Drake

Off topic

Личното ми мнение е, че Офа не е знаел арабски език, нито е разбирал значението на надписа върху монетата. В линка по долу са разгледани няколко хипотези за този манкус. За историята на Мерсия има много материали в нета. Използвайте някоя търсачка и наберете Mercia.

http://www.masud.co.uk/ISLAM/bmh/BMH-AQ-offa.htm

Нека бъдем коректни - Офа е бил владетел на Мерсия, а не на Англия. Въпросната монета на крал Офа e имитация на динар на Ал Мансур и вече я коментирахме в тази тема, по точно в пост #31. Надписът е имитация на арабски (не на ислямски) и се нарича "шахада" - ля иляха илля-ллах, мухаммадар-расулюл-лах „Няма друг бог освен Аллах и Мухаммад е Негов пратеник”

10. Тeодорик монах (ок. 1177 г. ) , История на древните норвежки крале. - на английски език:

http://www.vsnrweb-publications.org.uk/Text%20Series/Theodoricus.pdf

11. Свен Аггесен (ок.1185 г.), Кратка история на датските крале; Кодекс на воините от дружината на конунга (Lex Castrensis sive Curiae); Изгубената генеалогия. - на английски език:

http://www.vsnrweb-publications.org.uk/Text%20Series/Sven.pdf


12. ÁGRIP AF NÓREGSKONUNGASǪGUM, Обзор на сагите на норвежките крале. (оригиналът е писан в Трондхайм, Норвегия ок.1190 г., но е запазен само исландски препис от 1225 г.) - на английски и исландски език:

http://www.vsnrweb-publications.org.uk/Text%20Series/Agrip.pdf

13, История на Норвегия и страстите и чудесата на пресветия Олаф (ок.1170 г.). - на английски език

http://www.vsnrweb-publications.org.uk/Text%20Series/Historia%26Passio.pdf

14. Сага за йомсвикингите, Jómsvíkinga saga (ок.1170 г.). - на английски и исландски език

http://vsnrweb-publications.org.uk/Saga%20of%20the%20Jomsvikings.pdf

Някой може ли да даде стиховете в първия пост на Дрейк в транслитерация, за да имаме представа как звучи староанглийският.

Tранслитерация, не мога да предложа, но как звучи поемата на староанглийски може да чуеш от тук:

Благодаря на всички за добрите отзиви!

В статията на няколко пъти споменах считаната за средновековен фалшификат хроника на Ингулф. Обикновено тя не се споменава сред изворите по темата, но в нея въпреки наличието на неточности и анахронизми, описанието на битката е най-подрбно и интригуващо. Счита се, че е съставена през XIII – XIV в. от монасите от Кройланд, като акцентът е поставен върху изявите на Туркетул (вероятно силно преувеличени или измислени), който по-късно става абат на същото абатство (Кройланд). Самият Туркетул е историческа личност, сродник на крал Етелстан (според Ордерик Виталис), но посочената му длъжност в хрониката – „канцлер” на Англия е явен анахронизъм. Ето и въпросното описание:

Преславният крал Едуард приключил дните си и бил наследен от своя син Етелстан. Анлаф, синът на Ситрик, бившия крал на Нортумбрия, се вдигнал на бунт срещу него и водил най-жестока война. Константин, крал на скотите и Eugenius (Еоган), крал на къмбрийците, и огромно множество от други варварски крале и ярлове влезли в тесен съюз с упоменатия Анлаф; при който, всички те с подчинените им народи се отправили за да влязат в бой с крал Етелстан при Брунфорд в Нортумбрия. Тогава, когато кралят на англичаните пристигнал със своята армия, упоменатият преди варварин, въпреки че бил събрал в едно неизброими тълпи от датчани, норвежци, скоти и пикти, дали защото се съмнявал в победата си или поради обичайното за своя народ лукавство, решил да използва хитрост,

закрилян от сенките на ноща, вместо да влезе в открито сражение. И така, през нощта, той нападнал англичаните и убил известен епископ, който се присъединил предната вечер към войските на Етелстан. Виковете на умиращите се чували на значително разстояние, така че кралят, чийто лагер бил на повече от миля от мястото на атаката, бил пробуден заедно с цялата си армия, докато спели в своите шатри под покрова на ноща и разбирайки за случилото се бързо се събудили. С пукването на зората те пристигнали до мястото на извършеното заколение; кралските воини дошли отпочинали и подготвени за атака срещу варварите, докато те, от своя страна се трудили през цялата нощ и били много изтощени и уморени.

Крал Етелстан, който предвождал всички мъже от Уесекс, атакувал воините на Анлаф, докато неговия канцлер, Туркетул повел лондончаните и всички мъже на Мерсия срещу войските на Константин. След кратка престрелка с метателни оръжия, битката преминала в срещен бой, копие до копие, щит до щит. Мнозина мъже били убити и сред неописуем хаос, телата на крале и хора от простолюдието обсипали полето. След като те се сражавали много дълго време с несъкрушимо мъжество и нито една страна не могла да вземе превез, толкова огромно било множеството езичници, канцлер Туркетул взел със себе си неколцина лондончани, които той познавал като най-отчаяни храбреци и известен капитан на Wiccii,

по име Сингрин, който бил прославен със своята непоколебима смелост, бъдейки по ръст най-висок от всички останали, със здрави и яки мускули и кости, превъзхождал по сила и издържливост всеки един от лондонските герои, впуснал се начело на щурм срещу неприятеля, и преминавайки през вражеските редици, ги повалял надясно и наляво. Той разсякал редовете на мъжете от Оркни и на пиктите, и носейки със себе си цяла гора от стрели и копия, които се забили в неговата яка ризница, заедно с придружителите си проникнал през гъстите тълпи от къмбрийци и скоти. На края, сред реки от кръв, той достигнал самия крал и го свалил от коня; и докато кралят бил съборен на земята, направил неколкократни опити да го плени.

Но скотите, струпвайки се около своя крал, хвърлили всички възможни усилия да го спасят; цели тълпи притиснали неколцина. Всички те избрали Туркетул за своя цел на атака, който, както той често имал навика да признава по-късно, започнал да съжалява за безрасъдството, което бил проявил. Той бил много близо до мига, в който щял да бъде съкрушен от скотите, а кралят им изтръгнат от хватката му, когато в този момент капитан Сингрин го пронизал със своя меч. Константин, крал на скотите, бил убит по този начин, неговите хора отстъпили и така оставили свободен пътя за Туркетул и неговите войници. Вестта за смъртта на Константин се разпространила из цялата армия, Анлаф побягнал;

при което всички останали последвали неговия пример. При това събитие там паднали нечувано множество езичници. Туркетул често се хвалел, че в този опасен бой той бил закрилян от самия Господ Бог и че той самият считал себе си за най-щастлив и късметлия, затова че никога не бил убил човек и дори не бил ранил някого, макар че по същото време всеки може законно да се сражава за своята страна и особено срещу езичници.

От поемата в Англо-саксонската хроника, Хрониката на кралете на Алба и ирландските анали знаем, че Константин II не е загинал при Брунанбурх и Ингулф греши за смъртта му. Същата грешка се прави и от Уилям от Малмсбъри. Поради почтенната си възраст Константин II е бил зад бойния строй, обграден от телохранителите си, а оперативното ръководство на армията от скоти и стратклайдци е било поверено на друг. В сагата за Егил, като такъв неубедително се посочва ярл, носещ шведското име Адилс. Хрониката на Ингулф и Сагата за Егил, представляват записи на две устно предавани, независими една от друга традиции на описание на битката от страна на англичани и исландци, и въпреки някои сериозни неточности имат ред съответствия посочени от Чес У. Уислър.

