cynology

Здравейте, Преди да опитам да отговоря на въпроса Ви, изхождайки от Вашите думи: „Не знам колко си кинолог”, ще си позволя едно малко отклонение. Всеки форум има свои правила и те са посочени в самото начало. Да, но аз също имам свои правила и обикновено след размяната на един-два поста с някого, му ги казвам. От това дали ще ги приеме или не, зависи бъдещето на комуникациите ни. Аз пиша в няколко български форума. Всички в тези форуми ме познават и знаят за моя принцип и най-важното е, че никой не е отреагирал негативно, а се е съобразил с него. Та така. Принципът ми е, че аз не комуникирам с хора, които не познавам. Уважавам чувствата на всеки един, който иска да запази дискретност за себе си в публичното пространство и не разгласявам личните му данни, но самият аз искам да зная кой стои срещу мене. Ще Ви бъда благодарен, ако имате горното предвид. По същество към питанията Ви. Няма човек, който сериозно да се занимава с кучета и в същото време да има самочувствието, че по снимка може да даде мнение за принадлежност към конкретна порода или да прави екстериорна преценка на показания индивид. Аз ще си позволя да изкажа лично мнение, без да е ангажиращо и категорично. Въз основа на това, което виждам, вашето куче е безпородно. То дори не може да бъде наречено и кръстоска, защото в неговия фенотип има доста взаимо несъвместими белези. В главата наподобява Немско Овчорско Куче – ГДР тип. В същото време, двата светли просвета над очните дъги напомнят малко на източноевропейския тип на Немското Овчарско Куче. Прекалено голямото бяло петно на гърдите, категорично отхвърля възможността кучето да бъде определено като подобие на Немско Овчарско Куче, а големите, като ботушки бели лапи определено говорят за доста голямо натрупване на гени от различни родители. Макар и във фенотипно отношение главата наистина да наподобява тази на Немското Овчарско Куче, можем да говорим за някаква връзка, но изключително далечна и доста хипотетична. Моля моите думи да не Ви обиждат. Зная, че всеки е чувствителен на темата за собственото му животно, но това виждам, това казвам. Три от моите кучета също са безпородни, но това съвсем не пречи да ги обичам и цялото ми семейство да ги приема като неизменна приставка към него. Лично аз изпитвам много по-голямо уважение към хора, които биха прибрали куче от улицата или биха спасили някое безпородно скиталче, отколкото снобите, които стават собственици на кучета не от любов към тях, а подтиквани от различни (меркантилни) цели. На въпроса Ви как се класифицират смесените породи кучета: Когато кучето има характерни фенотипни белези на някоя известна порода, може да бъде наречено „безпородна кръстоска, клоняща към...(видимата порода)”. Когато кучето не може да бъде определено към никоя изходна прода, се нарича „безпородно куче”. По принцип в кинологията всяко куче, което е продукт от кръстосване на две породи, се причислява в категорията „безпородно” и родословно свидетелство не му се издава. В някои държави има клубове на любителите и собствениците на безпородни кучета. Те не могат да организират изложби по екстериор, но организират редица други мероприятия като например „най-красиво куче”, „най-грозно куче” и т.н. Безпородните кучета по отношение извършването на някаква работа в никакъв случай не са по-лоши от породистите. С тази разлика, че породистите кучета са селекционирани именно и за извършване на конкретна работа (ловуване със стойка, работа по следа, откриване на затрупани и т.н.) Тъй като при безпородните не е водена целенасочена селекция по отношение на конкретни работни изисквания, те не могат да бъдат използвани тясно специализирано. Но могат да се научат на всички команди от курса по обща дресировка, могат да се научат на разни трикове и пр. Много от тях, макар и видимо да не приличат на някоя конкретна изходна форма, явно са носители на гените на специфична прода и лесно се поддават и на специализирана работа. По отношение цветовете на кавказката овчарка и на немското овчарско куче. Това са заложени в стандарта изисквания. Аз не мога да зная какви са били мотивите на съставителите на съответните стандарти, така че не мога да Ви дам конкретен отговор. Мога да предполагам. Така например много от овцевъдите предпочитат да имат бели кучета пазачи, защото те се сливат със стадото и вълците не ги забелязвали от далеч. Аз лично не премам тази тория, защото както кучетата, така и вълците разчитат преди всичко на обонянието, а не на зрението си. Представителите на сем. Кучета много трудно могат да различат неподвижен обект на разстояние дори и под 30-40 м, но в същото време надушват до няколко километра (особено при подходящо въздушно течение). По отношение на Немското Овчарско Куче. Още във формирането на породата е имало индивиди с бял цвят на космената покривка (в някоя друга своя публикация ще покажа схемата по създаването на породата). „Бащата” на породата – Щефаниц, който е и автор на първия стандарт (и по своята същност стандарта е непроменен до момента) е допускал бели кучета. След смъртта му (края на 30-те на миналия век) бяло оцветените Немски Овчарски Кучета постепенно биват недопускани до участие в изложби, докато най-накрая се извършва корекция на стандарта, в която се залага като забрана наличието на бял цвят, на бели петна по тялото, лапите и върха на опашката. Не мога да кажа защо са игнорирали белия цвят. Макар и да съм проучвал породата доста обстойно, не съм попадал на сериозни аргументи. Срещал съм теории, че белият цвят пре Немското Овчарско Куче бил признак на „слаби гени”. Като твърдение това е не само лишено от логика, но звучи и ненаучно. Едни от големите изследователи на породата са Фред Лентинг от САЩ и проф. Малкълм Уилис от Великобритания. Като генетик, проф. Уилис е изследвал различни аномалии при Немското Овчарско Куче, но също не е описал нещо конкретно по отношение на белия цвят. В много държави има клубове на любителите на бели Немски Овчарски Кучета, а от няколко години породата е призната като самостоятелна под името Швейцарска Бяла Овчарка. За сега толкова. Ако имате други питания може да ги отправите. Ако са в рамките на компетентността ми, ще Ви отговоря. Поздрави !

Border Collie, FCI No. 297 В книгата на Като и Варо (Cato и Varro) “De Re Rustica” от 36 г. пр. Хр., са описани кучетата на древните римляни, използвани за охрана на селскостопанските животни. Те са с височина до 80 см, а теглото им достига до 60 кг. Основният цвят на космената покривка е чернобял, допълнително обогатен с червеникавокафяви разцветки. Ушите са висящи, а по характер кучетата са изключително зли. Съвременен вариант на тези древноримски кучета са породите Ротвайлер и Бернско Планинско куче. Около 55 г. пр. Хр. римските мастифоподобни попадат на британските острови, където са използвани като пазачи. Със западането на Римската империя в Британия се заселват викингите. Те довеждат със себе си шпицоподобни кучета, които им помагат при паша на домашните животни. Скандинавският шпиц е с височина при холката между 41 и 64 см и тегло около 16 кг. Главата наподобява тази на лисицата. Цветът на космената покривка е предимно черен с бели петна. Ушите са високо поставени и стърчащи нагоре. Много от кучетата са със сини очи. Около 794 г. викингите окончателно се заселват в земите на днешна Шотландия и Ирландия. Техните пастирски шпицове се кръстосват с потомците на римските мастифоподобни кучета. Все повече започват да се срещат екземпляри с по-дребни размери, олекотен тип костна система и полустоящи уши. В скалистите райони на Шотландия и Уелс се разпространяват кучета с тегло между 11 и 16 кг, а в низините на Шотландия и Северна Англия кучетата тежат около 22-27 кг. Впоследствие онези от тях, които започват да се използват като пастирски, биват наречени “коли” от англосаксонското “coll”, което означава ”черен”. Първите сведения за колитата се срещат в записките на древнокелтския крал Hywel Dda, от 943 г. За тях пише и в “The Book of St. Albans” от 1486 г. Подробно описание им прави Johannes Caius през 1576 г. в своята книга “English Dogges”. В книгата на Thomas Bewick “The General History of Quadrupeds” от 1700 г., се съобщава за Дългокосместо и Късокосместо Коли. По-късно обособената вече порода е наречена “Работно Коли”, “Фермерско Коли”, “Ириш Коли”, “Уелско Английско Коли”, “Английска Овчарка”. Името “Бордър Коли” е дадено през 1915 г. от Д. Рийд, който по-късно става секретар на Международната асоциация за овчарски кучета. Названието “Бордър” е прибавено, защото най-добре работещите кучета са от граничния район между Южна Шотландия и Северна Англия. За основоположник на съвременната порода Бордър Коли се посочва роденото в Нордхъмбърленд през 1893 г. куче Олд Хемп, собственост на Адам Телфер. Кучетата от породата Бордър Коли са незаменими помощници на пастирите. Ползват се с голяма любов не само в своята родина, но така също в Северна и Южна Америка, Австралия, Нова Зеландия и много европейски държави. Благодарение на своята адаптационна способност Бордър Коли се използва с успех и от фермерите на Южна Африка. Кучетата от породата Бордър Коли се поддават на всестранна дресировка. Те са прекрасни компаньони и добри приятели на децата. Неподходящи са за отглеждане в градски условия. Обичат свободата и движението. Идеалната височина за мъжките е 53 см. Женските са малко по-ниски. Бордър Коли стои в основата на почти всички световно известни пастирски породи кучета. Класическа поза по време на работа: Подкарване: Завръщане на овце: Завръщане на говеда: Прескачане на препятствие:

Под екстериор в кинологията се разбира външният строеж и формата на тялото на кучето съобразно с характера на извършваната работа и приспособимостта и устойчивостта на организма към определени условия. При преценка по екстериор се вземат под внимание следните части: глава, шия, холка, гръб, поясница, кръстец, крупа, опашка, гърди и гръден кош, предни крайници, задни крайници, тестиси, структура на космената покривка, цвят на космената покривка, замускуленост, заъгленост, движения и др. Глава. Главата е един от най-характерните породни белези. Тя е показател за пола на кучето и за неговата възраст. Строежът на черепа и размерите на главата са свързани с конституцията и развитието на костната система. Най-общо главата се разделя на две части - мозъчна и лицева. Мозъчната част е обемиста и овална. В тилната област е разположено задтилното възвишение, което при някои породи е изпъкнало, а при други - слабо забележимо. На линията на очите се осъществява преходът от мозъчната част към лицевата. Той може да бъде слабо изразен (хрътки), нормално изразен (немско овчарско куче), силно изразен (мопс, боксер, булдог). Лицевата част на черепа образува муцуната. По отношение на размерите муцуната може да бъде дълга (по-дълга от мозъчната част), нормална (по дължина е равна на мозъчната част), къса (по-къса от мозъчната част). Ако по отношение на челото, линията на муцуната е насочена надолу, тя е отпусната. Противоположна на нея е вирнатата муцуна, която е характерна за мопсове, булдоци, боксери и др. Муцуната може да бъде заострена и тъпа. Носната гъба по цвят е черна, сива, кафява, мраморна - според основната окраска на космената покривка. При спящите кучета носната гъба е топла. Във всички останали случаи тя трябва да е хладна и влажна. Устните могат да бъдат сухи, влажни, стегнати, рехави, набръчкани, провиснали. Очите на кучетата са с сразличен цвят - тъмнокафяви, кафяви, светлокафяви, жълти. При някои породи очите са сини, а при кучетата с мраморна или петниста украска очите могат да бъдат с различен цвят - едното кафяво, а другото синьо. За предпочитане е очите да бъдат колкото е възможно по-тъмни. Тяхната форма и процеп на зрителния отвор също са характерен белег за всяка порода. По отношение разположението им на главата, могат да бъдат косо поставени или право поставени. Погледът трябва да е блестящ и изразителен. Ушите със своята форма и подвижност придават характерен облик на главата. Те са показател за темперамента на кучето. Ушите се различават по форма, големина (дължина), здравина на хрущяла, който ги държи в определено положение, поставяне. Стърчащите уши са с насочени нагоре и напред върхове. По размер могат да бъдат големи и малки, а по форма - близки до равностранен триъгълник (групата на шпицовете) или до равнобедрен триъгълник (немско овчарско куче). Полустърчащите уши (наричат се още “полустоящи”) имат здрави хрущяли, които им придават изправена форма до определено положение, а горната част (върха) е отпусната напред или надолу. За някои породи те са характерен белег (шотландска овчарка). Могат да се наблюдават и при кучета със стърчащи уши, на които хрущяла е слаб. Висящите уши биват два вида: висящи със здрав хрущял (ерделтериер), висящи с мек хрущял (сетери). Независимо от формата, големината и поставянето, ушите винаги трябва да са тънки и подвижни. Зъбите трябва да са бели, лъскави и здрави. Кучето има 42 постоянни зъба: 12 предни, наречени резци (Incisivi), 4 странично на резците, наречени кучешки (Canini), 8 след кучешките, наречени предкътници (Premolari) и 10 в края на челюстите, наречени кътници(Molari). На горната челюст кътниците са 4, а на долната - 6. При някои породи (ксолоицкуинтли и др.) има генетическа обособеност за по-малък брой зъби - най-често това са първите предкътници, непосредствено зад кучешките зъби или последните кътници. При затваряне на двете челюсти се образува захапката. Тя може да бъде ножицоподобна - когато горните резци се преплъзгват над долните, предна - когато при затваряне на челюстите долните резци минават пред горните, задна - когато при затваряне на челюстите горните резци покриват долните, но между тях има разстояние по-голямо от 2,5 - 3,0 мм и клещоподобна - когато при затваряне на челюстите, горните резци застават върху долните. При редица породи е характерна така наречената булдожа захапка - силна модификация на предната, при която има и черепни изменения. Шия. Костната основа на шията е обособена от седемте шийни прешлена на гръбначния стълб. Трябва да е суха и мускулеста. По дължина е равна на дължината на главата, с изключение при късомуцунестите породи (булдог, боксер). Най-благоприятното поставяне на шията е това, при което нейния ъгъл спрямо земята е около 45 градуса. При възбудено състояние кучето повдига шията нагоре. По този начин се разширява зрителното поле. Когато кучето е изморено поставянето на шията спрямо земята е под ъгъл от 35-40 градуса. Според посочения ъгъл поставянето може да бъде нормално, високо, ниско. За някои породи, без да се приема като отклонение, е нормално шията да е поставена високо или ниско. Върху шята се различават три области: връх (гребен), страни и гърло. Когато шията е къса и дебела с образувани гънки по връхната част, се нарича “претоварена”. Когато по шията има гънки по дължина на гърлото, се нарича “провиснала”. Холка. Костната основа на холката е върховете на двете плешки (лопатки) и бодлестите (вертикалните) израстъци на първите 5-6 гръдни прешлена от гръбначния стълб. Холката трябва да е добре развита и да се откроява като най-висока част от тялото. При преценка се взема под внимание нейната височина, дължина и ширина. Гръб. Добре развитият гръб трябва да е здрав, прав, широк и умерено дълъг. При преценка може да се констатира тесен гръб; дълъг или къс гръб; мек гръб; провиснал (седлест) гръб; изпъкнал (шаранов) гръб. Поясница. Трябва да е широка, къса, леко изпъкнала, замускулена и еластична. Преценя се както гърба. Крупа. Оформена е от тазовите кости и кръстеца. Трябва да е дълга, добре замускулена и с наклон спрямо земята - при повечето породи около 20-30 градуса. За разплодните женски от голямо значение е крупата да бъде и широка. Крупата може да бъде права, свлечена, тясна, къса, плоска, стреховидна. Опашка. Основата на опашката е обособена от последните 20-22 прешлена на гръбначния стълб. Помага при движението на кучето, явява се като кормило и средство за пазене на равновесие. Опашката е своеобразно изразно средство за “настроението” на кучето. При страхуващо се куче тя е отпусната надолу и в повечето случаи - подвита между краката под корема. При възбуда опашката се повдига нагоре, над продължението на гръбната линия. При изразяване на радост кучето размахва опашката си. Опашката е характерен белег за различните породи. Различава се по дължина, форма, поставяне. В отпуснато положение при повечето породи опашката достига до скакателните стави и тази дължина се приема като критерий. За нормално дълга опашка се приема тази, която не преминава по-надолу от средата на метатарзусите. Недопустимо е опашката да се влачи по земята. Според формата опашката може да бъде права, кукоподобна, тирбушоноподобна, сърповидна, кръгообразна (извита над линията на гърба). Според поставянето опашката може да бъде нормално поставена (естествено продължение на гръбната линия), високо поставена, ниско поставена, вдадена (втъкната). Гърди и гръден кош. Гърдите се обособяват от предната част на гръдния кош между двете плешки и рамената. Границите на гръдния кош са: отгоре - холката и гърбът, отдолу - гръдната кост, отпред - пространството между плешките и гърлото, отзад - последните ребра. Гърдите и гръдният кош се преценят по дължина, ширина, дълбочина, обем, форма. По форма гръдният кош може да бъде плосък, пресечено-овален, бъчвоподобен. При почти всички породи кучета е желателно гърдите да бъдат широки, а гръдният кош - дълъг, дълбок и обемист. Преден крайник. Съставен е от плешка, рамо, подрамо, китка, длан (метакарпус) и лапа. Плешката има за костна основа лопатката. Спрямо земята трябва да е под ъгъл около 45 градуса, а нормалният ъгъл между плешката и рамото е 90-100 градуса. При някои породи този ъгъл може да бъде по-голям или по-малък, без това да се отчита като недостатък. Лакетният ъгъл, който се образува между рамото и подрамото (от раменната и подраменните кости) при повечето породи е около 120-130 градуса. Ставите трябва да са широки и обемисти, без нарушаване на естествените контури. Лапите трябва да са стегнати, плътни и компактни. Възглавничките трябва да са твърди, но еластични. Ноктите трябва да са здрави и плътни, насочени към земята. По цвят трябва да съответстват на основната окраска на космената покривка. Най-често срещаните отклонения при предните крайници са: сближеност, раздалеченост, развърнатост, изкривеност, Х-подобна форма, О-подобна форма, неразвитост на ставите, меки метакарпуси, отпуснати лапи, разтворени пръсти и др. Заден крайник. Съставен е от бедро, подбедро, скакателна става, ходило (метатарзус) и лапа. Бедрото трябва да е дълго, с мощна мускулатура и под ъгъл спрямо земята около 80-85 градуса. Колянният ъгъл, който се образува от бедрото и подбедрото (от бедрената и подбедрените кости) при повечето породи е 125-135 градуса. Скакателната става е под ъгъл около 120-125 градуса. Лапите трябва да са закръглени, овални, с прибрани и полусвити пръсти. Възглавничките трябва да са твърди, но еластични. Ноктите трябва да са здрави и плътни, насочени към земята. По цвят трябва да съответстват на основната окраска на космената покривка. Най-често срещаните отклонения при задните крайници са: сближеност на скакателните стави, раздалеченост на скакателните стави, развърнатост, изкривеност, широко поставяне, тясно поставяне, О-подобна форма, саблевидна форма, неразвитост на ставите, меки метатарзуси, отпуснати лапи, разтворени пръсти и др. Тестиси. Преценят се по форма и големина. За разплодните кучета е задължително наличието на двата тестиса в скротума. Структура на космената покривка. При кучето се преценят трите основни типа косми: покривни, осилести и пухови. Покривните косми са разположени в по-голямо количество в областта на шията, гръбначния стълб и крайниците. Те са най-дълги, най-дебели и имат сърцевина. Осилестите косми са по-къси от покривните и по-тънки. Пуховите косми (подкосъмът) са най-къси, най-тънки, без сърцевина и с вълнообразна форма. Тяхната гъстота е най-голяма. Служат като обвивка на тялото, предпазвайки го от охлаждане при ниски външни температури. Съхраняват телесната топлина. Особена група косми, открояваща се от изброените, са осезателните. Разположени са върху главата. Образуват кичурчета над очите, по бузите, по горните устни и под брадата. Космената покривка на кучето се преценя според дължината, здравината, извитостта, гъстотата, преобладаване на съответни видове влакна, окосменост на отделни части и на тялото като цяло и др. Цвят на космената покривка. Цветът на космената покривка при кучетата е разнообразен - от чисто бял до абсолютно черен. Преценя се според изискванията на стандарта на всяка порода. Някои цветове са недопостуми при отделните породи, което е регламентирано в стандарта им (бял цвят за немското овчарско куче, черен цвят за кавказката овчарка и др.). При някои породи (шотландска овчарка - коли) се приема, че кучето е бяло, когато повече от 2/3 от тялото му са такива. При други (акбаш, кувас) бялата космена покривка трябва да покрива цялото тяло, но задължително носната гъба и ръбовете на устните трябва да са тъмно пигментирани. При почти всички породи в стандартите е заложено, че независимо каква е окраската на космената покривка, на главата трябва да има “черна маска” (тъмно пигментирана лицева част).

