Vologez

Днес в Северозападните Родопи са малцина тези, които знаят нещо за бесите. Повечето знаят единствено, че това е тракийско племе. Славата на бесите като най-елитното тракийско племе е изчезнала заедно с изчезването на светилището на Дионис. Наложената от върховния жрец Вологес тайна е съблюдавана толкова строго, че само след няколко века е изтрит почти всякакъв спомен и централното светилище на Дионис преминава в света на митовете. Под ударите на християнските догми постепенно се стопява и езикът на бесите. Това е картината след 514 г., когато първите славянски дружини нахлуват в Родопите. Според една от хипотезите името на Родопите първоначално е било име на река, което в последствие се е прехвърлило върху цялата планина. Това е Доспатската река, чието тракийско име е Rodopa, означаващо „червеникаква, тъмночервена река”. Александър Арнаудов пише, че „В поречието на Доспатска река, чието тракийско име Rodopa, респ. Rudupa, не е било интегрирано в славянската езикова система до ІХ в. (Rudopa е късно), славяните са се заселили по-късно. За това свидетелства и името на част от течението на тази река – Рата, което поради запазването на краткото „а” в края е било заето след ІХ в.”. Същият автор смята, че тракийският произход на името на планинския рид Каркария над с. Дорково е доказателство, че и там славяните не са проникнали поне до ІХ в. Вероятно поради тази причина единствено в говора на с. Корово (дн. Драгиново) е засвидетелствано името на планината Родопи като „Ръдопйето или Рътопйето” Посочените факти дават основание да се предположи, че тази планина е наименована Родопи именно от бесите и че това наименование е свързано с вода. Запазените тракийски топонимни названия са връзката с най-дълбоката древност. В някои части на Северозападните Родопи славяните са проникнали по-рано – VІ-VІІ в. Пример за това е хидронимията на Чепинската река – това са речните имена Лепеница (в горната част – в района на връх Сютка се нарича р. Долдорана, което е тракийско), Абланица, Бистрица, Мътница. Това са славянски наименования. Проведените археологически проучвания през 1961 - 1962 г. също така дават основание да се предполага ранно славянско присъствие в района на селищата Нова махала и Барутин. Построените трикорабни базилики от края на IVв. и през V в. от бесите в тези селища са били опожарени и разрушени през VІІ в. Нахлуващите езически славянски групи са разрушили и ограбили тези храмове. Византия (от 395 г. Римската империя е разделена на две) е контролирала територията на бесите, но не е могла да им осигури защита от славяните. През първата половина на ІХ в. Северозападните Родопи влизат в състава на новосъздадената българска държава. Това става през 812 – 813 г. по времето на хан Крум. През 864г. християнството става държавна религия в цяла България. В Северозападните Родопи християнството вече има дълбоки корени – от IV в. бесите са християни. Това улеснява приобщаването на прабългарите и славяните към новата религия. В областта на Доспатско се смята, че славяните са от племето мораци (мърваци), а в останалата част на Северозападните Родопи (както и в по-голямата част на Западните Родопи) славяните са от племето драговичи (драговити). Приобщаването към християнството е свързано с възстановяване на разрушените храмове. От археологическите проучвания е известно, че трикорабните черкви в с. Нова махала и на върха, където днес е крепостта Цепина са възстановени и променени. В с. Нова махала това е станало в края на Х – началото на ХІ в. На върха Цепина, където е имало тракийско селище, трикорабната базилика е преустроена в еднокорабна през времето на Първата българска държава. След падането на Първата българска държава под византийско владичество през 1118 г. Северозападните Родопи са присъединени към Византия и остават във Византия чак до времето на Калоян (1197 – 1207 г.) Боляринът Иванко, убиецът на Асен І (брат на Калоян) бяга при византийците. За благодарност византийският император го назначава за управител на Пловдивска област, към която принадлежи и Чепинския район. Под претекст, че иска да укрепи района срещу българите, Иванко получава от императора право да възстанови и укрепи крепостите в Северозападните Родопи. Вероятно сегашния си вид крепостите по северния склон на Родопите (Цепина, Баткун, Варвара, Семчиново, Радилово, Дебращица, Црънча, Паталеница) са придобили по това време – 1197 г. Най-важни в тази стратегическа линия са крепостите Баткун и Цепина. Укрепил се по такъв начин, Иванко успял да се сближи и със заелия българскя трон цар Калоян, с когото подписват „съюз и договор против ромеите”. През 1198 г. Иванко вдига въстание и се отделя от Византия. Византийската войска начело с протостратора Мануил Камица е разбита при Баткун. Така цялата родопска област става независима с владетел Иванко. След почти два века Северозападните Родопи излизат от състава на Византия. Според византийския хронист Георги Акрополит вероятно след победата си над латинците през 1205 г. цар Калоян назначил за управител на Родопската област своя сестрин син Алексий Слав. Това означава, че тази област през 1205 г. е присъединена към България и, тъй като е прекалено отдалечена от столицата Търново, цар Калоян е искал да има тук много доверен човек. След смъртта на Калоян през 1207 г. Алексий Слав отказва да се подчини на неговия приемник цар Борил (1207 – 1218 г.) и се обявява за независим владетел на Родопите и Мелник. Границите на владението му не се знаят с точност. Според хрониста Георги Акрополит Слав владеел: „Планината Родопи, която се нарича и Ахридос, и нейните крепости, а също и Мелник.” Катрин Аздраха приема, че по времето на Слав областта Ахридос е имала за граници: на север – Станимака (дн. Асеновград), на юг – земите северно от Егейското крайбрежие, на изток – земите около Одрин, на запад – областта Меропа (дн. Смолянски район). За столица Слав избира крепостта Цепина, а по-късно – Мелник. В Ахридос влизат крепостите: Раковица при с. Белово, Семчиново, Симеоновец, Варвара, Беден, Баткун, Паталеница, Црънча, Дебращица, Радилово, Бяга, Пещера, Брацигово, Перперек и др. Георги Акрополит казва, че Слав бил почетен с деспотство от константинополския император Ерих (Хенрих или Анри Фландърски, по-малък брат на император Балдуин Фландърски). Слав е женен за неговата единствена дъщеря Маргарита-Изабела, родена от рано починалата му първа съпруга Агнес. През ХV и ХVІ в. Родопите се наричали Славиеви гори, вероятно по името на Слав. Дори едно селище носи името си от титлата на Слав – с. Деспотово (дн. гр. Доспат). Районът на бесите е част от областта Ахридос. Пословичната свободолюбивост на бесите е намерила своя изразител – деспот Слав. Той остава верен за две години единствено на Калоян. След смъртта му сключва множество договори, но практически не се подчинява на никого. Този статут на автономия на практика възкресява беската идентичност. След Слав районът на бесите – Северозападните Родопи – винаги има някаква автономия, дори по време на турското владичество. Деспот Слав влавдее своята област до 1220 г., след което тя е включена в границите на България от цар Иван Асен ІІ (1218 – 1241 г.). Родопчани не забравят Алексий Слав, въпреки че той управлява само 15 г. Доказателство за това е фактът, че по време на турсково владичество до помохамеданчването на Чепинския край Родопите са наричани Славиеви гори. През 1371 г. при с. Черномен край Одрин войската на балканските владетели Вълкашин и Углеш е разбита. На следващата 1372 г. войските на султан Мурад отново нахлули в България. Превзети са Северна Тракия, Загоре и Родопската област. Българското население от Северозападните Родопи оказало най-упорита съпротива. Затова спомагат многото крепости: край Брацигово, Пещера, Радилово, Црънча, Паталеница, Дебращица, Баткун, Варвара, Семчиново, Дорково, Ракитово, Батак. Особено се отличават защитниците на крепостите Баткун, Цепина и Раковица в месността Куртово. Местният историк и краевед Ст. Захариев, пишейки за крепостта Цепина, съобщава, че: „От цепинските българи в завоеванието едни са се били с турците на Куртово (това място е в Рила планина, 6 часа на юг от Голямо Белово, и е предел на Беловското окръжие, а наречено е така от тогавашния юнак Курта), а другите били в речената крепост (Цепина) – и подир превземането на Раковица още 9 месеца се били с Гази Дауд паша, но като ги насилил от три страни, от тях едни побегнали при родопския деспот, а други изпратили посланици в Пловдив при Лала Шахбедин и се подчинили на турската власт с тези условия:  да се развалят до основи всичките цепински крепости;  за всяка душа (човек) да платят по една жълтица военни разноски;  да дават десятък от всичките произведения на Гази Дауд паша;  наместо харач и други данъци, да са длъжни всичките мъже от 20 до 35 години да отиват с турската войска на битките дето и да било като помагачи (от което се и наричат от помагачи помаци);  да не зависят от друга черковна власт, а сами да се управляват духовно. Това последно предимство и до днес имат останалите непотурчени помаци българи, защото двамата техни свещеници са самовластни, те се ръкополагат, от който владика искат и не плащат никоя правдина (данък) на Агатонийския епископ в града (Пазарджик), нито после на пловдивските митрополити, които много пъти мъчеха селяните най-вече вули за бракосъчетание да взимат от техните епитропи, но цепинците, основавайки се на своите стари правдини, никога не склониха. И така селските кметове, съгласно със свещениците, самовластно си управляват своите черковни работи.” Книгата на Стефан Захариев е завършена около 1865 г., а е отпечатана през 1870 г. във Виена. От нея става ясно, че от предаването на крепостта Цепина на турците през 1373 г. почти до Освобождението Чепинските българи имат духовна автономия. Те разрушават крепостите си, разрушават през ХVІІ в. (след помохамеданчването) 218 църкви и 33 манастира от Костенец до Станимака, но опазват най-важното – духовната си независимост. Нещо повече, данъците им били използвани пак за духовни нужди. „През ХVІ в. селата от Цепино (Чепино) влизали в нахията Сарохан бейлю (дн. гр. Септември) на Татарпазарджишката кааза (околия). Те били включени във вакъф, приходите, от който отивали за поддържане на джамията „Сюлеймание” в Цариград...” До идването на турските завоеватели през ХІV в. на територията на бесите са съществували и функционирали поне 218 църкви и 33 манастира. Такова количество храмове няма никъде другаде в Родопите. Сякаш завоевателите са почувствали духовния облик на този район. Масовото помохамеданчване е единствено по рода си. Никъде на друго място не са хвърлени толкова усилия за сломяване вярата на населението. Това е косвено доказателство, че районът на бесите се е отличавал. Защо точно в Северозападните Родопи се е състояла главната битка между религиите? Може би легендата за славата на Светилището на Дионис е била жива? По някакъв начин завоевателите са разбрали, че ако надделеят тук, в земята на бесите, ще покорят Родопите и след това всички останали.

Смея да твърдя, че 99% от находките от Terra Bessica са вече в ръцете на западни колекционери. Местните иманяри са на светлинни години пред археоролозите. Останалите до много повече.

Като например: пет сандъка с артефакти от разкопките на светилището на Хера до Алков Камък, гр. Костандово, които събират прах на тавана на БАН! А къде са и двата мраморни саркофага, открити при строжа на пътя Ракитово-Ремово? Незнам само как не са изчезнали находките от разкопките на неолитно селище Ракитово, датирани около 6000 години преди Христа и се пазят в Пазрджишкия музей!

