laplandetza

Тор < Кон-Тики> Почвам, като отбелязвам, това му е ранна книга и някои нещаспоред мен не са ......... да кажем <точни> но основата е ценна..........., просто четете и мислете, нищо повече, нищо по малко <<<<......... Така още от утрото на света вълните и перестите облаци са се появявали иззад същия този хоризонт на изток. Първите хора, стигнали до тези острови, много добре са знаели това. Птиците и насекомите също са го знаели. В пълна зависимост от това обстоятелство беше и растителността на островите. Самите ние знаехме, че далеч, далеч на изток — зад хоризонта, отдето се издигаха облаците — лежи откритият бряг на Южна Америка. Той отстоеше на осем хиляди километра и между него и нас имаше само море. Взирахме се в летящите облаци и в развълнувания океан, облян от лунна светлина, и слушахме какво разказва клекналият пред нас полугол старец, втренчил поглед в тлеещата жар на малкия позагаснал огън. — Тики е бил бог и главатар — каза кротко старецът. — Тики е довел дедите ми на тези острови, дето живеем и досега. Преди това сме живели в една далечна голяма страна отвъд океана. Той разрови въглените с пръчка, за да не загаснат. Седеше старецът и мислеше. Той живееше със спомена за древните времена и беше здраво свързан с тях. Обожаваше дедите си и делата им от времето, когато сред тях още живеели боговете, и с нетърпение очакваше да се пресели при тях. Старият Тей Тетуа беше единственият жив потомък на всички изчезнали племена от източния бряг на Фатухива. Сам той не знаеше възрастта си, но тъмнокафявата му кожа, сбръчкана като кора на дърво, изглеждаше като че бе съхнала на слънце и вятър в продължение на сто години. Той сигурно беше един от малцината на тези острови, които все още помнеха легендите на бащите и дедите си за великия полинезийски главатар и бог — Тики, син на слънцето — и вярваха в тях. >>>

Бе може, ще ми бъде крайно радостно и ще се смея от сърце, ако накрая <назадничавите> тръгнат да обяснават как европомалоазиятско население, подобно на такова население е прибягало с една от вълните покрай Беринговия проток, гонейки Елена моя приятел и Батката Мамут, аха, аха и тея белите ще ги направиме мите хора Лапландците, носители на Културата

Писаро https://catalog.hathitrust.org/Record/006774195

Тантине, това е плъзгава работа, мисля няма да има нещо значително в ген.анализа. Макебулгара е прав с това че има и <избеляване> разновидност на албинизъма в по затворени групи индианци........, НО те са с индиански черти и са си индианци, нищо общо с описаните хора.

Сега смятам да ви селектирам и Кон-Тики , и ще ви даде още представа и възможности за <копане> по направленията.

Кокаиновата и донякъде никотиновата <мистерия> . Кокаина е открит в мумии все след 1160 пр.н.е . Обаче аз не съм сигурен, дали е възможно след частичен разпад на много сложно орг. съединение да се получи кокаин https://bg.wikipedia.org/wiki/Кокаин това е експертиза за орган. химици на високо ниво. По вероятно е обмен с америка. Моята хипотеза е че е имало и по ранен контакт с америка/стар свят по рано от 1300 г.пр. н.е или там някъде, поне по ранен от Онези които са осъществили онова културно <издигане> което е зародило развитата цивилизация.

Други са вече свършили тая работа, провери щом смяташ . че си съчиняват. Онези от корабните дневници какво ще ги правим , и те ли са фантазйори според теб, ами търси , проверявай.

Ей тъй да видим между другите неща има ли запазено първото йероглифно писмо на минойците, някакви снимки из нета.......? https://www.shutterstock.com/image-vector/minoan-hieroglyphic-scripts-phaistos-disk-162608669 https://www.crete-kreta.com/mysterious-scripts-ancient-crete https://www.evertype.com/gram/olmec.html Имат прилики в идеята, разбира се минойските са много по древни и един вид примитивни. Йиероглифното писмо е пластично и лесно се напасва на особенностите на приемащата група.Така е навсякъде .

Явно неможе да се обясни с <албинизъм>, имат съвсем други черти, друга анатомия един вид на черепа и костите. Говорим по скоро за влияние от америка към полинезия, не обратно станало <скоро>. Новите изследвания предполагат иполинезийски <пътуващи> ди америка, но културния обмен е еднопосочен. Да търсим в оригинал писаното от брата на Писаро, какво друго по сигурно. Намериго да видим, щом не сис сигурен дали е предадено точно.

