cynology

Не мога да бъда някакъв по отношение на нещо, което само по себе си не може да го има. Аз ненавиждам теорията и последоватгелите й, които твърдяха, че е реалност, че ще дойде момента, в който това ще се превърне в практика. И в името на тази теория загинаха а и сега морално продължават да загиват много хора. Лошотията, както и много други категории е относително понятие и не може да бъде съизмерена само с една личност или събитие.

Абсолютно съм съгласен, без да претендирам за компетентност по темата. Можете ли да напишете нещо по отношение на социалния дарвинизъм или преливането му в теориите на авторитарните системи. Поздрави !

Възможно е. Учениците изпреварват учителите.

къде са тези квалификации ?! Господине, Не зная от къде да я подхвана, затова няма и да я подхващам. Може би от края, защото трудовете на Дарвин стоят на лавица в библиотеката ми заедно с поредица такива на други еволюционисти. И заедно с трудовете на доста хора, които поне до момента доказват несъстоятелността на много от дарвиновите твърдения. Не говорете за мутации, защото явно малко знаете за това как се пораждат, какъв е ефекта им и колко от тях можем да наречем „полезни”. Ако знаете такива, ще Ви бъда благодарен да ми посочите поне няколко. За еволюция в съвременния смисъл на думата и в границите на определението такова, каквото го знаем, естествено не се е говорило от времето на древна Гърция. Прочетете материалистическите схващания на редица философи, вникнете в това което е заложено в разбирането им са света, за човека, за Бога и т.н. пък после може и да поговорим, макар че мой принцип е да не споря. Вие отново игнорирате съществен момент от това, което съм написал. Кое от написаното е МОЕ твърдение. Аз нямам проучвания в областта на еволюцията, аз не съм достигнал до собствени, научно доказани констатации, че да ТВЪРДЯ. Не демонстрирам „самочувствие” по обсъжданата тема, защото казах – това не е тема на моите интереси, тя просто ме е провокирала и накарала да търся. За Опарин и за Съветския съюз няма да коментирам. Само за това, че Еволюционната теория е базата на която стъпва т.н. диалектически материализъм начело с основателите и апологетите си. А тук трябва да започнем да коментираме за неодарвинизма, за социалния дарвинизъм и т.н. Все неща, които не се препокриват нито с интересите ми, нито с моралните ми ценности. За теория на генетиката също няма какво да коментираме. Просто надскочете това, което се основава единствено на менделизма, поразровете се малко повече... За мутациите вече написах малко по-горе. Питането ми за популярните сред еволюционистите полезни мутации. А ако ми посочите със съответния доказателствен материал един вид, който е произлязъл от друг заедно с междинната му междувидова форма просто ще замлъкна и моментално ще „прегърна” отново Еволюционната теория.

Прав сте, че форума не трябва да се превръща в чат. Попитах по-горе, питам пак (с малко по-други думи) - и това е за последно: Къде твърдя ?! Къде прочетохте окончателно, завършено и абсолютно непоколебимо твърдение ? Не бързайте с констатациите, а ако се върнете малко по-нагоре, ще прочетете и това:"Аз имам резерви към тезата Canis lupus ---> Canis familiaris." Темата за еволюцията на видовете не е "моя" тема. Тя ме е вълнувала до толкова, до колкото да си отговоря на някои, будещи недоумение въпроси. А ако прочетете още веднаж малко по-внимателно писаното преди, ще видите и за това какво съм казал.

Къде съм описал еволюцията на кучето като междувидов преход ?! В кой мой пасаж видяхте категорично потвърждение или отричане на която и да било теория ?!

Това, че Сталин е включен добре ! А създателите на комунизма, а Ленин, а всички техни последователи диктатори – лидери на авторитарни режими ?! Общо взето списъкът може да стане безкраен.

