laplandetza

Тор <Аку/аку> <<<<.... Туземци със сериозни лица идваха на тълпи да разглеждат разкопките при Винапу и Бил искаше да оголи скритата задна стена на ахуто, за да може напластяването от трите епохи да стане ясно на всички. По това време Бил се натъкна на необикновен червен камък в равнината зад разкопките. Той ме извика и ме попита дали не ми се струва и на мен, че на камъка има две ръце с пръсти. Беше продълговат керемиденочервен камък с форма на четириъгълен стълб и само едната му страна едва се подаваше над земята. Съвсем не приличаше на статуите — нито по форма, нито по материал. Камъкът не беше от Рано Рараку. Пък и ивиците, които напомняха на пръсти, не се намираха в самата основа на стълба, както у всички останали шестстотин фигури, известни на Великденския остров. Туземците се усмихнаха учтиво и ни обясниха, че това било само един хани-хани — някакъв си червен камък. Най-напред ме порази това, че камъкът изумително много напомняше на червените стълбови статуи, останали в Андите от времето преди инките. Бях копирал брадатата глава за платното на сала „Кон-Тики“ от точно такъв четвъртит стълб, който изобразяваше човек. И той беше изваян от особен червен едрозърнест камък също като този. Едно, две, три, четири, пет — да, това действително можеше да са пръсти. Не се виждаха обаче нито глава, нито други характерни за човека белези. — Бил — казах аз, — трябва да го разкопаем. Виждал съм такива четвъртити червени стълбове в Южна Америка на брега на езерото Титикака! Веднъж отец Себастиан спрял при този камък, когато обикалял с Ерория и слагал номера на всички прави и легнали статуи на Великденския остров. Ерория му показала ивиците, които приличали на пръсти, но отец Себастиан поклатил глава и продължил с четката си нататък, защото всички статуи на Великденския остров са от един и същи вид и никоя от тях не прилича на четириъгълния червен камък, заровен в земята. Внимателно изкопахме в дебелата почва дълбок ров около целия камък и бавно се приближавахме към страните на стълба със зидарска лопатка. Дали това бяха пръсти или пък камъкът случайно имаше улеи? Бях толкова възбуден, че задържах дъха си, когато започнах да отстранявам чима, който покриваше предполагаемата длан. Та това наистина беше длан! После се появиха на бял свят долната и горната част на ръката. И от другата страна беше същото. Досега този вид статуи бяха съвършено непознати на Великденския остров. Само главата й беше отчупена, а в гърдите, на мястото на сърцето, зееше дълбока дупка. Фигурата дори имаше къси крака. Тупахме Бил по рамото и му стискахме ръката. Отец Себастиан, командирът на мълчаливата старинна каменна гвардия на Великденския остров, беше по-потресен от всички останали заради това, че мощната му армия неочаквано се бе увеличила с един обезглавен червен и четвъртит войник. — Доктор Мълой, това е най-забележителното откритие, направено на този остров в наше време — каза той. — Тази статуя съвсем не принадлежи на Великденския остров — тя принадлежи на Южна Америка. — Но я намерихме тук — каза Бил със смях. — А това е много важно. Издигнахме статуята с помощта на скрипец и двадесет души и тя застана права с късите си тромави крака, втъкнати в една дупка в земята. Островитяните, които теглеха въжетата, бяха още по-учудени от нас. Значи все пак камъкът не беше прост хани-хани, но как беше възможно ние, чужденците, да знаем това? Това беше само началото. Скоро след това Ед изрови малка усмихната фигурка в някакъв неизвестен храм, който беше открил близо до разрушеното село на птицехората на връх Рано Као. Отец Себастиан, губернаторът и цели тълпи от местните жители направиха поход дотам, за да я видят. А в каменоделната в Рано Рараку, където работеше групата на Арне, от земята излизаха на бял свят други чудновати неща. Най-внушителен беше един едър великан, чиято фигура беше също така чужда за Великденския остров, като тази на червената статуя при Винапу. Всичко, което се виждаше, когато Арне започна да копае, беше невинно парче скала с две очи. Хиляди хора бяха минавали оттук, без да видят, че камъкът ги гледа, и без да предложат, че това е само част от скритата в земята фигура. Очите принадлежаха на един огромен „трол“, който тежеше десет тона и който бе лежал скрит под почвата като под одеяло, изпод което се подаваха само очите му. Дебел пласт дребен чакъл и голям брой изхабени каменни оръдия от изоставената каменоделна над него бяха затрупали исполина и когато го извадихме на бял свят, видяхме, че той няма нито една обща черта със своите тромави, слепи и безкраки съседи. Както археолозите, така и островитяните зяпнаха от учудване и пак трябваше да извикаме отец Себастиан и губернатора. Всичко в тази фигура беше различно от другите каменни статуи. Тя притежаваше напълно развито тяло с цели крака. Беше в естествено коленичещо положение, като дебелите задни части почиваха върху петите, а ръцете бяха сложени върху коленете вместо върху корема. Тя не беше гола като другите, а носеше късо наметало, сиреч пончо, с четвъртит отвор за врата. Главата беше съвсем кръгла, с особена козя брада и странни очи със зеници, които се взираха право напред с несвойствено изражение, каквото досега никой не беше виждал на Великденския остров. Загубихме цяла седмица, докато изправим този великан с помощта на крикове, скрипци, кран, джип и цяла тълпа от моряци и озадачени островитяни. Но един ден той застана там в смирена коленичеща стойка и се взря мечтателно в небето, сякаш насилваше очите си да види други планети или един изчезнал свят. Какво общо имаше той с нас, непосветените чужденци? Къде бяха верните му някогашни слуги? И кои бяха онези сковани дългоноси фигури горе, които при раждането си бяха затрупали неговата особа с отпадъци? Когато новоиздигнатата фигура застана там като странник сред чужденци, хората един по един свалиха шапки и избърсаха потта от челата си. После застанаха мирно и загледаха фигурата, сякаш очакваха да се случи нещо. Но не се случи нищо; фигурата си стоеше неподвижно и не ни обръщаше никакво внимание. Дядо Пакомио кротко подхвърли, че сега било време да се даде ново име на острова, защото туй вече не било Рапануи или Великденския остров. Всичко се било променило, каза той. Касимиро и цялата група копачи се съгласиха, но кметът добави, че в такъв случай трябвало да намерят нови имена и за Оронго, Винапу и Рано Рараку, защото нищо вече не било така, както преди. Предложих им да си запазят старите имена, защото единствената промяна беше тази, че на бял свят излизаха стари неща. — Старите неща са нови за нас, сеньор Кон-Тики — каза Пакомио. — Когато човек е живял цял живот на Великденския остров, помни и най-малкото нещо, което вижда. Сега ние не помним нещата, които виждаме около себе си, и затова туй вече не е Великденският остров. — Тогава може да наречете острова Пъпа на света, Те Пито о те Хенуа — казах аз на шега. Те познаха името и светнаха, закимаха и почнаха да се смеят. — Така са наричали нашия остров в стари времена — значи знаеш това? — каза кметът с изпитателна усмивка. — Ами да, всеки го знае — отговорих аз. — Не всеки, но ти си канака — каза един старец, който стоеше зад статуята и кимаше дяволито, за да покаже, че е разбрал отгде произтичат познанията ми. Туземците никога не бяха виждали такова нещо като великана, който извадихме от земята, за да остане завинаги сред тях, коленичил на склона. Но за Гонсало и за мен той беше едва ли не стар познайник. И двамата бяхме ходили в Тиахуанако, най-древния религиозен център от времето преди инките край езерото Титикака, и там бяхме виждали подобни коленичили великани, които спокойно можеха да са ваяни от същия майстор — толкова много си приличаха по стил, образ и стойка. В Тиахуанако те са стояли на колене в продължение на повече от хиляда години наред с брадатата червена фигура и други прави четвъртити колони, изобразяващи тайнствени хора, а около тях са най-грамадните, най-добре изсечени зидарски блокове, останали от царството на инките. И наистина в цяла древна Америка няма нищо, което може да се сравни с това внушително, величествено дело. Археолозите са изчислили, че най-големите изсечени блокове тежат повече от сто тона — теглото на десет железопътни вагона, събрани заедно с колелата нагоре. Те били пренасяни миля подир миля през равнината. Огромни блокове били мъкнати из цялата околност, изправяни по дължината си или поставяни един върху друг като празни картонени кутии, и сред тези тераси и стени без покриви древните майстори поставили своите странни статуи с човешки образ. Най-голямата е висока осем метра, а многото други са значително по-малки, макар че и те имат свръхчовешки ръст. Тиахуанако лежи сред планинските равнини, загадъчен и пуст с всичките си статуи и изсечени блокове и преданията на инките разказват, че те вече били изоставени, когато първият инка дошъл на власт. Според преданията по това време майсторите ваятели вече се били изселили някъде в Тихия океан и отстъпили земята на първобитните индиански племена уру и аймара. Продължавала да живее само легендата за изчезналите създатели на Тиахуанако. Засега обаче бяхме оставили легендите настрана. Копаехме в земята, за да търсим голи факти, а намирахме неми каменни хора. По-късно можеше да се позовем на възпоминанията на племената като на животворен ветрец, който да вдъхне живот в ноздрите на мъртвите каменни фигури. .... >>>>