От изненадващото признание на Туркетул, че никога не е убивал или ранил човек, се разбира, че не той е повел отряда извършил пробив във формацията на стратклайдци и скоти, а най-вероятно Сингрин. Syngrinus не е англо-саксонско име и в диалекта на Уесекс не се е добавяло "son" като окончание за бащино име. Остава неясно дали това е бил наемник от Hwiccas, населяващи долината на Северн близо до Уелс или братята Скалагримсон (Skallagrimsson) от Исландия. В поемата „Битката при Брунанбурх” се обвинява Константин II, че изоставил ранения си син на бойното поле. От аналите на Клонмакноис научаваме, че наследникът му, Келах бил убит при Брунанбурх и той навярно е пълководецът, чиято смърт станала повратна точка в развитието на битката.

Разбира се, има още един възможен кандидат за загиналия в този бой предводител, чиито воини заемали значителна част от дясното крило на сборната армия – Еоган мак Домнал, крал на Стратклайд и племенник на Константин II.

Уесекс, Алба и викингите от Ирландско море

Забравената битка

Aethelstan cyning, eorla dryhten, Етелстан крал, на воините повелител,

beorna beag-giefa, and his brothor eac, мъжете с пръстени даряващ и брат му също,

Eadmund aetheling, ealdor-langetir Едмунд принцът, слава дълговечна

geslogon aet saecce sweorda ecgum извоюваха в бран с мечове остри

ymbe Brunanburh ... при Брунанбурх ...

В миналото на почти всяка държава има войни и сражения, които се считат за решителни и определящи нейното развитие за десетки и повече години. Оценките на връстниците на тези събития и техните далечни потомци понякога са коренно различни. По прищявка на съдбата, сражение наричано от съвременниците си най-велика и кървава битка, определяно още като най-големия триумф на англо-саксонските крале от средновековните хронисти, а според изследователи като проф. Джон Макнийл Доджсън отстъпващо по значение само на Хастингс (1066 г.), днес е почти забравено.

Мястото на бойното поле е неидентифицирано. Различни теории сочат повече от 12 местности в Англия и Шотландия. От тях най- добре обоснована и подържана от мнозина съвременни изследователи е тази посочваща покрайнините на селцето Бромбъроу на полуостров Уирал между устията на реките Мърси и Дий в Северо-западна Англия. Изворите посочват 16 варианта на името на бойното поле, повечето от които включват Brune, Bruna, Brunnan. Друга особеност е, че най-ранното сведение за битката се дава от героична поема от 75 реда записана в четири от известните седем версии на Англо-Саксонската хроника и тя единствения запис за цялата 937 г.

„Битката при Брунанбурх”, заедно с поемата за битката при Мoлдън са от малкото достигнали до нас образци на староанглийска героична поезия. Освен несъмнените си литературни достойнства и някои интересни паралели със Глава Х от Стария Завет, тя посочва предводителите на двете армии – крал Етелстан и брат му, принц Едмунд на западните сакси и англи, както и противниците им кралете Анлаф и Константин начело на коалиция от хиберно-норвежци и скоти. Поемата ни представя възсторжено описание на финалния етап и последиците от сражението, а също така отбелязва и по-известните жертви – петима млади крале, принцa на Алба и седем скандинавски ярла.

Поетът, най-вероятно придворен на крал Едмунд (939 – 946 г.), изобразява колоритна панорамна картина, но дава оскъдни данни за развитието на самото сражение и нищо за причините довели до него. По-късните източници, като хрониките на Етелуард (ок. 975 г.), Флорънс от Уорчестър (ок. 1118 г.), Симеон от Дърам (ок. 1129 г.), Уилям от Малмсбъри с неговата Gesta Regum Anglorum (ок. 1125 г.), Хенри от Хънтингдън в своята Historia Anglorum (ок. 1129 г.), Жофруа Гаймар (ок. 1136 г.), Роджър от Уендовър (ок. 1235 г.), и Уилям Камдън (ок. 1607 г.) добавят някои щрихи, имена на участници или цели сцени към сведението от поемата в Англо-Саксонската хроника.

Най-подробно описание от местните източници има в считаната за средновековен фалшификат хроника на Ингулф, позната още като хроника на абатство Кройланд или Псевдо-Ингулф. Сражението е отбелязано в ирландските анали от Клонмакноис, Ълстър и Тигернах, а също намира широко отражение в исландската „Сага за Егил Скалагримсон”. За съжаление авторът на сагата написана през XIII в., най-вероятно смесва в едно сведения за две различни битки, включва действащи лица с имена на легендарни герои от епохата на преселението и е невъзможно да се определи доколко достоверни са данните, за които няма потвърждение в останалите източници.

Предистория на конфликта

Поредицата от събития, чиято кулминация се явява кампанията и битката при Брунанбурх започнала в средата на IX в. с установяването на конфедерация от владения на норвежки викинги на Хебридските острови, западното крайбрежие на Шотландия, части от крайбрежието на Ирландия и остров Ман, със столица Дъблин и управляваща династия, наречена в ирландските анали Ui Imhair (потомците на Ивар). През 866-867 г., мощен флот и армия от датски викинги превзели голяма част от кралство Нортумбрия и гр. Йорк. Две десетилетия с нашествия от нови „Езически армии”, както и скандинавската окупация на Източна Англия, и половината Мерсия, значително свалили напрежението между „Северната армия” от Йорк и англо-саксонските крале.

В северната част на Британия, преселници от унищоженото от норвежки викинги кралство Дал Риата установили контрол над Южен Пиктланд, а владетелите им приели титлата Rex Pictorum. Налагайки закони, писменост и религиозна институция, като тези на роднините си в Ирландия, кралете на Пиктланд ускорили процеса на „гейлизация” на пиктите, започнал още през VIII в. с помощта на монашеското братство от о. Йона. Това довело до появата на мултиетнос, наречен scottas от автора на поемата „Битката при Брунанбурх”. През 900 г. при крал Домнал (Доналд), името на кралството било вече променено на Алба, по наименованието на остров Британия на гейлски език, а титлата на владетеля на - ri Alban, копирайки тази на кралете на Ирландия - ri Eirren.

Пиктланд, по-късно Алба, както и Стратклайд - кралство на северните брити, заемащо територията на днешна Югозападна Шотландия и Северозападна Англия, били често атакувани от скандинавските крале на Дъблин (Dyflinn / Ath Cliath), принуждавани да плащат данък и да дават заложници. През 871 г., след четири месечна обсада, Имар (Ивар) превзел и унищожил най-мощната крепост в Стратклайд – Алт Клут (Дъмбартън). Еохад, последният крал династията на бритите, взел за съпруга дъщеря на краля на Пиктланд (Алба) и след смъртта на тъста си управлявал и двете кралства, но починал без да остави наследник. Той бил наследен от член на владетелската фамилия на скотите, а кралете на Стратклайд през X в. станали подвластни на владетеля на Алба.

871. Amhlaibh 7 Ímar do thuidecht afrithisi du Ath Cliath a Albain dibh cetaibh long 7 praeda maxima hominum Anglorum 7 Britonum 7 Pictorum deducta est secum ad Hiberniam in captiuitate ‘

871. Оулав и Имар се завърнаха в А Клиа (Дъблин) от Алба с 200 кораба и докараха с тях голяма плячка от пленници англи, брити и пикти в Ирландия...

