laplandetza

Ахах, хиксуси, хиукси май бяха индианско племе,,.........някаде из Карл Май и един известен Вожд, хахах. От стенописи се прокрадва и някакви изследвания за обувки, сандали по точни и дрехи. Изгубих няколко часа, но никъде конкретно не видях стенописи , фрески на обикновенните жредци, само споменаване за обикновенно облекло. Това търсене не е достатъчно, от къде може да се научи повече за жредците на Ра , на Атен..........?

Тука ще поспра. Открих нещо, изследвах информация и рисунки, в Египет Новото царство, след инвазията на тези племена хиукси , и изтласкването им се налага промяна в облеклото, практични сандали и дълги бели роби , пристегнати с колан по средата - облеклото на сравнително по нискитенива жредци , такива до колкото разбрах са били и всички духовници на Атен. Косите са вързвани по специален начин, вероятно с червени ленти плат. Подобно е облеклото на жреца-цар , белият брадат висок човек и най приближените му слезнали на Американския бряг, облечени по същия начин. Това е много важно откритие, смятам да го погледнем внимателно, от нета не намирам достатъчно, колкото ми се иска информация, известно е жредците на Атен са семпло облякани, с подобен материал като робите, но с дълга роба, такава, коятоне е предназначена за робска работа, с колан през кръста, сандали, плетени от папирус ( най-вероятно), със специално сплитане на косата с червени ленти, или нешо подобно, като някои имат и религиозните символи. Дайте помощ и допълнителна информация.

Тор < Експедиция Тигрис > Важно ! <<<....Изненадващо голям брой от тукашните обитатели са червенокоси. Особено сред незабулените момиченца червените коси изглеждат горе-долу толкоз често срещани, колкото и черните. Сред маданите в древния лодкостроителен център Хуваир ми се удаде да срещна повече рижи хора, отколкото в кой да е европейски град. За да бъде така масово разпространена, очевидно тази черта не се дължи на смесване с чужда кръв, още повече като се има пред вид, че и днес смъртното наказание за разврат и прелюбодеяние е неписан закон сред обитателите на блатата. Хаги ме увери, че по време на британското управление малцина английски войници са посмели да проникнат в мочурищата, но никой от тях не е дръзнал да общува с арабски жени.....>>>

Тор < Експедиция Тигрис > <<<.......... тръстиката берди се отличаваше значително от папируса както по форма, така и по състав. И което бе най-лошото: науката смяташе, че стръковете берди лесно просмукват вода. По въпроса за месопотамските плавателни съдове в световната наука имаше само един авторитет: финландският учен Армас Салонен. В своето ерудирано и обстойно изследване на всички видове плавателни съдове, разпространени някога в Двуречието, той не казва нищо за „елеп урбати“ — тръстиковите ладии, — само подчертава общото мнение, че твърде бързо поглъщали вода „и несъмнено трябва да се изтеглят на суша след плаване, за да изсъхнат“. В това отношение съществуваше единомислие в крайно оскъдната литература, засягаща този проблем. Следователно шумерските тръстикови кораби биха могли да служат единствено за придвижване по реки. Възможно ли е тази съвременна присъда да се съгласува с древните текстове и рисунки? Ето въпроса, който ме подтикна да се преселя в странноприемница „Райската градина“. Отново пристигнах на шумерска земя, за да се помъча да разреша теоретичното противоречие чрез практически експеримент. Исках да проверя колко дълго една лодка, изградена от берди, може да остане над водата; замислях да проследя и някои от неизяснените маршрути, описани в древните глинени плочки, където се споменават Дилмун, Макан, Мелуха и други забулени в тайнственост, отдавна забравени земи. ....>>>> <<<<<<...... Д-р Фуад Сафар свика на съвет своите колеги и сътрудници от Националния музей, който впрочем разполага с доста богата библиотека, и заедно обсъдихме моя замисъл. Дали шумерите са облицовали своите тръстикови ладии с битум, за да ги направят водонепромокаеми и да подобрят плаваемостта им? Няма спор, че са имали достъп до естествен зифт, който е избивал на повърхността в открити кладенци край Ур и някои други области нагоре по течението на реката те са го употребявали за импрегнация на посуда и жилищни покриви. По лавиците в музея могат да се видят модели на тръстикови лодки отпреди пет хиляди години, плътно покрити със зифт. Или пък, понеже зифтът тежи, дали шумерите не са просмуквали тръстиката на по-големите си лодки с акулово масло? — и до днес този обичай е разпространен сред рибарите в залива, които мажат с тази мазнина дъските на своите дървени плавателни съдове. Дори попаднах на една много ранна глинена плочка, в която се говори за прочут герой, смесил шест части катран с три части зифт и три части масло при строежа на масивен тръстиков кораб. Дали тази смес не е била предназначена за импрегнация на хигроскопичната тръстика берди? .....>>>>