Тор <Аку/аку> <<<<.............. Всичко почна с групата на Бил. Бил си беше избрал много увлекателна задача. Той е първият археолог, който почна да работи край най-известната развалина на Великденския остров — голямото аху при Винапу. Всички изследователи и пътешественици, които са виждали тази необикновена творба на зидарското изкуство, са бивали поразени от забележителната й прилика с големите каменни стени от империята на инките. На никой от другите десетки хиляди острови из безбрежния Тих океан не съществува подобно нещо. Но Винапу се издига като огледално отражение на класическите шедьоври на предшествениците на инките и това се набива още повече в очите, понеже се намира именно на онзи остров, който лежи най-близко до брега на инките. Възможно ли е и тук да са работили майсторите зидари от Перу? Възможно ли е издънки от тяхното съсловие да са, пристигнали тук първи и да са започнали да секат огромни блокове за стените на Великденския остров? Данните говореха в полза на това предположение. Но всъщност имаше и друга възможност, която науката досега е предпочитала. Приликата и географската близост можеха да са случайно съвпадение. Народът на Великденския остров може да е постигнал тази майсторска и крайно сложна архитектура в резултат на самостоятелно развитие. Ако е така, то класическата стена при Винапу навярно е последната фаза на едно местно развитие; изследователи теоретици са приемали това становище, без да проучат развалините. В продължение на четири месеца Бил работи с двадесет души при Винапу, но първите няколко седмици дадоха в общи черти отговора, който очаквахме с такъв трепет. Противно на всички предишни теории централната стена при Винапу с класическата каменна зидария принадлежи към най-стария строителен период. Това аху било престроявано на два пъти и по-късно допълвано от далеч по-неспособни строители, които вече не обладавали сложната техника на инките. Ед и Карл, които работеха поотделно край други аху, престроявани в праисторически времена, достигнаха независимо един от друг до съвършено същото заключение като Бил. За пръв път се разкри, че в загадъчната история на Великденския остров съществуват три ясно разграничени епохи. Първо на Великденския остров е работил един народ с високо специализирана култура и с типичната зидарска техника на инките. В по-късната история на острова няма нищо, което да се сравни с техните строежи. Те изрязвали като от сирене огромни блокове от твърд базалт и ги нареждали един до друг без процепи или дупки. Тези загадъчни градежи с елегантни стръмни стени стояли дълго време като олтари или стъпаловидни крепости из целия остров. Но после започнала новата епоха. Много от ранните класически постройки били отчасти съборени и променени, като откъм стената, която гледа към вътрешността на острова, бил издигнат павиран наклон. От Рано Рараку донесли огромни фигури с човешки образ и ги изправили с гръб към морето върху престроените сгради, в които през тази епоха често вграждали погребални помещения. Точно когато този гигантски масов труд на втората епоха бил в своя разгар, всичко неочаквано замряло и вълна от войни и човекоядство заляла острова. Целият културен живот секнал и започнала трагичната трета и последна фаза от историята на Великденския остров. Никой вече не ваял големи камъни; а статуите били събаряни без никакво страхопочитание. Край стените на големите аху нахвърляли камъни и безформени блокове, да образуват погребални могили, а големите паднали статуи често се използували като импровизирани покриви за гробници. Каквото се правело, било посредствено, без сръчност. Докато археолозите разкопаваха и изравяха, булото на тайнственост постепенно започна да се разкъсва. За пръв път историята на Великденския остров започна да добива по-ясни очертания. Една от загадките беше разкрита, една бримка в плетеницата — уловена. Сега знаехме, че специфичната техника на инките в изграждането на стени е донесена на Великденския остров в съвършено развита форма. Тя е била прилагана от тези хора, които са пристигнали първи на острова. ...>>>

Тор < Аку/аку> <<<<<<<<....През последния век най-могъщите мъже на острова все още седели седмици наред в полуподземните каменни къщи на високата скала и дебнели да видят първите долетели през годината прелетни птици, които кацали долу, на малкия скалист остров Мотунуи. Всяка година имало състезание — да се изплава с тръстиков сал до острова и да се намери първото снесено там яйце. Човекът, който станел притежател на това яйце, бил обявяван за един вид божество: обръсвали му главата и я боядисвали червена, отвеждали го с процесия до една свещена колиба между статуите в подножието на Рано Рараку и там трябвало да стои затворен на сянка в продължение на една година без връзка с обикновените хора. Специални слуги му доставяли храна и той носел званието „свещеният птицечовек на годината“. Край развалините, където сега работеше Ед, повърхността на цялата скала беше украсена с плетеница от хора с извити гърбове и с дълги криви птичи човки, изваяни релефно върху скалата.....>>>

Тор <Аку/анка> <<<.......... Междувременно беше изникнал още един въпрос, който обременяваше съзнанието ни. Бях решил да приема поканата на стария полицай Касимиро и да отида до легендарния остров на птицехората, за да потърсим тайната пещера ронго-ронго на баща му. Между островитяните се шепнеха толкова много слухове за старинни дъсчици, покрити с йероглифи, които все още били скрити в запечатани пещери, че беше неизбежно всеки, който живее по-дълго време на острова, да се зарази от любопитство. — Предлагали са ни сто хиляди песос за една дъсчица ронго-ронго и затова сигурно струват по един милион — казваха островитяните. Дълбоко в себе си знаех, че са прави. Но също така знаех, че ако някой от тях намери входа на една пещера с ронго-ронго, едва ли би посмял да влезе, защото по времето на техните деди всяка дъсчица ронго-ронго била свещено притежание. Старите учени хора скрили тези свещени дъсчици в пещери, когато отец Еухенио покръстил населението на острова. Те извършили заклинание над йероглифните дъсчици и ги направили табу, та всеки, който ги докоснел, трябвало да умре. Местните жители твърдо и непоколебимо вярват в това. Във всички музеи на света има общо само около двадесет такива дъсчици и до днес никой световен учен не е могъл да разчете надписите им. Това са художествено написани символи, каквито не се намират у никой друг народ. Знаците са красиво изрязани в редица по една система на непрекъсната серпентина, при която всеки втори ред е обърнат наопаки. Почти всички дъсчици, които са запазени до днес, са взети от острова, докато все още са били у своите притежатели. ...>>>

Тор <Аку/анка> <<<,,,,,,,, Междувременно се случи нещо друго, което доста ни озадачи. Когато хората от нашата раса тръгнали да пътуват из Тихия океан, на Великденския остров, както и навсякъде в Полинезия, грънчарството и керамиката били неизвестни. Това е наистина странно, защото в Южна Америка грънчарското изкуство много отрано било важен културен белег, а сред народите на Индонезия и Азия било още по-древно. На Галапагос бяхме намерили голямо количество фрагменти от южноамерикански грънци, защото тази група острови лежи доста близо и редовно била посещавана от древните мореходни салове, идващи от материка. Освен това там почти няма пръст, която да покрие старите останки. На Великденския остров условията са съвсем други. Не е вероятно праисторическите пътешественици от континента да са се добирали често със своите грънци до Великденския остров, а малкото гърнета, които може да са счупили след своето пристигане, днес навярно лежаха скрити дълбоко под корените на тревата. Но за всеки случай бях донесъл със себе си един фрагмент от гърне, като смятах да питам туземците дали някога са виждали подобно нещо, защото отделни отломки може да кажат на детективите в археологията толкова, колкото цяла книга. Първата ни изненада беше, че няколко туземци, независимо един от друг, незабавно нарекоха фрагмента маенго — дума, която беше неизвестна дори и на отец Себастиан. Един от тях бе чувал от дядо си, че маенго било нещо, което хората имали в стари времена. Преди много години един човек се опитал да направи маенго от пръст, но опитите му не излезли напълно успешни. ..... >>>

