги бе изпреварил. Но въпреки това се дразнеха, че не се покорява на тяхната диктовка. Като не успяха да Го убедят, потърсиха Йосиф и Мария и им изтъкнаха Неговата неотстъпчивост. Така Той понасяше укори и порицания. От най-ранна възраст Исус бе започнал сам да оформя Своя характер и дори любовта и уважението към Неговите родители не можаха да Го отклонят от послушанието към Божието слово. “Писано е”, това беше Неговият отговор за всяко дело, което се отличаваше от обичаите на семейството. Но влиянието на равините вгорчи живота Му. И още като юноша трябваше да научи трудния урок да премълчава и да понася търпеливо. Братята Му, както наричаха синовете на Йосиф, бяха на страната на равините. Те настояваха, че преданията трябва да се спазват като Божии изисквания. Дори смятаха човешките предписания за стоящи по-високо от Словото Божие и бяха много обезпокоени от проникновението, с което Исус различаваше истинското от фалшивото. Стриктното Му послушание към Божия закон осъждаха като инат. Бяха изненадани от знанието и мъдростта на Исус, с които отговаряше на равините. Знаеха, че не бе получил наставления от мъдрите хора, но не можеха и да не видят, че Той е Този, Който ги поучава. Признаха, че образованието Му е по-високо от тяхното. Но не осъзнаха, че Той има достъп до дървото на живота, източник на познание, за което те бяха невежи. Христос не бе изключителен, но бе оскърбил фарисеите, като се отклоняваше от суровите им правила. Той намери света на религията обграден от високите стени на изолацията, сякаш бе нещо прекалено свещено за всекидневния живот. Той разруши тези стени на разделение. Общувайки с хората, не питаше “в какво вярваш?”, “към коя църква принадлежиш?” Упражняваше Своята благотворна сила в полза на всички, които се нуждаеха от помощ. Вместо да се уедини в килия на отшелник, за да покаже Своя небесен характер, Исус работеше усърдно за човечеството. Внушаваше принципа, че библейската религия не се състои от умъртвяване на тялото. Поучаваше, че чистата и неосквернена религия не е предназначена само за определено време и за особени случаи. При всички случаи, на всяко място Той проявяваше мил интерес към хората и разпръскваше около тях светлина на ободряващо благочестие. Всичко това бе укор към фарисеите. Исус показа, че религията изключва егоизма и че тяхната болезнена привързаност към личния интерес беше далече от истинската набожност. Това събуди тяхната враждебност към Исус, поради което се опитаха да Го насилят да се съобрази с правилата им. Исус работеше, за да помага на всички страдащи, които виждаше. Имаше малко пари за даване, но често се отказваше от храната Си, за да подкрепи тези, които се нуждаеха повече от Него. Братята Му чувстваха, че влиянието Му сред народа неутрализираха тяхното влияние. Той притежаваше такт, какъвто никой от тях нито притежаваше, нито желаеше да придобие. Докато те се отнасяха грубо с бедните, деградирали същества, Исус търсеше същите тези хора и ги окуражаваше. На нуждаещите се даваше чаша студена вода и тихо им предлагаше собствената Си храна. Като облекчаваше страданията им, свързваше истините, на които поучаваше, с дела на милост и те оставаха в паметта. Всичко това не се харесваше на братята Му. Тъй като бяха по-големи от Него, чувстваха, че Той трябва да им се подчинява. Обвиняваха Го, че се смята за по-горен от тях и Го укоряваха, че се поставя над всички учители, свещеници и управители на народа. Често се опитваха да Го сплашат, но Той продължаваше да има за Свой водач Писанията. Исус обичаше братята Си и се отнасяше към тях винаги мило, но те Му завиждаха и проявяваха към Него недоверие и презрение. Не можеха да си обяснят поведението Му. Виждаха в Него големи противоречия. Беше Божи Син и все пак - едно безпомощно дете. Бе Създател на световете, притежаваше и земята, а въпреки това животът Му бе белязан с бедност на всяка стъпка. Той проявяваше достойнство и индивидуалност, напълно различни от земната гордост и лицемерие. Не се бореше за светско величие и беше доволен дори от най-ниското положение. Това ядосваше братята Му. Те не можеха да си обяснят Неговото постоянно спокойствие при изпитания и хуления. Не знаеха, че “богат като бе, за нас стана сиромах, за да се обогатим ние чрез Неговата сиромашия” ( 8:9 по 2 Кор. 8:9). Не можеха да разберат тайната на мисията Му подобно на приятелите на Йов, които не можаха да разберат неговото унижение и страдание. Исус беше погрешно разбиран от братята Си, защото не бе като тях. Неговият идеал не беше като техния. Като гледаха на хората, те се бяха отклонили от Бога и нямаха Неговата сила в своя живот. Формалната религия, която спазваха, не можеше да преобрази характера. Плащаха “десятък от гьозума, анасона и кимиона”, но бяха пропуснали “по-важните неща на закона - правосъдието, милостта и верността” ( 23:23 Матей 23:23). Примерът на Исус ги дразнеше постоянно. Той мразеше само едно нещо на света - греха. При всяка лоша постъпка изпитваше мъка и това не можеше да се скрие. Явен бе контрастът между формалистите, чиято външна святост прикриваше любовта към греха, и характера, който винаги поставяше на първо място Божията слава. Тъй като животът на Исус осъждаше злото, против Него се появи несъгласие и у дома, и навън. Несебелюбието и благочестието Му бяха подигравани. Търпеливостта и любезността Му бяха наричани страхливост. Христос вкуси всяка горчивина, която е възможно човешко същество да изпита. Някои се опитваха да Го презират за рождението Му. Още в детството Си Той трябваше да среща подигравателни погледи и зли шушукания. Ако бе отговорил с прибързана дума или поглед, ако се съгласеше с братята Си дори само в една лоша постъпка, не би бил съвършен пример. Така нямаше да изпълни плана за нашето изкупление. Ако само бе признал, че грехът може да има някакво извинение, Сатана щеше да тържествува и светът щеше да бъде загубен. Ето защо изкусителят се стараеше да изпълни живота Му с изпитания, за да Го доведе до съгрешаване. Но за всяко изкушение Той имаше един отговор: “Писано е”. Рядко укоряваше братята си за някоя лоша постъпка, но имаше слово от Бога, което да им каже. Често бе обвиняван в страхливост, защото отказваше да се присъедини към тях в някои забранени дела. Но отговорът Му беше: “Писано е: “Ето, страх от Господа, това е мъдрост и отдалечаване от злото, това е разум” ( Йов;28:28 Йов 28:28). Имаше хора, които искаха да общуват с Исус, чувствайки мир в присъствието Му, но мнозина Го избягваха, защото безупречният Му живот ги изобличаваше. Млади приятели Го подтикваха да постъпва като тях. Исус бе умен и жизнерадостен - присъствието Му им бе приятно - приемаха с готовност Неговите предложения, но не приемаха почтеността Му и Го наричаха тесногръд и ограничен. Исус отговаряше: “Писано е: “Как ще очисти младежът пътя си? Като му дава внимание според Твоето слово”, “В сърцето Си опазих Твоето слово, за да не Ти съгрешавам” ( 119:1-3,9,11 Пс. 119:9, 11). Често Го питаха: “Защо си така склонен към уединение, различен от всички други?” Той казваше: “Писано е: “Блажени ония, които са правдиви в пътя, които ходят в закона на Господа. Блажени, които пазят изявленията Му и Го търсят от все сърце. Които не вършат беззаконие, ходят в пътищата Му” ( 119:14-16 Пс. 119:1-3). Когато Го попитаха защо не се присъединява към лудориите на младежите от Назарет, Той казваше: “Писано е: “В пътя на Твоите изявления се радваха толкова, колкото във всичкото богатство. За правилата Ти ще размишлявам и Твоите пътища ще зачитам. В повеленията Ти ще се наслаждавам; не ще забравя Твоето слово” ( 119:14-16 Пс. 119:14-16). Исус не спореше за Своите права. Често работата Му биваше ненужно сурова, защото бе услужлив и не се оплакваше. Въпреки това успяваше да я свърши и не се обезкуражаваше. Живееше над тези трудности, сякаш в светлината на Божието лице. Не си отмъщаваше, когато се отнасяха грубо с Него, но понасяше удара търпеливо. Отново и отново Го питаха: “Защо позволяваш братята Ти да се отнасят към Тебе така презрително?” “Писано е, каза Той: “Сине Мой, не забравяй поуката Ми и сърцето ти нека опази заповедите Ми, защото дългоденствие, години от живот и мир ще ти притурят те. Благост и вярност нека не те оставят, вържи ги около шията си, начертай ги на плочата на сърцето си. Така ще намериш благоволение и добро име пред Бога и човеците” ( 3:1-4 Пр. 3:1-4). От времето, когато родителите Му Го откриха в храма, Неговото поведение стана тайна за тях. Не влизаше в спорове, но примерът Му бе един постоянен урок. Той сякаш се уедини в Себе Си. Щастлив се чувстваше сред природата и с Бога. Когато имаше възможност, прекъсваше труда Си, за да отиде сред полята, да разсъждава в зелените долини, да общува с Бога в планината или сред дърветата в гората. Ранните утрини често Го намираха в някое уединено място да изследва Писанията или да се моли. От тези тихи часове Той се връщаше у дома Си, за да поеме отново Своите задължения и да даде пример на търпелив труд. Животът на Христос се отличаваше с уважение и любов към Неговата майка. Мария вярваше в сърцето си, че святото дете, което роди, бе обещаният открай време Месия, но не се осмеляваше да изказва вярата си. През целия Му живот на земята тя участваше в Неговите страдания. Свидетел бе на скръбта и изпитанията, които Той трябваше да понесе в детството и юношеството Си. Като защищаваше това, което знаеше, че е право в Неговото поведение, тя самата бе поставена на голямо изпитание. Грижеше се за домашните си и нежно бдеше над своите деца, което бе жизнено важно за формирането на характера им. Синовете и дъщерите на Йосиф знаеха това и като се позоваваха на нейната загриженост, се опитваха да поправят постъпките на Исус по свой образец. Мария често укоряваше Исус и Го караше да се присъедини към традициите на равините, но никой не можеше да промени навиците Му да съзерцава Божиите дела и да облекчава страдащите хора и дори безсловесните животни. Когато свещениците и учителите искаха помощ от Мария, за да повлияят на Исус, тя се тревожеше много, но мир завладяваше нейното сърцето, когато Той - представяше доказателствата на Писанията, за да подкрепи поведението Си. Понякога тя се колебаеше между Исус и братята Му, които не вярваха, че Той е Изпратеният от Бога. Но съществуваха изобилни доказателства за Божествеността на характера Му. Тя Го виждаше как се жертва за доброто на другите. Присъствието Му внасяше по-чиста атмосфера в дома. Неговият живот беше като мая, действаща сред членовете на обществото. Незлобив и неопетнен, Той ходеше между безразсъдните, грубите и нелюбезните; между несправедливите бирници; между лекомислените прахосници; неправедните самаряни, войниците-езичници, недодяланите селяни и смесеното множество. Казваше по някоя дума на съчувствие, като виждаше хората отрудени, но въпреки това принудени да носят тежко бреме. Споделяше техния товар и им напомняше уроците, които бе научил от природата - уроци на любов, милост и Божия доброта. Учеше всички да виждат в себе си хора, дарени със скъпоценни таланти, които ако се използват правилно, биха им осигурили вечни съкровища. Прозря цялата суета на живота и с примера Си учеше, че всеки миг от времето носи последици с вечна стойност, че трябва да бъде използван като скъпо съкровище за святи цели. Не подмина като недостойно нито едно човешко същество, но се стараеше на всяка душа да приложи някое целебно лекарство. В каквото и обкръжение да се намираше, предаваше урок, подходящ за времето и за обстоятелствата. Стремеше се да вдъхне надежда и на най-грубите и необещаващите, представяйки уверението, че могат да получат прощение и да станат безукорни и чисти, да придобият характер, който да ги отличава като Божии чада. Често срещаше хора, попаднали под контрола на Сатана и нямащи сила да се освободят от неговата примка. На такива обезкуражени, болни, изкушавани и паднали хора Исус говореше с най-сърдечна милост думи, от които те се нуждаеха и които можеха да разберат. Други пък се бореха лице в лице с врага на душите. Такива Той окуражаваше да бъдат упорити, като ги уверяваше, че ще победят, защото ангелите Божии са на тяхна страна и ще им дадат победата. Всички, на които помагаше така, бяха убедени, че пред тях стои Този, на Когото можеха да се доверят напълно. Той не злоупотреби с тайните, които изслушваше със съчувствие. Исус бе Лечител на тялото, но и на душата. Интересуваше се от всяко страдание, което срещаше. На всеки страдащ носеше облекчение. Милите Му думи бяха като освежителен балсам. Никой не можеше да каже, че е извършил чудо, но добродетелта - лекуващата сила на любовта - се изливаше от Него към болните и умъчнените. Така непринудено работеше Той за народа още от детството Си и затова толкова много хора Го слушаха с радост, когато започна Своята публична дейност. И все пак, и в детството, и в юношеството, и в зрелостта Си Исус живя сам. В Своята чистота и вярност изтъпка сам жлеба и никой от народа не бе с Него. Понесе ужасната тежест на отговорността за спасението на хората. Знаеше, че ако принципите и намеренията на човешката раса не се променят решително, всичко ще бъде загубено. Това беше бремето на Неговата душа и никой не можеше да прецени тежестта, която лежеше на раменете Му. Изпълнен с решителност, Той осъществи целта на Своя живот - да бъде светлина на хората.