Тор <Кон-Тики> <<<..... Трима старци се промъкнаха напред и искаха да се ръкуват с нас. Нямаше никакво съмнение, че именно те са поддържали у населението възпоминанията за Тики. Главатарят ни каза, че един от старците знаел безброй много предания и исторически песни от времето на дедите им. Попитах стареца дали в преданията им има някакъв намек за посоката, от която е дошъл Тики. Не, никой от старите хора не си спомняше да е чувал за това. Но след като поразмисли дълго и съсредоточено, най-старият от тримата каза, че Тики водел със себе си един близък роднина на име Мауи, а в песента за Мауи се казвало, че пристигнал на островите от Пура, пък Пура значело онази част на небето, откъдето изгрява слънцето. Щом като Мауи е дошъл от Пура, рече старецът, без съмнение и Тики е дошъл оттам, а и ние шестимата също сме дошли от Пура с нашия пае-пае, това било съвсем сигурно. Разказах на старците, че на един самотен остров, наречен Мангарева, който се намира близо до Великденския остров, населението до ден-днешен не употребява канута, а продължава и досега да си служи с големи пае-пае в океана. Това не беше известно на старците, но те знаеха, че дедите им са употребявали големи пае-пае, ала постепенно престанали да ги използуват и сега останало само името им и преданията за тях. Най-възрастният каза, че в стари времена вместо „пае-пае“ се казвало „ронго-ронго“, но тази дума вече не съществувала в езика им. В най-древните легенди обаче се споменавало името „ронго-ронго“. Това название ме заинтригува, защото „ронго“, което на някои острови се произнася „лоно“, е името на един от най-известните легендарни деди на полинезийците. Описват го като белокож и светлокос. Когато капитан Кук пристигнал в Хавай, островитяните го посрещнали с отворени обятия, защото го помислили за своя бял сънародник, Ронго, завърнал се след вековно отсъствие с големия си платноходен кораб от родината на техните деди. А на Великденския остров „ронго-ронго“ било названието на загадъчните йероглифи, чиято тайна изчезнала с последните грамотни „дългоухи“! ....>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<....... Древните полинезийци били много добри мореплаватели. Денем се водели по слънцето, а нощем — по звездите. Познанията им в областта на астрономията са просто поразителни; те знаели, че земята е кръгла, и имали названия за такива сложни понятия, като екватор, еклиптика[2] и северен и южен тропик. Жителите на Хавайските острови изрязвали морски карти за своята област на океана върху корите на кръгли тикви, а на някои други острови правели карти от преплетени клони, върху които отбелязвали островите с миди, а някои морски течения — с тънки вейки. Полинезийците познавали пет планети, които наричали блуждаещи звезди и ги различавали от неподвижните звезди, измежду които около триста имали собствени имена. Добрите мореплаватели в древна Полинезия знаели точно къде ще изгреят различните звезди и къде ще стоят в различни часове на нощта и в различни времена на годината. Знаели коя звезда над кой остров кулминира[3] и доста острови носели името на звездата, която нощ подир нощ и година подир година кулминирала над него. Полинезийците познавали звездното небе — този огромен блестящ компас, който се върти от изток на запад, а освен това разбирали, че по различните звезди над главите си могат да определят колко на север или на юг се намират. След като изследвали целия околен океан и покорили островите, намиращи се най-близо до Америка, Полинезийците установили съобщения между някои от тях, поддържани много поколения наред. От исторически предания е известно, че когато главатарите на Таити посещавали Хавайските острови, разположени на повече от две хиляди морски мили на север и на доста градуси на запад, кърмчиите, водейки се по слънцето и звездите, насочвали саловете право на север, докато звездите над главите им покажели, че се намират на една ширина с Хавай. Тогава завивали в прав ъгъл и се отправяли точно на запад. Когато наближели, птиците и облаците ги насочвали към островите. Откъде са взели Полинезийците огромните си астрономически познания и своя календар, изчислен с поразителна точност? Положително не от меланезийските и малайските народности на запад. .....>>> <<<....Пае-пае е полинезийска дума за сал и платформа. А на Великденския остров така наричат и канутата на туземците. Главатарят ни обясни, че такива пае-пае сега вече не съществуват, но най-старите хора в селото разказвали древни предания за пае-пае. Един през друг всички се надвикваха и изразяваха възторга си от големите балсови трупи, но се присмиваха на въжетата ни. Такива въжета не можели да издържат много месеци в морската вода и на слънцето. С гордост ни показаха въжетата на своите канута, които сами били изплели от кокосови влакна; такива въжета оставали съвсем здрави дори след петгодишна употреба в морето. ...>>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<<<<<.......... този остров има не по-малко от три полинезийски названия. Едното му име е Те-Пито-Те-Хенуа, което означава „Пъпът на островите“. Това поетично название явно поставя Великденския остров в по-особено положение спрямо останалите острови, които се намират на запад; според самите полинезийци то е най-старото му име. На източния бряг на острова близо до мястото, където според преданието първите „дългоухи“ слезли на брега, се намира старателно издялан кръгъл камък, наричан „Златният пъп“, който населението смята за център на самия Великденски остров. Всеки, който познава мирогледа на поетичните полинезийци, ще разбере, че това символично название намеква за откриването или „раждането“ на островите и че когато полинезийците са нарекли най-близкия до Южна Америка Великденски остров „Пъпът на островите“, те са го почели като съединително звено с предишната родина на своите деди. Второто име на Великденския остров е Рапа Нуи и значи „Голяма Рапа“, докато Рапа Ити, или Малка Рапа, е друг остров със същата големина, който се намира на много голямо разстояние западно от Великденския остров. Знае се, че у всички народи съществува обичай да наричат първото си поселище например „Голяма Рапа“, а следващото назовават „Нова Рапа“ или „Малка Рапа“, дори когато селищата са еднакво големи. У туземците от Малка Рапа са се съхранили предания, според които първите обитатели на острова пристигнали от Голяма Рапа — Великденския остров на изток, — най-близкия до Америка. Това направо подсказва, че преселението поначало е станало от изток на запад. Третото и последно име на този ключов остров е Мата-Ките-Рани, което значи „Окото (което) гледа (към) небето“. На пръв поглед то може да предизвика недоумение, защото сравнително ниският Великденски остров не може да види небето по-добре, отколкото други, гордо извисени планински острови като например Таити, Маркизките острови и Хавай. Но думата „рани“, или небе, има двойно значение за полинезийците. Тя значи също и предишната родина на дедите им, свещената страна на бога на слънцето, планинското царство, което Тики напуснал. Много знаменателно е, че от хилядите острови в океана именно най-близкият до Америка, Великденският остров, е бил наречен „Окото, което гледа към родината“. То е още по-поразително, ако знаем, че сродното име „Мата Рани“, което на полинезийски значи „Небесно око“, е старото перуанско название на една местност по тихоокеанското крайбрежие на Перу, точно срещу Великденския остров и точно под разрушения древен град на Кон-Тики в Андите. ........>>>>

