Drake

Я, коте! Почти толкова е хубаво, колкото са моите. Удоволствие е да откриеш, че това е:

пясъчна котка.

Да това е пясъчна котка (Felis margarita). Твой ред е.

?

Що е то?

Такин (Budorcas taxicolor).

Фоса?

Да, това е фоса (Cryptoprocta ferox). Ти си на ход.

Ще пусна нова загадка защото мисля, че отговора на предната не е коректен, а и доста по-рано в темата (пост #774) е имало Дъмбо октопод. Та какво е това?

абе май го имаше вече - октопод вампир.

Ами видях, че вече е имало нещо подобно (постове #1110 и #1111), но мисля, че става въпрос за два различни вида, от различен разред. Доколкото разбирам "октопод вампир" е The vampire squid (genus Vampyroteuthis), а това на снимката е Dumbo octopus (genus Grimpoteuthis).

Надявам се, че не повтарям нечия загадка.

Как се нарича на български? Дългоуха скачаща мишка правилно ли е? Защото го срещам като Long-eared Jerboa, (Euchoreutes naso) или на руски длинноухий тушканчик.

Филипински , много е хубав с тая чалма...

А този вид орел (маймунояд) среща ли се изобщо в Нова Зеландия или Лорда се шегува?

Мощосъбирането започва след Никейския събор /т. е. това са грубо казано три века след смърта на Исус и апостолите/. Първата фалшификация я прави жената на Константин - Елена, която съвсем случайно намерила в Палестина на мястото на разрушения храм на Венера - 'истинския кръст'. Друг пример - през 361 г. Юлиан Апостат, на който трупопоклонничеството му било противно наредил да унищожат на мощите на св. Елисей и Йоан Кръстител. те били изгорени, но скоро светите отци извадили нови мощи и продължили пак да спекулират с тях.

Най-яростното унищожение на реликви имаме по времето на иконоборците. Константин Копромним унищожава мощите на св. Евфимия. Теофан Изповедник пише: "... монашеските книги изгорил, светите мощи също, а притежателите им убил". Естествено след края на иконоборството унищожените мощи били възстановени отново.

Така наболелите мощи на Йоан Кръстител започват да добиват популярност през 6 век, когато в разни църкви на изток и на запад почват да показват черепи. Така в момента имаме 7 глави на Йоан кръстител /включително и такава от детската му възраст/. Явно е бил многоглав.

Ето една ехидна ромейска епиграма на Христофор Митиленски (ок. 1000 — ок. 1050)по повод колекционирането на мощи:

Молва идет — болтают люди всякое,

А все-таки, сдается, правда есть в молве, —

Честной отец, что будто бы до крайности

Ты рад, когда предложит продавец тебе

Святителя останки досточтимые;

Что будто ты наполнил все лари свои

И часто отворяешь — показать друзьям

Прокопия святого руки (дюжину),

Феодора лодыжки (посчитать, так семь),

И Нестеровых челюстей десятка два,

А с ними восемь челюстей Георгия.

Имало го е и на запад / прочети Декамерон на Бокачо/:

http://liternet.bg/publish1/bokacho/dekameron/2-1.htm

Има го и сега:

http://www.skeptik.net/miracles/relic.htm

http://yphalachev.blogspot.com/2011/03/blog-post_08.html

Благодаря!

Е да ама какъв?

Това чудо живо ли е, или е изчезнал вид? Прилича ми на орел на Хааст.

фалшификацията на реликви и търговията с тях не са вчерашни явления.

Не се заяждам, просто съм любопитен - би ли посочил някакви източници или публикации за търговия с реликви в ИРИ, по възможност преди кръстоносните походи.

нещо много нагласена ми се вижда цялата работа.