В края на IX в. мощта на кралство Дъблин гаснела след десетилетие на династични междуособици. Част от населението му, с разрешение от елдормана на Мерсия, се заселило на полуостров Уирал, Северозападна Англия, а много други се преселили в Исландия. След смъртта на крал Алфред Велики (899 г.), тронът на Уесекс се заемал от сина му Едуард Стари, а Мерсия била владение на неговия зет Етелред и дъщеря му Етелфлед. През същата година Етелуалд, племенник на крал Алфред, отхвърлил властта на братовчед си и бил провъзгласен за крал на Нортумбрия от датската „Северна армия”. Въпреки оказаната му подкрепа от викингите в Есекс и Източна Англия, шест години по-късно той бил разгромен и убит в битка с тановете на крал Едуард.

През 902 г., след временно примирие, ирландските крале сключили алианс и армията им, предвождана от кралете на Брега и Лейнстър, изхвърлила норвежците от Дъблин. Това довело до скандинавска колонизация на Къмбрия (Северозападна Англия) и поредица от нашествия на хиберно-норвежците в Стратклайд, Алба, Уелс, Мерсия и Нортумбрия. Политическото влияние на Етелред и Етелфлед сред датчаните в Датска Мерсия се засилило и провокирало реакцията на датските крале на Йорк, които извършили рейд в Мерсия през 910 г., завършил с поражение за скандинавците при Тетенхал. В отговор войската на крал Едуард Стари опустошила в продължение на 5 седмици Нортумбрия. Етелред починал през 911 г. и бил наследен от съпругата си Етелфлед.

В периода 914 – 921 г. кралят на Уесекс водил серия от кампании с цел завоюване на Дейнлоу. Армиите на Едуард и Етелфлед превзели датските укрепления при Нортхямптън през 914 г., а през 917 - 918 г. Дерби, Лестър, Нотингам и Стамфорд. Господарката на Мерсия изградила три крепости (burgh) по границата с Нортумбрия и бродовете на река Мърси, а брат ѝ създал истинска мрежа от землено-дървени укрепления в новозавладените земи. Година след смъртта на Етелфлед (12 юни 918 г.), Едуард Стари свалил от власт племенницата си Елфуин и присъединил Мерсия към владенията си. През 920 г. кралят на Уесекс подчинил последните територии под датски контол в Източна Англия, а през 921 г. превзел Манчестър в Нортумбрия.

Хиберно-норвежците водени от Рагналд, внук на Ивар и бивш съвладел на Дъблин, победили през 914 г. при Корбридж сборна армия на кралство Алба и англите от Северна Нортумбрия. След успешен рейд в Стратклайд разгромили в морска битка край о.Ман и флота на норвежкия си съперник – Бардр Отарсон, крал на Уотърфорд. Според Симеон от Дърам, както и някои емисии монети, през 914-915 г. Рагналд станал крал на Йорк и част от Нортумбрия. Съвременни автори представят това събитие като конфликт между християни англо-датчани и езичници хиберно-норвежци. Техните опоненти изтъкват, че повечето от датските крале на Йорк са били от същата династия - Ui Imhair и Рагналд вероятно е бил приет от местните без съпротива, като легитимен наследник.

През 917 г. неговият брат, Сигтриг отвоювал Дъблин. Рагналд дебаркирал при Уотърфорд в Ирландия през същата година и водил неуспешна кампания в Мюнстер. През 919 г. той си възвърнал гр.Йорк и го владеел до смъртта си през 921 г. Сигтриг го наследил, а друг негов брат - Гутфрит заел трона на Дъблин. Имайки ресурсите на оста Йорк - Дъблин, Рагналд се нуждаел и от подкрепата на датчаните от Мерсия за да противостои срещу нарастващата мощ на Уесекс. От Дъблин, Сигтриг извършил рейд през 919 г. и унищожил напълно Дейвънпорт – пазарен център в Английска Мерсия близо до границата ѝ с Дейнлоу. Ако акцията е имала за цел да активизира съпротивата на скандинавското население и предизвика бунт, то тя била неуспешна.

Датска Мерсия останала твърдо под контрола на крал Едуард и това принудило Рагналд да търси друго, невоенно решение. Според Англо-Саксонската хроника през 920 г. на среща в бурга на Бейкуел, кралят на Алба, кралят на Стратклайд, синовете на владетеля на Бамбург и Рагналд крал на Йорк се подчинили на Едуард Стари и го обявявили за свой върховен крал.

hine geces þa to fæder 7 to hlaforde Scotta cyning 7 eall Scotta þeod 7 Rægnald 7 Eadulfes sunu 7 ealle þa þe on Norþhymbrum bugeaþ ægðer ge Englisce ge Denisce ge Norþmen ge oþre 7 eac Stræcledweala cyning 7 ealle Stræcledwealas,

„и тогава кралят на скотите и целият народ на скотите, и Рагналд и синовете на Едулф и всички, които населяват Нортумбрия, англи и дани, норвежци и други, а също кралят на Стратклайд и всички стратклайдски уелсци, го избрали за свой баща и господар” (Anglo Saxon Chronicle)

Rex totius Britanniæ

Крал Едуард Стари починал през 924 г. и бил наследен след повече от година от незаконния си син Етелстан. В периода на междуцарствие Сигтриг се провъзгласил за крал на Нортумбрия и на петте датски бурга. След като утвърдил властта си кралят на Уесекс решил да разшири своето влиянието и в Нортумбрия, посредством династичен брак. През януари 926 г. Етелстан и Сигтриг се срещнали в Тамуорт и договорили алианс. Срещу отказ от претенции си в Датска Мерсия и признаване върховенството на краля на Уесекс, Сигтриг сключил брак с Едгит, една от сестрите на Етелстан и се покръстил. При неизвестни обстоятелства, през пролетта на 927 г., Сигтриг, крал на англи, датчани и норвежци в Нортумбрия, приключил земния си път.

За крал на Йорк бил провъзгласен брат му Гутфрит, който пристигнал от Ирландия. Крал Етелстан също обявил своите права над Нортумбрия. Предприел поход и превзел Йорк, както и по-голямата част от Нортумбрия. Гутфрит, заедно с младия син на Сигтриг – Анлаф (Олаф) Сигтригсон, намерил убежище при краля на Алба и след 6 месеца се завърнал в Дъблин. На 12 юли 927 г. Етелстан свикал на среща съседните владетели при Иймънт Бридж, близо до Бамбург. На нея присъствали кралят на Алба - Константин II, кралят на Стратклайд – Еоган I, най-влиятелният от кралете на Уелс – Хъуел Дда, а също и владетелят на Бамбург - Елдред. Те потвърдили подчинението си на крал Етелстан и дали клетва да не влизат в съюз с езичниците (хиберно-норвежците).

Демонстрирайки новопридобития си императорски статус, Етелстан възприел и съответстваща титла, която използвал на издадените от него грамоти и монети - Rex totius Britanniæ. Следваща цел на амбициозния крал на Уесекс станала покоряването на Уелс и Корнуол. Уилям от Малмсбъри и Симеон от Дърам дават сведение за успешно проведен рейд в Северен Уелс през 928 г. Последвала среща в Херефорд, на която освен приемане върховенството на Етелстан, владетелите на Уелс се задължили да плащат ежегоден данък. През 931 г. кралят на Уесекс извършил поход в Корнуол и превзел Ексетър. Бунтовниците от Корнуол били разгромени, а корнуолците принудени да се изселят в най-югозападната част на острова, отстъпвайки земите си на изток от река Тамар.