Тор <Аку/аку> <<<<....... Когато почнахме разкопките, впечатлението не беше по-малко изненадващо. И по-рано прочутите глави по склона на вулкана на Великденския остров изглеждаха огромни, но като се заловихме да копаем надолу покрай врата, се показаха гърдите, по-надолу коремът, ръцете и целият огромен труп чак до хълбоците, дето под издутия корем се събираха дългите тънки пръсти с грамадни извити нокти. От време на време в долните земни пластове пред статуите намирахме човешки кости и следи от огньове. С тела и ръце главите изглеждаха съвсем различни, а не вече като плячка на главорези, както сме свикнали да виждаме статуите на Великденския остров из енциклопедии и пътеписи. Но и това не разрешаваше нито една от загадките на Великденския остров. Това беше просто една много интересна гледка, която и експедицията Раутледж е видяла навремето преди нас. Много трудно беше да закрепим въже на най-високите глави и само най-добрите катерачи се наемаха да се изкачат по въжето, защото когато разкопахме статуите, някои от тях се оказаха високи дванадесет метра или колкото четириетажна къща. Най-трудно беше последното разстояние — от веждите нагоре, защото въжето силно се притискаше към челото на великана и човек едва можеше да се улови. Трудно беше за човек без товар да се изкачи по въже до темето на някой от тези изправени исполини. Още по-трудно беше обаче да разберем как са поставяли върху темето на гиганта голямата шапка, особено като се има предвид, че шапката също била от камък и понякога имала обем от шест кубически метра и тежала колкото два слона. Как може човек да вдигне тегло, равно на теглото на два слона, върху покрива на една четириетажна сграда, когато не разполага с кранове, нито пък в околността има някое по-издигнато място? Няколкото души, които можеха да се сместят върху темето на фигурата, по никакъв начин не биха могли да изтеглят огромната каменна шапка до малкото плоско пространство — единственото място, където можеха да стъпят. И макар че на земята, в подножието на статуята, можеше да стои цяла тълпа от хора, дори с протегнати нагоре ръце, те бяха просто лилипути в сравнение с долната част на великана. Тогава как бяха успели да вдигнат тежест, равна на тежестта на два слона, високо нагоре, покрай гърдите и още по-високо, покрай извисяващата се глава чак до върха на темето? Металът бил непознат, а на острова нямало гори, за да направят скеле. Дори и механиците отчаяно клатеха глави. Чувствувахме се като ученици, които стоят безпомощни пред една практическа задача. Невидимите лунни обитатели в своите дупки сякаш тържествуваха над нас и казваха: „Хайде, отгатнете как е извършена тази строителна работа! Отгатнете как сме придвижвали тези гигантски фигури надолу по стръмните склонове на вулкана, как сме ги пренасяли през хълмовете из целия остров, за да ги поставим, където поискаме!“ От гадаене много полза нямаше. Трябваше най-напред да се поогледаме добре и да видим дали някогашните тайнствени гении са оставили подире си нещо, което би могло да ни даде поне някое мъничко указание. За да подхванем проблема откъм корена му, първоначално изследвахме многобройните незавършени фигури, които лежаха по склоновете на самата кариера. Ясно беше, че цялата работа е била прекъсната внезапно; из откритата работилница все още лежаха хиляди първобитни неизгладени каменни брадви и понеже различни групи от ваятели работили едновременно върху различни статуи, можахме да проследим всички стадии на работата. Древните каменоделци най-напред извайвали направо върху скалата лицето и лицевата страна на статуята. После изсичали пътечки край двете страни и изработвали огромните уши и ръцете с извънредно дълги тънки пръсти, винаги сложени на корема. След това издълбавали скалата под цялата фигура, така че гърбът й добивал форма на лодка с тесен кил, който оставал свързан със скалата. Когато предната част на фигурата била завършена до най-малката подробност, заглаждали я и грижливо я полирали. Единственото, което старателно избягвали, било да направят очите под надвисналите вежди. Засега великанът трябвало да остане сляп. След това отсичали кила под гръбнака, като междувременно подпирали колоса с камъни, за да не се подхлъзне и падне в пропастта. Изглежда, че на ваятелите било съвършено безразлично дали изсичат фигурата от отвесна стена или от хоризонтална плоча и дали ще е с главата нагоре или надолу, защото полузавършените исполини лежат, пръснати навред в най-различни посоки, като на бойно поле. Общо за всички е, че гърбът им последен оставал свързан със скалата. След отделянето на гърба почвало главоломно опасното пренасяне надолу по скалата до подножието на вулкана. Понякога колоси, тежащи много тонове, били спускани по някоя отвесна скална стена и прехвърляни през други статуи на долния рид, където работата все още продължавала. Много от тях се чупели по време на пренасянето, но преобладаващото мнозинство стигали до долу цели — цели, но без крака, понеже всички статуи завършват с плоска основа там, където свършва трупът. Те представляват един вид бюстове, удължени до бедрата. В подножието на скалата има дебел пласт чакъл и парчета от разпадащата се скала, накамарени на купчини и дори на същински хълмове. Всичко това е образувано от хилядите тонове каменни отломки, които ваятелите изнасяли от каменоделната. На това място великаните били временно изправяни в дупки, изкопани в чакъла. Едва тогава, когато статуите стояли прави, скулпторите почвали да обработват незавършената задна част и оформяли врата и гърба, а кръста украсявали с колан от халки и символични знаци. Този колан е единственото облекло на голите статуи. С изключение на една те всичките представляват мъже. Но загадъчното придвижване на каменните колоси не свършвало тук, между отломките. Когато и гърбовете им били завършени, статуите трябвало да отидат в своите храмове без стени. Повечето вече били отишли и сравнително малък брой все още чакали да бъдат вдигнати от своите дупки в подножието на вулкана. Всички напълно завършени исполини се били придвижили миля подир миля из целия остров. Някои от тях приключили своето пътешествие чак на шестнадесет километра от каменоделната, където получили човешки образ. Най-малките тежаха между два и десет тона. В този пуст лунен пейзаж отец Себастиан играеше ролята на директор на открит музей. Той се беше катерил навред и сложил номера на всички статуи, които открил, а те са общо над шестстотин. Всички са от същия сивкавожълт камък с черни зърна, което означава, че са ваяни в същата огромна работилница на стръмния склон на Рано Рараку. Този особен цвят на камъка се среща само там и когато човек знае това, може да разпознае една статуя по цвета й, дори тя да лежи далеч от каменоделната между други големи блокове. Най-странното е, че колосите били разнасяни не във вид на безформени камънаци, за които някой и друг удар е без значение, а като напълно завършени човешки фигури, загладени и полирани от очертанието на ушите до върховете на пръстите. Липсвали само очите. Как е било възможно да се придвижи завършеното произведение през целия остров, без да се разбие на парчета? Никой не знае това. На мястото на своето предназначение слепите каменни мъже не били просто пускани в дупка, за да ги изправят. Не, те били издигани във въздуха и поставяни върху едно аху или храмова площадка, където заставали с основата си на около два метра над земята. Сега най-сетне им издълбавали очите — едва сега бивало да видят къде се намират. И най-после идвал „каймакът на тортата“: върху главите им трябвало да се поставят „шапки“ — „шапки“, всяка от които тежи между два и десет тона. А десет тона — това е теглото на два слона. Всъщност не е съвсем правилно да се говори за „шапки“, макар че сега всички ги наричат така. Старото местно название на това грамадно украшение на главата е пукао, което означава „възел“ — обикновената мъжка прическа на туземците от Великденския остров по времето на неговото откриване. Защо ли древните майстори са поставяли това пукао върху великаните като отделен блок? Защо не са го изсичали чисто и просто от същия камък заедно с останалата фигура? Защото в случая важен бил цветът на възела. Ваятелите отивали на другия край на острова, на единадесет километра от каменоделната в Рано Рараку; там си пробили път в един малък обраснал кратер, дето скалата е с особен червен цвят. Именно този червен камък им трябвал за косите на статуите. И така, те извличали жълтеникавосиви статуи от единия край на острова и червени прически от другия и поставяли едните върху другите на повече от петдесет храмови площадки по цялото крайбрежие. По-голямата част от тези площадки имали по две статуи една до друга, много имали по четири, пет или шест, а върху една са стояли един до друг не по-малко от петнадесет великана, стъпили с основата си на четири метра над земята. Днес нито един от тези червенокоси исполини не стои на старото си място върху своята храмова площадка. Дори капитан Кук, а вероятно и Рогевеен пристигнали твърде късно. Те не успели да видят всичките по старите им места. Но нашите първи изследователи могли поне да засвидетелствуват, че много от статуите все още стояли на постовете си с червени пукао върху главите. В средата на миналия век се строполил от своя храм и последният гигант и червеният му възел се търколил като окървавен валяк по плочника на храмовия площад. Днес само слепите гологлави статуи в подпълнените с отломки дупки в подножието на вулкана стоят изправени с предизвикателно вирнати глави. Те са стъпили толкова дълбока в земята, че никой враг не е успял да ги събори. Опитът да се отсече главата на една от тях с брадва не сполучил, тъй като дупката, която древният палач успял да издълбае във врата на великана, не е по-дълбока от една педя. Последната статуя, която паднала, била съборена от своето аху около 1840 година по случай някакво канибалско тържество в една близка пещера. Върху главата й имало възел с обем от пет и половина кубически метра, а самата единадесетметрова фигура стояла върху стена, висока почти колкото човек. Ние определихме размерите и плътността на този паднал исполин. Той тежи петдесет тона и бил пренесен на четири километра от каменоделната в Рано Рараку. Да си представим, че вземем един десеттонен железопътен вагон и го обърнем с покрива надолу, защото в Полинезия колелото не е било познато. След това обръщаме още един вагон до първия и ги връзваме здраво един за друг. После вкарваме във вагоните дванадесет едри коня и подир тях пет големи слона. Сега сме събрали петдесет тона и можем да започнем да дърпаме. Но ние трябва не само да помръднем тази тежест, а да я извлечем на четири километра през камениста почва, без да й се нанесе и най-малката повреда. Възможно ли е това без машини! Ако не е възможно, то най-древните обитатели на Великденския остров са се справили с невъзможното. Едно е сигурно: това не е дело на една шепа полинезийски резбари, които дошли тук с лодка и с пристигането си започнали да обработват скалата само защото не могли да намерят дървен материал. Червенокосите великани с класическите черти са правени от мореплаватели, дошли от страна, където опитът в умелото придвижвана на монолити бил предаван в продължение на много поколения. След като сме откарали петдесеттонния товар до желаното място, каменният човек, висок колкото четириетажно здание, трябва да бъде изправен върху една стена и после да му се сложи възелът. А само възелът тежи десет тона и е довлечен от каменоделната за възли, която отстои на единадесет километра по права линия. Единадесет километра е голямо разстояние в страна като тази, а височина от единадесет метра плюс каменната поставка навсякъде се смята за голяма, когато предметът, който трябва да се вдигне, тежи десет тона или колкото двадесет и четири добре развити коня. Все пак това било извършено. А през 1840 година било съборено от човекоядци, които подкопали основите на стената и отпразнували случая, като изяли тридесет свои съседи в една пещера.

