Drake

Според статия на Daily Mail, ДНК изследване проведено в Станфордския университет, на открития през 2003 г. в Атакама 15 см скелет на "извънземен", показва, че става въпрос за мутирал човек на възраст между 6 и 8 години. Резюме на статията от сайта на вестник "Монитор":

,, ДНК изследване на 15-сантиметров скелет на "извънземно" с голяма глава показа, че той е човешки, съобщи в. "Дейли мейл". Скелетът, наречен Ата, е намерен в чилийската пустиня Атакама преди 10 години. Предположенията за него бяха, че е абортиран фетус, маймуна или дори извънземно. Учени от Станфордския университет направиха ДНК изследване на останките, което доказа, че те са на мутирал човек. Сравнението с рентген на фетус показа значителни разлики. Д-р Стивън Гриър, ръководител на проекта, отхвърли категорично твърденията, че останките са фалшиви. "Компютърният томограф ясно разкри органи в гръдния кош - бели дробове и нещо, което прилича на сърдечна структура – каза той. - Няма абсолютно никакво съмнение, че това е истински организъм,
а не каквато и да било измама.

Този факт е потвърден от още двама специалисти от Станфордския университет. За изследването е заснет документален филм "Сириус". Почитателите на теориите за извънземни мислят, че малкият скелет е с някои от характерните им черти, особено малкото тяло с голяма глава. Той е намерен от Оскар Муньос през октомври 2003 г., докато търсел исторически ценности в мъртвия град Ла Нория в пустинята Атакама. Близо до изоставена църква той открил бяло платно, в което бил увит странен скелет, не по-голям от 15 см. Съществото имало твърди зъби, голяма глава със странна издатина отгоре. Тялото било тъмно и люспесто. За разлика от хората имало девет ребра.

Пак остават загадки ДНК пробата е взета от костния мозък. След 6-месечни изследвания обаче пак остават загадки. Според специалистите това е момченце с "интересни мутации", което е оцеляло след раждането от 6 до 8 години. Те са категорични, че това не е маймуна. “Човек е. По-близо е до хората от шимпанзетата - каза д-р Гари Нолан, ръководител на катедрата по биология на стволовите клетки в Медицинския факултет на Станфордския университет”. - Очевидно е, че той е дишал, хранил се е и е имал
метаболизъм. Остава въпросът колко голям е бил, когато се е родил."

http://www.monitor.bg/article?id=382289

И оригиналната статия от Daily Mail:

Is this really human? DNA tests on six-inch skeleton of 'alien-looking' creature with over-sized head prove it was actually human claim scientists in new documentary

• 10 years ago the bones of a six-inch skeleton with a large head were found in Chile

• There was speculation that the Atacama humanoid, nicknamed Ata, was either an aborted fetus, a monkey or even an alien

• Now scientists at Stanford University have carried out conclusive DNA tests which have found the remains are those of a mutated human

By David Mccormack

PUBLISHED:01:13 GMT, 24 April 2013| UPDATED:00:13
GMT, 25 April 2013

It was hailed as proof of alien life, a mummified visitor from another planet. Ten years after the remains of a six-inch ‘space alien’ were first discovered, they have been confirmed as ‘human’ by Stanford scientists in a new documentary film Sirius. Since the remains of the small humanoid - known as the 'Atacama Humanoid' and nicknamed Ata - were discovered in Chile's Atacama Desert 10 years ago there has been much speculation about its origins. Theories have included that the bones were those of an aborted fetus, or a monkey, or even an alien that had crash-landed on earth.

A comparison of foetus x-rays show a remarkable difference between human fetus skeletal development and the x-rays of the Atacama humanoid, the researchers claim in a report published today

In the weeks leading up to Monday’s premier of Sirius, UFO enthusiasts had grown increasingly excited that the film could announce a major breakthrough in the search for extra-terrestrial life forms. Experts say the small skeleton certainly bears many of the hallmarks of what we have come to believe aliens look like, in particular a large head overshadowing a small body. According to Chilean local newspaper, a man called Oscar Munoz found the remain on Oct. 19, 2003 when he was looking for objects of historical value in La Noria, a ghost town in the Atacama Desert. Near an abandoned church, Munoz found a white cloth containing, according to the newspaper, ‘a strange skeleton no bigger than 15cm [the size of a pen]. It was a creature with hard teeth, a bulging head with an additional odd bulge on top. Its body was scaly and of dark color. Unlike humans, it had nine ribs

A DNA sample from bone marrow extracted from the specimen, was analyzed by scientists at a prestigious American university

'After six months of research by leading scientists at Stanford University, the Atacama Humanoid remains a profound mystery,' said physician and Disclosure Project founder Dr. Steven Greer. 'We traveled to Barcelona Spain in late September 2012 to obtain detailed X Rays, CAT
scans and take genetic samples for testing at Stanford University. 'We obtained excellent DNA material by surgically dissecting the distal ends of two right anterior ribs on the humanoid. 'These clearly contained bone marrow material, as was seen on the dissecting microscope that was brought in for the procedure,'

The DNA tells the story and we have the computational techniques that allows us to determine, in very short order, whether, in fact, this is human,’ Nolan, who performed the DNA tests, explains in the film. In addition to studying the origins of Ata, Sirius explores the subject of UFO and ET visitation, the disclosure of secret UFO files, and the investigation of advanced energy and propulsion technologies extra-terrestrial civilizations are using to travel to Earth. Based on evidence gathered over the past 20 years by physician and Disclosure Project founder Dr. Steven Greer, Sirius reveals how and why these energy technologies are being suppressed in favor of maintaining the current petrochemical system.

Sirius premiered in Los Angeles on Earth Day and will be released online and in select theaters worldwide, starting April 22.

IS IT A HOAX?

Dr Steven Greer, who led the project and documentary, has hit back at critics who claim the body is a hoax. 'The CAT scan clearly shows internal chest organs -lungs and what appears to be the remains of a heart structure,' he said. 'There is absolutely no doubt that the specimen is an actual organism and that it is not a hoax of any kind. 'This fact has been confirmed by Dr. Nolan and Dr.Lachman at Stanford.

http://www.dailymail.co.uk/sciencetech/article-2313828/Is-really-human-DNA-tests-inch-skeleton-alien-looking-creature-sized-head-prove-actually-human-claim-scientists-new-documentary.html

Изглежда, че всеки може да си прави каквито си иска класификации на различните видове бронирана техника. Въпросът е как се е наричала от производителя съответната машина и как се е обозначавала от армиите в които се е използвала. Например британските Vickers Mk-I, Mk-II, Mk-III, Mk-IV, Mk-V, Mk-VI произвеждани от 1930 до 1940 г., са с тегло 4.2 - 4.8 тона, а въоръжението им е включвало основно различни по калибър картечници. Но според производителят им Vickers-Armstrong, както и според разлчни документи на British Armed Forces са обозначавани като Light Tanks (Виж The Encyclopedia of Tanks and Armored Fighting Vehicles - The Comprehensive Guide to Over 900 Armored Fighting Vehicles From 1915 to the Present Day, General Editor: Christopher F. Foss, 2002)

"Бетушките" и по-точно БТ-7 имат много модификации с тегло от 13; 13.8; 13.9 и 14.6 тона и всички те са определяни като леки танкове, а не танкети. Ако някой желае може да си ги определи по съвременни критерии и като БМП - бойна машина на пехотата, но в историята остават като лек танк. Според някои съветски класификации и концепции за използване на бронетанковите части от преди Втората световна война, Бетушките БТ-1 до БТ-7 всъщност образуват отделен клас "Бързоходни танкове", а леки танкове са Т-26, Т-37 и т.н.

Честит рожден ден!

Здраве, щастие и успех във всяко начинание!

Според „Catholic Variety Magazine” процепа в черепа е трапанация, извършена приживе, а не следа от смъртоносен удар. Малко съмнителна е автентичността на въпросната реликва. Дагоберт II е убит от свой доверик с копие в окото по време на ритуален лов в Ардените на 23 декември 679 г. Той е последният Меровингски крал, обявен е за светец едва през 872 г., когато и са „открити” мощите му. В по-нови времена името му се „свързва” със „Светата кръв”, „Свещенния Граал”, „Ордена на Сион” и др. щуротии, но това е тема за друг форум.

Възможно е объркването за черепа-чаша да идва по друга линия. Павел Дякон, в Historia Langobardorum, дава сведение за заселването на българите на Алцек в Италия, по времето на лангобардския крал Гримуалд (662-671 г.). В същата творба, той описва като очевидец чаша-череп, съхранявана като реликва от лангобардските крале през VIII век. Тя била направена от черепа на последния гепидски крал Кунимунд, убит от лангобардския крал Албоин през 567 г.

Графе писах може би.но поне Охрид е негов а оттам до Адриатическо море хич не е далеч.Всъщност нещата са били динамични и нищо чудно в един момент владенията на Стрез да са стигали до морето.

Дори и да са стигали владенията на Стрез до Адриатическо и Егейско море, полза никаква. За българските царе и феодали морето е като прокажените им поданици - знаят, че го има, но не искат да го виждат. Калоян превзема Варна 1201 г., разрушава крепостта и унищожава града, който се възстановява чак през 80-те години на XIII век. Добре поне, че кумано-българите Балик, Добротица, Иванко са "погледнали" към морето, та да се запишем като морска нация през Средновековието ...