Провинция Кангал Историята на провинция Кангал се губи в далечното минало. Разположена в Анатолия, тя често се е явявала както гранична на различни самостоятелно обособени държави, така и център на различни заселения. По времето на литийците, с цел да се свърже търговията на Месопотамия с Егейско море, в посока Сивас-Малатия-Диарбъкър е построен път. По-късно, съгласно споразумение между селджуците и византийците, Кангал влиза в границите на селджукските турци. По това време започва и навлизане на туркмени. Предполага се, че те са потомци на тюрко-огузите. Първоначално новозаселилите се туркмени били номади и се занимавали единствено с животновъдство. Постепенно придобиват уседнал начин на живот като се заселват в земите на днешните Химарла, Мисирорен и Хавуз. От време на време възобновявали номадските си привички, но общо взето вече се водели като уседнало население. По времето на Баязид ІІ провинция Кангал влиза в пределите на Османската империя. Има няколко хипотези от къде идва името Кангал. Според някои названието е свързано с разположението на провинцията – в долина, заобиколена от планини под формата на примка, което на турски означава кангал. Според друга хипотеза, две номадски племена решили да сложат край на кървавата вражда помежду си и въвели термина „кан-кал”, който постепенно като произношение се превърнал в кангал. Има и хипотеза, че името идва от диво растение със сив цвят, което се казва кангал и е типично за този регион. Според едно предание първото тюркско номадско племе, заселило се по тези земи, се наричало Кангар. С времето името се трансформирало в Кангал. Климатът в провинция Кангал е типично континентален. Зимата е дълга и студена с обилни снегове. Лятото е горещо и сухо. Животновъдството на Кангал Преобладаващият вид селскостопански животни, който се отглежда, е овцете. В момента броят им е между 100-120 хиляди. Основната порода е разновидност на Аккараман и също е наречена Кангал – на името на провинцията. Кангалската овца е едра. Височината при холката за женските е 70-75 см, а при мъжките – 80-85 см. Теглото на женските е 45-50 кг, а на мъжките 70-80, но има екземпляри, които достигат до 100 кг. Цветът на вълната е мръсно-бял. Често по муцуната, около очите и долната част на крайниците има черни петна. Овцете са без рога, а при кочовете рогатостта е около 5%. Лактационният период е около 150 дни. Млечността е ниска. Кангалската овца спада към тлъстоопашатите породи (в България класифицирани като тлъстозаднести – бел. моя). Лоеното образувание е с тегло между 5 и 8 кг, а върхът на опашката е тънък. Образува извивка под формата на латинската буква „S”. Кучето Кангал Усилено и системно проучвам породата кучета Кангал повече от 3 години и колкото повече информация придобивам, толкова повече нараства възхищението ми от тези забележителни животни. При посещенията си в Турция констатирах и нещо много интересно. В тази държава кинологията е все още на много ниско ниво. Едва от няколко години се правят първите по-сериозни стъпки. В същото време, аз не срещнах турчин, който, чувайки името Кангал, да не отреагира с ентусиазъм: „Е, това е нашето прекрасно куче!” Първата ми информация за породата е от времето 1984-1985 година, когато получих книгата на Дейвид Нелсън: „Акбаш Дог (Белоглаво Куче, бел. моя) – турска порода за семейството и селското стопанство”. За читателя ще кажа, че Дейвид Нелсън е човекът, който пръв извършва сериозни проучвания на турските породи кучета, пазачи на стадата и благодарение на него те се популяризираха в Западния свят. В своята книга за породата Акбаш Нелсън бе отделил малко място и за друга турска порода, наречена от него „Карабаш” (Черноглав, бел. моя). Той беше и един от първите, който ги изнесе от Турция. По-късни износи бяха извършени предимно от семейства от смесен брак – турци с чужденци. Доста кучета попаднаха в САЩ, Великобритания, Германия и някои Скандинавски страни. За съжаление много от тях зад граница започнаха да се отглеждат и развъждат като изложбени животни и домашни любимци – лишени от естествената им среда и предназначение на пазачи. Първите сериозни проучвания на служебните качества на турските породи кучета бяха извършени от Джефри Грийн и Роджър Копинджър. Много фермери започнаха да използват тези кучета и за кратко време се получиха резултати за същността на Акбаша и Карабаша. Данните бяха поместени в редица научни съобщения, включително и няколко докторски дисертации. Своевеременно, името Карабаш постепенно беше изместено от много по-правилното Кангал, защото именно Кангала беше наречен от Д. Нелсън Карабаш. При проведения в последствие в Турция симпозиум за възстановяване и защита на местните породи кучета Кангал беше окончателно наложен като име и същевременно беше отхвърлено обобщаващото Анадолска овчарка. Според някои предания историята на кангалското овчарско куче се свързва с времето на Вавилон и Асирия. Дедите на тази порода са използвани за бой с тигри и лъвове, а така също и като бойни кучета в армията. Друго предание разказва, че един от наследниците на индийския престол подарил на османския падишах Султан Явуз Селим куче, което с лекота побеждавало лъвове. При завръщането си от източния поход, когато султана достигнал покрайнините на Деликташ в провинция Кангал, констатирал, че кучето се изгубило. Въпреки старателното издирване, то не било намерено. В последствие в този район започнали да се срещат големи и страшни кучета, за които предполагали, че са потомци на изгубеното куче на султана. През 17 век по време на своите пътешествия Евлия Челеби описва тези кучета като грамадни и силни като лъвове. От най-древни времена до настоящия момент кангалското овчарско куче е запазило своята автентичност както по отношение на екстериора, така и по отношение на ползователните си качества. Причината е, че то живее и се развъжда в строго затворен ареал и никога не е отглеждано в условия различни от тези, за които е селекционирано – да бъде с овцете и да ги охранява. Предполага се, че в момента кангалското овчарско куче е единствената порода, която може да се справи в единоборство с вълк. След такава победа в продължение на няколко дни кучето едва се държи на краката си от умора. Ако по него има рани, те са предимно разкъсвания от ноктите на вълка. Такива рани се получават най-често, ако кучето не е впило зъбите си в шията на вълка, а в неговия корем. Когато Кангалското овчарско куче преследва вълка, при настигането му се стреми да го удари с гърдите си странично или в задната част. В резултат на голямата скорост двете животни се изтъркулват на земята, като всяко се стреми да се изправи колкото може по-бързо. Ако вълкът се изправи пръв, той се стреми да избяга. Ако първо се изправи кучето, то се нахвърля върху вълка и започва борба на живот и смърт. Когато вълкът вече е убит, кучето стои разкрачено над него, диша дълбоко и внимателно наблюдава трупа, Ако долови и най-малък признак на живот, яростно захапва вълка отново и продължава с настървение да хапе и разклаща глава. В такъв момент агресивността на кучето нараства и то не допуска до себе си и жертвата дори и своя стопанин. След около 3-4 часа кучето се успокоява емоционално и едва тогава избиват признаците на умора. По случай победата над вълка се коли овен, а на кучето се дава тлъстата лоена опашка. Името на такова куче започва да се разнася като легенда. Кангалското овчарско куче е предано на своя стопанин и изключително привързано към семейството му. Когато е със стадото то изпълнява задълженията си на пазач и нищо не е в състояние да го отклони от поверените му животни освен появата на хищник или човек, който се приема като потенциален враг. Кангалско овчарско куче трябва да притежава следните качества: умът му да е над средното ниво, да не изневерява по никакъв повод на стопанина си или на стадото, да се отнася със заинтересованост към своите задължения, към чужди хора да реагира с лаене и евентуално нападение, да е силно и издържливо, да е в състояние да развива такава скорост, че да може да настигне бягащо хищно животно. Стандарт на породата: Глава: Черепът е голям, но пропорционален спрямо тялото. Между ушите е широк и леко изпъкнал. Преходът между мозъчната и лицевата част не е изразен рязко. Муцуната е по-къса от мозъчната част, леко притъпена, погледната от страни има формата на правоъгълник. Носната гъба е черна. Устните са с черен ръб, плътно прилепнали около челюстите, без да са провиснали. Захапката е ножицоподобна. Всички зъби трябва да са налични. Очите спрямо черепа са малки и кръгли. Цветът им е от златисто-жълт до кафяв. Погледът е жив и благороден. Ушите са средно големи, високо поставени, висящи, с форма на триъгълник, прилепнали към главата. Главата между ушите и по тяхната дължина, около очите и по дължина на муцуната е черно пигментирана. От там идва и названието на породата карабаш – черноглав. Шия: Не много наклонена, мускулеста, средно дълга, с дебела кожа. Гръден кош: Погледнат отпред, наподобява гърдите на лъв. В предната си част е по-широк от задната. Погледнат отстрани е дълбок и дълъг. Гръдната кост леко се спуска под линията на лактите. Рамената са мускулести. Тяло: Като цяло е силно и мускулесто, без следи от затлъстяване. Гръбната линия е леко издадена в областта на поясницата. Коремът е умерено прибран, без да е провиснал или хлътнал. Крайници: Както предните, така и задните крайници са силни, здрави и мускулести. Предните лапи са по-широки от задните. Ноктите са къси, черно пигментирани. Опашка: Поставена високо, достигаща на дължина до скакателните стави или малко под тях. Леко подвита на върха. При възбудено състояние на кучето, особено при мъжките – се вдига високо над гърба под формата на дъга. Космена покривка: Средно дълга, гъста, плътна и дебела, с добре развит подкосъм. Цветът е сиво-стоманен, възможно е леко да клони към жълтеникав, но не и жълт. Други разновидности не са допустими. Понякога на гърдите отпред е възможно да има бяло петно. Тегло: Женски – 41-59 кг. Мъжки – 50-65 кг. Височина при холката: Женски – 71-79 см. Мъжки – 74-81 см. Биологически особености: Разгонването при Кангалското овчарско куче е предимно през пролетта и лятото, като за пръв път настъпва на около 13-14 месечна възраст. Половата зрелост настъпва на 22-24 месеца. Половият акт със специфичното заклещване трае около 20 минути. Оплодяемостта зависи от условията на отглеждане и нивото на хранене и се движи в границите между 64% и 94%. Бремеността продължава около 63 дни, а броят на родените е 7-8. Броят на мъртвородените се движи от 2% до 14%. Преживяемостта от 15-ия ден след раждането до една годишна възраст е около 75-85%. Теглото на новороденото кученце е около 550 гр, а на едногодишното – 35-40 кг. Интензивното наддаване на тегло е между 6-ия и 12-ия месец след раждането. Хранене: През първия месец след заплождането храненето на бъдещата майка е типичното до момента. След 40-ия ден от бремеността количеството на дажбата се увеличава с около 10%, а в остатъка до раждането, увеличението достига до 50%. Тъй като нарастващите зародиши притискат стомаха, при еднократно ядене не е възможно да се поеме необходимото количество храна. Поради тази причина увеличаването на дажбата се разпределя равномерно в 3 до 4 хранения в рамките на деня. Зародишът се развива най-интензивно в последните 20-25 дни преди раждането. Напълно нормално е, особено при многоплодните майки, през последните 7-8 дни преди раждането апетитът да намалее и дори да изчезне напълно. В такива случай женската не трябва да бъде насилвана да поема храна, но трябва да й се предоставят вкусни за нея продукти (черен дроб, отбрани парчета месо и др.), за да поддържа необходимия хранителен баланс. Задължително на нейно разположение постоянно трябва да има чиста питейна вода. След раждането кърмаческия период продължава около 42-45 дни, като първите 3 до 5 дни се отделя коластра. Лактационната крива нараства до 35-ия ден, след което количеството на отделеното мляко започва да намалява. Най-късно от 21-ия до 25-ия ден след раждането кученцата трябва да започнат да се подхранват допълнително. Примерна дажба за подрастващи кученца Кангал: Подрастващите кученца се нуждаят и от специален температурен режим на отглеждане: Възрастното куче се храни един път на ден, като количеството на дажбата трябва да е около 2 кг, но зависи от едрината, възрастта и натоварването. Не по-малко 1/3 от порциона на кучето трябва да включва прясно, сурово месо. Останалата част от храната може да е комбинация от зеленчуци и зърнени култури. Зърнените култури (най-често ечемичено брашно) се дават смлени и запарени с гореща вода. В тази каша се добавя около 25-30 грама нарязано сурово месо. На всеки 2-3 дни на кучето се дава полусварена кост с остатъци от месо по нея. Примерна дажба за възрастно куче Кангал: Горната дажба се дава предимно във ферми, където се отглеждат много кучета. Посочената смес се разбърква с бульон от месо или прясно мляко в количества: Кучета, които работят (охраняват стадото) се осигуряват с вкусна, лесно смилаема и високоенергична храна. Овчарите в Турция съветват 1/3 от дажбата да се дава сутрин преди излизане на стадото, а остатъкът – вечер, след като работният ден е свършил. Това, което те съветват да се дава на работещото куче е: 750-800 гр месо, 400 гр зеленчуци, 200-250 гр овесено брашно, 200 гр царевично брашно, 450 гр ечемичено брашно и сол – около 3 гр. Статут на Овчарското Куче Кангал От няколко години опека над породата Кангал е поело правителството на Турция и няколко водещи животновъдни института и центъра. В момента на практика е невъзможно куче от тази порода да бъде изнесено извън пределите на страната. Ако все пак се преодолеят всички трудности, то собственикът чужденец се задължава да подпише декларация, че няма да използва придобитото куче за кръстосване с други породи и ще се старае да го отглежда в условия възможно най-близки до естествената му среда. Турците оцениха това свое народно богатство. В момента правят всичко възможно да увеличат поголовието и да подобрят качеството на кучетата Кангал. Извършват се мащабни изследвания – като се започне от проучване на работата в естествени условия, извършване на обширни екстериорни измерения, проучване на поведенческите реакции, изследване на кръвно-груповия полиморфизъм. В момента Кангалът в Турция е на път да измести по служебни качества сродниците си, попаднали зад граница отпреди 15-20 години. Една от основните причини е, че развъждането на тази порода на Запад се комерсиализира и облече в блясъка на шоуто, докато в родината това прекрасно животно нито за миг не е излязло от естествената си среда - суровия климат, овчаря и неговото семейство, овцете и хищниците. Забележка: За написването на тази статия са използвани материали от книгите на Орхан Ялмаз „Кангалското куче” и Бозкирин Гьозчюзю „Турското Овчарско Куче Кангал”. Голяма част от информацията е получена директно от мене при разговорите ми с турски граждани, а така също и от колежката ми Еврен Кобан, която извършваше проучвания върху кръвно-груповия полиморфизъм на кучетата Кангал и на местните породи овце в Турция.

В предишни свои публикации съм писал, че голяма част от наричащите себе си ”познавачи” на немското овчарско куче, дават оценка на породността му единствено, изхождайки от неговите външни форми. В повечето случаи мотивацията на тази категория ”експерти”се базира предимно на личното им виждане и разбиране за красота, без да е подчинена на общовалидни природни закономерности. В следващите редове засягам въпроса за екстериорния облик на немското овчарско куче, изхождайки от темата за строежа на произволната абстрактна форма и принципите, които я определят. Първият основен принцип е ”принципът за деление на цялото в равни отношения”. Това е сечение на цялото на две равни части. Всеки човек може да определи средата на едно цяло по простата причина, че човешкото око е настроено да преценя равновесието. На този принцип съответстват формите, чиито части са в някаква симетричност. Тези форми имат равенство между частите си, поставящо ги в равновесие една спрямо друга. По този начин се създава впечатлението за завършена статичност. Хармонията на произволните форми не може да се изчерпи с първия принцип. Причината е, че формата е предназначена да извършва някаква работа, което изисква тя да се движи. Принципът за деление на цялото в равнината е валиден за статични форми, имащи хармония помежду си, но стоящи неподвижно в пространството. Това навежда на мисълта, че би трябвало да има друг принцип, който да корелира с хармонията на форми, които са в движение. Такъв Втори основен принципе ”принципът за деление на отрязъка в среднохармонично отношение” Този принцип носи още названието ”Златно сечение”. На него съответства деление на отрязъка в особено отношение, което се характеризира с необичайно свойство на частите. Макар и неравни помежду си, те образуват парадоксално равновесие между своите съставни, възникнало в резултат на необичайна пропорция. Не случайно още в епохата на Ренесанса хората наричат тази пропорция ”Божествена”. Асиметричността на отделните части при известно съотношение е способна да даде завършена хармония. Отговор на въпроса, какво е това число което изразява ”Златното сечение” дава древногръцкия геометър Евклид (306-283 г. пр. Р. Хр.) в своя труд ”Начала”, превърнал се в основа на съвременната геометрия. Първоначално Евклид говори за ”деление на отрязъка в среднохармонично отношение.” Отрязък се нарича разделението в среднохармонично отношение, ако неговата по-голяма част се отнася към по-малката така, както целия отрязък се отнася към своята по-голяма част. Това твърдение създава пропорцията 1:Х = Х:(1-Х) (рис. 1): На положителния корен на координатното уравнение съответства всяка произволна точка от координатата. Обикновено се използва неговата приблизителност на значението 0,618 за дължината на по-голямата част от отрязъка, спрямо 0,382 за дължината на малката част. Разделеният в такова съотношение отрязък се характеризира с особена съразмерност на своите три части – малка, голяма и цяла, които се възприемат от човешкото око като вътрешна уравновесеност. През епохата на Възраждането тази тема става обект на проучвания от страна на францисканския монах Лука Пачоли ди Борго. Своите разсъждения Пачоли представя в книгата си ”Божествената пропорция” (La Proportia Divina), където описва 12 свойства на пропорцията, явяващи се ”естетически закон на природата и чувствата”. В последствие Леонардо да Винчи илюстрира книгата и я преименува от ”Божествена пропорция” на ”Златно сечение” (Sectio Aureo). Хармонията се явява баланс между структура и функция и посредством златното сечение установява връзка между тях. Разглеждана в причинно-следствен аспект тази връзка се изразява чрез общоизвестната формула: структурата определя функцията. Несъвършената структура не обезпечава пълноценна функция. Тогава, усъвършенствайки формата по принципа на златното сечение, селекционерът усъвършенства и нейната функция, повишава надеждността на структурното функциониране. В условията на чистопородното развъждане на кучето човекът е този, който създава нови или усъвършенства стари породи, целейки да създаде животни с най-подходящо приложение. Селекционерът се намесва в морфологията на кучето, моделирайки го според собствените се желания. Изхождайки от позициите на златното сечение, се стига до извода, че при немското овчарско куче всички форми трябва да са перфектно издържани. Първият тип немско овчарско куче, на който искам да се спра е така нареченият ”спокоен тип”. Кучетата изглеждат спокойни, с нормална извитост (напрегнатост) на гръбната линия, не особено издадена предна част на гърдите, леко удължен формбт на тялото, съответстващ на общата пропорционалност (рис. 2). Кучетата от този тип бързо стават широкотели: компенсаторните възможности на белите дробове се увеличават за сметка на широкия гръден кош. Това може да доведе до изразена странична постановка на предните крайници, а оттам – и до неикономичност на движенията. Метакарпусите са предразположени към отслабване (мекота), което от своя страна довежда до бърза изморяемост на кучето по време на движение. Вторият екстериорен тип, имащ стойност при селекцията на немското овчарско куче е така наречения ”пренапрегнат тип”. При тези кучета има увеличение на ъгъла между рамото и лопатката, тъй като, подобно на горния тип, лакетния ъгъл продължава да е разположен на нивото на гръдната кост. Това води до скъсяване крачката на предните крайници и за да бъде компенсирано, е необходимо ”израстване” на подрамото. Кучетата изглеждат със скъсен формбт за сметка на увеличена височина. Гръдната кост е издадена в предната си част и с характерна, не типична извитост. Това от своя страна довежда да по-голяма овалност на ресорните ребра, излишна наклоненост (извитост) на гръбната линия, скъсеност но формбта, увеличение на височината при холката, неикономичност на движенията (рис. 3). Третият тип немско овчарско куче, който доближава неговите представители до ”Златната среда”, е така наречения ”напрегнат тип”. Този тип кучета са със среден ръст, нормална удълженост на тялото, умерено извита предна част на гръдната кост. Този тип кучета не изглеждат нито приземни, нито дългокраки, с оптимална заъгленост на ставите. При движение долната част на крайниците се придържа към средната линия. Крачката е плавна, дълга и икономична. Изхождайки от позицията на овалната форма, еталон за критериите на ”Златното сечение”, разгледаните три типа немски овчарски кучета, са базата върху която трябва да се води селекцията с породата.

