glishev

Гербов и Йончев са прави, за съжаление.

Инак да, никак не е сигурно, че Калоян с пръстена е именно цар Калоян. Сигурно е само, че скелетът и пръстенът са на знатен българин от Второто царство, носещ това име. В този смисъл не е напълно изключено това да е било царят, било севастократорът, било някой трети знатен мъж на име Калоян.

Каква излезе тя - за БГ-наука не знаем, но в анкетата излизаме 20-30 души, средна буржоазия, към 30-40 годишни, учени глави, мъже, православни, българи Местната версия на WASP, само че WBSO (White Bulgar-Slavonic Orthodox), тоест най-непредставителната и бързо намаляваща прослойка местни жители.

"Естествено" ли? Ами щом е естествено, значи просто не гледаш на статуята по начина, описан от gekos и от който уж се възхищаваш.

Стана ми много смешно, когато хората с най-антиинтелектуално-уражийските мнения наоколо почнаха да се възхищават от една безобразна статуя, ама уж от чисто естетически позиции. Я първо малко там Кенет Кларк ли, Алпатов ли, Джансън ли, и аз не знам вече...

(Впрочем, пише се "не_съм" и "евалла".)

Интересното е, че точно един законен крал с вече подрязани крила се явява най-добрата спирачка пред тиранията.

Те в един момент нали махат краля... и след по-малко от двайсет години го връщат.

Четете, забавлявайте се Стори ми се интересно това и реших да го споделя - че може би идеята за перспективата в картините идва от средновековните занимания с оптика и с богословие на светлината. Частен случай на това как литературата и философията влияят върху изкуството. Любима тема за мен.

Благодаря, разбира се, че е мое

Великата харта и контролът над властта

На 15 юни 1215 г., Рънимийдската морава край брега на Темза, недалеч от Уестминстър и Лондон, става сцена на унижението на един суверен: английският крал Джон е принуден от бароните си да подпечата публично дълга харта, включваща шейсет и три точки и ограничаваща властта му в рамките на писаните закони и известните обичаи. Оттук нататък всеки монарх в Англия ще знае много добре на какво има и на какво няма право – и нещо повече, всички заинтересовани страни ще са наясно кой текст или кое колективно тяло определя възможното и невъзможното за краля. Това е началото на края на средновековния хаос от чисто беззаконие и противоречиви традиции. И може би е началото на превръщането на Англия в нещо повече от феодална монархия – превръщането й в πολιτεíα, в коронована res publica, в commonwealth; началото на истинска държава практически според античния смисъл на думата. Смисъл, който се оказва и модерен, доколкото модерното схващане за държавност е моделирано именно от класическите гръцки разбирания за онова, което наричаме обществен договор и легитимно равновесие на групови интереси, сдържани чрез институции и институции, контролиращи институциите. Оттук започва сложната система на проверки и уравновесяване, характеризираща модерната държавност.

Надзорът над краля е поверен на колегия от двадесет и пет барони, приподписали Хартата заедно с него. Авторът на основния текст, кентърбърийският архиепископ Стивън Лангтън уравновесява схващането, че монархът е източник на законността, със съзнанието, че дори и самият този източник трябва да бъде подвластен на контрол, за да не превърне реда в хаос. Така че текстът включва обещание от страна на самия крал не само да не нарушава така съставеното споразумение, но и да накара всички свои привърженици да го приемат. Законността, която едновременно създава краля, но и произлиза от него, го задължава да започне да прави разлика между себе си като личност с всичките й недостатъци и като въплъщение на кралството. Тук може би започва залезът на персоналния суверенитет в чисто средновековен смисъл и възобновяването на съзнанието, че страната има свой колективен интерес и колективна воля, на които държавният глава е само пръв служител. Едно съвсем класическо съзнание, което вероятно е било поне частично достъпно за начетения архиепископ. При желание за по-смела интерпретация, тук могат да се търсят корените на чисто английското политическо учение за двете тела на краля, изследвано в изискания труд на Канторовиц.

Хартата, отхвърляна и винаги отново приемана от редица крале, изменяна и допълвана, постепенно получава популярното име „Велика харта на свободите“. Тя частично остава в сила и до днес – забележителен пример за приемствеността в английското и британското законодателство. Превръща се в основа на формално неписаната, но реално осезаема английска (и британска) конституционна система и в извор на вдъхновение за редица документи и правни интуиции, типични за англосаксонския свят днес, включително Habeas corpus, Декларацията за независимост, Конституцията на Съединените американски щати и допълващия го Закон за правата. Един от по-далечните ефекти или отгласи на дългия процес, започнал с налагането на Хартата над крал Джон, е опитът за осмисляне на човешките права като естествен, природен феномен; не само англосаксонският свят и не само САЩ дължат много на вековното развитие на английската конституционна система и мисъл – въпреки фундаменталното разграничение между англосаксонско и континентално право, Френската революция със своите основополагащи документи също е поне косвено повлияна от случилото се на Рънимийдската морава (през американско рационалистично посредничество, но и през възхищението на Волтер пред британските свободи). През Гражданския кодекс и белгийската Конституция това пък води дори до модерната българска държава и нейната все пак свещена (в секуларен смисъл), макар и двойствено либерална Търновска конституция от 1879, носеща вече станали традиционни идеи за отговорността на държавните органи едни пред други – и най-вече пред целокупното политическо тяло на страната. На пръв поглед това звучи отвлечено, но при малко по-задълбочено изследване можем да схванем, че в далечната 1215 г., когато в Търново все още царува Борил и Калояновата уния е в сила, на далечния британски остров е сложено началото на процес, който по неочаквани начини и след много столетия ще засегне голяма част от света, включително и България. Нека припомним, че и тогава Европа е свързана по своеобразен начин, типичен за епохата – ангажиментите на папа Инокентий ІІІ го свързват едновременно с царете Калоян и Борил, както и с крал Джон.

Великата харта на свободите съчетава прост латински език с множество видими германизми и може би някои прикрити келтски реалии, заети от традиционния правен или по-скоро обичаен мир на англосаксонците, англо-скандинавците, французите и жителите на Нормандия. Не е новост, че в периода на завоеванието от 1066 до 1215 г. нормандските и анжуйските крале на Англия успешно събират саксонското и скандинавското обичайно право с най-старата английска административна традиция – проследима през „Книга на Страшния съд“ или Domesday Book (1086) назад към множеството кралски харти, съставяни на латински и староанглийски още от самото начало на VІІ в. Първата англосаксонска харта датира от 28 април 604 г., когато новопокръстеният Етелберт, крал на Кент, дарява земя за манастир в Рочестър с текст, уточняващ дарението и на латински, и на простонароден староанглийски. Шест столетия по-късно крал Джон и архиепископ Стивън все още следват някои от композиционните характеристики на първите примитивни документи (а и чисто институционално Стивън е приемник на първите архиепископи на Кентърбъри от седми век). Доста сложните, но същевременно ясни концепции на феодалния свят са изразени пестеливо и недвусмислено в текста на Хартата.

В нея е обърнато внимание на почти всички въпроси, засягащи наследяването и задълженията на настойниците при наличието на непълнолетни или другояче недееспособни собственици на поземлено владение. Направено е всичко възможно Короната или друг настойник да не може да ощети собственика, преди той да може да се погрижи за себе си и имота. Взети са предвид различни въпроси, свързани със задълженията и реда на изплащането им. Нищо не е незначително за вниманието на краля, архиепископа и бароните. И във всички разглеждани случаи те наблягат на контрола, който трябва да бъде упражняван над върховната власт.