Оказва се, че в списание "Литературен свят" има доста подробна статия на Пламен Павлов озаглавена „СЛАБ” ВЛАДЕТЕЛ ЛИ Е ЦАР БОРИЛ? Като изключим повторението на очевидно несъстоятелната теза, че бунтът във Видин през 1213 г. (според Васари 1210-1211г.) е оглавен от “четирима родственици”(няма източник, който да го потвърждава), както и не особено убедително изяснения въпрос - под чия власт е Боруй и околностите му през 1206 - 1208 г., останалата част от статията определено заслужава внимание:

„СЛАБ” ВЛАДЕТЕЛ ЛИ Е ЦАР БОРИЛ?

Пламен Павлов

В историята на Второто българско царство, както на всяка държава, има както ярки и емблематични, така и неубедителни, дори откровено слаби държавници. Естествено, не всички наши царе от онази епоха могат да бъдат „от ранга” на Петър и Асен, Калоян, Иван Асен ІІ, Ивайло, Теодор Светослав. Такива личности нямат известността на “великите царе”, нито на противоречиво оценявани държавници като Константин Тих Асен, Михаил ІІІ Шишман Асен, Иван Александър, Иван Шишман, Иван Срацимир… Сред листата на търновските царе има и такива, които няма как да бъдат “реабилитирани” - било, защото, бидейки малолетни или твърде млади, не са управлявали самостоятелно (Калиман І Асен, Михаил ІІ Асен, Иван “Смилец”), или пък наистина са царували твърде кратко или безлично (Смилец, Георги ІІ Тертер, Иван Стефан).

Цар Борил (1207-1218), наричан в унгарски извори и Борил Асен, определено не е маргинална личност. Той е сред онези владетели, които нямат щастието да са сред “великите” или “добрите царе”, напротив - племенникът на Петър, Асен и Калоян е обвиняван във всевъзможи грехове! Той е обрисуван от историци и писатели като посредствен държавник, слаб военачалник, коварен и обзет от властолюбие узурпатор! Разбира се, Борил не е гениален държавник, нито непобедим воин - по негово време, както и при други не толкова критикувани царе, България търпи военни поражения и териториални загуби. Ако започнем обаче “от края към началото” на неговото царуване, дори свалянето му от власт не става никак лесно - обстоятелство, което показва, че не всички негови поданици са чувствали необходимост от “освободител” в лицето на Иван Асен ІІ… Нека изоставим характерния в такива случаи исторически наивизъм и се опитаме да дадем обективна оценка на толкова обругания от историци и писатели цар Борил.

През есента на 1207 г. цар Калоян е убит в шатрата си пред стените на Солун. Версиите за смъртта на забележителния воин са различни, но най-правдоподобна си остава онази за политическо убийство - “атентат”, осъществен от военачалника Манастър, отразяващ интересите на недоволни среди и личности от българската аристокрация. В по-старите изследвания върху онази епоха, в художествената литература (на първо място в известния роман “Солунският чудотворец” на Фани Попова-Мутафова) това убийство безапелационно се свързва с Борил. Нещо повече, в него проф. Васил Златарски вижда ръката на т.нар. куманска партия, в чието оръдие се е превърнал цар Борил… Истината е по-различна - след смъртта на цар Калоян столицата Търново и страната са обхванати от междуособна борба, която продължава поне няколко месеца. В нея не без усилия се налага царският племенник Борил. Няма данни и основания да се мисли, че Борил е имал (или пък че е нямал!) нещо общо с убийството на своя вуйчо. Неговото възцаряване и брака му с царицата куманка (царица Анна-Анисия), известна и със „сътвтореното” от Фани Попова-Мутафова литературно име „Целгуба”, не могат да бъдат произволно свързвани със заговора, който ликвидира един от най-заслужилите български владетели. Както е показано отдавна, бракът с царицата куманка легитимира царското достойнство на Борил. Той потвърждава и стратегическия съюз с куманите, най-верните съюзници на търновските царе. Ако властта беше спечелена не от Борил, а например от Стрез, надали би се случило нещо по-различно.

Противници на Борил са Стрез и Алексий Слав, негови първи братовчеди. Всъщност Стрез би могъл да бъде и негов брат, дори това е най-вероятната възможност, ако се вярва на съвременните сръбски извори. По-опасният от двамата, поне на първо време, е Стрез. Победен, както може да се предполага във военен сблъсък, Стрез търси спасение при сръбския крал Стефан Първовенчани. Със сръбска помощ той откъсва голяма част от днешна Македония, включително старата столица Охрид, центърът на архиепископията “… на цяла България…” Претендентът за търновския престол избира за своя “столица” прочутият в онези времена укрепен град Просек (при дн. Демир капия, Македония), следвайки стъпките на “лесно изменчивия хамелеон” Добромир Хриз - съвременник на Бориловите чичовци Петър, Асен и Калоян. Така с подкрепата на една външна сила, привличайки българското болярство от югозападните земи, Стрез си създава “държава” - предмостие за бъдещо настъпление срещу Борил.

На свой ред Алексий Слав овладява Родопите и Мелнишко с латинска помощ. Бракът му с извънбрачната дъщеря на латинския император Хенрих (Анри) Фландърски му носи високата титла “деспот” и обещания за помощ, за да спечели в недалечно бъдеще българската царска корона! Ако гледаме на събитията обективно и ако някой трябва да бъде упрекван в измяна на държавните интереси, най-малко в случая имаме право да обвиняваме Борил. Прав е Иван Божилов, че Борил не е и “узурпатор” в обичайния смисъл на това понятие. В тогавашна България няма, най-малкото все още не е установена категорична система на престолонаследие. Асен измества Петър от върховната власт, а Калоян не отстъпва престола на малолетния Иван Асен ІІ - действия, които спокойно могат да бъдат характеризирани също като “узурпация”! От друга страна, нима Стрез или Алексий Слав при победата на някой от тях над Борил нямаше да бъдат узурпатори? Въпросът е реторичен, но е ясно, че борбата на Стрез и Слав с Борил не е заради “правата” на невръстния Иван Асен ІІ, че при евентуална победа на някой от тях нещата надали биха били по-различни.

Първа Геновева Цанкова-Петкова показа, че политиката, която следва Борил, на практика е онази на неговия вуйчо Калоян. Заздравил положението си като български цар, Борил се опитва да възстанови българските позиции в Тракия (позиции, изгубени, макар и временно, от самия Калоян!) - обстоятелство, което привържениците на “добрите” и “слабите” царе обикновено премълчават… Истината е, че през 1206-1207 г. Калоян не е в състояние да задържи Североизточна Тракия. През лятото на 1206 г. българската армия превзема и разрушава Димотика, готвейки се за обсада на Одрин. Император Хенрих се отправя срещу Калоян, който се изтегля, водейки хиляди пленници и много добитък. Латинското контранастъпление се превръща в нахлуване на българска територия, при което императорът достига до Вероя/ Боруй (дн. Стара Загора) и Крън (при Казанлък), като преди това около Сливен разбива един български отряд и си връща плячката и пленниците. Малко по-късно следва ново латинско нападение, при което са разрушени крепостта Терми (при дн. Бургаски бани), Маркели (при Карнобат), оплячкосан е Айтос и т.н. Възможно е на някои места да е въдворена латинска администрация или пък такава на “гръцкия магнат” Теодор Врана (византийски благородник, преминал на латинска страна) - във всеки случай и през 1208 г. Хенрих смята територията, в която е дори Боруй, за “…своя земя…” Военните действия през 1207 г., както изглежда, не довеждат до ефикасно възстановяване на българската власт в тази част на Тракия. Неясно е и положението на Пловдив, като упрекът към Борил, че е загубил този град през 1208 г. си остава най-малкото недоказано с нищо твърдение.

Нашата цел тук в никакъв случай не е “демитологизирането” на цар Калоян, чиито решителни действия до смъртта му през есента на 1207 г. са насочени към спечелването на “войната за Тракия”. Приоритет за Търново е елиминирането оформилия се “латинско-латински” съюз между Константинопол и Солун, съответно между император Хенрих и маркиз Бонифаций Монфератски. Така или иначе, въпросът за Тракия не е решен окончателно. Ако обръщаме толкова внимание на този въпрос, то е за да покажем, че наред с “доброто” цар Калоян е оставил на Борил и “лошо” наследство.

Войната през 1208 г. започва с ново латинско нахлуване до района на Боруй още през май-юни, в опасна близост до старопланинските проходи, зад които е столицата Търново! Хенрих неслучайно избира “горещия” сезон, тъй като очевидно познава сезонния характер на куманската военна помощ. Борил обаче намира начин да си осигури куманска конница дори и през летните месеци. Френският хронист Анри дьо Валансиен, чиято предубеденост към българите е очевидна, описва сражението твърде бегло. Двете армии се срещат близо до Боруй, а сражението е спечелено от българите. Повтарят се някои симптоматични елементи от знаменитата битка при Одрин (14 април 1205 г.), най-вече в поведението на самоуверения рицар Лиенар и впусналия се да го спасява император Хенрих… Латинските загуби не са големи, но императорът е принуден да се оттегли. Битката край Пловдив на 31 юли 1208 г., както е известно, е спечелена от латинците. В общи линии, ситуацията е аналогична на Боруй, но с обратен знак - този път повече загуби имат българите. Борил е заставен да се оттеги, опазвайки основните си сили.