КИНЕМАТИКА НА НЕМСКОТО ОВЧАРСКО КУЧЕ, Особености, свързани с екстериора Безспорна истина е, че най-популярната порода в света е немското овчарско куче. Повече от сто години плеяда от кинолози, развъдчици и обикновени любители, работят по усъвършенстване на нейните ползователни способности и външни форми. От времето на нейното създаване до настоящия момент, кучето претърпява редица телесни метаморфози. От типично удълженото тяло с почти хоризонтален контур поетапно се премина през различни форми, до получаването на куче с висока предница, напрегната (извита) гръбна линия, издадени в предната част гърди (гръдна кост), изразена холка и силно подчертани ставни ъгли, особено на задните крайници. Всички тези промени са извършвани и продължават да се извършват в рамките на един и същи стандарт, заложен още от ”бащата” на породата Макс Емил Фридрих фон Щефаниц. В най-общ смисъл кучето представлява комплекс от два сънапрегнати един спрямо друг механизма – гръбначния стълб и гръдната кост. Общата напрегнатост между тях се осъществява посредством първите 9 двойки ребра, които ги свързват. Надлъжната ос на така оформения овал се намира в точките на пресичане на двете прави (1) и (2) едната от които преминава през раменно-лопатъчната ъгъл, а другата – през лакетната става. Нарушаването на принципа на двете хоризонтали е най-типичната характеристика на немските овчарски кучета, при които има разминаване в равнината на разположение на раменнолопатъчната става и тазобедрената става. Това е случай на ниска предна постановка, при която предните крайници се натоварват неравномерно, походката е неикономична, променен е баланса на опорните и оттласкващите точки на тялото. За характерен недостатък се приема, когато при немското овчарско куче тазобедрените стави са разположени по-високо от раменнолопатъчните, а коленните стави – по-ниско от лакетните. При такива кучета задните крайници са прекалено присвити в коленете, за да се компенсира излишната дължина на подбедрата. В същото време бедрата са къси и отвесно поставени. (рис. 1) При правилен строеж на задните крайници бедрото е дълго и перпендикулярно на тазовите кости. Тазобедрените стави могат да са на една равнина с раменнолопатъчните. Кучетата са съвсем леко приклекнали, а движенията са плавни и свободни. Когато тазобедрените стави са разположени по-високо от раменнолопатъчните, а коленните – по-ниско от лакетните, задните крайници са прекалено присвити. При поставяне в екстериорна позиция такова куче ще изглежда с висока предница и с изразена приклекналост. Постановката на задните крайници е саблиста, а тазобедрените стави – сближени помежду си. Движението в тръс ще бъде сковано и лишено от мекотата (плавността), която е негова характерна особеност. Кръстецът ще се издига над холката в резултат на неправилното тласъци отзад напред. Ще се опитам да отговаря на въпроса защо наистина в рамките на един и същ, непроменен повече от век стандарт, се наблюдава такава трансформация в екстериора на немското овчарско куче (рис. 2). Ще се върна отново към двете сънапрегнати една спрямо друг анатомични части в скелета на немското овчарско куче – гръбначния стълб и гръдната кост. Ще разгледам случая, когато гръдната кост е слабо извита, а ребрата са почти отвесно спрямо нея и гръбначния стълб (рис 3). При такъв строеж възможностите за размах в движенията са ограничени, ребрата губят от еластичността си, надлъжната горна линия е вдадена в областта на гърба. На лице е първия недостатък на стария тип немско овчарско куче – отслабване на гърба в процеса на натоварване и стареене на животното. Ако на гръдната кост се предаде по-голяма извитост в нейната предна и долна част, предните двойки ребра също ще променят формата си и ще започнат да изпълняват ролята на ресори. Такава конструкция на гръдния кош позволява на немското овчарско куче да смекчи амортизацията на предната част на гърба в момента на приземяване (стъпване с предните крайници) и същевременно дава възможност да се увеличи значително раменния ъгъл за сметка на силно издадената напред гръдна кост. Такава форма на гръдния кош позволява да се предаде част от напрежението по време на движение и върху поясницата, която в резултат на своята еластичност допълнително придава известна пружинираност на придвижването (рис. 4). Измененията в екстериорна на немското овчарско куче, на които съм свидетел повече от 30 години, се дължи преди всичко на модификационната изменчивост на гръдния кош и всички съпътстващи го преобразования – голяма извитост на долната и предна част на гръдната кост, и двустранно наклонените двойки ресорни ребра. Игнорирането дори и на един от тези показатели прави немското овчарско куче непълноценно както по отношение на неговата кинематика, така и в екстериорния му облик като цяло. Познаването на законите на механиката и умелото им прилагане в кинологията, довежда да формиране на едно добре сложено куче с оптимален размах на крайниците при движение, издръжливо не само на дълъг пробег, но и на натоварвания от различно физическо естество.

