Отиди на
Форум "Наука"

Р. Теодосиев

Администратор
  • Брой отговори

    7343
  • Регистрация

  • Последен вход

  • Days Won

    85

ВСИЧКО ПУБЛИКУВАНО ОТ Р. Теодосиев

  1. Личност. - Ранно детинство - Калофер. - Ботйо Петков. Майката на поета. - В Одеса. - Космополитизъм и национализъм. Пак в Калофер. - П. Шушулова. - Животът в Браила. - Дружба с В. Левски. - Нечаев и Л. Каравелов. - Организационна дейност. - Начело на революционно движение. - II. Дело и съдба. - Литературна дейност. - Чорбаджии, духовенство, учители. - Публицистика, политически идеи. - Култура и език. - Личност и народ. - Поезия. Субективни елементи. - Организация на четата и план на "Радецки". - Път към лобното място. - Смъртта на Ботев. Осъществяване І. Личност Ранно детинство. Калофер. - С пълно право първият биограф на Ботев гадае неговата съдба по детските впечатления от родната природа, свързва я с образа на Балкана, чиято "хайдушка песен" по-късно стана за него поетичен символ и жива идея на свободата. "Ако Христо Ботев, пише Захари Стоянов, да не беше се родил, раснал и пораснал в живописния Калофер, гдето отечествената Стара Планина е най-гигантна, паметник и олицетворение на воля и на свобода... можеше да излезе човек съвсем от друг калъп."1 Сам Ботев ни е дал не малко намеци за дълбокото влияние на тези впечатления върху формирането на неговия характер. Странна притегателна сила има за него "бащиното огнище": там дето аз съм пораснал и първо мляко засукал[...]* (1, 23)2 Не малко значение има обстоятелството, че Ботев е роден именно в подножието на Балкана, в с. Калофер, на 25 декември 1848 г., на връх Коледа (затова е бил кръстен Христо). Тук той има обилни впечатления: пустинното величие на природата, високи планински вериги, девствени гори, розови градини, шумящи реки и потоци, буйна растителност, дълбоки снежни зими и пищни пролети, и всичко това отразено в хиперболичното детско въображение с чувството на безкрайна свобода. Свободен като облаците му се представя човешкият живот, непонятни - неправдата и злото. При подобно интимно вживяване с природата, човешкият ум недоумява: от там неизброимите "защо?". Контрастът между първичния волен дух на природата и тесния кръг на живота пробуждат у подрастващия юноша именно тези крещящи и неумолими "защо?" От една страна душата му, с първите вълнения на поетическия порив, се опива от чистата радост на битието - от друга, зрелището на битовата действителност, бедността, робството, унижението и нечовешкото, "скотско" положение на народа, хвърлят в нея първите семена на недоволство и непримиримост. "То беше село Калофер. Тъжни спомени нахлуха в главата ми, щом превалих баиря и видех онез хубави къщи и черкви, през кои като змия се изтича бистрата Тунджа... В Калофер познах аз чорбаджията и сиромаха, турчина и народа."* (1, 61) Това остро самосъзнание у младия Ботев е засукано несъмнено от "първо мляко": тъй ясно са се хвърляли в очи противоречията на живота. Особеното положение на Калофер, запазил, наред с още няколко прибалкански паланки с чисто българско население, слаба сянка от общинско самоуправление, прибавя може би към причините, които влияят за силата на свободолюбивите пориви у Ботев, обясняват отчасти пътя на живота му. Към въпроса за будността на калоферци трябва да се прибави фактът на техните чести пътувания в Цариград и Виена по търговски работи. "Секи от вас знае, пише Ботев, че зимно време в Калофер остават само жените, селските терзии, копачите и поповете, защото мъжкото население отива в Цариград да шие на Амбарът."* (1, 132) Тук той бе имал случай да слуша разкази за чужди страни, да наблюдава своеобразните прояви на общежитието, както и да бъде свидетел на трагичното и скръбно обществено неравенство, на борбата за хляб, на унизителните пазарлъци между баща му и общината. С една дума, в малка полуавтономна република той можа да съзре пълната мизерия на личните и обществени отношения, преследването на слабите и робската сервилност към властта, която по-късно ще отрови младия организъм на свободна България. Ботю Петков. Майката на поета. - За бащата на Ботев никъде не срещаме неблагоприятен отзив. Един от будните мъже на своето време, учител Ботю има своя не малък дял на заслуги в културната история на България. "Учител Ботйо Петков беше снажен, висок, вещ и сериозен човек, когото всички учители и всички граждани високо уважаваха." (Спомени от петгодишното ми учителствуване в Калофер - Ив. Г. Чунчев). Следвал четири години в одеската семинария, както изглежда, без да довърши курса, той е образован, любознателен, с твърди принципи на вярващ еволюционист. Покрай книжовните си дела (като сътрудник на "Цариградски вестник", преводач на "Критически издирвания за историята на българите", 1853, Земун3), той развива и твърде широка обществена и училищна дейност, която му спечелва уважението и любовта на неговите съграждани. Личните му качества, трудолюбието му, умението да се справя с всички положения, познанията му и "европейския" му дух скоро го издигат до пръв и главен съветник във всички градски обществени дела. В училището той внася монархически ред; суровостта на тогавашния метод на възпитание и обучение е известен: бащите ни още го помнят. Може би оттук младият Ботев добива отвращение към известен род дисциплина; освен това, външният вид на учителите му, ограничени, свити, раболепни, не ще да му е внушил особено благоприятни чувства. Техният умствен хоризонт - тъй тесен и поради примитивността на условията естествено низък - също е оставил в душата на бъдещия поет тягостни впечатления. Те добиват по-късно израз в остри филипики срещу варварската образователна система в училищата, както изобщо срещу политиката на "просвещението", в тези нейни форми, на които той бе свидетел. Наистина, баща му бе едно щастливо изключение от общото правило, поне що се отнася до личната му интелигентност и твърд, самостоятелен характер. Не ни е останала библиотеката на даскал Ботю, за да видим какви книги е можал да има на ръка младия Ботев, но несъмнено, като руски възпитаник, бащата е бил посветен в руската литература и имената на големите руски поети и писатели - Пушкин, Лермонтов, Гогол, Белински - са били често на устата му; вероятно е имал и някои от съчиненията им. Парливата любознателност на сина се е хвърляла в очи и ако имаме право да съдим по буйната му фантазия, ще кажем, че бащата е изпълнил само заветната мечта на бъдещия поет: да го прати в Русия, за да продължи образованието си. Към тези впечатления от бащата трябва да прибавим особеното, невидимо, но явно изключително влияние на майката. В едно писмо до Найден Геров тя пише за сина си Христо, който е във Влашко и не се обажда: "Знай господине Найдене, нашата жалост и милост кое е. За сина ми Христя, който живее в Ибраила, временно желая за него да си доди, защото Вия познавате нашата жалост и бедност" - същия Христо, нейният първенец, когото тя бе носила на ръце и комуто несъмнено бе вдъхнала, повече отколкото баща му, чувството на народност чрез песните и, приказките, които му е разказвала - без да знае, уви, дълбоката драма на неговия живот в чужбина! Но тъкмо тук, далеч от "бащино огнище", се разкрива у сина тази любов към майката: "На прощаване" я манифестира още с първия стих - "не плачи, майко, не тъжи..." Тук наистина клокочи вулкан от нежност, разлива се с мъжествена сила бодрото самочувствие на дълбоко любеща душа, прозира светлият образ на майката, обожествен и почти канонизиран. В "Майце си" намираме сякаш отговора на писмото на майка му до Найден Геров; очевидно е дълбокото сродство на душите у тия две същества, недостижимият копнеж един за друг: Освен теб, мале, никого нямам, ти си за мене любов и вяра[...]* (1, 15) Когато говорят за Ботев, изтъкват предимно социалния характер на поезията му: никой не се е спрял на този най-интимен кръг от чувства, тъй фрапиращи и ясни, дето, зад ужаса и несполуките на една тежка съдба, прозира страдалческият образ на неговата майка. Очевидно е, следователно, нейното изключително влияние при формирането на нравствената му природа, на човека и поета Ботев. В Одеса. - През 1863 г. Ботев свършва трикласното училище в Калофер с отличен успех. "Син ми е роден през 1848 г., учил ся е с успех Катехизис, Аритметика, География, Всеобща история, има начални понятия от Физика и Алгебра; от езиците най-добре е успял в руский, на който ако и да не може още да се виражава, но превожда доволно добре и начални понятия има от гръцкий и французкий." За този успех ще да е допринесла доста и тежката ръка на учител Ботя, при своеволния и буен характер на сина. Сега започват грижите по изпращането на младия Христо в Русия, за която цел бащата пише на Геров няколко пъти. "Много ми е тежко, като си губи суетно времето". Най-сетне идва съобщение "Христофор" да замине за Одеса, където, през Цариград с параход, той пристига едва към края на октомври същата година - пристига в положение на тежки материални затруднения, без да намери, при това, радушен прием, както бе очаквал, от страна на Тошкович4 и Одеската българска колония. "Сега аз като постъпя във [втората гимназия], нямам ни форма, ни завивка, ни постелка, ни шапка, ни ничто, с четири карбовни на месеца мога ли си купи всичко това, като за едни само дрехи иска[т] 60 рубли."* (1, 206)5 Затуй изказва желание да постъпи в първата гимназия, дето давали "всичко това", и защото "не искал да живее при българчета". Първата година Ботев е имал отличен успех, поради добрата си подготовка по руски език; втората той почти изстива към гимназията, докато към средата на третата [в V кл.], е вече изключен за "неуспешност". Впрочем "изключването" трябваше да санкционира едно фактическо положение, тъй като Ботев бе сам престанал да посещава уроците. Ботев прекарва в Одеса около две години и половина, от които близо две в гимназията. Нови впечатления обогатяват духа му; тесният калоферски абаджийски хоризонт тук се стопява пред голямата панорама на живота, с дълбоките му противоречия, страшен, катастрофичен, с вечната заплаха на революцията и тъмната мистика на някакво чудодействено спасение. Че той напуща гимназията, това не е толкова съдбоносен факт. Очевидно, имало е неотвратими причини, някои в самия него, в характера и духа му, други в режима на гимназията, в казармената дисциплина, в безсмисленото изтезаване на крехките младежки души, в цялата система на лъжа и лицемерно угодничество към "началството", без ни едно условие за проява на каква да е свобода на духа и мисълта. Ботев пише на баща си: "Невъзможно е да се търпи и стои. Тукашните учители и наредби не са човешки, но зверски. Тряба да бъде човек от камък, за да може да ги изтърпи..."* (1, 206) (3ахари Стоянов, с. 37). За автентичността на това писмо 3[ахари] С[тоянов] не привежда доказателства. Тъй или инак, към края на 1865 г. Ботев получи от Одеското българско настоятелство 30 рубли "за път". Останал при все това в Одеса, той бе всецяло погълнат от впечатленията на големия град. Това бе за него ново, невиждано зрелище, дето се кръстосваха всички духовни и политически течения на епохата. Блудният син на учител Ботю бе естествено омагьосан от примамливата, "подполна"6 атмосфера на руската освободителна борба. Особено полската емиграция, между която попадна, можа да му вдъхне омраза към деспотизма, все едно царски или султански, и да подхрани както космополитичните му мечти, тъй и плановете му за национално освобождение. Към същото се свежда впрочем и борбата на руската интелигенция: политическото освобождение на руския народ. Каква държавна форма ще си избере, оставаше да реши сам той: главното бе да се съкруши царизма и неговата безогледна и жестока сила. Революционният дух в цяла Европа бе един и същ: разрушение на старите форми и създаване условия за свободно развитие на всички поробени народи. То не бе догма, както по-късно марксизма, а чист бунтарски романтизъм, дето личността бе повикана на преден план, бе призвана да обличава и руши отживели традиции. В него имаше толкова жизнена трайност, колкото и поетически произвол и бе основата си напълно законен. На този висок нравствен идеал служеха еднакво Байрон, както и Гарибалди, Пушкин, както и Бакунин. Космополитизъм и национализъм. Пак в Калофер. - Една фотография от 1865 г. ни представя Ботев като ученик в Одеската гимназия, заедно с негови другари. Той е облечен в официален мундир, досущ като другарите си, с лека иронична усмивка на уста, но твърде сериозен и очевидно с повишено самосъзнание. Цялата група носи яркия отпечатък на времето: апостолски фигури, романтици и мечтатели, реформатори и протестанти, бъдещи сибирски и балкански мъченици. Това е наистина времето на буйния духовен кипеж в Русия; влиянието на Добролюбов, Чернишевски и Писарев бе особено силно върху младежта, винаги склонна към отрицание на традицията и готова за борба в името на нещо "ново". Това "ново", специално за руските условия, се изрази от една страна в тъй нареченото "народничество", т.