danielbonev

Надявам се да ви е харесало.

Неразделка (Agapornis; от гръцки: αγάπη agape 'любов'; όρνις ornis 'птица') е род птици, включващ девет вида. Те са социализирани малки папагали. Осем от видовете са от африканския континент, а сивата неразделка е от Мадагаскар. Името Неразделки идва заради тяхната силна моногамна връзка, както и от факта, че прекарват огромна част от живота си сгушени един в друг. Това е рефлектирало върху името им на различните езици - на немски - "die Unzertrennlichen", на френски - "les insйparables". Всички означават „неразделими”. Неразделките живеят на малки ята, основната им храна са плодове, зеленчуци, някои треви и семена. Планинската неразделка освен това яде и насекоми, както и смокини. Кафявоглавата неразделка има вродена потребност да консумира някои диви видове смокиня, което ги прави изключително трудни за отглеждане в плен. Някои от видовете неразделки са най-популярните домашни любимци, а някои от мутациите са развъждат селективно в птицевъдството. Средната продължителност на живота им е 10-15 години. Описание Неразделките варират по дължина от 13 до 17 сантиметра и по тегло от 40 до 60 грама. Те са едно от най-малките папагали в света, характеризират се с набито тяло, къса тъпа опашка и сравнително голям клюн за големината си. Дивите неразделки са оцветени в повечето случаи в зелено и различни цветове в горната част на тялото си в зависимост от вида, към който спадат. Фишерoвите неразделки, кафявоглавите, масковите имат бял пръстен около очите си. Има полов диморфизъм при планинската неразделка, мадагаскарската и розовогушата. Съществуват много мутации, които са познати в птицевъдството Класификация Родът на неразделката се състои от девет вида, от които четири имат подвидове, а другите пет нямат. Осем от тях са с произход от континентална Африка, а Мадагаскарската неразделка е родом от Мадагаскар. В дивата природа различните видове са отделени географски. Видове и подвидове: Розовобуза неразделка, Agapornis roseicollis, (Vieillot, 1818) — още Розовогуша неразделка Agapornis roseicollis catumbella, B.P. Hall, 1952 Agapornis roseicollis roseicollis, (Vieillot 1818) Маскова неразделка, Agapornis personatus, Reichenow, 1887 — още Саждоглава Фишарова неразделка, Agapornis fischeri, Reichenow, 1887 Розовоглава наразделка, Agapornis lilianae, Shelley, 1894 Кафявоглава неразделка , Agapornis nigrigenis, W. L. Sclater, 1906 Сива неразделка , Agapornis canus, (Gmelin, 1788) — още Мадагаскарска неразделка Agapornis canus ablectaneus, Bangs, 1918 Agapornis canus canus, (Gmelin, 1788) Планинска неразделка, Agapornis taranta, (Stanley, 1814) — още Етиопска неразделка Оранжевоглава неразделка, Agapornis pullarius, (Linnaeus, 1758) Agapornis pullarius pullarius, (Linnaeus, 1758) Agapornis pullarius ugandae, Neumann, 1908 Зеленоглава неразделка, Agapornis swindernianus, (Kuhl, 1820) Agapornis swindernianus emini, Neumann, 1908 Agapornis swindernianus swindernianus, (Kuhl, 1820) Agapornis swindernianus zenkeri, Reichenow, 1895 Диви популации в градовете Диви популации от Фишерови и маскови неразделки живеят в градовете на Източна Африка. Днес може да наблюдаваме хибриди на двата вида. Хибридите имат червено-кафяво по главата и оранжево на горната част на гърдите, всичко останало наподобява чертите на маскова неразделка. Развъждане Неразделките имат потенциала да станат чудесни домашни любимци, за тези, които има търпението, мястото и времето за тях. Това се отнася за всички видове папагали. Могат да формират дългосрочни отношения с хората, заради склонността си да се обвързват. Ако им се осигури адекватно пространство, стимулираща среда, подходящо хранене, неразделките могат лесно да станат чудесна компания за вас. Обичат да се гушват в любимите си хора и да ги чистят с клюн. Както при всички домашни любимци е добре да се уверите когато купувате папагал, че е от развъдник, а не хванат в дивата природа. Освен от етична гледна точка, папагали хванати диви има голям шанс да се разболеят и умрат в плен. Ръчно хранените неразделки стават отлични домашни любимци. Могат да се привържат много към хората, дори могат да кацнат на пръста или рамото ви, ако са предразположени. Неразделките рядко говорят, но могат да се научат да издават човешки звуци, когато са учени от малки. Неразделките издават понякога наистина високи звуци. Подслон Неразделките се нуждаят от подходяща по размер клетка или волиера. Препоръчителното пространство за една птица е 1мЧ1мЧ1м. Имат нужда от много играчки като върбови клонки, люлки, тунели, кубчета и други неща за дъвчене и игра. Липсата на играчки и социална стимулация може да доведе до скука, стрес, физиологични и поведенчески проблеми(нервност, агресия, депресия,самота). Неразделките са изключително социални птици и биха се насладили на няколко часа на ден с вас. Без това взаимодействие, ежедневни упражнения, голяма клетка/волиера и много играчки, може да доведе до оскубване на перата,което трудно се лекува, както и поведенчески проблеми. Те са интелигентни и имат нужда, човекът, който ги отглежда да им обръща много внимание. Обичат да се къпят ежедневно. Храна Ако искате неразделката да се развива добре, трябва да и осигурите разнообразна храна като плодове (сладка царевица, ябълка, нар, ягоди, и др.) , зеленчуци (броколи, моркови и др.) и семена ( микс от 14 различни семена е препоръчителен). Като храна за всеки ден се препоръчва микса от семена, който се продава по магазините за домашни любимци, стига да не съдържат много мазнини. На малките папагали трябва да се предлага голямо разнообразие от храна. В домашни условия може да им се дава варен ориз в малки количества. За разлика от много птици, не е добре да се дава пясък на неразделките. Пясъкът е за птици. които не си белят семената, когато ги ядат. Потенциални проблеми Неразделките са много гласовити птици, които издават високи проницателни звуци. Някои вдигат шум през целият ден, особено в сутрешните часове. Много са активни и обичат да дъвчат всякакви неща. Когато летят в домашна среда е добре да ги наблюдавате да не дъвчат мебели, цветя, кабели или други опасни за тях предмети. Опитайте се да поставите пресни клончете върба или дъб на любимо място (примерно върху слънчевото петно в клетката), за да задоволите този техен природен инстинкт. Неразделки от различни видове могат да бъдат двойка, но имат стерилно хибридно поколение. Малките показват навиците и на двамата родители. Препоръчително е на едно място да се държат представители на само един и същ вид. Доминирането е заложено в природата на неразделките, затова те трябва да се наблюдават при взаимодействието им с други видове животни( котка, куче, малки бозайници или други видове птици) . Неразделките могат да са агресивни към други видове птици, без да вземат предвид тяхната големина. Ръчно хранените неразделки обикновено не са страхливи и могат да бъдат по-враждебни от другите. Неразделките при взаимодействие си с други папагали ( врабчови , вълнисти папагали, дори по-умните Корели) нахапват пръстите на краката им. Не бива да се отглеждат заедно с други птици.

7. Най-нова и съвременна история А) Втората световна война Втората световна война е световен военен конфликт, протекъл през средата на 20 век. Наречена е така, защото бойни действия се водят на пет от седемте традиционни континента и в три от океаните (Атлантическия, Тихия и Северния ледовит), и в тях участват всички развити страни в света по това време. Като резултат от агресивната политика на редица държави избухват множество локални конфликти, предшестващи Втората световна война - японската агресия в Манджурия през 1931 г., Гражданската война в Испания, Втората китайско-японска война (започнала на 7 юли 1937 г. и завършила на практика с края на Втората световна война), необявената Съветско-японска гранична война, италианското нахлуване в Абисиния и Албания и др. През 1938 г. след остра политическа криза Австрия се присъединява към Германия (аншлус). Провежда се Мюнхенската конференция, която завършва с подписването на Мюнхенското споразумение. То води до германската анексия на Судетите, а по-късно (15 март 1939 г.) и до окупация на останалата част от Чехия и създаването на независима държава Словакия. След провала на Мюнхенското споразумение Полша и Франция подписват съюзническо споразумение. На 23 август 1939 г. се сключва Договорът Молотов - Рибентроп, който довежда до подялбата на Полша, окупацията на Литва, Латвия и Естония от СССР и до откъсването на територии от Румъния (сегашна Молдова и Северна Буковина) и присъединяването им към СССР. Два дни по-късно този договор е последван от съюзнически договор между Полша и Великобритания. Начало на войната На 1 септември 1939 г. първо Германия, а на 17 септември и СССР нахлуват в Полша. Това води до обявяването на война на Германия от страна на Великобритания и Франция. След капитулацията на Полша в средата на месеца, войната навлиза в период на сравнително ниска активност, известен като Странната война. На 28 септември Германия и СССР сключват Договор за дружба и граници. На 30 ноември 1939 г. Съветският съюз напада Финландия и води до 12 март 1940 г. т. нар. Зимна война, заради което е изключен от Обществото на народите. След поражението си Финландия предава Карелския полуостров и град Виборг на СССР. На 9 април 1940 г. Германия напада Дания и Норвегия, един ден, след като английското правителство обявява, че норвежките териториални води са минирани, за да попречат на преминаването на немски кораби. До края на месеца, съпротивата на норвежците е сломена. Падането на Франция На 9 май 1940 г. германските войски нападат Холандия, Белгия и Люксембург. Френското и английското правителство изпращат подкрепления на белгийците. На 13 май Ротердам се предава, а на 14 май холандската армия капитулира. На 17 май немски танкови дивизии навлизат дълбоко в Северна Франция, придвижвайки се по долината на река Сома към Ламанша. Английските и белгийски армии във Фландрия се оказват отрязани от главните френски армии. След падането на Брюксел и Намюр, английските и белгийски армии се оттеглят към Остенде и Дюнкерк. След капитулацията на Белгия, англичаните са обградени при Дюнкерк. Там те са оставени от немското командване да се изтеглят на спокойствие, с надеждата това да улесни евентуалното подписване на мирно споразумение с Англия. Немските войски предприемат решително настъпление срещу главните френски сили. На 10 юни Италия обявява война на Франция и Англия и италианската армия нахлува в Южна Франция. На 13 юни Париж бива изоставен без бой на настъпващата немска армия, а на 17 юни френският маршал Анри-Филип Петен моли Германия за примирие. На 22 юни е подписано Компиенското примирие, с което Франция се задължава да демобилизира армията си и да остави по-голямата част от териториите си под немска окупация. В неокупираните части