със съкращения: 1. Развитие на науката за поведението. Опитите да се разберат кои са движещите сили, определящи поведението на животните датират от дълбока древност. Разбиранията за психиката се изграждали на базата на различните философски възгледи за материята и душата. Талес (ок. 624-547 г. пр. Хр.) възприема душата като частица от общата субстанция на света. Питагорейците (Питагор ок. 580-500 г. пр. Хр.) Алкмеон Кротонски, Архита Тарентски, Епихарм, Симий, Тимей Локрийски, Филолай и др., твърдят, че в основата на чувствените неща лежи числото. Те са първите, които правят опит да открият зависимост на чувствените впечатления от измененията на физическите величини. Според Алкмеон главният мозък е орган на психиката. Психическите явления са зависими от физическите въздействия и от вътрешните органически фактори. Парменид Елейски (ок. 540-450 г. пр. Хр.) твърди, че психическото е смесица от различни елементи. Хераклит (530-470 г. пр. Хр.), приемайки трите основни елемента - вода, въздух и огън като изграждащи света, развива тезата, че психиката се ражда от водното начало на организма. Анаксагор (500-428 г. пр. Хр.) определя ума като организатор на тялото и като степен на телесно съвършенство. Сократ (469-339 г. пр. Хр.) издига тезата за разума като всемогъщ двигател на поведението. За Демокрит (ок. 460-340 г. пр. Хр.) душата е телесна, тя е свойство на материята. Той саздава теория за усещанията. Според Платон (427-348 г. пр. Хр.) водещото начало в поведението на животните е тяхното влечение. В книгата си “За душата” Аристотел (384-322 г. пр. Хр.) обяснява своето схващане за нея. Дъбът и щраусът имат psyche (душа), така както маймуните и хората. Човешката душа е безсмъртна и е въплъщение на божествения дух. За разлика от човека животните имат смъртна душа, но притежават и разум, който управлява поведението им. Душата е тази, която кара тялото да работи. Тя е мрежа от енергия, способности и дарби. Според Аристотел разумът и душата са съсредоточени в сърцето. Епикур (342-270 г. пр. Хр.) приема наличието на духовно начало у животните, а Лукреций (99-55 г. пр. Хр.) изказва хипотезата, че целесъобразните действия на животните са резултат от своеобразен естествен отбор. Гален (129-199) разширява предложената от Хипократ (460-377 г. пр. Хр.) класификация на темпераментите и поставя началото на учението за съзнанието. Неговото обяснение на нервно-психическата дейност се свежда до “пневма”-та. Стоиците, в чиито традиции е възпитаван Гален, различават “психическа” и “растителна” пневма. При Гален психическата пневма се разграничава на “периферна” и “централна”, която непрекъснато се движи из мозъка. Въздействието върху органите на чувствата изменя състоянието на психическата пневма. Телесното изменение, предполагащо “психичност” на органа започва да се разпознава чрез душата, която също е разновидност на пневмата. Според немския историк на психологията от ХIХ в., Зибек (по Ярошевский, 1985), “разпознаването” в учението на Гален е нещо, което стои близо до съвременното понятие за съзнанието. Плотин (ок. 203 - ок. 269) и Августин (354-430) излагат своята теория за наличието на заложен в душата опит. По този начин те слагат началото на интроспекционизма в разглеждането на психиката. Старобългарският книжовник Йоан Екзарх (ок. нач. на II пол. на IХ в. - III десетилетие на Х в.) развива своите мисли в произведението си “Шестоднев”: “А те (сетивата, бел. на авт.) служат на ума като робини и му препращат, според както всяко едно има естествено устройство, уредба и сила за добро избиране или свойство за избягване. ...онова, което окото възприема с гледане или ухото със слушане, или ноздрите със силата на мириса, ...или осезанието с похващане, кое да е качество, всяко от сетивата го открива и раболепно съобщава на ума ... за да получи от него ново ... разделно и полезно нареждане. (многоточията са поставени за намаляване обема на текста, бел. на авт.) Видният теолог Тома Аквински (1225-1247) посочва три вида способности - растителни, животински, човешки. Един от основателите на експерименталния метод е бележитият философ Франсис Бейкън (1561-1626). Той застъпва опитното, експерименталното познание. Разработва нова методология на познание - индукцията - движение на мисълта от опита към ума. Тезата, че средата играе активна роля в детерминацията на поведението се прокарва за пръв път от Рене Декарт (1596-1650). Той отхвърля идеята на Аристотел за душата или разума като нещо, което одухотворява тялото. Душата и тялото съществуват отделно. Декарт създава “методът на съмнението”, който се свежда до следните постулати: - да се приемат само безусловни истини; - да се разделят трудностите на малко части, за да се преодоляват по-лесно; - мислите да се подреждат по такъв начин, че да се движат в посока от простото към сложното; - трябва да има увереност, че всичко е взето предвид. Отличителният белег във философията на Декарт е пълното разделяне на съзнание от тяло. Според него “хората са мислещи същества, прикачени към тела. Поради това душата е безсмъртна”. Мисълта и душата са безтелесни, но взаимодействат с механизмите на тялото посредством специален орган (епифизата, бел. на авт.), разположен дълбоко в мозъка. Декарт избира тази жлеза по две причини. Първо, за разлика от всички други чифтни структури на мозъка, тази жлеза няма дубликат. Така тя обединява всички мисловни процеси. Второ, епифизата съществува само у човека и отсъства в мозъка на животните. И по двата пункта Декарт допуска груба грешка, тъй като в мозъка има и други нечифтни структури, а самата епифиза е налична в мозъка и на животните. Според Декарт писъците, с които опитните животни изразявали болката си не са нищо по-различно от скърцането на несмазана машина. Според Спиноза (1632-1677) тялото и душата не могат да си взаимодействат. Техните функции са определят от външни причини. Спиноза създава теория за афектите и страстите, влечението и желанието. Посочва три степени на знанията - чувствени, априорни и висши, получени чрез интуицията. Лайбниц (1646-1716) за пръв път издига тезата за безсъзнателната психика. От времето на Средновековната мисъл през XVIII век съществена роля за развитието на зоопсихологията има Жорж Луи Леклерк Бюфон (1707-1788), според когото на животните са присъщи различни форми на психична дейност. Бюфон предполага, че животните са надарени с възприятия, които в някои случаи са по-съвършени от тези на човека. Според него действията на животните имат рефлекторен характер. Правейки опит да разграничи психиката на човека от тази на животните, Бюфон посочва основното различие - животните нямат представа нито за своето минало, нито за бъдещето си. Ученият подлага на критика антропоморфизирането (очовечаването) на животните. Макар и със задълбочени за времето си проучвания, Бюфон не предлага описание на тези форми на поведение, които могат да се отнесат към проявяването на разсъдъчна дейност. Въпреки това, той отбелязва, че някои животни са по-умни от други. Кондиляк (1715-1780) разглежда инстинктите като проява на елементарен ум. Според него действията, извършвани с помощта на елементарен ум се превръщат в инстинкти. Леруа (1723-1789) развива тезата, че инстинктът при животните е въплъщение на техните нужди и може да бъде разгадан чрез проучване на начина им на живот. Според него инстинктът на животните постепенно се въздига до ум. Изхождайки от устройството и функциите на нервната система, Ламарк (1744-1829) развива теорията, че инстинктът е наклонност, водеща и предизвикваща усещания на основата на възникнали потребности и извършване на действия без участие на мисъл и воля. Под инстинктивно поведение Ламарк разбира естествените реакции под въздействието на околната среда, създадени в процеса на еволюцията. Отделя много време за проучване строежа и функциите на нервната система, прави характеристика на основните черти на поведението на животните и на човека. В своя подход за разглеждане въпросите на психологията Ламарк въвежда редица определения, които изпреварват някои от идеите на последвалата физиологическа мисъл. Фридрих Кювие (1773-1838), брат на известния естествоизпитател Жорж Кювие (1769-1832), събира значителни факти по отношение на поведението на животните. Като отговорник на зоопарка в парижката ботаническа градина провежда широки изследвания. Чрез методите на сравнителната анатомия и поведение, достига до извода, че най-примитивно е поведението на гризачите, а най-сложно - на маймуните. Кучето, коня и слона заемат междинно положение. Кювие прави опит да установи къде е границата между инстинкта и ума на животното. Своите експерименти провежда с бобри. В резултат на проведените наблюдения констатациите му са, че инстинктът е шаблонен и неизменен. Той е вроден акт на поведение. За разлика от него умът на животното зависи от индивидуалния опит. В книгата на книгите - Бибилията, на животните се приписва чувство на страх (Иов 36:33), чувство на благодарност (Исая 1:3), болка и страдание (Римляни 8:22). Законодателството на Моисей е пропито с хуманни наставления за запазване живота на животните. Те също носят божието дихание и душата им е свята. Според Бибилията душата на животното е в кръвта (Второзаконие 12:23) и тя не трябва да се яде. Известният немски зоолог и природоизпитател Алфред Едмунт Брем (1829-1884) е първият учен, който в систематизирана и научно обоснована форма поднася в своите трудове данни за наличието на чувства у животните и за проявата на характер. В своите разработки Брем изхожда от факта как светът се възприема от хората и развива тезата, че тази форма на възприятие е присъща и за животните. Според него на животните са присъщи качествата жестокост, подлост, страдане, приятелство, любов, мислене, прозорливост и др. Тази форма на описание, пречупена през човешкия поглед, обособява в зоопсихологията самостоятелен клон, наречен антропоморфизъм. Антагонистичен на него, който в продължения на десетилетия се поддържа от редица учени е клонът, наречен механицизъм. Според механицизтите животните не са нищо повече от безчуствени живи машини, с които може да се прави всичко, каквото хората пожелаят. През 1872 г. излиза от печат книгата на Чарлз Дарвин (1809-1882) “Изразяване на емоциите при човека и животните”. Според основоположника на еволюционната теория, животните притежават памет, въображение и интелект. Руският лекар Паргамин (1899) провежда множество изследвания, които му дават основание да направи констатацията, че животните притежават способността да извършват осъзнати действия. Ернст Касирер (1874-1945) (Cassirer, 1951) отбелязва, че трябва да се прави разлика между понятието “знак” и понятието “символ”. В поведението на животните се открива комплексна система от знаци и сигнали. Касирер набляга на факта, че кучето разграничава модулациите на човешкия глас и реагира на най-малката промяна в поведението на своя стопанин. Инетересен е примера, който ученият посочва, базирайки се на разказа на психолога д-р Фунгст: Един военен имал куче, което го придружавало по време на разходките му. Когато стопанинът се подготвял за излизане, кучето ставало възбудено и демонстрирало радост. Веднаж майорът решава да направи малък експеримент. Правейки се, че ще излиза, той взема бастуна си, извършва обичайната подготовка, но за негова изненада кучето остава на място. След поредица от наблюдения д-р Фунгст намира отговора на тази загадка. В стаята на майора има бюро, на което в едно от чекмеджетата има документи. Винаги преди излизане той дръпвал дръжката, за да се увери дали чекмеджето е заключено. В случая, в който военният симулирал излизане за разходка, не проверил чекмеджето дали е заключено (защото действително нямал намерение да излиза), а именно звукът от дръжката на чекмеджето бил сигналът за разходка и без него кучето не реагирало. Касирер отбелязва, че символите не могат да бъдат сведени до прости сигнали. Сигналът е част от физическия свят на съществуването, докато символът е част от човешкия свят. Разсъждавайки в същия дух, ученият достига до “най-проблематичния” според него въпрос. Въпросът за “разумността на животните, който е една от големите загадки на антропологичната философия”. Цитирайки десетки зоопсихолози, работили в различни периоди от време и достигнали до противоречиви констатации относно въпроса имат ли разум животните, Касирер заключва, че висшите животни са в състояние да решат доста сложни проблеми и че тези решения не се проявяват просто по един механичен начин, като резултат от проби и грешки. Основателят на аналитичната психология Карл Густав Юнг (1875-1961) в един от своите трудове пише: “... Досега никой разумен човек не се е усъмнил в наличието на психични процеси при кучето, въпреки че, доколкото знаем, никое куче не е осъзнавало психичното си съдържание”(Jung, 1954). Юнг продължава в своята автобиография (превод на български - 1994): “Обичах всички топлокръвни животни, защото са ни близкородствени и защото споделят нашето невежество. Обичах ги, защото мисля, че имат душа като нашата и разбират инстинктивно като нас. Мисля, че като нас изживяват радост и скръб, любов и омраза, глад и жажда, страх и доверие ...” В първата четвъртина на XX век Иван Петрович Павлов (1849-1936) внася значителен поврат в зоопсихологията. Създател и привърженик на физиологичната школа, ученият води яростна борба против антропоморфизирането на животните. Стремежът му е да докаже, че всички процеси, свързани с тяхното поведение са резултат на сложни нервно-хормонални действия, продукт на Централната нервна система и Висшата нервна дейност. Павлов разработва обективен физиологичен научен метод за изучаване функциите на мозъка, а от там и на поведението на животните. Тази класическа и днес разработка остава в научните среди под названието “метод на условните рефлекси”. Методиката на Павлов има своята висока научна стойност. Тя е основополагаща в дейността на всички следващи поколения зоопсихолози, дресьори и всякакъв вид специалисти, работещи в сферата на животинското царство. Най-големият недостатък не на методиката на Павлов, а на тези, които първоначално започват да я използват, е възприемането само на една част от нея. Десетки специалисти, занимаващи се с обучение на животни, в това число и кучета, подхождат чисто механически. Те изопачават учението на видния физиолог, че животното е “комплекс от сложни и разнообразни рефлекси” и нищо повече. Тази форма на отношение към дългогодишните проучвания на Павлов в последствие става причина върху авторитета му да падне известна сянка. Но при внимателно запознаване с неговите трудове е видно, че той никога не е отричал възможността за проява на мислене при животните. Това мислене, обаче, трябва да намери своето физиологично обяснение, а да не се изхожда от субективните човешки представи. Павлов никога не е възприемал животните единствено като примитивни механизми, които реагират само на различни видове дразнители. Физиологичният метод при изследването на поведението на животните позволява да се извършат редица големи открития. Същевременно Павлов не успява да предостави пълен отговор на въпросите, касаещи сложните взаимоотношения между организмите в природата. Това е причината на основата на старата зоопсихология да се обособи нов клон в изучаването на животинското поведение - етологията (от гр. ethos - нрав, поведение, logos - наука). За разлика от старите зоопсихолози и физиолози, които изучават поведението на животните единствено в лабораторни условия (на тази база се развива и друг клон в изучаване поведението - бихейвиоризъм, от англ. behaviour - поведение; създател на бихейвиористичната школа е Джон Бродъс Уотсън (Watson 1878-1958) професор от университета “Джон Хопкинс” в САЩ), етолозите провеждат своите експерименти върху животни, намиращи се в своята естествена среда, в групата на себеподобните си. Етолозите изучават зараждането и обособяването на различните форми на поведение в процеса на развитие на съответното животно - от момента на неговото раждане, до смъртта. Неотменна част от тяхната дейност е отчитане влиянието на околната среда с цялото нейно разнообразие и наличие на редица допълнителни фактори. За основатели на съвременната етология се приемат Хайнрод и Уйтман (Heinroth и Whitman 1919), макар че като термин думата е използвана още от френските енциклопедисти Бюфон през 1707 г., Кювие през 1773 г., Ламарк през 1809 г, а по-късно от Дженингс (Jennings) през 1906 г. и Доло (Dollo) през 1909 г. Хайнрод и Уйтман установяват, че стереотипните реакции на птиците може да се използват за таксономичен критерий при филогенетичната им класификация по подобие на сравнителната анатомия, която използва морфологичните признаци. Романес (Romanes, 1882), развива своите възгледи в труда си “Умствени възможности на животните”. На базата на сравнителната психология Romanes приписва на животните качества като разум, ревност, срам и др. През 1894 г. в книгата си “Въведение в сравнителната психология” Морган (Morgan) отрича твърденията на Романес, формулирайки следното правило: “В никакъв случай ние не можем да си представим каквото и да е действие като резултат на проявяване на по-високи психически способности, ако то може да бъде обяснено като резултат на проявяване на способности, намиращи се на по-ниско ниво в психологическата скˆла”. Този прекалено скептичен подход към поведението на животните стои в основата на бихейвиористката школа в зоопсихологията. Основателят на бихейвиоризма Уотсън (Watson, 1913), а също и неговите последователи считат, че психологията изучава поведението самò по себе си, а не като проява на психическа дейност. По думите на проф. Александров (1996) бихейвиоризмът е “психология, която освобождава от своя предмет психиката, но запазва в себе си нейната фундаментална основа - стимулно организираната среда”. В своите крайни форми бихейвиоризмът отрича всички влияния на вътрешните процеси при обяснение на поведението. Тази точка на зрение оказва голямо влияние върху развитието на психологията в Америка. Тя довежда до значително усъвършенстване на експерименталните методики и по-точно интерпретиране на получените резултати. След смъртта на Уотсън идеите на бихейвиоризма се продължават и осъвременяват от Буръс Фредерик Скинър (Skinner 1904-1990) професор в Харвардския университет. Скинър създава нова теория за поведението, известна като “учение за оперантния условен рефлекс” - рефлекса, в който реакцията предхожда подкреплението и индивидът се превръща в същество, което търси своя стимул и награда. Учението на Скинър (Skinner, 1937, 1975) се свързва с първото и третото звено на схемата на рефлекторния акт - със стимула и ответната реакция. По този начин ученият застава зад идеите на класическия позитивизъм, зад теориите на Павлов и Бехтерев (1907) и същевременно - зад схемата на радикалния бихейвиоризъм. Той се опитва да докаже природата на поведението като регулирано от особена константа - подкреплението, а не от автоматизирани причини. Скинър се концентрира върху подкреплението, а не върху стимула и реакцията. Той твърди, че подкреплението е мотивационен аспект на поведението, без да се употребява понятието “мотив”. Представя нова схема на бихейвиоризма, която е много по-релевантна (по-свързана) (от англ. relevant - свързан) с житейските реалности. Става дума за оперантното поведение - животното получава подкрепление за това, че извършва действия, които от своя страна търсят и откриват ефикасността си. Скинър доказва, че за регулацията на поведението е важно подкрепянето на реакцията. Реакцията трябва да се разглежда не като следствие от стимула, а като фактор, променящ организма. Оперантното поведение изпълва живота и кара съществата да действат като инструменти. Подходът на бихейвиористите е подложен на критики, особено от страна на Конрад Лоренц и Нико Тинберген. Те доказват необективността на бихейвиористките проучвания поради изучаване поведението на животните в лабораторни условия, а не в естествената им среда. В своя труд “Духът на машината” (1976) Артър Кьостлер (1905-1983) критикува остро бихейвиоризма, казвайки: “Бихейвиоризмът всъщност е вид повърхностно схващане за съзнанието. Или ако сменим метафората, той заменя антропоморфичната заблуда - приписваща на животните човешки способности и чувства, с обратната - отрича ги при човека, защото не ги намира при по-нисши животни. Той заменя човекоподобния възглед за плъха с плъхоподобен за човека”. Едни от най-задълбочените проучвания, които глобално обхващат всички детайли на етологията са извършени от Лоренц, което е причина (и признание) ученият да бъде наречен “баща на етологията”. 2. Същност на поведението. Поведение е това, което кучето извършва - двигателна активност на мускули и части от тялото, секреторна дейност на жлезите, поза и нейната смяна и др. Поведението е движение, но не само проява на неговите външни форми, а и някои външно неподвижни действия - например, когато кучето наблюдава, а вероятно и “размишлява”. Според Тинберген (1978) поведението представлява “разнообразни форми на движение или изменение, включително и пълна неподвижност”. Поведението е един от признаците, имащи значение за преживяването на кучето. От особена важност е и взаимовръзката между различните типове поведение. Когато се изучава поведението на кучето е необходимо да се знае в каква степен се унаследяват конкретните поведенчески признаци. Това може да помогне на селекционера правилно да оцени степента на действие на отбора, а така също и да изясни различията между вроденото и придобитото поведение. Съществен проблем в този подход е фактът, че поведенческите признаци могат да еволюират при участието и на други механизми. Така например, много кучета от различни направления (пастири, пазачи, правещи стойка пред дивеча) са придобивали навици, заимствайки ги от други кучета. По този начин информацията преминава от едно поколение в друго. Някои етолози (Lorenz, 1965) предполагат, че гените детерминират поведението непосредствено. Тази постановка се отхвърля от Лерман (Lehrman, 1970), който твърди, че информацията, получена в процеса на развитие на гените може да се отдели от информацията, получавана от околната среда. През 1953 г. Хеб (Hebb) развива теорията за абсурдността на въпроса доколко даден тип поведение зависи от гените и доколко - от околната среда. Генетическият детерминизъм на ранните етолози доказва, че влиянието на гените и влиянието на околната среда са свързани в сложна връзка, но тази връзка има по-скоро епигенетичен характер - всеки един етап от развитието създава основа за нов етап, но не го предопределя. Въпросът кое поведение може да се счита за вродено е спорен. Терминът “вродено” има много значения, които трябва да се различават. Още през 1939 г. Лоренц посочва, че поведенческите признаци са наследствени, индивидуално обособени и могат да се анализират от позицията на еволюцията. През 1942 г. Тинберген пише за инстинктивните действия като извънредно стереотипно координирани движения, на които невромоторният апарат напълно се слива с конституцията на животното. Възгледите на Лоренц и Тинберген са критикувани от Лерман (Lehrman, 1953) и други изследователи: “Твърдението, че гените определят поведението е наивно, тъй като в гените не може да се съдържа подробна информация относно конкретните видове поведение. Гените могат да влияят на процесите на развитие по различни пътища, но върху тези процеси влияят и факторите на средата. Гените не могат да предопределят онтогенетичното развитие независимо от околната среда, в която протича развитието”. Изследователите, изучаващи поведението използват термина “вродено поведение” като съкращение на “поведение, което се развива без видимо влияние на околната среда”. Поведението на животното зависи от множество външни и вътрешни фактори и е винаги мотивирано. То никога не извършва безцелни действия. Това изисква, когато се анализира поведението на кучето, да се отчита неговото моментно състояние, обстановката в която се намира, влиянието на заобикалящата го среда и т. н. Голямо значение за поведението има привикването на кучето към определени стимули. Когато, например, кучето чуе внезапен шум в организма му се променят редица вегетативни реакции - учестяват се сърдечната и дихателна дейности. Ако шумът се повтаря или вниманието се привлича от друг стимул, реакцията на шума отслабва. По този начин кучето свиква с нещо, което в началото го е дразнило и му е пречило. Тези дразнители много рядко и само в особени случаи достигат до съзнанието. В този смисъл привикването означава такова състояние, което кучето се научава да приема като нормално, игнорирайки често повтарящи се външни и вътрешни дразнители. При кучето се установяват три основни типа поведение: - инстинктивно; - формирано под влияние на обучение; - елементарна разсъдъчна дейност. Инстинктите са сложни вродени форми на поведение, които се явяват като резултат на промените, които се извършват в нервната и хормоналната системи. Инстинктите гарантират физическото оцеляване на кучето (и на всички животни). Във физиологията понятието “инстинкт” е въведено от Блейн (1749-1834), а по думите на Дунов (1999) “...той (инстинкта) до ден днешен в много отношения си остава една теоретическа загатка за нея (за физиологията)”. Хегел (1770-1831) пише за инстинкта, че е “целева дейност, действаща безсъзнателно” и “собствената история на живота започва тогава, когато поведението на животното започне да бъде управлявано не от външната среда, а от неговата собствена потребност” (Гегел, 1935). Инстинктите условно могат да се разделят на три големи групи: I. Инстинкт за самосъхранение. На негова основа се формира ориентировъчния инстинкт и инстинкта за спестяване на силите (кучето се стреми да не изразходва до максимален предел своите сили, а да направи “икономия” на част от тях). II. Зоосоциални инстинкти. Благодарение на тях животните се обособяват като членове на групата (стадото, глутницата). Към зоосоциалните инстинкти се причисляват половите инстинкти, родителските инстинкти, инстинктите за териториална принадлежност, йерархическите инстинкти. III. Инстинкти, насочени към бъдещето. При тях водещи се явяват инстинкта за свобода и ориентировъчно-изследователския инстинкт. Природата на инстинктите е достатъчно сложна и не може да бъде обяснена единствено с горните редове. Първоначално инстинктът е разглеждан като естествена природа на биологически важен мотив. Тома Аквински твърди, че разсъдъчната дейност на животното не е произволна, а е заложена от природата. Според Декарт инстинктът е източник на сили, които се управляват от поведението, при което по волята на Бог това управление се осъществява по такъв начин, че да направи поведението адаптивно. По този начин, първоначално инстинктът е приеман като източник на мотивационни сили. Лоренц посочва през 1937 г., че много типове поведение при животните са сформирани въз основа на комплекси от фиксирани действия, които са характерни за животното от даден вид и имат генетическа детерминираност. През 1950 г. Лоренц потвърждава, че “всеки комплекс от фиксирани действия (инстинкт) е мотивиран от енергия със специфично действие”. Според Уекскул (Uexkull, 1934) и Лоренц (Lorenz, 1935) животните често реагират инстинктивно на специфични сложни дразнители. Такива дразнители се наричат “сигнални”. Сред проучванията на Лоренц, обогатили значително етологията, са тези които изследват развитието на социалното отношение между животните и преди всичко - явлението импринтинг. Към проучвания в тази област Лоренц се насочва главно въз основа на лични наблюдения, които е провеждал първоначално с врани, а по-късно и с гъски. В своята дейност той се ръководил и от предшестващи изследвания на Хайнрод (Heinroth, 1910). Хайнрод е може би първият учен, използвал термина “импринтинг” (Prägung), макар че още през 1872 - 1875 г. Спалдинг (Spalding) публикува поредица от статии относно поведението на купиране при току-що излюпени пиленца. През 1877 г. Спалдинг умира и трудовете му са забравени. За научния свят са открити отново и публикувани от Халдане (Haldane) едва през 1954 г. Според Торпе (Thorpe, 1979) за основоположник на етологията би трабвало да се приеме именно Спалдинг. През 1935 г. Лоренц посочва, че импринтингът, за разлика от обикновеното приучване, се заражда на определен етап от развитието на животното и е необратим. Ученият предполага, че младото животно става импринтирано на движещ се обект, който то вижда в определен период от своето развитие и ще бъде съответстващ образ, който да го насочва към проява на синовно, полово или социално поведение. В свои проучвания Хес (Hess, 1958, 1959) поднася данни, че степента на импринтиране частично се определя и от усилията, които младото животно отделя при следване на обекта-родител. Колкото повече усилия влага младото животно, за да следва обекта, толкова по-висока е степента на импринтиране. През 1964 г. Слукин (Sluckin) изнася данни с коренно противополжни резултати от тези на Hess. Импринтингът е проучен най-добре при птиците (Spalding, 1873; Heinroth, 1910; Lorenz, 1935, 1937; Hinde, 1962; Bateson, 1966; Slukin, 1972; Hess, 1973). Представлява процес, чрез който в новоизлюпените се формира привързаност към майката или някакъв изкуствен заместител. “Половият птичи импринтинг” влияе при избора на партньор и протича на по-късен етап (Schulz, 1965; Vidal, 1980). По-голямо влияние върху него оказва общуването на младите връстници помежду им и с майката. Последствията от половия импринтинг се проявяват по-късно, с настъпване на половата зрялост. Импринтингът е присъщ за много животни, които се раждат зрящи и веднага са в състояние за самостоятелно придвижване (овце, кози, антилопи, морски свинчета и др.). В своите проучвания през 1970 г. Картер (Carter) и Мар (Marr) посочват, че стабилното проявяване на импринтинг при бозайниците се дължи не толкова на зрението, колкото на обонятелните стимули, а те се поддават трудно на контрол. Ако слуховите и зрителните дразнители могат да се изключват по време на експериментите, обонятелните се запазват за дълго време. Освен това новородените бозайници се кърмят от майката, така че нейната миризма може да сформира привързаността на малкото към нея. Тези фактори ограничават експериментирането на импринтинга при зрящораждащите се бозайници. В своята книга “Поведение на животните” Хинде (Hinde, 1970) посочва, че при кучетата “чувствителният период” е между 21-ия и 70-ия ден след раждането. Това е времето, в което при кученцата се развиват нормалните социални контакти. Ние определяме посоченият от Хинде “чувствителен период” като “критически”. Също така ние не приемаме за негово начало 21-ия ден след раждането. За животните, раждащи се в безпомощно състояние, каквито са представителите на Сем. Canidae, в частност и домашното куче, началото на импринтирането започва от момента на проглеждането. При наши опити (1998) с агнета, раждащи се зрящи, ако новороденото се изолира веднага, то се импринтира спрямо гледача, който го е поел и се грижи за него. Храненето в случая се осъществява с майчината коластра, но предоставяна с биберон. При предишни наши изследвания (1978-1997) с немски овчарски кучета, ако от момента на проглеждане на новородените (начало на критическия период), се извърши изолация от майките им за повече от 2 седмици, в тях не се формира нормално социално поведение. Крайният резултат от нашите проучвания се свежда до следните изводи: 1. Кученцата, отглеждани съвместно с майката и своите връстници, при присъствие на човек, през целия критически период (от проглеждането до 2 месечна възраст) формират стабилно социално поведение, което впоследствие се отразява на тяхната по-добра приспособимост както в средата на себеподобните им, така и в ситуации, изискващи използване на техните вродени инстинкти. 2. Кученца, които през критическия период са отглеждани в компания на други животни (в нашия опит, съвместно с агнета), се привързват към тях и формират единна социална група. 3. Кученца, отглеждани в група, но изолирани от присъствието на човека или други животни формират съобщество, присъщо в поведенческо отношение на дивите животни. Такива социални групи сме наблюдавали при бездомни кучета. Кучетата бързо приемат хората като социални партньори. Това е причина в малкото кученце да се образува здрава продължителна връзка със стопанина, ако привързаността е възникнала в оптималните срокове, съответстващи на критическия (чувствителния) период. Животните, които са в тесен контакт с хората често се държат така, като че ли стопаните им принадлежат към техния собствен вид. Всеки, който отглежда куче в жилището си лично може да се убеди в това твърдение. Много хора се отнасят с кучетата си като към себеподобни - говорят им, обличат ги с различни тоалети, правят им прически и т. н. Тенденцията да се приписва на дадено животно човешки качества е обособила споменатия вече клон в поведението - антропоморфизма. Това е неправилна форма на поведение от страна на човека към домашния му любимец. Когато кучето присъства непосредствено в нашия живот, съумява да усвои всички наши звукови интонации, мимики и жестове. Ние не отричаме положителната роля върху поведението на кучето, ако контактът с него се осъществява плавно, под формата на естествена разговорна реч, а не единствено чрез команди, заповеди и стимули. Поведението се управлява от главния мозък. Той контролира дейността на организма, координира работата на отделните органи и системи, осъществява взаимодействието с околната среда. За състоянието на организма и външната среда, главният мозък получава информация чрез специализирани нервни клетки, наречени рецептори. Във всички вътрешни органи на животинския организъм има наличие на множество рецептори. Някои от рецепторите представляват сложен комплекс, имащ възможността да приема информация от външната среда (лигавицата на носа, кортиевия орган на ухото и др.). По нервен път рецепторите са свързани с главния мозък. По този нервен път дразненията, получени в рецепторите се предават в главния мозък. Системата, която е съставена от рецептор, проводящ нервен път и нервен център, в който се осъществява анализът и обобщнението на получената информация, се нарича анализатор. Нервните центрове са разположени в гръбначния мозък и на различни нива в главния мозък - в подкоровите структури и в кората на големите полукълба. Крайните пунктове на всички анализатори се намират в кората на големите полукълба. Павлов нарича работата на главния мозък Висша нервна дейност. В нейната основа, както и в дейността на нервната система като цяло, са заложени два основни процеса - на възбуждане и на затормозяване. Процесите на възбуждане и на затормозяване не са хаотични и стихийни. Ако в някоя клетка на кората възникне праг на възбуждане (или на затормозяване), процесът постепенно се разпространява върху съседните нервни клетки в кората. Явлението се нарича ирадиация на нервния процес. Противоположно на ирадиацията явление е генерализацията на нервния процес (обобщение на дразнителите). Пример за проява (и редуване) на двата процеса е, когато в началния стадий на обучението кучетата бъркат командите, ако те се подават бързо една след друга и не се отработват последователно до пълното затвърдяване на всяка една от тях. Нервните центрове, отговарящи за двигателните действия при подаването на сходни команди (“седни”, “легни”, “застани” и др.) се намират в обща зона в кората. Когато се подаде някоя от командите, възбудата на един от центровете се разпростира върху другите. Нагледен пример от личната ни практика е, когато на младо куче е подадена команда “Седни”. Животното я изпълнява безупречно, но веднага след като е седнало ляга по начин, по който е обучавано при подаване на команда “Легни”. Причината за последователност на изпълнение на две или повече команди е, че те са подавани бързо и веднага една след друга, което формира верижност на изпълненията. В процеса на правилното и последователно обучение, се обособява явлението специализация на дразнителите. При него само един от няколко близки дразнителя става специфичен, предизвикващ конкретно действие на кучето. Така например, ако се отработва същия комплекс от команди “Седни”, “Легни”, “Застани”, след многократното им повтаряне кучето ги различава правилно и извършва само тези действия, които са необходими за изпълнение на конкретната команда. Друго свойство на процесите по възбуждане и затормазяване е индукцията. При нея всеки нервен процес, който протича в дадена нервна клетка, предизвиква след себе си реакция в противоположно направление. Ако нервната клетка е във възбудено състояние, около нея възниква процес на затормозяване.