Не знам дали е нагласена, но оригиналната статия явно е от в. Daily Telegraph

Scientists find new evidence supporting John the Baptist bones theory

Според статия във вестник Новинар мощите открити миналата година на остров Св.Иван са от първите години на I век от новата ера. Ето и пълния текст:

Учени от Оксфорд: Мощите на св. Йоан Кръстител са истински

Новинар

Останките наистина са от времето на Исус

Учени от Оксфорд откриха доказателства, че мощите, открити в Созопол преди две години, наистина може да са принадлежали на св. Йоан Кръстител. Изследователите били изненадани от резултатите на въглеродното датиране – метод, с помощта са който може да се определи възрастта на човешки останки. Оказало се, че намерените кости наистина са от времето на Исус Христос – първите години на I век от новата ера. При това други учени от Копенхаген заявиха, че мощите вероятно са принадлежали на мъж с произход от Близкия изток. Това е още едно потвърждение на тезата на Божидар Димитров и на откривателя на костите проф. Казимир Попконстантинов, че в Созопол са се съхранявали мощите на самия Йоан Кръстител. Резултатите от изследванията на мощите ще бъдат показани в нов филм на National Geographic

Западните учени и медии досега се отнасяха със скептицизъм към твърденията на родните археолози. Те очаквали останките да са от доста по-късен период – IV или V век, когато по нашите земи е имало много светци и когато е построен и манастирът край Созопол. Доктор Ханес Шрьодер, който провел изследването в Копенхаген, заявява, че новите резултати в никакъв случай не доказват със сигурност тезата, че това са костите на Йоан Кръстител. Те обаче и не отхвърлят тази теза. Според българските археолози, намерили мощите, доказателство е и надписът върху кутийката, с която те са били пренесени. В него е споменато името на св. Йоан. Наред с това реликвата беше открита на остров Св. Иван, където дълго време е имало манастир със същото име. Нашите учени смятат, че мощите са дошли в Созопол от друг древен център на християнството – Антиохия, където до 10-и век се пази дясната ръка на светеца

Друг изследовател от Оксфорд също потвърждава теорията на Божидар Димитров с помощта на исторически сведения. Според него през 4-и век монаси изнасят части от мощите на св. Йоан от Йерусалим. Част от тях са пренесени в Константинопол и е напълно възможно след това монах да ги е донесъл и в Созопол, който е бил важен център на ранното християнство в рамките на Византия.

Учени от Оксфорд: Мощите на св. Йоан Кръстител са истински

Dextra Domini fecit virtutem, Dextra Domini exaltavit me

Няколко седмици след превземането на Реджо, нетърпеливият Роже начело на шестдесет отбрани воини се отправил на разузнаване. Той дебаркирал край околностите на Месина и скоро се уверил в боеспособноста на гарнизона и. Започнали приготовления за пълномащабно нахлуване, но тревожни вести от Апулия през октомври 1060 г., принудили Робер Гискар спешно да се завърне там. Император Константин X Дука изпратил армия в Италия в опит да възстанови своите владения. Ромейският корпус не бил многоброен, около 3000 – 4000 воини, но бил съставен от елитни части и ветерани с голям боен опит. Нападението им изненадало норманите и срещнало слаба, и зле организирана съпротива. Пристигането на Гискар заедно с частите на брат си Можер от Капитаната не спряло ромейската офанзива, много градове по крайбрежието паднали и дори Мелфи бил обсаден. През януари 1061 г. положението станало толкова критично, че се наложило Роже с армията от Калабрия да спасява брат си. В средата на февруари 1061 г. емирът на Катания и Сиракуза Ибн ат Тимнах, който бил разгромен в сражение от своя съсед Ибн ал Хауас, пристигнал в Милето и отправил към Роже молба за помощ.

В замяна на която той обещавал да признае Робер Гискар за върховен владетел на Сицилия. Роже събрал отряд от сто и шейсет рицари, двеста и петдесет пехотици, малък флот под командването на Годфруа Ридел и дебаркирал на северо-източния бряг на острова. Планът одобрен от Ибн ат Тимнах бил да се направи преход по северния бряг до Милацо, който трябвало да се превърне в постоянен плацдарм за опустошителни рейдове в земите на Ибн ал Хауас (тактика, подобна на Chevauchée ). Милацо бил превзет, след това се предала Ромета. При опит на норманите да натоварят на корабите си край нос Фаро голямо количество трофейни коне и говеда, били нападнати от превъзхождащ ги по брой отряд от гарнизона на Месина. Роже дал на младия си племеник Серло половината рицари и му наредил да направи обход за да атакува сарацините по фланг. Маньовърът сполучил и противникът бил разгромен. Въодушевен от победата Роже опитал със малобройния си отряд да закрепи успеха като атакувал стените на Месина, но бил отблъснат, а по-късно и преследван от пристигнали подкрепления сарацини до нос Фаро. Поради неблагоприятни ветрове, корабите не могли да отплават и цели три дни норманите отбивали сарацински атаки.