Позволявам си до поместя моя публикация отпреди 9 години. ПРОИЗХОД НА КУЧЕТАТАТА Връщайки се назад във времето, сме свидетели на незатихваща до днес полемичност за произхода на домашното куче - Canis Familiaris. Изхождайки от външните му прилики с някои други представители на сем. Canidae (вълци, койоти, чакали, лисици) учените предполагат, че всички са негови прадеди. В своите съчинения Аристотел (384-332 г. пр. Хр.) пише за циренски кучета с произход от вълка, за лаконски кучета, които са възникнали при хибридизация с лисици и за индийски кучета, в чийто създаване са участвали тигрите. По-късно думата “тигър” е заменена с израза “някакви едри зверове, приличащи на тигри”. През 1785 г. Хънтер (Hunter) изнася доклад пред Лондонското кралско дружество на тема: “Свидетелства за принадлежността на кучето, вълка и чакала към един вид”. Първият природоизпитател, който прави опит научно да обясни произхода на кучето от няколко различни биологически вида е Сент Илер (Isidore Geoffroy St. Hilaire) (1805 - 1861) в своята публикация от 1861 г. “Acclimatation et domestication des animaux utiles”. През 1901 г. Щудер (Studer) изказва хипотезата за произхода на съвременните кучета от някаква междинна форма между вълка и чакала, която нарича Canis ferus. Морфологичните особености на неолитните кучета са проучвани от Дар (Dar, 1937). По негови данни те толкова много се различават от вълците, че за сходство въобще не може да се говори. За родоначалник на домашното куче трябва да се приеме “някакво диво куче”. Според Хаг (Haag, 1948) на територията на Северна Америка домашните кучета се появяват около 1500 г. пр. Хр. През 1920 г. Алън (Allen) посочва в своите проучвания, че те са мигрирали от Азия, произлезли са от вълка и нямат нищо общо с койотите. Привърженик и ревностен защитник на полифилитичната теория за произхода на кучето е и Чарлз Дарвин (1875), който развива своите възгледи в труда си “The variation of animals and plants under domestication”. При цитологични проучвания на 15 вида хищници Матю (Mathey, 1954) установява, че хромозомният набор на кучетата съвпада само с този на вълците. Ученият утвърждава, че единствено вълкът е взел участие в произхода на домашното куче. Твърдението се подема от десетки генетици, анатоми, палеонтолози и бързо се превръща в доминираща научна хипотеза. Дори бащата на етологията, забележителният Конрад Лоренц - дългогодишен привърженик на полифилитичната теория, в класическото произведение за произхода на кучетата “The Wild Canids” (1975), се отказва от собствените си убеждения. Своевременно в научния свят се появяват данни, които предизвикват колебание в това господствуващо твърдение. В публикации на Солдатович (Soldatovich, 1970), и Чиарели (Chiarelli, 1975) се изнася информация, според която кучетата, вълците, чакалите и койотите имат еднакъв кариотип: Още по-голям смут внасят публикациите на Кенели (Kennelly, 1969), Менгел (Mengel, 1971), Грей (Gray, 1972), Зенглауб (Senglaub, 1978) и Клътон-Брок (Clutton-Brock, 1984). Авторите съобщават за успешно кръстосване на кучета с вълци, койоти и чакали. При трите вида се е получило плодовито потомство. Въз основа на костни съпоставяния от времето на късния палеолит Kurten (1974) допуска косвена връзка между кучето и койота. През 1988 г. за най-добра научна книга на САЩ бе обявена монографията на Райдл (Riddle) “Кучетата в историята”. В този изключително ценен труд авторът развива следната теза: “В процеса на еволюцията вълците и кучетата са имали общ прародител. В резултат на дивергенция се обособяват самостоятелни биологически видове с множество сходни признаци. Най-важните от тях са еднаквият хромозомен набор, възможността за кръстосване и получаване на плодовито потомство. Напълно възможно е впоследствие да се е извършвало естествено вливане на кръв от вълци, но в никакъв случай не трябва да се допуска, че вълкът пряко е участвал в обособяването на домашното куче”. Макар че съвременните кучета могат свободно да се кръстосват с някои от представителите на сем. Canidae, неправилно е да се допуска, че познатите днес породи са произлезли директно от дивите си сродници. Доказателства за това дава палеонтологията, която се включва в помощ на кинологията много по-рано от генетиката. През 1860 г. Рютимайер (Riutimeyer) описва типа Canis f. Palustris (“торфено” куче), открит в Швейцария. Черепът му е сравнително малък (не по-дълъг от 140 mm). Мозъчната част е по-дълга от