К.ГЕРБОВ

Изпращайки макар и виртуално, тази картичка от хиляда деветстотин и преди Втората световна война (някъде от 30-те години е), пожелавам здраве, щастие, успехи и гоооолям късмет на всички администратори, модератори, участници и посетители на форума!

Има спор за това какъв е орелът от Вознесенка. Но от „Бревиарий” на патриарх Никифор се вижда как „подаръците” на Ираклий са попаднали отвъд Дунав. Идеята за монограм на епископ върху орела е интересна. Орелът е символ на евангелист Йоан. Но и аз не виждам „К” в монограма. Разбира се, че гръцките писатели са имали право да дават всякакви оценки, на околните народи. Но защо трябва да даваме излишни поводи за потвърждение на негативните оценки, още повече, противоречащи на изнесените исторически данни. Най-добрият показател за това, че македонците са българи, е фактът, че и те като нас крадат чужда история. Разликата е, че ние правим това по-успешно, защото крадем от места, за които днешните държави нямат претенции. Което не значи, че ще ни дадат съкровищата.

Има си хора, които вярват в легендите има и такива, който считат, че те не са свързани с българската история. Крум, Симеон, Калоян са ясни. Българи са били, държали са се варварски. Ама тия, които са събирали съкровищата в Украйна, като са грабили наред хората, църквите и пр. не са били българи. Една лъжа, повторена сто пъти става истина. Истина е, обаче, че и този, който успя да направи някои лъжи истини, си отиде позорно от този свят. Отидоха си и Хитлер, Ленин, Димитров, Живков по правилото: първо „осанна”, после „разпни” го. Виждате как става днес с кумири като Царя, Бойко... Така ще стане и с митовете за гробовете на Кубрат и Аспарух. Покрай тях някои ще пошумят по медиите, ще завъртят семеен бизнес. И държавните учреждения ще отчетат дейност. Васил Златарски вече не е това, което беше, същото е и с Петър Добрев... Има да цъкате после как Стефан Цанев написал за дванадесет Българии. Ама той просто е събрал всичко писано по тази тема, най-вече от българските историци от периода на прехода. Цанев даже вече е остарял, защото има нови моменти, като този с "Украйна - българска татковина".

Абсолютно чалгаджийско изпълнение, както на българските, така и на украинските археолози и учени. И Еспор е бил такъв апаш като Ховрат. Да не би Аспарух и войската му да са гонили хазарите, нарамили на гърба си цялото си богатство? Припознавайки ги като „наши хора”, значи признаваме това, което е написал Теофан: „мръсен и нечист народ се е настанил отвъд Дунава в Оглоса.” Как да се гордея тогава, че съм българин? Не че няма неприятни страници в българската история: Крум, Симеон, Калоян са правили големи поразии на съседите. Ама защо трябва да разпростираме „славата” си и по Северното Причерноморие? Още повече, че няма данни там да сме правили зулуми. Съкровищата в Приднепровието са натрупани чрез грабителство от временно пребиваващи там орди. И това, че се приписват на аварите или хазарите стои резонно.

Интересно какво пише в каталога на изложбата. Гледам сега директор на Днепропетровския национален исторически музей е Надя Капустина. Изглежда тя има други виждания по въпроса, защото старият директор Шаповалов не е споделял мнението, че в погребението на Вознесенка става дума за владетел на „Велика България”. Аз все се чудех как се е озовал Аспарух чак в Запорожието, а то излиза, че той е пристигнал там с флота си. Да го имат предвид подкрепещите тезата, че във Возвесенка е открит гроб на Аспарух.

Това е оригиналният монограм на орела от Вознесенка. „Р” като че ли е някакъв дефект на метала, преминаващ и от другата страна на вертикалната черта на монограма. А това е „вторият откривател” на орела – Георги Костов, който е направил горната снимка. Открива орела през 1990 г., забутан в хранилището на музея в Запорожие. Директорът на музея останал учуден и казал на Костов: „От теб научавам, че у вас в България, свързват този византийски орел с хан Аспарух.” Горкият директор, той още не е знаел, че двадесет години по-късно цяла Украйна ще бъде припозната като старата Велика България.

Не ми се започва пак отначало. Прочети внимателно Теофан и Никифор и ще видиш, че Кубратос е бил владетел не на хуните, а на котрагите.

Прави. http://byzantion.ru/theatron/topic.php?forum=14&topic=24

Благодаря, че ми обясни, че се занимаваш с хипотези. Аз за този пръстен предлагам хипотезата ВАХATОYР, като Багатур или само БАХTОYР. Примерно този пръстен, може да е на хунския вожд, покръстен в 619 г. (ГИБИ 3, с. 291)