е. сближение с народа, в издигането и просветата на тъмната селска маса, и от друга в "народоволческия" идеал (на партията "Народная воля") за насилственото сваляне на монархията (Херцен) и дори за унищожението на руската империя (Бакунин) като вредна и опасна за прогреса на човечеството. При това положение, наивност е да се мисли, че Ботев, по основните тенденции на своето развитие, можеше да остане вън от движението. Нека не забравяме още, че тъкмо тогава се пробужда в него поетическият дух, който е органически свободен, прелъстен по-скоро от идеите, отколкото от нещата, и който възприема света хиперболично, а не синтетично. В тази възраст, в която бе той (18 г.), чувствата господствуват над разума и волята се подчинява на въображението; светът е още картина, а не драма, животът внушава любопитство, а не страдание. След напущане на гимназията Ботев остана в Одеса още няколко месеца. Документите, спомените и разказите на очевидци установяват, че в това време той устройва с другарите си невинни лудории, дири дружбата на босяците и простолюдието, чете много, бедствува и, както изглежда, не мисли за утрешния ден. Полските кръгове, в които се движеше Ботев, даваха също обилна храна на въображението му. Въстанието на поляците, удавено в кръв от царските казаци, придаваше на неговите жертви ореола на мъченици и разнасяше по цяла Европа легенди за героизма и самопожертвуването на полските въстаници. Ботев можа да научи от своите нови познайници и покровители ценни подробности за подготовката и историята на въстанието, да подхрани в себе си вярата, че е възможна борбата за освобождението и на българския народ. Най-сетне обстоятелствата го принудиха да се раздели и с тях, и с другарите си, и с Одеса, да дири изход от нуждата, в която бе хвърлен; така към края на 1867 г.7, го виждаме учител в с. Задунаевка, дето остава само няколко месеца. Очевидец разказва за живота му в Задунаевка, че бил крайно "суров". "Никаква постелка, а голи дъски. Кавказката му бурка (плъстено наметало) беше и постелка, и завивка. Не умееше да пести и затова оставаше в твърде незавиден тоалет: носеше подарен му казашки офицерски мундир, скъсани и подкърпени панталони и ботуши." Естествено Ботев, по всички признаци на своята природа, не можеше да бъде друг и да действува другояче. Мисълта му, наред с неговото духовно възмъжаване, бе устремена на юг, към неговия любим Балкан. Тук, в Одеса, бе написана8 поемата "Хайдути", с нейното патетично начало: Я надуй, дядо, кавала, след теб да викна - запея песни юнашки, хайдушки, песни за вехти войводи[...]* (1, 27) Идейно той бе свързан с борбата на руси, поляци, италианци и по-късно на парижките комунари, но органически, в своя интимен душевен живот не можеше да се откъсне от своята родна атмосфера, от съзнанието, че в робство пъшка още един, забравен и обезправен народ, българският. Той чувствува връзките си с него, дочува гласа на земята, която го зове, със сълзите на своите деца, и верен на този зов, обрича се на дълга и безплодна борба, каквато е неговото десетгодишно скитничество. Във всеки случай, през пролетта на 1867 г. Ботев е вече в Калофер. На какво се дължи това внезапно връщане в родния град, не е установено. Може би известия от къщи9 го бяха принудили или теготата и неволите в чужбина и носталгията по родината. А може би - и това е най-вероятно - слуховете, разпространени в западния печат за готвено въстание в България, бяха един от решителните мотиви за неговото връщане. Тъй или инак, в къщи той заваря твърде нерадостно положение: голямо семейство и недостатъчна издръжка. Баща му бе от дълги години болен, с малка заплата, с шест зинали гърла, почти всички невръстни, и видът на сина му, изпъден от гимназията, погълнат от четене на поезия и романи - една работа почти празна в очите на престаралия и препатил учител - не можеше да бъде за него нито гордост, нито утеха. "Висок, възтънък, с коса дълга до раменете, с черни тънки мустачки, брадица черна и очи черни и светли, и с един симпатичен и проницателен поглед" - така го описва един съвременник, а друг негов другар от Русия разказва: "По външността си Ботев беше рядък красавец: в тази възраст (18 г.) той имаше лице бяло като мома, нямаше още ни брада ни мустаци, висок, едър, снажен, физически силен, пъргав, подвижен, носеше дълги черни коси, които умееше да кичи." Макар и отчасти противоречиви, тези описания ни дават физическия портрет на Ботев и ни рисуват донякъде профила на духовната му структура. Че начинът на живота му бе напълно предизвикателен към установените норми и обичаи на калоферската република, се вижда по всичко. Очевидец разказва как на едно събрание Ботев се нахвърлил върху "учебниците на Груева, против училището му и против учениците, които той разпращал из България: учебниците му били за в избите, програмите му и учениците, които пращал за учители, били вредни за народа". Когато изненаданият Чунчев пита след това учителя Фингов: "Каква е тази работа?" - последният му отговаря: "Не се безпокой! Това е синът на учител Ботя - Христо. Той все тъй остро си говори; той е против всичко, нищо не одобрява; той иска всеки да дигне пушка и да иде в гората да бие турците. Него никой не може да наддума, той никога не отстъпва от своето." Към този случай може да се прибави и инцидентът, станал на празника Св. Кирил и Методи, когато,след речите на учителите, взема думата Ботев и с остри думи порицава вярата в духовните правдини, които султанът ще даде на българския народ - владици и патрици - "празни залъгалки и нови окови за ново робство и нова тирания". Това държане на Ботев, опасно за спокойствието на мирните калоферци, дружбата му с "голтаците" и "непрокопсаните", както и връзките му с хайдутите "Лефтерови другари", принуди учител Ботю да хлопа за повторното му приемане в Одеската гимназия. Чорбаджиите давали аналогични съвети, тъй като им бе омръзнало да слушат заканите и обличенията му, да ги туря под един знаменател с турците и черкезите. Той бе изпаднал, неочаквано, в една нискокултурна среда, дето не разбираха нито свободните му маниери, нито свободните му мисли. Това бе не само неразбиране между "младото" и "старото" поколение, а противоположност между два свята, дето Ботев изглеждаше като паднал от друга планета - младият мечтател бе окръжен от присмивки, недоверие и дори враждебност. Стихотворението "Майце си", писано в Калофер и печатано в "Гайда" (год. Ш, бр. 19, от 15 април 1867), изразява, покрай любовта му към своите ("Баща и сестра и братя мили аз да прегърна искам без злоба"*) - също и пълното отчаяние на духа му, изгубил твърда почва под себе си: та скитник ходя злочестен ази и срещам това, що душа мрази[...]* (1, 15) Успокоение намира той само в блужденията из девствените пазви на Балкана, чиято волност и първобитна пустинност - присъщи и на духа му качества - говорят на сърцето му с езика на родствена близост и братско съчувствие. Друг, също ефикасен начин за борба с времето и застоялостта на живота, с убийствения кошмар на действителността, са книгите от богатата библиотека на баща му, и особено ония, които му дава върналата се наскоро от Русия учителка Парашкева Шушулова. Парашкева Шушулова.10 - В статията "Примери от турско правосъдие", Ботев казва между другото: "запознах отблизо Калофер, тоя "алтън11 Калофер", който роди в мене страстна любов, коя тъй рано загина, и дълбока омраза, която ще ме придружи до гроба."* (1, 61) Знайно е, че романтическата поезия (каквато е всецяло поезията на Ботев), зад своето чисто хиперболично вдъхновение поставя всеки път конкретни образи и лица. Литературната наука ни е показала образите на множество жени и събития, стоящи зад едно или друго произведение на Гьоте, Байрон, Шели, Пушкин... Същото се повтаря и с Ботев. Всяко негово стихотворение визира едно лице или едно събитие. Така "На прощаване" не е освен послание към майка му, с твърде прозрачни биографични подробности, още повече елегията "Майце си"; "Делба" е свързана с името на Любен Каравелов, комуто е била посветена в първите си две редакции. Същото е с "Към брата си", "Хаджи Димитър", "Обесването на Васил Левски". Трябва ли да мислим, че "До моето първо либе" е без повод или без обект, че "Ботев можеше да каже всичко това и без намек" (М. Димитров). Очевидно, тази толкова патетична и страстна елегия е в пряка връзка с цитираните по-горе редове: "...този "алтън Калофер", който роди в мене страстна любов, която тъй рано загина..." Преведени на поетичен език, тези думи звучат еднакво с началото на елегията: Остави таз песен любовна, Не вливай ми в сърце отрова[...]* (1, 21) Началото на това Ботево чувство ни е дадено от Захари Стоянов в твърде фантастично осветление, като възникнало под знака на предопределението. Обаче и без да бъде напълно автентичен, този разказ иде да потвърди, че между Ш. (Парашкева Шушулова) и Ботев са съществували известни отношения: "почти всички свидетели на Ботевия живот в онова време - казва М. Димитров - сочат на факта, че Ботев е дружал с Парашкева Шушулова. Тази дружба става особено оживена в Калофер." "През всичкото време - казва споменатият вече Ив. Г. Чунчев - додето стоя в Калофер, той взимаше и отнасяше големи томове неподвързани руски книги от учителката Парашкева Шушулова". Тя бе, впрочем, единственият човек в Калофер, с когото Ботев можеше да размени мисли в духа на видяното и чутото в Русия, да говори за любимите си поети и писатели, с една дума, да се чувствува в "културна среда". Дали тази чисто интелектуална дружба се превръща с време в сърдечно увлечение, можем само да гадаем, от намека му за неговата "страстна любов" в Калофер и от елегията "До моето първо либе". Че тя е наистина "страстна", показва ни природата на Ботев, чужда на посредствени и половинни чувства, увличаща се до фанатизъм, създадена "силно да люби и мрази". За нея загатва той в "На прощаване": там, дето либе хубаво черни си очи вдигнеше и с оназ тиха усмивка в скръбно ги сърце впиеше[...]