ivannt

Warlord, в Югославия икономическият и демогравски колапс е несравним с останалите балкански държави по време и след втората световна. Дори и предимно аграрна БНП на глава от населението догонва с бързи темпове България през разглеждания период. Населението има значение само, когато се разглежда БНП по номинал. Когато говорим за разпределение на глава или покупателна възможност, тогава във формулата участва отделния индивид. Защо казах, че разликата след 57 ма става фрапантна? Защото Югославия, за разлика от България е с отворени граници. Заработените парични средства(те са огромни) в чужбина не попадат в статистиките, а от друга страна БНП е еднакво. http://www.worldeconomics.com/Data/MadisonHistoricalGDP/Madison Historical GDP Data.efp

"Но да продължим с малко показатели и за Гърция от същия източник. Докато за България пише, че за 3 петилетки производството й нарастнало 9-кратно и от аграрна станала промишлена страна, то за гърция пише, че към 1955 положението е било общо взето същото както и преди войната. Направо превеждам дословно: „Гърция е аграрна страна, в икономическо отношение зависима от чуждестранните капитали. Стопанството й се е специализирало в производството на няколко експортни култури, запазили са се полуфеодални остатъци в него. Промишлеността е развита слабо и зависи от доставките на оборудване, гориво и много видове суровини. В нивото на стопанското развитие се наблюдава рязък контраст между крайбрежната полоса и слабоусвоените вътрешни рлайони. " Това е основният въпрос-благосъстоянието и разпределението на капитала. Изнесените данни са такива, но какво можем да видим от икономическия растеж?!...: разликата между номиналния БНП на двете държави се запазва, макар и по-бързата индустриализация на България. И се увеличава регулярно след 1957г в полза на Гърция. При Югославия, с течение на годините през периода разликата става още по фрапираща. Какво може да се извлече като извод? Warlord, мисля че се опитваш излишно да "играеш с бита карта".

Разбирам объркването на повечето хора, затова ще се опитам да синтезирам основните гледни точки от предоставената информация в двете статии. Първо, съществуват школи в икономическата теория, които имат строга дефиниция. Всяко излизане извън рамките на конкретната дефиниция, деформира определението и компрометира съществения характер на икономическата философия. По същество: В статията на Волгин се говори за неолиберализъм, който по своя характер е различен от класическия либерализъм, като имплементира само част от идеите му, но в същото време от текстовото съдържание, разбираме, че автора адресира проблемите около изкривеното преразпределение на капитала към класическата школа, което е абсолютно фактологически невярно. Това поражда съмнения или за неразбиране/объркване на икономическата терминология или за умишлен опит за деформиране на общественото мнение, като се поставя знак за равенство между неолиберализъм, класицизъм и социална пазарна икономика. Само по себе си, това е невъзможно, предвид строгите дефиниции, но както виждаме не представлява проблем, да бъде публикувано от небезизвестен журналист. Оттам идва и реакцията на Каролев. Смята статията за поредната пропаганда и не случайно акцентира върху точността на дефинициите, като обвинява Волгин в неолиберализъм, с оглед на това, че публикува статия, която е в полза на едрия капитал, като негативите са хвърлени върху класическия либерализъм, който не способства явлението, служещо за заглавие на статията. С други думи: Каролев протестира срещу приравняването на термините класицизъм и неолиберализъм, като те на практика се различават прекалено много, но по инерция се приемат за едно и също. Неолиберализмът е за твърди регулации и вмешателство от страна на държавата на всички нива. Свободния пазар не е свободен, предпоставките за съсредоточаване на капитала са по презумция, ролята на политиците е върховна, конкуренцията е регулирана, монополните образувания са налице и като цяло идеологията като неолиберализм е към крайно левия спектър, което е прикрит парадокс. Класическия либерализъм е свободен пазар, диктуван от невидимата ръка, конкуренция, малка намеса на държавата, чиято роля е само по усигуряването на условия за функциониране и гарантирането му. Ако се използват двата термина като равнозначни, това означава, че използващия ги не разбира техния характер, защото резултатите от имплементирането им на държавно ниво ще бъдат коренно различни.