на страната се установява режимът на маршал Петен със столица Виши. На 24 юни е подписано примирие с Италия. На 3 юли англичаните опитват да принудят френските бойни кораби да се присъединят към тях. След като получават отказ британците откриват огън, унищожавайки четири кораба, а петият успява да избяга в южното пристанище Тулон. На 4 юли всички френски кораби, намиращи се в британски пристанища, биват конфискувани. На 5 юли френското правителство във Виши прекъсва дипломатическите си отношения с Англия. След като става ясно, че английското правителство няма желание за примирие с Германия, на 8 август Луфтвафе започва въздушна офанзива срещу летищата и промишлеността на Англия. Англичаните отвръщат с нощни бомбардировки на Берлин, Дюселдорф, Есен и други големи немски градове. Германия обявява тотална морска блокада на Англия. Англичаните бомбардират пристанищата на континента, включително Антверпен, Остенде, Кале, Дюнкерк. В крайна сметка Луфтвафе не успява да установи въздушно превъзходство и нахлуването в Англия се отлага за неопределен срок. На 27 септември в Берлин е подписан Тристранният пакт между Германия, Япония и Италия. Югоизточна Европа На 7 септември 1940 г. под диктата на СССР и Германия се сключва Крайовската спогодба между България и Румъния. На България се връща територията на Южна Добруджа, загубена след Първата световна война. Извършва се и размяна на население. Румъния освен това връща северна Трансилвания на Унгария, загубена пак през Първата световна война, и Молдова на СССР. На 8 октомври същата година немските войски влизат в Румъния. На 20 ноември Унгария се присъединява към Тристранния пакт, последвана от Румъния на 23 ноември и Словакия на 24 ноември. Италианското нахлуване в Гърция през ноември 1940 г. се превръща в катастрофа, след като италианските войски са изтласкани в Албания, окупирана от Италия още от 1939 г. На 3 декември, гръцките войски нахлуват в Албания, завземайки Саранда, Гирокастра, и около 1/4 от албанската територия. На 1 март 1941 г. България се присъединява към Тристранния пакт, и немски войски влизат в София. На 25 март Югославия се присъединява към същия пакт, но два дни по-късно югославското правителство е свалено от власт, чрез организиран от британското разузнаване военен преврат. В резултат на това, в началото на април немските войски нападат през българска, румънска и унгарска територия Югославия, а през българска територия и Гърция. Целта на това германско нашествие е да помогне на съюзниците си и да изгони британските войски от Гърция, предотвратявайки по този начин евентуална заплаха за находищата на нефт в Румъния от страна на вражеските войски. Вермахтът успява за три седмици да наложи властта си на Балканите, отблъсквайки британските подкрепления. На 20 май немски парашутисти завземат остров Крит, а остатъците от разбитата английска армия се оттеглят към Кипър и Египет. България получава възможността да администрира до края на войната населените предимно с етнически българи Западни покрайнини, Вардарска Македония и Беломорска Тракия, както и други територии от Гърция и Югославия. Създава се Независима хърватска държава, която включва и Босна... Близкият Изток и Северна Африка След като през юни 1940 г. Италия обявява война на Англия и Франция, италианските войски в Либия са подложени на атака от страна на британците в Египет. Италианските въоръжени сили скоро поемат инициативата - окупират Британска Сомалия през август, и нахлуват в Египет през септември. Британските войски първоначално губят почва, но през декември се пращат подкрепления, които довеждат до обрат, и на 12 декември нахлуват в Либия. През януари англичаните нахлуват в Сомалия, Етиопия и Еритрея от Кения и Судан. През февруари 1941 г. немците пращат войски, които да помогнат на италианците в Либия - т.нар. Африкански корпус (специално обучен за водене на боеве в пустинни условия), воден от генерал Ервин Ромел. На 3 април англичаните са принудени да се оттеглят. На 20 април немското настъпление е спряно на египетската граница. На 18 юни Турция (дотогава съюзник на Англия) подписва пакт за ненападение с Германия и остава неутрална във войната (до началото на 1945 г.). На 2 май 1941 г. министър-председателят на Ирак Рашид Али ал-Гайлани моли немците за помощ, в резултат на което страната му бива нападната от Великобритания. На 31 май Рашид Али напуска страната, подписано е примирие с англичаните. На 8 юни англичаните нахлуват в Сирия и Ливан, премахвайки френската администрация там. Това им позволява да оказват натиск върху Иран. На 16 август е поставен британско-съветски ултиматум, който изисква експулсирането на всички немци от Иран. Шахът на Иран отказва да се подчини, оставайки неутрален. На 25 август Иран бива нападнат и по-късно окупиран от британски и съветски войски. По този начин съюзниците си осигуряват достъп до нефтените находища на Иран. През октомври, същият ултиматум е поставен на Афганистан. Афганистанското правителство се съгласява. На 10 декември британците отново атакуват Либия. Немските резерви в Африка са изчерпани заради откриването на Източния фронт срещу СССР. На 26 май 1942 г. Ромел отново напада Египет, и бива спрян при Ел Аламейн, на 100 км от Александрия. През октомври следва третата британска офанзива в Северна Африка. На 8 ноември англо-американски морски сили нападат френско Мароко и Алжир. Френските гарнизони в Казабланка, Оран и град Алжир са превзети. На 24 януари 1943 г. британски войски окупират Триполи. Немско-италианските сили се оттеглят към Тунис. На 12 май англо-американските сили завземат град Тунис. Съпротивата в Северна Африка е сломена. На 9 септември 1943 г., Иран обявява война на Германия. Съветският съюз Съветският съюз напада Полша на 17 септември 1939 г. съгласно споразумение с Германия от 23 август същата година (вижте Пактът Рибентроп-Молотов) и окупира източната част от страната, която и след войната остава в рамките на СССР. Сталин получава множество директни предупреждения за готвеното германско нашествие спрямо СССР от съветски агенти в Германия, Япония и косвени предупреждения от Чърчил, но приема всичко това като заблуда на разузнавачите и дезинформация от страна на англичаните, с цел да го въвлекат в самоубийствена война срещу Германия, тъй като му е известно че те постъпват по същия начин и с германците, предвид неговото собствено превъоръжаване на армията, което се очаква да завърши към 1942-43 г. Сталин не желае да предизвиква по никакъв начин немците и не е убеден във възможността от германско нападение, защото смята, че това ще е самоубийство за Хитлер, а германската армия за неспособна да осъществи цялостна успешна военна кампания срещу Съветския съюз (в което в крайна сметка се оказва прав), и защото не открива убедителни доказателства, че германската армия действително се готви да воюва в СССР през 1941 г. Например липсват всякакъв вид зимно оборудване, облекла, горива и оръжие, годни да се използват зимно време на съветска територия. Немските военни операции в Гърция и Северна Африка отлагат с няколко седмици заплануваното германско нападение, започнато на 22 юни 1941 г. Прахосана е голяма част от хубавото лятно време (за подробности относно военните операции вижте Операция Барбароса). Три дни по-късно, на 25 юни 1941 г. СССР е нападнат и от Финландия. Широко е разпространено мнението, че до момента на немското нападение съветското командване не приема никакви сериозни отбранителни контрамерки. Според Виктор Суворов Съветският съюз изпълнява собствени планове за превантивно нападение срещу германските войски (виж Операция Буря), с което може да се обясни неподготвеността на Червената армия за отбранителна война и изненадата на Сталин от германското нападение. Всъщност не става въпрос за изненада, защото руснаците усещат, че нещо се готви още на 17 юни, но срещу около 3 000 000 немска армия те имат около 5 000 000 руска с по-голям брой танкове, ала това е армия, която преди година е бита от малочислените войски на финландците, танковете ѝ са стари модели и тя е в процес на превъоръжаване и обновяване на командния състав, стратегията и тактиката си. Вермахтът в началото бързо и успешно се справя със съветската съпротива. След германското нападение Съветският Съюз е на прага на военно-политическа катастрофа. Нацистка Германия успява да концентрира около 70% от въоръжените си сили, подсилени със съюзнически сили срещу СССР. Съветските войски не са подготвени да окажат сериозна съпротива и биват почти напълно разгромени. Едва 24 часа след нападението германските ВВС успяват да унищожат 1200 съветски самолета. Милиони военнослужещи в Червената Армия доброволно се предават в плен. През есента на 1941 г. Москва е обхваната от паника, а правителството и чуждестранните дипломатически мисии са евакуирани в град Куйбишев (Самара). Далечният Изток и Тихият Океан Япония окупира Манджурия през 1931 г. и Северен Китай през 1937 г. През 1940 г. те поставят марионетно правителство в Нанкин, което администрира китайските територии под техен контрол. На 9 август същата година, британските гарнизони в и около Шанхай се оттеглят. След като френското правителство във Виши позволява на Япония използването на пристанища и авиобази в Индокитай, японските въоръжени сили започват окупация на Индокитай и навлизат в Китай от Виетнам. Американското правителство въвежда ембарго за износ на желязо и стомана за всички държави от Източното Полукълбо, с изключение на Англия. Японският посланик във Вашингтон обявява това за "недружески акт". Американското ембарго има за цел да разруши японската икономика, и Япония трябва да направи избор между изтегляне от Китай или нападение над Холандска Източна Индия за завоюване на нефтените находища там. Американският президент предупреждава японците да не правят последното. На 13 април 1941 г. Япония и СССР подписват пакт за ненападение. На 26 юли американското и британското правителство замразяват всички японски банкови сметки в техните страни. На 7 декември 1941 г., Япония напада американската военна база Пърл Харбър. На следващия ден, САЩ обявяват война на Япония. На 11 декември, в съответствие с Тристранния пакт, Германия и Италия обявяват война на САЩ. През 1941 и началото на 1942 година Япония завзема Малайзия, Сингапур, Индонезия, Филипините, Бирма, и подписва десетгодишно съюзническо споразумение с Тайланд. Британските сили в Хонконг се предават на японците. Англия превзема френската колония Мадагаскар. Обратът във войната става при морското сражение около атола Мидуей, където японският флот се проваля в атаката си, губейки четири самолетоносача, а САЩ - само един. По-късно същата година американските морски пехотици превземат Соломоновите острови. През 1944—45 година американските войски овладяват Маршаловите и Марианските острови, Нова Гвинея. На 16 юни 1944 г. започват въздушни бомбардировки срещу Япония, използувайки новозавладените острови като бази. През октомври започва овладяването на Филипините. На 1 април 1945 г. американците нахлуват в японския остров Окинава. Съпротивата там не спира до края на юни. В края на април са унищожени три японски армии в Китай [източник?]