Не е нужно да преразказваме военните и политически събития през следващите години (те са анализирани от В. Златарски, Г. Цанкова-Петкова, А. Данчева-Василева, Ив. Божилов и др.), но ще отбележим, че цар Борил продължава своята политика в Тракия с променлив успех до времето на българо-латинския мирен договор (1213 г.). В тези акции той прониква до околностите на Константинопол (!), а съюзът му с никейския император Теодор І Ласкарис “трасира” бъдещите общи действия между двете страни при Иван Асен ІІ. Дълбоките “рейдове” на Бориловата армия косвено свидетелстват за неговите позиции на юг от Балкана и след 1208 г. Това означава, че важни градове и крепости като Боруй (Стара Загора), Сливен, Ямбол, черноморските пристанища и т.н. продължават да са трайно в български ръце.

Заключението, че с българо-латинския мирен договор цар Борил “… е признал поражението си в Тракия…” (Ив. Божилов) е пресилено, а и невярно. Самото предложение за мир и династичен брак идва от страна на латинците, чиито “високи барони” не крият своя респект от българския цар. “Мария” (така я нарича В. Златарски, иначе името й е неизвестно), дъщерята на Калоян и куманката, става императрица на Константинопол. С мира със сигурност са решени и териториалните въпроси - призната е българската власт над Боруй (Стара Загора) и околните земи, вкл. над южното българско Черноморие, докато Пловдив остава латинско владение. Същото се отнася и за териториите в днешна Македония, на което ще се спрем малко по-късно. Деспот Алексий Слав запазва земите си, но латинската подкрепа за претенциите му към българската царска корона е оттеглена.

Същевременно цар Борил, макар с и цената на някои сериозни неуспехи, действа активно и в югозападните български земи. Позициите на царя в Мелник и други крепости в района са факт, но най-сериозният му успех е уреждането на отношенията със Стрез. Двамата съперници се помиряват още през 1209 г., като оттук-нататък, до самата гибел на Стрез (1214 г.), действат със забележително единство. Както е известно, господарят на Просек получава най-високата в тогавашна България титла - севастократор. Когато се коментира този факт, по принцип оценяван положително от изследователите, винаги остава явния или скрит упрек, че Борил все пак е направил компромис, а не е възстановил централната власт в земите на днешна Македония. С други думи, че не е воювал със Стрез, не го е победил, елиминирал и т.н., още по-точно, че не предизвикал война между българи и… българи!

Поради отсъствието на достатъчно извори нямаме точна представа как са били уредени отношенията между Търново и Просек, но надали трябва безрезервно да приемаме теорията за т.нар. самостоятелни владетели. В една или друга степен, валидността на царската власт (съдебна, финансова и т.н.) в тези земи е била поне частично възстановена, най-малкото е смятана за стояща по-високо от онази на Стрез. В онзи исторически момент едва ли е можело да бъде сторено нещо повече. Борил наистина е направил компромис, но най-малкото следва да бъде обвиняван за тази си политика. Така той е предотвратил поредната братоубийствена вражда с неизбежните й човешки жертви и материални загуби.

Ако се върнем към българо-латинския договор от 1213 г. , не можем да не отбележим, че най-вероятно той е включвал официален отказ от страната на Латинската империя към земите на севастократор Стрез. В предходните години неведнъж Хенрих Фландърски заявява, че тези земи са негови… С други думи, с договора е призната тяхната принадлежност към България - още един дипломатически успех на Борил, който се игнорира и отрича.

През 1213 г. срещу Борил избухва бунт във Видин, оглавен от “четирима родственици”, чиито имена не знаем. На тяхна страна са трима кумански вождове. Едва ли става дума за сепаратизъм, а отново за антиправителствен метеж. Най-вероятно той е подкрепян от сръбския велик жупан Стефан Първовенчани и е своего рода превантивен удар, изпреварващ планираните действи на Стрез и Борил против Сърбия. В конкретния момент Борил няма сили да се справи с бунтовниците и търси помощ от Унгария. Смята се, че така той се примирява със загубата на Белград и Браничево, отнети му от унгарския крал няколко години по-рано. Анализът на изворите, направен от Христо Димитров показва, че България губи само Белградската област, а Браничево остава под властта на Борил. С други думи, и тук тезата за едва ли не перманентните неуспехи и загуби на цар Борил следва да бъде, ако не отхвърлена, то поне съществено коригирана.

Действията на цар Борил през 1214-та и следващите три години не са напълно ясни. Той се развежда с царицата куманка и се жени за племенницата на император Хенрих (най-вероятно Елизабет, дъщеря на Пиер и Йоланта дьо Куртене), като е проектиран брак и между унгарския престолонаследник Бела (ІV) и дъщеря на Борил. Предубедеността към цар Борил води дори изтъкнати познавачи на средновековната ни история към виждането, че политическият курс на царя е неиздържан. Излиза така, че при невъзможността да постигне нещо повече срещу латинци и унгарци, той се насочва към най-слабия противник - Сърбия. Според Стефан Първовенчани в написаното от самия него житие на баща му св. Симеон (Стефан Неман), цар Борил е имал за цел да унищожи сръбската държава! Последвалите два българо-латински военни удара против сърбите не носят реални резултати. Изходна база за походите е българският град Ниш, но в планините усилията на съюзниците се оказват безрезултатни. Обстоятелството, че цар Борил използва военните сили на Латинската империя, за да решава български задачи не само не следва да бъде оценявано отрицателно, а напротив… Какво е обещано на латинците в замяна е друг въпрос. Очевидно е обаче, че от победа над Сърбия пряк интерес има преди всичко България. Напълно възможно е обтягането на отношенията със Сърбия да се дължи на някакви проблеми, свързани със земите на покойния севастократор Стрез.

По принцип се приема, че след смъртта на Стрез земите му са заграбени от новия епирски владетел Теодор Комнин (1215-1230). Макар и без нарочни аргументи, това териториално разширение се отнася към началото на управлението на епирския деспот. Дали обаче е наистина така или се разсъждава и пише по инерция?

Съвременникът Георги Акрополит съобщава, че Теодор Комнин е “… спечелил немалко земя от италийците [латинците] и много от българите. Защото той си подчинил Тесалия, Охрид и Прилеп, Албанон и самия Дирахиум…” Както виждаме, Акрополит не дава датировка, а и не отива по-далече от Прилеп, когато визира епирските завоевания. Синодалните решения на Охридската архиепископия, третиращи различни въпроси във времето, когато Македония вече не е под българска власт, са от 1219 г. В такъв случай цар Борил е запазил територията, управлявана по-рано от севастократор Стрез. Обикновено се приема, че след смъртта на Стрез тези земи са загубени от България - както виждаме обаче, в изворите няма информация за подобно развитие на нещата. Напротив, най-логично е да се допусне, че въпросните земи да са завзети от Теодор Комнин, и то в съюз с деспот Алексий Слав, едва по време на гражданската война между Борил и Иван Асен ІІ през 1217-1218 г. Още нещо, най-северната точка у Акрополит е Прилеп. В такъв случай Велес, Щип и Скопие остават под властта на българския цар.

Не можем да не вземем отношение и към прочутия събор против богомилите, проведен под егидата на самия цар през февруари 1211 г. Обявен официално за “православен”, съборът вероятно е реверанс към онези среди в църквата и обществото, които не приемат сключената от цар Калоян уния с Рим. Надали е случайно отсъствието на архиепископ Василий в неговата работа. Същевременно царят проявява гъвкавост, запазвайки унията и добрите връзки с Рим и католическите си съседи. Търсенето в това голямо църковно-политическо събитие на “класово”, “феодално” и реакционно съдържание е спекулация на марксистката историография. Вярно е, че Борил е търсел своего рода отдушник за натрупалите се вътрешни проблеми. Подобно на други владетели от недалечното минало и своето съвремие, той е сметнал за необходимо да вземе мерки за “чистотата на вярата”. Пред него е бил примерът на византийските императори Алексий І и Мануил І Комнини, както и на сръбския велик жупан Стефан Неман. Борил сам участва в разобличаването на еретическите водачи, налага им сурови наказания и ги прогонва извън пределите на царството.

Действията на цар Борил се вписват напълно в контекста на общите процеси в тогавашния християнски свят. В годините преди и след освобождението на България от византийска власт богомилската пропаганда продължава да се шири в редица области на империята. В края на ХІІ в. тя достига византийските владения в Кримския полуостров. Видният византийски каноник Теодор Валсамон, патриарх на Антиохия (1185-1190), свидетелства, че през седемдесетте години на ХІІ в. “цели области и градове са заразени” с богомилската ерес. Живелият в Константинопол западен богослов Хуго Етериен, съветник на император Мануил І Комнин (1143-1180) по въпросите на западната теология, пише за силата на “патарените” (богомилите). Гоненията във Византия са съпътствани от мощно проникване на ереста в Италия, Южна Франция и други страни в Централна и Западна Европа. След падането на Константинопол (1204 г.) възниква и “латинска” богомилска община. Еретическото влияние свидетелства за силата на богомилската общност в българските земи. Като верен син на църквата, цар Борил следва установения модел за борба с ересите, като се стреми към утвърждаване на своя авторитет в страната и в международен план.