Хартата слага началото и на онова тяло, което днес наричаме британски или уестминстърски тип парламент. След като неохотно утвърждава текста, Джон гневно възкликва: „Поставиха над мен двайсет и петима крале!“ Действително, системата, която в ХІV-ХV в. ще функционира чрез рицарите от графствата и пратениците на градовете, за да бъдат одобрявани извънредните данъци за войните на английските монарси във Франция, идва именно от страниците на Великата харта. Самата концепция за парламентарна монархия, за краля-в-парламента и не просто за възможността, а за задължението на монарха да управлява чрез съвет, произлиза именно оттук. Тази идея се оказва толкова жизнена, че в XVIII-ХІХ в. довежда до либералното за времето си схващане за представителна демокрация. Схващане, което днес бива атакувано от различни страни (а нима не е било атакувано и от опасни популизми, тирании и тоталитаризми през 30-те години на страшния ХХ в.?) и което по парадоксален начин вече носи белезите на благороден и разумен консерватизъм. Сложният контрол над властта, споделянето и съучастието в нея като вид задължение, едновременно предпазна мярка и въпрос на чест – ето може би най-ценния урок на Великата харта на свободите, заради която храбрите барони са рискували всичко.

Една от причините за съставянето и приемането на Хартата е посочена в преамбюла й: „заради Божията чест“. Това е нещо повече от клише; свободата на Църквата в Англия, спазването на законите и обичаите от страна на краля, помазан по Божия милост – това са въпроси, около които в завоюваната от нормандците страна цари напрежение още откак архиепископ Стиганд е отказал да коронова Уилям, победителя при Хейстингс. За идеала на Божията чест загива най-почитаният английски мъченик – св. архиепископ Томас Бекет, ръкоположен и убит по желание на Хенри ІІ, създателя на англо-анжуйската империя (и този конфликт на силни личности е великолепно демонстриран в прекрасната пиеса „Бекет или Божията чест“ на Жан Ануи, защото Англия вдъхновява Франция по много начини). В епохата на нормандското завоевание архиепископите на Кентърбъри обикновено са забележителни личности – от упорития защитник на старата уесекска династия Стиганд, през интелектуалци като предсхоластика св. Анселм от Аоста, оказал огромно влияние на западния свят и застъпниците на реда и закона като св. Томас и Стивън Лангтън, тези прелати стоят в основата на историята на идеите на европейското Средновековие и наистина правят чест на Бога, а и на страната си.

В края на това есе върху Хартата идва ред на една неизбежна бележка от чисто исторически характер. Патосът на целия документ е потвърждаването на предполагаемо вече съществуващи, осветени от традицията, „естествени“, както казахме, права или „стари свободи“ както е средновековният термин, така уместно припомнян от Доминик Бартелеми. Само че докато на континента „старите свободи“ стоят в основата на хаос и безвластие, то в Англия те поставят началото на един вече предмодерен, разбираем за нас правов ред, свързан с върховенство на предвидимия писан закон. Тъкмо битката при Бувин на 27 юли 1214, когато Филип ІІ Френски разбива крал Джон, позволява на английските барони да изискат тези „стари“, а всъщност съвсем нови свободи от своя надвит суверен. Същата битка превръща Филип във „Филип Август“, в „император в своето кралство“ и разширява домена на френските Капетинги с Нормандия и Анжу. Заради загубата на тези провинции след поражението Джон е наречен „Беззеемни“. Именно Бувин е точката, от която започва далечното развитие не само на уестминстърската система, но и на бъдещия френски абсолютизъм. Точно когато властта на дотогава могъщия английски крал е поставена под въпрос, авторитетът на френския монарх започва възхода си след период на почти пълна дезинтеграция. Английските и британските монарси преминават през граждански войни, детронации, убийства и изгнание, но Короната и досега дефинира законността в Обединеното кралство. Докато Франция, някога много по-осезаемо монархическа от островната си съседка, сега е република, чиито основни идеи за свобода, равенство и братство са косвено повлияни именно от далечните резултати на битката при Бувин и последвалото я драматично подписване на Великата харта. В крайна сметка – кой спечели сражението? Иска ни се да можем да кажем: свободата.

Манол Глишев,

София, 15-20 юни 2015

Романа по-назад дава страхотен паралел между пакта Рибентроп-Молотов и Мюнхенското споразумение. Наистина, те са аналогични. Много добро наблюдение. Разбира се, доколкото Британската империя и Франция не окупират Бенилюкс в 1938-1939, все пак има известна разлика в сравнение с поведението на СССР спрямо балтийските страни в 1939-1940, но общият съглашателски дух е същият. Между другото, Полша също има историческа отговорност, даже вина в 1938.

Т. нар. "Странна война" в 1939-1940 е не толкова престъпление, колкото престъпно нехайство на Франция.

Реципрочните избивания на цивилни от различни милиции (основно полски и украински) на Източния фронт нямат никакво оправдание.

Дрезден наистина е чудовищно военно престъпление, напълно безсмислено. Не мога да го сравня дори с Хирошима-Нагасаки, защото за там поне има някакво военно обяснение, колкото и спорно да е то.

Впрочем, опитът да се обяснят изнасилванията в Източна Германия едва ли не с някакъв колаборационизъм на немските жени спрямо съветската армия, е незащитим, даже изглежда циничен.

Изобщо, Втората световна е извадила наяве наистина цялото възможно зло, целия възможен хаос от всички воюващи страни, без изключения.

„Модната по това време оптика“: раждането на перспективата от духа на Шартърската школа

или Художествената перспектива и схоластиката

Това есе е може би хиперинтерпретативен опит (извинявам се за тавтологията) върху влиянието на средновековната философия над изобразителното изкуство – и то над ренесансовото изобразително изкуство. Такива неща звучат може би новаторски или дори пресилени у нас, но са мейнстрийм поне от тридесетте години насам в добрите (и по-старомодни) университети из Германия и Франция. Откакто Аби Варбург припомня, че средновековните и ренесансовите изображения зависят в детайлите си от високата литературна традиция на своето време, естетиката се сдобива с шанса да намира отговори на въпросите си (и изцяло нови въпроси) в полето на филологията и богословието. Великолепен пример за това е „Готическата архитектура и схоластиката“, където Ервин Панофски разглежда влиянието на ясния и подреден схоластически метод на натрупване на аргументи и контрааргументи до високия им идеен връх като пряко вдъхновение за аналогичната структура на готическия храм. Това, разбира се, показва защо самият термин „готика“ и „готически“, особено във Волтеров смисъл, е дълбоко некоректен спрямо изкуството и особено спрямо мисълта на високото Средновековие, които нямат нищо общо с варварството, предполагано у историческите готи, принадлежащи на друго време и на много по-различен свят. Отделна тема би било преразглеждането и на самото това варварство, но този въпрос е разгледан в „Римските варвари“ на Ицхак Хен - и с тази препратка изоставям тази самостоятелна нишка на търсене. „Готическият човек“, смело формулиран от Ворингер, е наистина естетическа фикция, но може би показва една вярна интуиция за обрасването на суеверията и екземплумите като бръшлян около ствола на схоластиката и за аналогичната поява на привлекателен орнаментален хаос около инак стройната композиция на архитектурния и теологически свръхрационализъм в готическата катедрала и вдъхновяващата я схоластика.

Ако схоластиката като молитвено рационален метод за постигане на Бога е вдъхновила именно молитвено рационалната архитектура, която по навик наричаме „готическа“, то можем ли да допуснем други, частни ефекти от околосхоластичните културни феномени върху изобразителното изкуство? Ще си позволя предварителната забележка, че самата видимост на нервюрите, „шевовете“, на ребрата на готическия свод, пряко се отнася към очертаването на по-късните мислени линии на ренесансовата визуална перспектива. Това, което за един италианец от ХV в. е учебник по рисуване на градския пейзаж, за един французин от ХІІІ-ХІV столетие е видимост на литургичното всекидневие. Централната теза на това есе идва от една фраза на Цочо Бояджиев. Говорейки за латинския превод на арабската „Книга за мрака“ (Liber de crepusculis, какво звучно заглавие, преведена от Джерардо да Кремона, с автор Алхазен, може би прототип на Лъвкрафтовия Алхазред), Бояджиев споменава „модната по това време оптика“ („Нощта през Средновековието“, І. Absentia lucis, Субстанцията на нощта). И наистина, оптиката е интелектуална мода в Шартърската школа, а и не само там. Отново Бояджиев говори подробно за това в „Ренесансът на ХІІ век. Природата и човекът“. Светлината отначало е просто най-красивата изява на Божията творческа воля. Но при общия "естественически" дух на Шартър, дух, търсещ закономерността, подредеността на съзидателното намерение, за магистрите става невъзможно да обясняват света само с почти вълшебното „Deus vult” (то бездруго е политически и военен призив, така че ще се извиня и за дързостта изобщо да го употребя в контекста на настоящата тема, която, все пак е за науката да се рисува, а не за изкуството да се водят въоръжени поклонници към Светите земи). Който казва „воля Божия“, всъщност нищо не казва, защото тази воля се изразява чрез поредици от естествени причини и следствия, тоест Вселената не просто се подчинява на правила, а действа по такива закони, които един Бог-механик е подредил така, както от ХІV в. нататък майсторите-часовникари създават, подреждат и привеждат в движение сложнте механизми на градските часовници. Шартърската интуиция за първи път след края на Класическата епоха създава възможността на Вселената да се гледа едновременно с удивление, но и с желание за разбиране.