Естествено, че е нелепо. Това бе своеобразно иронизиране. Относно думите Ви, че антиеволюционистите искат доказателства и обяснения, а самите те, кой знае защо не предлагат такива. Ако тези думи са насочени към мене (не съм чел предишните постинги, темата ме провокира спонтанно и декларирах многократно, че тя не е предмет на интересите ми) аз нямам за цел нито да оборвам, нито да налагам. Но и това вече казах - когато човек защитава някаква теза, той трябва да приведе доказателства. Аз не защитавам теза. Аз питам. И съответно защитниците трябва да ме убедят. пропуснах да вметна: за мене дискусията изчерпа смисъла си и излизам от тази тема. Това бе последното ми включване.

Допускате съществена грешка. Макар и мюсюлмани, шиитите и сунитите се ненавиждат. Та това са двете основни враждуващи една срещу друга фракции в момента в Ирак. Има съществена разлика в самото им вероизповедание (макар и общомюсюлманско), в отношението им към храма, начина на обличане, и най-вече - толерантност или ненавист към светския начин на живот. В рамките на България по-голяма локализация на сунити има в кърджалийско и разградско-шуменско. Фундаменталистите, които ислямизират циганите в България ги насочват именно към сунитството, а не към шиитството. Макар че при циганите едва ли може да се говори за някакъв принцип и последователност, поради което и написаното от мене може да се вземе като относително вярно. Много точно казано! Съжалявам, че се намесих преди да съм прочел написаното от Вас. Поздрави!

Deutscher Schäfer Hund, FCI No. 166 1. Произход През 1864 г. чешкият учител любител-палеонтолог Джейтелес (Jeitteles) открива край град Оломуц кости от куче от 4000-5000 г. пр. Хр. Подобни кости са открити по-късно в Австрия, Померания, Вюртемберг, Швейцария, Италия, Холандия, Ирландия. Всички са от времето на бронзовата ера в Европа. Източно от южните части на Каспийско море, също са открити подобни кости. Те също са от бронзовата ера, която във Вавилон и Мала Азия започва около 1500 до 2000 години по-рано, отколкото в Централна Европа. Като на пръв откривател, честта да даде название на този тип кучета се пада на Jeitteles. В памет и в знак на признателност към своята майка, той дава названието “домашно куче на най-добрата майка”. От 1872 г. “бронзовото куче” става популярно в научния свят с името Canis familiaris matris optimae. Повечето учени са на мнение, че то стои в основата на европейските породи кучета, помагащи при пашата на животните, като се допуска, че са възможни комбинации и с други примитивни типове. От XIV - XV век започва обособяването на породи кучета, общото между които е удълженият формат на тялото, муцуна - равна или малко по-дълга от черепната част на главата, здрави зъби с ножицоподобна захапка, уши високопоставени и в повечето случаи стърчащи нагоре, опашка - дълга и висяща. Най-съществените различия са по отношение на дължината, цвета и структурата на космената покривка. В Германия старият тип пастирски кучета е локализиран предимно във Вюртемберг, Бавария и Тюрингия. Характерен породен белег на вюртембергските кучета е дългата и извита като сабя опашка, която се явява естествено продължение на гръбната линия, спуска се плавно надолу и достига под скакателните стави. По отношение на космената покривка разцветките са разнообразни. Баварските кучета имат среден ръст, здрава конструкция на тялото и плавна, плъзгаща се ниско над земята походка. Кучетата на Тюрингия са с най-импозантен външен вид, който се обуславя от високо поставените, стърчащи нагоре уши и космена покривка, наподобяваща тази на вълка. 2. Породоформиране От осемдесетте години на XIX век започват да се срещат сравнително изравнени по тип кучета със сходни външни белези. През 1882 г. на изложба в Хановер са представени две “вълчи кучета”. Това са роденият през 1878 г. Kirass и роденият през 1879 Greif, който е с бял цвят на космената покривка. Три години по-късно, на изложбата в Ной-Брандербург, се появява и женско “вълче куче” - родената през 1878 г. Moreau. На 16. 12. 1891 г. група ентусиасти сформират “Обединение Филакс” с основна цел - създаване на нова порода немско куче. Появилите се разногласия между членовете на ръководството стават причина през 1894 г. Обединението да прекрати своята дейност. Капитан Риехелман Дунау и Граф фон Хан настояват за развъждане на кучета за работа. На противоположната позиция е Фридрих Шпарвасер, който се стреми да прокара идеята за селекциониране на красиви, изложбени животни, без да се набляга на работните им качества. От 1896 г. д-р Герланд фон Хилдесхайм започва да обучава кучета за работа в полицията. Негов последовател е капитан Шоенхер, който още през 1886 г. употребява куче при намеса на полицията в улични безредици. По-късно кап. Шоенхер създава школа за обучение на инструктори за работа със служебни кучета. Немското овчарско куче дължи настоящия си облик на ротмистър Щефаниц (Max Emil Friedrich von Stephanitz), кавалерист от армията на Бисмарк. Щефаниц (30. 12. 1864 - 22. 04. 1936 г.) проучвал произхода на кучетата, обособяването на отделните породи и качествата, на които те са носители. Наблюдавайки работата на различните типове старонемски овчарски кучета, техният интелект и прозорливост по време на паша на овцете и в същото време абсолютно безстрашие, когато се налага да се защити стадото или стопанина, Щефаниц трайно оформя критерия си за новата порода немско овчарско куче като съчетание на прекрасен екстериор и безупречни работни качества. На 03. 04. 1899 г. в Карлсруе се провежда изложба. Победител в изложбата е Hektor Linksrhein - оценен най-високо спрямо всички участващи кучета. Щефаниц вижда в Hektor кучето, което трябва да постави началото на новата порода. Купува го за 200 Марки от собственика му, франкфуртския развъдчик Шпарвасер (Sparwasser), прекръства го на Horand и му добавя името на собствения си развъдник “Графрат” (Horand von Grafrath). Роденият на 01. 01. 1895 г. Horand von Grafrath е регистриран като първото "Немско Овчарско Куче". На 20. 09. 1899 г. във Франкфурт на Майн е приет първия стандарт на породата. Той претърпява редица корекции, допълнения и поправки през 1901, 1909, 1930, 1961, 1976, 1991 и 1995 години. Действащият в момента стандарт е от 23. 03. 1991 г. с редакция от 1993 г. и презаверявания през 1995 г. и 1997 г. През 1899 г. се провежда и първата изложба на немски овчарски кучета. През 1901 г. седалището на Обединението за немски овчарски кучета се премества в Мюнхен. От 1921 г. главната квартира се установява в Аугсбург, където се намира и в момента. През 1902 г. се сформират клубове в Швейцария и Австрия, през 1910 - във Франция, през 1912 - в Холандия и Белгия, през 1914 - в Чехия, през 1919 - във Великобритания и т. н. На 22. 04. 1936 г. завършва земния път на Щефаниц - човекът, който отдава всичко от себе си за създаването на най-прекрасната, незаменима по своята универсалност порода - немското овчарско куче. Започнало съществуването си само с няколко човека, днес Обединението за немски овчарски кучета обхваща следните деветнадесет Областни групи (Landes Gruppen - LG): 1. Hamburg/Schleswig-Holstein; 2. Berlin-Brandenburg; 3. Niedersachen; 4. Waterkant; 5. Nordheinland; 6. Westfalen; 7. Ostwestfalen/Lippe; 8. Hessen-Sud; 9. Hessen-Nord; 10. Rheinland-Pfalz; 11. Saarland; 12. Baden; 13. Wurtemberg; 14. Bayern-Nord; 15. Bayern-Sud; 17. Thuringen; 18. Sachsen; 19. Sachsen-Anhalt; 20. Meklenburg. В изброените областни групи има обособени над две хиляди и триста Местни групи (Orts Gruppen - OG) с повече от 120 000 души членска маса. Областна група 16 (LG 16 Ausland) контролира дейността на организациите, занимаващи се с немски овчарски кучета, членове на Световния съюз на обединенията за немски овчарски кучета, но извън територията на Германия. В племенната книга (по данни от 06. 04. 2001 г.) са записани 2 079 186 кучета. На 20. 11. 1997 г. в том 98 на племенната книга бе записано двумилионното немско овчарско куче. Това е родената на 3. 09. 1997 г. Zari vom Augrund. Развъдчик е Бернд Вебер от Бад Швартау. Всяка година на прегледите и изложбите по екстериор се представят повече от 20 000 кучета. Над 70 съдии определят екстериорните им достойнства. От 1966 г. е въведен контрол за наличие на тазобедрена дисплазия. Над 1000 кучета ежегодно преминават през преглед за преценка на племенната годност. До началото на Първата Световна война породата се консолидира благодарение на 3 основни линии - Dewet, Beowolf и Starkenburg. В основата и на трите стои Хоранд и с всички той има различна степен на инбридинг (близкородствено съешаване). От 1914 до 1918 г. изложби не се провеждат. Подновяват се веднага след войната, през 1919. До смъртта си, през 1936 г., Щефаниц е единственият, който контролира състоянието на породата, определя кои ще са водещите разплодници и в каква насока ще се развива селекцията. Последователно след него Обединението за немски овчарски кучета е оглавявано от д-р Рьозебек (1936-1947), Каспар Калцмар (1947-1956), д-р Функ (1956-1975), Кристоф Румел (1975-1985), Херман Мартин (1985-1996). След смъртта на Х. Мартин на 05. 09. 1996 г., Президент на Обединението (на Световния съюз) става Петер Меслер. След неговата смърт управлението е поверено на Волфганг Хенке. На 17. 05. 1968 г. се основава “Европейски съюз на обединенията за немски овчарски кучета (EUSV)”. Същата година се провежда и първият европейски шампионат за водачи на служебни кучета. През 1974 г. Европейският съюз, с участието на 36 държави, прерастна в “Световен съюз на обединенията за немски овчарски кучета (WUSV)”. Първата международна изява на WUSV е организирането на шампионат за немски овчарски кучета в Залцбург (Австрия) през 1975 г. В момента Световният съюз на обединенията за немски овчарски кучета е най-голямата организация по кинология в света. По брой на страните, членуващи в нея, тя превъзхожда многократно Международната федерация по кинология. 3. Стандарт на породата Име: Названието е Немско Овчарско Куче, което в различните държави се изписва по следния начин: 1. Бразилия, Португалия - Pastor Alemao; 2. Великобритания, Австралия, Канада, Нова Зеландия, САЩ, Южна Африка - German Shepherd Dog; 3. Испания - Pastor Aleman; 4. Италия - Pastor Tedesco; 5. Латинска Америка (испански говоряща) - Ovejero Aleman; 6. Финландия - Saksanpaimenkoira; 7. Франция - Chien de Berger Allemand; 8. Холандия - Duitsche Herdershond. Общ Вид: Немското овчарско куче е средно голямо. Височината при холката се приема за височина на скелета. Идеалната височина за мъжките е 62,5 см, а за женските - 57,5 см. Допустимо е отклонение от ± 2,5 см. Надхвърлянето на максималната височина или недостигането на минималната височина намалява племенната стойност на немското овчарско куче. Тялото е удължено, със силна и добре изразена замускуленост. Костите и сухожилията са здрави. Съотношението височина-дължина-постановка на крайниците-ъгъл на ставите е така устроено, че осигурява пространствен и продължителен тръс. Космената покривка трябва да предпазва добре от всички климатични въздействия. Хубавата външност е желана, но да не е за сметка на работоспособността. Половият диморфизъм трябва да е добре изразен. Отговарящото на породните белези немско овчарско куче е олицетворение на сила, подвижност и интелигентност. По неговото движение и поведение проличава физическото и здравословното състояние. Само опитен специалист може да установи качествата на всеки индивид. Само специални арбитри могат да оценят характера на немското овчарско куче, реакцията му при стрелба и да дават отлична оценка само на тези кучета, които освен всичко това, са издържали и изпит по послушност. Независимо от живия темперамент, немското овчарско куче трябва да бъде лесно управляемо, да се приспособява към всякаква ситуация и да извършва изискваните от него действия с желание и готовност. Трябва да е смело и твърдо, решително и безотказно в изпълненията и в същото време да е внимателно, послушно, приятен домашен другар и безразлично към чуждите хора. Нрав, особености на характера и способности: Най-характерните черти на немското овчарско куче са неговата съсредоточеност, безстрашност, управляемост, бдителност, вярност, неподкупност, смелост, агресивност и твърдост. Тези качества го правят универсално в своята ползователност. Силното обоняние, съчетано с движение в нисък тръс, дава възможност на немското овчарско куче да работи с ниско наведена глава, което го прави изключително способно за следова работа. Глава: Дължината на главата е пропорционална на големината на тялото и представлява 40 % от височината при холката. В общи линии главата трябва да е суха, с умерена ширина между ушите. Ширината на главата трябва да отговаря на нейната дължина. При мъжките е допустимо главата да е малко по-широка, а при женските да е малко по-тясна. Главата не трябва да е тежка или олекотена, изнежена или много дълга. Челната част трябва да е леко изпъкнала, като браздата по средата на челото трябва да е слабо забележима. Скулите образуват лека извивка без да изпъкват. Челото, погледнато отгоре, се стеснява постепенно от ушите към върха на муцуната. Дължината му е около 50 % от дължината на цялата глава. Муцуната е клиновидна и суха. Челюстите са добре оформени и силни. Устните са стегнати, сухи и добре прилепнали. Носната гъба винаги е черна. Носната линия трябва да е успоредна с продължението на черепната част. Зъби: Трябва да са здрави, силни и компактни (общо 42 зъба, от които 20 в горната челюст и 22 в долната челюст). Захапката е ножицоподобна. Недопустима е предна, задна или клещоподобна захапка, а също така и по-големи разстояния между зъбите. Уши: Средноголеми, широки в основата, високо поставени, стърчащи нагоре, заострени, насочени напред. Не трябва да са завити навътре. За недостатък се приемат клепналите, скъсените, а така също и насочените право нагоре уши. За недостатък се приема, когато кучето при движение, а понякога и когато лежи, прилепва ушите си към главата. До 6 месечна възраст, а понякога и до по-късно, ушите могат да бъдат увиснали или завити навътре. Очи: Средноголеми с бадемовидна форма, леко косо поставени. Не трябва да са изпъкнали. Цветът им е според цвета на космената покривка, желателно да е тъмен. Погледът е жив, умен и самоуверен. Шия: Силна, без гънки и провисналости. Поставена е под ъгъл от 45° спрямо хоризонталната линия. При възбуда се повдига, при движение в тръс се навежда. Тяло: Във всички случаи дължината на тялото трябва да превишава височината. Индексът на разтегнатост е около 110-117 %. Недопустими са късите, квадратните и дългокраките кучета. Гърди: Гръдният кош е добре развит, но не е прекалено широк. Долната част трябва да е изразена и дълга. Дълбочината на гръдния кош е около 45-48 % от височината при холката. Ребрата са добре оформени и дълги. Не трябва да са бъчвоподобни или плоски. Гръдната кост е малко под нивото на лактите. Корем: Умерено прибран. Холка, гръб и поясница: Гърбът и поясницата са прави и добре развити. Холката трябва да е висока, добре изразена и плавно да преминава към гърба, без да нарушава гръбната линия, която погледната откъм главата на кучето трябва да е леко наклонена назад. Крупа: Дълга и леко наклонена под ъгъл около 23° спрямо хоризонталната линия. Нежелана е късата, правата или силно свлечената крупа. Опашка: Богато окосмена, стигаща най-малко до скакателните стави. Не трябва да е по-дълга от средата на метатарзусите. Недопустима е влачещата се по земята опашка. Недопустими са отклоненията встрани. В покой опашката виси надолу, а при възбуда се повдига, но това повдигане в никакъв случай не трябва да надвишава мисленото продължение на гръбната линия. Недопустимо е опашката да се носи извита над гърба или да е купирана. Нейното нормално положение по време на движение е умерена хоризонтална дъга. Предни крайници: Лопатката е дълга, поставена под ъгъл от 45°, плоска, прилепнала към тялото. Раменната кост се свързва с лопатката под ъгъл от 90°. Лопатката и рамото трябва да са силни, добре замускулени. Рамото и подрамото имат по-скоро елипсовидна, отколкото кръгла форма. Лактите са прибрани плътно към тялото - нито развърнати, нито вдадени. Дължината на крака е 55 % от височината при холката. Задни крайници: Бедрената кост, погледната отстрани е свързана с подбедрото под ъгъл от 120°. По-къса е от подбедрото. Бедрото е широко и много добре замускулено. Скакателната става е силна и здрава. Метатарзусът също е силен и здрав. Общо цялата задна част трябва да е силна и добре замускулена. Лапи: Кръгли, къси, затворени и арковидни. Възглавничките са много твърди, но все пак поддават под теглото на тялото, така че да омекотяват движенията и да не нарушават тяхната плавност. Ноктите са къси, здрави, тъмно пигментирани. Допълнителни (пети) пръсти на задните крайници не се допускат. Движения и ъгли на крайниците: Немското овчарско куче се движи в тръс. Преместванията на крайниците са в диагонална последователност - задният крайник се движи в обратна посока с тази на предния крайник от същата половина на тялото. Крайниците трябва да имат такъв ъгъл, че да не нарушават гръбната линия при движение. Задният крайник при движение трябва да допира земята по средата на тялото. Предният крайник трябва да достига същата дължина на крачката. Тенденцията към по-голям ъгъл на задните крайници води до намаляване на здравината и издържливостта. При правилно съотношение на височината към дължината на тялото и при оптимална дължина на крайниците, движението е пространствено - извършва се ниско над земята и създава чувство за непринуденост. Движението на немското овчарско куче е с леко наведена напред глава и слабо повдигната опашка. По време на движение се получава леко вълнообразна линия от върха на ушите през тила и гърба до върха на опашката. Окраска: Черна с равномерни кафяви, жълти до светлосиви петна. Тъмно закалена (черен нюанс върху сива или светлокафява основа с отговарящи на това по-светли петна). Изцяло черен цвят. Едноцветно сива. Сива с кафяви петна. Допустими са, но нежелани бели петна по гърдите или светла окраска от вътрешната страна на крайниците. Носната гъба при всички видове окраска задължително е черна. Кучетата със слабо изразена маска или без маска, с жълтиникави или изразено жълти (хищни) очи, с бели петна по гърдите и от вътрешната страна на крайниците, с бели нокти, светъл връх на опашката, се смятат за слабо пигментирани и имат ниска племенна стойност. Космена покривка: По отношение на дължината бива 3 типа: а/ Късокосместо немско овчарско куче - колкото може по-гъста космена покривка с твърд и прилепнал към тялото косъм. Главата, включително ушите, предния ръб на крайниците, лапите и пръстите са късо окосмени. Космената покривка по шията е по-дълга и по-богата. Задната страна на предните крайници и задните крайници до скакателните стави са по-дълго окосмени. Върху бутовете се образуват "панталони". Недостатък е много късата космена покривка. б/ Дългоравнокосместо немско овчарско куче - отделният косъм е по-дълъг, неизравнен и най-вече - не винаги е прилепнал към тялото. В ушната раковина, зад ушите, на задната страна на лакетните кости и най-вече в слабинната област космената покривка е по-дълга и образува кичури. "Панталоните" върху бутовете са дълги и гъсти. Опашката е рунтава с подвес или т. н. "знаме" по дължина на долната част. Дългата и права космена покривка е нежелана. в/ Дългокосместо немско овчарско куче - косъмът е значително по-дълъг отколкото при дългоравнокосместите кучета. Най-често той е мек и на гърба образува разделителна линия. При дългокосместите немски овчарски кучета е понижена устойчивостта спрямо неблагоприятните климатични въздействия. Дългата космена покривка се приема за дефект. Такива кучета не се допускат до разплод. Основни недостатъци: Нетипичност, слабо изразен полов диморфизъм, слаба нервна система, сприхавост, флегматичност, понижена жизненост. Крипторхизъм - едностранен или двустранен. Малки тестиси. Недостатъци в телосложението. Мека (рехава) конституция. Светли кучета, албиноси, непигментирана носна гъба. Преразвити или недоразвити кучета, дългокраки, с много дълбок гръден кош. Късокраки кучета. Всички недостатъци, влияещи върху правилното движение на кучето. Гръб мек, провиснал (седлест) или изпъкнал (шаранов). Глава къса, недостатъчно клиновидна или много заострена. Космена покривка мека, много дълга или много къса. Уши неправилно поставени, полегнали или стърчащи право нагоре. Забележка: Кучета, които са носители на някои от тези основни недостатъци не се допускат до оценка по екстериор и се изключват от разплодна дейност.