Тор <Кон-Тики> Важно ! <<<...... Червените украшения на главата били важен отличителен белег на високопоставените личности както в Полинезия, така и в Перу. Нека най-напред видим кого са изобразявали колосите. Когато пристигнали на Великденския остров, първите европейци видели на брега загадъчни „бели хора“ и за разлика от общоприетото сред тези народи, между тях имало мъже с дълги буйни бради — потомци на онези жени и деца от предишното население на острова, които били пощадени от нашествениците. Самите туземци заявили, че някои от дедите им били бели, а други кафяви. Според техните изчисления кафявите им деди се преселили на острова от друга част на Полинезия преди двадесет и две поколения, а първите им праотци дошли с големи плавателни съдове от изток преди петдесет и седем поколения (т. е. около 400–500 година от н. е.). Хората, които пристигнали от изток, носели името „дългоухите“, защото удължавали ушите си, като закачали тежести на меката част на ухото, тъй че провисвала чак до раменете им. Именно тези тайнствени „дългоухи“ били съсечени, когато „късоухите“ пристигнали на острова. Всички каменни статуи на Великденския остров имат големи уши, провиснали до раменете им, каквито са имали и самите ваятели. А преданията на перуанските инки разказват, че слънчевият крал Кон-Тики властвувал над едни бели хора с бради, които инките наричали „големоухите“, защото удължавали ушите си, та им стигали чак до раменете. Инките подчертават, че именно „големоухите“ на Кон-Тики издигнали изоставените огромни статуи из възвишенията на Андите, преди да бъдат отчасти изклани и отчасти прогонени от самите инки след битката на един остров в езерото Титикака. И така: белите „големоухи“ на Кон-Тики изчезнали от Перу в западна посока с богат опит в изработването на колосални каменни статуи, а белите „дългоухи“ на Тики пристигнали от изток на Великденския остров добре запознати със същото изкуство и веднага започнали да го упражняват с голямо съвършенство. На малкия Великденски остров не е открито нищо, което да свидетелствува за постепенно развитие на това изкуство — развитие, предшествувало майсторските творби на острова. Между големите каменни статуи в Перу и тези на някои острови в Южното море често пъти има по-голяма прилика, отколкото между статуите от различни острови в Южното море. На Маркизките острови и на Таити подобни статуи носят общото название „Тики“ и изобразяват прославени в историята на острова деди, които след смъртта си били издигани в богове. Тук безсъмнено можем да намерим и обяснението на особената червена шапка на статуите от Великденския остров. Както вече споменах, по всички полинезийски острови се срещали отделни лица и цели семейства с червеникави коси и светла кожа и самите островитяни твърдели, че тези хора били потомци на белия народ, който пръв обитавал островите. На някои от островите участниците в устройваните религиозни тържества боядисвали лицата си бели и косите червени, за да приличат на най-древните си деди. При ежегодни обреди на Великденския остров обръсвали цялата коса на главното лице в тържеството, за да боядисат главата му с червена боя. Огромните червени каменни перуки на гигантските статуи на Великденския остров са издялани във форма, характерна за местната мъжка прическа — най-отгоре имат объл издатък, тъй като съществувал обичай мъжете да носят косите си стегнати в малък кок по средата на темето. Статуите на Великденския остров имат дълги уши, защото самите ваятели имали удължени уши. Те имат на главите си перуки от специално избран червен камък, защото и самите ваятели имали червеникави коси. Брадите им са заострени и издадени напред, защото самите ваятели носели бради. Лицата им са с характерните черти на бялата раса — тесен, прав, издаден нос и тънки, остро очертани устни, защото самите ваятели не принадлежали към кафявата раса. И ако статуите имат огромни глави и съвсем къси крака, с ръце, поставени в особено положение върху корема, то е, защото ваятелите още от Перу били свикнали да правят своите гигантски статуи точно по този начин. Единствената украса на фигурите на Великденския остров е поясът около корема на всички статуи. Същия символичен пояс намираме и при статуите в древните развалини на града на Кон-Тики край езерото Титикака. Това е мистичната емблема на бога на слънцето — поясът на дъгата. На остров Мангарева съществува мит, според който богът на слънцето свалил от кръста си дъгата — своя вълшебен пояс — и по нея се спуснал от небето в Мангарева, за да насели острова с белокожите си деца. Някога на всички тези острови, както и в Перу, смятали слънцето за свой родоначалник и праотец. ....>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<......... ние можехме съвсем ясно да си представим как някога, когато човекът е прекосил за първи път този океан, по хоризонта се е носила цяла флотилия от подобни плавателни съдове, пръснати ветрилообразно, за да не пропуснат да намерят суша. Малко преди пристигането на испанците в Южна Америка инката Тупан Юпанки, покорител на Перу и Еквадор, потеглил през океана с многохилядна войска на балсови салове, за да търси някакви острови, които според слуховете се намирали сред Тихия океан. Открил два острова — предполага се, че това били островите Галапагос — и след осеммесечно отсъствие той и многобройните му гребци с мъка успели да се доберат до Еквадор. Неколкостотин години преди това Кон-Тики и неговите последователи навярно са отплавали в подобни формации, но не е имало защо да се връщат. Когато се прибирахме на сала, често сядахме в кръг около парафиновия фенер на бамбуковата палуба и говорехме за мореплавателите от Перу, които са преживели всичко това хиляда и петстотин години преди нас. Фенерът хвърляше върху платното огромните сенки на брадати мъже и ние мислехме за брадатите бели мъже, живели някога в Перу. По тяхната митология и архитектура можехме да проследим целия им път от Мексико до Средна Америка и през северозападните области на Южна Америка чак до Перу, откъдето при нахлуването на инките тази тайнствена цивилизация изчезва като магическа пръчка и пак тъй внезапно се появява далеч в морето на самотните западни острови, до които сега приближавахме. .... >>> <<<<.... Същото забелязваме и на островите в Южното море. Най-дълбоки следи от тази култура има на острова, който лежи най-близо до Перу, тоест на Великденския остров, макар че това незначително островче е безводно и неплодородно и от всички острови в Тихия океан е най-отдалечено от Азия. Насред път бяхме преплавали разстояние, равно на това от Перу до Великденския остров и този определен в легенди и предания остров лежеше точно на юг от нас. Ние всъщност потеглихме от едно съвсем случайно място по средата на перуанското крайбрежие, за да повторим предполагаемия маршрут на древните салове. Ако бяхме напуснали брега по на юг, някъде към Тиахуанако, разрушения град на Кон-Тики, вятърът щеше да е същият, но течението — по-слабо, и то би ни отнесло към Великденския остров. ....>>>