Пръстенът може да се разчете и по куп други различни начини, даже като се използват съставните букви и цял девиз може да се напише, както при монограмите от типа „Господи, помагай” и „Богородице, помагай”. Няма обаче практика при монограмите да се изписват титлите. Императорите не са пишели, че са василевси. Показах в по-ранен пост монограм на митрополит, където длъжността е изписана не върху монограма, а допълнително. Навремето Димитър Овчаров не признаваше гроба на Калоян, защото на Калояновия пръстен не пишело „цар”. Ама ето, и при византийските императори не пише, че са василевси. Същият Овчаров пък, прие, че на пръстените от Малая Перешчепина можело да се прочете и „на патриция Кубрат” и успя в последните години на братската българо-съветска дружба да постави плоча, отбелязваща че при Малая Перешчепина има гроб на Кубрат. Сега Овчаров младши продължава кампанията на баща си и иска да издигне там мегаломански комплекс, с хотел, ресторант и прочие екстри. Събира пари от лековерните, носи „пръст” от „гроба на Кубрат”. Че то нали съкровището е намерено в пясъци? Всичко това се подклажда от такива идеи, като тази, която ти подкрепяш с фалшиво изображение. Сам знаеш, че изображението на пръстена не отговаря на действителното, затова си написал „трябва да съществува такъв пръстен”. Трябва, ама няма! А с гледане в сандалите, гроб на господаря на Велика България няма да изникне.

Хубаво е на паметниците да се дават имената, така както са записани в историческите документи. За да не се получават куриози, като с печатите на княз Михаил. Обясняват, че били на княз Борис, пък на тях си пише „архонт Михаил”. Въпросният господар на Велика България се е казвал Кобратос. В илюстрацията, която съм пуснал, е даден текстът на сведението на патриарх Никифор за него, отпечатано в ГИБИ 3. Под него пък е текстът от френския превод на хрониката на Йоан от Никиу, направен от Зотенберг. Той също дава името като Koubratos. От сходното звучене на имената му се е сторило, че Кетрадес е Кубратос. Има и славянски източник, но там става дума за Курт. Кубрат е измишльотина на историците, заради която се припознава и пръстена.

През 1979 година шведският квартет АББА участва в благотворителен концерт на УНИЦЕФ в Ню Йорк. Тогава авторите на песента „Чикитита” Бени Андершон и Бьорн Улвес решават да предоставят половината от бъдещите печалби, получавани от изпълнението на песента по света, на Детския фонд. Това ще се прави до 70-ата година от смъртта на авторите на песента. След този жест детската организация започва да събира пари за каузата си от всяко излъчване на песента по медиите. Последните сведения, за които знам, са към май 2007 година: до тогава в касите на фонда на УНИЦЕФ са постъпили 1, 66 млн. евро от авторските права за песента. Едва ли, докато слушате песента, тази сума ще се увеличи, но музиката създава празнично настроение. Следващият клип със същата песен си е направо предновогодишен и е с превод. http://vbox7.com/play:9639fb6d9c

Мисля, че траурът не е пречка да си спомним за ролите на големия актьор. Траурът ще отмине, ролите ще останат. А те бяха смешни и в много случаи сатирични. В „Бай Ганьо” Алеко Константинов ни показва как е изглеждал свободният български предприемач от края на XIX век, заел се да постигне успехи и в политиката. Оказва се, че същия манталитет притежават и много от днешните политици. Правейки някоя дреболия от вида „скокче в басейна в банята”, те го изкарват като нещо много значимо. Бият се по гърдите и гръмогласно обявяват: „болгар, болгар”. http://vbox7.com/pla...=2&vid=11963030 „Невероятна история“ е български игрален филм от 1964 година на режисьора Владимир Янчев, по сценарий на Радой Ралин. Състои се от епизоди, показващи реакциите на различни хора, носещи името Караиванов. В един от вестниците се появява критична статия, в която отрицателният герой е наречен Караиванов. Много носители на това име считат, че критиките в статията са насочени конкретно към тях. В долният откъс са представени директорът Караиванов (Стоян Стойчев), за малко във влака се мярка и журналистът, написал критичната статия (Рангел Вълчанов) и от 4-та минута започва епизодът с командира на пожарната команда Караиванов. Той е нещо като философ, изрекъл мъдрите слова: „Никой не знае кога, как, къде и защо ще избухне пожар!” И не понася критиките по негов адрес в пресата. Резултатът изглежда смешен, но всъщност е трагичен. Същото се повтаря и днес. http://www.videoclip.bg/watch/155693

И днес има съчинители и изпълнители на романтични песни, но почитателите им намаляха и за това и песните звучат рядко. http://vbox7.com/pla...=2&vid=12726800

Вероятно мнозина от по-младите потребители на форума не са чували тези двама български певци. Навремето им казваха „естрадни”, а не „поп” певци, както е днес. Когато бях ученик спорехме кой е по-добър: Константин Казански или Стефан Воронов. Те се появиха едновременно към 1964-1965 г. И двамата започнаха с шансони на Салваторе Адамо. Воронов, който беше по професия актьор, загина при катастрофа, а Казански запраши за Париж. По онова време в родния радио ефир, представен единствено от Радио София и Радио Христо Ботев, чуждите песни задължително трябваше да се изпълняват в превод на български език. Стефан Воронов Ела моя любов Kонстантин Kазански - изгубена любов