Тор < Аку/аку> <<<....Всеки, който мечтае да отиде на Луната, може да добие известна представа какво е там, като се катери по конусите на изгасналите вулкани из Великденския остров. Той не само ще се откъсне от трескавия живот на нашия свят, който оттук изглежда безкрайно далеч в синевата, но и пейзажът може лесно да му създаде илюзията, че се намира на Луната — на една дружелюбна малка Луна, между небето и океана. Трева и папрат покриват склоновете на старите, обрасли с мъх кратери, които зеят лениво към небето и не бълват вече огнени езици и лава, както в пламенните си младежки дни. Из целия остров има голям брой такива кротки вулкани. Те са покрити със зеленина отвън и отвътре. Времето, когато са изригвали, е отминало тъй отдавна, че на дъното на някои от най-големите кратери се стелят небесносини езера, над които се вее зелена тръстика. Огледалната им повърхност отразява облаците, които гони пасатът. Един от тези пълни с вода кратери се казва Рано Рараку и там жителите на Луната сякаш са оставили най-дълбоки следи. Човек не ги вижда, но има чувството, че те само са се скрили в затворени дупки под земята, докато той спокойно се разхожда по тревата и разглежда следите от прекъснатото им дело. Те са напуснали внезапно своята работа и са избягали презглава, а Рано Рараку си остава един от най-величествените и най-странни паметници на човечеството — паметник на славното, забравено и непознато минало — предупреждение за преходността на човечеството и цивилизацията. Целият планински масив бил преобразен, вулканът бил нарязан като сладкиш, а все пак, ако искаш да провериш здравината на скалата и я удариш с брадва, от нея хвърчат искри. Десетки хиляди кубически метра скала били изсечени и десетки хиляди тонове камък изнесени. А сред зиналата рана на планината лежат повече от сто и петдесет гигантски каменни мъже, завършени и незавършени, във всички стадии на работата. В подножието на планината един до друг са поставени готови каменни мъже, като някаква свръхестествена армия, и човек се чувствува жалък и дребен, като наближи това място било на кон или с джип по древните пътища, които някогашните ваятели прокарали към своята огромна работилница. .... >>> <<<<<<...... В Рано Рараку загадката на Великденския остров е осезаема. Атмосферата е пропита с мистерия. Към тебе са обърнати сто и петдесет лица на великани без очи. Огромните изправени фигури те наблюдават безмълвно; те дебнат стъпките ти от всяка издатина и пещера на планината, дето лежат неродени великани, мъртви и разбити великани, като в ясли или в легла — безжизнени и безпомощни, понеже съзнателната творческа сила ги е напуснала. Нищо не се движи освен облаците, които се гонят над теб. Така е било, когато ваятелите са си отишли, и така ще остане завинаги. Най-старите фигури — онези, които са завършени — стоят гордо и надменно, с присвити устни, сякаш упорито мислят, че никакво длето, никаква атомна сила не могат да ги накарат да отворят уста и да проговорят. Но дори и устните на исполините да са запечатани със седем печата, всеки който се изкачва по планинския склон сред хаоса от незавършени фигури, научава доста неща. Навред, дето се катерехме и дето спирахме, бяхме заобиколени като в огледална зала от огромни лица, които сякаш кръжаха около нас; виждахме ги отпред, в профил и от всякакви ъгли. Всички бяха поразително еднакви. Всички имаха същото стоическо изражение и особено дълги уши. Намираха се над нас, под нас и от двете страни. Катерехме се през носове и бради, газехме по устни и гигантски юмруци, а от по-високите издатини над нас се надвесваха огромни тела. Когато очите ни постепенно свикнаха да различават творенията на изкуството от природата, забелязахме, че цялата планина — от подножието до самия горен ръб на пропастта, при най-високия хребет на вулкана — представлява купчина от тела и глави. Дори и там, на двеста метра над равнината, лежаха един до друг незавършени великани и се взираха в небосвода, по който се носеха само ястреби. Но и тук, на най-високото било, купчината от каменни привидения не свършваше. Те продължаваха един до друг и един над друг в непрекъснато шествие надолу по склона на кратера към вътрешността на вулкана. Върволиците от вцепенени, непреклонни каменни хора — прави и легнали, завършени и незавършени — се точеха надолу чак до сочно зеления тръстиков бряг околовръст езерото като някакво племе от роботи, окаменели от жажда, докато търсели слепешката животворна вода. Всички бяхме поразени и изумени от гигантското начинание, което някога е било прекъснато в Рано Рараку. ......>>>>

Тор < Аку/аку> <<<... Археолозите направиха разкопки в много пещери. Обитателите им са хвърляли всички отпадъци около себе си и затова подът на места се беше издигнал застрашително към тавана. Там имаше рибешки кости и миди в големи количества, примесени с кокали от птици и по-рядко — от костенурки. В менюто фигурирало дори месо от плъхове и хора, печено между нажежени камъни в земята. В тези пещери са живели човекоядци. С изключение на малкия местен плъх единствената плячка, която можели да хванат на суша, били двукраките им врагове. Седнали в мрака около своите първобитни каменни лампи, те изпускали сред отпадъците на пода голям брой тънки игли, направени от човешки кости. Бяха оставили след себе си в своите тъмни жилища само първобитни сечива от човешки кости, камък и вулканично стъкло и някакви прости амулети от кости или миди. В цялата тази работа имаше нещо непонятно. Възможно ли беше жалките първобитни човекоядци да са творците, изваяли класическите великански скулптури с горди лица, които господствуват над целия пейзаж на острова? Как би могъл един народ от преследвани пещерни обитатели да откърми такива безподобни строители и находчиви ваятели като създателите на тези гигантски паметници? Как е било възможно да се организира съвместна работа сред един народ, който дори не живеел задружно в едно село, а се укривал тук и там в тесни подземни шахти, пръснати из целия остров? ...>>> <<<<...... На този остров човешко месо се ядяло не само при тържествени случаи. Туземците и до днес разказват предания за свои деди, които предпочитали да ядат сънародниците си вместо риби и птици. Освен това сред тях са се запазили предания за едно още по-отдавнашно време на величие, когато един друг народ — „дългоухите“ — живеел на острова в мир с техните деди — „късоухите“. Дългоухите заставяли късоухите премного да работят и последицата била една война, в която почти всички дългоухи били изгорени в някакъв ров. От този ден нататък не се правели повече статуи. Много от изправените статуи били съборени с въжета и следващите години били белязани от граждански войни, семейни вражди и човекоядство. Това продължило до детството на техните родители, когато на острова пристигнал отец Еухенио и мирно събрал всички жители около себе си в селото Ханга-роа. Отец Себастиан беше убеден, че на Великденския остров са дошли два различни народа с различни култури и местните жители непоколебимо потвърждаваха това. В своята книга той изтъква, че в много отношения населението се различава от обикновените тихоокеански туземци: между другото в тях несъмнено личат остатъци от някаква бяла раса.[2] Не само Рогевеен и първите откриватели са забелязали това. Отец Себастиан подчертава, че съгласно преданията на самите туземци, много от дедите им имали бяла кожа, червени коси и сини очи. А когато сред тях се заселил първият европеец, отец Еухенио, и събрал целия народ в Хангароа, той бил много изненадан, като видял между тъмните островитяни и много съвършено бели хора. Съвсем неотдавна, преди петдесет години — при посещението на експедицията на Раутледж, — туземците все още разделяли дедите си на две категории според цвета на кожата. Те разказали на мисис Раутледж, че дори и последният крал бил съвършено бял човек. На хората от белия род се възхищавали и се отнасяли към тях с уважение. Също като на някои други острови в Южното море, и тук изтъкнатите личности трябвало да се подлагат на специално избелване, за да заприличат колкото е възможно повече на своите боготворени деди. Един ден отец Себастиан дойде да ни отведе в Ана-о-кеке, свещеното място за избелване на девиците неру. Неру било названието, давано на нарочно подбрани девойки, които в стари времена били затваряни в една дълбока пещера, за да станат колкото е възможно по-бледи и по-бели за особени религиозни тържества. Дълго време не бивало да виждат нито дневната светлина, нито други хора, а определени за тази цел жени носели храната им до пещерата и я избутвали през отвора. Местните жители все още помнят, че когато на острова върлувала епидемията от едра шарка след завръщането на робите от континента, тя не стигнала до девойките неру. Но те умрели от глад в своята пещера, защото нямало вече кой да им носи храна. Входът към Ана-о-кеке, пещерата на девиците, беше на най-източния нос на острова. Името й значи „Пещера на слънчевото наклонение“. За да стигнем дотам, отминахме най-източния вулкан на острова — Катики, зад който лежат трите хълма, дето испанците в миналото поставили своите кръстове. Там имаше и едно друго пещерно жилище, а до него, в самата стена на скалата, беше изсечена една зловеща великанска глава на дявол. Дъждовната вода се стичаше в отворената й уста, която беше толкова голяма, че целият влязох в нея и се скрих зад долната устна ...>>>>