Траките са получили Евангелието (Благата вест) за идването на Христос директно от апостолите. Пръв е апостол Павел, който 20 години след смъртта на Исус (около 52 г. сл. Хр.) идва в гр. Филипи. Създадена е тракийска християнска община, защото този район тогава е бил населен с траки. За тези траки е посланието на апостол Павел „Към филипяните”. Павел създава първата християнска община и в Никополис ад Нестум. Няколко години след него в гр. Филипи идва евангелистът апостол Лука – през 58 г. През 67 г. в Рим е посечен с меч апостол Петър, а апостол Павел е разпнат на кръст с главата надолу. Това е времето на Нерон, който се проявява като гонител на християните. Той е посветен в мистериите на Митра и смята, че новият култ, проповядващ ненасилие и любов между хората, е насочен срещу империята. Римският вариант на митраизма е по-различен от източноиранския. В Рим Синът на Бога – Митра, е символ на „Всепобеждаващото Слънце” на императорите. Как митраизмът става държавна религия в Рим? „Акад. Д. Ангелов го- вори за „Богът на войниците” в Римската империя, дислоцирани от далечните източни провинции, които пренасят със себе си и своя чуждоземен кумир между І и ІІ в. Митраизмът става религия на имперското мнозинство. Постепенно Митра превзема съзнанието на по-горните обществени етажи и достига върха. Императорите Траян, Септимий Север, Нерон, Комод, Аврелий и Адриан са митраисти. Като „религия на тайнствата” митраизмът допуска до себе си само посветените, които са получили своето езотерично образование и са положили клетва „в името на Бог, който раздели (л) Земята от Небето...” . Фактът, че някои римски императори са митраисти показва, че те са станали монотеисти. Политеизмът (многобожието), характерен за езичеството, е преодолян. Монотеизмът е крачка напред в процеса на изчистване на вярата. Това е вярата в Единния Бог, приемане върховенството на Бога. За римското общество, приело божествения пантеон от гърците, е бил характерен политеизмът. Дори са обожествявани римските императори. Митра е Богът Слънце. Последователите на Митра са били посвещавани по време на специални мистерии. Константин I Велики е желаел да бъде посветен в мистериите на Митра, но му било отказано “заради неизкупимия характер на неговите престъпления” . Този отказ провокира амбициозната натура на Константин и той се насочва към християнството, което също е монотеистична религия и което му обещава чрез Светото Кръщение пречистване и опрощение. През 284 г. император Диоклециан поел властта в Римската империя. За да стабилизира държавата той въвел тетрархията като форма на управление. Според нея империята се деляла на Източна и Западна, всяка от които се управлявала от Август. Двамата Августи можели да назначат по един свой помощник – Цезар. Така империята се управлявала от четирима, поради което това управление е наречено “тетрархия”. Диоклециан избрал за втори Август Максимиан Херкулий. Двамата определили за цезари съответно Констанций Хлор – цезар на Максимиан, отговарящ за Галия и Галерий – цезар на Диоклециан, отговарящ за балканските земи. Когато през 305 г. Диоклециан и Максимиан се оттеглили от властта Констанций Хлор (баща на Константин Велики) и Галерий станали Августи. През 306 г. Констанций Хлор умрял и войската провъзгласива синът му Константин за Август на Западната Римска империя. Максенций, син на отказалият се от властта Максимиан, оспорил правата му. Спорът бил решен в битка край Рим през 312 г. Константин победил и окончателно се утвърдил като Август (Император) на Западната Римска империя. Именно за тази битка при Мулвийския мост край Рим през 312 г. се отнася разказът за съновидението на Константин. Преди битката той имал видение, според което ще победи със символа на кръста. Историците спорят дали кръстът е християнски или има древен езически (соларен – слънчев) произход. Константин видял кръста и надпис: ”С този знак ще победиш” (”In hoc signo vinces”). Той наредил на войниците си да поставят на своите щитове християнския символ лабарум (кръст). Това е началото на възхода на християнството. През следващата година в Милано Константин Велики заедно с източния Август Лициний издават прословутия Медиолански (Милански) едикт (указ), според който се обявява веротърпимост в империята. Преследванията на християните спират. Нещо повече – връща се отнетото им имущество. През 320 г. Лициний се отмята от Миланския едикт и започва ново преследване на християните в източната част на империята. Това води до война между Константин и Лициний, като през 324 г. Лициний окончателно е разгромен и отстранен от властта. Константин Велики обединява двете части на империята и става единствен владетел. Това му дава възможност да проведе много реформи, една от които е в областта на религията. През 325 г. в Никея е проведен Първият вселенски християнски събор. В него участват 2048 епископи: “Константин започва с догмата за единосъщието на Отец, Син и Св. Дух, откъдето извежда, че Исус е Синът, че е едно с Отец и следователно Бог. За почти всички присъстващи религиозни авторитети това твърдение е скандално. Над 1700 души от прелатите напускат събора като оторизират най-изтъкнатия, епископът на Александрия и д-р по вяра, Арий, да защити позициите им. Константин отстранява опонентите си, но от личността на Арий е все пак респектиран. Въпреки всичко догмата за божествеността на Исус е приета от останалите на събора около 250-300 души, което представлява едва 15 процента от всички първоначално явили се в Никея. Оттук започва ерата на римското християнсто, активирано от имперските амбиции на Константин І. Християнският гностицизъм, насърчаващ духовното търсене, не приема едно такова решение за божествения свят и е подложен на вековно преследване. Онези християни, арианите, които изповядват изначалното християнство, правещо разлика между Бог Отец и Син, са наречени „еретици”. Постепенната преориентация на Константин I Велики към християнството може да бъде проследена по монетите, които сече. На реверса на константиновите монети до 310 г. е изобразяван Марс, който е символизирал тетрархията. Това е времето, когато Константин I все още се утвърждава на мястото на баща си Констанций Хлор като западен Август. Почувствал се легитимен Август, той дава воля на вътрешните си убеждения. През 310 г. на реверса на неговите монети се появява Аполон – Богът на Слънцето. Но ние знаем, че източният бог на Слънцето е Митра. Това е времето, когато той желае да бъде посветен в мистериите на Митра. Надписът на монетите гласи: ”SOLI INUICTO COMITI” (“Спътник, непобедимото Слънце”). Има монети, върху които Константин държи щит, върху който е изобразен Аполон, каращ слънчева колесница. След победата над Максенций Константин I се ориентира към християнската символика. Първоначално Константин I само толерира християнството, което е една от религиите в империята. Парите, предназначени за езическите храмове, се дават на християните. Започва строитество на християнски храмове. Християните се освобождават от военна служба, имат привилегии при назначаване на държавна служба. Императорът наредил преписването и украсяването на 50 Библии под наблюдението на Евсевий, от които до наши дни са останали само две (Синайски Кодекс и Ватикански Кодекс). Забранил робството и гладиаторството. Забранил разпъването на кръст (заменил го с обесване). Забранил убийството на нежелани деца. Започва честване на Великден. Забранил на евреите да имат роби християни и да обрязват робите. Нов етап бележи Никейския събор през 325 г., на който са утвърдени основните християнски догми, най-важната от които е догмата за Светата троица – Бог Отец, Бог Син и Светия Дух. Така постепенно християнството се превърнало в институция, подкрепяща властта на императора. Процесът на институционализиране на християнството бил завършен от император Теодосий I Велики (378 г. – 395 г.). Той провежда Втория вселенски църковен събор в Цариград през 378 г. На него окончателно се утвърждава Никейския символ на вярата – Светата Троица. Епископът на Цариград става патриарх с власт, втора след епископа на Рим (Папата), понеже Цариград е втори Рим. След събора император Теодосий I Велики издава специален едикт от 391 г., според който християнството става единствена държавна религия. Всички други религии се забраняват. Обръщането към християнството става задължително. Езичеството става престъпление срещу императора. Започва преследването на езичниците и рушенето на старите езически храмове. Появяват се тълпи от “нови християни”, времето на веротърпимостта, на чистата вяра и чистите взаимоотношения в раннохристиянските общини са отминали… Така от І до ІV в. се сменят две нови религии – идва митраизма, който е сменен от християнството. Най-важният празник за митраизма е Денят на Раждащото се слънце – 24 декември. Тогава най-късият ден в годината започва да нараства и това символизира възраждането на природата. Този ден е денят на голяма Сурва (Сарва). Тръгват сурвакарите с пожелания за здраве и благоденствие. Митраизмът е религията на Аспаруховите българи, които идват малко по-късно от прародината си Бактрия (Балхара). Денят на Митра (Синът на Бог Зерван, наричан още Сурва, Айон, Сатурн) съвпада с римските сатурналии и гръцките кронии. Този ден става Рождество Христово (Коледа). Исус се ражда и тръгват коледари и сурвакари с пожелания за здраве и берекет (плодородие). За траките 24 декември е Денят на Дионис, който също е Син на Бога, символизиращ плодородието и обновяващата се природа. Ето защо апостол Павел и евангелистът апостол Лука намират толкова благоприятна почва за разпространението на новата вяра при траките в гр. Филипи и Никополис ад Нестум. Името на Бога е друго, но много от нещата съвпадат, а и Исус толкова много им напомня за тракийския Орфей, който казва „Мой бог е Любовта”, а първият му закон е: „Кръв не проливай!” Първите християнски мисионери при траките Карп и Ерм сравнявали християнството с орфизма. Появила се икона със Св. Орфей. Но после те забелязали, че Орфей става при траките по-популярен от Исус и иконата на Орфей била изхвърлена. Записано е: „И траките като губеха езическата си вяра, забравяха и езика си. Бе забранено да произнасяме името на Орфей, но ние скритом пеехме песните му.” След като християнството става държавна религия по времето на Константин І Велики тръгват мисионери и към Родопите. Тук бастионът на древната вяра е земята на бесите – Северозападните Родопи. Александър Арнаудов смята, че „под Северозападни Родопи разбираме частта от Западните Родопи, заключена от р. Яденица и седловината Юндола на Запад, долината на Фотинската река на Изток, Доспатската котловина на Юг и Тракийската низина на Север” . Според Ал. Арнаудов: „Най-старите обитатели на Северозападните Родопи според писмените известия са траки от племето беси. Това е било едно от най-войнствените и най-известни тракийски племена, населявало и част от Тракийската низина.” Арнаудов смята, че покръстването на бесите започва след 366 г. от епископ Никита от Ремесиана (Бяла Паланка). Никита от Ремисиана е роден около 335 г. През 366 г. той е бил на 28 г. и е получил високо образование в Рим, проповядвал е в Солун, Филипи, Епирския бряг и Бяла Паланка (между Пирот и Ниш). Вече като прославен мисионер и дакийски епископ е бил изпратен от Рим при бесите. Според биографа на Никита Ремесиански епископът на Нола Павлин бесите са приели християнството около 396 г. Тази дата е приемлива, защото през 391 г. Теодосий I Велики забранява езичеството и езичниците са преследвани. Никита Ремесиански живял и проповядвал десетки години сред бесите. Той написал 6 книги за оглашените във вярата:  първата е за готвещите се към вярата;  втората – против езическите заблуждения;  третата – за вярата във Височайшето същество – Бог;  четвъртата – против родословието;  петата – за символа на вярата;  шестата – за жертвата на пасхалния агнец. Запазена е изцяло петата книга и части от останалите. Написал е още “За падналата дева”, с което призовава към покаяние и “Te Deum”. Никита Ремесиански е предизвикал дълбока промяна сред бесите. Той е въздействал не само с проповедите, но и с начина си на живот. Той бил образец на мисионер. За резултата от дейността му пише Св.Павлин от Нола: ”Каква промяна ! И колко е достойна тя ! Непроходимите и кървави дотогава планини, които криеха разбойници, сега станаха жилище на монаси – труженици на Христовия мир. Където имаше зверски нрави, сега живеят люде, кротки като ангели. В пещерата, където се криел разбойник, сега се подвизава праведник”. Около дейността на епископ Никита има някои спорове. Преди всичко той е епископ на Дакия и някои изследователи се съмняват, че е могъл да обиколи целите Родопи: ”Описаните от еп. Павлин събития несъмнено се отнасят за региона на Родопите, които са били родината на бесите, но тук възниква въпросът: Обхващала ли е мисията на Св. Никита целите Родопи или само северозападната й част, която е била в близост до Дакия?” Отговорът на този въпрос е лесен – като се има предвид, че територията на бесите е Северозападните Родопи, не е било необходимо да обикаля целите Родопи. Има спор и за това дали Никита Ремесиански е написал Библия Бесика. За нея споменава в една своя проповед през 399 г. Св.Йоан Златоуст. Почти е сигурно, че библия Бесика съществува, по-трудно е да се каже дали е превод на езика на бесите с неизвестни тракийски букви. Възможно е богослужебните книги да са преведени на бески език с гръцки букви. Той е проповядвал на бески език и навярно е научил много за вярата на бесите и за Орфей. Християнството, което е проповядвал, е било много близко до орфизма. Празниците са били по едно и също време: Рождество Христово (Коледа) съвпада с Дионисиите на 24 декември, а Великден (Възкресени Христово) съвпада с Пролетните дионисии. Евангелията, донесени от Никита Ремесиански, са говорели с думите на Орфей: ХРИСТИЯНСТВО ОРФИЗЪМ „Люби ближния си!” „Не убивай!” „Аз съм пътят, истината и животът.” „Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. „Мой бог е любовта.” „Кръв не проливай!” „Познай себе си и ще познаеш Вселената и Боговете!” „Помощ на слабите, утешение на страдащите, надежда за всички” – това е мотото на Орфей. Орфиците вярвали, че ако водят чист, добродетелен и хармоничен живот, ще се слеят с божественото. Колкото и дълбоко Вологес да е скрил всичко, свързано със Светилището, не е било възможно бесите да не са съхранили спомен за Орфей, за песните и думите му. Ясновидецът Орфей е оживял, възкръснал е чрез Евангелието, донесено от Никита Ремесиански. Тези думи са били утеха и са носели мисъл за спасение. Тези думи са възкресили надеждата. След 13 века орфизмът във варианта на ранното християнство възкръсва като Феникс от пепелта. За прехода към Христос чрез Орфей е писано много. Ето какво казва богословът изследовател А. Д. Дмитриев: „На християнските фрески се среща твърде често образът на певеца Орфей. Отначало рибата и агнето не са имали връзка с Исус – преходът е от делфина към рибите, а след това – към жертвеното агне. Едва в ІV в. се явява атрибутът агне, свързан с Исус”. Делфинът е свързан с Орфей и аргонавтите. Щом като другите народи помнят Орфей и делфините, изобразяват го по фреските си, как няма да го помнят бесите? Колкото и да е обругаван от жреците, колкото и тежки да са били забраните да се споменава Орфей, народната памет е жилава и го е съхранила. И Орфей, както и Исус, е бил в царството на мъртвите и се е върнал. През 396г. Никита Ремесиански е триумфирал. Той е присадил, както казва Н. Гигов, филиза на християнството върху дървото на орфизма. Ключът на успеха му е бил превеждането на Светото писание на бески език. К. Динков пише: „Според запазено историческо известие, тракийското племе беси, което живяло в Родопите, притежавало през V в. на свой език книгите на Светото писание и извършвало богослужение на свой език”. Приобщаването на бесите към християнството е било важно събитие за Рим. По този повод Св. Павлин от Нола е написал поема за епископ Никита Ремесиански, в която четем следното: „Бесите с корава земя, с корава душа, по-студена от своя сняг, сега станаха овце и се събират под твое предводителство в егрека на мира. Те, ненадвити никога във война, те, които отказаха да превият врат под робството, сега радостно го превиват под ярема на истинския господар. Сега бесът, богат с цената на труда, повече ликува, защото по-рано търсеше злато в земята с ръце, а сега събира с мисълта си небесно злато. Дето по-рано владеяха зверски нрави, сега там виреят ангелски обреди; в пещерите, в които по-рано живееше разбойник, сега се крие праведен човек.” Заслугите на Никита Ремесиански са били почетени подобаващо от Рим. Орфическите обреди са били практикувани на открито. За орфиците най-добрият храм е природата и посрещането на изгрева на слънцето е ставало на някой връх или скала. Това е трябвало да бъде променено. Вероятно с помощта на Рим е започнало строителството на първите храмове. В района на бесите се появяват множество раннохристиянски (ранновизантийски) трикорабни базилики, характерни за този период – V в. При археологическите проучвания в Северозападните Родопи през 1961 – 1962 г. са разкрити останки от ранновизантийски църкви край с. Барутин, с. Нова махала, с. Сърница, гр. Ракитово, гр. Костандово, с. Дорково, с. Голямо Белово. Тези църкви от V в. са още едно доказателство, че територията на бесите, приели християнството по това време, е именно Северозападните Родопи, а не Средните Родопи (района около в. Голям Перелик), както смята Н. Гигов. Особено впечатляващи са църквите в Ракитово и край с. Голямо Белово (на връх Спасовица над селото, където стърчат останки от голяма базилика и внушително градище). Вероятно това може да се обясни с факта, че гр. Ракитово и с. Голямо Белово са били центрове на епископии: Ракитово – център на някогашната епископия Влептос, а с. Голямо Белово – център на старата епископия Левки (от гръцки Бяла). Църквата в Ракитово се намира в месността Николица (наричана още месност Манастир Св. Никола). Там при строежа на параклис през 1923 г. са попаднали на основи на стара зграда. Има предание, че мястото на параклиса не е избрано случайно. Ракитовец от рода Божанови преди това сънува, че това е свято място. Параклисът е построен с дарения и стените му лежат върху стари зидове. Тогава проучвания не са правени. По-късно, когато през 1962 г. започва строителството на стадион в Ракитово, булдозер попада на зидове от жилища, църква и гробове. И тъй като точно по това време се проучват останките от църкви в района по програма на Пазарджишкия исторически музей, са изпратени археолози, които първоначално правят два сондажа. Резултатите от сондажите са положителни и започват редовни разкопки, завършили с разкриването останките на раннохристиянска църква и некропол. „Църквата е трикорабна със средна дължина 32,25 метра и ширина 17 метра. На изток тя е завършвала с три различни абсиди. Средната, която е голяма, е била тристранна отвън и кръгла отвътре, а страничните две са били отвън и отвътре кръгли. На запад църквата е завършвала с един притвор, който е бил фланкиран от север и от юг с по едно допълнително помещение. Северното, което е разчистено, завършва на изток с абсида. Вероятно и южното е завършвало по същия начин, както се вижда от разчистената му малка част от източния му зид. Върху квадратното пространство, което се образува от пресичането на главния кораб с напречния, вероятно се е издигал купол, който е почивал върху четири арки, които са били перпендикулярни една на друга. Главният кораб на базиликата е бил отделен от страничните с по три зидани стълба (пиластъра). Стълбовете са строени от тухли и хоросан и почиват върху стилобатна стена от камък, широка 1.30 метра. Тези масивни зидани стълбове са имали кръстовидно сечение. Те са били свързани помежду си с арки. Пиластрите са на разстояние 1.60 метра един от друг. Средният кораб е бил широк 6.75 метра, а страничните по 3 метра. Две врати от север и от юг са осигурявали достъп в трансепта направо отвън. Наосът е кореспондирал с притвора чрез три врати, отговарящи на трите кораба. В пода на централната абсида бяха разчистени останките на малка крипта, в която вероятно са били пазени мощите на някой светец. Притворът е дълбок 3.5 метра и широк 14 метра. Той е бил двуетажен, за което говори запазената част от каменна стълба, намираща се в западната му стена между централния и северния му вход. От притвора се е влизало в северното и южното помещение. Северното помещение е 5 на 3 метра и подът му в източната част – в абсидата, е издигнат 0.20 метра над пода на помещението. Тук беше открита вдълбана в пода писцида във форма на кръст, чиито стени бяха облицовани с тухли. Явно това помещение е служело за баптистерий. Отвътре по стената на абсидата имаше запазени стенописи в два пласта. Както показва цветната гама, те са от два периода. Как е било оформено южното помещение и за какво е било предназначено, сега не може да се каже, тъй като не е разчистено. Три врати са извеждали от притвора в широк двор, който е бил ограден със стена от камък на кал, широка 0.70 метра. Интересно е оформена западната фасада на базиликата. Трите входа на западната стена на притвора се намират в по една полукръгла ниша. Подобно оформяне на фасада на други паметници засега не ни е известно. На западната стена на притвора отвътре беше запазена варова мазилка. С такава мазилка бяха измазани и стъпалата за втория етаж. В наоса, по южната апсида, имаше запазени стенописи. Явно наосът и страничните помещения при притвора на базиликата са били покрити с фрески, а притворът измазан само с бяла мазилка. Зидовете на базиликата са дълбоко фундирани. Основите слизат на дълбочина 1.70 метра и се издават с 0.20 метра навън от стените като цокъл. Суперструкцията е от камък и бял хоросан, в който е примесено много малко количество едро счукана червена тухла.” По останките археолозите констатират, че базиликата в местността Николица била два пъти разрушавана и възстановявана. След второто разрушаване са затворени проходите между пиластрите на южната стена и страничните входове на наоса. Зазидана е и триумфалната арка. Църквата в месността Николица е била разрушена вероятно през 17 в. след помохамеданчването на Чепинския край, но некропола (гробището) около нея е използвано до 19 в. Тя е една от най-значимите раннохристиянски базилики. В доклада си археолозите пишат: „Ако направим анализ на основните форми на плана на базиликата от Ракитово ще видим, че в общи линии и принципи тя повтаря плана на църквата „Св. София” в София. И в нашия случай има съчетание на трикорабна засводена базилика с плана на свободния кръст, както отбелязва Н. Мавродинов за църквата „Св. София”. Дори средната абсида има същата форма. В базиликата от Ракитово обаче двете отделения на трансепта са по-обособени и завършват на изток с по една полукръгла апсида, тъй както завършват страничните кораби на Еленската църква при Пирдоп. И в базиликата в Ракитово притворът е бил двуетажен, както притворът в „Св. София”. С двуетажния притвор нашата базилика се свързва и с базиликата в с. Голямо Белово. Подпорите, които разделят трите кораба, са също стълбове и имат еднакъв градеж. Притворът е също фланкиран от две помещения, едното от които е било баптистерий, както в базиликата в с. Голямо Белово и в Еленската църква. Само че при нашата базилика западната фасада е по-разчленена, по-раздвижена. Без да се впускаме в по-големи подробности от казаното дотук се вижда, че базиликата в Ракитово ще трябва да отнесем към същото време. И тя принадлежи на раннохристиянската епоха.” В Костандово в месността Рангела, в двора на Асен Милов е открита ранновизантийска църква с гробище, която е била преправяна през Второто българско царство. Югозападно от Костандово в месността Беглика край невисока могила са разчистени останки на стара църква, която е поправена и използвана и през Средновековието. В месността Барата, наречена Пожар грамада и Черквище, западно от Костандово са открити останки от ранновизантийска базилика. Струпването на толкова църкви от V в. край Костандово показва, че то е било централно селище. Според Коледаров може би то, а не Ракитово, е било център на епископията Влептос. Трикорабна базилика е открита и край с. Барутин, която е изградена през V в., разрушена през VІІ в. (вероятно от прииждащите славянски вълни). Край с. Нова махала е разкрита трикорабна базилика от V, в която е опожарена през VІІ в., вероятно от славяните; през Х или началото на ХІ в. върху основите й е построена нова църква, опожарена през ХІІ в. В крепостта на с. Баткун, която заема площ 22 дка има 2 църкви. Крепостта Цепина (с площ 25 дка) е проучвана 20 години от археолозите, като началото на разкопките е през 1962 г. Недялка Гиздова, работила там през цялото време пише, че: „Мястото на крепостта Цепина е било обитавано от траките. През желязната епоха тук е имало тракийско селище, което просъществувало през римската и късноантичната епоха, за което говорят намерените от това време находки. През ранновизантийската епоха V-VІ в. на върха й била издигната трикорабна базилика, която била преустроена в еднокорабна църква по времето на Първата българска държава. Тази църква през късното средновековие е била унищожена при изграждането на водохранилището.” Направените археологически проучвания на района на Северозападните Родопи през 1961 – 1962 г. са недостатъчни, но те доказват по безспорен начин, че целият район (включително с. Баткун – бившата столица на бесите Бесапара) е осеян с трикорабни базилики от V в. Сърцето на този район – Северозападните Родопи – е връх Сютка. И тъй като бесите са имали светилище на Дионис на най-високия връх, то това безспорно е връх Сютка. Краеведът-изследовател Стефан Захариев казва, че в района на Ракитово започва една пещера – Язница или Агница, която е дълга много километри, минава под Авраамовата планина и излиза чак в Разложко. Това означава невероятна и непроучена до този момент пещерна система. „От Ракитово, ¼ час към юг, има една пространна пещера, която помаците наричат Язница или Агница, и казват, че толкова била дълга, что-то краят й излазил зад Авраамова планина в разложко, но опасно е да ся влиза надалеч, защото вътре живеят мечки и други зверове.” Известно е, че най-същностната част от мистериите, в т. ч. и свързаните с Дионис, се е извършвала в пещери. Наличието на такава огромна непроучена пещерна система в района на Ракитово около връх Сютка може би означава, че централното светилище на Дионис в по-голямата си част е било в тази пещера, която в района на връх Сютка е имала изход във вид на ротонда и там са се извършвали прорицанията. Жрецът Вологес просто е затворил входовете към пещерата, покрил е ротондата и светилището е изчезнало за света. Да се намери светилището в такъв случай означава да се открият входовете към пещерата. Пещерата носи името Язница или Агница. Ако е Язница, значи, че от нея изтича вода. Ако е Агница (Агни е източния бог на огъня), то може би показва, че в нея е горял жертвеният огън, божественият огън. Скриването на светилището от Вологес не е можело да стане, без да се изселят бесите от селището, което обслужвало светилището. Селището е останало безименно. Ракитовци го наричат просто месност Кулата-Градот, но все още има предание, че около Градот и Кулата има вход към великолепен храм, че някои от местните хора (помаци) са влизали в този храм почти до началото на 20 век. Приемайки християнството, бесите са отдали почит на Орфей. Орфеевото слово под формата на християнство е стигнало до тях. Осемнадесет века след смъртта на Орфей орфизмът е възкръснал и Родопите в духовно отношение са се присъединили към цивилизована християнска Европа. Едновременното приемане на християнството от бесите показва, че този жилав народ е запазил племенните връзки. Той продължава да съществува като общност, да спазва ритуалите си и езика си. Веднъж възприели християнството, бесите трябвало да приемат и християнските догми. Трябвало да влязат в новопростроените църкви – трикорабни базилики, и да пеят християнските химни. Това вероятно е било трудно. Скоро са започнали репресии, целящи да изкоренят тракийските обреди и духът на орфизма. За малко повече от един век – от 396г. до 514 г. – съпротивата на бесите е сломена. Беският език е почти забравен. А през 514 г. бесите вече с оръжие в ръка бранят християнството при опитите да бъде променено. Краеведът Петър Гелин от Ракитово дълги години събира автентични разкази, песни от района. Събрал е речник от няколкостотин стари думи, показващи един уникален диалект. Според него поне 30 думи се срещат само в този район – Северозападните Родопи. Може би Петър Гелин е събрал няколко зрънца от беския език?

Ок.

Прекаляваш!

Понятието "триумфална арка" за Николица е използвано от археолозите, проучвали базиликата Николица. Проучванията са извиршени от археолога Йорданка Чангова и Анета Шопова, като резултатите са публикувани със заглавие "Архиологически проучвания във Велинградски район", Родопски сборник, том 2, издателство на БАН, София, 1969 год., стр. 198-201. Идеята, че Николица е била център на епископия, може да бъде подкрепена с доказателство от същия доклад. Археолозите пишат, че освен трите основни корпуса са открити и две фланкиращи помещения от двете страни на базиликата. Северното помещение е с размери 3 на 5 метра, оформено от изток с полукръгла абсида. Част от абсидата е издигната на 20 см от пода. Там е открита вдлъбната в пода писцида във форма на кръст. Явно това помещение е служело за баптистерий, там са извършвани кръщенета. Според представителите на църквата това е характерно за епископска църква.

Уникално светилище на Острец http://gradvelin.com/display.php?m=news&n=2009-08-09-prezentacia-diana-gergova

:tooth: :tooth: :tooth: Просто не се стърпях! Извинявам се! Църквата в местността Николица Църквата в местността Николица, гр. Ракитово е раннохристиянска, трикорабна, кръстокуполна базилика. Построена е през периода ІV – VІ век от тракийското племе беси, което в края на ІV век приема християнството от мисионера епископ Никита Ремесиански. Съществувала е до средата на ХVІІ век, разрушена до основи след помохамеданчването на Чепинския край. Два века е забравена, но некрополът около нея се използва до ХІХ век. Върху останките й е построен параклис през 1923 година. Базиликата е разкрита от археолозите през 1962 година. Размерите й са 32 х 17 метра. На изток тя завършва с три различни апсиди. Средната е тристранна отвън и полукръгла отвътре, а страничните са кръгли отвън и отвътре. На запад църквата завършва с притвор, който е бил на два етажа. От двете страни на притвора са построени допълнителни помещения, завършващи с кръгли апсиди. Северното помещение е разчистено и е било баптистерий, а южното не е разчистено, защото попада под стадиона. От притвора се е влизало в главното помещение (централения кораб) на църквата през Триумфална арка. На запад притворът е завършвал с три полукръгли ниши, което е уникален архитектурен елемент – подобно оформяне на фасада на църква не е открито до момента. Стените на църквата са с дебелина 1.30 метра. Основте й са на дълбочина 1.70 метра. Върху квадратното помещение, което се образува от пресичането на главният кораб с напречния, се е издигал купол, който е почивал върху четири перпендикулярни една на друга арки. В църквата се е влизало освен от запад през притвора и Триумфалната арка и директно от север и юг през врати на страничните помещения (кораби). В пода на централната апсида е открита малка крипта, в която са съхранявани мощите на неизвестен светец. По своята архитектура тази базилика е сходна на църквата „Св. София” в София, на базиликата над Белово, на Еленската църква при Пирдоп, които са построени през същия исторически период.