Извадка от оригинала с големи съкращения: Разгръщайки някои научни източници по овцевъдство от началото и средата на миналия век може да се получи частичен отговор на въпроса какви са местните породи овце в нашата страна. Техният произход е свързан генетически с породите Цакел и Цигай. Не малка част са плод на безразборно кръстосване между двете изходни форми. В Румъния овчарите обособяват голямата група на неконтролираните кръстоски под общото име “Стогош”, а цакела наричат “Цуркана”. В Сърбия той е известен с името “Праменка”, а в Унгария – с името “Рачка”. В Германия и Австрия запазва собственото си название – “Цакелска овца” (Zakelschaf). На фона на гореизложеното, да се върнем отново в България. Какво се забелязва в нашата страна по това време. Почти колкото селища, толкова породи овце и почти никакъв или крайно бегъл отговор на въпроса от коя изходна форма са те – Цакел, Цигай или хаос, получен между двете. С настоящата статия нямам за цел да правя подробна характеристика на различно именуваните породи. Предметът на моя анализ не е да запознавам читателя с техните екстериорни белези, продуктивни показатели и биологически особености. Всички те наистина се свеждат до данните, които науката ни е дала относно породите Цакел, Цигай и техните кръстоски. Бих желал да насоча вниманието на читателя върху нещо друго. В горната таблица са включени 25 породи. Всички те са именувани според териториалната си принадлежност и една единствена носи името на етноса, който я е развъждал – Каракачанската овца. До тук нищо лошо. Та нали в крайна сметка, ако българите от векове вече са уседнали по тези земи, единствено скитащите номади са циркулирали от беломорието до Стара планина и обратно. Но можем ли с безразлично спокойствие да кажем, че им се полага националната порода на България да носи тяхното име. Прекаленото оказване на чест опорочава, а още повече – искам максимата “уважавам тебе, но истината-още повече” да бъде водеща в моите по-нататъшни разсъждения. За да бъда докрай верен на тази максима, ще споделя следното. Аз също съм писал за каракачанското куче. Първите ми статии за тази порода са още от 1984-1987 г. По-късно, около 1997-1998 г. също писах за каракачанското куче. Но можеше ли по него време да се пише за българска порода кучета, когато данните на всички специалисти се свеждаха до едно единствено куче – това на каракачаните. От позицията на времето започвам да мисля, че това е имало своята пропагандна или по-скоро – компесаторна цел. Дискриминираните от комунистическия режим каракачани бяха откъснати от стадата си и типичния за тях начин на живот. В литературата по животновъдство, независимо дали е за местни овце, коне или кучета винаги доминираше определението “каракачанско”. Но в науката, както и в живота, застоят е немислим. Историци, етнографи, зоолози, животновъди и кинолози започнаха да изнасят нови и нови данни, които едни след други оборваха стари теории и догми. Нещо повече – каракачаните отдавна вече нямаха нищо общо с животните, които носеха тяхното име. Натрупали пари, благодарение на скромния начин на живот, които водеха, създали контакти със съплеменниците си от значително по-развитата в икономическо отношение Гърция, каракачаните се отдадоха на съвсем други дейности, диаметрално противоположни на овцевъдството. И ако имаха нещо запазено от животновъдния си дух, това беше строителството на мандри, преработка и търговия с млечни продукти, но не и отглеждане на овце. На фона на всичко изложено дотук и на поредицата публикации по темата през последните една–две години, трудно може да бъде обяснен неистовия стремеж на някои българи да наложат овчарско куче на България, а в същото време да носи името “Каракачанско”. На територията на една независима, исторически от хилядолетия утвърдена държава, да се наложи името на номадско племе, което от появата си по тези земи до настоящия момент не съумя да формира цялостна, етнически обособена и конкретно локализирана народностна група. Жалко за България, че в живота й се намесват българи плюли на чест, достойнство и националност. Още по-жалък е фактът, ако е истина това, което ми разказаха за един от претендиращите за познавач на породата, наречена “Каракачанска”. За да бъде и вълкът сит, и агнето цяло, и за да задоволи мегаломанските си амбиции, същият твърдял: “Помогнете ми да стана председател на Българската федерация по кинология и аз ви обещавам, че до 10 години ще има и Каракачанско куче и Българско овчарско куче”. Ако това изказване е истина, аз предлагам да я подкараме на принципа на горната таблица за породите овце в България. Тъй като в нашата страна има изявени няколко центъра на привърженици на кучето, което едни наричат “българско”, а други “каракачанско”, не е ли по-добре да задоволим амбициите на всички. И без това кинологията е подкарана към пълно унищожаване, давайте да създадем Пернишко овчарско куче, Софийско овчарско куче, Монтанско овчарско куче, Разложко овчарско куче, Пловдивско овчарско куче, Старозагорско овчарско куче, Силистренско овчарско куче и т. н. Имаме ли право в рамките на една държава, която по дължина не надхвърля 600 км да говорим за различни овчарски породи. Много по-правилно е да се разсъждава за породни типове с една изходна форма и тя да носи името на държавата, където се е породоформирала и практически доказала. На територията на Балканите отдавна е известно кучето на молосите, носещо тяхното име. За жалост и за него данните са противоречиви. Една част от учените го описват като олекотен тип, а други - като едро, масивно и борбено куче (фиг. 1). Къде е истината. Къде е голямото куче пазач. Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) класифицира кучетата в 5 породи, изхождайки от произхода и териториалната им принадлежност. Това са: Египетски кучета, Епирски кучета, Мелитски кучета, Молоси, Молосо-лаконски кръстоски. През Римската империя, освен описаните от Аристотел, са познати и следните породи: Албанска, Африканска, Иберийска, Келтска, Критска, Метагонийска, Сармандска, Сирийска, Солентинска, Финикийска. Ако трябва да търсим произхода на едрите кучета пазачи, явно трябва да се концентрираме около времето на Аристотел и Александър Македонски, завоеванията на Великата римска империя и кръстоносните походи. По данни на исторически писмени документи, по време на своите походи за завладяване на Изтока, Александър Македонски е имал в армията си кучета. Вероятно това са били селекционирани по размер и борбеност молоси, които са задоволявали потребността от бойно куче. Когато Александър Македонски достига до Индия, се снабдява с мести кучета бойци. Оценя по достойнство качествата им и неминуемо ги използва “за подобряване на кръвта” на молоските кучета (фиг. 2). От историята знаем, че финикийците като добри търговци и мореплаватели достигат до земите на днешна Испания. Финикийците са имали асировавилонски бойни кучета (фиг. 3) и много исторически данни показват, че са ги разселили във всички посоки на своите търговски пътешествия. Това е един от пътищата, по който в южните части на Западна Европа се появяват масивните кучета на Пиренеите и швейцарските Алпи. (фиг. 4) Римските легиони спомагат за по-нататъшното разселване на тези кучета, като ги разпростират по цяла Италия, Централна и Северна Европа, Британските острови. Локализирани в различни географски райони, подложени на различни климатични въздействия и селекция по отношение на ползователни изисквания, тези изходни форми поставят началото на много европейски породи, известни като кучета-пазачи. Идва времето на кръстоносните походи и кучешкият миграционен процес се повтаря, само че - в обратна посока. Вече утвърдени породи кучета-пазачи (Пиринейско планинско куче, Мареманско и Абрузко куче, Улмски дог, Английски мастиф и др.) се локализират по долината на река Некар в Германия, в земите на днешна Чехия и Унгария (фиг. 5), достигат до териториите на България, попадат отново на азиатския континент. Миграционните процеси от изток на индоевропейски, тюркски и други народи са следващата голяма вълнá, която довежда в земите на Европа едри охраняващи кучета. Вече обособените овчарски кучета на полупустинната Азия и планинския Кавказ навлизат в Североизточна Турция, Карпатите, приволжска и дунавска България. В цялата тази амалгама звучи ненаучно, ако не и глупаво твърдението за обособена чиста порода на територията на една кръстопътна държава, която през хилядолетния исторически процес на миграции, завоевания, робства, величия и падения е поела целия негативизъм на миксираността и безпородността. Ако говорим за овчарско куче, ние трябва да локализираме нашите твърдения в сферата на зоологията и животновъдството с неговите строго специализирани отрасли – генетика и развъждане. За да бъдем още по-прецизни, трябва да се спрем върху последните разкрития в сферата на молекулярната биология, кръвно-груповия полиморфизъм, ДНК-анализите, разчитането на генома на домашното куче. До настоящия момент генезисът на молосоподобните кучета в нашата страна не е изяснен. За тази немалка група, сраснала се с овцевъдните традиции на населението на Балканския полуостров, няма комплексни научни изследвания. Моите лични проучвания през периода 1985-1988 г., а по-късно от 1990 до 1992 г. са върху малки извадки (общо от 80 до 100 кучета), които при съответните вариационно-статистически обработки остават математически недостоверни. Сравнително сериозни и обширни изследвания са правени от д-р Т. Гайтанджиев, на когото в най-голяма степен се дължи популяризирането им като “Каракачански”. Неговите привърженици и последователи се оказаха некомпетентни да защитят тезата, предизвикваща полемичност. В спомените ми изниква една полемика от преди около 17 или 18 години. Развиваше се теория за каракачанското куче. Макар и претендиращ за изследовател и познавач на породата, авторът не можа да отговори на въпроса ми към кой краниален тип спада кучето, за което говори. Мой колега го попита за начина и типа на хранене. Отговорът беше уклончив и неубедителен, а когато за добавка бе посочено, че животинският протеин се доставя чрез консумация на умрели агнета, смехът сред присъстващите беше вече неудържим. Част от разсъжденията бяха, че каракачанското куче (което е пазач, бел. моя) с достойнство може да замести класическата пастирска порода Бордър коли. Това беше достатъчно да разбера накъде ще отиде породата, ако попадне в ръцете на хора, имащи знания, аналогични на демонстрираните в момента. От биологична и ползователна гледна точка названието “каракачанско” или “българско”, няма да придаде някакви по-специфични качества на кучето, нито пък ще омаловажи неговите достойнства. Но във времето на една историческа епоха, когато светът се глобализира, границите – размиват, а нациите обезличават, е престъпление да се наричаш българин и същевременно да прокарваш чужди на националната ни принадлежност теории. Народът ни е световно известен със своята верска толерантност и хуманно отношение към всички, с които граничи и които живеят на неговата територия. Но същият този народ е оцелял въпреки робства, войни, гонения, тоталитарни потисничества, защото нито за миг не е забравял, че е народ Български. И най-голямата трагедия на този народ е, че понякога до решаване на съдбините му се докопват продажни люде, които Паисий нарече “неразумни уроди”. Поради липса на проучвания относно кръвно-груповия полиморфизъм и ДНК-анализи на молосоидите в България, на настоящия етап ще бъде несериозно да се говори за конкретна породна принадлежност. Като българин и човек уважаващ науката, приемам условно, че се касае за представител на биологичния вид Canis familiaris с название Българско Овчарско Куче. В морфологично отношение допускам връзка с Гръцкото Овчарско Куче и Карпатска Овчарка. Наблюдавам фенотипна близост с Шарпланинската Овчарка и с Крашката Овчарка. Резервиран съм да допусна сходство с турската порода Акбаш, при формирането на която са участвали и местни хрътки. Не напразно при нея са обособени два типа, единият от които е видимо олекотен. Намирам далечни сходства с породата Кангал, по-изразена външна близост с Кавказката овчарка и малко от характерните породни белези на Средноазиатската овчарка. Не типично и нелогично е Българското Овчарско Куче да се отглежда като домашен компаньон, който трябва да се излежава на дивана, да прави разходки сред шумотевицата на града между хора и автомобили, да подтичва игриво из парковете със своите събратя от всевъзможни други породи. Ако говорим за Българско Овчарско Куче като такова, то трябва да е носител на строго конкретни работни качества, съчетани със стабилизиран екстериорен облик. Това куче защитава домашните любимци, охранява фермата, следи за безопасността на стопанина си и семейството му. Недопустимо е в него да липсва инстинкт за охрана, а още по-страшното е – да се страхува от селскостопанските животни или да проявява агресивност и стремеж да ги напада. В продължение на векове то е селекционирано да охранява без да му се подава команда. От гледна точка на породокласифицирането на Международната Федерация по Кинология, Българското Овчарско Куче трябва да се причисли към Втора Група, Втора Секция – Молосоиди, Втора Подсекция – Кучета от Планински Тип. В своето ползователно направление Българското Овчарско Куче несъмнено влиза в категорията “Кучета Пазачи”. Неговото селекциониране, местообитаване и естество на работа го определят като “Куче Пазач на Селскостопанските Животни”. ОТГЛЕЖДАНЕ: Отглеждането на това куче е в неговата естествена среда – стадото овце, изложено на влиянието на природните и климатични фактори. То е непридирчиво към храната, като в същото време се отличава с висока усвояемост на продукти от растителен произход, кухненски отпадъци и др. ПОВЕДЕНИЕ: Преобладаващата отбранителна реакция е активна. Агресивността не е силно изразена, но в същото време кучетата са резервирани в поведението си към непознати лица и демонстрират дистанцираността си с предупредително ръмжене и евентуално нападение. Към хищни животни (често и към кучета) агресивността нараства. Българското Овчарско Куче е съобразително, лесно адаптируемо към средата, в която се намира, реагиращо адекватно на ситуациите, в които е попаднало. Към стопанина си демонстрира привързаност и вярност. Основната му сетивност чрез обоняние, слух и зрение е много добре развита. КОНСТИТУЦИЯ: В конституционално отношение кучето е с преобладаващ комбиниран груб-здрав тип. Костната система е груба, здрава и масивна. Мускулатурата е добре развита и изразена. Кожата е дебела, плътно прилепнала по тялото, с леки провисвания в областта на шията. ГЛАВА Главата е типично молосоидна. Тя няма грубия овал на мастифоподобните кучета, нито силно изразени скулови дъги. Масивна, широка и леко заоблена в темето. Мозъчната част на черепа, погледната отгоре, по форма се доближава до квадрат с леко стеснение към муцуната. Леко превишава по дължина лицевата част. Муцуната е масивна, широка, среднодълга, леко притъпена. Носната гъба е черно пигментирана, добре изразена, с широки ноздри. Зъбите са здрави и бели, наподобяващи цвят “слонова кост”. Захапката е ножицоподобна. Очите са дълбоко поставени, тъмни на цвят и изразителни При преобладаващ бял пигмент на черепната част на главата е възможно да бъдат в малко по-светла окраска. Ушите в основата си са захванати за черепа над очите, което ги прави високо поставени. Пречупени са непосредствено в основата, поради което по форма са висящи. Много рядко могат да се наблюдават екземпляри с нормално поставени или ниско поставени висящи уши, което не е типично за породата. В повечето случаи това може да се разглежда като нечистопородни кръстоски, най-често на основата на кавказката овчарка. Като цяло кучетата са компактни и симетрични, с леко удължен формат на тялото. При мъжките кучета дължината спрямо височината на тялото е около 8-10 %. При женските кучета дължината спрямо височината на тялото е около 10-12 %. ШИЯ Шията е здрава и широка с леки провисналости на кожата без да образува така наречения “гердан”. Дължината й е приблизително равна на дължината на главата. Поставена е под ъгъл около 400 спрямо мисленото продължение на гърба. ГРЪДЕН КОШ Гръдният кош е широк и дълбок. Стернума е малко под нивото на лактите. Ребрата са умерено извити, без да са плоски или бъчвоподобни. Холката е добре изразена. Свързана е плавно както с шията, така и с гърба. Погледнати отпред, гърдите са добри развити, което прави постановката на предните крайници широка, но не развърната. ГРЪБ, ПОЯСНИЦА И КРЪСТЕЦ Гърбът е здрав, прав и широк. Поясницата е средно дълга, а кръстеца – къс. Свързани са здраво помежду без да са изпъкнали или провиснали. КРУПА И ОПАШКА Кръстеца заедно с тазовите кости образува широка Крупа с нормална постановка и добра замускуленост. Опашката достига до скакателните стави, а често дължината й е под тях. Поставена е високо. В повечето случаи е извита сърповидно или на кравай над линията на гърба. ПРЕДНИ КРАЙНИЦИ Лопатката е дълга и широка, здраво свързана с трупа, лежаща плътно към гръдния кош, с добре изразен гребен. Раменните кости са средно дълги и прибрани към тялото. Лактите са в близост до гръдния кош. Подраменните кости са вертикално поставени с леко овална форма. Метакарпусите са здрави и пружиниращи. ЗАДНИ КРАЙНИЦИ Бедрата са дълги, широки и силно замускулени. Подбедрата са дълги, сключващи с бедрата почти прав ъгъл. Скакателните стави са добре изразени, стегнати, успоредни помежду си. Метатарзусите са здрави и пружиниращи. Както предните, така и задните крайници са прави, успоредни помежду си, отвесни спрямо земята. Лапите са широки, с леко овална форма. Възглавничките са твърди но еластични. Ноктите са добре развити, дълги, прибрани в лапите. ДВИЖЕНИЕ Движенията са привидно тежки в не много широк тръс. Крачката е с не много широк размах при пълно разгъване на ставите. КОСМЕНА ПОКРИВКА Космената покривка е средно дълга до дълга. По лицевата част на главата тя е къса. При много от кучетата ушите също са с къс косъм. По-къси са космите в дорзалната част на предните крайници и в областта от подрамената до лапите. Подбедрата от средата надолу и метатарзусите също са късо окосмени. Воларната повърхност на подрамената и плантарната повърхност на бедрата е окосмена с дълги осилести косми. Пуховият слой е плътен и обхваща цялото тяло с изключение на късоокосмените области. Цветът на космената покривка е разнообразен. В бита на овчарите се е наложил като преобладаващ белия цвят с големи, несиметрично разположени черни петна, но това не може да се приеме като критерий за породност. Изцяло черно пигментираните кучета са нежелани, а чисто белите пораждат съмнение за кръстосване с други породи, които в териториално отношение са дистанцирани от естествения ареал на Българското Овчарско куче. Половият диморфизъм е добре изразен. РАЗМЕРИ Височина: Екстремумите във височината при мъжките кучета варират в доста широка граница и са 65-75 см. При женските екстремумите във височината са 63-72 см. Тегло: Теглото на мъжките кучета е в границите от 45 до 57 кг. При женските теглото е в границите от 40 до 52 кг. Забележка: При запазена пропорционалност на тялото, без да се наблюдава тромавост в движенията и охранителните способности, е допустимо представителите на породата да бъдат с по-уедрени размери и по-високо тегло. Това не трябва да се отразява и на половия диморфизъм, който във всички случай запазва своите видими белези. НЕДОСТАТЪЦИ За недостатък приемам всяко отклонение, което променя описания екстериорен облик, пречи за изпълнение на служебното предназначение на кучето или го лишава от възможност за нормално възпроизводство. В България има много кучета, които в общи линии се доближават до горното описание, но в крайна сметка – порода няма. Това не се дължи единствено на факта, че няма официално приет и междонародно признат стандарт, или включване в класификацията на Международната Федерация по кинология. Причината е, че няма сериозен развъдно-селекционен подход към тези кучета. Провежданите изложби са изпразнена от развъдно съдържание показност. Представят се кучета с единствената цел да се завоюват награди, а в резултат на каква селекция са получени те или как по-нататък ще участват в развъдния процес – никой не се интересува. Първата основна причина за съществуващото трагично състояние с овчарското куче на България е наличието на шепа хора, обособили различни, противостоящи една на друга групи, а претендиращи, че създават порода. Втората причина е, че в тези групи основният движещ фактор е кой да се титулува “Лидер” и каква финансова изгода може да реализира за сметка на овчарското куче. Третата причина е, че в нито една от тези групи няма хора, които реално поне от малко разбират от кинология в истинския смисъл на думата. Тези, които имат животновъдно образование са явно на такова ниво, че могат единствено да обличат думите си с терминология, но остават изпразнени от съдържанието на истинската наука. Има няколко основни изисквания, за да може да се консолидира истинско овчарско куче. Преди всичко по формиране на породата трябва да работят истински българи – не само по произход, но и по дух, и по национално самосъзнание. Тези българи трябва да имат знания, сили и възможности да творят в сферата на кинологията. Тези българи не трябва да робуват на лични страсти, мегаломански амбиции и налудничави идеи. Тези българи трябва да знаят, да могат и да искат сътворяването на нещо стойностно, което да ни направи още по-горди със своя произход и историческа принадлежност. Забележка: Таблицата е изготвена на базата на следните литературни източници: 1. Груев В., Принос към проучване на овцата цакел в България, Пловдив, 1948. 2. Груев В., Принос към изясняване расовата принадлежност на българските местни овце, Пловдив, 1950. 3. Иванов П., Черноглавата плевенска овца, Плевен, 1942. 4. Петров С. Нашето овцевъдно производство и възможностите за неговото увеличение, София, 1938. 5. Хлебаров Г., Изучавания върху българските местни овце и възможности за тяхното подобрение, София, 1940. Поместеният стандарт на породата е съставен от автора в резултат на лични проучвания. Стандартът няма нищо общо с приетия от БРФК.