. Върху японския град Хирошима на 6 август 1945 е хвърлена втората в света атомна бомба, разработена тайно от американското правителство (първата е използвана за тест два месеца преди това). Тя унищожава 80% от града и повече от 80000 души (през следващите няколко месеца, още 60000 умират от радиацията). На 8 август 1945 г. Съветският Съюз обявява война на Япония, съветските войски навлизат в Манджурия, разгромяват японската Квантунска армия и завземат Североизточен Китай, Северна Корея, Южен Сахалин и Курилските острови. На 9 август американците хвърлят втора, по-мощна атомна бомба върху Нагасаки. На 10 август японското правителство моли за примирие. Американските окупационни сили навлизат в Япония на 26 август. Капитулацията е подписана официално на 2 септември 1945 г. на борда на американския военен кораб "Мисури". Мирен договор не е подписан, и американските сили остават до ден днешен в страната. На 9 септември 1945 г. японските армии в Китай, наброяващи един милион човека, се предават на Чан Кай Ши. Китай си възвръща Вътрешна Монголия и Манджурия, както и островите Тайван и Хайнан. Хонконг е окупиран отново от британците, които приемат капитулацията на японските сили в югоизточна Азия. Първи значителни поражения на Германия Първото значително поражение на Германия е по време на контранастъплението на СССР под Москва през зимата на 1941 - 1942 г. Германия обявява война на САЩ веднага след атаката на Япония срещу американската военноморска база в Пърл Харбър през декември 1941 г. От началото на войната САЩ снабдяват и предлагат все повече невоенна помощ на Великобритания, но от този момент цялата боеспособност на американската войска и огромният военно-промишлен потенциал на Съединените щати се насочват срещу Германия. Първото значително поражение на германците в Северна Африка е във втората битка при Ел Аламейн през 1942 г. Приблизително по това време се влошава ситуацията за немците на Източния фронт. През пролетта и лятото на 1942 г. Вермахтът постига големи успехи срещу Червената армия (например в битката при Керч и при обсадата на Севастопол), но в битката при Сталинград (юли 1942 - февруари 1943 г.) търпи тежко поражение. Войната в Италия [редактиране] Немското и италианско поражение край Сталинград и в Северна Африка позволява на съюзниците да разработят планове за откриването на нов театър на бойни действия на юг. Провежда се десант в Сицилия през юли 1943 г., след който повечето от съратниците на Бенито Мусолини се обръщат против него. Маршал Пиетро Бадолио е обявен за министър-председател на 25 юли 1943 г. Той започва мирни преговори с англо-американците. На 3 септември съюзниците преминават от Сицилия към вътрешността на страната. Същия ден се подписва примирие и много от италианските войници са взети в плен от немците, които превземат много от големите градове, включително Рим. Мусолини (намиращ се в затвора) е освободен от германски въздушен десант под командването на Ото Скорцени на 15 септември. Той обявява капитулацията на 8 септември, подписана от режима на Бадолио, за противоконституционна, а държавния преврат, извършен от него - за неуспешен. Бадолио бяга на юг, заедно с кралското семейство, а Вермахтът поема командването, след като италианската армия е изоставена от главнокомандващите си. На 1 октомври американците превземат Неапол, но не успяват да се придвижат на север при зимни условия. Чак на 15 март 1944 г. те атакуват защитната линия при Монте Касино, която пада на 18 май. На 4 юни Рим е превзет от тях. На 12 август след сериозна съпротива пада Флоренция, но американците не успяват да се придвижат по-нататък. Те контролират страната на юг от линията Ливорно-Анкона. Мусолини създава т.нар. Италианска Социална Република със столица Сало в Северна Италия. Докато той се занимава с преследване на политическите си противници, реалната власт в републиката принадлежи на немското военно командване. Тази държава просъществува до края на войната, когато немските дивизии са принудени да се предадат, а Мусолини е разстрелян заедно с любовницата си Кларета Петачи и телата им са обесени с главата надолу в Милано. Настъплението на Червената армия в Източна Европа След битката при Сталинград, пораженията на немците се превръщат в провал. Червената армия завзема Великие Луки, Моздок, и освобождава Ленинград от 879 дневната блокада. С второто зимно настъпление руснаците превземат Курск, Белгород, Ростов, Харков, Ржев и Вязма. Повече от 500000 немци и техни съюзници са убити или пленени. На 15 март 1943 г. немците предприемат контранастъпление, успявайки да си върнат Харков и Белгород. Тогава фронтът временно се стабилизира, двете страни се подготвят за нови битки. През юли немците настъпват в сектора Белгород-Орел, но са спрени след една седмица. През август, руснаците превземат Харков, Таганрог, а през септември - Брянск и Смоленск. През октомври достигат Днепър, превземайки Киев на 6 ноември. През декември пада Житомир, през януари - Новгород. През февруари 1944 г. влизат в Естония и Червената армия се оказва на довоенната полска граница. През март руснаците вече са на румънската граница. Одеса пада на 10 април. До 9 май немците са изхвърлени от Крим, както и от цяла Украйна. През юни се извърша офанзива срещу Финландия, след което Виборг се оказва в ръцете на руснаците. На юг падат Витебск и Минск. Отвореният втори фронт в Нормандия не позволява на германските сили да изпратят подкрепления на Източния Фронт. Талин пада на 22 септември 1944 г., а Рига - на 13 октомври. В края на август Червената армия е на границите на Източна Прусия и навлиза в Полша и Румъния. На 24 август румънското правителство капитулира, след като съветските войски достигат делтата на Дунав и превземат Кишинев и Яш. На 5 септември СССР обявява война на България. Три дни по-късно българското правителство моли за примирие, но е свалено от власт с военен преврат, а на 16 септември съветските войски влизат в София. Немските войски в Югославия не успяват да спрат съветското настъпление, подпомогнато от партизаните на Тито, както и от румънската и българската армия, и на 20 октомври руснаците влизат в Белград. Две седмици по-късно те са пред вратите на Будапеща. Унгарската столица, в която са разположени части на Вермахта, се съпротивлява жестоко, и не може да бъде превзета чак до 18 февруари 1945 г. Битката за Германия На 12 януари 1945 г. Червената Армия навлиза дълбоко в Полша, превземайки Варшава на 17 януари, и Тарнов, Краков и Лодз два дни по-късно, принуждавайки немците да изоставят линията на река Висла. Англо-американските сили усилват бомбардировките върху Източна Германия. На 13 февруари те бомбардират Прага и Дрезден. В резултат на тази бомбардировка в Дрезден загиват повече от 140000 цивилни, много от които са бежанци от източните немски провинции, междувременно окупирани от СССР. На 20 февруари съветските танкови дивизии достигат до 50 км от Берлин. От 4 до 12 февруари се провежда Ялтенската Конференция, където Сталин, Чърчил и Рузвелт се споразумяват за окупацията на Германия и бъдещото преразпределение на Европа. Американците влизат в Трир на 2 март и в Кьолн на 5 март. На 7 март те прекосяват река Рейн при Ремаген, сломявайки немската защитна линия на източния бряг. На 11 април те достигат река Елба, а на 20 април руснаците навлизат в околностите на Берлин. На 25 април американската и съветската армия се срещат при Елба. На 28 април немската съпротива в Северна Италия е сломена. На 1 май съветската армия навлиза в Берлин, а немското радио обявява че Хитлер е мъртъв, и на негово място застава адмирал Карл Дьониц. Един милион немски и италиански войници в Италия и в Австрия се предават. Три дни по-късно, дивизиите в Холандия, северозападна Германия и Дания капитулират. На 7 май група немски военни лидери подписват капитулация в Реймс. На 8 май Чърчил и президентът Труман обявяват края на войната в Европа. Рано сутринта на 9 май немските ръководители в Берлин подписват подобна капитулация спрямо съветската армия, и маршал Сталин обявява края на войната. Последици от войната Две седмици по-късно правителството на Дьониц е разтурено, а самият той, вече ненужен на победителите, е арестуван заедно със своите колеги. Съюзническото военно командване поема директен контрол върху Германия. По-късно източните немски провинции Силезия и Померания са предадени от СССР на Полша, а Източна Прусия е разделена между Полша и СССР.Западните германски провинции Елзас и Лотарингия са предадени на Франция, Судетската област на Чехословакия. Германия губи почти половината от територията си. Повече от 15 милиона немци са изгонени от бившите германски територии в Полша и Чехословакия. Австрия е отделена от Германия в старите си граници. През 1946 г. се провежда мирна конференция, където се обсъждат мирните договори с победените страни Италия, Румъния, Унгария, България и Финландия. Договорите са изготвени от съвета на външните министри на СССР, САЩ, Великобритания и Франция. Те се подписват в Париж на 10 февруари 1947 г. Италия губи четири малки гранични региона в полза на Франция, адриатическите си острови и полуостров Истрия в полза на Югославия, няколко острова в полза на Гърция, и освен това се отказва от суверенитет върху колониите си в Северна Африка. Румъния губи Бесарабия и северна Буковина в полза на СССР, но получава обратно Трансилвания от Унгария. Унгария остава в границите си от 1938 г. с незначителни териториални изменения в полза на Словакия, а България - в границите от 1 януари 1941 г. Финландия предава пристанището Петсамо (Печенга) на СССР и така остава без достъп до Северния Ледовит Океан. Повече от 60 милиона души загиват във Втората Световна Война, като около 60% от тях са цивилни. 70% от индустриалната инфраструктура в Европа е разрушена. Изтощена от войната и от огромния финансов дълг към САЩ, Великобритания губи Индия, а по-късно и останалата част от колониалната си империя. Тя бива заместена от САЩ и СССР, които стават новите господари на света. Европа, обезкървена и разделена, става политически и икономически зависима от тях. С цел поддържане на следвоенния ред, страните-победителки във Втората Световна Война създават Организацията на Обединените Нации, където влизат "по право" като постоянни членки на Съвета за сигурност. През 1949 г. трите западни държави (САЩ, Великобритания и Франция) образуват от окупационните си зони Федерална Република Германия, а в отговор на това СССР образува Германската Демократична Република от остатъка на своята окупационна зона. Край --- Надявам се да ви е харесало...