http://www.climbingg...nfo&idRegion=12 В този сайт на картата действително се дава отметка за Устието на южния вход в Търново. Но отдолу пише: „Скалите над Преображенския манастир - Устето. Те се намират на 5 километра северно от града от западната страна на река Янтра. Към Търново стените са по-ниски, а постепенно към манастира стават по-високи. Стени са изградени от здрав варовик и едва към Преображенския манастир стават по-изветрели и ронливи.” Аз приемам за верен текста. Разбира се, всеки може да каже, че някъде другаде пише нещо друго. Няма как да отговарям за всичко писано в интернет. Записката за развитието на Асенова махала ще я прегледам. Като собственик на една от къщите там ме каниха при разглеждането на новия й градоустройствен план. Не се дигнах специално за това. Бащината ми къща е стара, тя и за продан не става, защото е обявена за паметник на културата и който я купи, за да построи нова, трябва да се съобразява със сегашния й вид: два етажа, малки стаи. Иначе е атрактивна – с начупена фасада е, като къщите на улица „Гурко”, но вече се руши, защото е паянтова. Преди години бяха започнали да подновяват къщите в Асенова махала, но успяха да завършат само тези на десния бряг. Моята е на левия, където успяха да обновят, всъщност да построят наново, само двете къщи вдясно до Владишкия мост. Майка ми вече бе почнала да си избира временно местожителство в построените отсреща къщи и взеха, че махнаха Тодор Живков и обновяването се отмени. Е, как човек да няма носталгия по онова време. Сега се занимават с историческите църкви, а до тях има съборени къщи, които никой не поглежда. И те се намират по главната улица от „Свети 40” до „Петър и Павел”.

Туристите са доста добре запознати с историята на Търново. Във „Велико Търново – водител за катерачи” за Устето се казва: „Скалният масив е с дъговидна форма и е с дължина над 1 км. Намира се на около 6 км от града в източната част на гористия прелом на река Янтра, наричан от населението Дервент. По скалния венец се намират множество малки и големи пещери, в три от които са намерени останки от пещерния човек, живял тук през неолита. През Средновековието някои от тези пещери са използвани от монасите за отшелнически килии и параклиси. В подножието на централната част на масива се намира манастирът "Света Троица", за който се смята, че е основан през 14 век, негов епископ е бил патриарх Евтимий Търновски. Това е една от най-известните обители в околностите на града и с нея са свързани много исторически събития от времето на Второто българско царство.” http://www.verticalw.../book.php?id=47

Гугъл обаче е на друго мнение за местността Устето. http://www.google.ca...iw=1280&bih=662

Сигурно си е било пак там. Но в цитата, който си пуснал се казва: „В годината 6872 ( = 1363/4), индикт 2-и, биде написана тази книга с тези три тленни пръсти от последния в иноците Теодосий, на мястото Устие при град Търново, при благоверния Иван Александра и неговата царица новопросвещената Теодора”. Да не искаш да кажеш, че турското робство започва още от 1363 г.? Ти прочете ли какво пише за тази „френкхисарска черква”? Пише: „След Освобождението в изоставените от турците райони на Велико Търново се заселили българи, което наложило да се построят черкви и там. Едно медресе било приспособено за черквата "Св. Троица, св. Мина и Благовещение". Тя била осветена на 19 юли 1881г.” ????? Пламен Павлов и Христо Темелски също смятат, че: „Когато Теодосий заминал за Цариград (тук той починал през есента на 1363 г.), той оставил св. Роман за свой заместник. Монашеското братство вече се било установило в местността Устието, близо до Търново – манастирът “Света Троица”. http://www.pravoslav...ЉСЂРЅРѕРІСЃРєРё * * * Под „Света гора” се разбира и място с много свети мощи. Събирано е, та като дойдат поклонници, да видят колко много мощи има на едно място. И да се поклонят на всичките. Защо не са ги пръснали и останалите, ами само за Йоан Рилски са решили да го качат на Трапезица? Само заради него старците да се мъчат по стръмната пътека. Мощите са били на голяма почит на времето. Считало се е, че те пазят града. Затова и мястото им е под крепостта и е добре укрепено.От тази гледна точка е било по-рационално мощите да бъдат на едно място, а не да бъдат пръснати. Всички църкви в Асенова махала вероятно са строени от Асеневци и фамилията изглежда е имала някакви права над това място. Днес на братята приписват да са имали цял дворец на Трапезица, но очевидно тя е била застроена по-рано от въстанието им. И едва ли е било лесно да се построи църква там след това. Затова църквите на Асеневци се строят в Асенова махала, а дворецът им - на Царевец.

"Монашеското братство вече се било установило в местността Устието, близо до Търново – манастирът „Света Троица”. (Житие на Роман Търновски (Килифарски) http://bg.wikipedia....quo;арски) Защо не разсъждавате логично: къде има манастири – при южното или северното Устие на река Янтра? Аз нали това се опитвам да кажа, че разните споменати в изворите места като Устието, Трапезица, Света гора или пък манастирите "Св. Иван Рилски", "Св. Апостоли Петър и Павел", "Св. Богородица" не са се намирали там, където днес се идентифицират. Ами то излиза, че "Св. Иван Рилски" има на Трапезица и в Асенова махала, "Св. Апостоли Петър и Павел" - пак на двете места, "Св. Богородица" - на Света гора и в Асенова махала. И така се е оказало, че тези в Асенова махала са си там, а разните по баирите се предполагат. На мен ми се струва много логично всички манастири, в които са били поставяни мощи на светци, да са били в тази "Търновска света гора", а не да бъдат пръскани по разните баири наоколо. Пак в тази местност си е съвсем логично да се е правел и събора на Търново. "Преименит" е бил манастирът, в който са се намирали мощите на света Филотея. Единствено на Царевец са били мощите на Михаил воин. Но там са били патриаршията и двореца.