* (1, 23) "На прощаване" визира косвено и любимата и подчертава съвсем ясно, както и "До моето първо либе", че непреодолими пречки са преградили пътя на чувствата му12. Отново за Русия. - "Това буйно момче не е за работа тук. Зле ще си изпати!" Тези думи, вложени в устата на учител Ботю, рисуват чувствата на огорчения баща към странното поведение на сина. Мисълта да го прати отново в Одеса, за да продължи и довърши учението си, не го напуща. Ходатайствата пред проф. В. Григорович и други влиятелни люде в Русия най-сетне са били послушани и "Христофор" е приет наново, като му е възобновена и стипендията. "Разтича се учител Ботю, стъкми сина, даде му спестените с мъка 12 лири турски, златния си часовник", и стькмен така, изпраща го, през втората половина на 1867 г., за Цариград, за да вземе параход за Одеса. Но, въпреки всички очаквания, Ботев не замина за Одеса. Кое го накара да измени съветите на баща си, дали случайни и фатални обстоятелства или предварително обмислено решение, нямаме данни да съдим. Във всеки случай, знаем положително, че известието за повторното му приемане в гимназията не го нито изненада, нито зарадва. "Тази вест не направи никакво впечатление на Христо, сякаш тя не се отнасяше до него. Той си оставаше все тъй хладнокръвен." И тъй, вместо за Цариград и Одеса, Ботев през Сливен, Котел, Търново и Русе се озовава в Гюргево. Очевидно, той бе решил да скъса с благите намерения на баща си и да осъществи своите тайни революционни копнежи: слуховете за дейността на емиграцията, за Раковски и Каравелов, политическият му усет за близки решителни събития в Европа, всичко това го принуди да измени своя маршрут; пък и мисълта да облече отново омразния мундир, символ на училищна ограниченост, натежава сигурно върху новото му решение. Можем да си представим недоумението на учител Ботю, при очакването му, че Христофор е благополучно стигнал в Одеса. "Мина седмица, две, три... учител Ботю все поглежда, а от Христо никакво писмо." Минават месеци, от сина никакво известие. Става явно най-сетне, че той е в Браила, но неизвестността тежи върху загрижените родители. "Много ми е тежко, пише бащата, че не приехме досега от сина си Христо никое писмо. Ако знаете нещо за него, молим да ни известите, приятно било или неприятно... Лоши предчувствия иногда ме овладяват за него." Положението на семейството бе стигнало наистина до последното стъпало на нуждата. "Освен това гдето лежа и страдам 8 години на едно място, но сега още от две години насам страдам от неистърпима бедност, която ще скъси и дните ми." Опитите на Н. Геров да помогне на семейството остават безрезултатни. "Моля, ако е възможно - пише той на Хр. Георгиев - да се помогне нечто на фамилията им, която, истина, и в злочесто положение, а пък сиромах Боте е заслужил на народа." Учител Ботю чете с тъга писмата на проф. Григорович, да побърза Христофор, че занятията са започнали отдавна - защото не може нищо да му отговори. "От голяма тъга и както беше болничав, още повече забол и след време по-малко от година откак бе изпратил сина, именно на. 29 август 1869 г. - почина и пръв той бе закопан в новите гробища извън Калофер." Калоферската община бе обещала да поддържа семейството и след смъртта на учител Ботя "поне една година". "Но след смъртта на баща ни всичко това се изпълни с взимането едно кило жито за погребението." При тези съдбоносни обстоятелства не можем да кажем за Ботев, че бе действувал лекомислено или престъпно. Той бе действувал по веленията на своята природа, по основните и категорични тежнения на своя дух. След време ние виждаме как той прави опити да се върне, за да бъде в помощ на осиротялото семейство. "Надея се - пише той на Найден Геров - че ще се погрижите за мене и за семейството ни, кое се надее да види помощ от мене, и ще известите чрез телеграфа [...] за някоя по-свястна община, та да се прибера."* (1, 208) По-късно, когато за него става ясно, че не е възможно да се върне в България, той прибра братята си и майка си в Букурещ. Настъпват обаче тежки дни, чуждата страна диша враждебност и негостолюбие, животът като неумолим кредитор иска своето и сам, изоставен от всички, от Бога, от хората, безпомощен, младият идеалист е захвърлен в дълбоко отчаяние и унизителна бедност. Животът в Браила. - По всички свидетелства животът на Ботев в Румъния ни се рисува като едно безкрайно мъченичество. Силата на духа, издръжливостта и постоянството, проявени от него през тези десет години, до момента на смъртта му, изглеждат наистина невероятни. В Браила, дето попадна и след един несполучлив опит да продължи пътя си за Одеса, остана като че изоставен от провидението, той се настани в печатницата на дядо Паничков, негов съгражданин, родолюбив и състрадателен старец, който го обичаше като син - отначало като коректор, а после като сътрудник на в. "Дунавска зора", редактиран от Добри Войников. Все по това време той постъпва в медицинското училище в Букурещ, но, както пише на Найден Геров: "Вий, бай Найдене, трябва да знаете туй училище, но не зная съгласни ли сте, че то е добро, за да убие здравето и способностите на един колко-годе развит момък"* (1, 208) - напуща го след няколко месеца. Мисълта да премине с чета в България също пропадна: четата на Желю войвода, в която той трябваше да бъде байрактар, не можа да се организира, поради липса на средства. Между това, четата на Хаджи Димитър и Караджата претърпя пълна несполука, биде пръсната и избита, и това бе нов удар за вярата и въжделенията на Ботев. В съзнанието на емиграцията не бе узряла още готовността за жертви. Решението на Ботев да премине в Българки с чета, освен че задоволяваше интимното му революционно чувство, но бе, в известна смисъл, изход от несносното, "гнусно" положение, в което бе изпаднал - и както сам казва в едно писмо до Найден Геров - "което ако не вземе някой участие, може да ме погуби". "По причина на боледуването си в Браила - продължава той в същото писмо - паднал съм в такава бедност, чтото, освен че съм останал гол и бос, но се нуждая даже и за насущния си хляб." Малко известен, той не бе още влязъл в ролята си на обличител и трибун и ударите на съдбата се отекваха болезнено в съзнанието му, и без това обезкуражено поради пропадането на революционната акция на четите и омърлушването на емиграцията. Сам, без поддръжка, все още несвикнал в чуждата страна, той се чувствува в пълната смисъл на думата отхвърлен. "Нямаше кому да [се] оплача и помоля, освен на бай Христя - (Хр. Георгиев, от фирмата Евлоги Георгиев) - нему аз припаднах със сълзи да ме снабди с разноски, за да си дойда и захвана за работа, но пред очите ми причерня, като получих отказ, кога космите ми се свиваха на главата, като виждам, че зимата ма веч захваща. Аз бях отчаян и навремени ми дохождаха такива припадки, чтото, ако да ся повторят, можеха да ме докарат до престъпление или да ма убият."* (1, 208-9) В случая Ботев бе загрижен не толкова за себе си, колкото за изоставеното семейство. В едно писмо до Найден Геров, което предшествува цитираното по-горе, той сочи за виновник на това не-розово положение своята "неопитност", "или по-добре да кажа, моето лекомислие". "Срам ме е да Ви пиша, като от такъв неопитен родителите му чакат да видят помощ; особено към баща ми, който е по-голям за мене от баща." И прибавя: "Днешното ми положение и живота ми в Браила ще бъдат за мене урок, урок, когото никога няма да забравя." При все това, положението не се промени; лишенията следваха с убийствена сила. Зимата на 1868-1869 бе прекарана в една запустила ветрена мелница край Букурещ. В песента на веявиците и свиренето на вятъра той бе дочувал може би злобните присмивки на съдбата или глухите жалби на една бездомнишка участ. Кой знае? Може би тук са зреели плановете за едно плодотворно бъдеще, мечтите за едно честито човечество. "Пиша ти, приятелю [К. Тулешков], че аз останах тука (Букурещ) с намерение да стана учител на българското училище; но силно се излъгах. Достигнах до такова жалостно положение, което не можа да ти опиша. Живея съвършено бедно, дрипите, които имах, се съдраха, и мене ме е срам да излаза деня по улицата. Живея на самият край на Букурещ в една ветраничава воденица, заедно с моят съотечественик, Васил Дяконът. За препитанието ни не питай, защото едвам на два и три деня намираме хлеб да уталожим гладът..."* (1, 211) Дружба с Васил Левски. - Дружбата с Левски, макар и при толкова трагични обстоятелства, бе за Ботев голяма морална подкрепа. Без нея може би бедствията и постоянните несполуки биха го докарали, както сам казва, "до престъпление": твърдостта и желязната устойчивост на апостола на свободата са за него не само предмет на учудване, но и на подражаване. В същото писмо той пише: "Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер. Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладен от два и три деня, а той пее и сè весел. Вечер дордето ще легнем, той пее; сутрина, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш всичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности".* Към това именно време се отнася основаването на "Тайния български революционен комитет" от по-младите, начело с Каравелов, дето се взема решение една българска делегация да се срещне с Херцен-Искендер13, Бакунин, Мацини, Гарибалди и Кошут, за да се вкара и българският въпрос в голямата европейска проблема за освобождаване на поробените народи. Този опит да се изнесе българският национален въпрос в общоевропейското революционно съзнание означава несъмнено завой в дейността на емиграцията, в самата постановка на освободителното дело: ясно бе, че тактиката и идеологията на Раковски доведе до задънена улица, че с малки чети отвън не се постига никакъв резултат и че, наопаки, трябва да се организира самият народ, в чиито недра се крие достатъчно физическа и духовна мощ да хвърли сам от раменете си вековното иго. Според новата революционна тактика България трябваше да се покрие с гъста мрежа тайни революционни комитети, които в даден момент да дигнат целия народ на въстание и счупят веригите на робството. Обитателите на ветрената мелница обсъждат несъмнено подробностите на новия метод. Скоро те добиват смелост и излизат от своето зимно скривалище; новата пролет им носи нови надежди. "При сичкото това критическо положение - пише Ботев - аз пак си не губя дързостта и си не изменявам честното слово..."* (1, 211) Оттогава започва и удивителната и пълна с чудеса дейност на Левски, която в историята на разните революционни движения няма равна на себе си. Този подем и вяра в средите на българската емиграция не можеше да не се отрази и върху Ботев. Той вече не прави опити да се върне в България и дири учителско място в Румъния. "За да влези при някой търговец, освен дето не му тегли сърцето, но не е нети способен за такова нещо, ази се трудя да го настаня в Александрия за втори учител" (Хр. Георгиев до Н. Геров). Тук обаче той остава само няколко месеца, може би поради незнанието на румънски език. През есента на 1869 той е вече учител в Българското училище в Исмаил, дето остава до 11 май 1871. За живота на Ботев в Исмаил първият му биограф разказва фантастични неща, верни може би в основата си, но в подробностите си напълно измислени. Едно е положително, и то е, че между разноезичното население на Исмаил Ботев наистина среща няколко руски и полски емигранти, с които живее ту в Исмаил, ту в Браила, ту на някакъв дунавски остров, живее неуседнал, вечно тревожен живот, в непрестанни конфликти с полицията и в съмнителни нощни предприятия. Тук се крие между другото, както изглежда, и преследваният от тайната руска полиция знаменит руски революционер Нечаев, другар на Бакунин и Огарьов, чието влияние, макар и кратковременно, дава отпечатък на неспокойния му тогавашен живот и хвърля своята особена окраска на неговия революционен романтизъм. Нечаев. Дружба с Л. Каравелов. - "Ази заминах за Браила, пише дядо Паничков, и оставих болен Ботева, но ази бях разгледал книгите на Ботева. Те бяха руски и полски, руските: Полярная звезда, - Колокол - Огарьов, и Нечаев и малки тъмни листове стихотворения". - Тъкмо идеалистическата литература на народоволците. "Колокол"14 бе вестникът на революционната руска емиграция, от който трепереше руската империя. Връзките на Бакунин и Херцен с българския "Таен революционен комитет", както видяхме, не бяха случайни. Каравелов сам бе ходил в Швейцария15, за да се срещне с Бакунин. Естествено е следователно, че комитетът (в лицето на отделни негови членове) бе станал помощен канал за пренасяне на нелегална литература в Русия. Ботев бе най-подходният за тази цел и несъмнено най-ревностният: той не само препраща нелегална литература, но укрива преследваните от руската тайна полиция революционери, между които бе и известният Нечаев. Срещата между Ботев и Нечаев (станала навярно с посредството на Каравелов) има за него тази добра страна, че го постави в течение на националните борби в Европа, разшири политическите му концепции и задълбочи революционното му съзнание: нищо повече не можеше да му даде Нечаев. Нелегалната руска литература ("Колокол", "Полярная звезда"), от друга страна, му даваше материал за политически аналогии и изостряше чувството му на солидарност, каквато имат всички сродни обществени и умствени движения. Във всичко останало той запазва пълна самостойност; действува с оглед на своята кауза, в унисон с интересите на своя народ; с една дума расте на своя собствена почва, черпи от нейната сила. Дружбата с Нечаев му коства само неколкомесечни разкарвания из румънските затвори. Организационна дейност. - Ако е вярно, че всеки подвиг е резултат на духовна издръжливост, Ботев бе я имал в най-голяма степен, повече от всички свои съвременници. Всички други участвуват мимоходом, той се посвещава всецяло; всички други поставят на пръв план частните си интереси, той ги поставя най-подир; той участвува с целия си капитал, жертвува последните си духовни сили. Тъй или инак, подемът на революционния