Пита се тогава от къде са дошли белите високи хора с червеникави , червеникаворуси коси и светли очи с не полинезийски черти, от къде са дошли на Великденските острови? Има твърди писменни доказателства от първите европейски експедиции, напълно безспорни, непротиворечиви. Такива писмени доказателства има и от лшбимия на евристей Писаро, брата на конкистадора , дозва тези същите хора в Инкската империя. Какво правим тогава?, мулчим като пукали или мислим като хора?

Да отговарям ли вместо теб. Няма Никога да признаете плавания, организирани от америка до полинезийските острови, ако го направите ще извършите <логическо самоубийство> Най важната точка, признавайки , вие приемате че първата <култура> специалисти в каменните градежи и втората <вълна> Дългоухите , белите високи хора са дошли от вероятно перуанското крайбрежие, това означава да признаете , че е имало такива в преколумбова америка , а това означава да търсите спасителна Легенда, за да не ви се срина <институционалната> История.

Ами сами са се развили , развили най точния календар за няколко века. Писменност, изведнъж от нищото развита писменност, а сетне със смяна на <генерациите> племенни царе писменност вместо да се развива, тя дегенерира.Огромни и много бройни прилики...... но как ще обясниш от биологичногенетична гледна точка появата на <индианци> с висок ръст, неазиатски лица и черти , светли, кафявочервени, червени, и руси коси, пъстри светли очи . На медицината не е известно това как може да се получи. Допълнение, Най сетне признайте организираните<експедиции> на принцове и предводители от западния тихоански бряг на америка към островите по тихия океан.

Свързване на птицихора със Слънце, Бога Слънце е било доста разпространено, за това питах, как е в култа на Атен, е периода Амарна в Египет. Какви са били тогавашните жредци.

Пра/пра берберите , по точно голяма група от тях са придружаващите кастата на <принцовете/жредци> и по долостоящите жредци, били са Обслужващите. Много интересно от къде е <дошъл> белият/висок компонент на праберберското и населението на канарите.Според мен минойците , имали са колонии по африка, близо до египет са проправили пътя, след тшх финикийци. Много вероятно минойци да са заселвали и други пелазги по африка. Но някои смятат още по старо<бяло> население в прастара сахарска Африка, предците на египетските първи кралства, били са там <висшата> класа.

Тантине ти улучи отново, изрови интересна работа!, Браво !

Снощи нямах сили, малко съм болен, но опитах да ровя , да търся в митология на бербери , древните им култове и религии в различните групи и тези на гуанчите, както и какви хора, кога, къде са вързвали нещо на главата си, нещо като тюрбани или са увивали косите си с малко плат по подобен начин. За сега съм до никъде, но ранните бербери , голяма част от тях (по късно част от хората мигрират на запад по крайбрежието) имат култ и ползват Атен, т.ел Слънцето , катог главна форма за бог, почти достигат до един единствен Бог Слънце. Тюрбани, още в месопотамия, били са доволно познати и за финикийци.

Предполагам са по рано от Топара, ,някъде преди или около 300 пр.н.е , сетне подчиняват месни племена, т.е те наистина са пришълци от север.

Те са се намесели вече господата генетици, последни изследвания общо казано откриват връзка с <индианците> иии.. нещо от стария свят, така си спомням. Постнал съм в темата такива изследвания по в началото.

Чакам позицията на тук историци и начетени лбители Приемат ли много вероятна,близо до 100 процентна възможност за културнозивилизационен и <физически> обмен между древните народи на Америка и народите където ги е имали по островите и били най старите там от азиатско-океаноавстралийски произход, островите на Тихия океан , полинезия .