Посещение на Пасхата За евреите дванайсетата година беше разделителната линия между детството и юношеството. Като навършеше тази година, еврейското момче бе наричано син на закона и син на Бога. Даваше му се специална възможност за религиозно обучение и се очакваше да участва в святите празници и наредби. В съгласие с обичая Исус като дете също посети Ерусалим за Пасхата. Като всички благочестиви израилтяни Йосиф и Мария всяка година участваха в празника Пасха и когато Исус навърши изискваната възраст, те Го взеха със себе си. Имаше три годишни празника - Пасха, Петдесетница и Шатроразпъване, при които всички хора в Израил трябваше да се явят пред Господа в Ерусалим. Пасхата бе най-оживеният от тези празници. Мнозина присъстващи идваха от всичките страни, където евреите бяха разпръснати. Поклонниците от всеки край на Палестина пристигаха на големи множества. Пътуваха от Галилея няколко дни и се обединяваха в големи групи за общуване и безопасност. Жените и възрастните пътуваха на волове или на магарета през стръмните и каменливи пътища. По-силните и здрави мъже и юноши ходеха пеша. Пасхата се случваше в края на март или в началото на април, когато цялата земя бе изпъстрена с цветя, песните на птиците радваха слуха. По целия път имаше забележителни места, които напомняха за израилевата история, а бащите и майките разказваха на децата си за чудесата, които Бог бе извършил за Своя народ в древността. По време на пътуването те се развличаха с песни и музика и когато най-накрая пред погледите им се откриваха кулите на Ерусалим, всички гласове се въздигаха в победен възглас: “Ето, нозете ни стоят отвътре портите ти, Ерусалиме! Мир да бъде отвътре стените ти, благоденствие в палатите ти!” ( 122:2,7 Пс. 122:2, 7). Съблюдаването на Пасхата започна с раждането на еврейската нация. В последната нощ на робството в Египет, когато не се виждаше никакъв признак за освобождение, Бог нареди на израилтяните да се приготвят за незабавно тръгване. Той бе предупредил фараона за последното наказание над египтяните и бе заповядал на евреите да съберат семействата си по домовете. Като напръскат стълбовете и горния праг на къщите си с кръв от заклано агне, те трябваше да изядат агнето опечено, с безквасен хляб и горчиви треви. “И така да го ядете - каза Той, - препасани през кръста си, с обущата на нозете си и тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо, понеже е време на Господнето минаване” ( Изх.;12:11,29,31 Изх. 12:11). “И посред нощ Господ порази всяко първородно в Египетската земя. Тогава властелинът изпрати до израилтяните вест: Станете-, излезте изсред людете Ми и идете, послужете на Йехова, както рекохте” ( Изх.;12:29,31 Изх. 12:29, 31). Евреите излязоха от Египет като независим народ. Господ бе наредил Пасхата да бъде пазена всяка година. “И когато чадата ви попитат: Какво искате да кажете с тая служба? Ще отговорите: Това е жертва в спомен на минаването на Господа, който отмина къщите на израилтяните в Египет, когато поразяваше египтяните, а избави нашите къщи.” Така историята за това чудно освобождение трябваше да бъде повтаряна от поколение на поколение. Пасхата бе следвана от седемдневен празник на безквасните хлябове. На втория ден от празника пред Господа бяха представяни първите плодове на годишната жетва чрез сноп ечемик. Всички ритуали на празника бяха символ на Христовото дело. Освобождението на Израил от Египет беше нагледен урок за изкуплението, което Пасхата бе предназначена да напомня. Закланото агне, безквасният хляб, снопът на първите плодове символично представяха Спасителя. За повечето от хората в дните на Христос съблюдаването на този празник се бе изродило до чиста формалност. Но какво бе значението му за Божия Син! За първи път детето Исус видя храма. Видя облечените в бяло свещеници, които изпълняваха своята тържествена служба, видя кървящата още жертва върху жертвения олтар. С поклонниците и Той се наведе в молитва, докато облак от тамян се издигна пред Бога. Наблюдаваше впечатлителните ритуали на пасхалната служба. Ден след ден схващаше все по-ясно тяхното значение. Всеки акт изглеждаше свързан със собствения Му живот. Нови импулси се събудиха в Него. Тих и задълбочен, Той изглежда изследваше един голям проблем. Пред Спасителя се откриваше тайната на Неговата мисия. Потънал в размисли върху тези сцени, Исус остана настрана от родителите си. Искаше да бъде сам. Когато пасхалните служби свършиха, Той още се бавеше из дворовете на храма и когато поклонниците напуснаха Ерусалим, остана назад. При това посещение в Ерусалим родителите на Исус желаеха да Го запознаят с великите учители в Израил. Докато бе послушен във всички подробности на Божието слово, Той не се съобразяваше с равинските ритуали и обичаи. Йосиф и Мария се надяваха да бъде накаран да уважава учените равини и да стане по-внимателен към техните изисквания. Но в храма Исус бе поучен от Бога. И започна веднага да споделя това, което бе научил. В ония дни с храма бе свързана постройка, предназначена за свещено училище по подобие на пророческите училища. Тук се събираха учени равини със своите ученици, тук дойде и детето Исус. Седнал в нозете на тези уважавани учени мъже, той слушаше наставленията им. Като човек, който търси мъдрост, Исус разпитваше учителите за пророчествата и за събитията, които ставаха тогава и посочваха идването на Месия. Исус се представи като жадуващ да получи знание за Бога. Въпросите Му разкриваха дълбоки истини, замъглявани, но жизнено важни за спасението на душите. Докато показваше колко тесногръда и пълна с предразсъдъци бе мъдростта на учителите, с всеки поставен пред тях въпрос им разкриваше и Божествен урок и представяше някоя истината в нова светлина. Равините говореха за чудното издигане на еврейската нация при идването на Месия, но Исус им представи пророчеството на Исая и ги попита за значението на писанията, показващи страданията и смъртта на Божия Агнец. Учените се обърнаха към Него с въпроси и бяха удивени от отговорите му. Със скромността на дете Той повтаряше думите на Писанията, давайки им такова дълбоко значение, което мъдреците не схващаха. Ако истината, посочвана от Исус, бе следвана, щеше да доведе до реформация на религията още в тези дни. Щеше да се събуди дълбок интерес към духовните неща и когато настъпеше времето Исус да започне Своята служба, мнозина щяха да Го приемат с готовност. Равините знаеха, че Исус не бе учил в училищата им, но въпреки това Неговото разбиране на пророчествата далеч надминаваше техните разбирания. В това умно галилейско момче те съзряха нещо много обещаващо и поискаха да Го спечелят за ученик, за да стане учител в Израил. Пожелаха да се заемат с Неговото образование, чувствайки, че един толкова оригинален ум трябва да бъде оформен по техния калъп. Думите на Исус развълнуваха сърцата им така, както никои човешки думи не ги бяха вълнували досега. Бог искаше да просвети тези израилеви водачи. Той употреби единственото средство, чрез което можеше да бъдат достигнати. В гордостта си те биха презряли поучение от когото и да било. Ако Исус се опитваше да ги поучи, щяха да откажат да Го слушат. Но сега се ласкаеха, че учат Него или най-малкото - че изпитват Неговите познания върху Писанията. Юношеската скромност и благост на Исус обезоръжиха предразсъдъците им. Несъзнателно умовете им се отвориха за Божието слово и Светият Дух заговори в сърцата им. Равините не можеха да не видят, че техните очаквания по отношение на Месия не се основаваха на пророчеството, но не искаха и да отрекат теориите, ласкаещи амбицията им. Не искаха да признаят, че са разбирали фалшиво Писанията, които твърдяха, че преподават. Един на друг си зададоха въпроса: “Откъде знае този юноша, след като никога не е учил?” Светлината изгря в тъмнината, но “тъмнината не я схвана” ( 1:5 Йоан 1:5). В същото време Йосиф и Мария бяха силно объркани и разтревожени. При излизането от Ерусалим бяха изгубили Исус от погледа си и не знаеха, че Той бе останал назад. Областта беше гъсто населена и керваните от Галилея бяха много дълги. Когато напускаха града, имаше голям безпорядък, а по пътя удоволствието да пътуват с приятели и познати погълна вниманието им и не забелязаха отсъствието Му, докато не падна нощта. Когато се спряха за почивка, поучаваха, че им липсва услужливата ръка на детето им. Като предположиха, че е с техни познати, те не се обезпокоиха. Макар че бе толкова млад, те Му имаха безусловно доверие и очакваха, че когато имат нужда, Той с готовност ще им помага отгатвайки нуждите им така, както бе правил винаги. Но сега ги обхвана страх. Търсиха Го навсякъде между пътуващите, но напразно. Със страх си спомниха как Ирод се опита да Го погуби, когато бе дете. Черни предчувствия изпълниха сърцата им. Горчиво се самообвиняваха. Връщайки се в Ерусалим, Йосиф и Мария продължиха да търсят Исус. На следващия ден, като се смесиха с поклонниците в храма, познат глас привлече вниманието им. Не можаха да Го сбъркат. Никой глас не беше като Неговия - така сериозен и искрен, така мелодичен. Откриха Исус в училището на равините. Зарадваха се, но не можеха да забравят своята мъка и безпокойство. Когато Той бе отново с тях, майка Му каза с укор: “Синко, защо постъпи тъй с нас? Ето, баща Ти и аз наскърбени Те търсехме.” “Защо да Ме търсите? - отговори Исус. - Не знаете ли, че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” И тъй като изглежда не разбраха думите Му, Той посочи нагоре. Лицето Му бе огряно от светлина, която ги учуди. Божествеността проблясваше през човешкото естество. Намирайки Го в храма, разбраха какво се беше случило между Него и равините и се удивиха от въпросите и отговорите Му. Думите Му пораждаха такива мисли, които никога не можеха да бъдат забравени. И въпросът Му към тях представляваше поучение: “Не знаете ли, - каза Той, - че трябва да се намеря около дома на Отца Ми?” Исус бе зает с делото, заради което бе дошъл на този свят, но Йосиф и Мария бяха пренебрегнали своя дълг. Бог им бе оказал високата чест да им повери Своя Син. Святи ангели бяха напътствали Йосиф, за да опази живота на Исус. Но за цял ден бяха загубили от погледа си Този, Когото не би трябвало да забравят нито за миг. И когато безпокойството отмина, не укориха себе си, а Него. Естествено бе родителите на Исус да гледат на Него като на свое собствено дете. Той бе всеки ден с тях, животът Му в много отношения бе като живота на другите деца и им беше трудно да осъзнаят, че Той е Божият Син. Имаше опасност да не оценят благословението, което Изкупителят на света им носеше с присъствието Си. Скръбта от раздялата си с Него и нежният укор на думите Му им напомниха за светостта на това, което им бе поверено. В отговора към майка Си Исус показа за първи път, че е разбрал Своето отношение към Бога. Преди рождението Му ангелът бе казал на Мария: “Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давид. Ще царува над Якововия дом довека” ( 1:32,33 Лука 1:32,33). Мария бе размишлявала върху тези думи в сърцето си, но макар и да вярваше, че нейното дете трябваше да бъде израилевият Месия, не схвана Неговата мисия. И сега не разбра думите Му. Но разбра, че Той се отрича от родството Си с Йосиф и се обявява за Син на Бога. Исус не отхвърли Своята връзка със земните Си родители. От Ерусалим се върна с тях у дома и им помагаше в трудния живот. Той скри в сърцето Си тайната на Своята мисия, очаквайки в подчинение определеното време, за да започне делото Си. Цели осемнайсет години, след като бе осъзнал, че бе Божият Син, Той признаваше връзката Си с дома в Назарет и изпълняваше задълженията на син, брат, приятел и гражданин. Когато мисията на Исус Му бе открита в храма, Той започна да страни от множеството. Желаеше да се върне от Ерусалим тихо, с тези, които знаеха тайната на Неговия живот. Чрез пасхалната служба Бог искаше да призове народа Си да се освободи от светските грижи и да му напомни за чудното освобождение от Египет. Той желаеше в това дело да виждат обещаното спасение от греха. Както кръвта на закланото агне запази домовете на Израил, така и кръвта на Христос трябваше да спаси техните души, но те можеха да бъдат спасени чрез Христос само ако направеха чрез вяра Неговия живот свой собствен. В символичната служба можеше да има благодат само ако тя насочваше поклонниците към Христос като техен личен Спасител. Бог желаеше те да бъдат водени към изучаване и размисъл върху мисията на Христос чрез молитва. Но когато множествата напускаха Ерусалим, вълнението от пътуването и общуването между хората твърде често грабваше вниманието им и службата, на която бяха присъствали, се забравяше. Спасителят не се чувстваше привлечен към такова общество. Тъй като Йосиф и Мария трябваше да се върнат от Ерусалим сами с Исус, Той се надяваше да насочи мислите им към пророчествата за страдащия Спасител. На Голгота се опита да облекчи скръбта на Своята майка. Сега мислеше за нея. Мария трябваше да бъде свидетелка на последната Му агония и Исус желаеше тя да разбере мисията Му, за да може да издържи, когато мечът прониже душата -. Както Исус бе отделен от нея и тя Го търсеше в мъка три дни, така щеше да Го загуби отново за три дни, когато бъде принесен в жертва за греховете на света. А когато излезеше от гроба, скръбта - щеше отново да се превърне в радост. Но колко по-леко би понесла мъката от Неговата смърт, ако бе разбрала Писанията, към които Исус се опитваше да насочи мислите й сега. Ако Йосиф и Мария бяха свързали мислите си към Бога чрез размишление и молитва, щяха да разберат светостта на своята задача и нямаше да изгубят Исус от погледа си. Заради един ден небрежност те загубиха Спасителя, което им костваше три дни тревожно търсене, докато Го намерят. Така е и с нас. Чрез празнословие, говорене на лоши неща или небрежност в молитвата може един ден да изгубим присъствието на Спасителя и това да доведе до много дни горчиво търсене, докато Го намерим и отново спечелим мира, който сме изгубили. При общуването помежду си трябва да внимаваме да не забравим Исус и да прекарваме, без да забележим, че Той не е с нас. Когато бъдем погълнати в светски неща до такава степен, че не мислим за Него, в Когото е надеждата ни за вечен живот, ние се отделяме от Исус и от небесните ангели. Тези святи същества не могат да останат там, където присъствието на Спасителя е нежелано и Неговото отсъствие - незабелязано. Ето защо изповядващите се за Христови последователи се обезкуражават толкова често. Мнозина присъстват на религиозни служби и се освежават и утешават от Божието слово, но пренебрегвайки размишлението, будността и молитвата, губят благословението и се оказват много по-лишени от него, отколкото преди да го получат. Често им се струва, че Бог се е отнесъл много сурово с тях, но не осъзнават, че грешката е тяхна. Като се отделят от Исус, те затварят вратата за лъчите на Неговото присъствие. Добре би било да прекарваме всеки ден по един час в размисъл върху живота на Христос. Трябва да го разглеждаме стъпка по стъпка и да оставяме въображението си да вниква във всяка сцена, особено в сцените от последните дни на Неговия живот. Като разсъждаваме върху голямата Му жертва за нас, доверието ни в Него ще бъде по-постоянно, любовта ни ще бъде засилена и ще бъдем по-дълбоко повлияни от Неговия Дух. Ако искаме да бъдем спасени накрая, трябва да научим урока на покаяние и смирение в подножието на кръста. Като общуваме помежду си, можем да бъдем благословение един за друг. Ако сме Христови, най-хубавите ни мисли ще бъдат за Него. Ще обичаме да говорим за Него и като разговаряме за любовта Му, сърцата ни ще се смекчават от Божествено влияние. Съзерцавайки красотата на характера Му, “ние се преобразяваме в същия образ, от слава в слава” ( 3:18 2 Кор. 3:18).