В почти всяка статия или книга, третираща произхода и породоформирането на кучета – пазачи на стадата, се пише че са потомци на древните бойни кучета на Вавилон и Тибетския Дог (Мастиф). В деветтомната си “История” Херодот (р. около 490-480, ум. 425 г. преди Р. Хр.) пише за военните походи и бойните кучета на Вавилон: “…самият Тританхем, освен бойните коне имал 800 жребеца, които покривали кобилите му, а те били на брой 16 000 (всеки жребец покривал 20 кобили). Той отглеждал и много кучета от индийската порода. За тези кучета четири големи селища от равнината били длъжни да осигуряват храна, поради което били освободени от всякакви други задължения. Толкова богат беше управителя на Вавилон.” Древният произход на кучетата пазачи от Тибет не се оспорва от нито един изследовател на породите. Районът е високопланински, труднодостъпен, със специфичен климат и особен начин на социален живот. Именно този начин на живот изисквал едри кучета, способни да вземат самостоятелно решения, правилно да преценяват обстановката, способни да преживяват в тази изключително тежка среда. Една легенда разказва: “На тези кучета поверяваха жените и децата, когато мъжете ходеха в градовете на разменна търговия. Те се отглеждаха отвързани. На собствената си територия бяха много злобни.” Александър Македонски имал в армията си кучета, но когато цар Сопиф му подарил 150 от своите и демонстрирал техните способности, великият завоевател ги оценил по достойнство. Гръцкият историк Диодор Сицилийски (ІІ половина на І в. пр. Р. Хр.) в една от книгите на своята 40 томна “Библиотека” пише: “… в желанието си да покаже достойнствата на своите кучета Сопиф накара да доведат един лъв и да пуснат срещу него две от кучетата му. Те не можеха да се справят с хищника и Сопиф заповяда да пуснат още две кучета. Четирите кучета започнаха да надделяват над лъва. Тогава Сопиф заповяда да отсекат дясната лапа на едно от кучетата. Александър се разкрещя, притичаха телохранителите му и хванаха индуса за ръката. Сопиф каза, че вместо това куче ще даде други три. През това време осакатеното куче не издаде никакъв звук, а стоеше здраво впито в лъва, докато не умря от загуба на кръвта.” Ако изходим от теорията, че всички мастифоподобни произхождат единствено от Тибетските кучета, ще се сблъскаме с противоречия, обуславящи се от специфичните географски условия. Пребиваването във високопланинските райони в състояние на хипоксия (недостатък на кислород) способства за повишаване на неспецифичната устойчивост на организма. Белият дроб поема въздух с пълна сила, което води до по-пълно снабдяване на мускулите с хранителни вещества. Движенията са плавни и по-забавени. Преминавайки в райони, където атмосферното налягане е нормално, такива кучета показват по-голяма издръжливост и работоспособност, но за кратък период от време. Тази физиологична особеност е една от причините да поставя под въпрос теорията за директен произход на овчарските кучета от Тибетския Мастиф. В монографията си “Тибетското куче” (“Der Tibethund”) Макс Зибер (1897) пише, че кучетата от хималайските области наподобяват кучетата на Асирия и Вавилон. В историята на световната култура пустинните райони се оказват едно от местата, където се зараждат древните цивилизации. И това съвсем не е случайно. Пустинята дава на хората храна, дрехи и жилище. Но от тези блага може да се възползва само този, който умее да проникне в нейните тайни, да разгадае механизма на нейните ресурси. В пустините растенията не образуват единни големи тревни пространства, а се обособяват като храстова растителност. Растат на групи, често – на големи разстояния една от друга. За да си доставят храна овцете трябва постоянно да се придвижват Това от своя страна налага чергарски (номадски или още скитнически) начин на живот. Овцете следват находищата на растителност, хората следват овцете. На лице са и други причини, изискващи чергарски начин на живот. От най-древни времена Средна Азия е завладявана от различни владетели. Това са персите под предводителството на Кир (6 в. до Р. Хр.), гърците, начело с Александър Македонски (4 в. до Р. Хр.), арабите (7-9 век от новата ера), монголските орди на Чингиз Хан (13 век), Тимур (14 век), последващите войни на Надир Шах, Узбек Хан и много други. Завоевателите са преминали по различни пътища. Но основно се придържат по течението на реките. Унищожават оазисите в предпланинските райони на Копетдаг, в низините на Мургаб (древния Мерв) и Амударя (древния Хорезм), по средното течение на Зеравшан (Согд със столица Мараканд) и редица други области. Пустинните, безводни, незаселени райони остават встрани от главните пътища. На този, на когото се отдава възможността да придвижи овцете си на безопасно място, спасява живота си, а така също и кучетата си. Тежкият начин на живот, недостигът на вода и паша, не позволява в пустините да се обособят големи държавни структури. В пустините чергарстват родово-племенни групи, някои от които (според размера на водоизточниците, които имат) обособяват по-големи или по-малки постоянни селища. Други са принудени постоянно да живеят и да скитат от едно пасище на друго. Животът в пустинята създава особен ред на взаимоотношения между родово-племенните групи със свои традиции, специфичен бит и духовност. Земята е собственост на всички, но кладенците и дъждовните ями – на тези, които са ги изкопали. Тъй като без водопой да се пасат животни е невъзможно, на практика пасището принадлежи на собственика на кладенеца (бей). Дребните собственици на животни се принуждават да станат наемни пастири на бея. Тази икономическа експлоатация се усложнява от факта, че бедни и богати често са от едно племе и се намират в някаква степен на родство помежду си. За да пази своето богатство – овцете, пастирът се нуждае от голямо, работоспособно и непретенциозно куче. Чергарството, а впоследствие и уседналото овцевъдство довеждат до появата на голямото куче – пазач на стадото. От 6 век преди Р. Хр. до 7 век от новата ера държавното вероизповедание на трите велики Ирански империи (династиите на Ахменидите, на Селевкидите и на Сасанидите) е зароастризма – една от най-древните световни религии. Основател е Заратуштра (Зароастър), живял около 12 – 10 век преди Р. Хр. В неговата религия кучето е второто по святост живо същество след човека. В книгата на религиозните закони “Авеста” има цяла глава посветена на кучето. Те се разделят на две големи групи – овчарски и ловни и най-голямо наказание се налагало на човек, причинил вреда на овчарско куче. Това предполага, че култовото отношение към кучето се явява благоприятна основа за водене на една сполучлива и прецизна народна селекция. През 1913 г. К. Келер в “Произход на нашите домашни животни” пише: “тъй като домашните животни принадлежат към живия инвентар на човека и представляват извънредно важна част на неговото културно достояние, то е ясно, без допълнителни разсъждения, че техният път на странстване съвпада с пътя на човешкото странстване.” Според Херодот доставените от Индия кучета били обучавани да пазят стопаните си от врагове, което ги определя като злобни по отношение на човека. Пустинните кучета са обучавани да пазят животните от хищници, което ги определя като злобни по отношение на дивите зверове. Професор А. Калантар (1927) в статията си “Закономерност в окраската на животните и термическа теория на пигментацията” изследва цвета на космената покривка на животните като резултат на приспособяването им към климата. Така, за пустинните условия това е светлата окраска. За кучетата с произход от високопланинския тибетски мастиф типичен се явява черния цвят с различни цветни петна. Калантар отбелязва, че в преходните райони, където зимата е сурова, а лятото – горещо, са предпочитани кучетата със смесена бяло-черна окраска. Теорията за окраската на животните е застъпвана още в древността. В соя труд “Произход и преобразуване на домашните животни” С. Боголюбски (1959) цитира откъси от книгата на Варон “За селското стопанство”. По отношение на говедото Варон пише: “Най добрия цвят е черния, после червения, на трето място светложълтия и на четвърто белия. Говедото с последния цвят е най-нежно, а първото е най-издръжливо. От двата средни цвята първия се среща по-често, отколкото следващия, а двата – по-често отколкото черния и белия.” При развъждането на двата типа кучета (планински и пустинни) особено в техните погранични райони явно се е стигало до тяхното смесване. Освен това природата отбира тези, които са най-приспособими, а овчарят – тези, които са му най-полезни. В Средна Азия се обособяват два типа кучета: месопотамско бойно куче и туркменски алабай. Месопотамското бойно куче и дългокрако, с къса космена покривка, дълга глава, злобно към човека. Понастоящем тази порода не съществува. Туркменският алабай е едър, петнист, с широк череп и суха муцуна. Той е типично овчарско куче, злобно към хищниците. Съществуващите понастоящем кучета са потомци от кръстосването на тези две изходни породи. Обособяват се в няколко групи: военни – селекционирани по злоба към човека, ловни – селекционирани по злоба към хищниците и овчарски-пазачи – селекционирани по злоба предимно към хищниците, но също така и към човека, ако той се явява реална заплаха за стадото, овчаря, неговото семейство или имущество. В “Ръководство по служебно кучевъдство в селското стопанство” А. Немцов (1933) пише за няколко отродия кучета в района между р. Аму-Даря и Каспийско море, които имат изразени фенотипни и поведенчески различия. Някои от тези кучета без да лаят, смело и открито се нахвърлят върху врага, независимо дали той е животно или човек. Други нападат, прокрадвайки се “изотзад”. Третият тип кучета са надарени с перфектен слух и обоняние, отдалеч усещат доближаването на врага, със силен застрашителен лай се спускат към него, но нападат само ако той премине границата им на териториална собственост. За туркменското овчарско куче Немцов пише, че когато е със стадото върху хищника се нахвърля мълчаливо. Когато е в овчарника, при евентуална заплаха започва да лае и се хвърля в нападение. В определени райони съществуват традиции да се режат ушите и част от опашката на кучетата. Тези традиции също носят в себе си информация за региона на породоформиране по пътя на народната селекция. Опашката не се реже на Тибетското овчарско куче, Монголското овчарско куче, Кавказкото овчарско куче, Турския Кангал. Не се режат опашките и на мастифовия тип кучетата, ловуващи на хищници. При кучетата, на които се режат ушите и част от опашката се наблюдават съществени морфологични различия от тибетските мастифи. Това са кучетата на полупустинните и пустинни райони където основните фактори са сушата, горещината, вятърът и пастирската работа. Рязането на ушите и на опашката има чисто практическо значение. Те са уязвими по време на схватка с хищно животно. За разлика от ушите, които могат да се отрежат от основата, рязането на опашката би трябвало да е в някакви разумни граници, запазвайки нейните основни функции. Рязането на опашката и ушите трудно може да се свърже със зароастрийската религия. Както вече отбелязах, едни от най-строгите наказания над човека са, ако причини нараняване на кучето. По всяка вероятност рязането на опашката и ушите започва с нахлуването на арабите. Те измъчвали кучетата, демонстрирайки по този начин отношението си към религията на местното иранско население. В същото време, по земите на разпространения зароастризъм са намерени статуетки на кучета с отрязани опашки, датирани преди появата на арабите по тези земи. Това още повече ме навежда на мисълта, че тези кучета са с друг произход, резултат на целенасочен подбор и навярно дошли по тези земи с идващите от север ариани. По археологични и лингвистични източници носителите на индоевропейската култура се локализират около 4-3 хилядолетие преди Р. Хр. в южноруските степи, югоизточна Европа, североизточна Мала Азия. В стопанството на индоевропейците преобладава животновъдството пред земеделието. Водещо и култово животно е конят, благодарение на който се извършва интензивното преселение към Европа, а през Кавказ – в Централна Азия до Индостан. В хода на многовековната миграция древноиранските животновъдни племена заселват през 1 хилядолетие преди Р. Хр. Средна Азия (Хорезм, Бактрия, Согд), Иран (Мидия), Афганистан. Неминуемо гореспоменатите преселения спомагат не само за разпространение на азиатските овчарски кучета, но и по-нататъшното им примесване с вече установени по съответните земи. В този материал не засягам проблема с появата, миграцията и усядането на тюрките, в земите на днешна Турция, чието население също развива своя собствена, специфична култура и народностно обособена животновъдна селекция. Встрани оставям и проблема за големите миграционни процеси на българите, които също внасят нов облик не само в общо-цивилизационното развитие на Азия (впоследствие и на Европа), но и в типа животновъдство и в частност – отношение към кучето и коня. Идеята на тази публикация е да покаже, макар и бегло, че произхода, породоформирането и специфичните особености на съвременните овчарски кучета е доста сложна и комплицирана тема. Тя не може да бъде разглеждана едностранно и схематично, уповавайки се единствено на досега наложилите се постулати, които се базират предимно на емоционални състояния или научно необосновани заключения. Историята дава богата информация по темата, която е предмет на част от моите проучвания. За жалост тя предлага твърденията си предимно в условно наклонение. Палеонтологията и по-специално предоставените от нея частични костни остатъци от кучета, отдавна е подложена на все по-голямо игнориране в сферата на доказателствеността за еволюирането и породообособяването на вида Canis familiaris. През последните 5 до 7 години кинологията все повече се ползва от постигнатото в молекулярната генетика, ДНК-анализите и разчитането на геномната карта на кучето. Резултатите, които съвременната генетика предоставя на кинологията не само че оборват редица стари, превърнали се в догма теории, но ще доведат до глобално преосмисляне на твърденията на лаиците, разбира се, ако те имат прогресивното мислене да направят това.