лицевата, а преходът между тях е силно изразен. Тилният гребен е слабо развит. Муцуната е къса и тясна. Черепът като цяло наподобява този на чакала. В последствие находки от този тип са намерени в Швеция, Дания, Англия. Според Келлер това е единственият тип куче от неолита в Западна Европа. В Русия са открити находки от сходно на този тип куче - Canis f. Palustris ladogensis. От съвременните породи най-близо до Canis f. Palustris стоят кучетата от групата на шпицовете. Предполага се, че той дава началото и на териерите, пинчерите и шнауцерите. През 1884 г. Неринг (Nehring) описва примитивния тип Canis f. Decumanus. Авторът предполага, че той е родоначалник на кучетата “пария”, срещащи се и днес в Цейлон, Суматра, Ява, Индия, Сирия, Турция. В Африка са разпространени по цялото поречие на Нил, в Судан, Северна Сомалия, Занзибар, Конго. През 1886 г. Анучин описва типа Canis f. Inostranzewi, открит в района на Ладожкото езеро и по поречието на р. Ока. Наподобява вълка - със сравнително голям череп, добре развити скулни дъги и тилен гребен. В мозъчната част черепа е по-нисък от този на Canis f. Palustris. Муцуната е къса, широка, със силни челюсти и широки, закръглени носни отвори. Преходът от челото към муцуната е по-слабо изразен от този на вълка. Предполага се, че от този тип са произлезли впрегатните породи и накои ловни северни кучета. Според други литературни източници Canis f. Inostranzewi стои в основата на мастифоподобните породи на Тибет и Асирия. За някои от гончеподобните породи се предполага, че произхождат от т. нар. “пепелно куче” - Canis f. Intermedius. Живяло е през бронзовата ера. По строеж на черепа заема междинна позиция между неолитните “торфени” кучета - Canis f. Palustris и “бронзовите” кучета - Canis f. Matris Optimae. През 1905 г. Щудер (Studer) описва примитивния тип Canis f. Putiatini, открит в района на Бологое. По някои измерения е подобен на Canis f. Inostranzewi. Различава се от него по по-късата и тясна мозъчна част на черепа и по-дълга лицева част. Според Studer типът е по-близък до Canis f. Matris Optimаe. Според редица автори Canis f. Putiatini, заедно с Canis f. Inostranzewi взема участие в създаването на впрегатните и накои ловни северни кучета. Според Боголюбски (1959) кучето е одомашнено през мезолита - преди 12-15 хиляди години. Тезата на Брейдууд (Braidwood, 1975) е, че първото одомашняване на кучета е в Месопотамия и Палестина. Направените разкопки в Джармо, Гел Халаф, Тепе Гавра и други асирийски градове доказват, че по тези земи кучетата били познати като домашни животни преди 6-7 хиляди години. През 1984 г. Барлик (Barlik) изнася данни, че кучетата се появяват като вече одомашнени животни още през плейстоцена. Аналогична е информацията и от Шнирелман (1985), който посочва, че между 33-22 хиляди години преди Хр. първобитните хора са живели в компанията на домашни кучета. Най-ранното одомашняване на кучета в Западна Европа според Дагерболд (Dagerbol, 1927) е било в Дания. В Централна Америка кучетата се появяват около 8900-6500 г. пр. Хр. Около 5500 - 4200 г. пр. Хр. те вече се срещат в Южна Америка на територията на Перу. В Австралия и околните острови най-ранната информация за домашни кучета е от 1670-1000 г. пр. Хр. По нашите земи първите следи от домашни кучета са от времето на средния неолит. По данни на Иванов (1949) около 2000 г. пр. Хр. на територията на днешна България се срещали кучета от типа “палустрис” и “интермедиус”. В своя публикация от 1932 г. Попов пише, че през 5-ти век пр. Хр. по нашите земи са съществували кучета, които по размери надминават типа Canis f. Intermedius. Авторът нарича тази порода “делиорманска”. Според него е получена от кръстосването между вълци и овчарски кучета. При проучване на Петров (1977) в древния Преслав е установено, че преди около 1000 години са били разпространени предимно ловните кучета и по-рядко овчарските. Колкото по-назад се връщаме в историята на кучето, толкова повече въпросителни се изправят пред нас. Но едно е неоспоримо. Вярно и всеотдайно, кучето е първото и единственото животно, отдало се доброволно в служба на човека. Безкористно в чувствата си, безрезервно в любовта си, то е пример, който, ако следваме, безсъмнено ще ни направи по-човечни и по-добри. Забележка: Този материал е предмет на авторско право ! Той не трябва да бъде копиран, презаписван или поставян под каквато и да е форма като публикация без изричното съгласие на автора.