„ Той (Етелстан) принудил владетелите на Северен Уелс, които са северните брити, да се срещнат с него в гр. Херефорд, и след известна съпротива да се подчинят на неговата власт. Така той постигнал това, което нито един друг крал преди него дори не си позволявал и да помисли: а именно, че те ежегодно ще му плащат като данък, двадесет паунда злато, триста паунда сребро, двадесет и пет хиляди вола, а освен това и толкова ловни кучета и соколи, колкото той сам пожелае.” (William of Malmesbury, Gesta Regum Anglorum)

През 30-те години на X в. скандинавският крал на Лимерик и местните представители на Ui Imhair влезли в съюз с ирландски крале и неколкократно, макар и с променлив успех, атакували кралство Дъблин и съюзниците му. През 934 г. крал Гутфрит починал и престолът на Дъблин бил зает от неговия син Анлаф (Олаф) Гутфритсон. През същата година, по неизвестен повод, Етелстан организирал мащабна кампания срещу Алба и Стратклайд. Тановете и фирдът били призовани в Уинчестър. На 28 май 934 г. Етелстан повел воините си към североизточното крайбрежие на Нортумбрия, придружаван от уелските крале - Хъуел Дда, Идуал ап Анарауд и Морган ап Оуейн. В Честър-ли-стрийт, изчакали пристигането на флота, след което продължили на север към Стратклайд.

Още в първото сражение армията на Еоган била разгромена, последвал опустошителен рейд срещу Алба по суша и море. Войската на Етелстан достигнала Дунотар и Фортриу, а флотът му атакувал крайбрежните селища на север чак до Кейтнес, който по това време бил владение на норвежкия ярл на Оркни. Кралят на Алба, Константин II бил принуден да моли за мир и даде свой син за заложник, а той самият да придружи крал Етелстан и армията му по обратния им път. Константин и Еоган изпаднали в още по-силна зависимост и призовавани неколкократно по различни поводи в Уесекс, заедно с другите подчинени владетели. На две от грамотите на Етелстан издадени през 934 – 935 г. и подписани от краля на Алба, Константин II е титулуван като subregulus.

Константин и Анлаф

Константин син на Едa управлявал четиридесет години. През третата му година (т.е. 903 г.), норвежците разграбили Дункелд и цяла Алба. През следващата година (904 г.) при Стратхерн норвежците били избити...
(Chronicon Scottorum)

В поемата „Битката при Брунанбурх”, Константин II мак Еда (Constantín mac Áeda, 900 – 943 г.) е наречен har hilde-rinc – „посивелия воин” и по същото време е бил на повече от 60 години. Баща му, крал Еда мак Кинаед бил убит през 879 г., а той самият (Константин II) може да е роден още по-рано, при управлението на своя чичо – Константин I мак Кинаед (862 – 876 г.). Няколко от неговите предшественици, между които чичо му, Константин I и братовчед му, Домнал II мак Константин (889 – 900 г.) загинали в битки с норвежките викинги. През 903 г. част от хиберно-норвежците, изтласкани преди това от Дъблин и предвождани от Ивар, бивш съвладетел на Дъблин и внук на Ивар, нахлули в Алба и окупирали значителна част от нея.

В сражение при Стратхерн през 904 г. Константин II разгромил нашествениците, а предводителят им бил убит. Десет години по-късно (914 г.) при Корбридж, кралят на Алба в коалиция с Едулф от Бамбург се изправили срещу друг внук на Ивар – Рагналд, но този път победата била за хиберно-норвежците. Хрониката на кралете на Алба отбелязва през 918 г. втора битка, отново при Корбридж, в която Константин взел своя реванш над Рагналд. Застрашен от експанзията на Уесекс, в края на 935 г. той организирал алианс насочен срещу Етелстан. В него освен неговия сродник, кралят на Стратклайд, били привлечени и бившите му врагове от Ирландия. Според Флорънс от Уорчестър, за тази цел Константин II дал своя дъщеря за съпруга на краля на Дъблин.

Англо-Саксонската хроника не отбелязва никакви събития през 935 - 936 г., както и за 937 г. до битката при Брунанбурх. Аналите на Ълстър и Клонмакноис показват, че крал Анлаф (Олаф) Гутфритсон бил ангажиран в кофликт с ирландските крале, както и с викингите от Лимерик. През 935 г. той извършил рейд в земите на Южен И Нейл, а през 936 г. превзел и разграбил Клонмакноис. В отговор през същата година кралят на Тара опожарил Дъблин. През август 937 г. в битка при Лох Рий, Анлаф Гутфритсон пленил краля на Лимерик и унищожил напълно флота му. Съкрушителната победа над основния скандинавски съперник му дала възможност да насочи вниманието си към Йорк и да оглави подготвения от неговия тъст, Константин II, келто-норвежки алианс .

До битката при Тара през 980 г. кралят на Дъблин бил считан за един от най-високопоставените сред викингите на Британските острови. Освен ограничените ресурси на своето морско кралство и неговия сателит Уотърфорд, той можел да разполага и с тези на скандинавските владения по бреговете на Ирландско море, Хебридските острови, западното крайбрежие на Шотландия и остров Ман. В ранната есен на 937 г. след сбор в Дъблин, обединената армия на хиберно-норвежците отплавала към Британия. Сред тях най- вероятно бил и Анлаф Сигтригсон – съименник и братовчед на краля, известен още като Анлаф Куаран, когото Флорънс от Уорчестър, Уилям от Малмсбъри и Ингулф погрешно описват като предводител на коалицията.

Кампанията в Мерсия

Олаф, езичника крал на ирландците и на още много острови, подтикнат от своя тъст Констанин, крал на скотите, навлязал в устието на река Хъмбър с мощен флот. (FLORENCE OF WORCESTER, CHRONICON)

През четвъртата година след това, която е 937-а година от рождението на Христа, (Етелстан) воювал при Уендун, наричан още Брунсуарк или Брунанбурх; срещу сина на бившия крал Годфри, Олаф, който пристигнал с шестотин и петнадесет кораба.

(SYMEON OF DURHAM, HISTORIA DUNELMENSIS ECCLESIÆ,)

Флорънс от Уорчестър пише хрониката си 180 години след битката и тезата му, за дебаркиране на източното крайбрежие на Нортумбрия в близост до Йорк не се споделя от повечето съвременни историци. Основанията им за това са от различно естество. В същата хроника Флорънс описва по напълно идентичен маниер нашествието на ърл Тостиг и крал Харолд Хардрада през 1066 г. Известен факт е, че в поемата „Битката при Брунанбурх”, писана от съвременник на събитието, не се споменава за участие на датчани, нещо необяснимо при успешно начало на кампанията в Йорк. Освен това, морският преход на голяма флотилия от Дъблин, покрай Шотландия и до източния бряг на Нортумбрия изисква много повече време, средства и усилия, в сравнение с този към западното крайбрежие.

Уилям от Малсбъри дава сведение, че Анлаф дебаркирал в Scotia (Шотландия), след което начело на „огромна варварска орда” навлязъл дълбоко в Англия. „Неизброимите ескадрони” пехотинци и конници извършвали непрестанни грабежи „и опустошавали областите с огън и меч”. Според него Етелстан преднамерено отстъпвал, за да може да срази напълно яростния нашественик. Други късни източници, сред които и сагата за Егил описват битки в Нортумбрия, но най-вероятно бъркат кампанията от 937 г. със сраженията през 939 - 944 г., водени от Анлаф Гутфритсон и Анлаф Сигтригсон след смъртта на крал Етелстан. За съжаление в Англо-Саксонската хроника и в поемата „Битката при Брунанбурх” липсват, каквито и да е сведения за това нашествие.

Монетните находки показват, че в Честър, Нотингам и Оксфорд през 937 г. са секли емисии с легенда +ÆÐELSTAN RE+ TO BRI (Ædelstan Rex totius Britanniæ), а в Йорк и с традиционния пръстен на св.Петър. Изключение е монетарницата на Дерби - селище създадено и населявано от по това време от датчани. Издадените в нея през 937 г. сребърни монети са с по-груб шрифт и легенда +ÆÐELSTAN RE+ SA+SORVM (Ædelstan Rex Saxorum). Етелстан не е използвал подобна титла - крал на саксонците (Уесекс). Монетите от Дерби имат контрамарки от други монетарници, т.е. имат достатъчно сходство и са били в обръщение в Мерсия и Нортумбрия. От друга страна, те дават индикация за частична загуба на контрол на краля на Уесекс над това селище.