Историята на България може да бъде условно разделена на четири големи периода: Древност, Средновековие, период на османo-турско управление и Трета българска държава. Поради географското си положение, територията на днешна България е сред районите в Европа, най-рано заселени от хора. През 3 хилядолетие пр.н.е. тя е заета от траките, индоевропейски народ, за който се предполага че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет през елинистичния период. В средата на 1 век пр.н.е. траките са подчинени от Рим. 1. Праистория (до 12 век пр.н.е.) През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността (много реки в България са златоносни). Предполага се, че през енеолита тук е създадена технология за леене на метали. Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация - в комплекса Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Предполага се, че тази цивилизация е най-старата в Европа. Предполага се и развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха, доказвана с вносни предмети - средиземноморската мида Spondylus. Иван Иванов твърди, че Вадим Масон приема украшенията от Spondylus като най-ранните домонетни форми в Европа. 2. Траки (12 век пр.н.е. - 1 век пр.н.е.) Предполага се, че прото-траките се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България, през около 3500 г. пр.н.е. През 12 век пр.н.е. те вече са обособени в различни групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодот дава описание на траките в своята "История" (5-3), и казва че : „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи." В средата на 4 век пр.н.е. траките са подчинени от Филип Македонски и Александър Македонски и са включени в Древна Македония, но в края на века възвръщат самостоятелността си. През 3 век пр.н.е. групи келти се установяват в Тракия, но създадената от тях държава не просъществува дълго. В средата на 1 век пр.н.е. днешната територия на България е подчинена от Римската република, с което се слага край на самостоятелността на тракийските племена. В Древна Гърция траките са смятани за войнствени, известни с нехарактерната за Гърция конница. Дори в римската епоха Тракия е важен източник на войници и гладиатори. Предводителят на най-голямото робско въстание срещу Рим - гладиаторът Спартак е тракиец от племето меди. Днес основен източник на сведения за траките са археологическите разкопки на големи тракийски гробници и селищни центрове, също така - откритите храмове и светилища. Знатните траки са погребвани в гробници с много имущество, при някои от тях с принесените в жертва жени, със съдове и други предмети, за които може би се смятало, че ще са им необходими в задгробния живот. 3. Средновековие (5 век - 1396) Прабългарите, чиято прародина се предполага че е Памир (виж Произход на прабългарите), установяват няколко държави по пътя си към Европа. След разпадането на Велика България, която се е намирала в земите на днешна Южна Русия, една част от тях, водени от Аспарух и друга, водена от Кубер се преселват на Балканския полуостров и се сливат с дошлите от север в началото на VII век славяни. В следващите няколко века България воюва с Византийската империя, за да се наложи като сериозна сила в региона и да се разпростре на по-голямата част на Балканите (включвайки териториите на цяла днешна Румъния, цялата днешна Република Македония, части от сегашните Украйна, Молдова, Унгария, Сърбия, Гърция), като едновременно с това се утвърждава като значим културен център (Златен век (българско средновековие)) (Плисковско-Преславска култура). В края на XI век загубва държавността си и изцяло попада под Византийска власт (Първа българска държава). След 2 века отново възстановява независимостта си ( Втора българска държава), а в края на XIV век бива завзета от Османската империя. А) Първа българска държава (632 - 1018) По време на Римската империя днешната територия на Северна България е била наречена провинция Мизия и е имала смесено население от траки, гърци и даки, повечето от които говорят гръцки или произлезлият от латински – романски. Славяните се населват през средата на 7 век. През 632 г. прабългарските племена, начело с кан Кубрат, намиращи се до тогава под властта на Тюркския хаганат, се отделят и основават държавата Велика България. През 60-те години на VII век Велика България води войни с Хазарите. През 680 г прабългарите в съюз със славянски племена водят война с Византия, около р. Дунав. След като предводителят на прабългарите кан Аспарух извоюва победа над една от армиите на император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя. Битката е проведена южно от делтата на р Дунав. След победата се сключва споразумение между кан Аспарух и византийския император. Според това споразумение прабългарите и славяните получават територията между Стара планина и р. Дунав. Различните учени дават различно тълкувание на тези факти и някои определят договора с Византия от 681 г. като момент на създаване на съвременна България. Според други мирният договор не е фактор определящ създаването на една държава и годината на създаване на съвременна България е 632. За повече детаили вижте статията Зараждане на българската държава. По време на управлението на кан Крум (803-14) България се разраства на югоизток, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г.. Побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и от черепа му си прави обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да ги премине. Въвежда много строги закони, включително за изкореняване на лозята и членовредителни наказания за крадци. Хан Омуртаг (814 - 831]] г.) Той продължил административната реформа започната от Крум, като разделил страната на области наречени комитати, на чело с комити. В българската история Омуртаг е познат още с прякора си Строителя. Той е създал известният надпис "Човек и добре да живее — умира и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му". Княз Борис I - Михаил (852-889 г.) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко, тези които не желаят да приемат новата религия са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889-893 г.), заради опита му да върне езичеството.Княз Борис I предприема този ход, за да обедини прабългари и славяни, които по онова време имат коренно различни религии, както и за да укрепи международния престиж на България в "семейството" на християнските държави. Българите получават правото на собствена архиепископска църква. Борис приема учениците на Кирил и Методий Климент, Наум и Ангеларий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г.. В началото на 10 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата. Битува хипотезата, че славяните са били по-многобройни от прабългарите, което довежда до постепенното претопяване на последните (между 7 век и 10 век). Около 900 г. от смесицата между прабългари, славяни, а и според някои историци траки, формират новата народност на българите. Важен елемент от формирането на новата българска народност е общият език, който се развил на основата на славянския.[3] Те се класифицират като южно-славянски народ, каквито са например сърбите, а не като урало-алтайски (каквито са били прабългарите). След покръстването титлата кан се заменя с княз. По-късно, синът на княз Борис I, Симеон I 893-927 г., приема титлата Цар на Българите и император на българи и гърци (наречена от някои историци Западна българска империя), за да се разграничи от урало-алтайските земи, населявани от прабългарите, които по онова време живеели в поречието на река Волга). Титлата император е призната от папата, но не и от византийския император. Времето на Симеон I е наречено златен век на българската държава (Златен век (българско средновековие)). Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя. След множество военни успехи си поставя за цел да превземе Константинопол. Провъзгласява се за император. След смъртта на Симеон I силата на България спада. Появява се богомилството. По същото време цар бил Петър I, появило се и отшелничеството. Петър е най-дългоуправлявалият български владетел, в началото на управлението си сключил мирен договор с Византия, но след изтичането му се започнало война с гръцката държава. По времето на цар Самуил българите губят битката срещу Василий II, който избива хиляди и нарежда 14 000 пленници да бъдат ослепени. Заради тази си постъпка византийският император е наречен българоубиец. Когато цар Самуил ги вижда умира. До 1018 г. страната е превзета от Византия. Това е краят на Първата българска държава. Б) Византийска власт (1018 - 1185) През 1018 година след близо половинвековна борба България е завладяна от Византия. В България е въведено византийското административно деление, Българската патриаршия става архиепископия, а българската аристокрация е изселена в Мала Азия, като са и дадени византийски титли. На отделни места продължават борбата български местни първенци и престолонаследникът Пресиян II, но без успех. След смъртта на Василий II положението на българите се усложнява повече. Данъците са увеличени и заменени с натурални, а на мястото на българския Охридски архиепископ Йоан, който починал, е назначен византиец. Това е причина да бъде организирано въстанието на Петър Делян през 1040 година, което избухва в Белград. Той е провъзгласен за цар. Въстаниците напредват на юг и се съединяват с въстаниците от Албания, начело с Тихомир. Последният обаче е убит. Обединените български въстаници настъпват на юг, към Солун, като по пътя са разгромени ромейски части. Тогава обаче се появява провинилият се братовчед на Петър Делян Алусиан. Петър Делян му прощава и му повелява 40 000 армия, за да превземе града, но той се оказва некадърен военачалник и бива разбит. На една вечеря Петър Делян е ослепен от братовчед си. Алусиан се предава на ромеите, а въпреки съпротивата на въстанието е сложен край. През следващите години българите страдат от варварски и нормански нашествия. Те ограбват и избиват българско население. Българите трябва да се справят с тях сами. Освен това през България минават и кръстоносци, които правят същото като варварите. В крайна сметка Византия успява да се справи с тези опасности. През 1072 година избухва бунтът на Георги Войтех, но и той е потушен. Надигат се още българите в Тесалия, начело с Никулица Делфина (1066), Нестор (1074), павликяните в Пловдив (1074), Добромир в Несебър през 1078 година и други. Всички те обаче са неуспешни. През 1185 година е вдигнато въстание, начело с Асен и Петър, което донася свобода за българския народ. В) Втора българска държава (1186 - 1396) В резултат на въстанието на Асен и Петър България е възстановена през 1185 година.За цар е определен по-големият брат-Петър, но той не се справял добре с властта, затова през 1187 година отстъпва трона на брат си Асен. През следващите години страната започва да възвръща територията си - при двамата братя тя си връща Белградската и Браничевската област, част от отвъддунавските земи, Мизия, Северна Тракия и земите по Горна Струма. Византия, която е в криза, не може да спре напредването на българите. През 1196 година Асен е убит от братовчед си Иванко, а боляри убиват и царувалия отново за кратко след това Петър. Властта е поета от третия брат Калоян (1197) година , който е бил няколко години във византийска плен, но успява да се спаси. Той успява да превземе последната ромейска крепост в Северна България - Варна. Освен това сключва уния с папа Инокентий III, с което страната получава международно и авторитетно признание. Разширява България към Македония и Тракия. Цар Калоян успява да разгроми рицарите от Четвърти кръстоносен поход и така да спре експанзията им. В резулат на заговор е убит, на чело на многохилядна войска пред портите на Солун. На престола застава племенникът му Борил. При него страната губи част от териториите си. Освен това е подозиран от народа в убийството на Калоян. Свален от завърналият се в страната син на цар Асен 1, Иван Асен II през 1218 година. При Иван Асен II България постига най-голямото си териториално разширение по време на Втората Българска държава и отново границите и са на три морета. При Клокотница разбива епирския владетел Теодор Комнин и така той не успява да възстанови Византия. По времето на българския владетел Българската архиепископия става патриаршия (1235). Иван Асен II умира през 1241 година и оставя на наследниците си една обширна страна. След смъртта му обаче България изпада в криза. Страната губи много територии. Татарите започват да нападат България и страната изпада в зависимост от тях. Въпреки опитите на сина му Михаил II Асен да спре упадъка, страната е в криза. За кратко се разгаря гражданска война, която завършва с възкачването на трона на Константин Асен. Политиката му не дава желаните резултати. Убит през 1277 година от Ивайло. Ивайло разбива на няколко пъти татари и византийци, но не може да се задържи дълго на власт. Наследен е от Георги I Тертер. При неговото управление хегемонията на татарите е пълна, но е предоляна от сина му Светослав Тертер. Той присъединява някои територии, което прави и сина му Георги II Тертер. Михаил III Шишман Асен опитва да разшири България в Македония, но е победен при Велбъжд. Иван Александър разширява България на юг. Води последната в историята война с Византия. При неговото управление обаче започват експанзията си османските турци. Османците навлизат на Балканския полуостров като дружини, на които се плаща да се бият на страната на наемателя. Те се уверяват колко плодородна е земята и така за пръв път нападат Византия. Страната предлага съюз на Сърбия и България (1352) година , но и от двете страни той бива отхвърлен. Османците не успяват да превземат Византия, затова се устремяват към Българските царства (Търновско царство на цар Иван Шишман, Видинско царство на цар Иван Страцимир и Добруджанско деспотсво на деспот Добротица). Успяват да превзремат българските крепости Ямбол, Пловдив и София. Стигат чак до Кюстендил. През 1380 година на Косово поле се завързал кървав бой. Един християнин помолил да влезе в палатката на султан Мурад I, пуснали го, а той извадил от пазвата си нож и убил султана. Синът му Баязид I Светкавицата заел неговото място. Той окуражил войните си да отмъстят за подлото деяние и така християните били разгромени. През 1389 година било покорено Добруджанското деспотство. Баязидовите орди се впуснали настървени към Търновското царство, през това време Иван Шишман се бил укрепил в крепостта Царевец и чакал подкрепа от унгарския крал. Кръвожадният султан обсадил столицата Търново, българите се сражавали достойно окуражавани от храбрият патриарх Евтимий, но врагът превзел крепостта. Патриархът бил заточен в Бачковския манастир, Светкавицата с измама събрал болярите в една църква и там ги избил. Така през юли 1393 година било сложено край на Търновското царство. Видинското царсво издържало още три години. Иван Страцимир получил многобройна войска от унгарския крал и се устремил към Никопол, Баязид разгромил рицарите в крайдунавските мочури и наредил всички пленници да бъдат избити. Той отвел Страцимир в Мала Азия, а унгарският крал избягал с кораб по Дунава. Така Видин, оставен на произвола на съдбата било лесно превзет през 1396 година. Така България паднала под османска власт. 