Детство Детството и младостта Си Исус прекара в едно малко планинско село. Присъствието Му би било чест за всяко селище на света. Привилегия би било за царските палати да Го приемат като гост. Но Той подмина домовете на богатите, царските дворци и известните центрове на учените, за да се засели в неизвестния и презрян Назарет. Чуден по своето значение е краткият доклад за ранните Му години: “А детенцето растеше, крепнеше и се изпълваше с мъдрост; и Божията благодат бе на Него.” В слънчевата светлина, излъчвана от лицето на Отца, Исус “напредваше в мъдрост, в ръст и в благоволение пред Бога и човеците” (2:52 Лука 2:52). Умът на Исус бе активен и проницателен. Той бе разсъдлив и по-мъдър, отколкото подобаваше на възрастта Му. Но характерът Му бе прекрасен в своята хармония. Силите на ума и на тялото Му се развиваха постепенно според законите на детството. Като дете Исус бе особено обичлив по характер. Ръцете Му винаги бяха готови да служат на другите. Той показа непоколебимо търпение и истинност, която никога не би пожертвала почтеността. Твърд като скала за принципа, Той разкри в живота Си благодатта на несебелюбива учтивост. С дълбока сериозност Исусовата майка гледаше как се разгръщат силите Му и наблюдаваше как върху характера Му се отпечатва съвършенството. Тя с удоволствие се стараеше да подкрепи този блестящ, възприемчив ум. Чрез Светия Дух получи мъдрост как да съдейства на небесните представители за развитието на това дете, което можеше да твърди, че само Бог е Негов Отец. От най-ранни времена верните в Израил полагаха много грижи за обучението на младежта. Бог бе наредил още от бебета децата да бъдат учени на Неговата доброта и величие точно както са открити в Неговия закон и показани в историята на Израил. Песни, молитви и уроци от Писанията трябваше да бъдат приспособени за умовете на подрастващите. Бащи и майки трябваше да научат децата си, че Божият закон отразява Неговия характер и че като приемат принципите на закона в сърцата си, Божият образ се отпечатва в ума и душата. Повечето от поученията се предаваха устно, но юношите се учеха и на еврейско писмо, което правеше достъпни за тях пергаментните свитъци на старозаветните писания. Във времето на Христос всеки град или селище, където не бе осигурено религиозното обучение на младежта, се смяташе, че е под проклятие от Бога. Но обучението бе станало формално. Традицията в голяма степен измести Писанията. Образованието трябваше да насочва младите “да търсят Бога, та дано биха Го поне напипали и намерили” ( 17:27 Деян. 17:27). Но еврейските учители отдадоха вниманието си на церемониите. Умът бе претоварен с материя, която нямаше стойност за ученика, а нямаше да бъде оценена и във висшето училище на Небето. Религиозния опит, получен чрез личното приемане на Словото Божие нямаше място в образователната система. Погълнати от рутината на външни неща, учениците не намираха спокойни часове за близост с Бога. Не чуваха гласа Му да говори на сърцето. В търсенето на знания те се отдалечаваха от Източника на мъдростта. Великата същност на службата за Бога бе пренебрегната. Принципите на закона бяха замъглени. За най-висше образование се смятаха неща, които бяха всъщност най-голямата пречка за истинско развитие. Под ръководството на равините силите на младите бяха потискани. Умовете им оставаха сковани и погледът - стеснен. Детето Исус не получи образование в училищата към синагогите. Майка Му бе Неговата първа учителка между хората. От нейните устни и от свитъците на пророците Той учеше за небесните неща. Същите думи, които сам бе говорил на Мойсей за Израил, сега трябваше да научи в нозете на майка Си. Когато премина от детство към юношество, Той не потърси училищата на равините, не се нуждаеше от тяхното образование, защото Бог бе Неговият наставник. Въпросът, който бе зададен по време на службата на Спасителя: “Как знае Този книга, като не се е учил?”, не означава, че Исус не е можел да чете, а просто че не е получил образование от равините ( 7:15 Йоан 7:15). Тъй като е придобил знание, каквото и ние можем да придобием, доброто му познаване на Писанията показва колко прилежно е изучавал в ранните си години Божието слово. Пред Него бе разпростряна великата библиотека на Божието творение. Този, Който бе сътворил всички неща, учеше уроците, написани от собствената Му ръка по земята, морето и небето. Отдалечен от несвятите пътища на света, Той натрупа научно знание от природата. Изучаваше живота на растенията и животните, както и човешкия живот. От най-ранните Си години бе завладян от една цел - живееше, за да благославя другите. За това черпеше източници от природата; нови идеи за начини и средства озаряваха ума Му, когато изучаваше живота на растенията и животните. Постоянно се стремеше да извлече от видимите неща примери, с които да илюстрира живите думи на Бога. Притчите, чрез които по време на службата Си обичаше да предава Своите уроци върху истината, показват колко възприемчив е бил духът Му за влиянието на природата и как е събирал във всекидневния Си живот духовни поуки от заобикалящия Го свят. Тогава пред Исус се откриваше значението на Божиите слова и дела, когато се опитваше да разбере същността на нещата. Небесните същества Го придружаваха и умът Му се развиваше от святи мисли и общувания. От началото на съзнателния Си живот Той постоянно растеше в духовна благодат и в познание на истината. Всяко дете може да получи познания като Исус. Когато се стараем да се запознаем с небесния Баща чрез Неговото Слово, при нас ще се приближат ангели, умовете ни ще укрепнат и характерите ни ще се облагородят. Така ще заприличаме повече на нашия Спасител, а когато съзерцаваме красивото и величественото в природата, чувствата ни ще се отправят към Бога. Когато влизаме в допир с Вечния чрез Неговите дела, духът ни се изпълва с благоговение и душата ни се оживява. Общуването с Бога чрез молитва развива умствените и моралните ни сили, а размишлението върху духовните неща укрепва духовните ни сили. Животът на Исус бе в хармония с Бога. Докато бе дете, Той разсъждаваше и говореше като дете; но никаква следа от грях не петнеше Божия образ в Него. Все пак и Той бе изложен на изкушение. Жителите на Назарет бяха прочути със своето нечестие. Недоброто мнение, което се даваше обикновено за тях, бе изразено чрез въпроса на Натанаил: “От Назарет може ли да произлезе нещо добро?” ( 1:46 Йоан 1:46). Исус бе поставен там, където щеше да бъде изпитан Неговият характер. За да запази чистотата Си, необходимо беше винаги да бди. Водеше същите борби, които ние трябва да водим, за да ни бъде пример в детство, юношество и зряла възраст. Сатана бе неуморим в усилията си да победи Детето от Назарет. Още от най-ранни години Исус бе пазен от небесни ангели и все пак животът Му представляваше дълга борба против силите на тъмнината. Да има на земята живот, свободен от развалата на греха, за княза на тъмнината това бе оскърбление и безпокойство. Той опита всичко, за да впримчи Исус. Никое човешко дете не ще бъде поставено да води свят живот всред такава страшна борба от изкушения, както нашият Спасител. Родителите на Исус бяха бедни и зависими от всекидневния си труд. Исус знаеше що е бедност, несгоди и лишения. Това бе защитно средство за Него. В неуморния Му живот нямаше бездейни часове, които да създават условия за изкушения. Нямаше безцелни часове, които да отварят вратите за покваряващи приятелства. Доколкото бе възможно, Той затваряше вратите за изкусителя. Нищо не можеше да Го склони да извърши неправда - нито печалба, нито удоволствие, нито похвала, нито критика. Беше мъдър да разпознава злото и силен да му се противопоставя. Христос беше единственият безгрешен човек, живял някога на земята, макар че в продължение на около тридесет години Той живя всред нечестивите жители на Назарет. Този факт е укор за тези, които мислят, че са зависими от местоживеене, от благоденствие или от успех в живота, за да живеят безгрешно. Напротив, изкушенията, бедността и нещастията са дисциплина, необходима, за да се развият чистота и твърдост на характера. Исус живееше в селски дом и вярно и с радост изпълняваше Своя дял от работата в дома. Той бе Началникът на небето и ангелите изпълняваха словото Му с удоволствие. Сега обаче бе станал доброволно слуга, любещ, послушен син. Той научи занаят и работеше в дърводелната на Йосиф. Облечен в простото облекло на обикнонен работник, Той минаваше по улиците на малкия град на отиване и на връщане от Своята скромна работа. Не използваше Божествената Си сила, за да намали товарите Си или да облекчи труда Си. Чрез работата, която извършваше през детството и юношеството Си, Исус развиваше ума и тялото Си. Не Си служеше безразсъдно с физическите Си сили, а ги използваше така, че да ги запази в добро състояние, за да върши всичко по възможно най-добрия начин. Не обичаше да е немарлив, даже и по отношение на инструментите Си. Като работник бе съвършен, както бе съвършен по характер. Чрез примера Си Той учеше, че е наш дълг да бъдем прилежни, да вършим работата си вярно и точно и че такъв труд е почтен. Дейност, която обучава ръцете да бъдат полезни и възпитава младите да носят своя дял от бремето на живота, дава физическа сила и развива всяка способност. Всички трябва да вършат нещо, което е полезно за тях и за другите. Бог посочи, че работата е благословение и само прилежният работник изпитва истинската слава и радост от живота. Божието одобрение е над деца и младежи, които изпълняват радостно своите задължения в дома и споделят товарите на бащата и майката. Такива деца, като излязат от дома, те стават полезни членове на обществото. През целия Си живот на земята Исус беше прилежен и постоянен работник. Очакваше много, затова и предприемаше много. Като започна службата Си, Той каза: “Ние трябва да вършим делата на Този, Който Ме е пратил, докле е ден; иде нощ, когато никой не може да работи” ( 9:4 Йоан 9:4). Исус не отбягваше грижите и отговорността, както вършат много така наречени Негови последователи. Такива хора са слаби и неспособни, защото се опитват да избягнат дисциплината. Те може да притежават ценни и добри черти на характера, но са безсилни и почти безполезни, когато се появят трудности. Положителността и енергията, солидността и силата на характера, проявени от Исус, трябва да се развият и в нас чрез дисциплината, през която Той мина. И благодатта, която Той получи, ще бъде и наша. Докато живя между хората, нашият Спасител споделяше съдбата на сиромасите. Той познаваше от опит техните грижи и трудности, затова можеше да утешава и да насърчава всички скромни работници. Онези, които наистина разбират поуката, предавана от Неговия живот, никога не ще мислят, че между хората трябва да има различни класи и че богатите трябва да бъдат почитани повече от достойните бедни. Исус внасяше в работата Си бодрост и такт. Изискват се много търпение и духовност, за да се внедрява библейската религия в домашния живот и на работното място, за да се издържа напрежението на светската работа и в същото време да не се отделя погледът от Божията слава. В това отношение Исус Христос бе помощник. Той никога не се отдаваше на земните грижи дотам, че да не Му остава време да мисли и за небесните неща. Често пъти изразяваше сърдечната Си радост, като пееше псалми и небесни песни. Нерядко жителите на Назарет Го чуваха да издига гласа Си на хвала и благодарност на Бога. Общуваше с Небето с песни и когато другарите Му се оплакваха от уморителен труд, ободряваше ги със сладката мелодия, излизаща от устните Му. Неговото хвалебно пеене като че ли прогонваше злите ангели и като тамян изпълваше работното място с благоухание. Умовете на слушателите Му се откъсваха от тяхното земно изгнаничество и се насочваха към небесния дом. Исус беше източникът на целебна милост за света и през всичките години на уединение в Назарет животът Му обливаше другите със струи на състрадание и нежност. Възрастните, скърбящите и обременените от греха, играещите деца в своята невинна радост, малките горски създания, търпеливите товарни животни - всички се чувстваха по-щастливи в Неговото присъствие. Този, Чието властно слово държеше световете, се навеждаше, за да облекчи някое ранено птиче. Нямаше и нищо недостойно за Неговото внимание, нямаше нещо, за което Той да откаже да помогне. Така като напредваше в мъдрост и в ръст, Исус печелеше благоволението на Бога и на хората. Той привличаше симпатиите на всички сърца, като разкриваше, че е способен да съчувства на всички. Надеждата и куражът, които Той излъчваше, Го правеха благословение за всеки дом. А често пъти в събота Го поканваха в синагогата да прочита урок от Пророците и тогава сърцата на слушателите се вълнуваха, тъй като от познатите думи на свещените книги изгряваше нова светлина. Но Исус отбягваше външния показ. През всичките години в Назарет Той нито веднъж не демонстрира чудотворната Си сила. Не търсеше високо положение или присвояване на титли. Неговият тих и скромен живот, а даже и мълчанието на писанията за ранните Му години, ни дават важен урок. Колкото по-тих и скромен е животът на едно дете, толкова по-запазено е то от излишни вълнения и колкото е в по-голяма хармония с природата, толкова по-годен е животът му за физическа, умствена и духовна сила. Исус е нашият пример. Много хора с интерес се занимават с периода на Неговата публична служба, а отминават незабелязано поуките от живота на ранните Му години. Но тъкмо с домашния Си живот Той е пример за всички деца и юноши. Спасителят благоволи да живее в бедност, за да ни учи колко близо можем и в този си скромен жребий да сме свързани с Бога. Той живя, за да угоди, да почете и да прослави Отца Си в обикновените неща на живота. Неговото дело започна с посвещаване в скромния занаят на дърводелеца, който се труди за своя ежедневен хляб. Той служеше на Бога еднакво и когато работеше на дърводелския тезгях, и когато вършеше чудеса за множеството. И всеки младеж, който следва Христовия пример на вярност и послушание в скромния Му дом, може да претендира за думите, които Отец изговори чрез Светия Дух за Своя Син: “Ето Моят служител, когото подкрепям, Моят избраник, в когото благоволи душата Ми!” ( 42:1 Исая 42:1).

“Видяхме звездата Му” “А когато се роди Исус във Витлеем юдейски в дните на цар Ирод, ето, мъдреци от изток пристигнаха в Ерусалим и казаха: Где е юдейският Цар, който се е родил? Защото видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним.” Мъдреците от Изток бяха философи. Те принадлежаха към голяма и влиятелна класа, в която влизаха хора от благородно потекло, притежаващи много от богатството и знанието на своята нация. Сред тях имаше мнозина, които злоупотребяваха с доверието на хората. Но други бяха честни мъже, които изследваха знаците на Провидението в природата и бяха уважавани поради почтеността и мъдростта си. Такива бяха мъдреците, които дойдоха при Исус. Божията светлина винаги грее сред тъмнината на езичеството. Когато тези влъхви изучаваха звездните небеса и търсеха да схванат тайната, скрита в сияйните им пътеки, видяха славата на Твореца. Търсейки по-ясно знание, те се обърнаха към еврейските писания. В собствената им земя имаше натрупани пророчески писания, които предсказваха идването на Божествен Учител. Валаам принадлежеше към магьосниците, макар че за известно време бе Божи пророк; чрез Светия Дух той бе предсказал разцвета на Израил и появата на Месия. И неговите пророчества бяха предавани по традиция от век на век. Но в Стария завет идването на Спасителя бе разкрито още по-ясно. Влъхвите с радост откриха, че идването Му е близко и че целият свят трябва да познае Господнята слава. Мъдреците бяха видели в небесата тайнствена светлина в нощта, когато Божията слава заля Витлеемските хълмове. Когато светлината угасна, появи се лъчиста звезда, която се носеше из небето. Това не бе нито някоя от познатите звезди, нито планета и този феномен събуди най-остър интерес. Звездата представляваше група блестящи ангели в далечината, но мъдреците не знаеха това. Все пак останаха с впечатлението, че тя има особено значение за тях. Съветваха се със свещеници и философи и изследваха свитъците на древните Писания. В пророчеството на Валаам се казваше: “Ще излезе звезда от Яков и ще се въздигне скиптър от Израил” ( Числа;24:17 Числа 24:17). Възможно ли бе тази особена звезда да бъде предвестник на Обещания? Мъдреците бяха приели светлината на изпратената от Небето истина; сега тя ги огряваше с още по-ярки лъчи. Чрез сънища бяха наставени да отидат и да потърсят новородения Княз. Както Авраам тръгна с вяра в отговор на Божия зов, “без да знае къде отива” ( Евр.;11:8 Евр. 11:8), и както Израил последва чрез вяра облачния стълб към Обещаната земя, така и тези езичници тръгнаха да намерят обещания Спасител. Страните от изток притежаваха изобилие от скъпоценности и мъдреците не потеглиха на път с празни ръце. Обичай бе да се поднасят подаръци в знак на уважение към княз или други високопоставени лица. Най-богатите дарове, които имаше тази земя, бяха взети, за да се поднесат на Този, чрез Когото трябваше да се благословят всички земни родове. Необходимо бе да се пътува нощем, за да се водят по звездата, но за да им мине по-бързо времето, пътниците си повтаряха народни сказания и пророчества за Този, Когото търсеха. При всяко отсядане за почивка те изследваха пророчествата. С това се задълбочаваше убеждението им, че са под Божествено ръководство. Докато вървяха след звездата, която грееше пред тях като видим знак, те имаха и вътрешно убеждение от Светия Дух, който подтикваше сърцата им и ги вдъхновяваше с надежда. Пътуването им, макар и продължително, бе приятно. Стигнаха израилевата земя и се изкачиха по Елеонския хълм, от който се виждаше Ерусалим, когато, ето, звездата, която ги бе водила през целия им изтощителен път, застана над храма и след малко изчезна от погледите им. Те тръгнаха с нетърпеливи крачки нататък, очаквайки с увереност, че раждането на Месия се възхвалява с радост от всеки език. Но напразно търсиха. Влизайки в светия град, се упътиха към храма. За свое учудване не намериха никого, който да знае за новородения Цар. Въпросите им не събудиха радост, а по-скоро изненада и страх, примесен с нотка на презрение. Свещениците повтаряха традициите си. Те превъзнасяха своята религия и собственото си благочестие, докато обявяваха гърците и римляните за езичници и грешници. Мъдреците не бяха идолопоклонници и в Божиите очи стояха много по-високо от тези, които изповядваха, че Му служат. Но евреите гледаха на тях като на езичници. Дори у избраните пазители на Святите слова нетърпеливите въпроси на мъдреците не докоснаха струна на съчувствие. Пристигането на мъдреците бързо се разчу из Ерусалим. Странната им мисия създаде вълнение сред хората, което проникна и в двореца на цар Ирод. Коварният едомец застана нащрек поради близостта на възможен съперник. Безброй убийства бяха опетнили пътя му към трона. Като чужденец той бе мразен от народа, над когото царуваше. Единствената му сигурност бе благосклонността на Рим. Но този нов Княз имаше по-големи права. Той се бе родил, за да стане цар. Ирод заподозря свещениците в заговор с чужденците да предизвикат бунт сред народа и да го свалят от трона. Но скри недоверието си, решил да осуети плановете им чрез изтънчено лукавство. Като покани главните свещеници и книжници, той ги попита къде според учението на свещените книги ще се роди Месия. Това запитване от узурпатора на трона, направено след въпроса на странниците, ужили гордостта на юдейските учители. Безразличието, с което отвориха пророческите свитъци, разяри ревнивия тиранин. Той помисли, че се опитват да укрият познанията си по този въпрос. С власт, която те не смееха да пренебрегнат, Ирод им заповяда да изследват добре и да кажат кое е родното място на техния очакван Цар. “А те му казаха: Във Витлеем юдейски, защото така е писано чрез пророка: “И ти, Витлееме, земьо Юдова, никак не си най-малък между юдовите началства; защото от теб ще произлезе Вожд, Който ще бъде пастир на Моя народ Израил.” Тогава Ирод покани влъхвите на личен разговор. Буря от злоба и страх кипеше в сърцето му, но той запази външно спокойствие и прие учтиво чужденците. Попита ги кога се е явила звездата и изповяда, че с радост посреща съобщението за раждането на Христос. Помоли гостите си: “Идете, разпитайте внимателно за детето и като го намерите, известете, за да ида и аз да му се поклоня.” С тези думи той ги изпрати към Витлеем. Свещениците и старейшините в Ерусалим не бяха толкова невежи за раждането на Христос, колкото се представяха. Съобщението за посещението на ангели при овчарите се бе разнесло из Ерусалим, но равините го бяха счели за незаслужаващо вниманието им. Те самите трябваше да са намерили вече Исус и да са готови да заведат влъхвите до мястото на рождението Му, но вместо това ги намериха мъдреците, за да привлекат вниманието им към раждането на Месия. “Къде е юдейският Цар, който се е родил? - казаха те. - Защото видяхме звездата Му на Изток и дойдохме да Му се поклоним.” Но гордост и омраза залостиха вратата срещу тази светлина. Ако разказаното от овчарите и от мъдреците се приемеше за вярно, това щеше да постави свещениците и равините в най-незавидна позиция, отнемайки им правото да бъдат тълкуватели на Божията истина. Тези вещи учители не искаха да се превият, за да бъдат поучени от езичници. Не може да бъде - казваха си те - Бог да ни подмине и да общува с невежи пастири или необрязани езичници. И решиха да покажат презрението си към разказите, които вълнуваха цар Ирод и целия Ерусалим. Не пожелаха даже да отидат във Витлеем да видят дали разказаното е вярно. Така подведоха народа да вижда в интереса към Исус фанатична възбуда. Тук започна отхвърлянето на Христос от свещениците и равините. Оттук нататък гордостта и упоритостта им прераснаха в злоба към Спасителя. Докато Бог отваряше вратата за езичниците, еврейските водачи сами затваряха вратата си. Мъдреците излязоха сами от Ерусалим. Падаха сенките на нощта, когато минаха през градските порти и за своя голяма радост отново видяха звездата, която ги бе водила към Витлеем. Те не бяха получили вест за низшия произход на Исус, каквато бе дадена на овчарите. След дългото пътуване останаха разочаровани от безразличието на еврейските водачи и напуснаха Ерусалим обезкуражени. Във Витлеем не намериха царска стража да охранява новородения Цар. Никой от високопоставените хора не присъстваше тук. Исус бе положен в ясла. Родителите Му, необразовани селяни, бяха единствените Му пазители. Възможно ли бе за Него да е писано, че ще “възстанови племената на Яков” и ще “възвърне опазените на Израил”, за да бъде “светлина на народите”, за “спасение до земния край”? ( 49:6 Исая 49:6). “И като влязоха в къщата, видяха детето с майка Му Мария, паднаха и Му се поклониха.” Зад унижената външност на Исус те разпознаха присъствието на Божеството. Отдадоха Му сърцата си като на свой Спасител и тогава Му принесоха своите дарове - “злато, благовония и миро”. Каква вяра! За мъдреците от Изток можеше да се каже, както и по-късно за римския стотник: “Нито в Израил съм намерил толкова вяра” ( 8:10 Матей 8:10). Мъдреците не бяха разбрали какво възнамеряваше да стори Ирод на Исус. Когато постигнаха целта на пътуването си, те се приготвиха да се върнат в Ерусалим, за да разкажат на царя за успеха си. Но в сън получиха Божествена вест да не осъществяват повече никакви контакти с него. Избягвайки Ерусалим, те тръгнаха към родината си по друг път. По подобен начин и Йосиф бе предупреден да бяга в Египет с Мария и детето. Ангелът каза: “Стани, вземи детето и майка му..., защото Ирод ще потърси детето, за да го погуби.” Йосиф послуша, без да се бави, и за по-голяма безопасност тръгна през нощта. Чрез мъдреците Бог привлече вниманието на еврейския народ към рождението на Своя Син. Тяхното разпитване в Ерусалим, възбуждането на интереса сред народа и дори ревността на Ирод, който накара свещениците и равините да изследват Писанията, насочи умовете към пророчествата за Месия и към голямото събитие, което току-що се бе случило. Сатана бе твърдо решен да скрие светлината от света и използва най-фините си умения, за да унищожи Спасителя. Но Този, Който никога не задрямва, нито спи, бдеше над възлюбения Си Син. Този, Който бе дал манната от небето на Израил и бе хранил Илия във времето на глада, намери за Мария и детето Исус прибежище в една езическа страна. И с даровете на мъдреците от чуждата страна Господ ги снабди със средства за пътуването им до Египет и за пребиваването им там, в чуждата страна. Влъхвите бяха сред първите, които поздравиха Изкупителя. Техният дар бе първият, поставен в Неговите нозе. Каква привилегия бе да Му послужат чрез този дар! Бог се радва да почете приноса, даден от сърце, което обича, дарявайки го с най-висшата способност да Му служи. Ако ние сме отдали сърцата си на Исус, ще Му принесем и нашите дарби. Златото и среброто ни, най-скъпоценните ни земни притежания, най-високите ни умствени и духовни дарби ще бъдат щедро посветени на Него, Който ни обикна и даде Себе Си за нас. Ирод в Ерусалим очакваше с нетърпение завръщането на мъдреците, но като мина доста време, а те не се появиха, подозренията му се усилиха. Нежеланието на равините да посочат родното място на Месия изглежда означаваше, че те са схванали неговия замисъл и нарочно са го избягнали. Тази мисъл го подлудяваше. С хитрост не успя, но щеше да опита със сила, щеше да им даде добър урок с това дете цар. Надутите евреи щяха да разберат какво значи да правят заговор за свалянето му от престола. Веднага във Витлеем бяха изпратени войници със заповед да убият всички деца под двегодишна възраст. Спокойните домове в града на Давид станаха свидетели на онези сцени на ужас, които бяха представени на пророка преди шестстотин години: “Глас се чу в Рама, плач и голямо ридание; Рахил оплакваше чадата си и не искаше да се утеши, защото ги няма вече.” Евреите сами си навлякоха това бедствие. Ако живееха с вярност и смирение пред Бога, Той по чуден начин би обезсилил гнева на царя. Но те се бяха отделили от Него чрез греховете си и бяха отхвърлили Святия Дух, Който бе единствената им защита. Не бяха изследвали Писанията с желание да се подчиняват на Божията воля. Търсеха пророчества, които биха могли да тълкуват в своя полза и да покажат презрението на Бога към всички други народи. С гордо самохвалство сочеха, че Месия ще дойде като цар, за да победи неприятелите Си и да стъпче езичниците в гнева Си. Така бяха възбудили омразата на своите управници. Като представиха фалшиво мисията на Христос, с което Сатана целеше унищожаването на Спасителя, те погубиха собствените си глави. Този акт на жестокост бе последното тъмно петно в царуването на Ирод. Скоро след избиването на младенците самият той бе принуден да понесе проклятието, което никой не може да избегне. Умря от страхотна смърт. Йосиф, който бе още в Египет, бе поканен сега от Божи ангел да се върне в Израилевата земя. Като виждаше в Исус наследник на Давидовия трон, Йосиф пожела да се засели във Витлеем, но щом научи, че Архелай царувал в Юдея вместо баща си, се побоя да не би плановете на бащата да се подхванат от сина. От всички синове на Ирод Архелай най-много приличаше по характер на баща си. Възцаряването му бе отбелязано вече от размирици в Ерусалим и от избиването от римските стражи на хиляди евреи. Йосиф пак бе насочен към безопасно място. Той се върна в Назарет, бившия си дом, и тук Исус живя около тридесет години, “за да се сбъдне реченото чрез пророците, че ще се нарече Назарей”. Галилея бе управлявана от един син на Ирод, но там имаше много по-голяма смесица от пришълци, отколкото в Юда. Много по-малко се интересуваха от неща, които засягаха евреите, и правата на Исус биха възбудили по-малка ревност у управляващите. Така бе приет Спасителят, когато дойде на земята. Изглежда нямаше място за почивка и безопасност за детето Изкупител. Бог не можеше да повери възлюбения Си Син на хората дори докато осъществяваше делото Си за тяхното спасение. Той възложи на ангели да придружават и пазят Исус, докато изпълни мисията Си на земята и умре от ръцете на ония, които дойде да спаси.