Приемам забележката за диплоиден и хаплоиден. Грешката е моя, за което се извинявам. Колкото до годината и поколенията, да. Прав сте. Ако съотнесем заплождане на първо разгонване, което може да бъде още на 6-ия месец при някои скорозрели дребни породи, бременност от 58-65 дни и развитие до полово съзряване още 6 месеца се получава интересна картинка. Вече писах - Вие от питащ искате да ме превърнете в отговарящ. Защитаващият теза доказва нейното съществуване, преподавателю от четвърто или пето поколение. Аз съм от първо. За разлика от Вас идеята ми да се включа в тази тема, не е просто така - да съм в играта. Вие до момента не защитихте нито една Ваша теза, на нито едно мое "кажете" или "покажете" не се отзовахте научно аргументирано. Банално и безинтересно! Като Ви пожелавам успех в преподавателската дейност, оставам с уважение. И се научете да използвате учтивата форма на обръщение. Правите си допълнителна лоша характеристика. Поздрави !

Да, разбрах, че иконката е била временна, защото изведнаж на нейно място се появи Вашето изключително аналитично разсъждение. С най-добри чувства и също искрена усмивка ! допълнение: Нямате ли електронна Библия на български език. Аз мисля, че имам някъде по дисковете си, но е протестантска, а не синодалното издание.

Здравейте! Не зная как да възприема иконката - като усмивка или като присмех. Аз никога не използвам иконки във форумите, така че приемете, че съм поставил и аз една такава като Вашата. Поздрави !

Усещате ли, че се движим в един затворен кръг. Първо, Вие правите констатации, аз Ви питам конкретно, а Вие не отговаряте. Въпросите ми към вас остават в сила. Второ, на вашия въпрос как изглежда кучето. Ако подходим с принципите на сравнителната анатомия, кучето изглежда така, както изглежда вълка, така както изглежда чакала, така както изглежда койота. Върнете се към статията ми за произхода на кучетата. Трето, аз не приемам торията, че около останките на първобитните хора са откривани скелети на вълци, ако имате пред вид факта, че това е един от пътищата за еволюиране на вълка в куче. Тази хипотеза бе наложена от Конрад Лоренц, но в последствие и той ревизира мнението си. Между другото, той е един от учените, които изключително много ценя, но по-важното е, че той многократно е променял мнението си по простата причина, че науката се развива и много наложили се твърдения с времето стават морално остарели. Преди доста години той заявява (предпологам знаете, че е покойник) пред моя колега проф. Копинджер от САЩ: (перефразирам) "Аз съм човекът, който постоянно мени мнението си"). Да, малко са учените които имат моралната сила да признаят свои стари грешки и сами да продължат напред в името на истината. Та така, уважаеми господине. Това, което е откривано в пещерите на първобитния човек и по което някой е стигнал до генерални умозаключения е по-скоро от сферата на фолклора, отколкото на науката. Питанията ми, свързани с Ваши твърдения остават в сила. Надявам се, че ще отговорите.

Колко са тези няколко хилядолетия, господине ? 5, 10, 15 - колко? И моля Ви, не се присмивайте ! Всеки има право на мнениие. Това дали отсрещната страна ще го приеме или не, е плод на образованост, на интелигентност, а в случая и на възпитание. Въпреки присмеха Ви, запазвам чувството си на уважение !

Този пореден, доста дълъг и на много места неразбираем пост още веднаж показва само едно – повечето хора, четат, четат, пък вземат че препуснат доагонално върху текста, наумят си нещо да пишат и започват да изливат мисълта си. От къде по-напред да отговарям и всъщност дали да отговарям. Но хайде... 1) Куче с обратна захапка може да се роди от напълно нормални кучета. Ако не е проучена генеалогията на съответното куче, не можем да кажем плод на какво е обратната захапка – хетерозиготен ген, мутация, форма на уродство или нещо друго. 2) Това, че вида домашно куче и вида вълк са абсолютно близки. Никъде не съм твърдял противното, дори напротив. Ако сте прочела статията ми, ще видите до какви изводи са достигнали редица учени – както чрез изследване на хромозомния набор на кучетата, така и чрез директни кръстоски между кучета с вълци, а и не сам с такива. Само една вметка – хаплоидния набор на кучето (както и на останалите представители на вида кучета) е n=78. Същия хаплоиден набор има и кокошката. Е, тогава да вземем да търсим някаква връзка и с кокошката ?! Аналогични са сходствата в ДНК картата на човека например и на крокодила ! 3) И аз не зная до колко съм кинолог, но домашните кучета, събрани в група, независимо в каква среда живят и доколко са изолирани от човека в никакъв случай не сформират социална група, абсолютно аналогична с вълчата глутница (собствени проучвания и поредица от чужди публикации в сериозната литература). Освен това, специално за кучешката група (а не глутница) особено важно е в каква среда е формирана, в каква среда се подвизава и проче външни фактори. 4) Вокалните комуникации между вълците са много по-богати и разнообразни от тези на кучетата. Нито един сериозен изследовател на вълци вече не прави аналогии между двата вида единствено на базата на звуковите коминукации. Това, че кучето вие е факт, но във вокално отношение – това е единственото, което го доближава до вълка. Освен това, на вълците са правени поредица сонарни проучвания, за да се „разчете” езика им. Аналогии с кучетата не съм срещнал в научната литература. 5) По отношение на този Ваш пасаж: „Да аз съм убедена понеже дълго време се занимавам с кучета, не само големи но и дребни и пухкави, че вълка е прародител на домашното куче, за това има безброй сериозни и очевидни доказателства, не е нужен междинен вид вълкокуче, защото самият вид куче не е все още толкова далече от вълка, колкото и различия да откриваме в телесното устройство.. Във всяко куче дори и най-дребничкото и рошаво мъниче дреме генома на вълка.” Тук просто трябва да замлъкна: - това, че Вие от доста време се занимавате с кучета не може да бъде абсолютно никакво доказателство за нищо. Аз се занимавам с кучета вече 40 години, а с кинология поне от 18-20 и абсолютно не си позволявам да твърдя нещо за което като писах по-горе, нямам лични проучвания или абсолютно неопровержими в научно отношение доказателства. - хайде, след като декларирате, че има „безброй сериозни” и „очевидни” доказателства, посочете няколко от тях. Аз мога да Ви представя „безброй” такива „доказателства”, но също така и достатъчно много противни на тях доказателства. Въпросът е къде е истината. - „видът куче все още не е толкова далеч от вълка”, казвате Вие. Колко е далеч ? Ще ми кажете ли ? - да, вярно е че и в най-дребничкото мъниче дреме генома на вълка. Но същия геном дреме и в чакала, например. Някога (което за съжаление все още се приема за сериозен подход) за произхода се съдеше само от палеонтологията – открият една кост или един зъб и набързо се спретне цяло животно и се „докаже” елемент от еволюцията. От 1956 г. се започна сериозно проучване на геномните характеристики (говоря специално за кучето). И там се появиха абслютно много научни констатации – ту подкрепящи се, то взаимоизключващи се. По-късно (което за момента е най-достоверно и актуално) се премина на ниво ДНК. Така че... Много може да се разсъждава и в тази част от темата – еволюиране на кучето от вълка или пък от когото щете. - различията, които откриваме в кучетата са на вътревидово ниво, а не на междувидово, така че това е абсолютно неподходащо да се използва като мотив в защита или опровержение на нещо. 6) Ви се дразните от това, че постоянно казвам „посочете”. За да не се дразните може да предприемете някаква терапия и да вникнете защо постоянно го казвам. Когато някой защитава теза, трябва да представи доказателства в защитата й. Моя ли е вината, че никой не ги показва въпреки постоянното ми казване „посочете”. Всяка една публикация, всяко едно научно откритие, а още повече – цяла идея за революционна промяна на схващания изискват доказване пред съответна аудитория – рецензент, научен съвет, висша атестационна комисия и т.н. Така че да се дразните на мене е по-скоро резултат на слаби нерви, а не на някаква логичност. 7) Това за смехотворното наричане на прародителя на човека, че е маймуна. Е, хайде, ако трябва да бъдем малко по-точни, изхождайки от английските названия Ape и Monkey, ще уточня – човекоподобна маймуна. И това го твърдят еволюционистите, а не креационистите. 8) Колкото до тези ви думи: „прародителят на човека и съвременните примати е насекомояден бозайник малко по-едър от катеричка с остри зъбки и ноктенца.” Много се извинявам, но с риск отново да ви раздразня, ще кажа: „Посочете”. Посочете научно издържано и неопровергано до момента доказателство в подкрепа на тези Ваши думи ! Иначе, както е казано в Еклесиаст „всичко е суета”. 9) Приключвам с твърдението ви: „вида куче не еволюира сам - той бива селектиран от вида хомо сапиенс и през хилядолетията си съжителство в негова услуга не е бил оставян на мира нито за година (една година все пак са поне две поколения)”. Отново бъркате съществени определения – както всички защитници на еволюционната теория постоянно смесвате междувидова с вътревидовата изменчивост. Селекционирането като термин (а не селектирането) няма нищо общо с междувидовите изменения. Селекцията се води в рамките на вида, нещо повече – в рамките на породата. И с последващи отбор и подбор може да доведе до изменения на един породен тип в друг, но не и превръщането му в друг вид. Селекцията няма нищо общо с еволюцията. А относно това, че „една година са поне две поколения” При кучетата, изхождайки от генерационния интервал, две поколения са в рамките на около 1,2 г. (след вариационно статистическа обработка (аз съм използвал метода на Плохин)). Поздрави !

Лишено от логика разсъждение. Значи имаме примерно, вид Вълк, имаме вид Куче, а фосилна находка на преминаването от вълк в куче - нямаме. Значи ли това, че прехода от вълк в куче става мигновено, за толкова кратко време, че нито една междинна форма не е останала в иторическите пластове на Земята.

Господине, Аз, от човек, очакващ отговори, се превърнах в човек, който трябва да дава отговори. Та нали Вие писахте някъде назад, че сте Еволюционист? Убедете ме в това, че междувидова еволюция има. Умишлено пиша "има" в сегашно време, защото като един непрекъснат процес тя трябва да продължава. Като еволюционист, посочете поне един междувидов индивид. Приемаме, че кучето е произлязло от вълка. Покажете ми вида "вълкокуче". Приемаме, че човека е произлязал от маймуната. Покажете ми вида "маймуночовек". Може да не се спирате точно на тези примери, макар че от еволюционна гледна точка, няма значение с какви животни ще е даден пример. Посочете по Ваш избор поне един междинен вид. Като еволюционист, защетете тезите, в които аз се съмнявам и ми "отворете очите". Аз писах и това: Готов съм да приема всяка една теория, която представи според настоящото ниво на развитие на науката абсолютно непоклатими доказателства в защита на своите твърдения. И тогава аз ще бъда първия, който ще се откаже от догматичното си до момента мислене и ще приеме новото, непоклатимото. А колкото до захапките - и там Ви предложих хипотетично да създадете съответни популации, да ги оставите на самостоятелен живот (без намеса от страна на човека, който ще контролира развъдните процеси) и ще видите колко време ще бъде продължителността на живот на едната порода и колко - на другата. Според разумната наука (а на това специално Еволюцията също абсолютно силно набляга), в природата нищо не се създава, за да загине - то трябва да съществува, да се развива (според еволюционистите - да еволюира). Приемаме безусловно, че кучето е произлязло от вълка. Веднага възниква въпроса защо например еволюцията не е направила вълка да е с обратна захапка, а именно с такава, при която има най-добро припокриване на долни от горни зъби, допир на дъвкателните повърхности на зъбите, нормално поставени мандибули, които съотнесени към шията обусляват достатъчно (оптимално) дълъг дихателен път. Защо лицевата част на черепа (муцуната) не е скъсена и от там да се намали обонятелната повърхност в носната кухина. И така, само около тая обратна захапка може да се продължи с още поне десеттина „защо?” Хайде, отговорете си на тези въпроси и по този начин ще стигнете и до отговора на въпроса полезна ли е обратната захапка за животни от вида Канис или е вредна. Относно това, което вече сте писал, че според Дарвин понятието „вид” е „само едно удобно приспособление”. Това е проблема не само на Дарвин, а и на всички след него – когато не могат да отговорят на възникващ въпрос или да обяснят „еволюцията” на нещо, да кажат, че това е нещо, което за момента е „удобно”. Вие бяхте писал някъде, че след като сте прочел увликателно разказващия Дарвин сте станал еволюционист. Увликателното разказване на е аргумент за сериозен подход дали да вярваме на някого или да не вярваме. Едно малко отклонение: Известният бихевиорист Скинър има една от най-увликателните изразености на мисълта. В същото време основоположникът на хуманистичната психология Маслоу се е отличавал с изключителна скованост на изразните средства. Това обаче не е попречило той да бъде на пиедестала на световните психолози. Наука с увлекателност не се прави. Науката иска факти. И понеже пак се връщаме на фактите, знаете ли какво е казвал „бащата” на еволюцията: (перифразирам: „когато ме запитат как е еволюирало окото, направо изтръпвам”). И знаете ли защо е изтръпвал – ами защото не е можел да го обясни. Но стига толкова, че се улових отново да се увличам. Писах Ви преди, посочете конкретни примери (Вие защитавате еволюционната теория) иначе преливаме от пусто в празно, защото ако няма еволюция, не сте Вие човекът, който ще я създаде. Така както, ако има Еволюция, не съм аз човека, който ще я спре. Поздрави !

Да ! Светостта на брака.

Господине, Вие ме провокирате да участвам в тази тема, въпреки неколкократните ми заявявания, че тя не е предмет на моите интереси. Забелязвам в това, което Вие изнасяте като мнение нещо, което вършат по-голямата част от адвокатите на еволюционизма – преплитане на междувидови изменения (елемент на еволюционната теория) и генетича изменчивост в рамките на вида. Вие казвате, че е несериозно да се говори, че положителни мутации няма. Да, може и да е несериозно. Но сериозността изисква факти и аз Ви поломих за такива – дайте ми поне един пример на животински вид, произлязъл от друг такъв чрез мутация (наблягам – дайте пример за вид, произлязъл от вид). И още по-важното – дайте пример за междинния вид – или етапа на еволюиране от едната видова форма към другата. Случайно да Ви е попадала информация как водоплаващите бозайници са произлезли от сухоземните? Една от теориите (естествено - евелюционистка) е, че северните мечки като влизали във водата да ловят риба постепенно си разтягали устите все повече и повече, тялото им ставало все по-овално, космената им покривка започнала да опадва и накрая се получили... китовете ! (вметване от мене: хайде няма да им търсим кусур на сегашните северни мечки, че продължават да влизат във водата, пък нито една не тръгва да става кит) А да сте чели как са се формирали жирафите – ами някакви по-примитивни същества, като си изпъвали шиите да достигат до по-високи клончета и листа ги удължавали, удължавали и взели, че се превърнали в жирафи. Как Ви звучат тези твърдения. А в трудовете на еволюционистите от Дарвин до наши дни, те са без брой. Можете ли въобще да ги приемете като нещо сериозно или по-скоро това са налудничави брътвежи на човек с богата фантазия или с определени отклонения. Но да се върна към вашия пример за 20-те тона лактация. Това господине не е мутация. Това са генетични изменения, настъпили под влияние на поредица от селекционни действия като отбор, подбор, преди това различни форми на кръстосване, постепенно преминаване към чистопородно развъждане, прилагане на степени на инбридинг и т.н. и т.н. И съвсем не на последно място взаимодействието генотип-среда, в която се развива, отглежда и развъжда съответната порода. Подобни примери като този, който Вие давате, са достатъчно много в животновъдството по отношение на млекодайност, вълнодайност, плодовитост, яйценосливост и т.н. Но това са промени в рамките на вида. Това не са междувидови изменения. И накрая да се спра на домашното, което сте ми дал. За да бъда сигурен, че ще си изпълня домашното както трябва, Вие трябва първо де ме убедите (доказателствено), че прогнатията е резултат именно на мутация, а не на нещо друго (не всяко изменение е плод на мутационни изменчивости). Добре, да приемем, че вината е моя, че не зная това, защото на мене не ми е попадала научна литература за появата на прогнатия при някои породи кучета (а и не само при тях). Да допуснем, че прогнатията, предната долна захапка при кучето е плод на мутация и то, на полезна мутация. Мисля, че това искате да кажете. Започнете да размножавате единствено болонки с предна захапка. Чрез отбор и подбор на приплодите, изчиствайте всички, които се родят с нормални захапки и продължавайте тази селекция само с предно захапващи. Предполагате ли вече до къде ще стигнете. Ако не, аз ще ви кажа. До изчезване на породата. Да, Вие може да ме опонирате защо тогава продължава да има болонки с предна захапка (което стандарта отчита като порок и не допуска такива животни до разплод), защо има булдоци или да кажем други представители на мастифовия тип кучета, които са не само с предни захапки, но дори и нещо повече – ако не са, значи че чистопородността им е съмнителна и също се изключват от разплод. Така... Това разсъждение има известна логика, но само до толкова, че цялата тази селекция се извършва под контрола на човека. Вземете това под внимание. Вземете под внимание и факта колко е средната продължителност на живот на куче от мастифовия тип и колко на едно западноевропейско куче от типа matris optimae (например Немско Овчарско Куче). Формирайте достатъчно големи популации чистопородни Булдоци и чистопородни Немски Овчарски Кучета. Естествено тези популации да бъдат изолирани една от друга – всяка за себе си. Създайте им благоприятна среда за живот и за размножаване. Не се намесвайте по никакъв начин в тяхната бъдеща биология. Отчетете средна продължителност на живот за Булдоците около 9-11 години и за Немските Овчарски Кучета от 13 до 17 години. Ха сега Вие за домашно ми кажете: колко дълго ще просъществува породата Булдог, която е с обратна захапка и колко ще просъществува породата немско Овчарско Куче, която е с нормална захапка. А всъщност, може и да не ми отговаряте. Стана банално да казвам, че това не е моята тема и ако не ми дадете готови отговори на предишни мои разсъждения (конкретни, доказателствени), ще приема нашата комуникация за преливане от пусто в празно и ще я прекратя. Поздрави !

Не напразно написах, че Библията не може да се дели на цитати и пасажи, защото мъдростта в нея е безгранична. Няма отделна книга от нея, няма стих, който да не буди размисъл и преклонение пред Твореца.

Не мога да деля Библията на цитати и пасажи, но това, което в момента ми идва спонтанно на ум е стих първи от Евангелието по Иоан: „В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”. Сещам се и за думите на апостол Павел за любовта. Не помня точно, но започваше така „Любовта е дълготърпелива...”. Идва ми на ум и „Златният стих на Библията”, всъщност завета на Иисус да се обичаме, с което дава Новия Закон. От Стария Завет – Книга на Еклесиаста, Премъдрост на Иисуса, син Сирахов, Премъдрост на Соломон, Притчи Соломонови и много и много.

Да, съгласен съм с Вас. Това е нещо, което ми е интересно и понеже не подходихте на първично ниво спрямо това, което съм написал, Ви направих предложението. Социалният дарвинизъм ми е доста интересен като тема, и ще се радвам ако споделите разбиранията си под формата на лично съобщение, на електронната ми поща или пък в отделна тема тук, във форумите. Поздрави ! П.П. Между другото, според мене всички "изми" си приличат и малко или много имат аналогии по между си.