4. България през 15 век - 16 век - Османо-турски феодализъм в българските земи България първа от балканските страни под османска власт през 1396 година. Покорени са всички български земи. Но българите не се примиряват с новата власт. Още в началото на 15 век те вдигат първото въстание против турците - през 1404 година, а според други източници, четири години по-късно в Северозападна България. Негови ръководители са сина на цар Иван Срацимир - Константин II Асен, и сина на цар Иван Шишман, Фружин. То обаче не завършва с успех. През 1454 година обаче е заловен войводата Радич - белег, че в България възниква хайдушкото движение. През следващите години политическата активност на българите се изразява в подкрепа срещу враговете на турците. Българи участват в походите на крал Владислав III и Янош Хуняди. След загубата им при Варна много българи се изселват на север от Дунав. През 1598 година е вдигнато Първото търновско въстание. Международната обстановка е благоприятна - в ход е война между Австрия и Османската империя, а и влашкият войвода Михай Витязул подпомага австрийците. Начело на въстанието застават Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и гръцкият духовник Дионисий Рали. И то обаче завършва с неуспех. Османското владичество унищожава система от административни, правни, фискални, военни, културни и други институции. Унищожена е църковната йерархия, държавата и българския елит, които са главната опора на народността. Интелигенцията е изтребена, разпиляна и обезродена, поради което обществото остава без организатори и водачи. Силно е намален демографския потенциал - част от българите са избити, много от тях са принудени да се изселят. Чрез различни форми на антиосмански съпротиви българското общество притъпява експлоатацията, поддържа жива историческата памет и държи будно българското самосъзнание. Налагането на османските структури предизвиква сблъсък на две коренно различни обществено-икономически системи. В тяхното обособяване участват българо-византийски, монголо-ирански и азиатски елементи. През първите три века Османската империя е във възход и това обяснява защо преобладават пасивните съпротивителни действия и защо всички въстания завършват с неуспех. Независимо от неблагоприятният им изход те са важен фактор за оцеляването на българите. В 1352г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе, а през 1354 г. крепостта Галиополи.От 1355 г. в ръцете на османците попада цяла Одринска Тракия. Българската държава е разпокъсана на Търновско, Видинско и Добруджанско царство и това води до политическа недалновидност на балканските владетели. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин(бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. Османската инвазия се насочва в нова посока на север по долината на р.Марица. Падат Ихтиман, Самоков, а през 1386 година и София. Същата година османците достигат Ниш, балканските владетели правят опити за антиосманска коалиция и през 1387 година ги разбиват при Плочник. Османците се мобилизират и в 1389 г. разбиват съюзниците при Косово поле. На 17 юни 1393 османците овладяват Търново. В 1395 г. османците побеждават в битката при Ровине, Никопол също е завладян. През 1396 г. османците завладяват Видин. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава. Османското завладяване довежда до масов психологически шок. Нашествениците имат изключително добра стратегия - поетапно завземане на отделните територии, укрепване на властта в завладените земи, изграждане на силна военна организация, централизиране на властта, характерни за номадския и полуномадския начин на живот. Основен проблем в първите десетилетия от османското владичество е физическото оцеляване на българите и запазването им като етнос. Антиосманска коалиция създава унгарският крал Сигизмунд Люксембурски. В коалицията участват сръбския деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и видинския владетел Константин. През 1408 г. бойните действия се активизират в северозапад и към Константин се присъединява братовчед му Фружин. Това принуждава Сюлейман паша да организира поход срещу тях и въстанието е потушено. През 1439 г. опит за нова антиосманска коалиция правят християнската и католическата църква, но без особен резултат. Нов опит за отхвърляне на чуждата власт българите правят по време на организиралите се през 1443-1444 г. кръстоносни походи от полско-унгарския крал Владислав III Ягелонски и унгарския войвода Янош Хуниади. Армията нанася тежко поражение на османците на 3 ноември 1443 г. край Ниш. Настъпилата люта зима принуждава кръстоносците да подпишат мир със султана. Обмисля се обаче по-мащабна операция. И през есента на 1444 г. кръстоносците достигат до Варненско поле, където обаче биват победени от османците. На 29 юни 1453 Мехмед II Завоевателя завладява Константинопол, преименува го на Истанбул и го прави своя столица. Причините за нестихващата антиосманска съпротива се крият в непрекъснатото влошаващо се положение на българите. Те не могат да участват в административно-управленския механизъм, третирани са като безправна социална група - рая. Важна причина за съпротива е народностната и религиозната дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина в ислямската държава е "войната за вярата" или Свещенната война - Джихат. Тази политика на неравнопоставеност е прокарана във всички институции на османската държава. Жестока форма на асимилация е "кръвния данък" - момчета в детска и юношеска възраст са отвличани, помохамеданчвани и специално обучавани за попълване на войската (еничарския корпус). Този данък често е наричан Еничарство. Събирането на деца е утвърдено със специален закон и продължава до края на XVIв. съпроводено с много жестокости и насилие. Съществена причина за съпротивата срещу чуждата гнет е политиката на помюсюлманчване на българското население. Ислямизирането на българите с различна интензивност протича през целия период от османското владичество. То протича в три основни форми-единични, групови и масови. Единичните са най-опасни за народността защото водят до откъсване от етническата среда, поетапно загубване на езика и потурчване. Груповите засягат отделни райони или села при неподчинение и/или неизпълнение на задълженията си. Масови има в XVI в. в Чирмен, Никопол, Беломорието и Македония. Чуждата политическа власт, непосилният икономически гнет, езиковите и верските различия, дискриминационната политика, политическото и юридическото безправие предизвикват борбата на българите срещу чуждото потисничество. Съпротивата протича през целия период на чуждото владичество и обхваща цялата етническа територия. През първите три века целите на борбата са: опазване на народността, съхранение на нейния демогравски потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, като се намали степента и борба за политическо освобождение. Формите и методите на борбата се делят на активни и пасивни. Упорството и неприемането на чуждата вяра е форма на пасивна съпротива, която съществува непрекъснато. Активните форми на съпротива се срещат по-рядко, защото са необходими водачи и по-добра организация-това са бунтовете и въстанията. В периода 1593-1606 г. се поставя началото на антиосмански съюз наречен "Свещена лига". В него влизат Трансилвания, Влашко, Молдова и владетели на някои италиански градове-републики. Военната слабост на Османската империя води до криза в политическия и икономическия живот, което активизира борбите на българите. Първото Търновско въстание избухва през 1598 г. Организаторите му са Търновският архиепископ Дионисий Рали, търговеца Павел Джорджович и Тодор Балина. Принос в антиосманската съпротива имат и българските католици. Стремежът на папите да разпространят влиянието си на Балканите се засилва след завладяването им от османците. 5. Българско Възраждане - XVIII век - 1878 г. 6. Трета българска държава (след 1878 г. ) - Нова история Третата българска държава започва съществуването си на 3 март 1878 г., когато в Сан Стефано е сложен край на Руско-турската война. Първоначално територията е обхващала населените с българи територии от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Егейско море. Притеснени от новата голяма държава на Балканите великите сили приемат на конгрес в Берлин Мизия и Софийското поле да се обособят като васално на Турция Княжество България. В рамките на Османската империя остава автономната област Източна Румелия с административен център Пловдив, която практически съвпада по територия с днешна Южна България. Македония, Одринска и Беломорска Тракия остават в територията на Османската империя. На 6 септември 1885 в Пловдив е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. На 22 септември 1908 г. България обявява юридическата си независимост от Османската империя. През 1912 – 1913 България участва в Балканската война, в резултат на което се променя територията и. По време на Първата световна война и Втората световна война България е на страната на победените. А) България в началото на Първата световна война Цар Фердинанд поверява управлението на страната на коалиционен кабинет, оглавен от либерала Васил Радославов. Съставът на новото правителство показва и промяната във външнополитическата ориентация – от Русия тя се обръща към Германия. Само година след българската катастрофа от лятото на 1913 г. Балканите отново приковават вниманието на цяла Европа. На 28 юни 1914 г. при атентат в Сараево е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинанд, а това убийство поставя началото на кървавата жътва, отнасяща милиони европейци (и не само европейци) през следващите четири години. Двете вече оформени военнополитически групировки – Антантата(Франция, Великобритания и Русия) и Централните сили (Германия и Австро-Унгария), използват убийството на престолонаследника като повод да започнат на 1 август 1914 г. своя голям спор за надмощие в Европа и света. Голямата война (както наричат Първата световна до избухването на следващата) променя съотношението на силите и на Балканите и дава надежди на България, че може да си върне загубените след Междусъюзническата война територии. През първата военна година България се чувства твърде слаба от преживяното поражение, за да мисли за нова война. Правителството на Радославов заявява, че България ще остане неутрална, но продължава внимателно да следи събитията "с пушка при нозе". Още до края на 1914 г. става ясно, че воюващите групировки имат изравнени сили, затова усилията им се насочват в търсене на нови съюзници. Тогава цената на България започва да расте – тя има благоприятно разположение в центъра на Балканския полуостров, близо е до Проливите (Босфора и Дарданелите), контролира пътищата от Централна Европа към Турция и Персийския залив, граничи с всички балкански държави, а при това разполага и със силна, доказала боеспособността си армия. Дипломатите и от Антантата, и от Централните сили не крият желанието си да привлекат България на своя страна. Решението на българското правителство обаче зависи най-вече от онова, което могат да й предложат бъдещите съюзници. Влизане на България във войната на страната на Централните сили Обещанията на Централните сили са относително щедри: германците обещават почти цяла Македония и Южна Добруджа (Документ № 2 и 3), докато Съглашението гарантира само Източна Тракия (линията Мидия – Енос) и безспорната зона в Македония (Документ № 1). Политическите сили в България също имат своите предпочитания – опозиционните са на страната на Антантата, докато правителството предпочита сътрудничеството с Централните сили. Главен мотив за решението на коя страна да застане България е съдбата на Македония, но военните успехи на германските войски през 1915 г. също накланят везните в полза на присъединяването към Централните сили. На 24 август (6 септември) 1915 г. правителството на В. Радославов едновременно с османското правителство подписва съюзен договор с Германия и Австро-Унгария. Турция веднага отстъпва на България територия от 2 хил. кв. км по долното течение на р. Марица.