И така, ето го отговора на внука: ИСТИНАТА, САМАТА ИСТИНА И ЦЯЛАТА ИСТИНА ЗА ИЗВЪРШЕНОТО ПРЕДАТЕЛСТВО СПРЯМО ВАСИЛ ЛЕВСКИ И БЪЛГАРСКАТА НАЦИОНАЛНА РЕВОЛЮИЯ ПРЕЗ 1872 Г. Ти може и да си Исус Христос, но когато се появи поне един Юда, с тебе е свършено, камо ли цяла дузина. Битието потвърждава това, господа изследователи... Откакто Васил Левски се е изгубил от полезрението на българина (.ІІ.1873 г.), мине се-немине време, па току се пръкне някой пишман изследовател, “окачи” портрета на Апостола върху злополучните си страници и почне да бълва такива змии и гущери срещу поп Кръстю из Ловеч, че ум да ти зайде и друг да ти дойде! Последният “удегеец”, който се напъна да се упражни по темата, е г-ца Велислава Дърева. (В. “Дума” от 03.12.2003 г.) Дрън-дрън... Видяла жабата, че коват вола, и тя навирила краката. Във ІІ част на злополучната си статия Дърева нахакано твърди: "Историята е такава, каквато е. Тя не може да бъде поправяна, пре-правяна и подменяна, понеже е някому неудобна, неугодна и неизгодна.” Призовавайки другите, г-ца Дърева извършва тъкмо обратното! ... Тя буквално пренаписва, по-скоро, преписва цялата история за предател-ството на поп Кръстю спрямо В. Левски от ловчанските дейци - Марин Поплуканов - председател на Ловчанския комитет, сестра му Величка Поплуканова Хашнова, братята им - Тодор, Илия и Христо, Димитър Панталонаджията (техен братовчед), Димитър Пъшков, Димо Драсов, Анастас ХuTpoB, Тодор Хинов, Г. Кирков; от Любе Каравелов, Иван Вазов и Захари Стоянов; от бр.2, април 1879 г. на русенския в. “Славянин”; от Димитър Т. Страшимиров, пров. Иван Унджиев; и от Васил Пандов Шанов (все отбор юнаци), които (чели - недочули) искаха да канонизират в историята поп Кръстю като единствен и вечен предател на Левски. За основен аргумент, “уличаващ” поп Кръстю в предателство, Дърева сочи телеграма № 1117 от 24 ноември 1872 г., изпратена от софийския мютесариф (окръжен полицейски началник) Мазхар паша до неговия търновски колега. Тази телеграма е преведенана два пъти (1937, 1952 г.) от турколога Васил Пандов Шанов и трети път (1973 г.) от Мария Михайлова - Мръвкарова, също турколожка. Тъй като не умеем да боравим по комунистически, за разлика от Дърева, която цитира само тенденциозния втори превод на Шанов (1952 г.), защото така й е удобно, угодно и изгодно, ние ще цитираме частите, засягащи поп Кръстю и в трите превода на въпросната телеграма в техния последователен ред по години:Шанов (1937 г.): "... то заповядайте на поменатия поп Кръстю, да съобщи на господството Ви, как са устроили бунтовническо събрание в лозята на доносчика и още кои други лица участват в комитета.” Шанов (1952 г.): "... то заповядайте на доносчика, поменатия поп Кръстю, да съобщи на Ваше превъзходителство, как са устроили бунтовническо събрание в неговите лозя и още кои други лица от Ловеч са присъствали.”М. Мръвкарова (1973 г.): "... на поп Кръстю трябва да му се заповяда и обясни да каже пред Вас и полученият отговор за това какво бунтовно събрание са устроили в лозята на доносчика, а още и кои други са участвали от Ловеч.”Макар че в книгата си (“Последните дни на Васил Левски”, София, 1990 г.) проф. Димитър Панчовски допуска много повече грешки от Дърева, в коментара си на стр. 172 по третираните по-горе текстове, той е убийствено точен: "От първия превод на Васил Шанов (1937 ) и от превода на Мария Михайлова - Мръвкарова (1973) не остава съмнение, че поп Кръстю и така нареченият доносчик са две различни лица. Във втория превод на Васил Шанов (1952) съвсем определено се ак-центира, че попът и доносчикът са едно и също лице и че лозята са на попа.” (Коя ли сатанинска глава е наредила през 1952 г. втория превод на Шанов с единствената цел за сетен път да бъде компрометирана БПЦ, без да държи сметка за трагичните последици!... Причината вероятно е господстващата комунистическа система на безнаказаност.) Проф. Панчовски е убийствено точен и при коментара си за значението на турската дума “Мухбир”. Според задъхващата се, в статията си, Дърева е: "... в превод от турски на български, както и от турски на руски, на английски, на немски, на френски, на испански и на италиански мухбир означава едно и също - доносник (включително професионален), шпионин, агент (включително платен), провокатор, човек, който донася на официалната власт, издайник, подлец и дори велзевул.” А според Панчовски, в книгата му (стр. 174), е: "За тази цел прегледахме всички прави и обратни речници на турски език, които притежава Народната библиотека. В почти всички от тях срещу “мухбир” е отбелязано “който съобщава, който информира, кореспондент, дописник, доносчик”, т. е. като последно значение на тази дума се явява “доносчик”. При обратните речници за думата доносчик е отбелязано “хафийе, джурналджъ, ковджу, ифираджъ, мюнафир, лекелейджи”, т. е. никъде мухбир. А на понятието полицейски агент отговарят “сивил полис, хафийе”, т. е. никъде мухбир.” И по-нататък, на същата страница: "Зададохме си въпроса, щом поп Кръстю и “мухбир” са две различни лица, за лозето на какъв мухбир може да става дума. Мухбирът, т. е. доносчикът, за който става дума в телеграмата на Мазхар паша, г-це Дърева, е ловчанският чорбаджия Яким Стоянов Шишков (1815 - 1902), в чието лозе на 3 окт. 1871 г. (както установява и Д. Панчовски), Левски, А. Кънчев и Д. Общи, заедно с ловчанските дейци, в това число и поп Кръстю са устроили онова бунтовно събрание, за което пита в телеграмата си Мазхар паша! ... Анадънма? ... Защото същият Панчовски, с помощта на турколозите Петко Груевски и Аспарух Велков от Народна библиотека намериха не един, а два литературни източника, от които става пределно ясно едно друго, неизвестно Вам и на мнозина, значение на думата “Мухбир”. И в двата източника е отбелязано, че думата “мухбир” е: “... служебно лице немюсюлманин, посредник между българските раи (“милет и румяниян”) и османските власти.” (Пак там - 185). Такава роля на посредник е изпълнявал Яким Шишков от м. Армането в Ловеч. Сам Д. Общи пред Мазхар паша съобщава, че там, в градината (лозето) на Яким Шишков, се е срещал с Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов и с един поп, чието име не знае. Така че тези, които извъртаха, че лозето е на попа, да замезват с него. По-нататък в статията си Дърева най-безцеремонно твърди: "Има още неща, известни с абсолютна сигурност. 1. Всички заловени след Арабаконак издават... Всички с изключение на Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и Христо Ковачев... 3. Много преди телеграмата на Мазхар паша, много преди Къкрина, поп Кръстю се е отрекъл от “народната работа”, вече е нарушил “Наредата...”, вече е прекрачил клетвата..., вече е започнал да работи срещу Левски.” Колко много преди това, г-це Дърева?... Една ли, две, три или четири въпросителни да сложим, както е в тефтерчето на Левски????... Не е ли правдоподобно, че ако поп Кръстю много преди телеграмата на Мазхар паша се е отрекъл и предава на турските власти, то няма за какво софийският паша въобще да изпраща телеграма. Та нали властите щяха предварително да знаят всичко!... Или сега твърдим, че попът е издавал дребни неща, та на 24 ноември /72 г. на Мазхар паша се е наложило да пита за важното бунтовническо събрание, устроено в лозята на Яким Шишков... Да слагаме ли още въпросителни?!... Смеем да твърдим, че по комитетските въпроси поп Кръстю “разговаря” за пръв и последен път с представител на турските власти (ловчанския каймакамин) вечерта на 18срещу 19 ноември /72 г. и то принудително, след наложения му арест от страна на турската полиция в Ловеч. Ако поп Кръстю е предавал, както твърди Дърева, по-рано, то потурченият византиец - каймакамин на Ловеч Хасан бей, не би изпратил привечер на 18.ХІ. шест заптиета за ареста му, та по такъв начин да разлае всички кучета на Ловеч. Недоумяваме защо с ареста на поп Кръстю властите е трябвало да разсекретят един толкова важен за тях агент, на когото единствено са разчитали за скорошното залавяне на Левски. Ако турската полиция се беше полъгала да арестува “доносчика” поп Кръстю, тя би улеснила във висша степен останалите неарестувани сподвижници на Левски и за тях не би представлявало никаква трудност да укрият от попа идването на Апостола в Ловеч и да го изведат от там незабелязано. Прочее Левски сам щеше да скрои плана си за бягство, както е и сторил. Без да ще, тъкмо с твърдението си за поп Кръстю, Дърева обявява Левски за наивник. И, ако госпожицата продължава да вини ловешкия поп, тя трябва не само да каже, но и да докаже (без да преписва обаче от другиго) с конкретни факти първо - кога по-рано и как поп Кръстю е вербуван за доносчик, и второ - как точно, с какви средства и способи “поменатия поп Кръстю” предава Левски в Къкрина. Чакаме да видим... Хайде! Пише си Дърева, че всички заловени предавали, с изключение на Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и Христо Ковачев... Толкова ли сте сигурна, г-це Дърева, освен за Ковачев? А можете ли да отговорите на следните въпроси: "Кой предаде поп Кръстю, след като Д. Общи не му знаеше името?! Известно ли е на госпожицата, че името на въпросния поп става известно на Мазхар паша на 17.ХІ., когато в София пристигат арестуваните Марин Поплуканов и Д. Пъшков и им е направена очна ставка с Общия? На 18.ХІ. от София за Ловеч вече “лети” телеграма № 1097 за ареста на поп Кръстю, в следствие на която той и е арестуван? Защо ловчанският каймакамин задържа при себе си арестуваните Марин Поплуканов и Димитър Пъшков цели 20 дни, вместо да ги изпрати в София, при другите арестувани, където им е било мястото? Да не би да са ги угоявали... или са чоплили вълна? С кои други арестувани властите постъпват тъй - в Орханийско ли, в Тетевене, или пък в Софийско?... Да, има такъв случай, но той е пак в Ловеч! Кой предаде сестрата на Марин - Величка Хашнова?... Не е поп Кръстю, защото тя е арестувана десет дни след Марин и освободена, без последствие, часове, преди да бъде арестуван на 18.ХІ. попа? И защо на заподозряната в революционна дейност Величка каймакаминът на Ловеч издава пътно тескере за София? А можете ли да отгатнете с каква мисия пътува тя!... Известно ли е на г-ца Дърева, че веднага след завръщането си, същата Величка започва бясната си кампания за оклеветяване на поп Кръстя с т. нар. “подхвърлени писма”, които никой не е виждал; знае си ги само тя и брат й Христо? Защо Величка не отива повторно в София, този път за да се види с Левски, или не знае, че е арестуван?" Лесно е да стреляш право в челото с писалката, а други да вървят подире, за да бършат.Пише още Дърева: “Сега клеветни;ите трябва да бъдат изобличени. За най-срашни клеветници са нарочени Иван Вазов, Любен Каравелов и Захари Стоянов.”За Каравелов и Вазов ще говорим малко по-долу. Но Захари Стоянов, още сега, на наша отговорност, ще обявим освен за клеветник, за лаладжия и измамник! Не му е за първи път на бай ти Захари да борави своеволно с фактите.Спомняте ли си какво писа същият бай Захари за произхода прозвището на Левски, - че като учител в с. Еникьой през 1867 г., при прескачането на едикоя си маза в селото, “удивените” младежи нарекли скока на Апостола “лъвска крачка” и оттам - “Левски”. Мина се обаче време и българската историография откри писмо на Левски до Г. Раковски, подписано и датирано лично от него, със същото прозвище, година по-рано, т. е. в 1866 - тогава, когато Дяконът въобще не е имал намерение да ходи в Еникьой. Ами не застреля ли З. Стоянов Ботев право в челото “за по-голяма благозвучност”, разбира се, макар и Н. Обретенов да му беше изрично подчертал, че го е застрелял от упор в сърцето! Ами разветите от страх “антерийки” в “Записките...” му, не превръщаше ли той ту в крила, ту в софри, на които 5-6 души можели седнали, спокойно да пият кафе! (Става въпрос за български “антерийки”, а не за турски; прочетете повторно “Записките”, моля!) А за това, дали е бил клеветник и измамник същевременно, ще спорите с последните спомени на Марийка Сиркова - Цвяткова - укривателка на Левски в Ловеч. Каквито и противоречиви спомени да е давала по-рано Марийка Сиркова, на тези може да се вярва, защото са дадени в края на живота й:Поп Кръстю не е знаел, че Левски е в Ловеч. Не съм чула нито една дума от устата на Левски - нито по-рано, нито, когато беше у нас по Коледа, да каже нещо за попа. Това от никого не съм го чула (за предателството на попа) освен от Величка и лукановци. И те го разправяха, след като умря Николчо Сирков (1873), поп Кръстю и Христо Цонев - Латинеца (1881)... Такива глупости, докато беше жив Николчо, никой не е чувал да се разказват. Чак, когато умря Хр. Ц. - Латинеца и дойде Захари Стоянов и ни измами да му дадем архива срещу разписки и опис и да ги върне, след като напише книгата (ама ги не върна), тогава се чуха тези неща и се писаха. Тогава Зах. Стоянов написа казано-неказано, че попът е предател. Доде в къщата ни да ме кандърдисват да дам книжата (архива на Левски), тези, които десет години нито ги потърсиха, нито пък се интересуваха за мене. За тези работи повече да не приказваме.”Ако тук Дърева тръгне да оправдава бай Захари, то, преди това, трябва да снеме и обвиненията си от поп Кръстю.За Иван Вазов не може да се каже, че е клеветник; той преработва онова, което е чул или чел. Но за Каравелов не може да се каже същото, защото всичките си публикации срещу поп Кръстю, той черпи от ловчанските обвинители на попа. За него ще приведем друг случай, взет направо от първоизвора - В. Левски. Става дума за писмото на Апостола до Данаил Попов в Турну Магурели, в което му поръчва да предупреди Л. Каравелов да не го търси повече чреч вестника си: “Защото ще повярвам на някой си, дето ми казват: Брате Левски, когато и да е, Л. Каравелов ще те предаде без да иска.” И го предаде тъкмо по теркя си! Когато, след Арабаконашкото нападение, Каравелов бе принуден да бяга от Букурещ в Белград, той укрива наличния архив на Апостола в Сръбското консулство в Букурещ (вместо при Данаил Попов), откъдето турското разузнаване, посредством шурея на консула, чрез подкуп, измъква почти цялата кореспонденция. В последствие цял чувал с писма на Левски Али Саиб паша изсипва на масата в София, което рязко променя тактиката на защитата на Дякона във втората част на процеса. Без съмнение, това утежнява положението му на подсъдим. Или всичко това не е вярно?!... Май-май, оттук нататък ще се окаже не толкова лесно да се “стреля” с писалката!...Дотук беше с Дърева. Останалото в статията й е: "Вижте ме колко съм патриотично наперена!"Оттук нататък ще се постараем да турим край на всички “...неспора-зумения, зависти и укори, че е срамота вече и от циганите...”, както писа сам Дяконът. С други думи, ще пристъпим към експозицията на истината, самата истина, и цялата истина!Не е вярно, че историята и истината не могат да бъдат подменяни. Може, но само с лъжа! Тъкмо така постъпва и проф. Димитър Панчовски, написвайки поръчковата си книга “Последните дни на Васил Левски”, София, 1990 г. Той се опита да извърти историята и подмени истината за залавянето на Апостола с опашата лъжа. Видя се обаче докъде стигна България от толкова опашати “истини”. Но само с вайкане не може; то е пагубно! Затова:Истината, самата истина и цялата истина!За пътеводна звезда в своята книга Панчовски избира скалъпения разказ на Али Помак чауш, уж, пред Христо Цонев - Латинеца, който, пак уж, бил срещнал Левски при м. “Пази мост”, на път от Ловеч за Къкрина. Ашколсун, професьоре!... Нали Вие самият приемате за верни твърденията на Никола Цвятков (придружител на Левски) и на Христо Поплуканов (изпращач на Дякона), че Апостолът тръгва от Ловеч за Къкрина “Облечен в турски дрехи - вишне гюру цвят тъмновишневия, полувехти” и “турски дрехи, ален шаек”. Кажете на целокупния български народ, как заптието Али Помак позна, че така дегизираният турчин не е мюсюлманин, а християнин, за да каже, в съшития с бели конци разказ, на своя другар Оджоолу Асан: “Днес българите имат Байрам (Коледа), а този гяур ни баламосва, че отива на лозето”, като, когато се предреши Левски, и майка му не може да го познае!... Види се с просто око, че този, който е сглобявал разказа, е недогледал тази съвсем, съвсем малка подробност и сгрешил, та малко се е пообъркал.За това - Кой беше и е истинският Левски, цялата истина за разразилото се предателство и обстойна критика на книгата на проф. Панчовски, следваше да бъде написана цялостна книга за Апостола, но отде джанъм, в тази люта криза 30 хил. евро! Нейсе, ще минем и без нея.Истината е, че не трябва да се градят паметници - нито на поп Кръстю, нито на хаджи Иванчо Пенчович, нито пък дори на Дърева. За Апостола да не говорим... Да се е чуло нещо за Мемориала на Левски в Карлово от 1988 г. насам?! Не и едва ли ще се чуе някога!Единственият паметник, който заслужава българската нация, и трябва да бъде подигнат, е на умният и богат чорбаджия Костаки х. Костов от Плевен! (Говорим сериозно, лека му пръст!) Защото той заповяда “тайно на х. Стани” х. Станчов Врабевски от Тетевене организацията и нападението на турската поща в Арабаконак през септември 1872 г., извършено от недисциплинирания и самонадеян Димитър Общи и Стоян Костов Пандура (Войводата) с дружината си. Следователно, планът за предателството е изграден не в Ловеч, а в Плевен в ранната пролет на 1872 г. Пълна информация за това откритие черпим от най-чистия литературен източник, какъвто се явява личното тефтерче на Апостола. На стр. 108 Дякон Левски е записал: "Костаки х. Костов от фев (руари) 6 (1)872: писмо. Заповяда тайно на х. Стани за 6 души юнаци, Стояна с дружината му да им заплати по една пушка, един нож, по един револвер и да им дава по малко тютюн за по пътя." Текстът е написан с молив и плътно зачертан, разчетен е Димитър Т. Страшимиров и е изве-ден от него с черен молив на стр. 111. (Виж Личният бележ ник на Васил Левски, К. Възвъ-зова, София, 1987 г.) Апостолът записва този текст, когато за последно влиза в Ловеч или малко преди това, но не по-рано от 12.12./72 г. От кого Левски получава тази информация, не може с точност да се каже; по всяка вероятност ще да е дал Николчо Сирков, когато е занесъл тревожното писмо на Величка Хашнова до Апостола в Троянско, с цел да заблуди Левски, че ловчанските дейци му остават верни и той може необезспокояван да влезе в Ловеч. Но, че информацията е истинска, няма никакво съмнение. Листът е срязан наполовина и календарната дата - 4 декември, липсва.Ако съпоставим писмото на Левски от 6 февр. 1872 г. до Костаки х. Костов с цитирания по-горе текст от тефтерчето, като в същото време сравняваме паралелно показанията на заловените революционни дейци, взети от съдебните протоколи, както по време на предварителното следствие в Тетевен, така и по време на съдебното дирене в София, и по-специално показанията на чорбаджиите х. Станю х. Станчов Врабевски, Петко Милев - Страшника, Д. Общи и другите, ще се убедим напълно, че двигател на всички трагични събития, разразили се от пролетта и до края на 1872 г. в Орханийско, Етрополе, Тетевен и Ловеч, е плевенският чорбаджия Костаки х. Костов. Така например при разпитите пред Извънредната комисия в София Въльо Станчев, Стоян Костов Пандура, Йото Генков, Марин Станчев, Лечо Николов Ковача, Ца-ко Генчев, в присъствието на Петко Милев - Страшника (колко са били страшни с х. Стани, оле-мале, щом като са плакали пред Мазхар паша) обвиняват отново в организирането на обира в Арабаконак х. Станю Врабевски и Петко Милев. (Виж “Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд”, стр. 132). Ха сега върнете се малко назад и прочетете повторно цитирания текст от тефтерчето. Поради важността си, писмото на Апостола от 6 февруари ще цитираме изцяло:Почитаемий господине "... в Плевен,Няколко пъти изпращахме хора в градът ви да свикат и съберат там хора от чиста българска кръв и да съставят частен революционен български комитет, който да работи за освобождението на поробеното ни и бедно отечество по наредбата на Цен (тралния) комитет в Българско. Това се понареди и по думите на членовете на ч(асния) к(омитет) в градът ви сочи твърде доб(ъ)р успех в предприятието. А йоще за по-добре и по-безгрижно да се работило, казват всички членове за вас, г-н Костаке, че ако съучаствувахте и вие в това свято дело, то всичко щяло да върви по по-доб(ъ)р ред; нямало и от кого вече да се боят, че ще ги узнай и предаде в неприятелски ръце. Затова току щом се писа в ЦК и отреди се В. Лъвский да до(йде) и да ви съобщи за (в)сичко като на изпитан и доб(ъ)р родолюбец. В. Лъвский до(й)де и повикал ви е веднаж, вие сте казали: “Ще до(й)да надвечер”, и не дошли сте. Повикал ви е втори път, вие сте казали: “Ще до(й)да сабахлен рано” и не дошли сте. Човекът ни се бави 5 дена в градът ви по-многото заради вас. Вие по каквито извиненията (в)се не сте намерили време да се срещнете с него, под което ЦК разбира, че вие или не щете да (в)земете участие в народното ни дело, та търсите причини, или пък ви е страх да подадете ръката си на другите съучастници, за да не би пропаднали, или чакате наготово свобода(та)?! За всичко това да ни явите с приносящият ви, та ЦК по длъжността си йощ веднаж ще ви каже и свършува за (в)сякоги. Думата ни е тук, ако ви е страх да подадете ръката си на съучастниците ви там в час(тния) комитет, за което си има колаят.А за да не губи ЦК, защото е и йощ сиромах откъм паричките, платете си бар пощенските ни разноски, дето са станали само за вас: по-напред с В. Лъвский, йощ един човек с два коня - 50 гр(оша) и сега с приносящият ви колкото похарчи с конят си, ще го питате и да му ги дадете, защото са народни парички и дават се за пушки и барут, а не да се харчат след хора, които не приносят нищо пред народният ни жертвеник... Разясни - щем ти с две и две чет(и)ри, като получим отговорът ти.В. Лъвский”Умният, делови, а защо не и прозорлив плевенски чорбаджия Костаки х. Костов, страхувайки се от ексцесиите на една бъдеща революция, па била тя и успешна, след кратко колебание, вместо да се приобщи към нуждите на Българската национална революция, решава да преда-ва, но..., както пише всеизвестният Киро Тулешков в записките си по адрес на търновския фабрикант Стефан Карагьозов: “... заканвал се да предаде (Левски), но... да няма ни най-малко съмнение над него.” Костаки х. Костов е излязъл по-умен от Стефан Карагьозов - не се заканвал, а “тайно” и методично го извършва. Получило се е обратното, от което Левски се страхува в писмото си: “... ще узнай и предаде в неприятелски ръце...”Забележете, подобно на цитирания текст от бележника, голяма част от текста на това писмо е също зачертан с молив, нанесени са и множество поправки, но не с почерка на Апостола. Това вече означава, че някой се е упражнявал. Налага се от самосебе си един мъничък въпрос - Кой именно извърши това дръзко посегателство?... Отговорът на този въпрос ни се чини простичък, макар че се налага малко раничко в нашето изследване.Ами все същите бе, кардашлар, които бяха принудени да Го предават. Разбира се, че тези, които пет години преди и десет след Освобождението съхраняваха тефтерчето и наличния архив на Левски. Че засегнатите, бре, защото бяха и заинтересовани. Нима трябваше да ви го каже някоя клисарка, това ли чакахте!Ако не го е сторила баба Марийка Сиркова, която на пет пъти след Освобождението дава все противоречиви спомени за залавянето на Апостола, то ще да го е сторил съпругът й Николчо Сирков - Халача, когото Дидьо Пеев, както и Марин Попдимитров, на 27.ХІІ./72 г., а ве-роятно и по време на предварителното следствие в Тетевен, го издават, но остава “неарестуван” през цялото време в Ловеч. И, който, за да заглуши гузната си съвест след залавянето на Левски, започва да злоупотребява до такава степен с мастиката, и то без да се храни, че умира от цироза на черния дроб само 9 месеца след фаталната дата (6.ІІ.1873 г.). Пък, ако не е този Николчо, то ще да е другият Никола Цвятков - Бакърджията, втори съпруг на същата Марийка Сиркова и придружител на Левски от Ловеч до Къкрина, който в украсения си разказ за срещата при “Пази мост” с Али Помак чауш, пропуска да спомене, че щом е пътувал за Търново по занаята си, заптието е трябвало да му поиска за проверка пътното му тескере за този град. А ако ли и тези тримата дотук не са, тогава ще да е Христо Цонев Колаксъзов Латинеца - Бояджията, съдържателят на Къкринското ханче, когото Д. Общи издава пред Мазхар паша още на 27 окт. в Тетевен и повторно в София, но остава също “неарестуван” в Ловеч до залавянето на Апостола. Същият Латинец, който през деня преряза коловете на плета покрай ханчето до 2/3, а през нощта като нощна птица, а може би - прилеп, успя да “прехвръкне” незабелязано през плътния кордон турски полицаи, обградили ханчето, само 10 минути преди да бъде заловен Левски по първи петли. Той е същият, който, заедно с Никола Цвятков, създадоха митът, че Апостолът е тръгнал да бяга през плета с развързани гащи, та уркузунът на потурите му го закопчал о плета. (Други измагериха, пък, навоите!) Па, ако не е и Цонев, то ще да е оная черна маймуна - Величка Поплуканова Хашнова, благоверната на Гечо, която, от ноември 1872 г. и до края на живота си, дърпаше всичките конци в Ловеч. Защото, според 70 годишния дядо Христо Панов от Ловеч (виж Данаил Кацев - Бурски, “Истината по предателството на Васил Левски”, 1991 г., стр. 74):всичко се скрои у Величка и тя, каквото намислеше, го правеше. Нея повече слушаха, ... а знайте какво е женската уста, когато се раз-плещи.” (Обвиненията срещу поп Кръстю тръгват тъкмо от нея и, забе-лежете, още преди Левски да е заловен.) " Но нека не забравяме и великите заточеници от Диарбекир - Марин Поплуканов и Димитър Пъшков, които след смъртта на поп Кръстю (1881 г.), когато бяха вече окръжни и градски управители на Ловеч (когато те колеха и бесеха), инспирираха с помощта на Иван Драсов, Стефан Дренков и Пано Рогозаров в едно “Свидетелство...”, и то двойно, написано в услуга тяхна от синът на най-върлия им враг - Атанас Попхинов от Плевен, с което искаха да канонизират поп Кръстю за предател на Апостола за веки веков. (Виж Панчовски, стр. 383 - 395). Па може и по висшегласие да са го направили, защото те така си вършеха работата.Но в никакъв случай не е поп Кръстю, защото и да е искал, не е имал възможността дори да помирише както тефтерчето на Левски, така и наличния му архив, та камо ли друго. Нито пък допускаме, че е главният виновник за предателството - К. Х. Костов, който от бърлогата си в Плевен изгради сатанинския си план не само за залавянето на Апостола, но и за разгрома на организацията му. Ако да беше Костов, то той би унищожил целия лист и не би оставил името си да се кипри в тефтерчето на Левски.Решил твърдо да предава, Костаки х. Костов залага цели четири “динени кори” на Левски и организацията, докато накрая сполучва с нападението в Арабаконак. Ако, според цитираното писмо на Левски, всички членове са познавали добре х. Костов, то респективно означава, че и чорбаджията отлично е познавал членовете на Плевенския комитет, поне като свои съграждани, с някои от които е имал и съвсем нормални отношения, но до 6.ІІ./72 г. Смеем да твърдим, че К. х. Костов много добре е познавал чл. 1 буква “в” от глава V “Средства за революцията” от Устава на БРЦК, в която е записано: “Централният комитет ще се снабдява с пари... като употреби, със съгласието на частните комитети, какъвто и начин намери за най-добри”, щом като много вярно е усетил, че липсата на пари (почувствала се осезателно през 1872 г.) е ахилесовата пета на организаицята. Веднъж решил, той я удря право в сърцето тъкмо по същия параграф.Първият замислен акт (без знанието на Левски, разбира се) е извършен от самонадеяния Д. Общи с групата на “Шаро” на 9 март 1872 г. вечерта, с нападението над къщата на етрополския чорбаджия Николчо Арнаудов. Забележете, само месец след писмото на Апостола до х. Костов. Нападението е безуспешно (Николчо е предупреден), а нападателите остават неразкрити. Ще бъдат заловени едва при арестите след на-падението в Арабаконак. На въпроса - кой комитет даде пръв заповед?, зададен му в съдебното заседание на 12 дек., Д. Общи отговаря: “Заповяда ми Етрополският и Правешкият комитет.” Ако това, което отговаря Д. Общи пред съда е вярно (а то е така), недоумяваме защо председателят на Етрополския комитет Тодор Пеев никъде в спомените си след Освобождението не засяга този въпрос, макар че като председател би трябвало да знае за това нападение. Поражда се съмнението, че и ет-рополският даскал е “обаян” от влиянието на плевенския чорбаджия. Недоумява и проф. Панчовски, на стр. 35 от книгата си.Елементарно, професоре, сега разбрахте ли защо!...Близко до ума е да се сетим, че ако нападателите бяха заловени още тогава, разкритията за революционната организация щяха да станат още в началото на март, което констатира и Д. Панчовски (пак там, стр. 37) и, най-вече, на г-н Костаке нямаше да се наложи да подстрекава ко-митетите за следващата издънка на организацията.Вторият планиран удар на К. х. Костов, извършен пак от недисцип-линираният и самонадеян Д. Общи, е убийството на владишкия наместник Дякон Паисий в центъра на Орхание, вечерта на 19 или 20 юли 1872 г. Запитан от Мазхар паша по време на предварителното следствие в Тетевен: “Някой от чорбаджиите в Тетевен казаха ли ти да убиеш дякона?”, Д. Общи отговаря: “Казаха ми х. Станю и Петко Милев...” Хм,... казали му х. Станю и Петко Милев! Смятаме за напълно излишно да питаме: Кой пък каза на х. Станю?!Ето какви показания дава на 26 окт./72 г., също в предварителното следствие, пред Мазхар паша тетевенецът Станчо х. Иванов: “Истинското положение е, че всичко е дело на чорбаджиите... Работа на моя чичо (т. е. х. Стани).” Това признание считаме за едно велико потвърждение на нашата теза. Но, моля за спокойствие - има още!На 25 окт., същатагодина и пак там, Лечо Николов Ковача (участник в Арабаконашкото нападение) признава пред Мазхар паша за Димитър Общи: “Все таки, чорбаджиите наредиха да го убие. Бедните хора не знаят нищо.” Господа изследователи, усещате ли вече накъде мирише?!И този път нападателите не са заловени. Ние пак питаме: Какво би станало, ако Д. Общи - този по женски плашлив мъж, беше заловен на място или близките дни след покушението?!?...На този въпрос отговаря проф. Димитър Панчовски в споменатата по-горе негова книга. (стр. 55):Отговорът, разбира се, е еднозначен - историята около Арабаконашкия обир и разкриването на революционната организация щеше да се развие почти по същия начин, само че няколко месеца по-рано.” Чорбаджи Денчо е предупреден и се укрива в Ловеч или Троян (Левски напразно го очаква към 13 часа в къщата), а домочадието си изпраща в Троянския манастир. Левски е подведен (от членовете на комитета, разбира се), че калфата на Денчо е “наше момче” и ще сътрудничи по време на обира. Оказва се, че не е, което довежда и до смъртта на невинното момче. Проф. Панчовски с право отхвърля твърдения в спомените на Д. Пъшков (1923), че нападението в Ловеч е решение и дело само на Апостола, докато в анкетата на д-р Стоянов (1901), Пъшков “казва, че не знае нищо за обира”. Ние пък отхвърляме лъжливите твърдения, дадени пред д-р Стоянов (1901) от предс. на Ловчанския комитет - Марин Поплуканов, че брат му Христо “през това време дежури на тяхната улица”, а сестра му “Величка вардела и наблюдавала от къщата си”. (А какво е “вардел” той самият, не казва.) Иван Драсов въобще не оставя спомени за обира, макар че непосредствено след този обир и заради него е “драснал” в чужбина. Ивандо Колев (член, както и Драсов, на Привременното правителство), непосредствено след обира, за по-голяма сигурност, също заягва в чужбина. Според анкетата на д-р Стоянов (1901), Атанас Цочев Хитров “нищо не знае за обира”; Димитър Панталонджията казва, че и той нищо не знае. Други ловчанци (около 20), разпитвани за случая от д-р Стоянов, въобще не си спомнят за обира. И докато на тях, все таки, можем да простим, според Панчовски, в книгата му (стр. 64-65): “На Лукан Цачев Аджемоолу не може да му е простено, тъй като Вутьо (Ветов) на два пъти - пред Извънредната комисия на 23 дек. (ЛСТС-143) и при очната ставка с Левски на 7 януари (ЛСТС-203), разказва за участието на Лукан в подготовката на обира, дори неговото име се споменава по същия повод в протокола за присъдата на Апостола (ЛСТС-259)”. Който желае, нека попита Лукан Цачев Аджемоолу защо остава “неарестуван” през цялото време в Ловеч, след като, на два пъти, е издаден на властите и трети път, дори цитиран в Мазбат № 15. Благодарим на професора за блестящия отговор!... Че чорбаджията К. х. Костов подстрекава организационните работници на Левски и за четирите извършени нападения през 1872 г., няма никакво съмнение. Доказват го самите нападения; те са червената нишка, която пронизва, от начало и до край целия процес в София. Някои изследователи биха контрирали: Ами защо К. х. Костов, след като е решил твърдо да предава, а нападателите, така или иначе, са се изплъзнали на два пъти, защо не е пошушнал на властите кои са нападателите?... Отговаряме директно:Ами, защото плевенският чорбаджия е бил, както вече казахме, много по-умен от търновеца Стефан Карагьозов; па бихме добавили, че е бил по-умен и от вас, ако се осмелите да ни попитате. К. х. Костов е решил твърдо да предава, но без да се компрометира - нито пред властите, нито пред революционните дейци (защото могат одма да го пратят при “черните души”), нито дори пред историята. Тази голяма “обеца” окачете на носа си, за да не риете никога повече!Шило в торба не стои обаче. Неуспял с първите два опита, К. х. Костов предприема трети, който е, колкото противен, толкова и зловещ. Използвайки умело чорбаджиите - членове и нечленове, както и други членове на Ловчанския комитет, той вкарва самия Апостол в такъв вълчи капан, от който, ако не си Левски, трудно се излиза. По средата на август 1872 г., посред бял ден в центъра на Ловеч, Левски, придружен от Вутю Ветов, нападат къщата на ловчанския чорбаджия Денчо Дейнов - Халача. Опитът е неуспешен. За да заличи дирите, водещи към организацията, Апостолът е принуден да убие калфака на Денчо. Че и тук прозира вещата ръка на К. х. Костов, свидетелстват следните факти: " И този път нападателите не са заловени. Трезво погледнато обаче всички данни сочат, че след нападението в къщата на Денчо Халача, в Ловчанския комитет настъпва паника и разложение, от които той не успява да излезе до окончателния му разгром през ноември 1872 г. С ареста на Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и, най-вече, след освобождаването, на 18 ноември, на арестуваната Величка Поплуканова Хашнова, комитетът започва да вони. В писмото си до Любен Караве-лов от 16.