Ха сега, останаха ли мъдри и премъдри историци и учени, които да твърдят , че няма контакти между тихоокеанското крайбрежие на америка, в юастност около и перу и островите на полинезия, както и обратните мореплавания. Ще имали дискусия или ще мълчим някакси <международно>

Тор <Аку/аку> Край

Тор <Аку/аку> ;;;;............— Та нали тръстиката, която са използували за строежа на тези лодки, е Scirpus totora? Нали това е същата онази сладководна тръстика, която заселниците на Великденския остров донесли със себе си и засадили в тресавищата на своите изгаснали вулкани? — Да, тя е. — А нали най-важното растение на Великденския остров по времето, когато там пристигнали Рогевеен и капитан Кук, бил сладкият картоф, който островитяните наричали кумара? — Да. — А ботаниците доказаха, че и това растение произхожда от Южна Америка, че може да стигне до Великденския остров само ако се пренесе грижливо от хора и че индианците в големи области на Перу наричат същото това растение със същото име, кумара? — Така е. — Тогава ще ти задам само още един въпрос и после ще ти отговоря. Можем ли да допуснем, че предшествениците на перуанските инки са били мореплаватели, тъй като знаем, че самите инки били моряци по времето, когато пристигнали испанците? — Да. Знаем, че те многократно са посещавали Галапагоските острови. Знаем също, че голям брой центровъчни дъски за салове с ваяни дръжки са запазени в Паракас в гробовете от времето преди инките — тъкмо там, където са намерени високите червенокоси мумии. Центровъчната дъска не може да се използува без платна, а платното не може да се използува без плавателен съд. Една-единствена центровъчна дъска в някой гроб от времето преди инките може да ни каже повече, отколкото някоя дисертация или цяло предание. Тогава ще ти кажа нещо. — Не искам да те слушам. Ти вадиш заключения. Не се придържаш към сухите факти. Това е научна експедиция, а не детективско бюро. — Дадено — каза моето аку-аку. — Но докъде ще стигне Скотланд Ярд, ако събира само отпечатъци от пръсти, а не се опитва да залови крадеца? На този въпрос не намерих какво да отговоря и моето досадно аку-аку продължи: — Добре, нека оставим това. Казахме, че на Великденския остров дългоухи хора с червени коси изработвали дългоухи статуи с червени коси. Правили са го или защото са били студени хора, или пък защото дошли от една страна, където били свикнали да си играят с големи камъни и да издигат статуи. След тях обаче дошли късоухите. А това били полинезийците, които не били студени хора и които намерили достатъчно дърво на Великденския остров, за да си дялкат, каквото си искат. Те дялкали птицехора и изображения на загадъчни привидения с бради и дълги уши и с огромни гърбави носове като на инките. Откъде са дошли тия късоухи? — От другите острови на Полинезия. — А отде са дошли полинезийците? — Техният език показва, че са далечни роднини на дребните плосконоси народи в Малайския архипелаг между Азия и Австралия. — Как са стигнали оттам до Полинезия? — Никой не знае. Не е намерена никаква следа нито там, нито по другите острови, които лежат на пътя им. Лично аз смятам, че са пътували по течението край брега на Азия до Северозападна Америка. По крайбрежните острови в тази област се намират удивителни следи, а техните огромни двойни канута с палуба биха могли да пренесат с лекота мъже и жени до Хавай и всички останали острови, движейки се с помощта на същото течение и вятъра. Едно е сигурно: Великденският остров е последният, който са достигнали, и то може би само около сто години, преди там да дойдат европейци. — Тогава, щом като дългоухите са дошли от изток, а късоухите — от запад, значи по този океан може да се пътува и в двете посоки? — Разбира се, че е възможно. Само че в едната посока е хиляди пъти по-лесно, отколкото в другата. Погледни и нашите ранни изследователи. Докато не била открита Америка, никой не успял да стигне до тихоокеанските острови. Европейците останали дълго време в Индонезия и по бреговете на Азия, но никой кораб не се опитал да навлезе в открития Тихи океан срещу вятъра и течението. Едва след като Колумб ги отвел в Америка, португалците и испанците продължили оттам с вятъра и течението в гърба си и открили целия обширен Тихи океан, Полинезия и Меланезия са открити от испанци, които, следвайки съвета на мореплаватели инки, тръгнали от Перу по течението. Дори ония, които са открили