Ето защо мракът на Алхазен и Джерардо да Кремона не е субстантивният, страшният, съществуващият самостоятелно в опозиция на светлината фолклорен мрак на абат Фредегизий, на богомилилите, криптоезичниците и нигромантите. Той е само мярата на присъствие и отсъствие на светлина. Мракът и сянката стават инструмент за открояване на светлината. Самата светлина ще се пречупи на хиляди лъчи в готическата розета и в светлосенките на излизащите от стените пластични фигури на крале и светци (така, както Божието слово се разлива в хиляди хваления от хоровете на различните видими и невидими твари върху тимпана над портите на не една катедрала). Светилниците във все по-високите храмове (и „Светилниците“ на монашеските съчинения) ще откроят нервюрите и шеметните сводове на възходящата каменна молитва, едновременно химн и модел на Мирозданието, какъвто представлява вътрешното пространство на готическата църковна сграда. Тук е интересно да се отбележи, че докато за арабския автор въпросите на мрака и светлината са чисто математическа (и може би само донякъде архитектурна) задача, то изобразителна стойност те ще добият именно в католическия свят. Осветлението е въпрос, решен сякаш веднъж завинаги в константинополската „Света София“ и след нея източното християнство се задоволява с по-скоро духовното съзерцание на самата идея за светлина (доведено до най-висока степен в исихасткото движение) или с простичкото „невечерно пладне“ на горящите църковни свещи, докато за готическите и по-късно за ренесансовите автори и майстори духовният мир трябва да стане и физически изразим – а това става не само чрез трактати и химни, но и чрез строежи и витражи, докато се стигне до картини (които, естествено, могат да бъдат разглеждани и като антипод на източните икони, макар че връзката между византийското и западното изкуство в Италия е доста сложна и далеч не представлява само конфликт, а и синтез на идеи и воли). Именно тази последователност от „модна“ шартърска оптика към ренесансова перспектива с посредничеството на схоластиката и готиката коментирам тук.

Видимостта на готическите нервюри кореспондира съвсем осезаемо с по-късните перспективни линии на идеалния градски пейзаж (например в необитаемия град на Пиеро де Ла Франческа), което донякъде става и чрез влиянието на елегантно очертаните извивки на флорентинската „Санта Мария дел Фиоре“, все още носещи далечен отглас от готическото извисяване. Преценката за двата центъра на осветяващото и осветяваното тяло, която не може да бъде художествено реализирана в арабския свят поради забраната върху изображенията, минава през превода на Джерардо и след над два века коментари се превръща в практически бележки на Леонардо да Винчи. Изглежда, че гласът на кремонската виола никак не е глух и отеква от Франция обратно в Италия – както антифонът отеква в стените на катедралата, изпълнена с кореспондиращи си светлини и сенки.

Било е може би невъзможно влиятелната идея на модната за времето си оптика да не окаже влияние на шартърските магистри и на схоластическия свят. Изобщо, както схоластиката и готическата архитектура трябва да бъдат схващани просто като две лица или дори като едно двойствено лице на една и съща култура, съвместяваща мистицизъм с рационалност, така и схоластиката и естественонаучният, включително оптическият патос на монасите от ХІІІ-ХІV в. (тези монаси, експериментиращи не само с възможностите на езика и мисълта, но и с барут и лещи, два източника на рушителна и съзидателна светлина) взаимно се допълват. И не бива да забравяме, че първите ренесансови художници, излизащи от романското, от византийското наследство, за да експериментират с илюзивни ефекти, са именно монаси и хора, преминали през обучение, близко до монашеските среди (най-малкото работят главно за духовни лица). Богословската и философската подготовка личи силно в сонетите дори на Микеланджело. В крайна сметка, щастливо обстоятелство е, че Франция и Италия заедно четат арабски трактати, увлечени в модата на своето високо Средновековие.

Княгиня Олга съм я срещал като Сондоке, Хелга или Елена. Мисля, че не е от викингски произход. Хелга е името, с което я наричат управляващите в Киевска Рус( припомням, че Рюриците са викинги). Сондоке я наричат на някои други места, по-отдалечени от Европа. Това трябва да е транскрипцията на нейното име в другите предимно азиатски държави. Елена остава да е нейното християнско име. Знаем, че княгиня Олга приема християнството от Византийската империя и си отмъщава за убийството на своя съпруг. Има три версии чия дъщеря е. Не подлагам на съмнение виджането на много историци, че е българска принцеса от царския двор, управляващ Дунавска България. В такъв случай 1) тя със сигурност е от знаменития род Дуло. Първата хипотеза, че е дъщеря на цар Симеон не я споделям. Мисля, че той не е имал такава дъщеря. Втората е, че е дъщеря на Анна- възможно е, но като че ли Анна не се е омъжвала, а през IX-X век това е невъзможно. 2) Най-вероятно да е на сваления от престола и ослепен Владимир Расате. Той не е споменаван, защото се опитва да върне езичеството в България. За неги не се пишат книги, а втория лист( ако има такъв) от Именник на българските ханове не е намерен. Казвам ако има, защото 3) според Джагфар тарихи би следвало да няма. По това време Киев Рус е езическа славянска държава, управлявана от рода на Рюриците. За нейната рожденна година не знаем нищо, само има 4) догатки в твърде широк диапазон. Не е изключено да е дъщеря на цар Петър, но защо го напада княз Светослав? При всички случаи я смятам за българка, която се опитва да 5) наложе християнската религия в Русия

Удебеляването и подчертаването са от мен.

1) Дали св. княгиня Олга-Елена е българка - това си е отделен въпрос (впрочем, не е българка), но откъде накъде семейството на св. княз Борис-Михаил ще е част от династията Дуло? Това е мит. В най-добрия случай Борис е потомък на Крум, а произходът на Крум, уви, не може да бъде проследен до Дуловци (които и бездруго са полулегендарни).

2) Това с Владимир-Расате е класически случай на изстрел в тъмното. Дори не е хипотеза, то си е просто хрумване. Пък и княгинята просто не е българка

3) Олеле, ама човек изобщо не бива да се позовава на "Джагфар тарихъ", това е модерна мистификация

4) "Догадки", все пак.

5) "Наложи", моля.

Изобщо, трябва да имаме сериозно отношение към историята и да проверяваме дори най-привлекателните й възможности (всъщност - особено тях), а не да бързаме да я превръщаме в увлекателен роман. Иначе разваляме реномето на един почтен занаят.

Мисля да побратимя тюркската теоря с тракоманщината - траките са тюрки и тюрките са траки. Защото коренът на имената и на двете групи е с консонантния състав "трк", вероятно от "тарикати" - защото тюрките и траките са си хитри копелета

Вижте какво е написала Диана Попова по повода и се замислете

Е, явно за четенето малко сме закъснели Йейтс наистина е прекрасен.

Аман от антиинтелектуални мнения. Обущарят верно да вземе да си седи при обувките.

Има запазени изображения на византийски корони (а и на български, поне от Второто царство). Отделно - изобщо не е задължително царят да се изобразява непременно с корона. Може да е с шлем, може да е с някаква шапка, може да е гологлав.