В последвалия морски бой един от норманските кораби бил потопен, а няколко други полупотопени едва се добрали до пристанището на Реджо. През май 1061 г. след успешна пролетна кампания в Апулия,[1] Робер Гискар пристигнал в Калабрия начело на неголяма армия (поради ситуацията в Апулия) и се присъединил към брат си. Емир Ибн ал Хауас, знаейки за приготовленията на норманите, усилил гарнизона на Месина с 800 конници, а флота и с 24 кораба. По-голямата част от гарнизона и целият флот на Месина постоянно патрулирала по крайбрежието и пролива, по суша и море, на север от Месина до нос Фаро. На 18 май 1061 г. в една безлунна нощ, авангард от 260 рицари под предводителството на Роже д’Отвил напуснали пристанището на Санта Мария дел Фаро на тринадесет кораба и след няколко часа дебаркирали на пет мили южно от Месина. Флотът незабавно отплавал за Калабрия за да продължи транспортирането на армията. Авангардът на Роже прихванал и унищожил охраната на сарацински керван със заплати и припаси за гарнизона на Месина. Веднага след пристигането на втората група нормани, рано призори, Роже се насочил с воините си към града.

Щастието му се усмихнало - в ранното утро на стените нямало наблюдатели и той повел своите 500 човека на щурм, без да чака пристигането на брат си с основната армия. Месина паднала в ръцете на норманите. Дукът на Апулия триумфално преминал през разграбения град. Голяма част от мюсулманите напуснали Месина, а на смутените и уплашени гърци Гискар наредил да отслужат в църквите си благодарствен молебен за богоугодното дело. За една седмица норманите извършили много фортификационни дейности превръщайки Месина в своя основна база. Крепостните стени били ремонтирани, част от кулите преустроени, а около стените бил изкопан дълбок ров. След като оставил силен нормански гарнизон Робер Гискар повел армията си към вътрешноста на острова. Съюзникът им Ибн ат Тимнах ги осигурил с водачи, разузнавачи, преводачи, оръжие и храни, а вероятно и с отряд от сарацински стрелци. Губернаторът на Ромета, който бил верен на своя емир Ибн ат Тимнах, пристигнал в норманския лагер край града, преклонил се на колене пред Гискар, заклел му се във вярност над Корана и му поднесъл дарове между които ключовете от вратите на града и цитаделата.

След Ромета, норманската армия продължила през Фацано и Патерно, които се предали без съпротива. Робер повел армията си през долината Дитайно като достигнал главния град на Ибн ал Хауас - Кас’р Янна (Ена). Това била мощна крепост, която арабите превзели преди два века, след много дълга обсада, прониквайки през сточния тръбопровод. Щурмът бил безнадежден и Гискар решил да провокира противника, като изградил лагер в близост до крепостните стени и заповядал да изгорят околните имения и села. На петия ден армията на Ибн ал Хауас излязла от крепостта и започнала битка. Според Малатера сарацинската армия наброявала 15 000 души, а тази на Гискар 700 воини. Според източниците при започването на кампанията в Реджо, норманската армия наброявала общо 2000 души, приблизително по равно конница и пехота, от нея били оставени гарнизони в Месина и Ромета. Възможно е участие на части на Ибн ат Тимнах, но Малатера не споменава за никакви сарацини биещи се на страната на Гискар. Но дори и да е преувеличил силно армията на емир Ибн ал Хауас, със сигурност норманите многократно отстъпвали по численост. Това в което норманите имали предимство били превъзходните им бойни умения, съчетани с тактическа дисциплина, висок боен морал и не на последно място мощен религиозен ентусиазъм.