дух сред емиграцията изнесе Ботев на по-преден план; постепенно той влиза в ролята си на идеен водач; значението му като организатор и човек на делото започва да расте, думата му се слуша, той печели вече последователи. Разбира се, това колкото се отнася до областта на пожеланията, защото в действителност поддръжката на емиграцията не отива по-далеч от "добрите намерения". Така вестник "Дума на българските емигранти", издаван в Браила, в който Ботев искаше да изрази всичко, "що се е набрало в гърди, в тези злочести четири години", да подигне въпроса за "нравствено-политическата свобода"* (2, 11-12) на българския народ (бр. 1, 10 юни, 1871. "Наместо програма"), не намери радушен прием и бе принуден да спре на 5-ия брой. Тук той помести стихотворенията: "До моето първо либе" (бр. 1), "Делба" (бр. 1), "На прощаване" (бр. 2), "Борба" (бр. 4), "Хайдути", също няколко статии, между които "Смешен плач" - образец на красноречие и възвишен патос. В Букурещ, дето той се пресели след това (зимата 1872-73), беден, окъсан, досущ както в предишните "злочести четири години", той постъпи коректор на в. "Независимост" и редактор на дописките; сега започва по-тясната му дружба с Л. Каравелов, редактор на вестника. Тук са напечатани стихотворенията на Ботев: "В памет на Хаджи Димитра"16, "В механата" (бр. 52), "Моята молитва" (г. IV, бр. 1) и "Зададе се облак тъмен" (г. IV, бр. 3). Опитът да издава в. "Будилник" претърпя съдбата на "Дума" - той спря на четвъртия брой. Между това животът на Ботев в Букурещ се ознаменува с по-близкото и непосредно участие в комитетските работи. Голямата акция на "Тайния комитет" бе пропаднала. С обесването на Васил Левски революционната борба замира за дълго. "Независимост", единственият вестник на революционно настроената част от емиграцията, едва се крепи. Започват се колебанията на Каравелов, уморен, разочарован, комитетът не проявява признаци на живот. При такова състояние на нещата идва 1874 година. Опитите на Ботев да вмъкне в комитета по-млади хора се посрещат с недоверие, макар че сам той бе избран. Покрай учителската си работа (като учител в Букурещкото българско училище) той не престава да работи за съживяването на комитета. През ноември същата година мястото му в училището се заема от брат му Кирил; това му дава възможност да се посвети изцяло на литературна и публицистична работа. Отдавнашното му желание да започне вестник не го напуща. "Независимост" спира на 12 октомври, на 8 декември излиза "Знаме". Отношенията му с Каравелов са все още приятелски, докато преломът в убежденията на последния не бе се изразил по-ясно. Този прелом стана очевиден, когато Каравелов започна в. "Знание", дето в края на програмата (бр. 1, 15 януари, 1875) се казва: "тук сме длъжни да кажем, че в нашия вестник не се приемат такива статии, които би имали политически характер, и които би нападали както на частни личности, така и на което и да е правителство". Това бе атентат срещу основните тезиси на Ботевото убеждение, че за "материалното и нравствено благосъстояние" на един народ е необходимо едно съществено и първоначално условие, "което човечеството нарича свобода". Негласната борба между него и Каравелов завърши с пълен и окончателен разрив. При все това Ботев се въздържаше от остри нападки, задоволявайки се с принципиален спор. "Ако отмъщението и да е такава също добродетел, както и благодарността - пише той - но аз ще постъпя съвсем другояче, защото между мене и него има въпроси, които не са вече частни, а общи." Начело на революционното движение. - Абдикацията на Каравелов има за последица, че начело на революционното движение застана Ботев с в. "Знаме", който бе пълен с вяра, стресна емиграцията и събуди нови надежди. Така бе възобновен комитетът с по-млади хора и взето решение да се пристъпи от организация към действие. Събранието решава "емигрантският вестник" "Знаме" да стане "чист комитетски лист, който ще да се занимава изключително с народните ни интереси". Целта бе, наред с факта на Херцеговинското въстание, да се постави пред европейската дипломация и българският въпрос. От Румъния трябваше да минат за тази цел в помощ на въстанието няколко чети, "добре организувани, от които, ако и да се не очаква много, но пак щат подкрепи силите на отсрещните ни братя и щат ги не малко насърдчат." Опитът обаче за въстание през тази есен (1875) не сполучи (освен частично в Ст. Загора) - поради зле избраното време: наближаването на зимата, бдителността на турските власти, несъгласието между членовете на комитета, както и потушаването на Херцеговинското въстание - всичко допринасяше за тази несполука. В резултат на тези неуспехи Ботев си даде оставката от комитета17. Преди това бе спрял и в. "Знаме" на 27-я брой. Настъпили бяха за Ботев тежки материални затруднения. Той бе купил печатница, бе сам редактор и издател на в. "Знаме", бе превел и издал съчинението: "За славянското произхождение на дунавските българи" от Д. Иловайски. "Всичко се беше струпало на моята глава: и процеси, и семейни нещастия и кавги с доброжелатели, и хайдутлук, и борба за печатницата, и ходене насам-нататък за пари и много-много още други." Той бе се оженил за вдовицата Венета Петрова от Търново, племенница на владиката Панарет Рашев, бе прибрал майка си и брата си Боян, както и един доведен син. Цялото това грамадно семейство трябваше да търпи безброй лишения, а доходите на Ботев от литературен труд - единственият възможен за него - бяха, както казва един биограф, "като капка вода върху нажежено желязо". "Но аз не се отчайвам: скоро ще да запея по-весело! Дей гиди хайдутлук, че пак хайдутлук." Очевидно той не намира друг изход освен пропастта; не очаква друго спасение освен - произвола. "Аз ще да изплувам из това блато", пише той. Ако животът е за него блато, можем да си представим, какво е мнението му за обитателите на това блато. "Аз съм готов за целта да употребя всички страшни средства, освен подлостта и лъжата." Какво е това "блато", тази непроходима пустош, която той не може да преодолее дори с "всички страшни средства"? Той има вид на човек, който постепенно се събужда от дълбок сън. Всеки миг той прави нови открития. "Вярвам, че ме запазваш добре и от чуждо зачернюване, което мисля, да е станало цел на някои мои "приятели"* (1, 241) - пише той на Стамболов. На Горов: "Сичко това оставам на вашата добра воля и на съветите, които ви би дали някои мои приятели (на които не съм направил никакво добро) или неприятели (на които така също не съм направил никакво зло)." * (1, 241) Той недоумява за това, що става около него, той има всички основания да не вярва в нищо. "Освен това, мене ми е скръбно, че и аз съм един от излъганите в надеждите си." Всичките му усилия удрят о камък; тези, които биха могли да му бъдат другари, един по един му изневеряват. Емиграцията спи, потънала в благодушието на топлия кът и свита в безопасността на черупката си. "Причината на този сън са лицата, които са се завзели да я водят, а в действителност я люлеят, за да се не събуди": Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз рабска люлка люлее? * (1, 18) "Нека ме обвини някой в користолюбие и нека каже, че аз не съм презрял даже и това, с което съм можал да бъда много по-полезен за отечеството си". Той, наистина, е презрял всяко благо, и най-скъпото - личното щастие: защо? "Каква полза аз принесох на отечеството си?" Тези тежки обстоятелства, както и появилата се "неискреност" между него и другарите в комитета, бяха причина той да не участвува в новия "Гюргевски" комитет, свикан без негово знание, дето бе взето окончателното решение за въстание на следната историческа 1876 година. Отчаянието му бе стигнало последна граница. "Всичко принуждено, без въодушевление: иде ти и да плачеш и да псуваш." Очевидно той бе стигнал до някакво вътрешно разуверение, до никакво крушение на кумирите, голям дял в което имат, от една страна, личните му разположения, духовното му превъзходство, и от друга - отношението на неговите съвременници. "Той няма наклонение на друго освен на учител на хайляска18 работа", пише Хр. Георгиев на Н. Геров. В друго писмо същият Хр. Георгиев казва: "Хр. Ботев, доколкото можах да разумея него, е малко лекичък на умът". Това типично отношение към един голям съвременник е несъмнено лошо свидетелство за времето и хората му. Че никой от водачите на емиграцията - богатите букурещки и гюргевски нотабили - не е могъл да види необикновените заложби в автора на "Хаджи Димитър", доказват ни фактите и преди всичко десетгодишният страдалчески живот на Ботев в Румъния. Противодействието, което той среща при всичките си начинания, се подчертава на всяка крачка. Наистина, сам той бе непримирим, но неговата непримиримост е последица на опита, а не някакъв идеен фанатизъм. Той отрано разбра "с какви трепетни надежди, с каква трогателна гордост се отзовава бедният народ към своите прокудени синове, и каква антипатия показват неговите изедници - чорбаджиите и по-горното духовенство". Не бива да забравяме, че в случая имаме рязко определени роли: този, който жертвува всичко за дадена идея, не може да търпи милостинята на ония, за които идеята е само украшение на собствената суета. В това отношение Ботев напомня Ибсеновия Бранд. Кому трябва да служи човек: на идеята или на личния интерес - тази е тезата, която Ибсен разрешава правилно: няма нищо страшно в това, ако човек служи не на себе си, а на Бога, който го е пратил на тоя свят. Ние знаем, че Ботев служи само на своя Бог и затова е необичан и непризнат от съвременниците, които скъпят за своето дребно съществуване. Да се бориш за идеята, да страдаш (без да чакаш "награда"), това е за тях "хайляска работа", такъв човек е "лекичък на умът". По отношение на личния му живот, ние видехме трудностите, които той трябваше да понесе. Ние не мислим, че през последните петдесет години условията са се изменили дотолкова, за да нямаме горе-долу представа за житейските мъчнотии на Ботев. Ботев, несъмнено, трябваше да работи в много по-неблагоприятни условия, но, спазени пропорциите, нам се струва, че и днес можем да имаме понятие за мъчителните и очевидно неподдаващи се на описание условия, при които му бе съдено да реализира делото на своя живот. II. Дело и съдба Литературна дейност. - Хвърля се на очи, когато разглеждаме живота на Ботев в Румъния, пълната и абсолютна незаинтересуваност на емиграцията към неговата литературна дейност. За "Песни и стихотворения" от Хр. Ботев и С. Стамболов не намираме нито един отзив в емигрантската преса и то след като повечето от тия "Песни и стихотворения" бяха вече печатани и бяха станали твърде популярни между революционната младеж и хъшовете. Защо ли? Този въпрос може би ще се обясни по-нататък. Преди това, Ботев бе обявявал няколко път и в "Дунавска зора" и "Независимост" за излизането на своите "Първи поетически опити" и на вестниците си "Будилник" и "Дума" - но бе посрещнат с пълно мълчание. Песните му видеха свят едва след 7 години, а "Будилник" спря на четвъртия брой, защото "редакцията на тоя вестник не е получила от никого ни пребиена парà". Не по-добре стои работата с "Историята" на Иловайски - тя лежи заложена у издателя Д. Горов срещу дълг. Малката запазена кореспонденция на Ботев е пълна с безпокойства около книгите му, вестниците и близките му приятели и другари. "Тая неделя гладувах два деня; но не казвай никому." Разпрата му с Каравелов изглежда да го измъчва, макар да се старае да запази благоприличен тон. Ние сме склонни да дадем право на Ботевите подозрения. Не подлежи на съмнение, че и Каравелов, преминал вече в лагера на "еволюционистите", не пропуща случай да му пречи; това признание ще трябва да се отнесе към историческите факти, "Едно само ме бърка сега, че вестникът ("Знаме") не може да излиза още редовно: пари няма, братко!" Едно от обвиненията против Каравелов гласи: "В разстояние на това време г-н Л. К. не забравил да ме опише с най-черните бои и да каже, че той писал на секъде, за да ми убие съществуванието (т.е. вестникът)."