През 1217-1218 г. Борил изненадващо е атакуван оттам, откъде може би най-малко е очаквал - от североизток. Отведените още през 1207 г. първо при куманите, а после в Киевското княжество Асенови синове, Иван Асен ІІ и Александър, се завръщат в страната с руски наемници. Георги Акрополит съобщава, че Иван Асен “… воювал с Борил, победил го и станал владетел на немалка земя. А Борил влязъл в Търново и затворен вътре, бил обсаждан в продължение на седем години. Неговите хора, след като паднали духом, минали на страната на Иван Асен. При бягството си Борил бил пленен и ослепен от Иван, и така Иван станал владетел на цялата българска земя…”

В науката съществуват различни версии на израза за “седемте години” обсада на Търново, който някои учени тълкуват като грешка - “седем месеца”. Такава грешка е малко възможна, нито пък съществуват свидетелства за дълго продължила гражданска война - може би не „седем години” (число, което в духа на средновековната метафорика често обозначава не конкретен период, а значи просто „много”), а все пак е била продължителна. Така или иначе, междуособната борба е продължила дълго, имало е битки между двамата съперници, и едва по-късно се е стигнало до обсада на столичния град. Разбира се, постигнатото от Иван Асен надмощие свидетелства, че Борил е загубил популярност. Относително продължителната борба за престола показва обаче, че цар Борил е имал достатъчно висок авторитет и привърженици дори и в края на своето уж “безславно” царуване. И че на този български владетел трябва да се отдава необходимото признание и уважение.

http://literaturensviat.com/?p=69254

Лорде, имена не се споменават. Васари критикува българския превод, посочвайки конкретно тълкуването на Геновева Цанкова-Петкова и "Асеневци" (навярно "България при Асеневци") стр.88; още и на Павлов "Куманите" стр.39. Според него в грамотата става въпрос за роднини на граф Ивашин. Предлагам по-долу, латинския текст и английски превод на Васари (български превод бях цитирал някъде в началото на темата)

‘Itaque Ascenus Burul imperator quondam Bulgarorum auxilium ab inclite memorie patre nostro contra infideles suos Budino quondam ex amicitae fiducia implorasset, rex ipse comitem Iwachinum, associatis sibi Saxonibus, Olacis, Siculis, et Bissenis in subsidium illi transmisit, eum ille ductorem exercitus praeferendo; qui cum super fluvium Obozt [correctly, Ogozt] pervenisset, tres duces de Cumania ipsis occurrentes cum eis praelium commiserunt, quorum duobus in illo praelio occisis tertium nomine Karaz comes Iwachinus vinctum transmisit ad regem. Perveniens siquidem ad castrum Budin viriliter pugnans exercitum sibi subditum in facto praelii laudabiliter confortando, ita quod duas portas civitatis igni combussisset, tandem post forte praelium ibi commissum, licet equo, cui insedebat, occiso sub eo ipse acceptis laethalibus plagis vix vivus remansit, domino exercitum conservante, tamen quattuor cognatis et aliis militibus suis ibidem per Bulgaros occisis castrum Budin ad manus eidem B.[urul] Asceni cum pleno dominio restituit ante diem’

When Boril Asen, once emperor of the Bulgarians, referring to their reliable friendship, asked for the help of our memorable father against his rebels in Vidin, the king sent to his assistance Count Joachim together with Saxons, Wallachians, Szekelys and Pechenegs, and made him commander of the army. When he reached the river Ogozt, three Cuman chieftains marched against him and entered into a fight with him. Two of them were killed in the battle, and the third one, called Karas, was tied up and sent to the king by Count Joachim. Then he came to the castle of Vidin, fought ardently, and laudably reinforced the martial spirit in his army so that he set two gates of the city on fire. After heavy fights, the horse that he rode was killed, and he himself was mortally wounded and his life could hardly be saved, but the Lord saved his army. Though four relatives and other warriors of his were slaughtered by the Bulgarians, he was able to hand over the castle of Vidin to Boril Asen with full power.

В книгата "Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365" на Ищван Васари, голяма част от трета глава е посветена на цар Борил и в нея доста подробно се описват отношенията му с кралство Унгария. Според Васари, бунтът във Видин е през 1210 или най-късно през първата половина на 1211 г. Основание за това му дава грамотата на крал Бела от 1250 г., в която похода на граф Ивашин (или по-вероятно Йоахим) срещу Видин е описан преди унгарската кампания срещу руския княз, Роман Игоревич от 1211 г. Друг интересен момент - според Васари, българският превод на грамотата в частта ѝ, цитираща убитите четирима „царски сродници” е погрешен. Не става въпрос за сродници на Борил, а за загинали роднини на граф Ивашин.

Ресавски е донякъде прав за това, че Браничево остава под български контрол, но само до 1213 -1214 г. Тогава, според Имре Ерсеги ( цитиращ друга грамота, Erszegi, ‘Neue Quelle’, pp. 96–7.), в Търново пристигат двама унгарски благородници - Томас, препозит на Секешфехервар (Alba Regia) и Хектор син на Йоан. Те правят предложение на цар Борил от името на крал Андраш II, за династичен брак между престолонаследника на Унгария (бъдещия крал Бела IV) и дъщерята на царя. Според Ерсеги и Васари, Браничево е подарен като сватбен дар на младоженците. Васари коментира и женитбата на Анри за дъщеря на Борил (или на Калоян) през 1214 г. , като според него по същото време българският цар (Борил) също се жени за племенница (дъщеря на Йоланта Фландърска и Пиер дьо Куртене) на латинския император.

ОТ

Г-да, защо след втория пост никой не пише по темата? За "добрия или лош" О Бозе почивш цар Борил си има отделна тема във Форума: http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=13412. Е ако някой е открил източник за негово участие в битката при Одрин, моля да го сподели!

Южняк би ли направил кратък коментар на статията по долу посветена на Australopithecus sediba !

http://popular-archaeology.com/issue/march-2013/article/scientists-find-groundbreaking-new-surprises-in-examination-of-early-human-ancestor

51. John Haldon, "Warfare, State And Society In The Byzantine World 565-1204", Routledge, 1999

http://eknigi.org/istorija/124863-warfare-state-and-society-in-the-byzantine-world.html

52. Alexander Van Millingen, "Byzantine Churches In Constantinople Their History And Architecture", Macmillan And Co. London, 1912

http://archive.org/details/byzantinechurche014623mbp

53. Alexander Schmemann, "The Historical Road of Eastern Orthodoxy", 1977

- The Beginning of the Church (28 pages) http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-1-beginning.asp

- The Triumph Of Christianity (27 pages) http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-2-triumph.asp

- The Age Of The Ecumenical Councils (50 pages) http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-3-councils.asp

- Byzantium (22 pages) http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-4-byzantium.asp

- The Dark Ages (16 pages) http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-5-dark-ages.asp

- Russian Orthodoxy (41 pages) http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-6-russian-orthodoxy.asp

- Short Bibliography http://www.ellopos.net/elpenor/schmemann-orthodoxy-7-bibliography.asp

54. Edited by Angeliki E. Laiou, "The Economic History of Byzantium", Dumbarton Oaks Research Library, за download ползвайте връзката от DEPOSITFILES

http://ebookee.org/The-Economic-History-of-Byzantium_1337553.html

55. Irfan Shahid. Byzantium and the Arabs in the Fifth Century, Dumbarton Oaks Research Library, Washington, D.C. 1989. Beginning with pg. 528.

http://coursesa.matrix.msu.edu/~fisher/hst372/readings/shahid.html

56. Nadia Maria El Cheikh, "Byzantium viewed by the Arabs", Harvard CMES, 2004

http://www.mlahanas.de/Books/ByzantiumViewedByTheArabs.html

57. Kaegi Walter E. , "Heraclius, Emperor of Byzantium", Cambridge University Press, 2003, PDF файл (за download, кликнете върху надписа "Скачать")

http://www.twirpx.com/file/708000/

58. Alfred J. Butler, "The Arab Conquest of Egypt and The Last Thirty Years of Roman Dominion", "The Treaty of Misr in Tabari (1913)", "Babylon of Egypt (1914)", Oxford University Press, 1978

http://www.copticchurch.net/topics/thecopticchurch/arab_conquest_of_egypt.pdf

59. Du Cange C [1610-1688], " Historia Byzantina Constantinopolis Christiana seu Descriptio Urbis", Documenta Catholica Omnia

http://www.documentacatholicaomnia.eu/20vs/205_Du_Cange/1610-1688,_Du_Cange_C,_Historia_Byzantina_Constantinopolis_Christiana_seu_Descriptio_Urbis,_LT_GR.pdf

60. Oman, Charles William Chadwick, Sir, 1860-1946, "The art of war in the Middle Ages, A.D. 378-1515", Oxford : Blackwell

http://archive.org/details/artofwarinmiddle00omanuoft

Откриха съкровище от златни монети на нос Св. Атанас в град Бяла

oт сайта http://www.focus-radio.net/?action=news&id=656199%AE=1
09.04.2013 10:08 / Варна / Новини

Бяла. Още в първите дни от началото на Археологически сезон 2013 г. на нос Св. Атанас, гр. Бяла, научната експедиция с ръководител доц. д-р Валери Йотов попадна на съкровище от великолепно запазени златни монети от VI век . Това съобщиха от пресцентъра на община Бяла. Археологическите проучвания продължават вече пета поредна година и се финансират изцяло с подкрепата на община Бяла. През тази година ще приключи и Проект „Консервация, реставрация, експониране и социализация на Антично селище и късноантична крепост на нос „Св. Атанас” и превръщането им във водеща туристическа атракция на територията на Община Бяла“, по Оперативна програма за „Регионално развитие“ 2007-2013 г. на Европейския фонд за регионално развитие.