Това на главата на статуята не просто "прилича", а си е направо реплика на унгарската корона. Гаф е. Спокойно е можело да се избегне. Само че скулпторът потвърди, че не се е консултирал с никого. И е факт, че ако набереш "българска царска корона" в Гугъл, търсачката вади като първо изображение именно унгарската. Не, това не е заговор на лошите американци, а куриоз заради алгоритъма на търсачката. И е доста вероятно обяснение за причината за гафа. Както и за ниската иконологична култура на Александър Хайтов.

А който не знае какво е иконология, ще направи най-добре да не се обажда в теми, свързани с изобразително изкуство. Заради нехайство и липса на критерии цяла България е пълна с конструктори Лего и просташки мутробарок.

Точно така си е - и е много любопитно, че Бащите на американската нация наричат легендарния англосаксонски вожд Хенгист основоположник на свободите си. Американските държавници в голяма степен остават наследници на Англия, както показва и съдебната им система днес.

Впрочем, самата Харта (както и Domesday Book преди нея) донякъде стъпват на старата англосаксонска административна традиция - и на старото англосаксонско обичайно право, разбира се. Тъй че американците имат основания да изтъкват англосаксонската си приемственост. И не само това - от гледна точка на медиевистиката има приемственост в институциите на саксонска и нормандска Англия. Тоест, завоеванието от 1066 не е чак такъв вододел. Дали това има нещо общо с викингското влияние, споделяно от двете страни на Ламанша след 911 г. - ето това е любопитен въпрос.

Голям куриоз е фактът, че между 1066 и 1215 г. кралете на Англия се радват на изключително голяма власт в самата завоювана страна (крал Стивън е изключение). Те упражняват почти нещо като подранил абсолютизъм - именно в Англия, но не и в континенталните си владения. Иронията е, че това става по силата на завоеванието в един период, в който например съседната френска монархия (а и монархиите в цяла феодална Европа) е в най-ниската точка от влиянието си. Битката при Бувин проправя пътя към засилването на френската монархия и към издаването на Великата харта - точно от момента, в който Филип ІІ Френски става "Филип Август", крал Джон пък става "Джон Безземни"; френските барони започват да губят своите "стари свободи", а английските перове налагат "двадесет и пет крале" над Короната. Любопитен динамизъм между Англия и Франция

И е интересно, че всъщност Великата харта (отхвърляна, препотвърждавана и изменяна) е най-старият все още формално действащ законодателен текст в Европа. Всичко това си заслужава обстоен коментар, който ще се радвам да напиша, стига да знам докога трябва да съм готов с него за следващия брой на списанието. Разбира се, държа там да излезе и целият текст на Хартата.

Отделен детайл е изобилието на германизми - англосаксонски термини в латинския текст на Хартата.

Колко разум, наистина. Докато четях простичкия латински текст, пълен с варварски германизми, си дадох сметка, че трийсетина влиятелни мъже, живеещи сред хаос, се опитват да създадат ред, какъвто не е имало. Не римски, не имперски, не Христов, а обикновен, човешки ред на собственици, бащи и съпрузи. И че се опитват да превъзпитат един жесток мъж, който по стечение на обстоятелствата е техен крал. Божественото право тук се превръща в човешко. Аристотел би могъл да се гордее с архиепископ Стивън Лангтън и да му стисне ръката като свободен човек на свободен човек. Вижте само за колко много неща е помислено в този текст - та на места дори за правата на краля.

http://www.segabg.com/article.php?id=755763

Залели с боя камерите, дето го осветявали. Абе да не са същите, дето заливаха паметника на Съветската армия?

Не са.

Велика харта на свободите на английското кралство

(текст от 1215)

Джонⁱ, с Божията милост крал на Англия, владетел на Ирландия, херцогⁱⁱ на Нормандия и Аквитания, и граф на Анжу, до своите архиепископи, епископи, абати, графове, барони, съдии, горски надзиратели, виконтиⁱⁱⁱ, управители, служители, до всички байлифи и верни люде, поздрав.

Знайте, че по вдъхновение Божие, заради спасението на душата ни и на душите на нашите предшественици и наследници, заради Божията чест, за възвисяването на светата Църква и за благото на нашето кралство, по съвета на нашите преподобни отци: Стивън, архиепископ на Кентърбъри, примас на цяла Англия и кардинал на светата римска Църква, Хенри, архиепископ на Дъблин, на епископите: Уилям Лондонски, Питър Уинчестърски, Джослин Батски и Гластънбърийски, Хю Линкълнски, Уолтър Уорчестърски, Уилям Ковънтрийски, Бенедикт Рочестърски; на магистър Пандулф, иподякон и приближен на светейшия папа^iv; на брат Аймерик, магистър на рицарите на Храма в Англия; на благородните мъже: Уилям Маршъл, граф Пембрук, Уилям, граф Солзбъри, Уилям, граф Уорън, Уилям, граф Аръндел; на Алън от Голуей, конетабъл на Шотландия, Уорън Фицджерълд, Питър Фицхърбърт, Хю Невил, Матю Фицхърбърт, Томас Басет, Алън Басет, Филип от Обини, Робърт от Ропсли, Джон Маршъл, Джон Фицхю и други верни люде.

1. На първо място, отстъпваме пред Бога и с тази своя настояща Харта потвърждаваме от свое име и от името на наследниците си, че английската Църква винаги ще бъде свободна и ще притежава пълните си права и ненакърнимите си свободи. Желанието ни да ги спазваме проличава от това, че по своя собствена воля, още преди началото на настоящия спор между нас и бароните ни, признахме и утвърдихме свободата на църковните избори със своя Харта^v, за която поискахме и получихме потвърждение от светейшия папа Инокентий ІІІ. Тази свобода ще спазваме и сами, и желаем тя винаги да бъде съблюдавана при добра воля и от нашите наследници. Също така, от свое име и от името на наследниците си завинаги признаваме на всички свободни хора в нашето кралство всички описани по-долу свободи, които те да притежават и да пазят за себе си и за собствените си наследници, като дар от нас и нашите наследници.

2. Ако някой наш граф, барон или друг човек, държащ земя пряко от нас за военна служба, умре, и при смъртта му неговият наследник е пълнолетен и дължи релиеф^vi, то наследникът ще получи наследството си при плащането на релиефа в стар размер. Тоест, наследникът или наследниците на графа ще платят за цялото графско владение^vii, а наследникът или наследниците на рицар ще платят най-много сто шилинга за цялото рицарско владение^viii. И всеки, който дължи по-малко, ще плати по-малко, според стария обичай за владенията.

3. Но ако наследникът на такъв човек е непълнолетен и се намира под нечия опека^ix, то при навършването си на пълнолетие, ще получи наследството си без релиеф и без глоба.

4. Опекунът за земите на непълнолетен наследник няма да взима от тях нищо освен разумните приходи, обичайните такси и дължимата служба. Ще върши това без да вреди на хората или на собствеността. Ако сме отстъпили опеката за земите на шериф или на някого, който трябва да отговаря за приходите пред нас и той допусне вреда или щета, то ние ще изискаме от него компенсация, а земите ще бъдат поверени на двама законопослушни и почтени хора от същото владение, които ще поемат отговорността за приходите пред нас или пред този, пред когото ги задължим. Ако пък сме отдали или продали някому опеката над земи, а той допусне вреда или щета, то той ще изгуби правото на опека и тя ще бъде поверена на двама законопослушни и почтени хора от това владение, които пак по такъв начин ще отговарят пред нас.

5. Докато опекунът отговаря за управлението на такива земи, той трябва да поддържа къщите, ловните паркове, рибарниците, вировете, мелниците и всичко, принадлежащо към тези земи, със средства от приходите на самото владение. Когато наследникът навърши пълнолетие, опекунът трябва да му върне цялата земя, с всичко, необходимо за земеделска работа и такива сечива, каквито годишната обработка изисква и каквито приходите от земята могат разумно да изплатят.

6. На наследниците може да бъде уреждан само равнопоставен брак, а преди сключването му най-близките сродници трябва да бъдат уведомявани.