ІХ./72 г. Левски нарича ловчанските комитетски дейци “страхопъзльовци, ... които от страх засират всичко...”, сочейки конкретно името на комитетския председател Марин Поплуканов (Грую). Същият този Грую преувеличава придирванията, та Апостолът да не идвал скоро в Ловеч. Точно в този напрегнат момент, след обира в Ловеч, страхопъзльото Марин Поплуканов си позволява да злоупотреби с комитетски пари, за което, в последното си писмо до ловчанци, Левски пише: “... той не е ли чел в уставът!” С абсолютна сигурност можем да твърдим, че такъв страхопъзльо, рано или късно, се превръща в предател! Събитията не закъсняват. След ареста на Димитър Общи, Васил Йонков от Гложене предупреждава с писмо по нарочен куриер в Ловеч Марин и Пъшков да бягат, но и двамата нехаят. Ето какво разказва Марийка Сиркова в последните си спомени за Левски пред даскал Илия Войников в Угърчин:Иван Драсов избяга още след Богородица (непосредствено след на-падението над Денчо), защото беше богат и Али Чауш и Стамбулоолу му дадоха тескере. А на Иванча Колев дадоха и тескере, и пари (опа-а, значи и пари!)... Николчо (довереният укривател на Апостола) мислеше да бяга, но къде? Пъшков и Луканов бяха ергени и не избягаха, оставиха се да ги вържат.” (Значи, корабът потъва и мишките напускат първи.) " От множеството фрапиращи факти, които научаваме от баба Марийка, е и този, че човекът, който укрива Левски в къщата си, два дни, преди да го заловят в Къкрина, е мислил да бяга още през септември. Че комитетът в Ловеч е напълно разложен, свидетелстват, както двете писма, които Левски получава на път за града (едното от членове на комитета - незабелязано до днес, и другото от председателя, датирани със задна дата - 7 окт.), така и писмото на Величка Хашнова за т. нар. “подхвърлени писма” (и самите те), което Николчо Сирков носи на Апостола в м. Миленча. (На тези писма ще се спрем в последния раздел на това изследване.) Можем спокойно да повярваме на думите на Левски, изречени пред Извънредната комисия: “След заминаването на Ваньо (Драсов), комитетът се разтири...”Все пак, трябва да признаем, че съществува малка разлика между из-вършените три, предхождащи нападения и последното - четвъртото в Арабаконак. Докато в първите три К. х. Костов насочва извършителите към - ако можем така да ги наречем - християнски обекти от частен характер, то в четвъртото се касае за държавни интереси, става вече дума за държавни пари. “Препатилият” с пари богат чорбаджия много вярно е догадил, че стане ли въпрос за държавни средства, отърване няма! Това е и причината х. Костов да пренасочи четвъртото нападение към Арабаконак. (Мечка се бори до три пъти, но се налага и четвърти!)Няма да се спираме на Арабаконашкия обир, защото това е сторено от други; има и запазени протоколи та, който желае, може да се просвети. Ние ще обърнем внимание на един друг факт, погрешно тълкуван досега: Защо поголовно издават арестуваните?... Ако се четат внимателно протоколите от предварителното следствие, ще се установи, че първоначално задържаните не признават лесно; х. Станю и Петко Милев плачат и молят Мазхар паша да отложи разпита им за другия ден. Докато, когато ги повеждат за София плъзва брожение между арестуваните да се издава всичко, “за да се събере множество”. Инициатор за такова поведение се явява пак х. Стани, но този път в дует с Атанас поп Хинов от Плевен. Ето какво пише Васил Бушаранов в писмото си до Зах. Стоянов от 13 май 1885г.: “На Враждебна (село близо до София), когато почиваха комитите в ханът Вълков (член на комитета) х. Станю и Атанас п. Христов казаха на Общия и на затворените: “казвайте що знаете, за да се събере множество.” Не е много далеч Тетевен от Плевен, за да заключим, че подстрекателят е отново К. х. Костов! Защото неговата главна цел е, чрез самите революциони дейци, да ликвидира цялата организация докрак. Не за пръв път плевенският чорбаджия използва члена на Плевенския комитет Атанас поп Хинов за своите пъклени цели. Нека припомним, че под давлението на К. х. Костов, поп Хинов се одързостява до такава степен, че да заплашва Левски, че ще го клъцне по челото. “Това малка ли е помия!” Не е вярно твърдението, че да се издава поголовно, било тактика на неграмотния Д. Общи, уж, с цел да се привлече вниманието на европейското обществено мнение за българската кауза. Отлично знаем мнението на Апостола за Д. Общи, за да отхвърлим такова твърдение: “Бай Д. (Общи), че е заслужил в много неща за смърт, така е, но прощават му се на простотията... На Д. Общи засега да му се каже: иди, свърши едикое си; па като свърши, тогава да му се каже пък за друго. За това е Д (имитър), за друго - не!”До тук беше с Костаки х. Костов. Негова е заслугата, че с действията си през 1872 г. той насочи турската полиция по дирите на революционните дейци. Оттук нататък заслугата за залавянето на Васил Левски в Къкрина ляга изключително върху плещите на ловчанския каймакамин Хасан бей, за когото с положителност се знае, че е потурчен византиец!Категорично отхвърляме твърдението на проф. Панчовски, че кай-макаминът на Ловеч не е знаел кого залавя в Къкринското ханче. Ето какво пише Али Саиб паша в мазбат (протокол) № 15, мотивирайки пред султана смъртната присъда на Левски:Понеже е бил твърде хитър и лукав, същевремено известен по своята храброст, когато се разтуриха комитетските гнезда, той не можа да бъде заловен. След като обаче неговият портрет се разпрати и неговото преследване и търсене не спря, на-сетне чрез усърдието и посредни-чеството на ловчанския каймакамин той беше настигнат в с. Къкрина Ловчанско, нападнат и заловен.” " Препоръчваме на проф. Панчовски да се справи надлежно, чрез Бъл-гарския тълковен речник, за истинското значение на думите с курсив!... За да не пише повече глупости от едно до десет. Нашите адмирации към г-н професора, но, щом е бил настигнат, това означава, че е бил гонен. А, че е заловен, няма никакво съмнение. Многоуважаемият професор сам пише в книгата си, че турското правителство е отлично осведо-мено за движението на Апостола из България през ноември и декември 1872 г. Или не е така!... А може ли г-н Панчовски да отгатне от кого, по-точно, властите черпят тези подробни сведения?След толкова ми ти чалъчисуване (усилия), ето ни най-после пред предателските крепостни стени на градът Ловеч. Нека влезем в него, за да се убедим с очите си и чуем с ушите си, накъде тръгват събитията в този град, след арестите на Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и Величка Поплуканова Хашнова (Сложете си противогази!)От два напълно независими източника проф. Панчовски установява (пак там, стр. 134-135) достоверността на един много важен факт. С право авторът твърди, че на 28 окт. 1872 г., каймакаминът на Ловеч лично присъства в Тетевен на разпита на току-що заловения Д. Общи, който, без задръжки, издава ловчанските дейци Марин Поплуканов, Димитър Пъшков, Иван Драсов, Христо Цонев Латинеца - Бояджията и поп Кръстю, чието име не знае. От разпитите на Дидю Пеев и Марин Попдимитров става известно на каймакамина, че в комитетските дела е дълбоко замесен и Николчо Сирков - Халача. Връщайки се незабавно в Ловеч, на 29 окт. каймакаминът, т. е. без бавене, Хасан бей арестува само председателя на комитета Марин и Пъшков. Едва след десет дни ще арестува и сестрата на Марин - Величка. Непосредствено преди да бъде арестуван поп Кръстю на 18 ноември, Величка е “освободена”, ... без последствия. Арестуваните горни двама каймакаминът държи при себе си 20 дни, преди да ги изпрати в София. Няма данни да са арестувани други дейци в Ловеч.Но има други данни!...От кого каймакаминът на Ловеч разбра, че Величка Хашнова е пос-ветена в комитетските тайни? Разбира се, че не е от “предателя” поп Кръстю, защото той е арестуван десет дни след нея, въз основа на телеграма № 1119 на софийския мютесариф.Други данни за извършеното предателство от Марин Поплуканов и Д. Пъшков се съдържат, колкото и парадоксално да звучи, в две единствени изречения от “Дописката” на поп Кръстю в неговия Требник, а именно: “Защо, катъ ся хванаха тяхна милость изъ Ловичъ и ся откараха въ София, и телеграфатъ пристигна за п Кръстя?... Кой убади на правителството че п. Кръстю знае всичките учасници въъ Ловичъ по име, както и Лъвски де ся той намира?”Много ценни данни, уличаващи ловчанските дейци в предателство, съдържа и писмото - документ от Цариград до Дунавския вилает с дата 1.ХІІ.1872 г. (виж “Васил Левски и неговите сподвжиници пред турския съд” - 93), в което четем:Наистина заслужава похвала хващането по един, по двама, без шум и глас, на повече от 50 членове на комитета... Вие полагате големи усилия и с положителност очаквате залавянето на главата на бунтовниците Васил Левски, който заминал да посещава Пловдивско и Казанлъшко...” Тук вече се налага да кажем хиляди пъти "Стоп!" Това писмо не засяга заловените и откарани дейци в София непосредствено след нападението в Арабаконак. Това писмо фиксира точно и безпогрешно целия Ловчански комитет, защото заловените и откарани в София членове на останалите комитети са над 60 парчета. Докато Ловчанският наброява точно над 50. Тук става въпрос "за хващането по един, по двама, без шум и глас", докато Наред с другите много ценни данни, от каквито бъка тук цитираното писмо, личи и това, че към 1.ХІІ.1872 г. турските власти са отлично ос-ведомени за движението на Апостола в България. Такива, както и за поп Кръстю, точни сведения те не са могли да получат нито от Д. Общи, нито от другите арестувани извън Ловеч, тъй като те не разполагат със съответните подробни сведения. Това, че на 27.ХІІ. Дидю Пеев заявява пред съда: “Дяконът замина за Пловдив. Оттам насетне не съм се виждал с него”, не е от съществено значение, тъй като става дума за случка, станала около 1.ІХ. Освен това се споменава само Пловдив, но не и Казанлъшко. Обратно - тъкмо това “Казанлъшко” издава “четата”. Същото се отнася и за първите две улики. От 28 окт. в Ловеч са арестувани само Марин Поплуканов, Димитър Пъшков и Величка Хашнова. Излиза, че тия синковци са проговорили верноподанически далеч преди да бъде арестуван на 18.ХІ. поп Кръстю. Не можем с друго да оправдаем задържането на Марин и Пъшков цели 20 дни в Ловеч при каймакамина, когато тяхното място е било в София при другите арестувани... Както и освобождаването на Величка без последствие. По техни именно данни, а вероятно и по данни на останалите “неарестувани” ловчански дейци и най-вече николчосирковски и христоцоневски, турските власти “с положителност”, т. е. сигурно, несъмнено, безсъмнено, категорично очакват залавянето “на главата на бунтовниците Васил Левски”. Такава твърда увереност в момента властите могат да добият само в Ловеч от съратниците на Левски. Предателството на Николчо Сирков стига до там, че, когато отнася писмото на Величка Хашнова до Левски в махала Миленча, подмамващо за Апостола да влезе най-после в Ло-веч, той няма смелостта да го предупреди за готвения му капан... За да умре 9 месеца след 6.ІІ.1873 г. от цироза на черния дроб, заглушавайки гузната си съвест само с мастика! ... Ето диагнозата:За залавянето на Левски и че са докарани в конака, Николчо Сирков научи от поп Цока... Три дни в къщи синия не е слагана. Николчо ходеше като замаян. Само пушеше и пиеше мастика... През същата година, 9 месеца след обесването на Левски, мъжът ми Николчо умря. Той се беше уплашил, когато видя как Васил Левски, Хр. Ц. Латинеца и Никола Цвятков - Казанджийчето ги прекараха вързани през Ловеч. Уплаши се и умря от силна диария, после сюрдюса го черно, повърна черно и умря за три дни.” (Из спомените на Марийка Сиркова) " Ай, завалията, неиздържал дори година! С този пасаж от спомените си, без да подозира, Марийка Сиркова сама уличава себе си в предателство, защото се опитва да скрие истинската причина за смъртта на съпруга си, макар и да я знае перфектно!Друга, извънредно силна улика за извършеното предателство от лов-чанските дейци е фактът, че Николчо Сирков, Христо Цонев, както и Лукан Цачев Аджемооглу остават “неарестувани”, макар че Дидю Пеев, Д. Общи и Вутю Ветов по време на следствието ги изказват.Но най-уличаващ ловчанци в предателство си остава фактът, че те не направиха дори и жалък опит, за да освободят Апостола, когото турците прекарват на цели три пъти вързан през Ловеч - един път от Къкрина в Ловеч, втори път - от Ловеч за Търново и трети - от Търново през Ловеч за София. Та нали 15 дни по-рано им беше писал “какво придписва уставътъ” в подобни случаи!... Я не са получили писмото, я! Не! Докато комитетите в Тетевен, Орхание, Правец, Осиковица, Дълбок извор и Плевен са бастисани, Ловчанският е вече разкапан, той вече предава - как да защити? От районите на тези разбити комитети властите не могат да очакват нападение и затова охраняват Левски са-мо с двадесетина заптии. Друг е въпросът с Търново - там комитетът е непокътнат, оттам може да се очаква нападение. И затова мютесарифът на този град изпраща 200 души подкрепление, за да бъде Апостолът въведен безпрепятствено. И то на пет километра извън града. Същото се случва, когато прекарват Левски през Стара планина; Търново и Ст. планина са извън районите на изброените разбити комитети - там може да се очаква нападение. Тъкмо затова властите подсилват, на два пъти, с 200 души охраната на Левски. Тук твърдението на проф. Панчовски, че каймакаминът на Ловеч не е знаел кого залавя в Къкрина, пада като зряла круша. Фактът, че Левски е поет от 200 души подкрепление в охраната, и то на 5 км. Извън града, говори обективно, че властите предварително са знаели кого съпровождат. Ако едва в Търново те бяха научили кой е заловеният, то при извеждането бройката би нараснала поне на петстотин. Обаче няма разлика в бройката! През Ст. планина тя пак е 200, т. е. колкото преди да влезе Левски в Търново. И за какъв обик-новен разбойник, и не само тогава, но и сега, властите изпращат 200 души подкрепление? Нека някой да посочи друг подобен пример... Така е - когато фактите говорят, и Боговете мълчат!От казаното по-горе става ясно, че придружителят на Левски от Ловеч до Къкрина - Никола Цвятков, “най-точният” свидетел за залавянето на Апостола, се оказа малко лъжец, което го и уличава в предателство. А за това, че каймакаминът Хасан бей примамва Левски в Ловеч с помощта на членове на Ловчанския комитет, свидетелстват двете инспирирани писма, които Апостолът получава в Троянско (едното от името на комитета, а другото от председателя), датирани и двете със задна дата - 7 окт. 1872 г., както и “тревожното” писмо на Величка Хашнова за т. нар. “подхвърлени писма” - и самите те. За всички тях документира сам Левски в последното си писмо до ловчанци:Въ писмото Ви от 7 окт. е, да не дохождамъ въ градатъ Ви, защото можело да стани!... а председателятъ Ви, въ писмото Ви по негово мнение, да дода...” " От самия текст личи, че в Троянско Апостолът получава две писма (и то в един плик). Това - “... че можело да стани!..” изразява какво му пишат членовете на комитета, а другото е лично от председателя. Първото липсва от архива на Левски и въобще не беше забелязано от изследователите; даже Панчовски въобще отрича комитетът да е писал такова писмо (пак там - 215). Обаче в непубликуваните машинописни “Спомени за Левски” от дъщерята на Иванчо Колев Василев - Райна Колева-Балева на стр. 41 се потвърждава тъкмо такова писмо:Когато заловили Общи, Атанас Хитров заедно с други членове на комитета били на мнение и писали на Левски да не идва в Ловеч, защото там било опасно.” " Тук Хитров не е уточнил само на коя дата е писано това писмо, но ние вече я знаем. Доказателство, че горните две писма са инспирирани със задна дата - 7 окт., е фактът, че първото писмо е издърпано от архива и никой не го е виждал, освен Апостолът, и, че двете писма са връчени на Левски в Троянско към средата на декември. Освен това двете писма са адресирани до “Аслан Дер. Кърджаля в х. Асанаа Карловалъ”, т. е. до Троянския революционен комитет, където Левски се намира в момента, имитирайки, че Троян е “пощенска кутия” за разпределение, докато през октомври Апостолът е обикалял Тракия. И още - адресът е написан с друг почерк, различен от попкръстевия. След Арабаконак Левски можа да получи не едно, а две спешни писма на Л. Каравелов чак от Букурещ, а не можа да получи навреме двете писма от 7 окт. от Ловеч! И, когато Дяконът все още се бави в Троянско и не влиза в така приготвения му капан, Николчо Сирков, едва ли не с изплезен език, връчва на Левски подмамващото писмо на Величка Хашнова за подправените писма.Писмото на Хашнова, писмото от името на членовете на комитета (7 окт.), както и т. нар. “подправени писма” липсват от архива на Левски. Запазено е обаче писмото на председателя (7 окт.), уличаващо поп Кръстю в предателство, защото много добре се е знаело, че то е преписано с неговия почерк.Уличаващ момент в предателството на Марин Поплуканов е и фактът, че от всички разпитвани от д-р Стоянов през 1901 г. ловчанци, единствено Марин твърди, че поп Кръстю е бил председател на на Ловчанския комитет, когато председател е самият той. Целта на Поплуканов е била двуяка - от една страна да прехвърли върху поп Кръстю собствената си вина за обсебените комитетски пари, за което Левски обвинява председателя в писмото си от 12.ІІ./72 г. и от друга - да узакони поп Кръстю за стотен път като председател. Защото, съпоставяйки последното писмо на Апостола до ловчанци с писмото на председателя с дата 7 окт., председателят е и предател. То си е така, само че поп Кръстю не е бил никога председател на Ловчанския комитет и затова не може да бъде и предател.Поп Кръстю се явява не 9, а 999 дупка на кавала по предателство. Единствената “вина” на “поменатия поп” е, че, за да се оттърве през оная нощ на 18 срещу 19 ноември, в ареста, се съгласява, и то от страх пред ловчанския каймакамин да препише собственоръчно, предварително съставеното от Марин Поплуканов, в същия арест, подмамващо писмо на председателя до Левски, датирано в последствие със задна дата - 7 окт. Планът за нарочване поп Кръстю за предател е изграден от хитрия ловчански каймакамин още по време на разпитите на Марин и Пъшков, прикривайки по този начин истинските предатели, които е навързал, както е и обещал. Това си “прегрешение” поп Кръстю няма да признае до края на живота си, защото, ако беше го направил, не щеше да се оттърве от обвинения и главоболия. Нека не забравяме, че именно лукановци обвиняват попа в предателство, и то далеч преди да бъде заловен Левски. Според члена на Троянския комитет Васил Бочев, лукановци, веднага след залавянето на Апостола, още на 28 дек., съобщават по нарочен куриер на троянци:Поп Кръстю предаде Левски на турците. Пазете се!” (Виж Даниел Кацев - Бурски, “Истината по предателството на Васил Левски”, 1991 г. - 154) " Доказателствени са и следващите редове в книгата на Бурски (стр. 154):Г-н Бочев е още жив... а ще може да ни спомене нещо и г-н Христо Луканов (брат на Величка и Марин), който не може да изтрайва, когато му се споменава името наред с хората, които последни са придружили Левски, та му призлява.” " По това време (1925 г.) Х. Луканов е бил 70 годишен, чел е книгата на Бурски - защо не го е подвел под отговорност, ако е лъжа?!... Тука ще си позволим един импровизиран отговор. Защото по времето на един евентуален процес Х. Луканов е можел така да се разтреперя, че да получи парализа и да умре като брат си Марин, на когото Христо (Ицо) Лазаров (Ботев четник) е казал направо в очите: “Ти, което направи, Господъ ще те накаже. Само една дума ще се върти въъ главата ти и по задникъ ще се татразиш.” (Виж Д. Кацев - Бурски, пак там - 25)Търпеливият читател ще ни позволи само още една фрапираща улика, защото те нямат край:Неотразимият начин, по който е заловен Левски в Къкрина, недвус-мислено подсказва, че турските власти предварително са знаели кого ще залавят, къде да го заловят и как да го заловят, т. е. “без шум и глас”! Хвърляйки изобилна светлина върху всички останали, този аргумент добива истинска стойност на документално доказателство и срещу него не е възможно да бъде представен никакъв контрааргумент.Нека уточним сега защо ръководителят на заптиите, изпратени да заловят Апостола в Къкрина (Юсеин Бошнак чауш) не си стоя при заптиите и да ги ръководи, ами с двама здравеняци зае позиция точно там, от където Левски е имал уката (навика) да се измъква при зъл случай. Кой издаде на турците този строго секретен прийом на Левски да се измъква незабелязано при нужда, когато за това са знаели само тези, които са го укривали?... Ето, че пак опираме до ловчанци! Вижте какво документират те самите:Скривалището бе направено по същия начин, като това в къщата на Величка Хашнова и в къщата на Гечо Хашната до маслага над черквата “Света Богородица”. На тавана имаше две шинди, които като се махнат, се излиза на тавана и оттам по стълбата се покачва на полянката под скалата на крепостта Хисаря и избягва незабелязан от никого... Там Левски не позволяваше да идва никой.” (Из спомените на Марийка Сиркова.) " Сега вече ни е пределно ясно защо изпратеният да залови Левски в Къкринското ханче Юсеин Бошнак Чауш, с още двама здравеняци, заема секретна позиция в тъмното не къде да е около ханчето, а точно там, откъдето се очаква да изскочи (да се появи) Апостолът, т. е. на задния изход на ханчето, както е и станало. Този начин на залавяне показва за пореден път - заптиите са имали заповед да хванат Левски жив, с ръце, а не с оръжие и мъртъв. Ние пак казваме: Ако има желаещи да разберат кой по-точно от укривателите на Левски в Ловеч е дал тази секретна информация на каймакамина, нека попита Марийка Сиркова, Величка Хашнова, Николчо Сирков, Гечо Хашната, Христо Цонев - ханджията, Христо Луканов, Никола Цвятков или някой друг от плеядата ловчански дейци,чиито портрети днес висят в музея на Левски в Ловеч. Но недейте пита за това поп Кръстю, защото няма да ви каже нищо по-съществено, по простата причина, че Левски никога не е пребивавал в неговия дом.Ти може да си и Исус Христос, но когато се появи поне един Юда, с теб е свършено, камо ли цяла дузина!... Битието потвърждава това, господа изследователи.На това място ще отворим малка скоба, за да отхвърлим, веднъж и сто пъти, както се изразяваше Дяконът, нелепото твърдение на проф. Д. Панчовски, че Левски не бил предаден, а случайно открит и заловен от турската полицияв Къкрина. Това си твърдение професорът базира ос-новно на скалъпения разказ, уж, на Али Помак Чауш пред Христо Цонев - Латинеца. Основите на този лъжлив разказ първоначално бяха положени в издокараните спомени на Никола Цвятокв главно, за да заличи следите, водещи към извършеното предателство от Ловчанския комитет. После, пак по същите причини, го поема Христо Цонев. Въпросният разказ стига до Панчовски не от първа, и не от втора ръка, а през цели пет. Най-напред Али Помак го разправя, уж, на Хр. Цонев. Той пък или жена му Мария го разказват на сина си Илия. Илия Цонев от своя страна го разказва на иконом Тодор Хлебаров във влака от София за Търново. Последният пък го предава на протойерей Никола Иванов, откъдето го взема Панчовски... Е, знаем я тая - “От алваджията - на бозаджията - при келепирджията!” В книгата си Панчовски стига до там, че отхвърля най-безцеремонно автентичните свидетелства на Христо Иванов Големия - най-верен съратник и личен приятел на Апостола, и Никола Обретенов, които в спомените си твърдят, че са разбрали за залавянето на Левски чрез телеграмите, изпратени от Ловеч до Търново (27.ХІІ.) и до Русе (през нощта срещу 28.ХІІ.72 г.), само и само да защити, съшитата също с бели конци, своя теза! Все в този ред на мисли, на стр. 247 в книгата си, Панчовски твърди:Ако... освен това се вземе под внимание фактът, че един куршум е ударил Левски “над лявото ухо”, това значи, че заптиетата не са били получили нареждане да хванат някой от обитателите на ханчето жив, а са стреляли дори “на месо”.” " Ако, ако, ама акото мирише и цапа гащи, г-н професоре... Много ако има във Вашата книга! Добре, ще зададем един въпрос към г-н Панчовски, та отговорил или не, си е негова работа. Нека допуснем, че г-н професорът бе едно от заптиетата, обградили ханчето, а тримата полицаи, затиснали Левски до рухналия плет са негови синове - щеше ли да стреля г-н Панчовски в купчината “на месо”, в 4 часа след полунощ на 27.ХІІ.?!! Та нали в тъмното, когато четиримата борещи се менят мястото си всяка секунда, професорът и другите с изстрелите си можеха да не ударят Левски зад ухото, а да поразят тримата заптии и по такъв начин да отворят път на Дякона!... Тогава щяхме да я вапцаме, г-н професоре! Ами я ни кажете, те със снайпер ли го мериха в оная нощ, та го уцелиха баш между ухото и главата, без да го поразят!... Или пък бяха американски каубои, та запратиха тесака си (военен нож) от далеч така, че да му отрежат само ухото?!? Такива несъстоятелни твърдения бяха възможни, защото почти всички изследователи залагаха на лъжливите спомени на ловчанските пишман революционери, които се над-преваряха един през друг, без срам, и то организирано, да бълват камари измислици, само и само да заличат участието си в това грозно предателство. След инспирираното “Свидетелство...” от Марин Поплуканов и Дим. Пъшков срещу поп Кръстю, скалъпеният разказ, уж, от Али Помак Чауш се явява най-фрапиращ случай. Всъщност единият допълва другия и пак обратно. Чуйте му финала:Всички ловчанлии, викани в конака да го познаят, казаха, че не го знаят. (Тук ловч. Каймакамин е трябвало да го освободи като невинен!) Тогава каймакаминът, като не знаеше, че заловеният е Левски, ви изпрати в Търново за разследване... В Търново Левски се признал. Като се научихме, много се ядосвахме, защото ний го хванахме, а други получиха голямата награда...” "... От по-горе цитирания Мазбат № 15 пределно ясно се разбра вече каква е била заслугата на ловчанския каймакамин - Хасан бей, за залавянето на Апостола, та няма за какво да вярваме на наглите ловчански мекерета. Прав е бил Васил Йонков, дето казвал за Пъшков: “Той не е никакъв революционер, а търговец. Дето пойдем, все за търговийката си мисли.”... Затова се налага да развенчаем митът, че Левски е тръгнал да бяга през плета в Къкрина с развързани гащи и приключваме.Тази митология беше създадена от съдържателя на Къкринското ханче Хр. Цонев и придружителя на Апостола Никола Цвятков най-вече, за да не бъдат никога разкрити като предатели. И, за да се уверим в това твърдение, ще проследим трагичните събития, които настъпват стремително, след като Левски се насочва да прескочи плета.В такава екстремна ситуация Левски не е попадал никога. И сега Апостолът запазва завидно хладнокръвие, преценява трезво и решава да действа светкавично. И, ако не са били прерязани в дънишката коловете на “Чапраз-плета”, Юсеин Бошнак Чауш е щял да му хване цървулите. Левски е съобразил, че след сключване на полицейския кордон около ханчето, него ще го чакат там, откъдето се е измъквал винаги в критичен момент, т. е. през задния изход. Верен на своя стил - в критичен за него момент да вземе инициативата в свои ръце - той решава да атакува незабавно точно в тази посока. Апостолът възнамерява да прелети над плета така, както всички гимнастици днес прескачат своя кон, т. е. отскачайки във въздуха, ще се опре с две ръце на плета, за да от-тласне тялото и тупне по крака контролируемо зад него. След това е лесно (по начало за Левски трудно няма) - ще изчака секунда-две приклекнал, колкото да се надигнат полицаите, ще ги порази с оръжие и тъй ще си отвори път за бягство. Уви!... Когато тялото е вече над плета, под въздействието на центъра на тежестта му, полупрерязаните колове на плета рухват и Левски е затиснат мигновено от заптиите. Този имен-но миг е елементът на изненада за Апостола, а не някакви си измишльотини за навои и уркузуни на потурите. И, когато Левски се бори мъжки, и почти надделява, се чува вик: “Юрум, бре... Търчете, че ще го оттървем!” Секунда преди това Левски стреля в ръката на Юсеин Бошнак, който го е вкопчил, за да се освободи и побегне. Това е мигът, когато Юсеин Бошнак е ранен в пръста. Апостолът е можел и да го убие, защото е много по-лесно да стреляш от упор в гърдите или корема например, но не е бил сигурен как ще се отърве от другите двама. Този вик за помощ е безспорно доказателство, че е имало издадена заповед Левски да бъде заловен жив. Иначе е трябвало да го застрелят, щом като е оказал съпротива с оръжие. Та те са били трима, и с оръжие. Именно при този вик се чуват безразборни изстрели, но във въздуха, а не “на месо”. За да обуздае Апостола, един от притичалите турски полицаи го хваща за лявото ухо, опира револвера между ухото и главата и стреля в посока навън, т. е. гарантирано, за да не го порази - колкото да му пусне кръв и му писнат ушите. Когато и това не помага, същият полицай, без да го изпуска, хвърля револвера и с тесака си прерязва ухото му през половината. Едва сега, затиснат от притичалите полицаи, Левски е заловен и завързан. Последното, което извършват полицаите, е да му развържат вървите на потурите, за да не може да бяга - един полицейски трик, който даде идеята на предателите му за познатата досега версия... Хайде, сиктир-сикиме и вер селям!А, че “Чапраз-плетът” е бил рухнал, имаме “жив” свидетел - очевидец. Това е дядо Петър Попов от с. Къкрина, който е държал дюкянче на 30-40 м. от Христовата кръчма. Ето какво разказва дядо Петър на Христо Джамбазов през 1923 г.:на някой кол, види се, се е закачил и паднал на земята, гдето го натиснали скритите там турци... Когато се трупнали върху му много заптии, той гръмнал и ранил едного, а пък трупнали, чапраз-плета под тежестта на заптиите паднал.” (Хр. Джамбазов, “Къкринското ханче и залавянето на Васил Левски”, стр. 14) Ракитово, 13.ІІ. 2004 год. ПОСТСКРИПТУМ: Как Апостолът се е закачил и паднал, Петър Попов сам казва, че е чувал от Христо Цонев и Никола Цвятков. Интересното за нас е другото. Сутринта след залавянето дядо Петър е отишъл в ханчето и е видял с очите си Левски, вързан върху телеграфните стълбове, и, че плетът е паднал на земята. Дядо Петър си мисли, че плетът е паднал под напора на заптиите, но това не е така; борбата с Апостола се води на земята, по-точно върху падналия на земята плет.И така, планът за предателството е замислен в Плевен от чорбаджията Костаки х. Костов, който не миряса, докато не го изпълни докрай. А ловчанските революционни дейци, начело с байрактарката Величка Поплуканова Хашнова, фактически и физически тикнаха Левски в ръцете на турските власти. Затова монумент на ловчанци няма да правим, но за Костаки х. Костов е просто наложително!В никакъв случай не трябва да се избързва със заклеймяването на Костаки х. Костов, за да не дойде време да го реабилитирате. Каквото и да сме казали за него досега, плевенският чорбаджия е бил умен и далновиден Българин с главна буква. Ето защо той трябва да бъде въздигнат на пиедестал. Така ще почетете и поколението му, а не да го презирате. Това ви го казва авторът, чийто живот премина в неимоверни мъки и страдания, благодарение на все същия плевенски чорбаджия.Ще се обосновем защо, когато бъде написана обстойна книга за Апостола, ако, разбира се, въобще бъде написана. Сега ще отбележим, че Васил Левски можа да изпълни мисията си докрай, благодарение на шансът, който му даде с деянията си К. х. Костов. Благодарение на споменатия чорбаджия, след като заложи семето на политическото освобождение, Левски има възможността да заложи и семето на икономическото освобождение на България. А това не го е постигал никой политик за страната си - никога и никъде!!!Защото Левски беше предаден, заловен, съден и осъден на смърт, но не и обесен. Доживява Освобождението на България и учредяването на монархия; живее дълбоко закодиран. Умира на 30 срещу 31 януари 1894 г. от естествена смърт в с. Бистрица Софийско, където е и погребан. Гробът му до днес е непокътнат!Хейлоу, г-це Дърева!Виктор Петров: ( "... Соклето)Сега проф. Димитър Панчовски трябва да се извини на целокупния български народ, загдето години наред го мамеше с опашати лъжи за Левски... Има един подходящ момент за това в Българския национален календар - всепризнатият и всепочитан празник “Прошки”. На този ден г-н Панчовски трябва да поиска милост, защото сляпо вярваше на лъжливите спомени на ловчанските дейци, и най-вече, на спомените на Никола Цвятков. Макар и да го засичаше на моменти, професорът ги пренебрегна (лъжите) и продължи да му вярва. Така например в книгата си (стр. 241) Панчовски констатира:Николчо (правилното е Никола) нещо греши по отношение на пълнолунието в нощта между 26 и 27 декември 1872 г. Луната по това време е била във фаза малко по-пълна от първа четвърт (два дни след първа четвърт). Това може да се провери много лесно от “календара на Летоструй” са 1872 . (ДН - приложение), където са показани лунните фази. Пълнолунието става около 1 или 2 януари 1873 г. "... Една друга неточност с доста по-голямо значение ще срещнем по-нататък в разказа (спомените) на Николчо.”Панчовски повярва на Никола Цвятков и за това, че за ареста на Апостола в Къкрина каймакаминът на Ловеч е изпратил само 16 заптиета - тогава, когато всеизвестният “по своята храброст” Левски е бил с развързани ръце в ханчето и въоръжен с два револвера. Докато след ареста му, за завързания с ръце отзад и с вериги на краката и врата, същият каймакамин е заповядал 22 заптиета за охраната му!... А край Търново, пак по думите на Никола Цвятков, търновският мютесариф Али бей провожда за вързания с пранги Левски 200 души въоръжено подкрепление, и то на 5 км. Извън града, преди Апостолът да е подложен на разпити (истиндак).Г-н Панчовски трябва да се извини и за допуснатата фрапираща издънка в книгата си... На стр. 280 четем:А щом са стреляли “на месо”, това вече представлява трети сериозен показател, че групата не е била изпратена да залавя Левски, а просто някакво съмнително лице.” "... Още на следващата страница обаче професорът бърза да се опровергае сам:възниква естественият въпрос - защо Али ага освен Апостола арестува и ... Христо Цонев?Отговорът струва ни се е очевиден. Христо е арестуван като собственик на ханчето, защото е бил допуснал у него да пренощува лице, опасно за империята,... без да съобщи това на властта.”Г-н професоре, давате ли си сметка, за колко време едно “някакво съмнително лице” се превръща в лице толкова “опасно за империята”?... В промеждутъка от десетина минути ли, делящи ареста на Хр. Цонев от ареста на Левски, или преди това?... Според както пишете, излиза, че е преди това! Извинете, но точно с този пасаж, Вие удостоверявате с абсолютна точност старателно прикривания от ловчанците факт, че каймакаминът на Ловеч предварително е знаел, че това толкова “опасно за империята” лице, не е никой друг, а Дякон Левски. Защото, съгласете се, че по-опасен за империята от него нямаше!!!Не, г-н Панчовски!Ханджията Христо Цонев и придружителят на Левски от Ловеч до Къкрина - Никола Цвятков, са арестувани заедно с Левски по “дипломатически” съображения, за да потулят властите, че са го предали. Затова и в София не им е правена очна ставка с Общия, защото той безпогрешно би разпознал Христо Цонев Колаксъзов - Латинеца Бояджията, когото, преди това, на два пъти, издава без задръжки на турските влас-ти. Цонев и Цветков в последствие са освободени като “невинни”.Ще се вразумите ли, професоре, или да джаскаме още! Приятелски привет от бесите и сдружение Суткя - Ракитово!