Повече информация за значимостта на разкопките на късноантичната крепост на нос Св. Атанас и за златните монети, ще бъде представена на пресконференция, която ще се проведе на 10 април от 10.00 часа в зала „Одесос“ в Археологическия музей във Варна. Ще присъстват кметът на община Бяла Анастас Трендафилов, доц. д-р Валери Йотов, Александър Минчев – зам. ръководител на археологическата експедиция и Жасмина Велинова – координатор на Проект „Консервация, реставрация, експониране и социализация на Антично селище и късноантична крепост на нос „Св. Атанас”.

И една статия за същия археологически обект от сайта на община Бяла:

В раннохристиянския комплекс в крепостта на нос св. Атанас, гр. Бяла археолози откриха три помещения за покръстване – кръщелни или баптистерии. За тези интересни открития разказват ръководителите на научната експедиция доц. д-р Валери Йотов и Александър Минчев.

„Баптистерий 1 е бил изграден в северната половина на предверието на базиликата. Според формата на басейна се отнася към тип „кръг в правоъгълник”. Често срещан тип е за Изтока, поради което другото наименование е „сирийски” тип. Това е единственият засега баптистерий с такава форма в България.

В тази си част, където се е намирал баптистерий 1, предверието е било украсено със стенописи и надписи. Между по-големите има един със запазен частично образ на светец (възможно – Исус Христос). Има също два фрагмента с частично повредени надписи с имена на латински: MARI[A] и HІEUS (или HРEUS). Засега, това са и най-ранните надписи с имената на Св. Богородица и на Иисус Христос от българските земи.

През 2010 г., в най-източното помещение – част от намиращата се северно от базиликата триделна сграда бе проучен кръстовиден баптистерий, а през 2012 г. под него се откри структурата на друг, по-ранен. Стратиграфската позиция ни накара да ги определим като баптистерий 2А (по-ранният) и баптистерий 2Б (по-късния).

Баптистерий 2Б (по-късният/горният): има форма на кръст, в чиито център е оформен цилиндричен басейн с по две стъпала от четирите страни. В най-късния етап от използването басейнът е бил с малък размер.

Баптистерий 2А (проучен в 2012 г.; по-ранният/отдолу) е с басейн, който е еднакъв по форма с басейна на баптистерий 1, но ориентиран в посока север-юг. Неговият улей за оттичане на водата е насочен в северна посока и също е оформен от продълговата амфора. Баптистерий 2А се отнася също към тип „кръг в правоъгълник”.

Без съмнение, по-ранният от тия два баптистерия (2А) е изграден след разрушаването на баптистерий 1 (в предверието на базиликата), което е станало в средата на V в. Помещението на този ранен баптистерий (2А) е имало входове в източния и в западния зид. Навярно в първата половина на VІ в. е бил изграден горният баптистерий 2Б, който след няколко поправки е бил използван до първите десетилетия на VІІ в.

Може да се приеме със сигурност, че баптистерий 1 е бил използван в първите години на покръстване на местното население – предимно възрастни. По тази причина басейнът му е с по-големи размери и дълбочина. Приблизително със същите размери (но ориентиран север-юг) е и следващият като хронология баптистерий 2А. Най-късният баптистерий 2Б е с по-малък размер на басейна – навярно вече за кръщаване основно на новородените.“

Александър Минчев – зам. научен ръководителят на археологическата експедиция на нос Св. Атанас бе поканен на 22 март да представи тези и други интересни открития пред Папския институт по християнска археология в Рим. Папският институт е най-реномираният център за християнска археология не само в Италия, но изобщо в Западния свят. През месец април 2012 г. петдесет души от Папския институт посетиха обекта на нос Св. Атанас и археологическата експозиция изложена в Общинския културен институт /музей/ - гр. Бяла. Александър Минчев е първият българин, поканен да участва с лекция в Института.

автор:Връзки с обществеността и медии

Благодаря на Аспандиат за темата! А въпреки, че топката е малко височка за мен, ще се опитам да дам своята скромна лепта.

41. Онлайн журналът със свободен достъп - Byzantina Symmeikta (Βυζαντινά Σύμμεικτα). Повечето статии са на гръцки език, но има и интересни статии и студии на английски и френски език.

http://byzsym.org/index.php/bz

42. Alexander P. Kazhdan and Michael McCormick 1994 "Social World of the Byzantine Court"; Michael McCormick "Analyzing Imperial Ceremonies"; McCormick 1998 "The Imperial Edge: Italo-Byzantine Identity Movement and Integration A.D. 650-950" и други в PDF формат

http://isites.harvard.edu/icb/icb.do?keyword=k40117&pageid=icb.page188194

43. Зборник радова Византолоског института (Zbornik radova Vizantoloskog instituta). Статии от различни автори на сръбски, английски и френски език. Налични са изданията от 2001 - 2011 г.

http://www.doiserbia.nb.rs/journal.aspx?issn=0584-9888

44. За потребители ползващи предимно руски език - " История Византийской империи" от Шарл Дил

http://www.gumer.info/bibliotek_Buks/History/Diehl_Ist/index.php

45. За сваляне "Cumans and Tatars: Oriental Military in the Pre-Ottoman Balkans, 1185-1365" Vásáry I.

http://eknigi.org/istorija/161027-cumans-and-tatars-oriental-military-in-the-pre.html

46. Отново, само за download - Warren Treadgold, 1997. "A History of the Byzantine State and Society"

http://depositfiles.com/files/rwi007c3g

Саксо Граматикус в XII книга на своята Gesta Danorum споменава за един датски благородник, наречен Улф Галисиеца (Ulvoni Gallitiano). В Кнютлинга сага, същият под името Galizu Ulf се величае като разорител и покорител на Галиция. През 1028 г. при обсадата на Визеу, кралят на Леон, Алфонсо V е убит от маврите със стрела. Тронът е наследен от единадесетгодишния му син Бермудо III. Едва ли е съвпадение, че през същата година в Риа де Ароса дебаркира викингска флотилия предвождана от датския ярл Улф. Испанските източници отразяват много лаконично това нападение. През 1032 г. Улф и неговите воини се сражават вече като съюзници или наемници на разбунтувалите се контове на Галиция срещу Бермудо III. За пореден път епископите на Ирия и Компостела проявяват дарбите си на пълководци. Начело на лоялистите от Галиция и кралските батальони застава епископ Кресонио, в кърваво сражение край град Луго разгромява сепаратистите, преследва и изхвърля викингите от кралството.

През 1032 г. контът на Кастилия е убит от заговорници в Леон, по време на бракосъчетанието си за сестрата на краля. На свой ред, кралят на Памплона (Навара), Санчо Гарсез III поставя своя втори син (Фернандо) за конт на Кастилия и атакува Леон, като много скоро превзема столицата ѝ, град Леон и епископския център Асторга. Под властта на Бермудо III остават само Галиция и Астурия. В сраженията с Навара, за младия крал на Леон се сражава и много голям отряд наемници „нормани” (скандинавци и или нормандци), като предводителят им Олаф, най-вероятно е от скандинавски произход. През 1035 г. Санчо III Наварски умира, а Бермудо си възвръща окупираните земи и столицата Леон. Две години по-късно, конт Фернандо се провъзгласява за крал на Кастилия, с което дава повод на Бермудо III да му обяви война. Кампанията се развива успешно за краля на Леон до битката при Тамароне. На 4 септември 1037 г. крал Бермудо повежда мъжете на Леон и норманските си наемници срещу обединените армии на Кастилия и Навара. В разгара на боя, двадесетгодишният крал безрасъдно атакува, опитвайки се лично да убие Фернандо I, свален е от коня и пронизан с копия от седем пехотинци. Смъртта му слага край на династията Перес, основана от визиготския воин Пелайо (Pelagius) през 718 г., а Фернандо I става владетел на обединеното кралство Кастилия и Леон.

Според източниците, Теодор Ласкарис участва само с конница в тази кампания с цел по-бързо придвижване, като обикновено се споменават цифри от порядъка на 2000 - 2500 и само веднъж 3000 души. Най-вероятно той не е целял решително полево сражение, а чрез изненадващо нападение да свали обсадата на град Антиохия. Небива да се забравя, че малко преди това Теодор Ласкарис води войни по всички свои граници - с Латинската империя 1206 - 1207 г., с Трапезундската империя 1207 - 1208 г. и едва ли би могъл да ги оголи. В ожесточените и с променлив успех сражения с латините, обикновено се споменават цифри от порядъка на 40, 50 до 150 латински рицари, които, както и да умножаваме със сержанти и оръженосци, това по-скоро говори за малки по численост армии и от двете страни.

КГ125, on 02 Apr 2013 - 01:19, said:

Интересно българите в какъв контекст се споменават? Дали и те наемници?

Трябва да се има впредвид, че "Селджук наме" е писан през XV в, т.е. сравнително доста късен и неособено достоверен източник. Авторът, Язиджиоглу Али, въпреки че ползва произведения на Ибн Биби (който е автор от XIII в.), е придворен османски историк и много явно възхвалява предците. Ето и въпросния откъс, като част изброените участници в никейската армия са явен анахронизъм.

„ Когато султанът (Кей Хосров) се приблишил към Алашегир (Филаделфия), един от големите градове на Рум, съгледвачи известили текфура Лашкари (Теодор Ласкарис) за приближаването на неприятеля. Лашкари се изплашил, изпратил грамоти, в които молел за помощ различни „неверници”, племена и владетели. По този начин от гърци, франки, българи, унгарци и немци се съставила многочислена войска, която тръгнала на бой срещу правоверните...”

Дрейк, хубави описания и разбира се, че съм те "плюснал"! Кое те провокира да разглеждаш военните стълкновения между ромеи и селджуки? Да не би да са статиите на Жаворонков?