Първото голямо сражение между нормани и сарацини завършило катастрофално за последните. Пет хиляди воини на Ибн ал Хауас се укрили в крепоста, а останалите лежали мъртви или умиращи на бойното поле (според Малатера). Загубите на норманите били нищожни. Крепостта била добре снабдена с провизии и обсадата и не дала резултат. В началото на август, обсадата била свалена и норманската армия поела обратния път. В ничията земя между владенията на двамата емири, местните гърци помолили Гискар да остави гарнизон. Той оставил земите на няколко от най-бедните рицари и през есента на 1061 г. до развалините на Алунтиум бил построен първия нормански замък в Сицилия – Сан Марко д'Алунцио. Гискар се отправил в Апулия, а Роже останал в Милето Калабрия. През декември Роже начело на 250 конници направил нов рейд в Сицилия като достигнал до Агридженто на южното крайбрежие, след това се отправил на север към Тройна. Тройна била здрава крепост, по-непристъпна и от Кас’р Янна, но населяващите я гърци сами отворили портите и. Тук Роже посрещнал Коледа и научил за пристигането от Нормандия на юношеската си любов - Юдит (чийто баща бил братовчед на дука на Нормандия)[2] заедно с опекуна и, абата на манастира Сен Евро, в Калабрия.

Много скоро двамата се оженили в Милето и това скоро подновило конфликта между Роже и Робер д’Отвил. Общите владения на братята в Калабрия все още не били разделени, въпреки обещанията от 1058 г. на Гискар и младоженецът не можел да подари своя morgengrab на младата си съпруга. Роже изпратил пратеник в Мелфи със списък искания и ултиматум, че ако в 40 дневен срок не се договорят то ще прибегне до сила. Междувременно Ибн ат Тимнах попаднал в засада и бил убит. Новината изплашила норманските гарнизони на Тройна и Петралия, те изоставили крепостите и отстъпили към Месина. Робер Гискар изпаднал в ярост от получения ултиматум, повел армията си в Калабрия и обсадил брат си в Милето. Една нощ Роже напуснал обсадената крепост по таен ходник и препуснал към съседния град Джераче в търсене на помощ. Гискар го последвал с отряд конници но стражите на портите не го пуснали и той проникнал в града предрешен, но на следващия ден бил разпознат и заловен от градските власти. Спътниците на дука на Апулия веднага известили за това по-младия му брат, който междувременно се завърнал в Милето. Роже се отправил отново в Джераче и изискал от старейшините му височайшия пленник.

Последвала сцена достойна за трагикомедия - прегръдки, сълзи и взаимни уверения в братска обич, след което двамата Отвил се сдобрили и разрешили споровете си. В началото на август 1062 г. Роже се върнал в Сицилия и отново заел Тройна. Местните гърци този път го посрещнали доста хладно, но това не го впечатлило. Роже оставил малък гарнизон и съпругата си, а той обсадил Никозия. Норманите от първия гарнизон оставили много лоши впечатления. Местните християни установили, че новите господари са много по-алчни от предишните, а възмутителното отношение към дъщерите и съпругите им преминавало всякави граници. Веднага след заминаването на Роже, гърците въстанали като се опитали да вземат за заложница Юдит и по този начин да принудят норманите да напуснат града. Норманският гарнизон не допуснал пленяването и се сражавал с въстаниците из тесните градски улици цял ден. След като бил известен Роже свалил обсадата и се отправил към Тройна. Там го очаквала неприятна изненада – на помощ на въстаниците се притекли няколко хиляди араби от околните селища. Роже заедно с всичките си воини (300 души) се укрепили в цитаделата.

Обединените араби и гърци на няколко пъти щурмували безуспешно, след което изградили барикади на всички улици водещи към цитаделата. Обсадата продължила четири месеца. Поради липса на провизии норманите се принудили да изядат конете си. Зимата в намиращата се на 1200 метра надморска височина Тройна, била много студена, а обсадените нямали достатъчно дърва, нито топли дрехи или одеала. Арабските стражници на барикадите, нарушавайки забраната на корана, използвали вино за да се сгреят. В една студена януарска нощ на 1063 г. Роже повел изтощените си воини, елиминирали заспалите часови и нападнали спящите в лагера си араби. На сутринта контролът над града бил въстановен, а предводителите на въстаниците публично обесени. Оставяйки армията си под командата на жена си Юдит, Роже с десетина воини се отправил в Калабрия за коне и подкрепления. При завръщането му в Тройна, ситуацията била коренно променена. Емирът на Ифрикия Абу Тахир Тамим ибн ал Муиз, който се считал за сюзерен на острова изпратил две армии предвождани от синовете му Аюби и Али, които дебаркирали съответно в Бал’арм (Палермо) на северното крайбрежие и Агридженто на южното.