Устието или Устето е скалистия пролом на река Янтра между Търново и Самоводене, където се намират Преображенския манастир и манастира „Света Троица”. http://poseti.guide-...Turnovo/_id=301 Гъркът, написал житието на Ромил Видински, не е имал представа въобще как е изглеждало мястото и когато е научил, че там има гора, той си е представял, че става дума за планина, намираща се непосредствено до Търново. На усамотено място са били тези, които са се отдавали на порока. Няма как цял град осем дена да яде, пие и прочие работи да извършва и всичките участници да са усамотени. Голяма Богородица на практика е бил празникът на средновековното Търново. Мястото срещу Лобната скала е било пусто и най-удобното за събора.

Информацията в един църковен литературен източник дава възможност да се продължат разсъжденията за Трапезица в посока, че това име идва от място, където хората хапват и пийват в близост до извор или река, за което стана дума в „Кой хълм в Търново е бил Трапезица?”. http://nauka.bg/foru...?showtopic=7638 За народна трапеза се говори в „Похвално слово за патриарх Евтимий”, написано от Григорий Цамблак. В похвалата четем: „Край град Търново се намира една местност, отделена от него само с една река, видима отвред, пълна със злак и напоявана обилно с изтичащи води; водната й щедрост наслаждаваше очите преди вкуса; с дървета гъсто обрасла, тя е пълна с разнообразие на всякакви плодове и цветя, а над нея се издига гора гъста и пространна. В тази местност се намираше храм на приснодевата Христова майка и Богородица, в който всяко лято се събираше населението от целия град заедно с жените и децата, като по обичая празнуването продължаваше осем дни. И събрали се заради празника и уж за да се помолят, отдаваха се на греха, на всякакви пороци и привличаха божието негодувание, понеже местоположението и пустотата благоприятствуваха за похотта на блудните. Какво стори премъдрият [патриарх Евтимий]? Отсече корена и изсъхна плодът на греха: отмени празника, като забрани да се събират вече на такова тържество. И така прекрати гибелта на много души. Така благият лекар за общата полза се грижеше.” (1) Изглед от Лобната скала на Царевец Ако разгледаме природата около Царевец ще установим, че мястото, което отговаря на горното описание, е местността, която се простира от края на Асенова махала, където е църквата „Свети Димитър” - нагоре по течението на река Янтра. Цамблак всъщност е описал пейзажа, който се е разкривал пред Лобната скала. Около стария град Търново единствено на това място има „изтичащи води”. Това са деретата, които минават покрай бившата текстилна фабрика „Васил Мавриков”. Едното тръгва от Арбанаси и отделя фабриката от жилищния квартал до нея. През 50-те години той още се застрояваше и се наричаше Нов квартал. Другото поточе идва от местността Ксилифор и минава между текстилната и бившата кожарска фабрика - покрай пътя, водещ нагоре в гористата местност. На първите две снимки е въпросният Нов квартал. Вдясно на втората снимка се виждат и част от сградите на текстилната фабрика Между нея и жилищния квартал е поточето, което идва от Арбанаси и се влива в Янтра. При обилен дъжд то доста увеличава обема си и навремето понякога заливаше пътя. Изглежда, там на десния бряг на река Янтра, където са жилищата и рушащите се сгради на фабриките, през средновековието е било „злак”, т. е. поляни със зелена трева. „Пространната и гъста гора” от похвалното слово на Цамблак е Ксилифор. Търновци ходеха преди години там на излет през празниците и в неделя, а учениците ги водеха на екскурзия до втората чешма. „Местоположението и пустотата на местността” напълно „благоприятствува за похотта на блудните”, както се е изразил средновековният мемоарист. Мястото с поляните край реката в близост до историческите търновски църкви в подножието на Царевец е било една природна даденост за провеждане на народното празненство през летния месец август. Тогава и реката там почти пресъхва и може да се минава от единия бряг на другия без да се използва моста. И понеже основното мероприятие на празника са били трапезите, вероятно оттам е дошло името на околността. Като знаем, че българските традиции при този вид празници са доста устойчиви, можем да предположим, че придружаваното с всенародна трапеза празненство се е отбелязвало и в края на 12 век, от когато датират сведенията за „Трапезица” в житията. Възможно е споменатата църква, посветена на света Богородица, да е била най-старата на това място. В житията понякога се разказват предания, случили се не точно по времето, когато е живял съответният светия. Пък и Цамблак напуска Търново веднага след завладяването му, така че когато пише житието на патриарх Евтимий, той може и да е позабравил някои детайли от историята и географията на средновековната българска столица. В местността, за която говорим, се е намирал и споменатият от Цамблак „храм на приснодевата Христова майка и Богородица”. За него патриарх Евтимий отбелязва в житието на св. Филотея Търновска: „И като взеха веднага тялото [на светицата], пренесоха го в славния град Търнов и го положиха в църквата на пречистата Богородица, истинната божия майка и приснодева Мария, наречена Темнишка, където лежи и до днес, правейки безброй дивни и преславни чудеса за всички, които с вяра и любов прибягват към нея”. (2) Празникът с трапезите се е провеждал не на случайно място. Йоасаф Бдински в „Похвално слово за Филотея”, повтаряйки донякъде Евтимий, добавя, че ковчегът с мощите на света Филотея тържествено бил положен в „преименития храм на пречистата Богородица и в царския град Търново”. Храмът е бил „преименит” - поне по времето на житиеписецът. И, както бе казано, вероятно е най-старият в района. Той не е бил разрушен при завладяването на Търново. Йоасаф Бдински разказва, че две години след като през 1394 г. (sic!) в резултат на „голямото агарянско нашествие” станало „пълното тъжно разорение” на старата столица, той пристигнал с Константин Срацимир там и докато пребивавали в града, научили, че тялото на преподобната Филотея „сияе в един от манастирите на владичицата и божия майка”. Поискали мощите от „търновския княз” (турския бей) и той понеже бил благоразположен към тях, им дал ковчега на Филотея да го пренесат във Видин.(3) Асенова махала и църквата „Света Богородица” (снимка от преди Освобождението). Естествено църквата „Света Богородица” не се е намирала непосредствено на мястото, където са били трапезите и където „местоположението и пустотата благоприятствували за похотта на блудните”. Тук се вижда, че Цамблак не е бил съвсем прецизен в изказа си – можел е да уточни, че църквата е била на отсамния бряг под Царевец. Но пък е казал, че мястото на празненствата и църквата се намират в една местност. Църквата „Св. Богородица Темнишка” (не съм срещнал досега обяснение за Темнишка) се е намирала в Асенова махала, на левия бряг на реката до Владишкия мост. Била е подновена през 1843 г., а след Освобождението до нея е построена камбанария. Но през 1913 г. е разрушена от земетресението, след което през 1923 г. на нейно място е построена сегашната църква „Свето Успение Богородично”. (4) Асенова махала с църквата „Света Богородица”, вече с камбанария (снимка от началото на миналия век). Строежът на новата църква „Свето Успение Богородично”. Виждат се останките от старата църква „Света Богородица” и манастирът при нея. Тази съвременна снимка показва, че мястото, където са се устройвали средновековните трапези (жилищният квартал в дъното и околността до него нагоре по течението на реката) и църквата „Света Богородица”, която е била на мястото на днешната църква „Свето Успение Богородично”, са се намирали в една местност. В две жития името на средновековната търновска църква „Света Богородица” се свързва с името Света гора, което е дало основание да се приема, че един от хълмовете в града, е наричан така. И че въпроснияг храм, при който имало и манастир, се е намирал на този хълм. Няма обаче конкретни доказани факти, че днешният хълм Света гора е бил обитаем през Средновековието от монаси. По всичко изглежда заселването му става, след като е построен мостът над