Здравейте, Аз имам резерви към тезата Canis lupus ---> Canis familiaris. Това съм го изложил официално на семинар към Асоциацията по антрозоология (английския филиал) преди около десеттина години и разсъжденията ми бяха приети. Първоначалната теза за произхода на кучето е, че неговият прародител е вълка. По същото време се налага и монофилетичната тиеория за произход от няколко междинни вида между които освен вълка са койота и чакала. Ако се върнем към учените от древността, ще видим, че те са включвали и доста по-екзотични животни (т.н. дори и тигъра). Естествено в тези древни врмена за някаква особена научност по темата въобще не може да се говори, така че за този исторически период от развитие на човечеството може би е било допустимо дори и това абсурдно твърдение. По-късно, особено малко сред средата на миналия век с абсолютно господство отново се налага монофилетичната теория, че вълкът и само вълкът е прародител на домашното куче. Да не забравяме, че и латинското название на домашното куче се явява като производно от вълка - Canis lupus familiaris. Някъде от около 1986 г. lupus е изключено от латинското название на вида и домашното куче отново става само Canis familiaris. В подкрепа на това идват и ДНК анализите, изготвянето на пълната геномна карта на кучето и т.н. Учените установяват много малка разлика в ДНК характеристиката между вълка и кучето. Да, но все пак има разлика и по-същественото е, че по отношение на някои физиологически характеристики (например звуковата комуникация) и поведенчески реакции (например живота в глутница с всичките си психо-неврологични особености, социалност и поредица от действия и реакции, които са уникални за вълка, но не и за кучето), между кучето и вълка остава нещо непреодолимо. На напразно още през 1937 г. официално в научния свят се появява тезата, че домашното куче произлиза от "някакво диво куче, наречено Canis ferus". Естествено, това твърдение на се вмества в разбиранията на еволюционистите и не успява да се наложи като теория за произхода на домашното куче. Макакар че дори самият Дарвин през 1875 г. в своя труд “The variation of animals and plants under domestication” изразява своята ревностна защита за полифилитичния произход на домашното куче. Само този факт е достатъчен да се отчете поредна слабост на теорията и взаимоизключващи се твърдения: всеки вид произлиза от предшестващ такъв, а същевременно кучето произлиза едновременно от няколко вида. Една от причините за постояннаата обърканост в твърденията, което поражда, ако не друго поне съмнение в еволюционната теория е, че се смесват понятия от междувитовите различия и генните модификации в рамките на един вид. Поне на този етап няма окончателни както палеонтологични, така и геномни доказателства за произхода на кучето от вълка. Лично аз съм готов да приема всяка една теория, ако тя за момента е необорима. Което съвсем не означава, че като "магаре на лед" аз не бих променил собствените си схващания, ако някой представи други, нови доказателства, оборващи моментните такива. Поздрави ! П.П. Имам лично питане: Защо не получавам в електронната си поща съобщения, че някой е поместил мнение във форума по тема, по която и аз съм писал. Може би по време на регистирането си не съм направил нещо (аз съм доста голям лаик по отношение на компютърната техника) ?