Тор <Аку/аку> <<<<<<<<<<<........... Археолозите се върнаха от разузнавателните си обиколки с интересни сведения. Видели старинни стени, които смятали да изследват по-късно, защото имало указания, че още преди европейците да дойдат на острова, е имало строежи от две различни цивилизации. За да дадем възможност на археолозите да се запознаят по-добре с местните условия, решихме най-напред да предприемат някои по-малки разкопки около лагера в Анакена и след това да се заловят с главните си задачи. Най-напред избрахме петоъгълното кухненско огнище на Хоту Матуа и лодкообразната основна стена до него. Такива разкопки не се правят с търнокоп и лопата, а с малка зидарска лопатка, с която човек разчопля земята сантиметър по сантиметър, за да не се повредят намерените предмети. Изровената пръст се пресява през гъсто сито, така че всичко, което представлява интерес, остава в него. Дълбочината под повърхността се отбелязва точно, защото, разбира се, колкото по-дълбоко се отива, толкова по-старинни са намерените неща. Точно под повърхността лежеше парче от стар каменен съд заедно с остриета за копия и други остри сечива от черно вулканично стъкло. Археолозите чоплеха все по-надълбоко и намираха все нови парчета от риболовни куки, направени както от човешки кости, така и от добре полиран камък. Когато стигнаха на около тридесет сантиметра дълбочина под огнището на Хоту Матуа, лопатката задраска по някакви камъни и като разчистиха пръстта, видяха, че това е друго петоъгълно огнище от съвършено същия вид като онова, което се намира над земята. Ако горното е било изградено от Хоту Матуа — родоначалника на островитяните, — кой тогава е бил тук преди него и е готвел храната си по съвсем същия начин? Островитяните не можеха да разберат нищо. Те самите и всички посетители приемали развалините над земята като останки от къщата на Хату Матуа, защото това положително било мястото, дето бил живял. Продължихме да човъркаме по-надолу и намерихме много късове от риболовни куки, миди, отломки от кости, обгоряло дърво и човешки зъби, докато слязохме много по-надълбоко в земята от по-долното огнище. Смятахме, че навярно се намираме далеч в древността. Тогава Бил изрови красиво синьо мънисто и позна, че принадлежи към един вид мъниста, които европейците са употребявали при търговията си с индианците преди двеста години. Значи не бяхме стигнали толкова надълбоко, че да сме отминали границата на първите посещения на европейците. Най-ранната дата, на която мънистото може да е донесено на Великденския остров, е датата на откриването му от Рогевеен. Следователно още не бяхме разкопали по-надълбоко от 1722 година. Справихме се с корабния дневник на Рогевеен за откриването на Великденския остров и прочетохме, че първият туземец, който се качил на кораба, получил два наниза сини мъниста, малко огледало и ножици. Много естествено е някои от тези мъниста да са попаднали в дома на краля на Анакена. Разкопахме още малко по-надолу и стигнахме до камениста пръст, без следи от човешка дейност.........>>>

Тор <Аку/аку> <<<<<<... Когато чу, че сме дошли да живеем в долината Анакена, той веднага посочи едно дере, в което имаше няколко големи пещери. Това били пещерите на Хоту Матуа. Първият крал и неговите другари — истинските откриватели на острова — се настанили там, след като слезли на този бряг. По-късно си построили големи колиби от сладководна тръстика. Той говореше за Хоту Матуа така естествено, както някой англичанин би говорил за кралица Виктория. Той не можеше да си представи, че има хора, които не са чували за Хоту Матуа; за хората от Великденския остров Хоту Матуа беше алфа и омега — някакъв хибрид между Адам от религията и Колумб от историята. Като му казах, че няма нужда да живеем в пещери, понеже носим със себе си готови колиби от непромокаем плат, той веднага посочи в обратната посока. — Щом носите палатки, може да спите точно срещу брега, където е старото жилище на Хоту Матуа — каза той и ни отведе през равнината до една плоска тераса в подножието на малък куполообразен хълм. Навсякъде имаше следи от изчезнало величие. Точно срещу средата на залива и на двата му бряга се намираха три тераси, подобни на храмове, обърнати към морето и изградени от огромни каменни блокове. Те се извисяваха точно над пясъчния бряг и приличаха на крепост, издигната да защищава равнината от нападение откъм морето. Но няколко големи жълтеникавосиви човешки фигури от камък, които лежаха в пясъка до тях, показваха, че терасите им бяха служили за основа. Всички тези колоси бяха паднали с лице надолу и главите им сочеха към вътрешността на острова, което подсказваше, че преди да паднат, са стояли с гръб към морето и са гледали към открития площад на храма в равнината. До средната тераса лежаха един до друг цяла редица паднали великани. Огромните цилиндри от ръждивочервен камък, които някога са били закрепени върху главите им, бяха се търколили из равнината. Върху величествената, внушителна тераса на източния бряг на залива е имало само една статуя. Тя лежеше с лице, заровено в земята, и изглеждаше много по-широкоплещеста и обемиста от своите стройни сродници от съседната тераса. Непосредствено до този широкоплещест великан живеел самият крал Хоту Матуа. Овчарят със страхопочитание ни показа здравата основа на някогашната къща на краля. Точно зад нея имаше едно особено петоъгълно каменно огнище, което бележеше мястото на кралската кухня. Тук, разбира се, щяхме да копаем и затова избрахме за лагера място съвсем наблизо — на плоския храмов площад, пред короната на падналия исполин. Овчарят ни наблюдаваше с голям интерес и продължаваше да повтаря, че това било древното жилище на краля, докато се увери, че всички сме разбрали добре къде се намираме. ... >>>

Тор <Аку/аку> <<<<<.........Първият човек, който събирал легендите между тях през 1886 година, бил един американец — Пеймастър Томсън. По онова време все още били живи първоначалните жители, които израснали, преди някой бял да се е заселил на острова. Те му казали, че дедите им дошли през океана от изток е големи кораби, които насочвали право към залеза в продължение на шестдесет дни. На острова най-напред живели две различни раси — „дългоухите“ и „късоухите“. Но в една война „късоухите“ изклали почти всички „дългоухи“ и след това властвували сами на острова. ..........>>>

Тор <Аку/аку> <<<<<<<<<<<.......... Всъщност на този странен остров са идвали само две археологически експедиции и никой друг не е възнамерявал да го посети. Първата била една частна британска експедиция, водена от Кетерин Раутледж. Тя пристигнала на Великденския остров през 1914 година с платноходката си яхта и размерила и нанесла на карта всичко което видяла над земята. На първо място, стенните тераси, старите пътища и повече от четиристотин огромни каменни статуи, които лежали пръснати по целия остров. Тя била така заета с тази пионерска работа, че нямала време за систематични разкопки. Само поразчистила някои статуи, покрити от наслоила се пръст. За нещастие всички научни записки на експедицията Раутледж са изчезнали, но в една книга за своето околосветско пътуване мисис Раутледж пише, че целият остров бил пропит с мистерия и неразрешени загадки. Особените, необясними въпроси, които се криели зад всичко това, я изпълвали с непрестанно нарастваща почуда. „Сенките на някогашните строители все още владеят острова — казва тя. — Човек не може да им се изплъзне. Те са по-дейни и по-действителни от живота на населението на острова и държат върховната власт заедно със своите васали — мълчаливите каменни великани. Подтиквани от неизвестни за нас съображения, те разсекли планинските склонове с недодялани каменни сечива и променили облика на цял угаснал вулкан само и само да добият суров материал за осъществяване на фанатичното си желание да виждат навред — край всички заливи и пристани — гигантски скулптури в човешки образ. Навсякъде лъха дъх от небето; около и над острова се стелят безбрежно море и небе, безкрайно пространство и величествена тишина. Който живее там, непрестанно се ослушва, без сам да знае в какво, долавяйки несъзнателно, че се намира в преддверието на нещо още по-необхватно, което е отвъд неговите възприятия.“[4] Такава била представата на мисис Раутледж за Великденския остров. Тя откровено признала загадката, трезво изложила събраните от нея факти и предоставила решението на онези, които щели да дойдат по-късно. Двадесет години по-късно една френско-белгийска експедиция била свалена на брега от един боен кораб и после била прибрана от друг. Един от археолозите починал по пътя и докато французинът Метро събирал устни сведения от туземците за някакво обширно проучване на етнографията на острова, белгиецът Лавашри бил изцяло зает с изследването на хиляди скални резби и други странни каменоделски творби, които се виждали навред по голия остров. И този път не били направени никакви разкопки. Френско-белгийската експедиция изобщо си била поставили по-други задачи от британската и нейната главна задача не била да изследва статуите. Но Метро смятал, че загадката е преувеличена: обикновени жители от островите, които се намират по на запад, може да са отишли там с намерението да правят фигури и понеже нямало дървета, от които да ги изваят, се нахвърлили върху скалите. Други изследователи и многобройни околосветски пътешественици са попадали на Великденския остров преди и след това. Корабите им ги изчаквали по няколко дни или най-често по няколко часа и междувременно те събирали предания и дърворезби от бедното население или пък животни и растения от също така бедните фауна и флора. Малкият остров на изток от слънцето и на запад от луната постепенно бил ограбен в полза на музейните шкафове и сувенирните витринки по цял свят. Повечето от нещата, които са могли да бъдат отнесени, са отнесени. Само исполинските глави стоят по склоновете със своята надменна каменна усмивки и казват „добър ден“ и „сбогом“ на лилипутите, които идват, зяпат и пак си отиват, докато вековете се претъркулват. Някакво було на загадъчност все още обгръща острова като омара. ...........>>>>