Посвещението Около четиридесет дни след рождението на Христос Йосиф и Мария Го занесоха в Ерусалим, за да Го представят на Господа и да принесат жертва. Това бе в съгласие с еврейския закон и като заместник на човека Христос трябваше да се придържа към него във всички подробности. Той бе подложен вече на ритуала на обрязването - обет за послушание към закона. Като принос законът изискваше от майката едногодишно агне за жертва всеизгаряне и млад гълъб или гургулица за жертва за грях. Но законът предвиждаше, ако родителите са твърде бедни да принесат агне, да бъдат приети две гургулици или два млади гълъба - единият за всеизгаряне, а другият за грях. Приносите, представени пред Господа, трябваше да бъдат без недостатък. Тези жертви символизираха Христос и от това се вижда, че сам Исус е бил без физически недостатък. Той бе “агнец без недостатък и пречист” ( 1Петрово; 1:19 1 Петрово 1:19). Тялото Му не бе засегнато от никакъв недостатък, физиката Му бе силна и здрава. И през целия Си живот Той живя според природните закони. Както физически, така и духовно, Той бе пример за това, което Бог възнамеряваше да бъде цялото човечество чрез послушание към Неговите закони. Посвещението на първородните има своя произход в най-ранни времена. Бог бе обещал да даде Първородния на Небето, за да спаси грешника. За Този дар всяко семейство трябваше да изрази благодарността си чрез посвещение на първородния син. Той трябваше да бъде посветен на свещенството като представител на Христос сред хората. При освобождаването на израилтяните от Египет посвещението на първородните бе наредено отново. Докато децата на Израил бяха под египетско робство, Господ настави Мойсей да отиде при фараона, египетския цар, и да каже: “Така говори Йехова: Израил Ми е Син, първородният Ми; и казвам ти: Пусни Сина Ми да Ми послужи; но ако откажеш да го пуснеш, ето, Аз ще заколя твоя син, първородния ти” ( Изх.; 4:22,23 Изх. 4:22, 23). Мойсей предаде тази вест, но гордият отговор на царя бе: “Кой е Йехова, та да послушам гласа Му и да пусна Израил? Не познавам Йехова и затова няма да пусна Израил” ( Изх.; 5:2 Изх. 5:2). Господ действаше за Своя народ чрез знамения и чудеса, изпращайки ужасни съдби над фараона. Накрая бе заповядано ангелът на унищожението да погуби първородните на човек и добитък сред египтяните. За да бъдат опазени израилтяните, бе им заповядано да напръскат стълбовете и горния праг на вратите си с кръвта на заклано агне. Всяка къща трябваше да бъде така отбелязана, че когато дойде ангелът да изпълни смъртната присъда, да отмине домовете на израилтяните. След като изпрати това наказание на Египет, Господ каза на Мойсей: “Посвети на Мене всяко първородно... и човек, и животно; то е Мое”, “защото... в деня, когато поразих всяко първородно в Египетската земя, Аз осветих за Себе Си всяко първородно в Израил, и човек, и животно; Мои ще бъдат. Аз съм Йехова” ( Изх.;13:2 Числа; 3:13 Изх. 13:2; Числа 3:13). След като бе установена службата в скинията, Господ избра Левиевото племе да служи в светилището на мястото на първородните от целия Израил. Но първородните трябваше да се смятат за Господни и да се откупват. Затова законът за представяне на първородните бе от особено значение. Като паметник за чудното Господне избавление на израилевите чада той символизираше едно по-велико освобождение, което щеше да бъде извършено от единородния Божи Син. Както напръсканата кръв по стълбовете и горния праг на вратите бе спасила първородните на Израил, така и кръвта на Христос има сила да спасява света. Какво значение имаше тогава представянето на Христос! Но свещеникът не виждаше през завесата; той не можеше да прочете тайната, която се криеше зад нея. Представянето на деца бе обикновена сцена. Ден след ден свещеникът получаваше парите за откупа на бебетата, представяни пред Господа. Ден след ден той извършваше работата си по навик, отдавайки малко внимание на родителите и на децата, освен ако забележеше у родителите признаци за богатство или високо положение. Йосиф и Мария бяха бедни и когато дойдоха с детето си, свещеникът видя само мъж и жена, облечени като галилеяни, с най-скромни одежди. В тяхната външност нямаше нищо, което да привлече вниманието му, а и представиха само приноса, определен за по-бедните класи. Свещеникът извърши официалната церемония. Пое детето в ръцете си и го издигна пред олтаря. След като го върна в ръцете на майка му, записа “Исус” в свитъка на първородните. Малко разбираше той, че бебето, лежащо в ръцете му, бе Величието на Небето, Царят на славата. Свещеникът и не помисли, че това бебе бе Този, за Когото Мойсей бе писал: “Господ Бог ще ви въздигне от братята ви пророк, както въздигна мене: Него слушайте във всичко, каквото би ви рекъл” ( 3:22 Деян. 3:22). Той не помисли, че това бебе е Този, чиято слава Мойсей се молеше да види. Но Един по-велик от Мойсей лежеше в ръцете на свещеника и когато той записа името на детето, записа името на Един, Който бе основата на цялата еврейска теологична система. Това име трябваше да бъде гаранцията за нейната смърт. Тъй като системата на жертви и приноси бе вече остаряла, символът бе срещнал своето изпълнение и сянката - своята същност. Шекината* се бе оттеглила от светилището, но в Детето от Витлеем бе открита славата, пред която се покланят ангелите. Това нищо несъзнаващо бебе беше обещаното семе, към което сочеше първият олтар, издигнат до вратите на Едем. Това бе Сило, дарителят на мира. Той бе обявил Себе Си пред Мойсей, като “Аз Съм”. Той бе водачът на Израил в огнения и в облачния стълб. Това бе Този, Когото пророци бяха предсказали отдавна. Той бе Желанието на всички народи, Коренът и Отрасълът Давидов, Светлата утринна звезда. Името на това безпомощно малко бебе, записано в свитъка на Израил, обявявайки Го за наш брат, бе надеждата на падналото човечество. Детето, за което се плати откуп, бе Този, Който щеше да даде откуп за греховете на целия свят. Той бе истинският “първосвещеник над Божия дом”, глава на “несменяемо свещенство”, посредник до “дясната ръка на Величието във висините” ( Евр.;10:21 Евр.; 7:24 Евр.; 1:3 Евр. 10:21, 7:24, 1:3). Духовните неща се разбират духовно. В храма Божият Син бе посветен на делото, което бе дошъл да извърши. Свещеникът Го погледна, както поглеждаше всяко друго дете. Но макар че той нито видя, нито почувства нещо особено, Божият акт да даде Сина Си на света бе оценен. Намери се един, който разпозна Христос. “И ето, имаше в Ерусалим един човек на име Симеон; и тоя човек бе праведен и благочестив и чакаше утехата на Израил; и Светият Дух беше в него. Нему бе открито от Светия Дух, че няма да види смърт, докле не види Христа Господен.” Като влезе в храма, Симеон видя едно семейство, което представяше първородния си син пред свещеника. Видът на родителите издаваше бедността им. Но Симеон разбра внушението на Духа и бе дълбоко развълнуван от това, че представеното на Господа дете бе Утехата на Израил, Този, Когото той копнееше да види. На изумения свещеник Симеон изглеждаше като изпаднал в екстаз. Детето бе върнато на Мария, но Симеон го взе в ръцете си и го представи на Бога и радост, каквато не бе изпитвал никога преди, проникна в душата му. Като издигна детето Спасител към небето, той каза: “Сега, Владико, отпущаш слугата Си в мир. Според думата Си. Защото видяха очите ми спасението, което Си приготвил пред всички люде; светлина да просвещава народите. И слава на Твоите люде Израил.” Духът на пророчеството бе върху този човек и докато Йосиф и Мария стояха, чудейки се на думите му, той ги благослови и каза на Мария: “Ето, това детенце е поставено за падане и ставане на мнозина в Израил и за белег, против който ще се говори; да, и на сама тебе меч ще прониже душата ти, за да се открият помислите на много сърца.” Също и Анна, една пророчица, влезе и потвърди свидетелството на Симеон за Христос. Докато Симеон говореше, лицето й се освети от Божията слава и тя изля сърдечната си благодарност, че й бе позволено да види Христос - Господа. Тези скромни поклонници не бяха изучавали напразно пророчествата. Но ония, които заемаха постове на управници и свещеници в Израил, макар да имаха пред себе си скъпоценните думи на пророчеството, не ходеха в пътя на Господа и очите им не бяха отворени, за да видят Светлината на живота. Така е до днес. Събития, върху които е съсредоточено вниманието на цялото Небе, остават неразпознавани, протичат незабелязани от религиозните водачи и от поклонниците в Божия дом. Хората признават Христос в историята, но отблъскват живия Христос. Христос, призоваващ в Словото Си към саможертва, действащ в бедните и страдащите, които молят за утеха, действащ чрез праведната кауза, която включва бедност, труд и укор, днес не се приема с по-голяма готовност, отколкото преди хиляда и осемстотин години. Мария се замисли върху обширното и далече стигащо пророчество на Симеон. Като погледна детето в ръцете си и си спомни думите, изговорени от пастирите във Витлеем, тя се изпълни с благодарствена радост и светла надежда. Думите на Симеон й напомниха пророчеството на Исая: “И ще израсне пръчка от Йесеевия пън и Отрасъл из корените му ще носи плод; и духът Господен ще почива на Него, дух на мъдрост и разум, дух на съвет и на сила, дух на знание и на страх от Господа... Правдата ще бъде пояс на кръста Му и верността - пояс на хълбоците Му.” “Людете, които ходеха в тъмнина, видяха голяма светлина; на ония, които седяха в земя на смъртна сянка, изгря им светлина... Защото ни се роди Дете, Син ни се даде и управлението ще бъде на рамото Му; и името Му ще бъде Чуден, Съветник, Бог могъщ, Баща на вечността, Княз на мира” ( 11:1-5 9:2-6 Исая 11:1-5, 9:2-6). Но Мария не разбра мисията на Христос. Симеон бе пророкувал за Него, че ще бъде светлина за езичниците и слава за Израил. Също и ангелите бяха съобщили, че раждането на Спасителя е радост за всички народи. Бог искаше да поправи тесногръдото еврейско разбиране за делото на Месия. Той желаеше хората да Го видят не само като Освободител на Израил, но и като Изкупител на света. Но трябваше да минат много години, докато самата майка на Исус разбере Неговата мисия. Мария очакваше царуването на Месия на Давидовия трон, но не видя кръщението със страданията, с които той трябваше да бъде спечелен. Чрез Симеон й бе открито, че Месия няма да премине пътя си през света безпрепятствено. В думите към Мария: “Меч ще прониже душата ти” Бог в нежната Си милост намекна на Исусовата майка за мъката, която тя вече бе започнала да носи заради Него. “Ето - каза Симеон, - това детенце е поставено за падане и ставане на мнозина в Израил и за белег, против който ще се говори.” Тези, които искаха да станат, трябваше преди това да паднат. Ние трябва да паднем върху Скалата и да се сломим, преди да можем да бъдем издигнати в Христос. Егоизмът трябва да бъде свален от трона, гордостта - да се смири, ако искаме да познаем славата на духовното царство. Евреите не пожелаха да получат славата, която се постига чрез смирение. Затова не приеха своя Изкупител. Той бе знак, срещу който се говореше. “...за да се открият помислите на много сърца.” В светлината на живота на Спасителя сърцата на всички, от Създателя до княза на тъмнината, биват разкрити. Сатана бе представил Бога като егоист и потисник, който иска всичко, а не дава нищо, който изисква служба от творенията Си за Своя собствена слава, без да прави жертви за доброто им. Но Христовият дар открива Бащиното сърце. Той свидетелства, че мислите на Бога за нас са “мисли за мир, а не за зло” ( 29:11 Еремия 29:11). Заявява, че докато Божията омраза към греха е силна като смъртта, любовта Му към грешника е по-силна от смъртта. След като е предприел нашето изкупление, Той не ще пожали нищо, колкото и да е скъпо, за да завърши делото Си. Никоя истина, съществена за нашето спасение, не бе задържана, никое чудо на милост не бе пренебрегнато, никое Божествено средство не остана неизползвано. Натрупана бе благодат върху благодат, дар върху дар. Цялото съкровище на небето бе достъпно за тези, които Той се стараеше да спаси. Като събра богатствата на вселената и отвори източниците на безграничната сила, Бог ги даде всички в ръцете на Христос и каза: “Всичко това е за човека. Използвай тези дарби, за да го убедиш, че няма по-голяма от Моята любов нито на земята, нито на небето. Най-голямото му щастие ще бъде да Ме обича.” На Голготския кръст любовта и егоизмът застанаха лице с лице. Това бе коронната им изява. Христос бе живял само за да утешава и благославя и предавайки Го на смърт, Сатана показа злобата и омразата си към Бога. Той явно доказа, че истинското намерение на неговия бунт бе да детронира Бога и да унищожи Този, чрез Когото бе показана Божията любов. Чрез живота и смъртта на Исус мислите на хората също излязоха наяве. От яслите до кръста животът на Исус бе призив за себеотдаване и за съпричастност в страданието. Той разбули намеренията на хората. Дойде с небесната истина и всички, които слушаха гласа на Светия Дух, бяха привлечени към Него. Тези, които се покланяха на себе си, принадлежаха към сатанинското царство. Чрез отношението си към Христос всички щяха да покажат на чия страна стоят. И така всеки сам осъжда себе си. В деня на последния съд всяка загубена душа ще разбере значението на отхвърлянето на истината. Кръстът ще бъде представен и истинското му значение ще бъде схванато от всеки ум, който е бил заслепен от греха. Пред голготската сцена с нейната тайнствена Жертва грешниците ще се почувстват осъдени. Всяко лъжливо извинение ще бъде пометено. Човешкото отстъпление ще се яви в отвратителния си характер. Хората ще видят какъв избор са направили. Всеки въпрос на истина и заблуда в процеса на тъй дълго продължилата борба, тогава ще се изясни. В съда на вселената Бог ще застане чист от обвинение за съществуването или продължаването на злото. Ще бъде показано, че Божествените заповеди не са причина за греха. Не е имало никакъв недостатък в Божието управление, нито причина за недоволство. Когато мислите на всички сърца бъдат открити, и верните, и бунтовниците ще кажат заедно: “Праведни и истинни са Твоите пътища, Царю на вековете. Кой няма да се бои от името Ти, Господи, и да го прослави? ...защото се явиха Твоите праведни съдби” ( Откр. 15:3, 4).