Местните владетели се присъединили с отрядите си към тях при прехода им през Сицилия. През пролетта на 1063 г. обединената армия под зеленото знаме на пророка достигнала градчето Черами на 8 мили от Тройна и срещнала норманите на Роже. Според Малатера, Роже и племенника му Серло разполагали само с 136 рицари, а срещу тях били „30 000 сарацини, без да могат да се преброят пехотинците, които били неизброимо множество”. Дж. Норуич оценява общата численост на норманите на 500 – 600 души. Едуард Гибън счита, че всеки нормански рицар бил придружаван от 5-6 men at arms, а според Майкъл О’Рурк норманите били около 1000 воини. Вероятно броят на сарацините е преувеличен, но трудно може да се прецени с колко. Цели три дни противниците стояли един срещу друг, разделени от едноименната река (Черами). На четвъртия ден норманите в присъствието на свещеници се изповядали пред Бога, получили опрощение и влезли в бой. Първи в близост до вратите на Черами, се сблъскали с врага 36 рицари под командването на Серло. След кратка схватка, арабският авангард бил обърнат в бягство. Не след дълго сарацините се прегрупирали и основната им армия, разчитайки на своята маса, се стоварила върху норманския център (от 100 рицари според Малатера) под командването на Роже, без да обръща внимание на останалите на фланга хора на Серло.

Виждайки изплашените погледи на съратниците си Роже ги въодушевил с пламенна реч, припомняйки им подвига на старозаветния Гедеон и неговите 300 воини победили с божията помощ десетки хиляди мадиамци. „И едва била произнесена тази реч, вдъхновяваща за сражение, появил се конник в блестящи доспехи, възседнал бял кон и държащ бяло знаме увенчано със сияен кръст. Този конник, като изкочил от нашите редици, за да увлече мъжете в бой, се врязал с най-мощен удар в плътните редове вражески. Узнали Господа и Свети Георги, нашите се възрадвали ... Мнозина видели на върха на пиката на графа знака на изкуплението – кръст, който нищо друго освен божия воля би могла да задържи там.”[3] Доблестният Серло се притекъл на помощ на чичо си. Битката продължила през целия ден, а полето се покрило с трупове. Привечер духът на сарацините се пречупил и те побягнали. Норманите ги преследвали чак до лагера им и го разграбили. Победата при Черами узаконила норманските завоевания в северо-източна Сицилия. Тя усилила и психологическата им увереност, че са водени в бой от самия Господ Бог. След сражението Роже заповядал да изпишат на щита му Dextra Domini fecit virtutem, Dextra Domini exaltavit me.[4][5]

Той изпратил богати дарове и четири от най-добрите трофейни камили на папа Александър II. Понтифексът явно харесал даровете и изпратил на Роже папско знаме, а също обещал опрощение на греховете на всички, които се присъединят към Робер и Роже в тяхната свещена война за освобождение на християнските земи от власта на езичниците. В края на лятото Роже получил предложение от Пиза да обединят сили и атакуват по суша и море Палермо. Той го отклонил, мотивирайки се, че не е готов и не може да рискува хората си. През есента на 1063 г. Дукът на Апулия въстановил властта си над Бриндизи, Ория и Таранто и можел да обърне внимание на делата в Сицилия. В началото на 1064 г. Робер Гискар пристигнал в Калабрия начело на 500 рицари и 1000 пехотинци. Норманската армия дебаркирала при Месина и по северното крайбрежие достигнала Палермо. Робер Гискар избрал за лагер на един от хълмовете край града. Оказало се, че мястото гъмжи от тарантули. Мнозина пострадали от ухапванията им и лагерът бил преместен. Планинският хребет Конка д’Оро обграждащ града, давал възможност на защитниците да виждат всяка маневра на атакуващата армия и да се прегрупират, а Гискар нямал достатъчно хора за да щурмува целия перметър защитен със стени и кули.