@Doncho Peev, за да се добие представа, какво точно критикува Каролев в блога си е необходимо да се "хвърли" бегъл поглед на обекта на неговата критика. Това са статии от преди 4 години(пише си го). Ще предоставя и публикацията на Волгин, за да има възможност всеки да се запознае наготово: "Как големите пари създадоха неолиберализма." http://m.offnews.bg/news/Komentari_65/Kak-golemite-pari-sazdadoha-neoliberalizma_195966.html

. И какъв е проблема неразбирам? До 1902 дългът на автономното Княжество е платен. Тъй като Княжеството поема задълженията на бившата автономна провинция Източна Румелия, се задължава с изплащането и на нейната част, която е 24 млн. Златни лева. Изплащането на източнорумелийския окупационен дълг идва на дневен ред след пълното издължаване на Княжеския. Това е договорено на двустранна спогодба между автономната от Османската империя България и царска Русия. И тук идва въпросът на Ворфакс, защо се протака? За съжаление, когато става дума за много пари, няма как да се изключи икономиката от казуса. Съпроводена от сложните политически взаимоотношения, в голяма си част от периода дори с явна конфронтация, с цел защита на националните интереси, се обясняват забавянията и дори неплащането през определени години(това не е прецедент в междудържавните взаимоотношения). Така се стига до сключената спогодба между българския министър председател Стамболийски и съветското правителство, с което се слага край на плащанията по окупационния дълг. Това не е подарък или израз на добра воля. Болшевиките просто отказват да плащат дълговете на царска Русия, съответно се анулират и дълговете към вече несъществуващия международно правен субект царска Русия. Ако се говори за трета национална катастрофа, може да се визира периода 1944-1947г, но да се определя сегашното стопанско, политическо, културно, обществено положение, като катастрофа ми се струва "леко" пресилено.

Ворфакс, определяте периода до 1918 година, като "байганьовщина", с което аз не мога да се съглася. Това са близо 40 години, които се охарактеризират, като най-плодотворните за Българската държава. Макар че, в по-голямата си част България е формално васална държава, сравнително бързо успява да изгради повечето от външнотърговските си взаимоотношения, да форсира икономиката и да провежда оптимално независима външна политика. Не случайно това е романтичния период в новата ни история, в който достигането на националния идеал е възприеман, като несъмнено постижим. Възхода на младата държава е въпреки риските интереси и не само. Според мен не е много удачно да се слага знак за равенство между Ст. Стамболов и литературния герой "бай Ганьо", меко казано. По отношение на окупационния дълг, каквото е имало да се изплаща е платено. Каквото е останало за плащане, по всеизвестни причини е анулирано с фалита на Руското царство 1917, но не и по неговата милост. Това е поредната сделка. Не става дума нито за чест, нито за емоции, нито за пристрастие. За останалото в мнението Ви, не съм сигурен какво отношение имат паметниците, а за личните пристрастия - те могат само да навредят и да доведат до известно изкривяване и невъзможност за съставяне на трезва оценка на разглежданите събития. Ако продължавате да твърдите, че преследването на национален интерес е "байганьовщина", какъв термин бихте използвали по отношение на всички останали народи и техния стремеж за постигане на националните им интереси, включително и разглежданата Русия? И не, не е добра идея да се връща ексклузивно в кратки срокове кредит. Инвестиции първо. Това е фундамент.