Тор <Кон-Тики> <<<.... По време на това малко пътуване към мнимия риф научихме много за ролята на центровъчните дъски като кил. Когато Херман и Кнут се гмурнаха под сала и прибраха петата центровъчна дъска, разбрахме още нещо за тези странни дъски — нещо, което никой не е могъл да проумее, откакто самите индианци са изоставили този забравен спорт. На всички беше ясно, че центровъчните дъски действуват като кил и позволяват на сала да се движи под ъгъл към вятъра. Но твърдението на старите испанци, че индианците до голяма степен „управлявали“ своите салове в океана с „известни центровъчни дъски, които втиквали в пролуките между трупите“, звучеше неразбираемо не само за нас, но и за всички, които са се занимавали с този въпрос. Щом центровъчната дъска стои притисната в тясната пролука, тя не може да се извърти и да действува като кърмило. Открихме тайната по следния начин. Вятърът беше равномерен, морето — утихнало, така че в продължение на няколко денонощия „Кон-Тики“ поддържаше постоянен курс, без да пипаме вързаното кърмилно весло. Тогава втикнахме намерената центровъчна дъска в един процеп близо до кърмата и в същия миг „Кон-Тики“ се отклони с няколко градуса от западния си курс към северозапад и продължи спокойно и сигурно по новия курс. Когато извадихме центровъчната дъска, салът отново зави в предишния курс. А когато я издърпахме само наполовина, салът само наполовина се върна към стария курс. По този начин, като само поизтегляхме или втиквахме центровъчната дъска, можехме да променяме курса или да го задържаме, без да пипаме кърмилното весло. Това беше гениалната тайна на инките. Те изработили проста система на равновесие, при която поради натиска на вятъра върху платното мачтата става неподвижна точка. Двете части на сала са двете рамена — пред мачтата и зад мачтата. Ако общата площ на центровъчните дъски откъм кърмата надделее, носът на сала се извръща по посока на вятъра, ако площта на центровъчните дъски отпред надделее, кърмата се извръща по посока на вятъра. Центровъчните дъски, които се намират най-близо до мачтата, естествено оказват най-малко влияние върху движението на сала. Когато вятърът духаше откъм кърмата, центровъчните дъски преставаха да действуват и тогава беше невъзможно да се поддържа салът на курс, ако не управлявахме непрекъснато с кърмилното весло. При това салът лягаше точно напреки на вълните и понеже беше по-дълъг, не можеше да се прехвърля свободно през тях. А тъй като вратата на кабината и мястото ни за хранене бяха на десния борд, винаги гледахме вълните да идват косо откъм левия ъгъл на кърмата. Положително можехме да продължим пътуването си през океана, ако кърмчията движеше нагоре-надолу някои от центровъчните дъски, вместо да тегли въжетата на кърмовото весло, но по това време бяхме така свикнали с кърмовото весло, че само определяхме основния курс с центровъчните дъски, а предпочитахме да управляваме с веслото. ...>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<.... Когато пристигнали на островите в Южното море, първите европейци заварили както на Великденския остров, така и в Хавай, и в Нова Зеландия цели плантации от сладки картофи. Те се отглеждали и на другите острови, но само в пределите на Полинезия. В цялата онази част на света, която се намира на запад, били съвсем непознати. Сладките картофи представлявали една от главните култури, отглеждани на тези отдалечени острови, където населението иначе се хранело предимно с риба; с това растение са свързани много полинезийски предания. Според тях то било донесено на островите не от друг, а от самия Тики, когато пристигнал с жена си Пани от прародината на дедите им, където сладкият картоф бил главната им храна. В новозеландски легенди се подчертава, че сладките картофи били пренесени през морето с плавателни съдове, които не приличали на канута, а се състояли от „трупи, вързани с въжета“. Както е известно, преди европейците да открият Америка, картофи са растели единствено там. А сладките картофи, които Тики донесъл със себе си на островите, са същите, каквито перуанските индианци отглеждали още от най-древни времена. Сушените сладки картофи били най-важният хранителен запас за из път както за полинезийските мореплаватели, така и за туземците от древно Перу. По островите в Южното море сладките картофи виреят само ако се полагат го леми грижи за тях, а тъй като не понасят солена вода, безсмислено е да се обяснява широкото им разпространение по тези острови с това, че морското течение ги е пренесло на осем хиляди километра от Перу. Опитът да се отрече такова важно указание е особено несъстоятелен, ако се вземе под внимание твърдението на езиковедите, че на всички острови, пръснати из Южното море, името на сладкия картоф е кума-ра, а древните индианци в Перу също наричали сладките картофи кумара. Името е пренесено през океана заедно с картофите. ...>>> <<<<..... Друго много разпространено в Полинезия културно растение, което носехме със себе си на „Кон-Тики“, беше тиквата кратуна. За полинезийците кората й има същото значение, както и самият плод, защото я сушат на огън и я употребяват като съд за вода. Невъзможно е това типично градинско растение, което отглеждали не само древните полинезийци, но и пражителите на Перу, да е пренесено от океана и само да се е разпространило в диво състояние. Подобни кратуни, превърнати в съдове за вода, са намирани в праисторически гробове в пустинята край брега на Перу. Тамошното рибарско население ги употребявало стотици години преди първите хора да достигнат островите в Тихия океан. Полинезийското название на кратуната — „кими“, се среща и у индианците в Средна Америка, където се крият най-дълбоките корени на перуанската култура. Освен разните южни плодове, които изядохме за няколко седмици, носехме на сала и друго растение, изиграло наред със сладките картофи твърде значителна роля в историята на Тихия океан. Имахме двеста кокосови ореха — полезно упражнение за зъбите ни. Млякото им бе освежителна напитка. Някои от орехите веднага прораснаха и само след десет-седмично пребиваване в морето на сала имахме половин дузина палмички, високи около тридесет сантиметра, добре развити, с дебели зелени листа. Преди времето на Колумб кокосови орехи растели както на Панамския провлак, така и в Южна Америка. Летописецът Овиедо отбелязва, че при пристигането на испанците по тихоокеанския бряг на Перу имало много кокосови палми. По това време на островите в Тихия океан отдавна вече растели палми. Ботаниците нямат още сигурни доказателства за посоката на тяхното разпространение по бреговете край Тихия океан. Но едно нещо е сигурно: въпреки прословутата си черупка кокосовият орех не може да прекоси океана без помощта на човека. Орехите, които държахме в кошове на палубата, останаха годни за ядене и способни да покълнат чак докато пристигнахме в Полинезия, Ала приблизително половината количество бяхме сложили между специалните припаси под палубата, където ги заливаха вълните. Те се развалиха до един от морската вода. А кокосовият орех не би могъл да прекоси океана по-бързо от балсовия сал, който освен от течението бива тласкан и от вятъра. Кълновите пъпки на орехите попиваха морска вода, омекваха и тя проникваше във вътрешността им. При това из целия океан имаше „събирачи на отпадъци“, които се грижеха, щото нищо годно за ядене, което плаваше във водата, да не премине от единия свят в другия. .....>>>>