За сравнение, през 940 г., когато Анлаф Гутфритсон бил приет за крал на Нортумбрия и Йорк, монетарниците в Йорк и Дерби пускат емисия с надпис +ANLAF CVNVNC+O (Anlaf cununc, О – пръстен на св. Петър, символ на Йорк и Нортумбрия). Липсата на достоверен източник за хода на кампанията е дала възможност за публикуване на различни хипотези, като тази на проф. Джон Макнийл Доджсън (J. McN. Dodgson “The background of Brunanburh”) или на неговия опонент Майкъл Уудс (M. Woods “Brunanburh revisited”). С оглед предпочитаната локация на сражението при Бромбъроу на полуостров Уирал, най-убедителен изглежда моделът предложен от проф. Никълъс Джон Хигам и изложен в неговата публикация „The Context of Brunanburh”:

„ Естуарът на Рибъл е бил навярно предпочетеното от ирландските норвежци пристанище в (западна) Нортумбрия през този период и превземането на каквито и да са съществували укрепления вероятно е било от висш приоритет за Анлаф през 937 г., за да си осигури маршрут за отстъпление. Имайки в предвид, че скотите потеглили на юг от Кумбрия, сборът на съюзните армии, по необходимост е бил на север от зоната на контрол на Мерсия. След това, настъпвайки дълбоко в Английска Мерсия, Анлаф е преследвал цели, които можем поне да опитаме да отгатнем:

- Първо, той би осигурил снабдяването на собствените си части и на келтските си съюзници без да се налага да отправя непопулярни искания към общините в Нортумбрия и Дейнлоу, чиито дълготрайно сътрудничество било неоходимо за крайния му успех.

- Второ, той би демонстрирал на всяка скандинавска или скандинавизирана община в Британия, че е достатъчно уверен собствените си военни ресурси за да предизвика, Етелстан на негова земя. По този начин, той би рекламирал собствените си възможности да предложи ефективна защита на Нортумбрия и по-южните датски селища, много повече от колкото Сигтриг можал да направи при Дейвънпорт.

- Трето, той би повдигнал духа на собствените си воини, вземайки инициативата и осигурявайки им възможности да придобият плячка от традиционните си врагове. По този начин би възродил героичните рейдове, с които се характеризирала ранната Викингска епоха, слуховете за които не биха пропуснали нищо при разказването.

Такава стратегия била рискована, но предлагала предимства пред по-предпазлива линия на поведение...”

Кралят на Уесекс бил на южното крайбрежие, когато започнало нашествието. Според сагата за Егил Скалагримсон, Етелстан на два пъти изпращал пратеници при Анлаф с предложения за откуп и тридневно примирие, за да достигнат до споразумение. Ако сведението е вярно, то това е бил по-скоро тактически ход за печелене на време и дезинформиране на противника, отколкото реално предложение за gafol (данегелд). Фирдът и тановете на Уесекс, а след това и тези от Мерсия били свикани под знамената. Според хрониката на Ингулф, армията на Етелстан включвала отряд Wiccii с командир Сингрин. Сагата за Егил ги описва като 300 екипирани с норвежки доспехи и щитове „Wicingas” от Норвегия, предвождани от братята Торолф и Егил Скалагримсон.

С бърз марш на север Етелстан изненадал противниците си, обходил ги във фланг и блокирайки бродовете на река Мърси, отрязал пътят им за отстъпление. Частите на Анлаф и Константин били принудени да изоставят плячката си и да се изтеглят на северозапад към полуостров Уирал. Там скандинавските колонисти били близо половината от населението, а при Меолс имало кораби, с които биха могли да се спасят поне предводителите. Преследвани от армията на Етелстан, хиберно-норвежците и келтските им съюзници достигнали устието на Мърси, където реката е твърде широка и дълбока за да бъде пресечена. Анлаф Гутфритсон спрял отстъплението и разгърнал воините си в бойна формация срещу преследващите го англо-сакси.

Битката при Брунанбурх

Nú er ógurligt um at litaz Ужасно е сега, ако се загледаш наоколо,

er deyrug ský dregr með himni когато небето затъмнява облак червен,
mun lopt litat lýða blóði а небосводът е с кръв на мъже опетнен,

er sóknvarðar syngja kunnu. когато валкириите пеят своята песен

Всички източници за сражението описват армията на Анлаф като многобройна. Според аналите на Клонмакноис, числеността ѝ надхвърляла 30 000 воини. Но подобно на други разнородни коалиции от Средновековието, в нея се проявили ред конфликти и силата ѝ била съизмерима с тази на отделните ѝ части. Традиционни врагове, ветерани и опълчение, хора с различно ниво на подготовка и умения, тактическа дисциплина, въоръжение и мотивация трябвало да воюват за обща кауза. Общото между двете противостоящи сили е, че били комплектовани изключително от пехота, а конете се използвали само за транспорт. Единствен Уилям от Малмсбъри дава сведение за войската на Етелстан, в която имало 100 000 воини и то е явно преувеличение.

Счита се, че преди тази битка крал Етелстан за пръв път призовал заедно опълчението и тановете на Уесекс и Мерсия, обединявайки англи и сакси в коалиционна армия. Това е вярно, но не съвсем точно. Войските им или поне значителна част от тях воювали заедно още при Тетенхал през 910 г. под командването на Етелфлед и Едуард Стари. За разлика от своя баща на Етелстан не се наложило да вземе със сила властта в Мерсия или да потушава бунт. Той бил отгледан там от леля си, Етелфлед, издигнат за крал от двора на Мерсия и през цялото си управление се радвал на безрезервна подкрепа от населението ѝ. След реформите на Алфред Велики, тановете (þegn - thegn) станали основна част от армиите на Едуард и Етелстан.

„Танът, воин със статус на франкски благородник, станал най-важна фигура при война: екипирани с халчести ризници и стоманени шлемове, въоръжени с мечове и дълги капковидни щитове ‘отрядите на избраните’ били готови да срещнат и сразят датските секироносци.” (Чарлз Оман, „The art of war”)

Освен, че изпълнявали функции като офицери на опълчението (фирда), те заемали винаги предната линия на тактическите формации. Зад тях се построявали мъжете от опълчението (ceorls) със значително по-бедно снаряжение. Фирдът, както и през IX в., бил съставен от воини без доспехи, с щитове от липова дървесина и най-разнородно въоръжение: копия, мечове, кинжали (seax), прашки, лъкове, секири и дори топори с каменни остриета (lignis imposita saxa). Психологическото предимство било на страната на Етелстан – повече от две десетилетия армията на Уесекс не познавала поражение, а само три години по-рано воините му участвали в победоносна кампания срещу значителна част от настоящите съперници.

Това вероятно била една от причините за предприетата от Анлаф нощна атака срещу противниковия лагер, описана от Уилям от Малмсбъри и Ингулф. Акцията завършила неуспешно. Вместо бивака на Етелстан, нападателите атакували и избили отряда на Уерстан, епископ на Шерборн. Сражението започнало рано призори и продължило до здрач. Според поемата от Англо-саксонската хроника воините на Уесекс и Мерсия се сражавали в отделни формации, а на крал Етелстан и шестнадесетгодишния принц Едмунд се приписва заслугата за разбиването на вражеската „стена от щитове”. Този пробив навярно е бил извършен от hearthweru – елитен отряд танове от дружината на краля. В поемата се намеква, че отрядите от Уесекс са решили изхода на боя.