Норманите започнали обсада, но скоро станало ясно, че без наличието на флот, който да блокира пристанището е невъзможно да превземат града. В Апулия избухнал поредния метеж и Гискар бил принуден да свали обсадата. Начело на бунта застанали трима от племенниците му, Годфруа от Конверсано, Робер от Монтескалозо и Абелар (син на Онфруа д’Отвил), а също Жослин от Молфета. Те били щедро снабдявани с пари и оръжие от ромейския дук на Дирахий (Дурацо), а през 1066 г. дори получили и отряд варяги. През януари 1068 г. бил коронован император Роман Диоген. Той насочил изцяло вниманието си към селджукските турци и изоставил италианските дела. Няколко месеца след това Гискар успял да потушил бунта и се отнесъл милостиво с водачите му, като само поорязал владенията им и приел отново техния hommage.[6] През този период, оставен без подкрепа, Роже извършвал постоянни опустошителни рейдове в земите на сарацините, ремонтирал крепости и издигал нови замъци. Противниците му го улеснили, като воювали помежду си. През 1067 г. войската на Зиридския принц Аюби влязла в бой с армията на емир Ибн ал Хауас и я разгромила. Старият емир бил убит, а Аюби станал единствен владетел на емират Сицилия.

Новият емир решил да предизвика норманите в открито сражение, нещо което арабите упорито избягвали след Черами. През пролетта на 1068 г. при град Мисилмери армията на Аюби се изправила срещу норманите на Роже. Отново арабите имали значително превъзходство в жива сила, но това не им помогнало. Сражението завършило с пълен разгром на сарацините. Между трофеите плячкосани в арабския лагер имало кафези с пощенски гълъби. Роже заповядал да завържат за краката на всяка птица ивици плат напоени в кръв и след това да ги пуснат за да отнесат посланието му в градовете владяни от араби. Резултатът надминал очакванията му: "Въздухът се огласял от стенания на жени и плач на деца, и печал се възцарила сред тях, докато норманите се радвали на своята победа".[7] Аюби със свитата си избягал при роднините си в Северна Африка и повече не се завърнал, а емирството на острова се разпаднало. В арабските владения царял пълен хаос, а мюсулманите били деморализирани.

---------------------------------------------------------------------

[1] Обсадата на Мелфи била снета, превзети били отново Бриндизи и Ория. Под властта на ромеите останали Бари където отстъпила основната част на ромейската армия и още три по-малки града по крайбрежието на Апулия.

[2] Опекунът на Юдит, абат на манастира Сен Евро, изпаднал в немилост от дук Гийом (Вилхелм "Завоевател") и избягал от Нормандия заедно с повереницата си и десет монаси първо в Рим, а след това при Робер Гискар в Мелфи. Дукът на Апулия и Калабрия с цел да ограничи влиянието на православните манастири в Калабрия му поверил там едно абатство.

[3] Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud (unpub). Books Two

[4] Според The Norman Conquest of Sicily, CLIO – Journal of Ancient and Medieval History at Dickson College

[5] Десницата Божия ми даде мъжество, Десницата Божия ме въздигна

[6] Васална клетва

[7] Geoffrey Malaterra. The Deeds of Count Roger of Calabria and Sicily and of Duke Robert Guiscard, his brother, trans. Graham Loud (unpub). Books Two

Завладяванета на Сицилия от норманите си е своеобразна "реконквиста" близо 400 г. по-рано.

Ами не съвсем. Норманите не са от местното население на Сицилия, така че завоеванието им не е точно реконкиста. Ръководителите им са невероятно прагматични. Те доста умело подържат религиозния ентусиазъм на воините си и подчертават при всеки успех божията подкрепа. От друга страна към мюсулманите се отнасят с много голяма толерантност. Не допускат никакви издевателства на верска основа. Роже дори забранява на католическите мисионери да правят каквито и да е опити за покръстване. След превземането на Палермо през 1072 г, сарацините са неотменна и най-лоялна част от армиите на Робер Гискар и Роже.