Тор <Кон-Тики> Ей сега , това е Крайно ИНТЕРЕСНО !!, отбелязвам книгата е писана доста преди да се открият следи или някакви малки количества Кокаин в Египетските Мумии. <<<<<....Старите полинезийци помнят интересни предания, в които се разказва, че когато прекосявали океана, прадедите им носели със себе си листа от някакво растение, дъвчели ги и така утолявали жаждата си. Това растение им позволявало също да пият чиста морска вода в малки количества, без да им прилошава. На островите в Южно море такива растения няма и затова въпросните листа навярно са произхождали от родината на прадедите им. Полинезийските историци толкова упорито твърдели това, че някои изследователи се заели да проучат въпроса и установили, че единственото растение с подобни свойства е храстът кока, който не вирее никъде другаде освен в Перу. В праисторическо Перу листата от кока, които съдържат кокаин, се употребявали най-редовно и от инките, и от изчезналите им предшественици, както личи от находки в гробове от времето преди инките. Когато тръгвали на изтощителните си пътешествия през планината или по море, тези хора вземали със себе си цели вързопи такива листа и ги дъвчели дни наред, за да не изпитват жажда и умора. Освен това, когато човек дъвче листа от кока, може известно време безнаказано да пие морска вода. ...>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<.... Беше хладно, зелената вода около нас — изненадващо студена, като се има предвид, че се намирахме на дванадесет градуса южна ширина. Плавахме в Хумболтовото течение, което влачи студените си водни маси от Антарктида покрай бреговете на Перу, откъдето завива на запад и пресича океана точно под екватора. Именно тук Писаро, Сарато и други испански откриватели срещнали за пръв път големите платноходни салове, с които инките навлизали на петдесет-шестдесет морски мили в морето, за да ловят тон и долфини в самото Хумболтово течение. През целия ден тук вее вятър от брега, а вечерният бриз, който духа към брега, им помагал ако искат, да се приберат. ....>>>> <<<<.... — Хубаво ли е на Галапагос? — попита един ден Кнут предпазливо, като гледаше картата, върху която пътят на сала беше отбелязан като наниз от кръгчета и приличаше на пръст, сочещ злокобно към прокълнатите острови Галапагос. — Едва ли — отвърнах. — Казват, че малко преди времето на Колумб инката Тупак Юпанки заминал от Еквадор за Галапагос, но нито той, нито някой от другите инки се заселил там, защото нямало вода. ...>>>