Янтра в турската махала, който съществува и днес. Едва тогава къщите започват да никнат по склона, срещу Царевец, от другата страна на Янтра. А това е било вече по време на османското владичество. Ако на този хълм е съществувал „преименит” манастир, то той щеше да последва съдбата на извънградските търновски манастири „Свето Преображение Господне”, „Света Троица”, Килифаревския манастир. Построени и заселени по време на Втората българска държава, по-късно, когато турците завладяват България, те неколкократно са ограбвани и опожарявани, но след това са отново въздигани. Оцелели са и манастирите в Асенова махала. На Трапезица също има повече или по-малко запазени останки или основи на църкви. А на Света гора не е открито нищо по-осезаемо. Прегледах някои книги - голословно се заявява: на Света гора имало църкви и манастири. И толкова. В Енциклопедия България, четейки статията за Велико Търново в том 2, бях обнадежден, когато в началото видях споменато, че град Търново израства около възвишенията „Царевец, Трапезица и Света гора”. Света гора бе написано с курсив, което означаваше, че в том 6, където са статиите с буквата „С”, ще има и такава, за този хълм. Е, нямаше. Не са намерили какво да напишат – не са написали. Даже в статията за Велико Търново имаше споменато нещо за Царевец, Трапезица и Момина скала, но за Света гора – ни дума. В „История на Велико Търново”, том 1, в раздела „Материална и духовна култура” се казва: „В околностите на престолния град се включвали и извънградските манастири. Към тях се отнасят няколко манастира открити на хълма Света гора, от които е локализирано само мястото на „Св. Богородица Одигитрия”... Археологически проучвания на тези крайградски манастири не са правени.”(5) Вероятно последното обяснява, защо авторката на статията не е посочила откъде е взела дори и споменатите твърдения, че са били открити „няколко манастира”. Но ако не е имало проучвания, откъде сме сигурни, че действително на Света гора е имало манастири. Както бе упоменато, за „Света Богородица” се говори в житията като за „преименит” храм, около който по-късно възниква и голям манастир. Защо тогава от него няма ни камък ни кост по голия днес баир? Житията, в които се споменава за Света гора имат гръцки произход, т. е. те са писани от хора, които въобще не са посещавали Търново. Записали са житията по устни предания, вероятно от самите лица, за които се говори в тези жития. След това са правени преписи на оригиналния език, преводи, преписи на преводите. Ето какво се е получило накрая. В превода на житието на Теодосий Търновски, публикувано в „Стара българска литература” се казва: „Като напусна споменатата обител [манастира „Св. Никола” в Арчар], стигна до Търново, престолния град на българите, който е втори и на думи, и в действителност след Константиновия град. Тогава намери и манастир, много прочут, [посветен] на всеславната Дева и Богородица, Христовата майка. Посели се там [на мястото], което дори и до днес се нарича обикновено с името Света гора.”(6) Същото сведение в превода, поместен в pravoslavieto.com, изглежда така: „... той остави споменатата обител, пристигна в град Търново и се засели в много известния манастир „Пресвета Богородица”, който обикновено се нарича дори до днес с името „Света Гора”. (7) Вероятно в Цариград, където патриарх Калист е написал житието на Теодосий Търновски, се е чуло, че в Търново има място, където има много манастири и затова то е наречено Света гора, по подобие на Атон. Но едно е да говорим в преносен смисъл за „Търновската Света гора”, а друго - да приемаме, че в старата българска столица действително е имало хълм, наречен Света гора. В житието на Ромил Видински пък се казва: „Напуска тайно родното си място [Бдин], стига до Загорие, до града, наричан по-рано Торвон, а сега - Тринов, влизащ в същата епархия, и се заселва в един от тамошните манастири. Манастирът се наричаше на името Богородица Одигитрия... Околните жители на споменатия град Тринов познават близките планини. Защото има една планина, намираща се близо до Тринов, наричана с местното име Устие. Има и един хълм до града, наричан и той от стари времена Света гора; в тях живееха множество иноци, живеят и до днес. С тях споменатият страдалец съжителствуваше и се преобразяваше... щом разбереше, че някой от живеещите в онази планина или страда от дълги години, или пък се случи да е измъчван от някаква болест, ловеше риби и като ги нанизваше през хрилете, отиваше в килията на страдащия посред нощ без шум; окачваше ги и бързо си отиваше..” (8) В средата на миналия век Иван Дуйчев установи, че авторът на житието на Ромил Видински е бил грък. С това се обяснява защо в текста става дума за Тринов – в гръцката азбука няма буква „ъ”. Българските преводачи са запазили оригиналният запис в преведения текст, а допълнително са обяснили, че Тринов е Търново. Текстът от това житие не е много ясен. От него разбираме, че Ромил като се замонашил - станал Роман и се заселил в манастира „Богородица Одигитрия”, който бил в град Търново. До града имало хълм, наречен Света гора, близо до Търново имало и планина Устието. Монахът ловил риба и я носил в планината посред нощ! Това може да напише само човек, който не знае, че от Търново до Устието има поне два часа път. Може ли тогава да се повярва, че Роман е слизал от днешната Света гора до Янтра, ловил е риба и я е носил до манастира „Св. Троица”? Сигурно е, че монахът е ловил риба, защото църквата „Света Богородица” в Асенова махала се е намирала на брега на реката. Но най-вероятно с тази риба е хранил монасите от същия и съседните манастири. Това, че я е носил чак до Устието е преувеличено. И едва ли е направено с оглед да се повиши значимостта на постъпката. По-скоро е било плод на незнание. Не знам как е на гръцки хълм, гора, планина, но очевидно гърците са се объркали по отношение на Света гора, което на славянски е Света планина. При това в Търново е ставало дума не за хълм и планина, а за място, което е било упонадобявано на атонската Света гора. Мястото в Асенова махала под Царевец по време на Второто българско царство е било голям манастирски комплекс, затова и не случайно след завладяването на Търново патриарх Евтимий премества патриаршеското си седалище там. (9) Това място, познато като „Търновската Света гора”, е било средище на творците на Търновската книжовна и художествена школа. Зад голямата крепостна стена на брега на реката са се намирали четири манастира: „Свети върховни апостоли Петър и Павел”, „Свети Йоан Рилски”, „Света Богородица”, „Св. 40 мъченици”. Те всичките са били мъжки, както на Атон няма монахини. Погрешно е приемането, че „Света Богородица” е бил женски манастир. Изглед на Асенова махала с останките от манастирския комплекс, наричан Търновската Света гора (снимката е правена около 1900 г.). Вляво от Владишкия мост се виждат оцелелите по време на османското владичество Търновска митрополия с църквата „Свети върховни апостоли Петър и Павел” и църквата „Света Богородица”. По-надолу е църквата „Свети Четиридесет мъченици”. Имената Трапезица и Света гора не следва безкритично да бъдат идентифицирани като наименования на хълмовете в средновековно Търново. В предаването на Пламен Павлов „Час по България” от 9 ноември 2012 г. доц. Красимира Мутафова спомена, че в османските документи за Търново до 16 в. не се среща името Трапезица. До тогава въобще не е имало разделение на града на квартали. Бележки: 1. Стара българска литература, т. 3. С., 1982, с. 227. 2. Стара българска литература, т. 4. С., 1986, с. 215. 3. Стара българска литература, т. 3. С., 1982, с. 196 - 198. 4. Велико Търново – „болярската” черква „Успение на Пресвета Богородица”. http://historicalcit...vo_Usp_Bza.html 5. История на Велико Търново, том 1. С., 1986, с. 278-279. 6. Стара българска литература, т. 4. С., 1986, с. 446. 7. Жития на българските светии (в новобългарски превод) от † Левкийски епископ Партений, том втoри. Синодално издателство, София, 1974 година. http://www.pravoslav...j_turnovski.htm 8. Стара българска литература, т. 4. С., 1986, с. 470-471. 9. Стара българска литература, т. 3. С., 1982, с. 230.