Много скоро идва времето и за действия – на 14 октомври 1915 г. цар Фердинанд издава манифест за война със Сърбия. От този момент България воюва на страната на Централните сили срещу Съглашението – Англия, Русия и Франция й обявяват война. България мобилизира всичките си сили – 530-хилядна армия, която до края на войната нараства до 850 хил. души. За главнокомандващ е назначен ген. Никола Жеков. Българската армия отново се сражава успешно – разбива сръбските войски, които напускат територията на страната, прехвърляйки се на о. Корфу. На 1 септември 1916 г., мотивирана от желанието да си върне Добруджа, България обявява война и на Румъния. Трета българска армия, предвождана от ген. Стефан Тошев, разбива румънските войски и ги отхвърля далеч на север. За момента изглежда, че България е направила верния избор, защото е възстановила загубите си от 1913 г. Но войната не завършва в този момент, а предстоят още две години изтощителни и кръвопролитни сражения. Поражение на България във войната Гръцкият министър-председател Венизелос успява да наложи волята си на краля и да включи Гърция на страната на Антантата, което изравнява позициите на Балканите. Фронтовете се стабилизират и войната на Балканите, също както и на Западния фронт, става позиционна. В такава война нито България, нито нейните съюзници могат да победят. Лишена от суровини и достатъчно работна ръка, българската икономика не издържа на напрежението. Селското стопанство изпада в тежка криза – обширни площи остават незасети, намалява произведеното зърно, войниците по фронтовете започват да гладуват, както и населението в страната. Икономическите проблеми изменят положението и по фронтовете, и в тила – започват гладни бунтове. През юни 1918 г. правителството на В. Радославов пада от власт, а новото правителство на демократа Александър Малинов не успява да изведе България от войната. През есента на 1918 г. идва заключителният етап на войната – през септември войските на Антантата пробиват българския фронт при Добро поле и бързо настъпват към вътрешността на страната. На 29 септември 1918 г. България е принудена да сключи примирие в Солун при много тежки условия. (Документ № 4) Тя първа от Централните сили излиза от войната, а нейното поражение предвещава капитулацията на цялата коалиция. Очертава се втората българска национална катастрофа. Втора национална катастрофа Пробивът при Добро поле поставя началото на лавинообразни събития. За поражението войниците обвиняват управляващите, които изправят България пред голяма опасност. Без да създадат нормални условия за снабдяване на армията, те я хвърлят в неравна война срещу почти всички балкански държави. На 24 и 25 септември 1918 г., малко преди примирието, войниците сформират първи въстанически отряди. Разгневени, те се отправят към Кюстендил, където арестуват офицери от Главната квартира. Правителството се опитва да спре бунта в зародиш, като освобождава от затвора популярните земеделски водачи Александър Стамболийски и Райко Даскалов (затворени заради антивоенните си позиции) и ги изпраща с мисия при бунтарите. Но когато Р. Даскалов вижда окъсаните и изгладнели войници, той предпочита не да ги успокоява, а да ги оглави и на 27 септември в Радомир обявява България за република. Войниците провъзгласяват за председател на републиката Ал. Стамболийски и настъпват към София. Правителството е уплашено и вика в столицата германски части с артилерия и картечници. Силите на разбунтувалите се войници са крайно недостатъчни – те достигат до южните предградия на София, където са разбити и стотици от тях загиват.След поражението във войната и неуспешното Войнишко въстание, изправило българи срещу българи, цар Фердинанд не може да остане повече на власт. На 3 октомври 1918 г. със специален манифест той се отказва от престола. (Документ № 5) За втори път в кратката история на Третото българско царство държавният глава се принуждава да абдикира. Този път обаче вече има престолонаследник – българският престол е зает от цар Борис III. България е оставена на милостта на победителите – френски, английски и италиански войски я окупират, запазват се военното положение и цензурата, пленяват се 100 хил. войници и офицери, а българската територия се използва за продължаване на военните действия срещу Централните сили. Съглашенското командване налага и политическа смяна в България. Съставя се ново правителство на Теодор Теодоров, в което влизат партиите, противопоставяли се на присъединяването на България към Централните сили. През август 1919 г. са произведени избори за ново Народно събрание, които показват голямата промяна в българския политически живот. Най-много гласове получават земеделците, втора по сила излиза комунистическата партия, а всички традиционни партии, управлявали България до момента, претърпяват тежки загуби. Макар и първа сила, БЗНС на Ал. Стамболийски няма абсолютно мнозинство в Народното събрание, затова се съставя коалиционен кабинет, начело на който застава безспорният земеделски водач Ал. Стамболийски. В условията на окупация правителството няма голяма възможност за избор на действия. Една от първите му стъпки е да арестува членовете на правителството на Радославов, което довежда до поражението на България във войната (самият Радославов бяга в Германия). Народното събрание гласува закон за съдене на виновниците за втората национална катастрофа и бившите министри очакват процеса в затвора.Политическото развитие на България много зависи от икономиката, която е в дълбока криза. Трудните условия за живот, както и общото олевяване, демонстрирано от изборните резултати на комунистите, стимулират работниците към стачни действия. Най-мащабна и опасна е общата транспортна стачка. За да овладее положението, правителството на Стамболийски прибягва до сила – то изпраща полиция и въоръжени земеделски отряди (т.нар. оранжева гвардия) срещу стачкуващите. Истинският размер на втората национална катастрофа се очертава по време на преговорите за мир на Парижката мирна конференция през 1919 г. Съседните на България съюзници на Антантата искат да разширят територията си за нейна сметка, докато никой не възнамерява да се съобразява с българските доводи. Условията на мирния договор с България не се обсъждат с българската делегация на Парижката мирна конференция, а й се представят едва след като са изработени и имат формата на диктат. Според Ньойския мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г., Сърбия получава Струмишка околия, Босилеградско, Царибродско, села от Трънско и Кулско; Румъния – Южна Добруджа, а войските на Антантата окупират Западна Тракия, която по-късно е предадена на Гърция. България трябва да заплати на победителите и репарации в размер от 2,25 млрд. златни франка, както и хиляди глави добитък и хиляди тонове въглища. Армията й е ограничена до 20 хил. доброволци и 13-хилядна гранична стража. (Документ № 6) Изключително тежките клаузи на Ньойския договор погазват националното достойнство на българите и предопределят изпитанията, които преживява България в своята вътрешна и външна политика през следващите две десетилетия. Надеждата, че българският национален проблем може да се реши със сила, която тласка България към война, е прекършена за втори път само за няколко години. Българите заживяват с усещането за безнадеждност, което се утвърждава от поредната национална катастрофа. Изчезва оптимистичният заряд, с който те са започнали да възстановяват и изграждат самостоятелната си държава след Освобождението.

Надявам се да съм ви от полза с тези теми.Благодаря че отделихте време да попрочетете малко !

Също така се надявам да съм ви от полза с тези теми.Благодаря че отделихте време да попрочетете малко !

Също така се надявам да съм ви от полза с тези теми.Благодаря че отделихте време да попрочетете малко !

Змиите са студенокръвни безкраки влечуги, близки родственици на гущерите, с които спадат към един и същи разред — Люспести. Съществуват също така и няколко вида безкраки гущери, които външно наподобяват змии, но не са свързани с тях по друг начин. Любовта към змиите е наречена офиофилия, а страха офиофобия. Подозрителността на човека към змиите, породена още от древни времена, се е запазила и до днес. Змията обикновено се асоциира с отрова и смърт, но това е погрешно. От около 2600 вида змии само 400 са отровни. В България отровните видове са 6 - пепелянката, усойницата, остромуцунестата усойница, каменарката, котешката змия и вдлъбнаточелият смок. При последните две отровните зъби се намират навътре в устата и с тях могат да ухапят само дребни животни като мишки. Някои от неотровните змии в България са: змия-червейница, пясъчна боа (пясъчница, турска боа), голям стрелец, тънък стрелец (стрелушка), черноврата стрелушка, смок-мишкар, ивичест смок (кощерица) и пъстър смок (последните два се смятат за подвидове на един и същи вид), леопардов смок, медянка, жълтоуха водна змия и сива водна змия. Хранене Змиите са месоядни и се хранят с животни,като се започне с малки новородени мишки, яйца на насекоми, плъхове, зайчета, птици, а някой определени видове и със змии и гущери. Някои притежават отрова, която използват, за да убиват плячката си, преди да я изядат. Други я убиват,като се увият около нея и започнат да я притискат докато я задушат, след което я изяждат от главата надолу. Змиите не дъвчат храната си. Те имат много гъвкава челюст, чиито горна и долна части не са неподвижно свързани, а могат да се разкачат, което им позволява да разтварят устата си достатъчно широко, за да погълнат плячката си цяла (дори тогава, когато тя е по-голяма по диаметър от самата змия). След хранене змиите стават мудни, докато трае процеса по храносмилането. Храносмилането, особено след поглъщането на твърде голяма плячка, отнема толкова енергия, че мексиканската гърмяща змия (Crotalus durissus) например повишава телесната си температура до 6 градуса над тази на околната среда. Поради трудността на смилането на плячката змия, обезпокоена скоро след като е яла, може да повърне погълнатата плячка, за да избяга по-лесно. При подходящи условия обаче този процес е много ефективен — смила се всичко освен козина, пера и нокти, които се изхвърлят чрез изпражненията. Змиите обикновено не само не нападат, но и предпочитат да избегнат досега с хора. Случаите на малки деца, изядени от големи змии-удушвачи в джунглата, са по-скоро изключение. Кожа Кожата на змиите е покрита с люспи. Повечето от тях използват специални коремни люспи, за да се движат, „загребвайки" повърхността под тях. Люспите могат да бъдат гладки, ръбести или зърнести. Покривката на очите им е прозрачна люспа, която фактически е постоянно затворена. Змиите сменят кожата си периодично, което е знак за растежът им. За разлика от други влечуги, кожата при змиите се изхлузва на едно-единствено парче, започващо от главата надолу, и признаците за сменяне на кожата са помътняване на очите. Сетива Змийското зрение не е особено добро (обикновено то е по-остро при дървесните видове и по-лошо при тези, които живеят под земята). Въпреки това то е в състояние да различава движение. Като прибавка към зрението, някои змии (някои отровници, питони и бои) имат инфрачервени сензори в ямките, които се намират между очите и ноздрите, което им позволява да виждат телесната топлина, излъчвана от жертвите или неприятелите им. Тъй като змиите нямат външни уши, слухът им е ограничен до усещане на вибрации, но това сетиво е много добре развито. Змията усеща миризми чрез изстрелване на раздвоения си език, посредством който събира частици от въздуха и ги поднася към органа на Якобсон в устата си за проверка. Раздвояването на езика прави обонянието обемно. Вътрешни органи Левият бял дроб е много малък и дори понякога напълно липсва, тъй като цилиндричното тяло на змията изисква всички органи да бъдат дълги и тънки и поради това само един бял дроб е напълно функционален. Също така много органи, които обикновено са по двойки - като бъбреците или репродуктивните органи - при змиите са разположени един зад друг, а не един до друг. Повечето примитивни змии като боите и питоните имат анални шипчета, които приличат на двойка нокътчета, по едно от всяка страна на клоаката. Това са закърнели задни крайници. Придвижване Въпреки липсата на крака змиите имат много методи за мобилност. Всички видове са способни на странично извиване, подобно на вълна - то се използва за по-лесно движение през кал или пясък. Друг начин е на принципа на акордеона - змиите се придвижват чрез сближаване и раздалечаване на ребрата. Този метод може да се използва дори за катерене по дървета и придвижване през тесни тунели. При катерене по дървета клонът се захваща от задната половина на тялото на змията, докато предната се протяга нагоре. След това предната половина обхваща клона, а задната се придвижва нагоре. При придвижване в тунели движението става на принципа на гъсеницата, като тялото се притиска чрез разширяване и отпускане към стените на тунела. Друг метод на придвижване е праволинейното движение посредством мускулите на корема. Той служи на големи, тежки змии, като питони, бои или големи отровници. Не всички змии живеят на сушата — морските змии живеят в плитките тропически морета. Кобрата Кобрите са отровни змии от семейство Elapidae (Elapidae също включва тайпани, коралови, мамби и морски змии). Кобрите обикновено обитават тропически или пустинни регионни на Азия и Африка. Повечето са много дълги, стигат до 1,2-2,5 метра дължина. Кралската кобра може да достигне до 5,2 метра, което я прави най-голямата отровна змия във света. Това е от мен, надявам се да съм ви помогнал.