Тор <Кон-Тики> <<<.... На пет различни места, дето имаше по-големи пролуки между трупите, втъкнахме здрави чамови дъски, които висяха отвесно надолу във водата. Разположени безразборно, те стигаха на метър и половина под водата и бяха около два сантиметра и половина дебели и шестдесет сантиметра широки. Закрепихме ги с клинове и въжета и те служеха като мънички паралелни килове или центровъчни дъски. Подобни центровъчни дъски са били употребявани на всички балсови салове от времето на инките много преди откриването на Америка и са служели да предпазят плоския дървен сал да не бъде отнесен настрани от вълните и вятъра. Не оградихме сала, нито пък сложихме парапет, но от двете му страни поставихме по едно дълго тънко балсово дърво, което ни даваше опора при движение по края. Целият сал беше точно копие на древните перуански и еквадорски салове, с изключение на предпазните дъски на носа, които всъщност се оказаха съвсем излишни. ....>>> <<<....салът ще носи името на мощния предтеча на инките — Слънчевия владетел, който преди хиляда и петстотин години е изчезнал от Перу на запад през океана и се е появил отново в Полинезия, — Йерд Волд кръсти сала „Кон-Тики“. .....>>> <<<...бе нарисувал с червена боя брадатото лице на Кон-Тики. То беше точно копие от главата на една статуя на Слънчевия владетел, изсечена от червен камък в разрушения град Тиахуанако. ...>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<.... имало опасност да бъдем нападнати. Миналата година намерили десет американски нефтени инженери, убити с отровни стрели в Източен Еквадор. Все още имало горски индианци, които скитали съвсем голи из джунглите и ходели на лов с отровни стрели. — Някои от тях са ловци на глави — каза Хорхе с приглушен глас, като видя, че Херман съвсем невъзмутимо си сипва още бифтек и червено вино. — Мислите, че преувеличавам — продължи той тихо, — но въпреки че е строго забранено, все още съществуват хора, които се препитават с продажбата на сушени човешки глави. Невъзможно е да се упражни контрол над тази търговия и затова до ден-днешен индианците, които живеят в джунглите, режат главите на своите неприятели от съседните скитнически племена. Разбиват костите на черепа и ги изваждат, а празната кожа на главата напълват с нажежен пясък. От това кожата се свива и главата става по-малка от котешка, без да промени формата или чертите си. Такива сушени глави някога са били скъпоценни трофеи, а сега представляват рядка черноборсова стока. Посредници метиси ги доставят на закупчици от крайбрежието на баснословни цени. .....>>> <<<<...Дон Фредерико се оживи като момче. Ами разбира се, той виждал балсови салове още когато бил ей толчав! Преди петдесет години, когато живеел по крайбрежието, индианци от Перу все още плавали край брега на големи балсови салове с платна и идвали да продават риба в Гуаякил. Понякога носели по няколко тона сушена риба в бамбукова кабина по средата на сала; понякога пък водели със себе си на сала жените, децата, кучетата и кокошките си. ....>>>> <<<<....За пръв път от стотици години насам в залива на Каляо се строеше балсов сал. Там, където според преданията на инките крайбрежните индианци най-напред са научили от изчезналото племе на Кон-Тики как да карат тези салове, според историята в по-ново време представители на нашата раса забранили на крайбрежните индианци да употребяват тези салове. ...>>>>