Микронезия, включително Палаус и други острови край самия бряг на Азия, са тръгнали от Южна Америка. Една подир друга експедициите се впускали в Тихия океан, но всички от Америка, нито една от Азия. Корабите от онова време дори не били в състояние да се върнат по същия път, по който прекосили Тихия океан. В течение на две столетия каравелите сновали по тропическия пояс на Тихия океан от Мексико и Перу на запад до бреговете на Азия, но за да се върнат в Америка, трябвало да тръгнат на север с японското течение и да пресекат Тихия океан далеч на север от Хавай, където няма никакви острови. Не трябва да очакваме от малайските канута или от балсовите салове и тръстиковите лодки на инките повече, отколкото от европейските каравели. Помниш ли французина Дьо Бишоп, който беше готов да тръгне със своя бамбуков сал, когато се отбихме в Таити? Веднъж се опитал да преплава Тихия океан от Азия до Полинезия с първобитен плавателен съд. Но не успял. След това опитал в обратна посока — от Полинезия към Азия. Успял, и то с лудешка бързина. Сега се опитва да преплава със сал от Полинезия до Америка. Той ще трябва да се спусне далеч на юг към студеното Антарктическо течение, което се движи на изток. Като европеец, може би ще изтърпи тамошните ледени бури. Но ако изобщо стигне благополучно на неколкостотин мили от южноамериканския бряг, едва тогава ще започнат най-големите трудности, тъй като движещото се на изток течение там изведнъж завива на север. Ако не успее да преодолее течението, ще се понесе обратно към Полинезия по същия път, който измина салът Кон-Тики и един самотен американец със сал, тръгнал подире ни. Едно е да пътуваш с параход, друго е да пътуваш с молив по картата, а съвсем друго е да пътуваш с първобитен плавателен съд по неспокойния океан.[3] Ослушах се да чуя какво ще каже моето аку-аку. Но то спеше дълбоко. — О, докъде бяхме стигнали? — каза то, когато го раздрусах, за да го събудя. — Да, вярно, говорехме за късоухите. Значи те били далечни роднини на малайците, а? — Точно така. Но много, много далечни, защото самите те с положителност не били малайци. По време на своето скитничество из Тихия океан вероятно са спрели в някоя обитавана местност, където езикът им доста се изменил, а расата им — напълно. Според антрополозите полинезийците и малайците физически се различават във всяко отношение — от формата на черепа и носа до кръвната група. Само езиковедите изтъкват някакво родство. И именно това е така странно. — А на кого от тях трябва да вярва невежата? — И на едните, и на другите, когато просто слагат фактите на масата. Но нито на едните, нито на другите, ако не се посъветват помежду си, а започнат поотделно да сглобяват частите на загадката. Ето там е силата на чистата изследователска работа — казах аз. — Там е и най-голямата й слабост — отвърна моето аку-аку. — За да навлязат все повече в своите области, огромното мнозинство специалисти ограничават своето зрително поле и се заравят все по-надълбоко и по-надълбоко всеки в своята дупка, докато вече не могат да се видят един друг. Но съкровищата, извадени на бял свят от техния труд, излизат на повърхността. Там би трябвало да седи някакъв друг вид специалист, единственият, който все още липсва. Той няма да слиза в никоя дупка, а ще стои горе и ще сглобява отделните факти. — Работа за някое аку-аку — казах аз. — Не, работа за човек на науката — отвърна моето аку-аку. — Но все пак бихме могли да му подхвърлим няколко полезни сведения. — Говорехме за евентуалната връзка между малайците и късоухите — казах аз. — Ти като аку-аку на какво становище ще застанеш, ако езиковедите кажат „да“, а антрополозите — „не“? — Ако езиковедите ми заявят, че негрите от Харлем и индианците от щата Юта, които говорят само английски, са англичани по произход, ей богу, ще застана на страната на антрополозите! — Нека не се отклоняваме от Тихия океан. Ще си глупак, ако пренебрегнеш заключенията на езиковедите. Езикът чисто и просто не може да се предаде по вятъра. — Езикът си намира обиколни пътища — каза моето аку-аку. — В края на краищата той не може да прелети срещу вятъра. А когато физическите белези абсолютно не си схождат, по пътя трябва да се е случило нещо особено, независимо от това, дали преселението е станало от изток на запад или от запад на изток, по краткия южен път или пък по далечния северен път. Ниско долу в долината яздеше самотен ездач. Това