“Роди ви се Спасител” Царят на славата се сниши, за да приеме човешки образ. Грубо и негостоприемно бе земното обкръжение на Исус. Славата Му бе покрита, така че величието на Неговата външност да не стане предмет на внимание. Той избягна всяка показност. Богатства, светски почести и човешко величие никога не могат да спасят душата от смърт. Исус нямаше намерение да привлича хората със земното си естество. Само красотата на небесната истина трябваше да привлече тези, които щяха да Го последват. Характерът на Месия бе отдавна предсказан в пророчество и Той желаеше хората да Го приемат чрез свидетелството на Словото Божие. Ангелите се чудеха на славния план за изкуплението. Те наблюдаваха, за да видят как Божият народ ще приеме Сина, облечен в човешко естество. Ангели слязоха в земята на избрания народ. Другите народи се занимаваха с басни и се покланяха на фалшиви богове. Ангелите слязоха в земята, където бе разкрита Божията слава и бе изгряла светлината на истината. Другите народи се занимаваха с басни и се покланяха на фалшиви богове. Ангелите дойдоха невидими в Ерусалим при тези, които бяха определени да излагат Святото слово, и при свещениците в Божия дом. Вече на свещеник Захария по време на служба пред олтара бе съобщено за близостта на Христовото идване. Предвестникът бе вече роден, мисията му бе засвидетелствана чрез чудеса и пророчества. Новините за раждането и за чудното значение на мисията Му бяха познати дори извън пределите на страната. Но Ерусалим не се готвеше да посрещне своя Изкупител. С удивление небесните вестители наблюдаваха безразличието на народа, който Бог бе призовал да разнесе по света светлината на свещената истина. Еврейският народ бе запазен, за да свидетелства, че Христос ще се роди от семето на Авраам и от Давидовия род; но той не позна колко е близко идването Му. В храма всяка сутрин и всяка вечер се принасяше жертва, която бе символ на Божия Агнец; но въпреки това дори и тук никой не се приготви да Го посрещне. Свещениците и учителите на народа не знаеха, че най-великото събитие на вековете предстои съвсем скоро. Те повтаряха своите изгубили смисъл молитви, изпълняваха ритуалите на богослужението, за да ги видят хората, но в борбата си за богатство и светска чест не се приготвиха за откровението на Месия. В същото безразличие тънеше и Израилевата земя. Сърцата, изпълнени с егоизъм и светска суета, не бяха докоснати от радостта, която вълнуваше цялото Небе. Само малцина копнееха да видят Невидимия. При тях бяха изпратени небесни посланици. Ангели придружиха Йосиф и Мария в пътуването им от техния дом в Назарет до Давидовия град. Заповедта на римския император за преброяване на народите в огромната му империя стигна и до обитателите на Галилейските хълмове. Както Кир в древността бе призован на трона на световната империя, за да освободи Господните пленници, така и Цезар Август бе инструмент за изпълнението на Божията цел - майката на Исус да бъде доведена във Витлеем. Тя бе от Давидовия род, а Синът на Давид трябваше да се роди в Давидовия град. От Витлеем, каза пророкът, “ще излезе... Един, Който ще бъде Владетел в Израиля, Чийто произход е от начало, от вечността” ( Михей; 5:2 Михей 5:2). Но в града на царския си род Йосиф и Мария не бяха познати и почетени. Уморени и бездомни, те прекосиха надлъж и шир тясната улица от градската порта до източния изход на града, напразно търсейки място за почивка през нощта. За тях нямаше място в претъпканата страноприемница. Най-накрая намериха подслон в една груба постройка, където държаха добитъка. И тук се роди Спасителят на света. Хората не знаеха за това, но небето се изпълни с радост. С още по-дълбок интерес и нежност святите същества от света на светлината бяха привлечени към земята. Целият свят бе станал по-светъл от Неговото присъствие. Над Витлеемските хълмове се събра неизброимо множество ангели. Те очакваха сигнал да изявят на света добрите вести. Ако израилевите водачи бяха верни на своя пост, биха споделили радостта да прогласят раждането на Исус. Но сега те бяха отминати. Бог заявява: “...ще изливам вода над жадната земя и реки на сухата почва.” “Виделина изгрява в тъмнината за праведните” ( 44:3 112:4 Исая 44:3; Пс. 112:4). Блестящи лъчи от Божия трон ще изгреят за тези, които търсят светлина и я приемат с радост. По полетата, където някога момчето Давид беше пасло своето стадо, пастири все още бдяха на нощна стража. В тихите часове те разговаряха за обещания Спасител и се молеха Царят да дойде на Давидовия трон. “И ангел от Господа застана пред тях и славата на Господа ги осия; и те се уплашиха много. Но ангелът им рече: Не бойте се, защото ето, благовестявам ви голяма радост, която ще бъде за всичките люде. Защото днес ви се роди в Давидовия град Спасител, който е Христос Господ.” При тези думи славни видения изпълниха умовете на слушащите пастири. Дошъл Освободител на Израил! Власт, въздигане, триумф се свързваха с Неговото идване. Но ангелът трябваше да ги приготви да разпознаят своя Спасител в бедност и смирение: “И това ще ви бъде знакът - каза той, - ще намерите Младенец, повит и лежащ в ясли.” Небесният вестител успокои страховете на овчарите. Той им каза как да намерят Исус. Погледна с милост на човешката им слабост и им даде време да свикнат с Божественото му излъчване. Тогава радостта и славата не можаха повече да бъдат скривани. Цялата равнина се освети от светлината, излъчвана от Божиите множества. Земята бе утихнала, а небето се бе свело да слуша песента: “Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците... “ О, ако можеше днес човечеството да вникне в тази песен! Думите и музиката й ще отекват до края на времето и ще звучат до края на земята. Когато се вдигне Слънцето на правдата с изцеление в крилете Си, тази песен ще отекне с гласовете на голямо множество като глас от много води: “Алилуя! Защото Господ, нашият Бог, всемогъщият, царува” ( Откр.;19:6 Откр. 19:6). Когато ангелите изчезнаха, светлината угасна и сенките на нощта паднаха над Витлеемските хълмове. Но най-ярката картина, видяна някога от човешки очи, остана в паметта на пастирите. “Щом ангелите си отидоха от тях на небето, овчарите си рекоха един на друг: Нека отидем тогава във Витлеем и нека видим това, що е станало, което Господ ни изяви. И дойдоха бързо, и намериха Мария и Йосиф, и Младенеца, лежащ в яслите.” Тръгвайки с голяма радост, те разказаха какво бяха видели и чули. “И всички, като чуха, се зачудиха за това, което овчарите им разказаха. Мария спазваше всички тия думи и размишляваше за тях в сърцето си. И овчарите се върнаха, славещи и хвалещи Бога... “ Небето и земята днес не са по-далеч едно от друго, както в оная нощ, когато овчарите чуха песента на ангелите. И днес човечеството е все още обект на небесна защита, както и тогава, когато обикновени хора с обикновени занятия се срещаха с ангели посред бял ден и разговаряха с небесни вестители по лозя и ниви. И в нашия ежедневен живот Небето може да бъде много близко. Ангели от небесните дворове ще придружават стъпките на тези, които изпълняват Божиите заповеди. Историята на Витлеем е неизчерпаема тема. В нея е скрита “дълбочината на богатството на премъдростта и знанието за Бога” ( 11:33 Римл. 11:33). Удивлява ни жертвата на Спасителя, който замени небесния трон с ясли и близостта на обожаващите Го ангели с животните в обора. Човешката гордост и себедоволство са порицавани в Негово присъствие. Но това бе само началото на Неговото чудно снизхождение. Би било голямо унижение за Божия Син да приеме човешко естество даже тогава, когато Адам бе още невинен в Едем. Но Исус прие да стане човек в момент, когато расата бе отслабнала от четири хиляди години грях. Като всяко дете на Адам Той прие последиците от действието на великия закон за наследствеността. Тези резултати се виждат в историята на земните Му праотци. С такава наследственост Христос дойде да сподели нашите скърби и изкушения и да ни даде пример за безгрешен живот. В небесата Сатана бе мразил Христос за поста Му в Божиите дворове. Намрази Го още повече, когато той самият бе детрониран. Мразеше Този, Който се закле да изкупи расата на грешниците. Но Бог позволи на Своя Син да дойде точно в света, който Сатана претендираше, че владее, като безпомощно бебе, подчинено на слабостта на човечеството. Господ Му позволи да срещне опасностите, присъщи на живота на всеки човек, да се бори, както всяко човешко дете с риск да падне и да изгуби вечността. Сърцето на един земен баща копнее за своя син. Той гледа лицето на малкото си дете и трепери при мисълта за смъртна опасност. Силно желае да защитава скъпото си дете от силата на Сатана, да го държи настрана от изпитания и конфликти. Но за да е сигурен пътя на живота на нашите малки, Бог преживя още по-ожесточен конфликт и се изправи пред още по-страхотен риск, като даде Своя единороден Син. “Това е любов”. Чудете се, небеса, и удивлявай се, о, земя!

“А когато се изпълни времето” “А когато се изпълни времето, Бог изпрати Сина Си..., за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението” ( 4:4,5 Гал. 4:4, 5). Идването на Спасителя бе предсказано в Едем. Когато Адам и Ева чуха за пръв път това обещание, започнаха да очакват скорошното му изпълнение. Те посрещнаха с радост своя първороден син, надявайки се, че може би той е Освободителят. Но изпълнението на обещанието се бавеше. Тези, които първи го получиха, умряха, без да Го дочакат. От дните на Енох това обещание бе повтаряно от патриарси и пророци. То поддържаше жива надеждата за Неговото явление, но Той все не идваше. Пророчеството на Даниил откри времето на идването Му, но не всички тълкуваха вестта правилно. Минаваха век след век, гласовете на пророците замлъкнаха. Ръката на поробителя тежеше върху Израил и мнозина бяха готви да възкликнат: “Дните минават, а никое видение не се сбъдва” ( Езекиил;12:22 Езекиил 12:22). Но както звездите в огромните орбити на начертания си път, така и Божиите намерения нито избързват, нито се отлагат. Чрез символите на голямата тъмнина и димящата пещ Бог бе открил на Авраам робството на Израил в Египет. Той бе заявил, че времето за пребиваването на евреите там ще бъде четиристотин години. “И подир това - каза Той - ще излязат с голям имот” ( Бит.;15:14 Бит. 15:14). Срещу тези думи напразно воюва цялата власт на гордата фараонова империя. Точно “в същия ден”, посочен в Божието обещание, “всичките войнства Господни излязоха от Египетската земя” ( Изх.;12:41 Изх. 12:41). Така в небесния съвет бе определен и часът за идването на Христос. Когато големият часовник на времето посочи точния час, Исус се роди във Витлеем. “Когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син.” Провидението бе насочило движенията на народите, вълната на човешкия импулс и влияние, за да узрее светът за идването на Избавителя. Народите бяха обединени под едно управление. Един език се говореше навсякъде и бе признат за официален. Евреите от всички земи, където бяха разпръснати, се събираха в Ерусалим за годишните празници. Като се връщаха в местата, където живееха, те можеха да разнасят вестта за идването на Месия. По това време езическите системи губеха влиянието си над народа. Хората бяха уморени от празна показност и басни. Копнееха за религия, която да задоволи сърцето. Но макар да изглеждаше, че светлината на истината се е отдръпнала от хората, имаше много, които търсеха светлината, изпълнени с тревога и скръб. Те жадуваха да се запознаят с живия Бог и да получат уверение за живот след смъртта. Тъй като евреите се бяха отклонили от Бога, вярата им бе помръкнала и надеждата им едва мъждукаше, осветлявайки бъдещето неясно. Думите на пророците оставаха неразбрани. За множеството от народа смъртта бе ужасна тайна, пълна с несигурност и мрак. Не само плачът на майките от Витлеем, но и викът, откъснат от сърцето на човечеството, бе пренесен през вековете от пророка, гласа в Рама, - “плач и голямо ридание; Рахил оплакваше чадата си и не искаше да се утеши, защото ги няма вече” ( 2:18 Матей 2:18). В “мястото на смъртната сянка” хората нямаха утеха. Те мечтаеха да видят Освободител, когато тъмнината щеше да бъде разпръсната и тайната на бъдещето - разкрита. Извън еврейския народ имаше хора, които предсказаха появяването на един Божествен учител. Тези хора бяха търсачи на истината и на тях бе даден Духът на Боговдъхновението. Такива учители се появяваха един след друг като звезди в тъмното небе. Пророческите им думи запалваха надежда в сърцата на хиляди в езическия свят. От стотици години Писанията бяха преведени на гръцки, който тогава се говореше по цялата Римска империя. Евреите бяха разпръснати навсякъде и тяхното очакване идването на Месия се споделяше в известна степен и от езичниците. Сред ония, които евреите наричаха езичници, имаше хора, които разбираха пророчествата в Писанията за Месия по-добре от израилевите учители. Имаше такива, които се надяваха Той да дойде като освободител от греха. Философите се стараеха да проникнат в тайната на еврейското богослужение. Но гордостта на евреите пречеше да се разпространи поверената им светлина. Като се стараеха да поддържат разделение между себе си и другите народи, те не желаеха да предадат знанията за значението на символичната служба, които все още притежаваха. Истинският тълкувател трябваше да дойде. Този, който бе представен чрез символите, трябваше да обясни значението им. Чрез природата, чрез образи и символи, чрез патриарсите и пророците Бог бе говорил на света. Но на хората трябваше да се дадат уроци на човешки език. Вестителят на завета трябваше да говори. Трябваше да се чуе гласът Му в собствения Му храм. Христос трябваше да дойде и да изговори думи, които да бъдат ясно разбрани. Той, авторът на Истината, трябваше да отдели Истината от плявата на човешките прибавки, които я обезсилваха. Принципите на Божието управление и планът на изкуплението трябваше да се посочат ясно. Уроците на Стария завет трябваше да бъдат прогласени пред хората в пълнота. Сред евреите още имаше верни души, потомци на оня свят род, чрез който бе запазено знанието за Бога. Те още се надяваха да се изпълни обещанието, дадено на бащите им. Укрепваха вярата си, като пребъдваха в уверението, дадено на Мойсей: “Господ Бог ще ви въздигне от братята ви пророк, както въздигна мене” ( 3:22 Деян. 3:22). Отново и отново четяха как Той ще “седне да съди земята”, как островите ще “очакват Неговата поука”, как езичниците ще “дойдат при светлината Ти и царете при бляскавата Ти зора” ( 42:4 60:3 Исая 42:4, 60:3). Думите на умиращия Яков ги изпълваха с надежда: “Не ще липсва скиптър от Юда, нито управителев жезъл отсред нозете му, докле дойде Сило” ( Бит.;49:10 Бит. 49:10). Западащата сила на Израил свидетелстваше, че скоро предстои идването на Месия. Пророчеството на Даниил рисуваше славата на Неговото царуване над една империя, която ще покори всички земни царства и според думите на пророка “ще пребъде вечно” ( Даниил; 2:44 Даниил 2:44). Докато малцина разбираха естеството на Христовата мисия, широко бе разпространено очакването на един могъщ княз, който ще установи своето царство в Израил и който ще дойде като освободител на народите. Времето се изпълни. Човечеството, деградирало от векове на престъпление, копнееше за идването на Изкупителя. Сатана бе работил, за да създаде бездна - дълбока и непроходима, между небето и земята. Чрез измамите си той бе затвърдил хората в греха. Целта му бе да изчерпи Божието дълготърпение и да угаси любовта Му към човека, за да остане светът под сатанинското му управление. Сатана се опитваше да скрие от хората знанието за Бога, да отклони вниманието им от Божия храм и да установи свое собствено царство. Неговата борба за върховенство изглеждаше почти напълно успешна. Истина е, че във всяко поколение Бог е имал Свои работници. Дори сред езичниците имаше хора, чрез които Христос действаше, за да издигне народа от греха и деградацията. Но тези хора бяха презирани и мразени. Много от тях понесоха насилствена смърт. Тъмната сянка, която Сатана бе хвърлил върху света, се сгъстяваше все повече. Чрез езичеството Сатана бе отклонил от векове хората от Бога, но големия си триумф спечели, когато изврати вярата на Израил. Като служеха и се покланяха на собствените си представи, езичниците изгубиха знанието за Бога и изпадаха все повече и повече в поквара. Така стана и с Израил. Принципът, че човек може сам да се спаси чрез собствените си дела, стоеше в основата на всяка езическа религия, но той стана принцип и на еврейската религия. Сатана го присади в нея. И където се спазваше, хората нямаха бариера против греха. Вестта за спасението се предава на човеци чрез човеци. Но евреите се опитаха да придобият монопол върху истината, която е вечен живот. Те бяха складирали живата манна и тя се развали. Религията, която се опитваха да запазят само за себе си, стана престъпление. Те ограбиха Бога, отнемайки Неговата слава и измамиха света с фалшиво евангелие. Отказаха да се посветят на Бога за спасението на света и станаха служители на Сатана за унищожаването на този свят. Народът, който Бог бе призовал да бъде стълб и основа на истината, стана представител на Сатана. Вършеше делата, които той желаеше да върши, като представяше фалшиво Божия характер и стана причина светът да вижда в Бога тиранин. Самите свещеници, които служеха в храма, престанаха да разбират значението на своята служба. Те вече не виждаха същността на символите. Представяйки жертвоприношенията, те бяха като актьори, играещи в пиеса. Постановленията, които Бог бе дал, заслепиха ума и закоравиха сърцата им. Бог вече нищо не можеше да стори за хората чрез тях. Цялата система трябваше да бъде отстранена. Измамата на греха бе достигнала върха си. Всички средства за покваряване на човешките души бяха пуснати в действие. Като гледаше света, Божият Син видя страдание и нищета. Той съжаляваше, че хората бяха станали жертва на сатанинската жестокост. Гледаше със съчувствие покварените, убиваните и погубените. Те си бяха избрали управител, който ги бе привързал с вериги към колесницата си като пленници. Объркани и измамени, те се движеха в мрачна процесия към вечна гибел, към смъртта, в която няма надежда за живот, към нощ, след която не иде зора. Сатанинските представители бяха въплътени в човеци. Телата на човешки същества, създадени да бъдат храм, в който да обитава Бог, бяха станали обиталище на демони. Чувствата, нервите, страстите и органите на човека бяха впрегнати от свръхестествени сили за задоволяване на най-отвратителни похоти. Върху човешките лица бе белязан самия печат на демоните. Лицата им отразяваха легиона от злините, от които бяха обхванати. Такава бе гледката, която се откри пред погледа на Изкупителя на света. Каква картина видяха очите на Безкрайната Чистота! Грехът бе станал наука, а порокът - и осветена част от религията. Бунтът бе пуснал дълбоки корени в сърцата и враждебността на човека към Небето бе станала още по-буйна. На вселената бе показано, че без Бога човечеството не можеше да си помогне. Нов елемент на живот и сила трябваше да му бъде даден от Този, Който сътвори света. С напрегнат интерес непадналите светове наблюдаваха как Йехова ще се вдигне и ще помете земните обитатели. И ако Бог бе направил това, Сатана бе готов да проведе плана си, за да си осигури предаността на небесните същества. Той бе заявил, че принципите на Божието управление правят прощението невъзможно. Ако светът бъдеше унищожен, Сатана щеше да твърди, че обвиненията му са оправдани. Готов бе да хвърли вината върху Бога и да разпространи своя бунт сред горните светове. Но вместо да унищожи света, Бог изпрати Своя Син, за да го спаси. Макар че поквара и непокорство можеха да се видят дори в най-отдалечените краища на света, намерен бе начин за възстановяване. В самата криза, когато Сатана бе готов да отпразнува победата си, Божият Син дойде с вестта за Божествена благодат. Във всяка епоха, във всеки час Божията любов бе насочена към падналата в грях раса. Въпреки извращенията на хората Бог продължи да дава сигналите за милост. И когато се изпълни времето, Божеството се прослави, като изля върху света поток от целителна благодат, която никога нямаше да бъде оттеглена, докато не се изпълни планът на спасението. Когато Сатана ликуваше, че бе успял да заличи Божия образ в човека, Исус дойде да възстанови в човека образа на Създателя му. Само Христос можеше да оформи отново характера, развален от греха. Той дойде да изгони демоните, които бяха подчинили волята. Дойде да ни вдигне от прахта, да възстанови отново опорочения характер по образа на Своя Божествен характер и да го направи красив със собствената Си слава.