7. При смъртта на съпруга си, вдовицата трябва да получи зестрата и наследствения си дял веднага и без притеснения. Тя не дължи нищо за вдовишкия си дял, нито за зестрата, нито за каквато и наследствена собственост, притежавана съвместно от нея и съпруга й в деня на неговата смърт. Вдовицата може да остане в дома на съпруга си четиридесет дни след смъртта му, като през това време вдовишкият дял трябва да й бъде предоставен.

8. Никоя вдовица не може да бъде принуждавана към повторен брак, докато желае да живее без съпруг. Но тя трябва да гарантира, че няма да сключи брак без наше съгласие, ако държи земя от нас, нито без съгласието на сюзерена, от когото държи земята, в случай, че я държи от другиго.

9. Нито ние, нито нашите байлифи ще отнемаме земя или наем заради изплащането на дълг, докато длъжникът има движима собственост, достатъчна за изплащане на дълга. Поръчителите на длъжника няма да бъдат притеснявани, докато той може да изплаща дълга си. Ако, по липса на средства, длъжникът не може да изплаща дълга си, то поръчителите му ще отговарят за този дълг. Ако желаят, те могат да разполагат със земите и приходите на длъжника, докато се изравни това, което са платили вместо него, освен ако длъжникът не докаже, че е изплатил задълженията си към тях.

10. Ако някой заеме нещо от евреи, много или малко, и умре преди да е изплатил дълга си, то наследникът му няма да дължи лихва по задължението, докато не навърши пълнолетие, без оглед на това от кого държи земите си^x. А ако такъв дълг попадне в наши ръце, ние няма да вземем нищо, освен главницата, уточнена в полицата.

11. Ако човек умре като длъжник на евреи, жена му ще получи вдовишкия си дял и няма да плаща нищо по дълга от този дял. Ако длъжникът остави непълнолетни деца, техните нужди ще бъдат посрещнати според притежанията на покойния. Едва след изплащането на сумите, дължими към сюзерена, ще бъде бъде посрещан този дълг. Същото се отнася и за дълговете към други, освен към евреи.

12. Никакви военни и извънредни данъци няма да бъдат взимани в нашето кралство по друг начин освен чрез общо съгласие в него, ако това не става заради откуп за нашето тяло, при посвещаването в рицарство на първородния ни син или при първо венчаване на първородната ни дъщеря. А и за тези неща може да се събира само разумен данък. Същото се отнася и за данъци, взимани от град Лондон.

13. А град Лондон ще притежава всичките си стари свободи и свободни обичаи, както на сушата, така и по вода. Също така желаем и утвърждаваме всички други градове, бургове, замъци и пристанища да имат всичките си свободи и обичаи.

14. За да получим общото съгласие на кралството за събирането на средства извън трите случая, споменати по-горе, или за военен данък, ще направим така, че да бъдат призовани с писма с нашия печат архиепископите, епископите, абатите, графовете и големите барони. Чрез шерифите и байлифите си ще изпращаме общ призив на тези, които държат земя пряко от нас, за да се съберат в определен ден и на определено място, за което ще им даваме поне четиридесетдневен срок за явяване. Във всички такива призивни писма ще обясняваме причината за призоваването. Когато бъдат издадени такива призиви, работата, насрочена за деня, ще протича според решението на присъстващите, дори ако не всички призовани са се отзовали.

15. Не позволяваме на никого да изисква данък от свободните си васали^xi, освен ако не е за откуп на тялото си, за посвещаване на първородния си син в рицарство или за първи брак на първородната си дъщеря. За тези неща може да се събира само разумен данък.

16. Никой не може да бъде принуден да служи заради рицарския си феод или заради друго свободно владение повече, отколкото дължи за него.

17. Обикновените съдебни дела няма да следват нашия двор^xii, а ще се провеждат на едно и също известно място.

18. Делата за повторно нарушаване на владение, за смърт на предишен собственик или за последно местоназначение на клирик ще се гледат само в графствата си и това ще става по следния начин: или ние, или, ако се намираме извън кралството, то нашият върховен съдия ще изпраща по двама съдии за всяко графство четири пъти годишно; и тези съдии ще заседават в съда на графството заедно с четирима рицари, избрани от самото графство, в деня и на мястото, където е уречено да стане заседанието.

19. Ако някои дела не могат да бъдат разгледани в деня на съда за графството, то нека останат толкова рицари и свободни земевладелци от тези, които са присъствали в съда, колкото ще бъдат достатъчно за въздаването на правосъдие, според това дали има много или малко работа за вършене.

20. За дребно провинение свободен човек може да бъде глобен единствено според размера на простъпката. За тежко провинение също да бъде глобен според тежестта на деянието, но не така, че да бъде лишен от препитание. По същия начин, на търговеца ще бъде пощадена търговията, а на селянина^xiii - земеделските му сечива, ако такива хора попаднат в ръцете на нашето милосърдие. И нито една глоба няма да бъде наложена другояче, освен чрез полагане на клетва от почтени хора от околността.

21. Графовете и бароните ще бъдат глобявани само чрез свои равни, а и това ще става единствено според мярата на деянието.

22. Клириците ще бъдат глобявани само от стойността на светските си притежания и то по начина, който се отнася и до гореспоменатите хора, а не според размера на църковния си бенефиций.

23. Нито замък, нито човек ще бъдат принуждавани да строят мостове над реки, освен тези, които от стари времена и по право са длъжни да го вършат.

24. Никой шериф, конетабъл, следовател или друг наш байлиф^xiv няма да се заема с делата на нашата корона.

25. Всички графства, стотни, уопънтейки и тритинги^xv с изключение на нашите владетелски имения ще продължат да изплащат същите данъци, без никакво увеличение.

26. Ако умре някой, който държи от нас светски феод и наш шериф или байлиф може да покаже наши писма, съдържащи искането ни за дълг, който мъртвият е трябвало да ни изплати, то нашият шериф или байлиф има право да опише и да постави под запор движима собственост на мъртвеца, колкото е стойността на дълга по преценката на честни хора. Това обаче ще става по такъв начин, че нищо няма да бъде местено оттам, докато не бъде изплатена сумата, която със сигурност ни е дължима. Остатъкът е за тези, които изпълняват завещанието на мъртвеца. Ако той не ни е дължал нищо, цялата движима собственост ще бъде разпределена по начина, пожелан от починалия, освен разумните дялове за жена му и децата му.

27. Ако свободен човек умре без да остави завещание, движимите му притежания ще бъдат раздадени чрез ръцете на близките му сродници и приятели, със знанието на Църквата. Изключение са само сумите, които покойният е дължал.

28. Никой конетабъл или друг наш служител няма да взима зърно или друга движимост от когото и да е, освен ако веднага не даде пари за нея или пък не получи отсрочка за това по волята на продаващия.

29. Никой конетабъл няма да принуждава рицар да дава пари вместо да изпълнява служба в замък, ако рицарят иска да изпълни службата си лично или чрез подходящ друг човек, ако по разумна причина не може да се яви сам. И ако ние отведем или изпратим такъв рицар на война, срокът на службата му в замък трябва да бъде намалена с толкова време, колкото той е прекарал във войската заради нас.

30. Никой наш шериф или байлиф, нито някой друг ще взима коне или кола от който и да било свободен, ако това не е по волята на този свободен.

31. Нито ние, нито нашите служители ще взимат дървен материал от другиго за замък или за друга наша употреба, освен по волята на този, комуто принадлежи дървеният материал.

32. Ще държим земите на онези, обвинени в тежки престъпления, не повече от година и един ден, а сетне земите ще бъдат връщани на собствениците на владенията.

33. Всички рибарски прегради, преливници и язове по Темза, Медуей и в цяла Англия ще бъдат премахнати, освен на морския бряг.

34. Отсега нататък срещу никого не може да се издава продавателно писмо, наречено „Praecipe” заради каквото и да е владение, така че свободен човек да губи правото си на съд.

35. Ще има една мярка за вино из цялото ни кралство, една мярка за пиво и една мярка за зърно – така наречената лондонска кварта; и една ширина за боядисани, червени и сурови платове – два лакътя между краищата. С везните ще бъде същото като с мерките.