беше лекарят на експедицията, който се връщаше през планините от село Таихае с пълна чанта епруветки с кръв. Той събираше кръвни проби на всички острови, които посетихме. Главатарите, старейшините и местните власти му помагаха да подбира онези хора, които все още можеха да се смятат за чистокръвни. От Таити изпратихме мострите с въздушна поща в термоси, пълни с лед, до Общобританската лаборатория за серуми в Мелбърн. Следващата ни пратка щеше да тръгне по въздуха, от Панама, а „Пинто“ отнесе първата. Никога досега жива кръв от жителите по тези острови не е стигала до някоя лаборатория в такова състояние, че да могат да се изследват и определят всички гени на наследствеността. Досега е изследвана само кръвната група A–B–0. Доказа се, че у туземните племена на Полинезия липсва важният фактор „B“, който отсъствува и у всички американски индианци, докато „B“ преобладава у всички народи, като почнем от Индия и Китай и минем през Малайския архипелаг и Меланезия, чак до Микронезия. — Какво ли ще ни каже кръвта! — казах аз на моето аку-аку. Тогава още не знаех, че доктор Симонс и неговите колеги ще извършат най-задълбочен кръвен анализ, който е правен досега за някой народ. Също така не знаех, че ще намерят всички наследствени фактори, които направо посочват произхода на полинезийците от първоначалното население на Америка и едновременно рязко ги отделят от всички малайци, меланезийци, микронезийци и други народи от азиатски произход. А дори и моето аку-аку не би могло да ми каже това в моите — или неговите — най-лудешки мечти. Стана ми хладно и се облякох. За последен път се озърнах да видя скалата, където гърмеше водопадът и пръските се процеждаха през мъха. Няколко жълти цветове от хибискус, повлечени от течението, се завъртяха във водата и отплуваха към джунглата в долината. Сега и аз щях да тръгна по течението. Така пътят щеше да бъде несравнимо по-лек; защото движещата се вода открай време е била водач на ранните пътешественици — отвеждала ги е към океана и отвъд него. Няколко часа по-късно всички стояхме на мостика и по задната палуба. Дори и механиците се качиха горе и със страхопочитание се взряха в гледката, когато нашият малък кораб се плъзна покрай отвесния скалист бряг и величествената червена планинска стена бавно; като огромна плъзгаща се врата, закри приказната долина сред Маркизкия архипелаг. Все още виждахме червената джунгла, която се спускаше на вълни по стръмните склонове на долината към морето. Стройни кокосови палми, сякаш избягали от зелената войска зад тях, стояха на своите тънки крака по крайбрежието и махаха дружелюбно „добре дошли“ на пристигащите и тъжно „сбогом“ на заминаващите. Ако не бяха те, островът би изглеждал лишен от култура — всичко би било само дива красота. Поглъщахме гледката и уханията. Скоро всичко това ще се слее, ще се превърне в бледа сянка на синия ръб на небето и после ще потъне заедно със слънцето в океана зад нас. Стояхме под тропическото слънце, обкичени с хладни, ухаещи гирлянди от цветя. Съгласно местния обичай, трябваше да ги хвърлим в морето, пожелавайки си да се върнем на тези омайни острови. Но никой от нас не се решаваше да го стори. Когато венците паднеха зад борда, те щяха да останат на повърхността на водата, бележейки крайната точка на нашето приключение. Два пъти бях хвърлял своя венец, когато се прощавах с този приказен островен свят на Южното море и наистина дойдох за трети път. Но ето че първите венци литнаха през въздуха и кацнаха на повърхността на морето. Хвърлиха ги капитанът и неговият помощник от мостика. После Тур младши и момчето от кухнята — от върха на най-високата мачта. После археолозите и моряците, фотографът и лекарят, Ивон и аз. Горе на палубата стоеше на един стол малката Анет и надничаше през високото перило. Тя се мъчи известно време да откачи венеца от врата си, а после замахна с все сила през перилото и го хвърли. Свалих я от стола и погледнах надолу. Там лежаха двадесет и три червени и бели венци и се люшкаха весело в нашата следа. Венецът на Анет не беше между тях. Нейното малко венче се беше закачило за перилото на долната палуба. Известно време стоях и го гледах. После бързо слязох долу и го хвърлих във водата. Просто не знам защо. Огледах се доволно и се качих пак при другите. Никой не ме видя. Но съвсем ясно ми се стори, че чувам някакъв смях. — Суеверен си като кмета — каза моето аку-аку. :....:::::