* (1, 223-4) "Каравелов е писал на секъде да ми не пращат пари". Но очевидна е, въпреки всичко, волята на Ботев да не се спира пред нищо, за да служи докрай на идеята. "Безпаричието ще да ма принуди да се оженя, за да можа да работя, но недей мисли, че моята шия влиза в хумотя." "Аз имам типография, издавам Знаме, проповедвам бунт." В тази трескава дейност, в която Ботев влага всичките си физически и духовни сили, не е мъчно да се види, че въпреки всички пречки, той се стреми неизменно към поставената цел. Ние чувствуваме, че наближава някакъв "час", разрешава се някаква съдба. "За интереса на нашата народна революция, за интереса на нашата човеческа свобода и за интереса на това, което е и нам така също мило, както и на секи честен патриотин, ние сме принудени да стъпим в борба с всичко, което е против нас и което ни се изпречи на пътя, волно или неволно." В тези думи е изказана може би най-дълбоката истина за Ботев, и изказана от самия него, защото несъмнено живота му премина "в борба с всичко", т.е. с всичко антикултурно, античовешко и антинародно, тъй както тия понятия се кристализираха в неговото неспокойно съзнание. Чорбаджии, духовенство, учители. - Така въпросът за "омразите" на Ботев става наложителен и заедно с това той е тъй остър, че всеки негов стих, всяка фраза го поставя нагледно и го разрешава без двоумение. "Това ви чака" открива този огнен жупел на душата му преди всичко срещу чорбаджиите. Чорбаджийското съсловие, с неговия егоизъм, безсърдечност и липса на каква да е умствена и душевна свобода, възмущава Ботев от дън душа. Този неразрешим конфликт не е само израз на традиционната борба между "млади" и "стари", а нещо по-дълбоко, изникнало поради особеностите на двете "страни". Чорбаджийството е очевидно особен прирастък към народното тяло, чуждо на неговата първична психика. Чорбаджиите се чувствуват по-близко до владетелското племе, отколкото до безправния народ, който те презират и от който съзнателно странят. Ботев бе имал достатъчно проницателност, за да прозре в тази истина, да види в чорбаджийството най-големия и кръвен вътрешен враг на революцията. Оттам безкрайното му отвращение от тази обществена формация, затворена, като охлюв, в черупката на своя неизменен бит, и лишена (с редки щастливи изключения) от по-будно национално съзнание (в смисъла на Ботевата революционна теория). "Чорбаджиите не обичат ония писатели, които турят имената им на един ред със сиромасите." Още по-малко тези "пъповъзвишени величества" можеха да приемат един писател като Ботев, който беше истински бич за тях, обличител и почти съсловен враг. Не можеше да бъде другояче при основните душевни склонности на Ботев, които вече знаем, не можеше също да не извлече той необходимата поука от десетгодишните страдания в Одеса и Румъния. Тези страдания бяха последица от съзнанието за силата на това обществено зло, с което той не искаше да се примири: грабят от народът гладен, граби подъл чорбаджия, за злато търговец жаден и поп с божа литургия!* (1, 50) Друга причина за политическото и социално опропастяване на българския народ, за неговата културна изостаналост Ботев виждаше - в своята непримиримост с всичко, което стои на половин път - в лицето на духовенството. От прогресивен елемент допреди учредяването на Екзархията, от борец за народно свестяване, то се бе превърнало сякаш в крепител на робството. Той признава неговите заслуги по църковната борба с Фенер, но е убеден, че отстъпката на турското правителство е само залъгалка за българския народ, че то все пак закъсня с учредяването на Екзархията. "Народът, който през това време не седеше със сгърнати ръце, а се учеше и развиваше и с това усети други нужди, други потреби - види, че не туй той искаше, не в туй е неговото бъдеще, неговата свобода" - оттам тая "студенина и нерадение" в нареждането на Екзархията. "Ти го чакаш да се роди, а аз думам: умряло е. Що е то? - Патриотизмът на дядо владика."* (1, 156) Това "антицърковно" (но не и "антирелигиозно") чувство у Ботев намира най-дълбок и художествено оправдан израз в "Моята молитва" (защото другото е само публицистика, макар и талантлива). Трудно е обаче да се извади заключение от нея за атеизма на автора й. Той е достатъчно верующ, поне дотолкова, колкото и неговият учител Бакунин, който дири Бога "в хората, в тяхната любов, в тяхната свобода, в революцията". Не е мислимо Бог да съществува само в "сърцето и душата"; това е вече признаване на неговата първична функция, главния му ипостас (Дух). Идеята призната, тя не може да не се разпростре до пълното си действие (Дух, Син и Отец). Ботев цитира често текстове от писанието, чувствува природата и света пантеистично ("Хаджи Димитър"), говори за "онова хуманно човеческо учение", което "тури начало на знаменитата в старо време славянска култура, за която възпоминанията днес сближават и въодушевяват с взаимни симпатии почти всички славянски племена". Той се възхищава от делото на "Солунските братя Кирила и Методия" - "гениите, които са записали знаменитото събитие на нашата бурна история" и "представителите пред бога на славянският братски равноправен и свободен съюз".* (2, 110) Какво е нужно още, за да се убедим в религиозното чувство на Ботев? Душата му не е пуста от Бога, а напротив -преизпълнена с неговия образ. И той остава верен на себе си, когато възклицава, заедно с апостол Павел: "Не сяду я на совете злых и със злодeями не пребуду, а примкну к невинным и окружу олтар бога моего."* (2, 52) Към тия "зли и нечестиви" Ботев бе прибавял още една категория люде, чиято пакост за духовния прогрес на народа той бе чувствувал особено силно. Покрай баща си той бе имал възможност да познае по-отблизо и психиката и морала на известен род "учители", които се уславят като ратаи, за да учат на грамотност селските деца, сами дотолкова неуки, че сами имат нужда от учение. Тоя "дивак учител" (у Любен Каравелов: "учители-крави"), се идентифицира у Ботев с цяло обществено движение, а именно, с движението на "просветителите", които искаха "да се даде време на народа да се развие, да се образува и да отвъди опитни и способни хора, които да поддържат и наредят придобиеното". Ботев отрича подобна перспектива най-решително - не само като несъстоятелна, но и като пакостна. "Каква полза - казва той - са принесли и могат да принесат на народа ни големите думи: наука, знание, образование и просвещение при онова диво угнетение и при онзи безчовечно варварски деспотизъм, който е обградил нашето отечество от влиянието на всяка една здрава и нова човеческа идея и който, като вампир в тъмнината, смуче нашата топла кръв?" Това принципно и тенденциозно отношение към една обществена програма се корени у Ботева, между другото, и в личните му разположения към този род хора, които бяха му вдъхнали дълбока антипатия със своята ограниченост и принизен робски дух. Той е отчаян от писанията на тия люде, от вестниците и списанията им, от делата им, от целият им духовен образ, тъй сив и свит, износен и лишен от достойнство. Той искаше от тях да бъдат герои, а те бяха само труженици, искаше от тях талант, ум и подвизи, а те бяха скромни работници, за които бе нужно търпение и само търпение. Публицистика, политически идеи. - Публицистиката на Ботев е рожба на тези неблагоприятни за неговите революционни идеи и литературна дейност условия; но като я преценяваме по същество, ние трябва да подчертаем, че тя има и някои отрицателни страни, със своята невъздържаност, с крайното си неуважение към противника, със своя остър и понякога незаслужен сарказъм. Особено в "Будилник". Сатирата е главното оръжие на Ботев срещу "злото". И тук, обаче, учудва силата на иронията, множеството на обектите и неуморната воля, с която той следва своята предначертана задача. Заслужава да се споменат фейлетоните: "Това ви чака", "Послание от небето", "Политическа зима", в които е дадена болката от едно ненормално състояние на нещата и равни на които по сила и темперамент ни дава по-късно Алеко Константинов. В своите чисто политически статии, обаче, Ботев изведнъж като че приема друг образ. Още в първия брой на "Дума" (1 юни 1871), в статията "Наместо програма", Ботев ясно и открито взема страната на "новата емиграция, която от ден на ден се умножава"* (2, 10). Тъкмо в тези статии се открива дълбоката политическа мисъл на Ботев, широтата на неговата политическа концепция и, често, прозрението му в бъдещето. Той има дар да мисли исторически, посветен е в европейската политика от онова време, в съотношението на политическите сили и очевидно умее да извлече най-правилни заключения за себе си и своята теза. В основата си тази теза е поставена от историята и живота - освобождението на българския народ от турското иго. Ботев държи за освобождението пред всички други факти и фактори, приема го като насъщна необходимост, като въздуха и водата, без което не е възможно никакво по-нататъшно развитие. "Нашият народ - казва той - се намира в оная преходна епоха на своя младенчески живот, в която преди всичко му е потребна свобода, за да може да се развива неговият млад организъм, за да може да се очертае неговият характер и за да може да наякне неговият мозък." Той не отрича, че в същата тази епоха народът има нужда от "наука и възпитание", но мисли, че без свобода не са възможни нито наука, ни възпитание: "гладният се не учи, вързаният се не възпитава и битият не може да пее". В различие от тъй наречените "шарлатани-дуалисти" (вярващи във възраждането на Турция), Ботев мисли, че напротив Турция е на прага на своето политическо разложение и че българският народ трябва да бъде готов да посрещне това разпадане на омразната държава, за да не загине под нейните развалини. "Българският народ се намира под натиска на едно такова несносно безчовешко иго, което му не позволява да се развие нито в умствено, нито в нравствено, нито в материално отношение". "Ние виждаме, че резултатите на нашия 50-годишен прогрес са сиромашията, пиянството, развратът и сичките други атрибути на прехласнатата европейска цивилизация." Близката гибел на Турция, според Ботева, трябва да извика на свободен и самостоен живот българското племе, което "по своето природно, човеческо и историческо право е законен владетел на България, Тракия и Македония"* (2, 88). Но този самостоен живот той трябва да извоюва със своите собствени сили. И то час по-скоро! Политическият усет на Ботев - твърде верен и исторически оправдан - тук приема романтическа окраска с предпоставките му за Балканска конфедерация, стожера на която трябва да бъде българският народ. Впрочем, този твърде смътен идеал не можеше да затвори очите на Ботев за действителното положение. Той виждаше с огорчение как всички балкански държавици - Сърбия, Гърция и Румъния - при перспективата на турското наследство - се явяват несъзнателни врагове на българския народ, от чиято немощна снага всяка една се готви да грабне каква да е плячка, да се уголеми на чужда сметка. С поразителна ясност предчувствува Ботев грядущите злочестини на тези народи, които биха се избегнали, ако те биха възприели идеята за "дунавска конфедерация". Но очевидно тази идея има още чисто платоничен характер, тя е чужда на тези народи, чиито управници, от своя страна, съзнателно подържат едно положение, изгодно за техните временни егоистични цели. Нито Гърция, нито Румъния имат това високо съзнание, това чувство за отговорност пред бъдещето, заети с благодеянията на Метерниховата максима "разделяй и владей". Гърция е гледала винаги и сега гледа на Македония и Тракия, "като на свои бъдещи провинции", без да смята, че тия провинции "са населени със съвсем чужди за нея славянски племена", които никога не ще приемат да се подчинят на нейната "православно-идиотическа култура". Румъния също не представя, според Ботев, сигурна гаранция за бъдещата "балканска конфедерация". Тя също е насочила своите хищни погледи към наследството на "болния човек" (Турция), а това наследство е пак част от парцаливата черга на българина. Ни в една от тия страни консерватизмът на правителствата не допуща и мисъл за подобна "конфедерация"; призракът на една бъдеща свободна България започва да ги плаши. В това число Ботев поставя и Сърбия. Докато Каравелов не губи вяра в добрите чувства на Сърбия към делото на българското освобождение, Ботев, напротив, също като Раковски, е убеден в нейната зла воля, в нейния "егоистичен патриотизъм" и "някакви си исторически завоевателни права". Той не може да прости на сърбите коварството им с българската легия през 1862 г. и многократните обещания и игри на сръбските правителства, останали неизпълнени