Някои особеносности на емират Сицилия и норманското завоевание

През 827 г. ромейският управител на Сицилия Евфемий бил сменен, заради скандалните му връзки с монахиня. Той не се подчинил, обявил се за император и поискал помощ от емира на Ифрикия. Арабите охотно се възползвали от предоставената им възможност и до 878 г., когато след дълга обсада паднала Сиракуза, завладели почти целия остров. Последна паднала Ромета през 40-те години на X век. Християните били задължени да плащат ежегоден данък джизие, не можели да заемат обществени длъжности, но били освободени от военна повинност. Сарацините проявили религиозна търпимост, която позволила на църкви и манастири ако не да процъфтяват, то поне да изпълняват в голяма степен функциите си както и преди завоеванието. "През IX-X век ислямският свят бил в подем и арабите донесли много стопански нововъведения в Сицилия. Те предприели грандиозни мероприятия за мелиорацията на острова. Сицилия се покрила с гъста мрежа от водни канали и иригационни съоръжения, което довело до изобилни реколти, чийто обем 8-10 пъти превишавал количеството на посевния материал.

Арабите наложили и нови форми на сеитбообращение, които довели до немислимите за средновековното селско стопаство на Европа, две-три реколти в година. Сицилия станала един от основните износители на зърно, брашно и кожи за Североафриканските пристанища. Сарацините донесли и много нови ценни култури, непознати както на острова така и в останалата част на Европа, като захарна тръстика, памук, бадеми, шам фъстък, пъпеши, черници, къна, индиго, терпентиново дърво, мастиково дърво и цитрусови плодове. Много от тези продукти започнали да се изнасят, а по производство на коприна Сицилия отстъпвала само на Ал Андалуз (Мавританска Испания). Арабите разработили и местните полезни ископаеми, като олово, сребро, сяра, живак и сол."[1] През втората половина на XI век, местните араби създали първата фабрика за хартия в Европа. Островът станал един от най-оживените търговски центрове в Средиземноморието. Арабските архитекти и строители издигнали великолепни дворци, внушителни обществени сгради, красиви джамии и мощни крепости. Това което не могли да постигнат сарацините в Сицилия било политическа стабилност.

На острова често се сменяли различни управляващи династии. Условията за норманско нашествие в Сицилия през 60-те години на XI век били много подходящи. През 1038 г. бил прогонен последният емир от династията на Зиридите от Кейруан и емиратът на Сицилия се разпаднал. Островът бил разделен между три емира, които постоянно враждували помежду си. Ибн ат Тимнах контролирал югоизточната част с градовете Мединат ал Фил (Катания)[2] и Сиракуза, вторият Абдула Ибн Хаукал управлявал северозападната част с Трапани, Мацаре и столицата мегаполис Бал’арм (Палермо)[3], централната област с добре укрепени планински крепости като Кас’р Янна (Кастроджовани / Ена) била владение на Ибн ал Хауас. За върховната власт над острова все още претендирали и северо-африканските емири от берберската династия на Зиридите, които по това време били ангажирани в продължителни и неуспешни войни срещу настъпващите бедуини в Тунис. Християните, основно православни елинофони, представлявали мнозинство в източните части на Сицилия и внушително малцинство в западните райони, което давало надежди на норманите за поддръжка на острова.[4]

Ако Робер Гискар и брат му Роже са имали надежди за бързо и лесно завоевание, то те не се оправдали – за пълното покоряване на Сицилия били необходими цели 31 години. Враговете на Робер Гискар в Апулия не се смирили, неговото внимание и ресурси били постоянно ангажирани с потушаване на бунтове, многократно превземане на градове и замъци. Норманската армия в Сицилия постоянно изпитвала силен недостиг на жива сила и снабдяване. Нещо повече – неколкократно части от Сицилия били извиквани да оказват подкрепа на кампаниите на Гискар в Апулия, Капуа, а по-късно и в Романия. В продължителни периоди от време силите на норманите били ангажирани на два фронта. Поради заетоста на Гискар на континента, фактическото ръководство на сицилийската военна кампания постепенно преминало в ръцете на Роже. Отсъствието на дука на Апулия, както и трудностите на кампанията, дали възможност на Роже да прояви най-добрите си качества, израствайки от обикновен разбойнически предводител до един от най-влиятелните и уважавани владетели в Европа, поставил основите небходими за създаване на кралство, наричано от съвременниците си „най-сияйната корона на Средиземноморието”.

----------------------------------------------------

[1] Р.Захаров "Тройной фолларо Роджера Великого Графа"

[2] Мединат ал Фил - "Градът на слона"

[3] Бал’арм (Палермо) през X-XI век си оспорвал 1-3 място с Кордоба и Константинопол, като най-големи градове в Европа.