В „Българо-украински вести" се цитира извадка от писмо, което чиновникът от областната администрация на Полтава П. Шеремет написал през 2001 г. до Николай Габер: „Въпреки историческото си значение, мястото, където е било намерено Малоперешчепинското съкровище и където, според хипотезата, е бил погребан хан Кубрат, не предизвиква особен интерес сред туристите. Днес това е най-обикновено място в покрайнините на селото, обозначено е само с бетонна плоча, изобщо не е обустроено, до него няма дори път с твърдо покритие". Доколкото знам именно Габер издига сегашния гранитен паметник на мястото на плочата. Историята на въпросната плоча (или блок) е записана за поколенията в книгата „Съкровищата на хан Кубрат. Перешчепинското съкровище”, издадена през 1997 г. Автори на съвместния труд са В.Н. Залесская, З.А. Львова, Б.И. Маршак, И.В. Соколова, Н.А. Фонякова. В главата „История на откриването на Перешчепинското съкровище” Фонякова накратко прави преглед на извършените през годините проучвания на мястото, където е намерена находката. Последната нициатива в това направление (преди издаването на книгата) била осъществена през 1989 г. Фонякова отбелязва, че тогава околността на Малая Перешчепина била обследвана от съветско-българска научна експедиция, ръководена от Д. Витанов. Теренът бил равнинен, обрасъл на места с трева и осеян с много дюни. Експедицията „припознала” едно от хълмчетата като изкуствено направена могила и го обявила за „гроб на хан Кубрат”. Там бил поставен въпросният бетонен блок и каменна колона, на която било обозначено, че това е гробът на хан Кубрат. „По този начин – е написала ироично руската археоложка – в резултат от съвременните проучвания нови неща не били намерени, но се изменила концепцията: съкровището започнало да се разглежда като погребение.” В същата глава за историята на Перешчепинското съкровище мимоходом е споменат един много съществен факт, за съжаление на който не е обърнато необходимото внимание - нито тогава нито по-късно: още при откриване на находката една жена от селото е установила какво представлява тя, поне в една голяма своя част. Тогава две момчета пастирчета, жители на село Малая Перешчепина, вървели по пясъка и едно от тях пропаднало с крак в яма. Поглеждайки в нея, то видяло голям метален съд и се опитало да го извади, но последният бил хванат здраво в земята. Не можейки да извади само голямата кана, пастирчето извикало другаря си и заедно те извадили от земята и още няколко златни чаши. Всичко отнесли в къщи. След няколко дена разказали на пристигналия археолог, че отначало те извадили най-големия съд с двете дръжки, след това на дълбочина от четвърт аршин [към 18 см] от повърхността били намерени златни чаши, лежащи една до друга. Разкопките по-нататък били преустановени, тъй като майката на пастирчетата изпратила да извикат стражари, тъй като се изплашила, че някой е ограбил църквата и е скрил съкровищата в земята. http://kronk.narod.r...spb-shkpk-6.htm