36. Нищо няма да се дава или да се взима за писмена заповед, свързана с убийство или осакатяване. Тя ще се издава безплатно и не може да бъде отказана никому.

37. Ако някой държи от нас феодофирма, сокаж или буркаж^xvi, а от другиго държи владение за рицарска служба, това не ни дава основание да получим опека над наследника му или над земята, която той държи като феод от другиго. Няма да получим опека и над тази феодофирма, сокаж или буркаж, освен ако феодофирмата не е дадена заради рицарска служба. Ние няма да получим правото на опека над наследника или над земята на някого, само заради някоя негова дребна сержантерия^xvii като снабдител с ножове или стрели, ако той дължи рицарска служба другиму.

38. Никой наш служител няма да може да подложи някого на съдебно преследване само по свое обвинение, без благонадеждни свидетели.

39. Нито един свободен човек няма да бъде връзван, затварян, лишаван от собственост, поставян извън закона, пращан в изгнание или ощетяван по какъвто и да е начин, нито пък ще пращаме хора срещу него, освен по законната преценка на неговите равни или по обичаите на страната.

40. Никому няма да продадем, никому няма да откажем или да бавим правото и правосъдието.

41. Всички търговци ще могат свободно и безопасно да влизат и излизат от Англия, да пребивават и да преминават през Англия по суша, както и по вода, за да купуват и продават, свободни от всякакви незаконни вземания, подчинени на старите и правилни обичаи, освен по време на война и ако са от страната, която воюва с нас. И ако такива търговци се открият в началото на войната, те ще бъдат задържани без вреда върху телата и стоките си, докато ние или нашият върховен съдия научи как се отнасят в страната, с която сме във война, към търговците от нашата земя по същото време. И ако нашите са здрави там, то и тези ще бъдат здрави при нас.

42. Всеки, който запазва верността си към нас, може да излиза от нашето кралство и да се връща в него спокойно и сигурно по суша и по вода, освен понякога за кратко по време на война, заради общото благо на кралството. Само затворените и поставените извън закона не могат, както е според обичаите на кралството, а и хората, които са от воюващата срещу нас страна и търговците, както беше казано.

43. Ако някой държи земя като васал в някоя ескета^xviii, като например от владенията Уолингфорд, Нотингам, Болойн, Ланкастър и други ескети, които са в наши ръце и са баронии; и ако този владелец умре, то неговият наследник няма да плаща друг релиеф, нито ще изпълнява за нас друга служба освен тази, която би дължал на барона, ако баронията беше в ръцете на барон; и ние ще я държим по същия начин, по който я е държал и баронът.

44. Хора, живеещи извън горите, няма да са принудени да се явяват пред съдиите за горските области чрез обикновени призивни писма, освен ако не са включени в съда или не са поръчители на някого или на мнозина, привлечени за дело, засягащо горите.

45. Няма да издигаме за съдии, конетабли, шерифи и байлифи хора, които не познават законите на кралството и нямат намерението да ги спазват стриктно.

46. Всички барони, основали абатства, за което са получили харти от кралете на Англия или притежаващи древни права, ще получат, както подобава, право на опека над тях, когато абатствата са вакантни.

47. Всички гори, получили статут на такива в наше време, незабавно ще го изгубят. Същото се отнася за речните брегове, превърнати в укрепени места от нас, в наше време.

48. Всички лоши обичаи относно горите и дивеча, както и относно горските пазачи и лесничеите, шерифите и служителите им, речните брегове и пазачите им, ще бъдат незабавно разследвани във всяко графство чрез дванадесет заклети рицари от това графство; и тези обичаи ще бъдат изцяло изкоренени, така че никога да не се подновят, за четиридесет дни след като разследването бъде проведено така, че за него първо да научим или ние, или върховният ни съдия, ако не се намираме в Англия.

49. Веднага ще върнем всички заложници и харти, предоставени ни от англичани като гаранция за мир и вярна служба.

50. Изцяло ще отстраним от служба роднините на Джерърд де Ейтис, така че те вече да не държат служба в Англия: Енджелард де Син, Андрю Питър и Гийон де Шансел, Гийон де Син, Джефри де Мартин и братята му, и племенника му Джефри, и цялата им свита.

51. И веднага, щом мирът се възстанови, ще отстраним от кралството всички чуждестранни рицари, арбалетисти, служители и наемници, които са дошли тук с коне и оръжия за вреда на страната.

52. Ако някой е бил лишен от имущества от нас или е бил прогонен без законна присъда, издадена от равните нему, от своите земи, крепости, свободи и законни права, веднага ще му върнем всичко. И ако по този въпрос възникне спор, той ще бъде разрешен според преценката на двадесет и петимата барони, вече споменати като гаранти на мира. Ала по отношение на всички онези неща, от които някой може да е бил лишен или ощетен без законна присъда от свои равни по времето на нашия баща крал Хенри^xix или на нашия брат крал Ричард^xx, и които имущества сега са в наши ръце или са държани от други и за които имущества следва да дадем гаранции – ще разполагаме с отсрочка, както е прието за онези, които вземат Кръста. Тази отсрочка няма да важи за случаите, за които вече е повдигнато дело или е започнато разследване по наша заповед, преди да вземем Кръста. А когато се върнем от поклонение или, ако по случайност не заминем на поклонение, незабавно ще въздадем правосъдие в пълна мяра относно тези случаи.

53. Ще ползваме същата отсрочка и по същия начин по отношение на правосъдието, свързано с горите, чийто статут следва да бъде премахнат или запазен и които са получили този статут при нашия баща крал Хенри и нашия брат крал Ричард. Както и в случаите на опека над земи, принадлежащи към чужд феод, а това са настойничества, които досега сме упражнявали, защото някой е държал феод от нас срещу рицарска служба; и също по отношение на абатствата, основани в чужди феоди, когато собственикът на имота може да твърди, че има право да покровителства абатството. И когато се върнем или пък ако бъдем задържани и не отидем на поклонение, веднага ще въздадем правосъдие в пълна мяра на тези, които се жалват по отношение на всички тези неща.

54. Никой няма да бъде задържан или затварян заради жалбата на жена относно смъртта на друг, освен собствения й съпруг.

55. Всички глоби, наложени от нас несправедливо и против обичая на страната, както и всички такси, изискани несправедливо и против закона на кралството, ще бъдат отменени изцяло или по отношение на тях ще се постъпи така, както преценят двадесет и петимата барони, вече споменати като гаранти на мира, или пък както реши мнозинството от тях заедно с вече споменатия Стивън, архиепископ на Кентърбъри, стига той да може да присъства заедно с онези, които би могъл да пожелае да приобщи към тези дела. Но ако той не може да присъства, начинанието все пак ще се извърши и без него. Това ще стане по следния начин: ако един или повече от споменатите двадесет и пет барони има отношение към подобен случай, то този барон ще бъде отстранен само за това конкретно оплакване, на негово място, само за това решение, ще бъде призован друг – избран и заклет от останалите от двадесет и петимата.

56. Ако сме лишили от собственост и сме ощетили уелсци в техните земи, свободи или нещо друго без съд от техни равни, било в Англия, било в Уелс, тези неща незабавно ще бъдат възстановени. Ако по тези въпроси възникне спор, тогава ще бъдат взети мерки в граничните области чрез присъда от техни равни – по английския закон за английска собственост и по уелския закон за уелска собственост, а за собственост в граничната област – по нейните закони. Уелсците ще постъпят по същия начин спрямо нас и нашите поданици.

57. Но относно всички онези неща, от които някой уелсец е бил лишен при нашия баща крал Хенри и нашия брат крал Ричард, без законна присъда от равните си – за собствеността, намираща се в наши ръце или държана от други и за която трябва да дадем гаранции, ще ползваме отсрочка до обичайния срок за поклонниците, белязани с Кръста. Срокът не засяга тези случаи, в които вече е повдигнато дело или е започнало разледване по наша заповед, преди още да сме взели Кръста. Но когато се върнем от поклонничеството си или ако, поради случая бъдем възпрени от заминаване на поклонение, то тогава без бавене ще покажем правосъдие според обичаите на Уелс и споменатата област.