Избраният народ Повече от хиляда години еврейският народ бе чакал идването на Спасителя. Това събитие бе основа на най-светлите надежди на евреите. В песни и пророчества, в ритуалите на храма и в домашните молитви те включваха Неговото име. Но когато дойде, не Го познаха. Възлюбеният на небето бе за тях “като корен от суха земя, нямаше благообразие, нито приличие” и не видяха в Него красота, за да Го пожелаят. “У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха” ( 53:2 1:11 Исая 53:2; Йоан 1:11). Но Бог бе избрал Израил. Той го бе призовал да опази сред хората знанието за Неговия закон, да опази символите и пророчествата, които сочеха към Спасителя. Желанието Му бе Израил да бъде извор на спасение за света. Това, което Авраам бе в своята земя, Йосиф - в Египет и Даниил - във вавилонския дворец, това трябваше да бъдат и евреите сред другите народи - да разкриват Бога. Като призова Авраам, Господ му каза: “...ще те благословя; и ще бъдеш за благословение;... и в тебе ще се благословят всички земни племена” ( Бит.;12:2,3 Бит. 12:2, 3). Същото обещание бе повторено чрез пророците. Дори след като Израил бе опустошен от война и пленничество, обещанието бе: “И останалите от Яков ще бъдат всред много племена като роса от Господа, като леки дъждове на тревата, които не чакат човека, нито се бавят за човешките чада” ( Михей; 5:7 Михей 5:7). Чрез Исая Бог заяви за храма в Ерусалим: “Защото домът Ми ще се нарече молитвен дом на всичките племена” ( 56:7 Исая 56:7). Но израилтяните устремиха надеждите си към светско величие. От времето, когато влязоха в ханаанската земя, те отстъпиха от Божиите заповеди и последваха езичниците. Напразно Бог ги предупреждаваше чрез пророците Си. Напразно страдаха, наказани с езическото робство. След всяка реформация следваше още по-ниско падение. Ако израилтяните бяха верни на Бога, Той щеше да изпълни Своята цел чрез тях - да ги възвиси като народ, достоен за уважение. Ако бяха послушни, Той би ги издигнал “по-високо от всичките народи, които е направил за похвала, за именитост и за слава... “. “Всички народи по земята - каза Мойсей - ще видят, че ти си наречен на Господнето име и ще се убоят от тебе.” Като чуят тези думи, народите ще кажат: “Ето, мъдри и разумни люде са тия на тоя велик народ” ( 26:19 28:10 4:6 Второзак. 26:19, 28:10, 4:6). Но поради тяхната невярност Божието намерение можеше да се изпълни само чрез продължителни беди и унижения. Израилтяните бяха подчинени на Вавилон и разпръснати по земите на езичниците. В нещастията си мнозина подновиха своята вярност към завета. Като закачиха арфите си на вървите и плачеха за святия храм, останал пуст, светлината на истината изгря чрез тях и знанието за Бога се разнесе между народите. Езическите жертвени системи представляваха извращение на системата, наредена от Бога. Мнозина, които искрено спазваха езическите ритуали, научиха от евреите какво е значението на Божествено постановената служба и чрез вяра прегърнаха обещанието за Изкупител. Много от изгнаниците бяха преследвани. Немалко от тях загубиха живота си, защото отказаха да осквернят съботата и да съблюдават езическите празници. Когато идолопоклонниците биваха подбуждани да смажат истината, Господ довеждаше слугите си лице в лице с царе и управители, за да могат и те, и народът им да получат светлина. Отново и отново най-великите монарси бяха водени да възвестяват върховенството на Бога, на Когото се покланяха техните еврейски пленници. Чрез вавилонското робство израилтяните бяха успешно излекувани от поклонението на идоли. През следващите векове те страдаха от потисничеството на езическите неприятели, докато не се затвърди убеждението, че успехът им зависи от изпълнението на Божия закон. Но за мнозинството от евреите послушанието не бе подбудено от любов. Мотивите им бяха егоистични. Те отдаваха външна служба на Бога само за придобиване на национално величие. Не станаха светлината за света, но се изключиха от света, за да избягнат изкушението от идолопоклонство. В наставленията, дадени от Мойсей, Бог бе поставил ограничения за връзката им с езичниците, но те бяха изтълкувани фалшиво. Вместо да ги предпазят да не приемат езическия начин на живот, те станаха разделителна стена между Израил и другите народи. Евреите виждаха в Ерусалим своята надежда и наистина ревнуваха да не би Господ да се смили и над езичниците. След завръщането от Вавилон започна да се обръща особено внимание на религиозните наставления. По цялата страна бяха издигнати синагоги, където свещеници и книжници обясняваха закона. Бяха създадени и училища, в които наред с изкуства и науки се проповядваха принципите на правдата. Но тези институции се поквариха. През време на пленничеството много от евреите бяха приели езически идеи и обичаи и сега ги включиха в религиозната си служба. В много неща се съобразяваха с обичаите на идолопоклонството. Като отстъпиха от Бога, евреите в голяма степен загубиха смисъла на обредната служба. А тази служба бе установена от Христос. Във всяка своя част тя бе символ за Него и бе изпълнена с живот и духовна красота. Но евреите загубиха духовния живец на церемониите си и се отклониха към мъртва формалност. Уповаваха се на самите жертви и наредби вместо на Този, Когото те символизираха. За да запълнят мястото на онова, което бяха изгубили, свещениците и равините умножаваха изискванията си и колкото по-сурови ги правеха, толкова по-малко се изявяваше Божията любов. Измерваха своята святост с количеството на церемониите, докато сърцата им се изпълваха с гордост и лицемерие. Невъзможно бе да се пази законът с всичките му дребни и обременителни предписания. Тези, които желаеха да служат на Бога и се опитваха да спазват предписанията на равините, пъшкаха под тежко бреме. Не можеха да намерят покой, укорявани от тревожната си съвест. Така Сатана работеше, за да обезкуражи народа, да потъпче представата му за характера на Бога и да предизвика презрение към вярата на Израил. Той се надяваше да потвърди своето обвинение, изявено в небесния бунт, че Божиите изисквания са несправедливи и неизпълними. “Дори Израил - заяви той - не опази закона.” Макар че евреите жадуваха за идването на Месия, те нямаха истинска представа за мисията Му. Не търсеха изкупление от греха, а освобождение от римляните. Гледаха на идващия Месия като на завоевател, който ще строши властта на подтисника и ще издигне Израил до световно господство. Така бе подготвен пътят за отхвърлянето на Спасителя. По времето, когато се роди Христос, народът стенеше под управлението на господари чужденци, измъчван от вътрешни борби. На евреите бе позволено да поддържат формално самостоятелно управление, но нищо не можеше да прикрие робството, под което се намираха, нито да ги утеши за ограничаването на властта им. Римляните предявяваха правото да назначават и отстраняват първосвещеника и този пост често бе придобиван чрез мошеничества, подкупи и дори убийства. Така свещеничеството ставаше все по-покварено. Въпреки това свещениците притежаваха голяма власт и я използваха за егоистични и користни цели. Народът бе подложен на техните безмилостни изисквания, а от римляните бе натоварен с тежки данъци. Това състояние на нещата предизвикваше широко недоволство сред народа. Често се вдигаха народни въстания. Алчност и жестокост, недоверие и духовно безразличие разяждаха сърцето на нацията. Омразата към римляните, както и националната и духовна гордост станаха причина евреите да се придържат още по-строго към установените от тях форми на поклонение. Свещениците се опитваха да поддържат репутация на святост чрез стриктно съблюдаване на религиозните церемонии. Народът, живеещ сред мрак и робство, и управниците, които се уповаваха на силата си, копнееха да дойде Този, Който ще победи неприятелите им и ще възстанови Израилевото царство. Те изучаваха пророчествата, но без духовен поглед върху тях. Така отминаха онези текстове в Писанията, които говореха за смирението на Христос при първото Му идване и тълкуваха фалшиво местата, описващи славата на Второто Му пришествие. Гордост помрачаваше погледа им. Те тълкуваха пророчествата според себелюбивите си желания.