Доказателството, че Хан Кубрат е погребан при Малая Перешчепина „Гробът на Хан Кубрат е единственият напълно доказан гроб на български владетел и то не на кой да е владетел, а на създателя на Велика България. Това каза пред журналисти проф. Николай Овчаров, предаде „Фокус”. Идеята е заедно с Асоциацията на българите по света да се направи Мемориален комплекс около гроба на Хан Кубрат, който да привлича не само българи, но и хора от цял свят, защото това е съкровище, съпоставимо с най-големите открития на световната археология. Т.е. да предизвиква не само патриотични чувства, но и да се развие и културният туризъм в Украйна. Хората там имат много вяра в тази насока, каза проф. Овчаров. Тази кампания трябва да стане всенародна, хората да научат повече за тази невероятна светиня на българския дух. Дано до няколко години да успеем да изградим този комплекс, добави той. В България има копия на някои от предметите, които се намират в Националния исторически музей. „Може би крайно време е да се направи цялостно копие и да бъде изложено в нашите големи музеи”, посочи проф. Овчаров. Пръстта, която е предадена на кмета Йорданка Фандъкова, ще се съхранява в Музея за история на София. И на други градове ще бъде предадена пръст, за да може и местното население да се включи в тази инициатива. До скоро съществуваха съмнения за произхода на съкровищата от гроба на Хан Кубрат в село Малая Перешчепина в Украйна. Но през 1999 година излезе една хроника от Волжка България, писана през 13 век, по-късно преведена на руски език през 17 век. Тази хроника буквално разруши митовете за това, че Велика България на Кубрат е била унищожена от хазарите. Т.е. те не са били в района на град Полтава, в близост на който са намерени съкровищата. Това означава, че това са съкровищата на Хан Кубрат. Днес всички признават, че това е гробът на Хан Кубрат, че наистина той е погребан там.” http://society.actua...ews_399264.html Вероятно сте се досетили за коя хроника става дума, но интернет ни дава и подробности как точно е станало „разрушаването на митовете за това, че Велика България на Кубрат е била унищожена от хазарите”. В писмо до Димитър Овчаров от 2.03.1998 г., Злата Лвова, съвтор на издадения през 1989 г. каталог „Съкровището на хан Кубрат”, била написала: „Още веднъж съжалявам, че всички тези мои работи излязоха преди да се запозная с българския летопис Гази-Барадж-Тарихи. Струва ми се, че той напълно отменя и зачерква моята версия за двама Кубратовци и слава Богу! Сега аз напълно се присъединявам към българската версия на проф. Й. Вернер". Това сведение се намира публикувано в „Българо-украински вести”. В съобщението е дадено какво точно е накарало Злата да промени мнението си и как трябва да изглежда вече историята за хан Кубрат: „През 619 година българските вождове Органа (Юргана) и неговият племенник Кубрат (Кубар) основават хуно-българската държава Велика България, с център в Украйна. Детските години на хан Кубрат преминават при двора на византийския император Ираклий, там той получава много добро за времето си образование. Във Византия.хан Кубрат е покръстен заедно със своите боляри и е възведен в ранг патриций. През 620 година Кубрат става едноличен кан (хан) на Велика България. Оженва се за дъщерята на император Ираклий и заедно с него, на чело на 40 хилядна войска, участва във войната с Персия. Древните историци твърдят, че за тази своя помощ хан Кубрат получава от тъста си изключително богати дарове. Хан Кубрат управлява до 60-те години на VII век, някои учени твърдят, че ханът умира през 667 година. През лятото хан Кубрат разполагал своя щаб до селището Балтавар, на мястото на днешна Полтава, което получило името си от древнобългарската дума "балтавар", която означавала "владетел". Близо до това място е намерено и знаменитото Перешчепинско съкровище, което всъщност е подаръкът на император Ираклий. В него е и личният знак на владетеля Кубрат - балтавар-тризъбец, който по-късно е приет от великите киевски князе и днес, леко видоизменен е утвърден за държавен герб на Украйна.” http://www.ukrpressb...-bulKubrat.html Доколкото се разбира от съобщението в „Българо-украински вести” информацията за „доказването” на гроба на Кубрат стига до Николай Габер. В информационния портал на българите в Украйна се казва: „През 2001 г. Николай Габер е инициатор за провеждането на първия Събор на българите от Украйна и установяването на паметника на Хан Кубрат в с. Малая Перешчепина, Новосанжарски р-н, Полтавска област. Там през 1912 г. е намерено съкровище на място на погребването на българския Хан Кубрат, който през VI в. създава първа държава на територията на днешна Украйна – Първата Велика България. Паметникът на Хан Кубрат днес е място за поклонение на българите от целия свят, всяка година там се провеждат Събори на българите.” http://www.bg-ua.org/?name=gaber_bg Господа творци на българската история, вместо да се заяждате за един пръстен, наточете перата си и започвайте да пишете за подвизите на прочутите балтавари Юргана и Кубар, създали Велика България край Днепър и Полтава. И да знаете: Велика България не е това, което е! Колко ли още професори като Николай Овчаров ще я прекрояват. Не знам сега, като взехме Украйна, отказваме ли се от земите между Дон и Кубан? Или ги имаме "сите заедно".