58. Незабавно ще върнем сина на Луелин^xxi и всички уелски заложници, както и хартите, дадени ни като гаранция за мир.

59. Ще се отнесем към Алигзандър^xxii, краля на скотите така, щото сестрите му да бъдат върнати заедно със заложниците, свободите и пълните му права – на него, както и на всички английски барони. Ще постъпим така, освен ако не се окаже, че нещата стоят другояче според хартите, които имаме от баща му Уилям^xxiii, някогашен крал на скотите. И това ще се извърши чрез присъда на негови равни в нашия двор.

60. Също така, всички поданици на нашето кралство, клирици, както и миряни, ще се придържат, доколкото ги засяга и ще спазват по отношение на васалите си всички тези споменати обичаи и свободи, които и ние обявихме, че, що се отнася до нас, ще бъдат спазвани в кралството ни.

61. Заради Бога и заради умиротворяването на нашето кралство, и заради още по-пълното излекуване на несъгласията, надигнали се между нас и нашите барони, направихме всички тези гореказани отстъпки, а като желаем да се радваме на тяхната пълна и крепка непоклатимост, ги гарантираме по следния начин: бароните могат да изберат по свое усмотрение двадесет и петима барони от кралството, които трябва с всичките си сили да да съблюдават, поддържат и да насочват всички към спазването на мира и свободите, които даваме и потвърждаваме с тази наша настояща Харта. И тъй, ако ние, нашият върховен съдия, нашите байлифи или който и да е от служителите ни по някакъв начин сгреши или пък наруши някой от членовете за мира и сигурността, то нашата грешка ще бъде доведена до знанието на четирима от споменатите двадесет и пет барони. Тези четирима барони ще дойдат при нас или, ако сме извън кралството, ще дойдат при нашия върховен съдия и ще поискат от нас да поправим грешката без забавяне. Ако не поправим тази грешка или, ако се намираме извън кралството, ако нашият съдия не не я поправи в четиридесетдневен срок от времето, когато е била показана на нас или на нашия съдия, в случай, че сме извън кралството – тогава споменатите четирима барони ще известят положението на останалите от двадесет и петимата и тези двадесет и петима барони, заедно с цялата страна, ще започнат да ни притесняват и притискат по всеки възможен за тях начин, а именно като превземат крепостите, земите и имуществата ни, както и по всеки друг начин по силите им, докато грешката бъде изправена по тяхна преценка, като щадят само особата, кралицата и децата ни. А когато злото бъде поправено, те пак ще бъдат в съгласие с нас, както и преди. И всеки в страната, който пожелае това, ще се закълне, че, спазвайки всички тези мерки, ще се подчинява на тези двадесет и петима барони и че заедно с тях ще ни притеснява до предела на силите си. И на всеки, който пожелае да го стори, ние публично и свободно даваме позволение да се закълне, и никога няма да пречим на никого да положи тази клетва. Нещо повече, ние ще заповядаме да се закълнат пред двадесет и петимата споменати барона дори тези, които не желаят да го направят по своя воля. Ако пък някой от двадесет и петимата барони умре, напусне страната или някак другояче бъде възпрепятстван в изпълнението на така изложените неща, то останалите от тези двадесет и петима барони трябва да изберат на негово място друг по своя преценка, а той да се закълне като тях. Също, по отношение на всички неща, поверени на тези двадесет и пет барона, ако двадесет и петимата се съберат и между тях възникнат несъгласия по някой въпрос или ако някои от тях, макар и призовани, не са поискали или не са можели да се отзоват – тогава мнозинството от присъстващите ще определи какво решение или заповед да бъде сметната за обвързваща и действаща, все едно са се съгласили всичките двадесет и петима. А двадесет и петимата ще се закълнат, че вярно ще спазват всичко споменато и ще следят за изпълнението му до края на възможностите си. Ние пък няма да получим от никого нищо, което било чрез самите нас или чрез друг да отмени или намали която и да е от тези отстъпки и свободи. Ако такова нещо все пак бъде постигнато, то ще е празно и нищожно и ние няма да можем да се възползваме от него нито лично, нито чрез други.

62. И напълно сме забравили и простили на всички всяка зла умисъл, гняв и недоволство, надигнали се между нас и нашите поданици, клирици и миряни, от времето на несъгласието. Също, изцяло забравяме и прощаваме всяка зла умисъл, гняв и недоволство, надигнали се между нас и поданиците ни, клир и миряни, както и, доколкото зависи от нас, опрощаваме всички простъпки, допуснати при това несъгласие между Великден от шестнадесетата година на нашето царуване до възстановяването на мира. В свидетелство на което, най-сетне, заповядахме да бъдат приготвени нарочни писма за високопреосвещения Стивън, архиепископ на Кентърбъри, преосвещения Хенри, епископ на Дъблин, преждеспоменатите епископи и магистър Пандулф, относно твърдостта на изложените отстъпки.

63. Защото желаем и твърдо обявяваме, че английската Църква ще бъде свободна и че поданиците на нашето кралство ще притежават и ще се ползват от споменатите по-горе свободи, права и отстъпки, по добър начин, в мир, свободно и спокойно, цялостно и без недостатък, за самите себе си и за наследниците си от нас и от нашите нследници, във всички неща и на всички места, завинаги, както беше казано. Освен това бяха положени клетви от наша страна, както и от страна на бароните, че всички тези вече изложени неща ще бъдат спазвани с добра воля и без зли намерения. Свидетели бяха вече споменатите и още мнозина други. Дадена чрез нашата ръка, на моравата, наречена Рънимийд между Уиндзор и Стейнс, на петнадесетия ден на юни, в седемнадесетата година от нашето царуване.

Превод от латински и бележки:
Манол Глишев,

15 юни 2015

ОК, ако повечето от гените на прабългарите са на индоевропейскоезични (индоарии, "протосредиземноморци", европеоиди, ОК), има ли значение дали те са задуралски или меотийски? Дори прадедите на скитите и сарматите някога отдавна са били задуралско население, нали? В този смисъл и Южнякът, и Римлянинът могат да са прави, а темата да стигне един доста приятен за всички ни извод

Отговарях на на Мейкбългар, Мироки, а не на теб.

Спандю, мисля, че схващаме тезата и я коментираме от гледна точка на вече познати факти, които не изчезват заради нея.
Иначе забелязвам нещо странно в тезата - хем днешните българи сме някогашните, хем някогашните са имали повече средиземноморски ген от нас

Е, нали виждам какво си писал по-горе Това е кръгов спор, в него няма смисъл. Изяснете си проклетата терминология първо.

Аха, Южняк, мерси, разбрахме се Ей тази ранна (може би индоевропеоезична, кой знае?) европейска общност и остатъците й до началото на Средните векове е много интересна. Любопитно какво ли би дало изследването и за Северна Европа.

Мейкбългар, значи прабългарският елит не е, а е бил тюркоезичен, ОК Хитра формула, хареса ми.

Мисля, че няма нужда да се прибягва до софизми. Достатъчно дълго е говорено и разясняване за тюркския характер на езика, който имаме засвидетелстван в терминологията, бройната система и Белобрежкия надпис. Примерът с евентуална гръкоезична принадлежност е очевиден софизъм, не е релевантен и това ви е ясно, господа Другото пак е увеличаване на същностите срещу логическия бръснач на Окам. Ако продължаваме просто да натякваме, че негръцките писмени данни за езика на прабългарите просто не бива и не може да са тюркски, защото не трябва да са, накрая ще стигнем до изобретяване на изцяло хипотетично прабългарско езиково семейство. Има и такова нещо като метод на изключването, нали знаете? Петър Добрев навремето се опита да класифицира известните данни за езика на прабългарите сред индо-иранските езици - и се провали. Преди него Бешевлиев по-успешно идентифицира няколко индо-ирански елемента сред тюркския фон, което не беше голяма изненада, но обогати картината. И това е. Никой няма да предположи, че българите са угрофиноезични, нали? Чудесно. Знаем, че не са келто- и германоезични, надявам се. Знаем, че не са гръкоезични, освен дето ползват гръцкия за цели на престижа (чудно как никой не смята англосаксите за романоезични въпреки латинските кодекси). Знаем, че в съседство има тюркоезични (аварите, а и не само те). Не сме забравили, че първите славяноезични текстове се появяват чак във втората половина на девети век, нали? И че в седми век още завършва процесът на разпад на праславянския? Не сме автохтонци и не допускаме Аспарух да си говори с жреца Терес на бески. ОК, остава една възможност за класификация на езика на прабългарите в наличните езикови групи в региона и тя е ясна - освен ако наистина не си измислим прабългарска езикова група с един-единствен изолиран език в нея, тоест група със статут на семейство, обаче пълна с иранизми и тюркизми

I rest my case. Оттук нататък, след като изяснихме това, ми е интересно какво можем да си кажем за ранната генетична и/или езикова общност на Европа (и/или Средиземноморието).