Ключовата дата е 25 декември, дето оня Митра се преражда всяка година!

Така е! А мойта земя е : СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ НА СИВА – ДИОНИС Районът на Ракитово и Чепинското корито е сърцето на земята на тракийското племе беси, които са жреците на Дионис, също както левитите за евреите. Траките са наричали Дионис с името Сабазий – богът на деня със символ слънцето, посрещали са го сутрин при изгрев с викове „Сабо, Сабо” и„Кабо, Кабо” или с името Загрей – богът на нощта със символ огъня. Бесите са наричали Дионис бог Сива. В земята на бесите се намира централното светилище на Дионис. Заради светилището в древността тази земя е наричана СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ НА ДИОНИС. Централното светилище още не е открито, но са открити вече няколко по-малки светилища, като това в местността Дженевра, на връх Острец, в района на Бабек, в местностите Алков камък, Пашино бърдо, връх Мел. Проучванията продължават. Днес може да се види тракийската крепост-светилище в местността Пашино бърдо, която местните наричат Пешин бърдо (Първото бърдо). От там започва биосферният резерват Мантарица (мант - свещена, на прорицател; терица - земя), която е под егидата на ЮНЕСКО. Резерватът е обиталище на глухарите и през него може да се премине с водач по туристическа пътека. Старите тракийски-римски пътища са запазени частично в района на рида Каркария, в местността Ушите, в местността Калето-под връх Сютка. По тях още ехтят стъпките на Александър Македонски, на Гай Октавий – бащата на първия римски император Октавиан Август и на много други, посетили Свещената земя на Дионис и получили прорицание за съдбата си от оракула на върховния тракийски бог. Тук още ехтят и песните и музиката на ОРФЕЙ – царят-жрец на Сива-Дионис. Тези песни са записани от Стефан Веркович в неговата „Веда Словена”, от Васил Стоин, от Кауфман. Коледарските напеви славят „млада бога Коледа” и „Сурва бога”. Героят отива да се допита и да се поклони на Вишна бога, на Сива бога и на Бела бога. Песните на бесите са живи и до днес, но в края на ІV век и началото на V век вместо по скалите по изгрев слънце и в пещерните храмове край огъня от жертвеника, както са пеели орфистите и жреците на Сива-Дионис, те започват да ехтят от новопостроените раннохристиянски (ранновизантийски) трикорабни базилики. Най-известни в земята на бесите са църквата „Св. Спас” над Белово – център на епископията Левки, църквата Николица в Ракитово – център на епископията Влептос и Червената църква в Перущица. Може би в църквата Николица в Ракитово, която е най-внушителна със своите размери – 17х32.35 метра, дебелина на стените 1.30 метра, с Триумфална арка, с двуетажен притвор, кръстокуполна, с уникално оформена западна страна е била четена БИБЛИЯ БЕСИКА, за която през 399 год. споменава св. Йоан Златоуст. Свещената земя е била пазена от цяла система крепости, най-известната сред които през средновековието е Цепина. Дълги години тя е била столица на родопската автономна област – държава АХРИДА. В годините на своя разцвет по времето на деспот Алексий Слав, сестрин син на българския цар Калоян, Ахрида е стигала до Беломорието, до средните Родопи – крепостта Лютица, до крепостта Перперек (Перперикон), до Станимака (Асеновград) и Мелник. Тогава Родопите са наричани Славиеви гори. Съпруга на деспот Слав е била Маргарита-Изабела , единствената дъщеря на император Анри Фландърски, брат на латинския император Балдуин Фландърски, за когото е построена Балдуиновата кула в Търново. Тя е починала съвсем млада при първото си раждане и е погребана до Цепина. Заслужава си да бъдат посетени крепостта Кулата-Градот, намираща се на 1.5 часа от Ракитово, където и днес може да се види огромна запазена стена с дебелина 1.65 метра, средновековна църква със стенописи и крепостта Кулата, която се намира на половин час пеш от курорта Цигов чарк. Те са били разрушени през ХІV век по споразумение с пловдивския турски управител Лала Шахин паша. Според това споразумение крепостите в района били разрушени, но църквите и манастирите били запазени и Чепинският край получил църковна автономия. Тук чак до Освобождението свещениците на седемте чепински села (Ракитово, Коставндово, Дорково, Корова(Драгиново), Каменица, Лъджене и Баня) не били подчинени на гръцкия епископ в Пазарджик и на гръцкия митрополит в Пловдив, а се избирали от местното население и бановете-местните водачи. Духовната автономия продължила точно пет века : от 1373 год.- падането на Цепина и начало на турското владичество в Чепинско до 1873 год. – освещаването от българския пловдивски митрополит на новопостроената през 1861 год. ракитовска църква „Св. Неделя”. Свещената земя на Сива-Дионис в духовно отношение е опазила своята независимост. Продължават търсенията на Централното светилище на Сива-Дионис. Може би погледите трябва да бъдат обърнати към пещерите, най-известна сред които в района е Лепеница. Тя може да бъде посетена с водач. Има сведения за още много пещери в района: митичната Агница (Язница) на краеведа Стефан Захариев, която била дълга десетки километри, започвала на ? час на юг от Ракитово и излизала чак в Разлошко; Сухата пещера в района на тракийските (римски) златни рудници в местността Ремово (названието е латинско и идва от корена „рем” – „първо”, „първи”), където и до днес могат да се видят останки от старо римско селище и основи на ранновизантийска църква; Дупчето под Лепеница, пещерата Мантара в месността Ушите и други. Българската федерация по спелеология предвижда цялостно проучване на пещерите в района и тяхното картиране. В своята книга „Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза”, издадена във Виена през 1871 год., краеведът Стефан Захариев казва, че светилището с оракул на бог Сива–Дионис, което „не е било по-малко важно и по-долне от Делфийското прочуто гадилище” се намира на най-високия връх в Пазарджишка област, наричан от турците Гьоз-тепе (връх Окото). Този най-висок връх е Сютка – 2186 м. н. в. В подножието му е известният, може би свещен за бесите, Момин (Суткин) кладенец. Името му идва от тракийската дума „су(т)ка”, означаваща „момиче”, а също така „цепка”, „цепина”. Там, на скалите до извора, са ехтели при изгрев слънце виковете „Сабо, Сабо”, „Кабо, Кабо” в прослава на Сабазий, а мястото и до днес се нарича Кабата. Този, който е пил вода от свещения Момин кладенец, погледнал е вълните на хълмовете към Рила, Пирин и Стара планина от връх Сютка, може да разбере защо този район е наричан от древните СВЕЩЕНАТА ЗЕМЯ НА СИВА – ДИОНИС!!!