Бог с нас "И ще Го нарекат Емануил (което значи Бог с нас)." "Светлината от познаването на Божията слава" се вижда "в лицето на Исус Христос". От вечността Господ Исус Христос бе едно с Отец; Той бе "образ на Бога", образ на величието и мощта Му, "излъчване на Неговата слава". Той дойде в нашия свят, за да изяви тази слава. Той дойде да разкрие на помрачената от греха земя светлината на Божията любов - да бъде "Бог с нас". Затова за Него бе пророкувано: "И ще Го нарекат Емануил." Идвайки да обитава между нас, Исус трябваше да разкрие Бога и на хора, и на ангели. Той бе Словото Божие - Божията мисъл, достъпна за нашите сетива. В молитвата за учениците Си Той каза: "Изявих им Твоето име" - "милостив и изпълнен с благодат, дълготърпелив и изобилстващ с доброта и истина" - "за да бъде любовта, с която Ме възлюби, в тях и Аз в тях". Но това откровение не бе дадено само за децата Му, родени тук на земята. Нашият малък свят е учебникът за вселената. Божията чудна, благодатна цел, тайната на изкупителната любов, е темата, в която "ангели желаят да погледнат" и тя ще бъде за тях предмет за изучаване през безкрайни векове. И изкупените, и непадналите същества ще намерят в кръста на Христос своята наука и песен. Ще се разкрие, че славата, грееща от лицето на Исус, е славата на саможертвената любов. В светлината на Голгота ще се види, че законът на себеотрицателната любов е закон на живота и за земята, и за небето; че любовта, която "не търси своето", има своя източник в Божието сърце; и че в кроткия и смирен Исус е разкрит характерът на Този, Който обитава в непристъпна за човека светлина. В началото Бог се разкри във всички дела на сътворението. Христос бе Този, Който разпростря небесата и положи основите на земята. Неговата ръка окачи световете в космоса и извая полските цветя. "Ти, Който със силата Си утвърждаваш планините." "Негово е морето, дори Той го е направил" (Пс. 65:6, 95:5). Бог изпълни земята с красота и въздуха с песни. И върху всичко по земята, във въздуха и в небесата Той написа вестта за любовта на Отец. Сега грехът е помрачил съвършеното творение на Бога, върху което все още стои Неговият почерк. И до днес всички сътворени същества изявяват славата на превъзходството Му. Нищо освен егоистичното човешко сърце не живее за себе си - няма птица, която да пронизва въздуха, нито животно, което се движи по земята и което да не служи на някой друг живот. Всеки лист в гората, всяка тревичка на земята имат своята служба. Във всяко дърво, храст и лист прелива този елемент на живот, без който нито човек, нито животно могат да живеят, а човекът и животното на свой ред служат за живота и на дървото, и на храста, и на листа. Цветята разлистват своята хубост, излъчват аромата си, благославяйки света. Слънцето пръска светлината си, за да радва хиляди светове. Океанът, източник на всички потоци и извори, получава водите си отвсякъде, но ги приема, за да дава. Влагата, която се издига от недрата му, пада като дъжд на земята, за да покълва и напъпва всичко по нея. Славните ангели намират радост в даването - те отдават любов и неуморна грижа за падналите и нечестивите. Небесни същества умоляват човешките сърца, носят на този тъмен свят светлина от небесните дворове. Чрез нежна и търпелива служба те действат върху човешкия дух, за да доведат грешните до приятелство с Христос, което е по-близко, отколкото те осъзнават. Но като оставим настрана тези по-малки представители, ние виждаме Бога в Исус. Гледайки Исус, откриваме, че славата на нашия Бог е да дава. "От Себе Си нищо не върша - каза Христос, - живият Отец Ме е изпратил и Аз живея чрез Отца." "Аз не търся слава за Себе Си, но славата на Онзи, Който Ме е изпратил" ( 8:28 6:57 8:50 7:18 Йоан 8:28, 6:57, 8:50, 7:18). С тези думи е изразен великият принцип, който е закон на живота за всемира. Христос получи всичко от Бога, но Той прие, за да дава. Така в небесните дворове чрез Неговата служба за всички сътворени същества се влива живот от Отца чрез възлюбения Син. Чрез Сина вълната от любов се връща с хвала и радостна служба към великия Източник на всичко. И така, чрез Христос се затваря цикълът на благотворителността, отразяващ характера на великия Дарител, законът на живота. Този закон бе нарушен в самото небе. Грехът води началото си от егоизма. Луцифер, осеняващият херувим, пожела да бъде пръв в небето. Искаше да добие власт над небесните същества, да ги откъсне от Създателя им и да спечели тяхното уважение. С тази цел той представи Бога фалшиво, приписвайки Му желание за себевъздигане. Постара се да прехвърли своите зли качества на обичащия Създател. Така измами ангелите, така измами и хората. Доведе ги до съмнение в Божието слово и до недоверие в добротата Му. Понеже Бог е Бог на справедливост и на страшно величие, Сатана Го представи като жесток и непрощаващ. Така увлече хората да се присъединят към него в бунт срещу Бога и нощта на окаяността падна над света. Земята потъна в тъмнина от фалшиво разбиране за Бога. Лукавата власт на Сатана трябваше да бъде съкрушена, за да се разсее тъмнината и светът отново да се върне при Бога. Това не можеше да се извърши чрез сила. Насилието противоречи на принципите на Божието управление. Бог желае служба само от любов; а любовта не се налага със заповед; тя не се печели със сила или власт. Само любовта пробужда любов. Да познаваш Бога, означава да Го обичаш; Неговият характер трябваше да бъде разкрит в контраст с характера на Сатана. Това дело можеше да извърши само едно Същество в цялата вселена. Само Този, който познаваше висотата и дълбочината на Божията любов, можеше да я изяви. Сред тъмната нощ на света трябваше да изгрее Слънцето на правдата "с изцеление в крилата Си" (Малахия 4:2). Планът за нашето изкупление не бе съставен след грехопадението на Адам, а преди него. Той бе откровение "на тайната, която е била замълчана от вечни времена" (Римл. 16:25). Това бе разкриване на принципите, които от вечни времена бяха в основата на Божия трон. От началото Бог и Христос знаеха за отстъплението на Сатана и за грехопадението на човека, подмамен от лукавата сила на отстъпника. Бог не нареди да съществува грехът, но го предвидя и взе мерки за да посрещне това ужасно събитие. Толкова голяма бе любовта Му към света, че се закле да даде "Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот" (Йоан 3:16). Луцифер бе казал: "Ще възвиша престола си над Божиите звезди; Ще бъда подобен на Всевишния" (Исая 14:13, 14). Но Христос, "като беше в Божия образ, пак не счете, че трябва твърдо да държи равенството с Бога, но се отказа от всичко, като взе на Себе Си образ на слуга и стана подобен на човеците" (Филип. 2:6, 7). Това бе доброволна жертва. Исус можеше да остане при Отец Си. Можеше да задържи небесната слава и службата на ангелите. Но Той избра да върне скиптъра в ръцете на Отец, като слезе от трона на вселената, за да занесе светлина на тези, които са в тъмнина, и живот на погиващите. Преди почти две хиляди години в небето се чу с тайнствена важност глас от Божия трон: "Ето, ида!" "Жертва и принос не си поискал, но приготвил си Ми тяло... Ето, дойдох (в свитъка на книгата е писано за Мене) да извърша Твоята воля, о, Боже" (Евр. 10:5-7). С тези думи се извести изпълнението на намерението, скрито от вечни векове. Исус бе готов да посети нашия свят и да се въплъти в човешко тяло. Той каза: "Приготвил си Ми тяло." Ако се бе появил със славата, която имаше при Отец преди създаването на света, ние не бихме издържали светлината на присъствието Му. За да можем да Го гледаме и да не умрем, изявлението на славата Му бе закрито. Неговата Божественост бе забулена с човешко естество - невидимата слава във видимия човешки образ. Тази велика цел биваше представяна чрез сянкови образи и символи. Горящият храст, в който Христос се яви на Мойсей, откриваше Бога. Символът, избран да представи Божеството, бе нисък храст без външна привлекателност. Но той съдържаше Безкрайния. Всемилостивият Бог обви славата Си в един най-скромен символ, за да може Мойсей да Го види и да остане жив. Също и чрез облачния стълб през деня и огнения стълб нощем Бог общуваше с Израил, разкривайки на хората волята Си и придавайки им Своята благодат. Божията слава бе засенчена и величието Му - покрито, за да могат да го видят слабите очи на смъртните човеци. Христос трябваше да дойде в "нашето унищожено тяло" (Филип. 3:21), "в подобие на човек". В очите на света Той не притежаваше красота, за да Го пожелаят. Но въпреки това бе въплътеният Бог, светлината на небето и земята. Славата на величието бе забулена и скрита, за да може да се приближи до скърбящите, изкушавани хора. Бог нареди на Мойсей за Израил: "И да Ми направят светилище, за да обитавам между тях" (Изх. 25:8). И Той обитаваше в светилището сред Своя народ. През цялото уморително скитане на израилтяните из пустинята символът на присъствието Му бе с тях. Христос разположи Своята скиния* сред нашия човешки лагер. Опъна Своята шатра до човешките шатри, за да обитава между нас и да ни запознае със своя Божествен характер и живот. "И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на единородния от Отца, пълно с благодат и истина" (Йоан 1:14). Понеже Исус дойде да обитава сред нас, ние знаем, че Бог познава нашите изпитания и съчувства на скърбите ни. Всеки син и дъщеря на Адам могат да разберат, че нашият Създател е приятел на грешниците. Защото във всяко учение на благодат, във всяко обещание за радост, във всяко дело на любов и Божествено привличане, изявено в живота на Спасителя на земята, ние виждаме "Бог с нас". Сатана представи Божия закон на любовта като закон на егоизма. Той заяви, че е невъзможно да се подчиняваме на Божиите предписания. Грехопадението на нашите първи родители и окаянството, което дойде в резултат от него, той приписа на Създателя, като подведе хората да смятат Бога за автор на греха, страданието и смъртта. Исус трябваше да развенчае тази измама. Като един от нас Той трябваше да ни даде пример за послушание. Затова прие нашето естество и премина през нашия живот. "Затова трябваше да се оприличи във всичко на братята Си" (Евр. 2:17). Ако трябваше да понесем нещо, което Исус не е понесъл, тогава точно в тази точка Сатана би представил Божията сила като недостатъчна за нас. Затова Исус бе "във всичко изкушен като нас" (Евр. 4:15). Той издържа всяко изпитание, на което сме подложени ние, не упражни за своя полза сила, която не ни е предоставена безплатно. Срещна се с изкушението като човек и победи чрез силата, дадена му от Бога. Той каза: "Драго ми е, Боже Мой, да изпълнявам Твоята воля; да, законът Ти е дълбоко в сърцето Ми" (Пс. 40:8). Като обикаляше да върши добро и лекуваше всички поразени от Сатана, Той ясно разкри на хората характера на Божия закон и естеството на службата Си. Неговият живот свидетелства, че е възможно и ние да бъдем послушни на Божия закон. Христос влезе в контакт с човечеството чрез Своето човешко естество. Като Бог Той се хвана за Божия трон. Като човешки Син ни даде пример за послушание, а като Божи Син ни дава сила за послушание. Христос бе Този, който говори на Мойсей на планината Хорив: "АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ... Така кажи на чадата Израилеви: "Оня, Който Съм, ме изпрати при вас" (Изх. 3:14). Това бе обещание за освобождението на Израил. Затова, когато дойде в човешки образ, Той заяви, че е "АЗ СЪМ". Детето от Витлеем, кроткият и смирен Спасител, е Бог, "явен в плът" (1Тимотей 3:16). А на нас ни казва: "АЗ СЪМ добрият Пастир." "АЗ СЪМ Пътят, и Истината, и Животът." "Даде Ми се всяка власт на небето и на земята" (Йоан 10:11, 6:51, 14:6; Матей 28:18). "АЗ СЪМ гарант за всяко обещание. АЗ СЪМ, не бой се. "Бог с нас" - е сигурността за освобождението ни от греха, уверение за силата ни да се подчиняваме на небесния закон. Като се унижи да приеме човешко естество, Христос разкри характер, противоположен на Сатана. Но Той слезе дори по-ниско по пътеката на смирението. "Като се намери в човешки образ, смири Себе Си и стана послушен до смърт, даже смърт на кръст" (Филип. 2:8). Както първосвещеникът сваля своите великолепни святи одежди и служи с бяла ленена дреха на обикновен свещеник, така и Христос прие образ на слуга и принесе жертва, като самият Той бе и Свещеникът, и Жертвата. "Но Той биде наранен поради нашите престъпления, бит биде поради нашите беззакония, на Него дойде наказанието, докарващо нашия мир" (Исая 53:5). Христос понесе това, което ние заслужаваме, за да може с нас да се постъпи така, както Той заслужава. Той бе осъден за нашите грехове, в които няма никакъв дял, за да може ние да бъдем оправдани чрез Неговата правда, в която ние нямаме никакъв дял. Той понесе смъртта, която принадлежеше на нас, за да можем ние да получим живота, който бе Негов. "С Неговите рани ние се изкупихме." Чрез Своя живот и чрез смъртта си Христос придоби дори нещо повече от това да възстанови разрушеното от греха. Целта на Сатана бе да раздели вечно Бога и човека, но чрез Христос ние се свързваме с Бога още по-тясно, отколкото, ако никога не бяхме съгрешили. Приемайки нашето естество, Спасителят се свърза с човека с връзка, която никога не може да се разкъса. Той е свързан с нас през вечните векове. "Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син" (Йоан 3:16). Той Го даде не само за да понесе нашите грехове и да умре като наша жертва за нас. Даде Го на падналото човечество, за да ни увери в неизменното Си намерение за мир, Бог даде единородния Си Син да стане член на човешкото семейство и завинаги да запази човешкото си естество. Това е обещанието, че Бог ще изпълни Своето Слово. "Защото ни се роди дете, Син ни се даде; и управлението ще бъде на рамото Му." Бог прие човешко естество в лицето на Своя Син и занесе това естество в най-висшето небе. "Човешкият Син" споделя трона на всемира. "Човешкият Син" ще бъде наричан "Чудесен, Съветник, Бог могъщ, Отец на вечността, Княз на мира" (Исая 9:6). "АЗ СЪМ" е Помирителят между Бога и човека, положил ръка и на двамата. Този, Който е "свят, невинен, непорочен, отделен от грешните, не се срамува да ни нарече Свои братя" (Евр. 7:26, 2:11). Земното и небесното семейство се свързаха чрез Христос. Прославеният Христос е наш брат. Небето е съхранено в човечеството, а човекът е обгърнат в обятията на Безкрайната любов. За Своя народ Бог казва: "Ще бъдат като камъни на корона, блестящи над земята Му. Защото колко велика е благостта Му и колко голяма красотата Му" (Захария 9:16, 17). Ликуването на изкушените ще бъдат вечно свидетелство за Божията милост. В бъдните векове "Той ще показва... премногото богатства на Своята благодат чрез добрината Си към нас в Христа Исуса", "тъй щото на небесните началства и власти да стане позната... многообразната премъдрост на Бога според предвечното намерение, което Той изработи в Христа Исуса, нашия Господ" (Еф. 2:7, 3:10, 11). Чрез изкупителното дело на Христос бе оправдано Божието управление. Всемогъщият бе изявен като Бог на любовта. Обвиненията на Сатана бяха отхвърлени и характерът му - разобличен. Никога вече нямаше да възникне бунт. Никога вече грехът няма да влезе във всемира. Всички ще са в безопасност за вечни векове. Чрез саможертвената си любов земните и небесните обитатели се свързват със своя Творец в неразделно единство. Делото на изкуплението ще бъде завършено. Там, където изобилстваше грях, Божията благодат изобилстваше още повече. Самата земя - мястото, което Сатана твърдеше, че е Негово, ще бъде не само изкупена, но и възвисена. Нашият малък свят, попаднал под проклятието на греха, бе единственото тъмно петно в Неговото славно творение. Но той ще бъде издигнат над другите светове в Неговата вселена. Тук, където Божият Син опъна Своя шатър, където Царят на славата живя, страда и умря - тук, сред хората ще бъде Божията скиния "и Той ще обитава с тях и те ще бъдат Негов народ, и Сам Бог ще бъде с тях и те ще бъдат Негови люде, и Самият Бог ще бъде с тях, техен Бог". В безкрайни векове изкупените ще живеят в светлината на Господа и ще Го хвалят за неизразимо скъпия Му дар.

Ква информация бе костур?

Това е една много малка част от екзотиката в света!Има много екзотични работи по света и у нас! Споделете мнението си!!!

Жалко,че не можах да открия инфо на бг за тях!Само за една открих за жалост. Имате ли си на представа каде мога да открия инфо на бг?

Благодаря ти!!!!

Привет!Изкам да ви попитам някой знае ли коя е най- редката риба в света?

Известни са много видове морски риби, специализирали се да чистят други риби от външни паразити, които най-често са главният им източник за храна. Те обират паразитите, закрепени по кожата, по хрилете, дори и в устната кухина. Рибите, които трябва да бъдат почистени, заемат характерно положение настрани с главата нагоре или надолу, повдигат хрилните си капаци или по друг характерен начин привличат и приковават вниманието на рибите чистачи. Най-познатите чистачи са Labroides dimidiatus, Labaricus quadrilineatus и Elacatinus oceanops. Валерт обърнал внимание, че и черно-опашатата лапина (Symphodus melanocercus), живееща в Средиземно и Адриатическо море, се превръща в чистач на по-големи, родствени на нея лапини, например от родовете Serranus и Serranellus, понякога и на морския юнкер (Coris julis). Поради специализирането на тези риби към чистене съществено се променят формата и назъбването на челюстите им. Според Казимир при двата близки рода - черноопашата лапина чистач (Symphodus melanocercus) и живеещата при нормални условия зелена лапина (S. ocellatus), зъбите на горната и долната челюст са съществено различни. Вьолке и Чаплин са наблюдавали край Бахамските острови, че малките на рибите ангели Pomacanthus се задържат продължително време на едно и също място и създават своеобразен „сервиз" за чистене на по-големите риби от паразити. Големите риби от своя страна посещавали тези „сервизи за чистене". Подобен случай описва Кунц в Червено море. При гмуркане открил коралов залив с около 30 светлосиньо оцветени четинкозъби (Labaricus quadrilineatus). Пъстра палитра от хетодони (Chaetodon), риби ангели (Pomacanthus) и риби хирурзи (Acanthurus) кръжали и търпеливо чакали като че ли „на опашка" да бъдат обслужени. Преди обяд имало винаги голяма навалица, след обяд като че ли интересът към чистенето отслабвал. От сладководните риби чистачи са познати по-малко видове. Специализирани видове в тази насока вероятно не съществуват. Въпреки това при старателно наблюдаване се открива, че в аквариума нападнатите от плесени суматрански четирипоясни мренки (Capoeta tetrazona) се впускат да чистят с муцунката си индивиди от своя род и от друг вид. Интересно е характерното положение на главата, насочена косо надолу или разположена вертикално. Същото може да се наблюдава при пунтиуса, или ивичестата мрянка (Puntius lineatus). Виклер наблюдавал в аквариум при отглежданите заедно южноамериканско пунктирано сомче (Cоrydoras paleatus) и синьопетнист трихогастер (Trichogaster trichopterus sumatranus) същия стремеж към чистене.

Дъждовниците или така наречените Огнени Саламандри се срещат в централна и южна Европа и много рядко в северна Африка и Средния Изток. Salamandra Salamandra е най-големия представител на семейство Salamandridae с дължина от 15 до 25 см, много рядко до 30 см. Тялото му е черно със жълти или оранжеви петна които варират от малки точки до големи петна или ивици. Коремчето на тези животинки обикновенно е тъмно сиво с малко на брой петънца по него. Менюто им се състои главно от безгръбначни и обикновенно то е смесица от най-често срещащите се видове в обитанието на огнените саламандри. Това включва безгръбначни с меки тела като земните червеи и голите охлюви примерно и такива с по твърди обвивки като мухи, стоножки и бръмбари. Младите дъждовници си изграждат предпочитания към плячката по време на първите няколко седмици. За улавянето на плячка Огнения Саламандър използва различни тактики в зависимост от ситуацията. Когато е светло използват движението и за да се ориентират и игнорират неподвижната такава. Когато ловуват на тъмно, те използват обонянието си като главен ориентир. Тогава дъждовника ще атакува и неподвижна плячка толкова пъти колкото успее да надуши миризмата и. Оплождането при тези красиви животинки е вътрешно. То става през лятото като ларвите се появяват през следващата пролет след зимния сън. Това значи че Огнения сламандър е живораждащ. Продължителността на живота им е около 14 години. Плашливи животни са и прекарват повечето от времето си криейки се в сенчести процепи, под паднали дървета или други такива подобни местенца които им предлагат прикритие и влажност. Активни са предимно през меките нощи. Не са активни когато температурите са много ниски или много високи, примерно през зимата в Европа и през лятото в Средния Изток. Огнения сламандър остава верен на на едно и също местообитание в продължение на много години. Експерименти са показали че той познава територията си и важен фактор за това е зрението му. Главната им защита срещу жищници е тяхната отровност и окраската им сигнализира за това. Големи отровни жлези които се намират за очите им и редица такива жлези по дължината на тялото им произвеждат невротоксини. Огнения сламандър е способен да разпръсква тази отрова срещу жищници за да обезкуражи нападателя. Това го прави нежелана плячка. Дъждовникът обитава предимно горски райони и по специално тези със повече сянка и поточета или езерца наблизо за размножаване.