Привет, Глишев, честна забележка - за смяната на името на темата. Предлагам ти да поговорим и за това, защото е важно. Така, както беше го формулирал, звучеше абсурдно, поради което и основателните ми, мисля, възражения. Но се радвам, че се включи в дискусията, защото, естествено, си смислен и добре образован човек и с теб е удоволствие да се обменят мнения, а не малоумник, разбира се, квалификацията се отнасяше до новата формулировка на темата, която не беше никак добра и отказах, резонно, аз да съм автор на тема с такова заглавие - дори се гласях да си изтрия постингите си в нея, защото нито един не беше по така формулираната нова тема. За щастие, оригиналната тема се появи отново, което много ме радва. Още не съм прочел и обмислил постинга ти изцяло - ти пишеш много приятно и е удоволствие да ги препрочита човек, та не искам да си развалям удоволствието с бързо четене, но: стигнах до:

"Ние днес имаме още по-силен средиземноморски характер в генетично отношение, защото сме наследници на онези българи, които пет века са се смесвали с огромния генетичен фонд на Османската империя" - и тука, Глишев, спрях и затраках постинг. Резултатите от изследването показват именно обратното, заради това и огромното ми учудване - напротив, прабългарите са доста по-силен средиземноморски характер от съвременните българи. Това е централното заключение на изследването, това е централния резултат - античните прабългари от 7-ми и 8-ми век са народ със значително по-тежко и силно средиземноморско residue от съвременните. Този средиземноморски компонент у съвременните българи се е разтворил, изглежда, поради смесването ни със славяните. Погледни, ако не ти се чете цялото изследване, плотът му, препостнат от Зитко - за разлика от нас, съвременните българи (и ние сме в плота), прабългарите се групират с централно италианци и дори сицилианци - а ние, естествено, не. От там нататък всичко, което си написал, отива по дяволите, до последния препинателен знак и сега виждам, че също, подобно на Монте Кристо и Атом, не си прочел излседването изобщо - резултатите му са точно обратното на това, което мислиш, че са и оттам шока. Да го попетя: *прабългарите от 8-ми век са с повече медитерански гени от съвременните българи*. Толкова повече, че мястото им е при съвременните южноиталийци и сицилианци, което именно е огромната изненада от изследването. На балканите понастоящем няма такъв народ, с толкова специфична южна комплексност, като прабългарите.

Здравей Да бе, разбира се, нека си седи заглавието, щом държиш. Само отбелязвам, че то си стои некоректно, доколкото "тюрки" е най-вече езиков, а не генетичен термин.

Хм, нали уж затова са темите, та да ни предъвкват това от линковете, което не четем. Ако това, че примерно в осми век българите са с по-силен средиземноморски ген отколкото сега, е вярно, то би могло да е шок само в смисъл, че би възбудило до краен предел автохтонците. Но автохтонците безизключително са идиоти и досега са твърдяли безброй глупости, тъй че предполагаемият шок лесно ще се смекчи

То, впрочем, пак не променя факта на тюркоезичието в седми-девети век, но това е друга тема.

Допускам съвсем просто историческо разбиране на процесите в смисъл, че тези генетични маркери, общи за сицилийското антично население и, примерно, най-ранните, формиращи се българи, са остатък от някакаква "протосредиземноморска" (ако мога така да се изразя) генетична общност, която тогава ще трябва да е изразена и у скити, и у траки, и у елини, и у италийци (латини, сабини и прочие). Тук тезата е проверима. Тогава тези маркери ще трябва да се разсейват именно с навлизането на по-новите, тюркоезични, аристократични степни фактори (тези, дето уж отивали по дяволите, както ти каза; само че те не отиват по дяволите, а започват именно изменението на картината, за което явно говори и изследването). Тоест, пак се получава това, което е нормално да схванем - че масата от населението относително бавно, но устойчиво изменя генетичния си тип; процес, който за българите започва тъкмо с появата на тюркоезичните аристократични групи (създатели и първи носители на етнонима) и върви по неравномерен начин и до днес. Впрочем, езиковедите допускат именно такова отчуждаване и разсейване на близостите, отдалечаване на народите и езиците от по-свързани към по-различаващи се в дългата трайност на човешкото развитие.

Ако твърдим, че примерно в края на VІ век обитателите на причерноморската степ са малко по-близки в генетично отношение до сицилийското население отколкото ще бъдат в края на VІІ - това е напълно ОК. Разбира се, че със засилването на тъкмо българския (да не кажа тюркския) елемент в това население тази стара близост постепенно отслабва Разбира се, после има и доста изменения - и то различни изменения - на Балканите. Няма проблем да нюансираме картината, дето се вика, век по век.

Любопитно обаче - дали пък самият средиземноморски тип не се изменя и разнообразява с времето? Все пак - сицилийското население в VІ в. още не е преживяло арабското нахлуване, което вече ще бъде минало, да речем, в ХІІ в. Има едни антични семитизации на Сицилия чрез Финикия, Картаген и Сирия, но не знам те какво генетично изражение имат.

Паметникът е ужасен.

Светещите очи, разбира се, са тежък кич в разновидност мутробарок. Отделно от това, идеята очите да са по-видими е еклектична заемка от елинистическата бронзова глава на Севт ІІІ.
Короната наистина е буквална реплика на унгарската. Интересното е, че авторът признава, че не се е консултирал с историци за модела, а ако наберем "българска царска корона" в Google, първото излизащо изображение е на унгарската корона. Тоест, скулпторът Хайтов се е "консултирал" само с търсещата машина. Комбинацията от унгарска корона и двураменен, патриаршески, лотарингски, унгарски кръст много ще забавлява и озадачава евентуални маджарски туристи.
Лъвът на гърдите действително е заемка от романтичния портрет на цар Симеон, направен от Гюдженов. Между другото, май династичният герб на Комитопулите би трябвало да е папагал.
Наметалото е чисто фентъзи и подозирам, че служи за противотежест на прекалено издадения напред кръст.
Мечът е прекалено къс за размера на фигурата. Да не говорим, че май трябваше да изглежда другояче.
Най-сетне, изпод предполагемо тежката тъкан на царската багреница изпъкват мускулести бедра и формата на коленете. Тоест - скулпторът хем е искал да спусне багреницата до пиедестала, за да не моделира целите крака и фигурата да е по-масивна и стабилна, хем се е поддал на някаква идея за анатомично упражнение и в резултат царят все едно е облечен не в багреница, а в нещо като тънка риза.

На "капитела" на пиедестала (който няма никакъв стил) има четири релефни глави, които бегло напомнят антично изображение на ветрове, примерно на надуващия бузи Борей. Те нямат никакво концептуално обяснение.
Наоколо е пълно с други скулптури и културни паметници. Новата статуя не кореспондира с тях - и дори не е в никакво отношение към "Самуиловите войници" на скулптора Далчев отсреща.

Размерът на статуята, светенето на очите и дори местоположението й са решавани в крачка. Детайлите станаха ясни едва в последния месец. На практика нямаше конкурс за проект на скулптурата. Общината не сметна за нужно подготовката да е прозрачна, а това е отделен и много сериозен проблем.

Чудесно е да има статуи на български герои, но тази тотално неуспешна, еклектична статуя просто не е достойна за владетел като Самуил.