Я да вземеш бързо да награцаш нещо и за стълкновенията между ромеи и франки от началото на XIII в. Има човек, който ще те напие с качествен арменски коняк

От Жаворонков научих точната дата на сражението, но интересът ми към него бе провокиран преди това от илюстрацията и надписа към нея от първия ми пост в темата. След търсене с гугъл случайно попаднах на тема с най-различни картини, илюстрации и миниатюри на военна тематика от иначе веселяшкия форум на белите националисти.

Арменски коняк не съм опитвал и сигурно е хубав, но засега ще пропусна. Събрах доста материали за Испания и ако се преборя с превода на Родриго Хименес де Рада, ще пусна нещо за Реконкистата.

Чудесно, Дрейк, за пореден път благодаря!!! :)

За замяната на гърци с ромеи - дали в оригиналните хроники не пише "гърци"? Вече се употребява...

2000 и от тях 800 латинци... Началото на края на Християнския Изток? ...

Краси, в допълнителните бележки към изложението, авторът, който е грък по народност, бе поставил на два пъти „гърци”. Тези допълнения, които са обградени със скоби. В изложените от него цитати не се споменават гърци, а ромеи или християни. Между другото в „Селджук наме” като част от армията на Теодор Ласкарис събрана за това сражение се споменават и българи ...

За наемниците: такива има почти през цялата история на ИРИ, но се налагат като основна част на ромейските армии от времето на Алексий I, а и при следващите владетели от династията на Комнините. Проблем е, че самите ромеи по-същото време започват да изостават с бойните си умения и загубват в голяма степен морално-волевите си качества, но това е друга тема.

Дрейк, като порасна, искам да стана като тебе

За правописа-простете!Клвиатурата ми е на руско-китайски!Но резюмето към темата е вярно!Инфото по нея е от ``История на Венецианската република``!Автор- Джон Норвич,написана е 1982г!Книгата е подробна и повдига някои интересни въпроса и теори!

Благодария за разбирането и търпението към ужасният правопис!

OT

Без да искам да те засегна или да си правя първоаприлска шега, това с клавиатурата не е много сериозно. Преди 10-тина години, когато в България все още нямаше 3G мрежа, съм "кирилизирал" (българска фонетична) като потребител клавиатурите на поне 30 PC в квартални интернет клубове в Инчон, Пьонтек, Улсан и др. За сведение това са градове в Южна Корея, с клавиатури само с корейски йероглифи (от този език знам само 4 думи) и управители на клубове без познания по английски език. Явно ползваш и руско издание от 1982 г. на посочената от теб книга , защото Джон Джулиъс Норуич издава своята "A History of Venice" през 1981 г.

Акрополит и Григора за византийско-селджукския сблъсък при Антиохия на Меандър (1211 г.)

Алексис Савидес

Преводна статия

Съвременни изследвания убедително доказват, че битката при Антиохия в долината на река Меандър във Фригия, считана за третия най-оспорван сблъсък между византийци и селджукски турци след Манцикерт през 1071 г. и Мириокефалион през 1176 г., се провежда през пролетта или началото на лятото на 1211 г., а не през 1210 г., както се е смятало преди. Отделно от сведенията на основните за Анатолия през XIII век мюсюлмански хронисти, Ибн ал-Атир и Ибн Биби, които посочват като мястото на битката Алашехир (Филаделфия), това забележително сражение е детайлно описано от двама от най-значителните историографи на XIII и XIV век, по-точно Георги Акрополит (1217-1282 г.), официалния придворен хроникьор на Никейската империя на Ласкаридите, и енциклопедиста Никифор Григора (1290-1359 г.). Освен от съответните текстове на двамата горепосочени византийски учени, събитието е отбелязано от епископа-хроникьор на Кизик, Теодор Скутариот (починал ок.1284 г.), следващ близко Акрополит, от монаха-летописец Ефим (починал след 1313 г.), от "Vita loannis Batatzae” съставена през XIV век от гръцкия епископ на Пелагония (в Македония), както и анонимната „Кратка византийска хроника” за 6719 г. от сътворението на света.

Към тези източници може да се добавят и косвените сведения на ерудираните братя Хониат, Михаил и Никита. Те следвайки византийската победа над султана на Икониум (Коня), Гиас ал-Дин Кей Хосров I (тур. Гияседдин Кейхюсрев I), паднал на бойното поле, ликуват за триумфа на Християнството с твърде бомбастични панегирици, възхвалявайки победоносния владетел на Никея, Теодор I Ласкарис. Сведенията на Акрополит и Григора са единодушни, че първопричина за започването на военни действия между Ласкаридите на Никея и селджукските турци от Рум е пристигането на бившия византийски император Алексий III Ангел (1195-1203 г., починал след 1211 г.), в земите на султаната и опитът му да си възвърне престола (в изгнание в Никея след 1204/1205 г.) със селджукска помощ. Текстът на Георги Акрополит продължава както следва:

"Император Алексий (III) отишъл при него (султан Кей Хосров I в Коня), тъй като той не желаел да търси убежище при своя зет, император Теодор (Ласкарис в Никея). Вземайки със себе си небходимите провизии (за пътуването) той дебаркирал в Аталия (Анталия), където бил сърдечно посрещнат от султана. След това император Теодор, който управлявал в Никея, приел легация изпратена от султана, който го информирал за пристигането на неговия тъст, император Алексий (III в Коня) и го обвинил в узурпиране на легитимните права (на Алексий) над трона (на Византия). Теодор бил разтревожен от тези думи и страх го обзел, защото (той знаел, че) султанът щял да използва претенциите на Алексий, като претекст за своите истински планове, да завладее и подчини цялата ромейска държава (Никейската империя). Може да се каже, че за Теодор нещата се крепели на острието на бръснач. Той бързо призовал своите довереници около себе си и ги запитал дали ще бъдат на негова страна или ще подкрепят неговия тъст, император Алексий (III).

При това, те единодушно го уверили, че са готови да се бият и да умрат за него. Така, много окуражен от техните благородни думи, Теодор напуснал Никея, като взел посланика на султана с него. След бърз марш той пристигнал във Филаделфия (Алашехир), докато султанът достигнал град Антиохия, който e разположен на река Mеандър (Бююк Мендерес). Той (Кей Хосров I) довел и император Алексий, неговата стръв върху тигана (на завоеванието) и се подготвил да щурмува града (Антиохия), възнамерявайки да го превземе, за тази цел издигнали катапулти, с които (неговите воини) започнали да обстрелват (стените). Градът бил на ръба да се предаде, когато император Теодор пристигнал спешно (там), опасявайки се, че ако султанът успее да го превземе, нищо не би могло да го спре по пътя му към завоеванието на цялата ромейска територия (Никейската империя). Той (Теодор Ласкарис) решил да се сражава (срещу султана); с помоща и благословията на нашия Господ Иисус Христос, чието Свято Име (винаги) е било наш щит и флаг (βάνδον - боен флаг) (във войните).

Така, Теодор заповядъл на воините си да изоставят техните шатри и тежко имущество, което можело да забави (марша на армията), казал им да носят със себе си само (най-) необходимото, т.е. малко храна, дрехи и всичко полезно за сражение (оръжия, доспехи и снаряжение). Неговата (на Теодор) армия се състояла от 2000 мъже, от които 800 италианци (наемници), които били храбри и много способни воини, както времето (много скоро) щяло да покаже, а останалата част (1200) били ромеи. Веднага след като Теодор пристигнал в Антиохия, той изпратил персийския (селджукския) посланик обратно при господаря му, на него (посланикът) казал, че императорът е пристигнал и се готвел да го атакува. Султанът отказал да повярва, но (тогава) пратеникът се заклел (над корана), че това е истина, така султанът призовал своите войски и ги построил в боен ред. Те били атакувани от италианците в началото, но огромната маса на мюсюлманската армия ги унищожила, до последния човек, те (италианците) проявили изключително мъжество и превелика доблест, съсичайки с мечовете си многократно повече врагове от собствения си брой.

Изтреблението на италианците улеснило мюсюлманското настъпление срещу ромеите, чието мнозинство започнало да се оттегля и отстъпва с главоломна бързина, макар че малък брой (от тях) продължили да се сражават, очаквайки крайния изход. И така, изглеждало, че султанът е спечелил съревнованието, той (неспокойно), се опитвал да открие императора (Теодор), когато някой (от войниците) му го посочил. Императорът (продължавайки да се сражава) се намирал в отчайващо положение, и той (Кей Хосров I) бързо връхлетял върху него, окуражен от собственото си физическо превъзходство.Те веднага се разпознали един друг. Султанът ударил със своя боздуган (по шлема му) и императорът зашеметен от получения в главата удар (паднал от коня си), казват, че конят му паднал с него, въпреки че аз не съм сигурен, дали султанът е ударил (коня) повторно.

Но тогава, поваленият император внезапно бил свестен от някаква божествена сила, изправяйки се на крака, той оголил меча си и тъй като султанът се обърнал (за миг) към своите войници, извиквайки горделиво "вържете го", императорът посякъл с удар задните крака на султанската кобила, (която) в действителност (била) с колосален ръст. Султанът рухнал като от кула и ненадейно главата му била отсечена, въпреки че нито императорът, нито адютантите му знаели кой го е обезглавил. По този начин императорът, губещ дотогава, накрая удържал пълна победа, въпреки че не можал да мине в настъпление (и да преследва противника), тъй като останал с малцина (войници). Ето защо ромеите предложили примирие, мюсюлманите приели и сключили дълготраен мир с тях.”