Тор <Аку/аку> ;;;;;;..........В Перу. Когато испанците открили империята на инките, Педро Писаро писал, че докато повечето индианци в Андите били дребни и чернокоси, членовете на властвуващото семейство инки били високи и имали по-бяла кожа от самите испанци. Той изрично споменава отделни личности в Перу, които били бели и имали червени коси. Същото нещо срещаме и сред мумиите. По тихоокеанското крайбрежие, сред пустинните пясъци на Паракас, има обширни изкуствени погребални пещери, в които се намират голям брой извънредно добре запазени мумии. Когато се махнат многоцветните, все още неизбледнели обвивки, намираме, че някои мумии имат гъсти, твърди, черни коси, както днешните индианци, а други, съхранявани при същите условия, имат червени или понякога кестеняви коси, меки като коприна и къдрави, каквито се срещат сред европейците. Те имат продълговати черепи, забележително високи са и се различават много от днешните перуански индианци. Специалисти, изучавали червената коса под микроскоп, доказват, че тя притежава всички белези, които обикновено отличават нордическия тип коса от косите на монголците или на индианците. ..........::::: ;;;;;........— А какво казват преданията? Не всичко може да се види през микроскоп. — Преданията ли? — попитах аз. — Те нищо не доказват. — Но какво разказват те? — Писаро попитал кои са белокожите червенокоси хора. Индианците му отговорили, че това са последните потомци на виракочите — един божествен белокож народ, чиито мъже носели бради. Те така много приличали на европейци, че когато европейците пристигнали в империята на инките, веднага започнали да ги наричат виракочи. Исторически факт е, че именно поради тази причина Франсиско Писаро успял с една шепа испанци да нахлуе в сърцето на инкските владения и да плени краля-слънце и цялата му огромна империя, без многобройните храбри войски на инките да посмеят с пръст да ги докоснат. Инките помислили, че това са виракочите, които доплавали обратно през Тихия океан. Според тяхното най-разпространено предание, преди първият инка да се качи на престола, богът-слънце Кон-Тики Виракоча се простил със своето кралство в Перу и отплавал в Тихия океан заедно с поданиците си. Когато испанците достигнали езерото Титикака високо в Андите, те намерили най-величествените развалини в Южна Америка — Тиахуанако. Там видели един хълм, превърнат от човешки ръце в стъпаловидна пирамида, класически зидарии, изградени от огромни блокове, красиво обработени и здраво свързани, и множество големи каменни статуи с човешки образ. Те помолили индианците да им кажат от кого са останали тези огромни развалини. Известният летописец Сйеза де Леон научил, че всичко това е построено много време преди инките да дойдат на власт. Дело било на бели брадати мъже, също като испанците. В края на краищата белите хора напуснали статуите и тръгнали със своя вожд Кон-Тики Виракоча най-напред към Куско, а после се спуснали към Тихия океан. Инките ги нарекли виракоча или „морска пяна“, защото били белокожи и изчезнали в морето като пяна. ...:::: >;;;;.........Не е ли странно, че им е хрумнало да удължават ушите си така, че да висят чак до раменете им? — Не е толкова странно — отвърнах аз. — Такъв обичай съществувал и на Маркизките острови, и на Борнео, и сред някои племена в Африка. — А в Перу? — В Перу също. Испанците отбелязали, че властвуващите семейства се наричали орехонес или дългоухи, тъй като им било позволено, за разлика от своите поданици да удължават изкуствено меката част на ушите си. Пробиването на ухото, за да бъде удължено, ставало при тържествен обред. Педро Писаро изтъква, че именно дългоухите били белокожи. — А какво казва преданието? — На Великденския остров според преданието, този обичай е внесен отвън. Първият тамошен крал довел със себе си дългоухи хора, когато пристигнал на острова с някакъв мореходен плавателен съд, след като проплавал шестдесет дни от изток в посока на залязващото слънце. — От изток? На изток се намирала империята на инките. Какво казва там преданието? — То казва, че когато отплавал на запад през морето, Кон-Тики Виракоча водел със себе си дългоухи хора. Преди да напусне Перу, спрял в Куско, който лежи на север по пътя му от езерото Титикака към тихоокеанския бряг. В Куско назначил за главатар един човек на име Алкавиза, комуто наредил всички негови потомци да удължават ушите си, след като той — Кон-Тики Виракоча — ги напусне. Когато испанците достигнали бреговете на езерото Титикака, научили от тамошните индианци, че Кон-Тики Виракоча бил вожд на някакъв дългоух народ, който плавал из езерото Титикака с тръстикови лодки. Те пробивали ушите си, слагали в тях дебели стебла от тръстиката тотора и се наричали рингрим, което означавало „ухо“. Индианците добавили, че именно тези дългоухи помогнали на Кон-Тики Виракоча при пренасянето и издигането на грамадните каменни блокове, тежащи по повече от сто тона, които лежат изоставени в Тиахуанако.[2] ...:::::::