[4] Освен мюсулмани и християни на острова имало и еврейско малцинство представено в по-големите градове и най-вече в Палермо.

Е това е работа, никой не може да провери дали си прав

Всеки има право на свое мнение, но в случая мисля, че грешиш. В последното десетилетие методиката за възстановяване на лицата се използва от полиция и служби за сигурност. Обикновено за изясняване самоличноста на жертви за които други методи не дават резултат, в страни като САЩ, Канада, Великобритания и др. Ето ти един пример:

Police reconstruct face of woman whose skeleton was found 40 years after she was murdered by sex killer

Стила е импулсивен, иначе няма начин да не е замислен отговора, провокацията си беше мега груба. Радвам се, че за първи път български политик застана с твърда и национално отговорна позиция по този въпрос и я заяви пред всички.

п.п. Видяхте ли последната атракция на Скопие-ленд, във времена на криза продължавмат да трошат десетки милиони за щуротии?

Титовски комсомолец със сладолед в ръка на гей-парад!

Първоначално беше гол като пушка и понеже целия интернет се счупи да им се смее му обуха едни бронзови гащи, което предизвика още по-голям смях. Тва би трябвало да е Прометей, който предполагам е излишвно да споменавам, че също е македонец, а тоя арматурно-бетонен ръждив кенеф в стил сталински барок на заден план сигурно трябва да мине за някаква антична сграда може би.

Гащите са си много на място, сега статуята е просто куриозен кич. Без тях срамът на "античните" от размера на достойнството и щеше да е непоносим.

Реконструция на лицето на Николай Коперник.

Polish tests 'confirm Copernicus'

Реконструкция на английски или шотландски рицар живял преди 700 години направен от екип от университета в Дънди. Скелетът е открит заедно с други девет, погребани в параклиса на замъка Стирлинг. Рицарят с телосложение на съвременен ръгбист, бил убит посредством удар с меч в главата.

Face of medieval knight reconstructed

Реконструкция на лицето на Саймън от Садбъри — архиепископ на Кентърбъри (1375–1381), а също епископ на Лондон и Лорд Канцлер на Англия (1380-1381 г.). Обезглавен от въстанници на 14 юни 1381 г. Реконструкцията е направена от А.Баркър от университета в Дънди.

The Facial Reconstruction of Simon Sudbury

Някой да е чувал за тази държавица? Даже чичо Гошо мълчи за нея.

За чуване не бях чувал, но с малко "гуглене" излезе нещичко. Първо името в цитата който си постнал, не е много точно. На руски се пише Мореснет или Морне, в зависимост дали се използва немски или френски (и на двата езика се пише по един и същи начин Moresnet).Странното е, че едноименното село не попада в тази неутрална територия, която е под съвместно управление на кралство Нидерландия(от 1830 г. на Белгия) и Прусия. Морне(Мореснет) попада в Нидерландия(после в Белгия), а Ной Мореснет в Прусия. Но да не преразказвам статията в Уикипедия. Приятно четене!

Neutral-Moresnet

Няколко археорологически статии от PASTHORIZONS:

Life and Death of an Etruscan Settlement

Childbirth and death in Bioarchaeology

Excavation of a Solutrean campsite

И един малък откъс от дневника на участник в битката. Кануни Султан Сюлейман пише следното:

"29 август. Ние оставаме на лагер на бойното поле.

30 август. Султанът заповяда на воините да доведат пленниците в шатрата на съвета.

31 август. Султанът, седейки на златния трон, приема приветствията на везирите и бейовете. Екзекуция на две хиляди пленници. Дъжд се лее като из ведро.

1 септември. Секретарят по европейските дела получава заповед да се погребат убитите.

2 септември. Паднали в Мохач. Погребани 20 000 пехотинци и 4 000 бронирани конници от унгарската армия".

Всичко това добре, ама защо аджеба темата е в раздел "Нова история"?

Предполагам, зaщото обикновено се приема падането на Константинопол през 1453 г. за край на Средновековието. Разбира се има и други мнения, като например 1492 г. и откриването на Америка или специално за Англия 1485 г. с битката при Босуърт, и края на гражданската война между династиите на Ланкастър и Йорк. Скуби може да каже за маджарите, кога според тях е края на Средновековието.