„Джебчиите” са били цяла орда. Затова пуснах цитата по-горе от първата статия за съкровището. Тя е още от 1914 г. http://kronk.narod.r...koy-aa-1914.htm На едно място открих да се твърди: „мнението, че съкровището е намерено в гроба на хан Кубрат, защитават и цяла плеяда руски учени - В. Залеская, З. Лвова, Б. Маршак, И. Соколова, Н. Фонякова”. Но това категорично не е вярно за Маршак и Лвова. В своята статия Маршак въобще не споменава името на Кубрат. Неговото заключение е, че „Перешчепинското съкровище е случайна сбирка от предмети, заграбени от различни страни”. http://kronk.narod.r...scalon-1972.htm Според З. А. Лвова имало двама души с името Кубрат: ханът на Велика България в Кубан и васалът на аварите, станал приятел на император Ираклий. С този втори Кубрат бил свързан и перешчепинският комплекс. В каталогът за изложбата на Перешчепинското съкровище, проведена в България от Ермитажа през 1989 г., откъдето е взето горното сведение, единственото мнение, че „в Перешчепина е открито погребение на починалия скоро след 641 г. хан на българите Кубрат”, е окачествено като „остроумна хипотеза”. Това е страницата от каталога, където са споменати изследванията върху Перешчепинското съкровище.