Тор <Аку/аку> Области, където се намират големи каменни статуи с човешки образ. Всички с неизвестен произход. 1. Мексико, 2. Гватемала, 3. Панама, 4. Колумбия, 5. Еквадор, 6. Северен Перу, 7. Централен Перу, 8. Перу-Боливия, 9. Великденски остров, 10. Питкеърн, 11. Маркизките острови, 12. Раиваевае.

Тор <Аку/аку> ;;;;.........Там долу, по склона на долината, в едно сечище, което ние сами разчистихме сред джунглата, стояха неподвижно единадесет дебели червени фигури. Когато пристигнахме, осем от тях стояха прави из шубраците. А след като намерихме и изправихме останалите три, те за пръв път видяха лицата на християни. Лежали са по корем с лица, заровени в пръстта още от времето, когато в този храм идвали хора, за да се молят и да принасят жертви на своите деди, издигнати в богове. Когато изправихме единия великан с помощта на крикове и въжета, закрепени под мишниците му, за наша изненада видяхме, че това е двуглаво чудовище — единствената статуя от този род в целия тихоокеански басейн. Докато Ед нанасяше всички развалини на карта, Бил започна да прави разкопки с надеждата, че ще успее да определи възрастта на древните каменни статуи. Колкото и да е невероятно, сега за пръв път се извършваха археологически разкопки на Маркизките острови с цялата им богата древна култура. Един-единствен археолог е предприел повърхностно изследване на островите, без обаче да прави разкопки. Бил има късмет. Под масивната каменна площадка, върху която стоеше статуята, той намери много поддаващи се на датировка въглени, които щяха да ни позволят да сравним възрастта на местните статуи с възрастта на статуите от Великденския остров. Освен това получихме поздрав от един древен дългоух. Може би са го погребали там с почести. А може би местните човекоядци са го принесли в жертва и са го изяли. Както и да е, от него бяха останали само големите му обици и шепа разпадащи се кости, скрити в една шахта в зидарията на площадката. Измерванията на радиоактивността на въглените показа, че статуите в Маркизкия архипелаг, са издигнати около 1300 година от нашата ера или около деветстотин години след като първите хора се заселили на Великденския остров. По този начин отпада онази теория, която твърди, че малките каменни фигури на Маркизките острови може би са предшественици на великаните от Великденския остров. ...:::: ;;;;;;;;;;.....Докато ние работехме в джунглите на Нукухива, Арне и Гонсало останаха с група копачи под палмите на Хиваоа, един остров на юг в същия архипелаг. С това завършихме проучването на всички острови в Тихия океан, където има каменни статуи. На Раиваевае те разкопаха два древни храма и намериха редица досега неизвестни малки статуи. Сега ги оставихме на Хиваоа, за да определят с помощта на разкопки възрастта на тамошните находки и да направят отливка на най-голямата статуя на Маркизките острови. Нейната височина от главата до петите възлиза само на два метра и половина и в сравнение с великаните на Великденския остров, тя е просто джудже. Те взеха последните торби зъболекарски гипс на експедицията, защото на Великденския остров употребихме по-голямата част от трите тона за отливка на един десетметров гигант, който ще бъде поставен в музея Кон-Тики в Осло над една пещера, пълна с пещерни камъни. Легнал в прохладния вир, мислено преживявах отново нашето пътешествие и изведнъж осъзнах напълно до каква степен самотният Великденски остров изпъква сред останалите полинезийски острови като културен център с изключително голямо значение. Единадесетте причудливи малки фигури в долината под мен и шепата други статуи, изследвани от Арне в долината Пуамао на Хиваоа — всичко с което можеше да се похвали Маркизкият архипелаг, — изглеждаха почти случайни и незначителни в сравнение с многобройните горди великани, издигнати по време на двете ранни епохи на Великденския остров. Да, в сравнение с тях те приличаха на трошици, изтръскани от масата на богатия. Същото се отнася и за малобройните фигури, намерени на Питкеърн и на Раиваевае. Великденският остров със своята дълбоко вкоренена култура се издига над всички останали като крайъгълен камък в праисторията на източната част на Тихия океан. Никой друг остров не би могъл да си присвои гордото название Пъп на света. ......::::