Това бе сведението на Акрополит за кървавото стълкновение при Антиохия на Меандър и сега иде ред на Никифор Григора, чийто дълъг и значителен текст, въпреки че е писан няколко десетилетия по-късно от този на Акроплит предоставя някои интересни допълнителни подробности:

"И тогава (Алексий III) пресякъл Егей(ско море) и пристигнал в Азия (Мала Азия) в Аталия (Анталия), където той се срещнал с lathatines (Кей Хосров I), владетел на турките (селджукските турци), който се намирал там по това време. Той (Алексий) помолил за убежище и помощ за възстановяването му на престола (на Византийската империя), припомнил му (на султана) за тяхното предишно приятелство, изложил, ридаейки с трагичен тон и много сълзи, последните си нещастия, и при това той обещал (на Кей Хосров I) купища богатства (ако бъде възстановен). Варваринът приел и пристъпил към обещаното (пари), въпреки че той също замислил други планове, как би могъл да използва плячката взета (от ромеите) през войната срещу други (съседни) страни. Така, той събрал своите войски и отправил пратеници при император Теодор, заплашвайки го (с война), ако не възстанови своя тъст, Алексий на трона (на Византия, понастоящем в Никея).

Императорът (Теодор) бил първоначално обезпокоен, но скоро възвърнал увереността си, вярата си във волята на Всемогъщия Бог и (решавайки да приеме селджукското предизвикателство) освободил пратениците (на султана) без да им даде никакъв отговор. Тогава той започнал да събира собствените си войници, които били много по-малко на брой, в сравнение с (огромната) персийска (селджукска) армия, и имал твърде минимални шансове за успех (срещу тях). Намесата на Божественото провидение, обаче можела да ги направи да изглеждат превъзходни (и по този начин да спечели). Варваринът (Кей Хосров I) пристигнал в Антиохия на река Меандър начело на голяма армия, състояща се от пехота и конница, той обградил (града), така започнала неговата обсада: ако успеел с превземането му, той мислел, че останалата част от териториите на Ромейската (Византийската) империя (Никея) лесно би паднала в неговите ръце.

Той бе взел със себе си (бившия) император Алексий (III), който да му служи като инструмент за неговите замисли. Император (Теодор) мислел, че би било неразумно да се очаква варварина да атакува пръв, докато той самият се колебае в своите земи от страх (за директен сблъсък). (Той бил наясно, че) ако те (селджуките) успеят да завладеят Антиохия, по този начин ще добият плячка и използвайки го като база за (следващи) кампании, ще се окуражат (от своя успех). Затова той напуснал (Никея) и се придвижил с максимално възможна скорост, начело на не повече от 2000 кавалеристи, от които, както казват 800 били латини, избрани мъже и прославени със своите умения в изкуството на войната. След три дни придвижване пресекли проходите на планината Олимп (Улу-Даг), която се простира на голяма дължина, служейки като граница между Витиния на север и Фригия на юг.

Той пристигнал (във Фригия) след 11-дневен марш и достигнал място наречено Кайструм. Той имал за цел да изненада с внезапно нападение варварите, които да загубят без да знаят дали нападението е истинско или не. И тогава неговата (на султана) съпротива, би изглеждала като на беззъб лъв атакуващ смело глутница (а единството на войската му) не след дълго да бъде разрушено на много части: някои от тях да бъдат разпръснати в чужди земи, докато други бъдат изтребвани от латините. По такъв начин малцината оцелели трудно биха формирали кохорта. Но въпреки, че той (султанът) имал съмнения дали трябва да атакува директно (християнската армия); (изглежда, че доскорошната му) дързост и буйност се понижила, поради (злокобен) сън, какъвто той имал. И наистина, има фактор, който трябва бъде взет под внимание: (в случаи като този), когато малка армия е в безнадежно положение, тя често може да преодолее сили, които я превъзхождат многократно по численост, но са лекомислени към техните задължения и в състояние на небрежност.

Така, той (Кей Хосров I) събрал армията си с обща численост от близо 20 000 мъже: тя се състояла от стрелци, прашкари, копиеносци и от мечоносци за срещен бой. Но той очаквал силите на императора да атакуват първи, тъй като бил особено обезпокоен от факта, че неговите конници няма да могат да се придвижват свободно, поради тясната равнина (на битката), затова той изчаквал вместо да предприеме атака (срещу християните). Осемстотинте латини на императора били тези, които започнали (битката), образувайки плътна формация и стоварвайки се върху централната фаланга на противника: показвайки велика храброст и доблест, те избили мнозина от тях (разбивайки селджуските формации) и накрая стигнали до тила на вражеския строй. След това, връщайки се обратно им нанесли значителни щети, понеже техните (вражеските) прашкари и стрелци не били от голяма полза в ръкопашен бой. (Освен това, останалите) воини на императора (Теодор), без да губят ценно време, настъпили към противника, също със страховита решителност.

Но веднага след като врагът се съвзел (от изненада на внезапното нападение на християните), те нанесли ответен удар на латините, атакувайки ги със злобни викове: те (латините) били бързо обкръжени и унищожени; те (селджуките) имали (решително) числено превъзходство и така получили по-малко загуби (в този последен бой с латините). По този начин, след това те (селджуките) се насочили срещу нашите воини (ромеите): част от тяхната армия била избита, а останалите започнали да остъпват. Предводителят на турките, султан Iathaniates (Кей Хосров I) зарязал всичко и се опитвал да намери император Теодор, когато го открил, веднага препуснал към него, имайки увереност в своята физическа сила и превъзходство, и приближавайки се до него (Теодор), той му нанесъл удар по главата (шлема) със своя боздуган; императорът почти изгубил съзнание и паднал от своя кон. Господ Бог обаче, не пожелал императора на ромеите, да загине по такъв начин и неговата империя да постигне своя край.

Божията Благдат му помогнала (на падналия Ласкарис) да изпълзи от калната яма, където той бил паднал и го накарала да застане отново здраво на краката си. По този чудотворен начин той бил готов (да продължи боя), въпреки че изглеждал вече победен. Така той се придвижил бързо към варварина (султана), оголвайки меча си, лесно нанесъл удар по предните крака на коня му и султанът бил повален. Теодор го обезглавил (преди да може да се изправи), след това той побил главата на острието на пика и започнал да я размахва, показвайки я на варварската войска. Това била (главната) причина за началото на ромейската победа, която била постигната с посредничеството на Божието провидение, което стои над всяка човешка сила. Варварите се изпълнили с ужас и гняв, и започнали масово отстъпление със стремителна скорост. Императорът по чудо избегнал надвисналата опасност и което е повече, той в крайна сметка съкрушил (врага). После той триумфално влязъл в Антиохия, където отправил своята благодарност към Всевишния от дъното на сърцето си. След това (поражение) варварите незабавно изпратили пратеници при императора молейки за милост, която била предоставена; самият император определил условията, според собствения си интерес, така че те не били благоприятни за тях (селджукските турци)."

Атина, януари 1991 г.

Център за византийски изследвания

Hellenic National Research Foundation

На 17 юни 1211 г. в долината край река Меандър се състояла една от най-драматичните битки в историята на ромейската Никейска империя. Срещу повече от 20 000 хиляди селджукски турци (според някои източници 60 000 души) водени от султана на Рум, Кей Хосров I се изправили 2000 – 2500 конници на император Теодор I Ласкарис, владетелят на Никея. Сражението започнало по много необичаен начин – с класическа рицарска атака извършена от 800-те „латини” наемници в армията на Никея...

Ако с тази увертюра съм ви заинтригувал, то предлагам на вниманието ви преводната статия на Алексис Савидес „Акрополит и Григора за византийско-селджукския сблъсък при Антиохия на Меандър (1211 г.)”. При превода на текста не съм приложил библиографските бележки поставени в скоби на различни места в изложението с цел, да улесня четенето, както и бележките под линия. Допълненията в скоби са на автора, както повечето термини. Е замених два пъти „гърци” с „ромеи” по разбираеми причини.

Честит рожден ден!

не ми харесва думата "унищожени" още повече в оригинал е recycled.

Иначе е чудесно, че и в тази насока се работи.

Преводът е от сайта "бг фактор", и го постнах само като резюме към оригиналната статия, за хора, които не ползват английски език . Ако някой има време и желание може да я преведе и постне

Резюме на статията от сайта http://www.factor-news.net/index_.php?id=31456

Създадоха дървени слънчеви батерии

Изследователи от Технологичния институт на Джорджия представи фотоелементи, създадени чрез използване на природни съставки, извлечени от дърветата. Новите соларни клетки са направени върху подложка от целулозни нанокристали (CNC). Особеността на тези слънчеви клетки е, че те могат лесно да бъдат унищожени, достатъчно е да бъдат пуснати във вода.

КПД на органичния фотоелемент е 2,7%, безпрецедентна цифра за елементи, създадени от възобновяеми природни материали. CNC подложката е прозрачна. Тя пропуска светлина, която се абсорбира от много тънък слой от органичен полупроводник. Новите соларни клетки след употреба могат да се поставят във вода при стайна температура. В рамките на минути CNC подложката се разтваря, след което основните компоненти на слънчевите клетки лесно се отстраняват.

Сега соларните клетки се правят върху стъклена или пластмасова подложка. Унищожаванет на тези елементи е доста сложно. В бъдеще учените планират да увеличат ефективността на слънчевата клетка, базирана на CNC, до 10%.