Дунавския гребенест тритон е от семейство Salamandridae. Дължината на тялото му е около 19 см (без опашката - 9 см). Този вид е много поодобен на Големия Гребенест Тритон само че тялото му е по-тънко и по издължено особено при женските, главата е тясна, крайниците къси, окраската на гърба се състои от светли и тъмни петна които са много контрастни, черните петна по корема се сливат образувайки по-големи, а белите петна по тялото са много редки или въобще отсъстват. ПРез рамножителния период гръбния гребен на мъжкия може да се удължи до предната страна на главата. От Големия гребенест тритон се отличава по: 1 - Окраската на гушката - черна с бели петънца; 2 - Окраската на гърба - керемидено кафява с ясни черни петна които в областта на средата на гърба образуват два реда; 3 - Тялото му е по-стройно, гъвкаво и главата е по-тясна. От малкия и от алпийския тритони се отличава по: 1 - Окраската на гушката; 2 - Окраската на корема с черни петна и равномерно оцветяване, без да изсветлява в периферията; 3 - Липсата на ивици по главата; 4 - Наличието на врязване между гръбния и опашния плавник. Този вид тритони се срещат в страните от Руската Федерация, Украйна, Босна и Херцеговина, Чехия, Югославия, Унгария, Австрия, България и Румъния. Среща се в открити територии - плитки блата и временни разливи около голями реки (у нас само около р. Дунав)

Общи сведения Анатомията на вълка се отличава по някои белези от тази на домашното куче. Вълкът обикновено има златистожълти очи, по-дълги крака, по-големи лапи, по-изявена челюст, по-дълга муцуна и мозък, който обикновено е с 30% по–голям от този на кучето. Трябва да се спомене и предопашната жлеза от горната страна на опашката, близо до основата, която отсъства при кучетата. И последно, докато лактите на много кучета са насочени настрани, тези на вълците са обърнати навътре към корема им, като почти го докосват. Това им позволява да тичат със скорост до 70 km/h. Вълците и повечето едри кучета имат една и съща конфигурация на зъбите. Горната челюст има 6 резеца, 2 кучешки зъба, 8 предкътника и 4 кътника, а долната - 6 резеца, 2 кучешки зъба, 8 предкътника и 6 кътника. Кучешките зъби са много по-важни при вълците, тъй като се използват за улавяне и задържане на плячката. Честа причина за гладуването на вълците е повреда на зъбите при удар от по-едра плячка. Вълците са високи около 66-80 cm при рамото, а теглото им е около 25-52 kg, като женските са с приблизително 20% по-дребни от мъжките. Дължината на тялото е 1,0-1,5 m, от които 30-50 cm е опашката. Телосложението на вълците е подходящо за дълго бягане - те имат сравнително тесни гърди и силни мускули на гърба и краката. Вълците могат да пътуват на големи разстояния, а широките им лапи им позволяват да затъват по-малко в снега, отколкото тяхната плячка. Обемът на мозъка на вълка е с около 30 % по-голям от този на домашното куче, докато обема на мозъка на чакала е също с толкова проценти (около 30) по-малък от този на кучето. Вълците често изглеждат по-масивни от куче със същото тегло, заради допълнителния обем на козината. Тя е съставена от два пласта, твърда защитна козина, предпазваща от водата и калта, и по-гъста и мека, която поддържа топлината на тялото. Вълците сменят козината си два пъти в годината, през пролетта и през есента. Женските често имат по-гъста зимна козина, отколкото мъжките, и я запазват по-дълго през пролетта. Козината на вълците обикновено няма някаква изразена шарка, с изключение на белег около очите. Оцветяването на вълците обикновено е от сиво до сиво-кафяво, но може да варира през целия спектър, характерен за кучетата - бяло, червено, кафяво и черно. То често наподобява цветовете на околната среда. Например, в регионите с продължителна снежна зима белите вълци са далеч по-често срещани. Със стареенето вълците придобиват сивкав нюанс на козината си. Разпространение В миналото вълците са разпространени почти по целия свят, но днес се срещат главно в Северна Америка, Евразия и Близкия Изток. Те живеят в широк кръг природни условия - гори, тундра, тайга, равнини и планини. В Северното полукълбо ловът и унищожаването на естествената им среда значително са ограничили техния ареал и днес вълците са застрашен вид. Глутници Вълците са социални хищници и ловуват на глутници, организирани в стриктна обществена йерархия и водени от алфа мъжки и алфа женска. Първоначално се смята, че целта на тази социална структура е ловуването на животни, много по-едри от вълка. Според някои нови теории функциите на глутницата са свързани не толкова с ловуването, колкото с успешното размножаване. Размерът на глутницата може да се променя с времето и зависи от няколко фактора, включително жизнената среда, характера на отделните вълци и наличието на храна. Глутниците включват от 2 до 20 вълка, като средните по размер се състоят от 6 или 7. Йерархията в глутницата е относително строга, от алфа животните на върха до омега вълците на дъното. Тя засяга всички дейности на глутницата, от това кой вълк се храни първи до това кои се допускат до размножаването (обикновено само алфа двойката). Нови глутници се образуват, когато вълк напусне родната си глутница и си извоюва територия. Вълци, търсещи други вълци, с които да образуват глутница, могат да изминат много големи разстояния, докато намерят подходяща територия. Разпръснатите индивиди трябва да избягват териториите на други вълци, тъй като нашествениците в чужда територия са прогонвани или убивани. Това вероятно обяснява преследването на кучета от вълците. Повечето кучета, освен може би едрите, специално развъждани, бойни кучета, нямат особени шансове срещу вълк, защитаващ територията си от нежелано нашествие. Лов и хранене Вълкът е хищник. Глутниците вълци ловуват всички едри растителноядни в своята територия, докато самотните вълци са по-склонни да се хранят и с по-дребни животни. Методите за ловуване варират от изненадващи нападения до продължителни преследвания. Чрез взаимодействие в глутницата вълците могат да преследват едра плячка с часове, преди да се забавят, но успехът е сравнително нисък. Самотните вълци хващат дребни животни, като скачат и ги притискат към земята с предните си лапи, техника, характерна също за лисиците и койотите. При нападение вълците обикновено се насочват към врата, гърлото и страничните части на животното. Глутниците най-често убиват слабите, възрастни и болни животни, тъй като едрите и здрави екземпляри им отвръщат, като понякога нараняват и дори убиват ловуващите вълци. Някои изследвания показват, че едва един от десет опита за убиване на лос от глутница вълци завършват с успех. Диетата на вълците включва, но без да е ограничена до това, едри бозайници, като елени и лосове. Те ловят също и бобри, зайци, гризачи и други дребни животни. Вълкът се нуждае от 1,5–5 kg месо на ден, за да оцелее, но тъй като не винаги има възможност да се храни всеки ден, може да изяде до 10 kg наведнъж. Вой Вълците са известни със своя отличителен вой. Има няколко възможни причини за виенето. Първо трябва да се отбележи, че вълците не вият, когато нападат плячката си. Всъщност е известно, че другите животни дори не реагират на звука. Може би те просто не правят връзка между него и хищника. Най-очевидната причина за виенето на вълците е, че те контактуват помежду си. Трудно е да се измисли по добър начин за комуникация във вълчата глутница при големи разстояния или в гъсто залесен район. Воят се използва и за извикване на членове на глутницата на дадено място. Въпреки това воят се наблюдава и когато глутницата е заедно, така че той трябва да има и друго предназначение. Наблюдения на глутници подсказват, че виенето често става по залез лятно време, преди възрастните да тръгнат на лов. Това се повтаря при завръщането им по изгрев. Според някои хипотези груповото виене заздравява социалните връзки и другарството между вълците, подобно на груповото пеене при хората. Воят може да бъде и форма на обявяване на права върху територията. Изследвания показват, че за доминиращите животни в глутницата е по-вероятно да отговорят на човешка имитация на съперническа глутница, когато са в собствената си територия. Вълците вият по-често вечер и рано сутрин, особено през зимата и пролетта. В края на лятото малките вече са поотраснали и вият и при най-малкия стимул. Може би те се опитват да влязат в контакт с отсъстващ член на глутницата. Вълците често вият, когато защитават нещо, например прясно убита плячка. Когато се опитват да избегнат конфликт с друга глутница, те вият по-рядко. Смъртност Обикновено вълците живеят 6–9 години в диво състояние, като затворени достигат средно до 16 години. Рекордната продължителност на живота на вълк е около 20 години. Смъртността сред малките е висока и малко от тях оцеляват до първата зима. Основните фактори за смъртността на възрастните вълци са ловът от хората, автомобилните катастрофи и нараняванията от ловувана плячка. Всички болести по домашните кучета засягат и вълците, включително краста и бяс, като понякога предизвикват срив в популацията в даден район. Вълците се адаптират сравнително лесно към промени в числеността на плячката, така че масовият глад е необичаен. Могат да запазват популацията си под силен натиск, стига алфа двойката да не бъде убита. Размножаване Обикновено само алфа двойката в глутницата се размножава. Такава организация се наблюдава и при други видове кучета, ловуващи на глутници. Чифтосването става веднъж годишно, между февруари и май. Интересен факт от социалната организация на вълците е, че те обикновено са моногамни - алфа двойката се чифтосва само помежду си. В някои случаи един от алфа вълците се чифтосва с подчинен вълк и, ако партньорът му не успее да го предотврати, се раждат няколко котила. Това обикновено става в големи глутници при изобилна плячка. Бременността продължава от 60 до 63 дни и малките се раждат слепи и напълно зависими от майка си. Раждат се по 1–14 малки, средно 6 или 7. Те остават в бърлогата, в която са родени, докато станат на 8–10 седмици. Майката обикновено е сама с малките през първите три седмици, но след това всички членове на глутницата помагат при отглеждането им. Малките консумират храна, повърната от по-възрастните, докато станат на 45 дни. След това се хранят с месо, донасяно от членовете на глутницата. Женските достигат полова зрялост на 2 години, а мъжките - на 3 години. Повечето вълци напускат родната си глутница, когато са на 1–3 години.

Лисицата (Vulpes vulpes), наричана още и "червена лисица" е най-често срещаният вид лисици. Тя има най-широк ареал от всички сухоземни хищници. Те са най-големият вид в рода Лисици (Vulpes) и обитават Северна Америка и Евразия, както и части от Северна Африка. През 19 век лисицата е пренесена в Австралия, но резултатите са отрицателни. Смята се, че тя нанася повече щети в сравнение с щетите, причинени от диви котки и зайци. Лисиците имат положително и отрицателно име сред хората. Лисиците са преносители на болести и бедствие за овчари и фермери, но също така са важни за кожарската индустрия. В съзнанието на българина лисицата е символ на хитрост и лукавост (виж Хитрец (архетип)). Японската лисица (Vulpes vulpes japonica) е подвид, който мигрирал от Индия в Китай и после в Япония. Общи сведения Лисицата обикновено има оранжевочервен цвят. Има бял корем и черни уши и крака. Очите са златисто-жълти и имат отличителни вертикални отсечени зеници като котките. Лисицата е много пъргава за представител на семейство кучета. Дългата ѝ рунтава опашка, която има характерни бели връхчета, осигурява равновесието ѝ при скокове и отскоци.В България освен обикновената лисица се среща и лисица-"въглищарка".Тя притежава матовочервена космена покривка, няма характерното бяло петно на опашката и козината, и изглежда напръскана със сажди, от където и идва и името и. Възрастната лисица има тегло 4,1 - 5,4 кг. Дължината на тялото и достига от 80 см до 110.Големината им е различна, като тези в Европа са по-големи от тези в Северна Америка. През есента и зимата козината ѝ пораства още повече, за да я предпазва от студ. Тази козина пада през пролетта и до края на лятото лисичата козина е къса. Разпространение Обитават различни биотопи — от прерии и полупустини до гори, степ и лесостепи. Най-вече се среща по малките географски ширини, но ловува и далеч на север, като в тундрата се конкурира с полярната лисица. Могат да се видят в предградията и дори в градски райони като живеят на една територия с американския енот. България В България се среща на различни места.Например в Малешевска планина. Среща се в резерватите Чупрене, Камчия, Узунбоджак, Славянка, Мантарица, Дупката, Червената стена, Ибър, Скакавица и Соколата, както и в парка Витоша. Начин на живот и хранене Лисиците са всеядни. Хранят се с гризачи, насекоми, плодове, червеи, мърша, яйца, мишки и други малки животни. Използват особен метод за ловуване на мишки. Лисицата застива, слушайки и гледайки внимателно мишката, която е видяла. След това скача високо и забива предните си крака върху мишката, притискайки я върху земята. Имат 42 здрави зъба, с които хващат своята плячка. Консумират средно 0,5-1 кг храна на ден. Размножаване Размножителният период на лисицата варира в зависимост от географския район, който тя обитава. Тези, които са на юг, се размножават през декември-януари; северните популации се размножават през февруари-април; а индивидите, които се намират между южните и северни лисици, се размножават през януари-февруари. Женските имат ежегоден еструс, който продължава 1-6 дена. Овулацията е спонтанна. Копулацията е шумна и кратка и трае не повече от 20 секунди. Въпреки че една женска може да се чифтоса с няколко мъжки (които се борят за нея), тя накрая избира да живее само с един. Мъжките донасят храна на женските до и след раждането, а иначе по принцип я оставят с малките в "майчинската бърлога". Средният брой лисичета на една майка са 5, като има описани случаи, когато майката има 13 лисичета. Малките се раждат слепи и тежат до 150 грама. Проглеждат до около 2 седмици и правят първи крачки извън бърлогата до 5 седмици. Майката ги отбива до 10-тата седмица. През есента на същата година младите лисичета се разпръскват и заемат свои собствени територии. Достигат полова зрялост на 10 месеца и живеят около 12 години в плен и около 3 години в природата. Поведение Поради обширния ареал, който обитава, лисицата има различно поведение. В "Биология и опазване на разред кучета в природата", МакДоналд и Силеро-Зубири твърдят, че поведението на две популации лисици може да се различава така, все едно че са от два различни вида. Тъй като са най-вече сумрачни животни с тенденция към нощен тип живот на местата, където има хора, лисиците са активни най-вече през нощта и по сумрак. По принцип ловуват поединично. Ако си намери повече храна, отколкото може да изяде, лисицата я скрива за по-късно. Като цяло всяка лисица отстоява своята територия. Лисиците се чифтосват само през зимата, а през лятото си търсят храна. Териториите могат да са обширни (напр. 50 км², когато храната е оскъдна), но на места, където храната е в изобилие, те са по-малки (не повече от 12 км²). Лисиците устройват по няколко бърлоги в тези територии. Те могат да бъдат иззети от предишни обитатели като например мармоти, или да бъдат направени наново. През зимата се използва една основна бърлога, където лисицата живее, ражда и отглежда малките. По-малките бърлоги са предназначени за аварийни случаи и за складиране на храна. Често тези по-малки бърлоги са свързани с основната посредством няколко тунела. Обикновено лисиците са моногамни и се чифтосват през зимата, което спомага за отглеждането на 4-6 малки всяка година. На някои места обаче са налице полигамия и/или полигиния, като причините за това не са напълно изяснени. Някои лисичета бързо се разпръскват, когато достигнат полова зрялост (8-10 месеца). Понякога те остават в родната територия и помагат за отглеждането на следващите лисичета. Не е постигнато съгласие за причината за това поведение тип "групов живот". Според някои изследователи индивидите, които не се размножават, завишават вероятността малките да оцелеят, докато според други разликата е несъществена. Лисиците комуникират с езика на тялото и с разнообразни вокализации (звуци). Гласовият диапазон е голям и звуците, които издават, могат да бъдат от тип "загубих се" (три излайвания) до тип "писък", близък до човешкото пищене. Те комуникират и с миризмата си, като маркират границите на храната и територията си с урина и фекалии. Допълнителни сведения В горната част на опашката си, почти в основата й, лисиците имат малко плешиво място. Когато си почиват, свити на кълбо, те често пъхат носа си там. На това място се намира жлеза, излъчваща мирис на горски теменужки. Теменужена жлеза имат както мъжките, така и женските лисици. Тя е особено ароматна през зимата. Учените не знаят все още за какво им служи тя. Врагове Лисиците, които биват откраднати от естествени хищници, обикновено са малки лисичета. Те се пазят в и близо до бърлога и се предпазват от семейството си. Възрастните могат да бъдат нападнати от койоти, вълци и други хищници, но рядко причината за това е глад. Най-големите изтребители на лисици са хората, които ловят лисиците заради кожата им и ги убиват заради вредите. * орли * койоти * вълци * мечки * пуми * хора Икономическо влияние Лисиците са смятани за заплаха за домашните птици, въпреки че тази заплаха е преувеличена. Лисиците са известни като преносители на бяс и могат да предадат тази болест на хората и други животни. Тези животни могат да представляват проблем за хората по следните причини: * нараняват и/или увреждат хората * причиняват или пренасят болест по домашните животни. Кожата им е ценна и се отглеждат във ферми заради нея. Ловувани са за спорт, като във Великобритания например ловът на лисици е традиция, в която се включват кучета и преследвачи на коне. Лисиците също така може да окажат влияние върху популациите на малките гризачи и зайци и да разпръсват семена. Тези животни могат да допринесат за човека по следните начини: * с кожата си и друг ценен материал * като контролират популациите на вредители