и давани, сякаш за да се печели време. Това държане на Сърбия отдръпва от нея симпатиите на "нашето младо поколение", тъй че "от много места на нашето отечество захванаха да се чуват дуалистически гласове, че длъжността на българските патриоти е да очертаят по-напред етнографическите граници на своя народ, пък тогава вече да мислят за някакво си сближение и споразумение със Сърбия". Ботев се връща често на тоя трънлив въпрос и всеки път подозренията му към "тайните" планове на тая наша съседка растат. Той осъжда нейната "идиотическа пропаганда в северозападните страни на нашето отечество", която "за срам и укор на сръбския народ се продължава и днес". "Под булото на югославянско единство" Сърбия "иска да оплете своята собствена кошница". Още Ботев виждаше ясно, че тя "не иска и да знае за съществуванието на българския народ". Хвърля се в очи политическата прозорливост на Ботев, оправдана по-късно от историята, прозорливост, която му налагаше крайна предпазливост по отношение на Сърбия. Сърбия очевидно бе имала ясно начертана "национална" политика по отношение на българския народ, следвана неуклонно половина век след политическите предвиждания на Ботев. Обвиненията му към Сърбия за "нейните неискрени към нас отношения", за "нейните исторически грешки" спрямо "южните славяни" и частно към българския народ са останали по-късно недостатъчно оценени от българските политически мъже, винаги доверчиви към сръбските обещания. Ботев, напротив, смета всяко обещание на сръбските "патриоти" за "лъжа и мизерия", а всека дума на съчувствие - "за присмех на нашите страдания". При това плачевно политическо положение на Балканите отде черпи Ботев вяра за своята "балканска конфедерация"? - От една страна, от съзнанието, че балканските народи рано или късно ще "узреят" за тази спасителна идея и ще я наложат на своите правителства, и от друга - тя е отзвук на неговите "космополитични" идеи, неразделна част от неговия "политически романтизъм". Той очевидно умее да съвмести своя националистичен идеализъм с чувствата си за всечовечност; той е народен, а не "класов" революционер; като своя учител Бакунин той мечтае за "свободен съюз на свободни народи". В "Смешен плач" Ботев взема страната на парижките комунари не само поради идейни симпатии, но и като свободен човек с чувствително сърце, който се отвращава от насилията и масовите убийства на тогавашните европейски правителства. Пушкин, както знаем, симпатизираше на декабристите, Лермонтов бе заточен в Кавказ. Ботев, поради високия си идеализъм и свободата на своя поетичен дух, би изменил на себе си, ако не осъдеше парижкото зверство от 1871 г. Неговият "космополитизъм" не отива по-далеч от духа и началата на Великата френска революция, които все още си оставаха мъртва буква, а истинските му корени трябва да дирим преди всичко в съдбата на неговия собствен народ. Тази нещастна съдба на българския народ се неволно свързва в мисълта на Ботев с положението на всички други угнетени народи в Европа и той не можеше да не вижда, че в тази верига на онеправдани и обезправени българският народ заема последно и най-окаяно място. Култура и език. Литературна критика. - Като публицист Ботев показва сигурен и вроден дар да убеждава, да полемизира, да осмива. Той е родоначалник на истинската, сериозна и честна публицистика, все още ненадминат по горещината на чувството и силата на убеждението. Той издава твърде широка и многостранна култура, определен политически и философски мироглед, своя философия на живота, почерпена толкова от книгите, колкото и от личен опити поука, и - тъй млад - качествата на завършена и хармонично сложена личност. Той е ориентиран в цялата научна и историко-политическа мисъл на своето време - литература, естествени науки, социални и политически учения - което придава на неговата публицистика крайно индивидуален отпечатък, прави я значителна и я предпазва от разрушенията на времето. Затова помага несъмнено и нейния език, който по чистота, сила и сочност, по многообразие на формите, по своя речник, синтаксис и стилова структура.
  2. И разбирасе BG-Science Едни от най-известните български портали: http://bg-history.info/ - История http://boinaslava.net/ - История Руски: http://wgeo.ru/ - География
  3. Никога не съм бил много добър по-математика и това много много не го разбрах Ако може малко по подробно да го обясниш? От къде се започва? Точките числа ли трябва да значат? И как се играе всъщност? :blink:
  4. И той кърти от всякъде ама "Приятели" просто много повече ми харесва. Може би си останал с това впечетление защото не си ги гледал всичките серии, а и да не ти харесва това си е твое право.
  5. „Приятели“ се връщат на екран Култовият сериал „Приятели“ се завръща на отново на екран, съобщава NBC. Дженифър Анистън, Лиса Кудроу, Кортни Кокс, Матю Пери, Мат ЛьоБлан и Дейвид Шуимър са имали среща с продуцентите на сериала и са се съгласили да снимат продължението срещу хонорар от 5 милиона долар за всеки един от шестимата актьори. Дженифър Анистън до последно не е била сигурна дали иска да участва в новите серии, но и в крайна сметка и тя е се е съгласила. Нейната кариера се развива най-добре след края на „Приятели“. Тя има вече няколко филма зад гърба си, а по време на снимките на последния се влюби в партньора си Винс Вон. Според непотвърдена информация двамата планират да се оженят. „Да съберем всички приятели отново заедно е като сбъдната мечта. Това ще разбие всички рейтинг-класации в света“, радват се от NBC. В последния епизод на „Приятели“ Чандлър и Моника си купуват нова къща, което слага край на задружното им съжителство с Рос, Джоуи, Фийби и Рейчъл. Това е само слух и никой не го е потвърдил, но и не го е отхвърлил Предполага се, че ще е само няколко епизода по един час не цял сезон, но въпреки това ще е много очакван. За мен този сериал е най добрия правен някога, а за продължение...това направо много зарадва
  6. Ами то от тази гледна точка всички държави са имали един възход и после пропада всичко...България е жив пример за това.
  7. Ами да то през възраждането колко султана са свалени за тези промени...
  8. Иисус Христос е велика личност и много спорна. Не ми се пишат тука дълги постове, че някой ще ми изпратят разни обвинения, които не заслужавам. И тази тема е за това коя е според вас най великата личност, а не коя е повлияла на света най много
  9. За следващия "Хайделбергски човек" за жалост пак ще е толкова оскъдна информацията...ако имате нещо ще го приема със радост
  10. В момента четем "Властелина на пръстените" Толкин Под игото ще почака
  11. Има хора, които четат списание и едновременно играят ШАХ само като им казват къде са фигурите и той казва къде да местят и по този начин бие противника си не му е нужно да гледа дъската…
  12. Списанието е с обновен дизайн! В него ще намерите: Българска история Обществено-икономическо развитие на югоизточните балкански славяни Създаване на българска държава Древна история ДРЕВНА ГЪРЦИЯ -ОМИРОВО ОБЩЕСТВО Продължение от миналия брой. Астрономия Поглъщане на светлината. Еволюцията Хомо Еректус Изправен човек География Лицето на земята Вулканите Зоология Какво представлява метаморфозата? Ботаника Отдел Плаунови Растения Обикновен плаун Отдел Хрощово Растения Отдел Голосеменни Растения Обикновен смърч Личност Платон Изтегли Брой 3
  13. Ами да то не е трудно просто занимавка
  14. Нивото на Световния океан може да се повиши с 30 см този век, ако се запази настоящата тенденция, предупреди изследване. Австралийски изследователи открили, че нивото на моретата е нараснало с 19,5 см между 1870 и 2004. През последните 50 години от този период покачването е ускорено. Изследването, публикувано в списание “Geophysical Research Letters” използва данни от измервания в различни точки на света. Откритията съвпадат с прогнозите на Междуправителствения съвет за климатичните промени (IPCC). Третият доклад на организацията за оценка на състоянието, публикуван през 2001 г., предвиди, че средното ниво на Световния океан ще нарасне между 9 и 88 см между 1990 г. и 2100 г.
  15. Абе от една страна как цитира византиеца ама от друга все пак сме "демокрация" трябва да се премахне "моленето"...
  16. Ще помоля всичко който слагат или вече сложили да си ги редактират линковете и на всеки от страни да пише (BG) ако е на български линка или (EN) за английски и така за съответния език за да бъде по прегледно. Благодаря!
  17. Сестричката Альонушка и братчето Иванушка Живели някога един дядо и една баба. Те си имали дъщеря Альонушка и син Иванушка. Умрели старецът и бабата. Альонушка и Иванушка останали сам-самички на света. Тръгнала Альонушка по работа, взела и Иванушка със себе си. Вървели те по далечен път, през широко поле. Ожаднял Иванушка. — Сестрице Альонушке, водица ми се пие. — Почакай, братко, ще стигнем до кладенец. Вървели те, вървели – слънцето високо, кладенецът далеко, жега ги гори, в пот се обливат. А пред тях дупка от кравешко копито, пълна с вода. — Сестрице Альонушке, ще си пийна от копитото! — Не пий, братко, в теленце ще се превърнеш! Послушал я Иванушка. Продължили да вървят. Слънцето високо, кладенецът далеко, жега ги гори, в пот се обливат. А пред тях дупка от конско копито, пълна с вода. — Сестрице Альонушке, ще се напия от копитото. — Не пий, братленце, в конче ще се превърнеш! Въздъхнал Иванушка. Отново тръгнали. Вървели, вървели – слънцето високо, кладенецът далеко. Жегаги гори, в пот се обливат; пред тях – козе копитце, пълно с водица. Иванушка казал: — Сестрице Альонушке, не мога повече, ще се напия от копитцето. — Не пий, братче, в козленце ще се превърнеш! Не послушал Иванушка и се напил от козето копитце. Пил той и станал козленце... Повикала Альонушка братчето си, а вместо Иванушка след нея затичало бяло козле. Разплакала се Альонушка, седнала край една купа сено, залива се в сълзи, а козлето скача край нея. В това време минал един търговец. — Защо плачеш, хубава девойко? Разказала му нещастието си Альонушка. Търговецът й казал: — Омъжи се за мен. В злато и сребро ще те облека, а козлето с нас ще живее. Помислила Альонушка, помислила и се омъжила за търговеца... Заживели си те, и козлето с тях. От една чиния с Альонушка яде, от една чаша пие. Веднъж търговецът не бил вкъщи. Не щеш ли, дошла една вещица, застанала под прозореца на Альонушка и любезно започнала да я моли да се изкъпят в реката. Завела вещицата Альонушка на реката. Спуснала се отгоре и, завързала на шията й камък и я хвърлила в реката. А самата тя се превърнала в Альонушка, облякла се в нейните дрехи и се върнала в къщата и. Никой не познал вещицата. Върнал се търговецът, и той не я познал. Едничко козленцето всичко знаело. Натъжило се то, клюмнало глава, нито вода пие, нито хляб яде. Сутрин и вечер ходи по брега на реката и вика: — Альонушке, Альонушке! Излез, излез на брега... Научила се вещицата и започнала да моли мъжа си – заколи, та заколи козлето. Мъчно му било на търговеца за козлето, свикнал бил с него. А вещицата така настоявала, така се молила, че нямало какво да прави, съгласил се: — Е, добре, заколете го. Заповядала вещицата да накладат буйни огньове, да загреят вода в железни котли, да наточат челичени ножове. Козлето разбрало, че още малко му остава да живее, и казало на търговеца: — Пусни ме преди смъртта си да отида на реката, водица да си пийна, стомаха да си изплакна. — Добре, отивай. Хукнало козлето към реката, спряло на брега и жално занареждало: — Альонушке, Альонушке! Излез, излез на брега. Буйни огньове горят. Железни котли кипят. Остри ножове звънтят. Мене искат да колят! Альонушка му отговорила от реката: — Иванушка, братче скъпо! Камък ме надолу дърпа. Краката ми трева сплита. На гърдите ми пясък тежи! А вещицата търсила, търсила козлето, не го намерила и казала на един слуга: — Бягай, намери козлето и ми го доведи. Отишъл слугата на реката и що да види. Край брега тича козлето и жално нарежда: — Альонушке, Альонушке! Излез, излез на брега. Буйни огньове горят. Железни котли кипят. Остри ножове звънтят. Мене искат да колят. А от реката му отговарят: — Иванушка, братче скъпо! Камък ме надолу дърпа! Краката ми трева сплита. На гърдите ми пясък тежи! Слугата изтичал вкъщи и разказал на търговеца какво е чул край реката. Събрали се тогава хората, отишли на реката, хвърлили копринени мрежи и изтеглили на брега Альонушка. Свалили камъка от врата й, във водата го хвърлили, а нея облекли в празнични дрехи. Оживяла Альонушка и станала още по-хубава. Козлето от радост се преметнало три пъти през глава и отново станало момченцето Иванушка. А злата вещица завързали за опашката на един кон и го пуснали да препуска из широкото поле.