Къде съм казал такова нещо? Търсим го обаче.

На самия Левски. Да не би някой да си мисли, че точно него ще обесят!?

Много интересно! Утре ще я разпечетам и дам за анализ на внука на Левски. С него днеска пихме по чаша винце!

Най-добрите изследователи на тракийския език са акад. Иван Дуриданов и акад. Владимир Георгиев . Познатите ни запазени чисто тракийски думи, на които тези учени са посочили точния смисъл, не са много. За наша радост между тези думи са думата „Bess (a)” – вяра и думата „Para” или „pharaoh” – село, заселище или пазарище. Съчетанието от тези две думи дава названието на столицата на бесите – Бесапара (Бесафара). Това е селището (пазарището) на бесите. Но тъй като самата дума „Bess(a)” означава „вяра”, то за всички в древния свят бесите са били „вярващите”, „хора на вярата”. Всичко за бесите е било подчинено на вярата и на култа към Дионис. Дори и тяхната смелост и жертвоготовност е произтичала от вярата им, че достойният живот и достойната смърт ще отведат душата им в един по-добър свят, където ще получат всичко, за което са мечтали.

Саби и Сабазий идва от свободен, а беси идва от вяра. Злато има и в Мексико.

Имах в предвид поклонението му в централното Дионисиево светилище. Според древните автори в Родопите е имало четири големи светилища: на Кронос, на Юпитер, на Уранос и на Дионис. Няма сведения дали са били свързани или са били на едно място. Със сигурност може да се каже, че светилището на Дионис е свързано с бесите. Нещо повече – то е пазено и обслужвано от бесите. Доколкото вече разгледахме района, в който са живели бесите, може да се предположи, че светилището е било свързано по някакъв начин със столицата Бесапара. И наистина от Горна Бесапара (Баткунион) има пряк път през рида Каркария, който води към месностите Пешин бърдо, Мантарица и връх Сютка. На самия рид Каркария се намира месността Златните портици. Вероятно това е била вратата, през която се е влизало в свещената земя. Стар римски (тракийски) път минава покрай днешния яз. Батак и навлица в днешния резерват Мантарица. Покрай него има кули (крепости) и по-малки светилища: светилището в местността Ушите или връх Мел; светилището на Хера (на богинята майка), по-късно станало келтско селище над днешния град Костандово; светилището в месността Пешин бърдо, известно днес като тракийска крепост от V в. пр. н. е. Днес названието Мантарица носи само една местност, намираща се на около 2-3 часа път от връх Сютка, но в миналото навярно целият район е бил „свещена земя”, „земя на прорицатели”. В този район се включват селището, където навярно са живели обикновените хора (беси), помагащи за охраната и обслужването на светилищата – Кулата-Градот; Дронтовица (Дрънтовица) - мястото, на което са се провеждали дионисиевите тържества; районът Ремово с пещерите, от който бесите са копали злато за направа на златните съдове за светилищата и обредите; некрополът, на който са били извършвани особено важни погребения в месността Джурковица до месността Ремово, намиращ се срещу пещерата Извора, която след 1960 година е наречена Лепеница. Централното светилище вероятно е в местността Кабата, на около километър под връх Сютка. За всички местни хора това е свещено място. От него и от месността Мантарица е водата на Ракитово. В тази местност – Кабата – се намира може би най-високият извор в Родопите – на около 2 000 м. височина. Ракитовци го наричат Момин кладенец, защото водата извира от процеп в една скала. Дебитът му не се мени и водата е чиста като сълза. Вълшебството на това място е невероятно и напълно покрива представите за траките, които са посрещали изгрева, богопочитали са скалите, огъня и изворите. При ясно време от връх Сютка се виждат Рила и Пирин, Смолянския Карлък и Перелик, Стара планина и Средногорието, равна Тракия, а някои казват, че може да се види и Бяло (Тракийско) море. След изкачването на върха, по-малките светилища, които го заобикалят, са като на една ръка разстояние: Бабек, светилището на Хера над Костандово, светилището на връх Мел, Баташкият Карлък (Бялата скала), древният град Дженевра, светилищата в района на Доспат (Любча). Цялостни и задълбочени проучвания на този район още не са правени. Твърде малкото, което се знае, само събужда любопитството, въображението, търсенето и разгадаването на много въпроси. Кога в този свещен район е възникнало селище с латинско наименование Дженеоврис (изворите на живота)? Може би, когато земята на светилището е била наречена Мантарица? Какво означава името Бабек? То толкова много напомня името на източния бог Баал (Ваал), който според изследователите съответствува на Юпитер? Дали днес мюсюлманите се покланят на свещения черен камък Каабата, така, както траките са изпращали на изгрев слънце всеки ден поздрав към Дионис в месността Кабата? Преведена от иврит (еврейски), думата „кааба” означава „небесната стая на бога” . От книгата на Закария Сичин „Стълба към небето” на стр. 208 научаваме за един пътешественик от ХVІІ в., Дарвю, (проучващ земите на днешен Ливан), който пише в своите „Мемоари” (ІІ част, 26 глава), че според местните евреи и мюсюлмани там бил открит древен ръкопис, който разкривал следното: „След потопа, когато в Ливан царувал Нимрод, той пратил исполини да възстановят крепостта Баалбек, наречена така в чест на Ваал, бога на моавците, поклонници на слънчевия бог.” Връзките на бог Ваал с мястото в дните след потопа е показателна. Още щом си отишли гърците и римляните, местните жители изоставили гръцкия топоним Хелиопол и отново започнали да го наричат със семитското му име: Баалбек. Има различни мнения за значението на това наименование. Мнозина смятат, че означава „Долината на Ваал”. Но въз основа на правописа и талмудическите сведения Сичин смята, че по-вероятно е то да означава „плача на Ваал”. В цитирания текст се очертават поне две неща: топонимното название Бабек (Баалбек) е много древно и е свързано с поклонение на слъчевия бог Баал (Ваал). Ако се приеме, че светилището над гр. Костандово, където са намерени оброчни плочки на Хера, е свързано с върховните божества на гърците (Хера и Гея – богинята майка), то наистина в един неголям район има няколко различни светилища. Само бъдещи проучвания могат да покажат дали това е мястото на четирите светилища: на Юпитер, на Кронос, на Уранос и на Дионис, като най-важно за траките е било това на Дионис.

И кога Александър е бил в Стара Планина? Бесите в Стара Планина.....

Правилно! Ние смятаме, че централното светилище на Дионис е възможно да е било в пещера в подножието на връх Сютка, която е затворена и затова светилището не е открито до днес.