В битката от страна на съюзниците загинали наследникът на Константин, петима крале и седем ярла на Анлаф. Счита се, че един от загиналите крале най-вероятно е Еоган, владетелят на Стратклайд. Уилям от Малмсбъри посочва, че двама от братовчедите на Етелстан били убити в този ден. Два по-късни и считани за неособено достоверни, но независими един от друг източника дават по- различна картина за развитието битката. Всяка от армиите била разделена на две дивизии, като на частите от Уесекс водени от Етелстан се сражавали дълго и равностойно срещу хиберно-норвежците на Анлаф на левия фланг, а друга дивизия, съставена от воини от Мерсия и Лондон срещу тази от скоти и стратклайдци, по десния. При пробив в дясното крило, извършен от елитен отряд, включващ прочут наемнически командир, бил убит предводителят на скотите.

Деморализирани воините от Алба и Стратклайд изоставили съюзниците си и побягнали. След атака по фланг на мерсийците, формацията на Анлаф била разбита и отрядите ѝ се разпръснали в безредно бягство. Победителите не вземали пленници и според поемата в Англо-Саксонската хроника последвалото преследване се превърнало в истинско клане, а изгубеното сражение от съюзниците в нечуван съкрушителен разгром. Анлаф и малобройна част от воините му успели да се спасят на няколкото кнара акостирали при Дингис мере (според Пол Кавил, мочурище в естуара на река Дий в близост до Тингсуол) и отплавали „опозорени” за Дъблин, а неговият тъст, Константин II с малцина оцелели, вероятно на коне, избягали на север.

Ne wearth wael mare Нямало е нивга по-голяма сеч,

on thys ig-lande aefre gieta на този остров и нивга толкова

folces gefielled beforan thissum много хора били са погубвани преди това

sweordes ecgum, ... от острието на меч, ...

Триумфът на Етелстан изглежда бил спечелен на много висока цена, защотото той дори не опитал да извърши рейд в останалите без войски и пълководци Стратклайд и Алба, а се завърнал в Уесекс и разпуснал армията си.

" Гигантска битка, прискърбна и ужасна, бе водена ожесточено между саксонци и нормани. Няколко хиляди нормани, неизброимо много, паднаха и въпреки това кралят им Анлаф се спаси с неколцина мъже. Макар че от другата страна също загинаха голям брой саксонци, Етелстан крал на саксонците постигна велика победа." (Annals of Ulster)

Наследството на Брунанбурх

Оценките на съвременните английски историци за значимостта на Брунанбурх варират от сражение, което не решило нищо - „Пирова победа” (Алекс Уулф) до „най-великата битка в Англо-саксонската история”(Алфред Смит) и „момент в който английската идентичност достигнала своята зрелост, а мъжете сражавали се и загинали в битката изковали политическата карта (на Британия) до наши дни”(Майкъл Ливингстън). Въпреки липсата на преки териториални придобивки, победата при Брунанбурх утвърдила англо- саксонската хегемония на острова. Тя станала своеобразен финал на процесите на трансформация на Уесекс и подчинените му англо-саксонски владения в кралство Англия, започнали още при Алфред Велики и продължени от сина му, Едуард Стари.

Етелстан е първият владетел използвал титлата Rex Anglorum и мнозина изследователи го считат за първия крал на Англия. Той починал на 27 октомври 939 г. и бил наследен от своя осемнадесетгодишен полубрат. Скоро след това Нортумбрия отхвърлила властта на крал Едмунд. Това едва ли е изненадващо в предвид смесения етнически състав на населението ѝ, както и че клетвата за вярност на тановете е била към конкретна личност, а не към династия. Анлаф Гутфритсон оставил за наместник в Дъблин брат си Блакар, пристигнал в Йорк в края на 939 г. и бил коронован от местния архиепископ Уулфстан. През следващата 940 г. той провел кампания в Нортумбрия и Датска Мерсия, при която присъединил към владенията си петте датски бурга.

Отговорът на Едмунд не закъснял. Той обсадил Анлаф и архиепископ Уулфстан в Лестър. След преговори между архиепископите на Йорк и Кентърбъри било сключено примирие и Уотлинг стрийт определен за граница между двете страни. През 941 г. Анлаф Гутфритсон загинал при рейд край Дънбар, Северна Нортумбрия и бил наследен от братовчед си, Анлаф Сигтригсон (Куаран). Година по-късно (942 г.) крал Едмунд завоювал отново Датска Мерсия, а Анлаф Куаран трябвало да признае върховенството му. През 943 г. кралят на Алба, Константин II бил принуден да абдикира в полза на своя племенник Мал Колум мак Домнал (Малкълм I). Крал Едмунд завзел Нортумбрия и прогонил от Йорк през 944 г. кръщелниците си Анлаф Куаран и Рагналд Гутфритсон.

През следващата 945 г. Едмунд разорил Стратклайд и го оставил под властта на краля на Алба, Малкълм I срещу клетва за вярност. По този начин той, подобно на Етелстан, определил Нортумбрия за най-северния предел на англо-саксонска Англия. Разгромът при Брунанбурх и порасналата мощ на ирландските крале имали негативен ефект за съдбата на владенията на норвежките викинги в Ирландия. През 40-те и 50-те години на X век хиберно-норвежците претърпели редица тежки поражения, при които загинал крал Блакар Гутфритсон и изоставени укрепените лагери (longphort) в Карлингтън Лохс, Анагасан и Странгфорд. Според Англо- Саксонската хроника през 949 г. Анлаф Куаран се възвърнал трона на Йорк. През следващата 950 г. кралят на Алба извършил рейд в Северна Нортумбрия

Хрониката на кралете на Алба го описва като отмъщение за Брунанбурх, но по-скоро Малкълм I действал като противник на Анлаф. През 952 г. Анлаф Куаран бил прогонен завинаги от Йорк. Според Аналите на Ълстър „чужденците”(викингите от Йорк) отразили повторно нападение на скоти, брити и сакси от север през същата година. След смъртта на Ейрик Блодьокс (954 г.), Йорк и по- голямата част от Нортумбрия били окончателно присъединени към Англия. През същата година крал Индулб (Ингулф) мак Константин (синът на Константин II) превзел Еден (Единбург) и значителна част от населения с англи Лотиан. Това положило начало на дълъг процес, който след близо два века щял да трансформира Алба в кралство Шотландия.

Кралство Дъблин, въпреки усилията и активната намеса на Анлаф Куаран в междудинастичните конфликти на ирландските кралства, станало второстепенен политически фактор в региона. През 980 г. в битката при Тара, Мал Шехнал мак Домнал - върховният крал на Ирландия разгромил армията на своя пастрок Анлаф Куаран. След тридневна обсада той превзел Дъблин, сложил край на независимостта му и станал негов сюзерен.

Споменът за Брунанбурх в известна степен служил на владетелите на Англо-саксонска Англия през X век, да респектират съседите си на острова. През 973 г. крал Едгар, подобно на Етелстан при Иймънт Бридж, събрал осем от съседните крале в Честър на церемония за да му декларират подчинението си. Плавайки с тях на лодка по река Дий, той навярно им припомнил какво се случило, съвсем на близо, преди 36 години.