  18. По заповед на щуката Имало едно време един дядо. Той имал трима сина: двамата били умни, а третият бил глупакът Емеля. Другите братя работели, а Емеля цял ден лежал върху печката и нищо не искал да знае. Един ден двамата братя заминали на пазар, а жените им започнали да му подвикват: - Отиди, Емеля, за вода! А той им отвръщал от печката: - Не ми се ходи. - Отиди, Емеля, че братята ти ще се върнат от пазар и няма да ти донесат подаръци. - Ех, добре де. Слязъл Емеля от печката, обул се, облякъл се, взел ведрата за вода и брадвата и тръгнал към реката. Направил дупка в леда, загребал вода с ведрата, поставил ги на леда, а сам започнал да гледа в дупката. И видял там Емеля една щука. Улучил сгоден момент и хванал с ръце щуката. - Ех, каква рибена чорба ще стане! Изведнъж щуката проговорила с човешки глас: - Емеля, пусни ме във водата, ще ти потрябвам. А Емеля започнал да се смее: - За какво може да ми потрябваш?...Не, ще те занеса вкъщи, ще кажа на снахите чорба да сварят. Вкусна чорба ще стане. Щуката пак се примолила: - Емеля, Емеля, пусни ме във водата, ще направя за тебе всичко, каквото пожелаеш. - Добре, но покажи преди това, че няма да ме излъжеш, ако те пусна. Щуката го попитала - Емеля, Емеля, кажи - какво искаш сега? - Искам ведрата сами да тръгнат за вкъщи и водата да не се разплиска. Щуката му казала: - Запомни ми думите: когато поискаш нещо, кажи само: По заповед на щуката да стане на минутата! Емеля изрекъл: По заповед на щуката да стане на минутата! Тръгвайте сега, ведра, сам-самички към дома! Едва изрекъл това, и ведрата сами тръгнали по баира, Емеля пуснал щуката в дупката, а сам тръгнал след ведрата. Вървят ведрата през селото, народът се чуди, а Емеля върви отзад и се подсмихва... Влезли ведрата в къщата и сами се качили на пейката, а Емеля се качил на печката. Много ли, малко ли време минало - снахите му рекли: - Емеля, какво пак лежиш? Да беше отишъл дърва да нацепиш. - Не ми се ходи. - Ако не нацепиш дърва, братята ти няма да ти донесат подаръци. Но на Емеля не му се слизало от печката. Спомнил си той за щуката и тихичко си рекъл: По заповед на щуката да стане на минутата! Иди, брадво, за дърва и внеси ги у дома!!! Тъничко ги нацепи, в печката ги ти пъхни! Брадвата изкочила изпод пейката и започнала да цепи дърва на двора, а цепениците сами влизали вкъщи и се пъхали в печката. Минало се, що се минало, и снахите пак рекли: - Емеля, дървата свършиха. Отиди в гората и насечи нови! А той се протяга върху печката. - А вие за какво сте? - Как така ние за какво сме?... Да не е наша работа да ходим в гората за дърва? - Не ми се ходи. - Няма да получиш подаръци. Нямало какво да се прави. Слязъл Емеля от печката, обул се, облякъл се. Взел едно въже и брадвата, излязъл навън и се качил в шейната. - Булки, я отваряйте портата! А снахите му се присмели: - Ти, глупчо, защо се качи в шейната, без да впрегнеш коня? - Не ми трябва кон. Снахите отворили портата, а Емеля рекъл тихичко: По заповед на щуката да стане на минутата! Хайде, писана шейна, право в близката гора! Шейната сама изскочила през портата и препуснала толкова силно, че и с кон не биха я стигнали. А за да влезе в гората, трябвало да се премине през града. Тук Емеля доста хора съборил и понатъртил. Народът закрещял: "Дръжте го! Хванете го!" А той препуска ли, препуска с шейната. Пристигнал в гората. По заповед на щуката да стане на минутата! Брадвичке, сечи сега само сухите дърва! Вий, дърва, се наредете и самички се вържете! Брадвата започнала да сече и цепи сухите дърва, а цепениците сами се изсипвали в шейната и се връзвали с въжето. След това Емеля заповядал на брадвата да му отсече една дебела тояга, която едва да се вдига. Качил се в шейната. По заповед на щуката да стане на минутата! Тръгвай, писана шейна, и води ме у дома! Шейната потеглила към вкъщи. Пак преминал през оня град, където преди това посмачкал и натъртил толкова народ, а там вече го чакали. Хванали Емеля, задърпали го, започнали да го навикват и да го бият. Видял той, че работата става дебела, и полекичка рекъл: По заповед на щуката да стане на минутата! Тояго, я се развърти и от тях ме избави! Тоягата скочила и почнала да налага всички наред. Народът хукнал да бяга, а Емеля се върнал вкъщи и се качил на печката. Минало, що се минало - чул царят за лудориите на Емеля и изпратил един офицер да го намери и да го доведе в двореца. Пристигнал офицерът, влязъл в къщата на Емеля и попитал: - Ти ли си глупакът Емеля? А той му отвърнал от печката: - А на теб какво ти влиза в работата? - Обличай се по-бързо, ще те водя при царя. - Не ми се ходи. Офицерът се ядосъл и му ударил плесница. А Емеля тихичко промълвил: По заповед на щуката да стане на минутата! Тояжке, я се развърти и бързо ти го усмири! Тоягата изскочила, че като започнала да налага офицера, оня едва успял да избяга. Царят се учудил, че офицерът му не могъл да се справи с Емеля, и изпратил при него най-важния си велможа: - Да ми доведеш глупака Емеля, че иначе ще ти отсека главата. Най-важният велможа накупил стафиди, сушени сливи, курабийки и пристигнал в къщата на Емеля. Започнал да разпитва снахите какво обича Емеля. - Нашия Емеля обича ласкаво да го помолят и ален кафтан да му обещаят - тогава ще направи всичко, за каквото го помолят. Най-важният велможа дал на Емеля стафиди, сушени сливи, курабийки и му казал: - Емеля, Емеля, какво си легнал на тази печка? Я да отидем при царя. - На мен и тука ми е добре. - Емеля, Емеля, при царя добре ще те нахранят и ще те напоят, хайде, моля ти се, да отидем при него. - Не ми се ходи. - Емеля, Емеля, царят ще ти подари ален кафтан, шапка и ботуши. Емеля доста се замислил: - Е, хайде добре, ти тръгни напред, а аз след тебе идвам. Тръгнал си велможата, а Емеля си полежал още малко и рекъл: По заповед на щуката да стане на минутата! Хайде, печице стара, да вървим при царя! Ъглите на къщата запукали, покривът се разклатил, стената изскочила и печката сама тръгнала по улицата, по пътя, направо при царя. Царят погледнал през прозореца и се зачудил: - Това пък що за чудо е? Най-важният велможа му отговорил: - Емеля е тръгнал при тебе с печката си. Излязъл царят на стълбите. - Емеля, нещо много се оплакват от теб! Много народ си изпомачкал. - Че кой ги кара да се пъхат под шейната? През това време на прозореца се показала царската дъщеря Маря. Емеля я зърнал и промълвил: По заповед на щуката да стане на минутата! нека царевата дъщеря мен обикне на мига - И добавил: Тръгвай, печко, за дома! Печката се обърнала и тръгнала обратно, влязла в къщата и застанала на предишното място. И пак Емелясе заизтягал. А в царския дворец - викове и сълзи. Маря, царската дъщеря, тъгува за Емеля, не може да живее без него, моли баща си да я омъжи за Емеля. Натъжил се царят, огорчил се и рекъл пак на най-важния велможа: - Да ми доведеш Емеля, че иначе ще ти отсека главата. Накупил пак велможата разни неща - сладки винаи гощавки, пристигнал при Емеля и почнал да го черпи. Емеля се напил, наял се, главата му се замаялаи легнал да спи. А велможата го качил в шейната и го подкарал при царя. Царят веднага заповядал да донесат една голяма бъчва с железни обръчи. Вкарали в нея Емеля и Маря, насмолили бъчвата и я хвърлили в морето. Много ли, малко ли време минало - събудил се Емеля и видял. че е тъмно и тясно. - Къде съм попаднал? А някой му отговаря: - Мъчно и тежко ми е, Емеля! Пъхнаха ни в насмолена бъчва и ни хвърлиха в морето. - А ти коя си? - Аз съм Маря, царската дъщеря. Емеля рекъл: По заповед на щуката да стане на минутата! Ветре буен, я духни, на брега ни изхвърли! Духнали ветрове, морето се развълнувало и изхвърлило бъчвата на сухия бряг, върху жълтия пясък. Емеля и Маря излезли от нея. - Емеля, а къде ще живеем? Построй поне някаква къщичка. - Не ми се строи. Тогава тя започнала още по-настойчиво да го моли и той казал: По заповед на щуката да стане на минутата! Построй се, каменен палат, със златен покрив върховат! Едва изрекъл и ето че се появил каменен дворец със златен покрив. Около него - зелена градина, в която цъфтят цветя и пеят птици. Маря и Емеля влезли в двореца и седнали край прозореца. - Емеля, а не можеш ли да се превърнеш в хубавец? Емеля не му мисли много: По заповед на щуката да стане на минутата! Искам да съм в този миг момък снажен и красив! И Емеля станал такъв, че с думи не можеш да го опишеш. През това време царят излязъл на лов и видял, че се издига дворец, от който по-рано и помен нямало. - Кой е този невежа, дето е построил дворец в моите земи без мое разрешение? - възкликнал той и веднага изпратил слугите си да разберат. Пратениците отишли, застанали под прозореца и заразпитвали. Емеля им отговорил: - Извикайте царя да ми дойде на гости и аз сам ще му кажа. Царят му дошъл на гости. Емеля го посрещнал, завел го в двореца, настанил го на масата. Започнали да пируват. Царят яде и не престава да се чуди: - Кой си ти, юначни момко? - А спомняш ли си глупака Емеля, който беше дошъл при тебе с печката си, а ти заповяда да го затворят заедно с дъщеря ти в една насмолена бъчва и да го хвърлят в морето? Аз съм същият този Емеля. Ако искам цялото ти царство ще разоря. Царят много се изплашил и започнал да моли за прошка: - Ожени се за дъщеря ми вземи царството ми, само не ме погубвай! Тогава те устроили голямо пиршество. Емеля се оженил за Маря и започнал да управлява царството. Приказката свърши пак - който слуша, е юнак.
  19. Баба Яга Живели едно време мъж и жена, които си имали една дъщеря. Жената се разболяла и умряла. Мъжът поскърбил, поскърбил, пък се оженил за друга. А тя била зла. Намразила завареницата си, биела я, карала и се, чудела се как да я погуби. И ето че веднъж бащата заминал нанякъде, а мащехата рекла на девойчето: - Иди при сестра ми, твоята леля, и и поискай игла и конец да ти ушия ризка. _А тази леля била Баба Яга. Не посмяло девойчето да и откаже, тръгнало, но най-напред се отбило при своята родна леля. - 3дравей, лельо! - Дa си жива и здрава, миличка! Какво те носи насам? - Мащехата ме изпрати при своята сестра да и поискам игла и конец. Каза, че ще ми ушие ризка. - .Добре, че си дошла първо при мен, племеннице - рекла лелята. - Ето ти едно ширитче, малко масло, хляб и парче месо. Ако има там брезичка да те удря през очите, ти с ширитчето я превържи, ако има врата да скърца, да хлопа и да те не пуска, ти с масълцето я намажи, ако зли кучета те нападнат, хлебеца им подхвърли, ако котарак поиска очите ти да издраска - месцето му дай. Поблагодарило девойчето на леля си и тръгнало на път. Вървяло, колкото вървяло, стигнало до гората. А там зад висо ка ограда видяло къщичка на кокоши крака, на овнешки рога. Вътре седяла Баба Яга и тъчала платно. - Здравей, леличко - поздравило я девойчето. - Да си жива и здрава, племеннице - отвърнала Баба Яга. - За какво си дошла? - Мащехата ме изпрати да ти поискам игла и конец, ще ми шие ризка. - Добре, племеннице, ще ти дам игла и конец, но ти седни да поработиш малко! Седнало девойчето до прозореца и взело да тъче. А Баба Яга излязла от къщи и рекла на прислужницата си: - Сега ще легна да поспя, а ти иди напали банята и изкъпи племенницата ми. Но гледай добре да я изкъпеш, че като се събудя, щея изям! Девойчето чуло тези думи и застанало сред стаята ни живо, ни умряло от страх. Когато прислужницата влязла, момичето взело да и се моли: - Миличка! Не подклаждай огъня, ами го заливай с вода, а вода та в решето носи! - И и подарила кърпичката си. Прислужницата се заловила да затопля банята, а Баба Яга се събудила, отишла до прозорчето и попитала: - Тъчеш ли, племенничке, тъчеш ли, миличка? - Тъка, тъка, леличко! Баба Яга пак легнала да спи, а девойчето видяло котарака, дало му месцето и го помолило: - Котенце, братче, научи ме как да избягам оттук. Котаракът отговорил: - Ето там има една, кърпа и един гребен, вземи ги и бягай по скоро, иначе Баба Яга ще те изяде. Тя ще хукне да те гони, но ти допри ухо до земята и когато чуеш, че наближава, хвърли