Сем. Котки в сайта: http://nauka.bg/index.php?mod=front&fn...e&pid=10733 Котките (Felidae) са семейство Хищници, което обединява 40 съвременни вида произлезли от общ предшественик живял преди около 11 милиона години. Първите коткоподобни обаче се появяват още през Олигоцена, преди около 25 млн. години, като най-близкородствени с тях от съвременните хищници са виверовите, хиените и мангустите. Типичен представител на котките е домашната котка, която съпътства хората още от праисторическата епоха, отпреди 7000-4000 години. Други добре известни котки са лъвът, тигърът, леопардът, ягуарът, гепардът, рисът, пумата и т.н. Обща характеристика Сред всички семейства от разред Carnivora именно котките са типичните хищници - хранят се само с животинско месо. Повечето са самотни (с изключение на лъва) и предимно нощни ловци, които водят потаен начин на живот и обикновено издебват своята плячка, настигат я бързо и я повалят с един скок, след което търсят гърлото, за да я захапят и задушат. Повечето котки са отлични катерачи, но се срещат както в гори, така и в открити пространства, скалисти планински местности или дори в пустини. Котките са въоръжени с добре развити кучешки зъби (виж Димен леопард), които при изчезналите саблезъби котки достигали наистина впечатляващи размери. От сетивата им най-добре развити са зрението и слухът. Очите им са големи, гледащи напред (бинокулярно зрение) и имат рефлекторна мембрана (тапетум) зад ретината, осигуряваща по-добро нощно виждане и това е причината очите им да отразяват светлината в тъмното. Слухът им също е много добре развит, повечето видове имат големи уши и малките котки особено долавят високочестотни звуци, неуловими за човешкото ухо. Обонянието им също е добре развито, но не чак до такава степен както при кучетата. За сметка на това притежават добре развит вомероназален орган, разположен при горната устна, с който всъщност вкусват въздуха. Този орган е особено чуствителен към феромоните и това обяснява озъбването на мъжкия лъв например, когато надуши разгонена женска. По муцуната и над очите котките притежават множество осезателни косъмчета (вибриси) - типичните котешки мустаци, които долавят и най-малкото раздвижване във въздуха наоколо - нещо много полезно в нощния мрак. Това, че котките винаги падат на краката си, говори и за много добре развит вестибуларен апарат. Малки и големи котки Съвременните котки се делят основно на две подсемейства: Същински котки (Felinae), известни още като малки или мъркащи котки (диви и домашни котки, рисове, пума, гепард и др.); и Пантерови (Pantherinae), известни още като големи или ръмжащи котки (лъв, тигър, леопард, барс, ягуар). Според една от зоологическите класификации котките се делят на малки и големи според структурата на гърлото, като всички дребни котки с вертикални зеници на очите, които не могат да ръмжат и реват, но съскат и мъркат, се причисляват към малките котки; а едрите котки с кръгли зеници, които ръмжат и реват, но не съскат и не мъркат - към големите котки. Гепардът доскоро се отделяше в самостоятелно подсемейство Acinonyxinae, но скорошни генетични изследвания го отнасят към Същинските котки в близко родство с американската пума. Същинските котки (Felis) са род сравнително дребни хищници, типични представители на семейство Котки. От тях в нашата страна се среща европейската Дива котка, а като неин подвид Домашната котка е едно от най-широко разпространените животни на земята. Все още има неястоти и спорове относно вътрешната класификация в рода, като доскоро почти всички представители на подсемейство Мъркащи (същински) котки (Felinae) се отнасяха към рода Felis. Някои от видовете се кръстосват успешно, но въпреки многократните опити повечето диви видове се опитомяват много трудно. Дивата котка (Felis silvestris) е дребен хищник от семейство Котки. Размерите ѝ са малко по-големи от тези на произлязлата от нея Домашна котка. Разпространена е в Европа, Предна и Средна Азия и Африка. Тялото ѝ е здраво и набито, покрито с гъста козина. Дължината й е от 45 до 80 см (91), височина до 43 см, опашка 29-34 см, тегло от 3 до 8 кг. Живее в скалисти или гористи местности и се храни с дребни бозайници, като гризачи и зайци. Известни са и случаи на нападение над по-млади сърни и кози. Предпочита да ловува нощем и избягва срещите с хора, поради което са много редки случаите на прякото ѝ наблюдение в природата. Дивата котка е териториално животно и, както повечето си роднини в семейство Котки, избягва компанията на себеподобни извън размножителния период, който е два пъти годишно (пролет и есен). След около два месеца бременност женската се усамотява в някоя скришна хралупа на дърво и ражда от три до шест малки, които кърми около четири месеца. Малките се раждат слепи и безпомощни, също като при домашната котка. В наши дни дивата котка се е превърнала в сравнително рядко животно, тъй като домашните котки и хората я изместват от биотопа, който традиционно обитава. Котка е сборно название за по-дребните представители на семейство Котки (Felidae), но обикновено се разбира Домашната котка (Felis silvestris catus), като подвид произлязъл от Дивата котка. Самото семейство се състои от: котки, тигри, лъвове, леопарди, гепарди, ягуари, рисове, пантери, пуми и оцелоти. Всички са хищници. Котките живеят близо до хората от преди поне 3500 години (въпреки че не са изцяло опитомени както кучетата), когато в древен Египет котки са били използвани, за да пазят складираното зърно от мишки и други гризачи. В днешни дни котките са едни от най-разпространените домашни любимци. Малък процент от тях (около 1%) са чистокръвни, с регистрирано родословие, останалите 99% са кръстоски между различни породи, и се отнасят предимно към домашните късокосмести или домашните дългокосмести. Китайската планинска котка (Felis bieti), наричана още сива котка, е слабо проучен хищник от семейство Котки близкородствен с Дивата котка. Изследване от 2007 г. дори предлага ревизия на нейната класификация като подвид дива котка. От 1992 г. насам е прието да се нарича Китайска планинска котка. По-рано е била наричана още гобийска или пустинна котка, тъй като се среща и в покрайнините на пустинята Гоби. Чернолапата котка (Felis nigripes) е най-дребния представител на семейство Котки. На дължина достига едва 35-50 см. с още 15-20 см. опашка. Тежи около 1,3 до 2 кг. По отношение на дребните си размери има сравнително голяма глава. Оцветяването на гърба ѝ е от канелено- до жълтеникаво-кафяво, като към корема изсветлява до бяло. Изпъстрена е с тъмни петна, сливащи се в ивици и черни пръстени около краката и опашката. Ходилата ѝ са чисто черни, откъдето идва наименованието ѝ. Има изумително силен, пронизителен писък. Среща се в Южна Африка – пустинята Калахари и полупустинята Кару. Обитава песъчливи равнини обрасли с тревиста растителност. Активна е нощем, като предпочита да ловува рано сутрин или привечер. Нейна плячка са дребните гризачи и птици, а също гущери и безгръбначни животни. Деня обикновено прекарва в заешки дупки, изоставени терминици, в скални пукнатини или храсталаци. След 60-65 дневна бременност женската ражда 3-5 котета. Не се поддава на опитомяване. Ириомотенската котка (Prionailurus iriomotensis), отделяна понякога в самостоятелен род Mayailurus, е дребен хищник от семейство Котки, считан по-рано за подвид Далекоизточна котка. Тази дива котка с размерите на домашна котка се среща само на о-в Ириомоте, Япония и се счита за един от най-примитивните съвремененни видове котки. Тя не може да прибира ноктите си както повечето котки. Ириомотенската котка е един от най-силно застрашените[1] от изчезване видове, като дивата ѝ популация се изчислява на не повече от 100 екземпляра. Ръждивопетнистата котка (Prionailurus rubiginosus) е дребен хищник от семейство Котки. На дължина достига само 42 см. Козината ѝ е сиво-кафява, изпъстрена с ръждиво-кафяви петна и ивици (откъдето идва наименованието ѝ). Среща се в Южна Индия и Шри Ланка. Обитава савани осеяни с храсти, както и влажни гори. Ръждивопетнистата котка е вписана в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като уязвим вид[1]. Котката рибар (Prionailurus viverrinus), наричана още рибна котка, е хищник от семейство Котки със средни размери. Козината ѝ е сиво-зеленикава на цвят, изпъстрена с черни петна, които преминават в ивици на врата и главата. Има плоско чело и къси, странично разположени уши. Опашката ѝ е относително къса. Среща се в Пакистан, Западна и Южна Индия, Шри Ланка и в Югоизточна Азия до Непал, Бутан и Китай на север и о-в Ява на изток. Живее в близост до вода; в джунгли, блата обрасли с тръстика или в мангрови гори по крайбрежието. Отличен плувец е и се храни предимно с риба, която умее да лови гмуркайки се. Котката рибар е вписана в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като уязвим вид[1]. Плоскоглавата котка (Prionailurus planiceps), отделяна понякога в самостоятелен род Ictailurus, е хищник от семейство Котки. Има размерите на домашна котка, но за разлика от останалите котки черепа ѝ е удължен и плосък, откъдето идва името ѝ. Ноктите си не може да прибира изцяло в лапите. Козината ѝ е от червеникава до тъмнокафява на цвят, изпъстрена с неясни тъмни петна. Гърлото, гърдите и корема са бели, а лицето е нашарено с бели и кафяви краски. Среща се в горите на полуостров Малака и островите Борнео и Суматра. Живее в близост до вода и предпочита наводнените участъци на гората, където лови главно риба, раци и жаби. Плоскоглавата котка е вписана в Червения списък на световнозатрашените видове на IUCN като уязвим вид[1]. Гепард (на латински: Acinonyx jubatus) се нарича бозайник от семейство Котки. Днес той е единствен представител на род Acinonyx, известен с още четири древни вида. Гепардът е най-бързото сухоземно животно развиващо скорост между 112 и 120 km/h., но за разлика от останалите представители на котките той не може да се катери. Едни от последните генетични проучвания показват, че най-близките роднини на гепарда се намират на Американския континент. Думата Acinonyx дадена в научното му наименование има древногръцки произход. Тя е съставена от две думи akin - „неподвижен” и onyx - „лапа”. Думата означаваща гепард на английски cheetah произлиза от санскрит citrakāyaḥ и означава „пъстро тяло”. Тя навлиза в английския посредством хинди.[1] В България думата гепард навлиза от немски и френски. Тя има латински произход и е в резултат на словосъчетанието gattus pardus означаващо петниста котка. Иберийският рис (Lynx pardinus), известен още като испански рис, е критично застрашен от изчезване хищник от семейство Котки, който се среща само на Иберийския полуостров (Испания и Поругалия). По-рано смятан за подвид Рис, иберийският се отличава от евразиатския рис (Lynx lynx) с по-малки размери и предпочитание към откритите пространства. Иберийският рис е с дължина на тялото от 75 до 100 см., височина от 45 до 70 см. и тегло около 14-18 (27) кг. Храни се предимно със зайци, птици, мишевидни гризачи и риби. В момента са останали само около 100 представители на вида, само 25 от които са женски в репродуктивна възраст. Канадският рис (Lynx canadensis) е северноамерикански хищник от семейство Котки, класифициран понякога като подвид рис. Той пребивава в снежно-планинските райони. Населява предимно Канада и Аляска, с някои бройки, регистрирани в други части на Северна Америка. Зайците са важна част от хранителния му режим. Също така се храни с гризачи, птици и риби. През зимата канадския рис се хранят и с по-големи животни като сърни и елени. Дължината на тялото му е от 80 до 100 см., височина до 60-65 см. и тегло от 8 до 17 кг. Червеният рис (Lynx rufus) или бобкет, е хищник от семейство Котки разпространен от Южна Канада до Северно Мексико. Бобкета е дребен рис с дължина на тялото от 65 до 90 (някои екземпляри до 120 см.), височина 36-38 см, къса опашка 10-18 см, тегло 7-14 кг. и ръждивокафява окраска. Лесно приспособим вид е и се среща почти навсякъде от високопланински гори до полупустинни местности или тресавища, като човешкото присъствие не го притеснява особено. Храни се основно с гризачи и зайци. Котката на Жофруа (Leopardus [Oncifelis] geoffroyi) е дребен хищник от семейство Котки. Тази южноамериканска котка носи името на френския зоолог Етиен Жофруа Сент-Илер определил я през 19 век като отделен вид. Леопардът (Panthera pardus), наричан още пантера, е една от така наречени „големи котки”. Леопардите имат дълги нокти за по-голяма стабилност. Дълги и силни крайници за бързина. Движи се с около 100км. в час. Имат и голяма ловкост. Те са жълти на черни петна. Леопардите ловуват единствено нощно време и са свикнали да прекарват деня, спейки скрити в шубраците, в дупката на някое животно или на клоните на някое дърво. За леопарда дърветата са място, където почива, ловува и складира храната си. От височината на дървото леопардът прави засадите и нападенията над своите жертви, а също така държи храната си вън от досега на хиените. Любима негова плячка са маймуните и някои видове антилопи. Напада и зебри, биволи и др. Когато няма възможност да ловува тази плячка, той също може да се храни с плъхове и други дребни животни и дори плодове. Както и останалите си събратя от семейство „Котки”, леопардът е самотник. Изключение прави през размножителния период. Бременността му трае около три месеца и женската може да има от едно до шест малки, обикновено две или три Ягуарът (Panthera onca) е животно от семейство Коткови. Ягуарът е най-голямата котка в западното полукълбо и третата най-голяма в целия свят (след лъва и тигъра). Неговото име идва от Южно-американската индианска дума ”Ягуара” , която означава „убиецът, който побеждава жертвата си с един скок.” Често го бъркат с леопарда, но той е по-голям, с широка глава и по-къси крака и опашка. Има силно набито тяло, дълбок гръден кош и къси стабилни крака. Ушите му са закръглени. Има слабо бледо петно на гърба. Големите очи са златно червеникавокафяви с кръгла зеница. Съществуват и черни ягуари. Те се наричат черни пантери. Съществуват общо 7 вида ягуари. Мисля че т ова е достатъчно. Надявам се да сам ви помогнал.