Едгар, миролюбивият крал на англичаните ... отплавал край северния бряг на Уелс и пристигнал в град Честър. Осем подвластни нему крале, а именно Кенет, крал на скотите, Малкълм, крал на кумбрийците, Маккус, крал на многото острови и другите, Дуфнал, Сиферт, Хъуел, Иакоб и Иухил, дошли да го посрещнат, както той заповядал и се заклели, че ще му бъдат верни и ще му сътрудничат по суша и море. Заедно с тях, в определен ден, той се качил в ладия, поставил ги на веслата, а той като кърмчия умело я държал по курс през река Дий и с тълпа елдормани и благородници, следващи го на подобна ладия, проплавал от двореца до манастира на Св. Йоан Кръстител ... (Æthelweard, Chronicon)

---------------------------------------------------------------------------------------

Използвана литература:

1. THE BATTLE OF BRUNANBURH, A Casebook, Edited by Michael Livingston, MEDIEVAL INSTITUTE PUBLICATIONS Kalamazoo, Michigan 2010

2. VIKINGS, FEAR AND FAITH IN ANGLO-SAXON ENGLAND, PAUL CAVILL, Harper-Collins Publishers

3. The Context of Brunanburh, N. J. HIGHAM, published in NAMES. PLACES AND PEOPLE, An Onomastic Miscellany in Memory of JOHN
McNEAL DODGSON, PAUL WATKINS, STAMFORD 1997

4. Anderson, Marjorie O. (ed.). Kings and Kingship in Early Scotland. 2nd ed. Edinburgh, 1980.

5. Rí Éirenn, Rí Alban, kingship and identity in the ninth and tenth centuries, Máire Herbert, First published in Kings, clerics and chronicles in Scotland, ed. S. Taylor (Dublin: Four Courts, 2000)

6. Vikings in Ireland and Scotland in the Ninth Century, Donnchadh Ó Corráin, Department of History, National University of Ireland, Cork, Peritia 12 (1998) 296–339 ISBN 2-503-50624-0

7. C. Blunt, "The coinage of Athelstan, 924-939", British Numismatic Journal 42 (special vol., 1974), pp.35-160

8. R. Mynors and others, William of Malmesbury: Gesta Regum Anglorum (Oxford: 1998)

9. The Chronicle of Æthelweard, ed. A. Campbell (London, 1962)

10. Simeon of Durham, Historia Ecclesiae Dunelmensis, in Opera Omnia, I, ed. T. Arnold (London,1882/5)

11. Florence of Worcester, Chronicon ex chronicis, ed. B. Thorpe, I (London, 1848)

12. Henry, Archdeacon of Huntingdon, Historia Anglorum, ed. and trans. D. Greenway, Oxford 1966

13. Annals of the kingdom of Ireland by the Four Masters (ed. John O’Donovan, 7 vols, Dublin 1848–51)

14. Annals of Ulster (ed. Seán Mac Airt & Gearóid Mac Niocaill, Dublin 1983)

15. Annals of Tigernach (ed. Whitley Stokes in Revue Celtique 16 (1895), repr. Felinfach 1993, 2 vols)

16. Murphy, Denis. The Annals of Clonmacnoise: From the creation to A.D. 1408. Dublin: University Press, 1896.

17. Chronicon Scottorum (ed. W. M. Hennessy, RS 46, London 1866)

18. Skene, William F., Chronicles of the Picts and Scots: And Other Memorials of Scottish History. Edinburgh, 1867.

19. Ingulph's chronicle of the abbey of Croyland with the continuations by Peter of Blois and anonymous writers, Riley, Henry T. (Henry Thomas), 1816-1878, tr

20. Egil’s saga, trans: Bernard Scudder (Penguin Classics, 2000).

21. Anglo Saxon Chronicle, http://www.britannia.com/history/docs/asintro2.html

22. Oman, C. W. C. The Art of War in the Middle Ages. Ithaca, N.Y.:Cornell Univ. Press, 1953.

23. A. Campbell, ‘Two notes on the Norse kingdom in Northumbria’, English Historical Review 57 (1942)

24. Alex Woolf, From Pictland to Alba, 789–1070 (Edinburgh 2007)

25. M. Woods “Brunanburh revisited”, Saga-Book of the Viking Society, XX (1978-80)

От Phys.org оповестиха за откритие на първото отровно ракообразно

Екип учени от Великобритания, Германия и Мексико публикуваха в списанието Molecular Biology and Evolution тяхното изследване на откритите преди 30 години Speleonectes tulumensis. Тези ракообразни са слепи и обитават подводни пещери в Карибско море, Канарските острови и западната част на Австралия. Уникалното в случая е, че обезвреждат плячката си с отрова, съдържаща невротоксини (с парализиращ ефект както при паяците) и ензими (като змийска отрова). До сега са известни близо 70 000 ракообразни, но никое от тях не е отровно.

http://phys.org/news/2013-10-venomous-crustacean-underwater-caves.html

Мале, ужас! Тия хора явно не си поплюват и ще унищожат всичко.

Аеций какво общо има Бяла с тоз юнак Симон или Саймън?

Наличието на монетни находки със сребърни аспри на Теодор Светослав на североизток от Дунавската делта би послужило като
доказателство за хипотезата на Авдев „...че те са били предназначени да обслужват единна икономическа общност в региона на Долния Дунав и Поволжието", т.е. да са участвали в паричното обръщение на териториите владени от Златната Орда. Липсата им, в случая, говори, че са само за вътрешна употреба и по-скоро потвърждава утвърдения модел, че външната търговия на Второто царство се е осъществявала главно с посредничеството на чуждестранни търговци. Монополът на италианците е не само по море. Генуезците имат колонии в делтата на Дунав още от времето на цар Георги I Тертер – 1281 г. Само за кратък период 1296 – 1299 г. те са изтласкани от Дунавската делта, но след смъртта на Ногай се завръщат. Теодор Светослав влиза в конфликт с генуезците през 1315-1316 г. , като ги принуждава да напуснат Маврокастро (Officium Gazarie от 22 март 1316 г.). Но пък Исакча е под пряко татарско управления през цялото му царуване. Токту праща за управител на Исакча един от синовете си Тукул-буга, а след него друг татарин – Мингли-буга. Като монетите от Исакча от това време носят тамгата на Токту и династията Джучи на аверса, и генуезки кръст с надпис SATCY на реверса.

Доколкото знам, Константин Тих (Асен) има шест или седем емисии билонови монети и само на две от тях е изобразен като конник, но пък не известно да е сякъл сребърни монети . Силно ме съмнява, че ежегодния трибут, ако е имало такъв при неговото управление, е изплащан със сплав с ниско съдържание на сребро. От друга страна една от емисиите монети сечени в Исакча в предпоследното дестилетие на XIII век носи тамгата на Ногай на аверса и конник, яздещ на дясно на реверса. Емисиите от същата монетарница през периода 1307 - 1312 г., носят тамгата на Джучи и кръст на св. Георги или надпис СРЕЕЕ (кръста да ме помилва) на реверса. Любопитно е, има ли открити български монети на Теодор Светослав и Михаил Шишман на север от Дунав?

ОТ

Всъщност първата българска емисия монети с изображение на владетел на кон са бронзови и сечени от цар Константин Тих (1257 - 1277 г.)

Аспандиате, Арменска Киликия в края на XIII век също емитира монети с конник, по точно при Смбат (1296 - 1298 г.)

Левон III пък емитира сребърни такворини с конник, а също и Ошин (1307 -1320 г.)

Много хубава тема Глишев! Накара ме да препрочета няколко страници от историята Беда Преподобни. Историята на Хептархията си е доста увлекателна, но имената на англо-саксите и бритите са кошмарни. И тъй като става въпрос за война, а тя се печели със сражения, то нека споменем и решителното сражение между езичниците англо-сакси и съплеменниците им християни, поне според Беда, а именно битката при Уинуаед, Уинуед (655 или 654 г.) или както и да се произнася Winwaed. Името на християнския шампион, краля на Бернисия - Oswiu ме остави в потрес , та затова използвах друга освидетелствувана негова форма - Осуиг.