Тор <Аку/аку> <<<......... Минали години. Малко по-малко доверието на туземците било отново спечелено и през промеждутъци от много години някой минаващ кораб правел кратко посещение. Постепенно островитяните престанали да хвърлят камъни и все повече жени излизали на открито и очаровали посетителите. Но тогава се случило голямо нещастие. Веднъж край брега пуснала котва едва флотилия от седем перуански тюленоловни кораба. Цяла тълпа от островитяни изплувала до тях и се покатерила по корабите, където за тяхно най-голямо удоволствие им позволили да напишат по няколко завъртулки под някакъв лист хартия. С това те били подписали друг договор; този път да отидат като работници на онези острови край брега на Перу, където събират гуано.[3] Когато, доволни и без да подозират нещо, поискали да се върнат отново на брега, ги вързали и ги свалили в трюмовете. След това осем от търговците на роби загребали към острова с дрехи и яркоцветни подаръци, които хвърлили на брега. Тълпа от любопитни островитяни, която се стекла по скалите около залива, почнала бавно да се приближава. Островитяните били захласнати от съблазнителните предмети. Когато на брега се струпали неколкостотин души, ловците на роби ги нападнали. Островитяните, които коленичили, за да вземат подаръците, били сграбчени и ръцете им вързани отзад, а онези, които се опитали да избягат през скалите или да изплуват в морето, били обстрелвани. Точно когато последната лодка била готова да тръгне, натоварена догоре с пленници, един от капитаните открил двама местни жители, скрити в една пещера. Като не успял да ги придума да тръгнат с него, той ги застрелял. И така, на Бъдни вечер 1862 година Великденският остров бил самотен и обезлюден. Всички, които не лежали мъртви по скалите край брега или не били затворени в трюмовете на корабите в залива, с ръце, вързани отзад, се били сврели в своите подземни катакомби, като търколили камъни пред отворите. Тягостна тишина царяла на голия остров, само вълните на прибоя мърморели застрашително. Изражението на исполинските божества останало равнодушно. Но откъм корабите се чувала весела глъчка и викове — посетителите отпразнували Коледа и едва след това вдигнали котва. След като населението на Пъпа на света вече се запознало с Великденския празник и с Коледата на белия човек, сега щяло да види и широкия свят. Корабите отплавали с хиляда роби, които свалили на островите край перуанския бряг да копаят гуано. Епископът на Таити протестирал и властите решили, че робите трябва незабавно да бъдат върнати на своя остров. Но докато приготвили кораб да ги вземе, деветстотин умрели от болести и поради необичайните за тях жизнени условия, а от стоте, които се качили на кораба, осемдесет и пет умрели по пътя, тъй че само петнадесет се върнали живи на Великденския остров. Те донесли със себе си едра шарка, която се разнесла мигновено като пожар и изтребила почти всички обитатели, макар че се били изпокрили в най-дълбоките и най-тесни подземия. Настъпило време на оскъдица и нищета, докато в края на краищата населението на целия остров спаднало на общо 111 души — възрастни и деца. Междувременно на острова се бил заселил с най-добри намерения първият чужденец. Това бил самотен мисионер, който най-чистосърдечно вършел каквото можел, за да облекчи мизерията, но туземците му откраднали всичко, каквото имал, та дори и панталоните, които носел. Той се измъкнал с първия кораб, но се върнал с двама-трима помощници и основал малка мисионерска станция. Няколко години по-късно, когато всички оживели островитяни се били съгласили да се покръстят, пристигнал някакъв авантюрист французин, който ги настроил против мисионерите. Туземците изгонили мисионерите, убили французина и продължили да си пеят църковни песни, а всички следи от мисионерите били заличени. В края на миналия век белите открили, че около статуите на Великденския остров има отлична паша за хиляди овце и най-сетне островът бил присъединен към Чили. Сега на острова има губернатор, свещеник и лекар и никой не живее в пещери или в тръстикови колиби. Цивилизацията е изместила старата култура на Великденския остров, както сред ескимосите, индианците и жителите на другите острови в Южното море. ........... >>>

Тор <Аку/аку> <<<<<<.......... После дошли англичани, и то под командуването на самия капитан Кук, а след него дошъл и французинът Ла Перуз. По това време чуждестранните посетители почнали да дотягат на жителите на Великденския остров. Когато Кук слязъл на сушата, се виждали удивително малко хора — общо само неколкостотин, — всички под среден ръст и в окаяно състояние. Те били мрачни и не проявили никакъв интерес към гостите. Другарите на Кук помислили, че след посещението на испанците островът вероятно бил сполетян от някакво нещастие и че обитателите му измират. Но самият Кук се усъмнил, че населението се е укрило под земята, защото се виждали извънредно малко жени, макар че по целия остров били разпратени патрули. На няколко места англичаните намерили купчини камъни и тесни отвори в земята, които сметнали, че водят към подземни пещери, но всеки път, когато се опитвали да ги изследват, туземните им водачи отказвали да ги допуснат. Измъчвани от скорбут, англичаните напуснали Великденския остров отчаяни и разочаровани, като не успели да вземат за себе си нищо освен малко сладки картофи — единствения по-ценен продукт, който видели. Но дори и с тях ги изиграли, защото лукавите туземци напълнили кошовете с камъни и сложили само най-отгоре по няколко картофа. Само двадесет години били изминали от гостуването на Кук, когато през 1786 година французинът Ла Перуз направил подобно светкавично посещение. Този път из целия Великденски остров отново се появили хора; както по-рано някои от тях имали светли коси и изведнъж се оказало, че почти половината от тях са зрели жени. Освен това имало рояци от деца на различна възраст както във всяко нормално общество. Просто можело да се помисли, че са изскочили из вътрешността на земята сред голия лунен пейзаж на малкия остров. И именно това се било случило. Островитяните изпълзели из подземните ходове и разрешили на французите да влязат в някои от тесните каменни тунели, където преди това не допуснали англичаните. Това потвърдило съмнението на Кук, че населението си е направило тайни убежища в тъмни подземни помещения. Там аристокрацията се била укрила от капитан Кук. А навремето, когато холандците открили острова, били скрили там децата и повечето жени. Ла Перуз разбрал, че понеже Кук и неговите другари се държали миролюбиво, населението на острова — общо около две хиляди души — сега събрало смелост и плъзнало на бял свят. Макар че повечето от жителите се криели под земята, когато Кук обикалял острова, и че били замъкнали със себе си най-ценните си вещи, те не могли да отнесат огромните каменни фигури, които все още си стояли твърдо по местата. Както Кук, така и Ла Перуз били на мнение, че това са останки от по-раншни времена. Според тях тези паметници още тогава били много старинни. На Кук направило голямо впечатление техническото майсторство, постигнато от неизвестните строители, които някога издигнали своите колоси върху широкия ръб на терасовидни стени без никакви механични приспособления. По какъвто и начин да било направено това, Кук го смятал за доказателство за интелигентността и енергията на онзи народ, който в древни времена обитавал този самотен остров. Той бил сигурен, че населението, което заварил, нямало нищо общо с тази работа; островитяните дори не се били постарали да поддържат основите на стените и те отдавна почнали да се рушат. Пък и не всички статуи стояли прави на първоначалните си места; много от тях били паднали и лежали проснати на земята под своите площадки, носейки всякакви белези на съзнателно опустошение. Кук изследвал няколко от големите стенни тераси, върху които стояли статуите, и бил дълбоко поразен, като открил, че те са изградени от огромни каменни блокове, изсечени и загладени така точно, че прилягали един към друг без хоросан или цимент. Кук не бил виждал по-съвършена зидарска работа дори и по най-хубавите сгради в Англия. Но той добавил, че все пак „всички грижи, труд и далновидност не успели да предпазят тези странни строежи от разрухата на всепоглъщащото време“. На кораба на Кук се намирал един полинезиец от Таити и той отчасти разбирал диалекта, на който говорело по онова време населението на Великденския остров. От откъслечните сведения, получени по този начин, англичаните добили впечатлението, че статуите не били смятани за обикновени изображения на божества, а за паметници на по-раншните арики — възпоминания за покойни лица от свещено и кралско потекло. Части от скелети и кости показвали, че настоящото население на острова постоянно използувало площадките, върху които стояли статуите, за погребално място. Явно било, че вярвали в някакъв живот след смъртта, защото при разни случаи правели съвсем ясни знаци, за да обяснят, че докато скелетът лежал безжизнен на земята, истинското „аз“ на човека било изчезнало към небето. Първият опит да се повлияе върху местната култура на Великденския остров бил направен от Ла Перуз, който през неколкочасовото си пребиваване край този бряг, свалил на сушата свине, кози и овце и посял известно количество семена. Но всичко това било изядено от гладните жители, преди да успее да се размножи, и островът останал непроменен. Никой друг не посетил самотния Великденски остров до началото на миналия век. Тогава представители на нашата раса внезапно се появили отново и островитяните се стекли на тълпи по скалите край брега, без да се укриват в своите убежища. Този път дошла една американска шхуна, чийто капитан решил да направи кратко посещение, за да търси колонисти за някаква тюленоловна станция, която щяла да се открива на остров Хуан Фернандес — острова на Робинзон Крузо, край брега на Чили. След ожесточена борба той успял да отвлече дванадесет мъже и десет жени и отплавал с тях. Като изминали три дни, пуснал пленниците си на свобода на палубата. Мъжете незабавно скочили в морето и почнали да плуват към изчезналия Великденски остров. Капитанът не им обърнал никакво внимание, а се върнал и извършил ново покушение на острова. Следващите кораби, които минали, не били в състояние да свалят хора на стръмния бряг, защото били посрещнати от непреодолима преграда от туземни хвъргачи на камъни. Най-сетне една руска експедиция успяла насилствено да слезе на брега с помощта на барут и куршуми, но няколко часа по-късно и тя била принудена да се оттегли и върне на кораба си. .........>>>>