Много опити са правени да бъде открито централното Дионисиево светилище, намиращо се някъде в Родопите. „Според Херодот старо светилище с оракул съществувало и на „най-високата планина” (т. е. Родопите). Негови владетели били траките сатри, а гадатели – бесите, един клон от сатрите, там жрица предсказвала както в Делфи. За светилището римският писател Светоний съобщава, че когато Октавиан, баща на Август, водил войската си някъде из отдалечените части и в свещената гора на Дионис, се допитал до оракула на бога за сина си, било му потвърдено от жреците, че синът му ще бъде господар на целия свят, понеже, след като виното се разляло върху олтара, димът се издигнал нагоре над хълма на светилището чак до небено – знамение като това, което получил и самият Александър Велики, когато принесъл жертва на същия олтар.” На базата на това сведение на Херодот става ясно, че централното светилище е в Родопите, че то се обслужва от бесите. Известно е, че бесите са били за траките както левитите за евреите – изпълнявали са жреческите функции при ритуали и жертвоприношения. Жреците, обслужвали храма в Делфи, са били беси. По тази причина не е случаен фактът, че много места претендират за централното светилище на Дионис. В гръцката част на Родопите и до днес туристите посещават набедено място за светилище. Очевидно всичко това е с комерсиална цел. Правени са опити да се открие мястото на светилището и в района на гр. Смолян, но до момента те са неуспешни. Последното място, посочено от известния българския археолог проф. Николай Овчаров, е древният град Перперикон край гр. Кърджали. Очевидно там е имало светилище, както и на много други места в Родопите. За съжаление, проф. Овчаров навярно е бил подведен от мащаба на археологическите открития и е пропуснал факта, че районът на Перперикон не е територия на бесите. Нещо повече, когато в древността земята на светилището е била дадена на одрисите, вождът на бесите Вологес вдигнал въстание, победил одрисите и върнал земята на светилището на бесите. Правен е опит да се открие мястото на светилището от историци и археолози на БАН, но за съжаление работата не е довършена поради смъртта на Мечислав Домарадски – директор на Археологическия отдел на БАН. Домарадски направи оглед на района на Велинград и по-специално на връх Острец и стария път от с. Баните (сегашния квартал Чепино на Велинград) през връх Сютка към Доспат. Резултатите от проучванията му на връх Острец са публикувани в сборника „Славиеви гори”. Неуспешните опити да бъде открито централното светилище на Дионис са свързани с неотчитането на факта, че то се обслужва от бесите. От историческия опит е известно, че най-простите решения работят най-добре. Логично е да се предположи, че централното светилище би трябвало да бъде разположено на територията, обитавана от хората и жреците, които го обслужват, т. е. на територията на бесите. Но къде е територията на бесите? Ето какво пише археологът Андрей Меламед в статията си „За археологията на с. Нова махала, община Батак”: „В прочутата си „География” Страбон (64 г. пр. н. е. – 21 г. от н. е.) описва племената по поречието на р. Марица: „При Хебър живеят корпилите, по-нагоре брените и най-накрая – бесите. Чак до последните реката (т. е. горното течение на Марица) е плавателна. Всички тия племена са разбойнически, а най-вече бесите.” За бесите продължават да пишат до късната античност. И всички извори насочват все към територията, която сега проучваме. Например, една от 14-те стратегии на провинция Тракия от Римската империя се наричала Бесика.” Районът на Северозападните Родопи, в който попада и проучваното от археолога Меламед село Нова махала, е бил населен с беси. Известно е, че столицата на бесите – Бесапара, е разположена също в този район. Горна Бесапара е в района на с. Баткун (от 1956 г. квартал на с. Паталеница), а Долна Бесапара е в района на с. Синитево. Последните археологически проучвания на с. Синитево потвърждават това. Древната крепост Баткунион се е считала втора по значение след Цепина през средновековието. В района на с. Синитево са известните Бесапарски хълмове. Те сякаш са продължение на Северните склонове на Родопите. Горна Бесапара (в района на с. Баткун) е разположена между Бесапарските хълмове и Северния склон на Родопите, а крепостта Баткун (Баткунион) е на Северния склон на Родопите. От посоченото по-горе и със сравняването на други исторически сведения може приблизително да се посочат границите на територията, населявана от бесите. Тя започва в Тракийското поле между Пловдив и Пазарджик, включва районите на Костенец, Белово, Сърница, Доспатската низина, района на Брацигово. Това са всъщност Северозападните Родопи и част от Тракийската низина (поречието на р. Марица между Пазарджик и Пловдив). Сърцето на този район е връх Сютка, най-високият в Западните Родопи. От древността до наши дни Дионис се свързва преди всичко с Родопите. Това е неговата планина. А посочването на най-високата планина от Херодот в съобщението му за сатрите и бесите би трябвало да се разглежда като най-високия връх в тази планина. И тъй като връх Голям Перелик формално е най-високият в Родопите (с 5 м. по-висок от връх Голяма Сютка), повечето от изследователите на светилището са се насочили към района на Перелик. Изключение правят първите изследователи – Стефан Захариев, Константин Иречек, Марин Дринов. Пръв Стефан Захариев сочи конкретно място – Гьоз тепе, което се възприема от настоящите изследователи като връх Виденица до Доспат. Иречек, също посетил Родопите, описва „царска палата” и „царска могила” (Доспат – Виденица). „Това е навярно местността – пише той – на прочутия отколе оракул на бесите. Дионисиевата светиня на най-високите планини, която посетили Александър Великий и Октавий, баща на император Август. В Херодотово време на задаваните въпроси отговаряла пророчица, а мъжете-жреци тълкували нейните отговори.” При подготовката на книгата си „Географико-историко-статистическо ОПИСАНИЕ на Татар-пазарджишката кааза” (фототипно издание с коментар, изд. на Отечествения фронт, 1973 г.) Ст. Захариев е разговарял с много местни хора, чул е много местни предания. Той правилно се насочва за района на светилището. Само че най-високият връх тук е Сютка. А до него има една местност, която се нарича Мантарица. Днес това е резерватът Мантарица, който е под егидата на ЮНЕСКО. Всеки знае значението на думата „тера” – земя. А „мант” означава прорицател (например хиромантия – прорицаване, гадаене по ръка, идващо от хиро – ръка и мант – гадаене). Възниква въпроса от кога е това наименование на местността? След 45 г. от н. е. Родопите стават част от Римската империя. През следващите няколко века част от местните тракийски топонимни наименования се превеждат на латински, за да бъдат разбираеми за римляните. Най-вероятно тогава са се появили названия като Мантарица, Дженевра, Ремово и други, които са местности в Западните Родопи.