Тор <Кон-Тики> <<<<.....Така се случи, че по времето, когато германците нахлуха в Норвегия, аз живеех сред северозападните индианци в Британска Колумбия и разкопавах скални рисунки в древнополинезийски стил. ....>>> <<<<....Древните перуански салове са били строени от балсово дърво, което в сухо състояние е по-леко от корк. Балсовото дърво расте и в Перу, но само от другата страна на Андите, и затова мореплавателите по времето на инките потегляли на север все покрай брега чак до Еквадор, където отсичали огромни балсови дървета до самия бряг на Тихия океан. >>>>

Ами , глупости , в тва модерното общество, най добре е да го дават по тАлАвизията, по новини и или рИалити, я от покрай некоя църква, я покрай джамия, синагога, мол, кино, концертна зала, университет, нали , ..екстремното шофиране също е препорачително, по пътя, покрай пътя, на площада с разбиване на препятствия, а и големите возила, предпочитат се бели камиони и забравяне на личните документи...... да има принос в историята на новото общество, в краен случай една жилетка с <подараци> и 2 секунди слава !

Като четох с какви видове плод и зеленчук са били запознати примерно инките, това в европа бедна работа, като изключим житните.

Да , говорех за Дългоухите, не само заради увисналите уши. Растенията, сигурни според старите изследвания са само Кратуна и Банан, памук. индианците точно както във Стария свят са направили селекция но от див американски вид. Има още едно разстение с грудки, ямс , което според Тор е несигурно, по времето когато е писал последната си книга още се е работило по него, то се предполага, че е разновидниост на ендемичен африкански вид познат от хилядолетия на хората там и крайбр. на африка. Има от него в америка и малко открито по полинез. острови.

Тор , Кон-Тики Това тук е много интересно, Северозападни индианци, но тая работа не е еднопосочна, Защото там води Севрния <кръговрат> в Пасифика, от юг по теченията от юг, исток, и сетне на запад, северозапад, север, точно по теченията , после се обръща на североисток, исток и ктм Америк. бряг, и или надолу покрай брега към Хавай. С други думи имало е и <обмен> нееднократен. <<<<............ преданията на инките за краля-слънце Виракоча, върховен вожд на изчезналия от Перу бял народ. Там прочетох: „На своя език кечуа инките го наричали Виракоча и ето защо, това име е сравнително по-ново. Първоначалното име на бога-слънце Виракоча, което навремето, изглежда, е било повече употребявано в Перу, било Кон-Тики или Ила-Тики, което значи Слънце-Тики или Огън-Тики. Според легендите на инките Кон-Тики бил върховен жрец и крал-слънце на «белите хора», които оставили огромните развалини по брега на езерото Титикака. В преданието се разказва, че Кон-Тики бил нападнат от един главатар на име Кари, който нахлул от долината Кокимбо. В сражение на един остров в езерото Титикака тайнствените бели брадати мъже били победени и изклани поголовно, но самият Кон-Тики и най-приближените му се спасили и по-късно слезли на брега на Тихия океан, откъдето изчезнали на запад през океана“. Вече не се съмнявах, че белият главатар-бог Слънце-Тики, когото, както твърдят инките, дедите им прогонили от Перу и принудили да избяга през Тихия океан, е същият бял главатар-бог Тики, син на Слънцето, почитан от жителите на всички източни тихоокеански острови като техен праотец и родоначалник, Подробностите около живота на Слънце-Тики в Перу и древните имена на местности около езерото Титикака възкръсваха в историческите предания, разпространени сред туземците от тихоокеанските острови. Но навред из Полинезия се натъкнах на други следи, които сочеха, че миролюбивото потомство на Кон-Тики не е успяло да запази дълго време островите за себе си. Тия следи показваха, че северозападни индианци са преминали океана с мореходни бойни канута, големи колкото викингски кораби, свързани две по две, и са пристигнали в Хавай, отдето са се пръснали на юг по всички останали острови. Те смесили кръвта си с потомството на Кон-Тики и въвели нова култура в островното царство. Този бил вторият народ с култура от каменната епоха, пристигнал в Полинезия в хиляда и стотната година от нашата ера без метали, без грънчарско изкуство, без колело, стан и зърнени култури. >>>

Има разбира се , и отново разбира се са яростно оспорвани. Нали и Тор е писал за тези мумии, точно те са жестоко разисквани и им е слижено <табу> Кое истина, кое не.....при воля на Високо ниво ще почнат нови иследвания. Растения. кратуна, памук, банани,(от африка> , и още , май преди съм казвал , трябва за да не излъжа да проверя, но ще стигнем и до там, .