Тор <Аку/аку> <<<..... Следният път посетителите били испанци. През 1770 година на хоризонта на Великденския остров се появили два кораба, водени от Дон Фелипе Гонсалес, и също били призовани с димни сигнали. Испанците слезли на брега с двама свещеници и голям отряд войници и тържествено се запътили към билото на една тривърха могила на източния бряг, а подире им танцувала цяла тълпа от ликуващи, изпълнени с любопитство туземци. Гостите поставили по един кръст на всяко от трите възвишения, пели, дали салют и обявили острова за испанска територия. За доказателство, че цялата работа е извършена законно, написали декларация до краля на Испания Карлос, под която „разрешили“ на най-смелите туземци да положат „с израз на радост и щастие“ имената си във вид на птици и чудновати знаци, които испанците приели за подписи. Така островът станал собственост на испанския крал и получил ново име — остров Сан Карлос. Испанците не се полъгали да мислят, че паметниците са от глина; те ударили един от тях така силно с мотика, че изскочили искри, и станало съвсем ясно, че статуите са от камък. Но за испанците останало загадка, как са изправяни тези колоси и те дори се усъмнили в това, дали са правени на този остров. Както подаръците, така и крадените вещи изчезвали безследно и испанците се усъмнили, че населението има тайни подземни скривалища, защото островът бил открит и лишен от растителност. Никъде не се виждали деца; сякаш цялото население се състояло от възрастни мъже и малък брой необуздани жени. Испанците срещнали на острова високи руси мъже; те премерили двама от най-високите и се оказало, че единият е висок 1,99 м, а другият — 1,96 м. Мнозина имали бради и испанците били на мнение, че приличат повече на европейци, отколкото на обикновени туземци. Те отбелязали в дневниците си, че не всички били с черни коси; косите на някои от тях били кестеняви, а на други — дори червеникави или канеленокафяви. А когато успели да накарат жителите на острова да повторят ясно на испански „Аве Мария, да живее Карлос III, крал на Испания“, всички се съгласили, че туземците са възприемчиви, интелигентни хора, които можели лесно да бъдат опитомени. Изпълнени със задоволство, те напуснали новите си поданици и никога вече не се върнали.[2]..........>>> [2] Английският превод на стари корабни дневници и оригинални писма във връзка с посещенията на Рогевеен и Гонсалес на Великденския остров са включени в том XIII на Hakluyt Society, Cambrige, 1908. — Б.а. ↑

Моля ви, не вкарвайте в темата ми съвременни проблеми и теми /поводи за конфликти, както и некоментирайте история наука ли е или не и дали тя е изфабрикувана от силните за периода <влияния> , Давате повод да ми затрият темата и целият труд............., <те> това желаят ! Благодаря !

Тор < Аку/аку> <<<.......... Никой не знае истинското име на този остров — казах аз. — Островитяните го наричат Рапануи, но научните изследователи смятат, че това не е първоначалното му име. В най-древните предания туземците винаги наричат острова „Те Пито о те Хенуа“ или „Пъп на света“, но и това навярно е някое старо поетично название, а не истинското име на острова, защото по-късно туземците са го наричали „Окото, което гледа небето“ или „Граница на небето“. Ние, които живеем на хиляди мили отвъд хоризонта на острова, сме решили да го запишем на картата под името Великденски остров, защото през 1722 година на Великден следобед холандецът Рогевеен и неговите другари — първите европейци, които преплавали тези води — стигнали дотук и забелязали, че на брега някакви неизвестни хора дават димни сигнали, за да привлекат внимание. Холандците се приближили с двата си платноходни кораба и по залез пуснали котва. Преди да се стъмни, те успели да видят някакво странно човешко общество. Най-напред при тях на корабите дошли високи, добре сложени хора, които — доколкото може да се съди по описанието — били светлокожи полинезийци, каквито познаваме от Таити, Хавай и другите източни острови в Южното море. Но населението, изглежда, било смесено, защото някои от посетителите се отличавали с по-тъмна кожа, а пък други били „съвсем бели“ като европейците. Някои от тях имали „червеникав оттенък, сякаш били доста обгорели от слънцето“. Мнозина били с бради. На брега холандците видели исполински статуи, високи десетина метра. Върху главите им имало големи цилиндрични камъни, подобни на корони. Сам Рогевеен разказва, че островитяните палели огньове пред тези великански божества, после приклякали пред тях, като стъпвали с целите си ходила върху земята, и благоговейно свеждали глави. След това ту вдигали, ту сваляли ръце с притиснати една към друга длани. Беренс, който бил на борда на другия кораб, записал, че когато на следващата сутрин слънцето изгряло, видели туземците на брега да лежат проснати на земята и да се молят на изгрева. Наоколо горели стотици огньове, които, според холандците, били запалени в чест на божествата. Това е единственото описание на слънцепоклоннически обряд на Великденския остров. Между първите, които се качили на борда на холандските кораби, бил един „съвсем бял мъж“, който се държал с по-голямо достойнство от останалите. Върху гладко обръснатата си глава носел корона от пера, а в ушите му имало заоблени бели украшения, големи колкото юмрук. Белият човек показал с държанието си, че е изтъкната личност сред населението и холандците помислили, че навярно е жрец. Меките части на ушите му били продупчени и изкуствено удължени, та достигали чак до раменете му и холандците забелязали, че ушите и на много от другите островитяни били изкуствено удължени по същия начин. Ако дългите уши им пречели при работа, те просто изваждали украшенията и закачали дългата долна част на ухото върху горната. Много от островитяните се разхождали съвсем голи, но целите им тела били покрити с художествено татуирана шарка, представляваща птици и странни фигури. Други носели наметала от лико, боядисани в червено и жълто. Някои имали на главите си веещи се корони от пера, а други — чудновати шапки от тръстика. Всички се държали дружелюбно и холандците не видели каквито и да било оръжия. Много чудно било, че почти не се забелязвали жени, макар че островът гъмжал от мъже; затова пък малкото жени, които се показали, били извънредно благосклонни към непознатите посетители, без мъжете да проявяват най-слаб признак на ревност. Жителите живеели в дълги ниски колиби от тръстика; те приличали на лодки, обърнати с дъното нагоре, без прозорци и с толкова нисък вход, че човек едва успявал да се провре през него. Явно било, че в тях живеят много хора без никакви мебели освен няколко рогозки на земята и по един камък за възглавница. Развъждали само птици; отглеждали банани, захарна тръстика и преди всичко сладки картофи, които холандците нарекли „ежедневния хляб на островитяните“. Тези самотни островитяни положително не били опитни мореплаватели, защото най-големите плавателни съдове, които холандците видели, били някакви канута, дълги около три метра и толкова тесни, че човек едва можел да смести в тях двата си крака. Те така пропускали вода, че колкото време гребеш, толкова време трябвало и да изгребваш водата. Хората живеели все още като в каменната ера, не познавали метали, а храната си готвели просто между нажежени камъни в ями. На холандците трябва да се е сторило, че в техния век по света едва ли има други толкова технически изостанали хора. Затова е съвсем естествено, че били безкрайно учудени, като видели сред тези бедни хора гигантски статуи, издигащи се към небето, които били по-големи от всички статуи в Европа. Най-напред не можели да разберат как са били изправени тези високи фигури. Те изследвали обветрената от времето повърхност на един от колосите и разрешили целия въпрос посвоему, като заявили, че фигурите не са от камък, а от някаква глина, покрита по-късно с дребни камъчета. Загребали обратно към корабите, които вече били загубили две от котвите си, и отплавали от току-що открития остров, след като престояли на него само един ден. В корабния дневник отбелязали, че населението на острова е весело, миролюбиво и има добри обноски, но че всички са опитни крадци. Поради някакво недоразумение на един от корабите застреляли местен посетител и дванайсетина други — на брега, а европейците се отървали със загубата на една покривка за маса и на няколко шапки, задигнати от главите им. Туземците останали на брега със своите мъртви и ранени, втренчили очи в големите платна, които изчезвали на запад. Изминали почти петдесет години до следващото посещение от външния свят..........>>

От тук нататък, надолу съм на Аку/аку от втора глава до края...........

Тор Ра 2 <<<<<<<<...........през петото столетие пр.н.е. Ханон[4] е минал през Гибралтарския проток с шестдесет кораба, натоварени с хранителни припаси и хиляди финикийски преселници от двата пола, подвигът е бил обезсмъртен на колона, издигната в Картаген. А надписът признава, че Ханон не е бил пионер, защото на четвъртия ден от крайбрежното плаване отвъд Гибралтар флотата му достигнала мегалитния град Ликсус, където взел местни лоцмани, които познавали крайбрежието и имали имена за всички носове на едно разстояние от двадесет и осем плувни дни покрай Африка. Запасени с храни за два месеца, Ханон и придружителите му продължили отвъд Ликсус, докато стигнали до джунглата и речния бряг на екваториална Западна Африка. Надписите на колоната, запазени от по-късните гърци, говорят за жителите на Ликсус като за чужденци, сред които изследователите престояли достатъчно дълго, за да спечелят приятелството и съветите им. Тези древни пътешественици са били майстори в изкуството да си създават плодоносни връзки дори с враждебни първобитни народи. Според техните хроники, преди да се решат да напуснат корабите си, винаги стоварвали съблазнителни дарове на брега, за да докажат на местните племена дружелюбните си намерения. Очевидната полза от международното сътрудничество при странстванията из чужди земи е била напълно оценявана от тогавашните хора. Най-напред от египтяните и финикийците. Затова е съвсем естествено, че египтяни и финикийци са си подали ръце в първата записана от историците обиколка по море на Африка близо два века, преди умело подготвената флота от преселници на Ханон да предприеме плаването си покрай познатия вече бряг на този континент. Експедицията на фараона Неко[5] за морска обиколка на Африка, извършена в около 600 година пр.н.е., е била чисто египетско начинание, което е използвало финикийски кораби и моряци. ..........>>>>