през дясното си рамо гребена - и в миг зад теб ще израсте гъста гора. Докато тя мине през гората, ти ще избягаш надалеч. А чуеш ли пак, чете гони, хвърли кърпата през дясното си рамо - и в миг зад 'теб щесе разлее широка и дълбока река. - Да си жив и здрав, котенце, братче! - рекла девойката. После поблагодарила на котарака, взела кърпата и гребена и хукнала да бяга. Спуснали се насреща и кучета, опитали се да я ухапят, да я разкъсат, но девойката им хвърлила хляба и кучетата я оставили дамине. Заскърцала пътната врата - още малко и ще се затръшне пред нея, но девойката я намазала с масълце. И вратата я оставила да мине. Зашумяла отпред брезичка, искала очите й: да издере, но девойката я превързала с ширитчето. И брезичката я оставила да мине. Затичала се девойката, спуснала се да бяга, колкото и сили държат. Бягала и не се обръщала назад да погледне. А в това времекотаракът седнал на прозореца и започнал да тъче. Но повече раз тъкавал, отколкото тъчел. Събудила се Баба Яга и отдалеч попитала: - Тъчеш ли, племеннице, тъчеш ли, миличка? А котаракът отвърнал: - Тъка, тъка, мила лельо! Втурнала се Баба Яга в стаята, гледа - девойчето го няма, а на стана котаракът седи. Започнала Баба Яга да му се кара: - Ах ти, стар измамнико! Ах ти, злосторнико! Защо пусна моми чето? Защо не му извади очите? Защо не му издра лицето? А котаракът и отговорил: - От колко години ти служа, ти изглозгана кост не си ми подх върлила, а тя месце ми даде! Изтичала Баба Яга навън, нахвърлила се на кучетата: - Вие защо не раздърпахте, защо не изпохапахте девойката? Кучетата и отвърнали: - От толкова години ти служим, ти суха коричка хляб не си ни подхвърлила, а тя хлебец ни даде. Изтичала Баба Яга до пътната врата: - Ти защо не изскърца, защо не се затръшна? Защо пусна девой ката от двора? Вратата отговорила: - От толкова години ти служа, ти и с вода не си ме подмазала; а тя маслото не пожали. Изтърчала Баба Яга до брезичката: - Ти защо не заслепи очите на девойката? Брезичката и отговорила: - От толкова години ти служа, ти с конец не ме привърза, а тя ширитче ми подари! Взела Баба Яга да се кара на прислужницата: - Ти, никаквице, защо не ме разбуди, не ме извика? Защо я пус на да избяга? Прислужничката и рекла: - От толкова години ти служа, ти добра дума не си ми казала, а тя поговори с мен кротко и благо и кърпичка ми подари. Покрещяла Баба Яга, погълчала, а сетне седнала в хаванчето и се спуснала да гони девойчето. Шибала хаванчето с чукало, с метла следите помитала. А девойката бягала, колкото бягала, поспряла се, допряла ухо .10 земята и разбрала: трепери, люлее се земята, лети Баба Яга, гони я и вече янастига. Извадила девойката гребена и го хвърлила през дясното си рамо. Израснала тутакси гора след нея, гъста и висока: корените на.дърветата на три метра дълбоко под земята отиват, върховете имнебето подпират. Долетяла Баба Яга, взела да чупи и гризе гората. Тя чупи и гри зе, а девойката в това време бяга. Минало се, колкото се минало, допряла девойката пак ухо до земята и разбрала: трепери, люлее се земята, лети Баба Яга, гони я ~ вече янастига. Извадила тогава кърпата и я хвърлила през дясното си рамо. И в тоз миг се разляла река зад нея, широка и дълбока.Стигнала Баба Яга до реката и от злоба заскърцала със зъби не може да я премине.Върнала се вкъщи, събрала всичките си бикове и ги подгонилакъм реката: - Пийте вода, мои бикове! Изпийте реката до дъно! Почнали да пият биковете, а водата в реката не намалява. Ядосала се Баба Яга, легнала на брега, взела и тя да пие водата. Пила, пила, докато не се пръснала! А през това време девойката продължавала да бяга. Върнал се вечерта бащата вкъщи и попитал жена си: - Къде е дъщеря ми? Жената отговорила: - Отиде у леля си - игла и конец да й поиска, но кой знае защо закъсня. Разтревожил се бащата, приготвил се да иде да търси дъщеря си,но девойката дотичала запъхтяна, дъх не може да си поеме от умора. - Къде си била, щерко? - попитал я бащата. - Ах, татко! - отговорила девойката. - Мащехата ме изпрати при своята сестра, а сестра й е Баба Яга. Тя искаше да ме изяде. Едва се отървax от нея! Щом чул това, бащата се разгневил на злата си жена, грабнал метлата и я изгонил от къщи. И заживели те двамата с дъщеря си мирно и сговорно.
  20. Сливи за смет Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика. Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава. — Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет. Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят: — У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата! — Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам. — Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици. И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва. Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува. — Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам? — Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат. Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница. И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.
  21. Който не работи, не трябва да яде Когато Галинка се зажени, нейната майка поръчваше на старите сватове: — Мамината дъщеричка не бива да се трепе, тя не е научена да работи. Пазете ми я. Не й давайте метлата къщата и двора да мете, защото ще си напраши очите. Не й давайте менците вода да носи от чешмата, защото нейното рамо е крехко и не е научено да мъкне пълни менци. Сложете под главата й пухена възглавничка, защото тя е научена да спи на мекичко. Старите сватове се спогледаха, но нищо не казаха. — Обещайте ми, че никога няма да й казвате лоша дума. Нейните уши не са научени да слушат лоши думи. — Колкото за лоша дума, недей се тревожи, в нашата къща такова нещо няма — проговори старият сват и се качи на каруцата. До него се намести свекървата, а отзад седнаха младоженецът и Галинка. Потеглиха за другото село. Цял ден пътуваха, защото селото беше далеко. Вечерта, щом пристигнаха, свекървата запретна ръкави, приготви една баница, закла пиле, свари го в тенджерата, слезе в зимника и наточи вино. А Галинка седеше на едно столче, скръстила ръце, и си думаше: „Ах, каква чевръста жена е тая моя свекърва, също като майка ми. Добър живот ще живеем тук.“ Навечеряха се хубаво и легнаха да спят. Изтърколи се нощта. На другия ден старият свекър се дигна рано и събуди всички: — Хайде — викна той, — ставайте да вървим на нивата! — Какво ще правим там? — потърка сънените си очи Галинка и почна сладко да се прозява. — Ще копаем царевица. — С мотики ли? — попита мамината дъщеричка. — То се знае, че с мотики — обади се свекървата. — Аз няма да дойда. — Защо? — запита младоженецът. — Защото мотиката е тежка, а пък аз не бива да вдигам тежки работи. — Остави я — рече бащата. — Нека разтреби къщата и приготви ядене за довечера. И тук трябва човек. Отидоха домакините на нивата, а младата невеста остана вкъщи.До пладне се излежава. Като се дигна, тя усети, че е изгладняла, и почна да търси нещо за ядене, но не намери нищо в тенджерите. — Нищо не ми оставили, забравили са ме — протегна се Галинка и влезе в градината да погледа цветята. — Ах, че хубави цветя! — викна тя, почна да ги къса и да ги мирише. Малките пчели летяха бързо от цвят на цвят и радостно бръмчаха. — Тези пък защо ли са се разбързали? — рече Галинка и тръгна лениво към близкото черешово дърво. Полежа на тревата под дървото, пресегна, както лежеше, откъсна няколко череши, за да залъже глада си, и почна да се прозява. Тъй прекара деня. Вечерта тримата копачи се върнаха объхтани от работа, капнали от умора. Озърнаха се и що да видят: къщата неразтребена, в менците няма вода, огнището угаснало, кокошките заспали ненахранени. Свекървата хвърли мотиката и най-напред грабна менците. Донесе вода от чешмата. Накладе огъня, сложи картофи в тенджерата и замеси една бяла погача. Набързо приготви вечерята. Галинка я гледаше, седнала на един стол, и си клатеше краката. Когато вечерята беше готова, свекървата покани всички: — Хайде сядайте да вечеряме! Галинка се намести първа. Свекърът взе погачата и я разчупи на три парчета. Едното даде на жена си, другото – на сина си, а третото остави за себе си. — А на невестата? — обърна се към него свекървата. — Тя не е гладна. Който не работи, не огладнява. Галинка прехапа устни, нацупи се и стана от трапезата. Прибра се в стаята си и почна да плаче. Цяла нощ не можа да заспи от глад. На сутринта се повтори същото. Тримата работници отидоха да садят зеленчукова градина. Галинка не рачи да тръгне с тях. — Слънцето пече много — рече тя, — ще почернея. Оставиха я пак вкъщи. И този ден разгалената невеста не пипна нищо. Намери под една паница крайщник сух хляб, оставен за кучето, изяде го и пак се излежава до вечерта в градинката. И нали не донесе вода да я полее, хубавите цветя почнаха да вехнат. Късно вечерта тримата работници се върнаха пак, капнали от умора. Свекървата, навъсена, замеси погача и когато седнаха на трапезата, свекърът отново раздели погачата на три парчета. Галинка остана с празни ръце. — Защо не даваш хляб на невестата? — попита свекървата. — Защото, който не работи, не бива да яде! — отвърна свекърът. Цяла нощ Галинка се въртя гладна в леглото и дълго мисли. Задряма призори. Щом пропяха трети петли, тя скочи. Потърси с очи свекъра, свекървата и мъжа си, но не ги видя, защото бяха излезли на нивата още по тъмно. Тогава Галинка запретна ръкави. Разтича се насам-нататък. Измете къщата и двора. Донесе вода от чешмата, поля цветята в градинката, накладе огъня и сготви ядене за работниците. Замеси брашно в нощвите. Изпече една погача. Като свърши всичката къщна работа, грабна хурката и седна да преде на прага. Вечерта уморените работници, като видяха какво е свършила невестата – очите им светнаха. Галинка сложи трапезата, подаде погачата на стария сват и с трепет зачака да види какво ще направи. Свекърът пое погачата и я разчупи на четири къса. Най-големия подаде на Галинка и рече: — Яж, чедо, ти заслужи хляба си, защото днес си се трудила здравата! Галинка пое хляба и почна да яде. Никога не беше яла такъв сладък хляб.
  22. Неволя Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и казал на синовете си: — Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се объхтах. Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си, и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и попитал баща си: — Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи? — Не берете грижа — отвърнал бащата, — ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи. Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак добичетата и потеглили назад. Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище, претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича. Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и захванал да вика колкото му глас държи: — Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата! Никой не се обадил. — Невольооо! — екнал още по-силно гласът на малкия. — Ела, че загазихме! Но гората била глуха и неволята я нямало никаква. Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина. — Бате — рекъл по-малкият брат, — то се видя, че тая проклета неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака – навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние сами да си поправим колата. — Как? — попитал по-големият. — То не е лесна работа. — Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово! Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили на мястото на счупения. Откарали колата у дома си. Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило. — Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си направихме нов теглич, по-як от стария. Бащата се усмихнал и рекъл : — Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата. Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.

За нас

"Форум Наука" е онлайн и поддържа научни, исторически и любопитни дискусии с учени, експерти, любители, учители и ученици.

За своята близо двайсет годишна история "Форум Наука" се утвърди като мост между тези, които знаят и тези, които искат да знаят. Всеки ден тук влизат хиляди, които търсят своя отговор.  Форумът е богат да информация и безкрайни дискусии по различни въпроси.

Подкрепи съществуването на форумa - направи дарение:

Дари

 

 

За контакти:

×
×
  • Create New...