? Дългът(окупационния) на автономното Княжество е изплатен. На автономната провинция Източна Румелия - след като е договорен погасителен план, настъпват несигурни и сложни процеси на международната политическа сцена, които забавят изплащането му(не е прецедент, а практика отлаганията или директен мораториум върху плащанията на дълг, според икономическата или политическа реалност към конктретния момент). Това е откъм фактологическата страна на разглеждания проблем в последните мнения в темата. За емоционалната му страна смятам, че въобще съществуването на окупационния дълг и изискването му от страна на Русия е подействало отрезвяващо на голяма част от българското общество и впоследствие е въздействало със снемане на симпатиите към руските управляващи. Личното ми мнение е, че народното събрание е прибързало с гласуването на подобен дълг и в крайна сметка официализирането му. В тази връзка бих добавил, че съществуването на дълга не прави чест на руското правителство. Добавката е в противовес на изказаното и споделено мнение от няколко потребителя + ген. Соболев, че се хитрува и липсва чест в забавянето на годишните вноски от българска страна. Действията на българските правителства са били винаги следствие от упражнена руска интервенция, под всякаква форма, в двустранните междудържавни взаимоотношения, което е разбираемо по принцип от гледна точка на мащаба. Съжалявам, че тогава никой от управляващите не се е досетил да поиска компенсация за поредицата разорителни руско-турски войни водени на българска територия, както от Русия, така и от Османската империя. Вероятността да се получи такава компенсация е равна на нула, но моралния ефект би бил огромен. И когато един такъв сложен и неразрешим въпрос остане отворен, много от днешните чувства на благодарност и признателност едва ли биха били факт в голяма част от русофилско настроеното общество в България. Вметката е по подобие на отворения въпрос с Турция за източно тракийските изселници и тяхното изгубено имущество през 1913 година, което действа като спирачка, от емоционална и морална гледна точка, за едни по - нормални междуобществени взаимоотношения в днешно време. Разбира се въпроса с усещанията към Турция е доста по - сложен, но това беше един не лош пример.

.Има една приказка - "пито-платено". Народното събрание на Княжеството се съгласява да изплати окупационния дълг и го прави. Платена е сумата от 27 млн. Френски франка.(България е част от ЛВС и затова дългът се изчислява във френски франкове). За Източна Румелия също е договорен погасителен план, но с обявяването на дефолт от страна на Русия(пре 1918), новия правен субект СССР няма отношение към вземанията и дълговете на царска Русия(която към същия момент вече не съществува) При която и да е бизнес сделка користта е неизменна част на 100%. Разглежданата не прави никакво изключение. Каквото е договорено да се плати е платено. Непрецизните сметки показват, че окупационния дълг на двете автономни български провинции е изчислен и гласуван на стойност 50 млн франка, като според ЛВС златото в един франк е 0.29 грама. Следователно равностойността на дълга е 16 тона злато +. За сравнение годишния бюджет на съединена Автономна България е бил през годините, до Стамболов под 50 млн. Лева(лева е приел обезпечение по подобие на френския франк според ЛВС.) В Случая важното не е тонажа в злато(дали е 32 или 16 тона), а двустранните договорки , чрез които окупационния дълг е бил изискан и след това платен. В рамките на 3 десетилетия и отгоре сделката е била финиширана. След това тя вече е история. Няма нужда да се преиначава и определя, като бекористно дело Руско-Турската война от 1877-78. От гледна точка на руснаците, тя е завоевателна, от гледна точка на българите, тя е освободителна, с едно допълнение, че в края на краищата е имало сметка за плащане и тази сметка е била платена. От една страна е промотирана на практика услугата, от другата страна са се развързали кесиите и е платено за тази услуга. Чиста международна търговия, в която изразяването на благодарност просто е излишно. Има за това неофициален термин - пренатегане

Здравеите, Няма как да сравниш по споменатите години. В първата липсва чисто пазарният елемент. Като следствие от икономическото развитие досега няма тенденция крайни блага да поевтиняват. И като следствие от икономическото развитие е нормално потребностите на хората, в чисто материален аспект, да се увеличават с оглед на поддържането на тяхната конкурентноспособност на пазара на човешки капитал. Както виждате в Икономиката всичко е взаимосвързано и поведението на икономическият субект е продиктувано изцяло от неговите потребности - няма икономическо развитие без надграждане на човешките потребности и обратното. КГ, Браво - чисто икономически сме бедни - това е факт - най-бедната държава в Европейският съюз, с 30% от средните доходи на глава от населението и една от най-бедните въобще в Европа. Духовното богатство е съвсем друга бира. В Икономиката и като цяло на икономистите душевноста или духовното богатство - израстване нищо не им говори. Там се правят анализи на базата на точни цифри и всичко останало е както казва Браво - излишна риторика.