Тор Ра 2 <<<...........финикийците и какви кораби са строили първоначално. Техните най-близки съседи на изток и на юг са използвали най-напред тръстикови ладии. Дори на запад: на един пръстен, остатък от древната култура на остров Крит, е изобразена тръстикова лодка във формата на полумесец с напречни превръзки, мачта и кабина. От финикийските води културата се е разпростряла отвъд Гибралтар. В Ликсус, където тръстиковите ладии са се запазили до наши дни. ...........>>> <<<.......Кой ще установи някога какви моряци са пренасяли през четвърти век пр.н.е. с делви златни и медни монети от Средиземноморието до остров Корву, съставляващ част от Азорските острови, които са по-близо до Северна Америка, отколкото до Гибралтар?.......>>

Ра 2 <<<.... Излишно е. Вода просмукват само отрязаните краища. Затова потопихме по два сантиметра от повечето краища в асфалт. Ала мислено се запитах дали не трябваше да намажем цялата лодка отвътре с дебел пласт зифт. Тогава не бихме потънали и сантиметър. Навярно древните египтяни са покривали с асфалт отвътре ладиите си, защото иначе на стенописите те биха ги изобразили черни, не жълти. След експедицията „Ра I“ неколцина свещеници ми бяха писали, за да ми напомнят, че според библията Ноевия ковчег бил залят отвътре със смола, майката на Мойсей е използвала изрично „смола и катран“ за „рогозената кошница“, в която пуснала сина си, за да го намери дъщерята на фараона сред тръстиките на Нил. Идеята за зифта се е натрапила кажи-речи сама, тъй като в древен Египет и Мала Азия се е добивала смола и с нея се е търгувало редовно. Въпреки това от опита с „Ра I“ знаехме, че и без асфалт папирусът плава, стига въжетата да държат. Въжетата! За „Ра I“ бяхме употребили много по-дебели въжета, които Муса и Омар бяха нарязали на стотици къси примки, годни да се задържат сами, дори ако другите бъдат протрити. На пръв поглед свръзките на индианците будеха недоверие. Червенокожите бяха използвали едно-единствено тънко въже, което бяха завързали спираловидно от носа до кърмата. Бяха решително отблъснали въжета над 14 мм. Твърдяха, че тънкото въже се опъва по-равномерно, а ако се скъса, няма да се разхлаби, защото мокрият папирус ще го задържи. Можехме ли да им се доверим? Та на кого другиго бихме могли да се доверим? ... >>>

Тор Ра 2 <<<....Викове на отчаяние се изтръгнаха от човешкото гъмжило. Суматоха в лодката, която трябваше да извлече „Ра II“. Внезапно луд вятър препусна над планината, завъртя хартиената ладия, откъсна я от влекача и я запрати със страхотна сила право в каменния вълнолом, висок четири метра. Рев, олелия, команди на френски и арабски, лица, скрити в ръцете. Журналистите се разтърчаха с кинокамери и фотоапарати, за да снемат и да не изтърват нещо. Новокръстената ладия се връцна и се устреми с пълна скорост към стената. Напетата папирусова задница получи цялата тежест на удара и се огъна като пружина. Сърцето ни заболя. Кърмата! Тъкмо кърмата, която трябваше да се запази този път ненакърнена и неуязвима! „Ра II“ се разигра необуздано във вълните над плиткото каменисто дъно. Никой не можеше да я укроти посред поривите на вятъра. Очевидно експедицията ни щеше да завърши, преди още да е започнала. Но не! Опашката във форма на арфа се отблъсна като стоманена пружина, тръстиковото кълбо отскочи подобно гумена топка. Веднъж. Дваж. Дървена ладия би се разбила и би потънала. „Ра II“ остана невредима. Само сиви белези по кората на някои от златистите стръкове. Влекачът улови буксирното въже. „Ра II“ не се нуждаеше от никакви поправки! ........>>>

Тор Ра2 <<<<........... Бях решил да се обърна към строителите на ладии, които правеха и до днес здрави лодки по старовремски образец с кърма, извисена толкова, колкото и носът. По този начин строяха тръстиковите си ладии индианците аймара и кечуа от Боливия и Перу. Те следваха образците на древна Ниневия и Египет и в друга една забележителна подробност. Техните въжета се спускаха от палубата и препасваха ладията през дъното, докато лодките от езерото Чад, нямащи кърмова част, се състояха от множество малки папирусови снопчета, завързани отстрани с къси въжета, снадени с примки. Беше смайващо, че южноамериканските индианци прилагаха метод, много по-близък до старовремската строителна техника на средиземноморските страни, отколкото народите от вътрешността на Африка. Навярно обяснението се криеше в обстоятелството, че племето будума от езерото Чад никога не е имало тесен допир с древните цивилизации. Такъв досег обаче са имали индианците кечуа и аймара от езерото Титикака. Прадедите на индианците аймара бяха издигнали пирамидата в Акапана и другите исполински статуи в Тиаунако, най-важният верски център в Южна Америка, който в прединковата епоха се е намирал на брега на езерото Титикака. Те бяха пренесли грамадните блокове с ладиите си през езерото. Индианците бяха разказали на испанските завоеватели, че бели хора с бради ръководили строежите и че този изчезнал културен народ първи се явил с такива тръстикови лодки. Индианците аймара никога не са се научили изобщо да дялат камък. Ала изкуството да строят риболовни тръстикови ладии са възприели до съвършенство и са го запазили до наши дни. ...... >>>>

Тор Ра 2 <<<<<<<<<<<........... Благодарение на лова ми на тръстикови лодки попаднах и на Ликсус. Градът-развалина беше толкова неизвестен на мароканците, колкото и на повечето археолози. Специалистите по Египет, Шумер или древно Мексико все още не бяха обърнали поглед към атлантическото крайбрежие на Африка и само шепа марокански учени са имали време и средства да извършат някоя и друга пробна разкопка тук-там край хилядолетните стени. Сам аз се бях натъкнал на тези хълмове от развалини, защото покрай тях водеше пътят от Лараш до корковата гора, където племето жоло строеше тръстиковите си ладии. Селцето отстоеше само на няколко километра от древния град. До неотдавна тръстикови лодки са плавали нагоре по реката, която извива около основата на развалините, където бяха разкопани редица стари пристанищни сгради от римско време. Тръстиковите ладии ме бяха привлекли в Ликсус. Малко гледки са ме поразявали така силно. Отпред Атлантическият океан, отзад непрекъснатият Африкански континент, стигащ до бреговете на египтяните и финикийците с Месопотамия в гърба им. Оттам бяха дошли, прекосявайки цяло Средиземно море, минавайки край Гибралтар, следвайки западния бряг на Африка, с жените и децата, с астрономите и архитектите, с грънчарите и тъкачите, тръгналите на дълъг път колонисти от Мала Азия, които бяха живели в зората на времената. А после бяха дошли римляните през Гибралтар. Такава беше всъщност историческата основа. Тук, на атлантическия бряг, лежеше селище, което римляните са наричали „Вечния град“, в което великанът, който е носил на плещите си земното кълбо, богът Херкулес от най-древната митология на гърците и римляните, е приключил дните си. Най-старите стени, които сега бяха изцяло или отчасти затрупани с купища отпадъци, след като бяха отминали араби, бербери, римляни, финикийци, внушаваха преклонение и даваха крила на въображението. Гигантски блокове бяха издялани и изкачени до върха на хълма в огромни количества. Макар различни по размери и по форма, те имаха отвесни и водоравни страни и ъгли, които прилягаха точно едни към други, подобно на кутийките от исполинска кръстословица. Камъните се отличаваха с толкова правоъгълни неравномерности, че фасадата би могла да бъде десетоъгълна или дванадесетоъгълна, вместо четириъгълна. Тази особена строителна техника, неизвестна и неповторена другаде в света, почвах да разглеждам като своеобразен отличителен знак, издълбан в камъните там, където в миналото са били използвани тръстикови ладии, като се почне от Великденския остров, Перу, Мексико и се стигне обратно до големите древни цивилизации във вътрешното Средиземноморие. Олмеките и прединките са владеели тази техника до съвършенство, както и древните египтяни и финикийци, ала викингите и китайците, бедуините и индианците от прерията биха се оглеждали толкова озадачени, колкото и сбор от съвременни учени, ако човек им посочи планинска стена и ги покани да издигнат зид по същото начало, макар да им се дадат стоманени сечива и им се позволи да гледат образеца. Когато се въртях сред наполовина затрупаните грамади в града на Слънцето и изследвах необикновено находчивата строителна техника, стори ми се, че Америка и вътрешното Средиземноморие се приближават. Ликсус ги свързваше и преполовяваше пътя. Тук бяха дошли изселници от най-вътрешното Средиземноморие много векове преди нашата ера. Тук бяха сновали добре съоръжени и подготвени колонисти и търговци, плавайки на безопасно разстояние от застрашителните скали на Африка. Тук и по-нататък покрай опасния нос Хуби по времето, когато брадати олмеки са се появили на противоположния бряг на Атлантическия океан и са почнали да си пробиват просеки в девствените гори, за да въведат каменоделното изкуство и цивилизацията сред дивите индиански племена. Тук, в устието на реката, се бяха запазили тръстиковите ладии с класическа форма, въпреки че наоколо имаше най-различен дървен строителен материал. Тук бяха използвали същото морско течение, което повличаше ладиите, откъсвайки ги от брега, същото течение, което сега влечеше и нас за втори път в разстояние на една година. ........... >>>>

Той каза, в начина на строеж и каменоделство, в технологията.