Здравейте, Темата за еволюцията и въобще за произхода на видовете не е „моята тема”. Това са неща, които са ме вълнували на някакъв етап от моето обучение и стремеж да открия истини за себе си, но интересите ми са в много малък спектър на биологията и то, по-точно само в част от зоологическата наука. Включването ми в тази тема стана много случайно. Просто попаднах на нея, след като се регистрирах, попрочетох някои мнения – къде по-издържани, къде по-повърхностни и реших като първо участие да се включа именно тук. Така или иначе, както казах, това не е моята тема и не ми се дебатира по нея. Не ми стана ясно за какво точно се отнася въпроса Ви „Защо?” Може би е във връзка с това което съм написал, че „от дадения вид не се получава нов”. Отговора може да се изчерпи с едно изречение – ами просто, защото не се получава. Може би Вие можете да посочите доказателство за вид, преминал (еволюирал) в друг вид ?! Колкото до последното Ви изречение „Като еволюционист, мога да кажа, че това твърдение е толкова абсурдно, колкото и тези на креационистите”, не ми стана ясно кое е абсурдното – че теорията на Дарвин се уповава на произхода на видовете от една единствена клетка (което е същността на теорията му), или че също не приемате това твърдения. Ако е второто, тогава не ми е ясно защо се определяте като еволюционист, но в крайна сметка това е Ваше право и ако не желаете, може да не отговаряте. Поздрави !