КРАЯТ НА СВЕТИЛИЩЕТО Според Аристотел о. Самотраки е бил цели 700 години тракийски. Троянците и пеласгите са народи, близки до траките. Така троянци, финикийци (на Мала Азия), пеласги (в района около Атина – Атика) и огромното море траки са най-старите народи на Балканския полуостров и около Тракийско море. Елините са дошли по-късно. Но през ХІІІ в. пр. н. е. елините печелят Троянската война, благодарение предателството на тракийския цар Полиместор. Ако ритуалното убийство на Орфей е повратна точка в духовната сфера, то предателството на Полиместор и падането на Троя е повратна точка в политическата сфера. От този момент нататък расте елинското влияние, а старите народи посепенно се затварят вътре в себе си и губят влияние. Елините изцеждат най-доброто от тяхната духовност чрез орфизма и орфистите. Цели 5 века (от ХІІІ до VІІІ в. пр. н. е.) е Орфическият период. Когато вече не е имало какво да се възприеме, е започнал периодът на преосмисляне и вътрешно преживяване на полученото духовно наследство. През VІІІ в. пр. н. е. започва Омировият период. За елините вече полученото знание е толкова добре усвоено, че то става тяхно. Божественият пантеон се обновява с нови лица. Старите песни и религиозни химни се обновяват в гръцки стил. От старите религиозни знания се ражда философията на Платон и Аристотел, развиват се естествените науки и най-вече математиката и медицината. Сменят се географски и топонимни названия. Вероятно някъде около VІІ – VІ в. пр. н. е. Тракийско море става Бяло море (вкючено в Егейско море). Сега вече всички знаят само легендата за Атинския цар Егей, който се хвърлил в морето от скръб, мислейки, че синът му Тезей е убит от Минотавъра. Около VІ – V в. пр. н. е. траките навлизат с флотата си в Тракийско море и правят отчаян опит да си върнат влиянието там, но са разбити. Постепенно финикийци, троянци, пеласги са претопени. Троя е забравена и дори започват да се съмняват, че въобще е имало такъв град. Независимо от всичко, централното светилище на Дионис в Родопите продължава да съществува и да се ползва с голям престиж. Александър Македонски идва не като завоевател, а да се поклони и да попита за бъдещето си в 335 г. пр. н. е. През 146 г. пр. н. е. римляните завладяват Гърция, а през 86 г. пр. н. е. римският пълководец Сула ограбва Атина и разрушава до основи градските стени. Но Родопите остават тракийски и през 60 – 59 г. пр. н. е. Гай Октавий, който е управител на римската провинция Македония, е допуснат в светилището. Той получава прорицание за сина си Октавиан, който тогава е на три години. Казано му е, че Октавиан ще стане световен господар, също както Александър Велики, защото пушекът от виното, излято върху същия този олтар, е стигнал чак до небето. Прорицанието се изпълнява 32 г. по-късно, когато Октавиан е провъзгласен от римския Сенат за Август (Свещен – титла, отговаряща на титлата Император). Тъй като в македонската държава култът към Дионис е много разпространен, македонските владетели избягват да воюват с бесите. Пример в това отношение може да бъде Александър ІІІ Велики, който поднася дарове на Дионис в централното му светилище и е пропуснат свободно да премине при похода му срещу трибалите през 335 г. пр. н. е. Когато обаче земите на траките влизат в обсега на римските интереси, положението се променя. Рим прилага максимата „Разделяй и владей!" Римляните търсят приятелски племена и общо взето почти през цялото време приятелски настроени към тях, а дори и директни техни съдружници са одрисите и дентелетите. Регионът на одрисите е най-голям и е свързан с държавата на одрисите, като в определени периоди към Одриската държава са присъединявани и други тракийски племена. Одрисите се разполагат в Тракийската низина и Източните Родопи. По поречието на р. Марица те граничат с корпилите и брените, а брените граничат с бесите в района на горното течение на р. Хебър (Марица). На северозапад одрисите стигат до Средна гора, където са великойлалетите. В района на Средните Родопи одрисите граничат с малокойлалети, травси и сапеи. Никъде одрисите нямат пряк контакт с бесите. Дентелетите са в района на Кюстендил по горното и средното течение на Струма. Те винаги са били съюзници на Рим. Освен приятелски настроените към Рим тракийски племена има и една група от т. нар. „независими тракийски племена". Това са сатри, меди, дии и беси, а в някои случаи към тях се присъединяват серди и койлалети. Медите (от тях произхожда Спартак) са едно от най-многобройните и силни тракийски племена. Те са клон на витините и техен авангард. Медите първи се заселват в района на р. Струма в горното и средното й течение в областта на Благоевград, Кюстендилското, Кресненското и Руенското дефилета. Техните сродници витините се заселват в района на Мала Азия. На север по поречието на Струма между медите и дентелетите се заселва малкото племе на агрианите. Южно от медите по долното течение на Струма живеят синтите. На изток от медите са сатрите. Територията на сатрите е оградена от естествени граници: на север – стръмните склонове на Рила (с вероятно антично име Донакс), стръмните склонове на Пирин, на изток – средното и част от долното течение на р. Места. Така сатрите били отделени от землището на бесите и техните клонове. Херодот смята, че бесите са част от сатрите. За разлика от него, на базата на находки на материалната и духовна култура, българските историци приемат, че сатрите могат да се разглеждат като обособено племе. Бесите, заедно с диобеси, дии, трали, травси и сапеи, били сродни племена или племенен съюз. В горното течение на Марица, в района на Белово, Костенец, ридовете Алабак и Раковица са диабесите. Те контролират прохода „Суки" (Траянови врата). На югозапад от тях по горното течение на Места били диите. Следи от тях са открити в района на Доспат и Девин. Старото име на Девин е Дьовлен (Диовлен). Диите са известни още като „махайрофори", което на гръцки означава „мечоносци". Те са носели криви мечове, наречени „махайри". Били изключително свободолюбиви. Винаги са имали автономия, за която споменава и Тукидид. Южно от диите, по източния бряг на долното течение на Места били тралите (триалите). На изток от тралите по горното течение на р. Артескос (Арда) са: северно от реката – травси; южно от реката – сапеи. Така вече може да бъде описана територията на „независимите тракийски племена". В центъра на тази територия, в Северозападните Родопи, между диобеси, дии, трали, травси и сапеи са бесите. Това е територията на „независимите тракийски племена". За римляните винаги е било проблем да преминат през нея. За тази територия говори биографът на Александър Македонски Ариан, когато описва похода му към трибалите през 335 г. пр. н. е. Земята на бесите, заедно със сродните им племена диобеси, дии, трали, травси, сапеи става още по-непревземаема, защото е заобиколена в кръг от други племена, които са държали на независимостта си и са се противопоставяли на римляните. За разположените на запад сатри и меди вече стана дума. На северозапад са сердите, на североизток – великойлалети, на югоизток – малокойлалетите. По горното течение на Искър, в района на планината Скомброс (дн. Витоша) и Софийското поле са сердите. Те граничат с дентелетите и доибесите, а така също и с великойлалетите, които населяват западните и средните части на Средна гора. Великойлалетите стигат до днешната община Калояново, обл. Пловдив. В района на село Дуванлий, общ. Калояново койлалетите съжителстват с одрисите. „Най-големите праисторически селища – „Камшикова могила" и „Чераджийска могила", се намират до Калояново, Житница и Дуванлий. В периода VІІІ в. пр. Хр. – V в. сл. Хр. земите на община Калояново са част от територията на Древна Тракия, населявани от тракийските племена койлалети и одриси". Като един от центровете на Одриското царство още от времето на първия му владетел Терес І (480 г. пр. н. е.) районът на село Дуванлий е проучван много през годините. Още през 1868 г. Алберт Дюмон, считан за един от основателите на тракийската археология, посещава района. Там са работили проф. Богдан Филов, д-р Иван Велков, Васил Миков. Проф. д-р Маргарита Тачева счита, че при селата Дуванлий и Черноземен е разположен династичен родов некропол на одрисите. На територията на одрисите се е намирало и много известното днес светилище Перперикон и крепост Перперикон (Перперек). В този район има и златен рудник, намиращ се край село Стремци, на 4 км. западно от крепостта Перперикон, който първоначално е смятан за светилище на одрисите. „В публищацията на Б. Дерибеев (1980 г.) се приема, че обектът представлява скален некропол на могъщ владетел или светилище на одрисите." Малокойлалетите заемат североизточните склонове на Родопите, като се започне от района около Асеновград и се продължи по средното и долното течение на р. Арда. В района на Асеновград, Лъки, Ардино граничат с травсите от групата на бесите. По течението на Марица малокойлалетите граничат с брени, корпили, одриси. Става ясно, че около земята на бесите има двоен обръч от племена. Първият кръг представлява външната част и е заселен от войнствени тракийски племена, които са описани от римските автори като разбойнически, защото не са се подчинявали и са нападали римските войски от провинция Македония. Известно е, че Македония става римска провинция през 149 г. пр. н. е. Този първи кръг е съставен от меди, серди, великойлалети, малокойлалети, корпили, сатри. Вътрешният кръг е съставен от племенната група на бесите: сапеи, травси, трали, дии, диобеси. Центърът на този вътрешен кръг е територията на бесите, обслужващи централното светилище на Дионис, намиращо се в Северозападните Родопи, в района на връх Сютка. Допълнителна пречка за проникването на римляни, македонци и одриси през територията на независимите траки е непристъпният терен. Навлизането в тези земи е можело да стане през прохода Суки или през Доспатския проход, които са контролирани от племенната група на бесите. Проходът Суки се намира на около 15 км. от Костенец при тунела на днешната магистрала Тракия. Там е крепостта Траянови врата, открита при археологически разкопки през 1985-1986 г. от проф. Димитрина Джонова. Проучванията показват, че крепостта е била добре укрепена през VІ в. след Хр. от император Юстиниан І, когато започват нападенията от славяните. Това е пътят, по който могат да проникнат в Тракийската низина. При прохода Суки (Траянови врата) е станала битката между Василий ІІ Българоубиец и цар Самуил през август 986 г. Там Василий ІІ загубва почти цялата си 60 хилядна армия, а самият той успява да избяга, пазен само от една малка арменска охранителна рота, по една от пътеките и се насочва към Пловдив. „Кръстопът на много култури и цивилизации, регионът е бил населяван още през Бронзовата и Желязната епоха. През І хил. пр. Хр. неговите първи обитатели били тракийските племена беси. Траките са наричали прохода „Суки", известен още от V в. пр. Хр., когато през него минал военният поход на тракийския цар Ситалк. В 13 г. пр. Хр. районът става част от Римската империя, а в края на І и началото на ІІ в. сл. Хр. територията принадлежи към Римската провинция Сердика. Проходът свързвал Рим с най-източните части на империята като част от съвременния маршрут Белград – Ниш – София – Траянови врата – Пловдив – Одрин – Истамбул." Така описаният път е известният път Виа Милитарис. Освен през Суки римляните са преминавали от Македония към Тракия и през прохода Аконтисма (на десетина километра западно от гр. Филипи ), по древния път Виа Егнация. Както свидетелства Амиан Марцелин: „В източния си кът Македония се допира до пограничните части на Тракия и съобщенията между двете области се извършват посредством един стръмен и тесен проход, който се нарима Аконтисма. Най-близката на държавната поща оттук е Арстуда (около дн. Катерини), където се сочи гробът на прославения със съвършените си трагедии Еврипид, и Стагира (около дн. гр. Лариса), където, както е известно, се е родил Аристотел, от чиято уста по думите на Цицерон тече златна река." Първите стълкновения на траките с римските легиони са от 188 г. пр. н. е., когато войските на пълководеца Гней Манлий Вулзон са атакувани при гр. Кипсела и при устието на река Марица (в района на Корпилския проход). Римляните се завръщали с богата плячка от Азия след победата над Антиох ІІІ Велики при Магнезия. Тогава били нападнати от четирите племена: астии (astii), кени (coeni), мадуятени (maduateni) и корели (corelli), като траките наброявали около 10 хиляди души. Тези тракийски племена населяват района около устието на Марица, проливите и южното Черноморско крайбрежие. От този момент нататък следват непрекъснати сблъсъци между траки и римляни, особено след като през 149 г. пр. н. е. Македония става римска провинция. Историкът Йорданес Готски (ІV в.) е писал: „Обаче Марк Лукул пръв воювал в Тракия против бесите, които били първи по храброст и слава, и ги победил, а като надвил хемимонтите, поставил под римска власт Пулпудева, който сега се нарича Филипопул, и Ускудама /сега Адрианополис (Одрин)/. Той превзел също и градовете, които са накацали по Понтийския бряг, т. е. Аполония (Созопол), Галата, Партенополис, Томи и Истрос, а след това покорил всичките места чак до Дунава". От картата в Приложение № 3, използвана през І в. пр. н. е., става ясно, че в земите на бесите може да се навлезе само през Родопски проход в района на средното течение на р. Места. Походът на Марк Лукул се състоял през 72 г. пр. н. е. и целта му не е била да превземе земята на бесите, а да премине към Тракия и да стигне до богатите елински градове по Черноморското крайбрежие. В записката на Йорданес Готски се споменава, че Лукул е разбил хемимонтците, като авторът вероятно визира одриската войска. Тогава Одриското царство е съставено от одриси и асти. Астите (оттам идва названието на бирата „Астика") са тракийско племе, живеещо в планината Странджа, наричана от римляните Хемимонт (Червената планина – има много желязна руда и почвата червенее). След Лукул битка с бесите води бащата на първия римски император Октавиан Август – Гай Октавий. След като през 60 – 59 г. пр. н. е. Гай Октавий е допуснат до светилището на Дионис и получава прорицание, че синът му ще стане велик като Александър Македонски, още през 59 г. пр. н. е., той се връща и вдига оръжие срещу бесите. Управител е на провинция Македония и води римските легиони. Може да се предположи, че е решил да ограби светилището. Опитът му обаче не успява. Но желанието за ограбване на светилището не изчезва. Когато малко след това, от 57 г. пр. н. е. до средата на 55 г. пр. н. е. за управител на Македония е назначен тъстът на Гай Юлий Цезар, Луций Калпурний Пизон Цезонин (който от 15.03.58 г. до 14.03.57 г. пр. н. е. е бил консул на Рим) за бесите отново настъпват тежки времена. За това говори известният оратор Марк Тулий Цицерон, който се е надявал да стане управител на Македония. В прословутата си реч: Цицерон срещу Пизон („Oratio in L. Calpurnium Pisonen"), произнесена през 55 г. пр. н. е. в римския Сенат, Цицерон казва: „Вярваш ли, че ние не сме проследили достатъчно злините и бедствията, които твоята власт е причинила на провинцията? (...) И ти също, като се беше продал на цар Котис (цар на Одриското царство) за триста таланта нареди да посекат със секира Рабокент, един от първенците на племето беси, ако и да беше дошъл в твоя стан като пратеник и да ти обещаваше от страна на бесите голяма помощ и подкрепа от пехотинци и конници. И ти погуби не само него, но и останалите пратеници, които бяха дошли заедно с него, и главите им продаде на цар Котис. (...) Ти ограби светилището на Юпитер Свелсурд, най-старото и най-таченото у варварите светилище. Безсмъртните богове накараха нашите войници да изкупят и твоите престъпления; те бяха сполетени от една нова болест и никой не можеше да се излекува, щом веднъж е заболял. Никой не се съмняваше, че нарушението на гостоприемството, убийството на пратениците, престъпното предизвикване на послушните съюзници към война (дентелетите, нападнати от Пизон) и ограбването на светилището са причинили това отчаяно състояние." Дали Л. К. Пизон Цезонин е ограбил централното светилище на Дионис в Родопите? Така твърди Цицерон. Във всеки случай е ограбено светилище на Дионис и това е означавало, че римляните не се спират пред нищо, включително и светотатство. Цицерон назовава бога Юпитер Свелсурд както са го наричали римляните: Юпитер римляните наричат Зевс, а вече знаем, че Зевс на тракийски е Збелсурд (мятащият мълнии). Тъстът на Юлий Цезар – Пизон Цезонин е осквернявал и друг път олтари на чужди божества. Както свидетелства християнският апологет Тертулиан: „Консулите Пизон и Габиний разрушили олтарите на Серапис, Изида, Харпократ и Кинокефал..." Този римски политик, чувствайки силата си благодарение на огромната власт на неговия зет Юлий Цезар, е извършил доста беззакония като управител на провинция Македония. В „Реч за консулските провинции" Марк Тулий Цицерон изброява част от тях и призовава Пизон да бъде отстранен. Същността на тези беззакония се състои в ограбване на тракийското население директно и чрез продажба на правото да се събират данъци, което е довело до разоряване на големите градове в провинцията. Пизон стигнал дотам, че започнал да напада съседните тракийски племена, дори нападнал винаги верните на Рим дентелети. Вероятно при един от тези набези е било ограбено светилището на Дионис в земите на бесите. Като отговор на неговите беззакония и грабежи меди, дентелети, дарзани се обединили и нападнали провинция Македония, опустошили я, дори едва не превзели Тесалоники (дн. Солун). Пътят по Беломорието Виа Егнация бил прекъснат. Редът в района бил възстановен чак към 49 г. пр. н. е. – 5-6 години след като Пизон не бил вече управител на провинция Македония. Големите конфликти в Римската империя - Гражданските войни между Сената и Триумвиратите се решавали на Балканите. Това означава, че траките са вземали пряко участие в бойните действия със свои военни контингенти. Така в битката при Фарсала (близо до дн. гр. Лариса) между Юлий Цезар и Гней Помпей Велики през 48 г. пр. н. е. Садала – син на току-що починалия одриски цар Котис се включил с войска на страната на Помпей. На негова страна се сражавал и Раскупор, бъдещ тракийски владетел и създател на Сапейската династия. Това е времето, когато сапеите – едно от племената от племенния съюз на бесите, се опитало да овладее властта в Одриското царство. Била създадена Сапейска династия в тройния съюз сапеи – одриси – асти. След убийството на Юлий Цезар на 15 март 44 г. пр. н. е. убийците Марк Юлий Брут и Гай Касий Лонгин бягат от Рим. Касий отива в провинция Сирия, а Брут идва в провинция Македония. През 43 г. пр. н. е. и двамата са утвърдени за управители на съответните провинции. Идвайки в Македония, Брут свързва съдбата си с тази на траките. В Македония Брут разполага с 8 легиона, което означава около 45 000 войници. За да се укрепи, той решава да предприеме поход срещу бесите. Помага му салейският династ Раскупор. Добре познаващ района, Раскупор превежда легионите през прохода в Родопите в района на Доспат. Така благодарение на предателството на салейския династ Раскупор бесите са разбити и се оттеглят навътре в планината. Римският сенатор Брут, който до този момент не е предвождал войски, е обявен от войниците за император (по време на републиката тази титла означава и „командващ" и се присъжда от войниците на техния командир при важна победа). След предателството на Раскупор сапеите прекъсват окончателно връзките си с бесите и заедно с одрисите застават на страната на Рим. Решителната битка между републиканската армия на Брут и Касий и цезарианската армия (армията на втория триумвират) на Марк Антоний и Октавиан се състояла през октомври 42 г. пр. н. е. край гр. Филипи (до дн. Драма). Републиканците имали 21 легиона (около 100 000 войници), а цезарианците – 23 легиона, или общо над 200 000 войници. На страната на републиканците участвал салейският династ Раскупор (Раскупорис) с 3 000 конници, а на страната на цезарианците – брат му Раскос също с 3 000 конници. Републиканците били разбити, Брут и Касий се самоубиват. От ситуацията се възползвал Раскупорис, който с помощта на Рим се обявил за владетел на цяла Тракия. Така било поставено началото на Сапейската династия в Одриското царство, която управлявала до превръщането му в римска провинция през 45 г. През следващите десетилетия всички удари върху бесите са ставали с участието на върхушката на близкото, родственото им племе на сапеите. Раскупорис установил своята резиденция в Бизия. След него владетел на Одриското царство станал синът му Котис, по-голям брат на Реметалк І. При следващата голяма битка край Акций (при устието на р. Акциос – дн. Вардар) през 31 г. пр. н. е. между войските на Марк Антоний и Клеопатра от една страна и Октавиан (бъдещият император Октавиан Август) от друга страна взел участие и Реметалк І, син на Раскупорис. В началото той бил на страната на Антоний, но когато видял, че ще загубят битката, преминал с войниците си на страната на Октавиан. Бил толкова надменен, че започнал да се хвали с предателството си. По този повод Октавиан, макар и доволен от действията на Реметалк І, заявил: „Обичам предателството, но не похвалявам предателите." Посоченият Реметалк І е брат на Котис, първият син на Раскупорис. Котис не е сапейско, а одриско име. Давайки одриско име на сина си, Раскупорис поискал поне формално да се доближи до старата Одриска династия. Това не било достатъчно и одриси и асти непрекъснато водели династични борби срещу сапеите. Голям удар срещу бесите нанася Марк Луциний Крас. От 15.03.30 г. пр. н. е. той е консул (командващ войските и висш администратор за 1 година). През 29 г. пр. н. е. бастерните (племе, живеещо на север от Дунав) преминава река Дунав и заедно с живеещите южно от Дунав дардани и трибали (дарданите – дн. Сърбия, трибалите – дн. Сърбия и Видинския район) нападат съюзниците на Рим – дентелетите. „... Тогава Крас, било за да помогне на Ситас – слепия цар на дентелетите, било че се страхувал особено много за Македония, излязъл насреща им." Преследвайки бастерните, Крас навлязъл в Мизия, разбил мизите, собственоръчно убил царя на бастерните Делдон. Понеже настанала зима, се завърнал в Македония. На следващата година (28 г. пр. н. е.) бастерните отново нападнали дентелетите и Крас отново се притекъл на помощ с римските легиони, разбил бастерните и им наложил тежки мирни условия. Този път решил да накаже и племената, които го нападали предишната зима, когато се връщал в Македония. Той разбил медите и сердите и заповядал да отрежат по една ръка на всички пленници. Неговата жестокост потресла всички и напомнила за жестокостта на неговия дядо и съименик Марк Луциний Крас, който през 71 г. пр. н. е. в Италия разбил армията на робите, предвождани от Спартак (тракиец от племето меди). Крас-старши убивал всеки десети легионер от своята армия, показал признак на страх. През 28 г. пр. н. е. Крас „опустошил земите и на останалите траки, освен на одрисите. Тях пощадил, понеже са почитатели на Дионис, а в това време го посрещали без оръжие. Подарил им и земята, в която честват бога, като я отнел от бесите, които я владеели." От това време (28 г. пр. н. е.) до превръщането на Одриското царство в римска провинция през 45 г. от н. е. владетелите на одрисите са напълно зависими от Рим. При заплаха от антиримски брожения или въстания одриските царе са подпомагани от редовна римска армия и римски командири. Давайки част от земята на бесите на Одриското царство, Крас цели да противопостави беси и одриси. През следващите години няма сведения за битка между беси и одриси. Очевидно тогавашния одриски цар Котис е приел формалното разширяване на държавата си, но фактически не е влязал в земите на бесите. По-голяма грижа са му били династичните борби срещу свалената Одриска династия. През 22 г. пр. н. е. борбата се изострила и било възможно да се насочи срещу зависимостта от Рим. Тогава управителят на Македония Марк Прим дошъл с войска. Вероятно по време на безредиците цар Котис е загинал. Римляните утвърдили на негово място синът му Раскупорис ІІ, който бил подпомогнат от чичо си Реметалк І. В Рим върховната власт постепенно преминава в Октавиан Август и през 27 г. пр. н. е. той е обявен за император. За кратко Империята се успокоява, но към 16 г. пр. н. е. пак започват вълнения. Избухнали въстания в Алпите, в Далмация и Иберия, онордиските (племе, живеещо на юг от Дунав в съседство с трибалите) опустошили Македония. Избухнал стихиен бунт и при бесите. Срещу бунтовниците излязла одриската войска на Реметалк І (чичо и настойник на синовете на загиналия през 22 г. пр. н. е. Котис). В помощ на одрисите била и римската войска, начело с Марк Лолий. Бесите били разбити и се отеглили в планините. При тези обстоятелства беският жрец Вологес, опасявайки се от разграбване на светилището, призовал към въстание. Както казва Дион Касий, Вологес направил няколко предсказания, въодушевил бесите и съседните племена. Въстаниците разбили армията на Раскупорис ІІ (син на Котис), убили самия Раскупорис ІІ. Тогава към въстаниците се присъединила армията на чичото на Раскупорис ІІ – Реметалк І, а самият Реметалк І избягал при римляните. Преследвайки го, Вологес нахлул в Херсонес(дн. п-в Галиполи), опустошавайки страната. "И така, поради това, пък и поради безчинствата на спалетите в Македония, било възложено на Луций Пизон (Луций Калпурний Пизон Фруг, през времето 15 – 14 г. пр. н. е. е консул на Рим), който по това време (13 – 11 г. пр. н. е.) управлявал Памфилия (римска провинция в Мала Азия) да се отправи срещу тях. Бесите, щом узнали, че той идва, завърнали се в пределите си. Пизон стигнал в земята им, бил победен най-напред от тях, но успял и сам да им нанесе поражение и опустошил както тяхната страна, така и земята на съседите им, които били въстанали заедно с тях." В тези няколко реда се крие най-страшната трагедия за бесите. Това е времето, когато Вологес, бидейки жрец и пророк, е видял краят и е укрил светилището в пещерите. Бесите са били готови да се противопоставят на одрисите, но не и на римската военна машина. След прогонването на одриските войски Вологес почувствал, че разединените траки вече не са това безкрайно море, в което всеки нашественик може да се удави. Той взел най-тежкото решение – да сложи край на светилището, като го укрие и недопусне оскверняването му. Вероятно преди пристигането на легионите на Л. К. Пизон Фруг светилището вече е било укрито в пещерите на Западните Родопи. Огромните жертви и унищожаването чрез палежи на част от горите променили облика на района около светилището и скоро пътищата към него били забравени. В пещерите се укриват свещените предмети и най-ценните дарове. Може би там са укрити и книгите на Орфей с прочутата му египетска лампа? Дали е имало книги на тракийски език (бески език) също като известните тракийски таблички? Дали са запазени прорицанията на ясновидеца Орфей? На тези въпроси може да бъде отговорено само ако бъде намерено светилището. Но до тогава ракитовци ще пазят в паметта си съхранената легенда за златните рудници в месностите Ремово и Брезе и за златния стан за сечене на монети, укрит някъде из пещерите. Вологес укрива светилището и заличава всички следи. Остава само старият тракийски път, системата от кули и светилища около връх Сютка. Остава легендата за Златните портици между столицата на бесите Бесапара и светилището. Остават имената на местностите – Мантарица (земя на прорицатели), Дрънтовица (мястото на дионисиите и кукерските празници), река Долдорана (златния дол), с. Бабек (напомнящо за името на бог Баал, Ваал), Дженевра (някогашно генуезко селище), с. Фотиново (Фотун, напомнящо Фаетон и култа към Слънцето) и т. н. Вологес е убит, както и мнозина беси. Много други са пленени от Пизон през тази 11 г. пр. н. е. и откарани в робство. Римляните ги оковали във вериги и ги подкарали към робските пазари. Но както казва Аний Флор били изумени от свободолюбието на бесите: „Но обуздани от Пизон, те проявявали в пленичеството си своята ярост. Като се опитвали да прегризят веригите, те наказвали сами своята свирепост." След този жесток погром независимите тракийски племена утихват за 2-3 десетилетия. Реметалк І, който се държи като истински васал спрямо римляните, се укрепва на престола на одриската държава. Император Октавиан Август дори му помага да разшири териториите си и към края на царуването му – 12 г. от н. е., Одриското царство достига размерите от най-добрите си години по времето на Ситалк през V в. пр. н. е. Реметалк І дори получава римско гражданство, подарено му от Октавиан Август. Римското му име било Гай Юлий І Реметалк (Gaius Julius Roometalces). С образите на Август и Реметалк І са сечени монети в Калхедон (град на Босфора срещу Бизантион) и във Бизантион (дн. Истанбул). След смъртта на Реметалк І Октавиан Август се разпоредил с Одриското царство като със своя собственост. Той го разделил на две части, като границата между тях била планината Хемус (Стара планина). Богатата и добра южна част дал на сина на Реметалк І – Котис, а бедната и размирна северна част (дн. Северна България) дал на брата на Реметалк І, носещ името Раскупорис. Раскупорис бил недоволен и скоро с измама убил Котис, но самият той бил хванат от римляните, изправен пред римския Сенат, осъден на заточение в Африка, но скоро след това бил убит. Северната част на царството била дадена на Реметалк ІІ – син на убития Раскупорис. Следващият римски император Тиберий (14 г. – 37 г.) определил за настойник на децата на Котис бившия римски претор Гай Требелин Руф. Така на практика Одриското царскво се управлявало директно от Рим. Требелин Руф бил безцеремонен в отношенията с траките. Скоро започнало да се натрупва недоволство, което довело до избухване на въстание. През 21 г. въстават диите, койлалетите и част от одрисите. В това време цар Реметалк ІІ е бил в района на Филипопол. Въстаниците обкръжили града, в който се затворила войската на Реметалк ІІ. По този повод Тацит пише: „Койлалетите, одрисите и диите, силни племена, се заловили за оръжие под предводителството на разни началници, но еднакви по своята незнайност. Това била причината, че не могли всички да се съединят за страшна война." . Обединените усилия на одриския цар и на Публий Велей, който командвал най-близката римска войска (от Мизия, която от 12 г. пр. н. е. е римска провинция), довели до бързия разгром на въстанието. Млади и неопитни, слабо въоръжени, въстаниците станали лесна плячка за римляните и одриската царска войска. През 26 г. от н. е., когато консули в Рим са Гней Корнелий Лентул Гетулик и Гай Келвизий Сабин избухва ново въстание, този път на планинците. Според проф. Велизар Велков тези планинци са бесите. Причината отново е основателна – нежелание да изпращат своите младежи в римската войска, с която да воюват в далечни земи. Римляните правят опити да изпращат тракийските младежи в римските легиони, смесени с други народи и в далечни краища на света. Това противоречи на старите традиции, според които дори когато помагат, траките са обособени в отделни военни части със свои командири. Положението е нетърпимо и избухва въстание. „Освен нравът им, причина за въстанието бил отказът им да допуснат да бъдат събирани за нашата войска най-здравите им синове. Те били свикнали да се покоряват дори и на царете си само по желание, а и когато пращали със съседните народи. Сега обаче се разнесъл слух, че ще ги разпръснат и разпратят по разни страни смесени с други племена." Вестта, че ще вземат младежите им, развълнувала бесите. В своята книга „Записано на камък" проф. Велизар Велков пише: „Хората разбрали, че това е стъпка към тяхното окончателно поробване. Траките се събрали и изпратили свои представители при римския управител Попей Сабин. Те заявили, че „ако искат да им натрапят робството като на победени, то у тях има оръжие, младежи и решителност да защитят свободата си или да умрат." Те припомнили своите яки крепости в планината и заплашвали, че ще се борят докрай." Като очаквал помощ от одриския цар Реметалк ІІ, а така също и от римските войски в Мизия, Сабин отговорил на пратениците-беси уклончиво. Но когато пристигнали одрисите и управителят на Мизия Помпей Лабеон довел един римски легион, Сабин повел войските към неприятеля в планината, „който бил вече заел горските планински теснини. Една част от неприятелите, които били по-смели, се показвали вече по откритите хълмове. Римският военачалник се приближил с войската си до тях и лесно ги изтикал оттам, без да пролее много варварска кръв, понеже убежищата им били наблизо. След това укрепил на това място своя стан и завзел със силен отряд една тясна планинска верига, която се простирала с еднаква височина до близката крепост, заета от голям брой въоръжени и невъоръжени защитници; същевременно изпратил отряд стрелци срещу най-буйните, които скачали пред укреплението с песни и в такт по обичая на своя народ." Когато римските легиони се придвижили напред, изтласквайки бесите пред себе си, завзетата от въстаниците територия била оставена на одриските войски на Реметалк ІІ. Сабин им разрешил да грабят и безчинстват в селищата на бесите, като им поставил условие вечер да се крият в укрепения си лагер. Отначало одрисите спазвали условието, но после потънали в пиянство и безпаметност, започнали безгрижно да заспиват извън лагера. Като видели това, бесите решили да ги атакуват. Те се разделили на два отряда: единият трябвало да атакува римляните, а другият – одрисите. Атаката срещу римляните е била за заблуда – за да не чуят другата битка и да не се притекат на помощ на одрисите. Атаката била извършена през нощта. Бесите нападнали устремно неприятеля и като избивали одрисите, викали, че са бегълци и предатели, вдигнали оръжие да поробят себе си и отечеството си. Макар одриската войска да е била обучена и построена по римски образец, водачът им Реметалк ІІ е бил сапейски династ. Навярно много от войниците са били от племето сапеи. Имайки предвид това, действията и виковете на бесите са разбираеми – сапеите са клон, родствено племе на бесите. Те наистина са дошли да поробват себе си! На другия ден Сабин изкарал римската войска на равно открито място срещу тракийската крепост, като мислел, че бесите, опиянени от успеха, ще излязат на открит бой. Когато видял, че няма да излязат, заповядал да се обкръжи крепостта и околните й хълмове с редути, които били построени на подходящи места. Когато редутите били свързани с окопи, крепостта била обкръжена в окръжност, като дължината на тази окръжност била около 6 километра. След това започнал да стяга обръча, като при всяко придвижване напред издигал насип, от който римските войници да хвърлят камъни, копия и запалени стрели върху близкия вече неприятел. Когато римляните стегнали обръча, те отрязали бесите от водоизточниците. На въстаниците им останал само един извор. Това предрешило борбата. Жаждата станала непоносима, започнали да измират хора и добитък, защото в крепостта освен жените и децата, бил затворен и добитъкът. Труповете на хората и на животните били навсякъде. Миришело на кръв, на гнило, на зараза. Стените на крепостта били здрави, но надежда за спасение нямало. Ето какво пише проф. Велизар Велков за края на въстанието: „Обсадените не издържали. Появили се и раздори. Един от ръководителите, Динис, заедно с част от възрастните и по-голямата част от жените се предал на римляните. Раздвоили се и младите. Едни последвали повика на Тарс и масово се самоубивали. Повечето обаче начело с Турас решили да пробият римската обсада и да се измъкнат. Те предпочели смъртта пред робството. През следващата тъмна нощ в тежко сражение, в което трудно се различавало кой е враг и кой е свой, всред виковете на мъжете и писъците на жените и децата, малцина успели да се измъкнат, а останалите загинали или се предали." Римският автор Корнелий Тацит е осъзнавал, че бесите са най-големите противници на римската експанзия. Независимо от това разказът е изпълнен с такива подробности, които издават вълнението и уважението на римлянина. Траките пълнели рововете, изкопани от легионерите, с камъни, колове, дървета, дори с трупове. Валял проливен дъжд и от това нощта ставала още по-страшна. Чак на разсъмване малцината, които не успели да се измъкнат и не били убити, били изтласкани в най-високата част на крепостта и били принудени да се предадат. Траките от близката околност доброволно се покорили. През тази страшна 26 г. рано настъпила сурова зима. Римляните се оттеглили, без да преследват избягалите по планината. но и така погромът е бил жесток. Така бил сложен край на съпротивата на независимите тракийски племена. За потушаването на въстанието Сабин получил триумфални отличия в Рим, а бесите повече никога не се изправили като военна сила. Независимо от това римляните живеели с мисълта, че са тлеещ вулкан. Ето защо: „Великият император на Древния Рим Траян през 105 – 106 г. (в началото на нашата ера) изселва бесите като роби на север от Дунав. По време на древноримското владичество всички тракийски племена бяха роби. От тук и се образува Бесироби, а по-късно Бесараби. На север от Дунав бесите като войнствено племе, както по-късно хан Аспарух, овладяват положението над гетите, даките, сарматите. Постепенно от племето беси се издигат няколко души за князе на гетите и даките. По-късно цяла Влахия от името Беси роби се нарича Бесарабия. След обединението на Влахия и Молдова в едно княжество Румъния името Бесарабия се съхранява само за онази част територия между Прут, Дунав и Днестър, ..." През 45 г. от н. е. Одриското царство на Реметалк ІІІ е унищожено от император Клавдий и се появява римската провинция Тракия. В Западните Родопи останалите беси постепенно възприемали римския начин на живот. Дори част от топонимните названия били преведени на латински, за да бъдат разбираеми за римляните. За бесите се заговорило отново при разпространението на християнството. Процесът на християнизацията е свързан с името на римския мисионер Никита Ремесиански. --- Бележка на модератора: Разделих текста на параграфи, за да се чете по-лесно.

Бижута ли!? На тях не им беше до бижута! Да ви е хрумвало, че може би неандерталците са създателите на модерния човек?