И оригиналната статия от http://www.gatech.edu/newsroom/release.html?nid=201941

Trees Used to Create Recyclable, Efficient Solar Cell

Posted March 25, 2013 Atlanta, GA

Solar cells are just like leaves, capturing the sunlight and turning it into energy. It’s fitting that they can now be made partially from trees. Georgia Institute of Technology and Purdue University researchers have developed efficient solar cells using natural substrates derived from plants such as trees. Just as importantly, by fabricating them on cellulose nanocrystal (CNC) substrates, the solar cells can be quickly recycled in water at the end of their lifecycle.

The technology is published in the journal Scientific Reports, the latest open-access journal from the Nature Publishing Group. The researchers report that the organic solar cells reach a power conversion efficiency of 2.7 percent, an unprecedented figure for cells on substrates derived from renewable raw materials. The CNC substrates on which the solar cells are fabricated are optically transparent, enabling light to pass through them before being absorbed by a very thin layer of an organic semiconductor. During the recycling process, the solar cells are simply immersed in water at room temperature. Within only minutes, the CNC substrate dissolves and the solar cell can be separated easily into its major components.

Georgia Tech College of Engineering Professor Bernard Kippelen led the study and says his team’s project opens the door for a truly recyclable, sustainable and renewable solar cell technology. “The development and performance of organic substrates in solar technology continues to improve, providing engineers with a good indication of future applications,” said Kippelen, who is also the director of Georgia Tech’s Center for Organic Photonics and Electronics (COPE). “But organic solar cells must be recyclable. Otherwise we are simply solving one problem, less dependence on fossil fuels, while creating another, a technology that produces energy from renewable sources but is not disposable at the end of its lifecycle.”

To date, organic solar cells have been typically fabricated on glass or plastic. Neither is easily recyclable, and petroleum-based substrates are not very eco-friendly. For instance, if cells fabricated on glass were to break during manufacturing or installation, the useless materials would be difficult to dispose of. Paper substrates are better for the environment, but have shown limited performance because of high surface roughness or porosity. However, cellulose nanomaterials made from wood are green, renewable and sustainable. The substrates have a low surface roughness of only about two nanometers.

“Our next steps will be to work toward improving the power conversion efficiency over 10 percent, levels similar to solar cells fabricated on glass or petroleum-based substrates,” said Kippelen. The group plans to achieve this by optimizing the optical properties of the solar cell’s electrode. Purdue School of Materials Engineering associate professor Jeffrey Youngblood collaborated with Kippelen on the research. A provisional patent on the technology has been filed with the U.S. Patent Office.

There’s also another positive impact of using natural products to create cellulose nanomaterials. The nation’s forest product industry projects that tens of millions of tons of them could be produced once large-scale production begins, potentially in the next five years. The research is the latest project by COPE, which studies the use and development of printed electronics. Last year the center created the first-ever completely plastic solar cell.

This research was funded in part through the Center for Interface Science: Solar Electric Materials, an Energy Frontier Research Center funded by the U.S. Department of Energy, Office of Science, Office of Basic Energy Sciences under Award Number DE-SC0001084 (Y.Z., J.S., C.F., A.D.), by the Air Force Office of Scientific Research (Grant No. FA9550-09-1-0418) (J. H.), by the Office of Naval Research (Grant No. N00014-04-1-0313) (T.K., B.K.), and the U.S. Department of Agriculture –Forest Service (Grant No. 12-JV-11111122-098). Funding for CNC substrate processing was provided by USDA-Forest Service (Grant No. 11-JV-11111129-118) (R.J.M., J.P.Y., J.L.). The authors thank Rick Reiner and Alan Rudie from the U.S. Forest Service- Forest Products Laboratory (FPL) for providing CNC materials.

Дали "Солницата" е град, според мен е твърде рано да се каже. Има доста въпроси, на които засега няма отговор. Колко процента от въпросната могила са разкрити? Това ли е цялото селище и има ли останки от жилища и сгради извън "циклопските" стени? Възможно ли е могилата да е по-скоро цитадела, а останалата част на селището да е обградена с палисада и т.н. Много е вероятно, изявленията на ръководителя на разкопките, проф. Васил Николов, да са целели покрай сензацията за най-стар град в Европа, едно по-сериозно финансиране на този интересен обект. До сега държавата е отпускала само 20 000 лв годишно, а според сайта на община Провадия за 2013 ще бъдат отпуснати близо 390 000 лв,. Изявленията на италианския професор, че археолозите не считали Чатал Хююк за град са само смехотворен опит за оригиналничене.

И една статия на Веселина Сапунджиева от сайта на информационна агенция "Черно Море", с малко повече информация за некропола:

Най-новите разкопки в археологическия комплекс Провадия – Солницата доказват, че мястото е било не само най-старият солодобивен център в Европа, а и най-старият праисторически град на нашия континент. Той е възникнал преди повече от 6500 години, твърди проф. Васил Николов, ръководител на екипа, който проучва района. Археолозите се натъкнали на каменни бастиони, които датират от 4700 – 4200 г. пр. Христа. Някога зад тях е кипяла най-голямата индустрия на своето време Специализираното производство на солните „кюлчета“, които в праисторическата древност играели ролята на пари, превърнало солницата край днешна Провадия в „монетния двор“ на региона. Там се добивали до 5 тона сол от пещ. Каменните стени с дебелина около 2 метра и височина към 3 метра пък са най-масивните укрепления от периода на праисторията, документирани досега на територията на Стария контенент.

В момента проучваме 3 последователно съществували каменни крепости, в които древните хора са пазели от грабители най-ценната суровина за онова време – солта. Тогава златото било единствено белег на престиж. Същата функция имала и медта. За разлика от тях солта позволявала да се развива търговия на дълги разстояния. Като разменна монета тя осигурявала храна и всякакви други блага. На площ от около 105 м в диаметър зад бастиона живеели между 300 и 350 души. Те се занимавали с производствения процес. Обитавали двуетажни къщи и били доста заможни, ако се съди по намерените находки, в това число и медните игли. С тях богатите праисторически мъже закрепвали кокове на главите си – прическа, която съвременните хора свързват с женските коси. За богатството на този праисторически град свидетелстват и намерените керамични съдове, но и проучванията на некропола. Предполага се, че той се простира на площ от около 5 дка. Това лято археолозите открили още 18 гроба. Те датират от края на „златната ера“, когато първата европейска цивилизация с център в района на Варненските езера загива.

Учените се удивляват от странни гробове на убити и разфасовани мъже. Едно от телата изумява с липсата на долните крайници. Гръдният кош бил разрязан и в него били напъхани двете ръце, едната от които била счупена. На този етап можем само да гадаем за причините за това погребение, коментира проф. Николов. Според антрополжката Катлин Максуин от университета в Единбург, която участва в археологическите проучвания, съществува вероятност трупът да е пренесен, след като е започнало разлагането му. При всички положения обаче това е бил знатен човек – до главата му открихме типичната за знатните хора медна игла, уточни проф. Николов. Той призна, че находките свидетелстват за странни обредни ритуали, които нямат аналог по света.

Археолозите открили кост, забита над таза на един от погребаните в некропола мъже. Главата му била покрита с керамичен съд. Труп на жена пък бил мистериозно погребан по очи с вързани ръце и крака, извити зад гърба. Учените се натъкнали и на тяло, което било повторно погребано. За него се предполага, че е на мъж, убит с медна брадва. Да разгадаеш погребалната обредност на праисторическите хора, е почти невъзможно. Теорията, че ритуалите се правят срещу вампирясване, е напълно абсурдна в тези случаи. Бихме могли да допуснем все пак, че някои имат за цел да попречат на душата да вредителства, призна проф. Николов. Голям интерес за учените представлява и тройният гроб на майка с две деца. Жената е била доста едра, на около 30 години.

Предполага се, че е умряла вследствие на епидемия. По всичко личи, че болестта се е разразила при залеза на уникалния индустриален център. Той е просъществувал към 500 години. Най-вероятно краят на тази цивилизация настъпил с рязко затопляне на времето, в резултат на което солените извори пресъхнали, смятат археолозите. Те вече са убедени, че праисторическият човек въобще не е бил първобитен, както пише в учебниците. Научните публикации за изумителните разкрития за живота през халколита вече са готови, но няма да видят бял свят, преди да мине около година. Точно толкова е необходимо, за да се направи точно датиране на някои от находките в Оксфорд.

Правят музей на солта

Музей на солта ще бъде направен в Провадия. Кметът на общината Филчо Филев съобщи, че в момента се търси подходяща за целта сграда. Музей на солта има в Поморие, но той пази историята на добивите на сол от морска вода през XVIII-XIX в. Музеят край Провадия ще разказва историята на най-старото специализирано производство в света, разясни проф. Васил Николов. Заедно с директора на историческия музей в Провадия Николай Христов той изрази надежда разкопките в солницата да станат достъпни за посетители и да превърнат комплекса в туристическа дестинация.

В момента мястото привлича учени от цял свят – от Германия, от Япония и др. Дарители от САЩ пък спонсорират археологическите проучвания. Тази помощ се оказва незаменима, тъй като държавните 20 000 лв. на година изобщо не могат да покрият разходите. За да работим нормално, са ни необходими поне 100 000 лв., коментира проф. Николов, убеден, че проучванията край Провадия могат да променят напълно досегашните представи на учените за праисторическия свят. Той си е поставил и амбициозната задача бъдещият музей да предлага възстановка на производството на солените „кюлчета“.