Теорията за еволюцията на видовете е позната в науката още от времето на Древна Гърция. Стремежа й за тотално обособяване като водеща в развитието на живота настъпва с публикуването през 1859 г. на „Произход на видовете”. В своята книга Дарвин развива тезата за общ прародител на всичкиорганизми, които с времето претърпяват промени и по този начин се диференцират. В своите „умозаключения” Дарвин не прилага абсолютно никакво научно доказателство. Самият той, нямащ биологическо образование заявява, че „това е само предположение”. Не напразно, за да се защити срещу евентуални нападки, той обособява и самостояталена част в своя труд със заглавие „Трудностите на Теорията”. В своята „Теория” Дарвин хипотетично доказва кое от кое е произлязло, но никъде не обяснява как животът се е зародил на Земята. Според „Теорията” всички живи организми се развиват от една единствена жива клетка. Първият въпрос, който веднага възниква е – а как се е появила тази клетка ?! Ако приемем това за истина, че от едната клетка са произлезли милиони животински видове (видове, а не клетки), защо до настоящия момент не е открита неин фосил. По-късни еволюционисти развиват тезата, че тази жива клетка се появява абсолютно случайно от неорганични вещества, което веднага влиза в противоречие с основния билогочески закон, че животът винаги се поражда от живот. През 30-те години на миналия век Александър Опарин „доказва” произхода на живота. Еволюционистите „прегръщат” теорията му, превръщат я в господстваща догма, без да се вслушат в признанието, което самият Опарин прави: „Произходът на клетката остава въпрос, който е най-тъмната страна от цялата еволюционна теория”. Редица учени се земат да докажат, че живата клетка е произлязла от нежива материя. По-късно се доказва, че нито един експеримент не е бил успешен, а авторите на „успешните” експерименти признават, че са използвали не най-почтените начини в защита на тази незащитуема теза. (така например, Стенли Милър синтезира през 1953 г. няколко аминокиселини, откритието му се обявява като „революционно”, докато самият той признава през 1986 г., че средата, за която е декларирал, че използва за да получи аминокиселините е била недействителна – не тази, която той обявява първоначално). Стига се до момента, в който самите еволюционисти заявяват, че все още са изправени пред най-големия проблем на еволюцията – как се е зародил животът на Земята. Вариациите на генетично ниво не могат да се използват като подкрепа на Теорията за еволюцията. Генетичната вариация, или видоизменението, е причината представителите на един животински вид да са носители на характерни, различаващи ги особности. Човекът (Homo) е представител на един единствен вид, но хората по земята имат фенотипни белези, различаващи ги един от друг. Това са расовите белези, които ни правят различни в общото. Аналогични примери могат да се посочат всред животинските видове. Ако вземем за пример кучето, ще видим как в рамките на вида Canis familiaris има обособени над 800 (а според някои специалисти и повече от 1200) различни породи. Тези видови вариации не са доказателство за еволюцията на видовете, защото те са резултат на комбинации в рамките на съществуваща вече генетична информация, без да добавят нови характеристики към нея. От гледна точка на Теорията за еволюцията е важно как се появява абсолютно нова информация, която да обособи абсолютно нов животински вид. Тази поредна слабост на теорията, която не може да бъде обяснена, става причина еволюционистите да въведат два нови термина – „микроеволюция” и „макроеволюция”. Под микроеволюция те разбират промените, които настъпват в рамките на даден вид. Но тези промени не са еволюционни – от дадения вид не се получава нов. За еволюционистите водеща остава т.н. „макроеволюция”. Те „мотивират” теорията си с обяснението, че щом като в рамките на вида за кратък период от време могат да настъпят генетични изменения, това е доказателство, че за милиарди години също може да се извърши изменение, така че еволюционната теория е смислово издържана. Да, но тук отново се спекулира, тъй като на „микро” ниво, както отбелязах по-горе, няма изменение на вида, а изменения единствено вътре в рамките на вида. Така че нито рибата може да се превърне във влечуго, нито влечугото в бозайник. Често като аргумент на своите твърдения еволюционистите прибягват до твърдението, че гените на шимпанзето и на човека имат около 98% прилика, което е „доказателство” за наличие на общ прародител. Тази констатация се базира на сходството на около 40 аминокиселинни пермутации, налични както в шимпанзето, така и в човека. Да, но ако вземем под внимание факта, че в човека има около 35 000 (тридесет и пет хиляди) гена с над повече от 10 000 (десет хиляди) протеина, кодирани в тези гени, абсурдността да се уповаваме само на 40 протеина е пародийна. Като куриозна добавка към горните „еволюционни” твърдения ще добавя, че според някои генни анализи приликата между ДНК на човека и тази на цилиндричния червей Нематода е 75% или казано по-друг начин – разликата между човека и червея е едва 25% ! Дали е абурдно или достоверно, всеки сам може да направи своя извод. В 103 т. на списание New Scientist се посочва, че на горния принцип за близост в ДНК структурите, човекът е в най-тясна връзка с птиците и с крокодила. Тези примери показват само за едно – а именно, че общата представа за генична прилика не може да бъде доказателство за Еволюционната теория, защото генетичните прилики не съответстват на еволюционните схеми. Един от извествите еволюционисти, Кристиян Швабе (Christian Schwabe) пише през 1986 г. в том 11 на Trends in Biochemical Sciences: „Молекулярната еволюция започна да се смята едва ли не за по-висш метод за откриване на еволюционното роднинство, отколкото палеонтологията. Бидейки молекулярен еволюционист, аз би трябвало да се гордея с това. Напротив, докато молекулярните прилики трябваше да показват постигането на едно равномерно развитие на видовете, наличието на множество изключения изглежда твърде обезпокоително. Тези изключения са толкова много, че си мисля, че в действителност изключенията и необичайностите са носители на едно много по-съществено послание”. Абсолютно логично е тялото на човек да има молекулярна прилика с останалите живи същества, защото както човека, така и животните са изградени от едни и същи молекули в една и съща среда (слънце, въздух, вода). Както човека, така и животните приемат хранителни вещества, които също са изградени от еднакви молекули, така че е абсолютно логично генетичната структура и метаболизма им да си приличат, но това съвсем не е доказателство, че всички те произлизат от един общ прародител, а да не говорим за факта, че Дарвин и последователите му посочват за това една единствена клетка.