"През този период крал Осуиг бил подложен на жестоки и непоносими атаки от Пенда, упоменатия крал на мерсийците, който преди това убил неговия брат. Най-накрая ужасната беда го принудила да предложи на Пенда неизброимо количество скъпоценности и дарове, като цена за помирение, при условие, че той (Пенда) се завърне в дома си и прекрати гибелното разорение на провинциите на кралството му. Но неверният крал отхвърлил неговото предложение и обявил намерението си, да унищожи целия му народ, от най-високопоставените до най-бедните. Съответно Осуиг се оставил на милостта на Господ Бог, който сам може да спаси страната от варварския и безбожен враг; и той (Осуиг) се обвързал с клетва, заявявайки: „Щом езичникът отхвърля нашите дарове, нека ги предложим на нашия Бог”.

Така той дал обет, ако победи, да даде дъщеря си за монахиня и дванадесет имения за построяване на манастири. След това, той с малобройна рат срещнал в бой езическите армии, които казват били тридесет пъти по-големи от неговата и включвали тридесет изпитани в битки легиона, водени от прочути пълководци. Осуиг и неговият син Алхфрид, доверявайки се на Бог като техен предводител, ги пресрещнал, както казах, с много малки сили. По същото време, другият му син – Егфрид бил държан като заложник при двора на кралица Кюнуис в страната на мерсийците. Но синът на Осуалд – Етелуалд, който трябвало да им помогне, преминал на страната на врага и служел като водач на армията на Пенда срещу собствения си род и страна, въпреки че по време на битката се изтеглил и изчакал изхода ѝ на безопасно място.

Когато битката се разгоряла, езичниците претърпели поражение. Почти всички тридесет командири (duces regii), които дошли в помощ на Пенда били убити. Между тях Етелхер, брат и наследник на крал Анна от Източна Англия (Ēast Engla), който бил отговорен за войната, загинал заедно с всичките си мъже. Тази битка била водена при река Уинуаед, която по това време била придошла от падналите дъждове и наводнила близката околност. В резултат на това много повече мъже се удавили, опитвайки се да я пресекат и избягат, отколкото загинали от острието на меч...

... Тази битка била спечелена от крал Осуиг в областта на Лоидис (Лийдс) на 15 ноември през петнадестата година от царуването му, за велика облага и на двата народа. Тъй като той не само спасил хората си от вражеските атаки на езичниците, но след като отсякъл тяхната неверна глава, той покръстил мерсийците и техните съседи в Христовата вяра. "

Без да ползвам гугъл, мисля, че последното нещо е FIAT.

Да Торн, сгрешил съм и това наистина е FIAT 2000 oт 1917 г.

Ето и два клипа с френските Char, които също изглеждат доста внушително.

Според статия в The Telegraph, професор Брайън Сайкс от Оксфордския университет е направил ДНК тест на косми от две неидентифицирани животни открити в Хималаите. Резултатите, според него, имат съответствие с тези на изчезнал вид полярна мечка, живяла преди 40000 години.

http://www.telegraph.co.uk/news/newstopics/howaboutthat/10384000/Yeti-lives-Abominable-Snowman-is-part-polar-bear-and-still-roams-the-Himalayas.html

Уххууу, чудесни са )

...

Последното чудовище мяза на френски танк от 20-тте години?

Мда, някаква модификация на френския тежък танк Char.

Преди време, за един друг форум, посъбрах няколко снимки на вехти танкове и бронирани машини. Ето няколко от тях:

Tortuga (костенурка) танк - гордостта на Венецуела. Построени са общо пет танкети през 1934 г. Въоръжението им също е впечатляващо - 7 мм картечница.

Чешко-австрийски "Батмобил" от 1925 г. или по-точно РА-2 "Костенурка"

Предназначението на това произведение на Vickers-Carden-Loyd, наречено Utility Tractor, определено ме озадачава.

Ако не греша, унгарска установка за гасене на пожари, комбинация от шаси на Т-34 и два турбореактивни двигателя "Туманский" Р11Ф-300 от Миг 21.

Има няколко острова в делтата на Дунав, т.н. Паристрионски острови, които Михаил VІІІ Палеолог не е отвоювал, а получава като подарък от зет си Ногай около 1273 г. Разбира се, няколко години след смъртта на Михаил, между 1282 - 1285 г. те пак минават под пряко татарско управление. Генуезците основават фактория във Вичина през 1281 г. Любопитен факт от този период е монетосеченето от Исакча - монетите са с гръцки надписи IC ХС и тамгата на Ногай.

Определено ще ви стана досаден. Всъщност става въпрос за по-малко от половин тон злато. Дали е това е било по възможностите на въпросният дук е друга тема.

(4.48.100000)/1000000 = 0.448 т.

Не съм адвокат на графа, но ми е любопитно как от 100000 монети, ако всяка една е с тегло 4.48 грама, се получават тези 448 тона злато?

Що султанът носи персийското име Хосров I?

Всъщност цялото му име е غياث الدين كيخسرو بن قلج ارسلان Abû al-Fath Ghiyâth ad-Duniyâ wa ad-Dîn Kay Khusraw ben Qilij Arslân

Любопитно ми е защо Иванко се счита за деспот? Доколкото си спомням, тази титла не е наследствена. Ако наистина е деспот, то кой му е сюзерен? А иначе за края на Добруджанското деспотство Георги Атанасов е посочил следното:

– През 1388 г. Иванко владее Варна с региона и след похода на Али паша вероятно премества главната си резиденция от Варна в Калиакра;
– През 1389 г. Мирчо Стари завладява Дръстър и земите на Добротица, но няма сведения каква е съдбата на Иванко;
– През 1391 г. Мирчо се изтегля от Добруджа, която е завладяна от Баязид. Дали е превзета Калиакра и евентуално дали Иванко е възстановен като господар над бащините си земи е неясно;
– Около 1396 г. в документ на канцеларията на литовския княз Витовт се споменава за самостоен български деспот, който се идентифицира с Иванко, сина на деспот Добротица;
– Около 1394-1396 в „Списък на руските градове, близки и далечни”, Калиакра, редом с Варна и Каварна (трите основни центъра на Добруджанското деспотство) са посочени като български градове;

– През 1397 г. в Калиакра отсяда унгарският крал Сигизмунд – сигурно указание, че крепостта не е в ръцете на османските турци;
– Около 1397 г. след битката при Никопол край Калиакра преминава баварският рицар Ханс Шилтбергер, който твърди, че е столица на Третата България;
– През 1399 г. татарите на Актав превземат Варна, бившата престолнина на Иванко. Не е сигурно, че това е с одобрението на султан Баязид I;
– Наличието на монети на Баязид I в Калиакра от горели хоризонти и съкровища предполага, че градът е включен в паричната циркулация на Османската империя в края на ХIV в. Многобройните монети на Баязид I са регистрирани още във Варна и Кастрици;
– 1402 г. Калиакра е в ръцете на Генуезците. Крепостта вероятно е защитавана от гарнизон, лоялен на турския султан. Затова свидетелстват посочените по-горе монети на Баязид I от съкровища и горели хоризонти;
– 1404 г. в Калиакра и Дръстър се установява администрация на Мирчо I, който се задържа в региона на бившето Добруджанско деспотство и Дръстърското господарство до около 1416-1417 г.

Варна е превзета през 1399 г. от татарите на Актав, поне така пише в Несебърската хроника:

"В година 6907 (1399 г.), индикт 7, на 2 февруари, в деня петък, Варна бе заробена от безбожните татари"

От един друг сайт, няколко интересни снимки на български бронирани машини:

Привет, Аеций! Честно казано не знам, може и да е за "паранауки". Стори ми се любопитна статия, а ако модератора на раздела реши, че не и е тук мястото некa я премести.