Тор, <Кон-Тики> <<<<...... Когато първите испанци пристигнали в Перу, инките вече били създали мощна империя в тази планинска страна. Те разказали на испанците, че изоставените величествени паметници били издигнати от племето на белите богове, които живели там, преди самите инки да вземат властта. Инките описвали тези изчезнали строители като мъдри и миролюбиви учители, които отдавна — в утрото на света — дошли от север и научили първобитните им деди на строителство и земеделие и им предали своите нрави и обичаи. Те не приличали на индианците, защото имали бяла кожа и дълги бради и били по-високи от тях. В края на краищата напуснали Перу тъй внезапно, както били дошли. Инките поели властта над страната в свои ръце, а белите учители отплавали на запад през Тихия океан и завинаги изчезнали от южноамериканския бряг. Но ето че европейците пристигнали на тихоокеанските острови и били крайно изненадани, като видели, че много от туземците са с почти бяла кожа и с бради. На някои острови имало цели семейства, които се натрапвали на окото с извънредно светлата си кожа, червеникава, понякога дори руса коса, сиво-сини очи и почти семитски лица с орлови носове. Останалите полинезийци имали златистокафява кожа, лъскавочерни коси и плоски месести носове. Червенокосите наричали себе си „Урукеху“ и казвали, че са потомци по права линия на първите главатари на островите, които били бели богове, като Тангароа, Кане и Тики. Предания за тайнствените бели хора, от които произхождали островитяните, се разказвали из цяла Полинезия. Когато през 1722 година Рогевеен открил Великденския остров, за своя изненада забелязал сред туземците на брега и „бели хора“. Жителите на Великденския остров можели да изброят онези свои деди, които били белокожи, до времето, когато Тики и Хоту Матуа доплавали през морето „от една планинска страна на изток, изсушена от слънцето“. >>>>

Тор, <Кон-Тики> Ей Ви пирамиди и в Самоа и Таити <<<<....Перу, не липсваха следи, стига човек да ги потърсеше. Преди много векове тук живял някакъв неизвестен народ, който създал една от най-необикновените цивилизации в света, но много отдавна той изчезнал внезапно, сякаш бил пометен от лицето на земята. След себе си този народ оставил огромни човекоподобни каменни статуи, които напомнят статуите на остров Питкерн, на Маркизките острови и на Великденския остров. Оставил е също и внушителни стъпаловидни пирамиди, подобни на пирамидите на островите Самоа и Таити. С каменни брадви тези хора изсичали от планините каменни блокове, големи колкото вагони, и ги пренасяли на километри в околността, изправяли ги или ги поставяли един върху друг, за да образуват портали, грамадни стени или тераси, точно такива, каквито намираме на някои острови в Тихия океан. >>>

Ееее, тп такива са и аборигените в Австралия, трудно приличат на азиатци , т.е монголоиди и са различни с африка хора, макар да са по близки с тях. Тези от нова гвинея са от незнам каква група ги водят, но тази група смесена с монголоиди са разпространени по тихоокенските азиатски острови, така мисля. Сега , ако някой иска да се занимавас тях, аз съм пас.( не са <дългоухи>)

Тор < Кон-Тики> Друга забележка, аз приемам, че на повечето острови, или и аз незнам на колко, преди предполагаемото за мен сигурно, плаване, плавания (преди 500 г. от.н.е.) е вече имало заселвания от примитивни племена от азиатските острови, а също сега говорят от Тайван?, може и от континента Азия, както и от Океания са възможни?, няма гендоказателства за подобните на Нова Гвинея. Азиятския компонент със сигурност е бил налице, а след това третични и последващи преселения и размесвания са <разхвърлили> групите хора . <<<...... Но в Полинезия имало училища, в които най-важният предмет бил изучаването на исторически поеми, защото историята била и религия. У полинезийците съществувал култ към прадедите и те боготворели покойните си главатари чак от времето на Тики. А за самия Тики се говорело, че бил син на Слънцето. Почти на всеки остров мъжете, учили в училище, можели да изброят имената на всички местни главатари още от времето на първите заселници. За да подпомогнат паметта си, те често използували сложна система от преплетени въженца с възли, също както правели индианците инки в Перу. Съвременни изследователи събрали от отделните острови всички местни родословия и установили, че те съвпадат с поразителна точност както по отношение на имената, така и по отношение броя на поколенията. По тоя начин доказали, смятайки едно полинезийско поколение средно за двадесет и пет години, че островите в Южното море са заселени около петстотната година от нашата ера. Втора културна вълна с нова поредица от вождове показва, че на островите е имало още едно, и то по-недавнашно преселение през хиляда и стотната година от н.е. Откъде може да са дошли тези преселници? Много малко изследователи са взели под внимание важното обстоятелство, че в тази късна епоха народът, който пристигнал на островите, бил в стадий на развитие от каменната ера. Въпреки че били интелигентни и с поразително висока култура във всички останали области, тези мореплаватели донесли със себе си особен вид каменни брадви и редица други сечива, отличителни за каменната епоха, които разпространили по всички острови. Не трябва да забравяме, че като се изключат някои изостанали народи, както и някои откъснати племена, обитаващи девствените гори, през петстотната, както и през хиляда и стотната година от нашата ера, никъде по земята освен в Новия свят не са съществували цивилизации с изявено народно творчество, които в своето развитие да са били все още в каменната ера. Само в Америка дори и най-издигнатите индиански цивилизации били съвършено незапознати с употребата на желязото и си служели с каменни брадви и сечива от същия вид, както тези, използувани на островите в Южното море до времето, когато тези острови били открити. >>>>