Китайски алигатор Китайският алигатор (Alligator sinensis) е един от двата съвременни представителя на род алигатор от семейство Алигаторови (Alligatoridae). Среща се единствено в Китай и затова е наречен по този начин. В сравнение с другия представител на същия род - американски алигатор (Alligator mississippiensis), китайският е по-дребен и достига средно на дължина до около 1,5 m Разпространение Първоначално е бил разпространен широко в Китай, но съвременният му ареал е стеснен значително до около 200 индивида (от които само 50 полово зрели) в различни блата на река Яндзъ в провинциите Дзянсу, Джедзян и Анхой. Стесняването на естественото му обитание е вследствие на използването на земите за земеделие и тровенето на гризачи (мъртвите биват поглъщани от алигаторите). Много малко гнезда на китайски алигатори се откриват всяка година, и единствено процент от тях дават ново поколение. Природозащитен статут Китайският алигатор е критично застрашен вид според IUCN[1]. Съгласно конвенцията за международна търговия с изчезващи видове от дивата флора и фауна, търговията и износа на китайският алигатор е сериозно ограничен. Въпреки тези мерки, числеността му намалява. Усилията за опазването му са насочени в реинтродуциране към естествена среда на животни отглеждани в изкуствени условия, но опитите от подобен род нямат голям успех. Китайски алигатор

Външен вид Алигаторите се характеризират с по-широка муцуна и с по-дорзално разположени очи в сравнение с типичните крокодили. И двата съвременни вида са със сравнително тъмна окраска, често почти черна. Но окраската е силно зависима и от водата. Така например води, богати на водорасли, придават зеленикаво оцветяване на алигаторите, а тези обитаващи води с висока концентрация на танин от гниещи дървета са тъмно оцветени. Сериозна отличителна черта на алигаторите е, че когато челюстите са затворени само горния ред зъби може да бъде видян, за разлика от типичните крокодили при който и горните и долни зъби са ясно забележими. Съществуват обаче отделни екземпляри алигатори с челюстни деформации, при които тази отличителна черта е трудно забележима. Очите на възрастните екземпляри отразяват светлина в червен цвят през нощта за разлика от тези на младите (зелен чвят) и това често се използва при нощен лов на алигатори. Физически характеристики Американският алигатор достига средно на тегло и дължина съответно 363 kg и 4 m. Според парка Евърглейд, най-големият описан алигатор във Флорида е бил дълъг около 5,3 m, а за най-големият в света се счита екземпляр, уловен в Луизиана, дълъг 5,8 m. Малка част от тези екземпляри са мерени на тегло, но обикновено масата им е около тон. Китайският алигатор е значително по-малък с дължина рядко надминаваща 2 m. Продължителността на живот на алигаторите е около 50 години, но при благоприятни условия може да надмине 70 години. Така например в Белградската зоологическа градина има екземпляр от 1937 година, а в зоопарка на Рига, Латвия - от 1935 година. Местообитание и разпространение Има само две страни в света, където се срещат алигатори - САЩ Китай. Американския алигатор нормално обитава крайбрежието на Мексиканския залив, Тексас, Оклахома, Луизиана, Мисисипи, Алабама и Флорида, както и Арканзас, Джорджия и в Северна Каролина и Южна Каролина. През подследните години ареалът на алигаторите в САЩ се разширява на север. Алигатори са били забелязвани в Мемфис, Тенеси [1], може би преплували река Мисисипи. Мнозинството от американските елигатори обитават щатите Флорида и Луизиана. Така например изчисленията показват, че в щата Флорида има повече от един милион алигатори Китайският алигатор е застрашен от изчезване вид и се среща само в няколко блата по поречието на река Яндзъ. Полагат се усилия за опазването на този вид, като изчисленията показват, че само наколко дузини екземпляри живеят в естествената си среда, а около 10 000 екземпляра са в различни зоологически градини и консервационни паркове. Поведение Възрастните мъжки алигатори са самотни, териториални животни. По-малките, често се вскупчват на групи. Като принцип може да се отбележи, че възрастните алигатори (мъжки или женски) бранят своята територия, докато малките имат висок толеранс към други индивиди със същия размер. Въпреки, че алигаторите имат тежко и масивно тяло, както и забавен метаболизъм, те са способни да развият за кратко време скорости от 50 km/h [2]. Плячка на алигаторите често са сравнително малки животни, който могат да бъдат уловени и убити с една атака, но дори и големи животни са обект на лов, предварително умъртвявани чрез удавяне. Алигаторите поглъщат храна, която не може да бъде преглътната наведнъж или като я оставят да се разложи или като я захапят и активно я разкъсват чрез мятане или търкаляне. Повечето от мускулите на челюстите са създадени за захапване и задържане на плячката, затова и мускулите който затварят челюстите са изключително силни, но мускулите отварящи челюста са относително слаби. В резултат, възрастен човек може сравнително лесно да задържи затворена муцуната на алигатор, а често въже или гумена примка напълно достатъчно за да се възпрепятства отварянето на челюстите. Алигаторите са относитлно боязливи и при наличие на хора предпочитат да избягат или да се потопят във водата. За нещастие това е довело до арогантно поведение от страна на хората, които често посещават животинските леговищата. Съществуват закони срещу даването на храна на алигатори, но тази практика все още съществува и води до загуба на естествените инстинкти на алигаторите и скъсяване на дистанцията между алигатора и човека. Хранене Алигаторите поглъщат всичко, което могат да уловят. Когато са малки, те се хранят с риба, насекоми, охлюви и ракообразни. Когато пораснат могат да започнат да се хранят и с по-големи животни - големи риби, костенурки, дребни бозайници, птици и други влечуги. Кагато са изключително гладни, могат да се хранят и с мърша. Стомасите им съдържат и гастролити. Възрастните алигатори могат да нападат диви прасета и елени, както и по-малки алигатори. В някои изолирани случаи алигатори са забелязвани да атакуват пуми и мечки. С навлизането на човек в естествената им среда, атаки над хора са познати, но не са чести. За разлика от крокодилите, алигаторите не разпознават веднага плячка в лицето на човек. Човешките жертви, причинени от алигатори имат тенденция към нарастване поне в САЩ. Докато за 30 години (от 1970 г. до 2000 г.) в САЩ е имало 9 жертви на алигатори, за периода 2001 - 2006 г. общия брой е около 11. Алигаторите се боят от хора, но самоувереността и арогантността на човек, често е причина за атаките на алигатори над хора. Размножаване Половата зрялост на алигатора е зависима повече от размера на животното, отколкото от възрастта му. За зрели екземпляри с считат тези достигнали размер над 1,5 m. Размножителният сезон е през пролетта, когато водата е сравнително топла. Женските изграждат гнездо в близост до водата, в околоните корени и храсталаци и отлагат там яйцата си. Полът е абсолютно зависим от времето на инкубация и от околната температура. Температури от около 30 °C дават женски екземпляри, а при 34 °C се излюпват само мъжки. Тази зависимост от температурата е в първите седем до 21 дена от инкубацията. Естественит гнезда, изградени върху листа са сравнително по-топли (34 °C) с тези изградени върху заблатени места (30 °C), което се отразява на пола на новоизлюпените. Нормалното съотношение на половете в природата (при излюпването) е 5:1 в полза на женските екземпляри. Женският алигатор застава на стража до гнездото и помага на малките да достигнат водата след излюпването. Грижата за малките може да продължи до една година, ако те останат в същата област. Най-голямата заплаха за малките алигатори са възрастните, причина за около 50% от смъртността на младите. Изкуствено отглеждане Отглеждането на алигатори е голяма и нарастваща индустрия във Флорида, Тексас и Луизиана. Общо тези три щата произвеждат около 45 000 кожи годишно. Кожите от алигатори са изключително скъпи, като тези на животни над 1,6 - 1,7 m струват няколко стотици щатски долара. Пазарът за алигаторово месо също нараства, като в САЩ годишно се произвежда над 135 тона месо. Американски алигатор Американският или мисисипски алигатор (Alligator mississippiensis) е един от двата вида крокодили от семейство алигатори, които носят наименованието алигатор. Другият е т.нар. китайски алигатор, който е доста по-дребен от американския. Ареал Американският алигатор обитава водоемите в субтропичните части на САЩ. Среща се в района на Мексиканския залив, на териториите на щатите Флорида, Луизиана, Джорджия, Северна и Южна Каролина. Обитава сладки води- реки, езера и блата. В много райони в ареала му популацията на вида е значително намаляла. През последните години обаче тя стабилно се увеличава благодарение на природозащитните организации. Алигаторът е защитен вид в САЩ и обитава защитени райони като националния парк Евърглейдс във Флорида. Размери Американските алигатори са едри крокодили — възрастните индивиди достигат дължина между 3,6 и 4,5 метра. В много редки случаи може да има американски алигатори, които да надвишават тези граници. Въпреки това са улавяни индивиди, дълги над 5, дори до 6 метра, но подобни гиганти при този вид са изключително рядко явление. Най-големият рекорден по размери представител на вида е бил дълъг 5,8 метра, въпреки че в миналото са описвани и малко по-едри екземпляри. Поведение Американският алигатор е по-малко агресивен в сравнение с други представители на разред крокодили. Това не го прави по-малко опасен. Всяка година алигаторите убиват около 11 души в САЩ. Но всъщност този вид може да се определи като безопасен в сравнение със соленоводния крокодил, черния кайман или нилския крокодил, които вземат и много повече жертви от американския алигатор. Има случаи в някои щати обаче, когато алигатори навлизали и в близост до населени места, където са нападали хора. Според един доклад на американското дружество за защита на природата доста по-често при такива опасни "посещения" в близост до населени места, жертви на големите влечуги са ставали кучета, в повечето случаи скитащи и бездомни, които стават лесна плячка на алигаторите. Развитие Плячка на американските алигатори предимно стават риби, птици, костенурки, гущери, змии, различни бозайници и др. След размножителния период женската снася между 20 и 50 яйца, от които 3 месеца по-късно се излюпват малките. Женската неотлъчно пази първо яйцата, а после и малките през първите им дни.